История на Шотландия

Hatshepsut · 22 Авг 2023, 22:09:46

История на Шотландия

Праистория

Руините на Дън Карлоуей, брох (кръгло крепостно съоръжение) от желязната епоха

Праисторическият период в историята на Шотландия обхваща част от историята на Шотландия от времето на първата регистрирана поява на човека от археолозите до появата на писмени записи. Представите за този период, включително датировката, се основават единствено на археологически данни и са обвързани с характерни археологически обекти за определен период.

За край на праисторическия период се смята пристигането на римляните в южната част на Шотландия през 1 век. н.е. От този момент започва протоисторическият период (коренното население на Шотландия все още няма собствен писмен език, но вече е известно от препратки в римски източници). Квинт Петилий Цериал за първи път повежда своите легиони в Шотландия около 71-74 г. н. е. Значителна част от Шотландия никога не е била окупирана от римляните и тяхното влияние в тази част на Великобритания е минимално.

Кратък обзор

Все още не са открити следи от обитаване на неандерталец или съвременен човек в Шотландия, датиращи от междуледниковия период на плейстоцена, въпреки че теоретично такива миграции са били възможни, както се вижда от наличието на паметници на Клектонската култура в съседна Англия. Може би следите от този период са били напълно унищожени под ледената покривка. Първите следи от човек са забелязани в Шотландия едва след края на последното заледяване през 11 хил. пр.н.е., когато започва фламандският междуледников период, който продължава и до днес. Оттогава пейзажът на Шотландия е претърпял значителни промени под въздействието както на природни, така и на антропогенни фактори.

В епохата на последното заледяване и няколко хилядолетия след края му морското равнище е било по-ниско от съвременното поради наличието на масивна ледена покривка, която постепенно се оттегля на север. Поради тази причина Оркнейският архипелаг и много от Вътрешните Хебриди са свързани с Великобритания и/или континентална Европа. През по-голямата част от Северно море до края на мезолита е имало голяма земна площ, известна като Doggerland (където сега се намира Dogger Bank), което позволява на ранните заселници да мигрират относително лесно през Шотландия. Последвалото изостатично повдигане на почвата затруднява съвременните палеогеолози да установят недвусмислено древната брегова линия; по-специално, множество повдигнати брегове все още съществуват по крайбрежието на Шотландия.

Много от археологическите обекти се намират на територията на Северношотландските планини и прилежащите острови - Оркни, Шетланд и Хебридите. Може би това се дължи на факта, че съвременното население на тези територии е сравнително малко и паметниците остават недокоснати дълго време. В допълнение, по-голямата част от тази област е покрита с торф, което допринася за запазването на каменни фрагменти, въпреки че свързаната с това повишена киселинност води до разлагане на органичните материали. Също така много важни находки са направени в Оркнейския архипелаг, където преобладават пясъкът и земите, подходящи за земеделие. Древните структури могат да бъдат запазени тук поради страха на местните жители пред тях и култовете, възникнали около тях.

Отнасянето на находки в Шотландия към различни археологически периоди не е лесна задача. Палеолитът продължава до отстъплението на ледената покривка, мезолитът до въвеждането на селското стопанство, а неолитът до началото на металообработването. Тези процеси обаче вероятно не са се случили едновременно в различни части на Шотландия. Редица селища съществуват доста дълго време; по-специално, не е лесно да се отдели неолитът от по-късните слоеве.

Мезолит

Около 14 хил. пр.н.е., докато известните паметници на пещерната живопис са създадени на територията на Франко-Кантабрия (например в пещерата Ласко), Шотландия все още е покрита с ледник. Поради по-суровите климатични условия селищата в Шотландия възникват много по-късно, отколкото в Западна Европа. Много оскъдни археологически данни от горния палеолит от Шотландия не ни позволяват да преценим доколко развитието в Шотландия през холоценския климатичен оптимум е в крак с развитието на Европа. Някои находки обаче показват наличието на доста големи и добре организирани общности на ловци и събирачи. Мезолитни погребения все още не са открити в Шотландия.

Неолит

Мегалитите Стенес, Оркни

Неолитните обекти в Шотландия свидетелстват за радикално прекъсване на по-ранните ловни и събирачески традиции. През този период се развиват общества със сложна социална структура. Развитието вече не е линейно, напредъкът в архитектурата е последван от периоди на застой и дори отстъпление към предишното ниво. Например в селището Балбрайд до 21 век са открити само два аналога, в Келсо и в долината Форт, и всички тези селища са напълно различни както от онези, които са съществували по-рано на тези места, така и от по-късни паметници на монументална каменна скулптура. Дървени къщи с подобен размер не са били построени в Шотландия до англосаксонското нашествие 4000 години по-късно. Известните неолитни паметници на Оркни са построени почти едновременно с появата на древната египетска култура, повече от 500 години преди построяването на пирамидата на Хеопс и почти хилядолетие преди Стоунхендж.

Скара Брей

Скара Брей на Оркнейските острови: най-добре запазеното неолитно селище в Европа

Скара Брей (на английски: Skara Brae [skærə ˈbreɪ]) е неолитно селище край Скалския залив на западния бряг на Мейнлaнд – най-големия остров от Оркнейския архипелаг, Шотландия (Обединено Кралство).

Археологическият обект се състои от 8 постройки, обединени групово и вкопани в земята, което няма аналогия в археологическата наука. Селището е обитавано приблизително между 3180 г. пр. Хр до към 2500 г. пр. Хр. и е най-добре запазеното неолитно селище на територията на Европа.

Скара Брей е включен в списъка на ЮНЕСКО за световно и културно наследство и е сред обектите, включени в групата Сърцето на Оркнейския неолит. Обектът е по-стар от Стоунхендж и е наречен "Шотландски Помпей" заради добрата му запазеност.

Откритие

Скара Брей е открито случайно, когато през зимата на 1850 г. се развихря буря, по време на която силният вятър смъква тревистата покривка на дюните и раздухва горните пластове на пясъка по крайбрежието на остров Мейнланд. След като бурята приключва в пясъка изникнали очертанията на каменни строежи. Местният земевладелец Уилям Уот започнал първото археологическо проучване на обекта и събрал находките в своята резиденция Скайл Хауз.

През 1868 г. обектът е публикуван за пръв път в „Известия на Шотландското археологическо дружество“.

През 1913 г. обектът става предмет на иманярска инвазия, по време на която от него са изкопани неизвестен брой артефакти. Обектът е изоставен до 1925 г., когато нова мощна буря го разкрива отново. Веднага след това обектът е взет под държавна опека. По време на бурята част от селището се свлича в морската вода и това наложило изграждането на подпорен зид, който да предотврати по-натъчно разрушаване на обекта. От 1927 г. започва второто археологическо проучване на Скара Брей, с ръководител на разкопките проф. Виър Гордън Чайлд от Едингбургския университет, което трае до 1930 г.

През 1933 г. проф. Чайлд в своите научни публикации относно Скара Брей, изказал предположение, че се касае за селище обитавано от пиктите и датирал градежите в 300 г. пр. Хр., но през 1937 г. Уолтър Грант открил на друг остров от Оркнейския архипелаг - Раузей, край Ринио почти същото селище, но по-лошо запазено. В жилищата от най-късната фаза е открита груба керамика изцяло съвпадаща с тази от Скара Брей и така е потвърдена принадлежността на Скара Брей към енеолитната култура на камбовидните съдове.

Описание

Праисторическото селище включва 8 постройки с приблизително кръгла основа, разположени в непосредствена близост една до друга, свързани с тесни улички, приличащи на своеобразни проходи. Къщите са засипани със слой пясък, торфен прах, раковини, начупени кости и други отпадъци - по този начин помещенията са защитени от силните северни ветрове и бурите, характерни за този географски ареал. Подобен слой е намерен и под основите на къщите, където са разкрити и основите на по-старо селище, което е представлявало само семпъл лагер с няколко огнища. Суровият климат изглежда е принудил обитателите му да изградят по-солидни жилищни постройки, които с времето ставали все по-солидни като градеж.

Скара Брей. План и разположение на интериора при Жилище №1

Жилищата са изграждани от блокове от слоест пясъчник, добивани от разрушения от морския прибой бряг. За подовете и покривите е използван тънкослоест аспид. Градежът е сух, а фугите са били запълвани с глина. Средните размери на къщите е 4 х 4.5 m до 6 х 6.5 m. При някои от тях каменните стени са запазени до височина 2.5 m. Не е ясно как точно е изглеждал покривът. Установено е, че повърхността му е била стеснена във фалшив свод - всеки нов ред плоски камъни е малко по-издаден и надхвърля предишния ред в посока центъра на сградата. В средата сигурно е оставал отвор за дима от огнищата, който е бил извеждан през някаква конструкция нагоре направена от китови кости и кожи. Стените на къщите са били дебели повече от метър и добре изолирани.

Бронзова и желязна епоха

От началото на бронзовата епоха и до около 2000 г. пр.н.е. археологическите доказателства предполагат намаляване на броя на новите големи каменни конструкции. Поленовият анализ показва, че по това време площта на горите се разширява за сметка на обработваната преди това земя. Сега на Оркнейските острови погребенията са направени в малки цисти (каменни камери) на значително разстояние от мегалитите. Разпространи се нова традиция на чашите с форма на камбана.

Проникването на металургията на бронза и желязото в Шотландия от Европа продължава значително време. Това контрастира с предходния неолит, когато, напротив, неолитното стенописно изкуство се разпространява на юг от северната част на Шотландия до останалата част на Великобритания.

С напредването на бронзовата епоха населението на Шотландия, според една хипотеза, достига нивото от около 300 хиляди души (много надценена цифра) през 2-ро хилядолетие пр.н.е.

Въпреки авторитетните препратки, тази цифра е много далеч от реалността. Като се има предвид „законът за постоянно нарастване на населението“, базиран на съвременното население на Шотландия, цялото население на територията на днешна Шотландия през бронзовата епоха едва ли е надхвърляло цифрата от 36 хиляди души. Това се подкрепя както от незначителния размер, така и от голямата разпръснатост на селищата, открити от археолозите, както и от по-късни исторически източници, където авторите оперират с малки числа (препоръчват се например изследванията на Ханс Делбрюк и исландските саги).

Има спорове сред историците дали е легитимно да се говори за появата на келтската култура в Шотландия около 1000 г. пр.н.е., в същото време въпросите за произхода на местната предкелтска пиктска цивилизация и нейните непосредствени предци остават неразрешени.

Има очевидни разлики между начина на живот на различните племена от бронзовата епоха, населявали Шотландия. По-специално, находките в Traprain Law (близо до съвременния Единбург) показват, че жреците по тези места са извършвали церемонии, подобни на тези, провеждани в континентална Европа. От друга страна, въпреки че мумии са намерени в Ход-Халан във Външните Хебриди, местният начин на живот, много скромен, е далеч от лукса на двора на Тутанкамон, въпреки че положението на местните жители е по-добро от това на робите на Египет, които построяват Амарна по същото време.

Реконструиран краног (изкуствен остров, използван като поселение) на езерото Лох Тей

Камерна гробница в Бургхед

Каменни топки с резба

Каменни топки с резба от Абърдийншър, около 3200-2500 г. пр.н.е.

Каменните топки с резба са артефакти от разкопки във Великобритания (предимно Шотландия), обикновено с кръгла форма (по-рядко овална) с няколко изпъкнали полусфери (от 3 до 160) на повърхността. Най-древните принадлежат към късния неолит (датирането се основава на факта, че са намерени в контекста на "легнали кромлехи"), най-късните - към ранната желязна епоха. Някои от тях имат доста сложен резбован орнамент.

Извън Шотландия отделни екземпляри са открити в Ирландия близо до град Балимена, както и в Англия в Дърам, Камбрия, Ловик и Бридингтън. Най-големите топки (90 mm в диаметър) идват от Абърдийншър.

До края на 70-те години общият брой на намерените каменни топки е 387 броя. Повечето от тях (169) са открити в Абърдийншир. До 1983 г. броят им е нараснал до 411.

Топките от Абърдийншър показват спирали или пластични орнаменти, подобни на тези, открити върху набраздена керамика, характерна за късния неолит, непозната в североизточна Англия, но често срещана в Оркни и Файф. Резбите върху гробницата Нюгрейндж в Ирландия имат значителна прилика с тези върху редица от топките. Триъгълните и кръстовидни изображения са по-характерни за топките от желязната епоха, отколкото за по-ранните.

https://ru.wikipedia.org/wiki/Доисторическая_Шотландия

https://ru.wikipedia.org/wiki/Резные каменные шары

https://bg.wikipedia.org/wiki/Скара Брей

Hatshepsut · 23 Авг 2023, 22:25:08

Шотландия по време на Римската империя

Шотландия по време на Римската империя е протоисторическият период на Шотландия, по време на който Римската империя взаимодейства с тази територия, тогава известна като „Каледония“. За да завладеят целия остров Албион, римските легиони под командването на Квинт Петилий Цериал и Гней Юлий Агрикола започват да атакуват каледонците през 70-80-те години, около 30 години преди това, като успяват да завладеят келтите в „Британия“. “ (съвременна Англия и Уелс).

Писанието на зетя на Агрикола Тацит споменава победата на римляните при „Граупианските планини“ (лат. Mons Graupius), които стават съименници на Грампианските планини, въпреки че съвременните историци оспорват това тълкуване. По това време римляните изглежда са повторили пътуването на Питей около острова, направено век по-рано, и са получили данни от местното население, установявайки граница-лимес, първо при хребета Гаск, който след това е изместен на юг при Солуей Фърт . По-късно тази линия става известна като Стената на Адриан. Няколко римски командири се опитват да завладеят напълно земите на север от тази граница, един такъв опит завърши с издигането на стената на Антонин. Въпреки гръмките твърдения в един фалшифициран ръкопис от 18-ти век, сега е общоприето, че Рим не може да контролира дори половината от днешна Шотландия и влиянието на империята върху тази територия престава след 211 г.

Историята на това време не е достатъчно отразена в документите. Например римската провинция Валенсия може да се намира на територията между две римски стени, или в земите близо до и южно от стената на Адриан, или в римския Уелс. Римляните държат по-голямата част от завоюваната каледонска територия в продължение на 40 години, но най-вероятно настоящите шотландски земи са били контролирани от тях за около 80 години. Редица шотландски историци, като Алистър Мофат, смятат римското влияние за незначително.

„Шотландци“ и „Шотландия“ като единни понятия няма да се появят в следващите няколко века. Римската империя засяга всяка част от Шотландия: до края на римското владичество във Великобритания около 410 г. различни местни племена се обединяват или попадат под властта на пиктите, докато южната част на острова е романизирана. Ирландските шотландци, които дават сегашното й име на Шотландия, започват да се заселват на западния бряг. И трите горни групи от населението биха могли да участват във Великия заговор от 367 г., която обхваща цяла Римска Британия. В тази епоха започват да се появяват местни исторически анали. Най-трайното наследство на Рим е християнството и грамотността, предадени непряко чрез ирландски мисионери през 6 век.

Историческите извори за Шотландия

Карта от 1300 г., базирана на Географията на Птолемей, показваща Шотландия

Шотландия е била населена хиляди години преди пристигането на римляните. Въпреки това, едва през гръко-римския период се споменава за първи път в писания.

В трактата „За света“, чиито автори може да са Аристотел или Псевдо-Аристотел, се споменават два „много големи“ острова – Албион (Великобритания) и Ирн (Ирландия). Между 322 и 285 г. пр. н. е. гръцкият пътешественик и географ Питей посетил Великобритания, може би успял да обиколи самия остров, който изобразил под формата на триъгълник. В своя труд „На океана” той споменава най-северната точка на острова – Орка (Оркнейските острови).

Най-ранното доказателство за официален контакт между Рим и Шотландия е „Кралят на Оркни“, който, сред 11 британски крале, се подчинява на император Клавдий в Колчестър през 43 г., три месеца след началото на римската инвазия в Южна Британия. Голямото разстояние и краткото време между тези две събития предполагат по-ранни контакти между Рим и островите, въпреки че не са намерени доказателства за това, а самото събитие контрастира с последвалата упорита каледонска съпротива.

Въпреки че оригиналната версия на работата на Питей не е оцеляла, копия на книгата му са съществували през 1 век и римляните са имали елементарно разбиране за географията на Северна Британия. Помпоний Мела в Описателната география споменава съществуването на тридесет Оркнейски острова и седем острова Хемода (най-вероятно Шетландски острови). Връзката между империята и Оркнейските острови към 60-та година се потвърждава от откриването на керамика в Брох Гърнес.

По времето на Плиний Стари римските познания в Шотландия са били ограничени до Хебрудите (Хебридите), Думна (най-вероятно Външните Хебриди), Каледонската гора и каледонците.

Клавдий Птолемей, живял през 2 век, в своята География, базирайки се на по-ранни документи и свидетелства на участници в похода на Агрикола, споменава 18 каледонски племена (въпреки че много от имената им не са ясни). Информацията на Птолемей е по-малко надеждна при описанието на запад и север от региона, което предполага, че тези части на Шотландия са били изследвани от римляните само чрез наблюдение от кораби. Птолемей поставя по-голямата част от Шотландия на север от Стената на Адриан, където се простира под прав ъгъл на изток от останалата част на Великобритания.

Местните племена

„Географията“ изброява следните племена, живеещи на север от провлака на Форт Клайд: Корновии в Caithness, каерени, смерти, карнонаки, деканти, луги и креони, таиксали на северо-запад, епиди, веникони, каледонците в центъра на Северношотландските планини и уакомаги. Тези народи най-вероятно са говорили форма на келтския език, известна като общобритонски език. В южната част на Шотландия живеели думнони, нованти в Галлоуей, селгови на южното крайбрежие и вотадини на изток, всички от които можели да говорят бритонски.

Въпреки откриването на стотици обекти от желязната епоха, остават въпроси относно ежедневния живот на келтите в ерата на ранното християнство поради проблематичното използване на радиовъглеродно датиране и лошото проучване на хронологията на събитията. Поради редица причини по-голямата част от археологическата работа в Шотландия е съсредоточена на запад и север, поради което знанията за живота в останалите територии са ограничени.

Хората от ранната желязна епоха, особено на запад и север, са живели в големи каменни сгради, наречени атлантски кръгли къщи. В цяла Шотландия има останки от стотици подобни структури, които представляват купчини развалини или група сгради с внушителни кули и стопански постройки. Сградите са издигнати между 800 г. пр.н.е. и 300 г.н.е., като най-големите от тях (брохи) са създадени през 2 век. Брохите, от които има 100 броя в Шотландия, са най-големите сгради, имащи формата на кръгла кула.. Предназначението на сградите и културата на народите, които са я построили, остават обект на спорове.

В онези дни в някои части на Шотландия нищо не показва съществуването на йерархичен елит. Според проучвания цялото население на острови като Barra и North Uist е живяло в такива жилища, като в същото време няма доказателства, че елитът е имал специални жилища или че горната резиденция не е била достъпна за по-ниските слоеве на обществото.

В района има 400 подземни структури, предимно в югоизточната част, някои от които може да са построени през 2-ри и 3-ти век. Предназначението на тези малки подземни съоръжения е неизвестно, те обикновено са били разположени в близост до селища (чиито дървени конструкции са много по-зле запазени) и може да са служили като място за съхранение на нетрайни земеделски продукти.

Територията на Шотландия е богата на руини от остъклени крепости, но е много трудно да се установи тяхната точна хронология. Обширните изследвания на подобно укрепление на хълма Финавон близо до Форфара в Ангъс сочат дата на унищожаване между II век пр.н.е. и средата на I в. н. Липсата на римски артефакти, които често се срещат в района, предполага, че мястото е било изоставено още преди нашествието от юг.

За разлика от неолита и бронзовата епоха с масивни посмъртни паметници, гробовете от желязната епоха са рядкост. Скорошна находка в Дънбар може да хвърли малко светлина върху културата на времето, с гроб на войн, открит в Алоа, датиран между 90 и 130 г. Плутарх има история за пътешественика Деметриус от Тарс за експедиция до западния бряг, състояла се през 83 г. или по-рано, по време на която е имало слизане на неназован остров.

Римските нахлувания през 70-80 г. на I век

Няма данни за външната политика на шотландските племена през 1 век, но през 71 г. римският управител Квинт Петилий Цериал организира нашествие в региона.

Вотадините, които живеели в югоизточната част на Шотландия в ранния етап от присъствието на империята на острова, паднали под нейна власт и Цериалис изпратил една дивизия на север от техните владения - до бреговете на Фърт оф Форт. XX легион напредва по западния път през Annandale, за да изолира селговите, окупирали Южношотландските планини. Ранният успех кара губернатора да се премести на север чрез изграждането на укрепителната линия на Гленблокър на север и запад от хребета Гаск, която служи като естествена граница между вениконите, които живеели на юг, и каледонците.

Походът на Агрикола в Каледония

През лятото на 78 г. Гней Юлий Агрикола пристига във Великобритания, за да поеме задълженията на неин управител. Две години по-късно римските легионери издигат важен форт в Тримонциум близо до днешния Мелроуз. Разкопки, извършени през 20 век, разкриха останките от няколко сгради, римски монети и керамика. Открит е и инвентар на римски войници, като колекция от брони и аксесоари за коне. Агрикола достига до устието на "река Таус" (обикновено се смята, че е река Тей), където той основава крепости, включително легендарното укрепление в Инктутил.

През лятото на 84 г. римляните се сблъскват с каледонската армия при планините Граупия. С флот под негово командване, Агрикола пристига на мястото на бъдещата битка с лека пехота и британски помощни части. В битката участват 17-20 хиляди римляни и 30 хиляди каледонци. Въпреки победата, спечелена от империята, две трети от варварските войски успяват да напуснат Шотландските планини, съдбата на техния лидер Калгак остава неизвестна. Редица автори смятат, че битката се е състояла при планината Граупия в близост до Северно море, предложени са следните варианти: Кемпстоун Хил, Мейгрей Хил или други хълмове близо до римския лагер Райдекс (тези места са близо до планината Елсик , чрез които римляните и каледонците извършват военни маневри); Бенахи в Абърдийншър, хребета Гаск близо до Пърт и Съдърланд. Поради липсата на археологически доказателства и твърде ниските загуби на римляните, описани от Тацит (360 срещу 10 000 каледонци), е представена версия, че битката е измислена от римски автор.

Римски укрепления по хребета Гаск

Тацит съобщава за по-нататъшните действия на Агрикола: дадена е заповед на префекта на флота да плава през северната част на днешна Шотландия, за да потвърди островния статут на Британия и да превземе Оркнейските острови. Завладяването на всички племена на Британия от римляните е обявено. Римският историк Касий Дион съобщава, че това събитие е било повод за 15-ото провъзгласяване на Тит за император през 79 г., въпреки че според повечето историци битката при Грауспиус е била през 84г. Римските лагери може да са били разположени на южния бряг на Морей Фърт, въпреки че тяхното съществуване е поставено под въпрос.

При Флавий размерът на римския гарнизон в Шотландия е 25 хиляди души, които годишно се нуждаят от 16-19 тона зърно. През 1-ви век може да са били необходими един милион кубически фута дърва (28 315 кубични метра) за изграждането на укрепления в региона. В Инктутил, предназначен за 6 хиляди войници от гарнизона, са намерени десет тона пирони, заровени в земята, 30 km дървесина (100 хектара или 247 акра гора) може да са необходими само за стените му.

Скоро Агрикола, по заповед на Домициан, се завръща в Рим, името на новия управител е неизвестно. Новите власти не успяват да запазят успехите на Рим в региона, за което се дават различни обяснения: липсата на военни ресурси след отзоваването на Legio II Adiutrix в Дакия, новината за победата на Агрикола се оказала преувеличена, разходите запазването на региона като част от империята надвишава възможните политически и икономически ползи. Форт Инктутил е разрушен преди окончателното му издигане и в рамките на няколко години други укрепления по веригата Гаск, построени след победата при хълмовете Грауспий, са изоставени. Към 87 г. римската власт се простира до Южните хълмове, до края на 1 век северната граница на Римска Британия минава по линията от река Тайн до залива Совлей-Фир. Съвременните Елгинхау в Мидлотиан и замъкът Грег в Източен Лотиан най-вероятно са били използвани от империята като точки за наблюдение по пътя изток-запад от река Форт до долината Клайд в подножието на хълмовете Пентланд.

