История на Латвия

[Hatshepsut]

Латвия


Изглед от столицата на Латвия - гр.Рига

Латвия (на латвийски: Latvija, на ливонски: Leţmō), официално Република Латвия (на латвийски: Latvijas Republika, на ливонски: Leţmō Vabāmō), е държава в Североизточна Европа. Тя граничи с Балтийско море и е една от трите балтийски държави, заедно с Естония (343 km) и Литва (588 km), с които граничи на север и на юг съответно. Съседите ѝ на изток са Русия (276 km) и Беларус (141 km).

Латвия е демократична парламентарна република, разделена на 26 района.

На 20 септември 2003 г. на всенароден референдум латвийците гласуват за присъединяването на Латвия към Европейския съюз и на 1 май 2004 г. страната става член. На 29 март 2004 г. Латвия се присъединява към НАТО, заедно с още 6 източноевропейски държави. Латвия е сред основателките на Инициатива „Три морета“ през 2016 г.

До средата на двадесети век названието на страната на български е Летония. Смяната е част от по-широк процес на заместване на имената на много други държави с руски. Площта ѝ е 65 558 km², от които 64 590 km² суша и 968 km² водна площ.


География

Латвия заема петата най-висока част от земя, покрита с гори в Европейския съюз

Латвия заема най-западните части на Източноевропейската равнина и в топографско отношение не се различава много от съседните ѝ държави. Около 75% от площта ѝ е заета от равнини, останалите 25% са ниски хълмове и възвишения. Над една четвърт от територията на Латвия е годна за земеделие. В източните части на страната морени и образувания от ледниковия период предопределят пейзажа. Най-високата точка, връх Гайзинкалнс, има височина от 312 метра над морското равнище.

Обширни части от Латвия са покрити с гори. Има повече от 12 000 малки реки и над 3000 езера.

Плиткият Рижки залив се намира в северозападната част на страната. Столицата Рига е разположена на бреговете му, където река Даугава се влива в него. Други големи градове са Даугавпилс, нагоре по течението, и Лиепая – на балтийския бряг.

Латвийският климат е морски и умерен, с хладни лета и влажни умерени зими.


История

Селски и градски жители на Ливония, гравюра от 16 век

Известни през повечето време като Ливония, земите, които днес представляват Латвия, през 13 век попадат под влиянието на немския рицарски орден „Братя на меча“. Немските рицари донасят на местните ливонци усъвършенствани военни технологии, включително нови типове укрепления. През следващите 600 години различни части от територията на Латвия попадат под владение на различни чужди сили, включително Дания, Прусия, Жечпосполита, Швеция и Русия. Въпреки тези радикални промени, наследниците на немските рицари запазват своята автономия и оформят ядрото на латвийския елит, обществен ред и култура. Вторият значителен фактор при оформянето на латвийската нация е Руската империя. През 1710 г. Петър Велики започва кампания по завладяването на Прибалтика, която приключва през 1795 г. През следващите 200 години в Латвия се развива единствена по рода си социално-административна система: начело на стопанския, културен, обществен и местен политически живот е немската аристокрация, докато висшата политика и администрация се управляват от руската бюрокрация. Една част от латвийците възприемат немските традиции, докато друга част се ориентират към руския модел. Голяма част от тогавашната латвийска интелигенция е вдъхновена от светилата на академиите и институтите в Санкт Петербург. През втората половина на 19 век процъфтява латвийския национализъм, насочен към отхвърлянето на опитите за германизация и русификация. Развиват се изцяло латвийски елит и култура. Към края на века културният подем е последван и от икономически, най-вече заради благоприятното положение на Латвия в Руската империя. Към 1913 г. Рига вече е третото най-голямо пристанище в Русия, а стокообменът надхвърля този на пристанището в Санкт Петербург. След като Русия е опустошена от революцията и Първата световна война, Латвия обявява независимостта си на 18 ноември 1918 г. Още в предвоенните години в Латвия набира сила болшевизмът. Болшевиките управляват от края на 1918 до май 1919 г. Страната утвърждава независимостта си едва през 1920 г., когато спират сблъсъците между левите и десните сили и Съветска Русия признава суверенитета на Латвия. Последвалият период се характеризира както с политическа нестабилност, така и с икономическо развитие — инфлацията и външният дълг са ниски, износът е висок, субсидиите за селско стопанство са големи. Държавата е директен участник в много икономически отрасли. В същото време политическата система наподобява тази на Ваймарската република и не носи стабилност на страната. През 1934 г. Латвия става авторитарна държава под ръководството на центристкия политик Карлис Улманис. Той забранява опозиционните партии и налага цензура, но не провежда репресии — под управлението му за кратко са затворени само няколкостотин десни и леви активисти.Съветският съюз анексира страната под името Латвийска СССР на 17 юни 1940 г., като косвена последица от сключения през август 1939 г. Пакт Рибентроп-Молотов. В Латвия са разположени 30 000 съветски войници, същата съдба спохожда и останалите балтийски републики. Избухването на войната между СССР и Нацистка Германия довежда до репресии в новите съветски републики. Над 35 000 латвийци са депортирани в Сибир, много от тях умират там. С изключение на също толкова репресивната нацистка окупация от 1941 г. до 1944 г. през Втората световна война, Латвия остава съветска република, като Латвийска съветска социалистическа република. След смъртта на Йосиф Сталин през 1953 г. латвийските комунисти начело с председателя на Министерския съвет Едуардс Берклавс се опитват да прокарат по-националистическа политика. Тези опити не се харесват на централната власт в Москва и през 1959 г. в републиката е проведена чистка, а последвалите съветизация и руфисикация са много по-интензивни, отколкото в съседните балтийски републики. Реформите на съветския лидер Горбачов стимулират латвийското движение за независимост и на 21 август 1991 г. Латвия става независима държава. Оттогава тя върви по път на засилване на връзките си със Запада и става член на НАТО и на Европейския съюз през 2004 г.


