Български Националистически Форумъ

https://istorianasveta.eu/

Възникването на Чешката държава не било еднократен акт, а сложен и продължителен процес на съзряване и укрепване. При анализа на историческите процеси, с които било свързано нейното зараждане, се открояват два основни периода. Първият етап обхваща времето, когато чешката племенна общност влизала в състава на княжество Велика Моравия. Вторият период включвал постепенното, но естествено и неизбежно обособяване на чехите като самостоятелна етническа и политическа общност. Рязка хронологическа граница между двата етапа, през които минало зараждането на държавата, трудно може да бъде посочена, но не подлежи на съмнение, че протичали държавнотворни тенденции, преодоляващи възникващите затруднения.

Названието „Чехия“ произлиза от името на самите чехи, които били най-силната племенна общност сред етническата група на този клон от семейството на западните славяни. Така самоназванието „чехи“, превърнало се от етноним в политоним, определило името на голямата западна славянска държава. Останалите етнически групи — келти, германци, бохемци и др., били асимилирани и претопени.

За разлика от Велика Моравия, смогнала да се задържи на историческата сцена едва за около едно столетие, Чехия успяла да преодолее превратностите на времето и да се утвърди като голяма и трайна държава. Причините за просперитета на чехите били много и от разнообразно естество. Образуването на чешката народност като единен етносоциален организъм протекло още в границите на Велика Моравия и след нейното рухване през 906 г. спомогнало за политическата консолидация на отделните групи около княжеската корона. Отделянето на Чехия от Велика Моравия през 895 г. и нейното признаване от Източнофранкското кралство било само или главно правна регламентация на съществуващото положение, официално признание за нейната легитимност.

Процесите на държавообразуването в Чехия били до голяма степен улеснени от благоприятната обстановка в Централна и Западна Европа в края на IX и началото X в. Източнофранкскрто кралство, което създавало най-сериозна опасност за сигурността на западните славяни изобщо, навлязло в период на дълбока политическа криза. От друга страна нападенията на маджарите, въпреки изпитанията, действали мобилизиращо и активизиращо. Самото нахлуване на маджарите във Велика Моравия и разрушаването на страната през 906 г. поставило на изпитание чехите и те реагирали чрез обединяване на своите сили.



Състояние на изворите


Изворите, с които разполага историческата наука за възстановяване появата на Чешката държава, са два вида: писмени и веществени, археологически. За по-ранната история на чешките племена много интересни сведения се откриват в хрониките на Псевдо-Фредегар, както и в „Покръстване на баварци и каринтийци“. Неоценим извор за славяните е „Баварският географ“. За покръстването на 14 чешки благородници през 845 г. в Регенсбург научаваме от „Фулдските анали“, където е отразена информация за 5-ма чешки князе и техния вожд Горивой (Борживой), чиято дейност, е фиксирана през 872 г.


„Чешка хроника“ на Козма Пражки

Несравним извор за епохата е известната „Чешка хроника“ на Козма Пражки (1045 — 1125), родоначалникът на чешката историопис. В качеството си на декан на Капитула на катедралната църква „Св. Вит“ в Прага този автор разполагал с разнообразна информация за написването на своята хроника. Той черпел с пълни шепи от архива на Пражкото епископство, както и от различни съвременници на интересуващите ни събития. Възпитаник на Западната църква, високо образован клирик, Козма Пражки написал своето съчинение на латински език, но бил противник на германската инвазия сред славяните. Отнасял се отрицателно и към славянската книжнина, създадена от св. братя Кирил и Методий. В хрониката на Козма Пражки са включени основни събития, предхождащи и съпътстващи образуването на Чешката държава.

Трудът „Чешка хроника“ се състои от четири книги, всяка една от които започва с предговор, съставен съгласно римската класика. Трудът е одухотворен от съзнанието, че „племето на чехите първо създало тук селища, първо започнало да обработва тази земя“. В него са включени данни за имената на чешките князе, за основните исторически събития, за съседите на чехите и пр. Макар да отразил много живо и образно събитията и съчинението му е дело на талантлив творец, в него се срещат фактически грешки, нарушена е хронологията на събитията. Това обаче не намалява фактографската и фактологическата стойност на повествованието.

Когато става дума за документалната основа на събитията, не могат да бъдат отминати прочутите „Пражки анали“, оценявани като най-старото повествование от този род в развоя на чешката историография. Самото съчинение било подготвено при храма „Св. Вит“ в Прага. Хронологичните рамки на обществените явления обхващат времето от 894 до 1220 г. Ако и да представлява в някои части компилация на „Чешка хроника“ на Козма Пражки, произведението „Пражки анали“ съдържа някои ценни сведения, които засягат управлението на първите чешки князе, дейността на ранните християнски мисионери, воденето на войни.

Друга интересна творба е „Градиценски анали“, водени в абатството „Св. Стефан“ в района на гр. Оломоуц. Фактите, привлечени в аналите, са с разнородна познавателна стойност. Една част от ранната история, респективно събитията до 893 г., е подготвена от хрониката на Екехард, друга част обаче, продължаваща събитията след тази дата, до голяма степен притежава оригинален характер и поражда определен интерес.

„Закони на Чешката държава“, появили се по онова време, колкото и да са важни като исторически извор, предизвикват редица допълнителни въпроси, понеже са запазени по-късни преписи, поради което пораждат съмнения относно тяхната автентичност, относно достоверността на изнесените сведения и пр. Дарителните грамоти на князете, които имат огромно значение, датират от края на X и началото на XI в., но запазените копия много често съдържат известни неточности. Това се  отнася напр. за дарителната грамота на Бржевновско абатство отпреди 993 г., запазена в копие от XIII в., което се разглежда като фалшификат, разбира се в известни свои части. Известната „Литомержицка грамота“ откъм 1057 г., запазена в оригинал, се приема за най-стар юридически документ от този род.

Житията на чешките светци са особена категория извори, разширяващи информацията, с която оперира историческата наука. В два преписа — „Зеленогорски“ и „Краледворски“ — са запазени най-древните чешки повествователни извори. Както се установява от изследователите, те обаче не били оригинални, съставени са в началото на XIX в. и съдържат редица легендарни елементи. През първата половина на X в. били съставени от съвременници две изключително интересни жития на светци. Едното е на княгиня Людмила, починала през 921 г., другото — на княз Вацлав, неин внук, починал в 935 г. Двете произведения, отразяващи конфликтите между чехи и германци в сферата на културата, разкриват прокатолическата ориентация на светците, както и управлението на княз Болеслав I, провеждащ политика на отстояване независимостта на Чехия.

Животът на Пражкия епископ Войтех също така бил превърнат в обект на претворяване в различни жития. Най-старото житие било написано от анонимен автор, около 1000-та г., друго житие било дело на монаха Бруно, по-късно епископ на Кверфурт, а трето — на Йоан Канабарий, абат на манастира „Св. Алексей“. Това са разнообразни по качествени особености творби, които хвърлят светлина върху различни страни от обществения живот в Чехия. Интерес предизвиква канонът в прослава на св. Вячеслав, житието на св. Вит, легендата за св. Кристиян.

Арабски пътешественици, преминали през земите на Чехия, са оставили знаменити описания за живота на населението и страната, Ибрахим ибн-Якуб (X в.), който бил около 965 или 973 г. в Германия и посетил славянските държави, включил много интересни данни, предадени в труда на Ал-Бекри „Книга на пътешествията и страните“. Хрониката на Титмар Мерзебургски, който пътувал по славянските земи, дава сведения за живота през XI в., като включва информация за земята и плодородието, за религиозния живот, църквите и пр.

Многобройни археологически разкопки в Стария Коуржим, Леви Храдец, Прага разширяват знанията за развитието на обществените отношения, за имуществената и социална диференция, за повишаване материалното благосъстояние на населението от градовете и селата.



При корените на чешката държавност


Земите, върху които възникнала и укрепнала Чешката държава, били населени от най-древни времена с разнородно население, привлечено от благоприятните условия за живот, от богатствата на природната среда. Приема се, че първата етническа група върху териториите на Чехия, засвидетелствана в историческите паметници, били келтите, заселили се тук около 400 г. до Р. Хр. През II в. се установило келтското племе „бои“, дало латинското название на страната „Бохемия", транскрибирано в немското „Бьомен“, Друго племе, котоните, се установило в Словакия. Запознали се с културата на етруските в Италия и на елините в Гърция и Мала Азия, келтите създали свои материални ценности, своя култура, влязла в историята под названието „латенска“ по името на находището „Ла Тен“ в Швейцария. Котоните пък се специализирали в обработването на желязо.

Келтските племена, които обитавали териториите на бъдеща Чехия, създали своя цивилизация. Те издигнали на по-високо равнище рудодобива и металообработването. В реките започнали да промиват пясък и да откриват злато. Произвеждали от желязо плугове, сърпове, коси, мотики. Въвели в употреба грънчарското колело: керамичните произведения, които създали, се отличавали с високи естетически качества. Дали тласък на производството на оръжие, на укрепителната техника. Келтите обогатили художествените занаяти: бижутерия, емайл, стъкло. Те създали специфични производствени и търговски центрове: Страдонице, Старе Храдиско, Хразани.

Продължило практикуването на земеделието и скотовъдството, традиционен поминък на завареното от келтите население.

Възходящото развитие на келтската цивилизация било парализирано от нападенията на римските легиони и германските племена, които връхлитали върху техните поселения. В началото на новата християнска ера легиони на Римската империя изграждали военни лагери: Виндобона (по-късната Виена), Карнунтум, Бригетио (Комарно). Нападенията на германските племена, които зачестили също така създавали допълнителни проблеми. Маробуд, вождът на германското племе маркомани, образувал в Южна Чехия силен племенен съюз, държава. От самото начало на християнската ера до IV в. продължило господството на германските племена върху тези земи. За да гарантира своята сигурност Римската империя създала по брега на р. Дунав укрепена граница, наричана „Лимес романус“.

Вероятно в края на I-ви в. започнало заселването на славяните по земите на своята бъдеща държава и продължило докъм V — VI в. Както и населението, което заварили, славяните познавали и практикували земеделие и скотовъдство с многовековни традиции и високи постижения. Упражнявали разнообразна занаятчийска дейност: обработвали желязо, дърво, кост.

Чешката племенна общност, която формирала своята държава, била образувана от голяма група племена, установили се в югозападните предели на старите славянски местоживелища. Напуснали своята прародина, те се отправили по посока на р. Одер (Одра) и се установили по р. Морава, Судетите и Рудните планини, Чешкия лес, Северните Карпати. Заселването на чешките племена протекло в обстановка на упорити борби с местното заварено население.

Чехите, които изиграли основна структурообразуваща роля при създаването на държавата, били много силно племе, разположено по централните области на страната, по протежението на р. Вълтава. Отделните разклонения на чешката етническа общност се разпръснали по отделените територии. По средното течение на р. Елба до Орлицките планини — зличаните. В района на гр. Седлец и Карлови вари се заселили седличани, а при р. Охжа, по-точно при нейното устие — литомержци. При р. Елба при Дечин обитавали дечани, а до Пшов, по-късно Мелник, се разположили пшовани. Що се отнася до дудлебите, те се разположили в земите югоизточно от чехите и дали етническия облик на района. При полите на планинската верига на Кърконоши живеели чешки хървати. Разселвали се хебани и гломачи. Така че чешката племенна общност се установила здраво и тръгнала устремно по пътя на самостоятелното политическо развитие.


Разположение на чешките племена в границите на съвременна Чехия

Арабският пътешественик Ибрахим ибн-Якуб свидетелства, че столицата на чехите била Прага, възникнала като град през VII — IX в. и превърната в резиденция на князете, храд. Вече към втората половина на IX в. княжеският дом на Пшемисловичите се установил в гр. Прага, утвърдил се като главен икономически и политически център на формиращото се Чешко княжество. През X в. градът бил превърнат в столица на княжеството.

При създаването на чешката държавност първостепенно значение придобила княжеската власт, която изпълнявала разнородни структурообразуващи функции в обществото. Първоначално князът бил племенен вожд, управляващ племенната общност в мирни дни и при война, когато бил главнокомандващ бойните подразделения. Под ръководството на князете, обединяващи основни етнически и политически групи, чехите преминали от организационните форми на племенния съюз към ранносредновековната държавна организация. В хода на по-нататъшното развитие на обществените отношения чешките племена преодолявали ограничеността на племенните съюзи и формирали по-големи политически общности. Дребните регионални обединения отстъпвали пред по-големите, слабите князе — пред по-силните.



Образуване на Чешка държава


Образуването на държава от чешките племена не било случайно явление, а сложен обществен феномен, обусловен от редица първостепенни фактори. На първо място решаваща роля изиграла монархическата институция в лицето на княза и неговия двор, на второ място етническата консолидация на обществото, на трето политическото единство, на четвърто — християнството. Последна по ред, но не и по значимост се нарежда солидната материална база на обществото и по-специално развитието на селското стопанство и градското занаятчийство. В известни моменти някои структури на субективния фактор минавали на преден план, други — на по-заден, но като цяло организацията на обществото детерминирала генезиса на държавата като институт за управление на ранносредновековното общество в Чехия.

Център на държавата, появила се след падането на Велика Моравия, станал гр. Прага, седалището на княжеския дом на рода Пршемисловци. Не случайно в чешката историография раннофеодалната чешка държава бива наричана „държава на Пршемисловичите“. Понеже това княжество било най-развито от всички обществени образувания на чешките племена, то започнало да играе водеща роля в историята. Самият род на Пршемисловците излъчил редица князе: Борживой, Спитигнев, Братислав, Вацлав, Болеслав I Страшни, Болеслав II Благочестиви, Болеслав III и др. Това били владетели, които изиграли значителна роля в борбата за формиране на държавата, за запазване на нейната самостоятелност.

Що се отнася до ролята на чехите като държавнотворен фактор, тя не подлежи на съмнение. Още през VI — VII в. те асимилирали келтските групи — бои, котини, оси и бури, а след това се заели с претопяването на германските племена: квади и маркомани. Етническите групи чехи, хървати, лучани, зличани, дечани, пшовани, литомержци, хебани и гломачи, принадлежащи към индоевропейската общност, постепенно се диференцирали по единство и сплотеност. Водеща роля по значимост играели чехите, които започнали да доминират като обществена и политическа сила. Преминали от княжеството на Само в княжество Велика Моравия, след нейната гибел чехите се слели заедно с моравците в единна чешка народност, която дала политическото наименование на държавата. Не може да се поддържа, че названията на останалите — лучани, зличани и др., изчезнали напълно. Те се запазили, но постепенно придобили повече етнографски, отколкото етнически смисъл. Политическата организация на чешкото общество се намирала на сравнително висока степен на развитие. Отделните княжески обединения не били единствената структура на системата, която се усъвършенствала. Наред с тях функционирали епископски центрове, а след тях различни абатства, енории и др., които сплотявали населението на религиозна основа. На регионална местна основа управленски функции изпълнявали представители на племенната аристокрация, които прераствали в ранносредновековни и раннофеодални аристократи: князе, кметове и др.

Материална основа на формираната ранносредновековна Чешка държава образувало развитието на селското стопанство и на занаятите, особено на рудодобива. Основно занятие на селяните продължавало да бъде земеделието, развивано и усъвършенствано. Селяните сеели пшеница, ечемик, ръж, технически култури. В средата на X в. Ибрахим ибн Якуб пише, че по това време било намаляло отглеждането на просо, но се увеличило сеенето на пшеница, ечемик, овес, ръж. Получило широко разпространение развъждането на бобови растения: боб, леща, грах, фий. Подобрения настъпили в отглеждането на коне, свини, овци, домашни птици. Нови успехи отбелязало рудодобивното дело, желязообработване. Нараснало количеството на стоки за износ. Активизирани били търговските контакти с близки и далечни страни: Източната Римска империя, Арабския халифат, Иран, Англия и Испания.

Възниквали и се утвърждавали новите феодални отношения. Старите племенни форми на управление се разпадали и на тяхно място се налагала ранносредновековна феодална система на господство и подчинение, на зависимост. Князът се превърнал във върховен собственик на земята. Той раздавал парцели на дружинниците срещу задължението да изпълняват военни задачи. Възникнала поземлена аристокрация. Дарения били предоставяни и на църквата, респективно на епископства, абатства, храмове. В резултата от икономическата дислокация настъпила имуществена и социална диференциация.



Князът и неговото управление


След гибелта на Велика Моравия се появили сериозни промени не само в политическата система на западните славяни, но и в тяхното етническо развитие. Нанесен бил удар върху единството на славянската общност: различията между чехи и словаци, туширани дотогава от могъществото на държавата, вече започвали да изпъкват на преден план. Словаците не излезли от кризата, не могли да възстановят своята голяма държава и трябвало дълго време да живеят в ограниченията на Унгарската държава.

Чехите, преодолявайки опасностите, които пораждали германските крале, надмогнали разделението чрез намаляване броя на племенните князе и се устремили по пътя на единството. Под неудържимото въздействие на този стремеж през IX в. останали само два големи племенни съюза, които се борели за надмощие. Единият бил чешкият, на Пршемисловичите, с център гр. Прага, другият — еличанският, на Савниковците със средище гр. Либице. През IX — X в. князете от рода Пршемисловци, възглавяващи племето чехи, водели упорити борби с онази част от родовоплеменната аристокрация, която се противопоставяла на обединението на страната. Първият княз от този род, за когото се говори в изворите, бил Борживой (874 — 879). Заедно със съпругата си Людмила той приел кръщение от епископ Методий и по такъв начин приобщил страната си към християнската цивилизация.

Княз Борживой обединил чехи, лучани, лемузи и литомержци в една обща територия, сломявайки съпротивата на племенните князе. През 884 г. той сключил мирен договор с княз Сватоплук, признал зависимостта си от него, но го привлякъл за съюзник в борбата за разгрома на другите чешки князе, които проявявали непокорство, и станал наместник на княз Светоплук в Чехия. Затова, когато против него било вдигнато въстание от князете, не друг, а сам князът на Велика Моравия Сватоплук разгромил бунтовниците. От Леви Хардец той се пренесъл в Прага, превръщайки града в столица на своята държава.

Внукът на княз Борживой, княз Вацлав I (921 — 935), продължил да сломява съпротивата на сепаратистите и да обединява племенните княжества в едно цяло. Прелом в неговата политика представлявала ориентацията му към Западната църква. В страната пристигали мисионери от Бавария, Швабия, Италия. Той изпратил майка си на заточение, движен от желанието да решава самостоятелно въпросите на управление. Отдалечил и брат си Болеслав от Прага, като му предоставил поземлено имение в териториите на пшованите. Напрежението, което обхванало Източната Франкска държава, му дало повод да отхвърли зависимостта си от крал Ото I. Решението му предизвикало съответен отзвук и през 929 г. срещу Чехия бил организиран съвместен поход от страна на крал Ото I и крал Арнулф, един от владетелите на Панония и Хорутания. След като Вацлав приел исканията на германските завоеватели — признал васалната си зависимост и дал съгласие да плаща данък — владетелите се оттеглили обратно.

Засилващото се германско влияние в Чехия предизвикало силно недоволство сред велможите. Вдигнал се бунт. В резиденцията си Стара Болеслава Болеслав убил брат си Вацлав през септември 935 г. Църквата го канонизирала за светец. Заради жестокостта, която проявил, Болеслав бил наречен Жестоки.

Култът към княз Вацлав получил широко разпространение в католическите страни. Много храмове в негова чест били издигнати в Полша, Германия, Дания, Италия, Испания, Португалия. Славата му се разнесла и в Южна Америка. Това се обяснява с нарастващото влияние на Чехия. Свети Вацлав бил обявен за небесен покровител на Чешката държава, патрон на чехите. Неговото изображение фигурира в атрибутите на държавната власт — върху хоругвите, печатите на владетелите, монетите. Печат с изображение на св. Вацлав притежава Карловият университет в Прага, първият университет в Чехия.

След като княз Болеслав I (935 — 972) убил своя брат Вацлав I, завзел престола. Подобно на своя предшественик и той се видял принуден да се бори безуспешно с германците и после да признае своята васална зависимост. Германският крал Хенрих I нахлул в Чехия и принудил Болеслав I да се покори. Болеслав водил безрезултатна борба и срещу император Ото I. Като си осигурил германска подкрепа, той неутрализирал унгарската опасност. В битката при Лехското поле, в която Ото I разгромил унгарските подразделения, взели участие и чехите.

Княз Болеслав фактически изградил чешката държавна организация и продължил традициите на Великоморавия. Той успял да обедини преобладаващата част от чешките племена, да сломи сепаратизма на феодалната аристокрация. Княз Болеслав I въвел ново административно устройство, засилил централния апарат. Назначил във всяка област наместник, който се отчитал лично на него. По такъв начин Чешката раннофеодална държава била в основни линии оформена.

Синът на Болеслав I Болеслав II (967 — 999) продължил обединителната политика на Пршемисловичите и я завършил успешно. През 995 г. той завладял Либице, резиденцията на Славниковците, и всички техни земи. Всички членове на рода били избити. Победила окончателно династията на Пршемисловичите. Княз Болеслав II спомогнал за изграждането на Пражката епископия (973), която била обявена за независима. Християнизацяята на Чехия приключила.