Може би поради римското нашествие, много изоставени преди това крепости на хълмове, като Дън Мор в Пертшир, започнаха да се заселват отново от местното население. Няколко нови укрепления на североизток може да са били издигнати през този период, като Хил О'Крист Кърк в Абърдийншър.

Римски легионер от 1 век в доспехи Lorica segmentata (историческа реконструкция)

Населени места

Географията на Птолемей споменава 19 "града", чието съществуване става известно благодарение на римското разузнаване по време на кампаниите на Агрикола. Оттогава не са открити никакви археологически доказателства за съществуването на истински градове в Шотландия по това време, така че имената може да означават хълмове, временни пазари или места за срещи. Повечето от имената на градовете са неясни: Девана може да е бил в съвременния град Банкори в Абърдийншир; Алауна ("скала") - на мястото на замъка Дъмбартън и едноименната област в източната низина - на мястото на замъка Единбург. Линдон може да е бил мястото на град Балок на Лох Ломонд в Западен Дънбартъншир.

В южната част на Шотландия са запазени руините на различни брохи, чиято дата на построяване датира от периода преди и след римското нашествие от 80-те години. Има петнадесет структури, разположени на четири места: във Форт Вейл, близо до залива Тей, в далечния югозапад и на изток от шотландските граници. Присъствието им толкова далеч от основните центрове на брохното строителство остава загадка. Унищожаването на броха на Леки може да е дело на римляните, въпреки че там, както и в близкия Fairy Knowe в Buchlyvie, са открити много артефакти от местен и римски произход. И двете сгради са построени в края на 1 век и очевидно са имали висок статус. Местните жители отглеждат овце, говеда и свине, ловуват също благородни елени и диви свине. Единс Хол Брох в Бервикшир е най-добре запазеният пример за южния брох. В този район няма римски артефакти. Има различни теории относно произхода на тези структури: изграждането им от варварите, нахлули от север след заминаването на римляните, от съюзническите римски племена, за да имитират чуждия стил и да потиснат местните жители или от лидерите на Оркадските острови.

Римските валове

Римският губернатор на Британия от 118 до 122 г., Квинт Помпей Фалкон, потушава въстанието на Бригантите от Северна Британия и Селговите. През последната година от управлението му повереният му регион е посетен от император Адриан, което води до издигането на защитна стена със същото име. Тази каменна стена, която се простира по цялата ширина на Северна Англия (80 римски мили, равни на 117 км), се превръща в един от имперските лимеси. Височината и ширината му на определено място зависели от наличието на строителни материали: на изток от река Ертинг се състои от правоъгълен камък и има височина 5-6 метра и ширина 3 метра, докато на запад от същата река има тревна стена с ширина 6 метра и височина 3,5 метра (по-късно преустроена от камък). Укреплението е имало различни ровове, берми и укрепления.

През 138 г. управител на областта става Квинт Лолий Урбик, който преди това участва в потушаването на въстанието на Бар Кохба и управлява Долна Германия.

Император Антонин Пий решава да се откаже от политиката на предшественика си за сдържане във Великобритания, като инструктира губернатора да завладее низината на Шотландия, разположена в северната част на острова. Между 139 и 140 г. крепостта в Корбридж е възстановена и между 142-143 г. са издадени възпоменателни монети, за да отпразнуват победата във Великобритания. Очевидно Урбик е водил военни операции срещу няколко племена от Британия и Ниска Шотландия (вотадини, дамнонианци и селговци), имайки армия от 16,5 хиляди войници (включително силите на II легион).

Куинт най-вероятно е планирал да започне атака от Корбридж, за да се придвижи на север и, след като гарнизонира Хай Рочестър в Нортъмбърланд и вероятно Тримонциум, да атакува Фърт ъв Форт. След като осигурил маршрут за подкрепления и провизии по пътя на Римския път Дир-стрит и преди атаката срещу Дамнониите, губернаторът можел да построи пристанище в Кариден, за да осигури доставки на зърно и други провизии.

Успехът е постигнат много бързо, след което започва изграждането на нов лимес между Фърт ъф Форт и Фърт ъф Клайд. Надпис от западния край на стената на Антонин - форт Олд Килпатрик свидетелства за участието на легионери в изграждането на торф укрепления. Днес в Шотландия има останки от отбранителна линия от торф с височина 7 метра с деветнадесет укрепления с дължина 60 км.

Може би след това губернаторът насочва вниманието към четвъртото низинно шотландско племе - Новантите, които живеели в околностите на днешните Дъмфрис и Галоуей. Ключовите равнинни племена, попаднали между двата укрепления, по-късно образуват племенния съюз Мет. Валът на Антонин преследва различни цели:

- защита срещу каледонците
- създаване на буферна зона на север от стената на Адриан и блокиране на комуникацията на Меати с каледонците
- осигуряване на движението на войски между изток и запад
- данъчен и търговски контрол

Изграждането на стената отнема 12 години, но скоро след 160 г. тя е изоставена. Унищожаването на редица южни брохи може да сее случило по време на римската кампания, когато империята вече не се нуждаела от подобни символи на покровителство над местното население.

Територията между двата римски вала, около 150г.

Hatshepsut · 24 Авг 2023, 22:39:31

През III век Адриановият вал отново става римска граница, въпреки че по-нататъшните нахлувания в Шотландия продължават. Първоначално активно се използват аванпостовете на югозапад и Тримонциум, но в средата на 180-те години са изоставени.

Въпреки това империята организира още четири големи нашествия в северната част на Шотландия, тъй като гъстотата на римските лагери в този регион надвишава тази в Европа. След 197 г. Стената на Антонин отново е контролирана от империята. Най-забележителната е кампанията на император Септимий Север срещу Каледонската конфедерация, вдъхновена от речите на метсите. През 209 г. той нахлува в Каледония с 40 000 войници. Според Дион Касий римляните са изправени пред партизанска война и след като са загубили 50 хиляди войници, са се заели с геноцид на местното население (вероятно тези цифри са преувеличени).

На североизток е построена мрежа от крепости (някои от които може да датират от времето на Антонин): лагери, свързани с планината Елсик (Normandics, Ethan Wells, Deerce Den и Glenmilen). Въпреки това е надеждно известно, че по време на кампанията само крепостите Крамонд близо до Единбург и Карпау в долината Тей са били окупирани от римските войски в Шотландия. Има версия, че времето на кампанията съвпада с унищожаването на селищата и изоставянето на подземни структури в Южна Шотландия. Това може да се дължи на римската агресия и колапса на местните пазари на зърно след тяхното напускане.

До 210 г. римляните постигат известен успех, но смъртта на Септимий Севèр през февруари 211 г. в Еборак принудила кампанията да бъде спряна. Неговият син Каракала продължил да воюва през цялата следваща година, но накрая сключил мир с варварите. От този момент нататък римляните вече не се опитват да окупират незавоюваната част от Шотландия и не навлизат толкова дълбоко в нейната територия: те скоро се оттеглят на юг до Стената на Адриан.

Много малко се знае за племенния съюз на Каледония от желязната епоха, който може да е бил подсилен от бегълци от контролирания от империята юг. Местоположението на „Каледония“ и нейните граници не са точно установени, името е измислено от римляните и е използвано в писанията на Тацит, Птолемей, Плиний Стари и Марк Аней Лукан, самоназванието на каледонците е неизвестно. По времето, когато римляните пристигат, политическата система на региона най-вероятно е била децентрализирана.

По-късните посещения на север от Шотландия от римляните обикновено се ограничават до разузнавателни експедиции до буферната зона между двете укрепления, търговски контакти, изпращане на подаръци на местните за поддържане на примирие и разпространение на християнството. Космографията на Равена идентифицира четири локуса (места за срещи, възможни пазари) в южна Шотландия: Locus Maponi (най-вероятно сегашният Lochmabenstan близо до Gretna), местата за срещи на Damnonii и Selgi и Manavi (възможен Clackmannan).

Пикти

Присъствието на римляните в Шотландия съвпада с появата на конфедерация от пиктски племена, които живеели на север от Форт Клайд от възхода на империята до 10 век. Самоназванието им е неизвестно, има косвени признаци за произхода им от каледонците. Галите от Далриада наричат пиктите Круитни, докато ирландските поети ги описват като много подобни на себе си.

Римска Британия около 410г.

В началото отношенията на пиктите с римляните са били по-малко враждебни от тези на каледонските им предшественици. В периода преди и след напускането на римляните от Британия не се споменава за войни и значими битки между тези народи, техните сблъсъци обикновено се ограничават до набези от двете страни на границата. Сдържането на римските сили от варварите не може да се обясни с отдалечеността на Каледония и неблагоприятните природни условия, отчасти това може да бъде трудността да се подчини местното население, с което имперската власт на място не могла да се справи с обичайните методи.

Всекидневният живот на пиктите е слабо описан, но археологията сочи сходството му с Ирландия и англосаксонска Англия. Наскоро бяха открити доказателства за използването на водни мелници и пещи за сушене на зърна от пшеница и ечемик при променлив и умерен климат. Построени в по-ранни времена, брохи, кръгли къщи и краноги са били използвани както от самите пикти, така и от народи, които са дошли по-късно по тези земи.

В западната и северната част на Шотландия са издигнати къщи с формата на колела, които може да са били предназначени за религиозни цели. Тяхното ограничено географско местоположение може да показва привързаността им към определена политическа или културна граница и има дебат за връзката им с римското присъствие в региона. Не е известно дали културата, която е построила тези структури, може да е била "пиктска", въпреки че самите къщи са били известни на този народ.

С отслабването на силата на Рим, пиктите започват да се организират във военни групи, като през 342, 360 и 365 г. атакуват земите на юг от стената на Адриан. През 367 г. конфедерацията, заедно с атакотите, участва във Великата конспирация. Римската власт в региона оцелява и през 369 г. възстановява предишното си влияние със силите на Comes Britanniarum Теодосий, който пресъздава провинция Валенсия (тя носи името на управляващия император, може да се намира на територията между двете римски стени, на земите в близост и на юг от стената на Адриан или в римски Уелс). През 384 г. се провежда друга военна кампания, но и двете начинания имат краткосрочен успех - през 410 г. римляните най-накрая напускат Великобритания.

Наследство

Военното присъствие на Рим в Шотландия продължава 40 години в по-голямата ѝ част и 80 години в останалата част. Регионът, макар и косвено, наследява две характеристики от римския период: използването на латинската азбука за своя език и приемането на християнството като доминираща религия. Благодарение на новата вяра, латинският език се използва векове от местното население за религиозни и административни цели.

Въпреки че Рим разпространява християнството в цяла Европа, има малко доказателства за връзка между империята и религиозните мисии на север от Стената на Адриан. Традиционно Свети Ниниан се смята за първия епископ на Шотландия, според Беда Преподобния, той основал епархията през 397 г. и построил каменната църква на Кандида Каса в Уитхорн в югозападната част на Шотландия. Така или иначе, влиянието на Рим върху ранното християнство в Шотландия е ограничено.

Въпреки че присъствието на империята в региона е установено чрез поредица от кратки кампании и периоди на военна окупация, тя предприема безмилостни и брутални стъпки, за да постигне целите си. Геноцидът е значителна част от външната политика на Рим, по време на нашествията и окупациите хиляди хора са убити. Както написа Алистър Мофат:

« Реалността е, че римляните са дошли в днешна Шотландия, изследвали са я, опожарили са я, убили са я, откраднали я и я завладявали от време на време, а след това са оставили след себе си ужасна бъркотия, помитайки местните селища и покривайки добрата обработваема земя с останките от ровове, брегове, пътища и други видове древни военни отломки. Подобно на повечето империалисти, те дойдоха да правят пари, да получат политическо предимство и да експлоатират ресурсите на своите колонии и населението им на практика на всяка цена. И което е забележително, във Великобритания, в Шотландия, ние продължаваме да им се възхищаваме за това. »

Според Уилям Хенсън:

« В продължение на много години се смяташе почти за аксиома в проучванията от периода, че римското завоевание трябва да е имало някакво средносрочно или дългосрочно въздействие върху Шотландия. На съществуващи доказателства, които не могат да бъдат проверени от екологична, икономическа или дори социална гледна точка. Въздействието изглежда е било много ограничено. Цялостната картина все още е картина на широка приемственост, а не прекъсване... Римското присъствие в Шотландия не е нищо повече от поредица от кратки прекъсвания в по-дълъг континуум на местно развитие. »

Участието на римляните в изсичането на някога огромната каледонска гора остава спорен въпрос. Шотландският писател и историк от 16-ти век Хектор Бойес вярва, че горите в римско време са се простирали на север от Стърлинг до Атол и Лохабер и са били обитавани от бели бикове с „хрупкави къдрави гриви като тези на feir lionis.” Тези възгледи бяха поддържани от по-късни историци като Патрик Фрейзър Тайтлър и Уилям Форбс Скейн, както и натуралистът от 20-ти век Франк Фрейзър Дарлинг. Съвременните науки, включително палинологията и дендрохронологията, предполагат, че следледниковата промяна на климата може да е довела до максимална горска покривка между 4000 и 3000 г. пр.н.е. и причинено от климатични и антропогенни причини, обезлесяването в южните възвишения вече е в разгара си по времето, когато римските легиони пристигат. Обширен анализ на Черното езеро във Файф показва, че разпространението на обработваема земя за сметка на горите е започнало около 2000 г. пр.н.е. След това бреза, дъб и леска растат отново в продължение на пет века, което предполага отрицателното въздействие на нашествието върху местното население. Ситуацията извън римските територии е по-трудна за оценка, но дългосрочното влияние на Рим може да е било незначително.

Археологическото наследство на Рим в Шотландия представлява интерес, но е рядко, особено на север. Почти всички паметници са предимно от военен характер и включват около 650 км пътища. Като цяло е трудно да се открият преки връзки между местната архитектура и моделите на заселване и римското влияние. На други места в Европа нови кралства и езици възникват от останките на могъщия някога римски свят. В Шотландия келтският начин на живот от желязната епоха, който често смущава, но никога не унищожава Рим, просто се наложил отново. На север пиктите продължават да бъдат основната сила до пристигането и последващото господство на шотландците от Дал Риада. Дамноний в крайна сметка формира кралство Стратклайд, една от чиито столици е на Dumbarton Rock. Южно от Форт, британските кралства Ир Хен Оглед (на английски: „Старият Север“) процъфтяват през 5-ти и 7-ми век, по-късно прогонени от англосаксонците и образуването на Нортумбрия в земята между реките Хъмбър и Форт.

"Старият Север"

Най-трайното римско наследство може би е създаването на Адриановия вал. Линията му се доближава до границата между днешна Шотландия и Англия и създава разграничение между северната трета и южните две трети от остров Великобритания, което играе роля в съвременната политика. Това обаче вероятно е съвпадение, тъй като няма много данни, които да показват, че неговото влияние е изиграло важна роля в ранния средновековен период след падането на Рим.

IX испански легион участва в римската инвазия в Британия, като понася загуби под командването на Квинт Петилий Цериал при потушаването на бунта на Будика през 61 г. и основаването на крепост през 71 г., която по-късно става част от Еборакум. Въпреки че някои автори твърдят, че 9-ти легион е изчезнал през 117 г., има записи за по-късното му съществуване. Вероятно е бил унищожен в източната част на Римската империя. За известно време поне някои британски историци смятаха, че легионът е изчезнал по време на боевете в днешна Шотландия. Тази идея е използвана в романите „Орелът на деветия легион“ от Розмари Сътклиф, „Легион от сенките“ от Карл Едуард Вагнер, „Червено преместване“ от Алън Гарнър, „Градът на двигателя“ от Кен Маклеод, „Воините на Алавна“ от Н. М. Браун и в игралните филми „Последният“ легион, центурион и орел на деветия легион.

https://ru.wikipedia.org/wiki/Шотландия_во_времена_Римской_империи

Hatshepsut · 25 Авг 2023, 22:10:05

Кралство Алба (900-1286)

Кралство Алба или Алба (на галски Rìoghachd na h-Alba) е държава на шотландци и пикти под ръководството на шотландците, която съществува от 900 г. (годината на смъртта на крал Доналд II) до 1286 г. (годината на смъртта на крал Александър III). Всъщност държавно образувание е създадено през 843 г., когато шотландският крал Кенет МакАлпин обединява своето кралство Дал Риада с пиктското кралство Фортриу.

Обозначаването на този период от историята на шотландското кралство като кралство Алба се използва за удобство, тъй като през това време елитът и населението на кралството са били предимно пикто-галски (по-късно пикто-галски и шотландско-нормандски), говорещи на галски език, за разлика от периода на управление на Стюартите, когато елитът на кралството и по-голямата част от населението, което живее в равнините и в градовете, вече до голяма степен са преминали на англо-шотландски.

Пикти

Местата на пиктите, Шотландия

Пикти (Pikten; лат.: picti, „нарисуваните“) е римското наименование на древното племе, населяващо в миналото цялата територия, а днес северозападните части на Шотландия. Няма много запазена информация и факти за този древен народ. Пиктите са местни племена, говорещи келтския пиктски език, колонизирани от скотите. Известно е, че воините на пиктите имали традиция да изрисуват телата си в синьо с екстракт от сърпица преди битка. Също така се знае за това, че имали матриархална обществена подредба. Съществуват някои предмети, изработени от пиктите, предимно гравирани камъни, но символите им не са напълно разгадани. В началото на нашата ера, пиктите населявали територията на съвременна Шотландия и оставили след себе си няколкостотин каменни стели /каменни или дървени плочи, върху които са изписани имена и титли и съобщения за значителни събития или важни закони/ и украшения, на които са изсечени изображения на животни, кръстове, възли, огледала, гребени, както и бойни и ловни сцени. Историците успели да датират тези произведения на изкуството, от VI-IX в., но били безсилни да установят истинския смисъл на изображенията, поради огромното им многообразие.

Пиктите доминирали в Шотландия, докато не са били обединени с шотландците от Далриада от Кеннет Мак Алпин през 843 година. Така постепенно те били изтласкани на северозапад и претопени от скотите.

Камък от пиктите

Общ преглед на периода

Историята на Шотландското кралство започва през 843 г., когато Кенет Макалпин става крал на обединеното кралство на скотите и пиктите.

В течение на следващите столетия територията на кралството се разширява приблизително до територията на съвременна Шотландия. През този период е имало сравнително добри отношения с уесекските управници на Англия, а също така със силна раздробеност, която обаче не пречи на провеждането на успешна политика на експанзия. Известно време след нахлуването на английския крал Едмънд I в Стратклайд през 945 г. провинцията е предадена на Малкълм I. По време на управлението на крал Индулф (954 – 962) шотландците превземат крепост, по-късно наречена Единбург – техния първи опорен пункт в Лотиан. По време на управлението на Малкълм II единството на шотландските земи е укрепено. Прелом настъпва вероятно през 1018 г., когато Малкълм II нанася поражение на Нортъмбрия в битката при Карем. През 1034 година Малкълм II умира и е наследен от Дънкан. През 1040 неговият васал Макбет вдига бунт. Макбет е от пиктски произход. В бунта му се съзира реванш на пиктската над скотската династия. Управлението на крал Макбет (1040 – 1057) носи славни дни. Той е приятел на духовниците, множи църквите и олтарите, а през 1050 година дори отива на поклонение в Рим, където „сеел пари като жито“. Печели много битки срещу англичаните. Последните обаче приемат на своя територия сина на Дънкан, Малкълм (Малкълм III) а той нахлува в Шотландия през 1057 година, за да си търси правата. В битката при Лънфанат, Хайдландс Макбет е убит.

Норманското нашествие през 1066 г. става причина за куп от събития, заради които Шотландия сменя своята галска културна ориентация. Малкълм III се жени за Маргарет – сестра на Едгар Етелинг, претендентът за английския трон, който впоследствие получава подкрепа от страна на Шотландия. Маргарет изиграва важна роля в намаляването на влиянието на келтските християни. Нейният син Дейвид I става важен англо-нормански управник. Той способства за въвеждането на феодализма в Шотландия и е поощрявал притока на население от Холандия, за да укрепи търговските връзки с континентална Европа. В края на XIII век много нормански и англо-нормански семейства получават като дар шотландска земя.

Замъкът Стърлинг

Хронология

През 5 век римляните се оттеглят от Великобритания. По същото време или дори малко по-рано (от 4-ти век) шотландците (келтските хора) започват да нападат Каледония от запад, тоест от Ирландия, от Хебридите и други острови, разположени край западния бряг на Шотландия. Историята на Шотландия в периода 5-7 век, изпълнена с кървави борби между шотландци и пикти, е изключително мрачна. През 7 век цяла Шотландия на север от линията между Форт ъф Форт и Форт ъф Клайд образува две държави, от които шотландците управляват на запад - Далриад, а пиктите - на изток. На юг от тази линия, в областите, които сега са част от Шотландия, се намират държавите: на запад - Стратклайд, където управляват британците, и на изток - Берниция, където живеели англите.

Още през 6 век християнството прониква при пиктите от шотландците, които са християни от 5 век, и се утвърждава там, освен това и шотландците, и пиктите принадлежат към ирландската църква. Монахът Колумб, който се установява на остров Йона, играе важна роля в разпространението на християнството в Шотландия. В началото на 8 век един от пиктските крале присъединява народа си към римската църква, а бившите духовници са изгонени от страната; малко по-късно същото се случва и в кралството на шотландците.

Историята на шотландското кралство традиционно датира от 843 г., когато шотландският крал Кенет Мак Алпин завладява пиктското кралство (Фортриу) и го обединява със своето. Отначало се е наричало с келтското име Албан (латинската форма е Албания); от 10-ти век започва да се използва името Скотия (което първоначално е означавало Ирландия) или Шотландия, което около 11-ти век е окончателно консолидирано за тази държава.

През 945 г. шотландският крал Малкълм I, в съюз с англосаксонския крал Едмънд, побеждава кралство Стратклайд и присъединява северната му част, до залива Солуей, към своите владения.

През 1018 г. Малкълм II печели победа при Кархам над Утред, чрез което той присъединил към своите владения всички земи до река Туид, които тогава принадлежали на графовете на Нортумбрия. Канут Велики, след като се укрепва в Англия, се премества на север, за да окупира и този регион, но въпросът приключва с мирно споразумение, чрез което Шотландия запазила завладените региони (с което тя достига приблизително сегашните си граници, които по-късно се променят много леко) ; от друга страна, Малкълм трябвало да признае феодалната си зависимост от Канут, която обаче продължила само до смъртта на последния (през 1040 г.).

Веднага след политическото обединение на Шотландия, а може би малко по-рано, във всеки случай от 9-ти век, започват хищнически набези в Шотландия от норманите (датчани и особено норвежци), които продължават до 12-ти век и дори (по-малко често) до средата на 13 век. Норвежците успяват да се закрепят на Оркни, Хебридите и други крайбрежни острови, откъдето нападенията се извършват с още по-голяма лекота, отколкото от далечна Норвегия.

Постоянната борба прави невъзможно укрепването на държавната власт. До средата на 11 век е имало честа смяна на крале, от които само малцина умират от естествена смърт; тронът обикновено се давал не на син, а на брат или роднина; обаче през цялото време е бил окупиран от потомците на Мак Алпин. През 1040 г. крал Дънкан I е убит от братовчед си Макбет, който завзема короната. При него се създават училища и се правят опити за разширяване на политическите отношения на Шотландия с чужди държави и папата. През 1056 г. Макбет е детрониран от сина на Дънкан, Малкълм III. Малкълм III, по прякор Канмор (името произлиза от келтските думи, означаващи „Голяма глава“), е един от най-благородните и учени шотландски крале от този период. Той придобива както образование, така и връзки в английския двор по време на изгнанието си от Шотландия; охотно приема англосаксонците, които бягат от Англия с хиляди след превземането ѝ от Уилям Завоевателя през 1066 г. Покровителството на бегълците, на които Уилям Завоевателя гледа не като на победени врагове, а като на умиротворени бунтовници, не се харесва на краля на Англия. Малкълм, за да предотврати атаката му, нахлува в Англия, но е отблъснат; на свой ред Уилям навлиза на територията на Южна Шотландия; Малкълм се появил в неговия лагер, за да положи клетва за вярност през 1071 г. Така била установена феодалната зависимост на Шотландия от Англия, която обаче през първите векове нямала никакво практическо значение; едва впоследствие това мотивира претенциите на английските крале да управляват Шотландия.

