История на Италия

[Hatshepsut]

История на Италия

Общ преглед


Гледка от Рим - столицата на Италия

И така, може би от най-ранно регистрираните племена на Апенините са лигурите, дали името на едно от италианските морета, както и на едноименната област в Италия. През III-то хилядолятие пр. Хр. в днешните италиански земи се настаняват италийските племена – латини, фалисци, оски, умбри, сабини и др.
През II-то хилядолетие пр. Хр. в Паданската равнина се заселват етруските. Те създават своя култура, имат собствена писменост, дори по-късно римляните заимстват техните отличителни знаци за царската институция. В историята на Рим настъпва т. нар. Царски период (753—509 г. пр. Хр.). Според римското историческо предание последният римски цар Тарквиний Горди управлява жестоко и самоволно, което предизвиква масово недоволство. Римските патриции оглавяват въстание срещу него и той е изгонен от Рим. С тези събития се свързва премахването на царската власт и установяване на републикански строй в Рим (509 г. пр. Хр.). Краят на царския период на Рим е в същото време и край на етруското господство там.
Постепенно племената на Древна Италия се смесват с автохтонните обитатели, което се отразява на техния език и култура, а след завоюването на Италия от Рим всички разнородни компоненти се сливат в една народност. Господстващ език става латинският.

Следващите четири века (509 г.пр. Хр. до 79 г. пр. Хр.) минават под знака на Римската република. През този период Рим става най-могъщата робовладелска държава, стопанин на Средиземноморието. Водят се победоносни войни с етруските, латините, галите, самнитите, картагенците, гърците, илирите, македонците, германските племена. На фона на военните завоевания се открояват и личностите на римляни, останали в исорията със своя принос в литературата и философията. Такива са Ений, забележителен римски поет, пръв описал в стихове цялата история на Рим, Марк Тулий Цицерон, римски политически деец, писател и забележителен оратор, Тит Лукреций Кар, древноримски поет и философ-материалист, автор на поемата ,,За природата на нещата", Хораций (Квинт Хораций Флак), римски поет, син на освободен роб, Публий Овидий Назон, бележит поет от времето на Август, както и много други. Изявяват се талантливи военачалници като Публий Корнелий Сципион, Гней Помпей, Марк Випсаний Агрипа, Гай Юлий Цезар и Октавиан Август, който става и първият римски император.

Периодът от 30 г. пр. Хр. до 254 г. сл. Хр. се определя като епоха на Ранната Римска империя (Принципат). Първият римски император е ОктавианАвгуст, основател на римската династия на Юлио-Клавдиите. След него властта поема осиновният му син Тиберий. Следват управленията на римските императори Калигула, Клавдий, Нерон. Принципатът на Веспасиан Флавий поставя началото на династията на Флавиите. Начело на Рим до 96 г. застават синовете на Веспасиан, императорите Тит Флавий и Домициан Флавий. Идва ред на управлението на императорите от династията на Антонините. Това е т. нар. ,,златен век на империята", епоха на блестящи успехи и могъщество на Римската империя. Други римски принципати са тези на Луций Аврелий Комод Антонин, Марк Улпий Траян, Публий Елий Адриан, Антоний Пий, Марк Аврелий Антонин, Марк Кокций Нерва. По това време творят такива велики представители на римската философия и литература като Сенека Млади, римски философ, оратор, писател и политически деец, основател и представител на римската стоическа философия, Гай Плиний Секунд (Стари), римски писател, Публий Карнелий Тацит, най-известният римски историк, писател, прекрасен стилист, политик, оратор, Децим Юний Ювенал, римски поет, един от най-забележителните римски сатирици.

Късната Римска империя (Доминат) представлява важна част от историята на Европа и света през периода от 197 г. до 476 г. Но това е и начало на криза в Римската империя. В борбата между конкурентите за императорския престол надделява Луций Саптимий Север, талантлив пълководец, който поставя началото на нова династия — на Северите. След него управляват Марк Аврелий Антония (Каракала), Варий Авит Басиан (Елагабал), Александър Север. С гибелта на Александър Север завършва династията на Северите. Римската държава навлиза в период на икономическа и политическа криза. На трона в Рим се изреждат за кратко време така наречените "войнишки императори". Варварските племена се възползват от кризата и нахлуват в империята, от която постепенно отпадат някои провинции. Известно подобрение настъпва едва при император Клавдий II и сина му Аврелиан. През 284 г. на власт идва Диоклециан, който прави опити за укрепване на държавата. Той въвежда системата на тетрархия  (управление на четиримата) и разделя империята на два дяла - източен и западен. След него на престола застава Константин I. По време на неговото управление християнството става равноправна религия. Създадена е новата столица Константинопол. Кризата в западната част на империята обаче все повече се засилва. През 395 г. император Теодосий I обявява християнството за държавна религия. Малко преди да почине той разделя империята на Източна и Западна. Поставено е началото на Средновековието в Европа.

В Италия Средновековието се характеризира с децентрализираност и голямо влияние на Католическата църква. Одоакър, поел властта след последния римски император Ромул Августул, управлява до 493 година, титулувайки себе си крал на Италия. Управлението му приключва с нападението на остготите, което в крайна сметка довежда и до Третата Готическа война. В нея византийският император Юстиниан I надделява над остготите, но войната опустошава Италия и довежда до още по-голямото й разпокъсване от страна на лангобардите. Техните нападения окончателно потъпкват надеждите за възстановяване на Западната империя и разделят Апенинския полуостров на градове-държави и малки деспотии. През следващите няколко века Папската институция остава единствената форма на власт в Италия.
Икономическият възход в Европа към 1000 година, както и увеличаването на несигурността в сухопътните маршрути довежда до по-голямо търсене на морския транспорт в Средиземно море. Формират се морските републики - градове-държави, издържащи се предимно от търговия и транспорт на стоки. Такива са Генуезката и Венецианската републики. Сравнително по-голямата свобода на населението в тези държави е предпоставка за артистичния и научен подем в края на 14 век. По това време влиянието на Папската държава започва да отслабва и градовете-държави в по-развитата северна Италия стават напълно независими от Свещената Римска империя и започват развиват да се бързо. Възниква италианският Ренесанс.

Ренесансът се заражда в Тоскана и по-специално във Флоренция. Този период се характеризира с връщане към ценностите на Античността и внедряването им в изкуството, философията и архитектурата. Фокусът на възприятие от страна на ренесансовите мислители се измества от Бога към човека. Това е и една от първите стъпки към отхвърлянето на теократично-феодалният модел на Средновековието. Артистичните постижения на италианските творци оказват огромно влияние върху по-нататъшното развитие на Европа. В световното културно наследство от отва време остават сонетите на Петрарка, ,,Владетелят" на Макиавели и ,,Декамерон" на Бокачо; фреските и картините на Джото,  Ботичели, Тициан; разнообразните творби и открития на Микеланджело и Леонардо да Винчи; архитектурните проекти на Андреа Паладио и Брунелески. Същевременно след внедряването на редица научни открития, като например компасът, морските пътешествия стигат до далечни и непознати дотогава земи.
Заедно с културното и научно разнообразие на Ренесанса обаче идват и редица проблеми, сред които чумната епидемия и войните за власт между градовете-държави и местните благороднически семейства. Така една след друга избухват редица войни — Италианските войни, които продължават до 1559 година.

Отслабената от войните и чумните епидемии Италия в крайна сметка попада под управлението на Хабсбургска Испания (1559—1713) и Хабсбургска Австрия (1713—1796). В тези години централизирана италианска държава на практика не съществува. Към 1790 на Апенинския полуостров и в съседните региони под влиянието на италианската култура съществуват венецианската и генуезката републики, кралствата Сардиния и Сицилия и Папската държава. По-малки независими държави са Република Лука, Пармското херцогство, Моденското херцогство, Сан Марино и Република Рагуса (в дн. Хърватия). Всички тези държави до 1796 са под индиректен австрийски контрол, а след инвазията на Наполеон от 1796 г. Франция и Австрия си поделят хегемонията над региона. Създаването на сателитни на Франция държави обаче, като Цизалпинската република, поражда първите искри на италианския национализъм. През 1802 година Цизалпинската република е реформирана в Италианска република, а Наполеон се провъзгласява за неин ръководител. През 1805 към нея са включени Венето и Далмация, и републиката се преобразува в Италианско кралство.
След битката при Лайпциг през октомври 1813 г. краят на наполеоновата империя започва да става очевиден. Италианските държави изоставят съюза си с Франция и се съюзяват с австрийците. През 1814 г. Наполеон абдикира, а последвалият Виенски конгрес разпокъсва Италианското кралство и връща политическата обстановка на Апенинския полуостров почти такава, каквато е била през 1796 и започва нов период на политическа разпокъсаност.

Днешна Италия става национална държава едва на 17 март 1861 г., когато съществуващите дотогава държави на полуострова и Двете Сицилии се обединяват от крал Виктор Емануил II от Савойската династия, дотогава крал на Пиемонт и Сардиния. Архитектът на обединението на Италия е Граф Камило Бенсо ди Кавур, първият министър-председател на Кралство Италия. Рим остава още 10 години под властта на папата и се присъединява към Италия на 20 септември 1870 г., с което италианското обединение е окончателно завършено. Днес Ватикана е независима държава, обградена от Италия (също като Сан Марино).
Италия, макар и победителка в Първата световна война, печели след нея твърде малко, което предизвиква недоволство и чувство за несправедливост в италианците. През 1922 г. на власт идва Бенито Мусолини. Неговата партия — Фашистката, в крайна сметка заема всички места в парламента и Италия става първата в света държава с изцяло фашистко управление. То се характеризира с налагането на корпоративен икономически модел и провежда антикомунистическа и милитаристична политика. Фашистката идеология е открито тоталитарна и тази черта е записана в "Доктрина на фашизма". По-голямата част от средствата за производство са национализирани, но частната стопанска дейност не е елиминирана или забранена. Наложена е пълна цензура върху всички видове медии, макар да не са организирани активни преследвания срещу интелигенцията. Създадена е Национална доброволческа милиция, която да следи дейността на противниците на режима. Италия се превръща в полицейска държава. Фашизмът залага силно на сравненията на Италия с древен Рим и се стреми да популяризира италианската култура, отхвърляйки чуждото влияние вътре в страната. Мусолини също започва активна борба с всички видове престъпност, и в Италия за пръв път мафията загубва влиянието си в Сицилия и южните провинции, но част от босовете й успяват да избягат и намират убежище в САЩ. През 1936 г. италианската армия окупира Абисиния и се полага началото на т.нар. Италианска империя - опит на Мусолини да създаде втора Римска империя. През 1939 г. е анексирана и Албания. Италия сключва специален военен съюз с Нацистка Германия - т.нар. "Стоманен пакт", а по-късно е сформиран тристранен пакт, в който влиза и Япония. За да поддържа добрите отношения с Германия, в края на 30-те години Мусолини прокарва расова политика (въпреки че той самият не е поддръжник на антисемитизма). Германия и Италия се сражават срещу западните съюзници в Африка, макар италианската армия да понася много повече загуби, отколкото Вермахта. Трите страни биват победени през Втората световна война и е сложен край на фашисткото управление.
На 2 юни 1946 г. се провежда референдум за монархията, след който се създава Италианската република и по тази причина се приема нова конституция на 1 януари 1948 г. Членове на кралското семейство са изпратени в изгнание заради връзки с фашисткия режим и получават правото да се върнат в родината си едва през 2002 г.
Това е, опитахме се да разкажем в няколко абзаца основните монети от историята на Древен Рим и Италия. Но това е само въведение. Идеята ни е да ви заопзнаваме с Италия, древна и съвременна, по време на цялото ви обучение в нашия италиански езиков център. Да разберем Италия и италианците, като обръщаме внимание на езика, на историята, на културата и на съвременната италианска действителност.

https://www.italianskiezik.com/

[Hatshepsut]

География на Италия


Географска карта на Италия

Италия е държава в Южна Европа разположена на Апенинския полуостров, островите Сицилия (24 400 km²), Сардиния (23 800 km²), Елба (224 km²) и редица малки острови в Адриатическо, Йонийско, Средиземно, Тиренско и Лигурско море.

Географско положение, граници, големина, брегова линия

Италия се намира в пределите на горската зона на умерения климатичен (на север) и в субтропичния пояс (на юг). На нейната природа огромно влияние оказва Средиземно море, в басейна на което тя е разположена. Общата дължина на сухоземната, в т.ч. речна граница на Италия е 1936 km. На северозапад граничи с Франция (дължина на границата 515 km), на север с Швейцария (718 km) и Австрия (415 km), на североизток със Словения (218 km) и в средата с анклава Сан Марино (70 km). Има излаз на Адриатическо (1128 km), Йонийско (795 km), Средиземно, Тиренско (963 km) и Лигурско море (415 km), с обща дължина на бреговата линия 5599 km, от които континетална брегова линия 3301 km и островна – 2298 km, в т.ч. Сицилия – 867 km, Сардиния – 973 km и останилите острови – 458 km. В тези си граници площта на Италия е 301 338 km², която ѝ отрежда 9-то място по големина в Европа.

Бреговете на Италия са слабо разчленени, като удобните пристанища са малко. Най-силно е разчленено южното крайбрежие на Апенинския полуостров. По западното крайбрежие има няколко плитки заливи с дъгообразна форма (Генуезки, Гаета, Неаполски, Салернски и др.). Бреговете на Лигурско море са предимно абразионни и изобилстват с малки заливи и заливчета. По крайбрежието на Тиренско море високите участъци се редуват с акумулативни равнини. На югоизток преобладават стръмните брегове с признаци на съвременно издигане, а източните брегове са предимно плоски, на североизток – лагунни, подложени на епейрогенно потъване (особено в района на град Венеция).

Територията на Италия, заедно с островити се простира между 36° и 47°с.ш. и между 6° и 18°и.д. Крайните точки на страната са следните:

• крайна северна точка – (47°05′31″ с. ш. 12°11′09″ и. д.), на границата с Австрия, на 5,5 km североизточно от селцето Предой.
• крайна южна точка – (36°38′40″ с. ш. 15°04′40″ и. д.), нос Изола де ла Коренти, на южния бряг на остров Сицилия.
• крайна западна точка – (45°06′09″ с. ш. 6°37′38″ и. д.), в Котските Алпи, на границата с Франция.
• крайна източна точка – (40°06′26″ с. ш. 18°31′12″ и. д.), нос Палация, на източния бряг на полуостров Салентина, на 2,7 km югоизточно от град Отранто.

Релеф

В Италия преобладават планините и възвишенията, съставляващи около 4/5 от нейната територия. Северната част на страната е заета от Алпите. Най-високи са Западните Алпи с връх Монблан (4807 m), най-високата точка на страната. Те са със стръмни склонове, разчленени от дълбоки и тесни напречни дефилета и тук се наброяват до 15 големи долинни ледника. Източните Алпи с височина до 3899 m (връх Ортлес) също притежават няколко ледника, основно в масивите Бернина, Адамело и Ортлес. Те са силно разчленени от трогови долини, частично заети от езера и имат широка предпланинска полоса. На североизток те се състоят предимно от стръмни варовикови окарстени масиви и хребети, преминаващи на изток в задграничното плато Карст. На юг от Алпите е разположена обширната Паданска низина, която на запад е слабо нахълмена, а на изток е плоска и постепенно се понижава към Адриатическо море. В подножията на Алпите и Апенините лежат високи равнини (височина 200 – 500 m), изградени предимно от рохкави водонепроницаеми пластове. Покрай река По са разположени глинести заблатени ниски равнини (височина 50 – 100 m), подложени на съвременно потъване (до 3 mm годишно). На юг от Паданската низина, на Апенинския полуостров, почти на 1200 km от северозапад на югоизток се простират Апенините. На север те се състоят от редица паралелни или кулисообразно разположени хребети и масиви. Най-високи са Централните Апенини с връх Корно (2912 m). В западната част на полуострова са разположени средно високи планини, редуващи се с хълмисти райони и малки равнини. Тук има редица угаснали и действащи вулкани (Амиата, 1734 m, Везувий, 1277 m) и лавови полета. На югоизток покрай бреговете на Адриатическо море се простират окарстените варовикови плата Гаргано и Ле Мурдже. Южната част на Апенинския полуостров е заета от Калабрийските Апенини (височина до 1956 m). Италианските острови имат предимно планински релеф. На тях има няколко известни вулкана: Етна (3340 m), Стромболи, Вулкано. В Средна и Южна Италия са характерни честите и силни земетресения, които нанасят сериозни разрушения и вземат човешки жертви (Месинско 1908 г., Сицилианско 1968 г.).

Геоложки строеж, полезни изкопаеми

Полезни изкопаеми на Италия. Метали: Al – алуминий, Mn – манган, Fe – желязо, Hg – живак, PM – полиметални руди, PY – пирити. Горивни полезни изкопаеми: C – каменни въглища, L – кафяви въглища (лигнит), P – нефт, G – природен газ. Други полезни изкопаеми: ASB – асбест, F – флуорошпат, K – калийни соли, MAR – мрамор, S – сяра.

Територията на Италия се отнася към Алпийската геосинклинална (нагъната) система. Голяма част от нея е заета от кайнозойски нагънати планински съоръжания – Алпи и Апенини, разделени от предпланинското потъване на Паданската низина. На остров Сардиния, полуостров Калабрия и североизтока на остров Сицилия на повърхността се откриват части от херцински и докамбрийски гранитогнайсови масиви. Такъв масив изгражда основата на адриатическото крайбрежие на Италия, като тук той е покрит с чехъл от мезокайнозойски варовици (платата Ле Мурдже и Гаргано).

Италианските Алпи са разположени в пределите на централнокрисналинните, южноваровиковите и пясъчно-глинестите (гравийни) зони на Алпите. На запад в техния строеж участват автохтонните кристалинни масиви Меркантур, Монблан и др., а също и Пенинските покривки съставени от кристалинни шисти и гнайси. В Източните Алпи варовиковите породи образуват системата на източноалпийските покривки, насочени на север. Същия покривен ефект има и строежа на Северните Апенини. Открояват се три покривни системи, насочени на север: долнотосканска (изградена от палеозойски шисти и карарски мрамори), горнотосканска (еоценски пясъчници) и лигурска (люспести глини и шисти с включени офиолитови скали). Централните и Южните Апенини са автохтонни, изградени от мезозойски, палеогенови и неогенови варовици и кредни формации. В строежа на западните предпланински части на Апенините, близо до Рим, наред със седиментните и метаморфни скали участват мощни вулканични слоеве от лави и туфи (трахити, липарити), изграждащи редица изгаснали вулкани с огромни калдери, превърнати в езера (Брачано, Болсена, Вико). Близо до Неапол вулканичните туфи и лави изграждат Флегрейските полета с разнообразни вулканични проявления: фумароли, изригващи па̀ри и газове, изгаснали вулкани и др. В Южна Италия се намират едни от най-големите в света действащи вулкани (Етна, Везувий и др.), разположението на които е подчинено на дълбоки разломи в земната кора. Паданската низина е запълнена с мощен слой (до 8000 m) от неогенски и антропогенски пясъчно-глинести морски и континентални наслаги.

От горивните полезни изкопаеми най-известни са каменните въглища в югозападната част на остров Сардиния и в Алпите (Аоста), кафяви въглища (Сан Джовани Валдарно), лигнити и битуминозни шисти, привързани към палеоген-неогеновите наслаги в Централните Апенини. Нефт и газ се добиват от неогеновите седименти в Паданската низина и предпланините на Апенините (Емилия-Романя), а също в мезозойските и кайнозойските наслаги на остров Сицилия (Рагуза). Основните рудни находища са привързани към древните метаморфни комплекси: оловни, цинкови и железни в Сардиния (Иглезиенте), железни на остров Елба и в Тосканските Рудни планини. В карстовите падини на Абруците, Апулия и полуостров Гаргано се съдаржат боксити. По запаси на живачна руда (находището в Амиата) Италия заема 2-ро място в света след Испания. Във варовиково-глинестите неогенови слоеве на остров Сицилия заедно с гипса има големи находища на сяра. В северната част на Апенините е разположено известното находище на красивите облицовъчни и скулптурни карарски мрамори (Тоскана). От миоценските седименти в Сицилия и Калабрия се добива каменна сол (Галяно Кастелферато, Катандзаро). В страната има многочислени източници на минерални и термални води. В Тоскана естествените термални води (100 – 120°С) и па̀ри, отделящи се от недрата на земята се използват за добив на електроенергия и борна киселина.

Климат

Климатът на Италия в значителна степен изпитва влиянието на Средиземно море, което усилва бариерната роля на Алпите, заграждащи страната от студените северни ветрове. В по-голямата част от територията на Италия климатът е субтропичен средиземноморски, а в Паданската низина – преходен от субтропичен към умерен. В планините се проявява височинната поясност. Лятото е горещо и сухо със средни юлски температури в подножията на Алпите 20 – 22°С, в Паданската низина 22 – 24°С, а на Апенинския полуостров и островите от 23°С до 28°С. По време на преминаването на ветровете сироко температурата се повишава до 40 – 45°С. В Алпите на височина над 3500 m юлската температура се понижава до 0°С. Средната януарска температура в подножието на Алпите и в Паданската низина е около 0°С, а на Апенинския полуостров и островите от 1°С до 12°С. В Алпите често се наблюдават температури до -15°С -20°С. В някои алпийски долини (Аоста, Суза) резките повишения на температурата на въздуха през зимата и пролетта предизвикват фьонови ветрове. Климатът по крайбрежието на Тиренско море е с 1 – 2°С по-топъл, с този по бреговете на Адриатическо море. Топли зими има и по крайбрежието на Лигурско море, защитено от север от планини, спиращи нахлуването на студени въздушни маси. През зимата, а в централните и северните райони през есента и пролетта преминават циклони, предизвикващи обилни валежи и чести промени на времето. Най-влажните райони на страната са Източните Алпи и Северните Апенини с годишна сума на валежите над 3000 mm, а също и западните планински склонове. По източните склонове и във вътрешните райони на Италия годишната сума на валежите е 600 – 800 mm, а във вътрешните райони на Сицилия и Сардиния под 500 mm годишно. Максимумът на валежите в Алпите е през лятото, в Паданската низина и в северните части на Апенинския полуостров – през пролетта и есента, а на юг – през зимата. Границата на снежната линия се колебае на височина около 2800 – 3200 m. На територията на Италия има над 800 планински ледника, като най-големия – Миадже е в масива Монблан и е с дължина 10 km.

Води

Река По при Гуастала

Най-гъста речна мрежа Италия има на север, където протича най-голямата ѝ река По (дължина 652 km), образуваща с притоците и каналите крупна плавателна система. На изток в Паданската низина протичат реките Адидже, Брента, Пиаве, Таляменто, Рено и др. В долните си течения вследствие отлагането на наноси коритата на реките често се намират над повърхността на равнината, породи което са защитени с високи диги, пробиването на които предизвиква големи наводнения (1951, 1953, 1966). Реките на север освен дъждовно получават също снежно и ледниково подхранване и имат пролетно-лятно и есенно пълноводие. Водите им се използват за напояване, а в Алпите и като източник на хидроенергия. Реките на Апенинския полуостров и островите са маловодни, имат предимно дъждовно подхранване, есенно или зимно пълноводие, а през лятото често пресъхват. Най-големите реки на Апенинския полуостров са Арно и Тибър.

Голяма част от крупните италиански езера (Гарда, Комо, Лаго Маджоре и др.) се намират в предпланините на Ломбардските Алпи, разположени в тектонски котловини, преодълбани от древните ледници. Те са плавателни, а по бреговете им са разположени много курорти. На Апенинския полуостров значителните по площ езера (Болсена, Брачано и др.) заемат кратерите на изгаснали вулкани.

Почви и растителност

В Алпите на височина до 800 m са развити планински широколистни гори, предимно дъбови, с примеси от кестен, ясен и клен, а на височина от 800 до 1800 m – букови и иглолистни гори, развити върху планински кафяви горски почви, планински торфени почви и рендзини. Нагоре следват храсти, субалпийски и алпийски пасища върху планинско-ливадни почви, а в най-високите части преобладават оголени скали и каменисти повърхности. В Паданската низина в миналото са били разпространени дъбови гори, влажни ливади и храсти, развити върху алувиални и кафяви горски почви, а сега преобладава културната растителност. На Апенинския полуостров и островите Сицилия и Сардиния на височина до 500 – 600 m естествената растителност е представена от малки горички съставени от каменен и корков дъб, пиния, алепски бор и храстови формации развити върху кестеняви, вулканични и, отчасти тъмноцветни почви (смолници). Нагоре, до 1000 – 1500 m преобладават планинските широколистни огри съставени от дъб, бук и кестен върху кестеняви, кафяви горски почви и рендзини. Над 2000 m са разпространени планински смесени гори от бук, смърч, ела и бор. С изсичането на горите големи размери добива почвената ерозия. Горните участъци на най-високите масиви са заети от субалпийски пасища, развити върху планинско-ливадни почви.

От горния ляв ъгъл по посока на часовниковата стрелка: националните паркове Гран Парадизо, Азинара, Гран Сасо и Чинкуе Тере

Животински свят

Животинският свят на Италия е беден и обитава предимно планините. В Алпите и Апенините се срещат сърна, дива котка, каменен и горски пор, златка, а в Централните Апенини и кафява мечка. Разпространени са още зайци, белки и около 40 вида птици и влечуги.

Природни райони

В зависимост от геоложкия строеж, релефа, климата и растителността територията на Италия се поделя на 3 природни района:

• Алпи – район характеризиращ се с високопланински релеф със съвременни и следи от древни заледявания и ярко изразена височинна поясност на ландшафтите.
• Паданска низина – район с преходни от средноевропейски към средиземноморски ландшафти, превърната в гъстонаселен промишлен и селскостопански район.
• Апенински полуостров, Сицилия и Сардиния – район с преобладаващ среднопланински релеф, субтропичен климат и вечнозелена растителност.

https://bg.wikipedia.org/wiki/География на Италия

[Hatshepsut]

Държавно устройство на Италия


Сесия на италианския парламент

Системата или политическият ред на Италианската република е политическа система, основана на представителна демокрация под формата на парламентарна република. Държавата е организирана на основата на значителна регионална децентрализация.

Италия е демократична република след Референдума от 2 юни 1946 г., когато монархията е премахната и е избрано Учредителното събрание за изготвяне на конституцията. Конституцията впоследствие е обнародвана от тогавашния временен президент на републиката Енрико де Никола на 27 декември 1947 г. и влиза в сила на 1 януари 1948 г.

Обща организация

Италианската политическа система е организирана според принципа на разделение на властите: законодателната власт се приписва на парламента, правителството има изпълнителната власт, докато Магистратурата, независима от изпълнителната и законодателната власт, упражнява съдебната власт. Президентът на републиката е най-висшата длъжност в държавата и представлява нейното единство.

Основният закон на републиката е Конституцията, т.е. кодексът, който посочва основните принципи, права и задължения на гражданите и установява техния ред. Държавната законодателна власт е предоставена на Парламента съгласно чл. 70 от Конституцията, и той е разделен на две камари: Сенат на републиката и Камара на депутатите.

В крайна сметка всички закони трябва да бъдат обнародвани от Президента на републиката, който може да поиска от камарите с мотивирано съобщение нова резолюция (т. нар. преустановяващо вето). Ако обаче камарите отново одобрят закона, той трябва да бъде обнародван.