Държавно устройство

Законодателният орган е стоместен Сейм (еднокамерен парламент), който се преизбира пряко от народа на всеки четири години. Президентските избори се провеждат отделно, също на четири години. Президентът се избира от Сейма. Той назначава министър-председател, който заедно с кабинета си образува изпълнителната власт.


Административно деление на Латвия

До 1 юли 2009 г. Република Латвия се е деляла на 26 района (латвийски: rajons (мн.ч. rajoni)), които са обединени в 4 исторически региона, 76 града, от които 7 града с републиканско подчинение (lielpilsētas; ед. ч. – lielpilsēta)

Исторически региони

Региони на Латвия

Латвийската конституция признава следните 4 историко-културни региона.

♦ Курземе, западната част от Латвия, състояща се приблизително от районите Лиепая, Кулдига, Талси, Салдус и Вентпилс.
♦ Земгале, централната част на Латвия. Граничи с Курземе на запад, с Рижкия залив и река Даугава на север и с Литва на юг. Състои се приблизително от районите Бауска, Добеле, Йелгава и Тукумс, както и от части от Айзкраукле, Даугавпилс, Йекабпилс, Огре и Рига.
♦ Видземе, означава Средната Земя, също така и Ливония, въпреки че включва само малка част от историческата област Ливония. Съвременният регион Видземе се състои от Шведска Ливония и Рига. Включва в себе си части от Алуксне, Цесис, Гулбене, Лимбажи, Мадона, Валка, Валмиера, Айзкраукле, Огре и Рига.
♦ Латгале, част от Ливония още от времето на Жечпосполита. Отговоря на днешните райони Балви, Краслава, Лудза, Преили, Резекне и части от Даугвапилс и Йекабпилс.

Градове с републиканско подчинение и райони на Латвия до 1 юли 2009 г.


Карта на административно-териториално деление на Латвия след 1 юли 2009 г.

Население

Според данните от 2020 година населението на Латвия е приблизително 1 907 000 души, а гъстотата на населението е 29,6 души на квадратен километър.

Етнически състав

Според статистиката около 62,1% от населението са латвийци и ливонци, 26,9% са руснаци, 3,3%- беларуси и 7,7% принадлежат към други националности (украинци, литовци, поляци, евреи, немци, естонци и цигани)

Относителната хомогенност на латвийското население винаги е била емблематична за страната, въпреки че в продължение на векове латвийският народ не е имал своя собствена държава. Това се потвърждава и по времето на двете световни войни, когато голяма част от балтийските германци се завръща в Германия, а през Втората световна война голяма част от населението, която била с еврейски произход била изпратена в лагери.

Сговорността и разбирателството между отделните етнически групи се запазили непроменени, въпреки бурните промени в малката балтийска република през целия 20 век и това е една от причините за сравнително бързия преход в страната.

Днес латвийците се радват на сравнително добри качество и стандарт на живот, които не спират да се подобряват. Правителството на страната води отговорна и демократична социална политика, имаща за цел да повиши жизнения стандарт в страната, резултатите от която са вече факт.


Култура

Латвия има богато културно и историческо наследство. Благодарение на мултикултурната смес между латвийски, руски, немски и др. традиции Латвия се характеризира с разнообразие, но в същото време – със своята оригиналност и неповторимост.

Латвийската култура се отличава с голямо богатство, развито благодарение на благоприятното географско положение на Латвия. През последното хилядолетие абсорбира фолклорната традиция и европейския и световен опит, като в същото време запазва типичните латвийски традиции и особености. Езическите традиции все още се почитат в много домакинства, особено по селата, където много добре е запазена самобитната култура – например на празника на лятното слънцестоене или Еньовден. На този ден на всички хълмове в Латвия се запалват огньове, на които хората с песни и празненства прекарват най-късата нощ на годината. Великден и Коледа се празнуват два пъти – като християнски празник и като езически. В същото време в Латвия се спазват традициите на християните и евреите, елементите на германските и славянските култури.