След смъртта на княз Болеслав II Чехия била присъединена към Полша от полския владетел Болеслав Храбри, роден от брака на Мешко I с Доубравка, чешка княгиня. Поради това се приема, че присъединяването на чешките земи към Полша било опит за създаване единна западнославянска държава, която да отблъсква немските феодални нашественици. Намеренията на полския княз били провалени от Пршемисловците, които се обърнали към римск-германския император да прогони войските на полския княз от Чехия. Това дало повод на германския владетел да постави Чехия под васална зависимост.

През 1041 г. княз Бржетислав (1034 — 1056) се видял принуден да признае официално зависимостта си от империята. В същото време германската корона се нуждаела от помощта на чешкия княз, който бил включен в състава на херцозите в Германия. През 1086 г. император Хенрих IV връчил на княз Братислав II (1061 — 1092) кралска корона. Обявена за кралство, Чехия била включена в структурата на империята. Зависимостта на страната от германските владетели била обаче до голяма степен формална.

Властта на князете от династията на Пршемисловците укрепвала и нараствала. При княз Олдржих (1012 — 1033) по всяка вероятност отпаднала васалната зависимост на чешките владетели от германските императори. В изворите вече нищо не се говори за това. Отношенията между Чешкото княжество и империята се нормализирали.

Княз Бржетислав I увеличил авторитета на Чехия и издигнал нейния международен престиж. По отношение на Полша той провеждал завоевателна политика. Във вътрешнополитическо отношение този владетел укрепил държавната власт. Издал закони, с които заздравил позициите на църквата. Направил опит да открие архиепископство, но не успял да осъществи намеренията си. Затова пък насочил вниманието си към разширяване мрежата на абатствата. Той основал бенедиктинско абатство на Сазава, където до края на XI в. богослужението било провеждано на църковнославянски език.

Княз Бржетислав обявил война на Германия, тогава възглавявана от Хенрих III, но претърпял неуспех. Принудил се да сключи мирен договор в Регенсбург през 1041 г. Задължил се да не предявява претенции за германски земи. В замяна на това чехите получили правото на свободен достъп в Полша.

Моравия била присъединена окончателно към Чехия. Нейните територии били разделени на части, управлявани от синовете на Бржетислав. Основани били техни резиденции в Оломоуц, Брно и Зноймо.

При Братислав II (1061— 1092), син на Бржетислав, съюзът с империята укрепнал още повече. В борбите между император Хенрих IV и папа Григорий VII за инвеститура чешкият владетел застанал на страната на императора. Той го подпомогнал в усилията му да разгроми Рудолф Швабски. Доволен за оказаната помощ, императорът му връчил кралска корона. Коронацията била извършена през 1086 г. В чест на това събитие бил написан известният „Вишехрадски кодекс“, действителен шедьовър на изкуството, съхраняван до днес в библиотеката на Карловия университет в Прага.



Разпространение на християнството


Както в княжество Велика Моравия, тъй и в Чехия проникнали двете конфесии на християнството — източноправославната, респективно византийската, от една страна, и западнокатолическата, римската, от друга. Кои са били първите проповедници на християнството, кога са започнали контакти с местното население и какъв характер са имали техните мисии, е много трудно да се установи с положителност, понеже няма ясни свидетелства в документалните материали.

Покръстването на четиринадесетте чешки велможи в Регенсбург през 845 г., за което говорят „Фулдските анали“, било по-скоро ритуален акт, отколкото идеологическо дело с трайно значение. То не се отразило върху хода на християнизацията. Неслучайно в историческата литература това покръстване, произволно наричано от някои „масово“, не се оценява като окончателно утвърждаване на християнството, а по-скоро като дипломатическа показна проява с политическо значение. Може да се счита за установено, че системна мисионерска дейност за приобщаване славяните в Моравия, Панония и Чехия към християнството и по-специално към Източната православна църква организирали двамата солунски братя Кирил и Методий. Тя продължила повече от три години. За разпространяването на евангелските идеи спомогнали и техните ученици светците Климент, Наум, Горазд, Сава и Ангеларий. Моравската мисия следователно била значително дело, свързано не само с разпространяването на Христовото учение, но и с утвърждаването на новата славянска азбука, просвета, книжнина, култура и цивилизация. Смъртта на св. Методий активизирала апологетите на Римската църква и те пристъпили към изкореняване делото на двамата братя и техните ученици.

Разбира се, сред западните славяни, включително и между чехите, активна мисионерска дейност на Западната църква била провеждана още при франкския владетел Карл Велики (768–814), който организирал системни акции за покръстване на славяните. Резултатите обаче били нетрайни. По-късно, когато била създадена Източната Франкска държава през 843 г., германски мисионери продължили да налагат истините на Евангелието. Активна дейност за разпространяване на християнството развила съпругата на княз Борживой, Людмила, канонизирана за светица. Затова двете покръствания на княз Борживой — едното от православния св. Методий, другото — от католически духовници в Регенсбург, едва ли могат да бъдат приети като пръв акт на разпространяване на християнството в границите на Чехия. Продължаващата дискусия за значимостта или достоверността на покръстванията на този княз има достатъчни научни основания. Осъществени в различни периоди от живота на княз Борживой и в коренно различна политическа обстановка, те са били политически мотивирани, за да бъдат оспорвани или омаловажавани. Няма сериозни причини да се подценява религиозната мотивация на покръстването му, защото се касае за една епоха, когато принадлежността към християнството не било формален акт, а начин на живот, светоглед, светоусещане, убеждение.

Езическата реакция срещу християнската дейност на княз Вацлав, недостатъчно дълбоко разбирана от някои историци, които са склонни да подценяват влиянието на религията през средновековието — била тя езическа или християнска — може да се разглежда като естествена и неизбежна. Велможите, които били привърженици на старите традиции в Чехия, включително и на бащината си вяра, трудно могли да се разделят с идеалите на предците си. Затова и недоволството им срещу християнството било до голяма степен социално детерминирано.

За по-нататъшното масовизиране на християнството в Чехия спомогнала дъщерята на княз Бржетислав, която била омъжена за княз Сватоплук Моравски. Съвместно със своя син Спитигнев тя сеела семената на евангелското слово. Съпругата на Братислав, брат на Спитигнев, Драгомира, обаче била убедена изповедница на старата езическа религия и активно противодействала на християнската проповед. Драгомира преследвала християните, убила дори свекърва си Людмила. Синът ѝ Вацлав обаче бил християнин. Възпитан от баба си, той се заел да утвърждава християнската религия. При неговото управление (921 — 935) християнството било утвърдено като универсално вероизповедание и придобило официален характер. Княз Вацлав, както видяхме при разглеждането на неговата управленска дейност, паднал убит от ръцете на брат си Болеслав през 935 г. и християнството било подложено на изкореняване, а проповедниците на Евангелието — на преследване. Под натиска на крал Ото I обаче Болеслав бил принуден да възстанови християнската религия като официално изповедание. Синът на княз Болеслав, Болеслав II Благочестиви (967 — 999), утвърдил окончателно християнството. През 973 г. той създал епископия в гр. Прага. Богослужението започнало да се провежда на латински език.

Утвърждаването на католическата форма на християнството в Чехия приключило в края на IX в. Княз Спитигнев изградил в Пражкия храд храм в чест на св. Дева Мария. Освен това той поканил клирици на Римската църква да осветят латинска църковна школа при храма „Св. ап. Петър и Павел“ в Дудче. Това имало голямо значение за по-нататъшното развитие на католицизма.

Започнало устройството на църквата в Чехия. Отначало духовенството в Чешкото княжество било подчинено на епископа в Регенсбург. След като била учредена епископия в Прага през 973 — 975 г., чешката църква преминала в диоцеза на архиепископията в Майнц. През 1063 г. било създадено епископство в гр. Оломоуц. Строителството на храмове и абатства протичало с различни темпове. Ако са точни сведенията в изворите, при княз Борживой били изградени само две църкви. Наследникът му княз Спитигнев доизградил църквата „Св. Мария“ в Прага, а в Будеч — храма „Св. ап. Петър и Павел“. През X в. започнало изграждането на каменни култови постройки. Увеличавал се и броят на духовните лица. Все по това време било поставено началото на две мъжки абатства — „Бржевнове“ в Прага и „Остров“ при Давл. При епископството в Прага бил сформиран конвент на монахини от ордена на бенедиктинците. В следващия XI в. били основани две абатства: „Сазава“ и „Опатовица“. Появили се капитули в Старе Болеславе, Литомержице и Вишехрад. В Райхард и Храдищи бил създаден бенедиктински конвент.

Старият спор дали християнството било налагано по административен път „отгоре надолу“, или пък се разпространявало най-напред сред широките слоеве от населението и едва тогава князете го приели, не е заглъхнал, понеже и двете становища намират опора в изворите, макар да имат идеологическа окраска. Както правилно се досещат някой историци, съобщението на „Моравската легенда“ за масовото приобщаване към християнството очевидно трудно може да бъде възприета поради фактическата си несъстоятелност. Разпространението на християнството било сложен, мъчителен и продължителен процес. Съпротивата на езичниците срещу покръстването не е единствено доказателство за това.

Не е заглъхнала дискусията и за влиянието на Кирилометодиевата литургия в Чехия. Привържениците на тезата за нейното запазване до втората половина на XI в. намират опора в два неравностойни извора. „Учредителна грамота“ на Пражкото епископство, обявена за фалшификат, съдържа текст за забрана на римския папа да бъде употребяван при обредите на „български“ ритуал руски и славянски език. Вторият документ твърди, че в средата XI в. монасите от Сазавския манастир били прогонени от княз Спитигнев, защото употребявали славянска писменост и изпаднали в ерес. Проучванията обаче показват, че Сазавският манастир продължил да съществува и след смъртта на княз Спитигнев. Във всеки случай не подлежи на съмнение, че през XI в. в Чехия славянската писменост била в употреба и се радвала на известно разпространение. Православните духовници били прогонени след 1054 г., когато станало официалното разделение на църквите. Римската църква пристъпила към изкореняването на православните организации в своя диоцез като схизматични и еретични.

Римско-германските владетели, макар и формално, държали в ръцете си инвеститурата над епископите на Прага. При Болеслав II (972 — 999) тази практика била преустановена и чешките владетели започнали сами да назначават епископи в границите на Чехия. Окончателното преминаване на властта в ръцете на Пршемисловците станало на 28 септември 995 г., когато родът на Славниковците, с който бил свързан вторият епископ на Прага, Войтех, бил унищожен. Самият епископ успял да се спаси единствено поради обстоятелството, че по това време се намирал сред прусите-езичници за да проповядва християнското учение. В Полша и Унгария Войтех организирал църкви. През 997 г. той починал от мъченическа смърт. Канонизирали го за светец.



Културно развитие


През ранния период от историята на Чехия културният живот протичал под знака на борбата между езичеството и християнството. Църквата възприела някои стари езически обичаи, преосмислила ги и ги включила в своя култ. През X — XI в. славянската литургия, която се пазела в Чехия и специално в Сазовския манастир, служела за отстояване източното влияние, за неговото укрепване. В Сазовския манастир богослужението се извършвало на славянски език и след прогонването на Кирилометодиевите ученици. В Чехия и Словакия били създадени многобройни старославянски паметници, които били унищожени от германските завоеватели през различните етапи от историята на страната.

Между паметниците, които надживели агресията, могат да бъдат отбелязани приписките към богослужебните книги и латинските речници, както и многобройните литургически текстовете и химни. Духовната песен „Господи помилуй нас“, писана на кирилица, се отнася към X — XI в. — тя дълго време се изпълнявала като държавен химн. Към средата на X в. възникнали т.н. „Киевски страници“, древен паметник, написан на глаголица. Това бил превод от латински език. Ценни са и двете стари чешки легенди за княз Вацлав. Една от тях възникнала на старославянски в ранно време, другата — на латински език.

В изобразителното изкуство получил разпространение романският стил, процъфтявала живописта и скулптурата. Храмовете били зографисвани с великолепна стенна живопис от Стария и Новия завет. Ръкописните кодекси се украсявали с миниатюри. Кодексът във Вишехрад от XI в. бил голямо калиграфско постижение. Легендите за Кирил и Методий, за св. Людмила, св. Вацлав били написани на старобългарски и на латински език.

Материалната култура намерила своята реализация в строителството на градове, дворци, каменни укрепления, крепости, а така също и в култови сгради. В началния период от развитието на княжеството усилията били насочени към изграждането на Прага, Старе Место, Ухерске Градище, Микулчице и др. Всички тези селища били укрепени с каменни стени, които трябвало да устояват срещу нападенията на нашественици. Жилищата, които се изграждали били разнообразни по изпълнение. Върхови постижения на чешката архитектурна школа, отбелязало построяването на Пражкия Храд с дворците, които били издигнати в него, по-специално Старе Место, което поразявало със своята красота и привлекателност. Много майсторство вложили архитектите и строителите на другите градове: Вишехрад, Оломоуц и др.


Ротондара "Св.Катерина" в Зноймо

В системата на култовите сгради през този период доминирали ротондите. Сред тях се откроявала ротондата „Св. Вит“ (933 — 955) в Пражкия Храд. През X в. била издигната ротондата „Св. Петър“ в Стария Пиленц. Много голямо постижение на архитектурната мисъл било изграждането на капелата „Св. Катержина“ в Зноймо (1037). Под влияние на германската традиция в Чехия получил разпространение романският стил (XI - XII в.). В ранния период била построена базиликата „Св. Вит“ (1060 — 1096), а от по-късно време базиликата „Св. Иржи“ (ок. 1142 — 1151). При различните постройки били използвани завоеванията на храмостроителството в Източната Римска империя, както и в империята на Каролингите.

Архитектурното великолепие на гр. Прага пораждало възхищението не само на чехи, но и на чужденци. Арабският търговец Ибрахим ибн-Якуб, който прекосил Западна Европа през 960 — 966 г. и пристигнал в Чехия, свидетелства, че гр. Прага бил „най-изобилен със стоки град“, построен от камък. Според сведенията, които арабинът изнася в града се произвеждали седла, юзди, кожени щитове, покривала, тъкани и др. Занаятчийските произведения се продавали и срещу тях била разменяна пшеница, брашно, коне, злато, сребро и други вещи. В Прага идвали търговци от Краков, Русия и славяни от останалите страни.



Международно значение на Чешката държава


Европейските измерения на Чехия възникнали заедно с преодоляването на локалната ограниченост на местните князе и с приобщаването на страната към християнската цивилизация. Важен момент в легализирането на Чехия като субект на международните отношения било покръстването на княз Борживой в двореца на княз Сватоплук. След това с негова подкрепа съумял да се наложи над князете в региона и да вземе управлението на племенните общности в Чешката долина в свои ръце.

Княз Болеслав, друг голям владетел, издигнал Прага в политически, икономически и духовно-културен център, присъединил земите, в които процъфтявала великоморавската държавност, превърнал Чехия във фактор на междудържавните отношения. Под неговата върховна власт били включени Чехия, Моравия, Силезия, Малка Полша, Западна Словакия, Червенските градове.

По размери държавата на княз Болеслав I обединявала огромните територии на Велика Моравия.

Наложил се като могъщ владетел, княз Болеслав I участвал при решаването на противоречията на континента. През 955 г. той се включил като съюзник на крал Ото I и играл основна роля в разгрома на маджарите при р. Лех. Голям държавник, той изградил поредица градове и замъци, с които заздравил отбранителната мощ на Чехия. Въвел ново административно деление по области с княжески наместници. В една или друга степен княз Болеслав I установил взаимоотношения с почти всички славянски държави: политически, търговски, религиозни, културни. Чехия поддържала търговски връзки, с Киевска Рус, Полша, Унгария, България, Западна Европа. В резултата от успешен завоевателен поход на княз Бржетислав през 1038 — 1039 в Полша били завладени редица градове, дори Краков, а съкровищата на храмовете в Гнезно били взети от чехите. Германският император Хенрих III навлязъл през 1040 г. в Чехия, но плановете му да завладее страната не се осъществили. При повторното му нахлуване в страната княз Бржетислав бил принуден да подпише мирен договор и да приеме исканията на германския властелин да не предприема завоевателни походи в Полша.

 
ЧЕХИЯ ПРЕЗ XII – XV В.

Новият етап, в който навлязла Чехия, създал възможности за превръщането на княжеската форма на управление в кралска. През 1085 г. чешкият княз Братислав II (1061 — 1092) бил удостоен от императора на Свещената Римска империя Хенрих IV (1056 — 1106) с кралска титла. Действително тя не могла да се предава по наследство, била лично отличие за владетеля, но имала огромно значение за укрепване международното положение на страната, която по онова време влизала в системата на Свещената Римска империя. По-късно император Фридрих I Барбароса (1152 — 1190), отблагодарявайки се на чешкия владетел Владислав II (1140 — 1178) за участието му в италианските походи, го дарил с кралска корона. Това станало през 1158 г. Васалната зависимост придобила формален характер, Чехия фактически получила независимост. При походите на императора чешкият крал поемал задължението да се включва в армията му с подразделение от 300 конници, ако не участва — да внесе триста гривена. Чешкият крал трябвало да присъства на заседанията на Райхстага в империята ако се провеждали близо до границата на Чешкото кралство. Включили го и в състава на курфюрстите, които избирали императора.

Начело на управлението на Чехия заставали последователно три кралски фамилии, които дали тласък върху политическия стопанския и духовно-културния живот на страната. Династията на Πршемисловците властвала от 995 до 1306 г., когато последният неин представител, крал Вацлав III (1305 — 1306) бил убит. След това чехите избрали за крал Рудолф Хабсбург (1306 — 1307), който не могъл да се задържи на престола. Под въздействието на папа Климент V (1305 — 1314), за крал бил интронизиран Йохан Люксембургски (1310 — 1346), син на император Хенрих VII. В продължение на 127 години (1310 ·—1437) управлението се намирало в ръцете на германската династия Люксембурги. Крал Сигизмунд (1436 — 1437), последният представител на този владетелски дом, управлявал кратко време. Не успял да се задължи дълго на престола и неговият зет Албрехт II Хабсбургски (1438 — 1439). В краткия период на междуцарствие управлявали хетмани. През 1444 г. източночешкият съюз на хетманите избрал, най-богатия пан, Иржи Подебрад, за владетел, а на 27. II. 1458 г. Сеймът го узаконил за крал (1458 —- 1471). Когато починал, на престола застанал Владислав II Ягело (1471 — 1516). Ягелонската династия управлявала до 1526 г.

 

Извори
 

Общо взето те са многобройни. В хронологическа последователност най-напред се появили дарителни грамоти на владетелите за уреждане на имуществени отношения в чешкото общество. Известната „Литомержицка грамота“, възникнала към 1057 г., поставила началото на правните актове в Чехия, съдържащи данни за състоянието на поземленото имение. Запазена в оригинал, грамотата била издадена по повод основаването на капитула в Литомержиц. Оповестените след това имунитетни грамоти за отделните абатства маркират процеса на създаването, развоя и укрепването на именията на Църквата. В тази насока несъмнен интерес предизвикват дарителните грамоти за абатствата: през 1144 г. на Оломоуц, 1160 — на Градище, 1176 г. — на Кладорубинск и др.

Наред с актове за имуществото на Църквата възникнали множество извори за различни владетели на земи, принадлежащи към гражданската аристокрация. Цяла поредица грамоти, издавани въз основа на т. нар. „германско право“, оповестени в края на XII в., уреждат правата и задълженията на собствениците. Появата на такива грамоти придобила масов характер през XVIII в. Написани на латински език, те се квалифицират в историографията с различни названия — „урбарии“, „опис на владения“, „книга на ценза“, „опис на имущество“. Обикновено в документите се упоменават селата, придадени към някой едър стопанин или абатство. През времето от XIII до XIV в. били издадени петнадесетина такива, но по-късно се появили значително повече. За 1374 — 1389 г. едрите собственици земевладелци Ражмберкови придобили документи за притежанието на над 350 села. Запазени са описи на абатства: от 1378 г. на Тшебонското, от 1414 г. на Лихтенщайн.

За уреждане на отношенията в чешките села били пуснати в обръщение документи за ползването на различни полски и горски имоти. По съдържание те наподобяват уставите за общините-марки в Германия, но в Чехия те придобили по-друг характер, съобразен с облика на славянската община.

Възникването и укрепването на градовете извикало на живот нов цикъл извори, издавани по различни поводи. Една грамота, приемана за най-стар документ от подобно естество от 1178 г. носи заглавие „Привилегии на германците, преживяващи в предградието на Прага“. Както се вижда и от самото заглавие, грамотата урежда правата на германските колонисти в столицата на чешката държава. Безспорна фактологична стойност притежават хартите за основаването на градове, издавани от краля. За положението в Прага може да се съди от „Пражка книга по право“, издадена на немски език и пусната в употреба в края на XIII и началото на XIV в. Решенията на градския съвет в Прага през 1314 — 1418 г. са включени в споменатата книга като допълнение.

Цехови статути, издавани в цеховите организации на различните градове, хвърлят светлина върху състоянието на производството в различните отрасли на занаятите. Интерес предизвикват поредицата устави, циркулиращи в Прага, Оломоуц, Бърно. За външната търговия дават знания договорите с италианските градове-републики, с градовете на Полша и Литва.