Министерският съвет се основава на парламентарно мнозинство, което обикновено се формира от изборна консултация между всички имащи право на глас.

Разделение на властите

Само в случай на необходимост и спешност правителството може да издаде акт със силата на закон, наречен ,,декрет-закон", който трябва да бъде преобразуван в закон от Парламента в рамките на 60 дни, под заплаха от отмяна (дори със задна дата). Освен това парламентът може да делегира на правителството чрез закон, наречен ,,делегиращ закон", да приема закони по определен въпрос, прилагайки директивните принципи и критерии, установени в същия делегиращ закон, и в същото време установявайки границите и сроковете, в които правителството може да действа в законотворчеството. Така издаденият от правителството нормативен акт се нарича Законодателен указ.

Освен това има случаи, в които законодателната власт принадлежи на суверенния народ чрез институцията на референдума за отмяна и, по конституционни въпроси, чрез институцията на референдума, потвърждаващ конституционните закони. Следователно като цяло силата на законодателна инициатива се приписва на всеки депутат, на народа чрез създаването на предложение за народна инициатива, извършено чрез събиране на най-малко 50 000 подписа до Националния съвет на икономиката и на труда, до регионалните съвети и до правителството (Президентът на републиката разрешава представянето пред камарите на законопроекти, инициирани от Правителството).

И накрая, има значителен съдебен контрол както върху административните актове, така и върху законодателството. Той е извършван на две нива: не се различава много от съдебния контрол (judicial review) на системата на САЩ (и следователно е много по-обширен от класическия англосаксонски, т.е. от този в Обединеното кралство, тъй като трибуналите на широко разпространено ниво могат да сметнат един закон за неконституционен, но ограничавайки го до предоставеното им дело) – в италианския случай системата, акцентирана върху контрола, по искане на отделния съдия от съда е поверена на Конституционния съд в почти изключителна форма. Следователно Съдът може да обяви закони или части от тях за конституционно нелегитимни, което ги прави неприложими, и да попречи на Парламента да законодателства върху същата ситуация.

Що се отнася до административните актове, контролът се осъществява от поредица административни съдилища, разделени на регионален принцип (TAR), с обжалване пред Държавния съвет по юрисдикционно седалище, имащ национална териториална юрисдикция. С приемането на Административно-процесуалния кодекс през 2010 г. контролът върху държавните административни актове и тези на други публични органи става особено разпространен, с възможност за искане на най-подходящите обезпечителни мерки, както от първа и от втора степен, така и обезщетение за вредите, причинени от издадения от публичната власт административен акт.

Законодателна власт

Законодателната власт принадлежи на Парламента на Италианската република, разделен на две камари: Сенат на републиката и Камара на депутатите. Те отделно, с едни и същи задължения, възложени от Конституцията, насърчават, чрез инициативата на своите парламентарни членове, законодателната инициатива, която трябва да бъде одобрена от мнозинството на всяка от двете камари, в противен случай се отхвърля.

Всички италиански граждани, навършили 18 години, имат право да гласуват и за двете камари, а преди това възрастовата граница, определена за Сената, беше 25 години. След обнародването на Конституционния закон № 1/2021 правото на глас за Сената се разширява и за италианските граждани, навършили 18 години.

Изпълнителна власт

Изпълнителната власт е поверена на Правителството, в чиито рамки съгласно чл. 92, ал. 1 от Конституцията се разграничават три различни органа: Председател на Министерския съвет (премиер), министри и Министерски съвет (понякога неправилно наричан ,,кабинет", според исторически термин, който не се използва от италианското право), последният съставен от обединението на предишните две тела. Формирането на правителството е уредено накратко в чл. 92, ал. 2, чл. 93 и чл. 94 от Конституцията и от конституционни практики, утвърдени във времето.

,,Правителството зависи от доверието на двете камари на Парламента и има в правомощията си възможността да издава декрети-закони само при спешни случаи (което трябва да бъде потвърдено с гласуване на Парламента в рамките на 60 дни) и не би трябвало да издава декрети-закони неправомерно (чл. 77)."

Въз основа на Закона за финансите от 2008 г., по-късно изменен със Закона от 13 ноември 2009 г. n. 172, броят на министрите в правителството е тринадесет. В резултат на Декрет-закон n. 22 от 2021 г.[4] броят на работещите министерства в правителството на Марио Драги достига петнадесет. Толкова на брой са и в Правителството на Джорджа Мелони в длъжност от 22 октомври 2022 г.

Джорджа Мелони

Съдебна власт

Съдебната власт се упражнява от Магистратурата, която представлява самостоятелна и независима от всяка друга власт система. Обикновените магистрати изпълняват юрисдикционната функция (вж. ,,юрисдикция"), която администрират в името на народа. Висшият съдебен съвет има задачи по самоуправление на съдебната власт, като я вади напълно от контрола на Министъра на правосъдието .

Италианската съдебна система води началото си от римското право, а Наполеоновият кодекс вдъхновява италианските кодекси. Италианската наказателна система се основава на състезателна система (трети съдия, процесуална диалектика и равенство на страните, ,,публичен" и устен процес), но първата фаза, т.е. тази на предварителните разследвания, се характеризира с тайна, типична елемент от инквизиционната система. Това кара някои учени да определят нашата система като "смесена".

Гарантирани са три нива на съдебно решение както в гражданската, така и в наказателната и административната юрисдикция (макар и с някои особености): на първа инстанция делото се разглежда от съдия за първи път; на втора инстанция има обжалване на решението, взето от първоинстанционния съдия и апелативният съдия може да влезе в основателността на решението (и следователно е възможно да се отмени, дори напълно, първата присъда, напр. присъда/ оправдателна присъда); на третата инстанция в касационната жалба се оспорва решението на апелативния съдия. При това последно ниво на преценка обаче съдията не навлиза във фактическата оценка в обжалваното решение, а може просто да провери дали процесът е протекъл в съответствие със закона.

След трите съдебни инстанции обжалваната присъда става окончателна.

Президент

Според чл. 83 на Конституцията ,,,,Президентът на Италианската република се избира от Парламента на обичайна сесия на неговите членове. В изборите участват по трима делегати за всеки регион, избрани от Регионалния съвет, така че да се осигури представителство на малцинствата. Вале д'Аоста има само един делегат. Изборът на Президент на републиката се провежда с тайно гласуване с мнозинство от две трети от събранието. След третото гласуване е достатъчно абсолютно мнозинство".

Според ал. 1 на чл. 84 на Конституцията изискванията за избиряемост са: да има италианско гражданство; да е на възраст над 50 години; да се ползва от граждански и от политически права. Конституцията също така предвижда несъвместимост с която и да е друга длъжност.

Изборът на Президент на републиката се провежда по инициатива на Председателя на Камарата на депутатите и Камарата на депутатите е мястото за гласуване. Председателят на Камарата свиква общото заседание тридесет дни преди естественото изтичане на мандата на настоящия президент. При трайно възпрепятстване, смърт или оставка на президента, председателят на Камарата свиква общото заседание в 15-дневен срок. Ако камарите бъдат разпуснати или остават по-малко от три месеца до прекратяването им, изборът на Президент на републиката се провежда в рамките на петнадесетия ден от заседанието на новите камари. Междувременно правомощията на действащия президент са разширени. Тази последна разпоредба служи за освобождаване на избора на новия президент на републиката от характерния за предизборния период конфликт и за гарантиране, че новият президент е избран от напълно легитимен парламент.

Президентът поема изпълнението на задълженията си само след полагане на клетва пред парламента на обичайна сесия (но без регионалните делегати), към която той се обръща чрез президентско послание. Мандатът му е 7 години от момента на полагането на клетва.

Избирането му изисква голямо мнозинство, което постепенно намалява от 2/3 в първите три гласувания до 50% плюс един от имащите право в следващите. Единствените двама президенти, избрани на първо гласуване, са Франческо Косига през 1985 г. и Карло Адзельо Чампи през 1999 г.

Въпреки че не е изрично посочено в Конституцията, действащият президент може да бъде преизбран: Джорджо Наполитано е първият президент в италианската история, който е преизбран на 20 април 2013 г. за втори мандат. На 29 януари 2022 г. Серджо Матарела също е преизбран за втори мандат.

В случай на временно възпрепятстване, поради преходни здравословни причини или пътуване в чужбина, функциите на Президента се поемат временно от Председателя на Сената.

Бившите президенти на републиката поемат по право името и длъжността на Почетни президенти на републиката (учредени с Укази на председателя на Министерския съвет от 23 юли 1998 г. и 25 септември 2001 г.) и поемат по право длъжността, освен ако не се откажат, на сенатор по право и пожизнено (чл. 59 от Конституцията).

Настоящият президент на Италианската република е Серджо Матарела, избран на 31 януари 2015 г. и преизбран за втори мандат, започнал на 3 февруари 2022 г.

Серджо Матарела, президент на Италианската република от 2015 г.

Президентът на Италианската република е държавен глава (най-високата държавна длъжност), както и представител на националното единство. Това е нещо като точка за среща между трите клона на властта: той се избира от Парламента, назначава изпълнителната власт и е председател на съдебната власт.

Президентът е и главнокомандващ на въоръжените сили, но това приписване се счита за много съмнително от правната доктрина, като се има предвид, че италианският държавен глава не държи политическо ръководство предвид парламентарната форма на италианската правна система. Тази функция се изпълнява в председателството на Върховния съвет по отбрана, но добре се разбира, че това не е достатъчно, за да превърне върховното командване на италианските въоръжени сили в командване с ефективен, техническо-оперативен характер. Командването на въоръжените сили формално се приписва на Държавния глава, но всъщност се държи от Министерството на отбраната и следователно от Правителството.

Като цяло правомощията на Президента са доста оскъдни. Всъщност, тъй като Италия е парламентарна република, политическата посока се определя от парламента и правителството. Правителството, бидейки върхът на изпълнителната власт, притежава и административната функция, за която политическо-административното управление на държавата прави италианското правителство (но същото важи и за другите правителства) ,,най-силният" орган, доколкото е, така да се каже, двигателят на националната и на външната политика. Следователно Председателят на Министерския съвет – ръководителят на правителството е монократичният орган с най-голяма политическа власт.

По правило Президентът се опитва да остане в неутрална позиция по отношение на националния политически дебат и играе институционалната роля на гарант за всичко, което се отнася до политическия процес. Президентът може също така да отхвърли очевидно антиконституционни закони, като откаже да ги подпише, тъй като той действа като пазител на Италианската конституция. Това правомощие обаче може да бъде упражнено само веднъж по отношение на един и същи закон.

Конституционен съд

Конституционният съд изпълнява основната функция на гарант на Конституцията. Орган, предвиден в оригиналния текст на Хартата, той влиза в действие едва през 1956 г., след като парламентът най-накрая въвежда кратката конституционна дисциплина.

Това е съдебният орган на Италианската република, който има основната задача да провери дали волята, изразена от обикновения законодател, не противоречи на Конституцията: всъщност, чрез преценка за конституционността на законите, той може незабавно да ,,анулира" закони и други еквивалентни актове, ако бъдат обявени за противоконституционни.

Няма обжалване на присъдите на Конституционния съд.

Сградата на Конституционния съд в Рим

Конституционният съд се състои от 15 съдии, една трета от които се назначава от Президента на републиката, една трета се избира от Парламента на съвместно заседание и една трета се избира от обикновените и административните върховни съдилища.

Председателят на Конституционния съд се избира с мнозинство от членовете на съда и остава на поста три години. По отношение на правомощията, също чрез преторското създаване, извършено от юриспруденцията на самия съд и броя на решенията, както и за ефектите, които те са имали в италианското общество, той може да се сравни с Върховния съд на САЩ.

Италия ратифицира договора за създаване на Международния наказателен съд, за Европейския съд по правата на човека и през 2014 г. приема задължителната юрисдикция на Международния съд на ООН.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Държавно устройство на Италия

[Hatshepsut]

Административно деление на Италия

Административното деление на Италия съгласно член 114 от Конституцията на Италианската република се състои от общини, провинции, метрополни градове, региони и държава.

Общините, провинциите, столичните градове и регионите са автономни органи със собствени устави, правомощия и функции съгласно принципите, установени от Конституцията.

Региони на Италия


Региони на Италия

Регионите на Италия представляват първото ниво на териториално подразделение на италианската държава, както и обществен орган, надарен с политическа и административна автономия, разрешена и ограничена главно от Конституцията на Италианската република (чл. 114-133).

Общи характеристики

Има 20 италиански региона (на итал. ед. ч. regione, реджоне, мн. ч. regioni) и с изключение на Вале д'Аоста те са разделени на обширни територии (на итал. aree vaste). Обширните територии могат да бъдат от два типа: метрополни градове, в случая 14, и провинциии, 92 (сред които 2-те автономни провинции на регион Трентино-Алто Адидже, 6-те свободни общински консорциума на регион Сицилия, 4-те регионални органа за децентрализация на регион Фриули-Венеция Джулия и автономният регион Вале д'Аоста, който се разглежда единствено за целите на статистиката, понеже официално е автономна област без подразделения от второ ниво).

Регион Трентино-Алто Адидже се отличава от останалите 19 региона по факта, че властта за вземане на решения (много по-засилена отколкото в другите региони) се упражнява директно на ниво провинция с автономните провинции Тренто и Болцано.

Най-малкото административно ниво в рамките на регионите е общината (на итал. comune).

История

Първото определение за това какво ще се развие в италианските региони в бъдеще се появява в годините непосредствено след Обединението на Италия, т.е. след 1861 г. Една от първите тревоги на новороденото Кралство Италия е страхът от децентрализация, разглеждана като предшестваща разпадането на кралството. По онова време се отделя особено внимание на административната и политическата централизация.

Впоследствие Законът от 20 март 1865 г., n. 2248 (наричан още ,,Закон Риказоли") урежда, наред с други неща, функциите на провинциите (province), окръзите (circondari), районите (mandamenti) и общините (comuni). Провинциите по-специално са конфигурирани като ,,органи за децентрализация на централната администрация", ръководени обаче от префект със задачата да проверява съответствието на провинциалните и общинските актове с държавните закони. Впоследствие Кралският указ от 10 февруари 1889 г., n. 5921 и Законите от 21 май 1908 г. n. 269 и 4 февруари 1915 г., n. 148 (наречени ,,Единни текстове на общинските и провинциалните закони") гарантира малко по-широка граница на административна децентрализация.

Следователно в Кралство Италия има общини и провинции (окръзите са премахнати през 1923 г., областите през 1927 г.), но регионите все още не съществуват като териториални единици (те са родени с Конституцията на Италианската република след Втората световна война). Още през втората половина на 19 век обаче Пиетро Маестри групира провинциите в ,,териториални области" или ,,компартименти" за статистически цели, които са предшествениците на днешните италиански региони. Компартиментите обаче не са нищо повече от географски подразделения за статистически цели, без правителство или администрация. Терминът ,,регион" като заместител на термина compartimento се появява за първи път в италианския статистически годишник от 1912 г. ,,Статистическите компартименти", дефинирани от Пиетро Маестри, имат деление, което остава почти непроменена в разграничението на ,,регионите" от Втората световна война, дотолкова че е трудно да се забележат разликите между компартиментите от 1870 г. и днешните региони (освен за териториите, които все още не са анексирани).

Италия въвежда регионите в правната си система с Конституцията на Италианската република, която влиза в сила на 1 януари 1948 г., която предвижда следното: ,,Републиката се дели на региони, провинции и общини" (чл. 114) и ,,Регионите са съставени от автономни органи със собствена власт и функции според принципите, залегнали в Конституцията". (чл. 115)

Фриули и Венеция Джулия са обединени в регион Фриули-Венеция Джулия, а Абруцо и Молизе се сливат в регион Абруци и Молизе. През 1963 г. регионът Абруци и Молизе отново се разделя на двата региона: Абруцо и Молизе, с което сегашният брой на регионите достига 20.

Региони със специален статут

Италианските региони със специален статут са италиански региони, които се ползват с определени форми и условия на автономия. Пет италиански региона са наречени ,,региони със специален статут", одобрен от Италианския парламент с конституционен закон:

• Регион Сицилия
• Автономен регион Сардиния
• Автономен регион Вале д'Аоста
• Автономен регион Фриули-Венеция Джулия
• Автономен регион Трентино-Алто Адидже (съставен от автономните провинции Тренто и Болцано съгласно чл. 116 от Конституцията).

Автономията на тези региони и техния специален статут се базира на исторически, културни, географски причини и наличието на значителен брой етнически малцинства, е обяснен със специален закон.

Провинции и Метрополни градове

Провинции и Метрополни градове на Италия

Всеки регион се дели на провинции (на италиански: province, провинче, ед. ч. provincia, провинча). Само Регион Вале д'Аоста не се дели на провинции, а провинциалното управление е поверено на регионалното правителство.

Провинциите не са единственото подразделение непосредствено след региона, тъй като има други административни или статистически единици, или общо 107 териториални подразделения:

100 административни органи от второ ниво:
80 действащи провинции
14 метрополни града
6 свободни общински консорциуми на Регион Сицилия
2 автономни провинции на Регион Трентино-Алто Адидже
5 премахнати провинции във Фриули - Венеция Джулия и във Вале д'Аоста, използвани все още за целите на статистиката и организацията на информацията.

От 1 януари 2015 г. чрез Закон №56 от 7 април 2014 г. (Закон ,,Делрио") 14 от провинциите са заменени от Метрополни градове. Според закона територията на 10 метрополни града в регионите с обикновен статут съвпада с тази на предходните провинции.

Провинциите се управляват от Провинциален съвет (на италиански: Consiglio provinciale, Консильо провинчале), съставен от Президент на провинцията (на италиански: Presidente della provincia, Президенте дела провинча) и от различен брой Общински съветници (на италиански: Consiglieri provinciali, Консилиери провинчали) в зависимост от населението на провинцията.

Метрополни градове

Метрополните градове (на италиански: città metropolitane, читà метрополитане) са 14 и представляват ,,териториални единици с обширна площ", които заместват едноименните провинции. Закон 56 от 7 април 2014 г. (Закон ,,Делрио") определя 10-те метрополни града на регионите с обикновен статут, чиито територии съвпадат с тези на предходните провинции: Столица Рим, Торино, Милано, Венеция, Генуа, Болоня, Флоренция, Бари, Неапол и Реджо Калабрия. Към тях се добавят 4-те метрополни града на регионите със специален статут: Каляри, Катания, Месина и Палермо.

Метрополните градове, подобно на италианските провинции, са единици от второ ниво, управлявани от органи, избирани между кметовете и съветниците от общините, включени в самия метрополен град.

Органи на метрополните градове са:

Метрополният кмет (на италиански: sindaco metropolitano), който по закон е и кмет на главния град на региона. Въпреки това статутите на Метрополните градове Столица Рим, Милано и Неапол предвиждат директното избиране с всеобщи избори на кмета и съветниците, в случай че парламентът приеме закон, определящ гласоподаването.
Метрополният съвет (на италиански: Consiglio metropolitano), избиран от кметовете и съветниците от принадлежащите към метрополния град общини.
Метрополната конференция (на италиански: Conferenza metropolitana), състояща се от кмета на метрополния град и от кметовете на неговите общини.

Общини

Всеки метрополен град и провинция се делят на общини (на италиански: comuni, комуни, ед. ч. comune, комуне), които към март 2023 г. са 7901 на брой. Към 1 март 2023 г. общините с най-голямо население са столицата Рим (2 748 109 души), последвана от Милано (1 354 196 души), Неапол (913 462 души), Торино (841 600 души) и Палермо (630 167 души).

Общините съставляват третото ниво на административното деление на страната. По-големите общини могат допълнително да бъдат разделяни на по-малки единици – circoscrizioni, наричани още municipi, municipalità (муниципиуми), zone di decentramento (зони за децентрализация) или quartieri (квартали). Най-важните общини от историческа и административна гледна точка имат титлата ,,град".

Начело на общината стоят Кмет (на италиански: sindaco, сѝндако, мн. ч. sindaci, сѝндачи), демократично избран на общински избори чрез всеобщо гласуване на всички жители на общината с право на глас (на възраст над 18 години) и с изпълнителни правомощия, и Общински съвет (на италиански: Giunta comunale) – колегиален орган, съставен от променлив брой общински съветници, назначавани от него да представляват политическите сили, които го подкрепят (еквивалент на Министерския съвет и на Министър председателя на държавно ниво). Кметът има 5-годишен мандат, освен ако не подаде оставка или не умре.

Общинското управление има за задача да се грижи за общинските интереси и да поощрява развитието на общината в стопанско и културно отношение. Управлението на общините отговаря за функционирането на общинските служби, използването на ресурсите на общинската територия и стопанското развитие на дадената община.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Административно деление на Италия

https://bg.wikipedia.org/wiki/Региони на Италия

[Hatshepsut]

Икономика на Италия


Бизнес център в Милано

Общ преглед

Икономиката на Италия е третата по големина икономика в еврозоната. Паричната единица е евро (от 2002 г.). Италия е страна член на Г-7 и Г-8 и, един от основните партньори в Г-20 и високоразвита индустриално-аграрна страна. За икономиката на държавата традиционно характерни са големите регионални различия по равнище на доходите и икономическа специализация. След световната финансова криза от 2008 г., страната се оказва в дълговременна рецесия, характеризираща се с ръст на външния дълг, увеличение на безработицата до рекордни нива, спад на производството и други активности.

Страната се дели основно на индустриален и високоразвит север и беден, аграрен юг. Брутният национален продукт на човек от населението е 28 300 долара на година. Водещи отрасли на промишлеността са машиностроенето, металургията, химическа и нефтопреработвателната, леката и хранително-вкусовата промишленост.

Италия влиза в числото на големите производители и доставчици на световния пазар: автомобили, велосипеди и мопеди, трактори, перални машини и хладилници, радиоелектронна продукция, промишлено оборудване, стоманени тръби, пластмаси и химически влакна, както и дрехи и обувки, макарони, сирене, зехтин, вина, плодови и доматени консерви.

Според данни на МВФ през 2022 г. италианската икономика е десета в света и трета в ЕС (след Германия и Франция) по големина на брутния вътрешен продукт (2 049 737,17 млн. долара). Членка е на Г-7, Европейския съюз и ОИСР. Италия има пазарна икономика с висока свобода на инвестициите и търговията; стандартът на живота в страната е 8-ият най-висок в света. В допълнение, Италия има третият най-голям национален златен резерв в света (след Германия и САЩ).

В същото време италианската икономика е изправена пред редица проблеми, например изключително ниския си растеж (средно 1,23% за последното десетилетие, в сравнение с 2,28% годишно за ЕС.) Южна и Северна Италия се различават значително по своето икономическо развитие – докато в северната част БВП на глава от населението достига 32 900 евро (135,5% от средния за ЕС), то някои южни региони имат БВП на глава от населението, равняващ се на 16 300 евро (по-малко от 60% от средния). Заради тези проблеми, както и сравнително високите нива на корупция и бавните реформи, Италия понякога е наричана ,,болният човек на Европа".

В страната се добиват живак, пирити, въглища, желязна руда, нефт, боксити, мрамор и др. Най-развити промишлени отрасли – машиностроене, автомобилостроене, хранително-вкусова, химическа, текстилна, металургия, корабостроене, самолетостроене, електроника, електротехническа, оптическа, нефтопреработване.

Първичен сектор

Растениевъдство

Лозя в Тоскана

Зърнени култури
В северната и централната част на страната най-голям процент по територия заема царевицата (20%) (Италия е един от най-големите производители на царевица в Европа), следван от пшеницата (16%), ечемик (9%), ориз (8%) и други.

Зеленчукопроизводство
Добре развито е в цялата страна, но най-вече в южната част. Основните площи са засети с домати (9%), чушки (7%), картофи (5%), патладжан (5%), моркови (3%) и др. Италия е един от най-големите производители на домати и чушки в света. Тези две култури играят важна роля в италианската кухня и имат богат асортимент в страната.

Бобови култури
Отглеждат се предимно в Централна Италия и Пиемонт. Поради полезните съставки тези храни играят важна роля в италианската кухня. Най-разпространената култура в италианските фермерски стопанства и засети площи е бобът (29%) (най-различни сортове), отглеждат се много грах (17%), нахут (16%) (Италия е един от основните износители на нахут в Европа), фъстъци (10%) леща (5%).

Плодове
Италия е един от най-големите европейски производители на цитрусови плодове. В страната най-голямо е производството на череши (12%), грозде (11%), праскови (9%), портокали (9%), ябълки (9%), круши (9%), мандарини (8%), лимони (4%), ягоди (2%) и др.

Ядки
Италия е основен производител на ядки в Европа. Най-вече производството е съсредоточено върху бадеми (26%), лешници (19%), орехи (14%) и др.
В Италия се отглеждат също около 90 000 тона гъби, 84 700 тона памук, 18 360 тона тютюн, салатни култури (80 000 тона), подправки (89 тона) и др.

Животновъдство

В страната към 2021 г. има над 1 млн. и 12,5 млн. хектара земеделска земя. Отглеждат се 8,7 млн. свине, 7 млн. овце, 5,7 млн. говеда, както и 173 млн. домашни птици (средна стойност за годината).

Полезни изкопаеми

В страната се добиват живак, пирити, въглища, желязна руда, нефт, боксити, мрамор и др. Италия е един от най-големите производители на стомана и сяра.

Вторичен сектор

Индустрия

Индустрията на Италия е една от най-силно развитите в света. Водещи отрасли са машиностроенето, металургията, химическата и нефтохимическа индустрия, леката и хранителната индустрии.

Италия е сред най-големите производители и доставчици в света на автомобили, велосипеди и мотопеди, трактори, перални машини и хладилници, пишещи и сметачни машини, радиоелектронна продукция, промишлено оборудване, стоманени тръби, пластмаси и химически влакна, автомобилни гуми, а също и готови облекла и кожени обувки, сирене, зехтин, плодови и доматени консерви. Страната е най-големият в света производител на паста и вино. Голямо е и производството на цимент, натурални есенции и етерни масла от цветя и плодове, художествени изделия от стъкло и фаянс, бижутерия. Добиват се пирити, живачни руди, калиеви соли, доломити, азбест.

Дизайн и мода

Италианският стил, особено индустриалният, мебелният и автомобилният, се характеризира със смесица от въображение и строгост на дизайна и с използването на материали, считани за отпадъци, но в същото време иновативни. Роден в края на 19 век, той се превръща в Bel Design между 1945 и 1965 г., когато в транспортния сектор се раждат Веспа V98 farobasso, Иноченти Ламбрета, Изо Изета, Фиат 600 и Фиат Нуова 500, шевната машина ,,Мирела" на Неки, електрическата изчислителна машина Divisumma 24 на Оливети и някои радиоприемници и телевизори, проектирани за Радио Марели и Брионвега в областта на домакинските уреди. На италианския дизайн, представен от компании, специализирани учебни заведения и творци като Джо Понти, Еторе Зотзас и Бруно Мунари, са посветени музеи и награди като ,,Златният пергел" (Compasso d'Oro) – най-старата и престижна световна награда за дизайн. Миланският панаир – най-големият европейски изложбен център, ежегодно е домакин на множество международни изложби за дизайн.