За разнообразието на местната култура и нейното мирно съжителство свидетелства фактът, че в Латвия може да посетите красиви храмове от различни вероизповедания: католически (Римокатолическата църква Св. Алберт, базиликата Аглона в селището Аглона), лютерански (Църквата Св. Петър в Рига), православни (катедралата Рождество Христово) и храмове за древни вярвания (Гребеншчиковска старообредна църква в Рига).

Това е само капка в океана на културно-историческото наследство на Латвия.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Латвия

https://bg.wikipedia.org/wiki/Население на Латвия

https://bg.wikipedia.org/wiki/Административно деление на Латвия

[Hatshepsut]

Праистория и Античност

Мезолит

Територията на Латвия започва да се освобождава от ледниците още около 14 000 г. пр.н.е. д., но едва около 9000 г. пр.н.е. д. тук се появяват първите заселници, което може да се види от находките на артефакти от културата Кунд, на базата на които впоследствие се формира културата Нарва. Заселниците не остават на едно място през цялото време, те се приближават до животните и водата. Обектите на Звейниеки, Кирсва са от мезолита. Y-хромозомните хаплогрупи R1b1a1a (xR1b1a1a2), Q1a2, I2a1, I2a2 и митохондриалната хаплогрупа U (варианти U4a1, U4b1a2, U5a1c, U5a2c, U5a2d, U5b1d1, U5b2a1a) са идентифицирани сред мезолитните обитатели на  Звейниеки. В проба I4439 (ZVEJ20, 5769-5628 пр.н.е.) са идентифицирани Y-хромозомната хаплогрупа R1b-M73>Y240021 и митохондриалната хаплогрупа U5b1d1.

Неолит

Представител на културата Нарва от Звейниеки, живял около преди 7,6 хиляди години., е идентифициран с варианта R1b1a1a-P297 на Y-хромозомната хаплогрупа R1b и митохондриалната хаплогрупа U2e1.

Около 5000 г. пр.н.е д. племената на гребеновидната керамика (чиито потомци са исторически ливи) идват тук.

Около 3500 г. пр.н.е д. пристигна нова вълна от мигранти - това е културата на бойните брадви, чиито носители очевидно говорята един или повече индоевропейски езици. Паметници на културата на шнуровата керамика и ладиевидни брадви в Латвия са известни главно по крайбрежието. В селището Абора 1 в басейна на езерото Любанс са открити шест погребения (Лозе, 1979). В гробището Звейниеки, разположено на северния бряг на езерото Буртниекс при устието на река Руя, са открити шест погребения. Гробището в Крейчи, разположено в източна Латвия, съдържа шест погребения (Zagorskis, 1961). Като цяло културата на бойните брадви е по-скоро транскултурен феномен, който обединява различни народи, тъй като обхваща огромна територия и често се припокрива с други археологически култури. Носителите на културата на бойните брадви се смесват с местното население и част от него е изтласкана на север. Невъзможно е надеждно да се прецени естеството на връзката между културата на бойните брадви и местното население. Последната фаза от съществуването на балтийското гробище Звейниеки II се характеризира с погребения с кехлибар в очните кухини и глинени маски на лицата, датиращи от 3450–3150 г. пр.н.е. (Денисова, 1996). На мястото Пурвциемс в района на Талси (края на 3-то хилядолетие - първата половина на 2-ро хилядолетие пр. н. е.) са открити пепел, фрагменти от керамика и дребни предмети от кремък и кехлибар. Глинените човешки фигурки вероятно са свързани с култа към предците. Мястото Ича, разположено близо до езерото Лубанас, съществува от края на 3-то хилядолетие до началото на 1-во хилядолетие пр.н.е.

Бронзова епоха

От III хилядолетие пр.н.е. тук започват да се заселват прабалтите - носители на културата на щрихованата керамика. Те донасят земеделието. Това е доказано чрез радиологичен анализ на възрастта на зърнен прашец, открит върху свещени камъни. Идентифицирани са жителите на селището Кивуткалнс (Kivutkalns) с Y-хромозомните хаплогрупи R1a1, R1a1a, R1a1a1b-Z645> R1a1a1b1a2-S466/Z280 и митохондриални хаплогрупи H1b, H1b2, H1c, H10a, H28a, J1b1a1, T1a1b, U5a1b, U5a1.

Предримска желязна епоха

Угро-финските народи, заселили се на територията на съвременна Прусия, Литва, Латвия и Русия преди балтите, се занимавали с риболов, лов и събирателство. Балтийските племена обработват земята и в крайна сметка изтласкват фино-угорските народи към морето, а след усвояване на морското дело - и на север. Римляните са имали косвена информация за Балтийския регион, тъй като са внасяли кехлибар оттам, който е бил пренесен в Рим по един от Кехлибарените пътища. Балтийски кехлибар също е открит в Персия и Индустан. В своя труд Germania римският историк Тацит споменава естиите (Aestiorum gentes – събирачи на кехлибар), които отглеждали жито и събирали кехлибар. Тези естийци, въпреки очевидното сходство на името със съвременните естонци, се считат от повечето съвременни автори за протобалти.

