История на Германия

[Hatshepsut]

История на Германия

Общ преглед


Бранденбургската врата в Берлин

Герма̀ния (на немски: Deutschland), официално име Федерална република Германия (на немски: Bundesrepublik Deutschland), ФРГ (на немски: BRD), е федерална парламентарна република в Централна Европа. Тя граничи със Северно море, Дания и Балтийско море на север, с Полша и Чехия на изток, с Австрия и Швейцария на юг и с Франция, Люксембург, Белгия и Нидерландия на запад. Територията на Германия заема 357,021 km² и е разположена в умерения климатичен пояс. С население от над 84 милиона жители, тя е страната с най-голямо население в Европейския съюз и е на трето място в света по брой на чуждите имигранти.

Територия, наричана Германия и населена от германски племена, е известна на римските източници от I век. От X век тази област съставлява ядрото на Свещената Римска империя, просъществувала до 1806 г. През XVI век северната част на Германия става център на Реформацията. Страната е обединена в единна национална държава след победата във Френско-пруската война през 1871 г. През 1949 г., след поражението си във Втората световна война, Германия е разделена на две самостоятелни държави – Западна Германия и Източна Германия, които се обединяват отново през 1990 г. През 1951 г. Западна Германия става съоснователка на първата Европейска общност – Европейска общност за въглища и стомана (ЕОВС), а през 1957 г. – на Европейската общност за атомна енергия (Euratom) и Европейската икономическа общност (ЕИО), преименувана по-късно на Европейска общност и впоследствие преобразувана в Европейски съюз.

През 1999 г. страната приема новата обща европейска валута – евро.

Германия е федерална парламентарна република, съставена от шестнадесет провинции (на немски: Bundesländer). Федерална столица и най-голям град в страната е Берлин, който е с население от около 3.7 милиона души. Страната е членка на множество международни организации, сред които ООН, НАТО, Г-7, Г-20, ОИСР, СТО.

Германия е най-голямата икономика в Европа и е една от водещите икономически сили в света, като заема четвърто място по номинален брутен вътрешен продукт и пето по паритет на покупателната способност. Страната е третият най-голям износител и вносител на стоки в света, а жизненият стандарт е висок. В редица области на науката и техниката Германия заема водеща позиция в света.

История

Доказателства за съществуването на хора по земите на днешна Германия има отпреди 70 000 години.

До VI век земите са населявани от келтски и германски племена.

Традиционно за дата на основаване на Германия се приема (въпреки че е в известна степен произволно) 2 февруари 962 г., когато Отон I, източнофранкски крал, е коронясан за император в Рим и това е началото на Свещената Римска империя (известна още като Първи немски райх), която, въпреки че никога не е напълно обединена, под различни форми съществува до 1806 г., когато вследствие на Наполеоновите войни се разпада.

Между 1815 и 1871 г. Германия се състои от многобройни независими държави, 39 от които формират Немския съюз (Deutscher Bund).

Ото фон Бисмарк, създател на първата обединена германска държава

Вторият райх, известен още като Германска империя, е създаден на 18 януари 1871 г. във Версай след загубата на Франция във Френско-пруската война. Основна заслуга за това има Ото фон Бисмарк, най-изтъкнатият немски държавник през XIX век. В края на XIX и началото на XX век немската държава колонизира редица територии в Африка, Азия и Океания.

През XIX век и първата половина на XX век Франция се възприема от германците като най-големия противник на страната. Главната причина за това е, че през 1871 г. Франция е разбита от Германия и губи своите провинции Елзас и Лотарингия, което е тежък удар за френската държава и народ. През 1914 г. по време на Първата световна война Германия напада Франция. След първоначалните успехи битките се превръщат в окопна война, отнемаща многобройни жертви от двете страни. Войната приключва през 1918 г., когато немският император е принуден да абдикира и Германската империя е наследена от Ваймарската република.

Според Версайския мирен договор Германия е лишена от много територии (Елзас и Лотарингия, всички колонии и др.) и трябва да плаща непосилни репарации. Тези фактори, както и Световната икономическа криза, водят до развитието на крайнолеви и крайнодесни политически сили в страната. През 1932 г. националсоциалистите (известни още като нацисти) печелят мнозинство в парламента, а на 30 януари 1933 г. Адолф Хитлер е назначен за канцлер. През 1934 г. Хитлер наследява президента на Германия и поема целия контрол върху управлението на страната и дава началото на Третия райх.

Нацистите бързо превръщат Германия в еднопартийна тоталитарна държава (Нацистка Германия), чийто репресивен апарат преследва и избива видни политици, учени и хора на изкуството и достига връхна точка с избиването на милиони евреи (Холокост).

Опитите на Хитлер да разшири границите на Германия по военен път довеждат до избухването на Втората световна война на 1 септември 1939 г. В началото на войната Германия и нейните съюзници постигат много военни успехи и завладяват обширни територии в Европа, включително част от Съветския съюз. След като Съветският съюз и САЩ обявяват война на Германия, настъпва обрат и на 8 май 1945 г., след самоубийството на Хитлер, Германия обявява капитулация.

През 1949 г. са основани две немски държави – Федерална република Германия (ФРГ) и Германска демократична република (ГДР). Установената на 23 май 1949 г. Федерална република Германия включва английската, френската и американската окупационна зона, със столица Бон. Тя е обявена за „напълно независима“ на 5 май 1955 г. ФРГ първоначално е съставена от 12 провинции (Bundesländer), а ГДР – от 5 провинции. През 1952 г. провинциите в ГДР са преобразувани в области (Bezirke). През същата година 3 малки провинции във ФРГ – Вюртемберг-Баден, Вюртемберг-Хоенцолерн и Баден, се сливат и образуват Баден-Вюртемберг. През 1957 г. Саарланд се присъединява отново към ФРГ и става единадесетата провинция на страната.

След разпадането на Източния блок ФРГ и ГДР се обединяват през 1990 г. Денят 3 октомври 1990 г., когато „Договорът за обединение“ между двете страни влиза в сила, е избран за Ден на германското единство (Tag der deutschen Einheit) и след това се чества всяка година като национален празник в Германия от 1991 г. Като част от обединението, Източен и Западен Берлин са обединени в един град, който става столица на страната.

Германия е водещата сила в Европейския съюз. Германия е една от най-активните поддръжнички на въвеждането на единната европейска валута евро, както и на разширяването на Европейския съюз.

Германия е първа икономическа и политическа сила в Европа и четвърта в света след САЩ, Япония и Китай, а по оборот на външната търговия е на първо място (2009).

На 3 октомври 2010 г. Германия приключва изплащането на всички свои военни дългове от Първата световна война. До 2034 г. трябва да бъдат уредени всички дългове от Втората световна война.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Германия

[Hatshepsut]

Държавно устройство на Германия

Федерална република Германия, накратко ФРГ или Германия (на немски: Bundesrepublik Deutschland, BRD, Deutschland), е създадена на 24 май 1949 г. и е разширена след обединението на Германия през 1990 г.

Към политическата система на Германия се отнасят федералните институции, процесите по взимане на политически решение и тяхното съдържание. Основата на германската политическа система е парламентарната демокрация и федерално държавно устройство. От голямо значение за държавното устройство е силната конкуренция между политическите партии, поради което политическата система на Германия се отличава по своята т. нар. партийна демокрация.

Създаване

След края на Втората световна война и разгрома на нацистка Германия страната е разделена на окупационни зони, които по-късно формират 2 отделни държави. В съветската зона се създава Германската демократична република (на немски: Deutsche Demokratische Republik), а зоните на САЩ, Великобритания и Франция са обединени във Федерална република Германия, чието име остава и след вливането в нея на ГДР след падането на Берлинската стена през 1989 г.

Двукамарна система

Германският Бундестаг в Берлин

Система, при която законодателният орган на държавата се състои от 2 органа или от един орган с две камари с различен начин на образуване. Обикновено в едната камара представителството е териториално (по окръзи, области, щати, републики, провинции и пр.), а в другата е популярно (по гласоподаватели от цялата държава). В Германия, като долна камара, представляваща целия народ, може да се разгледа Бундестага, а като горна камара, състояща се от представители на отделните провинции – Бундесрата.

Държавно устройство

Германия е федерална република, която се дели основно на 16 федерални провинции. Всяка провинция има републиканско държавно устройство със свой провинциален парламент, правителство, съдилища, министър-председател и пр. Причината за това административно деление на Германия е историческа – 24 немскоговорещи държави в Европа (кралства, велики херцогства, херцогства, княжества и градове-държави) през 1871 се обединяват в една Германска империя, и до днес федералните провинции на Германия са израз на тези културно-исторически различния в отделните части на страната.

Държавният глава се нарича Федерален президент, избиран за срок от 5 г. от специално свикано Федерално събрание (на немски: Bundesversammlung), което се състои от депутатите в Бундестага и равен на тях брой представители на 16-те германски федерални провинции, които от своя страна биват избрани от провинциалните парламенти, като те могат да бъдат политици и други публични личности. Федералният президент има предимно представителни функции, въпреки че де юре има и по-широки правомощия като например да отказва подписа си под новоприети закони и така да възпрепятства влизането им в сила, но по обичайно право това не се случва. Федералният президент извършва проверка дали приетият закон е възникнал в съответствие с конституционно установения ред и дали по своето съдържание той не нарушава очевидно конституцията. След това той подписва (утвърждава) закона и го публикува във Федералния държавен вестник. С това законът е обнародван. Ако в закона не е посочена специална дата на влизане в сила, той автоматично влиза в сила от 14-ия ден след публикацията във Федералния държавен вестник.

Законодателен орган на федерално равнище е федерален парламент наричан Бундестаг (в превод на български: Федерален конгрес), който се избира на принципа на общи, преки, свободни, равноправни и тайни избори за срок от четири години. Освен парламента съществува и Бундесрат (в превод на български: Федерален съвет), който не се избира пряко, а се състои от членове на отделните правителства на 16-те германски федерални провинции, и представлява интересите на провинциите на федерално ниво като инициира законопроекти и участва във създаването на всеки един федерален закон.

Законодателен процес в Германия

Степента, до която Бундесратът участва във федералната законодателна дейност варира според типа закон, който се планира. Разграничават се два типа:

• закони, изискващи одобрение от Бундесрата и
• закони, допускащи възражение от Бундесрата.

При първия тип законопроекти се изисква изричното одобрение на Бундесрата, без което те иначе не могат да се приемат; в този случай Бундесрата има право на абсолютно вето. Кога дадени законопроекти спадат към този тип, е изрично и изчерпателно установено в Основния закон на Германия (конституцията). Това са законопроекти, които целят изменение на Основния закон, или оказват въздействие върху финансите на провинциите, или ограничават организационния и административен суверенитет на провинциите.

Втория тип законопроекти са всички останали. При тях, Бундесратът има право на възражение, което се явява отлагателно вето, и което може да бъде преодоляно от Бундестага.

Двата органа, Бундестаг и Бундесрат са два отделни конституционни органа, а не две камари (палати) на един общ парламент, което е често срещано погрешно възприятие.

Изпълнителен орган е Федерално правителство, на чело на което стои Федерален канцлер, който се избира от Бундестага. Министрите се назначават от президента по предложение на канцлера. Всяка провинция има своя конституция, парламент и правителство. През 1949-90 държавата е разделена на Германска демократична република (ГДР) на изток и Федерална република Германия на запад.

Административно деление на Германия

Йерархия на административното деление на Германия

Германия е федерална република, състояща се от 16 провинции, наричани на немски в буквален превод „федерални страни“ (на немски: Bundesländer). Тринадесет от провинциите са с голяма площ и се наричат „териториални провинции“ (на немски: Flächenländer), а останалите три са градове, които имат статус на провинция и биват наричани „градове-провинции“ или „градове-държави“ (на немски: Stadtstaaten).

Териториалните провинции от своя страна се разделят общо на 294 (провинциални) окръга (на немски: Landkreise или Kreise) и 106 града без окръжна принадлежност (на немски: kreisfreie Städte), които сами по себе си имат статус на окръг. В някои провинции, окръзите се наричат просто окръг, а в други – провинциален окръг, но значението и смисълът им са напълно еднакви. В провинция Баден-Вюртемберг пък градовете без окръжна принадлежност се наричат град-окръг (на немски: Stadtkreis).

Освен това, в пет от териториалните провинции има „правителствени околии“ (на немски: Regierungsbezirke), които обобщават няколко окръга и града без окръжна принадлежност.

(Провинциалните) окръзи се състоят от няколко общини (на немски: Gemeinden) и/или общински сдружения (на немски: Gemeindeverbände). Общинските сдружения представляват сдружения на няколко обикновено финансово слаби общини с цял да предлагат съвместно административни услуги и да си поделят разходите, например за наем на административни сгради и персонал.

Карта на административното деление на Германия на федерални провинции, правителствени околии, (провинциални) окръзи и градове без окръжна принадлежност

Особености на федералното деление

Федерализмът е сред утвърдените конституционни принципи на Германия. Съгласно германската конституция някои въпроси като външните работи и отбраната са от изключителната отговорност на федерацията (т.е. федералното равнище), докато други попадат в отговорността на провинциите; провинциите запазват остатъчните законодателни правомощия за всички други области, включително културата, която в Германия включва не само теми като финансово подпомагане на изкуствата и науките, но и повечето форми на образование и професионално обучение. Това е причината за факта, че в Германия има 16 различни образователни системи с различни видове училища и изучавани предмети. Също така всяка провинция си има своя полицейска система и тайни служби, а федерацията отделно и тя си има своя полиция и тайни служби, което води до факта, че в Германия има общо 17 полицейски системи. Въпреки че международните отношения, включително международните договори, са основно отговорност на федералното равнище, провинциите имат определени ограничени правомощия в тази област: по въпроси, които ги засягат пряко, те имат правомощия да сключват международни договори „със съгласието на федералното правителство“. Освен това, всяка провинция има свое представителство (тип посолство) пред Европейския съюз в Брюксел, наред с посолството на Германия като цяло. Представителства на провинциите защитават интересите им, например, в областта на европейското финансиране на регионалното развитие.

Провинциите защитават интересите си на федерално ниво чрез Бундесрат (на немски: Bundesrat, в буквален превод: Федерален съвет). Той не се избира пряко, а се състои от членове на правителствата на отделните провинции. Броят на членовете, които всяка провинция има право да изпрати, варира между 3 и 6 според големината на населението ѝ. Разликите в населенията обаче са твърде големи и броят членове все пак не се получава да е пропорционален спрямо населението. Това е компромис между „федералното“ изискване за равнопоставеност на провинциите от една стана, и демократичния идеал за точно представяне на съответния брой жители от друга страна. Това решение има за цел да гарантира, че големите провинции няма да се налагат над малките, но и че малките провинции няма да командироват по-големите. Буднесратът има право да инициира федерални законодателни процедури, да приема резолюции, и да налага абсолютно или отлагателно вето срещу федерални закони, приети от федералния законодател – това е Бундестага (на немски: Bundestag, в буквален превод: Федерален конгрес) – т.е. националния парламент на Германия. Абсолютно вето Бундесратът има при законопроекти, целящи изменение на конституцията или при федерални закони, които пряко засягат финансите или административния суверенитет на провинциите, се изисква изричното одобрение на Бундесрата в законодателната процедура. При всички останали законопроекти Бундесратът има отлагателно вето, което може да бъде преодоляно с определено мнозинство в Бундестага.

Провинциите защитават интересите си на федерално ниво също така чрез свои представителства (посолство) във федералната столица Берлин. Всяка провинция има свое представителство, което се ангажира в полза интересите на провинцията чрез контакт с федералните служби, а също и с други чуждестранни посолства или организации, имащи седалище в столицата. Като пример може да се даде Представителството на провинция Бранденбург пред федерацията. Освен това, всяка провинция има свое представителство (тип посолство) пред Европейския Съюз в Брюксел, наред с посолството на Германия като цяло. Представителства на провинциите защитават интересите си в Брюксел например в областта на европейското финансиране на регионалното развитие.

Парламенти

• Бундестаг — федерален парламент
• Бундесрат – федерален частично законодателен орган
• Ландтаг — парламент на отделните провинции

Всяка една от 16-те провинции има свой парламент и своя конституция.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Държавно устройство на Германия

https://bg.wikipedia.org/wiki/Административно деление на Германия

[Hatshepsut]

География на Германия

Германия е най-голямата държава в Централна Европа, простираща се от Алпите на юг до Северно и Балтийско море на север.

Географско положение, граници, големина, брегова линия

Германия заема западните и части от северните райони на Централна Европа, като се простираща от Алпите на юг до Северно и Балтийско море на север и от река Рейн на запад до река Одер на изток. Общата дължина на сухоземните, в т.ч. речни граница на Германия е 3827 km. На север граничи с Дания (дължина на границата 68 km), на изток с Полша (462 km), на югоизток с Чехия (810 km), на юг с Австрия (815 km) и Швейцария (363 km), на югозапад с Франция (446 km), на запад с Люксембург (135 km), Белгия (152 km) и Нидерландия (576 km). На северозапад има излаз на Северно, а на североизток – на Балтийско море с обща дължина на бреговата линия 2389 km. В тези си граници площта на Германия е 357 021 km², от които 4750 km2 представлява изкуствено напоявана земя, а 7798 km² от площта представлява вода. Тази територия ѝ отрежда 7-мо място по големина в Европа.

Бреговете на Северно и Балтийско море са предимно ниски, плоски, тук-таме стръмни и силно разчленени от заливи (Хелголандски, Килски, Мекленбургски, Любекски, Висмарски и др.), естуари и плитки лагуни, съединяващи се с морето чрез тесни протоци. Покрай бреговете на Северно море се простира ивица от вати, за външна граница на които служат Източно и Северофризийските острови.

Територията на Германия, се простира между 47°16′ и 55°03′ с.ш. и между 5°52′ и 10°11′ и.д. Крайните точки на страната са следните:

• крайна северна точка – (55°03′28″ с. ш. 8°25′01″ и. д.), на северния бряг на остров Зилт от Северофризийските острови.
• крайна южна точка – (47°16′12″ с. ш. 10°10′42″ и. д.), на границата с Австрия.
• крайна западна точка – (51°03′04″ с. ш. 5°51′59″ и. д.), на границата с Нидерландия.
• крайна източна точка – (51°16′23″ с. ш. 15°02′30″ и. д.), на левия бряг на река Ниса Лужицка, на границата с Полша.

Релеф

Територията на страната постепенно се повишава от север на юг. Северната част на Германия се намира в пределите на Северогерманската низина с височина 150 – 200 m и ширина от 200 до 300 km. Тук добре са се съхранили следи от акумулативни и водно-ледникови форми на релефа във вид на моренни равнини, зандрови полета, ледникови долини и др. На североизток има обширни хълмисто-моренни възвишения (Балтийски възвишения) и многочислени езера, т.нар. Мекленбургско поезерие, с ниски ридове от крайни морени с височина до 179 m. На юг се простира ивица от пясъчни зандрови ниски равнини и заблатени древни речни долини, по които в долината на Елба се е осъществявал приток на ледникови води. Южната ограда на Северогерманската низина представлява дълъг моренен вал, изграждащ хълмистите възвишения Флеминг и Лаузицко (височина до 201 m), съставени от пясъци, отмити моренни материали, препокрити с льос. Още по̀ на юг обширни хълмисти райони образуват прехода към ниските и средновисоките (600 – 1400 m) Средногермански планини и възвишения, разположени в средната на страната. Те са се формирали в резултат на нови издигания на денудираните херцински съоръжения – Рейнски шистови планини (880 m), Везерски планини, хълмистите възвишения и ридове в Хесен, масивите Харц (1142 m) и Тюрингер Валд, Рудните планини (1213 m, по границата с Чехия), хорстовите масиви Шварцвалд (1493 m), Оденвалд (625 m), Шпесарт (585 m), Харт (673 m) и др. По границата с Чехия се издигат масивите Шумава (1456 m) и Чешка гора (1042 m). На запад от тях са разположени средновисоките масиви Баварска гора (1121 m), Фихтел (1053 m) и Швабо-Франконската куестова област с многочислени карстови форми на релефа. Като цяло релефът в цялата средна част на страната се отличава със своята мозаечност и надробеност. Заравнените повърхности на билните части на планините рязко контрастират с техните стръмни, на места отвесни склонове. В южната част на Германия, на мястото на Предалпийското краево пропадане е разположено Баварското плато (височина от 600 m на север до 300 m на юг) с преобладаване на ледниково-акумулативния релеф. Най-южните части са заети от крайните, най-северни хребети на Източните Алпи с широко разпространение на ледникови и карстофи форми. Тук на границата с Австрия се издига връх Цугшпице (2963 m), най-високата точка на страната.

Изглед от връх Цугшпитце

Води

През Германия минават някои от основните европейски реки като Рейн, Дунав, Елба, Везер, Майн.

Най-голямото езеро е Боденското езеро с площ 535,9 km², намиращо се на границата между провинциите Бавария и Баден-Вюртемберг с Австрия и Швейцария, следвано от езерото Мюриц в Мекленбург-Предна Померания (109,8 km²) и Кимзе в Бавария (79,9 km²). В страната има общо 29 езера с площ над 6 km².

С провинциите Долна Саксония и Шлезвиг-Холщайн Германия граничи на Северно море. То е гранично море с Атлантическия океан. Заедно с Ла Манша южните части на Северно море са най-гъсто изпълнената с движение морска област на земята.

Мекленбург-Предна Померания и Шлезвиг-Холщайн граничат с Балтийско море – вътрешноконтинентално море, свързано със Северно море посредством протока Скагерак. Височината на приливите и отливите на Балтийско море е значително по-малка от тази на Северно море.

Немските реки принадлежат към 6 големи речни системи, чиито водосборни басейни заемат почти цялата ѝ площ. Това са Рейн, Дунав, Елба, Одер, Везер и Емс. Най-дълга от тези реки е Дунав – 2845 km от сливането си с реките Бригах, Брег и Донауквеле в град Донауешинген или 2888 km от планинския си извор в склоновете на Шварцвалд и е втората по големина на потока след Волга река в Европа. През Германия протича само една малка част от цялата дължина на река Дунав – 647 km.

Територията на Германия принадлежи към три водосборни басейна – Североморски, Черноморски и Балтийски. Около 2/3 от реките се оттичат в Северно море. Това са Рейн 1233* (865) с притоците си Некар 367 km, Майн 569 km, Мозел 544* km, Липе 220 km; Елба 1247* (727) с притоците си Заале 413 km, Шпрее 382 km, Хафел 334 km; Везер 452 km с притоците си Вера 300 km и Фулда 220 km; Емс 371 km. През южната част на Германия протича горното течение на река Дунав 2857* (647) km, принадлежаща към Черноморския водосборен басейн. Нейните основни притоци на германска територия са Лех 256* km, Изар 292* km и Ин 517* (218) km. В крайната североизточна част на страната, по границата с Полша протича река Одер 866* (187) km с притока си Ниса Лужицка 254* km. Алпийските реки имат предимно снежно и ледниково подхранване, летен максимум и зимен минимум на оттока. Бързото снеготопене засилено от поройни дъждове, често води до наводнения. Реките, водещи началото си от средните части на Германия имат снежно и дъждовно подхранване, като максимумът на оттока е в края на пролетта, а през есента често явления са епизодичните прииждания в резултат от поройни дъждове. На север в равнините преобладават реките с дъждовно подхранване и зимно пълноводие. Най-големите реки (Рейн, Елба) имат сложен воден режим. На много от германските реки са изградени язовири. Болшинството от реките зимата не замръзват. Много от тях са плавателни и са свързани с канали. Най-големите германски езера са на Баварското плато – Боденско 536* km², Кимзе 80 km², Шверинерзе 62 km², Щарнбергерзе 56 km², Амерзе 47 km² и на североизток в пояса на Прибалтийското поезерие – Мюриц 117 km², Шверинерзе, Плауерзе, Кумероверзе и др.

Езерото Кьонигсзе в Южна Германия

Почви

В Северогерманската низина преобладават подзолистите почви, редуващи се с торфено-блатни, а по кройбрежието на Северно море – маршеви почви. В пояса на Прибалтийското поезерие и в Баварското плато са развити кафяви горски почви. В областта на Средногерманските планини почвената покливка е мозаечна. В някои междупланински и предпланински райони, особено на югоизток са разпространени горски черноземни почви. Към карбонатните формации излизащи на повърхността са привързани хумусно-карбонатните почви (рендзини). По склоновете на планините и в междупланинските котловини често са развити кафяви горски почви, сменящи се нагоре с подзолисти и планинско-ливадни, с отделни участъци с торфено-блатни почви. Подобна височинна поясност е характерна за Алпите. На значителни участъци почвите са подложени на дълга и интензивна селскостопанска обработка.

Растителност

Около 30% от територията на Германия е покрита с гори, като голяма част от тях са окултурени. Преобладават изкуствените насаждения с монокултурни иглолистни видове (на север – бор, в цетъра и на юг – смърч). Естествените гори с преобладаване на широколистни видове са се съхранили предимно в планините, като най-силно залесени са районите на Рейнската област. Буковите гори често се срещат под формата на малки масиви, достигащи понякога до горната граница на гората, но по принцип на по-голяма височина господстват елата и смърча. На богатите на хумус почви към бука се примесват дъб, габър, клен, липа и др. По долините на Дунав, Рейн, Елба и някои други реки на места са се съхранили крайречни влаголюбиви гори от елша и топола с примеси от ясен, върба и липа. Във високите части на Алпите са разпространени субалпийски и алпийски пасища, отличаващи се с голямо видово разнообразие. В северните равнини и в Баварското плато се срещат значителни торфени блата. На северозапад има значителни участъци с пустеещи земи и храсталаци. Ливадите по долините на реките и района на маршите са силно окултурени.