В годините на италианското икономическо чудо се ражда и развива италианската мода. Наред с дрехите на висшата мода модните къщи предлагат конфекция, предлагайки се на международните пазари и водейки, в сътрудничество с индустрията, до утвърждаването на Произведено в Италия.

Италия е една от страните с най-известни маркови стоки. Италианската мода е една от тези с най-високо реноме и с големи традиции. Милано е италианската столица на модата, където седалища имат най-утвърдените модни марки. Многобройни дизайнери, като Валентино, Армани, Прада, Версаче, Долче & Габана, Трусарди, Кавали и Гучи извеждат Италия на върха в световен план благодарение на нейните модни изделия.

Италианската обувна промишленост играе изключително важна роля в този отрасъл на текстилната индустрия. Иновациите, елегантността, използването на различен вид материали са основните характеристики на обувната промишленост. Една от най-известните компании са Балдинини, Маури, Рокс, Тренд, Роберто Ботичели и др. Има и известни италиански производители на бижута и аксесоари, като Булгари, Андреа Ботичели, Фенди, Бродиони и др.

Енергетика

АЕЦ Енрико Ферми

От средата на 50-те години Италия развива ядрена енергетика. От 2011 г. след референдум атомните електрически централи са спрени поетапно. Страната залага на ВЕЦ и възобновяеми енергийни източници. В страната се добиват незначителни количества природен газ и нефт. Един от европейските лидери в енергетиката е италианската компания Eni.

Третичен сектор

В туризма и услугите са заети повече от 54% от трудоспособното население. Италия е една от водещите туристически дестинации. Банкови услуги, ремонтни дейности, телекомуникационни услуги са места, където работи около 24% от населението. Едни от най-големите доставчици на услуги са: Telecom Italia – телекомуникации, ,,Уникредит" – банкиране, Exor – инвестиционно дело, Alitalia – авиационен превозвач и други.

Италия е една от четвъртата в света туристическа дестинация – през 2018 година страната е посетена от 94 милиона чуждестранни туристи. Символи на Италия са Колизеят в Рим, Наклонената кула в Пиза и Венеция. Прекрасните малки градчета с множество архитектурни паметници, романтичните улици и красивите площади. Градовете Неапол и Флоренция са едни от най-посещаваните градове и се отличават с богатата история. ,,Ла Скала" в Милано, ,,Испанските стъпала" в Рим, множеството замъци и монументи също са част от пейзажа. Националните паркове, Резерватите и Сафари парковете (където се отглеждат редки видове животни в защитени от страната площи) са още една причина да посетите страната. Планинските и морските курорти също очароват туристите. ,,Автомобилният музей" в Торино и Галерията на Виктор Емануил II в Милано са много посещавани.

Инфраструктура

Транспортът в страната е добре развит. В Италия има 98 летища, 156 пристанища, 19 472 km железопътна линия, 837 493 km главни и междуселищни пътища, 6532 km магистрали.

Железопътни пътища

18 071 km железопътен път, 1600 km за теснолинейки и планински железници. Основния железопътен оператор е Trenitalia. Броят на машините в железопътния транспорт наброява 65 000 – 2900 локомотива, 1800 специализирани машини и 45 700 вагони. Работниците в този сектор са 39 800 души.

Изграждането на високоскоростни линии започва през 1992 г. Петте най-натоварени железопътни линии са: Торино – Милано, Болоня – Милано, Рим – Неапол, Рим – Флоренция и Болоня – Флоренция.

Надземни железници

В много от градовете съществуват надземни железници и градски влакове. Повечето от този тип транспорт свързва по-големи селища на близки разстояния и се използват в някои случаи като туристическа атракция.

Автомобилен транспорт

По данни от Статистически институт през 2012 в страната има: 37 196 730 автомобила, 6 578 000 мотоциклети, 100 890 автобуси, 844 000 специализирани превозни средства, 4 567 900 товарни автомобили и 161 340 селскостопански машини.

Авиация

Броят на италианските граждани, използвали авиационни услуги през 2012 г., е 56 298 073.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Италия Икономика

[Hatshepsut]

Праистория

Праисторическият период в историята на Италия обхваща периода от времето на появата на първите хора на територията на Италия до появата на първите писмени култури - етруските, гръцките колонии и Древен Рим.

Най-важните доказателства за човешко присъствие през този период са открити в Лигурия, Ломбардия (скални рисунки във Валкамоника) и Сардиния (нураги). Най-известната находка вероятно е Йотци или "Симилаунския човек", част от антропологично доказателство, открито в Йоцталските Алпи (ледник Симилаун, 3200 м надморска височина) на границата между Италия и долината Йоцтал в австрийския Тирол (на италианския склон, в провинция Болцано). Радиовъглеродното датиране е определило възрастта му на приблизително 5300 години. Това го поставя в медната епоха, преходния период между неолита и бронзовата епоха.

Палеолит

Доказателство за присъствието на хоминиди на Апенинския полуостров в ранния плейстоцен (преди 1,6-1,3 милиона години) е откритието на каменни инструменти в Pirro 13 (Pirro Nord, Apricena, Foggia, Южна Италия). Кремъчни сечива, датиращи отпреди 1,7 милиона години, са открити в Пулия.

Най-старите човешки останки, открити в Италия, са диафизата на бедрената кост на Homo heidelbergensis от Venosa Notarquirico (регион Базиликата, Южна Италия), която е датирана преди 661 000–614 000 години. Млечен зъб на хайделбергски човек от пещерата Isernia la Pineta (Isernia, Molise), е датиран отпреди 561–583 хиляди години.

Зъб от Изерния

Близо до Чепрано е открита човешка черепна кост от вида Homo cepranensis. Възрастта на фосила варира от 350 хиляди до 500 хиляди години. Няколко зъба на Homo heidelbergensis от Fontana Ranuccio (Frosinone, Lazio) са датирани отпреди 458 хиляди години. Скелетните останки на Homo erectus от Пофи (Фрозиноне, Лацио) са датирани преди 400–500 хиляди години. Четири зъба и фрагмент от челюст от Висоляно (Фриули) от вида Homo erectus или Homo heidelbergensis са датирани преди 400–500 хиляди години. Според антрополозите зъбите от обектите Fontana Ranuccio и Visogliano са на 450 хиляди години и имат неандерталски черти в структурата си.

Инструменти от слонова кост, открити в Кастел ди Гуидо, са датирани отпреди приблизително 400 000 години. Втората метатарзална кост (SdD2) и фрагмент от бедрена кост на Homo heidelbergensis, намерени в Sedia del Diavolo (Рим), са датирани преди 295 000–290 000 години.

Неандерталските черепи от Saccopastore датират отпреди около 250 000 години. Най-старият неандерталец, от когото е извлечена генетична информация, е човекът Алтамура, живял преди 130 100–172 000 години. Преди около 170 000 години, на мястото на Погети Веки в южна Тоскана, неандерталците са използвали огън, за да направят дървени инструменти.

Зъбите на Broion 1 (Riparo-Broion, Longare, Vicenza), San Sebastiano 1 (Roccia-San Sebastiano, Mondragon, Caserta) и Cavallo D (Grotta del Cavallo, Lecce) представляват последните неандерталци на Италия. Неандерталският зъб Riparo Broion 1 от обекта Riparo Broion (Виченца, североизточна Италия) е датиран на 48 000 години пр.н.е. Човешка митохондриална ДНК последователност от Riparo Broion 1 попада в известната генетична вариация на неандерталците от късния плейстоцен.

Анализът на три млечни зъба, принадлежащи на неандерталски деца, живели преди 70 000 и 45 000 години в североизточна Италия (пещерата De Nadale, пещерата Broion, пещерата Fumane), показва, че те са започнали да ядат твърда храна на възраст от пет до шест месеца.

Вторият ляв долен първичен кътник RSS1 от мустерския слой на пещерата Roccia San Sebastiano в района на Кампания (комуна Мондрагоне в провинция Казерта) принадлежи на 9-12-годишен неандерталец, живял преди 44 810 - 44 230 години.

Във варовиковата пещера Grotta del Cavallo на полуостров Салентина (Апулия), в пласт с оръдия на труда от културата Улуцо, през 1964 г. са открити два зъба на сапиенс, които са датирани на 43-45 хиляди години. Представители на културата Uluzzian от пещерата Grotta del Cavallo при изработката на ловни инструменти за хвърляне (копия, стрели за лък) са използвали сърповидни микролити като вложки, прикрепени със сложно лепило, включващо охра, растителна смола и пчелен восък. Подобни вложки са открити в Източна Африка, но няма археологически доказателства, които да показват преминаването им от Източна Африка към Европа.

Вторият ляв долен първичен кътник RSS2 от индустриалния слой Улуцо в пещерата Rocca San Sebastiano в западната част на италианския полуостров принадлежи на 4-6 годишен кроманьонец, живял преди приблизително 42 640–42 380 години.

В пещерата Фумане в община Фумане, в пласт на възраст 41 110 - 38 500 години (прото-Ориняк) е открит млечен зъб на Хомо сапиенс, в който е определена митохондриалната хаплогрупа R*. Долният резец от Рипаро Бомбрини е на съвременния прото-оринякски човек.

Най-старите останки от кроманьонци в Италия са открити в пещерата Pagliacci, принадлежащи към културите Aurignacian и Gravettian, преди около 34 хиляди до 28 хиляди години (некалибрирано датиране). Митохондриалната хаплогрупа U8c е идентифицирана в представителя на Gravettian култура Paglicci 12. Пробата Paglicci 133 от пещерата Paglici в Италия (преди 34–31 хиляди години) е идентифицирана като притежаваща Y-хромозомна хаплогрупа I и митохондриална хаплогрупа U8c.

В късния палеолит територията на Италия е заета от епиграветската култура. Краят на последното заледяване засяга Италия в много по-малка степен, отколкото регионите, разположени на север от нея, така че тук за доста дълго време, до пристигането на носителите на неолитната технология, са запазени останки от палеолита, известен като епипалеолит.

Мезолит

Пробата AVH-1 (преди 10 211–9,91 хиляди години) от пещерата Arma Veirana в Лигурийските Алпи беше идентифицирана като притежаваща митохондриалната хаплогрупа U5b2b.

Палеогенетиците в Сицилия са идентифицирали значителен генен поток от Югоизточна Европа между ранния и късния мезолит.

Неолит и халколит

Започвайки от 6 хил. пр.н.е. територията на Италия е активно колонизирана от културата на кардиалната керамика (Импресо), вероятно от северноафрикански произход, която носи със себе си някои неолитни технологии. Името на културата се дължи на факта, че нейната керамика е била украсена с отпечатъци от черупки от мидата "кардиум" (Cerastoderma edule).

Мида Кардиум

 Това е култура на мореплаватели и рибари, активно разработващи крайбрежни, а след това и речни региони. От Италия тази култура се разпространява на територията на Иберия и Франция, а също и на запад, до Адриатика (Адриатическо море на изток от Италия), където крайната точка на нейното разпространение е селището Сескло, което дава името си на друга, конкурентна неолитна култура от групата на културите на рисуваната керамика. Ранните неолитни сицилиански фермери са били генетично най-тясно свързани с фермерите, които са живели на Балканите и в Гърция, и носят максимум ~7% от генома на сицилианските мезолитни ловци-събирачи. Представители на културата на кардиалната керамика от Ripabianca di Monterado в провинция Анкона са идентифицирани с Y-хромозомни хаплогрупи J2a2-PF5008 и J2a1a-M67.

Около 5000 г. пр.н.е. започва движението на запад на културата Сескло. Нейните носители проникват в южната част на Италия, където изместват носителите на кардиалната керамика и основават културата Матера-Остуни. По-късно на нейна основа се развиват редица други култури, включително Капри-Риполи.

Около 3800 г. пр.н.е. нова група пришълци от изток прониква в южната част на Италия. Те основават по-специално културите на Сера д'Алто, Диана, Гаудо, Кастелучио, Пиано Нотаро, Бона Игина. След това тези новодошли се преместват в Испания, където основават ранната култура на Лос Миларес, Замбуджал и късните балеарски хипогеи.

През целия неолит и последвалата медна епоха развитието на праисторически Малта и Сицилия се случва почти синхронно.

В Сардиния почти всички древни сардинци, изследвани от генетици, са произлезли от ранните фермери на острова до първото хилядолетие пр. н. е., с изключение на проба от 3-то хилядолетие пр. н. е., която е предимно от северноафрикански произход и, заедно с приблизително съвременна иберийска проба, документира малък генен поток от Северна Африка към Европа по време на халколита. Появата на нурагите в Сардиния не съвпада с появата на нови генетични линии на острова. Проба I16170 (Italy_Sardinia_MBA, преди 3337 години) има Y-хромозомна хаплогрупа I2a1a1a1a1b~-Y21970 и митохондриална хаплогрупа H3. Според палеогенетиците основната имиграция в Сардиния започва през 1-во хилядолетие пр.н.е. Към 2200 г. пр.н.е. степният генетичен компонент идва в Сицилия от Иберия. В средата на 2 хилядолетие пр.н.е. генетичният компонент на близкоизточните земеделци достига до Сицилия. След бронзовата епоха Сицилия претърпява голяма промяна в населението.

Бронзова епоха

Камуни

Камуните са древен народ, чийто произход не е точно установен (Плиний Стари ги класифицира като евганейци, а Страбон като рети), заселил се в долината Вале Камоника (букв. Долината на Камуните).

Културата на древните камуни, които са се занимавали основно с лов, скотовъдство и земеделие, достига най-големия си разцвет през желязната епоха, благодарение на многобройните мини, разположени във Вал Камоника.

Големият интерес на историците към този народ се дължи и на многобройните скални рисунки в долината Вале Камоника, тоест на местата, където са живели камуните. Има приблизително 350 000 открити от тях (най-високата плътност на скални рисунки в Европа). Те датират от периода от мезолита до средновековието, което означава, че само малка част от тях са свързани със самите камуни. Един от най-известните петроглифи е ,,розата Камун", която е приета за официален символ на региона Ломбардия.

Скални рисунки на Вале Камоника, "Роза Камуника"

Камуните най-вероятно са имали свой особен език. От него няма запазени книги или текстове, а само надгробни плочи и скални надписи, съставени с помощта на северноетруската азбука.

Нураги

Възникнала и развила се в Сардиния, нурагическата култура се разпространява и в Корсика. Обхваща периода от началото на бронзовата епоха (от 1700 г. пр. н. е.) до 2 век сл. н. е., в римската епоха. Тази култура дължи името си на характерните кули нураге, които са нейните най-красноречиви паметници и са продукт на еволюцията на предшестващата мегалитна култура, създала долмени и менхири.

Комплексът Су Нуракси

Нурагическите кули се считат от учените за най-голямата и най-добре запазена група от мегалитни паметници в Европа. Въпросът за тяхното предназначение остава открит: те са били смятани за монументални гробници, жилища на великани, укрепления, пещи за топене на метал, затвори или храмове, посветени на култа към слънцето.

Като воини и мореплаватели, сардинците търгували с други средиземноморски народи. Скъпоценни предмети са открити в множество нурагически комплекси, като: парчета балтийски кехлибар, бронзови фигурки (бронзето), изобразяващи воини, маймуни и други африкански животни, голям брой медни слитъци, широко разпространени в източното Средиземноморие, оръжия и други предмети от ориенталска украса, микенска керамика. Тези открития показват, че тази цивилизация не е затворена, а се характеризира със значителен културен и търговски обмен с други народи. Последните изследвания показват, че е много вероятно хората "шардан" сред "морските народи", които са нападнали Египет по времето на Рамзес III, да са били сардинците. Същата гледна точка се подкрепя от изследване, проведено в Израел от университета в Хайфа (проф. Адам Зертал): разкопките в Ел-Ахват разкриха ясни културни паралели с нурагическа Сардиния. Изглежда, че сградите в Израел са създадени от хора, свързани или поне запознати с нурагическата култура.

Цивилизацията на Сардиния създава не само характерните нурагически комплекси, но и множество други архитектурни структури: мистериозни храмове, наречени Свещени кладенци (смята се, че са били посветени на "светената вода" и са свързани с астрономически и лунни цикли), гробници на гиганти, мегаронни храмове, някои спортни и юридически сгради, както и необичайни бронзови статуи, много изискани за времето си. Сред тях са бронзови нурагически лодки, намерени в някои важни етруски погребения на важно място, което разкрива силна културна и може би дори династична връзка между нурагическата и етруската цивилизации. Дълго време тази култура е една от най-влиятелните в западното Средиземноморие и впоследствие съжителства на острова с чужди култури (финикийска, картагенска и римска), без да бъде асимилирана от тях. Това предполага, че нурагическата култура се основава на силна идентичност, която непрекъснато се предава на потомците.

Култура Терамаре

Една от най-важните праиндоевропейски култури в Северна Италия, преди пристигането на келтите, е културата Терамаре. Те живеели в села, построени по определен план. Къщите в тези села са построени от дърво и поставени на колове. Селата били с четириъгълна форма, разположени на сушата до коритата на реките, а улиците в тях се пресичали под прав ъгъл по предварително начертан план, характерен за укрепените селища.

Културата Терамаре се разпространява в равнината По (особено по поречието на река Панаро, между Модена и Болоня) и в останалата част на Европа. Цивилизацията, свързана с тези селища, се развива в средата до края на бронзовата епоха, между 17-ти и 12-ти век пр.н.е.

Културата Терамаре на Емилия-Романя е живото въплъщение на търговията от бронзовата епоха. Техните селища са разположени по протежение на търговския път, който пресича Алпите през долината Камоника, достигайки бреговете на река По, където са построени складове и пристанища в техните характерни села, за да изпращат стоки по реката до нейното устие, до Адриатика, източното Средиземноморие, Егейско море, Крит, Мала Азия, Сирия, Египет. Тези стоки са били например кехлибар от Балтийско море или калай от Рудните планини.

В своите сгради те са използвали техниката на изграждане на пилоти върху езерата на Северна и Централна Италия. Тази техника за изграждане на къщи на сушата и на пилоти е била специално адаптирана за създаването на постоянни селища по бреговете на реки, които често са били обект на наводнения. Целта на строителството в такива неблагоприятни райони вероятно е свързана с речната търговия.

Ясеновото дърво служи като пилотна основа, а подът е положен от смърчови дъски; покривът е направен от тополови греди, покрити с тръстика; Стените са изградени от плетени орехови клони. За да не прониква вода, подът бил покрит с глина, а стените били покрити със смес от глина и кравешка тор, за да предпазят от студа.

Обширните търговски връзки означават, че хората от Терамаре са били изложени на културни влияния от други централноевропейски и средиземноморски народи. Така към края на периода Терамаре носителите на тази култура под влиянието на жителите на Централна Европа започват да кремират своите мъртви.

През 12 век пр.н.е. експанзията на илирийските народи на Балканите и в Адриатика прекъсва притока на калай в Средиземно море през Алпите. Изчезването на селищата Терамаре през 12 век пр.н.е. може също да е причинено от спад в търсенето на кехлибар и общо спиране на търговията в източното Средиземноморие, което от своя страна е причинено от нахлуването на морските народи. Освен това пътищата за доставка на кехлибар от долината Камоника се преместват в Тирол (което допринася за появата на венецианската култура Атестин).

През следващите векове жителите на Терамаре изоставят селищата си в полза на търговския път в подножието на Апенинските планини, който по-късно става Виа Емилия.

Въпреки разликата във времето от няколко века, културата Teрамарe най-вероятно е свързана с последващите култури Villanovan и Etruscan. Всъщност сложната технология на дренажните работи, технологията за изграждане на язовири, канализация и дренажни системи не може да се появи в етруските градове отникъде, освен от хората на Терамаре, които винаги са се занимавали с подобни работи.

Връзката между Терамарите и Виланованската култура може да се проследи и в обичая за кремиране на мъртвите, който се разпространява от Централна Европа по пътя на кехлибара, страничен клон на който е Виланованската култура. В края на краищата кехлибарът също е бил доставян по този маршрут до Сардиния, където е процъфтявала нурагическата цивилизация.

Култура Виланова

Погребална урна от културата Виланова

Името идва от местността Villanova (окръг Castenaso), която се намира близо до Болоня, където между 1853 и 1856 г. Джовани Гоцадини (1810-1887) открива останките от некропола.

Основната характеристика на културата Villanovan, включително предшестващата култура "proto-Villanovan" (12-10 век пр. н. е.) от късната бронзова епоха, е погребението чрез кремация, когато прахът на починалия се поставя в биконични урни (този метод на погребение е подобен на характеристиките на културата на погребалните урни на дунавските равнини, докато индоевропейските племена практикуват ритуала на погребенията на мъртвите).

Недалеч от селищата, някои от които през този период достигат невиждани размери и печелят името на протоградове, има гробни зони с характерни гробове под формата на ями или "кладенци", облицовани отвътре с калдъръм и каменни плочи. Типичната биконична гробна урна е снабдена с две хоризонтални дръжки в най-широката си точка (едната дръжка винаги е била счупвана, вероятно поради ритуални причини). Урните са били покрити с обърната купа или, в някои мъжки погребения, с шлемове.

Погребалните дарове могат да включват конски подкови, извити бръсначи (с острие във формата на полумесец), усукващи се ,,фибули" (затворени игли за дрехи), големи игли и оръжия за мъжете или части от колани, брошки с форма на лък, спирали за коса и аксесоари за тъкане за жените. Освен самите урни и техните капаци, в погребенията почти не се откриват други керамични предмети. Урните се характеризират с голямо разнообразие от форми, стените им са много дебели (това изисква висока температура на изпичане, което показва значителна специализация на занаятите). Те са украсени с гравюри, които са нанесени с инструменти с много остриета. Преобладават геометричните мотиви.

Колибите и другите жилища (доколкото може да се заключи от следите, открити при разкопки и от урните, направени под формата на колиби) са били построени на елипсовиден, кръгъл, правоъгълен или квадратен план от дърво и глина. В най-тясната страна на къщата са поставени врати; За да излезе дим от камината, в покрива са направени дупки, а в някои колиби са направени и прозорци.

Отначало тяхното общество е слабо стратифицирано, занимаващо се със земеделие и животновъдство, но постепенно професионалните занаяти (особено металургията и производството на керамика) им позволяват да натрупат богатство и поставят основата за разделянето на обществото на класи.

От 9 век пр.н.е. населението започва да напуска планинските райони, които са били заселени в предишния период от съображения за отбрана, предпочитайки плата и прилежащите хълмове, за да оползотвори по-добре земеделските и минералните ресурси. Селищата през този период се характеризират с по-голяма концентрация и разположение в близост до естествени комуникационни пътища и естествени речни, езерни и морски пристанища.

В региона на Тоскана и в северната част на региона Лацио непрекъснатият демографски растеж и постоянните контакти, не винаги мирни, с други праисторически селища довели до раждането на големи населени центрове чрез сливането на дори отдалечени села. От 9 век пр.н.е. по този начин са положени основите на селища, които по-късно ще станат големи етруски градове, като Волтера, Киузи, Ветулония, Орвието, Вулчи, Розел, Таркуиния, Черветери, Вейи.

Култура Полада

Керамичен съд от културата Полада

Културата Полада или културата на наколните жилища е археологическа култура от бронзовата епоха, широко разпространена в Северна Италия. Характерните жилища на тази култура са били наколни сгради. По произход е свързан с културите Ремедело и Вучедол.

Името на културата е дадено от района в община Лонато дел Гарда, където са открити първите находки, свързани с тази култура в периода 1870-1875 г. в резултат на добив на торф от местно торфено блато. Радиовъглеродното датиране поставя находките в периода 14-13 век пр.н.е.

Унищожена е от нашествието на културата Canegrate. Артефактите от културата Canegrate не показват приемственост с културата Polada.

https://ru.wikipedia.org/wiki/Доисторическая_Италия

https://ru.wikipedia.org/wiki/Полада

[Hatshepsut]

Най-стара история на Италия (IV хил. пр. Хр. до 510 г. пр. Хр.)

IV хилядолетие пр. н. е.
Период на неолитната култура. Запазените паметници от неолита говорят, че с течение на времето населението на Италия и по островите изоставя пещерите и започва да живее в колиби. Възникват първите постоянни селища. Развиват се земеделието, скотовъдството, грънчарството. Ловът и риболовът заемат важно място в стопанството. От Южна Франция и Пиренейския полуостров идват лигурите (или лишите) и се заселват в северозападната част на Италия. Смята се, че културата на неолита в Италия е създадена от лигурите. Те запазват своята самобитност и примитивни форми на живот до I в. пр. н. е.

III хилядолетие пр. н. е.
Период на енеолитната култура. От този период в Италия е известна медта, която се използва наред с камъка. Характерно е значителното развитие на скотовъдството и разширяване връзките на Италия с центровете на Егейска Гърция и Испания.

Начало на II хилядолетие пр. н. е.
Период на бронзовата култура (терамара) — от итал. ,,террамаре" — черна, тлъста земя. В Италия започва да се разпространява бронзът. На север бронзови предмети са намерели в останките на заобиколени с ограда от колове селища — т. нар. терамари. Обитателите на тези селища живеят в наколни жилища, някои от които са построени в заливите на реки и езера. От бронза жителите на терамарите приготвят оръжие и различни предмети за домашния бит: бронзови брадви, шила, копия, както и различни украшения (от кост и рога). Основен поминък са скотовъдството (отглеждат се рогат добитък и прасета) и земеделието (засаждат се пшеница, лозя, овощни дървета). Започва да се използва конят и двуколесната кола. За културата на терамарите е характерен погребалният обред с изгаряне (пепелта на умрелите се поставя в глинени урни), а така също и еднообразието на погребенията с беден заупокоен инвентар.
Културата ,,терамара" оказва влияние върху други територии, главно в Лаци-ум. Едновременно с културата на терамарите в Средна и Южна Италия се развива и друга култура на бронзовата епоха — т. нар. Апенинска култура, тясно свързана с Егеида. Сред носителите на Апенинската култура преобладава обреда със заравяне на труповете.

Средата на II хилядолетие пр. н. е.
В Италия нахлува първата вълна на индоевропейските италийци. Тази латино-фалцекийска група от италийци се заселва на територията на Лациум (латини) и в Южна Етрурия (фалисци) — (разделението е според критерия на езика). Италийците се занимават предимно с пастирство. Заселвайки се по новите земи, те се смесват с местното население и приемат много елементи от неговата култура.

Края на II хилядолетие пр. н. е.
Настаняване в Италия на втора група италийци от оскийско-умбрийски клон (сабини, херники, екви, самнити и др. племена). Тя заселва северната част на полуострова (умбрийския клан) и земите край Апенините (оскийския клон).