Замъкът Дъннотар

Борбата между Англия и Шотландия се подновява повече от веднъж през следващите два века: повече от веднъж шотландските войски пресичат Туид и нахлуват в английските владения; Английските войски преминават в настъпление още по-често. Но едва от края на XIII век борбата придобива системен и особено разрушителен характер. През първите два века това са по-скоро случайни гранични сблъсъци с променлив успех; войните са последвани от големи периоди на мир, през които английските и шотландските крале са роднини чрез брак. И така, през 1100 г. сестрата на шотландския крал Едгар, Матилда, се омъжва за английския крал Хенри I. Борбата с Англия по това време по-скоро доближава Шотландия до страна, която е на много по-висок етап на развитие и допринася до известна степен за културното развитие в Шотландия. От Англия образованието се разпространява в Шотландия; феодализмът прониква в Шотландия от Англия, започвайки с реформите на Давид I (1124-53).

В допълнение към набезите на норвежците, друго условие пречи на културното развитие на Шотландия: южната част на страната, по-малко планинска и по-плодородна, е била най-изложена на военни бедствия; напротив, по-защитената северна част предоставя малко природни условия за развитие. Това засилва най-вече феодалното благородство, враждебно настроено към образованието. Феодалните барони в техните непревземаеми планински замъци се присмивали на кралските особи, когато се опитвали да ги принудят да се подчинят; нов претендент за власт винаги можел да намери подкрепа в тях, щом политиката на короната престане да им харесва. Следователно кралската власт била много слаба, въпреки че намерила опора във влиятелното духовенство, на което най-много разчитала. Нейната слабост се изразява и във факта, че дълго време в Шотландия нямало столица. Резиденцията на кралете била премествана от един град в друг. Кралете са коронясвани най-често в Скун. Съветниците на короната били феодалите, които от време на време се събирали на специални съвети; от тези събрания израства шотландският парламент в края на тринадесети век. Крал Уилям Лъвът през 1174 г., в резултат на сблъсък с Англия за спорни гранични владения, нахлува в Англия, но е победен, пленен и отведен в Нормандия, откъдето е освободен само при условие, че признае феодалната си зависимост от английскиите крале (Договор от Фалез) . Крал Александър II (1214-1249), възползвайки се от гражданските борби в Англия, взема страната на английските барони и напада Англия, за да ги подкрепи, но е победен и трябвало да се съгласи на мир през 1217 г., който потвърдил условията на Фалезския договор. И той, и неговият син и наследник Александър III са били женени за английски принцеси.

При Александър III Шотландия е подложена на последната и най-страшна атака от норвежците. През 1263 г. норвежкият крал Хакон се преместил от Норвегия с голяма флотилия, която подсилил с подкрепления от Оркни и Хебридите, и отплавал покрай западния бряг на Шотландия до залива Клайд, унищожавайки всички селища по крайбрежието и на доста значителни разстояния във вътрешността на страната. Бурята разпръснала и унищожила голяма част от флотилията на Хакон; при последното му слизане на брега, силно отслабената му армия била посрещната от силен отряд шотландци и напълно разбита близо до село Ларгс. Хакон се качил на оцелелите кораби и бързо отплавал за Норвегия, където скоро умрял. След това променените вътрешни условия на Норвегия предотвратили възобновяването на подобни опити и от тази страна Шотландия била в безопасност. През 1266 г. Александър III сключва мир с наследника на Хакон, Магнус VI, с който той придобива власт над Хебридите и остров Ман при условие за плащане на данък. Този данък е плащан неакуратно и скоро бил напълно преустановен. Александър III омъжил дъщеря си за Ейрик от Норвегия. През 1283 г. на съвет в град Сконе, на който присъстват 13 графа и 24 барони или рицари, е решено поради липсата на мъжко потомство от Александър III неговата внучка, младата Маргарет, да бъде призната за т.нар. „Дева на Норвегия“ и за престолонаследник.

След смъртта на кралица Маргарита, последната пряка наследница на Александър III, шотландската аристокрация се обръща към краля на Англия с молба да отсъди измежду спорещите претенденти за шотландския престол. Вместо това Едуард I се опитва да установи марионетна монархия и да вземе Шотландия под пълен контрол. Шотландците обаче устояват, ръководени отначало от Уилям Уолъс и Ендрю де Морей, поддържащи Йоан I, а след това – Роберт I Брус. Брус заема престола като крал Роберт I (по-известен като Робърт дъ Брус) на 25 март 1306 г. и удържа окончателна победа над англичаните в битката при Банокбърн през 1314 г. Но след неговата смърт войната за независимост на Шотландия пламва наново (1332 – 1357), в която Едуард Бейлиъл безуспешно се опитва да отвоюва трона от наследниците на Брус с поддръжката на английския крал. В крайна сметка с идването на династията на Стюартите през 1370-те ситуацията в Шотландия започва да се стабилизира.

https://ru.wikipedia.org/wiki/Королевство Альба

https://bg.wikipedia.org/wiki/Пикти

https://ru.wikipedia.org/wiki/История_Шотландии

Hatshepsut · 26 Авг 2023, 22:26:05

Кралство на Островите

Кралството на Островите в края на ХI век

Кралство на островите (на галски Rìoghachd nan Eilean, на английски Kingdom of the Isles) е галско-норвежка държава на Хебридите и западното крайбрежие на Шотландия през Средновековието. Въпреки номиналния сюзеренитет над кралството, първо на Норвегия, а след 1266 г. на Шотландия, държавата фактически запазва своята независимост до края на 15 век, разчитайки на мощен флот. Кралството на островите играе важна роля в развитието на културата на планинските кланове на Шотландия и шотландската държавност като цяло. Държавният глава от 1366 г. носи титлата Господар на островите (галски Triath nan Eilean, английски Lord of the Isles).

Териториална основа

Територията на Кралството на островите през цялото съществуване на тази държава остава доста стабилна, което до голяма степен се дължи на географското единство на този регион. Кралството включва Хебридите, както и западното крайбрежие на Шотландия - средновековния Аргил, включително регионите Кинтайр, Напдейл, Ковал, Лорн, Арднамерчан и Морверн. Хебридите са архипелаг от над 500 острова с различни размери, планинските Вътрешни Хебриди край брега и по-Външни Хебриди на запад. Крайбрежието на Аргайл е ориентирано към морето и е рязко отделено от останалата част на Шотландия от главното било на планината Грампиан. Многобройни заливи и фиорди на Аргайл свързват крайбрежната територия с островите, образувайки единен културен и географски регион, ориентиран към морето. Нито една точка в Аргайл не е на повече от 12 мили от морския бряг. Именно морето е основният път за комуникация и обединение на тези територии, докато подходите от изток през Средновековието са били много трудни поради планините, покрити с гъсти гори. Въпреки че територията на Кралството на островите географски представлява далечна периферия на Европа, морската ориентация на държавата му позволява да играе важна роля в историческото и културно развитие на Британските острови и Скандинавия.

Предпоставки за образуването на държавата

В древни времена Хебридите и западното крайбрежие на Шотландия очевидно са били обитавани от различни пиктски и келтски племена. От 4-ти век на тази територия започват активно да се заселват ирландските гали (шотландци), които в началото на 5-6 век създават тук своя държава Dal Riada. Това кралство включва Антрим, Аргайл и Вътрешните Хебриди. През 843 г. Дал Риада е обединен с кралството на пиктите в една държава, наречена по-късно Шотландия.

От 793 г. териториите на Дал Риада и Външните Хебриди започват да бъдат подлагани на набези от норвежки и датски викинги. Те опустошават галските манастири и галските селища и до средата на 9 век напълно подчиняват територията, прекъсвайки културните и политически връзки на региона с източната част на Шотландия. От набези викингите преминават към колонизация. Първите постоянни селища на норвежците възникват във Външните Хебриди още в началото на 9 век и постепенно се разпространяват по цялата територия на западното крайбрежие до Галоуей на юг. За разлика от почти пълната колонизация на Оркнейските острови от норвежците, викингите не изместват местното галско население в Хебридите и Аргил. Според съвременни изследвания от 2/3 (остров Скай) до 1/3 (остров Айлей) от имената на местности на Хебридите са с норвежки произход. Този дял приблизително съответства на интензивността на скандинавската колонизация на региона. Скандинавското влияние се доказва от факта, че още през 9 век галите започват да наричат Хебридите „Острови на чужденците“ (галски Innse Gall).

Между норвежците и галите от западния бряг бързо се формира сложна система на взаимно влияние и интеграция. Междуетническите бракове добиват значителен размах, викингите се присъединяват към галската култура, чрез която християнството и ирландските традиции проникват сред скандинавците, а галите възприемат войнствения начин на живот на норвежците и тяхната политическа система. До края на 9 век взаимната асимилация довежда до формирането на специална етнокултурна общност на гало-норвежците от Хебридите, известна на авторите на ирландските хроники под името Gall-Gaedhil - „чужди гали“. За ирландските монаси това са пирати и търговци, но именно те създават специфична морска култура и се превръщат в национална основа за ново държавно образувание, възникващо на западния бряг.

След 875 г. кралете на Норвегия започват да претендират за власт над Хебридите, считайки тези територии за важна връзка между Скандинавия и Ирландия. Крал Харалд Светлокосият няколко пъти се опитва да подчини островите и норвежките лидери, които са се укрепили тук, които се противопоставят на неговата политика на централизация, но владетелите на Хебридите запазват значителна автономия. В допълнение към краля на Норвегия, кралете на Шотландия, ярлите на Оркни, норвежките владетели на Дъблин, ирландските крале на остров Ман и Ленстър си оспорват властта над островите. До края на 10-ти век има свидетелства за „кралете на Хебридите“ (староирландски rí Innse Gall) братята Готфрид и Магнус, които нападат бреговете на Ирландия и Уелс. Очевидно те са били лидери на някои викингски колонии на островите без никаква стабилна териториална основа, но използването на ирландската титла крал, а не на скандинавския конунг или ярл, е показателно, което показва наличието на силен галско-норвежки елит на Хебридите по това време.

През 1079 г. норвежецът Годред Крован завзема властта на остров Ман и подчинява на властта си Хебридите. Той не само основава скандинавската династия на кралете на Мейн, която управлява до 1265 г., но и полага основите на единна островна нация по западното крайбрежие на Шотландия. Но още през 1098 г. норвежкият крал Магнус III, начело на голяма флота, пристига на Хебридите и възстановява кралската власт там. Шотландия е принудена да признае норвежкия суверенитет над Мейн и Хебридите. Според Оркнейската сага шотландският крал се съгласява да се откаже от правата върху всички острови на западния бряг, достъпни за навигация, и Магнус, искайки да осигури полуостров Кинтайр за Норвегия, заповядва да бъде завлечен в скиф през тесния провлак, разделящ полуострова от основната част на Шотландия. Въпреки цялата легенда, тази история свидетелства за вече установената териториална и културна общност на крайбрежието на Аргайл и Хебридите. Резултатът от експедицията на Магнус III е укрепването на политическото единство на този регион и запазването на ориентацията му към Норвегия.

След смъртта на Магнус III през 1103 г. централната власт на краля на Норвегия над Хебридите е драстично отслабена. Освен това скандинавската кралска династия, възстановена в Мейн, също не успява да установи траен контрол над островите. Образува се своеобразен вакуум на властта, който скоро е запълнен от нова сила – галско-норвежкия елит на Хебридите и Аргил.

Възникване на държавата

Територия на островното кралство при Сомерлед

Образуването на кралството на островите се свързва с името на Сомерлед. Произходът му остава загадъчен. Очевидно сред неговите предци са били както норвежките викинги, така и галските водачи на Дал Риада и Хебридите. Самият той се жени около 1150 г. за дъщерята на краля на Мейн, а сестра му се омъжва за Малкълм Мачет, потомък на шотландския крал Макбет. Така Сомерлед е в центъра на сложна мрежа от връзки между скандинавската, галската и шотландската култури. През 1130-те години Сомерлед, възползвайки се от вълненията в Шотландия, установява контрол над Аргайл и през 1153 г. подкрепя бунта на Доналд Мачет в Морея срещу шотландския крал. Още на следващата година обаче Сомерлед насочва погледа си към Ирландско море и Хебридите.

По това време норвежките крале на Мейн и Дъблин се борят за власт над Хебридите. След като влиза в съюз с Дъблин, през 1156 г. Сомерлед оборудва голяма флота, която победила войските на крал Годред II край остров Ман. Последният е принуден да отстъпи южната част на Хебридите на Сомерлед. През 1158 г. Сомерлед отново нахлува в Мейн, прогонва Годред и подчинява всички Хебриди, включително Мейн. Това означава раждането на нова държава на западния бряг на Шотландия, наречена Кралство на островите.

След като установил властта си в Хебридите и Аргайл, Сомърлед продължил своята експанзия. През 1164 г. той ръководи мощна гало-норвежка флота, която атакува владенията на шотландския крал в Клайдсайд. Това нашествие се разглежда от съвременните историци като опит да се осигури независимостта на галските територии на западното крайбрежие срещу масираната офанзива на новото англо-нормандско благородство, водено от рода на Стюарт, което започва още през царуването на крал Давид I. Въпреки това, в битката при Ренфрю, Сомерлед е победен и умира. Тялото му е погребано в манастир на остров Айон, духовен и културен център на държавата, която той основава.

В ирландските хроники Дугал е споменат като крал на Аргайл (rí Airer Goidel), а Раналд като крал на Хебридите (rí Innse Gall). Кланът Макдугъл произлиза от Дугал и доминира над Аргайл за векове напред. Борбата между него и потомците на Раналд се превръща в централен момент в развитието на кралството на островите. От всички деца на Сомерлед Раналд е може би най-известният. Очевидно е, че той претендира за върховна власт над кралството, като води борба с братята си и активно използва достатъчно голяма флота, за да установи господство в Ирландско море. В същото време Раналд се опитва да съчетае галските традиции с разширяващото се влияние на феодализма, както се вижда от описанието на неговия печат, което показва галера до въоръжен рицар. Неговите деца Доналд, основател на клана Макдоналд, и Руайри разделили владенията на баща си помежду си: първият получил Кинтайр и южната част на Хебридите, а вторият - Гарморан.

В началото на 13 век кралете на островите активно участват в борбата за влияние в Северна Ирландия, подкрепят бунтовете на шотландското благородство срещу централното правителство. През 1222 г. крал Александър II от Шотландия предприема експедиция до Аргайл, за да покори потомците на Сомерлед. Това е първият опит за покоряване на кралството на островите от Шотландия. Очевидно основаването на два замъка на западния бряг - Тарберт в Кинтайр и Айлин Донан в Кинтейл, които станали център на влияние на шотландския крал в този регион, датира от времето на кампанията. Но още през 1230 г. островите са изправени пред друга заплаха: голяма норвежка флота пристига на Хебридите, която превзема Бют, опустошава Кинтайр и възстановява норвежкия суверенитет над кралството на островите.

Кралството на Островите в 1266г.

От втората третина на XIII век започва експанзията на Шотландия към Хебридите. От друга страна, засилената Норвегия също се стреми да увеличи влиянието си в региона. Кралете на Аргайл и Хебридите се оказват в центъра на конфликт между двете сили. И трите клона на потомците на Сомърлед - Макдугалс, Макдоналдс и Макруери - притежават територии както на островите, законно признаващи сюзеренитета на Норвегия, така и на брега на Аргайл, които са васали на Шотландия. Двойното подчинение и конфликтите между клановете усложняват ситуацията.

През 1248 г. Юън Макдугъл, правнукът на Сомерлед, прави пътуване до Берген, отдава почит на крал Хакон IV, за което той му дава титлата крал на островите. В отговор Александър II от Шотландия отново нахлува в Аргайл през 1249 г. в опит да принуди Юън да се подчини. Кампанията обаче е неуспешна и Александър II скоро умира. Тази операция обаче води до временното изгнание на Юън и бележи началото на нов етап в шотландско-норвежката борба за Хебридите. Още през 1260 г. посланиците на новия крал на Шотландия Александър III отиват в Норвегия, за да преговарят за отстъпването на Хебридите. Норвежкият крал отговорил с решителен отказ и в отговор на шотландски набег на остров Скай през 1262 г. Хакон IV екипира мощна експедиция срещу Шотландия.

През 1263 г. норвежката флота пристига на островите и започва да опустошава земите на барони, симпатизиращи на Шотландия. Ако Macruairi заемат страната на норвежците без колебание, MacDonalds трябва да бъдат принудени, а Юън Макдугъл, крал на Аргил, изобщо отказва да подкрепи Хакон. В битката при Ларгс на 1-3 октомври норвежците са напълно победени, а Хакон умира внезапно на Оркнейските острови на път за Норвегия. През 1265 г. шотландците превземат остров Ман, а през 1266 г. е подписан договорът от Пърт, според който норвежкият крал отстъпва сюзеренитета над Хебридите на Шотландия. Вековната война за островите приключва с присъединяването им към Шотландия.

Hatshepsut · 27 Авг 2023, 22:02:04

Островите под властта на Шотландия

Периодът от Договора от Пърт почти до края на 13 век се характеризира с доста бързо включване на кралството на островите в единна феодално-административна система на Шотландия. Бившите крале започнали да се задоволяват с титлите на лордове, стоящи наравно с графовете на земите, които отдавна са били част от Шотландия. Шотландското право и феодалните институции (рицарство, почит, феодални отношения) са активно въведени в галските региони. Значителен напредък във феодализацията на островите датира от началото на 14 век: поземлените имоти на бароните масово се прехвърлят към феодални отношения и, за разлика от феодализма в други страни, бароните на островите са задължени на краля за военна служба не с рицари, а с определен брой бойни галери.

През 1293 г. Хебридите и Аргайл са разделени на три шерифства (Луис, Лорн и Кинтайр), оглавявани от длъжностни лица, назначени от краля със съдебна и фискална власт. В процеса на интеграция централното правителство разчита главно на Макдугъл, лордовете на Аргайл, които успяват бързо да се адаптират към новите условия и с помощта на краля на Шотландия разширяват влиянието си в региона. Александър Макдугъл става шериф на Лорн и ефективно вицекрал в цялото кралство на островите.

Високата степен на интеграция на кралството във феодалната система на Шотландия се отразява в ролята, изиграна от бароните на Аргайл и островите във войните за шотландска независимост от края на 13-ти и началото на 14-ти век. Още през 1286 г. Макдоналдс влизат в съюз с Брус и по-късно стават основна опора на крал Робърт Брус в западната част на Шотландия. MacDougalls от Argyll, от друга страна, застанали на страната на Балиол и Comyns, а по-късно и на краля на Англия. В резултат на това междуклановата борба за власт на островите се преплита с общошотландската гражданска война. Благодарение на помощта, оказана от Ангъс Ог Макдоналд на крал Робърт след поражението му през 1306 г., шотландското движение за независимост получава нов тласък и Ангъс Ог става герой на средновековната национална поема „Брюс“. През 1308-1309 г. войските на Брус нахлуват в Аргайл и прогонват Макдугъл. Ангъс Ог и неговите галски войски от Хебридите са допринесли за известната шотландска победа над англичаните в битката при Банокбърн през 1314 г.

Консолидация

Експулсирането от Робърт Брус на Макдугъл от Аргайл отворило нови възможности за Макдоналдс. Ангъс Ог получава харта от краля, потвърждаваща владението на Вътрешните Хебриди и част от Кинтайр, а през 1324 г. земите на Макдугъл в Лохабер, Морверн, Арднамурхан, островите Мъл и Тайри са му прехвърлени. Така Ангъс Ог става най-големият земевладелец в западна Шотландия, което, предвид влиянието му като пряк потомък на кралете на островите и водач на клана Макдоналд, дава тласък на нова консолидация на региона и възраждането на автономна галска княжество на Хебридите. Вярно е, че централното правителство запазва най-важните крепости на брега (Тарбърт, замъкът Дънстафнидж и Дунавърти), а също така прехвърля значителна земя в Аргайл на семейство Кембъл, което в бъдеще ще стане основният противник на Макдоналдс.

Укрепването на княжеството продължава при сина и наследника на Ангус Ог, Джон I, който през 1336 г., в съгласие с Едуард Балиол, за първи път използва титлата „владетел на островите“ (лат. dominus Insularum). През 1346 г., след смъртта на последния член на рода Macruairy, той наследява Гарморан и Уистите, а през 1350 г., чрез брак с Маргарет Стюарт, получава Кинтайр и Напдейл. В резултат на това Джон Макдоналд ефективно съживява кралството на Сомерлед (без Скай, Мейн и вътрешността на Аргайл). Това му позволява да стане един от най-големите барони на шотландската държава и да претендира за независима политика. Джон отказва да участва във войните на шотландския крал с Англия и не допуска кралски служители във владенията си. През 1350-те години под ръководството на лорда на островите се сформира цяла „партия на планините“ - съюз на едри шотландски аристократи от планините на страната срещу укрепването на централната власт. Откритото изстъпление на Джон срещу цар Давид II през 1368-1369 г. обаче не е успешно.

Отслабването на кралската власт в Шотландия в края на 14 век позволява на лордовете на островите да създадат де факто независима държава от своите владения. Това е улеснено от националната и културна хомогенност на териториите, подчинени на Макдоналдс. Докато в останалата част от страната англо-шотландският език заменя келтския, публичната администрация е изградена по английски модел, а феодализмът е на най-високо ниво на развитие, галските традиции, галската култура и език са запазени и поддържани във владенията на господаря на островите.

Има и специална церемония по коронясването на господаря на островите, по време на която новият владетел стоял в отпечатъците, издълбани в камъка. Инагурацията се състояла в Макдоналд Палас на малък остров в Лох Финлаган, в центъра на Айла. До този остров имало друг, известен като „Островът на Съвета“, където от XIV век се провеждали срещи на Съвета на островите, състоящ се от 14 големи барони и лидери на клановете Хебриди и Аргайл, под ръководството на Господарят на островите. Съветът, очевидно, е имал съвещателни и съдебни правомощия на територията на княжеството. Господарите на островите започват да следват независима външна политика, провеждайки независими преговори с Англия, Франция и Германия като независими суверени.

Дворът на Доналд, лордът на островите, се превърнал в център на галската култура, като бардове и разказвачи от всички планински райони се стичали под неговото покровителство. Разцветът на княжеството на лордовете на островите в края на 13-ти и първата половина на 14-ти век е времето на възраждането на галската поезия. Възникват цели поетични династии, които пеят на родния си език традициите и историята на островите, Шотландия и Ирландия (като например МакМуирики).

В началото на 15 век Доналд, лордът на островите, започва продължителен конфликт с централното правителство и регента на Олбъни за контрол над графство Рос в Северна Шотландия. Тази борба е първият голям конфликт между две шотландски култури: галската, водена от Господаря на островите, и англизираната феодална, водена от регента на Олбъни. През 1411 г. се провежда известната битка при Харлоу между силите на лорда на островите и регента на Олбъни, която завършва наравно, което показва, че е постигнат баланс между галските и английските сили в Шотландия.

Независимата позиция на лордовете на островите не можело да не вълнува кралете на Шотландия. Когато Александър Макдоналд започва тайни преговори с Дания за връщането на Хебридите под сюзеренитета на Норвегия, шотландският крал Джеймс I събира голяма армия и през 1428 г. нахлува във владенията на Господаря на островите. Първият опит за установяване на контрол над Хебридите обаче е неуспешен: през 1431 г. кралските войски са победени в битката при Инверлочи от отрядите на Господаря на островите. Освен това през 1436 г. Александър анексира графство Рос към своите владения.