Маршите (на немски: Marsch, Marschland) представляват горната, по-висока част на крайбрежието (над ватите), заливани по време на най-високите приливи или по време на големи морски бури. Ивицата на маршите е широка до няколко десетки километра. По-голямата част от тях са заети от естествени ливади и блата с халофитна растителност. В Нидерландия и Германия маршите се намират под морското равнище и са отделени от морето с естествени дюни и изкуствени диги, предпазващи ги от наводнения. На много места в тези две страни маршите са отводнени и под името полдери се използват за земеделски дейности.

Животински свят

В горите на Германия едрите хищници (вълк, рис, мечка) са силно изтребени. Значение за лова имат сърната, благородните елени, а също диви прасета, кошути, зайци, муфлони, фазани, яребици. Срещат се също лисици, бурсуци, таралежи, а от птиците – глухари, тетереви, горски петлици и др. Разнообразна е фауната на мишевидните гризачи. По морските брагове гнездят колонии от водоплаващи птици, а по периодично заливаните от приливите брегове, т.нар. вати са се съхранили малки популации от тюлени.

Повечето представители на местните видове са характерни за умерения климатичен пояс и живеят в широколистните гори. В горите живеят различни видове златки, елен рогач, благороден елен, сърни, глигани и лисици и много други. Бобрите и видрите се срещат все по-рядко по поречията на реките.

Към 2016 г. в страната има 120 – 130 възрастни вълци.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Германия География

https://bg.wikipedia.org/wiki/География_на_Германия

https://bg.wikipedia.org/wiki/Марши

[Hatshepsut]

Икономика на Германия


Франкфурт на Майн, финансов център на Германия

Общ преглед

Икономиката на Германия е най-силната в Европа. Брутният вътрешен продукт (БВП) на Германия възлиза на 3,846 трилиона щатски долара (към 2019 г.). Селското стопанство заема 1,2% от икономиката, промишлеността – 30,4%, а секторът на услугите – 68,4%. Стопанството е високоразвито. Добиват се въглища, нефт, природен газ, готварска сол, калиеви соли. Развита е и черната, и цветната металургия, машиностроителната, нефтохимическата, химическата (Рейн-Вестфалски район; синтетичен каучук), текстилната, кожено-обувната, хранително-вкусовата промишленост. Отглеждат се едър рогат добитък, птици, свине, овце. Добива се пшеница, ечемик, овес, ръж, картофи, захарно цвекло. В Германия са построени 40 826 km железопътни линии, 656 140 km шосета, 2500 km петролопроводи. Държавата разполага с 6,4 млн. бр.р.т. морски и речен флот и 613 летища (по данни за 2000 г.).

Главни морски пристанища са Хамбург, Кил, Любек, Росток, Бремен; главни речни пристанища са Дуисбург, Карлсруе, Кьолн, Манхайм, Берлин, Бон, Дрезден.

• Износ: 1 328 млрд. щ.д. (2019 г.) – машини, транспортни средства, химикали, хранителни стоки, текстил (Франция, Великобритания, Италия, Нидерландия, Бенелюкс, САЩ, Япония).

• Внос: 1 104 млрд. щ.д. (2019 г.) – машини, транспортни средства, химикали, хранителни продукти, текстил, метали (от Франция, Нидерландия, Италия, Великобритания, Бенелюкс, САЩ, Япония).

Най-големите автопроизводители са Volkswagen AG (включващ и марките Porsche и Audi), BMW, Daimler (Mercedes-Benz), Opel, Ford (Ford of Europe). Те произвеждат над 5 млн. автомобила годишно, а годишните им продажби по данни от 2016 г. са на стойност 385 млрд. евро, което представлява 14% от БВП на Германия. Броят на работещите в тях е 770 000 души.

Износът за 2011 г. надминава 1 трлн. евро. 18% от него се дължи на автомобилната индустрия.

Първичен сектор

Селското стопанство в Германия е интензивно, с висока степен на механизация и химизация. Неговата специализация е животновъдно-растениевъдна, съотношението между продукцията на двата отрасъла е 70:30%. Животновъдството е ориентирано към говедовъдство, свиневъдство и птицевъдство. Основно то е съсредоточено в частния сектор, широко развитие има семейното фермерство. В източните провинции е запазена кооперативната форма на организация на пазарното стопанство. Растениевъдството е типично за северната и централната част на Германия – отглеждат се пшеница, ръж, ечемик, картофи, плодове. Германия внася земеделска продукция, за да задоволи пазарните си потребности.

Северните провинции (Долна Саксония, Шлезвиг-Холщайн и Мекленбург-Предна Померания) имат традиции в риболова.

Вторичен сектор

Вторичният сектор представлява 29% от БВП на Германия, в него са заети около 26,4% от работната ръка (2003). Германия е на 4-то място по производство на автомобили след САЩ, Япония и Китай. Водещи немски международни компании са Adidas, Continental, Daimler, BMW, Robert Bosch GmbH, Bayer, Siemens, Miele, AEG, Volkswagen и Audi.

Третичен сектор

През 2002 година, третичния сектор представлява около 70% от БВП, в него са заети 71,3% от населението.

Туризъм

Федерална република Германия има проспериращ туризъм.

Туризмът в Германия се развива и разширява след края на Втората световна война. Федералната република е 7-ата най-посещавана страна в света и 5-а най-посещавана в Европа. Провинцията показва пасищни местности, докато градовете създават чувство на модерност и същевременно класика.

Хинтерзее в Берхтесгаден - живописна гледка към Баварските Алпи

По-важните туристически градове в страната са: Бамберг, Ротенбург об дер Таубер, Хайделберг, Вурцбург, Мюнхен, Тюбинген, Калв, Гослар, Любек, Аахен, Швангау и Дрезден.

Транспорт

Заемайки централната част на Европа, Германия е важен транспортен център. Това е една от причините за гъстата ѝ и модерна транспортна мрежа. Обширната мрежа от автомагистрали се нарежда на трето място в света по дължина и се отличава с липса на ограничения за максимална скорост при повечето трасета.

Германия е изградила децентрализирана мрежа от високоскоростни влакове. Междуградският експрес Intercity Express (ICE) е най-модерният аспект на Deutsche Bahn и обслужва големите немски градове, както и дестинации в съседните държави. Максималната скорост на влака варира между 160 и 300 km/h. Влаковете минават на интервали от половин, един или два часа.

Най-големите немски летища са тези във Франкфурт и в Мюнхен – и двете глобални центрове на Lufthansa. Други големи летища има в Берлин, Дюселдорф, Хамбург и Лайпциг. На 31 октомври 2020 г. е открито международното летище Berlin Brandenburg „Willy Brandt“ (BER), заменящо международното летище Берлин Тегел.

Износ

Износът на страната възлиза на 1354 млрд. щатски долара (2007). През 2007 година, най-голям е износа за Франция (9,7%), САЩ (7,5%), Великобритания (7,3%), Италия (6,7%), Холандия (6,4%), Австрия (5,4%), Белгия (5,3%) и Испания (5,0%).

През 2011 г. Германия е на второ място по износ в света. Две трети от него са към Европейския съюз. През 2011 г. износът за първи път надминава границата от един трилион евро.

Основните пера в износа на Германия са автомобилите, машините, битовата техника и продукти на химическата и леката промишленост.

Внос

Вноса на страната възлиза на 1075 млрд. щатски долара (2017). През 2007 година, най – голям е вноса от Холандия (12%), Франция (8,6%), Белгия (7,8%), Китай (6,2%), Италия (5,8%), Великобритания (5,6%), САЩ (4,5%) и Австрия (4,4%).

Други

Средната продължителност на заетостта в една и съща фирма за 2008 г. е 10,8 години (10,3 за 1992 г.). През 2012 г. в страната има над 20 милиона пенсионери.

Безработицата в страната през февруари 2012 г. е 5,7%.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Германия Икономика

https://bg.wikipedia.org/wiki/Икономика на Германия

https://bg.wikipedia.org/wiki/Туризъм в Германия

[Hatshepsut]

Праистория


Череп на Homo heidelbergensis (без долна челюст)

Ранен и среден палеолит

Най-старият пример за присъствие на хоминиди на територията на съвременна Германия е долната челюст на хайделбергския човек от Мауер (Mauer 1), датираща отпреди 600 000 до 500 000 години. Малко по-късни са скелетните останки от обекта Билцингслебен (община Билцингслебен в Тюрингия), останките на Щайнхаймския човек (преходна форма от хайделбергския човек към неандерталеца), дървените копия от Шьонинген и Льоринген. Успоредни разрези са открити по кост на слон от Билцингслебен. Метателната пръчка от Шьонинген, датираща отпреди 300 000 години, е дълга 64,5 см. Доказателство, че хората са ловували горски слон с прави бивни, е открито през 1948 г. в Льоринген на река Ален, със скелет на слон с тисово копие между ребрата и каменни инструменти около главата. Находката датира от междуледниковия период (преди 115-112 хиляди години).

Секвенирането на митохондриалната ДНК на неандерталеца от Холенщайн-Щадел (HST), живял преди 124 000 години, показа, че този подвид неандерталци се е отклонил от основната линия между 316 000 и 219 000 години и се е кръстосал с ранния Homo sapiens преди поне 219 000 години. Ядрените геноми на ранните неандерталци от Холенщайн-Щадел и от белгийската пещера Складина са по-тясно свързани с геномите на последните неандерталци, живели в Западна Европа 80 000 години по-късно, отколкото с геномите на техните съвременници, неандерталците, живели в Сибир по това време. За разлика от ядрения геном, митохондриалният геном на неандерталеца от Холенщайн-Щадел има 70 мутации, които го отличават от мтДНК на други ранни неандерталци.

Неандерталците от ранната атипична група Ерингсдорф са открити в долината Илм.

Горната част на тазовата кост на изчезнал подвид елен лопатар, Dama dama geiselana, открит на среднопалеолитен обект (преди 120 000 години) близо до Ноймарк-Норд, близо до Хале, носи дупка от копие, причинена от човек, стоящ близо до нея. В кариерата Ноймарк-Норд археолозите откриха останките на стотици убити животни, заобиколени от множество каменни инструменти и огромно количество останки от дървени въглища. Смята се, че неандерталците са поддържали района чист от гори поне 2000 години.

Зъбите Таубах се приписват както на ранните неандерталци, така и на късните хайделбергски форми.

Каменен връх с листовидна форма за дървено копие, намерен в пещерата Куха скала (Hole Fels), датира отпреди повече от 65 хиляди години.

Неандерталецът, който е живял в Германия преди около 124 хиляди години, защото климатичните условия са го позволявали, е произлязъл от хайделбергския човек.

Неандерталски инструменти, изработени от мамутски кости, датиращи отпреди 58 000–54 000 години, са открити на открит обект в Залцгитер-Лебенщет (Долна Саксония). Костите са били оформени с помощта на каменни удари и след това полирани. Открити са пет костни фрагмента от двама неандерталци. На костни фрагменти от обект в Олдислебен са открити надраскани успоредни ивици и нарисувани „стрелки“ или „малки човечета“. Геометричният морфологичен анализ на триизмерни модели на сканирани инструменти, открити в пещерата Чагирская в Алтайските планини и в Сеселсгроте G (Есинг, Бавария), разкри почти идентични форми и методи на обработка на каменните инструменти. Появата на следите от износване върху двустранните инструменти от пещерата Чагирска е напълно аналогична на следите върху продуктите от паметниците Бокщайн, Гросе Гроте 9 и Шулелох.

Малка част от гигантска еленова фаланга, украсена с геометричен орнамент - три равномерни успоредни линии, намерена на входа на пещерата Еднорог или пещерата Айнхорнхьоле в планините Харц, е датирана на поне 51 хиляди години. На територията на днешна Германия неандерталците са изчезнали не по-късно от 42 000 години.

Тъй като Германия е била тундра през последната фаза на ледниковия период, а полярното заледяване е достигало на север до Долна Саксония, територията на Германия е била почти необитавана от средния палеолит до периода Ориняк. През този период няма следи от човешко обитаване на нейната територия.

Горен палеолит

Инструментите на културата Линкомбиен-Ранис-Йежмановице от два слоя в пещерата Илзенхьоле (Ранис, Тюрингия), изработени от Homo sapiens, са датирани отпреди 45,8–47,5 и 46,8–43,3 хиляди години. Шест индивида от пещерата Илзенхьоле са идентифицирани като притежаващи митохондриална хаплогрупа N, а един индивид като притежаващ митохондриална хаплогрупа R.

Венера от Холе Фелс

Венера от Холе Фелс, най-старото изображение на човешко същество в света, датира от периода 40 000–35 000 години пр.н.е. „Жезълът на вожда“ от бивни на мамут, открит в слоя Va на пещерата Холе Фелс, е с дължина 20,4 см и има четири отвора с диаметър 7 и 9 мм, заобиколени от дълбоки, ясни спираловидни канали, и е бил използван за направата на въжета от растителни материали.

Фигурка на мамут от пещерата Вогелхерд (оринякска култура, Швабски Алб)

Палеолитни култури: оринякска (33 000 - 19 000 г. пр.н.е.) | граветска (28 000 - 21 000 г. пр.н.е.) | солютрейска (18 000 - 15 000 г. пр.н.е.) | хамбургска (13 500 - 11 100 г. пр.н.е.) | аренсбургска (11 000 - 10 000 г. пр.н.е.) | свидерска (ок. 10 000 г. пр.н.е.) | федермесерска (9800 - 8800 г. пр.н.е.)

В пещерата Гниршьоле в района на Хегау са открити фосили на древни кучета, чиито митохондриални геноми покриват цялото генетично разнообразие на съвременните кучета и вълци. В геномите на кучетата от породата Гниршьоле се появи неизвестен досега род, който не съответства на други кучета, живеещи в този регион. Проучване на изотопите на въглерод-13 и азот-15 в зъбите на кучетата показа, че диетата им съдържа малко протеини. Възможно е под човешко влияние тези животни да са се адаптирали до известна степен към по-ограничена диета, отколкото биха получили в дивата природа. Генетичните и морфологични данни за кучетата от породата Гниршьоле все още не са достатъчни, за да се определи дали това са кучета, вълци или нещо средно, но близостта на животните до хората и доказателствата за доста ограничена диета предполагат, че между 16 000 и 14 000 г. пр. Хр. хората са опитомили и отглеждали животни, произлизащи от различни митохондриални линии на вълци.

Мезолит

Мезолитът в Германия е естествено продължение на финалния палеолит, без културно прекъсване, с бавно и постепенно увеличаване на промените. Характерните инструменти (по-специално от кост) и за двата подпериода са като цяло едни и същи.

По време на мезолита в по-голямата част от Германия доминира културата Дюфензее, която е част от скандинавския кръг на мезолитните култури и е свързана с културата Маглемозе в Дания, културата Стар Кар на Британските острови и културата Коморнице в Полша. Тарденуазската култура прониква в Германия от югозапад.

В северната част на Германия мезолитът е значително забавен и в последните етапи съжителства с неолитните култури, проникващи от югоизток.

8000-6000 г. пр.н.е. (Ранен мезолит)

Мезолитът се характеризира с производството на малки каменни инструменти - микролити, които са били използвани по-специално като върхове на копия. Здравината на каменните инструменти се увеличава чрез отгряването им в огън при температура 270-300°C. Започва производството на бижута - мъниста от рибни кости и черупки. Основните находки, свързани с мезолита, са направени в района на Ремс-Мур, в долината на Горен Рейн, в близост до езерото Констанс и Федерзее.

Благодарение на изследванията, проведени в различни пещери на Швабския Алб от Волфганг Таут, южногерманският мезолит е разделен на множество хронологични подпериоди, свързани с различни форми на микролити.

През 90-те години на миналия век по време на множество археологически разкопки близо до Ротенбург са изследвани три мезолитни обекта. Те принадлежат към ранния следледников период, около 8000 - 7700 г. пр.н.е. Тук мезолитните обекти са изключително добре запазени - ясно се виждат местата на огнища, жилища и работилници.

Многобройни находки в Швабския Алб, които до 60-те години на миналия век са били считани от изследователите за „мезолит на груби инструменти“ (или кампинска култура), сега се считат за естествени каменни фрагменти, образувани под въздействието на студа или като полуготови продукти от неолитни инструменти.

6000-4500 г. пр.н.е. (Късен мезолит)

С промяната на климата от континентален към атлантически, растителността също се променя. Лесковите храсталаци отстъпват място на смесени гори, където преобладават дъбове: ловът на едри животни в такива гори е труден. В тази епоха елените, дивите свине и друг едър дивеч съставляват само 20-30% от диетата. 40-50% от диетата се състои от растителни продукти: ядки, диви плодове и жълъди. Техниките за обработка на камъка се усъвършенстват, а върховете на копията придобиват формата на трапецовидни микролити. От голямо значение са разкопките в района на Федерзее, където през 1988-1989 г. са изследвани мезолитни селища със седем огнища близо до Бад Бухау. Тук са открити богати находки, предоставящи много информация за късния мезолит. Чрез радиовъглеродно датиране те са отнесени към първата половина на VI хилядолетие пр.н.е. Зоните на късния мезолит се припокриват с раннонеолитната култура на линейната керамика в югозападна Германия. Съвместното съществуване на тези култури, често враждебни една към друга, е продължило няколко века.

Неолит и халколит

Неолитът е белязан от окончателния преход от лов и събирачество към уседнало земеделие и животновъдство. Селищата стават постоянни, вместо сезонни, обвързани с миграциите на животните.

Ранен неолит

По време на ранния неолит, нови групи от население идват на територията на Германия от територията на съвременни Унгария и Австрия, които, започвайки от 5500 г. пр.н.е., се заселват предимно в плодородните льосови равнини покрай големи реки. Тези хора са се занимавали с растениевъдство и животновъдство и са изработвали специална керамика, която поради уникалния релефен орнамент е наречена линейно-лентова. Тази култура се отличава с големи некрополи, изграждане на дълги къщи и собствени религиозни вярвания, които са коренно различни от вярванията на съседните племена ловци-събирачи, които все още са били на мезолитен етап. В Пещерата на девиците в Тифенелерн са открити вторични погребения от периода на линейната керамика.

От нея се развива културата на линейната керамика около 4900 г. пр.н.е. и с нея започва средният неолит. Орнаментите по съдовете през този период вече не са надраскани, а се състоят от отделни щрихи.

В Долна Бавария и до Пилзенския басейн, в близост до културата на керамика с щрихови орнаменти, се е образувала т. нар. група Оберлаутербах - регионален вариант на културата Рьосен с оригинална орнаментация на съдове (наречена на Оберлаутербах в област Ландсхут. Погребения от тази култура са практически неизвестни.

Къснонеолитни култури в ЕВропа

Късен неолит и медна епоха

Културата Михелсберг е била широко разпространена в по-голямата част от Западна Централна Европа по двата бряга на Рейн в края на V - началото на IV хилядолетие пр.н.е.

Медната епоха, която редица исторически школи включват в късния неолит, включва културата (група) Мюнхшьофен, кръстена на археологическия обект Мюнхшьофен близо до Щраубинг. Тази култура е била повлияна от съседи, живеещи в Бохемия и Моравия. Типични за керамиката на тази култура са големи чаши на крачета и надраскани орнаменти по съдовете. Медните находки от този период са изключително редки, но има доказателства, че по това време в Алпите вече е била добивана мед. Погребения от тази култура са практически неизвестни.

Последният етап от културата Мюнхшофен е известен още като хоризонта на Валерфинг. Последният е бил представен главно в Долна Бавария, едновременно с групата Полинг, която е граничела на изток. И двете групи са преходни към финалния неолит, който се характеризира преди всичко с появата на нарастващ брой неорнаментирана керамика, както и на някои нови форми на съдове, като чаши и кани.

Късните култури Мюнхшофен и Полинг са последвани около 3800 г. пр.н.е. от културата Алтхайм (кръстена на Алтхайм, местност в Есенбах). Керамиката на тази група се характеризира главно с аркадни ръбове, както и с липса на орнаменти върху фино изработената керамика. Заедно с тази култура в Бавария се появява нов тип селище - върху блатиста почва, въпреки че те не заместват напълно жилищата върху твърда земя. Погребения от този период са практически неизвестни.

Късният неолит (ранна медна епоха) е последван от финалния неолит (късна медна епоха), който включва културата Хамер, съществувала около 3400/3300 г. пр.н.е. Също така, честите находки на шнурова керамика и камбановидни чаши принадлежат към края на неолита.

Културата на единичните погребения (2800 г. пр.н.е. - 2300 г. пр.н.е.) е съществувала в северозападна Германия.

Бронзова епоха

Слънчевият диск от Мурдорф

През бронзовата епоха територията на Германия е била заета от носители на индоевропейски езици (предимно шнурова керамика), които са абсорбирали местното автохтонно население. Представена е и културата на камбановидните чаши.

Около 1250 г. пр.н.е. се е състояла най-голямата битка от това време на река Толензе, в която, вероятно, са участвали до 4000 добре организирани воини.

В резултат на процесите на етногенеза, протичащи през бронзовата епоха на територията на Германия, са се формирали следните етнически групи, по-специално:

• Келти, чийто ареал на разпространение в периода от 1200 г. до римската експанзия е обхващал по-голямата част от Европа;
• Венети, носители на индоевропейски език, който не е оцелял до наши дни, които са живели на изток от германците в античния период. След Великото преселение на народите венетите изчезват, но името им в германските езици започва да обозначава западнославянските племена (лютичи, лужици), мигрирали в част от германските земи;
• т. нар. Северозападен блок, група хора в Централна Европа, които са говорили езици, различни от келтски и германски, и които постепенно са били келтизирани или германизирани в периода преди появата на писмеността.

Много артефакти датират от бронзовата епоха. Сред тях е небесният диск от Небра, открит в Саксония-Анхалт, метален диск със златна инкрустация, което показва, че жителите на този регион са развили астрономически представи още през 2000 г. пр.н.е. Дискът е най-старата известна карта на небето.

Небесният диск от Небра

Желязна епоха

По време на периода на разрастване и разширяване на Римската държава и по-късно, по време на Великото преселение на народите, римляните се заселват в района на юг и запад от съвременна Германия. Римските войски окупират тази област по поречието на Дунав и Рейн до около V век сл. Хр. Тези римски заселници са легионери, дошли от различни региони на империята, като Испания, Илирия, Сирия, Галия, Африка. По време на Великото преселение на народите, народи, които са живели далеч от нея, като сарматите и хуните, също се озовават в Германия.

След миграцията на почти всички германци, живеещи на изток от Елба, земите им са заети от славяните, които продължават да ги обитават, докато германците не си възвръщат тези земи в резултат на „източната колонизация“ през XI-XIV век.

Предците на съвременния германски народ са се образували от смесването на всички тези народи. Поради Великото преселение на народите и господството на франките и други племена, всички те са били предимно германски по език, но същевременно са наследили до голяма степен културното влияние на Римската империя и християнството.

Ранен античен период

Някои келтски и германски племена се споменават за първи път в древногръцки (започвайки с Херодот) и римски източници (Цезар, Тацит). Около 500 г. пр.н.е. южната част на съвременна Германия е окупирана от келтите, а северната - от германците. През следващите векове германците мигрират на юг, така че в началото на новата ера приблизителната граница между келтите и германците е река Дунав. Поради тези контакти келтски заемки навлизат в немския език, включително топоними и речни имена.

От 58 г. пр.н.е. до 455 г. сл.н.е. районите на запад от Рейн и на юг от Дунав принадлежат на Римската империя; освен това, от 80 до 260 г. сл.н.е. тя включва и част от съвременен Хесен (Ветерау), както и по-голямата част от съвременен Баден-Вюртемберг на юг от Горногермано-Ретийския лимес. Римските земи в днешна Германия са разделени на провинциите Горна Германия, Долна Германия и Ретия. Именно по време на римското време възникват градове като Трир, Кьолн, Бон, Вормс и Аугсбург. Римляните донасят със себе си иновации в строителството на къщи и занаятите. За да защитят границите си, римляните заселват приятелски настроени германски племена в своите провинции, както и заселници от различни части на Римската империя. Първото писмено споменаване на Германия е оставено от Тацит през 98 г.

https://ru.wikipedia.org/wiki/Доисторическая_Германия

[Hatshepsut]

Германски племена


Семейство от древни германци през 4-ти век, историческа реконструкция, 1913 г.

Общ преглед

Смята се, че появяването на германските племена като етнос се случва по време на северната бронзова епоха (1800 – 500 г. пр. Хр.) или най-късно някъде през предримската желязна епоха. През I век пр. Хр. племената от Южна Скандинавия и Северна Германия започват да се разселват на юг, изток и запад. Те влизат в контакт с келтските племена в Галия, както и с ирански, балтийски и славянски племена в Източна Европа. Малко се знае за ранната германска история освен чрез техните срещи с Римската империя (познати са множество атаки на германските племена над Римската империя), етимологически проучвания и археологически открития.