Начало на I хилядолетие пр. н. е. ю
Период на желязната култура (Виланова). Тя се свързва с пристигането на втора вълна италийци. Италия навлиза в желязната епоха. Надгробни могили са открити (в средата на XIX в.) около селището Виланова край Болоня, откъдето културата на ранното желязо получава название култура ,,Виланова". Следи от тази култура са намерени и на други места в Италия, както и в Европа — най-вече покрай Дунава. В този период доминират изделията от желязо. Съдовете от глина и бронз са украсени с геометрични орнаменти. Телата на мъртвите се изгарят (пепелта се поставя в урни) или се погребват. Културата ,,Виланова" съществува до ок. 700 г. пр. н. е. В Северозападна Италия друг вид култура на желязото е т. нар. ,,Голасеки"; на североизток — в областта на венетите —културата ,,Есте" (дн. Атесте); на юг — в Брутяй — културата ,,Торе Гали". Разпространението на желязото, производството на железни сечива (плуга с железен палещник) води до развитие не само на земеделието, а и на скотовъдството. Нарасналото производство увеличава и разширява обмена. Селищата от желязната епоха постепенно се превръщат в градове. Усложнява се социалният живот. Разкъсват се родовите връзки. Явяват се имуществени категории, свидетелства за които са погребенията с беден и богат инвентар. През този период, освен италийци на територията на Италия се заселват и други индоевропейски народи — илири и гърци. Илирите се заселват по източното крайбрежие на Адриатика. Част от този народ — япигите — отиват по далече и заемат югоизточната част на Италия (по-късно нар. Апулия). След време гърците изтикват племената на япигите и италийците и основават колонии в Кампания, Южна Италия и Източна Сицилия. В Паданската равнина се настаняват келти (или гали), които идват в Италия през планинските проходи на Алпите от долините по горното течение на р. Дунав. В Средна Италия, по земите наречени после Етрурия (дн. Тоскана) се заселват и етруските. Латинските писатели наричат тая народност етруски или туски, а гръцките — тирени или тирсени; етруските наричат себе си рагени.

Средата на I хилядолетие пр. н. е.
По това време племенните територии на Италия са вече очертани: на северозапад живеят лигури; в долината на р. По през V в. пр. н. е. се настаняват келти (гали) — Цизалпийска Галия; в Средна Италия се обособява областта на етруските — Етрурия; умбрите — заемат Умбрия: пицените — Пицен; Лациум е заселен с латини. В Южна Италия — Лукания и Брутий, освен гърци живеят племена от оскийски произход; в Апулия и Калабрии — япиги (родственици на илирите).
Племената нка Древна Италия, намиращи се на различна степен от социално-икономическо, политичесо и културно развитие се смесват с местните обитатели, което се отразява върху техния език и култура. Постепенно в резултат на завоюването на Италия от Рим и романизирането и всички разнородни компоненти се сливат в единна италийска народност. Господстващ език става латинския.

Ок. 1000 г. пр. н. е.
В Етрурия трайно се настаняват етруските. Плодородните почви, множеството реки, достъпа до залежите от медна и желязна руда. изхода към морето, обилната растителност — всичко това прави Етрусия една от най-удобните за живот на хората области в Италия. Етруското общество е най-старото класово общество на Апенинския полуостров. Етруските преди римляните създават в Италия федерация (съюз) от градове— държави. Античната традиция приписва на етруските, че те създават дванадесетградия — съюзи от по 12 града (точния списък, на които не е съхранен). Най-известен от тия съюзи е гр. Етрурия (дн. Тоскана). Съюзът има предимно религиозен характер. Влизащите в него градове често враждуват помежду си. Отсъствието на единство между етруските държави по-късно се явява една от главните причини за поражението им в борбата с Рим. Повечето градове се управляват от царе. Постепенно те се заменят с изборни длъжности (зилахи, марунихи, пуртни).

В VI в. пр. н. е. царската власт в етруските градове се сменя на олигархическо управление.
От етруските са запазени много паметници на материалната култура: некрополи, останки от градове, постройки, произведения на изобразителното изкуство, както и около 10 000 надписа. Произходът, езикът и историята на етруските все още не са достатъчно добре известни на науката и са предмет на изследване (т. нар. етруски проблем).

X в. пр. н. е.
По данни на археологията територията на Рим първоначално включва седемте хълма по левия бряг на р. Тибър – Палатин, Есквилин, Авентин, Квиринал, Виминал, Целий и Капитолий. Много археологически изследвания са правени, за да се установят точно времето и мястото на възникването на Рим. Те обаче и досега не дават напълно задоволителен отговор на този въпрос. Смята се, че Рим възниква на Палатинския хълм. Тук, през X в. пр. н. е. идват заселници — овчари от планините Албани. Палатинският хълм от три страни е доста стръмен и това помага за неговото укрепяване срещу нападения. Като съдят по начина на погребването на мъртвите, изследователите смятат палатинските жители за латини. Те изгарят труповете и поставят пепелта в специални съдове.

IX в. пр. н. е.
По съседните хълмове на Палатин — Есквилин, Квиринал и Виминал се настаняват други преселници. От сходството на погребенията (те заравят труповете на умрелите в земята) и от сабинския произход на думата ,,Квиринал", учените приемат тези жители за сабини. Първите укрепени селища са разположени по върховете и склоновете на хълмовете. Те имат родов характер. Родовите общини водят самостоятелен живот.

VIII/VII в. пр.н. е.
Обединяват се латинската и сабинската община. На Палатин е построена крепост на новото селище. Скоро селището се разширява — към него се присъединяват общините на Квиринал. Любопитна е легендата, която разказва за сливането на двете общини. Между латините, населяващи Палатинския хълм, и сабиняните от Квириналския хълм се повежда война. Латлните нападат селището на сабиняните и отвличат техните жени. Това довежда до сливането на тези две племена.

VII в. пр. н. е.
Целий е заселен с етруски и включен в състава на възниквалия град. Обитаем става и Капитолий (VI в. пр. н. е.). Тук е построена крепост и храм на Юпитер Капитолийски. Капнтолий става религиозен и военен център на Рим. Така чрез обединяване на различните селища в единна териториална община възниква Рим.

754—753 г. пр. н. е.
Традиционна дата за основаването на Рим (според римския писател Варон). От нея римляните започват летоброенето (,,аб урбе кондита" — от основаването на града). Според късните предания, запазени у римските аналисти и историци, градът е основан от потомците на Еней — Ромул и Рем. Като начало на града се смята т. нар. ,,квадратен Рим", разположен на Палатинския хълм. По-късно в пределите на града се включват и другите пет хълма без Авентинския (той е присъединен в IV в. пр. н. е.). Повечето учени смятат, че името на града има етруски произход.

753—509 г. пр. н. е.
Царски период. В историята на Рим, първият т. нар. царски период е епоха на разложение на първобитно-общинните отношения и преход към робовладелския строй, епоха на възникване на класи и държави. По предание са известни имената на седем царе, от които: Нума Помпилий, Тул Хостилий и Анк Марций се смятат за легендарни. За исторически личности днес се приемат последните трима царе от етруски произход: Тарквиний Древният, Сервин Тулий и Тарквиний Горди. Те се свързват с политическото господство на етруските в Лациум. При етрускиге управници, Рим става значителен център на занаяти и търговия. Заселват се много етруски занаятчии, възниква етруската улица. Рим е обграден с каменна стена, в града е направена канализация. При Тарквиний Древният, в Рим е построен първия цирк за гладиаторски игри. От етруските римляните наследяват по-съвършенния вид на плуга, занаятчийската и строителна техника.
Обществен и политически строй. Римският народ в началото на своята история се явява родово-племенно обединение. Населението на Рим се дели на 3 племена (триби) — Римни латини), Тиции (сабини) и Луцери (етруоки). Те от своя страна се делят по на 10 курии, всяко от които обединява по 10 рода. Според преданието населението на Рим е организирано в 3 триби, 30 курии и 300 рода. Родът е естествено формирана единица и има патриархален характер. Родовите старейшини на тези 300 рода образуват сенат, т. е. съвет на старейшините, който стои начело на родово-племенната община и има роля на висш държавен орган. В управлението на римската община вземат участие и царят, т. нар. рекс, който изпълнява функции на военен вожд, върховен жрец и понякога на върховен съдия и народното събрание — т. нар. куриатни комиции (т. е. събрание по курии). Завоевателните войни със съседните племена, развитието на производителните сили и занаятите довеждат до имуаществено рзслояване и разпадане на родовата община. В нея се оформят съсловията на патрициите (родовата аристокрация) и плебеите (свободното население, включващо предимно дребни земевладелци, търговци и занаятчии, което няма политически и граждански права). Обедняващата част от населението търси покровителство у забогателите римски граждани и се превръща в техни клиенти (друга категория непълноправни граждани, зависими от своите опекуни, или патрони, които се грижат за клиента). Появява се и робството. Роби се набират измежду военнопленниците. Наред с частната собственост върху земята се запазва и общинната земя — т. нар. агер публикус. В края на царския период в римското общество се зараждат класите на робите и на робовладелците. Родово-племенните отношения отстъпват място на класовите, а родовите институти се преобразуват в държавни. Този процес е ускорен със завладяването на Рим от етруските.

Ок. 600 г. пр. н. е.
Рим разрушава гр. Алба Лонга, който е начело на Латинския съюз, включващ около 30 градове-държави и за известно време (до 493 г. пр. н. е.) налага на съюза своята власт.

VI в. пр. н. е.
Период на най-голяма сила и разцвет на етруските градове и тяхната експанзия в Италия. Нуждата от нови земи и пазари, както и изострените социални противоречия тласкат етруските по пътя на колонизацията. За да се отърват от посредничеството на италийските гърци в търговията с Изтока, те успяват да завладеят източните брегове на о. Корсика и о. Сардиния, редица крайбрежни пунктове в Кампания, където е образуван съюз от етруски градове начело с Кагауа. Важни етруски центрове в Северна Италия са градовете Атрия, Мантуа, Фелзина, пристанището Спина и др. Етруските установяват широки търговски контакти най-вече с гръцките колони в Южна Италия, благодарение на което в етруската култура проникват гръцки елементи и влияние. Те развиват земеделието, металодобива, занаятите. Ползват се с признание на изкусни градостроители. Градовете се ограждат с мощни каменни стени и се делят на квартали. С течение на времето духовната култура на Етрурия изживява елинизация. На овой ред етруските въздействуват върху съседните италийски племена, по-специално върху римляните. В края на VI в. влиянието на етруските отслабва първо в Лациум, а след това и на север. Върху етруските градове връхлитат келтите. Въпреки отслабналото политическо могъщество на етруските културното им влияние остава да доминира в северната и средната част на полуострова до края на IV в. пр. н. е.

Края на VI в. пр. н. е.
Управление на шестия цар на Рим — Сервий Тулий. Според традицията на него се приписва провеждането на обществена реформа, продиктувана от изостря щите се противоречия между патриции, и плебеи. Той разделя цялото мъжко население (и патриции и плебеи) на 6 имуществени групи. Критерий за имущественото състояние е количеството земя. Всяка група е задължена да дава на държавата определено количество войскови единици, т. нар. центурии (стотни). В шеста група влизат безимотните, на които единственото богатство са децата, т. нар. пролетарии. Те дават 1 центурия. С тази реформа се отбелязва една победа на плебеите в борбата им с патрициите, защото така те са допуснати във войската, която преди това е само патрицианска. С друга реформа Сервий Тулий разделя цялата римска територия на окръзи (вместо старото деление на триби). Запазва имената на трибите. С тази реформа той нанася съкрушителен удар на старите родови порядки и разчиства пътя за развитието на формиращата се робовладелска класа. Редом с древните племенни събрания — куриатните комиции, израстват нов вид събрания по центурии, в които участвува цялото военно задължено население. Тия центуриати комиции започват да решават най-важните въпроси в римската община.

Ок. 534—509 г. пр. н. е.
Според римското историческо предание на престола е последният римски цар Тарквиний Горди. Самото му възцаряване се свързва с разказа, че убива Сервий Тулий, за да вземе властта. Управлява жестоко и самоволно, което предизвиква масово недоволство. Римските патриции оглавяват въстание срещу него и той е изгонен от Рим. С тези събития се свързва премахването на царската власт и установяване на републикански строй в Рим (509 г. пр. н. е.). Приема се също така, че засилилата се вече борба на плебеите срещу родовата аристокрация е едновременно и реакция против чуждото господство на етруските, защото краят на царския период на Рим е в същото време и край на етруското господство там.

510 г. пр. н. е.
От Рим е изгонен етруският цар Тарквиний Горди. Този факт активизира етруските. Като помага на Тарквиний и се надява, че недоволният от патрициите римски плебс ще го подкрепи, царят на гр. Клузий — Порсена, обсажда Рим. В римските легенди борбата срещу Порсена се рисува като верига от героични подвизи на римските патриоти (легендата за героизма на римския юноша Гай Муций, който прониква в етруския лагер, за да убие Порсена, но бива заловен. Заради загубата на дясната си ръка по-късно той получава прякора ,,Сцевола" — Левак).

https://nauka.bg/naj-stara-istoriya-na-italiya-iv-hil-pr-hr-d/

[Hatshepsut]

Италийци


Езици в Италия, 6 век пр.н.е.

Италийците (лат. Italici), наричани още Италики, са индоевропейски древни народи и племена в Италия. Те се заселват през 12 век пр.н.е. до 10 век пр.н.е. от север през Алпите в Италия. От 4 век пр.н.е. италийците са подчинени на Рим.

Общото помежду им е използването на италийските езици. Различават се два говорими езика: латино-фалиския (латини, фалиски) и оскско-умбрийски (оски, умбри, самнити).

Италийците (на латински: Italici) са народите, населявали Апенинския полуостров в древността. След присъединяването си към римската държава, те постепенно са асимилирани от част от също италийския народ, латините - римляните. Терминът има две значения:

• По-тясна дефиниция, използвана от лингвистите, е, че под италийци се разбират само индоевропейските племена и народи, които са говорели италийски езици. Италийските езици са разделени на два клона:
фалиско-латински: фалиски, латини, авзони (или аурунци), енотрийци, сикели и др.;
Умбрийско-осканско-сабелийски: умбри, оскани (самнити, сабини, акви, волски и други) и сабели (марси, маручини, френтани, вестини и други).

• В по-широк смисъл, в обичайната употреба сред историците, италийците се разбират като народите на Апенинския полуостров и съседните острови (Корсика, Сардиния, Сицилия) преди анексирането на техните земи към римската държава. Преди възхода на Рим, етруските (неиндоевропейски народ) доминирали над италийците. Също така, в широк подход, венетите (очевидно говорещи индоевропейски език от отделен клон) са включени към италийските народи.

Италийците идват на Апенинския полуостров през 2-ро хилядолетие пр.н.е. отвъд Алпите и донесли със себе си културата на метала - те са създателите на културата на бронза и желязото в Италия. Руският учен В. И. Модестов, италианският изследовател Г. Девото и други смятат, че италийците са мигрирали от Централна Европа на две вълни: в началото на 2-ро хилядолетие пр.н.е. — пралатинците, създатели на Терамарската култура, в края на II – началото на I хил. пр. Хр. - предците на Умбро-Сабелите, създателите на културата Виланова.

Идеята за няколко последователни вълни на миграция се счита за остаряла. В съвременната италианска историография преобладава мнението за последователността и непрекъснатостта на развитието на древните италиански култури от неолита до желязната епоха, независимо от миграцията (Г. Патрони, П. Орси, У. Релини); за спорадични преселения на индоевропейски племена от началото на II хил. пр.н.е. от Балканския полуостров през Адриатика и постепенното им разпространение на Апенинския полуостров.

До края на първата половина на I хил. пр.н.е. италийците са били на различни етапи на социално-икономическо и културно развитие. Най-активни са етруските в северната част на полуострова, които основават съюз от 12 града и заедно със сабините оказват огромно влияние върху формирането на Рим като културен и политически център.

Градовете на италийците са били административно подобни на гръцките полиси и са били управлявани от избрани магистрати, които са били наричани по различен начин в различните региони (едили, медикси, марони) и като правило са били по двойки. Италийците са имали напреднала военна екипировка, включително характерен щит и шлем с висок гребен (развиващ се от широкопола форма до конична).

Завръщането на воина. Детайл от фреска от луканска гробница, 4 век пр.н.е.

Наемните воини от Италия били ценени в Средиземно море и по-специално служели на тираните от Сиракуза под името Мамертини (тоест синове на Марс). Конфликтът около мамертинците служи като претекст за Първата пуническа война.

В резултат на трите самнитски войни (от 343 до 290 г. пр.н.е.) мнозинството от италийците признали върховенството на Рим и станали негови съюзници (те обещавали да се бият в съюзни кохорти на негова страна). Въпреки това, след нахлуването в Италия от армията на Ханибал (216 г.), много италийци преминали на страната на Картаген.

По време на съюзническата война от 91-88 г. пр.н.е. мнозинството от италийците (начело с Марсите) отново се разбунтували срещу Рим и създават държавата Италия със столица в Корфиниум. След като получават римско гражданство (юлиански закон, 90 г. пр.н.е.), италийците се романизират доста бързо (включително преминават към използването на латински език).

Името "Италия" първоначално е носено само от района на малкия народ на италите или италийците (Ϝιταλοί, vituli, оттук осканският Vitellium), който заема южния край на Bruttium (сега провинциите Reggio и Catanzaro) до залива на Scylax и Terinus (името е споменато за първи път от Reginan Hypnis около 500 г. пр.н.е.), а използваната гръцка буква "дигама" (Ϝ ϝ) в думата показва нейната голяма древност. Скоро името Италия се разпростира върху целия Брутиум до река Лао и до района на град Метапонтум.

Когато осканите измислят легенда за техния общ произход с гърците, страната, която заемат, започва да се нарича Италия. Още в договора от 241 г. пр.н.е. с Картаген под Италия се разбира целият полуостров до Рубикон, а през следващия век това име се затвърждава за цялата страна до Алпите. Алпите стават част от Италия едва при Диоклециан, когато към 11-те региона, на които Август разделя Италия, се добавят още три.

При гърците, а след тях и при римляните, страната е имала други имена, като Έσπερία, Αύσονία, Όπική, Οινώτρία. Северната част на Италия - долината на река По - е била обитавана в древността от четири народа: лигури, гали, раети и венети.

Регионът на лигурите при Август заема планинската верига, простираща се по протежение на залива на Генуа и провинция Alpes Mari timae. Този народ е бил известен още на гръцките писатели в древността. По-рано лигурите са били считани за първоначалните жители на цяла Италия. Територията им, под натиска на по-силните съседи, постепенно намалява: от една страна те са притиснати от келтите, от другата от етруските. Римляните започват да укрепват позициите си по тези земи през 3 век пр.н.е. След това в продължение на два века е имало непрекъсната борба между римляните и лигурите, в която римляните са били доволни да защитят владенията си от хищническите набези на лигурите. Още по време на управлението на Август лигурите се разделят на цивилизовани и диви (на латински: copillati). Последните са окончателно покорени през 14 г. пр.н.е. Едва през 64 г. те получават латинското право, а още по-късно и римското. От градовете най-важни са Генуа, важна точка по пътя от Рим до Масилия (днес Марсилия), Дертона (днес Тортона), Гаста (днес Асти) и Никея (Ница).

По-късно от други народи галите се установяват в Италия, като успяват да отблъснат лигурите и етруските. Според легендата, започвайки от 6 век пр.н.е., някои от техните племена прекосяват Алпите и населяват долината на река По и нейните притоци (Алпите също са били населени главно от келти). Има седем известни галски племена в Италия: либици, инсубри, ценомани, анамари, бòи, лингони и сенони. По едно време галите почти превземат цяла Италия, но тяхното разединение и постоянните атаки от съседите им дават възможност на римляните да се справят с тях. Още през 185 г. пр.н.е. римляните преминават в настъпление и до 191 г. пр.н.е сломили съпротивата на бòите.

Победените гали претърпели различни съдби: някои от тях (като сеноните) били почти напълно изтрити от лицето на земята, други (например инсубрите) били оставени недокоснати. Интензивната романизация започва едва по времето на Цезар, когато правото на римско гражданство е разширено за всички жители на Галия. Още по-рано, през 3-ти и 2-ри век пр.н.е. римляните основават редица колонии в Галия: Кремона, Плаценция (дн. Пиаченца), Бонония (дн. Болоня), Мутина (дн. Модена), Парма. Много градове възникват и се развиват покрай римските пътища: най-важните от тях са Равена (възникнала по време на гръко-етруското владичество на брега на Адрия) и Регий (Реджо). По време на императорската епоха Медиоланум (Милано) достига особен просперитет.

Първоначално, още преди пристигането на галите в Италия, етруските заемат цялата долина на река По. По-късно те прогонили умбрийците от тосканските хълмове, разширили властта си над латините и основали съюз от 12 града в Кампания. Етруските вероятно са дошли в Италия от север, преди галите и венетите, но по-късно от лигурите и италийските племена. Първи удар им нанасят венетите и галите, след това идват атаките на самнитите и римляните. Галите всъщност разделят етруските на две части, отделяйки същинските етруски от ретите (΄Ραιτοί; срв. името на етруските на собствения им език - Ratena) и евганите (Eu ganei), които заселват източните Алпи и долината на река Плавис (Пиаве). Етруският произход на ретите се доказва от свидетелството на Ливий (V, 33, 10), от особеностите на техния език и от редица етруски паметници в техния регион.

Ретите са завладени от римляните през 18 г. пр.н.е. Романизацията на долините протича бързо, планинците получават правата на латинско гражданство цял век по-късно от жителите на долините. Сред градовете, чиято основа се приписва на раети, може да се посочи Верона. По-късно от етруските, но по-рано от галите, в Италия се появяват венетите. Под това име древните писатели познават няколко народа, което дава основание да се изведе произходът на венетите или от Пафлагония, или от Бретан. Изследователите от 20 век смятат венетите за народ, сроден на илирийските и италийските народи. В Италия венетите заемат района на юг до река По, на изток до долното течение на река Тилявенто (Талиаменто), на север до изворите на Плавис. През 5 век пр.н.е. в своята земя, известна с плодородието си, гърците основават колонията Атрия. През 225 пр.н.е. венетите се бият срещу галите на страната на римляните. С придобиването на латинското право, през 89 г. пр.н.е., започват бързо да се романизират. Най-богатият град в този регион по времето на Страбон е Патавиум (Падуа), голямо търговско пристанище е Аквилея, важните пристанища на Пола (Пула) и Тергесте са римски колонии.

Повечето от тези племена са принадлежали към едно и също италийско семейство. Само северозападът е бил зает от мистериозното етруско племе, а югът е бил населен отчасти от хора от Гърция. Сред италийските племена могат да се обособят три големи групи (основно въз основа на различията в езика): умбрите - родствени на латините племена в централната част на полуострова - големият самнитски или оскански род.

https://ru.wikipedia.org/wiki/История_Италии

https://ru.wikipedia.org/wiki/Италики

[Hatshepsut]

Етруски


Карта на древните етруски

Етру̀ските (или туски; на латински: Etrusci, Tusci; на гръцки: Τυρσηνοί, Τυρρηνοί – тирсени, тирени), които се самоназовавали расени (Rasenna) или расни (Rasna) (алтернативен термин, използван в научната литература на български, е етрури) са древни племена, населявали през първото хилядолетие пр.н.е. северозападната част на Апенинския полуостров (област – древна Етрурия, съвременна Тоскана). Етруските са създатели на развита цивилизация, предшествала римската и оказала голямо влияние върху нея.

Произход

Произходът на етруските не е изяснен (според Херодот етруските са дошли от Мала Азия). Също като гърците, етруските не образуват единна нация, а съществуват като множество градове държави със собствено управление. За разлика от римляните, етруските никога не достигат до изграждането на империя. Векове наред етруските са били считани за упадъчни, кръвожадни и склонни към пиратство, суеверие и магия. Образци от етруска вазова живопис свидетелстват, че са практикували човешко жертвоприношение. Като цяло образът им е достигнал до нас през погледа на древногръцките и древноримските историци.

Етруски музикант, гробница от Триклиниум, Тарквиния

В края на VII век пр.н.е. етруските се обединяват в Съюз на дванадесетте града. Около средата на VI век пр.н.е. завладяват областта Кампания. През V–III век пр.н.е. са покорени от Рим. Римляните възприемат от етруските някои строителни похвати и умението да създават напоителни и отводнителни системи. В римската култура навлизат някои етруски гадания.

Топонимия

С етруските са свързани редица географски названия. Тиренско море е наречено така от древните гърци, тъй като е било владение на тирените (гръцкото название на етруските). Адриатическо море е наречено в чест на етруския град пристанище Адрия, контролиращ северната част на морето. В Рим етруските са били наричани туски, което по-късно е намерило отражение в наименованието на една от административните области на Италия – областта Тоскана.

В Древен Рим областта на етруските съставлявала отделен окръг (триба) с име Луцери.

Културата на етруските

Етруските достигат висока култура във всички области на живота. От тях римляните заимстват отличителните знаци на царската и консулската институция: златната корона с венец от дъбови листа, скиптърът с орел, фасциите, както и тогата, курулното кресло, ликторите. Благодарение на етруските римляните придобиват знания за техниката на отводняване, за строежа на пътища, укрепления, къщи и храмове.

Писменост

Етруската писменост е близка до архаичната форма на старогръцката писменост. Запазени са около десет хиляди надписа, които не са разчетени, тъй като езикът не е сроден с други езици и няма намерени двуезични текстове. Най-дългият запазен етруски текст е открит върху парчета ленен плат, увити около мумия.

Архитектура

Етруската архитектура е специфична с високите си каменни стени, аквадуктите си и други специфики. Примери от етруската архитектура могат да бъдат видени и до днес в редица градове, например в Перуджа.

Отношение към жената

За разлика от гърците, етруските са отреждали на жената по-значимо положение в обществото. Етруските жени са били образовани и са имали достъп до живота на обществото – нещо недопустимо за патриархално настроените гърци. Богатите етруски жени отдавали голямо значение на бижутата си; чрез тях показвали общественото си положение. Това отношение към жените е било повлияно от силната почит към богинята майка, чийто култ е наследен от бронзовата епоха. Често са били изобразявани сцени, в които жената е по-високопоставена от мъжа заради своята възраст, сила или божественост.

Изкуство

Въпреки голямото влияние на гръцките образци, етруските произведения на изкуството показват собствен усет към красотата и оригинален подход към изображението.

Пластично изкуство
Етруските познават различни материали, използвани в строителството и изкуството. За строежите си използват тухли от кал, правят дървени колони с украса от теракота или туф. Статуите си изработват най-вече от теракота и бронз. Украсяват гърбовете на огледалата с митологични сцени, излети от бронз. В бижутерията използват злато. Скулптурите им са повлияни от стила на Архаиката и ранния класически период. Една от най-прочутите скулптури – на Аполон от Вейи с предполагаем автор Вулка, съчетава форми от двете епохи на гръцкото изкуство. На много от етруските скулптури се открива прочутата архаична усмивка.

Изобразително изкуство
В изобразителното изкуство използват фреска и темпера (пигмент, вода и жълтък). Температа дава възможност за по-ярки цветове. Етруските умеят да улавят настроението на мига. Разположени между бурно развиващите се общества на Елада и Рим, на етруските се налага непрекъснато да синтезират умения, нагаждайки се към променливата действителност. Съсредоточени върху настоящето, етруските развиват умение да изобразяват лица на конкретни хора, с което изпреварват гърците в портретното изкуство. Множество образци, достигнали до нас от подземния град Тарквиния, близо до Рим, показват жизнерадостни сцени на аристократични удоволствия – банкети, танци, спорт.

След IV век пр.н.е. се променя настроението на изображенията. Започва изобразяването на тъжни сцени, свързани с тайнствения свят на мъртвите.