В средата на XV век Господарят на островите става изразител на сепаратистките тенденции в галските региони на страната. През 1452 г. той подкрепя въстанието на Черния Дъглас срещу кралските особи, а през 1462 г., заедно с граф Дъглас Джон II Макдоналд, подписва тайния Лондонски договор с английския крал Едуард IV, включващ разделянето на Шотландия и формирането на напълно независима държава - кралство на островите.

Владения на Лорда на островите в средата на ХV век

Падане на кралството

На Джон Макдоналд му липсвала решителност да осъществи стремежите си да формира независима държава в галските региони на страната. Инициативата скоро била поета от шотландския крал: след като научил за Лондонския договор, Джеймс III през 1476 г. изправил господаря на островите в съда на парламента и конфискува Рос. Джон не се съпротивлява, напротив, за признаването от Джеймс III на правото да наследи притежанията на Макдоналдс от неговия незаконен син Ангъс Ог, Властелинът на островите отстъпва на краля правата си върху Кинтайр и Напдейл.

Слабостта на Джон, неговото подчинение на централното правителство и големите териториални дарения на лидерите на клановете Маклеод, Маклийн и Макнейл предизвикали недоволство сред привържениците на силна галска държава, оглавявана от сина и наследника на Властелинът на островите, Ангъс Ог. През 1477-1481 г. избухва истинска гражданска война между Джон и Ангъс Ог в Хебридите и Аргайл, завършваща през 1481 г. с поражението на флота на Господаря на островите от ескадрата на Ангъс в „Кървавия залив“. В резултат на това Ангъс Ог става фактически глава на княжеството и клана Макдоналд, а лордът на островите се задоволява с пенсия от краля на Шотландия. Семейство Кембъл се възползва от размириците на Хебридите: графът на Аргайл заловил сина на Ангъс Доналд Дуф и подчинил земите на Господаря на островите на западния бряг на властта си.

Смъртта на Ангъс Ог през 1490 г. оставя галското княжество без силен лидер. Планинците излезли извън контрол и възобновиха хищнически набези срещу цивилното население на кралските земи. Крал Джеймс IV се възползвал от това: през 1493 г. той прокарва през парламента закон за конфискация на владенията на владетеля на островите. През следващите години кралят предприема няколко военни експедиции до Хебридите, подчинявайки галските вождове и превземайки крепостите на Макдоналд. Властта на Господаря на островите е премахната и в неговите владения са назначени шерифи и кралски служители. През 1501 г. на Хебридите избухва въстание с цел възраждане на кралството на островите, но то, макар и трудно, е потушено до 1506 г. Автономното келтско княжество на западния бряг на Шотландия престана да съществува.

Икономическо развитие

В самото начало на съществуването на кралството на островите неговата икономика се основава на военни кампании, опустошаване на съседни територии и изземване на добитък, храна и друга плячка по време на набези. Средновековните източници съдържат голям брой препратки към кампаниите на синовете и внуците на Сомерлед срещу крайбрежните градове на Ирландия, Мейн и Уелс. Морските набези запазват своето значение до 13 век.

Планинският терен и суровата природа на по-голямата част от държавата не позволяват значителен напредък в селското стопанство, въпреки че в Кинтайр се отглежда пшеница. Важна роля в икономиката на островите бързо придобива отглеждането на говеда, овце, както и обработката на кожи. Запазени са доказателства за производство на сирене, наличие на свине и птици във фермите на местните жители. Риболовът бил от голямо значение за живота на държавата: крайбрежните води са богати на сьомга, херинга, пикша и меджид. Източниците също така споменават риболов на тюлени, змиорки и китове, които периодично са били ловени на Луис и Уист. Рибарите от Хебридите са били известни в цяла Великобритания. При недостатъчно развито селско стопанство ловът също запазил своята роля: крайбрежието на Аргил и много острови били гъсто залесени.

Постепенно търговията започва да се развива в кралството на островите. В началото на 14-ти век Тарбърт и Дъмбартън вече са оживени пристанищни градове, управляващи търговията на Шотландия с Ирландия, Уелс и Западна Англия. Оловото се добива и изнася на остров Ман. В Дъмбартън имало доста голям панаир, на който се стичала риба, кожи и добитък от всички острови и Аргайл, разменяйки селскостопански продукти и занаятчийски проиаведения от Клайдсайд и централните части на Шотландия. Под 1275 г. се споменава арестуването от британците на галера от търговци от Хебридите в Бристол, което показва доста далечни търговски контакти на държавата.

Галерите на кралете и лордовете на островите били високо ценени в цяла Британия. Имало сравнително големи корабостроителници в Аргайл, Айлей и Кинтейл. Наемните войници от Хебридите и западното крайбрежие също са от голямо значение (гелск. gallóclaig – „чужд воин“). Тези наемници от галски и норвежки галски произход са били широко използвани от ирландските крале в битката срещу британците. Мащабите на наемничеството вероятно показват липсата на други източници на доходи за населението на територията на държавата.

Църкви и манастири

Бенедиктински манастир на остров Йона

Християнството на западния бряг на Шотландия има дълга история дори преди възхода на кралството на островите. Ирландските монаси (Колумба, Донан и други) от 6 век разпространяват тук високо развита религиозна култура, основават много манастири, основният от които е манастирът на остров Йона - един от най-важните центрове на християнството на Британските острови. Набезите на викингите през 8-9 век довели до унищожаването на Йона, но монашеският живот не замира и с образуването на кралството на островите християнството получило нов тласък за развитие. Още Сомерлед започва да полага усилия да възроди келтските традиции на монашеския живот в Йона, като кани там свещеници от Ирландия.

В края на 11 век е създадено епископството на Содор, включващо всички Хебриди и Мейн. През 1153 г. това епископство е подчинено на норвежкия архиепископ на Трондхайм. Въпреки че резиденцията на епископа на Содор била в Мейн, неговите дейности допринесли за развитието на църковния живот в Хебридските острови. Около 1200 г. е създадено епископството на Аргайл, вече подчинено на Шотландската църква и обхващащо западното крайбрежие. Неговата катедрала се намирала на остров Лисмор в центъра на владенията на Макдугал. От 13-ти век религиозните ордени започват да проникват на островите. Бенедиктински манастир е основан в Йона и цистерцианския манастир Садел в Кинтайр (традицията приписва основаването му на Сомерлед). Крал Раналд, син на Сомерлед, прави много за насърчаване на монашеския живот с богати дарения на църквите не само на своето кралство, но и на съседните земи. До края на 13 век на островите се формира система от църковни енории.

Най-почитаният светец от жителите на Кралството на островите бил Колумба, който се смятал за покровител на Хебридите. Съществува легенда, че именно Колумба е спрял шотландското нашествие през 1249 г., явявайки се насън на крал Александър II и заплашвайки го със смърт ако започне война срещу жителите на островите. По-късно голямо значение придобива култът към Дева Мария.

Архитектура

Замъка Дънстафнейдж

Въпреки факта, че историята на кралството на островите е пълна с междуособици и войни, очевидно е, че по време на управлението на силни суверени като Раналд, Дънкан или Юен, държавата е преживяла периоди на мир и просперитет. Многобройни архитектурни паметници от 12-13 век, оцелели до наши дни, свидетелстват за това. По този начин комплексът от замъци на Хебридите и Аргил, издигнат главно през XII век, е несравним в цяла Великобритания. Замъците на кралството от тази епоха обикновено са построени върху скалисти издатини на морския бряг на места, които осигуряват контрол над морските пътища, но са практически непревземаеми от сушата. Характерна особеност на такива замъци са високи масивни (до три метра широки) стени и укрепена кула, леко издигаща се над тях. Изявени примери за тази архитектура са Кисимул на малък остров край бреговете на Бара, Дънвеган на остров Скай, Мингари и Тиорам в Арднамерхан.

Един от най-впечатляващите замъци на западния бряг е Dunstaffnidge, очевидно издигнат от Duncan или Ewan MacDougall на мястото на древна крепост Dal-riad. Управлението на този крал включва и изграждането на замъците Даноли и Дуарт. Семейство Макдоналдс, от своя страна, оставя след себе си такива шедьоври на средновековната архитектура на замъци като Skipness и Swinn в Kintyre и Napdale.

Величествените каменни замъци на Кралството на островите носят ясно норвежко влияние и контрастират с дървените сгради на източношотландските барони от същия период. Те свидетелстват и за ролята, която морето играе в живота на населението на региона: разположени на малки острови или крайбрежни скали, почти всички имат места за акостиране на камбузи или удобни заливи наблизо.

В допълнение към замъците, значителен брой религиозни сгради са останали от ерата на кралете на островите. Това са енорийските църкви на островите, прости по план и строги на вид, и по-великолепните храмове на Скинес и Дънстафнейдж. На остров Йона, център на религиозния живот на кралството, са запазени руините на бенедиктински манастир, основан от Сомерлед, и августински манастир, основан от крал Раналд. Споменават се и катедралата в Садел и манастирът в Оронсей.

Културната роля на кралството на Островите

Кралството на островите е допринесло за запазването на уникалните галски традиции и култура в Шотландия. Благодарение на дългото съществуване на полунезависимо княжество галската култура и галският език успели да оцелеят под най-силното английско влияние в Шотландия. Относителната стабилност на властта на кралете, а по-късно и на лордовете на островите, осигурила мирното развитие и просперитета на галската култура сред войнствените планинци. Регионите на бившето кралство на островите станали център на формирането на специално национално съзнание на шотландските планинци, което по-късно станало неразделна част от самосъзнанието на целия шотландски народ.

https://ru.wikipedia.org/wiki/Королевство_Островов

Hatshepsut · 28 Авг 2023, 22:34:32

Англо-шотландски конфликт. Династия на Стюартите (1285-1603)

Робърт Брус убива Хенри де Бохун в дуел преди битката при Банокбърн

Краят на 13 век е сериозен тест за Шотландия. След смъртта на крал Александър III през 1286 г. не са останали преки мъжки наследници и Маргарет, внучката на Александър III, родена от дъщеря му, която се омъжва за норвежкия крал Ейрик II, е обявена за кралица. Английският крал Едуард I се опитва да си върне контрола над Шотландия и настоява за брак между сина си, бъдещият крал Едуард II, и кралица Маргарет, въпреки младата ѝ възраст. Но нито сватбата, нито дори коронацията на кралица Маргарет са се състояли, по пътя момичето се простудило и, преди да стигне до шотландска земя, починала на Оркнейските острови.

Тъй като прекият клон е спрян, през 1291 г. няколко кандидати предявяват претенции за трона на страната наведнъж, включително Джон Балиол, внук на най-голямата дъщеря на Дейвид от Хънтингдън, брат на кралете Малкълм IV и Уилям I Лъва, и Робърт Брус, лорд на Анандейл, син на средната дъщеря на Дейвид. Един от претендентите е Едуард I, който бил потомък на Матилда Шотландска. Но английският крал, осъзнавайки малките си шансове да бъде избран, избира да оглави съда, който да разгледа „Големия съдебен процес“. През 1292 г. Едуард I отсъжда в полза на Джон Балиол и на 30 ноември 1292 г. Джон е коронясан за крал на Шотландия. В знак на благодарност за подкрепата му Джон I Балиол признава сюзеренитета на Англия.

Въпреки коронацията, някои от шотландските барони, водени от Робърт Брус, лорд на Анандейл, отказват да признаят правата на Джон върху трона. И Едуард I започнал да третира Шотландия като васална територия, принуждавайки Джон да се яви в английските съдилища като ответник по шотландски искове и поставяйки английски гарнизони в шотландски крепости. За да отслаби зависимостта от Англия, Джон Балиол през 1295 г. подновява съюза с Франция и Норвегия и открито се противопоставя на Едуард I.

В отговор на тези действия Едуард I обявява Джон I Балиол за непокорен васал. През 1296 г. английската армия нахлува в Шотландия, разбива напълно шотландците в битката при Дънбар и завладява цялата страна с относителна лекота. Джон е заловен и подписва на 10 юли 1296 г. абдикацията от трона на Шотландия, той е лишен от рицарството и гербовете си - от това последвалия му прякор "Празното наметало". С правата на сюзерен, който отказва феод на васал, Едуард I се обявява за крал на Шотландия, в резултат на което страната губи своята независимост.

Режимът, установен от английските власти, е толкова жесток, че още през 1297 г. шотландците вдигат въстание, водено от Уилям Уолъс и Андрю де Морей, английската армия е победена в битката при Стърлинг Бридж. Андрю дьо Морей получава сериозни рани в тази битка и умира скоро след това. Шотландия е освободена от английските войски и Уилям Уолъс е избран за пазител на Шотландия.

Едуард I бил разгневен от съпротивата на шотландците, повел лично следващото нашествие и победил шотландците през 1298 г. в битката при Фолкърк. Уилям Уолъс бил принуден да избяга и да се укрие. По-късно, през 1305 г., той е предаден от шотландския рицар Джон де Ментейс, арестуван от британците, обвинен в държавна измяна, която той не признава, тъй като не смята английския крал за свой крал и на 23 август той е екзекутиран в Лондон. Тялото му било нарязано на парчета, които били изложени в най-големите градове на Шотландия.

След битката при Фолкърк съпротивата била предвождана от потомците на претендентите за трона на Шотландия по време на „Големия съдебен процес“ Червения Комин и бъдещия крал Робърт I Брус, които останаха съперници в опит да завземат трона на Шотландия. Брус елиминира съперника си, като го убива в църква по време на среща, и се възкачва на трона като крал Робърт I на 25 март 1306 г. След дълга и интензивна война той печели окончателна победа над англичаните в битката при Банокбърн през 1314 г. Войските на английския крал Едуард II са победени, а самият крал избягал и не слязъл от коня си до самата английска граница. Но след смъртта на Робърт I Брус, войната за Шотландия избухва отново (1332-1357 г.), в която Едуард Балиол, подкрепян от английския крал Едуард III, оспорва трона от наследниците на Робърт I Брус.

Династия на Стюартите

В процеса на дълга и изтощителна война синът на Робърт I Брус Давид II успява да защити правата си върху трона, но умира бездетен и затова след смъртта му Робърт Стюарт, като негов най-близък наследник, е коронясан в Скоун на 26 март 1371 г. като крал Робърт II. Започва повече от 300 години управление на Стюартите.

До края на Средновековието Шотландия е разделена на две културни зони: равнините, чиито жители говорят англо-шотландски, и планините (Highlands), чието население използва келтски език. Галовейският келтски се е запазил може би до 18 век в отдалечените части на югозападната част на страната, които са били част от окръг Галоуей. Исторически равнинната Шотландия е била културно по-близо до Европа. В планините на Шотландия се формира една от отличителните черти на региона, шотландската кланова система. Мощните кланове запазват влиянието си много дълго време.

През втората половина на 14 век има много военни сблъсъци на англо-шотландската граница. През 1372 г. английските войски, които нахлуват в Шотландия, водени от граф Хенри Пърси, са победени в битката при Дънс. През 1388 г., по време на следващия набег, шотландците побеждават превъзхождащите сили на британците в битката при Отърбърн, след което военните действия спират за известно време. Но от двете страни на англо-шотландската граница постоянно се извършват разбойнически набези, участниците в които са както шотландци, така и англичани.

Страната била в трудна икономическа ситуация поради плащането на дълга на Англия. Благородниците отказали да се подчинят на краля. Избухнаха междуособици. Когато Робърт II умира през 1390 г., неговият син Робърт III става крал. През 1399 г., поради лошо здраве, той всъщност прехвърлил властта на сина си Давид. Но през 1402 г. Давид е пленен от чичо си Робърт Стюарт, херцог на Олбани и умира в затвора при неизяснени обстоятелства.

През 1406 г. новият наследник на краля, вторият му син Джеймс, е изпратен във Франция за безопасност, но по пътя корабът е заловен от британците. Тази новина убива Робърт III.

Джеймс е провъзгласен за крал на Шотландия, но англичаните го държат като заложник осемнадесет години. По това време страната се управлява от регентите (чичото на краля Робърт Стюарт, херцогът на Олбъни и синът на Робърт Мърдок).

Във връзка със Стогодишната война французите се обръщат за помощ към Шотландия и през 1421 г. във Франция пристига 12-хилядна шотландска армия. Обединени френско-шотландски сили побеждават англичаните в битката при Боге.

За да спрат участието на шотландците в Стогодишната война, британците през 1424 г. освобождават Джеймс I в родината му. През 1428 г. той подновява съюза си с Франция и изпраща войски в помощ на Жана д'Арк. Джеймс си създава много врагове, които заговорничат и убиват краля през 1437 г.

Новият крал Джеймс II е само на 6 години, когато е коронясан и регентите започват да управляват отново, като се борят помежду си за власт, което не минава без заговори и убийства. Кралят всъщност започва да управлява независимо от 1449 г. Той се опитал да сключи мир с клана Дъглас, най-мощният в онези дни в страната, но Дъглас не искал да отиде за помирение. Тогава кралят поканил през 1452 г. главата на клана граф Дъглас в замъка Стърлинг на вечеря и го намушкал до смърт със собствената си ръка. След това Джеймс се намесва в английската война на Червената и Бялата роза и обсажда контролирания от Йорк град Роксбърг през 1460 г. Един ден по време на обсадата, когато Джеймс II наблюдава как стрелят оръдията му, едно от тях експлодира и убива краля. Шотландия отново била управлявана от регенти.

През 1469 г. младият крал Джеймс III се жени за Маргарет Датска, а шотландската корона получава Оркни и Шетландските острови като зестра.

През 1481 г. английска армия под командването на херцога на Глостър обсажда Беруик. Джеймс III е принуден да обяви мобилизацията на благородническото опълчение. Шотландските магнати се възползвали от това, недоволни от неефективността на вътрешната политика на краля, отстраняването на бароните от участие в управлението, господството на фаворитите във висшите власти и най-важното от липсата на гаранции за собственост върху земята. По инициатива на граф Ангъс шотландските барони, събрани в Лодер, заловили и линчували фаворитите на краля. Самият Джеймс III е ескортиран до замъка Единбург под надзора на един от участниците в бунта, братът на краля, граф Атол. Опълчението е разпуснато.

Британците веднага се възползват от бунта в Лодер: армията им се приближила до Единбург. Заедно с английските войски, братът на краля, херцогът на Олбани, се завърнал в Шотландия от изгнание, заговорничейки да свали краля. Той фактически взема властта в страната. Графът на Атол предава краля в ръцете на херцога на Олбъни. Междувременно на 24 август 1482 г. Беруик капитулира и е трайно присъединен към Англия.

В опит да консолидира властта си, херцогът на Олбъни свиква парламента, но членовете на парламента се обявили в подкрепа на краля. Постепенно Джеймс III излиза от подчинението на бароните и, като обвинява Олбани в преговори с английския крал, през март 1483 г. го отстранява от власт. Херцогът на Олбъни отново е принуден да напусне страната.

През 1488 г. начело на недоволните застава най-големият син на краля, петнадесетгодишният Яков, херцог на Ротсей. В конфликта между краля и принца повечето магнати от Северна Шотландия и планините заемат страната на Джеймс III, докато принцът бил подкрепен от бароните от южната част на страната. На 11 юни 1488 г. кралската армия е победена от войските на принца в битката при Сочибърн. Джеймс III, който избяга от бойното поле в самото начало на битката, падна от коня си, бил заловен от неизвестен рицар и прободен до смърт с меч.

Руините на резиденцията на Джеймс IV - дворецът Дънфърмлайн

Джеймс IV става крал. Най-високите постове в кралската администрация са заети от водачите на бунта срещу Джеймс III - представители на семействата Хепбърн и Хюм. Графът на Аргил става канцлер на Шотландия. Въпреки това, господството на тясна олигархия от няколко семейства в правителството скоро предизвика недоволството на други участници в бунта от 1488 г., които не получили своя дял от наградата. Това довежда през 1489 г. до бунта на граф Ленъкс, който, въпреки че е потушен от кралските войски, води до премахване на олигархичното управление и привличането на по-широки слоеве от благородството на кралска служба. До 1491 г., когато Джеймс IV напълно се отървава от настойничеството, вече можем да говорим за формирането на нова система на кралска власт в страната, основана на силната, авторитарна власт на краля, разчитаща на най-широките слоеве на благородството.

Тогава кралят започва последователна политика на подчинение на галските региони на страната. През 1493 г. последният лорд на островите, под натиска на краля, абдикира и отстъпва огромните си владения на Хебридите на короната. Джеймс IV предприема няколко експедиции до западното крайбрежие на страната: получена е клетва за вярност от галските лидери, съществуващите кралски крепости са преустроени и са построени нови кралски крепости, най-неспокойните водачи са екзекутирани, шерифи и бирници са назначени на островите лидерите на кланове стават отговорни пред краля за престъпления, извършени от членове на техните кланове.

През 1502 г. кралят подписва мирно споразумение с Англия и на следващата година се жени за дъщерята на английския крал Хенри VII, Маргарет Тюдор.

Но периодът на относителен просперитет на кралството не продължил дълго. През 1509 г. миролюбивият Хенри VII умира и войнственият му син Хенри VIII се възкачва на английския престол. Англо-шотландските отношения се усложняват от факта, че съпругата на Джеймс IV Маргарет Тюдор става наследник на трона на Англия. Сблъсъците между английски и шотландски моряци зачестяват. През 1512 г. съюзът на Шотландия и Франция е подновен, като всяка страна се задължава да влезе във война с Англия в случай на нападение срещу другата. Хенри VIII влиза в Свещената лига срещу Франция и през 1513 г. английските войски акостират на френския бряг. В отговор Джеймс IV изпраща своя флот на помощ на Франция и обявява мобилизацията на милициятаопълчението. На 22 август 1513 г. шотландските войски пресичат английската граница и превземат крепостите Норам, Итал и Уорк. Към шотландците се придвижват войските на Томас Хауърд, граф на Съри. На 9 септември 1513 г. в битката при Флоден шотландската армия е напълно разбита, на бойното поле загиват крал Джеймс IV, неговият незаконен син архиепископ Александър и много видни шотландски благородници.

Престолонаследникът Джеймс V още не е навършил две години. Регентският съвет при непълнолетния крал първоначално се ръководи от кралица Маргарет Тюдор, но нейните проанглийски симпатии и нов брак с граф Ангъс не се харесват на шотландското благородство. В резултат на това през 1515 г. регентството е дадено на Джон Стюарт, херцог на Олбъни. Младият крал преминавал от ръка на ръка и всъщност бил пленник. През 1528 г. Джеймс успява да избяга и да стане независим крал.

Джеймс V през цялото си царуване търси финансово и политически изгодна съпруга. През 1537 г. той се жени за Мадлен дьо Валоа, дъщеря на френския крал Франциск I, но тя умира няколко месеца след сватбата. Новата съпруга на краля през 1538 г. е Мария дьо Гиз, дъщеря на Клод от Лотарингия, херцог на Гиз.

Разривът на английския крал Хенри VIII с папата, жестокото преследване на католиците в Англия и династичният съюз на Джеймс V с Франция рязко влошили англо-шотландските отношения до края на 1530-те години. През септември 1541 г. по предложение на краля на Англия в Йорк е организирана среща на кралете на двете британски държави. Въпреки това, Джеймс V, страхувайки се от залавянето му, отказал да дойде на преговорите, което предизвиква бурния гняв на Хенри VIII. Обявена е мобилизацията на английските въоръжени сили, през август 1542 г. английската армия нахлува в Шотландия, но е победена от граф Хънтли в битката при Хадън Рига. Джеймс V свиква шотландското опълчение, но повечето от Шотландските благородници, недоволни от вътрешната политика на краля, отказали да участват в него. Разгневеният крал отстранил Хънтли от поста главнокомандващ и, след като събрал армия от 20 000 души, се придвижил към английската граница. На 24 ноември 1542 г. малък шотландски отряд под командването на фаворита на краля Оливър Синклер е победен при Солуей Мос. Загубите на шотландците са незначителни, но поражението предизвиква масово дезертиране и преминаването на някои барони на страната на британците. Разочарован и изоставен от всички, кралят се завръща в своя Фолкландски дворец, където умира на 14 декември 1542 г.

Фолкландският дворец, където е починал Джеймс V

Синът на Джеймс V, Джеймс, умира в ранна детска възраст и единственият наследник на трона е новородената дъщеря на Джеймс V, Мери.