Под властта на император Октавиан Август римският генерал Публий Квинтилий Вар започва нашествие в Германия (име, използвано и за древна област, населявана предимно от тези племена – от Рейн до Урал). Точно през този период германите се запознават с римската тактика и военно изкуство, но успяват да запазят своята племенна идентичност. Известна е загубата на гореспоменатия генерал срещу германските племена през 9 г. сл. Хр. в Тевтобургската гора. Дори се смята, че император Август сънувал кошмари относно тази битка. Териториите, на които е разположена и днешна Германия, остават извън Римската империя. До 100 г. сл. Хр. германи се заселват по Рейн и Дунав, заемайки по-голямата част от днешна Германия. Трети век започва с появяването на редица големи германски племена: алемани, франки, чати, сакси, фризийци, сикамбри и тюринги. Около 260 г. преминават границите и влизат в земя, управлявана от Рим.

Карта на заселването на германски племена през I век сл. Хр.

Германците (на латински: Germani) са група племена, принадлежащи към индоевропейското езиково семейство, образували се в края на неолита от носителите на мегалитни култури, фуниевидна керамика, шнурова керамика и бойни брадви. Първоначално те са обитавали Южна Скандинавия, Дания и Шлезвиг. По-късно, през I век, са живели на доста обширна територия - между Рейн и Висла, от запад на изток, между Дунав на юг и Северно и Балтийско море на север.

Германските племена, като етническа група, са се формирали в Северна Европа, на полуостров Ютланд, Южна Скандинавия и долната част на река Елба. Преди около три хиляди години настъпва рязко захлаждане и те започват своето разширяване в Южна Европа, като постепенно изместват келтите.

Името „германци“ е споменато за първи път от Посейдоний (около 90 г. пр.н.е.), а в римската литература е въведено от Цезар. Важна информация за германците е предоставена от Плиний Стари (починал през 79 г. сл. Хр.) в своята „Естествена история“, Тацит в произведението си „Германия“ (98 г. сл. Хр.) и световната география на гръцкия Птолемей.

Римската империя е построила много укрепления, за да се предпази от германски племена. Първият сблъсък между римляните и германците се е случил през 113 г. пр. Хр., когато тевтонското племе е нападнало Рим и след като е спечелило няколко победи, е било победено от римските войски. Германските войски са били високо ценени от римските императори и затова често са били наемани от тях, когато са възниквали трудности при формирането на собствена армия за защита на границите.

Племена

Германски племена: алемани, англи, ангривари, баварци, батави, бруктери, бургунди, вандали, вестготи, гепиди, херули, готи, гети, датчани, квади, кимбри, ломбарди, луги, маркомани, нариски, немети, остготи, руги, сакси, свеви, свеви, сигамбри, скири, тайфали, тевтони, тенктери, убии, усипети, франки, фризийци, хамави, хати, херуски, юти и други.

Като цяло сред германските племена се разграничават 3 групи:

1. Северните германци включват племената, останали в Скандинавия.

2. Източните германци, които са живели близо до северните германци, се преместват от Скандинавия в районите на изток от река Елба (вандали, бургунди, готи, руги и др.).

3. Западните германци (рейнски, везерски и полабски). Плиний ги разделя на 3 групи (не етнически, а културни съюзи): ингевони (близо до Северно море), истевони (по поречието на Рейн), ерминони (вътрешни), които проследяват родословието си от Манус. Тези групи включват: херуски, убии, батави, хати, франки (образувани в резултат на сливането на узипети, танкери, сугамбри и брукти), хавици, фризи, саксонци, суеви, семнони, гермундури, лангобарди, готи, квади и др.

Миграции на германските племена

Социална и икономическа структура

Те се заселвали в малки села. Правоъгълна дървена сграда, открита през желязната епоха, съчетава огнище, ъгъл на огнището и плевня под двускатен покрив.

Реконструкция на германската „дълга“ къща

Първоначално германците развивали земеделие (отглеждали пшеница, ечемик, овес, ръж, лен, просо, зеленчуци) и животновъдство (всички домашни животни, които са им познати), по-късно заимствали лозарството и градинарството от римляните. Заселвали се в кланове (идентичност на род и селска общност): разпределение на обработваема земя за ползване върху парцел (ивица) с еднакъв размер и качество между членовете на клана, според броя на работниците; съвместно ползване на общински земи (гора, пасище, вода и др.). Частната собственост е оградено владение (къща и имение), което е свещено, като жилище на домашни богове и място за погребение на предците.

Германците търгували със средиземноморските страни (от бронзовата епоха).

Германците са имали три основни класи:

1. Благородството се е състояло от семейства, които са извеждали рода си от боговете.

2. Свободните - основното население, което е имало политически права и е било способно на военна служба.

3. По-малко свободните или полусвободните са се състояли от освободените (liberti) и лаетите (laeti, lassi). Последните са били взети в плен, често от сродно племе. Несвободните (роби) са били или военнопленници, или такива, родени несвободни, или такива, които са станали несвободни поради невъзможност да плащат дългове (дългово робство).

Германското племе е отделено от съседните племена с широки ивици пустош, племето е било разделено на области, областите - на стотици. Най-важната общност е родът, чиито членове са свързани чрез общ произход. Той осигурява на своите членове хармония, защита и справедливост. Поддържането на честта е, наред с други неща, свещен дълг на рода (вражди и кръвно отмъщение, които по-късно се заменят с откуп), а не на отделен човек.

Войска

Общност от мъже, организирани по род, годни за военна служба, представлява армия, която се е сражавала в клиновидни бойни формации.

Право

Няма писмени правни разпоредби, само обичайно право, което се основава на здравия разум и се предава устно.

Държавно устройство

Върховният орган е земската общност (thing, ding), която се събира на редовни интервали (войскови събрания). Князете правят предложения, които народът може да отхвърли или одобри. Гласуване (единодушно) се провежда по въпроси на война и мир; като съд, земската общност взема решения за светотатство, държавна измяна, военни престъпления и срамни действия. Тя изключва престъпника от общността, произнася смъртна присъда и определя начина на нейното изпълнение.

Среща на германския племенен елит. Изображение върху колоната на Марк Аврелий

Начело на източногерманските племена са крале (сакрални, военни и съдебни функции). Племената без крале (западните германци, които едва по-късно стават кралства) избират херцози от аристократичната прослойка по време на война: не произходът, а решителността е определяща. Кралете, херцозите и благородниците имат право да поддържат дружини (първо млади мъже за военно обучение, по-късно опитни воини, които са положили клетва на живот и смърт).

Религия

Обикновено се споменават трима богове: Водан (Один) - покровител на мъртвите и господар на магьосничеството, по-късно бог на войната, чийто екстатичен характер на култа показва източен произход (езда на кон); Тор (Донар) - защитник на селяните от гигантите; Тиваз (Зива, Тира) - бог на войната, който в почитането на северните германци се съревновава с Водан.

Один на осемкракия кон Слейпнир. Изображение от 8-ми век

Боговете се прославят на култови празници, които племето провежда периодично или след победния край на войната на култови места. Принасяли са се в жертва животни и е имало съвместна култова трапеза с песни и танци. Култови места са свещени горички, хълмове и места близо до свещени дървета, извори и камъни. Наред с това - храмове с идоли (изработени от дърво или метал), по-късно, под чуждо влияние, и изображения на боговете. Чрез оракули те научават за волята на боговете. Политическите и култовите позиции са в едни и същи ръце; няма жреци.

Писменост

Рунически надпис от втората половина на II век върху костен гребен от остров Фюн (Дания)

Германските племена са използвали руническо писмо. Думата „руна“ произлиза от готската дума runa - тайна. Азбуката се е наричала футарк и е имала 24 руни. Футарк е получил името си от първите шест руни, с които е започвала азбуката (f, u, þ, a, r, k). Всяка руна е обозначавала определен звук и е имала символично и семантично значение.



https://bg.wikipedia.org/wiki/История_на_Германия

https://uk.wikipedia.org/wiki/Германці

https://www.omniglot.com/writing/runic.htm

[Hatshepsut]

Франкска държава (486-843)


Територия на Франкската империя при максималното ѝ разширение

Общ преглед

Франките са група германски племена, които идват от Фризия и се заселват в късната Римска империя като федерати. Те установяват трайна държава на територията на част от съвременните Франция и Германия (Франкония), образувайки историческото ядро на тези две страни.

Първите сведения за франките се отнасят към 3 век. Тогава възниква съюз на западногерманските племена, обитаващи рейнската граница на Римската империя.

Около 358 г. вече съществуват два франкски военноплеменни съюза: на рипуарските и салическите франки. През 30-те години на 4 век, салическите франки, използвайки затрудненията в империята, увеличават територията си до река Сома.

При Хлодвиг (481 – 511 г.) франките разбиват римския наместник на Галия Сиагрий в битката при Соасон през 486 г. През 496 г. Хлодвиг и семейството му са покръстени и християнството става официална религия сред франките. Той издава и нареждане да бъде направен запис на обичайното право.

Наследниците му също се стремят да копират римските институции, за да легитимират властта си, а Карл Велики дори е провъзгласен за император от римския папа. Франкското кралство е и единственото варварско кралство, което оцелява и дава началото на съвременната едноименна европейска държава.

Франкската държава претърпява множество последователни разделения. Тъй като у франките липсва усещането за res publica, те разглеждат държавата като част от своята частна собственост и съгласно обичая, я делят между живите си синове. Тази практика обяснява донякъде трудностите при точното описание на датите и физическите граници на франкските кралства и владетелите на отделните части. Намаляването на грамотността при франкското управление усложнява проблема – от тях са останали малко писмени сведения. Като цяло, две династии управляват Франкското кралство – първо Меровингите, а след това Каролингите.

Франките участват в народообразуването на съвременните французи, немци и италианци. Езикът на франките оказва силно влияние на латинския език, говорен в Галия и предопределя характера на съвременния френски език като значително отдалечен от латинския за разлика от италианския например.

Франкска империя

След падането на Западната Римска империя франките създават своя империя под управлението на Меровингите и подчиняват другите германски племена. Швабия става графство в състава на Франкската империя през 496 г. след битката при Болбиак. Хлодвиг I вече управлява по-голямата част от това, което Германия представлява днес и прави експанзии към Саксония, докато югоизточната част от днешна Германия остава под влиянието на остготите. През 531 г. саксонци и франки унищожават кралство Тюрингия. Саксонски преселници се заселват в областта край река Унщтрут. По време на разделянето на Франкската империя техните германски територии са част от Австрия. През 718 г. франконианският майордом Карл Мартел започва война срещу Саксония заради оказаната от нея помощ на Неустрия. Синът на Мартел започва нова война срещу Саксония през 743 г. заради това, че тя оказва помощ на граф Одило Баварски. През 751 г. Пипин Къси, майордом при Меровингските крале, сам приема титлата крал и е назначен от църквата. Франкските крале сега се превръщат в пазители на папата, Карл Велики започва дълга цяло десетилетие военна кампания срещу езическите им съперници – саксонците и аварите. Саксонците (чрез Саксонските войни от 772 – 812 г.) и аварите (791 – 802) впоследствие биват надвити и насилствено покръстени, а техните земи са иззети от Франската империя.

Статуя на Карл Велики във Франкфурт

Франкската империя (на латински: Imperium Francorum), Франкия, Франкско кралство (на латински: Regnum Francorum, Кралство на франките) представлява територия, населена и управлявана от франките от III до X век. Чрез военните кампании на Карл Мартел, Пипин III, Карл Велики и неговите наследници експанзията на Франкската империя продължава до началото на IX век.

Франките са един от германските народи, чиято прародина е Скандинавия. Подобно на келтите, и германите преживяват демографски взрив, в резултат на който започват да се разселват. От VIII до I век пр. Хр. те заемат цяла Северна Европа, изтиквайки келтите на юг. Още през 109 г. пр. Хр. германските народи кимври и тевтони нахлуват в Римската република, засягайки и галите. В следващия век германите плътно стигат до римската граница. През 9 г. сл. Хр. те нанасят пълно поражение на римляните в Тевтобургската гора. Въпреки това отбраната на империята остава ефективна чак до IV век, когато множество народи успяват да преминат границата и започват да се заселват на римска територия. Те приемат римската власт и се съгласяват да служат като гранична сила в защита на империята. Такива германски племена римляните наричат федерати.

До IV век франките живеят на североизток от Рейн. Тогава те неудържимо нахлуват на югозапад през границата и също стават федерати (около 355 г.). Съществуват два племенни съюза на франките – салически, който минава на римска територия, и рипуарски, който остава отвъд Рейн. След 425 г. салическите франки отново започват да се разселват, но скоро са застрашени от мощната инвазия на хуните. Като федерати те подкрепят големия римски пълководец Аеций в битката му с хунския владетел Атила при Каталаунските поля през 451 г. След смъртта на Атила през 453 и на Аеций през 454 г. няма кой да спре тяхното настъпление. Във връзка с тази битка се споменава и първият известен владетел на франките – Меровех. Вероятно той е ръководел примитивна държава и е носел типичната германска титла крал. Така че може да се приеме, че от 451 г. съществува Франкската, респективно Френската държава със столица Турне.

Династията на Меровингите (451 – 751 г.) е първата владетелска династия на франките. Неин най-виден представител е Хлодвиг I (наричан от французите Кловис), крал от 482 до 511 г. През 486 г. той разбива държавата на Сиагрий – виден римлянин, който се опитва да създаде около Париж последна крепост на римската цивилизация. През 496 г. Хлодвиг приема християнската религия на съпругата си Клотилда и налага християнството над всички франки. Следват победи над алеманите и бургундите, но най-значителната победа на Хлодвиг е над вестготите при Поатие (или Вуе) през 507 г. Чрез нея той ликвидира Тулузкото кралство на вестготите, които се оттеглят на Пиренейския полуостров, и завладява южна Галия (Аквитания). Едва след този епизод Франкското кралство става водеща сила в тогавашна Европа.

След смъртта на Хлодвиг кралството бива поделено между синовете му, но те продължават да го разширяват със силната си армия (Тюрингия 531 г., Бургундия 532 г., Прованс 537 г.). Опитът за обединение при Хлотар I е неуспешен и след смъртта му през 561 г. следва ново разделяне. Формират се четири държави: Австразия на север със столица Реймс, Неустрия на запад със столица Париж, Аквитания на югозапад със столица Бордо и Бургундия на югоизток. От VII век нататък меровингските крале започват видимо да отслабват. Властта в техните държави се поема от всесилни министри, наречени майордоми. Постепенно между майордомите се разгаря съперничество. След победата си при Тертри през 687 г. майордомът на Австразия Пипин II от Херистал (679 – 714) успява да сложи под властта си и Неустрия и Бургундия и така обединява кралството, въпреки че съществуват няколко крале. Неговият син Карл Мартел (714 – 741) продължава завоеванията, а през 732 г. успешно отблъсква нашествието на маврите в битката при Поатие. Той действа като истински владетел, макар че не притежава формалната власт в страната. Преди смъртта си разделя кралството между синовете си. От тях Пипин III се оказва по-находчив и надделява. Най-важното събитие при управлението му (741 – 768) е свалянето на последните Меровинги през 751 г. и самообявяването му за крал. Той поставя началото на новата династия на Каролингите (от името на Карл Мартел).

Синът на Пипин III е Карл Велики (768 – 814), най-могъщият владетел на франките. Той води серия завоевателни войни със саксонците (772 – 804), лангобардите (774), славяните (789 – 812), баварците (788) и аварите (791 – 802). При смъртта му Франкската държава се простира от Атлантическия океан и Ла Манш до Рим, Елба и Панония. На територията на днешна Франция извън властта му остава само полуостров Бретан, където се оттегля една част от галите. Държавата е разделена на малки административни единици графства, около 230 на брой. В граничните области на юг, в Испания, и на изток, в Каринтия, Австрия, Дания и Чехия, са създадени особени образувания, наречени марки. Графовете имат съдебни и административни функции, а управителите на марките имат и военни функции. Най-големият успех на Карл Велики е коронясването му за император от папа Лъв III на 25 декември 800 г. През 812 г. Византия, другата империя в тогавашна Европа, признава тази титла, макар и с някои уговорки, с договора от Аахен – една от столиците на Франкската империя.

https://bg.wikipedia.org/wiki/История_на_Германия

https://bg.wikipedia.org/wiki/Франки

https://bg.wikipedia.org/wiki/Франкска_империя

[Hatshepsut]

Източнофранкско кралство (843-919)


Източнофранкското кралство според договора от Вердюн (843г.)

Общ преглед

Източното франкско кралство (на латински: Regnum Francorum orientalium) е създадено след разпадането на Франкската империя, в резултат на Вердюнския договор от 843 година. То е предтеча на Свещената Римска империя.

С договора от Вердюн внуците на Карл Велики († 814), синовете на Лудвиг Благочестиви: Лотар I, Карл II Плешиви и Лудвиг II Немски: приключват борбата за трона на Франкската империя. Лотар получава централната, Карл западната, а Лудвиг източната част на империята, тоест на изток от река Рейн, която е най-изостанала в своето развитие. През 936 г. Отон I става крал на източната държава и разширява териториите ѝ до невиждани дотогава размери. Под негово водачество Източното франкско кралство постига значителна победа над маджарите в битката на Лехското поле. Кралството се превръща в приемник и продължител на римското държавно и политическо наследство. То стои в основите на бъдеща Германия.

Основател на кралството е Лудвиг II Немски (804 – 876), при чието управление това държавно образувание придобива суверенитет и конституционна цялост. Кралят успешно воюва на източната граница на държавата, подчинявайки ободритите и установявайки сюзеренитет над Велика Моравия, макар че опитите му да възстанови единството на империята на Карл Велики не се увенчават с успех. Войната със Западнофранкското кралство за наследяване на Лотар I завършва с подписването на Меерсенския договор през 870 г., в съответствие с който към Източнофранкското кралство преминава източната част на Лотарингия. В края на управлението на Лудвиг, кралят, следвайки старинните традиции на Каролингите и отстъпвайки на подкрепените с оръжие искания на синовете си, разделя монархията на три части, като дава Бавария на най-големия си син, Карломан; Саксония – на средния, Лудвиг III; а Швабия с Лотарингия – на най-младия, Карл III Дебели.

В края на 70-те години на 9 век, отново се изостря борбата със Западнофранкското кралство за Лотарингия. През 876 г. войските на Лудвиг III удържат победа над западнофранкската армия на Карл II Плешиви в битката при Андернах, което осигурява спорната територия за Германия. По силата на споразумението в Рибмон (880 г.) е установена граница между кралствата на западните и източните франки, просъществувала до 14 век. Най-сериозната заплаха за държавата стават набезите на викингите: от средата на 9 век норвежки и датски нормански флотилии редовно разоряват северните германски земи, практически без да срещат съпротива от централната власт. Въпреки отделни успехи на Лудвиг III и Карл III, като цяло поради икономическата слабост на държавата и трудната мобилизация на военните сили, да се организира решителен отпор на викингите се оказва невъзможно.

Източнофранкското кралство (на латински: regnum Francorum orientalium) или Източна Франкия (на латински: Francia orientalis, на немски: Ostfrankenreich) е държава, създадена в резултат на Вердюнското разделяне на Франкската империя през 843 г. като наследствено владение на Луи II Немски и включваща територии на изток от Рейн и северно от Алпите. Източна Франкия е предшественик на Свещената Римска империя и съвременна Германия.

Хронологична и географска рамка

Най-често периодът на съществуване на Източна Франкия се ограничава, от една страна, от Вердюнския договор от 843 г., а от друга страна, от 919 г., когато за първи път се споменава изразът regnum teutonicorum (Германско кралство). А именно, под 919 г. Залцбургските анали записват, че „баварците избрали херцог Арнулф за крал на Германското кралство“ (на латински: Baiuarii sponte se reddiderunt Arnolfo duci et regnare ei fecerunt in regno teutonicorum). Но официалната титла на кралете остава „Крал на източните франки“ (на латински: rex Francorum Orientalium или просто rex Francorum) до 962 г., когато крал Отон I приема титлата „Император на римляните и франките“ (на латински: imperator Romanorum et Francorum). Поради това историците понякога считат времевата рамка на съществуването на Източна Франкия за 843-962 г.

Територията на държавата е относително стабилна и има тенденция към разширяване: през 870 г. е анексирана източната част на Лотарингия, включително Нидерландия, Елзас и самата Лотарингия, започва завземането на земи, населени със славяни по поречието на Елба, кралете на източните франки се опитват да установят сюзеренство над Великоморавската държава.

Регенсбург става столица на Източна Франкия при Луи Немски.

Сепаратизъм и интеграционни тенденции

Основната характеристика на Източна Франкия е фактът, че тя всъщност се е състояла от пет големи племенни херцогства: Саксония, Бавария, Франкония, Швабия и Тюрингия (по-късно към тях е добавена Лотарингия), които са били относително хомогенни по племенен състав, полунезависими княжества. По-малкото влияние на римските държавни и правни институции, отколкото в Западна Франкия, и дългосрочното запазване на племенните отношения предопределят относителната изостаналост на социално-политическото развитие на Източна Франкия в сравнение със западния ѝ съсед. Племенните херцози представляват истинския източник на власт в държавата, докато властта на краля се оказва доста ограничена и силно зависима от най-големите феодали на страната. Това се улеснява и от липсата на голям поземлен домен на краля в Източна Франкия и необходимостта да се разчита на военните сили на херцозите по въпросите на външната политика.

Единството на държавата се е поддържало предимно от управляващия дом на Каролингите, както и от административните институции и широкия слой на франкската аристокрация, наследени от Източна Франкия от империята на Карл Велики. През IX век, успоредно с процеса на консолидиране на властта в херцогствата, се развива съзнанието за единството на германската нация и държава. Източна Франкия е много по-хомогенна по етнически състав от останалите държави, образувани върху руините на Франкската империя. Освен това, поземлените владения на църквата и франкската аристокрация са разпръснати по територията на всички херцогства, което също създава предпоставки за обединение.

Социални институции

Процесите на феодализация в Източна Франкия се развиват с по-бавни темпове, отколкото в Западна Франкия. Това е особено вярно за северните райони на страната - Саксония и Фризия. Процесът на закрепостяване на селяните в кралството е все още в начален стадий и в много региони е останал доста широк слой свободно селячество (Швабия, Саксония, Тирол). Значително е и дългосрочното господство на алодиалната собственост върху земята и относително бавният процес на нейното изместване от феодални отношения, основани на условно феодално владение. Освен това феодалната система на Източна Франкия не е била наследствена: феодалните владения обикновено са се предоставяли на доверени лица на краля или херцога за периода на службата си без право на наследяване. Съдебният имунитет на феодалите също не е получил пълната формализация, която се е наблюдавала в Западнофранкските земи, а прерогативът за разрешаване на по-голямата част от конфликтите и делата е останал на краля и неговите представители - графовете.

Източна Франкия е била наследствена монархия: властта се е предавала от баща на син по младшата линия на Каролингската династия - потомците на Лудвиг II Немски. Към края на IX век се формира принципът за неделимост на държавата, при който властта се наследява от най-големия син на починалия монарх. Прекратяването на германската линия на Каролингите през 911 г. не води до прехвърляне на трона на френските Каролинги: източнофранкското благородство избира саксонския херцог Конрад I за свой владетел, като по този начин осигурява правото на германските принцове да избират наследник на краля при липса на пряк наследник на починалия монарх.

Списък на кралете

Лудвиг II Немски (843-876)
Лудвиг III Млади (876-882)
Карл III Дебели (882-887)
Арнулф Каринтийски (887-899)
Лудвиг IV Детето (900-911)
Конрад I (911-918)
Хенрих I Птицелов (919-936)
Отон I Велики (936-973)

Политическо развитие

Каролингска империя след Римонския договор през 879/880 г.

Основателят на Източна Франкия е Лудвиг II Немски (804-876), по време на чието управление това държавно образувание получава суверенитет. Кралят воюва доста успешно на източната граница на държавата, подчинявайки ободритите (славянско племе) и установявайки сюзеренитет над Велика Моравия, но опитите му да възстанови единството на империята на Карл Велики са неуспешни. Войната със Западна Франкия за наследството на прекъснатата линия на Лотар завършва с подписването на Мерсенския договор през 870 г., според който източната част на Лотарингия е прехвърлена на Източна Франкия. В края на управлението си Лудвиг II, следвайки древната каролингска традиция и отстъпвайки пред въоръжените искания на синовете си, разделя монархията на три части, като дава Бавария на най-големия син Карломан, Саксония на средния син Лудвиг III, а Швабия и Лотарингия на най-малкия Карл III Дебели.

В края на 870-те години борбата със Западна Франкия за власт над Лотарингия отново се изостря. През 876 г. войските на Лудвиг III побеждават западнофранкската армия на Карл II Плешиви в битката при Андернах, което осигурява територията на Лотарингия за Германия. Със споразумението в Рибемон (880 г.) се установява границата между кралствата на Западните и Източните франки, която съществува до 14 век. Заплахата от викингски нашествия става по-сериозна за държавата: от средата на IX век норвежки и датски флотилии от нормани редовно опустошават северните германски земи, без да срещат практически никаква съпротива от централното правителство. Въпреки индивидуалните успехи на Лудвиг III и Карл III, като цяло, поради икономическата слабост на държавата и трудностите при мобилизирането на военни сили, не е било възможно да се организира решителен отпор срещу викингите. При Карл III (882-887), за първи път от времето на Лудвиг I Благочестиви, всички части на Каролингската империя са за кратко обединени: през 879 г. Карл Дебели наследява Италия и титлата император, а през 884 г. - трона на Западна Франкия. Новият монарх обаче се оказва доста слаб владетел и не успява да организира отблъскване на викингското нашествие, което достига до Париж през 886 г. През 887 г. в югоизточна Германия избухва въстание срещу него, водено от Арнулф Каринтийски, незаконен син на крал Карломан, който завзема властта в Източна Франкия.