Вяра в задгробния живот. Погребални обичаи

Отношението на етруските към задгробния живот напомня повече за Древен Египет, отколкото за Елада. Сред вещите, намерени в гробниците, са открити предмети от бита – огледала, бижута, оръжия, съдове за хранене и пиене. Този погребален обичай, изглежда, изразява вярата на етруските, че след смъртта си човек притежава и в другия свят същите нужди, умения и бит. До VII век пр.н.е. етруските кремират мъртвите и полагат праха им в урни, в самостоятелни гробници. Тези урни често са във формата на човешки глави, изградени от теракота, бронз и дърво. Стилизираните черти на лицата подсказват стремеж да се достигне подобие с образа на починалия; от този мотив се развива умението на етруските да създават портретни образи. Някои урни наподобяват къщи, като пресъздават архитектурата на етруския дом – симетрична фасада; врата, засводена с арка; пиластри (залепени колони за повърхността) в коринтски стил. Според етруските гробницата е домът на мъртвеца – схващане, споделяно от много неолитни култури.

След VII век пр.н.е. етруските започват да погребват починалите в общи гробища, а не в самостоятелни гробове. Тези гробищни комплекси представляват миниатюрни градове. Етруските изобретяват уникален надгробен паметник – скулптура на починалия в реален размер. Най-чести са изображенията на семейни двойки поради голямата важност на брака в етруското общество. Мъжът и жената се изобразяват равностойно, като фигурите им са в съзвучие. По-късно се появяват саркофази, на които изображенията са в легнало положение. В некрополите си етруските използват и рисунки.

Гадателско изкуство

В гадаенето етруските следват достиженията на гърците. Мистичната практика за разкриване на бъдещето чрез поличби идва от Изток, от Финикия. В Древна Гърция съществуват два официални типа гадаене: по вътрешноститете на жертвеното животно, особено по черния му дроб; по летежа на птиците. Етруските заемат тези практики, но развиват и гадаене по яйце. От вътрешните органи на жертвеното животно най-важен е черният дроб. Той се дели на зони, съответстващи на различните божества от етруския пантеон.

Гадаенето става по следния ред: три дни по-рано жрецът спира да се храни и да разговаря с околните; отделя се в усамотение и започва да повтаря наум въпроса и името на божеството, към което предстои да се обърне. В деня на гадаенето жрецът се умива и облича чисти дрехи без шевове. Жертвата е украсена предварително; най-често е упоена поради изискването да върви доброволно към олтара. След ритуално очистване се прерязва гърлото на жертвата и кръвта се събира в отделен съд. Едва тогава пристъпва жрецът и изважда вътрешностите. Ако някой орган има сериозна деформация, жертвоприношението започва отначало. Често се принасят в жертва животни дотогава, докато се стигне до благоприятно пророчество. След гадаенето по черния дроб вътрешностите се изгарят като дар за боговете, а месото се изпича и раздава на присъстващите. При жертвоприношение и гадаене, отправено към подземните богове, цялата жертва се изгаря.

Гадаенето по яйце се извършва по подобен начин. Жрецът се лишава от храна три дни преди ритуала и се изолира от околния свят. Чрез многократно повтаряне на заклинание жрецът достига до състояние на транс и така пристъпва към гадаенето. В съд с прясна вода се поставя яйце (оплодено или неоплодено). Жрецът обикаля три пъти олтара. След това разчупва яйцето с жертвен нож, изхвърля черупките и гадае по жълтъка, белтъка и зародиша (ако има такъв). Ако жълтъкът се разтече, приношението започва отново. Жълтъкът трябва да остане в центъра и да е заобиколен от белтък. Върху комбинацията от двете се гледа като на астрологическа карта. Белтъкът и жълтъкът са разделени на зони. По хоризонталната ос се делят на лява (източна, добра) и дясна (западна, лоша) част. По вертикалата се делят на горна (северна, предна, бъдеща) и долна (южна, задна, минала) половина. След приключване на гадаенето жълтъкът и белтъкът се пускат в гореща вода и допълнително се тълкуват образувалите се фигури. След това яйцата се раздават на присъстващите като свещена храна.

Етрурия


Територии, числящи се към цивилизацията на етруските

Етрурия е голямо държавно обединение на етруските, понякога наричано в древногръцки и латински текстове ,,Тирения" (на старогръцки: Τυρρηνία). Обхващала е обширни територии от Централна Италия между реките Арно и Тибър, както и част от Кампания, в съвременните райони Тоскана, Лацио и Умбрия.

История

Древните автори смятат, че произходът на етруските е малоазийски и че са сродни с лидийците. Културата им обаче носи и редица белези на италийско влияние. Смята се, че преди създаването на Древен Рим били най-могъщият народ в Италия, поради своите забележителни постижения в културното и политическото си развитие. Политическата организация наподобява тази на гръцките полиси.

Вероятно към края на VII век пр. Хр. се оформя Конфедерацията на дванадесетте етруски града (Додекаполис), която впоследствие се оказва нестабилна и загубва позиции под напора на римляни, гърци и самнити. Пълният списък на градовете не е запазен, но някои от тях са Волсиний, Ареций, Тарквиний, Вейи, Клузий. Обединението им е на религиозна основа, с общ култ и светилища, но до единство и съгласие се достига рядко. Всички воюват, сключват договори, водят търговия независимо един от друг.

Римляните възприемат от етруските редица политически, религиозни и културни постижения: аристократичното устройство на държавата, инсигниите на царете, впоследствие – на магистратите; култовете на редица божества, храмовете; пристанищата, въоръжението и организацията на войската.

Неуспехът на етруските да обединят италийските племена в политическо отношение се дължи най-вероятно на големите езикови различия. Рим векове наред водил борба с етруските, отнемайки по малко от тяхната територия и влияние.

Етруски език

Етруският език е изчезнал писмен и говорим език на етруските, които населявали Италия в периода от IX до III век пр.н.е. на територията на днешна Тоскана, Умбрия и западен Лацио, а също така Емилия-Романя и Ломбардия, откъдето по-късно биват изтласкани от галите и Кампания, където са претопени от самнитите.

Писменост и писмени паметници

Етруската писменост е близка до архаичната форма на старогръцката писменост. Запазени са около 10,000 писмени паметника – няколко по-обширни надписа, стотици кратки, както и множество различни глоси в различни римски писмени източници, отделни знаци. Те не са разчетени, тъй като езикът не е сроден с други езици и не са запазени двуезични текстове, а и поради силната фрагментарност. Най-дългият запазен етруски текст е открит върху ленени парчета плат, увити около мумия.

Съставените от император Клавдий речник на етруския език, както и неговият труд Le Tyrrenikà за обичаите и изкуството на този народ, са загубени.

Някои етруски думи са заети в албански, латински и романш и това улеснява тълкуването им.

Хипотези

Полският археолог Тадеуш Волянски има претенциите да е разшифровал много етруски надписи, включително паметник край Кречио. Понастоящем изследването на Волански се продължава от руския учен, доктор на философските науки Валери Чудинов, който предполага, че славяните населявали Европа още в 10 век преди новата ера и настоява за родствеността между славяни и етруски. Съществуват и подобни невероятни теории, че етруският език е близък до унгарския или арменския, но тези изследвания се отхвърлят в научните кръгове.

Според гръцкия историк Дионисий Халикарнаски (1 век пр.н.е.) етруският език се различава от всички останали. Това потвърждава теорията, че етруският език е изолиран език.

Фонетика

Гласни звукове

Във фонетичен аспект езикът включва 20 звука, 4 гласни (а, е, i, u) и 16 съгласни, както и 4 дифтонга – ai, au, eu, ui. Особеност на етруската фонетика е липсата на звука ,,о". Гласните /o/ и /u/ изглежда не са различавали по произношение според особеностите на етруската писменост, където се употребява само един знак при предаване на гръцки заемки, например гръцки κώθων kōthōn > етруски qutun (кана).

Съгласни звукове

Наблюдават се два типа беззвучни преградни:

• непридихателни (p,t,k),
• придихателни (ph, th, kh);

Ликвидите /r/, /l/, както и носовите ликвиди /m/, n/ както и в старобългарския език са изпълнявали функцията на гласни или са били сричкотворни.

Граматика

Морфологично съществуват два типа склонения при имената, съответно ,,s" и ,,l" склонения. Особеност на системата е съвпадение на наставки от морфологичен и синтактичен клас. Има два рода – мъжки и женски, две числа – единствено и множествено. Темпоралната система засяга сегашно и минало време. Има и повелително наклонение. Синтактично, етруският език се доближава до латинския. Определението стои пред определяемото и е в родителен падеж, сказуемото попада в края на изречението.

Списък с етруски думи

Множество археолози се опитват да разчетат етруските надписи, по предположения или със стабилна писмена база за сравнение, какъвто е случаят с плочките от Пирги, върху които има паралелен текст на етруски и финикийски, който вече е бил известен на археолозите. Немският етрусколог Дитер Щайнбауер в резултат на множество проучвания и сравнения е събрал известен брой етруски думи.

Плочките от Пирги в Националния Етруски Музей ,,Вила Джулия", Рим

Ето някои от тях, разпределени по области:

Земя, свят, материя

cel    земя
thi    вода
una    поток
huin-    извор
ushil    слънце
tiur    луна
pulum(chva)    звезда (звезди)
trut-    светкавица
zeri    ясен (време, небе)
lur(i)    лъч

Животни

thevru    бик
leu    лъв
krankru    котка
tusna    лебед
hiul(s)    сова

Човешки действия

am-    съм
acnanas    роди се
svalce, svalthas    живя

Смърт, гробници

lupu    умря
cesu    бе погребан
tesham    погребение
celuca    погребение(?)
hinthial    душа, сянка

https://bg.wikipedia.org/wiki/Eтруски

https://bg.wikipedia.org/wiki/Етруски език

[Hatshepsut]

Гръцка колонизация в Италия. "Велика Гърция"


Гръцките колонии и техните диалекти в Италия

Общ преглед

Магна Греция (на латински: Magna Graecia – ,,Велика Гърция", от гръцки Μεγάλη Ελλάς, Мегали Елас) е името на част от древна Южна Италия (Апулия, Калабрия, Кампания, Сицилия), колонизирана от древногръцки заселници през VIII век пр. Хр.

С тази колонизация гръцката култура е разпространена в Италия, като скоро се развива нова цивилизация, която по-късно си взаимодейства с местните италийски и латински цивилизации.

Много нови градове се развиват и замогват, като например Капуа, Неапол, Сибарис.

Други важни градове в Магна Греция са Таранто, Локри, Регион, Кротоне и Турии.

През Ранното средновековие гръцкото влияние остава силно, тъй като районът е част от Византийската империя или се намира под силно византийско влияние до края на XI в.

И днес населението в тези райони пази елински характеристики в културата. Местните диалекти (най-разпространени в Калабрия и Саленто) се наричат ,,грекана", ,,грико", ,,катоиталиотика" или ,,Калабрийски" и могат да бъде разбрани (до голяма степен) от други гръцкоговорещи. Фолклорът на това население е различен от италийския и определено се свързва с гръцкия – характерната песен с танц ,,тарантела" се смята за остатък от древногръцките екстатични Дионисови чествания.

Териториален обхват

Магна Греция (на старогръцки: Μεγάλη Ἑλλάς, на латински: Magna Graecia) е историческа област с древногръцки колонии, основана през античния период (началото на 8 век пр.н.е.). Магна Греция включва крайбрежните територии на южната част на Апенинския полуостров и Сицилия. Най-важните градове са Тарент, Партенопея (Неаполис), Сиракуза и Кума.

Градовете на Магна Греция постепенно са погълнати от Римската република, а по време на Пуническите войни са завладени последните от тях.

Магна Греция е родното място на много известни философи. Така Елея е дала на света елейските философи, Сиракуза е родното място на Архимед, а Кротон е дом на Питагорейската школа.

Гръцки колонии в Италия

Питекуза

Първото гръцко селище в Италия възниква в Pithecussae (други имена - Inarima, Enaria, сега Ischia) на остров, разположен на 11 км от брега на Кампания. Археологическите разкопки тук са открили гръцка керамика, датираща от приблизително 1400 г. пр.н.е. Не по-късно от 775-770 г. пр.н.е тук възниква гръцки емпорион (търговски пункт), чиито основатели са хора от Евбея: от Халкида и Еретрия, както и Ким (малък град в Евбея). Евбея е била една от главните металургични области на Гърция и обект на търговия в тази област са били богатите руди на Етрурия. В Питекуза е намерена чаша, датираща от 750 г. пр.н.е., с най-ранния текст на записана поезия, написана в халкидската разновидност на гръцката азбука. Този търговски пункт е създаден, за да установи търговски отношения с Етрурия, чиито запаси от желязо и мед са били необходими на гърците. Тези търговски връзки са улеснени и от етруските градове в Кампания, сред които се откроява Капуа. От друга страна, връзките на халкидските търговци стигат до Сирия и Финикия, откъдето се получава злато срещу метални изделия. Питекуза е унищожена около 500 г. пр.н.е. от изригването на вулкана Монтаньоне, но още преди това те са загубили значението си, отстъпвайки място на Куме.

Куме

Куме се намира на север от Неаполитанския залив. Селището на мястото на Куме, създадено от местните оскански племена, вече е съществувало около 1000 г. пр.н.е. Около 575 пр.н.е. гърците от Питекуза се преселват тук, измествайки по някакъв начин осканите. Колонизацията е ръководена от Мегастен от Халкида и Хипоклейд от Киме в Евбея, които дават името на този град. Около 730-725 г. пр.н.е. емпориума получава статут на град, ставайки независим. Този град играе важна роля в търговията с Етрурия. Около него има плодородни земи и става доставчик на зърно. Възможно е от тук лозарството и отглеждането на маслини да се е разпространило в цяла Италия. Кумеите са били известни със Сибила, една от най-почитаните пророчици в древността. Куме се опитват да контролират Месинския проток. Първоначално пирати от Куме се заселили в Занкл, по-късно към тях се присъединили заселници от Евбея и там била създадена пълноценна колония. Сред политическите фигури на града е известен диктаторът Аристодем, който води успешни войни срещу етруските. Куме и етруските градове са унищожени от самнитите, дошли тук от Централна Италия.

Сибарис

Градът е основан от ахейците около 720 г. пр.н.е. в залива на Таранто. Ойкистосът (основателят на селището) е от Хелике. Ахейците изпитвали остра нужда от земя и имали ограничени възможности за търговия в родината си. Според Аристотел с тях се заселили и жителите на Трозен в Арголида. Заселниците установяват мирни отношения с местните племена сердеи. В допълнение към селското стопанство, те ловували охлюви на брега. С течение на времето градът се разраства и скоро покорява местните племена. Както ни казва Страбон, 25 селища попадат под негов контрол. От 6 век пр.н.е. те са секли свои монети тук. Древните автори споменават Сибарис като много богат град; в крайна сметка думата "Сибарит" дори се превърнала в нарицателна. Археологическите данни обаче не потвърждават това. Друга колония, Метапонтум, е основана в залива. На западния бряг на Калабрия възникнали градовете Лауда и Скидрус, както и Посейдония (Пестум). Посейдония е основана около 625-600 г. пр.н.е. Известен е с руините на дорийски храмове, оцелели до наши дни.

Колони на дорийски храм в Таранто

Пестум

Пестум (на латински: Paestum), първоначално Посидония (на старогръцки: Ποσειδωνία, на латински: Posidonia) е гръцка (сибарска) колония, основана в края на 7 век пр.н.е. в западната част на региона Лукания (35 км югоизточно от днешен Салерно).

Посидония процъфтява през 540-те години пр.н.е. и последвалите десетилетия. Около 400 г. пр.н.е. Посидония е завладяна от луканите, което води до смесване на гръцки и местни (протоиталиански) културни традиции. През 274 пр.н.е. градът е бил колонизиран от римляните, които го нарекли Пестум.

В днешния Пестум са добре запазени три дорийски храма от първата половина на 6 век пр.н.е. Един от тях е посветен на Атина (а не на Церера, както се смяташе досега). Другите два са построени в чест на Хера и се наричат Храмът на Хера I (т.нар. ,,Базилика") и Храмът на Хера II (а не на Нептун или Аполон, както се смяташе досега). Храмът на мира във форума е частично коринтски и датира от 2 век пр.н.е. Градските стени са широки до шест метра и пет километра в периметър. Има малко останки от римския амфитеатър. Всички тези руини са включени в списъка на обектите на световното наследство.

През 1968 г. в Пестум е открита гробница (т.нар. италианска Tomba del tuffatore, Гробницата на водолаза) с удивително запазени стенописи (ок. 470 г. пр.н.е.). Това е единственият пълен ансамбъл от гръцка фрескова живопис от класическия период, оцелял до наши дни. Пет картини, заедно с други древни находки, сега се съхраняват в Националния археологически музей на Пестум.

Кротон

Кротон, сега Кротоне, се намирал на юг от Сибарис, южно от устието на река Есар (Есаро) на нос, от двете страни на който имало защитени пристанища. Колонията е основана около 710 г. пр.н.е. от ахейци под водачеството на Мискелес от Рипе. Успешното развитие на колонията се определя както от благоприятното й местоположение, така и от добива на сребро. Градът създава и нови колонии: между 675 и 600 г. пр.н.е. е основана Каулония, по-късно Терина, на западния край на полуострова. Около 540 г. пр.н.е. Кротон е победен в битка при река Сагра от епизефирските Локри и Регий. Скоро градът става център на дейността на философа Питагор и неговите последователи. Около 531 г. пр.н.е.той напуска родината си, остров Самос, и се установява в Южна Италия. Последователите му образуват нещо като секта или орден, завземайки властта в града. По-късно водачът на аристократичната партия Килон принуждава Питагор да напусне града и той се премества в Метапонтум (колония, основана от Сибарис). Въпреки това, питагорейците очевидно играят значителна роля в други градове, които по този начин стават зависими от Кротон. В съюз със Сибарис и Метапонтум Кротон унищожава Сирис, колофонска колония, разположена между Сибарис и Метапонтум и около 510 г. пр.н.е., след като назначава спартанеца Дорий като командир, Кротон унищожава Сибарис. Кротон е известен и като градът, в който са положени основите на научната медицина. Лекарят Алкмеон около 500 г. пр.н.е. написал медицински трактат (не е запазен). По-късно в града избухват класови вражди, които значително го отслабват.

Сиракуза

гръцки колонии в Сицилия

Колонията, която е била предназначена да стане най-важният град на Магна Греция, е основана през 733 г. пр.н.е. южно от Наксос от коринтяните под водачеството на Архий. По същото време друга група коринтяни колонизирали Коркира, остров по пътя от Гърция към Италия, изгонвайки еретрите и илирите оттам. Като се има предвид ключовото положение на самия Коринт на провлака на Истмус, през който минава най-краткият път от Егейско море на запад, Коринт си осигурява водеща роля в гръцката търговия. Коринт, противно на обичайната практика, се стреми да запази административния контрол над колониите си, но Сиракуза придобива независимост, без да разваля приятелските отношения с метрополията. Градът първоначално е построен на остров Ортигия, разположен точно до брега, където преди това е имало село на сикулите. На този остров е имало мощен извор, посветен на нимфата Аретуза. В Гърция съществувало странно вярване, че река Алфей от Пелопонес тече под земята и тук излиза на повърхността.

Колонията се разраства бързо и скоро на континента възникват квартали на града: Ахрадина, Неаполис, Тихе, Епипола. В устието на река Анапа има плодородни земи, които се управлявали от градското благородство (гомори), които съставлявали Народното събрание. Сикулите отчасти изоставят земите си, отчасти стават зависими илоти или поданици. Сиракуза основава няколко собствени колонии, Гелора, по на юг по крайбрежието, Акре и Касмена, по-навътре в сушата, които служат като аванпостове в битката срещу Сикулите. Камарина, крайбрежно селище на запад от Касмена, успява да установи по-добри отношения със Сикулите и около 550 г. пр.н.е., като вдига въстание, защитава своята независимост. Останалите градове в околностите на Сиракуза остават зависими от тях, което прави града силна държава. Около 575 пр.н.е. на Ортигия е издигнат храмът на Аполон, най-големият в гръцкия свят по това време. Горе-долу по същото време тук започва сеченето на монети, като за основа е използвана атически-евбейската, а не коринтската тегловна система.

В началото на 5 век пр.н.е. Сиракуза временно отстъпва управлението на острова на друг град, Гела, който по това време е ръководен от енергичния диктатор Хипократ, дошъл на власт около 498 г. пр.н.е. Около 492 г. пр.н.е той победил Сиракуза в битката при река Гелора. Той е възпрепятстван да превземе града чрез дипломатически усилия от Коринт и Корфу. Младите наследници на Хипократ са отстранени от властта в Гела от Гелон, синът на Динамен. Около 485 пр.н.е. Гелон, с помощта на аристократи, изгонени от града, превзема Сиракуза, където премества двора си, а Гела попада под контрола на брат му Хиерон. Гелон превръща Сиракуза в голям град, заселвайки там половината от жителите на Гела, половината Камарини и целия елит на Мегара Хиблея и Сицилианска Евбея. Градът е бил силно укрепен. Гелон имал силна армия. През 480 пр.н.е. Картаген изпраща силна армия в Сицилия под командването на Хамилкар и те обсаждат тиранина Терон в Химера. Гелон му се притекъл на помощ и разбил картагенците при Химера. След тази победа авторитетът на Гелон в гръцкия свят става особено голям. Той умира през 478 г. пр.н.е., прехвърляйки властта на брат си Хиерон. Хиерон излиза победител от войните с Картаген. Той бил женен за дъщерята на тиранина Регий Анаксилас. Основава град Етна. През 474 г., по призива на Куме и Локри, той тръгва срещу етруските и печели голяма победа над тях в Неаполитанския залив. Известни поети като Симонид от Кеос, Пиндар и Есхил са живели в неговия двор. Хиерон умира през 467 г. пр.н.е.

Около 315 пр.н.е. Агатокъл, успешен пълководец със скромен произход, идва на власт в Сиракуза. Той се опирал на масите, използвайки репресии и конфискации срещу благородството. Разчитайки на наемна армия, той превзел най-богатите градове на Сицилия: Гела, Месана, Акрагас. След това превзема картагенските градове на острова, след което войната с Картаген става неизбежна. През 310 пр.н.е. той акостира в Африка и принудил Картаген да признае господството му над Сицилия. През 305 пр.н.е. той превзема градове в Южна Италия и приема титлата ,,цар на Сицилия". Така Агатокъл успява да обедини градовете на "Магна Греция" в единна държава, която не просъществува дълго. След смъртта му (289 г. пр.н.е.) Рим започва офанзивата си срещу градовете в Южна Италия. При диктатора Хиерон II, който идва на власт през 275 г. пр.н.е. е последният разцвет на Сиракуза. Той защитава градовете на Сицилия от нападението на владетеля на Епир Пир. По време на Пуническите войни той става съюзник на Рим. След смъртта на Хиерон през 215 г. властите на Сиракуза отново се насочват към сближаване с Картаген, което води до сблъсък с Рим. През 212 пр.н.е. Сиракуза е превзета и разграбена от римския генерал Марк Клавдий Марцел.

Гела

Гела (сега Джела) се намира на южния бряг на Сицилия при устието на едноименната река Гела, върху пясъчен хълм. Преди пристигането на гърците тук са живели сиканите. Колонията е основана през 690/688 г. пр.н.е. от заселници от Родос и Крит под ръководството съответно на Антитем и Ентим. Благоприятният оракул, който са получили от Делфи, е запазен. Заселниците водят дълга борба със сиканите за притежание на плодородната долина, след което завладяват местните селища Макториус (сега Монте Бубона) и Омфаку (сега Бутера), разположени във вътрешността на острова. На запад около 580 г. пр.н.е. те основават Акрагас (сега Агридженто), който по-късно става самостоятелен полис. Отначало градът имал аристократично управление. През 505 пр.н.е. властта е завзета от диктатора Клеандър, който управлява около 7 години и е убит от врагове. След това властта премина към брат му Хипократ, който превърнал Гела в силна държава. Хипократ установява контрол над халкидските колонии в Сицилия: Наксос, Занкле, Леонтини. След това той атакува Сиракуза и разбива армията им в битка при река Гелора, но не превзема града, а сключва мир, според който получава контрол над местните племена. Следват битки със сикулите, а в битката при Хибла около 491/490 г. пр.н.е. Хипократ загива. Гелон, водачът на кавалерията, завзема властта след Хипократ. След известно време той завзема властта в Сиракуза, след което започва интензивно да развива Сиракуза като по-удобен център за голяма държава, за тази цел половината от населението на Гела е преселено в Сиракуза.

Селинунт

Селинунт (сега Селинунте) се намирал в югозападната част на Сицилия, на нос между две реки, в устията на които имало удобни пристанища. Градът е основан около 650 или 628 г. пр.н.е. от местни жители на Мегара Хиблея, разположена на север от Сиракуза. Ойкистът беше Памилос (Памил), който дойде от Мегара. Този град бил най-западния гръцки град в Сицилия, граничещ с елимийците и финикийците, поддържайки мирни отношения и с двата народа. От изток граничи с Акрогант по река Галика (Платани). Освен това на източния бряг на реката е построен минойски пост, но около 500 г. пр.н.е. Миноа е завладян от спартанския колонист Еврилеон. Богатството на Селинунт се основава на успешна търговия с Картаген. Следи от този просперитет са множество руини от храмове. Градът е разрушен от картагенците през 409 г. пр.н.е.

Занкле

Град Занкле (съвременна Месина) е основан от халкидците между 730-720 г. пр.н.е. на мястото на по-старо селище от бронзовата епоха. Разположен директно на Месинския пролив, той може да контролира главния път от източна към западна Италия. Първоначално тук се заселват пирати от евбейски произход от Куме, но скоро се появяват истински заселници. Ойкистите са Периклемен от Куме и Кратемен от Халкида. Руините на първоначалното селище са изненадващи с необичайно големия си мащаб. Занкле не е разполагал с достатъчно плодородна земя, така че жителите на града около 717-710 г. пр.н.е. основават на северния бряг на Сицилия Миле и по-нататък на запад по протежение на северния бряг около 648 г. пр.н.е. Химера (най-крайната точка на гръцките колонии на северното крайбрежие).

Хронология

Колонизация (apoekias): основаването на големите гръцки градове Куме (750 г.пр.н.е.), Сиракуза (735 г.пр.н.е.), Кротон (708 г.пр.н.е.)
532 пр.н.е. — създаване на Ордена на Питагор в Кротон.
510 пр.н.е.: кървава гражданска борба между гръцките градове в Италия - армията на Кротон опустошава Сибарис.
474 пр.н.е. — Битката при Куме: поражението на етруските и краят на тяхната власт.
421 пр.н.е. - Самнитите превземат Куме
413 пр.н.е. - крахът на сицилианската експедиция на атиняните
Пирова война (280–275 г.пр.н.е.): Опит на гърците да се противопоставят на римската експанзия.
Пунически войни: Окончателното поглъщане на Магна Греция в Древен Рим. Надеждите на гърците да запазят своята независимост, разчитайки на съюз с Ханибал, не се оправдават. През 212 пр.н.е. пада Сиракуза, а през 209 г. пр.н.е. пада Тарент.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Магна Греция

https://ru.wikipedia.org/wiki/Великая Греция

[Hatshepsut]

Римско царство (753-509г.пр.Хр.)