Римска желязна епоха

Западните балти са били слабо засегнати от масивните миграционни потоци в Европа през първите векове след Христа, особено по време на Великото преселение на народите. Балтите са били сравнително изолирани до идването на славяните, които, следвайки течението на реките на Русия на северозапад, са построили селищата, на мястото на които по-късно възникват Полоцк и Псков. Балтите са построили около 500 дървени замъка само на територията на Латвия. Между замъците са издигали сигнални кули. Това показва развита система за комуникации и контрол на териториите.

До 5 век балтите са практикували мотично земеделие.

Карта на балтийските и славянските археологически култури от 3-ти-4-ти век, съседните племена и държави и ареала от балтийски хидроними

Ранно средновековие

От началото на новата ера територията на Латвия се превръща в търговски кръстопът от запад на изток и юг - пътят от варягите към гърците. Това е един от пътищата, добре познати на ранносредновековните хронисти, простиращи се от Скандинавия до Византийската империя и минаващи през Латвия по река Даугава, която води до територията на древна Рус.

Но най-важните търговски пътища са пътищата на кехлибара, които започваха близо до бреговете на Балтийско море. По този начин кехлибарът стигна до Европа, Персия и Индия. До Средновековието кехлибарът е бил ценен повече от златото в редица региони.

Няма мащабна политическа организация. Балтите в Латвия са разделени на 4 големи племена:

♦ латгали и/или латиши, най-развитите социално-културни и най-многобройните. От тях идва името на Латвия
♦ курши, известни като „балтийските викинги“ заради войнствения си начин на живот и хищническите набези срещу съседните племена. Херцогството на Курландия е кръстено на тях
♦ сели (или селони)
♦ земгали, известни и със земеделския си начин на живот.

Карта на балтийските и славянските археологически култури от 5-6 век

https://ru.wikipedia.org/wiki/Древняя Латвия

https://ru.wikipedia.org/wiki/Балты

[Hatshepsut]

Средновековие

През 7 век в западната част на днешна Латвия, недалеч от съвременния град Лиепая, е имало скандинавски селища.

До 10 век населението на територията на Латвия усвоява технологията на грънчарското колело. Находките на арабски дирхами (започващи от втората половина на 9 век) свидетелстват за активизирането на търговско-икономическите връзки с далечни страни. Римските монети се появяват на територията на Латвия през 2 век от н.е.

Средновековните хроники записват пребиваването на финландски племена (ливи) и балтийски племена (курони, семигали, села, латгали) на територията на Латвия.

Реконструкция на латгалско селище от 9 век в Арайши

До XII век има редица протодържавни образувания: (Межотне, Тервете, Йерсика, Талава, Кокнесе и др.). Всяка от тези земи има поне един добре укрепен замък.

Княжествата Кокнесе и Йерсик са във васална зависимост от княжество Полоцк, което контролира търговския път по Западна Двина. Ливите, които живеят в самото устие на Двина (в Икскул), също плащат данък на княза на Полоцк. Земите на Талава и Ацеле плащат данък на псковския княз. В същото време принцовете и старейшините на семигалите и куронците са политически относително независими, въпреки че някои курони плащат данък на кралете на Швеция.

Карта на балтийските племена към края на 12-ти век

Населението на територията на днешна Латвия дълго време запазва езическите си вярвания. Едва в края на 12 век германските кръстоносци се опитват да християнизират ливите и други балтийски народи. През 1186 г. е основано първото епископство (в Икскюла), а през 1201 г., по указание на епископ Алберт, е основана Рига, която става център за разпространение на християнската вяра.

Ливонски орден (1202-1561)


Карта на Ливония от 16-ти век

До края на 13 век територията на днешна Латвия е завладяна от кръстоносците на Ордена на меченосците (от 1237 г. - Ливонският орден) и става част от Ливония. В Ливония се появява мрежа от каменни замъци, които са използвани от завоевателите като крепости. Кръстоносците донасят католицизма със себе си; управляващите класи (благородничеството и духовенството) се формират от германците, които се заселват тук, а немските бюргери стават основата на градското население. До 15 век местните селяни запазват относителна си свобода и често са наемани във военните структури на ордена, но към края на 16 век всички селяни стават крепостни.

Ливония (от латински Liuónia, латвийски Livonija, ливски Līvõmō, естонски Líivimaa - „земя на ливите“), Ливония (от немски Lívland), ливска земя - историческа област (от 2-ра четвърт XIII век до 1561 г. Ливонска конфедерация) на територията на съвременните Латвия и Естония.

Земята е кръстена от германските рицари-кръстоносци на името на едно от угро-финските племена, живеещи на тази територия по това време - ливи.

През 1184 г. августинският монах Мейнард пристига с търговци на бреговете на Двина за мисионерска работа и получава разрешение да проповядва от княз Владимир от Полоцк. Обръщането към християнството на местните езичници напредва много бавно, въпреки че покровителят на Мейнард, архиепископът на Бремен Хартвиг II през 1186 г. издига Мейнард в ранг на епископ и създава първата епархия в Ливония под негово командване. На 1 октомври 1188 г. папа Климент III одобрява Мейнард за „епископство на Икскул в Рус“ (в Рутения), подчинявайки го на Бременското епископство и неговия глава Хартвиг II.