Смъртта на Джеймс V довежда на власт проанглийски настроени шотландски благородници, водени от Арчибалд Дъглас, граф на Ангъс, групирани около регента на Шотландия по време на непълнолетието на кралица Мария Стюарт, Джеймс Хамилтън, граф на Аран. През 1543 г. е сключен Гринуичкият договор с Англия, според който е установен мир между Англия и Шотландия, който е осигурен с династичен брак: младата кралица на Шотландия Мария Стюарт трябва да се омъжи за сина и наследника на Хенри VIII Едуард, принц на Уелс, бъдещият крал на Англия Едуард VI. Бракът трябвало да бъде сключен чрез пълномощник, докато Мария Стюарт навърши десет години, след което шотландската кралица трябвало да отиде в английския кралски двор. Последицата от този брачен съюз може да бъде обединението на Шотландия и Англия в една държава.

Договорът скоро е ратифициран от регента на Шотландия. Кралят на Англия обаче не бързал да ратифицира, пропускайки възможността да сложи край на вековната борба със северния си съсед. Освен това Хенри VIII изисква незабавното изпращане на Мария Стюарт в Англия и разкъсването на традиционния френско-шотландски съюз. Това предизвиква преврат в Шотландия и идването на власт на профренската партия на кардинал Битън. На 11 декември 1543 г. шотландският парламент денонсира Договора от Гринуич. Отговорът на Англия довежда до нов кръг от военни сблъсъци. През 1544-1545 г. английските войски многократно нахлуват в Шотландия. Въпреки това, шотландската победа в битката при Анкрум-Мур през 1545 г. слага край на английските набези за известно време.

През 1546 г. група радикални шотландски протестанти убиват кардинал Бийтън и превземат замъка Сейнт Андрюс. Шотландското правителство се обръща за помощ към Франция. Френските войски пристигат в Шотландия в началото на 1547 г. и прогонват бунтовниците от Сейнт Андрюс. В отговор английската армия отново пресича границата и разбива напълно шотландците в битката при Пинки през септември 1547 г. След битката британците бързо превземат главните шотландски крепости в Лотиан и на брега на залива Тей, като по този начин подчиняват значителна част от кралството.

През 1548 г. младата кралица на Шотландия Мария Стюарт заминава за Франция, където трябва да се омъжи за наследника на френския трон Франциск. В Шотландия кралицата майка Мери от Гиз остава с правата на регент.

През годините 1547-1550 г. шотландците се опитват няколко пъти да върнат замъка Броти, завзет от британците, като го превземат в резултат на нападение едва през февруари 1550 г. В същото време крепостта Хадингтън, завзета от британците, е превзета отново. Английският гарнизон държи крепостта до 1550 г., след като издържа на обсадата през 1548 г., докато не го изоставя поради разпространение на болести и проблеми с доставките на провизии. Така английските войски са изтласкани от територията на Шотландия едва към края на 1550 г., до голяма степен благодарение на пристигналите подкрепления от Франция.

През 1557 г. представители на шотландското благородство, които не харесват влиянието на Франция върху Шотландия, сключват съюз в Единбург, чиято цел е да разпространят Реформацията в страната. След сключването на тази уния през 1559 г. калвинисткият проповедник Джон Нокс се завръща в Шотландия от изгнание. На 11 май 1559 г. проповедта на Джон Нокс в църквата "Св. Йоан" в Пърт срещу католическото идолопоклонство и нелегитимността на управлението на регента на Шотландия Мери от Гиз предизвиква въстание на жителите на града, което бързо се разпространява в други части на Шотландия. По инициатива на Нокс бунтовниците се обърнали към Англия за военна помощ, в резултат на което в страната бяха въведени английски войски, а реформаторите получиха финансова подкрепа от английската кралица Елизабет I.

Преходът на страната на бунтовните на водещи аристократи и повечето градове в Шотландия, както и смъртта през юни 1560 г. на Мария от Гиз, осигурили победата на революцията. През 1560 г. е свикан шотландският парламент, начело с Нокс. Католицизмът е забранен в Шотландия. За по-малко от седмица Нокс и петима други съратници изработили документ, наречен Шотландска изповед на вярата, който по същество е калвинистки. Системата на управление на църквата включва презвитерии, синоди и национално събрание.

Франция, в която също е надвиснала заплахата от религиозни войни, е принудена да сключи мир с Англия. В съответствие с условията на мирния договор, подписан в предградията на Единбург на 6 юли 1560 г., английските и френските войски напускат територията на Шотландия. Шотландската кралица Мария Стюарт трябвало да се откаже от претенциите си за английския трон и да признае за кралица на Англия Елизабет I. Франция и Англия се задължили да не се намесват във вътрешните работи на Шотландия. Договорът всъщност осигурил победата на протестантството в Шотландия и курса към сближаване с Англия.

Въпреки това през 1561 г., след смъртта на съпруга си, Мария Стюарт, ревностна католичка, се завръща в Шотландия. Целият период на нейното управление е време на конфронтация между католическата кралица и протестантския парламент. През 1567 г. парламентът принуждава кралицата да абдикира в полза на малкия си син.

Джеймс Стюарт, граф Морей, полубрат на свалената кралица и лидер на протестантската партия, е назначен за регент на Шотландия при младия крал Джеймс, син на Мария Стюарт и нейния втори съпруг лорд Дарнли, който е убит през 1567 г. Основата на неговата политика е по-нататъшното сближаване с Англия и задълбочаването на протестантските реформи. Бягството през 1568 г. на Мария Стюарт от затвора в замъка Лохлевен обаче предизвиква разцепление в обществото: много представители на едрата аристокрация (херцог де Шателеро, графовете Хънтли и Аргайл) преминават на страната на кралицата и се противопоставят на регента. В битката при Лангсайд на 13 май 1568 г. Мария Стюарт и нейните поддръжници са победени, кралицата бяга в Англия. По инициатива на Елизабет I започва разследване на обстоятелствата около убийството на Дарнли и свалянето на кралицата, което завършва с победата на регента. Триумфът му обаче не бил дълъг: на 23 януари 1570 г. регентът е убит от един от привържениците на Мери.

Смъртта на Морей предизвика гражданска война (1570-1573) между „партията на краля“, представлявана от правителството и радикалните протестанти, и „партията на кралицата“, включваща значителна част от едрата консервативна аристокрация. Единбург, западната и североизточната част на страната попадат под контрола на привържениците на Мария Стюарт. Ситуацията се усложнява от честата смяна на регентите при непълнолетния крал: Матю Стюарт, граф на Ленъкс (1570-1571), Джон Ърскин, граф на Мар (1571-1572), Джеймс Дъглас, граф на Мортън (от 1572 г.). Само намесата на английската кралица и подкрепата на правителството от градовете и дребното благородство осигуряват победата на "кралската партия" през 1573 г. Гражданската война завършва с превземането на Единбург на 28 май 1573 г., привържениците на Мария Стюарт признават крал Джеймс VI.

Авторитетът на регента Мортън е подкопан през 1578 г., когато графовете на Атол и Аргайл залавят краля и обявяват края на регентството. Мортън скоро възвърнал властта си, но събитията от 1578 г. са само първият етап от поредица от държавни преврати и контрапреврати, които разтърсват Шотландия в края на 1570-те и 1580-те години.

По това време в страната се оформят две основни противоположни политически сили: радикални протестанти, водени от Ърл Ангъс и Уилям Рутвен, които изискват реформа на църквата в съответствие с принципите на презвитерианството и сключване на тесен съюз с Англия; и консервативната (или католическа) партия, водена от граф Хънтли, която се придържа към умерени възгледи в църковната политика, е готова за помирение с католиците и се фокусира върху Франция и Испания. Първият разчита на малкото духовенство и средните слоеве на населението, сред които новите презвитериански идеи на Андрю Мелвил бързо печелят широко признание, докато вторият представлява интересите на едрата аристокрация от северните райони на страната и епископата. Младостта на краля все още не му позволи да се издигне над борбата на две диаметрално противоположни политически сили и да обедини страната.

През 1580 г. регента Мортън е арестуван по обвинение в съучастие в убийството на лорд Дарнли и екзекутиран на следващата година. Фаворитът на младия крал, Есме Стюарт, херцогът на Ленъкс, бил на власт. Политиката на Ленъкс е близка до консерваторите: йезуитите пристигат в Шотландия, започнало сближаване с континенталните сили и е създаден великолепен кралски двор според френския модел. Шотландското духовенство обаче отказва да сътрудничи на новото правителство. През август 1582 г. се извършва нов държавен преврат: кралят е заловен от Уилям Рутвен и на власт идват радикални протестанти. Тяхното управление също се оказва краткотрайно: през юни 1583 г. Джеймс VI бяга от управлението на Рутвен и с помощта на северните барони сваля ултрапротестантския режим.

Начело на правителството застава Джеймс Стюарт, граф Аран, който олицетворява умерено консервативната реакция. През 1584 г. друг бунт на радикални протестанти е потушен и Черните актове са одобрени, осъждащи презвитерианските реформи в църквата. В резултат на това много презвитерианци напуснали страната, включително основният им идеолог Андрю Мелвил. Аран успява да получи съгласието на Англия да сключи военно-политически съюз с Шотландия, но невъзможността да се постигне компромис с презвитерианците подкопава позицията на режима в страната. В края на 1585 г. протестантски емигранти, водени от Ърл Ангъс, се завръщат в страната с английска подкрепа. Джеймс VI е принуден да свали Аран и да формира ново правителство, което включва представители на ултрапротестантите.

До средата на 1580-те години влиянието на самия крал върху политиката на страната нараства. Джеймс VI започва да участва все по-редовно в заседанията на Държавния съвет, концентрирайки лостовете на управлението в ръцете си. Падането на Аран през 1585 г. и смъртта на Ангъс през 1588 г. отслабват и двете враждуващи политически фракции и позволяват на краля да започне своя собствена политика на „Среден път“. Кралският съвет през 1585 г. включва както представители на консерваторите, така и редица презвитерианци. Кралят се опитва да избегне крайности в политиката си и се съсредоточи върху укрепването на международната позиция на Шотландия и въвеждането на умерени протестантски реформи. Още през 1583 г. Джеймс VI обявява желанието си да обедини благородството и да стане истински национален монарх.

Преговорите с Англия продължават и завършват на 5 юли 1586 г. със сключването на споразумение за съюз и взаимопомощ в случай на агресия от трети страни, а Елизабет I установява годишна субсидия на шотландския крал в размер на 4000 лири стерлинги и всъщност се съгласила с правото на наследяване на Джеймс VI на английския трон. Първото изпитание за англо-шотландския съюз е екзекуцията на майката на Джеймс Мария Стюарт на 8 февруари 1587 г. в Англия. Шотландският крал изразил своята тъга и съжаление, но не започнал война.

Второто изпитание била кампанията на "Великата армада" през 1588 г. Джеймс VI мобилизира военните сили на страната си, потисна католиците в подкрепа на армадата и беше готов да предостави военна помощ на Англия в случай на испански десант. През 1589 г. кралят се жени за Анна Датска, дъщеря на Фредерик II, крал на Дания и Норвегия.

Английската кралица Елизабет I няма деца и до края на живота си отказва да вземе решение за кандидатурата на наследника на престола. Шотландският крал привлича подкрепата на водещите съветници на възрастната Елизабет (Робърт Сесил и Чарлз Хауърд), които убеждават кралицата на смъртния ѝ одър да говори в полза на Джеймс като потомък на Хенри VII, основателят на династията Тюдор.

https://ru.wikipedia.org/wiki/История_Шотландии

Hatshepsut · 29 Авг 2023, 22:54:44

Англо-шотландска династическа уния

След възкачването си на английския престол Джеймс незабавно заминава за Лондон и през двадесет и две години от по-нататъшното си управление той посещава родината си само веднъж.

Шотландия остава отделна държава. С Англия тя има само общ монарх (династичен съюз).

През 1625 г. новият крал на Англия и Шотландия, Чарлз I, издава "Акт за отмяна", според който всички дарения на земя от кралете на Шотландия са отменени, започвайки от 1540 г. На първо място, това се отнася до бившите църковни земи, секуларизирани по време на Реформацията. Благородниците можели да запазят тези земи в своя собственост, но при парично обезщетение, което отивало за издръжка на църквата. Този указ засяга по-голямата част от шотландското благородство и предизвиква широко недоволство. Кралят обаче отказал да разгледа петицията на шотландците срещу отмяната. През същата година шотландският парламент, под натиска на краля, санкционира данъчното облагане за четири години напред. Това скоро довежда до факта, че данъчното облагане на земята и доходите в страната става постоянно и тази практика не съответства на традиционните шотландски представи за източниците на финансиране на краля.

Почти от самото начало на управлението си Чарлз I започва активно да привлича епископи на най-високите държавни длъжности. Първият човек от кралската администрация на Шотландия е Джон Спотисууд, архиепископ на Сейнт Андрюс, лорд-канцлер от 1635 г. Мнозинството в кралския съвет преминава към епископите в ущърб на шотландските аристократи, епископите също започнали да определят състава на Комитета по статиите и кандидатите за позициите на мирови съдии. Значителна част от представителите на шотландския епископат от онова време не се ползват с авторитет сред паството си и нямат връзки с благородството. Аристокрацията, отблъсната от управлението, нямала достъп до краля, чийто двор почти винаги бил в Лондон.

Опозицията, предимно благородническа, срещу царуването на Чарлз I възниква почти веднага след възкачването му на трона. Опитвайки се да предотврати нейното укрепване, кралят след 1626 г. отказва да свика парламента на Шотландия и общото събрание на шотландската църква. Едва през 1633 г., по време на първото посещение на краля в Шотландия, е свикан парламентът, който под натиска на Чарлз I одобрява акта за върховенство на краля по въпросите на религията. По същото време Чарлз I въвежда редица англикански канони в шотландското богослужение и сформира ново епископство – Единбург, начело с Уилям Форбс, горещ привърженик на англиканските реформи. Това предизвиква изблик на възмущение в Шотландия, но Чарлз I отново отказва да разгледа петицията на шотландските благородници срещу църковните нововъведения и манипулирането на парламентарните избори от краля. Един от авторите на петицията, лорд Балмерино, е арестуван през 1634 г. и осъден на смърт по обвинение в държавна измяна.

Въпреки нарастващата съпротива срещу кралските реформи в сферата на богослужението, Чарлз I продължава политиката на сближаване между шотландското презвитерианство и англиканството. През 1636 г., под подписа на краля, са публикувани реформираните канони на шотландската църква, в които не се споменават презвитерии и енорийски събрания, а през 1637 г. е въведена нова литургия, предвиждаща редица англикански елементи, култ към светци и богата църковна украса. Тези реформи се възприемат в шотландското общество като опит за възстановяване на католическите обреди и предизвикват консолидацията на всички класи в опозиция срещу католицизма, епископата и авторитаризма на краля.

Въстанието от 1637г. в Единбург

На 3 юли 1637 г. опитът да се проведе първото богослужение според новата литургия в Единбург предизвика спонтанно въстание на жителите на града. Този бунт веднага бил подкрепен в различни части на Шотландия и предизвиква поток от петиции до краля от различни окръзи и градове срещу реформата на литургията. В отговор Чарлз I наредил на молителите да бъдат премахнати от Единбург. Лидерите на благородническата опозиция (Балмерино, Лоудън, Раутс) подали протест до краля срещу епископата и реформата на църквата и обявили свикването на съсловно събрание на Шотландия. Под натиск от разрастването на движението епископите били принудени да напуснат шотландския кралски съвет, освен това редица членове се присъединили към опозицията (граф Тракуер, лорд Лорн).

На 28 февруари 1638 г. в Единбург представители на шотландската аристокрация, благородство, духовенство и градове подписват Националния завет - манифест на опозицията, осъждащ опитите за реформиране на презвитерианската църква и предвиждащ съвместни действия на шотландската нация за защита на религията. Съглашението също така одобрява върховенството на парламента в законодателната сфера, запазвайки обаче лоялността към краля. Копия от този манифест били изпратени до главните градове и окръзи на Шотландия и в цялата страна подписването и клетвите за вярност към Завета придобиват масов характер. Шотландският народ се обединил около Националния завет, за да защити вярата си.

Тайно събрание на шотландски ковенанти

Кралят изпратил маркиз Хамилтън да преговаря с ковенантите и предложил да се прекратят новите канони и литургия. Това обаче вече не можело да задоволи шотландците, които сега настоявали за пълното премахване на епископството. Провалът на мисията на Хамилтън принуждава Чарлз I да разшири отстъпките си: на 10 септември 1638 г. Всички нововъведения в богослужението са отменени и Отрицателното изповедание на Джеймс VI е потвърдено. Кралят също се съгласил с общо събрание на Шотландската църква в Глазгоу. На изборите ковенантите печелят пълна победа. В резултат на това събранието, след като отменя всички църковни реформи на краля, решава да премахне епископството. Това означава скъсване с краля и началото на войни между Чарлз I и неговите шотландски поданици, останали в историята под името „Войните на епископите“. Те завършват през 1640 г. с победата на защитниците на шотландската църква.

Въоръжената борба на Чарлз I с английския парламент, започнала през 1642 г., обхваща и Шотландия. Сключването на Договора от Бреда на 1 май 1650 г. между краля в изгнание на Англия и Шотландия, Чарлз II, и правителството на Шотландския съюз застрашава управлението на Оливър Кромуел в Англия. На 23 май Чарлз II се заклева във вярност към Завета, акостира в Шотландия и започнал да събира армия за нов опит за възстановяване на кралската власт. Кромуел незабавно се завърнал от Ирландия, която току-що е завладял, и лично повел английските войски, изпратени да покорят Шотландия. Английската победа в битката при Дънбар на 3 септември 1650 г. дава възможност на Кромуел да премине към систематично завладяване на Шотландия. Съпротивата на шотландците обаче не е сломена. Само поражението на армията на крал Чарлз II в битката при Уорчестър на 3 септември 1651 г. води до окупацията на цялата територия на Шотландия от английските войски.

През 1654 г., след установяването на диктатурата в Англия, Оливър Кромуел е последният, който издава наредба за пълното държавно сливане на Англия и Шотландия, но с възкачването на престола през 1660 г. на Чарлз II Стюарт, суверенитетът на Шотландия е възстановен.

В Единбург е свикан шотландският парламент (т.нар. "пиян парламент", който в своите реакционни стремежи надминал дори английските кавалери) и с един акт унищожил цялата дейност на предишните шотландски парламенти от епохата на републиката. Заветът е отменен, общите събрания на църквата премахнати, епископите са възстановени и им е дадено място в парламента. Маркизът на Аргайл и дълга поредица от други, които се противопоставиха на тези мерки, бяха екзекутирани. Чарлз II назначава своя фаворит, графа, по-късно херцога на Лодърдейл, за държавен секретар на Шотландия, който запазва властта си над Шотландия след формирането на министерството Кабал.

Spoiler

Министерството на CABAL е група от високопоставени служители, които концентрирали властта в Англия (включително Уелс), Шотландия и Ирландия след възстановяването на Стюартите през 1668-1674 г.

След разпускането на Министерството на Кларендън през 1667 г. група от петима членове на Тайния съвет (барон Клифърд, барон Ашли, херцогът на Бъкингам, графът на Арлингтън и херцогът на Лодърдейл) съставляват правителството при Чарлз II, което става известно като „Министерството на Кабала“ или „Министерството на Интригите“ („Кабал“ означава „интрига, заговор“, началните букви на титлите на министрите образуват тази дума).

[затвори]

През 1670 г. през шотландския парламент е приет акт, налагащ смъртно наказание за публично проповядване или молитва без специално разрешение. За да се бори с опонентите си, правителството отново прибягва до подстрекаване на планинските разбойници срещу мирните жители на долините. През 1679 г. архиепископ Шарп е убит от няколко съглашенци, сигнализирайки за всеобщо въстание на съглашенците или вигите, както станаха известни. Но бунтовниците са победени от Монмаут в битката при Ботуел Бридж и въстанието е смазано.

На 22 юни 1680 г. най-радикалните ковенанти приемат Санкарската декларация. Това движение е ръководено от Ричард Камерън и неговите поддръжници стават известни като Камерънианци. Те призовават за активни действия и неподчинение на гражданските и църковни власти. В отговор властите затегнали репресиите, започнали екзекуции (по-късно този период е наречен "Смъртоносни времена". Камерън е убит през юли 1680 г. в сблъсък с правителствените войски.

Чарлз II умира през 1685 г. и Джеймс II наследява трона. Той отменя всички антикатолически закони, допуска йезуитите в Шотландия и назначава католици на много длъжности. С това той разгневил привържениците на епископската църква не по-малко от ковенантите; следователно Славната революция от 1688 г. е посрещната с възторг в Шотландия. Навсякъде започва въстание: епископските свещеници и самите епископи са изгонени от църквите и домовете си, домовете им са разрушени, самите те са убивани, ако нямали време да избягат. Шотландският парламент признава Уилям Орански и съпругата му за крал и кралица на Шотландия. Вилхелм обявил, че ще бъде религиозно толерантен. Но в Шотландия, особено в планините, останали много поддръжници на сваления Джеймс. Те се наричали якобити. Следват поредица от битки между привържениците на Джеймс II и Уилям Орански. Предимството било на страната на Вилхелм и Джеймс бил принуден да емигрира във Франция. Въпреки това в Шотландия имало няколко планински клана, чиито членове билиа на страната на Джеймс: те трябвало да бъдат умиротворени със силата на оръжието и предателското убийство в Гленко през 1692 г.

Краят на 17 век е време на икономическа криза в Шотландия. В отговор на кризата шотландският парламент взема решение за редица антикризисни мерки. През 1695 г. е създадена Банката на Шотландия; освен това, Законът за създаване на училища установява система за обществено образование в цяла Шотландия; накрая, за търговия с Африка и "двете Индии" е създадена Шотландската отвъдморска търговска компания, чийто капитал е събран чрез публична подписка. В опит да разшири територията на Шотландия са изпратени заселници в колонията Ню Джърси, а също така има неуспешен опит да се създаде колонията Стюарт Таун (сега територията на щата Южна Каролина). Шотландската отвъдморска търговска компания скоро взема участие в проекта Darien, който се оказва неуспешен и става една от причините за финансовия колапс на Шотландия.

Докато Шотландия оставала отделна държава, имало възможност за възстановяване на династията Стюарт там. Шотландският парламент през 1703 г. приема резолюция, че след смъртта на английската кралица Ана, която се възкачила на престола през 1702 г., представител на династията Стюарт, задължително протестант, трябва да се възкачи на шотландския трон и той не трябва едновременно да заема английския трон, както било преди. Английското протестантско правителство първоначално било възмутено, но тъй като по това време Англия била във война с Франция, било решено да не се развалят отношенията с Шотландия. Проанглийският шотландски аристократ, граф Аргайл, е изпратен в шотландския парламент през 1706 г., за да го убеди в необходимостта от съюз с Англия.

Представителите на шотландския парламент се съгласили да обсъдят този въпрос, но настояли за принципа на федерализма, който ще запази шотландския парламент. Въпреки това, в замяна на икономически ползи, шотландските представители все пак се съгласяват със създаването на обединен британски парламент и след подписването на междуправителствения договор за Съединение, шотландският и английският парламенти го ратифицират през 1707 г., като приемат съответните „Актове на съюза“. В резултат на обединението на парламентите се образува кралство Великобритания.

https://ru.wikipedia.org/wiki/История_Шотландии

Hatshepsut · 30 Авг 2023, 23:11:12

Шотландия ХVIII – ХХI век

Якобитски въстания

В Шотландия имало много поддръжници на свалената династия Стюарт. След възкачването на трона на Джордж I в Шотландия започва въстание: през есента на 1715 г. 10-15 хиляди въоръжени якобити под командването на граф Мар проникват в Англия, но са победени при Престън. По същото време Джеймс Франсис Едуард Стюарт (единственият син на Джеймс II и Мария от Модена, известен като „Старият претендент“) акостира в Шотландия, почти без свита, и на 27 януари 1716 г. е коронясан в Скоун, под името на Джеймс VIII, но скоро е принуден да избяга на континента.