Римското царство (на латински: Regnum Romanum), или Царският период на Древен Рим, е най-старият период в историята на Древен Рим, по време на който е имало избираема монархия, оглавявана от римските царе. Традиционно започва с датата на основаването на Рим - 21 април 753 г. пр.н.е. и завършва с изгонването на последния цар Тарквиний Горди и установяването на Римската република около 509 г. пр.н.е. Историческите извори за този период са писани през епохата на републиката и империята и имат до голяма степен легендарен характер.

Легенди за най-древната история на Рим

Според информацията, предадена от древни автори, мястото, където е възникнал Рим, е било населено от древни времена и е привличало чужденци. Първите колонисти на Италия са били древните гърци, включително известните герои Херкулес и Евандер. Тогава, след падането на Троя, кораби на троянски бегълци, водени от героя Еней, акостирали на брега на Лациум. Всички троянци били изтощени от скитането и една от троянските жени предложила да спрат пътуването и да изгорят корабите. Името й било Рома; Има версии, според които град Рим е кръстен в нейна чест. Един от местните царе, Латин, приветства троянците топло и дори дал дъщеря си Лавиния за жена на Еней. В нейна чест Еней основава град Лавиниум. След смъртта на Латин Еней започнал да управлява както над заселниците, така и над местните жители. Синът на Еней Асканий-Юл за първи път е принуден да ограничи агресията на етруските и премества столицата на държавата в нов град Алба Лонга, който скоро започва да доминира над всички градове на Лациум и ги обединява в Латинския съюз. Управляващата династия на потомците на Асканий-Юл се нарича Силвии. Четиринадесетият цар на Алба Лонга, Нумитор, е свален от своя брат Амулий, който, желаейки да се защити, убива сина на Нумитор и под прикритието на честта дава дъщеря си Рея Силвия на жриците на богинята Веста, тъй като те трябва да спазват обет за безбрачие в продължение на 30 години. Но младата весталка била посетена от бог Марс, след което тя родила близнаци - Ромул и Рем, които Амулий заповядал да бъдат хвърлени в Тибър. Близнаците не са се удавили и според легендата са били кърмени от вълчица и отгледани от овчаря Фастул. Когато братята пораснали, те убили Амулий и върнали трона на Алба Лонга на своя дядо Нумитор. Той също така ги изпратил да основат нова колония Алба Лонга. Братята имали спор къде точно да бъде построен градът, Ромул убил Рем и така станал първият цар на Рим.

Според легендата Рим е основан през 753 г. пр.н.е. от Ромул и Рем, които са отгледани от вълчица

Първоначалното население на града се състояло от престъпници и изгнаници от други градове. Те често нападали съседните народи; Благодарение на своята хитрост те успели да организират отвличането на сабинянките, като по този начин след края на краткотрайната вражда осигурили съюз със сабиняните и техния цар Тит Таций. В града започват да се развиват занаятите и търговията. Създават се държавни структури като Сената и институцията на ликторите. Влиянието на Рим нараства толкова много, че бившата колония успява да превземе и унищожи своя метрополис Алба Лонга (при Тул Хостилий); Въпреки това, през всички следващи години Рим е принуден да води продължителни войни със своите съседи: сабините, латините и етруските. Всички царе след Ромул са имали етруски имена, което косвено показва, че Рим е бил под силно етруско влияние. Властта на самите царе била ограничена. Позицията на царя първоначално не се предава по наследство: за времето, когато тронът е вакантен, Сенатът назначава временен цар (interrex), който управлява не повече от една година и през това време трябва да намери кандидат за позицията на царя и да го предложи за гласуване в комицията на курулите. Впоследствие властта се предава или по сестринска линия, или на осиновени деца, което също е етруски обичай. Последните царе идват на власт в резултат на заговори и убийства на своите предшественици. Последният цар на Рим е Луций Тарквиний Горди, който става известен с тираничното си управление и е прогонен от римляните. След свалянето на Тарквиний Горди в Рим е провъзгласена република.

Управлението на последния цар завършва през 510 г. пр.н.е.

Основаване на града Рим

Първоначално селищата, възникнали на територията на града, са изолирани села, в които общината играе основна роля. През 8 век пр.н.е в Лациум, на хълмовете на Палатин, Есквилин, Целиан и Квиринал, се появява група примитивни селища. Укрепените села са племенни селища, разположени по върховете и горните склонове на хълмове. Блатистите низини между тях стават обитаеми едва с времето, когато хората започват да ги пресушават. Жителите на Палатинския хълм изгаряли мъртвите си, подобно на други латински племена, докато на хълмовете Квиринал или Виминал мъртвите били погребвани в земята, в дървени блокове, както в района на Сабин. Затова се смята, че Палатин и част от Целиан са принадлежали на латините, а северните хълмове на сабините. Първите римски заселници са живели в кръгли или правоъгълни колиби, построени върху дървена рамка с глинена мазилка; Основният им поминък е бил скотовъдството. Не само хълмовете, но и низините между тях са разработени за стопански цели.

Обединената римска общност се формира чрез сливането на малки села. През 7 век пр.н.е съседните села се сливат в едно. Първите, които се обединили, са жителите на Палатин и хълма Есквилин, както и долината Субура, разположена под него. На Палатин е построена крепост за това ново селище. Жителите му празнували годишния празник ,,Седем планини", чието име идва от седемте спирки на празничното шествие. Впоследствие това име дава основание да се смята, че Рим е възникнал на седем хълма. Селото скоро се разширява с добавянето на квириналските общности. През същия 7 век пр.н.е. Целиум е заселен от етруските и също е включен в нововъзникващия град. В началото на 6 в. пр.н.е. Капитолия се заселва, а низината между хълмовете се превръща в общ пазарен площад - форум - бъдещият център на обществения и политически живот на град Рим. На Капитолия е построена обща крепост. По това време народът на Рим (populus) се състои от три родови племена, съответстващи на атинските фили. По-късните им имена са известни: titia, ramna и lucera; Смята се, че племената съответстват на етническата структура; така че Рамните са латините, Титиите са Сабините, а Луцерите са Етруските. На базата на тези племена се формират конни отряди; вероятният метод за управление на римската общност е военната демокрация, като основната политическа институция е комицията - събрание на войници. През същия период се наблюдава пресушаването на блатата в низините между хълмовете, което води до развитието на низините и изграждането на централния пазар, Форума. Възстановяването на дренажната система на Рим от Наполеон Бонапарт позволява да започнат разкопките на форума.

Така чрез обединяването на различни села в една общност възниква Рим. В зората на своето съществуване бъдещата столица на огромна империя представлява поредица от криви улици, виещи се през ниски хълмове и влажни низини - постоянен развъдник на малария. Жилищата на първите римляни са били много грозни: те дори не са били къщи, а по-скоро колиби, пръснати без никакъв план, направени от клони, измазани с глина и покрити със слама или тръстика. Но градът бил на удобно място. Хълмовете осигуряват естествена защита от врагове, наблизо тече плавателна река, в устието й можело да се добива сол, наоколо имало много гори и буйни пасища по склоновете.

Жителите на Древен Рим са се занимавали предимно със скотовъдство, селското стопанство играело по-малка роля. Отначало ловът и риболовът, както и производството на сол са били от голямо значение.

Политическо устройство

Царският Рим се управлявал от Сената, Комициите и Царя. Сенатът бил съвет на старейшините, всеки от които представлявал едно от римските семейства. Комициите били специфичен вид народни събрания – в тях участвали граждани мъже от всяка курия, тоест военни, тъй като куриите в Рим били именно военноадминистративни единици.

В ранния период на Римското царство върховният владетел се избирал от народното събрание по препоръка на Сената, като функциите му били строго ограничени до военно ръководство, постановяване на присъди в съда и религиозно поклонение (царят съчетавал светския си пост с длъжността на първосвещеник). Това разпределение на държавните длъжности и власт ни позволява да говорим за военно-демократична система на ранния Рим.

Ако първоначално всички членове на куриите се считат за пълноправни граждани, с нарастването на населението, включително в резултат на военни завоевания, се идентифицира слой заселници, ограничени преди всичко в техните политически права. Те се наричали плебс и положението им било подобно на това на гръцките метеки, но те също получавали земя като своя собствена.

По-късно влиянието на аристократите е значително ограничено, Рим е разделен не по родов признак, а по териториалност, а плебсът, благодарение на класовото разделение на обществото по икономически критерии, започва постепенно да се включва във военно-политическия живот. Освен това, след като царете се укрепили достатъчно, процедурата за тяхното избиране също била премахната.

Символите на царската власт в Рим до голяма степен са заимствани поради мощното влияние на етруските. Сред тях имало корона, направена под формата на венец от дъбови листа, пурпурно наметало, бродирано със злато, и трон, украсен със слонова кост.

Легитимността на царя може да се основава на две социални сили: аристократите, благородството, от една страна, и народа, от друга. Римският цар не е бил абсолютен монарх и следователно е трябвало или да действа в интерес на по-нисшите класи на обществото, или да потиска народа в полза на благородството. Това постоянно балансиране прави позицията на царя нестабилна и изисква политически талант от него, за да я поддържа.

Падане на царската власт

Новият обществен ред води до отслабване на властта на патрицианското благородство и разпадане на стария ред, на мястото на който възникват държавни органи. Включването на плебеите в общността и борбата срещу етруското господство засилва съпротивата срещу царете. Недоволството от тиранията на последния римски цар, Тарквиний Горди, довежда до свалянето му от власт и създаването на република.

Римски царе

След Ромул цар става Нума Помпилий, който участва активно в изграждането на държавата. Той не е водил активни войни, но именно при него е организиран религиозният култ, като Ромул е причислен към множеството богове, създадени са колегии, които отговарят за занаятчийското производство и извършването на религиозно поклонение, а търговията в Рим е организирана чрез въвеждането на нундина - единични търговски дни, провеждани в края на всяка римска осемдневна седмица.

Нума Помпилий, изобразен на римски денарий от 48 г.пр.Хр.

Следващите царе били по-войнствени. По този начин Тул Хостилий, с цел разширяване на границите на Рим, унищожил град Алба Лонга, преселвайки жителите му в Рим, като по този начин удвоил римското население и също така засилил римската армия. Укрепването на Рим е продължено от Анк Марций, който активно се бори срещу граничещите с Рим племена. Освен това той започва усвояването на Тибър, основавайки Остия Антика на него, която става първата римска колония.

Анк Марций, изобразен на римски денарий от 57 г.пр.Хр.

Луций Тарквиний Приск има голям принос за възстановяването на града. По време на неговото управление са укрепени градските стени, построени са римската канализационна система и Големият римски цирк и са основани някои много грандиозни структури - Храмът на Юпитер и Форумът.

Най-блестящият римски цар е Сервий Тулий. Той не само продължава да укрепва военните и политически позиции на Рим, като провежда успешни военни кампании срещу граничните племена, включително най-силните от тях, етруските, и изгражда по-мощни градски укрепления, но също така извършва значителна политическа реформа. Благодарение на нея социалното напрежение било облекчено за известно време, тъй като по-рано лишените от права плебеи получили възможност да участват в политическия процес, а благородството било значително отслабено, тъй като сега класовото разделение на обществото се основавало единствено на имуществени критерии.

Последният римски цар е Тарквиний Горди. Той се фокусирал предимно върху външната политика, като я провеждал доста агресивно. Той решително потиска етруските, дългогодишните врагове на Рим, като същевременно сключва съюз с латините, друг влиятелен граничен народ. Сабините също били потиснати. Във вътрешната политика Тарквиний също бил строг към политическите си опоненти, като решително потискал привържениците на укрепването на Сената. Може да се говори за тираничен стил на неговото управление. В същото време, при Тарквиний Горди, благодарение на успешните завоевания, получените средства били използвани за завършване на грандиозния храм на Юпитер, канализационната система и изграждането на редица други сгради.

Обществен строй

В древността родовите отношения са били запазени в Рим. Родът, подобно на гръцкия, бил по бащина линия; роднините носели едно име, което произлизало от името на предшественика. Сред най-древните родове са Аврелии, Валери, Клавдии, Корнелии, Фабии, Юлии, Емилии и др. Членовете на семейството притежавали земя заедно и имали общо място за погребение.

Населението се състояло от 300 рода, 10 рода били обединени в курия, а 10 курии в триба. Всяка от трите триби представлявала отделно племе. Само някой, който принадлежи към един от родовете, можел да стане член на римския народ. Старейшината се избирал от всички членове на рода; съветът на старейшините (сенат) отговарял за делата на общността. Впоследствие за старейшини започнали да се избират представители само на едно семейство от всеки род, което довело до появата на родово благородство и ,,патрициански" семейства. Напротив, по-бедните семейства представлявали слой от обвързани роби и хора в различни форми на зависимост, често подобни на патриархалното робство. Процесът на унищожаване на родовата организация се утежнявала от факта, че на територията на Рим, разраснала се в резултат на завоеванията, се появява ново население от покорени хора, главно латини, и чужденци, които доброволно се заселват в града. Тези заселници, чийто брой нараства, се наричат плебс, което означава множество.

Институцията на клиентелата, която възниква през същия период, включва предоставянето на патронаж от благородници на непознати, които не са членове на римските семейства, или на представители на обеднели семейства. Благородни хора ставали техни покровители. Патронът приемал клиента в семейството си, давал му името си, разпределял част от земята и го защитавал в съда; Клиентът (верен, послушен) се подчинявал на патрона във всичко и бил длъжен да участва във войската заедно със семейството си. Институцията на клиентелизма е широко разпространена преди появата на формалната държавна власт.

Успешните набези над съседните народи и голямата военна плячка допринесли за появата на военна аристокрация, чиито представители съставлявали сената и избирали царя, който по правомощията си бил приблизително еквивалентен на древногръцкия тиранин. Това народно събрание, което се събирало в курии и в което само мъжете воини имаха право да участват, се нарича "куриатни комиции". На тях се обсъждат и след това приемат или отхвърлят нови законопроекти и се избират висши служители, включително царя. Това е бил най-висшият съдебен орган по въпросите на осъждането на римски гражданин на смърт и неговите функции включват също обявяване на война. Римските царе съчетават функциите на военачалник и върховен съдия. Като избрани племенни вождове, те не са били като автократите на древните източни деспотии, поради което прилагането на термина цар към тях изглежда много условно.

Нарастването на населението на Рим довело до факта, че племената спрели да регистрират нови членове, а новопристигналите ставали плебеи, които получавали земя от римляните, но нямали право да участват в политическия живот на държавата. Плебеите били свободни, постигнали правото на частна собственост върху земята и се занимавали с търговия и занаяти. В процеса на смесване с римските родове и чрез институцията на клиентелата плебеите постепенно се включват в родовата организация с ограничени права. Появата на робството, което все още не се е развило значително, също датира от този период от римската история. Робите, използвани предимно в домакинската работа, са били набирани измежду военнопленниците. Така започва класовото разслоение в римската общност и нейното разпадане.

Реформите на Сервий Тулий

Епохата на Анк Марций (6 век пр.н.е.) е белязана от засилването на влиянието на етруската култура върху Рим. Всички следващи царе са етруски по произход. Много етруски обичаи и вярвания се въвеждат в ежедневието. Етруските може би са завзели властта в Рим. Скоро след това борбата на народа срещу благородството се засилва, причината за която можело да бъдат противоречията между плебеите и коренното население на Рим.

През този период аристокрацията по рождение е заменена от аристокрация по богатство (реформи на Сервий Тулий). Въвежда се ново устройство на римската общност (териториално-имуществен принцип). В резултат на това територията на Рим е разделена на 4 триби, които сега представлявали обикновени териториални области, вместо старото племенно значение. Това е причинено, наред с други неща, от желанието на царя да ограничи влиянието на нарастващата наследствена аристокрация, която съставлявала Сената. За тази цел градът не само е разделен на триби по териториален принцип (за да се смеси населението, като Клистен в Атина), но също така е извършено известно преразпределение на земите, което вече е изпитан инструмент на царете за отслабване на аристократите.

Трябва да се отбележи, че плебеите са включени в политическия живот на обществото и властта на Сената е отслабена. Новите триби включват цялото цивилно население, живеещо на дадена територия, измежду патриции и плебеи (земевладелци в дадена област). Патрициите и плебеите били разделени на 5 класи според имущественото състояние. На всяка класа са възложени военни задължения за изготвяне на определен брой центурии - стотици (пехота или конници), като разграничението засяга и качеството на оръжията. Политическият резултат от реформата е изместването на curiae comitia - събрание по центурии, мнозинството от които принадлежали на представители на висшите класове.

Реорганизацията на класовото разделение на обществото също имало военно и политическо значение: ако преди това армията се набирала чрез осигуряване на войници от всеки род, което укрепвало позицията на аристократите, сега тя се формирала чрез номиниране на определен брой воини от всяка от класите.

Бедните не били включени в нито един от класовете. Наричали ги пролетарии (от латинското ,,proles" – потомство). Това подчертаваше, че цялото им имущество се състои само от тяхното потомство.

В съвременната историческа наука се изказват мнения, че на Сервий се приписват много институции от по-късен период. По-специално се посочва, че прилагането на центуриатната реформа и сливането на патриции и плебеи в един народ не може да се случи по-рано от 5-4 век пр.н.е.

По-късно царската власт се засилила толкова много, че институцията на тяхното избиране (на царете от сената) била премахната.

https://ru.wikipedia.org/wiki/Римское царство

[Hatshepsut]

Римска република (509-27г.пр.Хр.)


Римската република в периода 63-44 г.пр.Хр.

Римската република (на латински: Res Pvblica Romana) е период в развитието на Древен Рим, характеризиращ се с републиканска форма на управление. Републиканският период започва с падането на монархията през 509 пр.н.е. и продължава до установяването, след серия от граждански войни, на Римската империя през 27 г. пр.н.е.

Основаване

След основаването си Рим е управляван последователно от седем царе. Те са избирани от членовете на сената и управляват до смъртта си. Последният римски монарх е Тарквиний Горди и според традициите е изгонен от Рим и изпратен в изгнание през 509 пр.н.е. Повечето съвременни историци описват тези събития като квази-митологичното описание на бунт в семейството на Тарквиний, а не въстание сред населението.

След това сенатът се съгласява да отмени монархията. Повечето от правомощията на монарха са прехвърлени на двамата консули, избирани всяка година. Всеки един от консулите има правото да наложи вето над решението на другия. В случаи на злоупотреба с власт, консулите носят съдебна отговорност и могат да бъдат съдени след края на мандата си.

Териториално разширение

Според традиционната историография, Тарквиний прави няколко опита да си върне трона, но всички завършват с провал.

Първите републикански войни са такива на териториално разширение, но и на защита. Те целят да защитят Рим от съседните градове и народи и да установят римско присъствие в региона. Първоначално, съседните на Рим градове са или латински градове и села или сабински племена. Рим постепенно побеждава и градовете под контрола на етруските и тези, обявили независимост. В края на този първоначален период на военна експанзия, Рим подсигурява позицията си и неутрализира заплахата от близките апенински племена.

Келтско нападение на Италия

До 390 пр.н.е няколко галски племена нападат Италия от север. Римляните осъзнават заплахата, когато галското племе, Сенони напада два етруски града в бизост до римската сфера на влияние. Римляните и галите се срещат в битката при река Алия. Галите, водени от Брен побеждават 15-хилядната римска армия и преследват оцелелите до Рим. Градът е превзет а галите напускат или след ответен удар или след като им е платено.

Римска експанзия в Италия (387 – 272 пр.н.е)

Териториално разширение на ранната Римска република

Между 343 и 341 пр.н.е Рим печели две битки срещу съседните самнитски племена, но не успява да консолидира завоеванията си, заради избухналата война с бивши латински съюзници.

В Латинските войни, Рим побеждава латинската коалиция в битките при Везувий и Трифанум. Латинците се предават и минават под римско владение.

Втората самнитска война започва през 327 пр.н.е и след като първоначално двете страни са равностойни, римляните започват да доминират през 314 г. пр.н.е. и предлагат все по неизгодни условия за примирие. Войната приключва след победата на римляните в битката при Бовианум. През следващата година, Рим анексира повечето от територията на самнитите и започва да установява колонии. През 298 г.пр.н.е., самнитите вдигат въстание и побеждават една от римските армии. След този успех те създават коалиция с няколко от бившите врагове на Рим.

В битката при Популония през 282 г. пр.н.е, Рим окончателно побеждава последните етруски в региона.

Пирова война

В края на 3 век пр.н.е, Рим вече е основната сила в Италия, но все още не се е сблъсквал с доминантните военни сили в Средиземноморието: Картаген и гръцките царства. През 282 г. пр.н.е. няколко римски военни кораба влизат в залива на Таранто, нарушавайки споразумението между републиката и гръцкия град, забраняващо римските военни кораби в залива. В отговор няколко от корабите са потопени от местните демократи, които се страхуват, че Рим може да подкрепи местната олигархия както при други гръцки градове. Римският конвой, изпратен да разследва случилото се, е обиден от гърците и скоро е обявена война. Изправени пред безнадеждна ситуация, тарантините искат военна помощ от Пир, царят на Античен Епир. Братовчед на Александър Велики, той се опитва да построи империя в западното Средиземноморие и вижда Таранто като перфектната възможност за това.

Заедно с 25 хиляди войници и 20 бойни слона, Пир пристига в Италия през 280 пр.н.е. Римският консул, изпратен на среща с него, отхвърля предложението на Пир и разчита на по-многобройната римска армия за да се справи с нашествието. Въпреки това римляните губят в битката при Хераклея, след като конете от кавалерията са изплашени от бойните слонове на Пир, който на свой ред губи голяма част от армията си. След битката Пир се отправя към Рим, но не успява да превземе нито един град по пътя си натам. Изправен пред възможността да бъде обграден от две римски армии, той се оттегля обратно в Таранто. След като римляните отхвърлят оферта за примирие, двете страни се срещат отново в битката при Аскулум. В първите два дни, нито една от страните не надделява. След като Пир лично се впуска в боя, битката е спечелена с цената на големи поражения. Следваща битка между Пир и римската армия е при Беневентум. Този път римляните печелят, пленявайки осем от противниковите слонове. След битката, Пир напуска Италия и по-късно след смъртта му в битката при Аргос срещу Антигон II Гонат, Таранто се предава. След тази победа, Рим вече владее целия италиански полуостров и си създава международна военна репутация.

Държавно устройство

Държавното устройство на Римската република се установява постепенно, като започва с революцията с отхвърлянето на монархията през 509 г. пр. Хр. и завършва с устройствени реформи, които превръщат републиката в Римска империя през 27 г. пр. Хр. Римската конституция представлява постоянно развиващ се набор от неписани правила и принципи, предавани на следващите поколения основно с прецеденти, от които управляващите се ръководят. По време на съществуването на републиката промените в устройството са подвластни на конфликта на интересите на аристокрацията и обикновените хора.

Най-висш държавен орган е народното събрание – комиция. Това е и най-висшата съдебна инстанция. В него се избират магистратите и се приемат законите. Друг важен орган бил сенатът. Преди народното събрание да разгледа даден законопроект, той се одобрявал от сената. Вече след като бил приет от народното събрание, ставал закон само след повторно одобрение от сената. Избраните от народното събрание магистрати се отчитали пред сената.

Изпълнителната власт в Римската република е в ръцете на магистратите, които се избират. Нямало постоянен чиновнически апарат. Всички магистратури са колегиални (от поне 2 длъжностни лица). Консулите и преторите са по двама, квесторите и едилите – по 4, а народните трибуни – 10. Консулите, преторите, квесторите и едилите встъпват в длъжност от 1 март и се избират за една година. Народните трибуни се избират от декември до декември.

Сенат

Авторитетът на Сената като висш държавен орган произтича от авторитета и престижа на сенаторите, основани на свой ред на традициите и прецедента, както и на личната им репутация.

В републиканската епоха, в хода на съсловните борби на плебеите и патрициите (V – III в. пр. Хр.), властта на Сената е донякъде ограничена в полза на Комициите (Народните събрания). През III – I в. пр. Хр. Сенатът предварително разглежда законопроектите, предлагани за гласуване в Комициите. На него принадлежи висшето ръководство на военните дела, външната политика, финансите и държавното имущество, надзорът над религиозните култове, правото да се обяви извънредно положение и др. Сенатът утвърждава законите и резултатите от изборите, контролира дейността на магистратите.

Сенатът приема постановления – сенатус консултум (s. c., senatus consulta), които макар че формално са само ,,съвети" към магистратите, на практика имат силата на закон. Обикновено в центъра на разискванията на Сената е външната политика, макар че технически той не взема участие в управлението на военните конфликти. За сметка на това влияе върху тях чрез ролята си в определянето на държавния бюджет. С времето правомощията на Сената нарастват, докато тези на Комициите намаляват и се засилва ролята му в законодателството.

Народни събрания

Притежанието на статут на римски гражданин е важно изискване за важни юридически права като правото на съдебен процес и на обжалване, правото на женитба, правото на глас, да се заема служба, да се сключват договори и да се ползват данъчни облекчения. Пълнолетните граждани от мъжки пол с пълни граждански и политически права се наричат ,,optimo jure" Те избират свои народни събрания, а събранията на свой ред избират магистрати, грижат се за прилагането на законите, провеждат важните съдебни процеси, обявяват война или мир и приемат или отхвърлят международни договори. Съществуват два типа народни събрания: Комициите са на всички optimo jure граждани. Вторият тип са concilia (,,съвети"), които са събрания на специални групи optimo jure граждани. Комициите първоначално са организирани по родов принцип, по-късно според имуществен ценз, а накрая – според обитаваната територия. Комициите приемат първоначално законите (leges), някои от които са утвърждавани от Сената, избират по-низшите по ранг магистрати и действат като местни органи на властта. Притежават и правораздавателни функции по особено тежки престъпления, за които се предвижда смъртно наказание.

Гражданите са организирани в центурии или триби, всяка от които има свое собствено събрание. Центуриатната комиция (Comitia Centuriata) е тази на центурията от войници и е оглавявана обикновено от консул. При приемането на решение центуриите гласуват една по една докато се събере мнозинство от центурии. Избраните от центурията магистрати имат имперска (imperium) власт (консули и претори). Центурията избира и цензори. Само Comitia Centuriata може да обявява война и да ратифицира резултатите от преброяване. Тя играе ролята и на апелативен съд за най-сериозните дела.

Събранието на трибите (римските граждани), Comitia Tributa, се председателства само от консул и е съставено от представители на 35 триби. Това не са етнически или родствени групи, а по-скоро географски подразделения. Редът на гласуване за всяка от 35-те триби се определя по случаен жребий. Гласуването на дадено решение приключва веднага, щом се постигне мнозинство. Макар че не приема много закони, Comitia Tributa избира квестори, курулни едили и военни трибуни. Плебейският съвет е идентичен със събранието на трибите, но изключва патрициите. Събранието избира свои офицери, плебейски трибуни и плебейски едили. Обикновено събранието се председателства от плебейски трибун. Това събрание също приема закони и играе ролята на апелативен съд.

Магистратура

Магистратите (magistratus) са разделени на рангове според ролята, която изпълняват: цензори, консули (функциониращи като държавен глава), претори, едили, квестори. Всеки магистрат може да наложи вето върху действията на магистрат с равен или по-нисък ранг. Плебейските трибуни и плебейските едили технически не са магистрати, тъй като се избират от плебеите, но редовен магистрат не може да приложи вето срещу техни действия. Във времена на извънредни ситуации (най-често военни) за кратък период (шест месеца) се назначава извънреден магистрат, диктатор. Редовното правителство се разпуска и диктаторът поема абсолютната власт в държавата. Той има абсолютна власт по време на периода и не подлежи на контрол от никоя институция или магистрат. С изтичането на срока редовното правителство се възстановява.