През 1190 г. папа Климент III позволява на Мейнард да вземе под свое командване всички монаси и свещеници от ордена. През април 1193 г. новоизбраният папа Целестин III в писмото си изразява още по-голяма подкрепа за мисията, като дава на всички поклонници опрощение (индулгенция).

Въоръжената мисия започва по време на управлението на втория епископ Бертолд, но през 1198 г. Бертолд е убит в битка с ливите и едва неговият наследник, епископ Алберт I от Рига (Алберт фон Буксгевден), привежда местните жители в подчинение, сключвайки мир с тях и основавайки (1201 г.) града-крепост Рига. През 1202 г., за военна защита на завоеванията в Ливония, колегата на епископа Теодорих основава Ордена на меченосците. Разпространявайки християнството в югоизточна Ливония, Алберт отначало плаща данък на принцовете на Полоцк, но след като завладява васалните княжества на Полоцк Кукейнос и Герсик (1205 г.), спира тези плащания. Алберт отстъпва една трета от завладяната Ливония на рицарите и оттогава Полоцк губи влиянието си в Ливония.

Ливонската конфедерация към 1260г.

От първата половина на 13 век започва да се нарича конфедерация Ливония, състояща се от 5 специфични административно-териториални единици, които са в сферата на влияние на трите основни политически сили, по един или друг начин действащи в този регион: Ливонският орден, Ватикана, действаща чрез архиепископите и ръководен от римския папа, както и германското благородничество. Териториално земите са разделени по следния начин: земите на Ливонския орден, архиепископството на Рига, както и епископствата на Курландия, Дерпт и Езел-Вик, които номинално са били под влиянието на папата и германския император. Официално Ливония се нарича Terra Mariana (буквално преведено от латински - "Земята на Дева Мария").

С образуването на херцогството на Курландия Ливония започва да се нарича територията на съвременна северна Латвия до Западна Двина и нейния приток Айвиексте и южна Естония, които попадат под властта на Жечпосполита, а по-късно - Швеция. В този последен, стеснен смисъл терминът „Ливония“ постепенно е заменен с друг – „Ливландия“ (нем. Livland).

След обединението на Ордена на меченосците с Тевтонския орден през 1288 г. се формира Ливонската провинция на Тевтонския орден. Поражението на Тевтонския орден в битката при Грюнвалд през 1410 г. и Тринадесетгодишната война от 1454-1466 г. допринасят за отслабването на влиянието на Тевтонския орден в Ливония. Скоро Ливонският орден се отървава от феодалната зависимост от епископите и по време на битката срещу тях се бие с датчани, шведи, руснаци, литовци и поляци. През 1442 г. в Нарва е сключен мирен договор между магистъра на Ливонския орден и представителя на новгородците, болярина Йосиф.

През 1552 г. лутеранството е въведено в Рига, а по-късно и в Ревел. Оттогава датира началото на упадъка на Ордена.

Войната с руския цар Иван Грозни изтощава Ливония. През 1561 г. магистър Готард Кетлер признава краля на Полша и великия херцог на Литва Сигизмунд II Август за владетел на Ливония и Ливонският орден изчезва от страниците на политическата история. Кетлер е обявен за наследствен херцог на Курландия.

https://ru.wikipedia.org/wiki/История Латвии

https://ru.wikipedia.org/wiki/Балты

https://ru.wikipedia.org/wiki/Ливония

[Hatshepsut]

Латвия под властта на Жеч Посполита и Швеция (1561-1721)


Ливония в края на 17 век

Един от факторите за отслабването на Ливонския орден е Реформацията. Орденът е подчинен на главата на Римокатолическата църква, но повечето от членовете му са германци, вдъхновени от проповедите на Мартин Лутер. Краят на Ливония идва по време на Ливонската война, която започва с нахлуването на армията на руския цар Иван Грозни през 1558 г.

В същото време Полша се обявява за бастион на контрареформацията и католицизма. Шведският крал се обявява за покровител на лутераните. Така контрареформацията в Латвия води до полско-шведската конфронтация, която достигна своя връх в полско-шведската война (1600-1629 г.). В резултат на войната територията на съвременна Латвия е разделена между двете държави: Рига и Ливония стават шведски, докато Курландия и Латгалия остават в Жеч Посполита.

Прибалтийските владения на Швеция през 17-ти век

Краят на конфронтацията е сложен с идването на трета сила - Руското царство, което по време на Великата северна война през 1710 г. окупира територията на Естония и Ливония, а през 1721 г., според Нищадския мирен договор, юридически осигурява за себе си част от територията на съвременна Латвия, която преди това е принадлежала на Швеция (включително Рига).

https://ru.wikipedia.org/wiki/История Латвии

[Hatshepsut]

Латвия в състава на Руската империя (1721-1917)

Нищадски договор

Нищадският договор е споразумение, подписано на 30 август 1721 г. в югозападния финландски град Уусикаупунки (на шведски: Nystad, Нюстад, което буквално означава Нов град), между Русия и Швеция. Понякога се среща и като Нищадтски, Нойщадски или Нойщадтски договор. Утвърждава победата на Петър I в завършилата Велика северна война. Съгласно него Русия получава голяма част от Прибалтика и излаз на Балтийско море. Урежда търговията между двете страни. С този договор Швеция започва да губи мощта си в Северна Европа. Тя сключва договор с другите страни от войната в Стокхолм (през 1719 и 1720 г.) и във Фредериксборг (1720 г.).