„Статути на Конрад“ от 1189 — 1191 г. откриват поредицата паметници на обичайното право. Неизвестен автор от XIV в. подготвил „Книга на стария пан Рожмберк“, представляваща кодекс за местно право. От XIV в. излиза друг труд от неизвестен автор „Ред на местно право“. Прочутата „Майестас Каролина“ на Карл IV показва усилията на централната власт да укрепи държавното управление и да обуздае своеволията на местните магнати. В отговор на тази тенденция се подготвя „Изложение на чешкото местно право“ на Андрей от Дуба. През 1380 г. излиза „Приписка“ на Вацлав IV, в която намерили място принципите на правото, практикувано в Чехия в края на XIV и началото на XV в.

Една поредица анали маркирали началото на чешкото историописание. Център за водене на аналите станала катедралата „Св. Вит“ в Прага. Първото произведение от този род е „Пражки анали“, описващи събитията от 894 до 1220 г. Една част от аналите са възпроизведени по други съчинения, друга част, по-точно от 997 г., са писани непосредствено при живота на самия автор, който наблюдавал събитията. При гр. Оломоуц, в абатството „Св. Стефан“ са водени „Градиценски анали“ (893 — 1150), а в абатството Опатовице са писани „Опатовиценски анали“ (1150 — 1158).

Началото на чешката историопис обаче поставил Козма Пражки (1045 — 1125). Неговата „Чешка хроника“ предава събитията от стари времена до 1125 г. В това забележително произведение намерили отражение много важни подробности от историята на чешкия народ, позволяващи да бъде реконструирало миналото. Естествено продължение на „Пражка хроника“ представляват добавките за следващите събития, правени от ученолюбивия монах Гервазий, който извлякъл много факти от ръкописи в Прага, Краков, от Регинон. Хрониката на Козма била продължена до 1162 г. в Сазовския манастир, а до 1142 г. във Вишехрад. Двама автори продължили да описват събитията, единият Винценций Пражки, другият — Герлах, абат на манастира при Миловяч. Произведението, което подготвили, получило наслов „Анали или хроника на чехите“. В стихотворна форма събитията били предадени в известната „Далимилова хроника“, отразяваща миналото на чехите до 1310 г. Авторът не е написал името си, но се предполага, че това бил епископ Гинек Жак от Дубе. През 1320 г. Далимиловата хроника била преведена на германски език. „Анали на кралския дворец“ били подготвени в абатството на цистерцианците в Кьонигзаале, отразяващи статута и властта на империята.

Разширявала се и жанровата форма на историческите произведения. Биографията на крал Вацлав II (1283 — 1335) започнал Ото Тюрингски, а я завършил абат Петър от Цитау, който преработил текста на „Хроника на кралския двор“. Събитията за краткото време от 1341 до 1353 г. били отразени в „Хроника на чехите“ на каноника Франтишек по разпореждане на крал Карл I. Все по волята на този владетел Прибика Пулкава написал хроника. В тази връзка заслужава да се отбележи обстоятелството, че Карл IV (1346 — 1378), който станал император на Свещената Римска империя, подготвил своя автобиография, едно изключително интересно произведение, автентично свидетелство на онази епоха. Въз основа на автобиографията, както и на други произведения, Бенеш от Крабице сътворил своя хроника на събитията.

Възникването и развитието на Пражкия университет, Карловия университет в Прага, основан 1348 г. е отразено в редица извори. Това са „Хроника на Пражкия университет“ (1348 — 1420), както и някои други произведения на Кутнохорския едикт от 1409 г. Трактатът на Ян Хус „За чешката ортография“ съдържа неоценима информация за правописната реформа. Целокупното творчество на големия чешки реформатор е великолепен извор за събитията по онова време. Процесът срещу Ян Хус на Констанцкия събор е засвидетелстван по неповторим начин в писмата на италианския хуманист Паджо Брачолини (1380 — 1459) и Петър от Младеновац (ок. 1390 — 1415). Трудът на Младеновац „История на съдбата и делото на Ян Хус в Констанц през 1414 — 1415“ представлява подробно описание на цялата драма. Без неговото оползотворяване, е невъзможно да се разбере, а още по-малко да се възстанови процесът срещу големия чешки реформатор.

За разбиране цялостната атмосфера на чешкото кралство и особено на хуситското движение, учението и делото на самия Ян Хус първостепенно значение има произведението на магистър Вавржинца от Бржезове (1365 — 1437) „За делата и различните събития в чешкото кралство“. В него са описани събитията от 1414 до 1422 г. Обстановката от 1419 до 1443 г. намира изложение в труда на Бартошек от Драгоница „Чешка хроника“. Най-пълно и подробно описание на конфликтите обаче намираме в „Таборитска хроника“, подготвена според някои автори от двама творци — Йоан от Лукавец и Николай от Пелгржимов. Предполага се, че произведението било написано около 1443 г., поради което фактите, предадени в него се приемат за достоверни. Трудът на Еней Силви Пиколомини „История на Чехия“ предава събитията от 894 до 1458 г. и отразява възгледите на католическата църква. В съчинението на германския търговец Мартин от Болкенхайм „За хуситската война в Силезия и Лужица“ можем да намерим много интересни подробности за похода на хуситите в Силезия. Събитията са предадени от непосредствен очевидец.

За разбиране различията между чашници и таборити, на сходствата между тях, великолепен справочник са „Пражки статии“ от 1420 г., „Пражки компактати“ от 1433 г. Песните, които прославят победите и пораженията на таборитите могат да се прочетат в „На планината“, „Поздрав на победителите“, както и в бойния химн на таборитите „Кои сте вие, Божи воини“. Трактатът на Ян Пшибрима, декан в Карловия университет в Прага, „Животопис на таборитските свещеници“, представлява справочник за различни детайли от личния живот на реформационните дейци в Чехия. Научната критика обаче намира, че авторът проявявал субективизъм при оценката на събитията.

Едва ли подлежи на съмнение, че в количествено и качествено отношение документалистиката върху историята на Чехия е приведена в известност и представлява солидна основа за реконструиране на събитията. Съществуват критични издания на изворите, снабдени с нужния коментар.

 
Историческа обстановка
 

Възходящото развитие на Чехия през X в. било спряно след въвеждането на християнството в Полша, от политическото укрепване на унгарската държава, от една страна, и на полската, от друга. Обвързването им с католическата, църква до известна степен засенчило славата на Чехия като крепост на новата християнска цивилизация в този район на Европа. Могъщият владетел на Полша Болеслав Храбри откъснал от Чехия гр. Краков и областта около него, Моравия и Западна Словакия. Външните териториални загуби на княжеството били предшествани от остри вътрешни конфликти. В страната бушувала непримирима битка за княжеския престол в Прага. Княз Болеслав III бил свален от престола и прогонен от Прага. Болеслав Храбри покорил Чехия.

Плановете на Болеслав Храбри за създаване на единна западна славянска държава не могли да бъдат осъществени поради противодействието на империята. Тази идея не намерила подкрепа и от чешките магнати, макар една част от тях да застанали на страната на полския владетел. Подпомогнати от император Хенрих II, през 1004 г. чешките шляхтичи прогонили от Прага завоевателя. Вторият син на Болеслав II, Яромир, поел управлението и успял временно да овладее събитията. Пламналото през 1012 г. въстание довело до свалянето му от престола и до издигането на по-малкия му брат, Олдржих, който намерил подкрепа в средите на широката чешка общественост, заинтересувана от защитата на държавната независимост.

Политическата криза започнала да се преодолява. Боричканията между аристократите намалели. Княз Олдржих успял да заздрави престола и предприел настъпателни бойни операции за освобождаването на завзетите земи. През 1019 г. той върнал Моравия. При управлението на неговия син Бржетислав I (1035 ·— 1055) централната власт укрепнала още повече. Нараснало нейното влияние на континента. Навлизайки в Полша, той подчинил Силезия, Малка Полша, завладял гр. Гнезно, седалището на полската архиепископия.

Ръководейки се от предварително набелязан план, княз Бржетислав I пренесъл от Гнезно в Прага мощите на св. Войтех. Това той направил с мисълта да убеди папата да учреди чешка архиепископия в Прага. Папата обаче не приел посланиците на княза в Рим и идеята пропаднала. През 1041 г. император Хенрих III принудил княз Бржетислав да произнесе пред него клетва за вярност, да признае васалната си зависимост. Императорът желаел да си осигури подкрепата на Чехия в борбата против Унгария, която пораждала сериозни тревоги. В отговор на провежданата стратегия Бржетислав I издал „Закон за сеньорията“. Законът предвиждал да се гарантира приемствеността на династията.

Образуване на кралство
 

Много важно събитие в историята на Чехия било обявяването на държавата за кралство. Това станало през 1085 г. при княз Братислав II, но големият обществено-политически акт отразявал в края на краищата борбата за инвеститура между папството и империята, разразила се през 50-те — 80-те години на XI в. Междудържавният авторитет на страната нараснал. Чешкото кралство се утвърдило като първостепенна политическа сила в Централна Европа.

В тясна връзка с династическите конфликти, които продължавали да разтърсват страната, наследникът на крал Братислав II, княз Бржетислав II (1092 — 1100) се обърнал към император Хенрих IV с молба да осигури предварително, т.е. преди да бъде избран за крал, престола на неговия син. Това дало основания на императора да се меси в управлението на Чехия. Положението обаче не било стабилизирано. Династическите борби продължили да разтърсват страната. Едва княз Собеслав (1125 — 1140) успял да заздрави обстановката. През 1126 г. в битката при Хлумца княз Собеслав разгромил армията на император Лотар, която нахлула в Чехия. Големият брой рицари, които паднали от страна на германската войска, принудил императора да поиска мир. Исторически прозвучали предупредителните думи на Собеслав към императора, предадени в обръщението, което му изпратил. „Знай, императоре — писал чешкият владетел, — че съгласно древното право и обичая върху главата на чешкия народ принадлежи правото да избира княз и господар, а на императора само правото да го потвърждава. Ти нямаш право да го обременяваш с нов закон. Ние предпочитаме гибел в справедливо сражение пред новия закон.“

В усилията си да укрепи завоюваните позиции Собеслав уредил отношенията с император Лотар по мирен път: признал сюзеренитета на императора, декларирал васалната си зависимост. Уредил успешно междудържавния конфликт, той трябвало да се справи с вътрешния метеж, вдигнат от магнатите. Така през 1130 г. свикал организаторите на бунта Мирослав, Собеслав и др. във Вишеград на сейм и ги осъдил. Княз Владислав II (1140 — 1173), който наследил престола на Собеслав, опрян на подкрепата на императора и Църквата, успешно преодолявал междуособиците. Участвайки в походите на император Фридрих Барбароса (1152 — 1190) в Италия, той си осигурил неговата подкрепа при уреждане международното положение на Чехия. С помощта на императора станал крал на Чехия. Коронацията била проведена в 1158 г. От тази година в междудържавните договори, а така също и в официалната документация Чехия започнала са се титулува кралство. В историческото развитие на страната родът на Пршемисловците вече предавал короната по наследство. Чехия се превърнала в наследствена монархия. Номиналната зависимост на кралството от империята намаляла.


Сиецилийската златна була

Вътрешните противоречия в кралството обаче не били изгладени. Междуособици продължавали да разтърсват Чехия още четвърт век: от 1173 до 1197 г., когато се сменили десетина владетели. Кризата, обхванала чешката политическа система, била преодоляна едва към края на XII в. Споровете между членовете на управляващата Пршемисловичева династия били най-сетне преустановени. През 1197 г. синовете на крал Владислав I — Пршемисъл Отакар и Владислав — постигнали съгласие да разделят страната. Пршемисъл Отакар наследил Чехия, а Владислав станал маркграф на Моравия. Чешкият крал Пршемисъл Отакар (1197 — 1230) получил признание на кралската титла от германския император Филип Швабски. Потвърден бил и суверенитетът на Чехия. През 1212 г. император Фридрих II (1211 — 1250) оповестил Сицилийската златна була, уреждаща взаимоотношенията между империята и кралството. По силата на клаузите, залегнали в нея, чешките магнати придобили правото сами да избират своя крал, при положение, че управляващата династия преустанови продължаването на рода си. Кралят се задължавал да участва при избирането на императора и при неговата коронация. Трябвало също така той да присъства в заседанията на Сейма. С една реч, Сицилийската златна була на император Фридрих II потвърждавала суверенния характер на Чешката държава, а също така и законността на владетеля в качеството му на крал.

По такъв начин XIII в. открил нова епоха в историческия живот на Чехия. Поставен бил край на вътрешните междуособици. Политическата криза била преодоляна. Укрепнало международното положение на държавата. В границите на Чехия влизали, освен самата Чехия, Моравия и Лужица, Кладска област, Виторазска област, част от Силезия, Хебска област. Това означавало, че границите на Чехия съвпадали с тези на Чехия и Моравия.

Укрепили своите позиции, кралете на Чехия започнали да взимат участие при избирането на германски императори. Влиянието им в живота на империята нараснало — през XIII в. чешкият крал влизал в състава на седемте курфюрсти-избиратели. Това обстоятелство повишавало стремежите им да разширят пределите на своята държава. Роднинските връзки на кралския двор на Чехия, установени при крал Вацлав I (1230 — 1253) с австрийския род на херцозите Бабенберг разкрил възможности за проникване в Австрия.

Крал Вацлав I организирал борбата против нашествието на монголо-татарите, нахлули в Централна Европа. През 1241 г. те били принудени да се изтеглят от Моравия. Синът на Вацлав I — Пршемисъл Отакар II (1253 — 1278), при когото Чехия достигнала голямо могъщество, бил поканен от австрийки феодали да им окаже помощ след смъртта на последния херцог на Бабенбергския двор — Фридрих Храбрият и той нахлул в Австрия. С подкрепата на духовенството Вацлав I завладял по-голямата част от територията на Австрия, докато унгарският крал Бела покорил значителна част от Щирия. През 1260 г. крал Пршемисъл Отакар принудил крал Бела да освободи цяла Щирия и да му я отстъпи, а по-късно присъединил като наследство и Хорутанското херцогство. В границите на Чехия били включени Австрия, Щирия, Хорутания, Крайна. По такъв начин пределите на чешката държава достигнали бреговете на Адриатическо море. Крал Пршемисъл Отакар II фактически отхвърлил немското господство и застрашил целостта на империята. Провеждайки редица реформи, той отслабил позициите на магнатите, укрепил централната власт и реорганизирал армията. Когато започнал война с император Рудолф Хабсбург, срещу него се опълчили не само немските князе, но и чешката аристокрация, поради което загубил войната. В усилията си да възстанови отнетите територии на Чехия, в битката при Дюрнкурт в Моравия бил убит. Той придобил прозвището „Златен крал“. Хабсбургите завладели Австрия.

Напразно синът на Пршемисъл Отакар II — Вацлав III (1273 — 1305), се опитвал да върне заграбените земи. Династията на Пршемисловичите приключила със смъртта на крал Вацлав III (1305 — 1306), който бил убит в гр. Оломоуц.

През 1310 г. управлението на чешката държава преминало в ръцете на германския двор на Люксембургите, които се намирали под френско влияние. Първият крал на чехите от рода на Люксембургите — Ян, сключил брак с Елишка Пршемисловна, но прекарвал по-голямата част от времето си в чужбина, поради което си оставал чужд за своите поданици. В битката при Креси през 1346 г. той паднал убит. Наследникът му, Карл IV, който управлявал Чехия като Карел I (1346 — 1378) бил коронован в Рим през 1355 г. за император. При неговото управление била издадена т. нар. „Златна була“, изградила основите на чешката конституция и уредила положението на чешките земи, в империята. Чешкото кралство било признато за суверенно.

В качеството си на император Карл IV преместил столицата на империята в Прага, където още на 30. IV. 1344 г. била учредена архиепископия и Чешката църква, освободена от юрисдикцията на Майнцкия архиепископ. При управлението на императора чешката държава достигнала върховете на своето политическо могъщество, икономически просперитет и културни успехи. В изпълнение на неговите планове, през 1348 г. в Прага бил основан университет, наречен „Карлов университет“, първият в Централна Европа. Карловият университет послужил за модел на университетско устройство и по неговите стъпки тръгнали университетите в Краков, Виена, Хайделберг.

Знанията, които Карл IV придобил през годините на своята младост при двора на френския крал Филип VI, в папския дворец в Авиньон, прилагал в управлението. Опирал се на съветите на църковните прелати — на пражкия архиепископ Арнош, на Ян Очко от Влашим. За канцлер избрал епископа на Оломоуц — Ян. Широките му общокултурни интереси дали тласък върху обогатяването на материалната и духовната култура на страната. Проявявайки стремеж да укрепи централната власт, обновил законодателството, превърнал Чехия във водеща държава на империята. Още преди да стане император, през 1350 — 1351 г. под неговия патронаж бил подготвен известният кодекс закони „Майестас Каролина“, утвърждаващ върховната власт на краля и ограничаващ правомощията на магнатите. Поради съпротивата, която срещнал, през 1355 г. трябвало да отмени този манифест на централизираната държава.

При все това Карл IV взимал мерки за консолидирането на чешкото общество. Той дарявал градовете с редица права и привилегии. В Прага предприел строителна дейност: върху р. Вълтава построил мост, останал под името „Карлов мост“, издигнал великолепен дворец, както и поредица други сгради. Оживило се изкуството — скулптурата, живописта. Организирал събирателска дейност на различни свети мощи. Провеждал шумни придворни церемонии.

В икономическия живот на Чехия Карл IV провеждал политика на планомерно развитие на занаятите и селското стопанство. При неговото управление в страната имало повече от 200 вида занаяти, докато в края на XIII в. те достигали едва 40. Успехите на страната били огромни, неизмерими. Много голяма подкрепа оказвал той на производството на вино, на стъкларството и сукнарството. Станал меценат на книжовната дейност, по-специално на литературата и историята. Сам Карл IV написал своя „Автобиография“. При него бил нарушен монополът на латинския език в книжовността и в културата навлязъл народният чешки език. Проявил желание да възстанови забравената славянска литургия.

Плодотворни резултати дава дейността на владетеля за развитието на селското стопанство. Хронистът Бенеш от Вайтмил свидетелства в своята хроника за Карл: „Около Прага заповяда да засадят лозя, а също... пановете и владиците, духовните лица и простите хора да обработват градини“. По думите на този автор, императорът проявявал грижи за зеленчуковите градини, овощарството, рибарството. Той спомагал и за въвеждането на нови селскостопански култури. През XIV в. паричната рента повишила материалната заинтересованост на селяните и ги увлякла да произвеждат повече и по-качествена селскостопанска продукция както за лични нужди, тъй и за задоволяване на пазара.

При управлението на Карл IV били разширени границите на кралство Чехия. Присъединени били Долна Лужица, части от Силезия. През юни 1373 г. Карл IV навлязъл победоносно с войските си в Бранденбург. На 15 август с. г. бил подписан мирен договор във Фюрстенвалд, по силата на който Бранденбург се присъединявал към Чехия, която се превърнала отдавна във водеща държава в структурата на империята. Доволни от управлението му, чехите го наричали „баща на отечеството“.

Достигнал върховете на своето политическо могъщество, Карл IV решил да поиска от папата да коронова неговия син Вацлав за крал. Искането било отправено в началото на 1375 г., но папа Григорий XI (1370 — 1378) забавил решаването на въпроса. На 10 юни 1376 г. бил свикан Райхстаг във Франкфурт, избрал единодушно Вацлав за крал на римския престол. Курфюрстите осведомили папата за проведения избор и отправили искане избраникът да бъде коронован на 6 юли. Това наистина станало, но без папата и дори против неговата воля. За да не разгаря започналия конфликт с Римската курия, императорът направил отстъпки на Църквата и противоречията били изгладени. На 27. XI. 1378 г. император Карл IV починал. Историците медиевисти оценяват времето на неговото управление като „златен век“ в историята на Чехия.

Наследникът на починалия император, синът му Вацлав IV (1378 — 1419) поел управлението като крал на Чехия и император на Свещената Римска империя. Сложността на обстановката, нажежавана от претенциите на Люксембургската династия, наложила обширната монархия да бъде разделена. Вацлав IV продължил да управлява Чехия, докато брат му Сигизмунд наследил по-късно кралската корона в Унгария. Така династията на Люксембургите увеличила своето влияние, политическата ѝ мощ нараснала неимоверно много.
 

Панорама на обществените отношения


Движен от желанието да преустрои икономическия живот на страната, да даде тласък на нейното развитие, чешкият крал Пршемисъл Отакар II привлякъл за работа множество германски колонисти — селяни и граждани. В страната се преселили и голям брой представители на феодалната аристокрация — светска и духовна. Аристократите преминали на служба в управлението: от кралския дворец до следващите звена на администрацията. Великолепни специалисти в различните области на стопанството, германските колонисти предавали на чехите своя опит при усъвършенстването на земеделието, при повишаване културата на стопанисване, на техниката, на оръдията на труда. Много подобрения направили и в рудодобива, в минното дело.