По време на управлението на Арнулф (887-899 г.) Източна Франкия преживява период на подем: той успява да установи принципа за неделимост на държавата, да подчини племенните херцози на властта си и да отблъсне норманите. През 895 г. Арнулф завладява Италия и е коронясан за император, с което започва почти хилядолетна история на обединението на титлите император на Римската империя и крал на Германия. По-малко успешни са войните на Арнулф със славяните от Великоморавската държава и унгарците, които се заселват в района на Средния Дунав през 895 г. и започват да извършват грабителски нападения над германските земи.

Наследникът на Арнулф, младият му син Лудвиг IV Младенецът, е под пълния контрол на най-големите германски князе и епископи. Властта на племенните херцози отново се засилва, докато механизмите на кралската власт са отслабени. Ситуацията се усложнява от непрекъснатите войни с унгарците, които напълно разрушават отбранителната система на югоизточните граници на държавата. Инициативата за отблъскване на външната заплаха и запазване на държавната власт преминава към регионалните владетели: херцозите на Бавария, Саксония, Франкония. Със смъртта на Лудвиг IV през 911 г. германската линия на Каролингите приключва. На събора във Форхайм, принцовете на Източна Франкия избрали Конрад I, херцог на Франкония и племенник на починалия крал, за нов монарх. Краткото царуване на Конрад I било продължение на периода на вътрешна политическа криза. Пълномощията на властта били узурпирани от регионални суверени, централното правителство на практика престанало да контролира състоянието на нещата в херцогствата. През 918 г. Конрад I умира, завещавайки трона на херцога на Саксония, Хенрих I Птицелов (918-936), който бил избран за крал през 919 г. Някои феодали обаче не признали Хенрих, избирайки за крал Арнулф Лоши, херцог на Бавария, през 919 г. Летописният запис за този факт е първият, който споменава израза „кралство Германия“ (лат. regnum teutonicorum), който често се смята за момента на възникването на нова държава на мястото на Източна Франция - Кралство Германия. През 921 г. Арнулф Лоши признал Хенри I Птицелов за крал. През същата 921 г. Хенри сключва споразумение в Бон с краля на Западна Франкия, Карл Простодушни. По същото време Хенрих е наричан крал на източните франки (лат. rex Francorum orientalium). През 936 г., след смъртта на Хенрих I, синът му Отон I е избран за крал на Източна Франкия. През 962 г. Отон I приема титлата „император на римляните и франките“ (лат. imperator Romanorum et Francorum). Тази година се счита за годината на основаването на „Свещената Римска империя“.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Източнофранкско кралство

https://ru.wikipedia.org/wiki/Восточно-Франкское_королевство

[Hatshepsut]

Кралство Германия (919-962)


Територията на Кралство Германия (в тъмносиньо)

Кралство Германия (на латински: Regnum Teutonicum, на латински: Regnum Alamanie; Кралство на германците, на латински: Regnum Teutonicorum, на немски: Reich der Deutschen; Teutonia, на латински: Teutonia) е историографски термин, използван за обозначаване на средновековни държави (кралства) на територията на съвременна Германия (ФРГ).

Този термин обикновено се прилага за периода 919-962 г. в историята на Източнофранкското кралство или за германските територии в рамките на Свещената Римска империя (Германо-Римска империя).

Образуване на кралството

С Вердюнския договор от 843 г. Франкската империя е разделена между тримата синове на император Луи (Людовик, Лудвиг) I Благочестиви. Най-големият, император Лотар I, получава т. нар. Средно кралство, Лудвиг II Немски - Източнофранкско кралство, а Карл II Плешив - Западнофранкско кралство.

Потомците на Лудвиг II Немски управляват Източнофранкското кралство до началото на X век. През това време те разширяват територията на своята държава за сметка на Лотарингия. С договора от Меерсен през 870 г. Лудвиг II Немски анексира източната част на Лотарингия, а през 880 г., с договора от Рибемон, Лудвиг III Младши анексира западната част на Лотарингия към своите владения.

Кралство Германия се състои от пет големи племенни херцогства - Саксония, Бавария, Франкония, Швабия и Лотарингия, които са относително хомогенни по племенен състав, полунезависими държавни образувания. По време на управлението на непълнолетния Лудвиг IV властта на племенните херцози е значително засилена, докато механизмите на кралската власт са отслабени. Ситуацията се усложнява от непрекъснатите нападения на унгарците, които напълно разрушават отбранителната система на югоизточните граници на кралството. Инициативата за отблъскване на външната заплаха и запазване на държавната власт преминава към регионалните владетели: херцозите на Бавария, Саксония и Франкония.

През 911 г., със смъртта на крал Лудвиг IV, източнофранкският клон на Каролингите изчезва. Основният претендент за трона, според древния германски обичай, е кралят на Западнофранкското кралство, Карл III Простоватия, но германското благородство отказва да признае правата му, решавайки да избере нов крал измежду своите херцози. Първоначално короната е предложена на най-могъщия от тях, херцог Отон I на Саксония, но 75-годишният херцог отказва трона. В резултат на това през ноември 911 г. херцог Конрад Франконски е избран за нов крал във Форхайм. Изборът му е подкрепен в Саксония, Бавария и Швабия. Краткото царуване на Конрад I обаче води до факта, че централното правителство на практика престава да контролира състоянието на нещата в херцогствата, а Лотарингия се отделя от Източнофранкското кралство и попада под контрола на кралете на Западнофранкското кралство. Конрад I умира през 918 г., след което през май 919 г. за нов крал е избран херцогът на Саксония, Хенрих I Птицелов.

Връчват кралската корона на Хенрих Птицелов (художник Херман Вогел, 1900 г.)

Някои феодали обаче не признали Хенрих, избирайки за крал херцога на Бавария, Арнулф Злия. Летописният запис за този факт е първият, в който се споменава изразът „Кралство на германците“ (лат. regnum teutonicorum): „Арнулф, херцог на Бавария, е избран да управлява в Кралството на германците“ (лат. Baiuarii sponte se reddiderunt Arnolfo duci et regnare ei fecerunt in regno teutonicorum), следователно 919 г. често се счита за момента на възникването на нова държава на мястото на Източна Франция - Кралство Германия.

Територията под управлението на Арнулф Злия всъщност е била ограничена до Бавария и околностите ѝ, а през 921 г. Арнулф Злия е бил принуден да признае Хенрих I Птицелов за крал. Хенрих I и неговите потомци не са използвали името „Кралство Германия“. Например, още през същата 921 г., при подписването на Бонския договор, Хенрих I е наречен крал на източните франки (на латински: rex Francorum orientalium).

Към 921 г. Хенрих I успява да получи признание за кралския си статут от херцозите на Бавария и Швабия. Същата година Хенрих сключва договор в Бон с краля на Западнофранкското кралство, Карл Простоватия, като Карл го нарича „негов приятел, източния крал“, а Хенри го нарича „по Божия милост, кралят на западните франки“. Въпреки тези любезности, Хенрих се възползва от гражданските конфликти на Запад, за да присъедини Лотарингия към Германия: неспокойният и непокорен херцог Гизелберт Лотарингски е умилостивен и пленен от Хенрих, който не само не го лишава от херцогството му, но дори му дава дъщеря си Герберга за жена през 928 г. Това е важна стъпка: германските племена се обединяват в една държава, която образува сплотено цяло, въпреки факта, че има характер на федерация. По време на управлението си Хенрих I успява да разшири територията на Германското кралство на изток, като завладява земи, населени със славяни. На мястото на завладените територии той основава няколко марки, за да защити владенията си от славяните. Хенрих успява да защити Германия и от набезите на унгарците и датчаните.

Хенрих I умира през 936 г. Наследява го най-големият му син от втория му брак, Отон I Велики.

Отон I в „Хроника на саксонците и тюрингите“ (ок. 1530/1535 г.), Ваймар

В първите години от управлението си Отон трябва да потуши въстанията на германското благородство. По време на неговото управление Германското кралство е значително укрепено: набезите на унгарците са отблъснати (битката при река Лех през 955 г.) и започва активна експанзия към славянските земи Пелбия и Мекленбург. Завоеванията са съпроводени с енергична мисионерска дейност в славянските страни, Унгария и Дания. Църквата се превръща в основна опора на кралската власт в Германия. Племенните херцогства, които формират основата на териториалната структура на Източнофранкското кралство, са подчинени на централното правителство при Отон I. Към началото на 60-те години на 90-ти век Отон се превръща в най-могъщия владетел сред всички държави-наследници на империята на Карл Велики и си е спечелил репутация на защитник на християнската църква.

През 951 г. Отон I започва кампания срещу Кралство Италия, като претекстът за това е залавянето на младата вдовица на италианския крал Лотар II, Аделхайда, от маркграф Беренгарий II Ивреа. Беренгарий не успява да се съпротивлява на Отон и дори не успява да защити пленницата си, която намира възможност да избяга от затвора си. Аделхайда има свои последователи в Италия и освен това притежава такива лични достойнства, че овдовелият Отон ѝ предлага брак. Сватбата им се състои в Павия същата година. Германският крал се справя без особени затруднения с Беренгарий, който идва при него в Магдебург, за да изрази покорството си, и получава Кралство Италия като феодално владение от Отон.

Но през 961 г. Отон е принуден да предприеме втора кампания в Италия, тъй като Беренгарий не може дълго да понася позицията на васал на германския крал. Отон е повикан в Италия от папа Йоан XII, който е потискан от Беренгарий. Когато Отон дошъл с армията си в Италия, властта на Беренгарий се разпаднала на прах: събраната от него армия избягала и Отон се появил безпрепятствено пред стените на Рим.

Отон бил посрещнат по най-добрия възможен начин: в неделя, 2 февруари 962 г., след тържествена среща, папата му връчил императорската корона в катедралата „Свети Петър“, а Отон обещал да върне бившите църковни владения на папите. Тази дата се счита за дата на образуването на Свещената Римска империя. Въпреки че самият Отон I очевидно не възнамерявал да основава нова империя и се смятал изключително за наследник на Карл Велики, всъщност прехвърлянето на императорската корона на германските монарси означавало окончателното отделяне на Германия от Западнофранкското кралство (Франция) и образуването на ново държавно образувание, основано на германски и северноиталиански територии, което действало като наследник на Римската империя и претендирало за ролята на покровител на християнската църква.

Кралство Германия в рамките на Свещената Римска империя

След като започнал да предявява претенции към Италия, Отон I започнал да се нарича не просто франкски крал, а подобно на Карл Велики „крал на франките и лангобардите“ (Rex Francorum et Langobardorum). След като станал император, Отон I използвал титлата „император на римляните и франките“ (на латински: imperator augustus Romanorum et Francorum). Неговите наследници просто се наричали римски императори. Така Източнофранкското кралство престанало да съществува. Въпреки това много историци наричат германската част на Свещената Римска империя „Кралство Германия“. Съответно, кралете, които вече били избрани от германските феодали, но все още не били станали императори, често се наричат "крале на Германия" (Rex Teutonicus или Rex Teutonicorum). Отон II обаче официално бил наричан „римски император“ от 972 г., докато баща му бил още жив, Хенрих II бил избран за „крал на франките и лангобардите“, а следващите крале обикновено били наричани „римски крале“ (Rex Romanorum) преди коронацията им от папата.

За втори път, не в хроника, а в официален документ, фразата „Кралство Германия“ (Regnum Teutonicorum) се появява през XI век. Използвана е от папската курия по време на конфликта между папа Григорий VII и крал Хенрих IV. През XII век името „Кралство Германия“ започва да се споменава често в чуждестранни източници, а започвайки с Фридрих I Барбароса - и в германски дипломатически документи.

Официалната титла „крал в Германия“ (латински: Rex Germaniae, немски: König in Germanien) е приета за първи път през XVI век от император Максимилиан I, който отказва да участва в кампания в Италия, за да получи императорското достойнство - не успява да дойде в Рим за коронацията, а папа Юлий II му позволява да използва титлата „избран император“.

https://ru.wikipedia.org/wiki/Королевство_Германия

[Hatshepsut]

Свещена Римска империя (962-1806)


Свещената Римска Империя през X век

Свещената Римска империя (на латински: Sacrum Romanum Imperium; на немски: Heiliges Römisches Reich) или (от 1512 г.) Свещена Римска империя на германската нация (на латински: Sacrum Imperium Romanum Nationis Germaniae) е историческо, многоетническо държавно образувание в Западна и Централна Европа, което се формира в Ранното средновековие и съществува до разпускането си през 1806 година, по време на Наполеоновите войни. Най-голямата територия на империята след 962 година е Кралство Германия, но с времето към нея са включени съседните Бохемско, Бургундско и средновековното Италианско кралство, както и множество други територии.

На 25 декември 800 година папа Лъв III коронясва франкския крал Карл Велики за император, възстановявайки тази титла в Западна Европа повече от три века след края на античната Западна Римска империя през 476 година. Тя се предава в династията на Каролингите до 888 година и отново през 896 – 899 година, след което става предмет на спорове в поредица от граждански войни между местни владетели в Италия до смъртта на последния претендент Беренгар I през 924 година. Титлата е възстановена през 962 година, когато германският крал Отон I е коронясан за император, обявявайки се за наследник на Карл Велики и поставяйки началото на непрекъсната поредица императори през следващите осем столетия. Някои историци приемат коронацията на Карл Велики за начало на империята, докато други предпочитат коронацията на Отон I. Същевременно изследователите като цяло са съгласни, че институциите и принципите на империята еволюират постепенно в продължение на дълго време.

За цялата история на своето съществуване Свещената Римска империя остава силно децентрализирана държава, със сложна феодална йерархична структура, обединяваща няколкостотин различни по религия, език, култура и степен на самостоятелност териториално-държавни образувания. Начело на империята стои император, чиято титла не е наследствена, а се дава на определен избраник от избирателната колегия на курфюрстите. Властта на императора никога не преминава в абсолютна и остава ограничена само до най-висшата аристокрация на Германия, а от края на XV век – до Райхстага, представляващ интересите на основните съсловия на империята.

В ранния си период, Свещената Римска империя има характер на феодално-теократична държава, а владетелите ѝ претендират за върховната власт в християнския свят. Укрепването на Папския престол и многовековната борба за притежание на Италия, при едновременното увеличаване на властта на местните владетели в Германия, драстично отслабват централната власт в империята. В периода на Късното средновековие надделяват процесите на разпадане, които заплашват да превърнат империята в общност от полунезависими държави. Все пак, извършената в края на XV и началото на XVI век „имперска реформа“ успява да укрепи единството на страната и оформя нов баланс на властта между императора и съсловията, което позволява на империята да се конкурира успешно с националните държави в Западна Европа. Кризите на Реформацията и на Тридесетгодишната война са преодолени с цената на засилващо се ограничаване на властта на владетеля и превръщането на общосъсловния Райхстаг в основен елемент на имперската структура. В периода на Новото време, в империята съвместно съществуват няколко вероизповедания, запазва се самостоятелността на отделните владения, от които е съставена, както и традиционните права и привилегии на съсловията. За сметка на това, империята губи способностите си за експанзия, засилване на централната власт и водене на нападателни войни. Развитието на големите германски херцогства по пътя на вътрешната консолидация и формирането на тяхна собствена държавност влиза в противоречие с традиционната структура на империята, което довежда до застой на централните институции и разпадането на имперската система през XVIII век. Свещената Римска империя просъществува до 1806 г. и е унищожена по време на Наполеоновите войни, когато е образуван Рейнския съюз, а последният император Франц II абдикира.

Характер на държавата

В продължение на цялото си 844-годишно съществуване, Свещената Римска империя си остава йерархично държавно образувание от феодален тип. Тя никога не успява да придобие характер на национална държава като Англия или Франция, и така и не достига до висока степен на централизация на властта. Империята не е нито федерация, нито конфедерация, в съвременния смисъл на думите, а продължително време съчетава елементи и от двете форми на управление. Съставът на империята се характеризира с изключително разнообразие: големи полунезависими курфюрства и херцогства, княжества, епископства и графства, свободни градове, малки абатства и незначителни рицарски владения – всички те са субекти на империята, притежаващи различни права. Властта на императора никога не достига до абсолютизъм, а е поделена с висшата аристокрация. Освен това, за разлика от други европейски страни, жителите на империята не са директно подчинени на императора, а на свой собствен владетел – светски или църковен, рицар или магистрат. Това формира две нива на властта в страната: императорско и териториално – често в противоречие помежду си.

Всеки субект на империята, особено силни държави като Австрия, Прусия или Бавария, притежава голяма степен на самостоятелност във вътрешните си дела и определени прерогативи във външната си политика. Все пак върховенството на държавната власт остава атрибут на империята, а разпоредбите на имперските институции и нормите на имперското право имат задължителна сила (макар понякога и само на теория) за всички съставляващи я държавни образувания. За Свещената Римска империя е характерна специфичната роля на църквата, която придава на империята елементи на теокрация, макар че това е първата държавна структура в Европа, която след Реформацията осигурява продължително мирно съществуване на няколко вероизповедания в рамките на една държава.

Развитието на Свещената Римска империя е в условията на постоянна борба между тенденциите на дезинтеграция и интеграция. Първата е изразена от по-големите териториални образувания, постепенно придобиващи характер на суверенни държави, които се стремят да се освободят от властта на императора. В същото време основните консолидиращи фактори са императорския престол, имперските учреждения и институции (Райхстага, имперският съд, системата на законодателни забрани за използването на военна сила за разрешаване на конфликтите между отделните владетели), католическата църква, германската национална идентичност, както и имперския патриотизъм (на немски: Reichspatriotismus), коренящ се в социалното съзнание за лоялност към империята и към императора като неин върховен представител (но не като представител на конкретна династия).

Наименование

Определението „Свещена“ отразява дълготрайната идея за Германия като естествен хегемон на християнския свят и най-могъщ светски защитник на папския престол и християнската църква от иноверски посегателства и заплахи, а съчетанието „Римска империя“ съдържа представата за реставрация и обновление на единната универсална империя на цивилизованите народи, получила своя завършен вид през епохата на античната Римска империя.

Възникнала през 962 г., Свещената Римска империя претендира за приемник на Римската империя и франкската империя на Карл Велики, и се опитва да се превърне в универсално държавно образувание, което да обедини целия европейски християнски свят. Отон I Велики, първият монарх на империята, използва титлата Imperator Romanorum et Francorum („император на римляни и франки“). Въпреки че ядрото на империята винаги е била Германия, нейният сакрален център е Рим: в този град, до XVI век се провеждат коронациите на императорите, и именно от Рим, по средновековните представи, произтича тяхната божествена власт. Титлата Imperator Augustus Romanorum („римски император“) е използвана от Отон II (973 – 983), а словосъчетанието „Римска империя“ за пръв път е споменато в източници от 1034 г. В същото време, употребата на титлата предизвиква остри реакции във Византия, където се смята, че само византийския император има право да се нарича „римски император“.

Монарсите на Свещената Римска империя претендират за върховната духовна власт на територията ѝ и за ролята на защитници и покровители на европейската християнска църква. Първоначално, за това не е било нужно отделно споменаване в титулатурата, но след края на борбата за инвеститурата и разпространението на идеята за върховенството на римския папа в духовната сфера, към името на империята започва да се добавя думата „Свещена“ (на латински: Sacrum – първо, вероятно през 1157 г.), която подчертава претенциите на императорите в отношенията с църквата. Използването на епитета „свещен“ не за личността на владетеля, а за държавното образувание, както изглежда е нововъведение, въведено от канцеларията на император Фридрих I Барбароса (1152 – 1190). Всъщност името „Свещена Римска империя“ в латинския вариант Sacrum Romanum Imperium се появява за първи път през 1254 г., а еквивалента (на немски: Heiliges Römisches Reich) – едва век по-късно, по време на управлението на Карл IV (1346 – 1378).

Посочването на „германската нация“ в титлата на императора започва да се използва през средата на 15 век, когато повечето негермански земи са загубени и империята започва да се възприема повече като национална немска държава. Първите сведения за използването на титлата се съдържат в Закона за земския мир от 1486 г. на император Фридрих III. Крайната форма на името си, империята придобива в началото в 16 век: през 1512 г. Максимилиан I, в обръщението си към Райхстага, за първи път официално използва името „Свещена Римска империя на германската нация“ (на немски: Heiliges Römisches Reich Deutscher Nation).

Към средата на 18 век, империята губи и последното останало ѝ влияние в Италия, императорът е лишен от прерогативите си в църковната сфера, а тенденциите на дезинтеграция фактически превръщат Германия в конгломерат от полунезависими княжества. Това дава повод на Волтер да заяви, че Свещената Римска империя вече не е „нито свещена, нито римска, нито империя“. В последните си документи (Заключителното постановление на имперската депутация от 1803 г. и манифеста на Франц II за разпускането на империята от 1806 г.), държавата вече се нарича просто „Германска империя“ (на немски: Deutsches Reich).

Доколкото през по-голямата част от съществуването си Свещената Римска империя е единственото държавно образувание в Западна Европа, чийто монарх носи титлата „император“, тя често е наричана просто „Империята“. През XIX век, след образуването на Германската и Австрийската империи, по отношение на предшественицата им се е използвало названието „Старата империя“. Във връзка с това, че за наименованието на нацисткия режим в Германия през 1933 – 1945 г. неофициално е употребяван терминът „Третият райх“, по отношение на Свещената Римска империя се използва обозначението „Първият райх“.

История

Короната на императорите на Свещената Римска Империя

Идеята за империя (на латински: Imperium), единна държава, обединяваща целия цивилизован и християнски свят, произлиза от времето на Древния Рим и преживяла второ рождение при Карл Велики, се съхранява и след разделянето на Франкската империя на Каролингите. Империята в общественото съзнание е земно превъплъщение на Царството Божие, най-добрия модел на организация на една държава, чиито владетел поддържа мира и спокойствието в християнските страни, защитава и се грижи за просперитета на църквата и организира защитата срещу външни заплахи. Ранносредновековната концепция за империя предполага единство на държавата и църквата и тясно взаимодействие на императора и папата, осъществяващи върховната светска и духовна власт. Въпреки че столицата на империята на Карл Велики е Аахен, идеята за империя е свързана преди всичко с Рим, центъра на западното християнство и, според „Константиновия дар“ – източник на политическата власт в цяла Европа.

Първият владетел в западна Европа, който се сдобива с короната на древните римски императори, е Карл Велики. Предводител и крал на франките, Карл утвърждава единна, централизирана и християнска държава върху отломъците на някогашната римска цивилизация и я превръща в най-голямата сила в западна Европа. Франките израстват от една войнолюбива германска племенна общност до основоположници на средновековна държавност, приближаваща се по обхват до границите на разпространение на християнството в Западна и Централна Европа. В знак на признателност за неговите лични заслуги през 800 г. папа Лъв III го дарява с императорска титла. Така Карл Велики започва да се титулува освен с титлата „крал на франките“ (Rex Francorum) и с титлата „император на римляните“ (Imperator Romanorum). Самото му коронясване в Рим ознаменува символичната и духовна реставрация на католическата християнизираната империя като преход на върховната имперска власт (translatio imperii). Но създадената от Карл Велики франкска империя е само прототип на възникналата няколко века по-късно „Свещена Римска империя“, и в този смисъл е съвсем погрешно да се слага знак на историческа идентичност между двете империи – франкската и германо-римската.

След смъртта на Карл Велики настъпва бърз упадък на държавното единство, продължил над едно столетие (IX, докъм средата на X век). Франкската държава, на теория – реставрираната римска империя, се разпада на три части – Източнофранкско кралство (Германия), Западнофранкско кралство (бъдещата Франция), и Среднофранкско кралство, но основната ос на пълзящо напрежение и раздор се дължи на растящото отчуждение между източните и западни франки. По зла ирония мисията на франките да бъдат държавно-творчески народ намира продължение в постепенното романизиране и тотално асимилиране на западните франки от завареното гало-романско население, а създадената с меч франкска държава губи германския си облик в тези предели, за да бъде обсебена и на свой ред докрай романизирана в основите на бъдещото кралство Франция.

Делбата на наследството на Карл Велики оставя дълбока следа в германската и общоевропейска история, като прекроява съдбата на многолюдни племенни общности с иначе еднаква кръв, език и нрави, за да ги превърне във вечни съперници и врагове. Своеобразен завършек на кризата в държавната идея за всеобща християнска империя слагат владетелите на Източно-франкското кралство, които единствени бранят ревниво древните германски родови традиции, нрави и език, без при това да отвръщат поглед от културното очарование на Вечния град с неговото наследство.

При управлението на Хенрих I Птицелов (919 – 936) и особено на сина му Отон I Велики (936 – 973), германското кралство значително укрепва. Към средата на 10 век една изконно германска династия – Саксонската – възвръща блясъка и духовния престиж на римската корона. Второто по същество религиозно посвещаване в титулатурата „Imperator et augustus“ се постига от най-блестящия представител на саксонската династия, Отон Велики, (р. 912 – 973 г.). Отон Велики в ред отношения може да се сравнява с фигурата на самия Карл Велики. Забележителният саксонец приема имперската корона от ръцете на папата през 962 г. и разширява пределите на източнофранкското кралство (Германия) до невиждани дотогава размери, опрян както на произтичащото от високата титла право на върховен суверенитет върху всички християнски народи подвластни на папата, така и върху силата на германското оръжие. Неговата родина Саксония е разположена в сърцето на германската народностна общност, и дори само по силата на този факт „империята на римляните“ мислено се превръща в германска власт, а властта над германците – в приемственост на римските държавно-творчески традиции.