По време на войната Петър I окупира всички шведски владения, разположени на източното Балтийско крайбрежие. Това включва шведската част на Ингрия (където през 1703 г. започва строежът на бъдещата руска столица Санкт Петербург), шведската част на Естония и на Ливония (които капитулират още през 1710 г.), и Финландия.

В Нюстад (Нищад) крал Фредерик I Шведски формално признава прехвърлянето на Естония, Ливония, Ингрия и Югоизточна Финландия (Кексхолмслен и части от Карелия) на Русия. В замяна получава два милиона златни талера, а Русия връща голяма част от Финландия на Швеция.

Договорът кодифицира правата на германо-балтийската аристокрация в Естония и Ливония да поддържат своята финансова система, съществуващата митническа граница, самоуправлението, лутеранското вероизповедание, както и упражняването на немския език. Това специално положение в Руската империя е препотвърждавано от всички руски цари, започвайки от Петър Велики (1682 – 1725) и свършвайки с Александър II (1855 – 1881).

Нищад показва яркото разместване в баланса на власт в Европа – времето на Шведската империя приключва и тя навлиза в Ерата на свободата, а Русия излиза на преден план като нова империя.


Получена по Нищадския мирен договор през 1721 г. и изкупена от Русия за 2 милиона ефимки (сребърни монети) Шведска Ливония (която включва северната част на съвременна Латвия и южната част на съвременна Естония) в Руската империя става част от Рижка губерния, а след това и Ливонска губерния.

През 1772 г., в резултат на първото разделение на Жечпосполита, Латгалия е присъединена към Русия, с течение на времето тези земи стават част от Витебска губерния. През 1795 г. херцогът на Курландия Петър Бирон, който е загубил своя суверен, полския крал, и е в конфликт с местното благородство, продава своите притежания на руската императрица Екатерина II за 500 000 червонца и годишна пенсия от 100 000 талера ( 50 000 червонца).

По време на нашествието на Наполеон френските войски временно окупират Курландия, но не успяват да превземат Рига. Малко след Отечествената война от 1812 г. крепостното право е премахнато в по-голямата част от територията на Латвия.

Рижското политехническо училище

През втората половина на 19 век балтийските земи са индустриализирани. През 1861 г. е построена първата железопътна линия между Рига и Динабург, която впоследствие е удължена до Витебск. През 1862 г. е основано Рижското политехническо училище, а през 1868 г. е открита първата руска гимназия Александровская, където на местните жители е осигурено преподаване на латвийски език. Това отваря пътя на латвийците към висшите учебни заведения на Руската империя и поставя основата за формирането на национална интелигенция.

Рига се превръща в най-големия индустриален център на Руската империя, където са построени много фабрики (включително известния руско-балтийски завод за вагони). Местният елит обаче, както и преди, се състои от балтийски германци. В същото време вълната на национално възраждане, която залива Европа, засяга и територията на съвременна Латвия - формират се кръжоци на т.нар. младолатвийци. Освен това се появяват и марксистки кръжоци.

Младолатвийци (на латвийски: jaunlatvieši) е латвийско национално либерално движение, възникнало в Руската империя през 1850-те години. Първоначално терминът е използван в унизителен смисъл от балтийските германци, в отговор на политическото и литературно движение „Млада Германия“.

Младите латвийци се противопоставят на опитите за асимилиране на латвийското население от германците, те искат равни права на латвийците с другите народи, призовават латвийците да развият модерно селско стопанство и собствена индустрия и да се стремят към икономическа независимост. Младите латвийци са против остатъците от крепостничеството и господството на немското благородничество. Движението допринася за формирането на националната идентичност на латвийския народ, също и за развитието на латвийския литературен език и култура, за създаването на национална литература. Основни идеолози на движението са публицистите Крисиянис Валдемарс, Каспарс Биезбардис, писателят и фолклорист Крисиянис Барон, поетът Юрис Алунанс, авторът на латвийския химн Карлис Бауманис и др.

Движението продължава до 1880 г. Счита се за първия „латвийско народно пробуждане“.

https://ru.wikipedia.org/wiki/История Латвии

https://bg.wikipedia.org/wiki/Нищадски договор

https://ru.wikipedia.org/wiki/Младолатыши


Не знам доколко статиите в руската уикипедия по този въпрос са обективни - излиза, че единствения враг и асимилатор на латвийците са били германците, а пък руснаците едва ли не са насърчавали латвийското национално самоопределение и възраждане, това лично на мен ми изглежда много съмнително, имайки предвид каква е била руската политика по това време в съседна Литва 

[Hatshepsut]

Борба за независимост

През септември 1917 г. в окупираната от германците Рига латвийските политически партии образуват коалиция - Демократически блок. В началото на декември 1917 г. латвийски организации сформират латвийския временен национален съвет във Валка.