Влиянието на германските преселници нараснало във всички сфери на живота. В двореца на краля настъпило известно германизиране: за да се приравнят с германците, домакините говорели немски език, а чешките магнати усвоявали езика им наред с опита им в управлението. В резултат от германската колонизация, започнала още с покръстването на четиринадесетте чешки велможи в Германия през 845 г., били създадени голям брой германски абатства и църкви, които се превърнали в едри феодални собственици и владеели многобройни села заедно със зависимото население. Немските духовници заели архиепископските и епископските престоли, а наред с тях в страната нахлули и множество членове на различните духовно-рицарски ордени. Решаваща роля в управлението на Карловия университет в Прага, основан през 1348 г., започнали да играят немските теолози.

Заели важни ръководни места в чешката феодална система немските колонисти привличали множество рицари и селяни, които се заселили в пустеещите необработваеми земи. Ръководени от желанието да трупат допълнителни доходи, чешките крале дарявали немските колонисти, особено занаятчиите и търговците, с различни привилегии. Тази политика улеснила чужденците в усилията им да сложат ръка на различните рудници — сребърни, златни и др. и да ги експлоатират. В градовете немските колонисти заели господстващо положение в занаятчийската промишленост и управлението.

Установявайки своеобразен монопол в промишлеността и търговията, немците провеждали политика на асимилация и потисничество. Те не само подлагали населението на експлоатация, но и го угнетявали, задържали неговото самостоятелно етническо развитие. Това пораждало силно недоволство сред широките слоеве на обществото.

Кризата, обхванала чешката управленска политическа система била преодоляна към края на XII в. Споровете. за престола между членовете на Пршемисловия род били преустановени. През 1197 г. синовете на крал Владислав I — Пршемисъл Отакар и Владислав — постигнали съгласие да разделят страната. Пршемисъл Отакар наследил Чехия, Владислав станал маркграф на Моравия.

В основата на подема в чешкото общество в крайна сметка лежало развитието на производителните сили, дало мощен тласък на селското стопанство и градската промишленост. В края на ХII в. в аграрното стопанство и занаятчийското производство в Чехия настъпили дълбоки промени. Започнало масово култивиране на горите. Усилено се обработвали пустеещи земи. Основани били много нови паланки, села и градове. Наред с местното чешко и словашко население в процеса на усвояване на целините се включили много чужденци и преди всичко немци.

Наред с увеличаването на посевните площи се подобрявало обработването на земята. Наложила се окончателно триполната система, която включвала последователно редуване на есенни посеви, пролетници и угар. Въведени били в употреба големи колесни плугове с двоен лемеж, теглени от две, а понякога и четири двойки волове. В селското стопанство се употребявали брани, сърпове, бухалки за очукване на зърното. В своите инструкции за кралските имения крал Пршемисъл Отакар се разпореждал да се уреди управлението на стопанството. Според свидетелството на хронистите този крал полагал грижи за развитието на земеделието, за подобряване на лозарството. Започнало отглеждането на нови култури. През XIII — XIV в. напредък отбелязало градинарството, овощарството, лозарството, рибовъдството. В изворите се говори за добив на пшеница, овес, просо, грах, ряпа. Широко било разпространено отглеждането на лен и коноп.

В чешкото феодално имение се развили редица нови занаяти — зидарството, бакърджийството, оръжейничеството. В Чехия и Словакия нараснал добивът на злато, сребро и желязо. Главни миньорски средища станали Ихлава, Немски брод, Кутна Хора, Илове, а в Словакия — Банска Щиавница, Кремница, Смолник, Банска Бистрица и Гелница. Злато се добивало в околностите на градовете Книн, Илове, Помук, Седлчани, а сребро — в Немски брод, Бела, Хотеборж, Пршибислав и др. В началото на XIV в. били открити редица нови златни и сребърни рудници в Моравия.

Започнало сеченето на сребърни монети — пражки грошове, превърнати в платежно средство не само в Чехия, но и в редица европейски страни. Създали се условия за преминаване от натурални форми на стопанство към парично-обменни. Паричната рента се наложила като господстваща. Грубите феодални степени на зависимост били заменени с по-меки форми на обществена йерархия.

Променила се и структурата на чешката феодална аристокрация, в която се обособили две съсловия — едното, на крупните собственици, наречено панско, и другото, на рицарите, владическо. В панското съсловие били включени най-богатите земевладелци, които взимали участие в управлението на страната и ръководели най-важните учреждения. Макар и многобройни, рицарите нямали решаващ дял в управлението, но играели важна роля в армията. През XIV в. в Чехия господствали 40 семейства на панове, а в Моравия — към 80 и всички притежавали имунитетни права и привилегии.

Оживяването на парично-стоковите отношения се отразило върху по-нататъшното развитие на градовете. Старите центрове укрепнали и получили от феодалните господари редица привилегии. Възникнала гъста мрежа от нови градове, които се превърнали в центрове на занаятчийска и търговска дейност. Много от тях нараснали и по броя на населението. През втората половина на XIV в. Прага наброявала около 40 000 души, Бърно — 8000, Хебе — 4500, Будейовица — 2700, Хрудиме — 3000 души.

В процеса на своето развитие и утвърждаване градовете получили редица привилегии от стопанско и политическо естество, както и от сферата на търговското право. Придобивали и т. нар. право от една миля, която забранявала в разстояние на една миля от градовете да се упражняват занаяти. Градовете извоювали правото да варят бира, да издигат градски стени, да имат самоуправление, лична свобода на гражданите и пр. Основаните върху кралски земи градове притежавали по-големи права и привилегии, те получили статут на привилегировани политически общности наред с аристокрацията — панството, рицарството, духовенството. Онази част от градските центрове, която израснала върху земите на аристокрацията и духовенството, нямали кралски привилегии и били зависими от сеньорите.

В резултат от укрепването на градовете гражданите започнали да взимат активно участие в политическия живот на Чехия, в развитието на нейния духовен живот. През XIII — XIV в. се увеличил износът на чешки стоки. Чешките търговци изнасяли риба, мед, вино, животни, особено коне и волове, кожи, хмел, восък, платна, а внасяли сол, тъкани, лен, вълна, подправки и др. Редовни контакти били поддържани с немските градове Регенсбург и Нюрнберг, с унгарските градове, с Венеция. Увеличил се стокообменът с Полша и Русия, както и с други по-далечни страни.

Компактната част от градското население били занаятчиите, които работели по поръчка за задоволяване потребностите на пазара. Занаятчиите от един профил се обединявали в свои професионални организации — цехове, които възникнали през началото на XIV в. Цеховете поставяли калфите в зависимост от майсторите. Те гарантирали монопола върху дадено производство, ограничавали конкуренцията, подпомагали по-бедните. Стопанският разцвет на Чехия се отразил благотворно върху нейното политическо състояние. В края на XIV и началото на XV в. тя станала една от най-могъщите държави в Централна Европа. Столицата на страната — Прага — мерела ръст със столиците на най-големите държави на континента. Благосъстоянието на Чехия било осигурявано от труда на селяните и занаятчиите, творците на материалните блага във феодалното общество.



Социално-религиозни противоречия


Икономическият възход на чешката държава бил неразривно свързан с труда на селското население и градския плебс. По-нататъшното развитие на парично-стоковите отношения водело след себе си нарастването на социалните противоречия. Основното противоречие във феодалното общество било противоречието между зависимите селяни и земевладелците. Светските магнати, а наред с тях и църковните прелати, увеличавали повинностите на селяните, данъците, задълженията.

Самото налагане на парично-стоковите отношения водело до по-нататъшно задълбочаване на имуществената диференциация. Увеличил се броят на безимотните и малоимотни селяни. Магнатите продължавали да заграбват земите на дребните селяни и шляхтичите, да увеличават размерите на рентата, с която облагали населението.

Много по-тежко било положението на селяните, работещи в именията на Църквата, която в началото на XV в. присвоила около половината от обработваемата земя в Чехия. Пражкият архиепископ владеел 14 града и 900 села. Духовенството облагало населението с десятък, както и с многобройни други данъци и такси. Затова недоволството на селяните от клира, като и от немските колонисти, било голямо и нараствало непрекъснато.

Наред със селяните, недоволни от господстващите отношения били и градските бедняци. Задълбочавали се противоречията между феодалите и градовете. Недоволството на бюргерството, което включвало занаятчии, средни и средни търговци, от градския патрициат нараствало. Като се има предвид, че ръководният състав на градския патрициат обхващал предимно немци, а бюргерството, компактната част от населението, се състояло от чехи, социалните противоречия придобивали народностен характер. Заедно с това те се изразявали и в религиозна форма поради социалната роля на католическата църква като едър феодален собственик и експлоататор. Недоволството назрявало и поради обстоятелството, че ръководството на духовната власт в Чехия се намирало в ръцете на немски прелати.

Междуетническата и социалната борба взела форма на еретическо движение. През 60-те години на XIV в. започнал проповедническата дейност монахът Конрад Валдхаузер (1320 — 1369), насочена против католическата църква, изменила на древното християнство. Наред с него срещу духовенството се опълчили Ян Милич, който проповядвал на чешки език. Друг проповедник, Матей от Яно (1350 — 1393), скъсал с официалната Църква и подлагал на критика основни положения в Библията. Срещу папството дигнали глас и други обществени дейци.

Нараснало опозиционното съзнание на селските бедняци и градския плебс. Между населението се движели народни проповедници, които подлагали на безпощадна критика злоупотребите на католическото духовенство и особено на висшия клир.

Хуситски войни (1419 — 1434)


Вестта за гибелта на Ян Хус породила масово, недоволство сред населението в Чехия. В защита на неговите идеи, проникнали дълбоко сред вярващите, се вдигнали различни слоеве на чешкия народа които разрушавали абатствата и църквите, избивали духовенството. Пламнали хуситските войни, които бушували 15 години.



На 30 юли 1419 г. в Прага избухнало въстание. Начело с Ян Желивски бедняците навлезли в сградата на градския съвет и изхвърлили през прозорците членовете на градската управа. Властта в столицата преминала в ръцете на бедняците и занаятчиите.

Наред с тях пановете също така се включили в обсебването на църковните имущества.

Разбунтувало се населението в Пилзен. Въстанали и други градове в Чехия. Патриотите взели властта в Жатец, Лоуни, Клатови. В едни от тях победили недоволните бедняци, в други — аристокрацията. Страната била залята от мощна революционна вълна. Вдигнали се на борба против феодалите масите от селото и града. Римският папа Мартин V (1417 —. 1431) обявил кръстоносен поход против хуситите. Начело на похода застанал император Сигизмунд. Около сто хиляди кръстоносци нахлули в Чехия и подложили градове и села на огън и меч.

Защитавайки родината си, чехите, предвождани от прославения пълководец Ян Жижка, разгромили кръстоносците в околностите на гр. Прага. През лятото на 1421 г. бил свикан Сейм, който лишил император Сигизмунд от чешката корона и установил републиканска форма на управление. Начело на държавата застанали 20 представители на аристокрацията. Сред тях бил Ян Жижка.



Таборити и умерени


В процеса на борбата в състава на въстаниците се оформили две основни направления. Едното направление издигнало умерени искания и обединявало богати занаятчии и търговци, крупни феодални собственици. Наричани „чашници“ (на латински каликстинци или утраквисти), те се борели за изгонване на немците от Чехия, за разпределение огромните земи на католическата църква.

Програмата на умерените, обоснована в „Четири пражки статии“, искала богослужението да се провежда на народен чешки език, причастието да се извършва с хляб и вино, привилегиите на духовенството да бъдат отнети. Включено било задължението тайнствата и обредите да се извършат безплатно.

Другото направление сплотявало селски бедняци, дребни занаятчии, градски плебеи. По името на гр. Табор, където се събирали, те били наричани таборити. Таборитите се борели за ликвидиране на крепостничеството, за премахване на данъците и повинностите. Те отхвърляли гнета на католическата църква, господството на немските колонисти.

Исканията на таборитите имали революционен характер. Заедно с реформирането на Църквата, те се борели за преустройството на икономическите и политическите взаимоотношения. В бъдещия живот те мечтаели да няма богати и бедни, а всички да бъдат равни помежду си. Като осъждали експлоатацията, те искали да бъде ликвидиран феодалния ред.

Военните части на таборитите, предвождани от Жижка, громели кръстоносната армия. Те проникнали в Бавария, Саксония, до Балтийско море и Австрия. За да сломят съпротивата на чешкия народ, римският папа и германският император организирани 5 кръстоносни похода. Макар да нанесли големи опустошения в Чехия, походите завършили с неуспех. Антифеодални селски въстания пламнали в Германия и Унгария.

Ян Жижка се опирал на артилерията и подвижната пехота и съумявал да провежда изненадващи нападения върху мъчноподвижната немска конница. Артилерийските оръдия, въведени в неговите подразделения, били използвани за бой при полеви условия. Каруците, които обслужвали армията му, били превърнати в подвижни крепости, всяващи ужас сред рицарите. Щом чуели техния грохот, рицарите ужасени се разбягвали, за да спасят.

В хуситското движение, обединяващо таборити и умерени, настъпило разцепление. Умерените изменили на таборитите, с които воювали съвместно и преминали на страната на католическия блок. В битката при Липани на 30 май 1434 г. обединените сили на рицарите-кръстоносци нанесли катастрофално поражение на таборитите. Възтържествувала феодалната аристокрация.

Макар отделни таборитски отряди да продължавали да оказват съпротива и след поражението, борбата вече била обречена на провал. Паднали и последните крепости на хуситската организация.

Със своите победи и поражения хуситското революционно движение изиграло важна роля в историята на чешкия народ. Под знамето на антифеодалната борба застанали бедняците от селото и града и нанесли силен удар върху установения ред, укрепван от католическата църква.

Хуситското революционно движение укрепило чешката народностна общност и оказало положително въздействие върху антифеодалните освободителни борби на словаците. Предвождани от Петр Аксамит, словаците се вдигнали на борба за отхвърляне на унгарското господство, за извоюване на своята свобода.

Революционните антифеодални идеи на хуситите имали не само вътрешно, но и международно значение. Те намерили отзвук сред населението на Унгария, Полша, Литва, Русия, Германия, Франция и останалите държави на Европа.



Чехия след конфликта


След загасването на разорителните войни настъпил период на възстановяване. Победата на европейските бойни подразделения над патриотичните сили в кралство Чехия не била тотална. В резултат от стълкновението настъпили значителни промени, които придобили необратим характер. Преустроена била установената феодална система. Настъпил прелом в имуществените отношения. Едрата поземлена собственост на католическата църква била преразпределена между пановете от двата блока — хуситският и католическият. Израснали големите земевладелски имения на фамилиите Рожемберк, Кунщат, Подебрад и др. Забогатели и множество хуситски хетмани, които станали собственици на латифундии. Възползвали се от обстановката и голям брой бюргери, рицари. Преустановено било плащането на десятък в полза на Църквата.

Демократизирало се общественото устройство. В градското самоуправление били създадени нови органи като Общото събрание, в което взимали участие всички граждани. Голямото събрание противостояло на муниципалния съвет в традиционните управленски структури, съставени от представители на патрициата. Зависимостта на градовете от магнатите намаляла. Извоювали пълно самоуправление значителна част от кралските градски средища.

Не могли да не се променят и методите на управление, използвани от върховната власт на страната. Синът на император Карл IV, Сигизмунд I (1419 — 1436), последният представител на Люксембургската династия, имал странна съдба. През 1378 г. той наследил маркграфство Бранденбург и се стремял да заеме не само кралската, но и императорската корона. През 1387 г. сключил брак с Мария, дъщеря на унгарския крал Лайош I Велики, поради което станал крал на Унгария. След това като син на Карл IV го избрали за император на Свещената Римска империя (1410 — 1437), измествайки император Вацлав IV (1378 — 1419), който управлявал Чехия, но през 1410 курфюрстите го свалили от императорския престол. В изпълнение на функциите си като крал на Унгария през 1396 г. крал Сигизмунд застанал начело на кръстоносния поход на западноевропейския свят срещу османските турци. Поради непреодоляната традиционна рицарска военна тактика, както и поради противоречията между магнатите, командваната от него кръстоносна армия претърпяла поражение при Никопол през 1396 г. Според оценката на един съвременник в тази битка загинал „цветът и гордостта на европейските рицарски страни“.

Вече като император на Свещената Римска империя Сигизмунд взел участие в заседанията на Констанцкия събор и, както видяхме, узаконил с подписа си изгарянето на Ян Хус на кладата, макар санкцията му да срещнала неодобрението и дори противодействието на някои членове на събора. След смъртта на крал Вацлав IV през 1419 г. с военна сила, защото се сблъскал с недоволството на широките слоеве от чешкия народ, заел престола. Заедно с папа Мартин V (1417 — 1431), който безрезервно го подкрепял, организирали пет кръстоносни похода за смазване на хуситското движение. Платформата на Ян Хус за преустройството на обществото претърпяла провал. Наистина т.н. Базелски компактати показват, че бил постигнат известен компромис с католическата църква. Компромисът обхващал два въпроса. Единият включвал примирението на Църквата с разграбването на нейните огромни имущества в хода на хуситските войни и след тях. Другият въпрос се заключавал в съгласието на папството вярващите да бъдат причестявани в двата вида: с хляб, както било до тогава, и с вино, което било привилегия само на духовенството. Завоюваната привилегия поставяла в особено положение чешкия народ, който по такъв начин бил разграничен от останалите народи, изповядващи католицизма. По тази причина това право имало временен характер. Папският престол отказал да го утвърди.

Поради противоречията на Сигизмунд с определени политически среди в Чехия, както и поради участието му в осъждането на Ян Хус, той настроил срещу себе си голяма част от чехите. Загубил социална опора, каквато и да било популярност, императорът се видял принуден да назначи за владетелка София, съпругата вдовица на починалия крал Вацлав IV. Тактиката му обаче претърпяла фиаско. Свален от престола през 1421 г., той бил обявен отново за крал в заседанията на Сейма през 1436 г. в гр. Ихлава. По това време (1431 г.) били провъзгласени Базелските компактати, подписани от папството и чашниците, и чехите отново били признати за истински синове на католическата църква. Понеже разбрал, че не е в състояние да устои на всеобщата ненавист на чехите, решил да обяви за свой наследник зет си Албрехт Хабсбургски (1437 — 1439), германски и унгарски крал, който действително заел престола. Принудил се да избяга от Чехия, но неочаквано по пътя за Унгария същата 1437 г. починал. Управлението на страната преминало в ръцете на Сейма.

Наскоро починал и Албрехт Хабсбургски. Синът му, Ладислав, който се родил след смъртта на баща си, наречен поради това Похробек, бил признат за крал по-късно. Настъпил период на междуцарствие. Под ръководството на хетманите в градовете започнали да управляват политически съюзи на хетманите. Източночешкият съюз на хетманите избрал през 1444 г. за владетел Иржи Подебрад, чашник, богат чешки пан. Завладявайки след четиригодишно управление гр. Прага, той предприел победоносни операции срещу политическия съюз на южночешките велможи Олдржих и Рожемберк. Успял да се наложи и започнал да се титулува „владетел на страната“, титул, който му бил признат през 1452 г.

Стратег и тактик от висока класа, Иржи Подебрад подкрепил кандидатурата за крал на Ладислав Похробек (1453 — 1457), защото бил малолетен, поради което могъл да упражнява фактическата власт в Чехия. Принадлежността на невръстния крал към католическата църква създавала възможност за помирение с папския двор, както и за консолидиране на онази част от поданиците на кралството, която изповядвала католицизма. Когато крал Ладислав неочаквано починал, Иржи Подебрад успял да се опре не само на чашниците утраквиети с архиепископа на Прага Ян Рокицан, но и на широките среди на шляхтата и различни слоеве на градовете. Намерил широка обществена подкрепа, той успял да неутрализира петимата претенденти за кралската корона в Чехия: император Фридрих Казимир, полския крал, Албрехт Австрийски, Вилхелм Саксонски и френския принц Шарл. Земанският сейм, състоящ се от представители на нисшата аристокрация, на 27. II. 1458 г. избрал Иржи Подебрад за крал на Чехия (1458 — 1471). Давайки клетва да се подчинява на Римската курия, го короновали. В историята той влязъл обаче с прозвището „Хуситският крал“.

Една година преди неговото избиране за крал, към 1457 г. в с. Кунвалд при Жамбрек, Източна Чехия, бил образувал известният Съюз на чешките братя (Братски съюз). В платформата на съюза се изключвали всякакви връзки с католическата църква, а така също и с утраквистите. Следвайки традициите на таборитите, те се обособили през 1467 г. в самостоятелна Църква и започнали да водят активен организационен живот. Макар да декларирали, че се подготвят за задгробния живот, те започнали да участват в политическите конфликти. Застрашавайки устоите на обществото, предизвикали безпокойството на властите, поради което започнали да ги изправят на съд.

За кратко време крал Иржи Подебрад успял да стабилизира положението си и да се укрепи на трона. Единствено в гр. Вроцлав патрициатът от германски произход не се приобщил към неговата политическа линия. Поради улесненията, които дал на търговците и занаятчиите, той спечелил на своя страна градовете. Привлякъл и селското население. Много грижи положил за възстановяване на стабилитета на държавния фиск. Сребърните рудници в Кутна Хора и Ихлава били възстановени. От 1469 г. започнал да сече пражки грошове. Рибните стопанства в Пардубице, Товачов, Тршебон и др. получили, голямо развитие и се превърнали в източник на приходи.