В състава на държавата влиза богатото херцогство Лотарингия с бившата имперска столица на Каролингите – Аахен, отразени са набезите на маджарите (битката на река Лех през 955 г.), започва активна експанзия в славянските земи по Полабието и Мекленбург.

Така вследствие способностите и енергията на германските племенни предводители средновековната германска държавност се превръща в нещо повече от обикновено варварско кралство, възникнало върху руините на римската империя, и на Германия, а не на Франция, предстои да извърши едно великолепно продължение на римското държавно и политическо наследство. Ритуалът на помазание на Карл Велики е подет и превърнат от Отон Велики в своеобразна културна норма и държавно-правна традиция. Посвещаването на германските крале в имперско достойнство включва тържествена литургия в папската базилика „Св. Петър“, помазание в присъствието на висши духовни и светски сановници и коронясване с короната на римските императори от римския папа – единственият законен пазител на символите на Вечния град и Римската империя.

От друга страна, типичният за средновековната християнска цивилизация аргумент – както е един Бог на небето, така е един и императорът на земята, води до дипломатически усложнения поради безспорното наличие на още един християнски император – византийският василевс, при това в качеството му на пряк наследник на древната римска и имперска традиция. Императорите се оказват двама, и това обстоятелство постоянно трови отношенията между Византия и Свещената Римска империя, а династичните бракове и размяната на посолства не успяват да ги подобрят.

Свещената Римска империя на германската нация (както гласи приетото през Хабсбургската епоха пълно название на средновековна Германия) оцелява чак до началото на 19 век, като надживява както Византийската империя, така и прехода към Новото време, макар че към края на Средновековието кралете, графовете и принцовете в империята успяват да се сдобият с по-голяма власт за сметка на императорите и след време стават почти автономни управници на своите територии. Това се дължи както на религиозно-сакралната легитимация на имперската корона вследствие на симбиозата с папския престол, така и на потребността на Ватикана от военна закрила. Империята дължи своята устойчивост най-вече на удивителната енергия на германската нация във всички сфери на материалния и духовен живот и на непоколебимата и яростно отстоявана вяра на германците в своята изключителност – качество, забелязано още от римския историк Тацит.

Териториалният обхват на Свещената Римска империя първоначално включва в основни линии етническото пространство на германските племена, но прекомерната самостоятелност на германските князе и относителна слабост на централната имперска власт, вътрешните раздори и религиозни войни, както и възникването на силни градски съюзи през 13-и и особено през XIV век, довеждат до постепенно отделяне на някои региони. Това са: Съюз на свободните кантони – Швейцария; Съединени провинции – Холандия; Дофине – предложено в наследствен дар на френската корона от бездетен херцог, подвластен на германския император, в замяна на пожизнени привилегии и издръжка; Бургундия (след редица превратности анексирана от Франция), Елзас и Горна Лотарингия (също анексирани от Франция). Така привидно обширната средновековна германска империя, устроена по римски образец, в действителност никога не постига пълно обхващане и включване на всички германци в пределите на една държава.

Хабсбургите играят значителна роля в историята на империята след като Рудолф I успява да направи династията една от водещите германски феодални династии. Свещената Римска империя прекратява съществуването си при управлението на Франц II след поражението в Наполеоновите войни

Отношения с папската власт

Благословията на папата по един дълбоко символичен начин преобразява краля на германците от владетел на един отделен народ в законен наследник и правоприемник на „световната“ Римска империя, и поне на теория – във върховен светски повелител и покровител на всички християнски народи. Този ритуал на практика ознаменува единението на светската и духовната власт в постигането на мир на земята като предпоставка за спасение на душите. Чрез римския папа в качеството му на „наместник на Христос на земята и приемник на апостол Петър“ германският крал получава своеобразна „небесна“ санкция да покровителства, брани и воюва в името на християнската религия, като невинаги изречените, но винаги мислените очаквания на римския първосвещеник към него са: „това, което църквата не може да завоюва със силата на едното свято слово, ти трябва да постигнеш със силата на своя меч!“. В светлината на тази претенция тържествената литургия, ритуалът на миропомазание и посвещаване в императорско достойнство имат своята цена, и тя носи не само и не непременно оптимистични перспективи.

От ритуала произтичат и тежки задължения за новия римски император, който трябва да брани със собствени ресурси папския престол и Рим от външни и вътрешни противници. Това го превръща в заложник на дълбоко чужди на германската народност интереси и интриги и отвлича почти цялото му внимание, енергия и сили от решаването на съществени и нетърпящи отлагане германски дела, за да го вкара във водовъртежа на италианския политически и социален хаос през Средновековието. Важен етап от взаимоотношенията на германския крал с папството е борбата за инвеститурата, продължила около 50 години.

Органи на управление през Средновековието

В ранния период, административната система на империята е слабо диференцирана. Императорът лично осъществява управлението, периодически обхождайки всички региони на държавата. Към него има канцелария, соъстояща се от три отдела: германски, италиански (от 962) и бургундски (от 1033), начело на които стоят ерцканцлери.

Столица

В средновековната Свещена Римска империя е нямало трайни, фиксирани столици. Кайзерът (т.е. императорът) е обикалял из страната с цел осъществяване на държавните си дела и е живял ту в един дворец (кралски пфалц), ту в друг. В тях той е провеждал придворни събрания, всеимперски събрания, празнични чествания на важни църковни празници и т.н.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Свещена Римска империя

[Hatshepsut]

Германски курфюрсти


Codex Balduineus съдържа първото изображение на събранието на курфюрстите: Седемте курфюрсти избират Хенрих VII за император. Курфюрстите могат да бъдат разпознати по гербовете си (отляво надясно): архиепископите на Кьолн, Майнц и Трир, пфалцграфът на Рейн, херцогът на Саксония, маркграфът на Бранденбург и кралят на Чехия

Курфюрстите (на немски: Kurfürst) са членове на избирателната колегия на Свещената Римска империя, имаща функцията да избира германски император. От 15 век нататък изборът често е формално потвърждение на фактически династичното наследяване на поста.

Формално курфюрстите избират крал на римляните, който става император на Свещената Римска империя едва след коронация от папата. Карл V е последният коронясан император. Всички негови наследници са само „избрани императори“. Курфюрстите са принцове (имперски князе) на Империята, но имат и допълнителни привилегии извън избирателното право, които не са позволени на останалите им събратя.

През по-голямата част от историята на Свещената Римска империя (от XIII – XIV век) курфюрстите са седем, включително трима духовни (архиепископът на Майнц, архиепископът на Трир и архиепископът на Кьолн) и четирима светски (кралят на Бохемия, пфалц-графът на Рейн, херцогът на Саксония и маркграфът на Бранденбург). Други курфюрсти, добавени през XVII век, са херцозите на Бавария и херцозите на Брауншвайг-Люнебург. В началото на XIX век са добавени няколко нови курфюрсти, но те никога не участват в избори, тъй като Свещената Римска империя е премахната от Наполеон Бонапарт на 6 август 1806.

Състав и брой през вековете

Германската практика за избор на монарх води началото си от времето, когато германските племена образували съюзи по определен повод и избирали за тази цел водач. Избори са провеждани нередовно от франките, сред чиито наследници са Франция и Германия. Френската монархия постепенно става наследствена, но германската остава изборна. Първоначално всички мъже упражняват правото си на глас в такива избори, но в крайна сметка избирателните права остават достояние на ограничен кръг влиятелни личности в държавата. При избора на Лотар II през 1125 малък кръг изявени благородници избират монарха и след това го представят за одобрение на останалите магнати. С времето правото на избор се ограничава до определен кръг принцове и процедурата по одобрение от благородничеството е изоставена.

XII век

Избирателната колегия е спомената през 1152 и отново през 1198. В писмо на папа Урбан IV се споменава, че от „незапомнени времена“ седем принца (архиепископите на Майнц, Трир и Кьолн, заедно с херцозите на франките, швабите, саксонците и баварците) притежават правото на избор на император. Тримата споменати архиепископи ръководят едни от най-богатите и влиятелни епархии в Европа, а четиримата херцози контролират старата франкска територия, както и важни наследствени служби.

Промени през XIII век

През XIII век франконската и швабската херцогски династии се прекъсват и техните избирателни претенции преминават към пфалц-графа на Рейн и маркграфа на Бранденбург.

Първоначално Пфалц и Бавария се контролират от едно и също лице, но през 1253 са разделени между двама представители на династията Вителсбах. Останалите курфюрсти отказват да допуснат двама представители на една и съща династия до избирателните права, така че започва ожесточено съперничество между пфалц-графа и херцога на Бавария. Междувременно кралят на Бохемия, който държи и древната имперска служба на Първи виночерпец, предявява претенции за участие в изборите. Противопоставят му аргумента, че кралството му не е германско. Златната була от 1356 поставя край на споровете. Според нея право да избират краля имат архиепископите на Майнц, Трир и Кьолн, както и кралят на Бохемия, пфалц-графът, херцогът на Саксония и маркграфът на Бранденбург.

XVII век

Съставът на колегията остава непроменен до XVII век. През 1621 курфюрстът на Пфалц Фридрих V е поставен извън закона от императора, заради участието си в Чешкото въстание, част от Тридесетгодишната война. Мястото на пфалц-графа е предадено на херцога на Бавария, глава на младшия клон на династията. Първоначално херцогът държи избирателните права лично, но по-късно те стават наследствени заедно с херцогството.

Когато през 1648 година Тридесетгодишната война завършва с Вестфалския мир, наричан още Мюнстерски договор, е създадено ново курфюрстко място за пфалц-графа на Рейн. Тъй като курфюрстът на Бавария запазва мястото си, общият брой на курфюрстите става осем.

През 1692 година, вследствие на наследяването на Пфалц от католическия клон на династията Вителсбах, се застрашава религиозния баланс в изборната колегия, броят на курфюрстите е увеличен на девет. Новото място е дадено на херцозите на Брауншвайг-Люнебург, които стават известни като курфюрсти на Хановер. Райхстагът потвърждава официално новото място през 1708.

XVIII век

През 1706 курфюрстът на Бавария и архиепископът на Кьолн са поставени извън закона по време на Войната за испанското наследство, но и двамата са възстановени през 1714 след Баденския мир. През 1777 броят на курфюрстите и намален на осем, след като курфюрстът на Пфалц наследява Бавария.

XIX век и Наполеон и премахване на империята

Нашествието на Наполеон в началото на XIX век предизвиква множество изменения в състава на колегията. Договорът от Люнвил (1801), който отстъпва левия бряг на Рейн на Франция, довежда до изключването на архиепископите на Трир и Кьолн и преместването на третия църковен курфюрст от Майнц в Регенсбург.

През 1803 са създадени курфюрстки места за херцога на Вюртемберг, маркграфа на Баден, ландграфа на Хесен-Касел и херцога на Залцбург, като броят на курфюрстите достига десет. Когато Австрия анексира Залцбург след договора от Пресбург (1805), херцогът на Залцбург се премества във Вюрцбург и запазва курфюрсткото си място. Новите курфюрсти не успяват да използват гласа си, тъй като Свещената Римска империя е премахната през 1806, а новите постове никога не са потвърдени от императора.

Права и привилегии

Курфюрстите са сред владетелите на княжества от Империята, но имат привилегии в сравнение с останалите принцове. До XVIII век само към тях се използва обръщението Durchlaucht (Ваша светлост). От 1742 за тях се използва суперлативното обръщение Durchlauchtigste, а за останалите принцове Durchlaucht.

Като владетели на княжества от Империята, курфюрстите се ползват с всички привилегии на останалите принцове, включително правото да сключват съюзи, автономия в династичната област и предимство пред останалите поданици. Златната була признава някои допълнителни права на курфюрстите. Например те имат право на монопол върху всички мини за злато, сребро и други метали в техните територии, на облагане с данъци на евреите, на пътни такси и на сечене на монети. В останалите територии тези права принадлежат на императора, а принцовете, които ги ползват неправомерно, са заплашени с лишване от статуса си. Така курфюрстите са сред най-могъщите принцове на Империята. Те имат и известна съдебна власт в земите си, а поданиците им не могат да бъдат съдени в имперските съдилища.

След премахването на Свещената Римска империя през август 1806 курфюрстите продължават да управляват териториите си, като много от тях приемат по-високи титли. Херцозите на Бавария, Вюртемберг и Саксония се обявяват за крале, както прави и херцогът на Брауншвайг-Люнебург, който вече е и крал на Великобритания. Междувременно маркграфът на Баден се издига сам до велик херцог. Само ландграфът на Хесен-Касел запазва вече безсмислената титла курфюрст на Хесен в отличие от останалите хесенски принцове (великият херцог на Хесен-Дармщад и ландграфът на Хесен-Хомбург). През 1866 той е детрониран при изпълнението на плана на Ото фон Бисмарк за обединение на Германия.

Райхстаг

Курфюрстите, както и останалите принцове, управляващи княжества в Империята, са членове на Райхстага, който е разделен на три колегии: Съвет на курфюрстите, Съвет на принцовете и Съвет на градовете. Освен членове на Съвета на курфюрстите, някои светски курфюрсти са също и членове на Съвета на принцовете по правото на други притежавани от тях територии. В много случаи светските курфюрсти управляват множество княжества и имат няколко гласа в Съвета на принцовете. През 1792 кралят на Бохемия има три гласа, курфюрстът на Бавария – шест, курфюрстът на Бранденбург – осем и курфюрстът на Хановр – шест. Така от сто гласа в Съвета на принцовете през 1792 двадесет и три принадлежат на курфюрстите. Светските курфюрсти имат значително влияние като членове на малкия Съвет на курфюрстите и държейки значителен брой гласове в Съвета на принцовете. Одобрението на двете камари е необходимо за важни решения, засягащи структурата на Империята, като например създаването на нови курфюрстства или княжества.

Освен гласуването по Съвети, Райхстагът гласува и по религиозно разделение, както се предвижда във Вестфалския мир. Архиепископът на Майнц председателства католическото тяло (corpus catholicorum), а курфюрстът на Саксония – протестантското (corpus evangelicorum). Разделението е на базата на официалната религия на княжеството, а не на религията на самия владетел. Така дори през XVIII век, когато курфюрстите на Саксония са католици, те продължават да председателстват corpus evangelicorum, тъй като Саксония официално е протестантска.

Избори

Човекът, избран от курфюрстите приема титлата крал на римляните, въпреки че всъщност управлява в Германия и Австрия. Кралят на римляните става император на Свещената Римска империя едва след като бъде коронясан от папата. В много случаи папата отказва да короняса крал, с когото е в конфликт, но липсата на коронация лишава краля само от титлата император, но не и от правото да управлява. Хабсбургската династия прекратява практиката на папски коронации. След Карл V всички хора, избрани от курфюрстите, са само „избрани императори“.

Избирателната колегия първоначално се свиква или от архиепископа на Майнц, или от архиепоскопа на Трир, до един месец след смъртта на императора и се събира до три месеца след свикването. По време на междуцарствието имперската власт се упражнява от двама имперски викарии. Всеки от тях, по думите на Златната була, „е управител на самата империя с правото да издава присъди, да предоставя църковни бенефиции, да събира възнаграждения и доходи и да дава владения, да приема клетви за вярност за и от името на свещената империя“. Курфюрстът на Саксония е викарий за районите, прилагащи саксонско право (Саксония, Вестфалия, Хановер и Северна Германия), а курфюрстът на Пфалц е викарий за останалата част от империята (Франкония, Швабия, Рейн и Южна Германия). Курфюрстът на Бавария заема мястото на курфюрста на Пфалц през 1623, но след като последния получава ново курфюрстство през 1648, започва спор между двамата кой да бъде викарий. През 1659 и двамата претендират за това, но другият викарий признава курфюрста на Бавария. По-късно двамата курфюрсти се споразумяват да действат съвместно като викарии, но Райхстагът отхвърля споразумението. През 1711, когато курфюрстът на Бавария е обявен извън закона, курфюрстът на Пфалц отново действа като викарий, но братовчед му възстановява позициите си три години по-късно. Най-накрая през 1745 двамата се споразумяват да се редуват като викарии, като пръв е баварският курфюрст. Споразумението е подкрепено от Райхстага през 1752. През 1777 проблемът отмира, след като курфюрстът на Пфалц наследява Бавария. В много случаи обаче изобщо няма междуцарствие, тъй като новият крал е избран, докато предишният император е още жив.

След XV век изборът се провежда обикновено във Франкфурт, въпреки че това е правено и в Кьолн (1531), Регенсбург (1575 и 1636) и Аугсбург (1653 и 1690). Курфюрстът може да присъства лично или да назначи друг курфюрст за свой представител. Още по-често за гласуването се изпраща посолство от курфюрста. Пълномощията на такива представители се проверяват от архиепископа на Майнц, който председателства церемонията. Обсъжданията се провеждат в сградата на общината, а самото гласуване – в катедралата. Във Франкфурт се използва специален параклис (Wahlkapelle). Според Златната була просто мнозинство е достатъчно за избор на крал и всеки курфюрст има само един глас. Курфюрстите са свободни да гласуват за когото поискат, включително за себе си, но династичните съображения играят важна роля при избора. Курфюрстите изготвят изборна капитулация (Wahlkapitulation), която се представя на избрания крал. Тя може да бъде описана като договор между принцовете и краля, като той признава правата и властта на курфюрстите и другите принцове. След като се закълне в изборната капитулация, той получава поста крал на римляните.

През X и XI век курфюрстите често само потвърждават наследяването в Саксонската, Франконската и Щауфенската династии. След прекъсването на тези династии курфюрстите започват да избират крале от различни семейства, за да не попадне тронът отново в ръцете на една династия. За кратко монархията е изборна и на теория, и на практика. Това положение обаче не трае дълго, тъй като силната династия Хабсбург успява да подсигури наследяването на поста в хода на XV век. Хабсбургските ерцхерцози на Австрия (по-късно и крале на Унгария и Бохемия) са избирани за крале от 1438 до 1740, когато ерцхерцогството е наследено от жена, Мария Тереза. За кратко на власт идва династията Вителсбах, но през 1745 съпругът на Мария Тереза, Франц I от фамилията Хабсбург-Лотарингия, става крал. Всички негови наследници са от същата династия. Така през по-голямата част от историята на Империята ролята на курфюрстите е предимно церемониална.

Върховни служби

Всеки от курфюрстите заема една Върховна служба на Империята и е член на церемониалното Имперско домакинство. И тримата духовни курфюрсти са ерцканцлери – архиепископът на Майнц е ерцканцлер на Германия, архиепископът на Трир е ерцканцлер на Италия, а архиепископът на Кьолн е ерцканцлер на Галия и Арл. Кралят на Бохемия заема службата Първи виночерпец, курфюрстът на Пфалц – на Първи домакин, курфюрстът на Саксония – на Първи церемониалмайстор, а курфюрстът на Бранденбург – на Първи камерхер.

Когато херцогът на Бавария заменя курфюрста на Пфалц през 1623, той получава и службата му на Първи домакин. След като пфалц-графът получава нова курфюрстка титла, той заема службата на Първи ковчежник на Империята. Когато херцогът на Бавария е обявен извън закона през 1706, курфюрстът на Пфалц си връща службата на Първи домакин, а през 1710 курфюрстът на Хановер става Първи ковчежник. Нещата се усложняват от връщането на херцога на Бавария през 1714. Той си възстановява службата на Първи домакин, а курфюрста на Пфалц пак става Първи ковчежник. В същото време курфюрстите на Хановер продължават да се наричат Първи ковчежник, макар че практически курфюрстът на Пфалц изпълнява длъжността до 1777, когато наследява Бавария и длъжността Първи домакин. След 1777 не са правени повече промени в Имперското домакинство. Планира се създаването на нови служби за курфюрстите от 1803, но Империята е премахната преди създаването им.

Курфюрстите изпълняват церемониалните задължения, свързани със службите им, само по време на коронации, където те подават короната и регалиите на Империята. През останалото време те са представлявани от носителите на съответните „Наследствени служби на Домакинството“. Първият виночерпец е представляван от Виночерпеца (графа на Алтхан), Първият домакин от Домакина (графа на Валдбург), Първият камерхер от Камерхера (графа на Хоенцолерн), Първият церемониалмайстор от Церемониалмайстора (графа на Папенхайм) и Първият ковчежник от Ковчежника (графа на Зинцендорф).

https://bg.wikipedia.org/wiki/Курфюрст

[Hatshepsut]

Реформацията в Германия


95-те тезиса на Мартин Лутер, обявени през 1517 година, обикновено се разглеждат като начало на Реформацията

Реформацията е обществено-религиозно движение в Западна Европа, което довежда до обособяването на протестантството като отделно направление на християнството. За нейни хронологични граници обикновено се приемат 1517 година, когато Мартин Лутер обявява своите 95 тезиса, и 1648 година, когато Вестфалският мирен договор слага край на продължителните религиозни войни в Европа.

Първите ръководители на Реформацията, като Мартин Лутер и Жан Калвин, се противопоставят на доктрините, ритуалите и структурата на Римокатолическата църква и се обявяват за нейното реформиране. В резултат на намерилото широк отзвук движение се образуват нови национални протестантски църкви. Най-големите нови деноминации са лутеранството (в Германия и Скандинавския полуостров), калвинизма (в Германия, Швейцария, Нидерландия и Шотландия) и англиканството (в Англия).

Католическата църква реагира на реформацията с вътрешни реформи и организиран натиск срещу протестантството, известни като Контрареформация, в резултат на които тя успява да си върне влиянието в част от протестантските области. Като цяло северните части на Европа преминават към протестантството, а южните остават католически, а в разположените между тях региони се водят продължителни войни за преимущество на едно от двете направления в християнството.

Причини

Реформацията започва като опит за реформиране на Римокатолическата църква от духовници, които се противопоставят на някои нейни доктрини и практики, най-вече на продажбите на индулгенции и на симонията, продажба на църковни длъжности. Реформаторите смятат тези явления за признак на дълбока корупция, обхванала цялата църковна йерархия, включително самия римски папа.

Сред духовните предшественици на първите дейци на Реформацията са хора като Джон Уиклиф и Ян Хус, които и по-рано правят опити за реформиране на Римокатолическата църква. Недоволството, свързано със Западната схизма (1378 – 1416), предизвиква сблъсъци между владетелите, бунтове сред селяните и масова загриженост за корупцията в Църквата.

Римокатолическата църква официално слага край на споровете с решенията на Констанцкия събор (1414 – 1418), като Ян Хус е осъден на смърт и изгорен на клада, а останките на починалия Джон Уиклиф са ексхумирани и също изгорени. Констанцкият събор потвърждава и заздравява традиционната средновековна концепция за църквата и империята, пренебрегвайки националните и богословските напрежения, възникнали през предходното столетие, и не успява да спре схизмата и Хуситските войни в Бохемия.

По време на свое посещение в Рим през 1510 година германският августински монах и теолог Мартин Лутер остава поразен от корупцията сред духовенството. Сикст IV (управлявал 1471 – 1484) става първият папа, въвел лицензиране на публичните домове и специален данък за духовниците, които издържат любовница. Той въвежда и практиката за продажба на индулгенции на вече починали, създавайки си по този начин практически неизчерпаем източник на доходи. Александър VI (управлявал 1492 – 1503) е един от най-противоречивите папи на Ренесанса, баща на седем деца, сред които Лукреция и Чезаре Борджия, от поне две любовници. Корупцията при неговото управление, най-вече продажбата на индулгенции, става една от основните причини за началото на Реформацията.

Начало

За начало на същинската Реформация се приема 31 октомври 1517 година, когато Мартин Лутер заковава своите 95 тезиса на вратата на църквата „Вси Светии“ във Витенберг, Саксония. Тезисите обсъждат и критикуват Църквата и папата, но се концентрират върху продажбата на индулгенции и доктрините за Чистилището, Страшния съд, почитането на Богородица и светците, повечето тайнства, задължителния целибат на духовниците, монашеството и властта на папата.

Мартин Лутер (1483-1546)

Публично обявеното недоволство на Лутер бързо намира широк отзвук, изваждайки на повърхността широко разпространеното чувство на недоволство. Нововъзникналото реформаторско движение използва масово памфлети, разпространението на които става възможно благодарение на въведения малко по-рано механизиран печат. Това дава възможност за бързо разпространение на идеи и документи.

Малко след обявяването на Витенбергските тезиси реформисткото движение достига до Швейцария, където негов водач става Улрих Цвингли, но още в самото начало се проявяват някои доктринални различия между Лутер и Цвингли, признак на първото от бъдещата поредица разцепления в протестантските църкви. Някои от последователите на Цвингли се стремят към по-радикална реформа на църковните институции и поставят основата на анабаптизма. Други групи са повлияни от мистицизма или хуманизма, някои от тях възникват самостоятелно, а други се отделят от протестантското движение или от Римокатолическата църква.