На 24 декември 1917 г. (6 януари 1918 г.) съветската власт (т.нар. Република Исколата) е провъзгласена в частите на провинция Ливония и Витебск, които не са окупирани от германските войски, но скоро германските войски окупират цялата територия на съвременна Латвия.

На 28 януари 1918 г. в Стокхолм благородникът от Остзее Хайнрих фон Щрик връчва на представителя на Съветска Русия В. В. Воровски декларацията за независимост на германските благороднически събрания на Курландия, Ливония и Естония. Германците от Остзее обвиняват Русия в нарушаване на Нищадския договор от 1721 г. и се опитват да постигнат създаването на немска балтийска държава под протектората на Германия.

На 28 януари 1918 г. Временният национален съвет на Латвия (LVNS) се събира на второ заседание в Петроград. Резолюцията на съвета от 30 януари обявява, че Латвия трябва да бъде обединена, демократична и независима република. Това се случва тайно, тъй като болшевиките забраняват работата на LVNS. По-късно на тази декларация се позовават латвийски дипломати, търсещи международно признаване на новата държава.

На 18 февруари 1918 г. германската армия след тримесечно прекъсване подновява бойните действия на Източния фронт. Разложената руска армия не е в състояние да окаже сериозна съпротива и в рамките на десет дни германските войски окупират цялата територия на Латвия. Германската офанзива унищожава т. нар. Република Исколат.

Исколат (Изпълнителен комитет на Съвета на работниците, войниците и безимотните депутати на Латвия, Република Исколата, латв. Iskolats, Iskolata Republika) е кодовото наименование на латвийското съветско държавно образувание на територията на Видземе и Латгалия, окупирани от червени латвийски войници от 12 август (30 юли) 1917 г. до февруари 1918 г.

На 3 март 1918 г. в Брест-Литовск Съветска Русия подписва мирен договор с Централните сили – Германия, Австро-Унгария, България и Османската империя.

На 8 март 1918 г. Курландският ландтаг в Митау обявява възстановяването на херцогството на Курландия и Семигалия. Прогерманските кръгове се опитват да възродят държавното образувание, което да бъде тясно свързано с Германската империя.

Преди капитулацията на Германия в Първата световна война, на 5 ноември 1918 г., в окупираните територии под протектората на Германия е провъзгласено Балтийско херцогство.

На 18 ноември 1918 г. Народният съвет, представляващ редица латвийски партии и обществени организации, провъзгласява независимостта на Република Латвия, а също така формира временно правителство, оглавено от Карлис Улманис.

На 7 декември 1918 г. германският представител в балтийските държави Август Уининг, за да защити територията на Латвия от настъплението на Червената армия, сключва споразумение с правителството на Карлис Улманис за обявяване на Балтийския ландесвер за въоръжени сили на Република Латвия. Съгласно споразумението Ландесверът трябва да се състои от германски, латвийски и руски роти, а делът на латвийците трябвало да бъде 2/3 (това условие обаче никога не е изпълнено). Временното правителство на Латвия сключва сделка с германците, тъй като по това време няма средства за закупуване на оръжие и малките латвийски отряди не могат да устоят на Червената армия.


Балтийският ландесвер (на немски: Baltische Landeswehr, на латвийски: Baltijas landesvērs, на естонски: landesveer) или Балтийският фрайкорпс (Балтийско опълчение) са доброволчески въоръжени формирования, действали на територията на Латвия от ноември 1918 г. до март 1920 г. Състои се предимно от балтийски германци. Ландесверът се командва от майор Алфред Флетчър, по-късно британски подполковник Харолд Александър.

Основната задача на Landeswehr е била да се бори с болшевиките на територията на Латвия. Въпреки това, след като печели решителни победи срещу Червената армия, Ландесверът се сблъсква с националните армии на Латвия и Естония през 1919-1920 г.

Паметник на воините на Балтийския ландесвер. Горско гробище (Рига)

На 17 декември 1918 г. е издаден Манифестът на Временното работническо-селско правителство на Латвия за установяване на съветската власт, а на 22 декември 1918 г. В. И. Улянов (Ленин) подписва декрета на Съвета на народните комисари на РСФСР „За признаване независимостта на Латвийската съветска република“. На 3 януари 1919 г. Рига е окупирана от Червената армия. Провъзгласена е Латвийската социалистическа съветска република (SSRL).

Центърът на гр.Рига, октомври 1919г.

Не получавайки достатъчна подкрепа от германското ръководство, правителството на Улманис започва формирането на латвийски полувоенни части, независими от Ландесвера. И така, на 5 януари 1919 г. е организиран отделен латвийски батальон под командването на Оскар Калпакс (Колпак). В Южна Естония са създадени латвийски отряди, наброяващи около 9800 войници и офицери, по-късно обединени в Севернолатвийската бригада като част от естонските въоръжени сили. Успоредно с това военният министър на временното правителство изтегля латвийските роти от Ландесвера.