Още по-малко успешно е второто въстание от 1719 г.

По време на последния опит за възстановяване на династията Стюарт на трона (1745-1746 г.) водачът на бунтовниците вече не е възрастният Джейкъб, а неговият син Чарлз Едуард, известен още като Красивия принц Чарли или Младия претендент. През юли 1745 г. принцът акостира в Ерискай, Шотландия, издига знамето на баща си и започва якобитския бунт. Претендентът е подкрепен главно от представители на планинските кланове на Шотландия. Бързо превземайки Единбург, шотландската столица, без бой, Чарлз побеждава единствената правителствена армия в Шотландия при Престънпенс на 21 септември и тръгва на юг към Англия начело на армия от 6000 души. След като окупира Карлайл и стигна до Дербишир, принцът, по искане на съветниците си, се върнал в Шотландия, тъй като якобитското движение не предизвиква масова подкрепа в Англия.

Битката при Кулоден, 1746 г.

Срещу него е изпратена английска армия, водена от сина на краля Уилям Август, херцог на Къмбърланд, когото Джордж II е отзовал от европейските бойни полета на Войната за австрийското наследство. На 16 април 1746 г. армиите се срещат в битката при Кулоден, на три мили източно от Инвърнес, в Северна Шотландия. На открито якобитската армия се оказва беззащитна срещу мощния артилерийски огън на Къмбърланд и скоро е разпръсната; Съветникът на принца, лорд Джордж Мъри, успява да изтегли останалата част от армията в бойна готовност в Рутвен, възнамерявайки да продължи войната, но Чарлз, вярвайки, че е предаден, решил да напусне бунтовниците. Битката при Кулоден е последната битка, водена на остров Великобритания.

Джейкъб умира в Албано през 1766 г. и е погребан в базиликата Свети Петър в Рим, а Чарлз Едуард умира на 67-годишна възраст на 31 януари 1788 г. и е погребан също там. След Чарлз Едуард, който не остави законни деца, кардинал Стюарт (като „Хенри IX“) става якобитският претендент. С неговата смърт през 1807 г. настъпва краят на династията Стюарт.

След последното въстание, депортирането на шотландските планинци в резултат на огражданията се извършва до средата на 19 век.

Огражданията започнали в Шотландия много по-късно, отколкото в Англия, и били особено драматични. От 1760 г. в продължение на един век вождовете на кланове изселват своите клиенти и наематели (всъщност дребни фермери) от долините, подходящи за паша на добитък, до брега, където са поканени да научат нови занаяти за себе си - риболов и събиране на водорасли.

Резултатът от депортацията е унищожаването на феодалната система и традиционната кланова система, както и масовата миграция на планинците към Канада и Австралия. Въпреки че подобни явления се случват в Обединеното кралство от дълго време, в Шотландските планини ефектът им е особено драматичен поради закъснението и прибързаността, както и липсата на регламентация в шотландското законодателство на правата на дългосрочните наематели на земя, които, заедно с правото на аренда, често губят цялото си имущество.

В англоезичните източници тези процеси се наричат евфемистично „изчистване на имотите“ на планинска и равнинна Шотландия (съответно Highland Clearances и Lowland Clearances). В галската традиция се използва по-малко неутралния термин „изгнание на шотландците“ (на галски: Fuadach nan Gàidheal).

Шотландия през ХIХ век

Посещението на крал Джордж IV в Шотландия през 1822 г. е първото посещение в Шотландия от 1650 г. насам от управляващ монарх. То е организирано от писателя Уолтър Скот, който е и автор на идеята за обличане на краля в килт, което оказва голямо влияние върху възприемането на тартановия килт като част от шотландската национална идентичност.

Крал Джордж IV в шотландски килт

През 1832 г. е проведена избирателна реформа, която увеличава броя на членовете на парламента и броя на гражданите, които имат право да гласуват. В средата на 19 век в страната започват да се увеличават призивите за автономия, поради което е възстановен постът на държавния секретар на Шотландия.

Корабостроителен цех на реката Клайд - картина на Джон Лавери

Глазгоу става един от най-големите градове в света и е наричан „Вторият град на империята“ след Лондон. След 1860 г. корабостроителниците на река Клайд започват да играят важна роля, където започват да произвеждат кораби, задвижвани с пара, както за търговците, така и за флотата. Така регионът се превръща в един от световните центрове на корабостроенето. Въпреки че развитието на индустрията създава работни места и обогатява хората, социалните проблеми започват да се натрупват: липсата на жилища и изоставането в медицината довеждат до намаляване на качеството на живот и увеличаване на смъртността.

Смята се, че шотландското Просвещение завършва в края на 18 век, но шотландските учени и писатели продължават да играят голяма роля в световната наука и литература през 19 век. Шотландските физици Джеймс Максуел и Уилям Томсън, изобретателите Джеймс Уат и Уилям Мърдок имат голям принос за развитието на технологиите по време на индустриалната революция. От най-известните поети и писатели на епохата могат да се назоват Уолтър Скот, Артър Конан Дойл, Робърт Луис Стивънсън, Джеймс Матю Бари и Джордж Макдоналд. Школата в Глазгоу, която се появява през 19 век и процъфтява в началото на 20 век, заема важно място в движенията на келтския ренесанс, движението за изкуства и занаяти и японизма, един от известните представители на училището в Глазгоу е Чарлз Рени Макинтош.

През 19 век културата на Шотландските планини започва да набира популярност. Благодарение на популярността на Осиан на Джеймс Макферсън и романите на Уолтър Скот, килтът и тартанът излизат на мода в цяла Европа. Въпреки това населението на планините остава бедно. Много жители на този регион се преместват в големи градове или заминават за Англия, Канада, Америка и Австралия. Населението на Шотландия нараства през века: според преброяването от 1801 г., 2,889 милиона души, а през 1901 г. - вече 4,472 млн. Дори и с развитието на индустрията, все още няма достатъчно работни места, поради което от 1841 до 1934 г. около 2 милиона шотландци имигрират в Америка и Австралия и около 750 хиляди в Англия.

Индустриализацията и урбанизацията отслабват енорийската училищна система. От 1830 г. държавата започва да отпуска помощи за строежа на училища, а от 1846 г. пряко ги спонсорира. През 1872 г. Шотландия преминава към системата на обществено финансирани безплатни училища, които съществуват в Англия.

Шотландия през ХХ век

Шотландия играе важна роля в действията на Великобритания през Първата световна война, осигурявайки работна сила, кораби, оборудване, рибни ресурси и пари. Около половин милион шотландци отидват на война, около една четвърт от тях загиват, а 150 хиляди са тежко ранени. Дъглас Хейг, шотландец по произход, е главнокомандващ на британските експедиционни сили във Франция. По време на Втората световна война северните заливи в Шотландия са една от базите на Великобритания, откъдето арктическите конвои с военни материали за СССР тръгват за Мурманск.

В следвоенните години следва период на икономическа стагнация както в градовете, така и в аграрните райони на страната, а безработицата нараства. Въпреки бомбардировките на Луфтвафе, в началото на Втората световна война, шотландската икономика отново започва да се издига. Робърт Уотсън-Уат изобретява радара, който допринася за победата в битката за Британия.

Поради засилената международна конкуренция и неефективната индустрия, Шотландия претърпява рязък спад в производството след войната, но през последните десетилетия има културно и икономическо съживяване на региона поради развитието на финансовите транзакции, електрониката и секторите на петрола и газа. Шотландия отдавна е разглеждана от централното правителство като регион с нисък индустриален потенциал и бавно развитие, което се свързва с намаляването на значението на редица стари индустрии, като въглища, текстил и корабостроене. Голямо значение за Шотландия в преориентирането на икономиката изиграват чуждестранните инвестиции, главно от северноамерикански и японски компании.

През 1999 г. се провеждат избори за шотландския парламент, който е учреден със Закона за Шотландия от 1998 г.

Шотландия през ХХI век

От началото на 2000 г. влиянието на националистите в Шотландия нараства. През 2007 г. Националната партия спечели изборите за шотландския парламент.

На 18 септември 2014 г. се проведе референдум за независимост на Шотландия. За независимост са 44,7% от гласувалите, против са 55,3%. Избирателната активност е 84,6%

След като Обединеното кралство напусна ЕС през 2020-21 г., започна подготовката за втори референдум за възстановяване на независимостта.

https://ru.wikipedia.org/wiki/История_Шотландии

https://ru.wikipedia.org/wiki/Шотландия XVIII_век

https://ru.wikipedia.org/wiki/Шотландские огораживания

Hatshepsut · 31 Авг 2023, 22:16:04

Шотландска литература

Известни шотландски писатели: Робърт Бърнс, Уолтър Скот и Робърт Луис Стивънсън

Шотландската литература е литературни произведения, написани в Шотландия и/или от шотландски автори. Основните езици на шотландската литература са галски, латински и староанглийски (Средновековие); Английски и шотландски (Ренесанс - нашето време).

Паметниците на ранносредновековната шотландска литература са предимно лирични произведения на теми за религия (християнство или езичество), монархия или война. Поради факта, че през ранното средновековие келтите са населявали цяла Великобритания, шотландската литература показва влиянието на уелската и британската култура; в Шотландия се смята, че е написано едно от произведенията на известния уелски бард Талиесин.

По време на средновековието използването на галски и латински като литературни езици продължава. Шотландските бардове активно си сътрудничат с ирландските; именно в Ирландия и Шотландия сагите от фенийския цикъл на келтските митове и легенди са записани за първи път през 11-12 век. Започва да се развива хроникалния жанр, който достига своя разцвет през Късното средновековие и Възраждането. Освен това Късното средновековие е белязано от началото на развитието на прозаичните литературни жанрове.

По време на Ренесанса баладният жанр, по-късно прославен от Робърт Бърнс и Уолтър Скот, става популярен; започват да излизат сборници с балади. Една от най-известните и пълни стихосбирки е така наречената „Книга на декана на Лисмор“, която сега се съхранява в Националната библиотека на Шотландия.

Модерните времена съвпадат с времето на шотландското Просвещение - разцветът на философската и научната литература. Появяват се нови жанрове, например градска лирика. През XVIII-XIX век живеят и творят трима от най-известните шотландски писатели - Робърт Бърнс, Уолтър Скот и Робърт Луис Стивънсън.

Началото на 20-ти век е периодът на модернизма, така нареченият шотландски ренесанс. По това време литературният шотландски език е възроден от поета Хю Макдиармид, така че досега шотландските автори се разделят на две основни групи: едни, подражавайки на Макдиармид, пишат на шотландски, други използват английски в произведенията си.

Средновековие

Ранно Средновековие

След като римляните напускат Великобритания и образуването на Кралство Алба, хората от северната част на Британия говорели няколко келтски езика и староанглийски; след християнизацията латинският става богослужебен език. Пиктите говорели предимно един от бритонските езици. От действителната пиктска литература от онези времена не са оцелели произведения. Но в днешна Шотландия някои произведения са написани на език, който по-късно се развива в уелски. От тях най-известните са „Гододин” (уелски Y Gododdin, стихотворение, приписвано на барда Анейрин, който е живял в държавата Гододин през 6 век) и „Битката при Гуен Истрад” (уелски Gweith Gwen Ystrat, стихотворение, приписвано на Талиесин, съвременник на Анейрин от Северен Уелс).

Също така от този период са някои галски религиозни текстове, като „Елегията на Св. Колумб“, приписвана на Делан Форгал (ок. 597 г.), и „Възхвала на Св. Колумба“ от Бекан Мак Лугде (ок. 677 г. ). Текстове като „Молитва за защита“ (средата на 6-ти век) и „Великият Създател“ (ок. 597 г., приписвана на Св. Колумба) са написани на латински. Животът на Колумба (лат. Vita Columbae) от абат Адомнан от Йона, считан за най-значимото произведение на средновековната шотландска религиозна литература, както и други стихотворения и канони, съставени от същия абат, също са написани на латински.

Поемата „Сънят за кръста“ е написана на староанглийски по това време, откъси от които са намерени на Ruthwell Cross - единственият паметник на нортумбийския диалект на староанглийския език от ранното Средновековие.

От ранната средновековна литература на скандинавците, населявали част от шотландските територии, са оцелели само предхристиянски религиозни стихове, например описания на Валкириите.

Един от основните жанрове на светската шотландска поезия от ранното средновековие е възхвала (на английски praise), адресирана до монарсите. Възхвалите на крал Уриен, владетел на кралство Регед в Южна Шотландия, написани от придворен бард, са оцелели до днес.

Гододин

Първата част на поемата "Гододин" в Книгата на Анейрин

Гододин, както бе споменато по-горе, е едно от най-известните произведения на средновековната шотландска литература. Въпреки че тази поема се нарича героичен епос, в нея няма единен сюжет: нейните 1500 реда са разделени на отделни, слабо свързани елегии за воините от Гододин, паднали в битката при Катерик.

В различни списъци на Гододин поемата съдържа стихове, които нямат нищо общо с темата на произведението, например „Прологът на разказвача“ (описание на бард, който се кани да започне история на пиршество) и „Плащът на Диногат “ (приспивна песен или детска рима за момче Диногат, което слуша как майка му и шест роби пеят възхвала на неговия баща ловец).

Текстът на Гододин, според някои учени, съдържа най-ранните известни препратки към крал Артур (наречен воинът Гододин Гваурдур в поемата), както и Мирдин (уелската версия на името на Мерлин). Но не е известно дали тези препратки са късни вмъквания или са били в оригиналния текст. Във втория случай те могат да послужат като потвърждение за съществуването на Артур и Мирдин като исторически личности.

Същинско Средновековие

Преди да започне активното влияние на норманската и саксонската култура върху шотландската култура по време на управлението на Давид I, в Шотландия много автори пишат литературни произведения главно на галски и латински. Литературата на тези езици продължава да се създава до тринадесети век в източните райони на южните шотландски планини, по-специално близо до Лох Левен и в Брикин.

Има теория, че много произведения на ирландски са написани в Шотландия преди 16-ти век, но, подобно на галските книги, те не са оцелели. Например, според американския академик Томас Оуен Кланси, ирландската поема Lebor Bretnach първоначално е написана в манастир в Abernathy, въпреки че само ирландски копия от нея са оцелели.

Един от малкото поети от Високото Средновековие, чиито произведения са оцелели до наши дни, е Gillebrihde Albanach. Най-известната му творба е Heading for Damietta (1218), поема, вдъхновена от Петия кръстоносен поход.

През 13 век френският става официален и литературен език. Тогава е написан Roman de Fergus (Старофренски Roman de Fergus) на Гийом льо Клерк, най-ранното оцеляло некелтско произведение на дворцов език.

През същия период във Външните Хебриди, Оркни и други територии с норвежко население някои произведения са написани на норвежки език. Обратно, Оркнейската сага (старонорвежката Orkneyyinga saga) е написана в Исландия, въпреки че описва Оркнейските острови.

В допълнение към френския език на литературата - предимно религиозна - остава латинският. Високото средновековие включва такива известни произведения на латински като „Песен за смъртта на Сомерлед“ (лат. Carmen de morte Sumerledi) - поема за победата на жителите на Глазгоу над Сомерлед - и хвалебствен химн до св. Колумба "Инхолмски антифон" (лат. Inchcolm Antiphoner). Латинският все още е бил използван за писане на различни жития на светци, като Живота и чудесата на Св. Кентигерн (на латински Vita et Miracula Sanctissimi Kentegerni) и Живота на Св. Маргарет, кралицата на Шотландия (на латински Vita Sanctae Margaretae Scotorum Reginae). Произведенията на такива шотландски теолози като Адам Драйбърски, Майкъл "Скот" и Джон Дънс "Скот" са написани на латински. Някои хроники са написани на латински, например Елегическата хроника (лат. Cronicon Elegiacum) и Метричната хроника (лат. Cronicon Rhythmicum) (последната през 15 век може да е допълнена от Валтер Бауер).

През 12-ти и 14-ти век поети от Ирландия и Шотландия се срещат редовно, за да обсъждат промените в литературния стил и език. Първата подобна среща, за която има точни писмени записи, се е състояла на Коледа през 1351 г. в Уи Мейн, в сегашното графство Голуей, под покровителството на местния владетел Уилям О'Кели.

Така нареченият фенийски цикъл или осианският цикъл включва галски митологични саги, групирани около централния образ на воина-герой Фин Мак Кумал. Въпреки че действието на сагите се развива през 3-ти век, легендите окончателно се оформят и са записани през 11-12 век. Последната творба, която принадлежи към фенийския цикъл, е Lay about Oisin [Ossian] in the Land of Youth (ок. 1750 г.) от Майкъл Комин. Сюжетът на сагите от цикъла се основава на реални събития: при ирландския крал Кормак Мак Арт наистина е имало специално обучени воини, така наречените фенианци.

Действието на цикъла се развива в Ирландия, но някои саги са записани в северната част на Шотландия и освен това може да се проследи влиянието на шотландския фолклор върху сюжета на цикъла.

През периода, когато многобройни скандинавци, по-специално норвежци, населяват шотландските острови, се създават произведения от така наречения „Златен век на норвежката литература“. Едно от най-значимите произведения от този период е вече споменатата Оркнейска сага. Въпреки че е написана на територията на Исландия, нейни автори най-вероятно са оркадците – така са се наричали скандинавците от Оркнейските острови. Първите му глави за историята на Оркнейските острови не могат да бъдат наречени правдиви, но главите за дванадесети и тринадесети век описват съвсем реални събития.

Що се отнася до оркадската лирика като цяло, нейният основен жанр е dróddkvætt („написано в кралски стил“). Съдържа възхвали и стихове за исторически събития. Lausavísur също принадлежи към неговите традиционни жанрове - стихотворенията в този жанр се състоят от една строфа и описват всички скорошни инциденти.

Членове на фамилията бардове О'Дяли са ирландци по произход, но оказват силно влияние върху развитието на шотландската литература. Например Tadg Doiklech O'Dyali (?-1181) и Maoilios O'Dyali (?-1185) са наречени „Върховните поети на Ирландия и Шотландия“. В Аналите на Лох Зий всички най-добри поети от района са сравнявани с бардовете на О'Дяли.

Muiredach Albanach O'Dyali е наречен Мърдок Шотландеца, защото след убийството на бирник от графство Слайгоу, той избягал в Шотландия и останал там в продължение на много години. Приписват му се около двадесет лирически произведения от различни жанрове.

Членовете на семейство О'Дяли се считат за лирически майстори на жанра dán, жанр на силабическата поезия, използван от много бардове.

Късно Средновековие

Най-ранният оцелял обемен текст от Късното средновековие е поемата на Джон Барбър „The Bruce“ (Scots The Brus, 1375), написана под егидата на Робърт II и разказва за героизма на Робърт I Брус по време на войната за Шотландската независимост, по-специално, в битката при Bannockburn. Стихотворението донася слава на автора: той започна да се нарича "бащата на шотландската поезия". Прави впечатление, че неговият английски съвременник Джефри Чосър, почти едновременно с него, получава титлата „баща на английската поезия“.

Жанрът на хрониката продължава да се развива: през Късното Средновековие са написани Хрониката на шотландската нация от Джон Фордански, Истинската хроника на Шотландия (Scots Orygynale Cronykil of Scotland) от Андрю Уинтън и Шотландската хроника (на английски: Scotichronicon) в шестнадесет тома от инхолмския абат Walter Bauer.

В началото на 15 век, в допълнение към историческите произведения, романтичните адаптации на легенди стават популярни. Най-значимите произведения от този период, като правило, включват лирични произведения: вече споменатата „Истинска хроника на Шотландия“ от Андрю Уинтън и „Действията и делата на Illustre and Vallyeant Campioun Schir William Wallace) на Слепия Хари (в последното стихотворение ясно се забелязва влиянието на роялистката придворна политика) - в която жанровете на рицарския романс и хрониката са смесени по различни начини. Също така трябва да се отбележат произведения като Книгата на Александър (шотландски The Buik of Alexander) и Ланселот от езерото (шотландски Launcelot o the Laik) от Гилбърт Хей. Смята се, че цялата тази литература е силно повлияна от френските рицарски романи.

Джеймс I, който прекарва по-голямата част от живота си в затвор в Англия и става известен там като музикант и поет

Много шотландски литературни произведения от Високото Средновековие са написани от така наречените „мàкъри“, поети, близки до или свързани с кралския двор. Те също така включват членове на кралски семейства, например крал Джеймс I, автор на автобиографичната поема The King's Papers (шотландски The Kingis Quair). Много мàкъри са образовани хора, някои са теолози. Въпреки това, не всички произведения на мàкърите са били свързани с монархията или църквата: например, нито едното, нито другото е основната тема в поемата „Траур за мàкърите“ (шотландски Lament for the Makaris) от Уилям Дънбар (поет, който е един от първите, които се наричат „мàкър”). Въпреки това са оцелели малко светски и несвързани с прославянето на кралските придворни творби на мàкъри.

Уилям Дънбар и поети като Робърт Хенрисън, Уолтър Кенеди и Гавин Дъглас се смятат за най-добрите представители на „златния век на шотландската поезия”.

В края на 15 век започва да се развива шотландската проза. Въпреки че са известни по-ранни примери за това, като Хрониката на Охинлек, първото завършено епическо произведение, оцеляло до наши дни, е Огледалото на мъдростта (шотландски The Meroure of Wyssdome) от Джон Ирланд (1490). От този период датират и преводи на френски книги за рицарството, например Книгата на Закона на армиите и Ордена на Книхтода; както и превод на Secretum Secretorum, писма, приписвани на Аристотел и за които се смята, че са адресирани до Александър Велики. При Джеймс IV Гавин Дъглас написва адаптация на Енеида на Вергилий, първият пълен превод на класическия текст на староанглийски.

Литературни стилове

Златен стил

През Средновековието много шотландски мàкъри, по-специално Дънбар и Хенрисън, са използвали специален, така наречен „златен стил“ (английски aureate style или golden style). Една от основните отличителни черти на този стил е честото използване на латинизми: например, изчислено е, че общо във всички произведения на Дънбар латинизмите съставляват 12,9% от общия брой думи, а в химна на Богородица "Баладата за Дева Мария“ (шотландски Ane Ballat of Our Lady) от Дънбар – 31,1%.

В допълнение към латинизмите, текстовете, написани в златния стил, се характеризират с използването на чисто английски думи (ярък пример е стихотворението „The Thistle and the Rose“, шотландското The Thrissil and the Rois, Dunbar), сложни схеми за римуване (както например в „Кралските документи“) и теми, съответстващи на стила - предимно религиозни (например „Баладата на Дева Мария“) или алегорични (например „Орфей и Евридика“, шотландски Orpheus and Eurydice, Хенрисън); има стихотворения в златен стил, прославящи крале или описващи значими исторически събития.

Нисък стил

Когато пишат комедии и сатири, мàкърите използват нисък стил, точно обратното на златния. Много често в поезията на един или друг автор творба в златен стил може да съответства на аналог в ниския стил. Например, у Дънбар има ясни паралели между „The Ballad of Our Lady“ (златен стил) и „Struggle“ (шотландски The Flyting, нисък стил), „The Fragrant Rose of Virtue“ (шотландски Sweit Rois of Vertue, златен) и „На тайно място“ (на шотландски In secret plais, нисък), „Tille and Rose“ (златен) и „Танцът на седемте смъртни гряха“ (на шотландски The Dance of the Sevin Deidly Sins, нисък).

Ниският стил се характеризира с проста схема на римуване (напр. aabccb в Танца на седемте смъртни гряха); от различните видове строфи най-често се използва двустишието. Лексиката с нисък стил включва предимно думи, произхождащи от скандинавски и галски. Граматиката гравитира към граматиката на разговорния шотландски.

Прост стил

В допълнение към златния и ниския стил, поезията на Късното Средновековие може да използва прост стил (английски plain style). В този стил са написани чисто дидактични стихотворения, като „За благоразумието в щедростта“ (шотландски Of Discretioun in Geving) на Дънбар. Целта на простия стил е била да създаде добре конструиран, не особено богато украсен, но и несъдържащ разговорна лексика текст.