Всеки редовен магистрат в републиката притежава определени пълномощия. Всеки отговаря за една провинция, определена му от Сената. Това може да е географска област или определена задача или тематика. Империум е властта на диктаторите, консулите и преторите. Стриктно погледнато, това е властта да се командват военни сили. На практика обаче тази власт обхваща много по-широки пълномощия, простиращи се към дипломацията и правосъдната система. В изключителни случаи хората, облечени с такава власт, могат да осъждат на смърт римските граждани. Всички магистрати притежават и власт, наречена coercitio (принуда). Тя се използва от магистратите за поддържане на реда като налагат наказания за престъпления. Магистратите имат право и задължение да търсят поличби, като това може да бъде използвано срещу политическите им опоненти.

Надзор над магистратурата се осъществява чрез принципа на колегиалност Collega. Всяка магистратска служба се държи едновременно от поне двама души. Друга форма на контрол е т.нар. provocatio, ранна форма на правни гаранции (на английски: due process), която предшества хабеас корпус. Ако някой магистрат се опита да използва държавната власт срещу гражданин, последният може да обжалва решението му пред трибуна. Освен това, щом едногодишният срок на службата изтече, магистратът следва да изчака 10 години, преди да заеме същата служба (Cursus honorum). това създава проблеми на някои консули и претори и тези магистрати понякога пробягват до продължаване на техния империум. Всъщност те могат да запазят правомощията на службата (като промагистрат), без официално да я заемат.

Консулите на Римската република са най-високопоставените редовни магистрати. Срокът на службата е една година. Те запазват някои елементи от предходните царски регалии като тога (toga praetexta) и фасции, които олицетворяват правото да налагат физически наказания. Друго консулско право е предишното царско ,,право да заповядва" (империум) и да назначава нови сенатори. Консулите притежават висшата власт както в гражданските, така и във военните въпроси. Докато се намират в Рим, те са начело на правителството и председателстват Сената и народните събрания. Когато са в чужбина, всеки консул командва армия. Властта на консула в чужбина е почти абсолютна. Преторите са натоварени с гражданското правораздаване и командват провинциалните армии. На всеки пет години се избират двама цензори за 18-месечен срок, в който трябва да проведат преброяване на населението. По време на преброяването могат да привличат граждани в Сената или да ги отпращат. Едилите са официални лица, избрани да ръководят вътрешните работи в Рим, например управлението на публични игри и представления. Квесторите обикновено са в помощ на консулите в Рим и на губернаторите в провинциите. Техните задължения често са свързани с финанси.

Трибуните представляват плебеите и се считат за неприкосновени. Това се осигурява от даването на клетва от страна на плебеите да убият всеки, който нападне трибун по време на службата му. Всяко увреждане на трибун, неизпълнение на неговото вето или незачитането му по друг начин се счита за подлежащо на смъртно наказание.

Военно дело

По време на Римската република военните служат на Сената и народа на Рим (на латински: Senatus Populusque Romanus, SPQR). Декретите на Сената, който заседава в сграда на Римския форум, се предават за изпълнение на консулите, главните държавни служители. Те отговарят за сформирането, според необходимото, на военни сили за изпълнението на декретите. Набирането на войници се изпълнява на принципа на съсловията и възрастта. Офицерите на легионите имат за задача да подбират редниците. Волята на SPQR е задължителна за изпълнение от консулите и гражданите, като често за неподчинение се налага смъртно наказание.

Социална структура

Семействата на римските граждани се оглавяват от най-възрастния мъж, pater familias, който по закон има пълната власт (patria potestas) над семейното имущество и над всички останали членове. Предполага се, че Луций Юний Брут, съосновател на Републиката, е упражнил крайната форма на тази власт, когато екзекутира собствените си синове Тит и Тиберий за предателство. Притежаването на римско гражданство осигурява юридическа защита и редица права, но онези, които нарушат моралния кодекс Mos maiorum могат да получат infamia и да загубят някои социални и законови привилегии. Гражданите подлежат на облагане с данъци, а неразплатените дългове подлежат на наказание, дори и смъртно. Съществува форма на ограничено, теоретично доброволно робство (нексум) която позволява на богатите кредитори при неизпълнение да пристъпят към принудително изпълнение върху личността на длъжника, без да е нужно предявяване на иск. Бедните безимотни граждани от най-ниските класи (proletarii) могат да предложат синовете си като нексум на кредитор или работодател. Като форма на формален договор нексум е изоставен, когато се появява достатъчен приток на роби, най-вече при Пуническите войни.

Робите са едновременно членове на семейството и негова собственост. Те подлежат на покупко-продажба, могат да са придобити като военна плячка или да са родени и отгледани в домакинството на господаря си. Те могат да откупят свободата си със спестявания или срещу предлагане на бъдещи услуги след освобождаването им, а синовете им имат право да кандидатстват за гражданство; такава голяма степен на социална мобилност е необичайна за античния свят. Господарят и освободеният роб запазват известни юридически и морални задължения един към друг. Това е основата на един от фундаменталните социални и икономически институти на Древен Рим, патронаж в най-долните социални слоеве. По-високите нива се заемат от сенаторските фамилии на земевладелската аристокрация, както патриции, така и плебеи. Един плебисцит от 218 г. забранява на сенаторите и техните синове да се занимават със значителна търговия или лихварство. Появява се богатата класа на конниците, които не са подложени на същите ограничения като сенаторите.

Римските граждани – мъже и жени – се очаквало да сключат брак, да родят колкото се може повече деца и да увеличат или поне да запазят семейното богатство и публичен престиж. Бракът в Древен Рим предлага възможности за политически съюзи и социален просперитет, счита се за свещено тайнство и опора на държавата. Болшинството бракове в богатите семейства се сключват по сметка: за продължаване на рода, за обединение на богатства, за укрепване на политически съюзи. Патрициите се женят под формата на confarreatio, според който абсолютният контрол на бащата на булката върху нея се предава на съпруга ѝ. Патрицианският статут се предава само по рождение; в ранните закони се забраняват бракове между патриции и плебеи, но те са отменени през 445 г. Сред бедното население също преобладава бракът по сметка, но не са изключени и бракове по любов. Сред плебеите бракът има различни форми и жените имат повече свободи, отколкото при патрициите, като от един момент нататък се възприема т.нар. свободен брак, при който контролът над съпругата продължава да упражнява баща ѝ, а не съпругът.

Търговия и икономика

Икономиката на републиката е базирана на земеделието. Основната част от фермерите обработват малки площи, а богатите земевладелци наемат много селяни и използват роби. Основните посеви са типичните за Средиземноморието: пшеница, грозде и маслини. Основният износ е на зехтин и вино. Фермерите можели да дарят остатъка от реколтата си в замяна на данъчни опрощения. Тази система позволява на управляващите да добият популярност сред населението, чрез безплатни дажби на зърно. Излишната реколта помага и за изхранването на легионите без да добавя излишна тежест върху хазната.

Нуждата от сигурни доставки на зърно е един от важните фактори при експанзията и завоюването на чужди територии. Сред най-плодородните провинции са Египет, Сицилия и Тунис в северна Африка. Тези провинции са от ключова важност при обработването и доставките на зърно до Рим.

Занаятите също имат важна роля. В градовете има работилници и малки магазини, където майсторите продават своите изделия.

Докато производството и транспорта на храна доминират търговската индустрия се развива и голяма търговска мрежа за стоки от всички краища на Европа, Азия и Африка.

Просперитетът на империята и нейните граждани създава нужда от луксозни стоки и екзотичен внос. Китайска коприна, памук и подправки от Индия, слонова кост и диви животни от Африка, голямо количество метали от Испания и Британия, кехлибар от Германия и роби от всички краища на света пристигат в Рим.

Производството на нехранителни стоки е сравнително незначително в сравнение със земеделието. Най-голямата индустрия в Древен Рим е минното дело, което осигурява материал за огромните строителни проекти, а също и метали за производството на инструменти и оръжия. Гърция и северна Италия са основните центрове за добив на мрамор, докато големи количества сребро и злато са добивани в Испания. Британия е центърът за добив на желязо, олово и калай.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Римска република

[Hatshepsut]

Пунически войни

Общ преглед

Пуническите войни са три войни между Древен Рим и Картаген, състояли се в периода 264 –146 г. пр.н.е. Наричат се пунически, защото римляните наричали картагенците "пуни" (идва от думата "финикийци"). Поводът бил борбата за сфери на влияние между Римската република и Картаген. Рим имал претенции към големите острови в Средиземно море и преди всичко към Сицилия, която попадала в сферата на влияние на Картаген. До 264 г. пр.н.е. между двете държави царял мир. Имали подписани междудържавни договори както в областта на търговията, така и в политиката. И двете държави се разраствали бързо. Римската република покорявала Апенините, а Картаген – Северна Африка. В Южна Италия и Средиземно море обаче интересите им вече се пресекли.

• Първа пуническа война (264 – 241 пр.н.е.). Военните действия се водели както на остров Сицилия, така и в днешното тунизийско крайбрежие на Африка. Войната коствала много и на двете страни, но Рим победил – завладял остров Сицилия. Решителната битка била при Егатските острови през 241 пр.н.е. Сключен бил мир. И двете страни знаели, че мирът е само отдих преди новия сблъсък. Картаген трябвало да заплати и тежка контрибуция, както и да върне римските пленници. Той бил толкова отслабен от войната, че малко по-късно римляните завладели и други два картагенски острова – Сардиния и Корсика.
• Втора пуническа война (218 – 202 пр.н.е.). Известна е с недостижимия подвиг на предвожданата от Ханибал картагенска армия, която преминава от Испания в Италия през Алпите. Загубите на Ханибал били огромни. В битката при Кана почти два пъти по-малката армия на Ханибал побеждава римляните. Ханибал успял да привлече за съюзници македонския цар Филип V, Сиракуза и някои гръцки градове. През 202 пр.н.е. се състояла битката при Зама, която Картаген загубил.
• Трета пуническа война – (149 – 146 пр.н.е.). Римската армия се съсредоточила около град Картаген. Римляните обсадили и отрязали Картаген от външния свят както по море, така и по суша. През 146 пр.н.е. след щурм Картаген бил превзет и опожарен.
Резултатът от войните било унищожението на Картаген. Рим също така придобил три нови провинции – Сицилия, Сардиния и Корсика.

Пуническите войни са може би най-значимото събитие от античната история на света. Последиците от тях определят политическото развитие на Европа в продължение на 1600 г. – до падането на Константинопол (столицата на Източната римска империя) през 1453 г. Това е поредица от три войни, които се водят между 264 и 146 г. пр. Хр. от бързо укрепналата и експанзионистична Римска държава срещу търговската империя на Картаген. Целта им е не само постигане на господство и влияние, а и пълното унищожение на загубилия. Крайната победа определя могъществото на Рим, който за по-малко от 100 години разполага легионите си на огромна територия – от Британия до Египет.

Причини

Конфликтът между Рим и Картаген започнал по незначителен на пръв поглед повод. През 269 г. пр. Хр. властта в Сиракуза узурпирал Хиерон ІІ. Той се провъзгласил за господар на Сицилия, като покорил някои от съседните градове. Мамертинците, които владеели град Месана, системно ограбвали съседните области и Хиерон се опитал да прекрати грабежите като обсадил града. Изправени пред тази опасност, мамертинците осъзнали, че рано или късно градът ще бъде пресечна точка в интересите на двете големи сили и за да решат локалния си проблем, те трябва да застанат на нечия страна. Една част от тях се обърнала за помощ към Картаген, който това и чакал – отрядите му дебаркирали, превзели града и настанили там свой гарнизон. За Картаген било важно да се закрепи на Месинския пролив близо до Сиракуза. Това засегнало интересите на Рим. Картаген не само контролирал корабоплаването в пролива, но можел и много лесно да свали войски на континента.

Според официалната история друга част от мамертинците поискала помощ от Рим. След известно колебание римският Сенат взел решение за война и стоварил силна войска в Сицилия. Мамертинците предали Месана и принудили картагенския гарнизон да избяга от града. Така започнала първата Пуническа война – войната за Сицилия, която продължила 23 години (264 – 241 г. пр. Хр.) почти без прекъсване.

Първа Пуническа война (264 – 241 пр. Хр)

При това развитие на военните действия Хиерон сключил договор с Картаген, но войските им последователно били разбити. Стратегически важен, но сам слаб и обречен, Хиерон предпочел да мине на страната на римляните. Те му се сторили по-силни, а и му обещали, ако победят, не само да признаят властта му над Сиракуза, но и да разширят владенията му в Сицилия за сметка на картагенските. Сключвайки този съюз Хиерон останал верен на Рим през време на цялата война.

Картаген подценил както този съюз, така и икономическите, и военните възможности на Рим. Въпреки морското си предимство, не изпратил достатъчно войска, която още в началото да ликвидира действащите в Сицилия римски части. Допуснал да бъде изненадан от мощна римска флота, която разполагала с абордажни мостове. Това нововъведение в морския бой давало възможност на пехотата да се сражава в морето както на сушата.

Рим успял да завладее много градове в Сицилия и да нанесе редица поражения на картагенската флота – през 260 г. пр. Хр. при нос Миле, и нова морска победа през 256 г. пр. Хр. край нос Екном дала възможност за римско дебаркиране в Африка. Неочакваният десант целял да бъде превзет Картаген. Армия, начело с Атилий Регул, успешно дебаркирала на африканския бряг, разграбила голяма част от територията и наближила столицата Картаген. Но Регул не могъл да превземе града. Войската му била твърде слаба за подобна задача, а Сенатът не посмял да изпрати подкрепления от страх, че при прехвърлянето частите могат да се натъкнат на картагенския флот и да бъдат разбити. В кампанията Картаген наел спартанския военачалник Ксантип, който с помощта на наемна армия през 255 г. пр. Хр. при Тунес разбил Регул. Римският флот със спасените останки от армията бил настигнат и унищожен от буря. Само една малка част от войниците на Регул успели да се прехвърлят обратно в Сицилия.

След този неуспех римляните се отказали от морска война и Сицилия отново се превърнала в театър на военните действия. Картагенците били отблъснати към югозападния край на острова, въпреки организираната от младия им пълководец Хамилкар Барка съпротива.

През 250 г. пр. Хр. римляните построили нов флот, който през същата година победил картагенския при Панорм, но през 249 г. пр. Хр. бил разгромен при Дрепан.

След дългогодишна и изтощителна война срещу Хамилкар Барка, римските граждани финансирали строителството на друг флот. През 241 г. пр. Хр. морската победа на Рим при Егатските острови станала последното сражение в Първата Пуническа Война. Сключил се мир, в чиито условия Сицилия станала римска провинция, а Картаген трябвало да изплаща контрибуции на Рим в продължение на 10 години.

Между Първата и Втората война

Карта на Средиземноморието през 213 пр. Хр.

Периодът между Първата и Втората Пуническа война никак не бил спокоен. Картаген бил подложен на тежки изпитания. Наемниците, които се сражавали в Сицилия, недоволни от нередовното изплащане на заплатите, се разбунтували още с прибирането си в Африка. Към тях се присъединили берберите, нумидийците и част от финикийските градове по северния африкански бряг, защото били разорени от данъците по време на войната. Хамилкар Барка успял да потуши въстанието с много кръв и да възстанови реда в държавата. Използвайки междуособиците, сардинците се обърнали за помощ към Рим, който принудил Картаген през 238 г. пр. Хр. да му отстъпи острова. През 227 г. пр. Хр. Сардиния политически е обединен със също отстъпения без бой от Картаген остров Корсика.

Загубата на големите средиземноморски острови довела след себе си сериозни икономически последствия. Освен като пазари, Картаген загубил доставките на зърно, мед и желязо. За да се компенсират щетите било необходимо създаване на нова икономическа стратегия. Нейното реализиране възложили на Хамилкар Барка. През 237 г. пр. Хр. Картаген започнал да разширява владенията си в Испания. Придобил износа на зърнени храни, рудодобива, основал много нови градове. През 226 г. пр. Хр. бил сключен договор с Рим, който задължавал картагенците да не преминават река Ибер (Ебро) с военни намерения.

Хамилкар Барка ръководил картагенците в Испания от 236 г. пр. Хр. до 228 г. пр. Хр. Сменил го зет му Хаздрубал, който бил убит през 221 г. пр. Хр. Тогава армията избрала за свой началник Ханибал – син на Хамилкар.

Ханибал Барка (247 г. пр. Хр. – 183 г. пр. Хр.) е една от най-харизматичните личности в световната история. Той командва картагенските сили срещу Рим във Втората пуническа война (218 г. пр. Хр – 201 г. пр. Хр). В ранна възраст е заведен от баща си в Испания и възпитан в дух на непоколебима омраза към Рим. Целия си живот Ханибал посвещава на борбата срещу врага си. Той израства сред войниците. Започва като пехотинец и постепенно спечелва любовта им. Те го припознават не като син на главнокомандващ, а като един от тях. Бъдещият лидер изучава езиците на множество народности, чиито представители са наемници при баща му. Опознава психологията на наемника и манталитета на всяко племе. Воден от интуицията си, Ханибал изгражда образа на командир, уважаван дори от разнородната наемническа войска. Изучава класическите трудове на елинските военни теоретици и практиката на античните пълководци. Учи литература, философия, право. Още като младеж спечелва симпатиите на различните етноси. За балеарците той е отличен прашкар, за нумидийците – кавалерист, равен на техния предводител Махарбал. Галите се хвалят, че като тях сече с широк келтски меч. Елините с възхищение говорят за неговия чист гръцки, за изключителните му познания по гръцка философия, литература и военно дело. Иберите го считат за син на своята страна. Ханибал се превръща в неделима част от множеството жестоки и смели мъже. Командирските заповеди, суровата служба и близостта с войниците формират характера на юношата и определят по-сетнешната му съдба. Армията го избира за главнокомандващ, когато е на 26 години.

Римският Сенат не пречел на домогванията на Картаген в Испания – смятал, че така Картаген няма да има проблеми с изплащането на контрибуциите. Но Хамилкар и приемниците му се ръководели без съмнение и от мисълта за реванш. Превръщали Испания от икономическа във военна база срещу Рим. Испанските племена били известни със своята войнственост. Постепенно, било чрез военни походи, било по дипломатически път те ставали васали и съюзници на Картаген. Веднага след като поел командването, Ханибал започнал да се готви за нахлуване в Италия.

Рим също имал своите политически проблеми. Трябвало да реши въпроса с илирийските пирати, които непрекъснато ограбвали градовете по бреговете на Адриатическо море. Свободните галски племена навлезли в Северна Италия и с много усилия били отблъснати до горното течение на река По.

Въпреки сложната обстановка в Северна Италия и Адриатическо море, Рим осъзнавал, че трябва да спре развитието на Картаген в Испания. Владенията му се простирали вече до Пиренеите и Сенатът бил изложен пред угрозата да се изправи срещу силна коалиция между галите от днешна Франция, Картаген и иберийските племена. Римският военен план бил много амбициозен. За разлика от Първата пуническа война, този път сенатът подценил военните възможности на Картаген и не оценил гения на Ханибал. Рим възнамерявал да атакува на два континента – да нахлуе в Испания и да стовари войска в Африка от Сицилия, за да превземе Картаген.

През този период Ханибал взел поредица от верни стратегически решения. Той не отделил средства за строителството на флот, като преценил, че борбата за власт в Средиземно море ще се води на сушата. По този начин запазил ресурсите си за издръжка на армията. Обсадил през 219 г. пр. Хр. град Сегунд – съюзник и изходна позиция за нахлуването на Рим в Испания. След осеммесечна обсада го превзел и така дал началото на Втората Пуническа война 218 – 201 г. пр. Хр – войната за Италия.
 

[Hatshepsut]

 
Втора Пуническа война (218 – 201 пр. Хр)

Картагенската инвазия в Италия

За да изпревари нахлуването на Рим в Африка, Ханибал с необикновена бързина повел войските си към Италия. Преминал Пиренеите с 50 000 пехотинци, 9000 конници и 37 бойни слона. Той разбил римляните през есента на 218 г. пр. Хр. при река Тицин (Тесин) и при реката Требия през декември 218 г. пр. Хр. Пътят към Италия бил открит. За да използва предимството си от мълниеносното си за онова време придвижване, Ханибал се решил на необикновен подвиг – да премине с армията си Алпите през зимата. Походът бил изключително труден и той загубил половината от числения състав на войската си, както и почти всички свой ,,танкове" – от бойните слонове му останали само 6. След като излязъл в Северна Италия, Ханибал възстановил част от загубите на хора и коне от галите и започнал да си пробива път на юг, където лесно можел да получава помощ от Картаген. Той бляскаво изпълнил този план, като разбил римляните при Транзиманското езеро.

Тази загуба довела до политическо сътресение в Рим. Консулът Квинт Фабий Максим бил провъзгласен за диктатор. Фабий много добре разбирал, че държавата няма ресурс за решително сражение срещу Ханибал и избрал тактика (останала в историята с неговото име – Фабиянска) на изчакване – следял действията на противника, нападал обозите, за да разстройва снабдяването на армията, и опустошавал тила на Ханибал. Диктаторът разбирал, че при водене на продължителна война на чужда територия рано или късно врагът ще се изтощи икономически, което ще доведе до неминуемото му поражение. Но някои висши римски граждани преценили това поведение като проява на страх. След изтичане на срока Сенатът не удължил мандата на Фабий и му дал пренебрежителния прякор Мудния. Рим събрал голяма армия и пресрещнал Ханибал през 216 г. пр. Хр. при река Кана.

Битка при Кана

Битката при Кана се превърнала в най-голямото военно поражение в историята на римската държава. Тактиката, която използвал Ханибал, и до днес се изучава във всички военни академии по света. За първи път във военната история той осъществил обкръжение на превъзхождаща го по численост армия, като дал възможност на римляните да проникнат в неговия център и затворил обръча с мобилната си конница разположена по фланговете. Тит Ливии разказва, че по време на битката Ханибал използвал и коварство. Отряд от 500 нумидийци се предали на римляните и хвърлили на земята лъковете и стрелите, с които били въоръжени. Под броните си обаче те имали скрити къси мечове. Консулът Емилий Павел, който предвождал армията, изпратил пленниците в тила. В решителния момент нумидийците извадили мечовете си и атакували римските части в гръб. Емилий Павел загубил около 50 000 бойци от 86 хилядна армия, а самият той загинал в битката. Загубите на картагенците възлизали на 6000 души.

Южна Италия

След битката при Кана Ханибал станал господар на южна Италия и получил възможността свободно да поддържа връзки с Картаген и Испания. Използвал момента на абсолютното си превъзходство и сключил съюз с Македония – враг на Рим заради конфликт на интереси по адриатическото крайбрежие. След смъртта на Хирон ІІ по-силен на наследниците му се сторил Ханибал и Сиракуза изневерила на договора с Рим.

Въпреки тежката политическа обстановка и загубата на огромен брой граждани и съюзници, каузата на Рим не била загубена. Сенатът проявил пределна твърдост. Реабилитирал Фабий Максим като признал, че тактиката му е правилна. Мобилизирал целия човешки ресурс на римската държава – както гражданите така и робите, на които обещали свобода.

Въпреки ентусиазма след победата при Кана, Ханибал знаел, че няма сили да навлезе в областта Лациум и да превземе Рим. Нямал армия за такава задача. Дори Картаген и съюзниците да напрегнели всичките си сили едва ли би могло да бъде събрана достатъчно многобройна за целта войска. Лошо пресметната обсада на метрополията означавало гибел за Картаген. Ето защо той насочил усилията си към покоряване на съюзниците на Рим в южна и средна Италия, като провокирал Сената да му даде ново генерално сражение. Геният не се съмнявал, че то ще завърши с пълно поражение за Рим.

Квинт Фабий никога не спечелил похвалата и почестите на победител от бойното поле, но неговите методи работят на практика. Той използвал ресурсите, които Ханибал нямал на свое разположение: време, снабдителни линии, търпение и дългосрочни цели. Фабий всячески избягвал сраженията и превръщал войната във война на изтощение. Изолирал Ханибал от неговите съюзници. Мощна римска флота охранявала Адриатическо море, за да попречи на македонците да му окажат помощ. Създал силна коалиция в Гърция срещу Филип V Македонски. С подкупи и обещания отслабил влиянието на Ханибал на остров Сицилия, а през 212 г. след продължителна обсада консулът Марцел превзел Сиракуза.

Обсада на Сиракуза (213 – 212 пр. Хр)

Падането на Сиракуза е свързано с гибелта на един от най-великите умове в историята – Архимед. По време на обсадата той проектирал инженерните съоръжения на защитниците. Създадените от него огнехвъргачки унищожили значителна част от армията на Рим. Когато Сиракуза накрая все пак пада, Архимед бил убит от римски войник, въпреки заповедите на римския генерал, да не бъде докосван.

Ханибал ясно виждал, че само нови и решителни победи могат да наклонят везните в негова полза. Но той не разполагал вече с достатъчно голяма армия, а от Картаген не можел да получи помощ, защото се очаквал десант на африканския бряг от римляните в Сицилия. Оставали му само войските в Испания под командването на брат му Хаздрубал.

Хаздрубал успял да си пробие път до Северна Италия, но не могъл да се присъедини към брат си. През 207 г. пр. Хр. при река Метавър (местността Умбрия) той бил пресрещнат и разгромен, като сам загинал в битката с легионите.

С това поражение войната на Картаген с Рим завършила. Започнала войната на Рим с Картаген. Изгряла звездата на младия и талантлив римски пълководец Публий Корнелий Сципион. Роден през 236 г. пр. Хр., потомствен войн, той бил избран на двадесет години за военен трибун. Участвал и оцелял след битката при Кана, Сципион продължил своята военна кариера в Испания – неговите баща и дядо загинали там по време на сражение срещу Хаздрубал – и до 207 г. пр. Хр. постигнал впечатляващи успехи.

Римска инвазия в Африка

Сенатът не могъл да победи армията на Ханибал, но постепенно го блокирал в Южна Италия. Това дало възможност на Рим да стовари войски в Африка под предводителството на Сципион. Армията му включвала два легиона ветерани (около 30 000 души), 40 военни кораба и 400 транспортни. Така през 204 г. пр. Хр. войната се пренасла на територията на Картаген. През 203 г. пр. Хр. Ханибал бил принуден да се изтегли от Италия и да защити отечеството си.

Удивително, но картагенецът Ханибал не познавал географски родината си. Той познавал Италия по-добре. През това време Сципион използвал времето си в Северна Африка, за да изгражда войските си и да печели съюзници. Преди действително да се срещне със Сципион на бойното поле, Ханибал се опитал да сключи мирен договор с римския военачалник. С това той всъщност разкрил своята уязвимост. Сципион използвал дори преговорите в своя полза, като подреждал войските си на бойното поле, докато разговарял с Ханибал.