Исканията на папа Пий II (1458 — 1464) кралят да предприеме мерки за изкореняване на ересите, т.е. на хуситите, срещнали противодействието му и довели до конфликт с римския папски двор. В отговор на папските претенции Иржи Подебрад и архиепископът Ян Рокицан отговорили, че утраквизмът бил вероизповедание, признато от държавата и католическата църква. Двамата владетели на Чехия — гражданският и духовният, поддържали, че под ереси и секти следвало да се разбират само онези групи, които се намирали под закрилата на компактатите, издадени от Църквата. Кралят се борел както против тях, тъй и против Съюза на Чешките братя, оформили своята организация в 1457 г. Папата не могъл да се примири със съществуването на две вероизповедания в Чехия — едното на Църквата, другото на утраквистите и на 31. III. 1462 г. отменил компактатите.

Актът на папа Пий II заплашвал да подкопае международния авторитет на чешкия крал и му създавал сериозни проблеми. По тази причина той взел предохранителни мерки за неутрализиране както на вътрешните, тъй и на международните компликации. Заедно с краля на Унгария Матиаш Корвин и с краля на Полша Кажимеж Ягелонски през 1463 — 1464 г. подготвил предложение за съвместно мирно съжителство чрез подписването на международна уния за борба срещу турците. Сам Иржи Подебрад възглавил делегацията, която пристигнала в Париж при крал Луи XI, за да го убеди да подпише унията. Под въздействието на папския престол обаче френският владетел отказал да я подпише. По инициатива на чехите обаче Франция и Чехия подписали договор за дружба. Освен това била оповестена и грамота за верността на крал Иржи Подебрад към католическата църква.

Това обаче не задоволило Римската курия, която очаквала повече лоялност, и през 1466 г. папа Павел II (1464 — 1471) анатемосал краля на Чехия и освободил поданиците му от задълженията на клетвата, която са му произнесли. Католическите панове в страната се вдигнали на борба против своя владетел. Крал Иржи Подебрад спешно изпратил делегации до европейските държави за избягване на опасността от кръстоносен поход, заплашващ суверенитета на страната му. Делегатите имали за цел да изяснят на заинтересованите страни същността на взаимоотношенията между римския папа и чешкия крал. По-конкретно пратениците отстоявали разбирането, че папският престол се намесва във вътрешните дела на чешкото кралство. Дипломатическата офанзива обезсилила до голяма степен плановете на кръстоносците. Единствен кралят на Унгария Матиаш Корвин, чиято дъщеря била омъжена за сина на Иржи Подебрад, движен от желанието да сложи ръка върху земите на чешкото кралство, се отзовал на призива на папата. През лятото и есента на 1468 г. Матиаш Корвин успял да проведе поредица завоевателни акции. В ръцете му паднали Моравия, Силезия и Лужица. През зимата на 1469 г. положението се променило коренно. Крал Иржи Подебрад обградил армията на Матиаш Корвин в Източна Чехия, при Вилемов, и го пленил. При разговорите, които били проведени през април 1469 г., М. Корвин дал обещание да окаже подкрепа при уреждане взаимоотношенията с папата, като срещу това получи свободата си. Компактатите трябвало да послужат за база на помирението.

Почувствал се на свобода, крал Матиаш Корвин продължил да провежда сепаратистична политика, направлявана от папа Павел II и император Фридрих II. Само един месец след постигнатото споразумение с крал Иржи Подебрад, унгарският крал го нарушил, като организирал заговор с католическата опозиция в Чехия. На 13 май същата 1469 г. в Бърно Матиаш Корвин бил избран от група чешки магнати за крал на Чехия. Папски легат извършил интронизацията и го коронясал. В отговор на извършения преврат крал Иржи Подебрад обявил за наследник на чешкия престол Владислав Ягелонски, син на полския крал Казимир. Същата година чешкият Сейм гласувал избирането му за крал на Чехия. Така бил оформен военен блок Чехия — Полша за борба против унгарската инвазия.

Агресивната война на Матиаш Корвин усложнила обстановката. Опирайки се на противниците на Иржи Подебрад, той опустошил градовете и селата на Моравия, Силезия и Източна Чехия. Като лавирал, той успявал да задържи за известно време покорените земи, но в сражение през август 1470 г. армията на чешкия крал му нанесла сериозно поражение. Чехия освободила Моравия. Нарастващата опасност от агресията на турците принудила враждуващите страни да се преориентират. В обстановката на благоприятен изход за чешката армия във войната Иржи Подебрад неочаквано починал. Овакантеният престол бил зает от избрания вече от чешкия Сейм крал — Владислав Ягелонски (1471 — 1516). Подкрепян от баща си, крал Казимир, той предприел мерки за стабилизиране, опрян на една част от шляхтата. Матиаш Корвин обаче успял да привлече на своя страна по-голямата част от католическите панове, които се събрали през 1471 г. в Ихлава и го избрали за крал на Чехия. Започнала борба между Владислав и Матиаш Корвин. Зад Владислав застанали неговия баща крал Казимир и императора на Свещената Римска империя Фридрих III. Най-сетне, след непрекъснати конфликти, които продължили седем години, в гр. Оломоуц бил сключен мир. Това станало през 1478 г. По силата на компромисното споразумение Моравия, Силезия и Лужица преминавали в ръцете на М. Корвин, след смъртта на когото могли да бъдат отстъпени на Чехия срещу голям откуп в размер на 400 000 жълтици. Крал Владислав продължавал да владее Чехия. Когато починал крал М. Корвин през 1490 г., Владислав Ягелонски бил избран за крал на Унгария при условие, че премести своята резиденция в Буда, столицата на Унгария. Така и станало.

 
Културен подем
 

Широката мрежа от католически абатства, които възникнали през ранносредновековния период, както и великолепните катедрални църкви продължавали да се утвърждават като средища на латинската материална и духовна култура. В тази насока носители на сравнително висока образованост станали членовете на различните религиозни ордени, които получили разпространение в страната: бенедиктинци, цистерианци и премонстрати.

Отначало дървените сгради доминирали в култовите средища, но каменните катедрали започнали да се облицоват с дялани блокчета и представлявали несъмнено завоевание на архитектурната мисъл. Величествените ротонди в гр. Прага и Зноймо, а така също и в Словакия, респективно в Дехтице и в Скалице, представляват интересни модели на изкуството. Храмовете „Св. Георги“ в Прага, в Тршебич в Моравия са значителни паметници на базиликалния тип култови строежи. В края на XII и началото на XIII в. броят на храмовете нараснал на няколко десетки.

Оживила се гражданската архитектура: дворците в Прага, Вишехрад и Оломоуц отразяват забележителните ценности на чешката строителна традиция. Прочутият Юдитин мост в Прага, издигнат към средата на XII в. е уникално завоевание на строителството не само в Чехия, но и в Европа. Цялостният архитектурен облик на комплекса на Пражкия град бил оформен през периода от 1150 до 1250 г. Романският стил, достигнал ярка обективация в множеството строежи, в основни линии получил своите същностни особености през първата половина на XIII в. Сградите в готически стил започнали да се строят под влиянието на френската школа. Типично проявление на този тип архитектура представляват комплексите на Анежкото абатство, на абатствата и храмовете във Висши Брод, Злата коруна.

През времето от XI до XIII в. изобразителното изкуство в Чехия се развило под благотворното въздействие на Германия и Византийската империя. Това се вижда в миниатюрите на „Вишехрадския кодекс“, в стенописите на църквата „Св. Катержина“ в Зноймо, както и в други църкви в кралството.

Все по това време — от XIII в. насетне, дори до XV столетие — в градовете израстват множество готически постройки. През XIV в. била достроена източната част на катедралата „Св. Вит“, правоъгълният  площад в Чешка Будейовица, Чешки Крумлов, както и множество други строежи носят характерните особености на тази стилистика. Конкретно става дума за Емауското абатство, Тинския храм, храма „Дева Мария“, Каролинума, свързани с културната политика на Карл IV, комуто принадлежи идеята за изграждане на великолепния замък Карлщайн, запазен до днес. Готиката намира своята обективация също така в църквите в Колин на Лаба, в Пилзен и Кошице.


Замъкът Карлщайн

Изобразителното изкуство, живописта и скулптурата оживяват и показват нарасналите възможности на самобитната чешка школа. В библиотеката на крал Вацлав IV са събрани ръкописи, свързани с чешката калиграфска група. Абатиса Кунхута създава своя прочут Пасионал. Едно рядко явление представлява Вилиславовата Библия. Изявявали се различни художници живописци като Дитрих Пражки, а също така и някои творци, не записали своите имена, но оставили произведения в Тршебон, Вишеброд и в Мадоната на Крумловск. Дал своя принос французинът Матиаш от Арас, който заедно с П. Парлерж изградил катедралата „Св. Вит“.

Възхождала и латинската книжнина. Прочутата „Чешка хроника“ на К. Пражки си остава най-талантливото произведение не само на XII в., но и през следващите столетия, един от върховете на историческата проза в Европа. В хрониката са описани събития не само от живота в Чехия, но и на Моравия, Унгария, Полша, а също и в Свещената римска империя, Забележителна творба е „Збраславска хроника“, написана на латински език от монаха Ото.

Обогатявала се рицарската епика за Александър Велики. Анонимен чешки автор написал „Александриада“, в която прославил управлението на династията на Пршемисловичите. Появили се баснописци като Смил от Пардубице, оставил сборник с пословици и басни със сатирична тематика. В края на XIV в. се появила сатирата „Коняр и студент“, в която под формата на дискусия се обсъждат важни житейски проблеми.

В житийната литература, обогатила се през XIV в. като постижение могат да бъдат отбелязани „Легенда за св. Прокоп“, „Легенда за св. Екатерина“ и др. В тях се третират въпроси на християнската нравственост.

Епохата на Ян Хус породила извънредно богата книжовна дейност — латинска и чешка. По форма написаните книги били теологически трактати, хроники, анали, манифести от разнообразно естество, епистоларии творби, памфлети. Създадени били цяла поредица трактати, истинска библиотека, която се открива с трудовете на Ян Хус „Огледало на грешния човек“, „Кодекс на вярата“, „За съпружеството“, в които авторът обосновава своето учение за светската и духовната власт на папата. В „Книга за симонията“ се разисква стопанската дейност на Църквата. Морални проблеми се разработват в трактата „За познаване истинския път за спасение“. „Повествуване за светите неделни четения“ включва проповеди. Трудът на Ян Хус „За чешкия правопис“ решава основни въпроси на езиковата реформа. Съчиненията на реформатора, изградени върху солидна теологическа и философска основа, представляват научно обоснована платформа на промените, които трябвало да се проведат в цялостния политически и духовно-културен живот на чешкия народ. В идеологическо отношение те нямали за цел да рушат католическата църква, а да я обновят и преведат в съответствие с принципите на ранното християнство и с обективните потребности на епохата, в която се родил, живял и се борил за осъществяване на своите идеи Ян Хус.

Един интересен цикъл песни, изпълнявани от народа, прославят гибелта и делото на реформатора. Това се отнася за популярните творби „Въстани, въстани, велики граде Прага“, „Кои са те, Божиите воини“, „В Божията надежда“, „За събора в Констанц“ и др. Това са химни, в които се възпяват идеалите и борбите на Ян Хус и неговите последователи, борбите им за изграждането на един нов свят, приведен в съзвучие с истините на Светото Писание.

Свое място в произведенията на хуситите заемат творбите на Петър Хелчицки (ок. 1390 — ок. 1460). Става дума за „Мрежи на вярата“, „Постила“ (коментарии съм Светото Писание), в които се разработва система за преустройство на обществото, осъждайки установения режим, по-специално държавното управление, Църквата, смъртното наказание и пр.

Идеолог и ръководител на чешката реформация бил Ян Хус, забележителен учен, крупен мислител, голям обществен деец. Той се родил в бедно селско семейство в с. Хусинец, Южна Бохемия. През 1393 г. завършил университета в Прага като бакалавър по изкуствата. Защитил магистърска научна степен през 1396 г., а от 1398 г. започнал да изнася лекции във Карловия университет. Две години по-късно бил ръкоположен за свещеник, в 1401 г. станал декан на философския факултет, от 1402 г. бил избран за ректор на университета. Същевременно започнал да проповядва в храма „Св. Михаил“ в Стария град. Станал толкова популярен, че в 1402 г. бил назначен за проповедник в новооснования храм „Витлеем“. В началото той критикувал както покварата и корупцията на отделни духовници, така и всеобщия упадък на морала в Църквата.

Надарен оратор, Ян Хус имал забележителен успех. Освен с ораторското си умение той привличал вярващите и с примерния си живот на свещенослужител. Хус изцяло се посветил на призванието си, като се грижел за духовния напредък на своите слушатели и за заклеймяването на онези злоупотреби, които „опетняват непорочната одежда на църквата".

Със своите пламенни речи той си спечелил уважението не само на бюргерите и останалото население, но и на някои представители на политическата и духовната власт. Явно в средите на висшето духовенство се отнасяли благосклонно към дейността му. Новият архиепископ Збинек от Хазенбург насърчавал реформаторската му ревност и го приканвал да изобличава пред църковните власти устно или писмено онези злоупотреби в църковната администрация, за които знае. Хус станал член на една комисия, назначена от архиепископа да разследва чудото на кървящите нафори във Вилснак и по негов съвет архиепископът обявил, че „чудото" е фалшификация и забранил всякакво поклонничество на това място. Два пъти, в 1405 и 1407 г., Хус бил поканен от архиепископа да проповядва върху църковните реформи пред синода на духовенството. Изглежда, че крал Вацлав също одобрявал дейността му на реформатор, вероятно под въздействието на кралица София, която изглежда била между почитателите на Хус.

Естествено, Хус имал и яростни противници, които го обвинявали, че преувеличава злоупотребите и принизява свещеническото достойнство в очите на простите хора. Въпреки това Хус би могъл да завърши кариерата си като пламенен водач на чешкото devotio moderna, ако не се поддал на очарованието на друг прочут реформатор, който в критиката си срещу безпорядъците в църквата започнал да напада дори самото християнско учение - Джон Уиклиф.

В искрения си плам да реформира църквата Уиклиф стигал твърде далеч, като изисквал тя да се върне към абсолютната си бедност и богатствата й да се предадат на държавата. Като довел до крайност идеите на Августин за предопределението, той смятал църквата за невидимо общество, съставено от души, предопределени да бъдат спасени. Разбира се, такова общество, чиято глава е единствено Христос, нямата нужда от папската институция, основана от Антихриста. Уиклиф отхвърлял всички религиозни обреди, които дават възможност да се появят злоупотребите, критикувани от него - поклонението пред светци и реликви, целибата, йерархията, монашеството - и обявил, че Библията е единственият източник на вяра.

Когато Ян Хус се обявил открито в защита на английския реформатор, архиепископ Збинек го обявил за еретик. Поради конфликта между крал Вацлав IV и архиепископа Хус успял да си осигури защитата на върховната политическа власт. В резултат от неговата дейност през 1409 г. бил издаден известният Кутнохорски едикт, по силата на който били ликвидирани привилегиите на немските професори в Пражкия университет. Най-сетне ръководството на това висше учебно заведение преминало в ръцете на чехите. През 1409 — 1410 г. Ян Хус бил избран за ректор на Пражкия университет.

Срещу Хус, който вече бил станал водач на поддръжниците на Уиклиф, били повдигнати нови обвинения. Архиепископът го приканил да се яви пред чешкия представител на инквизицията и го осъдил пред курията. Папата наредил да се предприемат енергични мерки, които да спрат разпространяването на учението на Уиклиф и разрешил да се проповядва единствено в енорийските храмове (1410 г.). Тази поддържана от архиепископа мярка била насочена срещу проповедите на Хус в капелата „Витлеем". Хус отказал да се подчини на заповедта на архиепископа и отправил молба за отменянето на решението на архиепископа към новия папа Йоан XXIII.

Учението на Уиклиф още веднъж било осъдено и в двора на епископския двор публично били предадени на изгаряне повече от двеста ръкописа, съдържащи философските и богословските текстове на английския реформатор. Университетът остро заклеймил този припрян акт. Въпреки вълнението, породено от този инцидент, Збинек отлъчил Хус и неговите последователи за неподчинение. Хус протестирал и отново се обърнал към новия папа Йоан XXIII. Той продължил да проповядва и да преподава в университета и имал подкрепата на по-голямата част от населението. Кралят с кралицата и някои изтъкнати граждани изпратили петиции в негова полза до Рим, докато Хус също изпратил свои приятели в Рим като свои представители.

Преговорите завършили безуспешно. През март на 1411 г. отлъчването на Хус било потвърдено и застъпниците му, съветниците, били заплашени със същата присъда. Кралят бил разярен от обвиненията, че страната му е пристан на ерес. Когато архиепископът наложил над Прага интердикт, кралят използвал сила, за да го отмени.

През лятото на 1412 г. Хус отново бил отлъчен от църквата поради това, че не се появил пред курията. Като искал да избегне повторното обвинение в неподчинение, Хус се обърнал към Христос като върховен съдия с надеждата, че застъпничеството на краля и новия архиепископ ще смекчи присъдата му. Но тези очаквания били напразни. За да избегне налагането на интердикт върху Прага поради пребиванието му в града, той напуснал столицата. Хус се оттеглил в замъка Кози Храдек в Южна Бохемия, принадлежащ на един от неговите поддръжници, а по-късно отишъл в замъка Краковец край Прага. Там той запълвал времето си, като пишел трудове на чешки и латински, между които и главното му произведение „De ecclesia" , и проповядвал на селяните.

През 1414 г. папа Йоан XXIII призовал Ян Хус на събора в гр. Констанц, за да даде обяснение за своите възгледи. Хус решил да се яви на събора, още повече, че сам настоявал за свикването му. А и неприкосновеността му била гарантирана от охранната грамота, която получил от император Сигизмунд.

Констанцкия събор бил един от най-пищните, свиквани някога. На него присъствали 3 патриарси, 29 кардинали, 35 архиепископи, над 150 епископи, 124 абати, 578 доктори по богословие, множество други църковни дейци, които били съпровождани от огромен обслужващ персонал – около 18 хил. души. Сред светските делегати били император Сигизмунд, посланиците на 10 крале, 100 графове и князе, 2400 рицари, 116 представители на градовете. Свиканият събор трябвало да реши 3 основни проблема – преодоляване на разкола в църквата, нейното реформиране и борбата с ересите. Той бил открит на 5 ноември 1414 г.

Близо месец след пристигането си в Констанц, Ян Хус бил затворен в подземията на доминиканския манастир по настояване на главните си обвинители - Ян Железни, епископ на Литомишъл, Михаел де Каусис и Стефан Палеч. Това било грубо нарушение на императорската грамота. Все пак му била дадена свобода да пише писма и да подготви защитата си.


На Бъдни вечер 1414 г. в Констанц пристигнал Сигизмунд и научил за затварянето на Ян Хус. Гневът му бил голям, но в крайна сметка решил да не влиза в конфликт с отците и пожертвал Хус. Разпитите на чешкия реформатор продължили няколко месеца. По това време от Констанц избягал Йоан XXIII, който бил обвинен в различни престъпления. Би могло да се очаква, че бягството на папата ще облекчи съдбата на чешкия герой, но само го преместили от един затвор в друг. Хус бил поставен под надзора на констанцкия епископ и бил затворен, окован във вериги, в студените подземия на замъка Готлибен, където скоро щял да бъде интерниран и самият Йоан XXIII, заловен при бягството му. Междувременно специална комисия прегледала писанията на Хус, като посочила всички съмнителни и погрешни възгледи в тях. Първо, учението на Уиклиф отново било осъдено, а след това на Хус му било гарантирано да бъде изслушан три пъти пред събора. От съборните актове обаче можем да заключим, че на великия реформатор му била отнета всяка възможност за достойна защита. „Вместо да предоставят на проповедника свобода да изложи своето учение — пише Айнбекен, представител на Саксонския курфюрст на събора — те му запушиха устата с шум и вик, за да не дадат възможност никому да разбере желанията и стремежите му." След като оценява, че „в Констанц е дадено на целия свят такова зрелище, от което нашият брат (свещеник) трябва да се срамува", Айнбекен допълва, че „допуснатото от нас голямо безправие и нарушение на неприкосновеността на личността на чужденеца може да навлече на цялото наше духовенство тежко наказание и мъст несравнимо по-големи, отколкото ние можем да помислим". В същия дух е и изказването на друг участник в събора Винченцо Ферери: „Вече няколко дни аз присъствам на съборните заседания — казва той, — но от целия шум и брътвежи аз не видях нито едно показание срещу Хус, което той да не оправдае. Вследствие на това вие нямате право да то заточаване, да го оскърбявате и хулите, а още по-малко да го горите. Да се покрие с вечен позор вашето поведение към него; аз с пренебрежение плюя на това поведение... Вие сте по-слепи от слепородените, по-упорити от езичниците, и нима мислите, че с изгарянето на Хус ще загине светата почва на неговото учение? Не! Казвам ви! Ако със своя пламък вие изгорите класове, ще заплачат камъните; ако стопите камъните с огън, тогава от тях ще се излее стъкло, което в хиляди отблясъци ще ви покаже истината, провъзгласена от Хус".