Латинизмите в простия стил са разрешени, но само когато не могат да бъдат заменени със съответните шотландски думи. Английски заемки, диалектизми и разговорни изрази са неприемливи.

Hatshepsut · 01 Сеп 2023, 22:44:29

Епоха на Възраждането

Крал Джеймс V покровителства писателите. По негово нареждане Уилям Стюарт и Джон Беленден правят преводи на стихове и проза на Историята на шотландците (1527) на Хектор Бойс от латински. Също така в двора на Джеймс V работи поетът Дейвид Линдзи, лорд Лион; придворната политика е повлияла на творбите му повече от тези на неговите предшественици. Той е този, който се смята за автор на "Славна сатира за трите съсловия" (Ane Pleasant Satyre of the Thrie Estaitis), 1540, разширена версия, изпълнена през 1552г., една от най-ранните оцелели завършени шотландски пиеси. В нея се съдържа пропаганда на Реформацията. Линдзи също става първият известен шотландски автор, чиято творба "Диалог между Жизнения опит и някои придворни" (A Dialog betuix Experience и ane Courteour) е преведена от шотландски на език, различен от латински и английски: през 1591 г. това стихотворение е преведено на датски.

Самият Джеймс VI е бил поет; освен това, през 1584 г., на 18-годишна възраст, той публикува "Някои правила и предупреждения, които трябва да се спазват и избягват в шотландската прозодия". Той също така става покровител и член на група придворни поети и писатели, така наречената „Castal Group“ (името идва от името на Castal Key), която включва, наред с други, Уилям Фаулър и Александър Монтгомъри. Последният е кралският фаворит. Кралят го нарича "майстор на поезията".

1580-те се считат за разцвета на придворната поезия при Джеймс VI.

По време на Ренесанса в Шотландия жанрът на баладата става популярен, въпреки че е бил известен и преди: такива балади като "Sir Patrick Spence" и "Thomas the Rhymer", открити през 18 век, датират от 13 век век. Най-вероятно те първо са били предавани от поколение на поколение устно и едва с разпространението на книгопечатането са били записани и по-късно включени в различни сборници с народна поезия, включително тези, съставени от Робърт Бърнс и Уолтър Скот. Но през 16-ти и 17-ти век започват да се пишат балади от аристократични поети като Робърт Семпил (1595-1665), лейди Елизабет Уордлоу (1677-1727) и лейди Гризел Бали (1665-1746).

Хектор Бойс

Хектор Бойс, автор на вече споменатата „История на шотландците“ (лат. Scotorum Historia, пълно заглавие „История на шотландците от самото начало на народа с необичайно описание и много повече, както на държавата, така и на света“ , лат. Scotorum Historia a prima gentis origine cum aliarum et rerum et gentium illustratione non vulgari), се счита от това произведение за един от най-великите шотландски писатели от Ренесанса. Той обаче не може да се счита за добър историк, тъй като "Историята на шотландците" съдържа множество вмъквания от митове и легенди и предположения на самия автор. Въпреки това книгата става много популярна. Авторът я посвещава на Джеймс V.

Написана е в стила на Тит Ливий, Цицерон и Тацит; някои от главите му са посветени на културното, по-специално литературното наследство на Римската империя.

Бойс лично ръководи работата на Беленден по превода на Историята на шотландски.

Авторите на много ренесансови хроники, базират трудовете си на "Историята на шотландците", например епископ Джон Лесли в книгата си "Десет книги за произхода, които полагат основите на нравите и държавата на шотландците" (лат. De origine moribus & rebus gestis Scottorum libri decem) (1578) и Джордж Бюканън в "Работата върху историята на шотландската държава" (лат. Rerum Scoticarum Historiae) (1582).

Един от най-ценните галски ръкописи е "Книгата на декана на Лисмор" (1512-1542) от Джеймс и Дънкан Макгрегър, написана в Пъртшир. Тази „Книга“ е странно явление в литературата: тя се състои не само от завършени стихотворения, но и от недовършени строфи, чернови, прозаични вложки, така че не се знае дали до нас е достигнало нейното завършено издание или само чернови и спомагателни материали. Включва селекции от поезията на Дънбар, Хенрисън и други известни поети, и не само шотландски - съдържа откъс от произведение, приписвано на Джефри Чосър.

„Книгата“ представя и трите езика, използвани през Късното средновековие и Ренесанса в Шотландия: латински, шотландски и галски (разговорен и литературен). Всички галски стихове, съдържащи се в Книгата, са силабически.

Произведенията в „Книгата“ могат да бъдат разделени на четири основни групи: религиозни, „придворни“ (панегирици), героични (тази група се състои основно от пасажи от фенските саги) и хумористични (предимно поетични вицове за духовенството или жени).

Сега оригиналът на "Книгата на декана на Лисмор" се съхранява в Националната библиотека на Шотландия.

Сайлис Кеппохска, якобитска поетеса, може да се нарече най-важната фигура в шотландската поезия от края на 17-ти и началото на 18-ти век. Тя произхожда от древния род Макдоналд, а съпругът ѝ Александър също е от известната и влиятелна фамилия Гордън, което ѝ позволява да се занимава с политика и да пише поезия на актуални обществено-политически теми. Някои от нейните стихотворения са написани през първата четвърт на 18-ти век като реакция на създаването на Кралство Великобритания, а по-късно и на якобитското въстание от 1715г.

Най-известното ѝ стихотворение е за смъртта на Alasdair Dubh, един от лидерите на клана Макдоналд.

Балади

С разпространението на жанра балада в Шотландия започва неговото изучаване. Още през 1568 г. Джордж Банатин публикува колекция от балади от Линдзи, Дъглас, Монтгомъри и други автори; Освен това той разделя произведенията в колекцията на „теологични балади“ (шотландски ballatis of theologie), „балади, пълни с мъдрост и морал“ (шотландски ballatis full of wisdome and moralitie), „забавни балади“ (шотландски ballatis mirry) и „ любовни балади” (шотландски ballatis of luve). Ръкописът на тази колекция, т. нар. Bannatyne Manuscript, е един от важните източници на ренесансови балади.

Не всички произведения в този ръкопис и други като него се наричат балади, но обикновено тази дума се намира в заглавията на стихотворенията, един пример за това е „Баладата, съставена за Маргрет Флеминг“ (шотландски The ballad maid upoun Margret Fleming).

Колекции от балади са публикувани много често. Освен Bannatyne Manuscript, един от най-известните е Glorious Christian Ballads (шотландски The Gude и Godlie Ballatis, приписван на John Wedderburn, оцелелият списък е от 1567 г.), по-късно разширен през 1621 г. от Андро Харт и публикуван под заглавие „Кратка колекция от божествени духовни песни, написани от различни библейски епизоди и други балади, преработени от неприлични песни за избягване на греха и прелюбодеянието, с добавянето на някои славни християнски балади, които не са в първото издание“.

Баладите са многократно преправяни от „нецензурните песни“, споменати в заглавието на компилацията на Харт. Например, страстната балада „John, Kiss Me Now Quickly“ (шотландски John Cum Kis Me Now), впоследствие обработена и преиздадена от Робърт Бърнс, е преработена по религиозен начин през Ренесанса: целувката се превръща в благоговейно приложение, Джон става Адам, а вторият герой на стихотворението става Бог. И под перото на якобитски поет същата балада се превръща в хаплива политическа сатира.

Пътеписи

През Ренесанса става популярен жанрът на пътеписа. Това включва произведения като "Неотдавнашното пътешествие в Сейнт Килда" (A Late Voyage to St Kilda, 1698) и "Описание на западните острови на Шотландия, около 1695г." (A Description of the Western Isles of Scotland, около 1695, 1703) от Мартин Мартин. Обикновено пътните бележки са написани в проза, но в този жанр има и лирични произведения, например Поетично описание на Оркни (англ. Poetical Description of Orkney, 1652).

Много пътеписи, като например „Географско описание на Шотландия“ (1681) от Джеймс Патерсън, се смятали едновременно за учебници по художествена литература и география.

Драматургия

Най-ранната оцеляла шотландска пиеса, написана преди Реформацията, датира от 1500 г. и се нарича Plow Play; тя символично описва смъртта и замяната на стария вол. Това и подобни произведения се изпълнявали в първата неделя след Богоявление, когато празнували началото на възобновяването на земеделската работа. Под влияние на Църквата съдържанието на подобни пиеси постепенно започва да се подвежда под християнска основа, а по-късно е издадена пълна забрана за празнуването на майския празник, бъдника и други празници от езически произход, както и с тях са забранени и пиесите, които се играят върху тях.

Пиесите с библейски теми обаче често се изпълняват без такива забрани. Най-ранното споменаване на такава пиеса (представянето ѝ е насрочено да съвпадне с празника на Тялото и Кръвта Христови) датира от 1440 г. Но библейската драматургия, която процъфтява през Късното средновековие, изчезва през 16 век в резултат на Реформацията.

Пиесите от други жанрове - алегории или адаптации на древни произведения - били много популярни сред народа и в двора; дори монарси играели в тях. Например, на сватбата на Мария Стюарт през 1558 г. в Единбург е представена пиеса (несъхранена) "Триумф и игра" (шотландски Triumphe and Play).

След като Джеймс VI става крал на Англия и напуска Шотландия през 1603 г., драмата запада. Между 1603 и 1700 г. са известни само три пиеси, написани в страната, от които две са поставени.

Езици на шотландската литература през Възраждането

Шотландският постепенно се превърна в основния литературен език на Шотландия, но въпреки това не бил единственият. Галски и латински също са използвани в литературата.

Въпреки че келтският език става по-рядко срещан след началото на английското и норманското влияние върху Шотландия, периодът на възраждане на този език в западните и югозападните територии също датира от Ренесанса. Мартин споменава това в своето „Описание на Западните острови“; той подчертава, че в западната част на Шотландия келтският е бил използван както като литературен език, така и като език на официални документи.

Освен това има някои литературни произведения, написани на смесица от галски и шотландски. Това например е вече споменатата „Книга на декана на Лисмор“: тя използва келтски речник според граматическите правила на шотландския.

Джордж Бюканън. Портрет от Арнолд ван Браунхърст

Във връзка с неокласическото движение, което се появява във Франция през 16 век, латинският продължава да бъде популярен литературен език през Ренесанса. Използван е например от Джордж Бюканън, считан за най-великия латинист на своето време. Латинският все още е езикът на поетичните хроники, като "История на Велика Британия, както на Англия, така и на Шотландия" (Historia Britanniae Majoris tam Angliae quam Scotiae) на Джон Мейр (1521).

Латинският е използван и от много други автори, сред които Бойс, Белендън и Уилям Дръмонд. Произведенията на шотландските латинисти са преведени на много европейски езици, като френски, немски, италиански, полски, унгарски и холандски.

Епоха на Новото време

Алън Рамзи. Портрет от Уилям Ейкман

След обединението с Англия културата на Шотландия започва да бъде значително повлияна от английската, но въпреки това в съвремието местната шотландска култура, включително литературата, продължава да се развива и придобива световна слава. Например Алън Рамзи (1686-1758) възражда интереса към старите литературни жанрове, по-специално пасторалната поезия, за което е много уважаван от своите съвременници, включително, например, ирландския поет Джеймс Арбъкъл. Много поети се обръщат към древните галски легенди в творчеството си.

Джеймс Макферсън става първият шотландски поет, спечелил световна слава: той обявил, че уж е намерил и превел стиховете на Осиан и публикува собствените си произведения под тяхно прикритие. Тези стихотворения са наречени келтски аналог на древната литература. Те са преведени на много европейски езици и оказват влияние върху развитието на романтизма. Поемата на Макферсън "Фингал" (англ. Fingal, 1762) е вдъхновена от Йохан Гьоте и Йохан Хердер. Сега става ясно, че всички текстове на Макферсън не са превод от келтски, а негови стихотворения в стила на келтските саги и базирани на келтската митология.

През 18 век, освен Джеймс Макферсън, единственият шотландски поет, станал известен в чужбина, е Робърт Блеър, благодарение на поемата си „Гробът“ (англ. The Grave, 1743), станала известна в Холандия и Германия.

Въпреки това, ако творбите на техните шотландски съвременници са били непознати за широк кръг европейски читатели от 18 век, колекциите от стари шотландски балади са били много популярни по целия свят: тези балади са преведени на много езици и известни писатели като напр. Александър Пушкин и Ханс Кристиан Андерсен са написали своите преписи.

През втората половина на 19 век много книги на шотландски автори стават бестселъри поради англоманията, която залива Европа, по-специално Италия и Франция. Те включват готическата новела "Странният случай на д-р Джекил и мистър Хайд" (1886) и други произведения на Робърт Луис Стивънсън, поредицата за Шерлок Холмс от Артър Конан Дойл и фентъзи произведения като поредицата за Питър Пан от Джеймс Бари и повестите на Джордж Макдоналд.

В Новото време в Шотландия започват активно да се развиват жанровете на дневника и кореспонденцията. Те били много популярни сред буржоазията. Една от най-значимите фигури в шотландската литература в тези жанрове със сигурност може да се нарече Джеймс Босуел, който пише дневник и също така води по-късно публикувана кореспонденция с много влиятелни хора, например с почитаемия Андрю Ърскин.

Що се отнася до публикуването на писма, то било забранено дълго време. Едва през деветнадесети век, до голяма степен благодарение на Уолтър Скот, в Шотландия започва златният век на епистоларните жанрове. Скот, както и Байрон и Босуел, се сравняват с такива представители на литературата в подобни жанрове като Самюъл Пийпс.

Шотландското Просвещение

Терминът "шотландско Просвещение" през 20 век започва да се отнася до 18 век след обединението на Шотландия и Англия, когато философията и науката се развиват активно в Шотландия. Някои съвременни историци смятат, че е неправилно да се отдели тази епоха като време на някакъв специален разцвет, тъй като дори десетилетия преди обединението в Шотландия вече е имало доста бързо и многостранно развитие на културата. Въпреки това идеята за шотландското Просвещение е пуснала корени и продължава да се използва, отчасти защото това време се характеризира с концентрацията на вниманието на философите и учените върху човека и неговата природа.

Дейвид Хюм играе важна роля в развитието на философската литература от този период: времето на публикуване на първите му произведения се счита за началото на епохата на шотландското Просвещение. През този период са написани много произведения от Хюм, Адам Смит и други учени и писатели по история, социология, антропология и икономика; някои от тези произведения въвеждат нови теории в горните науки.

Hatshepsut · 02 Сеп 2023, 21:36:32

Урбанистическа поезия

Градската поезия, която се развива през 18-ти и 19-ти век, описва различни аспекти на живота в градовете. Един от първите шотландски градски поети е Алън Рамзи, който написва няколко лирични произведения за Единбург. Сред неговите последователи са Робърт Фъргюсън, Джеймс Томсън, Джон Дейвидсън.

Рамзи показва както добрите, така и лошите страни на градския живот, но самият той е пламенен поддръжник на урбанизацията, по-специално на икономическото и културно развитие на Единбург. Други автори на градска лирика, като Фъргюсън, са двусмислени относно този прогрес, за който пишат в своите стихотворения. Някои като Томас Кембъл в Lines on Revisiting a Scottish River, Джеймс Исън в The Factory Girl, Марион Бърнстейн в Glasgow City Song "(англ. The Song of Glasgow Town) и "The Song for the Worker" (англ. The Song for the Working Man), ясно се противопоставят на индустриалното развитие на страната. Но сред поетите има и привърженици на мнението на Рамзи: такъв привърженик, който още по-активно защитава своята гледна точка за урбанизацията, е Джеймс Томсън. Освен това имаше литературни произведения, чиито автори предават неприязънта си към прогреса и урбанизацията чрез хумор и ирония - например „Как се изкачихме по железницата Гленмучкин и как се измъкнахме оттам“, 1845 г. от Уилям Айтън.

През 19 век лириката на урбанистите се среща с мотива за „тъмния град” – или тайнствен нощен град, или замърсен и умиращ. Използван е от поети като Томсън (например в стихотворението „Приближаване до катедралата Св. Павел“ – англ. The Approach to St. Paul's; а също и в поемата, описваща кошмари „Градът на ужасната нощ“, Александър Смит (в поемата "Глазгоу"), Джеймс Макфарлейн (в поемата "Разрушения град").

Литературен примитивизъм

Джеймс Макферсън с неговите „Стиховете на Осиан“ и Джеймс Бийти, авторът на „Менестрелът“, поставят началото на нова тенденция в шотландската литература, примитивизма. Примитивистите вярват, че хората в древния свят и през Средновековието са били искрени и по-близо до природата, до естествеността. В примитивистките произведения (белетристични и публицистични) има ограничен брой използвани думи и в същото време яркост и образност на текста.

Някои примитивисти, като Макферсън, се стремят към историческа и географска точност в своите произведения, за да им придадат реалистично докосване, докато други, сред които Бийти, напротив, се опитват да се абстрахират от конкретни събития и явления.

Шотландски ориентализъм

Поради големия брой шотландци, живеещи в Британска Индия, ориентализмът се развива в шотландската литература; по-специално, има интерес към индийската култура, написани са произведения, прославящи романтиката на Изтока. Уолтър Скот принадлежи до известна степен към ориенталистите (това се вижда например в романа му „Гай Манъринг“ и разказа „Дъщерята на хирурга“). Част от ориенталистите, които самите са работили в Източноиндийската компания (половината от британските офицери в Индия през 1754-1784 г. са от Шотландия), пишат по-реалистични произведения и описват тежкия живот в Южна Азия.

От ориенталистите, които не са писали за Индия, най-известният е Робърт Луис Стивънсън, който привлича вниманието на шотландските читатели към живота в колониите на тихоокеанските острови, през които той пътува много (оставайки обаче пламенен патриот на Шотландия).

Шотландската драматургия на Новото време

Драматургията в Шотландия дълго време била забранена предимно по религиозни причини: пиесите били разрешени да се показват само като интерлюдия на музикални концерти; така през 1747 г. концертната зала Canongate в Единбург е открита с концерт и премиерна постановка на Хамлет. Но уличните представления (не само самите представления, но и четенето на народни балади и пеенето на народни песни) продължават или тайно, или, за да се избегнат конфликти със закона, под някакви благовидни предлози. Такива представления били особено разпространени в Абърдийн.

Често представленията се организирали на закрити срещи на елитни клубове, например в единбургския Кейп Клуб (англ. Cape).

Един от първите, които започват да търсят развитието и държавната подкрепа на шотландските театри, е Алън Рамзи. Той става автор на "Някои съвети в защита на драматичните развлечения", 1727 г. Освен това той сам пише пиеси, по-специално неговата пиеса (по-късно станала пасторална опера) "Нежният пастир" (англ. The Gentle Shepherd, 1725, поставена за първи път през 1729) е поставена през 18 век в Шотландия, Англия и Америка повече от 160 пъти. През 1736 г. Рамзи построява театър в Единбург, който е затворен на следващата година малко след първото представление, "Разочарованият кавалер" (The Disappointed Gallant, от Адам Томсън). Рамзи написал писмо до съдията, след като театърът бил затворен, но властите все още отказвали да върнат театъра обратно.

В края на 18-ти и началото на 19-ти век театралните постановки са възобновени навсякъде. Пиесите, осмиващи „южняците“ (англичани), станали особено популярни, например „Магьосникът“ или „Шотландецът в Лондон“, 1783 г. Освен това се поставят пиеси на галски; легендите от фенийския цикъл често са поставяни на сцени. Шотландският вкус е оценен в представленията: пиеси за Шотландия („Мария Стюарт“ от Фридрих Шилер, „Макбет“ от Уилям Шекспир и др.) И истинската „Шотландска национална драма“ (англ. Scottish National Drama) - „Кроткият пастир“ от Рамзи, „Дъглас ”(англ. Douglas) от Джон Хоум, балети с шотландски мотиви, например „Жокей и Джени, или Любов в планините” (англ. Jockey and Jenny). Много пиеси, базирани на шотландски балади и готически романи, са написани и поставени на сцена (например The Doom of Devorgoil: A Melo-Drama на Уолтър Скот), чийто сюжет обикновено се гради върху разкриването на предполагаеми свръхестествени явления, които във финала се оказват измислици или фокуси.

Един от най-ярките представители на шотландската национална драма е Хенри Уилям Мъри, който си сътрудничи с Уолтър Скот. Той не само пише сам пиеси в подобни жанрове (като "Мария Стюарт, кралицата на Шотландия" или "Замъкът на Лох-Левен", 1825 г.), но и самият той играе в продукции и преподава актьорско майсторство, като по този начин развива шотландската национална драма.

Галската поезия на Новото време

В Новото време келтският продължава да се използва като литературен език, някои учени отбелязват така наречения период на „нова галска поезия“. Най-известният галски поет на съвремието е Alasdair mac Meister Alasdair, който също така става първият галски поет, чиито произведения са публикувани приживе. Това произведение и същевременно първият литературен опит на Mac Meister Alasdair е стихосбирката „Възкресението на старите шотландци“ (на галски Ais-eiridh na Sean Chánoin Albannaich).

Тази колекция привлича вниманието на много други поети и оказва влияние върху подновяването на развитието на галската литература.

Новата галска поезия на Mac Meister Alasdair и неговите последователи обикновено се разделя на шестнадесетредови строфи от следните видове:

úrlar – строфа, която разкрива основната тема
siubhal - вариация на темата
taobhluath - отклонение
crúnluath - тържествено заключение

Социална и политическа проблематика

Много шотландски писатели ясно изразяват в своите произведения реакция на социално-политически събития. Най-ранното известно подобно произведение от съвременността е поемата „Лято“ (англ. Summer) от „Годишните времена“ (англ. The Seasons) на Джеймс Томсън. В него поетът критикува католическия Рим, испанската колониална политика, робството, което все още съществува в света, и „ориенталския деспотизъм“. Тобиас Смолет, който участва в кампанията за превземане на Картахена и се жени за дъщерята на ямайски плантатор, както символично, така и изрично описва колониалната политика на Великобритания в романа „Приключенията на Родерик Рандъм“ (англ. The Adventures of Roderick Random), превърнал се всъщност в автобиография на Смолет. Дори Джеймс Макферсън в своя Осиан, според изследователите, описва живота в британските колонии по завоалиран начин.

Шотландците били много притеснени от проблема с робството в Съединените щати. Някои автори – сред които Джон Мур и Хенри Макензи, съответно в Zelaco (англ. Zeluco, 1786) и "Джулия дьо Рубиниер" (англ. Julia de Roubigné, 1777) – яростно изразяват своята омраза към робството. Други, като Джеймс Босуел в No Abolition of Slavery (1791) и Томас Карлайл в Occasional Discourse on the Negro Question (1849), напротив, подкрепят запазването на робството и расовата дискриминация.

Литературна критика

Успешното периодично издание за литературна критика в Шотландия започва през 1802 г., когато четирима единбургски адвокати със страст към литературата публикуват първия брой на The Edinburgh Review, тримесечно списание. Edinburgh Review става стандарт за всички списания, съдържащи критични статии за литературни произведения. Явно е копирано от много публикации, например Quarterly Review, създаден през 1809 г.

Edinburgh Review е първото шотландско литературно списание, посветено изключително на критиката. През 18 век вече се създават подобни периодични издания, например The Spectator (английски The Spectator, съществува през 1711-1712 г.) и The Gentlemen's Magazine (английски The Gentlemen's Magazine, основан през 1732 г.). Но тези публикации включвали, освен критични статии, и откъси от произведения, и клюки, и изобщо всичко, което имало поне някакво отношение към литературата. Нито едно от тези издания не продължило дълго.

Световно известни шотландски писатели

Робърт Бърнс

Робърт Бърнс

Робърт Бърнс (1759-1796; популярен като Бардът, Бардът от Ейршър и любимият син на Шотландия) се смята за „националния бард“ на Шотландия и една от най-значимите фигури на британския проторомантизъм. В текстовете си той използва елементи от древни, библейски и английски литературни жанрове, а също така продължава традициите на шотландските мàкъри. Той е известен главно като шотландски поет (основателят на съвременния литературен шотландски език), но също така знае и английски (главно шотландски диалекти на английския език): някои от неговите произведения, като "Любов и свобода") са написани и на двата езика.