След отлъчването на Лутер от църквата значително влияние сред протестантите придобива женевския духовник Жан Калвин. Богословските възгледи на ранните водачи на Реформацията, като Мартин Лутер и Жан Калвин, са силно повлияни от учението на Августин Блажени. Те се противопоставят на пелагианизма, ерес от 4 – 5 век, за която смятат, че е обхванала тогавашната Римокатолическа църква.

Началото на религиозното реформаторско движение е последвано от т.нар. Селска война, обхванала през 1524 – 1525 година големи части от Бавария, Тюрингия и Швабия. По време на тези безредици голям брой католици са избити от привърженици на протестантството, като известната Черна рота на рицаря Флориан Гайер. Мартин Лутер публично осъжда бунтовете, като с това допринася за тяхното потушаване, при което са избити около 100 хиляди въстаници, главно селяни.

На събрание на германските принцове в Шпайер през 1529 проповядването на евангелисткото учение, признаващо само четирите новозаветни евангелия, било забранено. Това довело до протест на някои принцове, откъдето движението получило името протестантство. Поради различното вероучение и противопоставяне от страна на римокатолическото християнство в Европа избухват множество религиозни войни между католици и протестанти.

Лутер опровергава авторитета на Светото Предание, т.е. декретите на Църквата и папските декрети, отреждайки ролята на единствен източник на религиозна истина на Светото писание.

Папството първоначално не проявява особена загриженост относно речта му. Сблъсъците между различни монашески ордени не са необичайни, така че и този път случилото се изглежда на папата като „монашеска свада“. Лутер обаче, след като си осигурява подкрепата на Фридрих, курфюрст на Саксония, не отстъпва пред изпратените папски емисари, като същевременно се ангажира да не разпространява идеите си при условие, че опонентите му също ще мълчат. Събитията от Лайпцигския диспут обаче го принуждават да наруши мълчанието си. Изразявайки подкрепа за Ян Хус и недоверие към църковния събор, който го осъжда, Лутер се обрича на проклятие и скъсване на отношенията с Църквата. Следващата стъпка е нещо, което почти никой не се е осмелявал да направи преди: на 10 декември 1520 г., пред огромна тълпа, Лутер изгаря папската була, осъждаща възгледите му. Тук се намесват светските власти. Новоизбраният император на Свещената Римска империя Карл V призовава Лутер на императорския парламент във Вормс, за да го убеди да се откаже от възгледите си, точно както император Сигизмунд се опитва да направи подобно нещо с Хус сто години по-рано. На Лутер са дадени два дни, за да отговори на въпроса дали е готов да се отрече. В края на втория ден Лутер, застанал пред императора, заобиколен от най-висшите светски и духовни владетели на Германия, отговаря: „Твърдя това. Не мога да направя нищо друго. Да ми е на помощ Бог.“ Няма връщане назад. Според Вормския едикт Лутер е обявен извън закона на територията на Свещената Римска империя.

Втори етап на Реформацията

След Вормския едикт започват репресии срещу поддръжниците на Лутер. Така папският легат Джироламо Алеандър, който е помогнал на императора да вземе това решение, след Вормския едикт отива в Нидерландия, където по негово настояване са изгорени двама монаси, които стават първите мъченици на Реформацията.

Фридрих Мъдри решава да не оставя професора си без защита. Заради това Лутер е отвлечен по пътя от Вормс от група хора на курфюрста, а самият Фридрих не знае къде се намира Лутер, за да не лъже, ако император Карл V го попита за това. Лутер е настанен в отдалечения замък Вартбург, където само секретарят на курфюрста Георг Спалатин знае за местоположението му. Във Вартбург Лутер започва да превежда първо Новия завет, а след това и цялата Библия на немски.

По същото време речта на Лутер на Вормския едикт става известна на широките народни маси в Германия, които тълкуват ученията на Лутер по различен начин въз основа на своите класови интереси.

В отсъствието на Мартин във Витенберг се развива бюргерско движение, водено от Андреас Карлщат и Габриел Цвилинг. Участниците в това движение изискват незабавни радикални реформи, по-специално осъждат католическите литургии, одобряват ликвидирането на монашеските обети и излизането на монаси от манастирите, често изразявайки недоволството си под формата на погроми на католическите църкви. За разлика от „физическия бунт“ на Цвилинг и Карлщат, Лутер предлага идеята за „духовен бунт“ (мирен път към Реформацията), което не получава широка подкрепа сред населението.

През това време Лутер има основателни причини да се надява на осъществяването на идеята си за „духовен бунт“: имперското правителство, въпреки папската була от 1520 г. и Вормския едикт от 1521 г., не забранява окончателно и безвъзвратно реформаторските „иновации“, отлагайки окончателното решение за бъдещ Райхстаг или църковен събор. Свиканите Райхстагове отлагат разглеждането на случая до свикването на църковен събор, като само забраняват на Лутер да печата нови книги. След движението на радикалната бюргерска група, съпроводено със спонтанни демонстрации на масите, обаче в страната се надига имперското рицарство. През 1523 г. част от рицарите, водени от Улрих фон Хютен и Франц фон Зикинген, недоволни от положението си в империята, се разбунтуват, провъзгласявайки се за продължители на Реформацията. Хютен вижда задачата на движението, повдигнато от Реформацията, в подготовката на целия германски народ за война, която ще доведе до възхода на рицарството и превръщането му в доминираща политическа сила в освободената от римско господство империя. Рицарското въстание е потушено много бързо, но показва, че стремежите на Лутер да стигне до Реформацията по мирен път вече няма да се осъществят. Доказателство за това е избухналата скоро Селска война, водена от Томас Мюнцер.

Аугсбургският Райхстаг и продължението на Реформацията

Аугсбургският Райхстаг

На следващия Райхстаг в Аугсбург противоположните страни се опитват да постигнат споразумение. На Лутер е забранено да участва в императорското събрание, в резултат на което той изпраща своя приятел и съмишленик Филип Меланхтон като делегат, който представя там документ, по-късно наречен Аугсбургско изповедание. Привържениците на католицизма излагат своите аргументи срещу текста, които са изказани, но писменият текст не е предоставен на привържениците на Реформацията. Но последните успяват да запишат аргументите на противниците по слух. В отговор Меланхтон, под ръководството на Лутер, написва по-обемист текст - Апологията на Аугсбургското изповедание. Това са първите документи, в които догматическото учение на новото религиозно движение е изложено повече или по-малко последователно.

По време на Райхстага от привържениците на Цвингли са съставени и изповедални текстове, които са наречени Тетраполитанско изповедание.

След Аугсбургския райхстаг протестантските принцове започват да формират отбранителния Шмалкалдски съюз, вдъхновение за чието създаване е Филип, ландграф на Хесен.

Реформацията в Германия след смъртта на Лутер

След смъртта на Лутер (1546), протестантите в Германия са изправени пред тежко изпитание. След като печели победи над турците и французите, император Карл V решава да се заеме с вътрешните работи. Сключвайки съюз с папата и Вилхелм Баварски, той преместил войските си в земите на принцовете, членове на Шмалкалдската лига. В резултат на последвалата Шмалкалдска война протестантските войски са разгромени и през 1547 г. войските на императора превземат Витенберг, който е неофициална столица на протестантския свят в продължение на почти 30 години (гробът на Лутер не е разграбен по заповед на императора), а курфюрстът на Саксония Йохан Фридрих и ландграф Филип се озовават в затвора. В резултат на това в Райхстага в Аугсбург на 15 май 1548 г. е обявено междинно споразумение - споразумение между католици и протестанти, според което протестантите са принудени да направят значителни отстъпки. Карл обаче не успява да осъществи плана си: протестантството вече е пуснало дълбоки корени на германска земя и отдавна е религия не само на принцове и търговци, но и на селяни и миньори, в резултат на което прилагането на Интерима (така се нарича междинното споразумение) среща упорита съпротива. След това, по инициатива на Мориц, група умерени протестантски богослови, водени от Меланхтон, разработват по-приемлив текст на Интерима за лутераните, но той предизвиква и негативна реакция от непримиримите поддръжници на Реформацията, които са наричани гнезио-лутерани (истински лутерани, от гръцката дума γνήσιος/истински). Конфликтът между тях и поддръжниците на Меланхтон продължава почти 30 години.

През 1552 г. протестантската Шмалкалдска лига, заедно с френския крал Анри II, започва втора война срещу императора, която завършва с тяхната победа. След втората Шмалкалдска война протестантските и католическите принцове сключват Аугсбургския религиозен мир с императора (1555 г.), който установява гаранции за свобода на вероизповеданието за имперските съсловия (курфюрсти, светски и духовни принцове, свободни градове и имперски рицари). Но въпреки исканията на лутераните, Аугсбургският мир не предоставя на поданиците на имперските принцове и рицари правото да избират религията си. Подразбира се, че всеки владетел сам определя религията в своите владения. По-късно тази разпоредба се трансформира в принципа cujus regio, ejus religio. Отстъпката на католиците по отношение на изповеданието на техните поданици е записването в текста на споразумението на правото на емиграция за жителите на княжествата, които не желаят да приемат религията на своя владетел, и им се гарантира неприкосновеността на личността и имуществото им.

Разрешаването на политическите спорове обаче не слага край на догматическите спорове. След смъртта на Лутер, неговият най-близък помощник Меланхтон не успява да поддържа единството на лутераните. Той постоянно се опитвал да намери компромис - понякога с католиците, понякога с реформаторите, което предизвиква недоволство сред гнезио-лутераните. В резултат на това лутеранските богослови се оказали въвлечени в ожесточени богословски спорове в продължение на почти 30 години. Имало дори екзекуции на дисиденти, което обаче предизвиква общо възмущение. Нещо повече, подобни спорове не допринасят за единството на лутераните пред лицето на външния враг, така че владетелите на германските земи се намесват. През 1576 г. по инициатива на курфюрста Август от Саксония в Торгау се състои обсъждане на предварителните материали, събрани от Якоб Андрее и Мартин Кемниц.

Немски богослови - автори на „Формулата на съгласието“

Съставен е документ, наречен „Torgisches Buch“, и е изпратен до различни държавни църкви за мнение. Към 1580 г. работата е почти завършена и окончателният документ е наречен Формула на съгласието. С разработването на Формулата на съгласието и създаването на Книгата на съгласието основните богословски спорове в рамките на Евангелската църква са приключени.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Реформация

https://ru.wikipedia.org/wiki/Реформация

[Hatshepsut]

Селска война в Германия (1524-1525)

Селската война (на немски: Deutscher Bauernkrieg) е народно въстание, избухнало в Европа през 1524 – 1525 г. Подобно на предхождащото го движение Bundschuh (Бундшу) и Хусистките войни, то се състои от серия от едновременно икономически и религиозни въстания, в които заедно участват представители на селячеството, градското население и аристокрацията.

Конфликтът възниква основно в южните, западните и централните територии на съвременна Германия, заедно с части от Елзас и днешна Швейцария и Австрия. В своята кулминационна точка през пролетта и лятото на 1525 г. в него участват приблизително 300 хиляди селски въстаници. Жертвите се определят около 100 000 души. Това представлява най-големият и най-обширен бунт преди Френската революция.

Причини за избухването на въстанието

Увеличаването на данъчната тежест на селяните, разширяването на правата на „господаря“ върху селското население, неблагоприятните промени в общите социални условия на селския живот, настъпили в края на XV и началото на XVI век, брожението на умовете, причинено от Реформацията - това са основните причини за Селската война. Исканията на селяните са ясно изразени в различни програми, появили се в голям брой по това време - особено в така наречените „дванадесет статии“ и в „Хайлбронския проект“. „Дванадесетте статии“, публикувани през 1525 г. под заглавието „Основни и истински главни статии, в които всички селяни и селски работници на духовните и светските власти се считат за обидени“, са като селски манифест, обединяващ исканията на огромното мнозинство. Тези искания са умерени и справедливи и се основават единствено на Светото писание. Без да засягат въпросите на социалната структура, авторите искат само свобода на евангелската проповед, премахване на крепостничеството, премахване на най-тежките феодални задължения и унищожаване на привилегиите, които потискат народните маси. Проектът „Хайлброн“ е изготвен от комисия от въстанически депутати, под силното влияние на Вендел Хиплер и Фридрих Вайганд. Основната идея на този проект е освобождаването на селяните от властта на благородниците, с компенсация за последните от църковни имоти, и реформата на съдилищата, основана на избирателен и общокласов принцип. В съответствие с тези основни искания цялото селско движение е разделено на три основни местни движения:

• В югозападната част на Германия, откъдето идва програмата на „Дванадесетте статии“, водач на въстанието е Ханс Мюлер от Булгенбах;
• втората област, където програмата „Хайлброн“ е най-разпространена, обхваща Франкония от Ротенбург и Бенсхайм до Вюрцбург и Таубер: тук въстанието е ръководено от организатора на „Лекия отряд“ Якоб Рорбах, Георг Мецлер и рицаря Гьоц фон Берлихинген;
• По-на север, към Тюрингия и Саксония, най-важна роля в Селското въстание играят анабаптистките стремежи, а основната фигура е Томас Мюнцер.

В допълнение към тези области, движението обхваща и част от Швабия, където е водено от рицаря Флориан Гайер, който организира добре въоръжен и боеспособен „Черен отряд“ за своя сметка.

Швабска лига

Швабската лига разполага армия под командването на Георг Труксес фон Валдбург, по-късно известен като „Бауерньорг“ заради ролята си в потушаването на бунта. Той е известен и като „Бичът на селяните“. Със седалище в град Улм, ръководството се осъществява от военен съвет. В зависимост от възможностите си, членовете на лигата са предоставяли определен брой конни рицари и пехотинци. Епископът на Аугсбург, например, е бил длъжен да осигури 10 конници и 62 пехотинци, което би се равнявало на половин рота. В началото на бунта членовете на лигата са имали проблеми с набирането на войници (особено сред селяните) поради опасения, че те ще се присъединят към бунтовниците. С разпространението на бунта много благородници са имали проблеми с изпращането на войски към армиите на лигата, защото е трябвало да се борят с бунтовнически групировки на собствените си земи. Друг проблем е бил, че благородниците са имали задължения и към други владетели, което е затруднявало набирането на голяма сила за потушаване на бунта.

Пехотата е била набирана от редиците на ландскнехтите. Те били наемници, обикновено получавали месечна заплата от четири гулдена и били организирани в полкове (haufen) и роти (fähnlein) от 120 до 300 души, което ги отличавало от другите. Всяка рота, от своя страна, се състояла от по-малки части от 10 до 12 души, известни като rotte. Ландскнехтите били облечени, въоръжени и хранени и били придружени от значителен контингент от гувернантки, пекари, перачки, проститутки и други хора, чиито професии били необходими за издръжка на частта. Те понякога превъзхождали бойните сили, но изисквали организация и дисциплина. Всеки ландскнехт имал своя собствена структура, наречена gemein, или общинско събрание. Gemein имал свой собствен водач (schultheiss) и ректор, който пазел редиците и поддържал реда. Използването на ландскнехти в Германската селска война отразява период на промяна между традиционните благороднически роли или задължения във връзка с военното дело и практиката за закупуване на наемни армии, която се превръща в норма през 16-ти век.

Лигата разчитала на бронираната кавалерия на благородниците като основна част от силата си; лигата разполагала както с тежка, така и с лека кавалерия (rennfahne), за да служи като авангард. Обикновено ренфаните са били вторият и третият син на бедни рицари, по-нисши и понякога обеднели благородници с малко земя или, в случая на втория и третия син, без наследство или социална роля. Тези мъже често можели да бъдат намерени да се скитат из провинцията в търсене на работа или да се занимават с грабежи по пътищата. За да бъде ефективна, кавалерията трябвало да бъде мобилна и да избягва вражеските пикинери (пехотни войници, въоръжени с пики).

Въоръжени сили на селяните

Подобно на ландскнехтите, селяните организирали войските си в роти (haufen), всяка от които се състояла от unterhaufen или fähnlein и rotten. Ротите варирали по размер, в зависимост от броя на бунтовниците в региона. Селските хауфен били разделени по териториален признак, докато ландскнехтите набирали мъже от различни области. Някои групи можели да наброяват около 4000 души; други, като селските сили при Франкенхаузен, можели да съберат 8000. Елзаските селяни, които излезли на бойното поле при Заберн (сега Саверн), наброявали 18 000 души.

Хауфенът се формирал от роти от 500 души, които от своя страна били разделени на взводове от 10-15 души. Подобно на ландскнехтите, селските роти използвали подобни титли: Oberster Feldhauptmann, или върховен командир, подобен на полковник, и лейтенанти, или Leitinger. Всяка рота се командвала от капитан и имала свой собствен Fähnrich, или знаменосец, който носел знамето на ротата. Ротите имали и сержант или Feldweibel, а командирите на ескадрони се наричаха Rottmeister. Офицерите обикновено били избирани, особено върховният командир и Leitinger.

Селската армия се управлявала от събрание, в което се обсъждала тактиката, движението на войските, съюзите и разпределението на плячката. В допълнение към тази демократична структура, всяка рота имала йерархия от лидери, включително върховен командир и маршал (schultheiss), който поддържал закона и реда. Други роли включвали лейтенанти, капитани, знаменосци, началник на артилерията, началник на крепостта, началник на обоза, четирима стражари, четирима старшини, които да организират бойния ред, weibel (сержант) за всяка рота, двама квартирмайстери, ковачи, квартирмайстери за конете, сигнален офицер и майстор на плячкосването.

Селяните имали важен ресурс - способността да изграждат и поддържат полеви укрепления. Те ефективно използвали крепостта с каруци, тактика, усъвършенствана по време на Хуситските войни от предходния век. Каруците били оковани заедно на отбранително място, като кавалерията и впрегатните животни били разположени в центъра. Селяните изкопавали ровове по външния ръб на крепостта и използвали дървен материал, за да запушат празнините между и под каруците. По време на Хуситските войни артилерията обикновено се разполагала в центъра върху повдигнати земни насипи, което ѝ позволявало да обстрелва каруците. Крепостите с каруци можели да се издигат и демонтират бързо. Те били доста мобилни, но имали своите недостатъци: изисквали доста равна земя и не били идеални за атака. Откакто те били използвани, артилерията се е увеличила по обхват и мощ.

Селяните служили по ред, понякога по една на всеки четири седмици, и се връщали в селата си след службата си. Докато мъжете служили, други вършели работата си. Понякога това означавало производство на провизии за противниците им, например в архиепископията на Залцбург, където мъжете работели за добив на сребро, което се използвало за наемане на нови контингенти ландскнехти за Швабската лига.

Селяните обаче не разполагали с кавалерията на Швабската лига и имали малко коне и оскъдна броня. Изглежда, че са използвали конниците си за разузнаване. Липсата на кавалерия, с която да защитят фланговете си и да пробият през струпаните квадрати на ландскнехтите, се оказала дългосрочен тактически и стратегически проблем.

Ход на войната

Райони, обхванати от селската война

През първата половина на 1524 г. вече се появяват първите искри на бунта. Селяните са недоволни от големия брой данъци, събирани от благородниците и църквата, чийто брой и размер само нарастват. Така Цимерман цитира примера с абат Кемптен, който през 1523 г. увеличава данъците общо 20 пъти, а също така принуждава дори онези домакинства, които са освободени от това с древни харти, да плащат десятък. В същото време проповедници с реформаторски убеждения са активни, призовавайки народа да се върне към раннохристиянските традиции и да откаже да плаща прекомерни данъци. Централна роля в пропагандата на подобни идеи играят прекръстителите или анабаптистите, които отхвърлят кръщението на деца и кръщават само възрастни, които вече са запознати с религията.

Едно от първите открити въстания се провежда на 26 май 1524 г. в град Форхайм. Градската общност принуждава кмета и войниците да положат клетва, че ще действат в съгласие с тях. Петстотин въоръжени селяни идват от района на Форхайм. Заедно те приели харта, която предлагала рибата, дивечът, дървата за огрев и птиците да станат обща собственост, да се работи за господарите на тридесетия ден вместо на десетия, и нито един ден за духовенството. В района на съседния Нюрнберг селяните също се разбунтували и на събрания се отправяли призиви за сваляне на игото на Антихриста и освобождаване от гнета на господарите. Движението било разпръснато от маркграф Казимир от Аспах, селяните избягали при вида на конницата и оръдията, но това било само началото.

През лятото на 1524 г. селяните от Щюлинген и околните села се разбунтували срещу господарите си и отказали да плащат поголовен данък, да спазват васални задължения и да уважават благородническите права. Те били водени от Ханс Мюлер, опитен войник и талантлив водач. Във Валдсхут селяните се обединяват с гражданите, които вече са доста „реформаторски“ настроени поради дейността на проповедника Балтазар Хубмайер, и сформират т. нар. Евангелско братство, което отказва да се подчинява и да плаща данъци на когото и да било, освен на императора. Когато новината за вълненията достига до князете от Швабската лига, те се опитват да ги успокоят с мили думи, в което обаче не успяват. В Радолфцел е назначена комисия, която да разгледа исканията на селяните, в която участват представители на Швабската лига заедно с австрийските князе, известни със строгия си морал. Комисията е игнорирана от селяните и въстанието продължава да набира скорост, включително не без помощта на Томас Мюнцер и неговите ученици, които пристигат в Швабия през есента на 1524 г.

В края на 1524 г. поддръжниците на Мюнцер създават „Статията писмо“, според което всички хора трябва да се обединят в християнско братство и да се борят срещу потисничеството на духовните и светските власти. Самите потисници са обявявани за „светски отлъчени“, докато не се откажат от експлоататорските си нагласи. „Статията писмо“ показва известна степен на радикализъм, тъй като е налице идея за общество от социално равни хора. Писмото не може да се счита за програма за всички селяни, участвали във войната, тъй като е имало водачи в различни центрове на въстанието.

Към началото на новата 1525 година въстанието достига до Алгой. Селяните на практика са в крепостно положение спрямо кемптенския абат, така че самият абат, страхувайки се от възможните последици, организира комисия от честни хора, на която селяните могат да представят оплакванията си. Това обаче е само незначителна отстъпка и не е ефективна: на оплакванията на селяните срещу принца-абата до Швабската лига се отговаря само с обещания, като същевременно те се въоръжават. Осъзнавайки това, селяните се консолидират в т. нар. „Християнско общество“, което освен кемптенските селяни включва селяни и бедни от съседните райони на Алгой. В Меминген се провежда събрание на избрани и представителни селяни от Алгой, където е приет уставът на обществото, наричан още „Дванадесет члена“, както и военно-настъпателен съюз на няколко отряда от алгойските селяни. Хартата може да се определи като умерена, тъй като според нея всички честни селяни са били задължени да поемат задълженията, ако те не са прекомерни, и да не се бунтуват срещу властите. Селяните са поискали само правото да назначават и освобождават свещеника за всяка общност, както и премахването на законите, забраняващи улова на птици, дивеч и риба, както и премахването на посмъртните данъци. С подобни мерки, много умерени в сравнение с разпоредбите на „Статията писмо“, представителите на „Християнското общество“ се опитали да постигнат споразумение със Швабската лига. Споразумение обаче така и не било постигнато.

Като на думи одобрявали и се съгласявали да разгледат исканията на селяните, всъщност принцовете само печелели време за  събирането на съюзните сили. В края на март - началото на април командирът на съюзните войски Труксес Георг фон Валдбург коварно започнал военни действия срещу онези много умерено настроени селяни, които се опитвали да сключат мирно споразумение. Не всички селяни били толкова миролюбиви и едновременно с това в цяла Швабия, а дори и извън нейните граници, селяните ограбвали и опожарявали именията на феодали, с което Швабският съюз не искал да се примири. През април 1525 г. силите на селяните в Горна Швабия били разбити. Освен очевидно слаба военна подготовка и липса на провизии, като причина за поражението на селяните във войната, както в Швабия, така и в Германия като цяло, могат да се посочат и различните възгледи за тълкуването на християнството сред различните лидери на селското движение. Труксес се възползвал от това и всявал раздори сред селяните, експлоатирайки слабостите им, в резултат на което някои части се предали без бой.

До пролетта на 1525 г. Франкония вече била обхваната от пламъците на войната. Главните водачи на франконското селячество - рицарят Флориан Гайер с неговата „Черна дружина“, както и Якоб Рорбах - са активни последователи на програмата, предложена от Мюнцер в „Статията писмо“. В цяла Франкония те разрушават замъци и манастири, демонстрирайки непоколебима лоялност към принципите. Въпреки това, и тук е имало място за различия в интересите. Началникът на полевата канцелария на селяните, Вендел Хиплер, вероятно искрено е искал мир и справедливост в страната си, но е бил благородник по рождение и е взел предвид интересите на своята класа. Виждайки, че на селското движение липсват талантливи командири, той решава да се позове на приятеля си, рицаря Гьоц фон Берлихинген, представяйки го като опитен командир, въпреки че не е бил такъв.