Според свидетелството на Поджо Брачолини речта на Ферери разгорещила противниците на Ян Хус и те още по-ядовито, отколкото преди се нахвърлили върху него. „Ако този чех имаше десет живота — казал архиепископът на Лондон, — тогава аз бих отнел от него седем живота за неговата реч за тайнствата на причастието. Но и останалите три живота аз не бих му оставил: първо за това, че той унижи наместника на Христа; второ за това, че той оголи духовенството, като не му остави нито едно парче, за да прикрие своята голота; трето за това, че той отклони от пътя много народ, като предостави на народа право сам да съди за делата на вярата; между това за народа е по-спасително нищо да не знае и простодушно, сляпо да вярва. Нека да загине този чех." Становището на Лондонския архиепископ отразявало позицията на мнозинството от съборните участници, които искали изгарянето на Хус. Към тях се присъединил и император Сигизмунд. След като делегатите гласували и 45 души дали своя вот за осъждането на Ян Хус, трябвало да каже своята дума и императорът. По всяка вероятност той не бил много убеден в правотата на присъдата, та проявил известни съмнения. По думите на съвременника „император Сигизмунд, който като изслуша окончателния резултат, побледня и се разтърси като че ли беше длъжен да произнесе присъда над самия себе си: той знаеше, че от него зависят свободата и животът на Хус". Затова той заявил, че Хус е еретик и заслужава смърт чрез изгаряне. След като казал тези думи, той станал и пожелал да се оттегли. „Едри капки пот се появиха по челото му" — свидетелства наблюдателният хронист. Римският легат Михаил Ле-Санзия помолил император Сигизмунд да остане, докато бъдела подготвена присъдата, за да я утвърди с подписа си.

В паузата, която настъпила, Ян Хус се обърнал към владетеля с покъртителни думи за защита. „Ваше императорско величество — казал осъденият, — нима вие можете така да постъпите и да унижите своята корона и немската чест? Нима вие сами ще унищожите своята защитна грамота, потвърдена с вашия печат и подпис, като вземете върху себе си престъплението и вероломството? Касае се не за моя живот, а за вашето честно име и истинско величие, които вие искате да погребете приживе от страх да се възпротивите на моите безбожни съдници!"

Изслушвайки молбата на обречения патриот на Чехия, императорът отвърнал, че му дал грамота само за пътуване до Констанц, а за пътуване обратно до Прага не бил давал никакво обещание. Обявявайки искането му за неоснователно, той допълнил, че съборът го бил осъдил с мнозинство. Повече нищо не могло да бъде направено. След като папският легат подал на императора кървавата присъда, тогава Хлюм, един от участниците в събора, му казал покъртителните слова: „Господарю! Не подписвай! С това вие ще опозорите себе си и името на своя народ и ще поемете върху себе си хулите заради плача на безчет християнски сърца. Моля ви в името на Светата Троица да не подписвате. Господарю, господарю! Кървав и мръсен ще бъде вашият подпис!"

Настъпила голяма суматоха. „Всички бяха толкова разгорещени — пише П. Врачолини, — че чупеха масите и хвърляха парчетата им. По време на този шум господарят се оттегли. Можеше да избяга и Хус, ако би поискал. Той обаче се завърна в тъмницата". Противниците му изчакали да излязат от храма всички и тогава започнали да го търсят. За да не може осъденият да избяга, църковните камбани забили тревожно, а градските врати били завардени. Влизайки в затвора, те намерили Ян Хус да се моли, коленичил на земята. „Пазачите дори не бяха затворили вратите на затвора, — заключава хронистът, — а се любуваха на благородството на душата на Хус".

Изгарянето на Хус било определено за 6 юли 1415 година. На този ден се състояло най-тържественото в историята на католическата църква аутодафе.

На аутодафето се явили всички съборни отци, император Сигизмунд, съпроводен от блестяща свита, князете, рицарите и другите почетни гости на събора. По време на богослужението Хус бил държан под охрана пред вратите на храма. След това го завели при олтара и прочели присъдата на събора. Хус високо отричал своята виновност.

Дали в ръцете на Хус така наречената чаша на изкуплението и един от епископите провъзгласил формулата на проклятието: „О, проклети Юда! За това, че ти напусна съвета на мира и премина в лагера на юдеите, ние вземаме от тебе този съд на изкуплението!“ Но Хус не останал длъжен: „Аз вярвам във всемогъщия господ-бог, в името на когото търпеливо понасям това унижение, и съм уверен, че той няма да ми вземе чашата на изкуплението, от която се надявам да пия днес в неговото царство.“

Заповядали му да замълчи, а когато той отказал да се подчини, стражата му запушила с ръце устата. Седем епископи смъкнали от него свещеническото одеяние и отново го призовали да се отрече. Хус, като се обърнал към присъстващите, заявил, че не може да се покае в заблуждения, които никога не е споделял. Присъстващите с викове го заставили да мълчи.

Преди да хвърлят осъдения в огъня, трябвало да го подготвят по съответен начин за този „акт на вярата“. Отрязали ноктите на Хус и му остригали тонзурата.

След това поставили на главата му шутовска хартиена корона, на която били нарисувани дяволи и имало надпис: „Се ересиарх“.

При това ръководещият тези действия епископ казал на Хус: „Ние предаваме душата ти на дявола!“ Но Хус продължавал с търпение и упоритост, предизвикващи уважението дори на враговете му, да отговаря на удара с контраудар: „А аз посвещавам душата си на най-всеопрощаващия господ Исус Христос!“ Когато във възникналата суматоха от главата на Хус паднал шутовският калпак, един от стражите заповядал на слугата: „Наденете му отново този калпак, за да го изгорят с дяволите, неговите господари, на които той служеше тук, на Земята.“С това църковната част на аутодафето завършила. Предстояла екзекуцията на отлъчения — да се предаде „грешното“ му тяло на огъня, за да се „спаси“ душата му. Хус трябвало да изпие чашата на изкуплението си до дъно...

Император Сигизмунд предал осъдения на придворния граф Лудвиг, който от своя страна заповядал на превото на град Констанц Ханс Хазен: „Вземете този човек, осъден от нас двамата, и го изгорете като еретик!“


Петър от Младеновец (около 1390—1451 г.), очевидец на екзекуцията на Хус, оставил за назидание на потомството много подробно описание на екзекуцията: „А мястото, където той умря в мъки, беше нещо като ливада сред градините в покрайнините на Констанц. И така, свалиха връхните му черни дрехи, оставиха го по риза, здраво го завързаха с въжета на шест места за някаква дебела греда, извиха ръцете му назад и като заостриха гредата от единия край, забиха я в земята, а тъй като лицето на Хус беше обърнато на изток, някои от стоящите тук казаха: „Обърнете го с лице на запад, а не на изток, защото той е еретик.“

Така и направиха. Той беше завързан за тази греда през шията с черна овъглена верига, на която някой бедняк си е закачал котлите над огнището. И като видя тази верига, той каза на палачите си: „Господ Исус Христос, моят мил изкупител и спасител, беше вързан за мене с по-корави и тежки вериги, и аз, бедният, не се срамувам заради неговото свято име да бъда завързан с тази верига.“ А под краката му поставиха два вързопа дърва, а на краката му имаше обувки и една дървена пранга. Обкръжиха го от всички страни с тези дърва, размесени със слама, близо до тялото му, до самото гърло. А преди да подпалят, приближи се до него имперският маршал Тапе от Попенхайм и с него синът му Клема, като увещаваха магистъра да се отрече от своето учение и проповед и да го потвърди с клетва. А магистър Хус, вдигнал очи към небето, тържествено и с ясен глас отговори: „Бог ми е свидетел, че никога не съм учил и не съм проповядвал всичко това, което несправедливо ми приписаха, като използваха лъжесвидетели. Първата мисъл на моите проповеди, учения и писания и на останалите мои постъпки е било желанието да спася хората от грях. За тази правда на божия закон и тълкуванията на светите и учени мъже, която аз учих, за която писах и която проповядвах, искам днес с радост да умра.“ Като чуха това, маршалът и синът му Клема плеснаха с ръце и се отдалечиха. И тогава палачите запалиха огъня. А магистърът с висок глас запя: „Христос, сине на живия бог, помилуй нас!“

След това излязъл вятър и повеялият в лицето му огън и дим го заставили да замлъкне. Палачите дълго ровили из догарящата клада. Главата на мъченика, продължава същият Петър от Младеновец, те разбили с колове на парчета и ги затрупали с жар. Във вътрешностите намерили сърце, проболи го с остра пръчка и старателно го изгорили. Овъгленото тяло разкъсали с клещи, за да облекчат работата на огъня. В огъня полетели и личните вещи на пражкия магистър. Когато огънят загаснал, палачите старателно събрали пепелта и дори пръстта от мястото на екзекуцията и я хвърлили в Рейн. От изгорелия еретик не трябвало да остане и помен.

https://istorianasveta.eu/

Историческа Чехия заема област в Централна Европа, лежаща между Силезия, Саксония, Бавария, Австрия и Моравия, в междуречието на Одер и Дунав, североизточно от Алпите.

Праистория и Древност

През Каменната и Бронзовата епоха районът е населяван от граветски кроманьонци, за което археологическо свидетелство е Вестоницката Венера. След тях там се установяват общностите култура на фуниевидните чаши и Култура на шнуровата керамика и бойни брадви, последвани от унетицката и кновизската култура. Разкрити са находки, датиращи от Желязната епоха, които говорят за поселения от типа на Халщатската култура.

Най-ранната история на заселване на човека на територията на Чехия започва през палеолита. Към тази епоха принадлежи и Вестонишката Венера, керамична статуетка на жена, открита през 1925 година на територията на село Долни Вьестонице в южна Моравия. Датирана е между 29 и 25 хил. пр.н.е. и представлява най-старото известно керамично изделие в света. Била е изработена общество на ловци и събирачи, които все още не са живеели уседнало. Функцията на статуетката е неясна – култова, детска играчка или друга.

Към епохата на неолита – V – IV хилядолетие пр.н.е., спадат най-старите открити в Чехия жилища на уседнало живеещи земеделци. Липсата на писмени данни не позволяват идентифицирането им с конкретни племена, така че се говори за различни култури – обикновено по типичната за всяка една от тях керамика или погребален ритуал. Всяка една от тези култури заема много по-голям район от днешната Чешка република.

Най-старото население на района, известно ни със своето име, са келтите. Според археологичните находки, са обитавали района между IV и I век пр.н.е. Те не образуват държава, но живеят в племенни княжества. На едно от тези племена, боите, или бохемите, обитавали централна Чехия, дължим латинското име на страната – Бохемия. От времето на келтското заселване са останали развалините на множество опидии (укрепени селища). Освен това от келтите са останали множество топоними и хидроними. В чешкия геном има келтски следи и до днес – например мутацията G551D, предопределяща заболяването цистична фиброза. Тази мутация е типична за днешните келтски народи и е много рядка всред другите. Келтите са изтласкани от германски племена около началото на нашата ера.

Германците са населението, което заварват и документират римляните по тези земи през I – V в. сл. Хр. На територията на Бохемия това е племето на Маркоманите, в Моравия и Словакия – на Квадите. Маркоманските войни ангажират вниманието и силите на Рим от 70-те до 90-те години на II век. По време на една от кампаниите, през 180 година във Виндобона (днес Виена) умира от холера или тиф император Марк Аврелий (160 – 180). Рим никога не успява да създаде провинция на територията на днешна Чехия, но в началото на XXI век в южна Моравия бяха проведени разкопки на римски военни лагери от периода на Маркоманските войни. През V век районът е в зависимост от хунската империя, но няма археологически данни за хунско заселване. Германците на свой ред се изтеглят през V – VI век.

Славяните се заселват из тези земи постепенно през VI – VII век. Колонизацията следва широките долини на големите реки и отначало не е особено интензивна. Предците на чехите се заселват в регионите Бохемия (на чешки: Čechy) и Моравия (на чешки: Morava), където се занимават със селско стопанство и създават характерните за славяните кръгли селища (окрухлице). През 562 година аварите създават империя между реките Елба и Днепър, като завладяват част от славянските територии в региона и периодично нападат селищата извън техен контрол. В отговор на техните нашествия Само, вероятно франкски търговец, повежда част от славянските племена и около 625 година създава собствена държава със столица Вогастисбург. И до днес няма яснота по въпроса къде е била столицата. На описанията във франкските хроники отговарят 2 – 3 места, на които е имало укрепени селища, но нито едно не е достатъчно проучено, та да се отъждестви с Вогастисбург. Държавата на Само просъществува до или малко след смъртта му през 658 година. Към средата на VII век се отнася и легендарното начало на чешката династия Пржемисловци, но няма археологически материал или хроника, които да го доказват.


Към 796 година славяните в Моравия помагат на Карл Велики да унищожи Аварския хаганат. В знак на признателност, той им предоставя част от областта като феодално владение, в рамките на което моравските славяни разполагат със значителна автономия. В началото на 9 век славянският пълководец Моймир се възползва от положението на моравските славяни и създава Моравско княжество. Около 830 година то прераства в държавата Великоморавия, която обединява предшествениците на чехите и словаците. Столицата Велеград се идентифицира или с днешния град Микулчице, или с Ухерске Храдище – и двете недалеч едно от друго населени места в южна Моравия. Моймир и съюзните му пълководци приемат християнството около 830 година в Регенсбург, днешна Германия. Църковно се управлява от архиепископа на Пасау в Бавария. Засилването на немското влияние обаче е възприето като заплаха за короната от неговия наследник Ростислав (850 – 870). Той се обръща към Византия, която по негова молба през 863 година изпраща братята Константин и Методий да въведат богослужение на славянски език, което би довело до църковна независимост от Германия, а това би подсилило държавния суверенитет. Преди мисията Методий е бил ръкоположен за свещеник. За целта на мисията е използвана изобретената по-рано от Константин – Кирил и нова азбука – глаголицата. През 867 година новата писменост и богослужебните книги на нея са одобрени и благословени от папата, а Методий е ръкоположен за епископ Моравски. Така от една страна е осигурена независимост от Източното Франкско кралство, от друга страна е осигурена папската духовна юрисдикция над страната. През 873 година Методий е повишен в ранг на архиепископ Моравско-Панонски.

Чешкото княжество попада във васална зависимост от Моравия около 40-те години на IX век. През 845 година е регистрирано първото покръстване на 14 чешки „князе“ (duces Boaemorum), извършено по време на събрание на благородниците на източното Франкско кралство в Регенсбург. Този акт явно останал изолиран и не повлиял особено на езическото общество в Чехия. Столица на княжеството по това време е Леви Храдец – днес село на няколко километра на север от Прага. Около 875 – 880 година се отнася покръстването на първия исторически документиран княз на чехите Борживой от династията на Пржемисловците лично от Св. архиепископ Методий. С този акт се свързва и древната църква „Св. Климент Римски“ в Леви Храдец. Към началото на 80-те години на IX век се отнася пренасянето на столицата от Леви Храдец на Пражкия Храд. При този акт е построена малка еднокорабна църква Успение Богородично, където Борживой е искал да бъде погребан. При разкопки на Храда в края на ХХ век, се оказа, че княжеският гроб е празен.

При Святополк (871 – 894) Великоморавия отново се ориентира към германоезичното Източнофранско кралство. След смъртта на Методий през 885 година архиепископският престол е заеман за около година от Горазд, след което е ликвидиран и църковната администрация се връща към състоянието от преди 867 година. Папата възстановява моравско-панонската архиепископия през 890 година, като към архиепископа придава и трима суфраганни епископи. Знаем за този акт само по протестното писмо на баварските епископи, което се е запазило във ватиканските архиви.

През 895 година Чешкото княжество се възползва от нестабилността и междуособиците във Великоморавия и се откъсва, като се поставя под защитата и съответно зависимостта от Източното Франкско Кралство. Въпреки всичко, и в началото на Х век Великоморавия е фактор в политиката и търговията в централна Европа, както доказват митническите тарифи от Рафелщет от 903/904 година. Но именно през 904 година започва бързото падение на Великоморавия, в резултат от унгарското нашествие и през 907 година кралството вече не съществува. Унгарците обаче не овладяват ядрото на моравската държава и там продължава още около половин век да съществува независимо княжество. През 959 година моравското княжество е овладяно от Пржемисловците. Въпреки това то запазва самобитността си, като титлата „княз на Моравия“ се дава на чешкия престолонаследник чак до XV век.

Средновековно Чешко кралство


През 950 година владетелят на Свещената Римска империя Отон I нахлува в княжеството и настоява неговият владетел Болеслав I Страшни да плаща данък на императора. Така Бохемското княжество се превръща в субект на империята, а кралят му става един от седемте курфюрсти в изборната ѝ колегия. Императорите използват католическата църква, за да прокарват германско влияние в Бохемия, например с подчиняването на Пражката епископия под архиепископията на Майнц през 973 г. Бохемската династия на Пршемисловците използва статута на княжеството, за да подсили позициите си в борбата срещу местната аристокрация.

През 1003 година Чехия губи Моравия след война с Полша. Нова война от 1029 година обновява чешкото управление на Моравия. От този момент до днес Чехия и Моравия винаги са представлявали едно държавно цяло, макар и всяка да е запазвала особеностите си.

През 1212 година княз Пржемисъл Отокар I изисква от императора хрисовул (документ подпечатан със златния печат на императора), с който издейства за себе си и наследниците си наследствена кралска титла, и по този начин слага край на имперската политика бохемският крал да бъде одобряван предварително. В средата на 13 век кралството навлиза във възход. Това се дължи на отслабналата императорска власт заради усложнената политика в Средиземноморието и борбата за трона. Благодарение на брака си с принцеса Маргарет, наследница на последните херцози на Горна и Долна Австрия от династията Бабенберг, крал Пржемисъл Отокар II става херцог на Австрия, а по-късно установява контрол и върху Щирия, Каринтия и Карниола. Бохемското управление над тези земи обаче е краткотрайно заради походите на Рудолф I Хабсбург, който ги завзема в края на 13 век. В началото на 14 век Бохемия преживява мащабна немска имиграция.


На трона през 14 век се възкачва династията на Люксембургите, чийто най-виден представител е Карл IV. Той управлява между 1347 и 1378 година и дава началото на златна епоха в Бохемското кралство. Сред постиженията му са успешна реформа в провинциалната админстрация, васализиране на Бранденбург, Лужица и Силезия и ограничаване властта на аристокрацията. Заедно с това той освобождава Пражката епископия от контрола на Майнц и я прави архиепископия с правото да коронясва бохемските крале; през 1355 той самият става свещен римски император и на следващата година издава нова златна була, която регламентира в детайли избора на императора от курфюрстите. Булата прекратява васалния статут на чешките крале спрямо императора. Друго забележително постижение на Карл са мащабните строежи в Прага, включително основаването на Карловия университет през 1348г.

В него бързо започва да се оформя чешката идентичност, а заедно с нея и реформаторски дух. През 1403 година ректор на университета става Ян Хус. Неговото антипапско, антийерархично разбиране за християнството спечелва поддръжници сред чехите в университета, но германците и прогерманският крал Вацлав IV (1378 – 1419) му се противопоставят. Изгарянето на Хус на клада през 1419 довежда до Първата пражка дефенестрация и началото на Хуситските войни, завършили с разбиването на таборитите (радикални хусити) край Липан през 1434. За крал на Бохемия е провъзгласен Сигизмунд Люксембургски, но той умира четири години по-късно без мъжки наследник. Следва поредица от кратко управлявали монарси, която приключва през 1458 с избирането на умерения хусит–каликстинец Иржи Подебрадски от чешките съсловия. Кралят успява да обедини остатъците от таборитите и реформираната чешка католическа църква, но управлението му така и не е признато от папата.

Хабсбургски период

След смъртта на Иржи властта над Бохемия попада в ръцете на полските ягелонски крале Уласло II (1471 – 1506) и Лайош II (1506 – 1526), които същевременно са владетели и на Унгария, Полша и Хърватия. Те не посещават Бохемия и в този период властта е практически в ръцете на чешката аристокрация, но управлението им трае кратко. Лайош е убит от турците в битката при Мохач и така ягелоните губят управлението си над Бохемия и маркграфство Моравия, които попадат под Хабсбургски контрол.[6] За разлика от населените с крепостни селяни и доминирани от унгарците словашки земи, Бохемия има ясно определени съсловия, които са готови да защитават своите свободи. Те влизат в дълготраен конфликт с хабсбургската монархия, която се стреми към централизация.

Тя започва под крал Фердинанд I (1526 – 1564), който се възползва от неспособността на бохемските съсловия да изберат свой монарх и установява наследствена власт на хабсбургите. Управлението му е белязано от дълбоки религиозни сблъсъци между хуситите и бохемските католици (чехи и немци). С началото на Реформацията голяма част от немското градско население възприема лютеранската и калвинистката доктрина, което усложнява този вътрешен конфликт и предизвиква разцепление сред хуситите, част от които се съюзяват с немците-протестанти. През 1546 протестантите в цяла Германия образуват съюз срещу свещения римски император Карл V, брат на Фердинанд. Чехите и протестантите в Бохемия симпатизират на съюза и през 1547 влизат във въоръжен конфликт с краля. Въстанието им обаче е смазано, цялата собственост на хуситите е конфискувана, а водачите на бунта биват затворени. Фердинанд започва усилено да налага католицизма чрез изпращането на йезуитски мисионери и отварянето на йезуитска школа в Прага.