Освен със собствената си поезия, той е известен със своите вариации на шотландски народни песни. Неговото стихотворение и песен "Auld Lang Syne" (Доброто старо време) се пеят на срещата на Hogmanay (традиционен шотландски новогодишен празник); а „Scots Wha Hae“ (Шотландци, които извършиха ...) отдавна се смята за неофициален химн на Шотландия.

Преди развитието на европейския романтизъм Бърнс е бил малко известен извън Шотландия: преди 1800 г. само три от произведенията му са преведени на европейски езици.

Уолтър Скот

Сър Уолтър Скот

Сър Уолтър Скот (1771-1832) е роден в Единбург, но като дете прекарва много време във ферма близо до руините на кулата Смалхолм, която по-късно увековечава в баладата "The Eve of St John", 1808г., в Роксбъргшир , в районите, където според легендата е живял Томас Лирмонт.

Скот започва като поет и преводач от немски. Първата му голяма творба е "Къщата на Аспен", пиеса, предложена за постановка през 1800 г.; след няколко репетиции работата по пиесата е прекъсната. Така че дълго време Скот публикува само текстове, предимно преработки на немски балади (например The Fire King, 1801).

Подобно на Бърнс, Скот се интересува от историята на шотландската култура, събира народни балади, по-специално той публикува колекцията „Менестрелите на шотландската граница“ (англ. The Minstrelsy of the Scottish Border, 1802), в три тома. Първата му прозаична творба, "Уейвърли, или преди шестдесет години" (1814), се счита за първия шотландски исторически роман. След като написва този роман, Скот почти напълно преминава от поезия към проза в творчеството си.

Писанията на Скот, подобно на стиховете на Бърнс, стават символи на шотландската култура и допринасят за нейната слава. Скот става първият англоговорящ писател, постигнал световна слава приживе.

Робърт Луис Стивънсън

Робърт Луис Стивънсън

Робърт Луис Стивънсън (1850-1894) е известен приживе, но през целия 20 век е смятан предимно за второразряден автор (детска литература и литература на ужасите). В края на 20-ти век има подновен интерес към неговите книги от критици и читатели.

В допълнение към самата художествена литература, Стивънсън се занимава с литературна теория, литературна и социална критика; той е отдаден хуманист. Той изучава историята и културата на тихоокеанските острови.

Въпреки че е най-известен като прозаик, лириката му е известна и на читателите по целия свят; стихотворението му „Реквиемът“, което също става негов надгробен камък, е преведено на самоански език и се превръща в патетична песен, все още популярна в Самоа.

Шотландската литература през ХХ – ХХI век

В началото на 20-ти век литературният модернизъм започва да се развива в Шотландия. Този период обикновено се нарича "Шотландски ренесанс". Най-значимият представител на модернисткото движение е Хю Макдиармид (истинско име Кристофър Мъри Грийв), който се стреми да създаде „синтетичен шотландски“ език от различни шотландски диалекти. Макдиармид използва този език в много от своите творби, например в поемата A Drunk Man Looks at the Thistle.

Други шотландски автори, които също се смятат за част от модернисткото движение, са поетите Едуин Муир и Уилям Сутар, романистите Нийл Гън, Джордж Блейк, Нан Шепърд, Арчибалд Кронин, Наоми Мичисън, Ерик Линклейтър и Луис Гибън, както и драматургът Джеймс Брайди. Въпреки че не могат да бъдат наречени писатели от една и съща литературна школа, техните творби са в много отношения сходни.

Някои писатели след Втората световна война, като Робърт Гариок и Сидни Смит, пишат на шотландски, подражавайки на Макдиармид. Други, като Норман Маккейг, Джордж Брус и Морис Линдзи, са писали на английски. Джордж Макай Браун от Оркни стана известен с творбите си, чието действие се развива на тези острови.

Едуин Морган беше добре известен преводач от много европейски езици, а през 2004 г. стана и първият шотландски мàкър (титлата национален поет, присвоена от правителството).

Много шотландски поети от втората половина на 20-ти век (сред тях Мюриел Спарк, Джеймс Кенауей, Александър Трочи, Джеси Кесон и Робин Дженкинс) прекарват по-голямата част от живота си в чужбина, но често се обръщат към шотландския мотиви в творбите им, като например Мюриел Спарк в "Мис Джийн Броуди в най-добрите години" (1961) и Кенауей в сценария за Мелодия на славата (1956).

Шотландските бестселъри включват романи на Алистър Маклийн и историческа фантастика на Дороти Дънет. Авторите от по-младото поколение (1960-1970 г.) включват Шена Маккей, Алън Спенс, Алън Маси и Уилям Макилвани.

От 80-те години на миналия век една от централните фигури в шотландската литература е поетът и литературен критик Филип Хобсбаум. Той беше част от група писатели, която включва също Питър Кравиц, Джеймс Келман, Аласдър Грей, Лиз Локхед, Том Леонард и Онгъс МакНикъл.

Trainspotting (1993) от Ървайн Уелш обикновено се класира сред най-значимите шотландски творби от 90-те години на миналия век, ведно с Morvern Kellar (1995) от Алън Уорнър, Poor Forfortunates (1992) от Аласдър Грей и "Колко късно е всичко“ (1994) от Джеймс Келман. Детективската литература също се развива през този период: Вал Макдермид, Фредерик Линдзи, Кристофър Брукмайър, Куинтин Жардине, Дениз Мейн и Иън Ранкин започват да работят в детективския жанр.

Карол Ан Дъфи

Днес поезията е популярна и в Шотландия. Поети като Дон Патерсън, Робърт Кроуфорд и Катлийн Джейми са известни в Обединеното кралство. А Карол Ан Дъфи стана първата жена и първият шотландски поет, обявен за поет лауреат.

https://ru.wikipedia.org/wiki/Литература_Шотландии

Hatshepsut · 03 Сеп 2023, 23:17:22

Шотландски килт

Килт (на английски kilt, на галски fèileadh) е елемент от мъжкото шотландско национално облекло, традиционното облекло на планинците на Шотландия. Килтът е парче плат, увито около кръста, плисирано отзад и закопчано с 2-3 катарами и презрамки; обикновено килтът се носи заедно със специална чанта за малки предмети, наречена "sporran". Килтът проследява своята история от „голямото каре“ и всъщност представлява неговата долна част. Исторически голямото каре е достатъчно дълго и широко, за да бъде хвърлено през рамо или покрито при лошо време. Килтът е изработен от вълнен плат с традиционен шотландски десèн на карета и райета - тартан.

Днес повечето шотландци използват килта като част от своето официално или сватбено облекло, като сравнително малък брой хора го носят ежедневно. На много места в Шотландия килтовете могат да се видят по време на планински спортни състезания, както и на музикални и танцови изпълнения. В британската армия, както и в армиите на някои други страни от Британската общност, килтът все още е част от военната униформа (най-често за прегледи и паради), не се използва в битка от Втората световна война. Последният полк, който носи килтове по време на боевете през 1940 г., е британският полк "HM Cameron Highlanders".

История

Едно от най-старите изображения на килт, 1630г.

Най-старото описание на голямо каре в планините на Шотландия датира от 1594 г.

Връхната им дреха е петниста роба в различни цветове, с много гънки до средата на прасеца, с пояс около кръста, който се плъзга през краката.

Думата "килт" вероятно идва от шотландското kilt, което означава "да увиеш дрехи около тялото". От своя страна шотландската дума идва от исландското kjilt ("нагънат"), дошъл от викингите, които имали подобно, но с тартан, плисирано облекло.

В планините, с дъждовен климат и планински терен, голямото каре е незаменимо. То дава свобода на движение, затопля, бързо изсъхва, което не може да се каже за панталоните. През нощта се превръща в топло одеяло. Когато се изисква максимална свобода на движение в битка, карето можело лесно да бъде хвърлено и да се втурнеш в атака без дрехи.

През 1746 г., след потушаването на последното якобитско въстание, британските власти забраняват носенето на килт, голямо каре и всяка друга национална дреха, изработена от тартан. Строгата забрана била в сила 36 години. Голямото каре и килт оцеляват благодарение на планинските полкове на британската армия, чиито войници били официално оборудвани с карета и други елементи от националното облекло.

Въпреки че килтът е традиционно шотландско облекло, той става част от националната култура на шотландците сравнително наскоро. Едва в средата на 19 век килтът става популярен сред шотландското благородство и интелигенция, а впоследствие е възприет от населението в равнините и цялата шотландска диаспора в чужбина. Други съвременни представители на келтската група - ирландците, уелсците, жителите на остров Ман - също възприемат носенето на килт (макар и в по-малка степен в сравнение с шотландците).

Голям килт

Тази дреха, известна с много други имена (Great Plaid, Fèileadh-mòr, Breacan-feile, Belted Plaid), е по същество две парчета дебел вълнен плат, зашити заедно. Дължината му може да варира от 4,5 до 9 ярда (приблизително 4,1-8,2 м), но най-често срещаната дължина е 6-7 ярда (5,5-6,5 м). Гънките на една част от плата са събрани на ръка и закопчани с широк колан. Другата част може да се хвърли през лявото рамо и да се използва като наметало, или да се прикрепи към колана, частично да пада от него, или да покрие раменете и главата при лошо време, а също и да служи като одеяло през нощта.

В описание от 1746 г. се казва:

Тези дрехи са доста свободни и помагат на мъжете, които са свикнали с тях, да преодоляват трудни препятствия: да правят бързи преходи, да издържат на суровото време, да пресичат реки. Килтът е еднакво удобен за живот както в гората, така и в къщи. С една дума, помага да се справите с това, което обикновените дрехи не могат.

Все още има много спорове за времето на появата на голямото каре, но със сигурност е известно, че то вече е съществувало в началото на 17 век. По-ранните изображения на "килт" илюстрират по-скоро дълга (с дължина до коляното) риза, изработена от кожа, лен или платно с много гънки и понякога ватирана за по-добра защита. Големият килт най-често се свързва с шотландските планинци, но се използва и в бедните селски низини.

Малък килт

Мария Китерия в малък килт като специална военна униформа

По-често думата „килт“ се разбира именно като „малък килт“ (на английски Little kilt, Fèileadh-beag), тоест всъщност само долната част на голямото каре - парче вълнен плат, увит около бедрата, чиито краища стигат до коляното. Често вече не се държи на колан, а на обикновени каишки с катарами. В долния ъгъл на външния ръб е прикрепен специален щифт - Kilt pin, който не закрепва полите заедно, а е прикрепен за тежест.

Малкият килт най-вероятно се появява едва в началото на 18 век като по-малко обемна и по-малко натоварваща алтернатива на голямото каре. Все още не е известно какви са били първите килтове и как са били ушити. Според легендата килтът е изобретен през 1725 г. от англичанина Роулинсън, управител на стоманодобивна фабрика в Лохабер. Именно той предлага за удобство да се остави само долната част на голямо каре.

Най-старият оцелял килт датира от 1794 г. и е бил носен от войник в Gordon Highlanders.

Модерният килт е доста сложна конструкция от 3-8 ярда материал, обикновено вълна с тартан, но има утилитарни или супер модерни килтове, изработени от други видове плат. Има 2 основни начина на плисиране на килтове - box pleated и knife pleated. Килтовете, изработени от тежка дебела вълна, са почти неразрушими и служат вярно на своите собственици в продължение на много години.

https://ru.wikipedia.org/wiki/Килт

Hatshepsut · 04 Сеп 2023, 16:28:51

Шотландската кухня

Шотландската кухня съчетава в себе си келтската и британската кухня, но въпреки това тя има своя чар и обособена кулинарна нотка, която покорява гурманите по цял свят. Така например доста от хората по света споделят, че тя е доста по-нестандартна и интересна сравнение с британската, но и много лесна.

Един от основните ингредиенти в шотландската кухня е месото. Традиционните начини за готвене в Шотландия са осоляването, пушенето и печенето, като именно те придават този необичаен вкус на гозбите. Ако решите да посетите красивата и приказна Шотландия, тогава именно тези популярни шотландски ястия трябва да са в списъка ви със задължителни кулинарни дестинации.

Кок-а-лики

Това е много стара традиционна рецепта, която се предава от поколение на поколение. Приготвя се с всичко, което имате в градината си, като задължителна съставка са обаче сините сливи. Имено те омекотяват леката горчивина на праз лука, но и добавят лека сладост и неповторим вкус на блюдото. След разходка по брега или в сенчеста гора, затоплящата супа е идеалният завършек на деня.

Черен пудинг

Той е съчетание от доста нестандартни съставки, а именно свинска мас, зърнени храни, кръв и специална смес от подправки. Определено има специфичен вкус и далеч не всички биха го оценили. Традиционно черният пудинг се поднася със свинско, морски дарове или плодове (круши, ябълки).

Хагис

Стигнахме и до най-известното шотландско ястие в света. Приготвя се от овнешки шкембе дреболии (сърце, черен дроб и бели дробове), лук, подправки и сол, като всичко това се вари в овнешки стомах.

Хагис (на английски: haggis) е традиционно шотландско ястие. Представлява ароматна саздърма от агнешки дреболии, подобна на българския бахур.

Произходът му обаче трябва да се търси още в древна Гърция – споменат е в произведението на Аристофан „Облаците“ през 423 г. пр.н.е.

Шотландският хагис се приготвя от овесено брашно и нарязани на дребно вътрешности като сърце, черен и бял дроб. Сместа се овкусява с лук и ароматни подправки и се натъпква в стомаха на овца. След това се вари няколко часа и е готова за консумация.

Заради пълнежа от карантия продажбата на хагис е забранена в някои страни.

Румбледетамбс

Ястието с непроизносимото име всъщност представлява картофи със зеле и лук. Всичко се пържи в голямо количество олио, добавя се ситно нарязаният лук и зелето, като накрая всички ингредиенти се смесват с картофено пюре и се покриват богато с чедър, когато се сервира.

Шотландски пай

Формата на шотландския пай винаги е традиционна - кръгла и диаметърът е не повече от 10-15 см. Пълнежът може да е различен, като най-разпространеният е каймата от телешко или говеждо. Типичен за Шотландия е соленият пай.

Кранахан

Това е десерт, който се приготвя на основата на сметана, уиски, мед и ягоди. Рецептата е много лесна и божествено вкусна, като днес сладкото изкушение се сервира дори в много ресторанти по света.

Каллен скинк

Родината на тази ароматна супа е едноименното село в северната част на Шотландия. Приготвя сее от пушена пикша (особен вид треска). Популярната по цял свят рецепта има много вариации: добавяне на сметана или мляко вместо вода, използване на сурова риба вместо пушена риба и много други.

Яйца по шотландски

За да бъдем максимално честни, ще добавим че яйцата по шотландски са част от британска кухня, но би било грешно да не ги включим, тъй като днес са част и от традиционната шотландска кухня. Това реално са варени яйца, които са покрити с кайма и се консумират за закуска или като основно ястие.

Шотландската кухня е много различна и интересна. Със сигурност ще ви хареса нейния богат и плътен вкус. Ако решите да се развихрите в кухнята и да изненадате семейство си, тогава със сигурност може да опитате тези невероятни популярни шотладнски ястия.

Шотландски ейл

Шотландският ейл (на шотландски келтски: Hivy; на английски: Scottish Ale, Scotch Ale) е вид бира от вида ейл, създаден в Единбург, Шотландия през 18 век.

Бирите, обозначавани като Scottish Ale и Scotch Ale, са много популярни, освен в родината си, и в САЩ, където се произвеждат от местни пивоварни.

Характеристика

С термините Scottish Ale и Scotch Ale се обозначават две групи ейлове, родово обединени в категорията „шотландски ейл“.

Scottish ейловете са класифицирани въз основа на шилинг системата. Те са разпределени, в три групи: 60 шилинга (60/-) = Light; 70 шилинга (70/-) = Heavy и 80 шилинга (80/-) = Export.

Основната разлика между тези видове е алкохолно съдържание. Scottish ейловете са с от тъмнокехлибарен до тъмномеден цвят и имат ниска до средна карбонизация (газировка). Вкусът е малцов, не са прекалено силни и се отличават с лека хмелна горчивина и плодови аромати. Алкохолното им съдържание варира от 2,5 до 6 об.%.

Scotch ейлът, известен също като „Strong Scotch Ale“ и „Wee Heavy“ е с по високо алкохолно съдържание от Scottish ейловете – от 6,5 до 10 об.%. Както и други силни ейлове като Барли уайн, тези бири се отличават с карамелена сладост, слаба горчивина и плодов аромат. По несъществуващата вече шилинг система са класифицирани от (90/-) до (160/-). Scotch ейловете се отличават с меден до тъмно кафяв цвят и богат малцов вкус и аромат, с нотки на сливи, ядки и/или стафиди.

https://gotvach.bg/

https://bg.wikipedia.org/wiki/Хагис

https://bg.wikipedia.org/wiki/Шотландски ейл

Hatshepsut · 05 Сеп 2023, 15:19:10

Национално знаме на Шотландия

Националното знаме на Шотландия е бял диагонален кръст (андреевски) на син фон.

Съотношението между ширина и дължина на знамето не е регламентирано, обикновено е 2:3 или 3:5. Ширината на диагоналните ивици, образуващи кръста, е една пета от ширината на знамето.

Според легендата през 832 г. крал Ангус Втори преди битката с англичаните се помолил горещо на Бог да му дари победа и дал обет, че ако победи, ще обяви свети апостол Андрей Първозвани за покровител на Шотландия. На сутринта облаците образували бял кръст на синьото небе във формата на буквата X. На такъв кръст бил разпънат свети апостол Андрей. Войските на Ангус Втори, макар и по-малобройни, удържали победа. Така свети апостол Андрей Първозвани бил обявен за светия покровител на Шотландия.

Първото изображение на този кръст като национален символ се появява на печата на шотландската гвардия през 1286 г., а самото знаме с този символ – през 1542 г. През 1601 г. знамето на Шотландия е обединено с Английското знаме в знамето на Великобритания.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Национално знаме на Шотландия

Кралски щандарт на Шотландия

Знамето на Шотландия (на английски: Flag of Scotland, на галски: Bratach na h-Alba, Scots Banner o Scotland) е официалният и държавно-исторически символ на Шотландия, националното знаме на шотландския народ. Представлява син правоъгълен панел с бял наклонен (Андреевски) кръст. В някои източници шотландското знаме се нарича Андреевски кръст. За разлика от кралския щандарт, знамето с наклонен кръст е достъпно за обществено ползване. Знамето се използва от отделите на шотландското правителство като един от основните официални символи на страната. През деня флагът се вее върху всички сгради на шотландското правителство.

Белият кръст на син фон е един от най-разпознаваемите символи на Шотландия.

История

Според легендата християнският апостол и мъченик Андрей Първозвани, покровител на Шотландия, е разпънат на наклонен кръст. Първите икони, изобразяващи сцената на разпятието, вероятно се появяват по време на управлението на Уилям I. В края на 13 век изображението на кръста се появява на шотландски печати, по-специално през 1286 г. присъства на печата на шотландската гвардия. В края на 14 век изображението на разпятието без тялото на самия св. Андрей Първозвани става широко разпространено и този символ (бял наклонен кръст) получава името „салтир“ или crux decussata (в превод от латински „X-образен кръст“) в шотландската хералдика“). В днешно време думата "saltir" се използва като алтернативно име за шотландското национално знаме. През 1385 г. шотландският парламент постановява, че бял кръст трябва да бъде показан на бронята на всички войници, както отпред, така и отзад. Първото споменаване на използването на това знаме е във Виенската книга на часовете, издадена около 1503 г. В този случай белият кръст е разположен не на син, а на червен фон. Появата на синия фон датира най-рано от 15-ти век, а първата надеждна илюстрация на синьо-бял флаг се появява в Регистъра на шотландските войски на Дейвид Линдзи (ок. 1542).

Версията за свещения произход на символа се връща към хрониста Уолтър Бауър и историка Джордж Бюканън. Те твърдят, че концепцията за знамето е свързана с битка от 9-ти век, в която крал Ангус II води комбинирана армия от пикти и шотландци срещу англичаните и крал Етелстан. Тогава в синьото небе се появил чудотворен бял кръст, който войските на Ангъс възприели като знамение за победа.

До 2003 г. използваният нюанс на синьото не е регулиран. Традиционно се смята, че цветът символизира небето, на фона на което през 832 г. пиктският крал Ангус, преди битката с англите, видял знак от бели облаци под формата на X-образен кръст (на такъв кръст, според според легендата Андрей Първозвани, смятан за покровител на Шотландия, е разпнат). Въпреки това, Адмиралтейството използва по-тъмни нюанси на синьото поради тяхната издръжливост, тъй като естествените багрила са имали тенденция да избледняват бързо през 18 век. Последното обстоятелство води до разпространението на по-тъмни версии на знамето на Шотландия.

Знаме на Шотландия (1542-2003)

На 18 януари 2003 г. шотландският парламент реши да стандартизира нюанса на синьото и препоръча съответствие с Panton цвят 300.

https://ru.wikipedia.org/wiki/Флаг Шотландии

Hatshepsut · 06 Сеп 2023, 15:22:00

Герб на Шотландия

Кралският герб на Шотландия е официалният герб на шотландския крал от деня, в който е одобрен през 12-ти век, докато Кралство Шотландия, в съответствие с Договора за съюз от 1706 г. и Акта за съюза от 1707 г., влиза в Кралство Великобритания.

В момента официалните власти използват вариант на националната емблема на Шотландия в Обединеното кралство, в който оригиналният герб е поставен в четворен щит на герба на кралица Елизабет II, заедно с гербовете на Англия и Ирландия.

Герба на Шотландия в състава на Великобритания (от 1952г.)

История

Двойка вътрешни червени контури, отвън и отвътре, редуващи се с лилии, границата е известна като royal tressure - „кралска граница“. Лилиите в кралската граница традиционно са символ на „Стария съюз“ с Франция, което е малко вероятно, тъй като този съюз не е възникнал до 13 век, когато кралската граница става твърдо установена като част от герба в течение на годините. Може да е добавен само за да направи герба по-отличителен, тъй като лъвът вече е бил използван от няколко лордове и крале.

Хералдическа рисунка на краля на Шотландия

Първите известни подобия на този герб са използвани през 12-ти век от крал Вилхелм I Лъва, въпреки че не могат да бъдат намерени следи от тях върху неговия печат. Въпреки това изправеният лъв може ясно да бъде видян върху печата на неговия син Александър II. През годините много автори твърдят, че този герб може да е бил много по-стар; дори Александър Нисбет, смятан за един от най-автентичните шотландски хералдисти, твърди, че лъвът е приет за първи път като лична значка от легендарния Фъргюс и че кралската граница е добавена по време на управлението на Ахей. Това очевидно не е вярно: дори ако Фъргюс и Ахей са съществували, то това е било няколко века преди възникването на хералдиката.

През вековете гербът е преминавал от монарх на монарх, променяйки се само с леки вариации в детайлите. В някои ранни примери лъвът държи меч или носи корона, а кралската граница понякога се тълкува като вътрешна или проста граница. Много от тези сравнително незначителни промени изглежда са резултат от личните усилия на зидари, тъкачи, художници и скулптори, които са се опитвали през вековете да създадат или възпроизведат герба от този период, както и грешки и недоразумения от страна на чужди хералдични художници.

По време на управлението на Джеймс III, шотландският парламент прави любопитен опит да се отърве от кралската граница, приемайки акт, който гласи: „Кралят, по съвет на Трите съсловия, посочи, че отсега нататък не трябва да има двойни граници около неговия герб, но сàмо герб с лъв без нищо друго." Това състояние на нещата, очевидно, не е продължило дълго време, скоро Джеймс III възстановява кралската граница, първо без върха, а след това в оригиналния ѝ вид.

https://ru.wikipedia.org/wiki/Герб Шотландии

Български Националистически Форумъ

История на Шотландия

Hatshepsut

Hatshepsut

Hatshepsut

Hatshepsut

Hatshepsut

Hatshepsut

Hatshepsut

Hatshepsut

Hatshepsut

Hatshepsut

Hatshepsut

Hatshepsut

Hatshepsut

Hatshepsut

Hatshepsut

Hatshepsut

Similar topics (5)