Във всеки случай, след много убеждаване, селяните най-накрая го приемат за главнокомандващ. Якоб Рорбах и Флориан Гайер са отстранени от ръководството на т. нар. „Лек отряд“. Същевременно, скоро след това, са приети изменения в „12-те статии“, които предвиждат отлагане на исканията на селяните, докато се проведе някаква имперска реформа. Измененията са посрещнати неохотно, във връзка с което Хиплер и неговите поддръжници представят свой собствен проект, наричан още „Хайлбронска програма“, който изразява повече интересите на бюргерите и рицарите, отколкото на селяните. Според него светските владения на църковните дейци трябва да бъдат секуларизирани, за да се изплатят щетите на светските собственици; всички власти трябва да бъдат подчинени на центъра, т.е. на императора; дворът е изграден на принципа на класовото представителство. Според тази програма селяните можели да се откупят от мита чрез еднократно плащане на митото в двадесет пъти по-голям размер. Труксес пристига във Франкония начело на войските на Швабската лига в момента, когато Хиплер и неговите поддръжници се готвят да свикат конгрес на селските представители, за да обсъдят проекта за „Хайлбронска програма“. Водещите слоеве на бюргерите на франконските градове открито поемат по пътя на предателството. Магистратите на Вюрцбург и други градове на Франкония отварят портите за войските на Труксес. Селските сили във Франкония са разбити по същите причини, както в Горна Швабия - поради собствената си неспособност да се организират, за да се съпротивляват на врага, и поради предателството на бюргерите. В същото време Мюнцер, който е в Тюрингия, прави решителен опит да обърне хода на войната. Пребивавайки в Мюлхаузен от 1525 г. и проповядвайки в църквата „Света Мария“, той прави този град център на селското движение в Тюрингия и Саксония. Бунтовниците действат на много места в тези земи, въоръжени отряди окупират градове, замъци, господарски имения и манастири. Селяните, по указание на Мюнцер, разделили помежду си земята и имотите на господарите. Селяните имали голямо доверие в Мюнцер и се съветвали с него по всички въпроси на борбата срещу феодалите и по своите икономически дела.

Край на войната

Грабежът и насилието отчуждили много от симпатизантите на движението от селяните. Пълната разединеност на бунтовниците, изключително лошото им въоръжение, липсата на навици за дисциплина и организация, както и липсата на опитни водачи, възпрепятствали успеха на бунтовниците, особено след като протестантските и католическите владетели се обединили, за да потушат бунта.

Курфюрстът на Саксония, Йоан Силни, в съюз с Филип Хесенски, саксонските херцози Георг и Хенрих, граф Албрехт от Мансфелд и други принцове, нанесъл решително поражение на селяните при Франкенхаузен. Мюнцер бил заловен и екзекутиран. Същата съдба сполетяла и водачите на други селски банди в Централна Германия, които били победени и разпръснати от съюзническите принцове.

Унищожението на селяните при Заберн и Шайвайлер слага край на селското движение в Елзас. Във Вюртемберг и Франкония главнокомандващият на Швабската лига Труксес фон Валдбург, заедно с курфюрста на Пфалц, след няколко битки (при Бедлинген, Некархартах, Кьонигсхофен и Инголщат) напълно потушават въстанието. Потушаването на селските бунтове навсякъде е извършено с голяма жестокост.

Селяните се удържат малко по-дълго в Южна Швабия, архиепископството на Залцбург и Тирол: в последните два региона владетелите дори са принудени да направят някои отстъпки.

Последици

Като цяло, Селската война влошава положението на селяните, тъй като озлобеното благородство започва да налага на селяните данъци и задължения с особено старание. Опустошението на цели региони, разпадането на части на разрастващата се нация, отслабването на реформаторските стремежи, потискането на политическия живот и взаимното недоверие между народа и правителството - това са разочароващите резултати от движението.

https://ru.wikipedia.org/wiki/Крестьянская_война_в_Германии

https://uk.wikipedia.org/wiki/Селянська війна в Німеччині

[Hatshepsut]

Тридесетгодишна война (1618-1648)


Германските земи през 1618 г.

Тридесетгодишната война (на немски: Dreißigjähriger Krieg) обхваща времето от 23 май 1618 до 24 окт. 1648 г. Тя се състои от серия конфликти, които започват от владенията на австрийските Хабсбурги, разпростират се в цялата Свещена Римска империя и накрая въвличат по-голямата част от Европа. Това е последната от дългата поредица религиозни войни, започнали с появата на протестантството в началото на ХVІ в. Завършва с поражение на Хабсбургите (испански и австрийски) и техните стремежи за налагане на реална власт в империята и възстановяване на католическото единство на западния свят.

Източниците на конфликта и целите на участниците са доста сложни и никое събитие не може с точност да бъде описано като главна причина за войната.

Религиозни причини

В продължение на целия ХVІ век, в германските земи се водят религиозни конфликти, временно прекъсвани от съглашения и мирни договори между страните. През 1555 г. императорът на Свещената Римска империя Карл V подписва Аугсбургския мир, който затвърждава резултатите от Шпайерския райхстаг от 1526 г. и за повече от половин век слага край на войната между германските лутерани и католици. Някои от решенията, подписани от императора, са:

• Владетелите на 225 германски държави могат да избират религията (лутеранство или католицизъм) във владенията си, според съвестта си и да принудят своите поданици да я следват (на принципа cuius regio, eius religio – Чиято е властта, негова е и религията).
• В свободните имперски градове, където има лутеранска и католическа общност, те ще живеят във взаимно зачитане.
• Лутеранските градове в католически епископства и архиепископства могат да продължат да практикуват вярата си.
• Всички църковни земи, секуларизирани от протестанти до мира в Пасау през 1552 г., остават за тях, но подобен процес не се позволява вбъдеще; ако някой епископ или архиепископ премине към лутеранството, той не може да остане на поста си и да задържи приходите и правата си (това е клаузата „църковна резервация“, която не е приета от лутераните).

Макар че Аугсбургският мир временно прекратява военните действия, той не решава основния религиозен конфликт. В допълнение, през следващите години в Германия бързо се разпространява калвинизмът – протестантско учение, основано в Швейцария. Тази трета голяма вяра в региона не е призната по никакъв начин от условията на Аугсбургския мир, а има значителна роля.

Политически причини

В края на ХVІ и началото на ХVІІ век, Свещената Римска империя се състои от над 200 различни по големина разпокъсани държави и наследствени владения, до голяма степен независими от централната власт. Императорът е избираем и след Златната була от 1356 г. – с номинална власт. Най-голямата териториална единица са владенията на Хабсбургите, които обхващат Ерцхерцогство Австрия и Кралство Чехия (наричано също Бохемия), както и малки земи по горното течение на Рейн. Под тяхна власт е и Унгария, но извън империята. Дори самите тези владения са хлабава конфедерация, обединена само от личността на общия владетел, но всяка малка единица има свои закони, представителни събрания и претенции. Чехия може да се смята за най-облагодетелстван и най-прогресивен район в Европа в икономическо отношение, градски живот, свобода на мисълта. Затова не е случайно, че именно там започва въстанието срещу деспотичния хабсбургски император.

Останалите държави в империята се стремят да утвърдят своята независимост и появата на протестантството им дава добра възможност за това. Като секуларизират църковните земи, те се отърсват от единия лост на централната власт за контрол – църквата. Правото да налагат своята вяра на поданиците си им дава голямо самочувствие. То ги кара да се възприемат като владетели, а не като богати собственици на земи. Ето защо когато след смазването на чешкото въстание Фердинанд ІІ започва да се държи като пълновластен господар в империята, те реагират и показват готовност да се съюзяват с враговете му.

Най-силни от тези държави са Бавария, Саксония, Бранденбург, Пфалц, Хесен и Брауншвайг. Някои от техните владетели са курфюрсти, тоест участват в избора на императора. Те ревностно пазят свободите, дадени им от Златната була. При последните слаби императори Рудолф II (1576 – 1612) и Матиас (1612 – 1619) те утвърждават полунезависимото си положение. При това се създават и политически съюзи в рамките на империята – Протестантския съюз (1608), начело с Фридрих V от Пфалц и Католическата лига (1609), основана от Максимилиан Баварски.

Роля на съседните държави

По това време Европа е разделена на католически и протестантски лагер и много от старите конфликти се интерпретират вече като религиозни. Протестантските сили подкрепят събратята си в империята, католиците правят същото, както половин век по-рано се случва във Френските религиозни войни. Испания, която владее голяма част от Нидерландия и Бургундия, както и Милано в Италия (все земи в границите на империята) е силно заинтересувана от победата на братовчедите от Австрия. Тя воюва с разбунтувалите се Съединени провинции (Холандия) в изтощителната Осемдесетгодишна война. Франция има стара вражда с Хабсбургите (виж Войни между Хабсбурги и Валоа) и макар че е предимно католическа страна, е склонна от политически мотиви да подкрепи протестантите.

Англия подкрепя протестантите най-вече, за да се противопостави на Испания, но и защото Фридрих V е тъст на крал Джеймз І. Проблемите с парламента, които накрая достигат до граждански войни, попречват на тази страна да играе активна роля. Мястото ѝ заемат Дания и Швеция не само защото са населени с лутерани, но защото виждат в започналия конфликт възможност да се обогатят с нови земи и да разширят своето влияние.

Предистория

Религиозното напрежение се увеличава през втората половина на ХVІ век. Аугсбургският мир започва да губи силата си, когато някои сменили вярата си епископи отказват да предадат диоцезите си, а Хабсбургите и католическите владетели на Свещената Римска империя и Испания се опитват да възстановят властта на католицизма в региона. Това е видно от Кьолнската война (1583 – 88) – конфликт, започнал с преминаването на архиепископа на Кьолн, Герхард фон Валдбург, към калвинизма. Тъй като той е курфюрст, това би могло да доведе до мнозинство на протестантите при избора на император – позиция, на която дотогава винаги е бил избиран католик.

В Кьолнската война католиците поставят свой курфюрст и се по-яростно прилагат пинципа cuius regio, eius religio. Това принуждава много лутерани да преминат към калвинизма. Това се случва в Пфалц (1560), Насау (1578), Хесен-Касел (1603) и Бранденбург (1613). В началото на ХVІІ век Швейцария и Холандия са предимно калвинистки. Императорите от тази епоха приемат положението, избягват религиозните конфликти, с което предизвикват гнева на крайните католици. Все пак няколко събития изострят религиозните отношения в империята – сблъсъците в град Донаувьорт (1606), Войната за Клевското наследство (1609), убийството на френския крал Анри ІV (1610).

Към 1617 г. вече е видно, че император Матиас ще умре без наследник и земите му ще преминат към най-близкия му роднина от мъжки пол – братовчед му, ерцхерцог Фердинанд II Австрийски, кронпринц на Чехия. Със споразумението, постигнато от испанския посланик Оняте, испанският крал Филип III се съгласява на тази приемственост.

Фердинанд, който е йезуитски възпитаник, е ревностен католик, желаещ да наложи религиозно единство в земите си. Това го прави крайно непопулярен в протестантска (предимно хуситска) Чехия, макар Фердинанд да е избран за кронпринц на страната през 1617 г. Настроенията на населението се прибавят към обидата, която благородниците нанасят на Фердинанд – на 23 май 1618 г. в Прага, представителите на кронпринца са изхвърлени през прозорец на градския замък в купчина конска тор. Така наречената Пражка дефенестрация провокира открит бунт в Чехия и дава началото на Тридесетгодишната война.

Втората Пражка дефенестрация на 23 май 1618 г. поставя началото на войната

Развитие на войната

Чешко-пфалцки период (1618 – 1623 г.)

Войната започва с недоволство на протестантските благородници в Чехия (под властта на Хабсбургите) срещу католическия крал Фердинанд (по-късно свещен римски император Фердинанд II). Войната се разпростира в Европа, заради неспособността на германските държави да действат единодушно и амбициите на другите страни в Европа.

Въстанието на чехите избухва в Прага, където представителите на императора са изхвърлени през прозореца (Втора пражка дефенестрация) от депутатите на чешкото събрание (май 1618 г.). Фердинанд е обявен за детрониран и престолът е предложен на курфюрста на Пфалц – Фридрих V. Въстанието обхваща и други владения на Хабсбургите – Силезия, Моравия, а Габриел Бетлен напада земите им от Трансилвания. Армията на Католическата лига, командвана от граф фон Тили, помага на имперските войски да потушат въстанието в Чехия, побеждавайки въстаническата армия при Бялата планина (ноември 1620 г.). Йохан Георг Саксонски, лидер на немските протестантски принцове, поддържа Фердинанд II. Фридрих V, наричан „зимният крал“, губи короната на Чехия, след което започват репресии. Войната продължава в Пфалц, където оцелелите сили на Мансфелд се спасяват.

Фридрих V – лидер на протестантите

Тили последва протестантите и им нанася нови поражения – при Вимпфен и Хьохст (1622) и накрая при Щатлон. Земите на Фридрих V са конфискувани и Горен Пфалц, заедно с мястото в събранието на курфюрстите, са дадени на Максимилиан Баварски. С напускането на германските земи от страна на Фридрих V този етап на войната завършва. Изглежда, че императорът е надвил враговете си.

Карта на всички сражения

Датски период (1625 – 1629 г.)

С тази фаза на войната конфликтът се превръща от германски в европейски. Кралят на Дания Кристиан IV се включва във войната, поради страх от засилване на мощта на Хабсбургите в Северна Германия. Официално той посочва религиозни причини за участието си, но в действителност цели да разшири владенията си в Германия. Англия и Холандия подпомагат с финансови субсидии протестантските съюзници, като Англия изпраща и няколко хилядна армия. Кристиан IV нахлува в Германия. Имперският генерал Албрехт фон Валенщайн побеждава Ернст фон Мансфелд при моста в Десау (1626). Малко по-късно на датския крал е нанесено тежко поражение от Тили при Лутер (днес Лутер-ам-Баренберге – село в германската провинция Долна Саксония).

Валенщайн потегля към Ютландия и нахлува в Дания, но е победен при Щралзунд (1628 г.). През 1629 г. Дания сключва мирен договор, с който излиза от войната и предава северногерманските епархии. Сега Фердинанд е признат за безспорен господар на империята, той може тактично да намали силата на протестантите и дори да наложи абсолютизъм, но решава да действа грубо. Той издава т. нар. Реституционен едикт, с който отнема титлите на протестантските владетели, придобити след 1552 г. Това събужда отново съпротивата на германските протестантски принцове.

Шведски период (1630 – 1635 г.)

През 1630 г. шведският крал Густав II Адолф се включва във войната. Той се страхува, че амбициите на Фердинанд II могат да застрашат шведския контрол над Балтийско море. Като протестантски крал, той се обявява в защита на протестантите, но получава подкрепа и от католическа Франция, която се управлява от кардинал Ришельо. Шведската армия нахлува в Германия. Междувременно Фердинанд II е убеден да освободи от армията Албрехт фон Валенщайн (1630 г.), който има врагове в императорския двор. Тили, който отново оглавява имперските войски, превзема Магдебург и го разорява. Това убеждава колебаещите се протестантски принцове и особено саксонския курфюрст да подкрепят шведите.

Обединените сили (шведи и саксонци) разгромяват Тили при Брайтенфелд (1631 г.) и установяват контрол над Северна Германия. Густав II Адолф напредва и Тили е победен и смъртоносно ранен при Лех (1632 г.). Валенщайн отново е призован от императора. Той побеждава саксонците и среща шведите при Люцен (ноември 1632 г.). Там шведите побеждават, но Густав II Адолф е убит и антихабсбургската коалиция е дезорганизирана. След поражението си Валенщайн става пасивен и влиза в тайни преговори с противника. Междувременно способният антиимперски генерал Бернхард фон Сакс-Ваймар побеждава при Регенсбург (1633 г.).

Валенщайн е убит през 1634 г. след заговор на Фердинанд II. Скоро имперските сили, под командването на Галас побеждават Сакс-Ваймар при Ньордлинген (февруари 1634 г.). Германия е в икономическа криза, земите ѝ са опустошени и пропити с кръв. Общото желание за мир, води до договора в Прага (1635 г.). Това споразумение променя Реституционния едикт и помирява католици и протестанти. Приет е от почти всички германски принцове и свободни градове. Обединената имперска армия трябва да воюва срещу шведите в Германия. Общият мир изглежда предстои, но Ришельо не може да се съгласи с възстановяване на силата на Хабсбургите.

Френско-шведски период (1635 – 1648 г.)

Франция влиза официално във войната през 1635 г. Шведският канцлер Аксел Оксенщиерна се съюзява с Ришельо, за да запази позициите на Швеция в Германия. Започва последният етап на войната, която обхваща почти цяла Европа: Холандия и Франция се противопоставят на Испания, Франция и Испания водят паралелна война (виж Френско-испанска война); в това време Португалия се бори за независимост от Испания, а Дания атакува Швеция.

Австрийската армия нахлува във Франция и постига временен успех (1636). Последвалият период обаче е крайно неуспешен за императора. Бернхард фон Сакс-Ваймар и шведският генерал Банер печелят серия победи, като се започне от успеха на Банер при Витщок. Сакс-Ваймар провежда редица успешни кампании и превзема крепостта Брайзах (в днешната провинция Баден-Вюртемберг), считана за една от най-непристъпните в Европа (1638 г.). Междувременно през 1637 г. император Фердинанд II е наследен от сина си Фердинанд III, който не е такъв краен католик и е по-склонен към компромис. Смъртта на Ришельо през 1642 г. също не променя курса на френската политика, тъй като е наследен от друг противник на Хабсбургите – кардинал Джулио Мазарини.

През 40-те години на сцената излизат нови големи военачалници – шведският генерал Ленарт Торщенсон и французите принц Луи дьо Конде и виконт дьо Тюрен. Торщенсон побеждава императорската армия във втората битка при Брайтенфед през 1642 г., където му се противопоставя генерал Галас. Временно зает във война с Дания, през 1645 г. той се връща в Германия и побеждава Хабсбургите при Хатцвелд и Янкау (днес чешкото село Янков в окръг Бенешов). Междувременно Конде (на 22 години) побеждава цвета на испанската пехота при Рокроа (1643 г.). През 1645 г. Конде и Тюрен печелят нова голяма победа при Ньордлинген. Австрия е разгромена и противникът е близо до Виена. Най-силният ѝ съюзник – Бавария е окупирана. Последната победа е отново на Конде – при Ланс през 1648 г., само няколко месеца преди подписването на мирните договори.

Вестфалски мирни договори

Преговорите за мир започват още през 1641 г., но липсата на категоричен успех на някоя от страните води до твърде дългото им проточване. Започналата в Испания криза (финансов колапс, бунтове в Португалия и Каталуния) убеждава нейното правителство, че мирът е крайно необходим. Не е по-добро положението и в Австрия, която се намира на ръба на катастрофата. Бавария и Саксония първи напускат войната. Бавария е окупирана и разорена. Швеция навлиза в остра вътрешна криза, тъй като кралица Кристина (дъщеря на Густав Адолф) не крие симпатиите си към католиците. И Франция е изтощена, защото години наред е финансирала чужди и свои армии.

През 1646 г. условията на Париж и Стокхолм за мира стават ясни. Фердинанд ІІІ ги отхвърля. Скоро обаче той се вижда принуден да ги приеме, макар и редуцирани. Решава се мирът с Швеция и Франция да се сключи в два различни града. Към подписаните два договора се добавя и трети. Така картината на договорите става следната:

• мир между Испания и Обединените провинции на Нидерландия на 30 януари 1648 г. в Мюнстер;
• мир между Свещената римска империя и Франция на 24 октомври 1648 г. в Мюнстер;
• мир между Свещената римска империя и Швеция на 24 октомври 1648 г. в Оснабрюк.

Териториални промени съгласно Вестфалския мирен договор

Франция получава трите епископства Мец, Тул и Вердюн, окупирани през 1552 г., крепостите Филипсбург и Брайзах край Рейн и Пинероло в Италия, както и южната част на Елзас. Швеция взема западна Померания с Щетин, епископствата Бремен и Верден (така може да контролира устията на реките Одер, Елба и Везер) и 5 млн. талера контрибуция. Саксония получава Лузатия, Бавария – Горен Пфалц и се потвърждава курфюрстката титла на владетеля ѝ. Долен Пфалц се връща на сина на Фридрих V, заедно с правото да е курфюрст. Бранденбург завзема източна Померания, откъдето има достъп до морето. Швейцария и Обединените провинции излизат от състава на империята. Хабсбургите правят почти всички отстъпки не от личните си владения, а от съставните части на империята, така че запазват силата и влиянието си.

Договорите съдържат и религиозни клаузи. Реституционният едикт и договорът от Прага се обезсилват. Правата на лутераните и калвинистите са гарантирани по начин, който напомня за Аугсбургския мир. Потвърждава се и правото на принцовете да определят религията в своите владения, докато в свободните имперски градове се допускат всякакви религиозни общности.

Последици

Политически войната е провал на Хабсбургите да превърнат Германия в своя абсолютна монархия. Вместо това тя се развива като конфедерация от по-малки монархии, от които най-важна остава Австрийската монархия. Там императорът управлява като действителен владетел. Религиозно, тя е неуспех да се разпространи контрареформацията в цяла Германия и да се върне към католицизма. Що се отнася до Австрия, Чехия и Унгария силното някога протестантско движение е разбито и броят на последователите му бързо намалява. Католическата църква в южна и източна Германия показва толерантност към еретиците и възстановява много от авторитета си. Тя е заклеймена от папата, който безуспешно се възпротивява на Вестфалския мир (издава булата Zelo Domus Dei, 20 ноември 1648).

Социални и икономически Тридесетгодишната война се отразява тежко на Германия. Загиват много хора, хиляди имоти са унищожени от шестващите армии, западат и изчезват цветущи преди градове, търговията е в стагнация, селяни се закрепостяват, населението намалява, наблюдава се голяма вътрешна миграция. В цифри това се изразява така: около 50% от територията е разорена, 25 – 40% е спадът на населението. Само шведите по време на своите походи разрушават 2000 замъка, 18 000 села и 1500 градове – една трета от всичките в Германия. От една страна това е част от общата криза на Европа през ХVІІ век, но по оценки на съвременни историци традиционната печална картина е преувеличена. Има и изследвания, според които стандартът на живот всъщност се е повишил към 1660 г. спрямо 1600.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Тридесетгодишна война

[Hatshepsut]

Германски съюз (1815-1866)

Край на Свещената Римска империя

От 1640 г. Бранденбург-Прусия започва да увеличава своята сила под управлението на Фридрих Вилхелм. Вестфалският мирен договор, подписан през 1648 г. ѝ дава допълнителна мощ чрез завладяването на Източна Померания. Създава се форма на управление, базирана на абсолютизъм.

Германската империя през 1705 г.

През 1701 г. Фридрих Ванденбургски е коронован за крал в Прусия. От 1713 до 1740 г. крал Фридрих Вилхелм I, също познат като „краля войник“ създава високоцентрализирана териториална държава.

През това време Луи XIV, владетел на Франция, успява да завладее отделни части от Елзас и Горна Лотарингия (1678 – 1681) и нахлува и опустошава териториите на пфалцграфа (1688 – 1697). Луи XIV успява да се възползва от неприятностите на Империята с турците, които застрашават Австрия. „Кралят слънце“ в края на краищата се отказва от своите намерения относно пфалцграфа.

През 1683 г. турците са победени извън Виена от полска подпомагаща армия, водена от крал Ян III Собиески докато самият град е защитаван от имперски и австрийски войски под командването на Карл IV, дук на Лотарингия. Унгария отново е покорена и по-късно става нова дестинация за немски заселници. Австрия под властта на Хабсбургите развива голяма сила.

Във Войната за австрийското наследство (1740 – 1748) Мария Тереза успешно се преборва за наследяване на трона. Но в Силезийските войни и Седемгодишната война се налага тя да предаде Силезия на Фридрих II Велики, крал на Прусия. След Хубертсбургския мирен договор през 1763 г. между Австрия, Прусия и Саксония, Прусия се превръща в европейска велика сила. Това дава началото на борбата между Прусия и Австрия за водачество на Германия.

От 1763 г. срещу съпротивата от страна на аристократите и гражданите в Прусия и Австрия се оформя „просветèн абсолютизъм“, според който владетелят е „главен служител на териториалната страна“. Икономиката се развива и се провеждат законови реформи, включително премахване на мъченията и подобряване на статуса на евреите. През това време започва и освобождаването на селяните. Започва да се развива образованието.

През 1772 – 1795 г. Прусия взема участие в разделянето на Полша, заемайки западните територии на Жечпосполита, което води до векове на полска съпротива срещу германската власт. Френската революция подпалва нова война между Франция и някои от нейните източни съседи, включително Прусия и Австрия. След Базелския мир, подписан през 1795 г. с Прусия, западният бряг на Рейн е отстъпен на Франция.

Наполеон I Бонапарт възобновява войната срещу Империята. През 1803 г. чрез „Reichsdeputationshauptschluss“ (Германска медиатизация) той унищожава почти всички църковни и по-малки светски териториални държави, както и повечето от имперските свободни градове. В Югозападна Германия се създават нови средно големи държави. От своя страна Прусия придобива нови територии в северозападната част на Германия.

Свещената Римска империя формално престава да съществува на 6 август 1806 г., когато последният ѝ император Франц II абдикира. Неговото семейство продължава да се нарича „австрийски императори“ до 1918 г. През 1806 г. под протекцията на Наполеон се създава Рейнският съюз.

След като пруската армия е разбита от френските революционерски сили при Йена и Ауерщет, през 1807 г. се подписва Тилситският мирен договор. Чрез него всички пруски земи на запад от Елба преминават към Франция и се образува кралство Вестфалия под управлението на брата на Наполеон, Жером. Някои от териториите от Полша, завладени от Прусия, биват завзети от Варшавското херцогство.

От 1808 до 1812 г. в Прусия стават редица промени. фрайхер фом Щайн и фрайхер фон Харденберг провеждат реформи, включително закона за общинското управление, освобождаване на селяните и на евреите. Реформа на армията е предприета от пруските генерали Герхард фон Шарнхорст и Аугуст фон Гнайзенау.