В началото на 17 век противопоставянето между чехите и хабсбургите, както и между католици и реформираната църква, започва да се разгаря отново. През 1618 година двама католически имперски съветници са хвърлени от прозорец на Пражкия замък (Втора пражка дефенестрация), с което е дадено началото на нов бунт срещу хабсбургите, както и на опустошителната Тридесетгодишна война. Бохемските съсловия събират армия, разпореждат изгонването на йезуитите и обявяват бохемския престол за избираем. Съсловията са сразени от имперско-испанската войска в Белогорската битка на 8 ноември 1620. Разгромът в този сблъсък има дълбоки последици за Бохемия. Много чешки благородници са екзекутирани, почти всички останали напускат Бохемия, а имотите им са конфискувани. Голяма част от протестантите също емигрират, Карловият университет е слят с йезуитската школа, всички некатолически свещеници за изгонени, събранията на Бохемия и Моравия са разтурени, и всички чешки земи стават наследствена собственост на хабсбургската фамилия. По този начин Бохемското кралство е практически ликвидирано. С приключването на Тридесетгодишната война през 1648 е юридически потвърден статутът на Бохемия като част от хабсбургска монархия със седалище във Виена, и така автономната чешка аристокрация, реформирана църква и обособена култура биват почти изцяло загубени.

В периода на просветен абсолютизъм при Мария Терезия (1740 – 1780) се провежда германизация на образованието и са отнети последните привилегии на оцелялата аристокрация. Императрицата обаче провежда и редица реформи, които повишават социалната мобилност и икономическите дейности в Бохемия. Образованието започва да обръща повече внимание на науките, отколкото на религията, съкратени са феодалните структури и аристокрацията започва да инвестира печалбите от своите земи в производството на текстил, въглища и стъкло. Хабсбургският абсолютизъм непреднамерено създава условията за зараждане на чешко национално движение.

Чешко възраждане

Под влиянието на Френската революция и императорските реформи в края на 18 век в Европа започва да се заражда национализмът. Възникването на идеята за нация, обединение по езиков и културен признак, полага основите на борба за политическо обособяване сред подчинените народи. В Бохемия, където аристокрацията е германизирана или от германски етнос, възраждането е дело на интелигенция от селски произход.

През 1791 година във Фердинанд-Карловия университет е създаден отдел за чешки език и литература. Тъй като чешкият е оцелял единствено сред селското население, учените Йозеф Добровски и Йозеф Юнгман предприемат първите стъпки да го кодифицират и пригодят за образователна и книжовна употреба. Благодарение на техните усилия се възраждат чешката литература и четенето. С основаването на Националния музей през 1818 година, възраждането придобива институционален характер. През 1827 музеят започва да издава свое националистическо списание, а три години по-късно към него е присъединена книжовната организация Матице Чешка. Кръгът от интелектуалци и учени около музея започват да установяват контакти с другите славянски народи и полагат усилия да превърнат Прага в интелектуалната столица на всички славяни.


Сред най-видните възрожденски учени е Франтишек Палацки. Вдъхновен от националистическия дух на хуситската традиция, той написва 5-томна История на чешкия народ с акцент върху борбата на чехите за свобода. На базата на своите трудове, той изработва и политическа платформа за културно възраждане и става негов идеологически водач. При управлението на Фердинанд I (1830 – 1848), Палацки се обявява за запазването на Австрийската империя, но с обособяването на автономия за славяните, които са мнозинство в империята. Когато Февруарската революция през 1848 дава началото на „Пролетта на народите“, чешкото възраждане се превръща в политическо движение. Паралелно на него се развива и словашко политическо движение, обосновано повече на протестантската религия. И двата народа обаче срещат отпора съответно на германците и унгарците, които сами по себе си са под влиянието на силен национализъм.

Пролетта на народите отслабва Австрийската империя и Хабсбургите. Император Франц Йосиф (1848 – 1916) прави опит да задържи всички националности под контрол, но през 1859 хабсбургската династия губи Италия, а през 1866 е победена от Прусия и изгонена от Германския съюз. През 1867 той сключва съюз с Унгария, създавайки двойната монархия Австро-Унгария. Системата не решава националния въпрос. Около началото на 20 век сред чехите и словаците започва да кристализира идеята за чехословашка държава, обединяваща исканията им за автономия. С избухването на Първата световна война през 1914, двата народа не проявяват ентусиазъм да се сражават срещу славянските народи на Русия и Сърбия. През 1916 депутатът в австрийския парламент Томаш Масарик, интелектуалецът Едвард Бенеш и словашкият офицер на френска служба Милан Щефаник създават Чехословашкия национален съвет. С помощта на доброволческите Чехословашки легиони и подкрепата на Антантата, съветът обявява независимост за Чехословакия в края на 1918 година.


Независима Чехословакия

След обявяването на независимост на 28 октомври, Чехословашкият национален съвет свиква народно събрание на 14 ноември. Поради невъзможността да се насрочат избори и определят граници, народното събрание е учредено на базата на австрийските парламентарни избори от 1911 с добавени 54-ма словашки депутати. То избира и Томаш Масарик за президент, Карел Крамарж за премиер и Едуард Бенеш за външен министър. На Парижката конференция през януари 1919 са одобрени всички териториални искания на Чехословакия – Бохемия, Моравия, Чешка Силезия, Словакия и Рутения, чрез която чехословашкото правителство създава граница с Румъния. Единствено искът за присъединяване на Лузатия е отхвърлен. През септември същата година Чехословакия гарантира и правата на малцинствените судетски немци и унгарци.

През 20-те и 30-те години на ХХ век в Словакия тихо набират скорост полувоенни групировки на Словашката народна партия (СНП), която симпатизира на фашистка Италия и нацистка Германия. Едвард Бенеш обаче поддържа прозападна ориентация и се опасява силно от германска агресия. Той спомага за създаването на т.нар. Малка Антанта с Югославия и Румъния през 1921, чиято цел е да възпира опитите за унгарска експанзия или хабсбургска реставрация. Бенеш се опитва да влезе в система от съюзи с Великобритания и Франция, но британците проявяват незаинтересованост. С идването на Адолф Хитлер на власт в Германия през 1933, в Европа се надига страх от немска експанзия. Бенеш успява да договори отбранителен съюз с Франция и СССР, но условието за съветска намеса е Франция първа да изпрати войски в помощ на Чехословакия.


През 1938 Хитлер анексира Австрия чрез аншлус и на 15 септември настоява населената с немци Судетска област да бъде предадена на Германия. Бенеш отказва, но Великобритания и Франция не желаят война и поставят ултиматум на чехословашкото правителство, което е принудено да отстъпи. При подписването на Мюнхенското споразумение между Германия, Италия, Великобритания и Франция чехословашки представители не са поканени. Споразумението дава и част от Словакия на Унгария, както и част от Закарпатска Украйна (Рутения) на Полша. С отцепването на Судетите Чехословакия губи най-индустриализирания и най-добре укрепения си граничен регион и капитулира пред немската инвазия на 15 март 1939, без да окаже съпротива. Унгария окупира остатъците от Закарпатска Украйна след кратки сражения. Германия организира териториите в протекторат Бохемия и Моравия, а Словакия се отделя като колаборационистка страна под фашисткото управление на СНП. Окупаторите впрягат населението на протектората в труд в полза на германската военна машина. Между 36 000 и 55 000 души загиват от репресии или в концентрационни лагери, а 118-хилядното еврейско население е практически унищожено.


През април 1945 Червената армия освобождава Чехословакия и така страната е възстановена под съвместното управление на комунистическата партия (ЧКП) и завърналото се от изгнание правителство на Бенеш. Разочарованите от Запада чехословаци възприемат положително ЧКП и сближаването с СССР. Комунистите печелят изборите през май 1946 с 38% от гласовете, а членството в партията е нараснало от 27 000 на 1,1 милиона души само за една година. ЧКП поема ключови министерства, но Бенеш и Ян Масарик остават съответно президент и външен министър. През 1947 комунистите одобряват среща на правителството със западни представители за обсъждане на плана Маршал. Йосиф Сталин обаче се противопоставя на плана и привиква генералния секретар на ЧКП Клемент Готвалд в Москва. Впоследствие преговорите са отменени и започва постепенна радикализация на партийната политика. В крайна сметка всички некомунистически кадри са изхвърлени от министерствата, налага се икономически модел от съветски тип и ЧКП установява пълен контрол върху политиката на страната.

Тайната реч на новия съветски ръководител Никита Хрушчов довежда до демонстрации на чехословашки писатели и студенти с искания за свобода от политически репресии и свобода на словото. Вълненията са потушени и ЧКП налага неосталинистка линия, на практика игнорирайки политиката на Хрушчов за десталинизация. В началото на 1960-те икономиката започва да буксува, а Москва притиска ЧКП да следва новия политически курс. Със смяната на поколенията в партията се появяват умерени комунисти и реформатори, които подлагат на критика част от досегашните политики и изготвят програма за преориентиране на икономиката към интензивно развитие, децентрализация и отваряне към Запада. Движението е оглавявано от Александър Дубчек и е известно като Пражка пролет, като целта му е да изгради „социализъм с човешко лице“. Съветският съюз под ръководството на Леонид Брежнев обаче не допуска отслабването на съветското влияние и заедно със страните от Варшавския договор окупира Чехословакия през август 1968, слагайки край на движението. Последвалите политически репресии и връщане към стриктния планов икономически модел налагат обществен конформизъм и упадък на стандарта на живот през 1970-те и 1980-те години. Комунистическото управление приключва с т.нар. Нежна революция в края на 1989 година.

Чешка република

Нежната революция предизвиква ЧКП да отстъпи властта. В Чехословакия на власт идва демократично избрано правителство, в което президент е Вацлав Хавел, а федерален говорител е Александър Дубчек. Скоро след промените обаче в Словакия започва да се надига национализъм. На федерално ниво се появяват политически фигури като Вацлав Клаус и Владимир Мечиар с различни виждания за бъдещото развитие на страната. Близо 2,5 милиона чехословаци се подписват в петиция за референдум дали страната да остане единна, но политическата класа пренебрегва това искане. Така на 1 януари 1993 Чехословакия престава да съществува и от нея се образуват Словакия и Чехия.

На 12 март 1999 г. Чехия, заедно с Унгария и Полша, е приета в състава на НАТО. Така за първи път военната организация приема страни, които преди това са били нейни врагове. Това разширяване предизвиква недоволството на Русия, но руският президент Борис Елцин в крайна сметка отстъпва и се създава група за сътрудничество между алианса и Москва. На 1 май 2004 година Чехия става една от 10-те страни, присъединили се към Европейския съюз.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Чехия

Националното знаме на Чехия е официален държавен символ на Чешката република и е идентично със знамето на бивша Чехословакия. То е съставено от две хоризонтални цветни полета: бяло отгоре и червено отдолу и син триъгълник от към страната на носещото тяло, и има правоъгълна форма с отношение ширина към дължина 2:3. Една от страните на триъгълника съвпадат с тясната част на знамето, а срещуположният връх е разположен в центъра му. Знамето е установено като държавен символ в чл. 9 от конституцията на Чешката република, а формата и цветовете му са определени със закон.

История

Традиционните цветове на Чехия са бял и червен и присъстват в гербовете на Бохемия и Моравия още от средновековието. След разпадането на Австро-Унгария през 1918 г. Чехия влиза в състава на Чехословакия и първоначално знамето на новосъздадената държава предствлявало две хоризонтални цветни полета – бяло отгоре и червено отдолу. През 1920 г. към това знаме бил добавен и син триъгълник, повлиян от цветовете на словашкото знаме и панславянските цветове, а и поради факта, че в този си вид то приличало на полското. Флагът е официално приет за символ на страната от Народното събрание на Чехословакия на 30 март 1920 г. Оттогава то се използва без прекъсване като официален символ на Чехословакия, а след 1993 г. и на Чехия.


Между другото, последното знаме на протектората изглежда най-добре естетически и е най-представително, жалко че чехите не са избрали него за национално знаме.

След 1993 г. Чехия приема национално знаме, идентично с това на Чехословакия, което е в нарушение на споразумението за разделяне на Чехословакия, забраняващо използване на стари символи от новите страни.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Национално знаме на Чехия

https://ru.wikipedia.org/wiki/Флаг Чехии

Гербът на Чешката република представлява щит разделен на четири равни части. На тях са изобразени гербовете на Бохемия, Моравия и Силезия – историко-географските области на страната. Приет е 1990 г. като герб на Чешката република в състава на Чешката и Словашката федеративна република. По-късно след разпада на Чехословакия през 1992 г. той става официален на независима Чехия.

Голям герб

Голямата форма на националния герб се състои от четвъртит щит с четири полета. В първото и четвъртото (четвъртото поле показва Републиката като цяло) е герба на историческите земи на Бохемия – сребърен лъв със златна корона и златно въоръжение и двуостра опашка, на червен фон. Във второто поле е герба на Моравия – сребристо-червен орел със златна корона и златно въоръжение на син фон. В третото поле е герба на Силезия – черен орел със златна корона, червено въоръжение и със сребърен perisoniem (полумесец) с кръст в средата, на златен фон. Големият герб представлява обединението на всички исторически земи на държавата. Авторът на дизайна и художествения проект е чешкия хералдист Иржи Лоуда. Той се използва при международното представяне на държавата и се слага на сгради, в които се помещават държавни органи, държавни учреждения и др.

Малък герб

Малката форма на герба е съставен от червено поле, на което се намира историческия герб на Бохемия: сребърен двуопашат лъв в скок със златно въоръжение и златна корона. Той е приет за малък държавен герб от 1990 г., най-напред като герб на Чешката република в рамките на Чешката и словашка федеративна република. В днешно време се използва за места, за които е взето решение от държавните власти. Например, на печатните и пощенските служби на държавната и местната администрация или на съобщения, обозначаващи защитени дървета. Малкият герб се използва също и за означаване на седалищата на органите, които са натоварени с изпълнение на решенията на държавната власт – съдилища, хигиенни станции и др.


Двуопашат лъв

Чешкият лъв първоначално с една опашка, заменя през 12 век огнената орлица на св. Вацлав. Тогава император Фридрих Барбароса дава нов герб на крал Владислав II, състоящ се от сребърен лъв на червено поле, за да символизира неговата храброст (Владислав неколкократно оказва военна помощ на императора). Лъвът първоначално е представен с опашката между краката си, което кара хората в Бохемия да му се присмиват, наричайки го маймуна. След като чува това, императорът шеговито казва, че лъвът отсега нататък трябва да бъде представен с две опашки и златна корона, и оттогава насам той е изобразяван така.


https://bg.wikipedia.org/wiki/Герб на Чехия

Химн на Чешката република е композицията „Kde domov můj?“ („Къде е моята родина?“).

В качеството му на химн се използва от 1993 г.

Автор на музиката е Франтишек Шкроуп (чеш. František Škroup), автор на текста — Йозеф Каетан Тил (чеш. Jozef Kajetán Tyl). Композицията е била написана за комедията «Фидловачка», поставена за пръв път в пражкия Съсловен театър на 21 декември 1834г.

Оригинален текст

Kde domov můj,
kde domov můj?
Voda hučí po lučinách,
bory šumí po skalinách,
v sadě skví se jara květ,
zemský ráj to na pohled!
A to je ta krásná země,
země česká domov můj,
země česká domov můj!


Превод на български

Къде е моята родина?
Къде е моята родина?
Река бълбука по лъките
Борове шумят по скалите
Градината сияе в цветове
Същински рай на земята!
Тази красива страна,
това е Чехия, моята родина,
това е Чехия, моята родина!

https://bg.wikipedia.org/wiki/Химн на Чехия

https://ru.wikipedia.org/wiki/Гимн Чехии



National Anthem: Czech Republic - Kde domov můj [Remastered]

Чешката кухня се формира от местни кулинарни предпочитания и многобройни заемки. Отличава се с обилни ястия и сочно-сладки десерти. Най-типичните ястия от чешката кухня са печен свински джолан (чешки Pečené vepřové koleno), кнедли, супи (чешки Polévky) и утопени (чешки utopenci - мариновани колбаси или бекон). Гарнитурите са доста разнообразни - картофи (варени, пържени), задушено зеле, качамак. Чехите смятат пържената гъска с червено зеле за истински деликатес. Любимите закуски за бира са хермелин, чийзкейк Оломоуц и пържено сирене (чешки: Smažený sýr).

Австрийската и чешката кухня са подобни. Чехите, както и австрийците, смятат за основна традиционна храна пържоли, котлети и гулаш, заимствани от унгарците. Чехите винаги готвят месо със сос. Семената от ким трябва да се добавят към печено месо или риба.

Печат се кифлички от маслено тесто и се украсяват отгоре. А също и кифлички, кифли с маково семе, сирене, сладко. По улиците често можете да видите шатри, в които на открит огън се пекат търделници - тесто, наточено на точилки и оваляно в ядки и захар.


Сосове

Чехите много обичат сосовете. Има много от тях: с краставица, домат, хрян, копър, къпина, чесън, лук. Вкусът на соса зависи от качеството на изходните продукти.

Още през Средновековието сосовете са били един от любимите видове храна. Тогава сосът се е наричал йиха. Основата на този сос е качамак, който се получава чрез пържене на брашно в мазнина. Разрежда се с вода, вино и дори бира, добавят се подправки и корени. Получената маса може да се консумира като отделно ястие или да се сервира с месо.

Като цяло често срещана основа за приготвяне на сосове днес е сокът от пържено месо, лук и зеленчуци, които се сгъстяват и разреждат със заквасена сметана или вино. В бульона, в който се варят зеленчуците, обикновено се задушава брашно. В тези сосове се приготвят различни видове месо - телешко, пилешко, дивечово, котлети, телешко печено, а като гарнитура се сервира картофена салата. Доста оригинален начин за използване на сос в чешката кухня е печено говеждо или свичкова със заквасена сметана (на чешки: svíčková na smetaně).


Кнедли

Освен сосове, в чешката кухня са задължителни кнедлите - задушени парчета варено брашно или картофено тесто. Чехите ги смятат за идеална добавка към различни ястия. Най-често те се сервират като гарнитура към месо с гъсти сосове, наречени „omachkami“, в които те трябва да бъдат „потопени“ и бързо изядени.

В чешката кухня има много рецепти за кнедли: кнедли от извара, картофени кнедли, приготвени от сух хляб, с добавка на месо, твърди кнедли от сурови картофи и брашно и сладки с плодове. Кнедли с плодове се приготвят от различни видове тесто, кнедли със сливи се правят от много рядко тесто и се варят във вряща вода, а преди сервиране се поръсват с настърган кашкавал със захар и масло или мак със захар. В североизточната моравска кухня, която има много прилики със словашката кухня, кнедли се правят от тесто с мая.

Месо и риба

Чехите рядко ядат риба, но по време на риболовния сезон или на коледната трапеза шаранът е задължителен. Има много различни начини за приготвяне на шаран: рибена чорба, пържоли, пържен шаран. Картофената салата обикновено се сервира като гарнитура. Месото в Чехия традиционно се приготвя от прясно свинско, гъше и фазаново месо. Много популярен е свинският джолан, който първо се маринова за няколко часа и след това се пече. Сервира се с кисело зеле, горчица и хрян. Телешките рулца, известни в Германия и Австрия, се наричат ����„испански птици“ в Чехия.


Супи

Чешките супи обикновено са сладко-кисели: супа от кисело зеле, към която винаги се добавят кимион, наситнен лук и две-три ябълки; гъбени супи, супи с дробчета, зеленчукова супа с кнедли, чеснова супа, гулаш супа, боб чорба. Приготвят се изключително лесно. Пресният магданоз, както и семената от копър и ким винаги се добавят към супите. Традиционната чешка кухня не използва много разнообразна гама от подправки. Наред с кимион и копър често се използват джинджифил и майорана.

Чешката кухня също е изпитала международни влияния, особено що се отнася до супите. Класическите телешки и пилешки бульони са едни от най-популярните обедни ястия.


Напитки

Бирата несъмнено е националната чешка напитка. Някои сортове са известни и извън страната. Това е разбираемо, тъй като пивоварството в Чешката република има дълга традиция: то е широко развито още през 16 век. Още тогава съществува правото да се вари бира и никой освен притежателите на това право не е можел да вари бира.

Познавачите казват, че всяка от многото местни бири има свой специфичен вкус и изборът на най-добрата е доста голям проблем. Освен това, независимо от мястото, където се приготвя бирата и нейната технология, всички сортове се отличават с някакъв особено „чешки“ богат вкус и аромат.


Въпреки огромната популярност на бирата в Чешката република е обичайно да се пие сливовица, чиято сила е 45 градуса, а при двойна дестилация до 75. За направата на сливовица се използва ферментирал сок от сливи.


Световноизвестни са и чешките ликьори Fernet и Becherovka. Вторият от тях е създаден в Карлови Вари за първи път през 1808 г. на базата на повече от 45 билки.