Решителното сражение станало при Зама през 202 г. пр. Хр. Ханибал понесъл първото си поражение като загубил над 30 000 бойци. Загубите на Сципион били около 2000 души. Тази била последната битка от Втората Пуническа Война и античният свят се променил завинаги. Картаген сключил унизителен мирен договор с Рим. Трябвало да заплати огромни контрибуции, да унищожи военната си флота и да търпи ограничения във външната си политика. Владенията на Картаген в Испания станали римска провинция. Договорът сложил край на търговското надмощие на Картаген и го превърнал в обикновена земеделска държава.

Ханибал се спасил с бягство от бойното поле при Зама. Той оцелял, за да управлява Картаген известно време, докато вътрешно политически натиск го принудил да напусне страната си. Той се самоубил в изгнание през 183 г. пр. Хр.

Сципион получил правото на триумф при завръщането си в Рим и Сенатът го удостоил с честта да носи името Африкански. Той станал единствения гражданин в историята на Рим, наименуван на страната, която е завладял. Удивителното е, че той също става жертва на политически борби и също като Ханибал умира в изгнание – една година преди него (184 г. пр. Хр.).

Постепенно Картаген започнал да се възстановява икономически. Той никога вече не бил способен да достигне предишната си мощ. Останали без флота и търговски бази в Европа, картагенците насочили усилията си към африканските земи. Развивали земеделие, градинарство, скотовъдство, а град Картаген все още оставал най-голямото търговско пристанище в Северна Африка. Освен храните през него минавал и трафикът на слонова кост, метали и роби.

Рим зорко следял възраждането на врага си. Марк Порций Катон Стари бил водач на националистите в римския Сенат. Катон развивал тезата, че римските граждани са господарите на света, изграждат нов ред и за тях е пагубна дори гръцката култура. Веднъж след завръщане от Картаген той показал в Сената шепа великолепни африкански смокини. С тях той символично искал да покаже, че Картаген е опасен за Рим – износът му увреждал интересите на едрите земевладелци, които притежавали лостовете за управление в сената. Катон дотолкова бил настървен, че останал в историята като символ на безогледна омраза. Той започвал всяко свое изказване независимо от темата с думите ,,Преди всичко аз смятам Картаген трябва да бъде разрушен!" (Praeterea censeo Carthaginem esse delendam!).

Доводите на Катон и сподвижниците му, че Картаген е опасен, били слаби. Врагът му нямал нито армия, нито флота, а бил въвлечен и в конфликт с бившите си съюзници на африканския бряг. Не можел да мисли за война с Рим. Въпреки това през 149 г. пр. Хр. – без повод, Сенатът стоварил войски на африканския бряг и така започнала Третата Пуническа война.

Трета Пуническа война (149 – 146 пр. Хр)

В годините между Втората и Третата Пунически войни, Рим участва в Македонските войни, довели до установяването на римско влияние и контрол над южното Средиземноморие. Римляните също така се сражават в Илирийските войни, за да вземат надмощие в Адриатическо море. По същото време, останалият без съюзници и територии Картаген е принуден да плаща по 200 сребърни таланта годишно през следващите 50 години.

Според мирния договор, сключен в края на Втората Пуническа Война, всички териториални конфликти, включващи Картаген, трябвало да бъдат одобрени от римския Сенат и от Картаген се изисквало да получи изрично одобрение от Рим, преди да вземе участие във война, в резултат на което през последвалите 50 години между войните Картаген губи почти всичките си териториални битки, заради едностранната подкрепа от страна на Сената към римския съюзник Нумидия.

През 151 г. пр. Хр. картагенският дълг към Рим е напълно изплатен, което според картагенците значело, че споразумението губело валидност. Римляните обаче настоявали, че договорът трябва да се разглежда като постоянна декларация на картагенското подчинение, по подобие на договорите с италианските съюзници. Освен това краят на задължението премахнало една от основните причини римляните да поддържат мира с Картаген – вече нямало бъдещи плащания, които да бъдат нарушени. Римляните имали и друга причина да превземат Картаген и прилежащите му територии. Към средата на 2 век пр. Хр. населението на Рим било около 400 000 и постоянно нараствало. Изхранването на населението се превръщало във все по-голямо предизвикателство. Обработваемите земи, около Картаген представлявали най-продуктивната, най-лесно достъпната агрикултурна земя, която още не била под римски контрол.

Армията предвождал Сципион Емилиян. Интересно е, че той бил върл противник на Катон и партията му, но като потомък на военната аристокрация (доведен син на Сципион Африкански) бил възпитан в духа на подчинение на заповедите на Републиката. Картаген се защитавал героично без всякаква надежда за успех. През 146 г. пр. Хр. Сципион превзел и разрушил града, като избил голяма част от жителите му. Картаген станал част от Рим под името провинция Африка, а земите му били изкупени от римските земевладелци. Така завършва 700-годишното могъщество на античната държава Картаген.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Пунически войни

[Hatshepsut]

Римската империя през епохата на Принципата (27 г. пр.Хр. – 284 г. сл.Хр.)

Същност на Принципата

Принципат (на латински principatus, от princeps – ,,първи сенатор; сенатор, откриващ заседание") е условен термин в историческата литература, обозначаващ специалната система на управление, съществувала в Древен Рим през епохата на ранната империя (27 г. пр. н. е. – 284 г.), монархическа по съдържание, но републиканска по форма. Носителите на висшата държавна власт се наричат предимно с титлата ,,принцепс", която подчертава статута им не на автократичен монарх, а на така наречения ,,пръв сред равни".

В историографията римският владетел най-често се нарича "император", въпреки че държавният глава е имал основните си юридически правомощия като народен трибун и принцепс на сената.

Системата на принципата започва да се оформя при Август, чиято доминираща позиция се основава на притежанието му на редица ключови позиции. Октавиан Август и неговите наследници, като първи сенатори, едновременно съсредоточават в ръцете си най-високите граждански правомощия (,,пожизнен трибун на народа"), цензорни правомощия, ръководство на религиозни култове (понтификат) и военната власт на консула.

Позицията на принцепс формално не е наследствена и републиканската структура продължава да съществува: Сенат, народни събрания, магистратури; но тези институции загубили предишното си политическо значение, тъй като изборите за тях и дейността им били регулирани от принцепса. Реалната власт била съсредоточена в ръцете на принцепса-император и приближените до него чиновници, личната му канцелария, чийто персонал непрекъснато нараствал и сферата на дейност се разширявала.

Терминът "принципат" в историческата литература съответства на термина "ранна империя", който се счита за по-точен. Принципатът е заменен от Доминàта, където монархическите черти са много по-ясно видими, а републиканските институции са най-често премахнати, а някои са реорганизирани в монархически.

Възникването на принципата е предшествано от една от големите системни кризи в древната римска история - ерата на гражданските войни 133-31 г. пр.н.е.

Управление на Август (31 г. пр. н. е. – 14 г. сл. н. е.)

Бюст на Октавиан Август

Основата на правомощията на Октавиан са трибунатът и върховната военна власт. През 29 пр.н.е. той получава почетното прозвище "Август" ("Възвишен") и е провъзгласен за принцепс (първо лице) на Сената; откъдето идва и името на новата политическа система – принципат. През 28 пр.н.е. римляните побеждават мизийското племе и създават провинция Мизия. Междувременно в Тракия се разгоряла ожесточена борба между привърженици и противници на римската ориентация, която забавила с няколко години окончателното завладяване на Тракия от римляните. През 24 пр.н.е. сенатът освобождава Август от всякакви ограничения, наложени от закона през 13 г. пр.н.е. Неговите решения са еквивалентни на декрети на Сената. През 12 пр.н.е. той става велик понтифекс, а през 2 г.пр.н.е. е удостоен със званието ,,Баща на отечеството". Получил през 29 г. пр.н.е. цензорни правомощия, Август изгонил републиканците и привържениците на Антоний от Сената и намалил състава му.

Август провежда военна реформа, с което завършва продължилия един век процес на създаване на римска професионална армия. Сега войниците служели 20-25 години, получавали редовна заплата и постоянно били във военен лагер без право да създават семейство. При пенсиониране те получавали парична награда и парцел земя. Чрез принципа на доброволното набиране на граждани в легионите и провинциите са създадени помощни части; създадени са и гвардейски части за защита на Италия, Рим и императора – преторианците. За първи път в римската история са организирани специални полицейски части – кохорти от вигилии (стражи) и градски кохорти.

Тиберий

Тиберий Клавдий Нерон (14–37 г. сл. н. е.) е вторият римски император, осиновеният син и приемник на Октавиан Август и основателят на Юлиево-Клавдиевата династия. Той станал известен като успешен военачалник, а репутацията му на арогантен и разпуснат човек най-вероятно е неоснователна.

Заедно с по-малкия си брат Друз, Тиберий успява да разшири границите на Римската империя по поречието на Дунав и в Германия (16-7 г. пр. н. е., 4-9 г. сл. н. е.).

За да спести държавни средства, императорът намалил паричните раздавания и броя на зрелищата. Тиберий продължил борбата срещу злоупотребите на губернаторите на провинциите, напълно премахнал системата за откупуване на данъците и преминал към директното им събиране.

Калигула

Бюст на император Калигула

Калигула (пълно име Гай Цезар Август Германик) (37-41 г. сл. Хр.) - е третият римски император, пра-племенник на Тиберий. Калигула се опитва да установи неограничена монархия, въвежда пищна дворцова церемония и изисква поданиците му да го наричат ,,господар" и ,,бог", а императорският култ е наложен навсякъде. Те провеждат политика на открито унижение на Сената и терор срещу аристокрацията и конниееското съсловие. Подкрепата на Калигула е осигурена от преторианците и армията, както и от градския плебс, за чиито симпатии, той харчи огромни суми пари, за зрелища и строителство. Изчерпаната хазна е попълнена чрез конфискация на имуществото на осъдени лица. Режимът на Калигула предизвиква широко недоволство и през януари 41 г. той е убит в резултат на заговор на преторианския елит.

Клавдий I

Клавдий (41-54 г.) е четвъртият император, чичо на император Калигула. След убийството на племенника му той е намерен от войник от преторианската гвардия, отведен в лагера и против волята му е провъзгласен за император. След като се установява на власт, той екзекутира организаторите на убийството на Калигула, отменя много омразни закони и амнистира незаконно осъдените. От детството си имал лошо здраве и бил смятан за слабоумен, въпреки че някои историци твърдят, че той е бил много мъдър и необичайно за онова време морален политик, поради което не бил разбран от съвременниците си и наречен слабоумен. По време на царуването на Клавдий продължава политиката на романизация и постепенното предоставяне на граждански права на покореното население, построен е нов акведукт, пристанището на Портус и е извършено отводняване на езерото Фускинус.

Нерон

Нерон (54–68 г.) е петият римски император, последният от Юлиево-Клавдиевата династия. Римският император Нерон става известен и остава следа в историята като противоречив и сложен човек, който от една страна е известен със своята жестокост, параноя, страх от конспирации и опити за убийство, а от друга страна е известен като любител на изобразителното изкуство, поезията, празниците и спортните игри.

Управлението на Нерон се характеризира с изключителна жестокост. Така съпругата му Октавия, която не успяла да го дари с наследник, била убита, а стотици патриции и граждани на Римската империя, заподозрени в заговори или неодобрение на политиката му, са унищожени. Нестабилността и сложното психическо състояние на Нерон се потвърждават от пожара, който той предизвикал в Рим. За да получи незабравимото преживяване и емоционален порив, от който се нуждаел като поет и театрален актьор, Нерон подпалва града и наблюдава огъня от хълм, споделяйки впечатленията си с патрициите и придворните, които го заобикалят. Разследването на причините за пожара потвърждава жестокостта на императора. Той изложил идеята, че християните са замесени в опожаряването на града. Хиляди християни, живеещи по това време в Рим и околностите му, са арестувани и събрани в затворите на града. По заповед на императора християните са измъчвани и малтретирани и в крайна сметка са получени признания от християнските водачи, че именно те са подпалили града. И когато било получено признание, хиляди невинни хора били екзекутирани или използвани за организиране на гладиаторски битки, най-големите представления били посетени от самия Нерон с неговата свита.

Нерон не се интересувал от политика и управление. Това отношение към държавата довело до началото на упадък в икономиката, липса на подкрепа сред аристокрацията, богатите граждани и армията.

Нерон умира на 9 юни 68 г., като се самоубива. Без наследници или последователи, Нерон става последният римски император от Юлиево-Клавдиевата династия.

Във външната политика императорите от Юлиево-Клавдиевата династия превръщат в римски провинции следните завладени царства: Кападокия, Комагена, Мавритания, Тракия, Понт, Южна Британия. Границите на Римската империя се разширяват значително.

Флавиева династия

Династията на Флавиите, която управлява от 69 до 96 г., се състои от трима императори: Веспасиан, Тит и Домициан. Веспасиан (69-79) е основателят на династията, която укрепва императорската власт. Той потушава бунта на германското племе батави и въстанието на евреите, намалява числеността на преторианската гвардия, чисти Сената и включва в него представители на италианския общински елит и редица благородни провинциалисти. Той въвежда ред във финансите чрез строги икономии и увеличени данъци, което му позволява да осъществи големи строителни проекти: Форумът на Веспасиан, Храмът на мира, Колизеумът.

Колизеят в Рим

Наследници на Веспасиан са неговите синове Тит (79-81) и Домициан (81-96). За да попълни изчерпаната хазна, Домициан отприщва царство на терор срещу богатите класи, което е придружено от масови конфискации. Следвайки примера на Калигула, Домициан изисква да бъде наричан "господар" и "бог" и въвежда ритуала на церемониалното поклонение, а за да потисне съпротивата на Сената, провежда периодични чистки, използвайки правомощията си на пожизнен цензор. В разгара на всеобщото недоволство се създава заговор и той е убит през септември 96 г. При Флавиите много представители на провинциалното благородство са въведени в Сената от конническото съсловие. Флавиите разширяват правата на римско и латинско гражданство върху провинциалите, което допринася за разширяването на социалната база на императорската власт. Политиката, водена от Флавиите, отразява интересите на провинциалното благородство, като в редица случаи предизвиква недоволство в Сената.

Династия на Антонините

Династията на Антонините е третата римска императорска династия от началото на Принципата, нейни представители са: Нерва (96-98), Траян (98-117), Адриан (117-138), Антонин Пий (138-161), Марк Аврелий (161-180) и Комод (180-192). Управлението на Антонините е епоха на относителна стабилизация, но не липсват големи вътрешни политически катаклизми: еврейски бунтове при Траян и Адриан, вълнения в Гърция, Египет и Мавритания при Антонин Пий, бунтове във Великобритания и Египет и бунтът на губернатора на Сирия, Авидий Касий, при Марк Аврелий. Кризисните тенденции се засилват при Комод, който се опитва да възроди абсолютисткия курс на Калигула, Нерон и Домициан: потисничество на висшите класи, терор срещу сенаторската опозиция, флирт с армията (увеличаване на заплатите на войниците) и столичния плебс (щедри раздавания на пари и грандиозни зрелища), изискване на божествени почести и провъзгласяването му за нов Херкулес. Изчерпването на хазната, масовите конфискации, увеличените данъци, неспособността на държавата да осигури непрекъснато снабдяване с храна на Италия и да се справи с многобройните грабежи в провинциите лишили Комод от всякаква подкрепа в обществото. В нощта на 1 януари 193 г. той е убит в резултат на заговор на негови съратници. С неговата смърт завършва ерата на Антонините.

Династия на Северите

Северската династия включва: Септимий Север (193-211), Каракала (211-217), Гета (211-212), Хелиогабал (218-222) и Александър Север (222-235). Основното във външната политика на Северите бил Източният въпрос. По време на войната от 195-198 г. Септимий Север успява да отблъсне нашествието на партите, да превземе цяла Месопотамия и да я превърне в римска провинция. През 215 г. Каракала провежда успешна кампания срещу Партия. Важна задача е защитата на рейнско-дунавската граница от настъплението на германски и сарматски племена, което се засилва отново в началото на III век. През 212-214 г. Каракала воюва срещу хатите и алеманите на Рейн и срещу карпите и язигите на Средния Дунав. През 234-235 г. Александър Север воюва с променлив успех срещу алеманите. Друго място на военни действия е Римска Британия, където пиктите, които обитават Каледония, нахлуват през 208 г.: до 211 г. римляните ги изтласкват отвъд Стената на Адриан, но смъртта на императора им попречва да поемат контрола над северната част на острова.

Криза в Римската империя (235-284г.)

Като Криза на Римската империя през 3 век се определя периода от 235 до 284/285 г. в Римската империя след управлението на императорската династия на Северите.

През това време империята е управлявана от т.нар. Войнишки императори и претърпява множество вътрешни и външни кризи. Кризата завършва с възкачването на император Диоклециан.

Заради нападениета от варвари, много пътища стават несигурни и търговията се нарушава. Императорите учеличават армията, както и нейното заплащане, което довежда до хиперинфлация. Едрите земевладелци започват да се фокусират върху техните стопанства, а не да служат на централната власт. Без съществен поминък в градовете настъпва деурбанизация, градовете стават по-малки и се ограждат от крепостни стени за защита. Статусът на робите се променя в колонати. Те стават зависими от големите земевладелци, които единствено магат да им дадат защита. Производството се локализира, а много стопанства се самозадоволяват. Даже и след края на кризата империята така и не възстановява миналия си разцвет.

III век е период на политическа нестабилност, като империята редовно се разтърсва от граждански войни. Между 235 и 268 г. са провъзгласени 29 императори (включително узурпатори), като само 1 от тях умира от ненасилствена смърт (от чума). Това нанася удар върху развитието на занаятите и търговията, а редица градове са разрушени. Кризата и следкризисният период са придружени от разпространението на християнството и упадъка на античната култура.

https://ru.wikipedia.org/wiki/История_Древнего_Рима

https://ru.wikipedia.org/wiki/Принципат

https://bg.wikipedia.org/wiki/Криза в Римската империя



От нашата Download-секция може да свалите книгата на Йордан Илиев "История на Рим през епохата на Принципата (27 г. пр.Хр. – 284 г. сл.Хр.)":

https://bg-nacionalisti.org/BNF/index.php?action=downloads;sa=view;id=8672

[Hatshepsut]

Римската империя в епохата на Домината (284-476г.)

Същност на Доминàта

Доминат (на латински: dominātus — господство, от dominus — господар) е форма на управление в Древен Рим, установена от император Диоклециан (284-305 г.), за да замени принципата. Домината включва периода на тетрархията.

Думата "доминат" обикновено обозначава периода от историята на Древен Рим от 3-ти до 5-ти век след Христа. Този период може да се нарече още ,,късна античност" или ,,късна империя". Терминът ,,доминат" идва от обичайното за това време обръщение към императора – Dominus et deus noster sic fueri iubet (буквално ,,господар и бог наш" – лат. dominus et deus). Домициан е първият, който се нарича така.

Ако в края на I век подобна претенция на императора е посрещната с голяма враждебност от страна на римляните, то в края на III век терминът dominus се приема от обществото съвсем спокойно.

Думата dominus може да се преведе и като "суверен".

Домината става следващата фаза от постепенното превръщане на Принципата в абсолютна монархия – с неограничена власт на императора. По време на принципата старите републикански институции са запазени и формално продължават да функционират, а държавният глава, принцепсът (,,първият"), се счита само за първия гражданин на републиката.

По време на периода на домината римският сенат се превръща в орган с декоративни функции. Основната титла на държавния глава, вместо ,,принцепс" (,,първи") и ,,император" (първоначално почетна титла за военачалници), става ,,Август" (Август – ,,свещен") и ,,доминус" (господар), което предполага, че всички останали са негови поданици, намиращи се в положение на подчинени синове или роби по отношение на него.

За основател на доминатната система обикновено се счита император Диоклециан, въпреки че негови предшественици в този смисъл могат да бъдат наречени и други императори от 3-ти век, по-специално Аврелиан. Диоклециан установява в двора си обичаи, заимствани от Изтока. Основен център на властта става бюрократичният апарат, ориентиран към личността на императора. Комитетът, отговорен за събирането на данъци, се нарича комитет на ,,свещената (т.е. имперска) щедрост" (sacrarum largitionum).

Императорът издава имперски закони, назначава длъжностни лица на всички нива и много армейски офицери и до края на 4 век носи титлата ръководител на колегията на понтифексите.

Въпреки засилването на властта на императора и още по-голямото сакрализиране на неговата власт, някои републикански традиции продължават да съществуват като останки. Така все още съществуват такива стари републикански магистратури като консули и претори, въпреки че в късната античност те са били само почетни титли. Традициите на римските народни събрания също продължават да съществуват в армията (contiones - войнишки събрания, пред които говори командирът на армията), които императорите са принудени да вземат предвид.

Важна подробност, която пречи режимът на домината да бъде наречен класическа монархия, е, че принципът на наследствената власт никога не е бил напълно установен в Рим. Принадлежността към управляващата династия била доста важен аргумент в борбата за власт, но не е била задължителна характеристика на претендента и императорите, за да осигурят законното предаване на властта на своите потомци, ги назначавали за свои формални съуправители още от детството.

Реформите на Диоклециан

Бюст на имератор Диоклециан (съвременна изработка)

Диоклециан (284-305), след като става император на Рим, се изправя пред сериозни вътрешни и външнополитически проблеми. Диоклециан поема по пътя на по-нататъшното укрепване на императорската власт. Той окончателно скъсва с предишния принципат, основан от Октавиан Август, и установява доминатната система: императорът престава да бъде най-добрият гражданин и първият от сенаторите, чиито извънредни правомощия се основават на неговата специална власт; Отсега нататък той става абсолютен монарх, обожествяван и издигащ се над законите. Основата на доминатния режим е разклонения централен и местен бюрократичен апарат, чието развитие е улеснено от реформата на провинциалната администрация.

Управлението на Константин I Велики и неговите наследници

Управлението на Константин е повратна точка в европейската история, особено защото Константин насърчава растежа на християнската църква. През 325 г. той свиква Никейския събор, за да формулира християнската доктрина, и лично председателства много от неговите сесии. През 330 г. той основал Константинопол на мястото на древния Византион и преместил столицата си там. Константин умира в Ахирон, предградие на Никомедия, на 21 май 337 г. по време на подготовката за войната с Персия; Преди смъртта си той е кръстен. Константин преди това е разделил Римската империя между тримата си сина: Константин II (337-340) получава Великобритания, Испания и Галия; Констанций II (337-361) получава Египет и Азия; Констант (337-350) получава Африка, Италия и Панония, а след смъртта на брат му Константин II през 340 г. Западен Илирик преминава изцяло към него, Армения и Понт отиват при двама от племенниците на Константин - Делматий и Ханибалиан.

През 350 г. узурпаторът Магненций се появява в Августодунум (съвременен Отун) и успява да свали Констанс от трона; Галските, африканските и италианските легиони го провъзгласяват за император. В същото време на изток персийският цар Сапор започва да опустошава римските владения и тогава Констанций II, виждайки се заобиколен от врагове от всички страни, издига Гал в ранг на Цезар и го изпраща на изток, докато самият той с армията си се придвижва срещу Магненций. През 351 г. Констанций II побеждава Магненций при Мурса. След като претърпява още няколко провала, Магненций се самоубива в Лион през 353 г., като се хвърля върху меча си.

През 363 г. Юлиан предприема поход в Персия (пролет - лято), който първоначално е доста успешен: римските легиони достигат столицата на Персия Ктесифон, но завършват с катастрофа и смъртта на Юлиан.

Образуване на Западната и Източната Римска империя

През 383 г. Грациан (375-383), син на император Валентиниан I, умира в резултат на бунта на Магнус Максимус, който подчинява западните провинции. През 392 г. Валентиниан II е убит от своя франкски командир Арбогаст, който провъзгласява за император на Запада ритора Евгений (392-394), който, бидейки езичник, се опитва да възроди религиозната политика на Юлиан Отстъпника. През 394 г. Теодосий I побеждава Арбогаст и Евгений край Аквилея и за последен път възстановява единството на Римската империя. Но през януари 395 г. той умира, като преди смъртта си разделя държавата между двамата си сина: по-големият Аркадий получава Изтока, по-младият Хонорий - Запада. Империята най-накрая се разпада на Западна Римска и Източна Римска (Византийска) империя.

Разделянето на Римската империя на Източна и Западна

Упадък на Западната Римска империя

Император Хонорий (395-423)

В началото на V век положението на Западната Римска империя значително се усложнява. През 401 г. вестготите, водени от Аларих, нахлуват в Италия, а през 404 г. остготите, вандалите и бургундците, водени от Радагайс, нахлуват и с големи трудности вандалът Стилихон, опекун на император Хонорий (410-423), успява да ги победи. След две обсади през 408 и 409 г. Рим е превзет за първи път в своята многовековна история на 24 август 410 г. от вестготите на Аларик и подложен на двудневно разграбване.

По време на управлението на Валентиниан III (425-455 г.) натискът на варварите върху Западната Римска империя се засилва. В края на 440-те години започва завладяването на Британия от англите, саксите и ютите. В началото на 450-те години хуните, водени от Атила, нападат Западната Римска империя. През юни 451 г. римският командир Аеций, в съюз с визиготи, франки, бургундци и саксонци, побеждава Атила на Каталаунските полета (източно от Париж), но още през 452 г. хуните нахлуват в Италия. Едва смъртта на Атила през 453 г. и разпадането на неговия племенен съюз освобождават Запада от хунската заплаха. През март 455 г. Валентиниан III е свален от власт от сенатора Петроний Максим. През юни 455 г. вандалите превземат Рим и го подлагат на ужасни разрушения. На Западната Римска империя е нанесен смъртоносен удар. Вандалите покоряват Сицилия, Сардиния и Корсика. През 457 г. бургундците окупират басейна на Родана (съвременна Рона), създавайки независимо бургундско кралство. До началото на 460-те години само Италия остава под римско управление. Престолът става играчка в ръцете на варварските военачалници, които провъзгласяват и свалят императори по свое желание. На продължителната агония на Западната Римска империя слага край скирът (скирите са германско племе) Одоакър: през 476 г. той сваля от власт последния западноримски император Ромул Августул, изпраща знаците на върховната власт на византийския император Зенон и основава собствено варварско кралство на територията на Италия.

Spoiler

Скирите (Skiren, Scirii, Skiri) са източногерманско племе, което е живяло в днешна Мазурия, до границата с Литва.

Голяма част от скирите тръгват с бастарните на юг. Около 230 г. пр. Хр. двата народа се появяват заедно на Черно море. След мирния договор с римляните скирите живеят на Черно море, източно от бастарните. През V век са подчинени на хуните. След смъртта на Атила Едекон основава в Алфьолд (Панонската, Унгарската долина) кратко просъществувалото Скирско царство, което изчезва през 469 г. Части от скирите тръгват с визи- и остроготите на запад, други постъпват като федерати на римска служба. Между тях е и синът на Едекон – Одоакър – който през 476 г., след като сваля от престола последния западноримски император, бива провъзгласен от италийските федератни войски за крал на Италия. Скирите по това време започват да се смесват с готите и други племена.

[затвори]

На 4 септември 476 г. Западната Римска империя престава да съществува. Източната Римска империя (Византия) просъществува още 10 века до 1453 г., когато последната ѝ крепост Константинопол е превзета от турците и превърната в тяхна столица Истанбул.

https://ru.wikipedia.org/wiki/Доминат

https://ru.wikipedia.org/wiki/История_Древнего_Рима

https://bg.wikipedia.org/wiki/Скири