През 1813 г. започват Войните за освобождение, след което следва и унищожаването на наполеоновата армия по време на неговия поход в Русия (1812). След Битката на нациите при Лайпциг Германия е освободена от френска власт. Рейнският съюз се разпуска.

Наполеон I най-накрая е победен при Ватерло от британския военачалник Артър Уелсли, граф на Уелинтън, и прусака Гебхард Леберехт фон Блюхер.

Общ преглед на Германския съюз

Германският съюз към 1815 г.

Германският съюз или Немската конфедерация (на немски: Deutscher Bund) е краткотрайно политическо обединение на германските държави, съществувало в периода 1815 – 1866. Образуването на тази конфедерация е следствие на разпускането на Свещената Римска империя. По време на Виенския конгрес е взето решение да не се образува нова единна германска държава, а всички съществуващи тогава немски страни да се сдобият с пълен суверенитет. Броят на немските държави и държавици вследствие на военни и политически конфликти е сведен до 39 – от тях 35 княжества и 4 свободни града. В новосформираната конфедерация влиза и Австрийската империя, а от нейните владения е образувана самостоятелната държава Белгия. Конфедерацията представлява съюз на всички немски територии.

Правомощията на конфедерацията са малки. Политическите субекти се обвързват с обща отбрана и са поддържали известен брой общи крепости. Предвидено е в случай на война да се формират общи войскови части. Това се случва само веднъж по време на войната с Дания за Княжество Шлезвиг-Холщайн.

Германският съюз има общ законодателен орган, наречен Диета. Седалището ѝ е в град Франкфурт на Майн, под формалното председателство на австрийския император. Законите, който Диетата приема, се отнасят главно до въпросите на отбраната и сигурността. Всяка намеса във вътрешните работи на държавите членки е неприемлива и отхвърлена. Германският съюз има и митническа уния (на немски: Deutscher Zollverein), която е образувана през 1834 г., по инициатива на Прусия.

Най-бурният момент на този отбранително-икономически съюз е по време на революциите от 1848/49 година, когато делегатите във Франкфурт, увлечени от национални чувства, планират да преобразуват съюза в нова, либерално-гражданска германска империя. Това движение, което ражда съвременното национално знаме на Германия, е разпуснато от пруския крал, който има други планове за обединение на Германия.

След заглъхването на плановете за реорганизация на Германския съюз идва и неговият край. През 1866 година, борещите се за надмощие сред немските държави Прусия и Австрия, си обявяват война, което слага край на Германската конфедерация. След победата на Прусия през 1867 г. е образуван Северногермански съюз, под пруска доминация, който ще послужи като непосредствен повод за пълното германско обединение четири години по-късно в единна Германска империя.

Френски период (1806-1815)

Европа през 1812г.

В немската историография терминът се появява през 19 век и придобива националистическа конотация. Влиза в употреба в Германия с популярния труд на Фриц Ройтер „Ut de Franzosentid“ (1860) и се използва заедно с концепцията за Erbfeind („наследствена вражда“), за да изрази антифренски настроения в контекста на формирането на германската национална идентичност и като такъв е използван по не-неутрален начин в Германската империя и Третия райх. След края на Втората световна война терминът се избягва и днес термините „Френски революционни войни“ и „Наполеонови войни“ са по-широко използвани.

След битката при Аустерлиц и Войната на Третата коалиция, Наполеон разпуска Свещената Римска империя, анексира части от Австрия и някои германски държави към Франция и формира германските държави в Рейнската конфедерация. Наполеон е техен „защитник“, но тъй като Конфедерацията е предимно военен съюз, външната им политика е изцяло под френски контрол и от държавите се изисква да снабдяват Франция с голям брой войски. Опасенията относно масовата военна служба (levée en masse) също провокират въстание, известно като Селската война през 1798 г. в днешните Белгия и Люксембург. В Германия Наполеон формира Великото херцогство Берг и Кралство Вестфалия, които той предоставя на генерал Йоахим Мюрат и на брат си Жером Бонапарт. Австрийските Нидерландии (Дьо-Нет, Дил, Жемап, Лис, Форе и Еско) и принц-епископството на Лиеж (Долен Мьоз, Самбр е Мьоз, Урт) са анексирани и стават департаменти на Франция.

По време на френската окупация е въведен Наполеоновия кодекс, по време на който германският народ се запознава с идеалите на Френската революция, включително национализма. В Прусия това води до конституционни, политически, социални и военни реформи, които се оказват критични в последвалата война срещу Наполеон (историкът Ханс-Улрих Велер описва този процес като отбранителна модернизация). Реформи са проведени и в държавите от Конфедерацията Рейн, Берге и Вестфалия, което е причинено от финансови и наборни задължения към империята.

В самата Конфедерация вече е имало въстания срещу френското управление, а след поражението на французите по време на нахлуването в Русия, командирът на пруския корпус Йорк подписва примирие с Русия. Политически мотивираните народни песни, появили се през този период, включват „Песента на бягството“ и „Песента на Андреас Хофер“.

Френският период допринася значително за появата на идеята за единство и национално съзнание в Германия. Много региони с различните си диалекти намират в борбата срещу френската окупация „немски език“ като общ термин за антифренски настроения или свобода. Фестивалът във Вартбург през 1817 г. е свидетел на раждането на първите истински студентски движения, с братства и студентски организации, които приемат черно, червено и златно за свои цветове. През този период желанието за свобода от правителството е потиснато до Мартенската революция от 1848 г. и формирането на първия германски парламент, въпреки че не всички германоезични територии участват. С прехода на Франц II от владетел на Свещената Римска империя към владетел на Австрия възниква и политически разрив между Прусия и Австрия, който полага основите за изключването на Австрия от германския въпрос.

Създаване и история на Германския съюз

Съюзът е основан на 8 юни 1815 г. на Виенския конгрес като наследник на Свещената Римска империя, която се разпада през 1806 г. Първоначално Германската конфедерация включва 39 държави, но до 1866 г. (към момента на разпадането ѝ) в нея остават само 32 държави, традиционно за Германия отличаващи се с изключително разнообразие от държавни форми.

Съюзът включва: една империя (Австрия), пет кралства (Прусия, Саксония, Бавария, Хановер, Вюртемберг), херцогства и княжества, както и четири града-републики (Франкфурт, Хамбург, Бремен и Любек).

Както и в предишни времена, този Германски съюз включва територии под чужд суверенитет - на краля на Англия (Кралство Хановер до 1837 г.), на краля на Дания (херцогствата Холщайн и Сакс-Лауенбург до 1864 г.), на краля на Нидерландия (Великото херцогство Люксембург до 1866 г.).

Безспорното военното и икономическо превъзходство на Австрия и Прусия им дава ясен политически приоритет пред останалите членове на съюза, въпреки че формално се провъзгласява равенството на всички участници. Същевременно редица земи от Австрийската империя (Унгария, Далмация, Истрия и др.) и Кралство Прусия (Източна и Западна Прусия, Познан) са напълно изключени от съюзната юрисдикция. Това обстоятелство за пореден път потвърждава специалното положение на Австрия и Прусия в съюза.

Прусия и Австрия са включени в Германския съюз само с онези територии, които вече са били част от Свещената Римска империя. Територията на Германския съюз през 1839 г. е около 630 100 км² с население от 29,2 милиона души.

След Австро-пруската война (17 юни – 26 юли 1866 г.) Германският съюз е разпуснат на 23 август в град Аугсбург.

Организационна структура

Германската конфедерация е международна организация (Völkerrechtlicher Verein), състояща се от 38 германски конфедеративни държави (deutsche bundesstaat). Най-висшият орган е Федералното събрание (Bundesversammlung), чиито заседания се провеждат във Франкфурт на Майн. В пълен състав (Пленум) (69 гласа, всяка държава има от 1 до 4 гласа) заседанията на Федералното събрание се провеждат много рядко, като основно всички решения се вземат на тясно заседание (Engern Versammlung) (17 гласа), в което големите държави имат самостоятелни гласове, а малките се обединяват в курии. Председател на Федералното събрание е представител на Австрия, в негово отсъствие - представител на Прусия, в отсъствие на последната - представител на Бавария. По време на годишната пауза на заседанията на събранието (4 месеца) се сформира ваканционен комитет (Ferien-Ausschuss), състоящ се от двама упълномощени представители и председател. Споровете между отделни германски федерални държави се разглеждат от Австрийския парламент (Austrägalnstanz).

Всяка от обединените в съюза държави има суверенитет и собствена система на управление. В някои се запазва абсолютизмът, в други функционират нерегулярни съсловно-представителни органи, а само в седем са приети конституции, които ограничават властта на монарха (Бавария, Баден, Вюртемберг, Хесен-Дармщат, Насау, Брауншвайг и Сакс-Ваймар).

Германската конфедерация съществува до 1866 г. и е ликвидирана след поражението на Австрия в Австро-пруската война (до 1866 г. включва 32 държави). Единственият ѝ член, който запазва независимост и не претърпява нито една промяна на режима, е Княжество Лихтенщайн.

Германската конфедерация преди избухването на Австро-пруската война от 1866 г.

Външна политика

В Германското федерално събрание са акредитирани както пратеници на отделни държави от съюза (Бавария, Австрия, Хамбург, Бремен и Любек), така и пратеници на чужди държави - Франция, Сардиния (от 1862 г. - Италия), Нидерландия, Дания, Швеция, Великобритания, Русия, Испания, Съединените американски щати, от 1840 г. - Белгия; Федералното събрание не е имало свои собствени пратеници в чужди държави. От държавите в съюза Австрийската империя, Кралство Прусия, Кралство Бавария, Кралство Саксония, Кралство Вюртемберг, Великото херцогство Баден и ханзейските градове са имали свои собствени посолства както в чужди държави, така и в други държави от съюза. В тези държави от съюза е имало и посолства на чужди държави.

https://bg.wikipedia.org/wiki/История_на_Германия Германски_съюз

https://bg.wikipedia.org/wiki/Германски съюз

https://ru.wikipedia.org/wiki/Французский_период

https://ru.wikipedia.org/wiki/Германский_союз

[Hatshepsut]

Германска революция (1848 – 1849)


Тържества в Берлин след уличните боеве от 19 март 1848 г.

Революцията от 1848–1849 г. в Германия (на немски: Deutsche Revolution von 1848/49), или Мартенската революция (на немски: Märzrevolution), са революционни събития, продължили от март 1848 г. до края на лятото на 1849 г. на територията на Германския съюз и станали част от буржоазно-демократичните и националните въстания в повечето страни от Централна Европа.

Основната вътрешна причина е въпросът за обединението на Германия, премахването на намесата на князе, управляващи феодални сили в икономическия живот на германските държави, отваряйки пътя за по-нататъшното развитие на капиталистическите отношения. Идеята за обединение на Германия е широко разпространена сред либералната буржоазия.

По време на революцията е създаден първият изцяло германски парламент - Франкфуртското национално събрание, и е премахната цензурата.

Ход на събитията през 1848г.

След получаване на новината за Февруарската революция от 1848 г. във Франция, в началото на март избухват вълнения в различни германски провинции – Баден, Вюртемберг, Бавария, Хесен-Дармщат, Саксония и други – като граждански събрания отправят петиции до монарсите или камарите за свобода на печата, съдебен процес със заседатели и свикване на изцяло германски парламент. Монарсите побързали да отстъпят и разпуснали предишните консервативни правителства; тяхното място било заето от така наречените мартенски правителства, съставени от лидерите на либералното движение.

Вълненията в Бавария започват на 4 март 1848 г. На 6 март крал Лудвиг I Баварски отстъпва пред някои от исканията на революционерите и назначава по-либерален кабинет. На 11 март, под натиск от консервативния католически лагер, кралят изгонва любовницата си танцьорка Лола Монтес, която се намесва в държавните дела. Когато става известно, че танцьорката се е завърнала, избухват нови вълнения, принуждавайки краля да абдикира в полза на сина си Максимилиан II.

Във Великото херцогство Хесен, херцог Лудвиг II и неговият министър-председател Карл дьо Тил бързо се поддават на уличния натиск. Великият херцог абдикира в полза на сина си Лудвиг III и почива няколко месеца по-късно. Хайнрих фон Гагерн става новият министър-председател, но скоро подава оставка, когато встъпва в длъжност във Франкфуртското национално събрание. Когато селяните и демократите се опитали да повдигнат въпроса за собствеността, между либералите и старите власти се сформира фактически съюз и революцията в Хесен приключва.

Революционните събития от март 1848 г. в Кралство Саксония довели до смяна на министри и някои либерални реформи. След като саксонският крал отхвърлил имперската конституция, приета година по-късно, на 28 март 1849 г., във Франкфурт, на 3 май в Дрезден избухва Майското въстание, което е потушено от правителствени войски.

Революционното движение е най-силно във Великото херцогство Баден. Още на 27 февруари 1848 г. в Манхайм се провежда народно събрание, на което са предложени основните искания на революцията. Баденските революционери, особено силно представеното им радикално демократично крило, поискали най-мащабни промени: премахване на аристократичните привилегии, въоръжаване на народа, прогресивен данък върху доходите, а също така се обявили за федерална германска република. В Хайделберг (Баден) на 5 март 1848 г. група германски либерали започнали да се подготвят за избори за германския парламент.

По същото време в столицата на Прусия, Берлин, започват народни събирания. На 13 март тълпа от хора, завръщащи се от събиране в Тиргартен, се сблъсква за първи път с войници пред Бранденбургската врата. На 15 и 16 март има безредици, като има убити и ранени. Кралят на Прусия, Фридрих Вилхелм IV, прави отстъпки: на 18 март обявява свикването на обединен Ландтаг и премахването на цензурата. Тълпа от хора се събира пред двореца, ентусиазирано поздравявайки краля; но поради някакво недоразумение, отряд драгуни с извадени саби се врязва в тълпата. Започва битка, която продължава цяла нощ; в нея участват работници от различни фабрики, както и студенти; сред бойците има дори жени и деца. До сутринта народът отблъсква войските; кралят им нарежда да напуснат Берлин и дава амнистия на всички политически затворници (включително поляци). В речи и прокламации той заявява, че „отсега нататък започва нова славна история за германската нация“ и че иска да стане конституционен суверен начело на общото германско отечество, свободно и обединено. Въпреки това, започват разногласия сред самите революционери. 14 000 берлинчани, много от които са участвали в битката на 18 март, девет дни по-късно представят на краля петиция за връщане на войските в Берлин. Това е отговор на работническо събрание, проведено предния ден, на което са отправени искания за министерство на труда, нормален работен ден и др.

Църквата Свети Павел във Франкфурт на Майн

Парламентът е свикан на 31 март във франкфуртската църква „Свети Павел“. Членовете му призовават за свободни избори за изцяло германски парламент, с което повечето германски княжества се съгласяват. След изборите, общогерманският парламент открива първата си сесия на 18 май. Поради факта, че сред 586-те депутати имало много професори (94), учители (30) или такива с университетско образование (233), той получил прякора „професорски парламент“ (на немски: Professorenparlament).

Националното събрание на заседание в църквата „Свети Павел“. Робърт Блум на подиума. Юни 1848 г.

Общо около 400 депутати сформирали няколко политически фракции, обикновено кръстени на местата, където членовете им се срещали:

Кафе „Милани“ - десни/консерватори (40)
Казино - дясно-центристки/либерални консерватори (120)
Ландсберг - центристи/либерали (40)
Вюртембергер Хоф - ляво-центристки (100)
Дойче Хоф - леви/либерални демократи (60)
Донерсберг - крайно леви/демократи (40)

След като провъзгласил ерцхерцог Йоан за администратор на държавата, не без помощта на либералния политик Хайнрих фон Гагерн, парламентът започнал да създава модерна конституция като основа за обединена Германия.

От самото начало основните въпроси били регионализмът, подкрепата на местните въпроси пред общогерманските и австро-пруските конфликти. Ерцхерцог Йохан Баптист на Австрия е избран за временен държавен глава (имперски викарий, Reichsverweser), което е опит за създаване на временна изпълнителна власт. Повечето германски княжества обаче не признават новото правителство. Отсега нататък слабостта на парламента е реакцията. Германският парламент губи голяма част от репутацията си в очите на германската общественост, когато Прусия подкрепя собствените си политически намерения по въпроса за Шлезвиг-Холщайн без предварителното му съгласие. Същото се случва, когато Австрия потушава народното въстание във Виена с военна сила.

Въпреки това започват дискусии за бъдещата конституция. Основните въпроси са:

• Трябва ли германската част на Австрия да бъде включена в обединена Германия и съответно конституционно да отдели тези територии от останалата част на Хабсбургската империя („Великогермански път към обединение на Германия“) или Австрия трябва да бъде изключена, като водещата роля се дава на Прусия („Малогермански път към обединение на Германия“)? В крайна сметка въпросът е решен, когато държавният канцлер на Австрийската империя въвежда централизирана конституция за цялата Австрийска империя, което принуждава депутатите да се откажат от надеждите си за „Велика Германия“.
• Трябва ли Германия да стане наследствена монархия, изборна монархия или република?
• Трябва ли Германия да стане федерация от относително независими държави или централизирана държава?

Събитията скоро започнали да изпреварват дискусиите. На 14 юни тълпа от бедни хора ограбва оръжеен склад в Берлин. Депутатът Роберт Блум е изпратен във Виена от своите леви политически колеги, за да разбере подробностите за потушаването на народното въстание там с военни средства. Р. Блум участва в улични боеве, арестуван е и екзекутиран на 9 ноември, въпреки претенциите си за имунитет като член на парламента във Франкфурт.

Въпреки че постиженията на Мартенската революция са ликвидирани в много германски княжества, дискусиите в парламента продължават, като все повече се губи контакт с обществеността.

През декември 1848 г. „Основните права за германския народ“ провъзгласяват равенството на всички граждани пред закона.

Ход на събитията през 1849 г.

На 28 март 1849 г. проектът за конституция е окончателно приет. Новата Германия трябвало да се превърне в конституционна монархия, а титлата държавен глава („Император на германците“) трябвало да бъде наследствена и да се носи от съответния крал на Прусия. Това предложение било подкрепено с не повече от 290 гласа „за“, останалите 248 депутати се въздържали. Конституцията е приета от 29 малки държави, но не и от Австрия, Прусия, Бавария, Хановер или Саксония. Императорската корона е предложена на краля на Прусия Фридрих Вилхелм IV, който я отказва, не желаейки да я приеме от ръцете на революционерите и при условията, определени от конституцията.

В защита на декретите на парламента на различни места (особено в Саксония и Баден, но също и в Баварския Пфалц и в Елберфелд) се провеждат народни въстания, но те скоро са потушени с помощта на пруски войски.

Общогерманският парламент, значително намален по размер, решава на 30 май 1849 г. да премести заседанията си в Щутгарт, където заседава до 18 юни, когато този остатъчен парламент (на немски: Rumpfparlament) е разпръснат с военна сила.

Разпускането на парламента, 18 юни 1849г.

На 22 май 1849 г. Националното събрание на Прусия започва работата си в Берлин, но не успява да направи нищо сериозно. Фридрих Вилхелм IV отлага заседанията на камарите и ги премества от Берлин в Бранденбург. Депутатите не искали да се подчинят на това решение и се опитали да се съберат в различни сгради в Берлин, но били разпръснати от войници. На 5 декември те се събрали в Бранденбург, за да протестират срещу действията на правителството, което отговорило с разпускане на събранието. След това кралят издава конституция и избирателен закон, основани на имуществен ценз (трикласова система).

Хронология на събитията 1848г.

27 февруари 1848: Вдъхновено от Февруарската революция във Франция Манхаймското събрание формулира петиция към управлението в Карлсруе с така наречените мартенски искания, което е предвестникът на Мартенската революция в държавите от Германския съюз.
1 март: Започва Мартенската революция в Баден с окупирането на сградата на баденския парламент в Карлсруе.
4 март: Начало на Мартенската революция в Бавария с въстанията в Мюнхен.
5 март: Състои се Хаиделбергското събрание.
6 март: Начало на Мартенската революция в Прусия с първи бунтове в Берлин.
13 март: Начало на Мартенската революция във Виена с нахлуването в сградата на парламента; Клеменс фон Метерних си подава оставката и емигрира в Англия.
17 март: Милано обявява независимостта на Ломбардия от Австрия и присъединяването ѝ към кралство Сардиния.
18 март: В Берлин се стига до въоръжени сблъсъци между протестиращите граждани и военните. Истинското развитие на конфликта исторически не е известно. Стига се до улични и барикадни битки, довели до стотици убити, според данните: 303 души, от които 11 жени и 4 деца [1].
20 март: Баварският крал Лудвиг I си подава оставката в полза на сина си Максимилиан II. вследствие на размириците в Мюнхен и други градове в Бавария.
23 март: Венеция обявява независимостта си от Австрия и се обявява за република.
Началото на април: Начало на първата Пруско-датска война вследствие на националногерманските въстания в Шлезвиг и Холщайн. Дания претендира Шлезвиг да е датска провинция.
12 април до 20 април: Хекерското въстание в Баден е потушено на 20 април при Кандерн, в Шварцвалд. Фридрих Хекер, главният деец, отива в изгнание.
април–май: Въстание на познанските поляци против пруското господство под водачеството на Лудвиг Мирославски.
15 май: Второ Виенско въстание
17 май: Император Фердинанд I бяга под натиска на революционните вълнения от Виена към Инсбрук.
18 май: Франкфуртско национално събрание в църквата Свети Паул. Обявява се на първия общогермански демократичноизбран парламент. Той трябва да подготви германското обединение и да разработи конституцията на новата държава.
2 юни–12 юни: Славянският конгрес заседава в Прага и изисква преобразяването на дунавската монархия Австрия „в един съюз от равноправни народи“.
16 юни: Потушаване на въстанието в Прага от австлийски войски.
24 юни: Потушаване на Юнското въстание в Париж, Франция. След това в държавите от Германския съюз избухва контрареволюция и принуждава революционерите към дефанзива.
25 юли: Северноиталианските въстаници, под водачеството на кралство Сардиния, претърпяват поражение от австрийските войски в битката при Кустоза.
9 август: Подписано е примирие между Австрия и Сардиния.
26 август: Подписано е примирие между Прусия и Дания. Националното събрание трябва да се съгласи с договора от Малмьо най-късно до 16 септември и така да признае безсилието си. Кризата води до нови безредици във Франкфурт на Майн (Септемврийска революция) и в други немски градове.
12 септември: Републиканският национален водач Лайош Кошут става министър-президент на Унгария. На австрийския крал е анулирано името „Крал на Унгария“. Стига се до националнореволюционни бунтове срещу господството на Австрия.
18 септември: Бунтове срещу пруските и австрийските войски във Франция: Част от Септемврийската революция.
21 – 25 септември: 2-ро баденско въстание в Льорах; Густав Щруве на 21 септември провъзгласява Немската република, след което е арестуван.
6 – 31 октомври: Виенското Октомврийско въстание, след близо четири седмици, кърваво е потушено от кралските войски на Алфред I.
9 ноември: Робърт Блум, депутат във Франкфуртското национално събрание, вседствие на наказателните мерки срещу австрийските революционери във Виена, е разстрелян с демонстративно пренебрегване на детутатския имунитет.
21 ноември: Основаване на Централния мартенски съюз като общодържавна републиканска организация.
2 декември: Австрийският крал Фердинанд I подава оставка и отстъпва трона на племенника си Франц Йосиф I.
27 декември: Националното събрание във Франкфурт гласува основнте човешки права.

Хронология на събитията 1849г.

февруари–март: Нови въстания в няколко австрийски области в Северна Италия. Най-вече революционният преврат срещу херцог Леополд II в Тоскана довежда до война между Австрия и Сардиния.
23 март: Нови поражения на северноиталианските революционери и кралство Сардиния срещу австрийската армия в битката при Новара.
28 март: След множество оспорвани дебати Националното събрание признава новата конституция, подписана в църквата „Свети Паул“.
3 април: Пруският крал Фридрих Вилхелм IV. отхвърля предложената му от Националното събрание императорска корона. Така германското обединение и конституция са провалени.
14 април: Унгария обявява независимостта си от Австрия и се провъзгласява за република. Впоследствие се стига до унгарска война за независимост срещу Австрия.
3 – 9 май: Провъзгласяването на една саксонска република проваля дрезденското Майско въстание, бързо потушено от пруски войски.
11 май: Начало на размириците в баденския гарнизон в Ращат: Баденско Майско въстание.
1 юни: В Баден е провъзгласена републиката. Лоренц Брентано става председател на временното правителство. Пруски войски навлизат в Баден.
6 – 18 юни: Парламентът, като остатък от Националното събрание, заседава в Щутгарт, на 18 юни той е разпуснат от вютембергски войски.
23 юли: Събиране на данъци на Ращат от пруски войски, край на баденската революция и символичен завършек на Германската революция от 1848/49.
6 август: Милански мирен договор между Австрия и кралство Сардиния.
23 август: Австрийски войскови части разгромяват въстаналата република Венеция. Северна Италия отново в австрийски ръце.
3 октомври: Последните унгарски революционери капитулират при обсадата на Коморн.

https://ru.wikipedia.org/wiki/Революция_1848—1849_годов_в_Германии

https://bg.wikipedia.org/wiki/Германска_революция_(1848_–_1849)