Безалкохолната напитка Kofola, произведена от кофеинови остатъци след изпичане на кафе и патентован сироп от ябълки, касис, череши, малини, кориандър и други естествени съставки, се използва широко в Чешката република. Kofola съдържа 30% по-малко захар в сравнение с Coca-Cola и напълно елиминира фосфорната киселина, която е част от повечето безалкохолни напитки, която предизвиква жажда и разтваря зъбния емайл.

https://ru.wikipedia.org/wiki/Чешская_кухня



Прекрасната Чехия навява у нас представи за интересна архитектура, запомнящи се пивници, голямо разнообразие от бира и нездравословна, но невероятно вкусна кухня, която звучи малко необичайно за българския стомах. Чешките ястия са мазни, солени, тестени и тлъсти, но въпреки това неустоими.

Затова, ако сте решили да посетите Чехия, трябва да сте от хората, които не се страхуват от напълняване или такива, които искат да качат някой друг килограм.

"Полевка" се нарича традиционната чешка супа, която наподобява каша и няма нищо общо с течните ни представи за супа. В купата си с полевка можете да откриете парченца картофи или карантия. И ако трябва да говорим за правила за приготвянето на супи в чешки стил, то категорично може да се каже, че лъжицата трябва да остане изправена - всички супи са на принципа на пюрето.

Готвачите постигат това като добавят брашно, грис или зеленчуково пюре. Чехите приготвят т.н. „ишка” – брашно, разтворено във вода, което е основна съставка в приготвянето на супи. Ишката се излива в супата и така се вари, докато брашненият вкус изчезне.

В чешката кухня има огромен брой сосове, които се наричат "омачки". Като цяло чехите обичат да подправят ястията си с много сол и пипер и да ги заливат с различни сосове, делящи се на четири основни групи - млечни, зеленчукови, ароматни и пикантни.

Интересна подробност е, че само сосът от копър съществува в три варианта. В заведенията с месните ястия обикновено се поднася гъбен, ароматен (босилеков или розмаринов) или сладък сос.

Най-популярните подправки в Чехия са оцет, горчица и хрян. В миналото се е смятало, че количеството подправки в ястието е символ на богатство - колкото по-силно ухаела гозбата, толкова повече пари е имал този, който я е приготвял.

Горчицата и хрянът се различават с това, че не са с чак толкова остър вкус. Най-разпространените аромати в традиционната им кухня са са кимион, босилек, мента и салвиа.

Ако сте чели книгата на Ярослва Хашек "Приключенията на добрия войник Швейк", то непременно сте срещнали думата кнедлики. Ако все още се чудите, що за ядене е това, ще ви подскажем, че са питки, приготвени от тесто с мая или от варени картофи. Срещат се и сладки кнедлики с някакъв пълнеж. А кнедликите с вишни и кнедликите с кисело зеле са истински шедьоври, които непременно трябва да опитате.


Гулашът е меко и сочно задушено месо. Срещали сме го в унгарска кухня, но чешкият се различава по вкусови качества. В традиционната чешка кухня има много разновидности на гулаш - може да бъде телешки, свински, заешки, асорти, ловджийски, селски и още много.

Най-разпространен е телешкият гулаш, като за направата му му се използва месо от различни части на телето. Прибавят се и доста подправки като млян кимион или счукан чесън и червен пипер.

Всичките продукти се задушават на бавен огън и щом месото омекне, полученият при готвенето сос се подправя с брашно, доматено пюре и се слага да се вари още. Традиционно гулашът се сервира с кнедлики, защото те поемат ароматния горещ сос.

Както вече казахме, бирата в Чехия е много на почит, но с нея вървят и различни студени месни ордьоври. Няма да сбъркаме, ако кажем, че ордьоврите не могат да се ядат без бира, поради изобилието на оцет в тях.

Сред колбасите могат да се отличат „Утопенчи” - мариновани наденички, които са много мазни и ароматни и „Тлаченка” - колбас, който се реже на парчета, поръсва се гъсто с нарязан лук, пипер и се подправя обилно с оцет. Толкова концентрирано съдържание на подправки може да се приеме само с халба чешка бира...

Както може би забелязахте, вегетаринаците трудно биха могли да намерят нещо в това царство от месни ястия. Все пак може да опитат традиционния чешки печен кашкавал, който е много вкусен, но и калоричен.

https://gotvach.bg/

Прага (на чешки: Praha) е столицата и най-големият град на Чехия.

Населението на града през 2012 година е 1 241 273 души, което е над 10% от населението на Чешката република. Разположен е на река Вълтава. Прага е смятана за един от най-красивите градове в света и е сред най-посещаваните от туристи.

Известна е с многообразната си архитектура от различни периоди – барок, рококо, готика, романтизъм, кубизъм и др.

Прага е сред градовете с най-интересните истории в Европа и света. Още от средновековието средището по река Вълтава се превръща в най-значимия еврейски център на стария континент извън Пиренейския полуостров. Също така градът е признат за един от най-красивите в света и на два пъти е столица на Свещената Римска империя и седалище на императора ѝ. След края на Първата световна война и разпада на Австрийската империя възниква Чехословакия. За столица е избрана Прага. Този съюз се разпада под нацистки натиск през 1939 г. и по време на Втората световна война е създаден протекторат Бохемия и Моравия с център Прага. През 1945 г. Прага е последният град, който слага оръжие пред съюзниците, като тук се окопава най-боеспособната групировка на Вермахта ведно с остатъците от РОА на генерал Андрей Власов. След това политическият контрол върху Прага и комунистическа Чехословакия е упражняван от Съветския съюз. През 1967 г. настъпва т. нар. Пражка пролет, която се стреми да обнови институциите по демократичен път. Ответната реакция е свързана с окупацията на Чехословакия и нейната столица през 1968 г. от войските на Варшавския договор, включително и БНА. След падането на Берлинската стена през 1989 г. Чехословакия през 1993 г. се разпада на Чехия и Словакия, и Прага остава само чешка столица, така както е било по време на ВСВ.



Стар град


Старе место или Старият град (на чешки: Staré Město) е името на част от централния район на Прага, Чехия. Това е и мястото на първите заселници на града. Едва през 14 век император Карл IV разширява района, построявайки около него „Нов“ град. Двете части са разделени от улица „На Пржикопе“.

Интересни забележителности на Стария град са Староместкият площад с астрономическия часовник, църквата на Дева Мария пред Тин и Карловия мост. Характерни са и тесните улици, от които най-известна е Карловата улица, започваща от площада на кметството с часовника и извеждаща до Карловия мост.

Староместки площад


Староместкият площад (на чешки: Staroměstské náměstí) е централното място на Стария град. Разположен между Вацлавска и Карловия мост, площадът е непрекъснато оживен от туристи, особено през летния сезон. Около площада се намират две църкви – Дева Мария пред Тин (построена в готически стил) и бароковата Свети Николай. На площада е разположено старото кметство на града, известно с кулата с астрономическия часовник.

В центъра на площада се намира паметникът на Ян Хус – църковният реформатор, изгорен на клада заради идеите си. Паметникът е построен през 1915 г., за да отбележи 5 века от неговата смърт.

Църква на Дева Мария пред Тин


Дева Мария пред Тин (на чешки: Chrám Panny Marie před Týnem) или само Тин на Староместенския прощад е една от забележителностите на Стария град на Прага и главната църква за тази част на града от 14 век насам. Завършена е в средата на 15 век и е в готически стил.

„Дева Мария пред Тин“ (на чешки: Chrám Panny Marie před Týnem) или само „Тин“ е сред забележителностите на Стария град на Прага и главната църква за тази част на града от 14 век насам.

Намира се в непосредствена близост до Староместкия площад. Има 2 кули-близнаци (с височина 80 м) декорирани с по 4 по-малки.

През 11 век на това място има романска църква, но през 1256 г. на нейното място е построена нова ранноготическа църква – на Дева Мария пред Тин. Строежът на днешната църква носеща същото име започва през 14 век в късноготически стил, вдъхновен от работата на архитектите Матиас от Ара и Петер Парлер (работили по „Св. Вит“). В началото на 15 век храмът е почти завършен – липсват само кулите, фронтона и части от покривната конструкция. Тогава за кратко църквата е стопанисвана от хуситите.

Покривът е завършен през 1450-те години, докато фронтонът и северната кула са завършени малко след това по време на царуването на Иржи от Подебрад. Негова скулптура е поставена на фронтона под голям златен бокал, символ на хуситите. Южната кула е завършена през 1511 г. от Матей Рейсек. През 1626 г., след войните, скулптурата на Иржи от Подебрад заедно с бокала са премахнати и заменени със скулптура на Мадона, чийто ореол е направен от материала, използван за бокала. През 1679 г. в църквата избухва пожар, причинен от светкавица, при който е унищожен покривът. По-късно той е заменен с нов в бароков стил.

Карлов мост


Карлов мост (на чешки: Karlův most) е исторически комплекс от мост и крепостни кули, свързващ частите на Прага разположени от двете страни на река Вълтава (Мулдава). Строежът на Пражкия мост (както е наричан в началото) започва през 1357 г. под покровителството на Карл IV и завършва в началото на 15 век. Мостът свързва директно Стария град и замъка Храдчани. Той става известен като Карлов мост след 1870 г.

Мостът е дълъг 516 и широк 10 м. „Охраняван“ е с две кули от страната на Мала страна (района под замъка) и с една откъм Стария град. Кулата от страната на Стария град често е определяна като една от най-удивителните секуларни (светски) готически постройки. По протежението на моста има повече от 30 скулптури на светци, повечето издигнати в бароков стил в началото на 18 век, като най-старата скулптура е кръст от 14 век, следвана от тази на св. Йоан Непомук от 16 век, а най-новата на Св. св. Кирил и Методий е от времето на президента Томаш Масарик.

Монументът на славянските просветители и християнски покровители на Европа св. св. Кирил и Методий (sv Cyril a Metodej) заменя в 1928 г. съборената от придошлата през 1890 г. река Вълтава статуя на Игнацио Лойола.

Слизайки от Храдчани на северния парапет на Карлов мост петата скулптурна група, която гледа с лице към идващото течение на Вълтава, или втора след разпятието, между белокаменната Св. Ана и тъмнокаменния Св. Йоан Кръстител е тази на Солунските братя и славяните.

Храдчани
(Pražský hrad, Hradčany)


Храдчани в Прага е крепостен дворцов ансамбъл на хълма над река Вълтава. От 10 век е резиденция на чешките владетели. От 1918 г. е резиденция на президента на републиката.

Готическа катедрала св. Вит


Катедралата „Св. Вит“ (Katedrála Sv. Víta) в Храдчани е най-забележителният храм в Чехия и една от най-големите и най-значимите готически катедрали в света. Строежът е започнат през 14 век от Матияс от Ара и Петър Парлерж и завършва в края на 19 век. Забележителни са стъклописите шедьоври на Алфонс Муха със сцени от живота на св. св. Кирил и Методий и малкия бъдещ крал Св. Вацлав с майка му Св. Людмила, изписани в центъра на витража. Катедралата е акцент в силуета на Прага и като корона увенчава чешката столица.


Православна катедрала „Св. св. Кирил и Методий“


Православната катедрала в Прага „Св. св. Кирил и Методий“ (Pravoslavny katedralni chram sv. Cyrila a Metodeje) е една от забележителните исторически църкви на чешката столица. Тя се намира на ул. „Реслова“. Това е барокова катедрала, построена над стара църква, спомената през 1019 г. Мястото ѝ се свързва със св. Методий, който според преданието в 884 г. идвайки тук от Велеград проповядвал, молил се и покръстил в православието владетеля на Чехия Боривой, познат и като Боржива, и жена му Людмила. По-късно на място на старата църквата е изигната новата „Св. св. Петър и Павел“, разрушена през Хусистките войни през 1420 – 1434 г. През 1730 – 1740 г. е построена натоящата катедрала започната от Павел Байер, а след 1733 г. завършена от Кристиян Шпанбрукер и Килиян Дезенхофер като католически храм св. Карло Бороморо Милански, но през 1783 г. църквата е затворена от австрийския император Йозеф II и е превърната в казарми и складове.

Когато през 1921 г. чешкият епископ Горазд възражда чешката православна църква възстанавявайки средновековната традиция на основаната от българите православна епископия на Прага, катедралата е в много лошо състояние, но след като вярващите я получават през 1933 г. тя е напълно обновена и реконструирана от епископ Горазд и чешките православни с помощта и на подкарпатския епископ Дамаскин, руския Сергий и сръбския Доситей и отваря врати през 1935 г. Катедралата е свързана с важно историческо събитие от Втората световна война. Тук през 1942 г. намират убежище и водят последен бой с немските окупатори бойците от чешката съпротива ликвидирали немския губернатор на Чехия обергрупенфюрер Райнхард Хайдрих. Нито един от тях не се предава и всички загиват за свободата на родината си. Епископ Горазд е арестуван от Гестапо и разстрелян, а катедралата е затворена и отнета от православните. Това е времето на т.нар. „Хайдрих терор“ когато стотици пражани са арестувани, инквизирани, убивани и пращани в концлагери. На 13 май 1945 г. Православна катедрала на Прага „Св. св. Кирил и Методий“ отново отваря врати. Тя е върната на правословните пражани, които почитат паметта на епископ Горазд и поставят паметник на загиналите патриоти. Събитията от 1942 г. са добре познати и на запад заради подкрепата оказвана от Великобритания на чехите. На тяхна основа са създадени книги и филми, станали широко известни.

Католическа църква „Св. св. Кирил и Методий“


Църквата „Св. св. Кирил и Методий“ е построена в пражкия квартал Карлин в неоромански стил от 1854 до 1863 г. от архитектите Карл Рьоснер (Karl Rösner) и Войтех Игнац Улман (Vojtěch Ignác Ullmann). Това е най-значимата църква в тази част на Прага. Забележителни са каменните релефи, живописните интериорни декорации по стените и подовите мозайки.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Прага

https://bg.wikipedia.org/wiki/Дева Мария пред Тин (църква)

https://bg.wikipedia.org/wiki/Забележителности_на_Прага

Чехия е държава, разположена в централната част на Централна Европа.

Географско положение, граници, големина

Чехия е страна разположена в централната част на Централна Европа, заемаща обширния Чешки масив и склоновете на обграждащите го планини Шумава, Рудни планини и Судети. На югозапад, запад и северозапад граничи с Германия (дължина на границата 810 km), на север с Полша (786 km), на изток и югоизток със Словакия (488 km) и на юг с Австрия (368 km). В тези си граници площта на страната възлиза на 78 864 km². Тя е без излаз на море. Корабоплаването по река Лаба предвижда свободен достъп до Северно море.

Територията на Чехия се простира между 48°33′ и 51°03′ с.ш. и между 12°05′ и 18°51′ и.д. Крайните точки на страната са следните:

• крайна северна точка – (51°03′20″ с. ш. 14°18′55″ и. д.), на границата с Германия.
• крайна южна точка – (48°33′07″ с. ш. 14°19′59″ и. д.), на границата с Австрия, на 3,7 km североизточно от австрийския град Бад Леофелден.
• крайна западна точка – (50°15′09″ с. ш. 12°05′26″ и. д.), на границата с Германия, на 2,7 km източно от германския град Реау.
• крайна източна точка – (49°33′02″ с. ш. 18°51′33″ и. д.), на границата с Полша, при полското градче Яновице.

Релеф

Значителна част от територията на страната се заема от обширния Чешки масив, вътрешните райони на който представляват обширна падина с височина 200 – 400 m, изпъстрена с редица котловини, разделени от възвишения, кристалинни и вулканични масиви с височина 700 – 900 m. По периферията на масива се издигат средновисоки предимно плосковърхови планини Шумава на югозапад, Чешката гора на запад, Рудните планини (Крушне Хори) на северозапад и Судетите на североизток. Преобладаващите височини на тези планини са 800 – 1200 m, с максимална връх Снежка (1602 m) издигащ се в масива Кърконоше в Судетите. В югоизточните части на Чешкия масив е разположено Чешко-Моравското възвишение, в пределите на което се намира платото Моравски карст осеяно с многочислени форми на карстовия релеф, в т.ч. карстовата пропаст Мацоха.


Климат

Климатът на Чехия е умерен, с увеличаване на континенталността му от запад на изток и във вътрешните котловини. В равнините средната януарска температура е от -1°С до -4°С, а в планините на Чешкия масив до -7°С. През зимата във вътрешнопланинските котловини често се наблюдава температурна инверсия. Средната юлска температура в равнините е 19 – 21°С, а в Чешкия масив до 8°С. Годишната сума на валежите нараства от 450 – 700 mm в равнините до 1600 mm в Чешкия масив. Снежната покривка в равнините се задържа 1,5 – 2 месеца, но по-често е нетрайна, а в планините – до 2,5 – 3 месеца. Максимумът на валежите е през лятото, но поради голямото изпарение по това време на годината често в равнините се наблюдава продължително засушаване.

Води

Въпреки малката си територия реките на страната принадлежат към три водосборни басейна. Западните, югозападните, северните и центраните райони принадлежат към водосборния басейн на Северно море. Тук с горноти се течение протича река Лаба с притоците си Вълтава и Охрже. На югоизток тече река Морава, която със своя приток Дия е ляв приток на Дунав от водосборния басейн на Черно море. Крайните североизточни части на страната се отводняват от река Одра, принадлежаща към Балтийския водосборен басейн. Пълноводието на реките е през пролетта, обуславено от топенето на снеговете в планините и чести летни прииждания в резултат от поройни дъждове. През зимата някои по-малки реки замръзват за 1 – 2 месеца. В страната сеизградени множество язовири (обща площ около 500 km²) предимно в Южна Чехия, водите на които се използват за напояване, водоснабдяване и развъждане на риба. Езерата са предимно с планинско-ледников и тектонски произход и са малки по размери.

Почви, растителност, животински свят

В страната преобладават кафявите и планинските кафяви горски почви, характерни за широколистните и смесените гори. В планините, в горната част на горския пояс са разпространени планинските подзолисти почви, а още по-нагоре – планинско-ливадните. В безлестните участъци под вторичните пасища са се формирали ливадно-кафяви почви, а върху корбонатните основи – ливадно-карбонатни, т.нар. рендзини. По долините на по-големите реки са развити алувиално-ливадни почви. На височина до 300 m преобладават селскостопанско усвоените степи с малки дъбови и борови насаждения. Лесостепите, господствали преди в естественята растителна покривка са се съхранили само в неудобните за земеделие земи и в резерватите. На височина до 600 – 700 m пасищата се редуват с дъбови и дъбово-букови гори. От 600 – 700 m до 1100 – 1200 m доминират буковите и елово-буковите гори, а нагоре (до 1400 – 1500 m) – смърчовите и боровите. Горите заемат около 1/3 от територията на Чехия и са предимно иглолистни (71%, в т.ч. 48% смърч). На височина над 1400 – 1500 m горите се заменят от храсти и субалпийски пасища. От бозайниците най-разпространени са кафява мечка, вълк, рис, лисица, пор, хермелин, елен, сърна, дива свиня, заек, белка, таралеж, а от птиците – глухар, яребица, щъркел, козодой, папуняк, земеродно рибарче, орел и др.

https://bg.wikipedia.org/wiki/География на Чехия

Чешкият език е един от западнославянските езици. Говорен е главно в Бохемия, Моравия, части от Силезия. Той е официалният език на Чехия.


История

Най-стари сведения за чешкия език се черпят от старославянските паметници (Киевски листове), 10 век, Пражки глаголически листове, 11 век), също и от съчинения на латински език (легенди, хрониката на Козма Пражки), повечето от 12 – 13 век, в които се срещат отделни чешки думи и изрази. През 14 век на чешки език се създават значителен брой научни и литературни съчинения. Като книжовен език постепенно се налага средночешкият диалект около Прага. Към 15 век завършват присъщите за чешки език процеси:

• изчезване на носовите гласни;
• еровете в слаба позиция отпадат, а в силна се изясняват;
• извършват се прегласи на съгласните (r –> ř);
• g –> звучна гласилкова проходна h [ɦ];
• y и i се изравняват по гласеж;
• именното склонение се групира в зависимост от граматическия род. Изчезват формите за минало свършено време (аорист) и имперфект (минало несвършено време) при глаголите.

Диалектните различия постепенно намаляват под влияние на езиковите норми, наложени от Ян Хус. През 16 век за развитието на книжовния език допринасят хуманистите, преводът на Кралицката библия и трудовете на Ян Коменски. Окончателното формиране на чешкия книжовен език се извършва от писателите и филолозите през 19 век (Павел Шафарик), които обогатяват речниковия му състав и го изчистват от чужди заемки.


Особености

Чешкият език притежава дълги и кратки гласни, които означават различни думи и граматически форми (напр. pan „господин“ – pán „господар“). Звуците l, r, m са във функцията на гласни. Чешкото ударение е експираторно и фиксирано върху първата сричка от думата. Съществителните имена имат 7 падежа – именителен, родителен, дателен, винителен, звателен, местен и творителен.

Основни диалекти:

• чешки
• ханацки
• моравско-словашки
• ляшки

Азбука


Czech alphabet pronounciation

https://bg.wikipedia.org/wiki/Чешки език

https://www.omniglot.com/writing/czech.htm