До началото на февруари 1919 г. Червената армия, в чиито редици има и латвийски стрелци, успява да окупира по-голямата част от територията на Латвия, с изключение на малък район около пристанищния град Либава, който остава под контрола на правителството на Карлис Улманис. Там са разположени и военните формирования на балтийските германци (Baltic Landeswehr), които включват и латвийската бригада (около 2 хиляди войници и офицери), които известно време подкрепят Улманис в борбата срещу болшевиките.

На 16 април 1919 г. в Лиепая частите на германския Ландесвер свалят правителството на Улманис, което се смята за антигерманско. Няколко дни по-късно сваленото правителство на Улманис се премества на парахода Саратов, който е специално пристигнал от Талин и е разположен в пристанището на Лиепая под защитата на британските военни. Под защитата на британски и френски военни кораби, корабът излиза на рейд и прекавра около два месеца в морето.

На 26 април 1919 г. командването на Ландесвера назначава за министър-председател на Латвия лутеранския пастор Андриев Ниедра, латвиец по националност, станал известен с острите си изказвания на страниците на латвийските вестници.

На 22 май германската желязна дивизия, Ландесверът и руският отряд на принц Ливен освобождават Рига от Червената армия и правителството на Ниедра се премества там. След превземането на Рига германското военно и политическо ръководство се опитва да създаде ориентиран към Германия политически режим в Латвия и насочва оръжията си срещу естонската армия и латвийските национални въоръжени формирования, които контролират северната част на Латвия.

Въпреки това на 23 юни 1919 г. естонската армия и латвийските полкове побеждават Ландесвера и Желязната дивизия край Цесис, в резултат на което на 29 юни прогерманското правителство на Ниедра е разпуснато, а самият Ниедра е принуден да избяга в чужбина. На 27 юни 1919 г. правителството на Улманис подновява дейността си в Лиепая.

На 2 юли в резултат на пробива на естонската армия, водена от Й. Лайдонер и латвийските полкове на отбранителната линия на Рига, е сключено примирие между командването на германските сили и естонската армия с участието на представители на Антантата. Според неговите условия до 5 юли 1919 г. последните части на Желязната дивизия напускат Рига, а частите на Ландесвера впоследствие са включени в състава на латвийската армия.

През септември 1919 г. бившият командир на германския корпус, граф Рюдигер фон дер Голц, с подкрепата на реваншистки сили сред ръководството на армията на Ваймарската република, организира набирането и прехвърлянето на руски войници и офицери в Латвия в затворнически лагери, от които е създадена Западната доброволческа армия под командването на полковник П. Р. Бермонд-Авалов. Западната армия включва и части от формално ликвидирания германски корпус на фон дер Голц. На 20 септември Бермонд-Авалов обявява, че е поел пълната власт в балтийските държави и отказва да се подчини на командващия Северозападната армия генерал Юденич. Западната доброволческа армия е победена от латвийски войски с помощта на флота на Антантата близо до Рига през ноември 1919 г., а самият Бермонд-Авалов бяга в Прусия.

В началото на 1920 г., по време на съвместното настъпление на латвийската и полската армия, Червената армия е изтласкана от Латгалия. На 11 август 1920 г. правителството на Латвия подписва мирен договор с РСФСР, според който съветското правителство е първото в света, което признава съществуването на независима държава Латвия. На 26 януари 1921 г. независимостта на Латвия е официално призната от страните победителки в Първата световна война (Антантата). На 22 септември 1921 г. Латвия, заедно с Литва и Естония, е приета в Обществото на нациите.

https://ru.wikipedia.org/wiki/История Латвии

https://ru.wikipedia.org/wiki/Исколат

https://ru.wikipedia.org/wiki/Прибалтийский ландесвер

[Hatshepsut]

Латвийска република (1918-1940)

Република Латвия (Първа латвийска република) е латвийска държава с републиканска форма на управление, съществувала в междувоенния период (1918-1940 г.).

Предистория

През септември 1917 г. в окупираната от германците Рига латвийските политически партии образуват коалиция - Демократически блок. В началото на декември латвийски организации най-накрая сформират Латвийския временен национален съвет във Валка.

На 24 декември 1917 г. (6 януари 1918 г.) съветската власт (т.нар. Република Исколат) е провъзгласена в частите на провинция Ливония и Витебск, които не са окупирани от германските войски, но скоро германските войски окупират цялата територия на съвременна Латвия. Преди капитулацията на Германската империя в Първата световна война, на 5 ноември 1918 г., по инициатива на балтийската аристокрация, в окупираните територии е провъзгласено Балтийско херцогство – държава под протектората на Германия.

На 28 януари 1918 г. Временният национален съвет на Латвия се събира на второ заседание в Петроград. Резолюцията на съвета от 30 януари обявява, че Латвия трябва да бъде обединена, демократична и независима република. В същото време Националният съвет пази в тайна решението от 30 януари, като се съгласява да не публикува текста в пресата. Той обаче се изпраща на чужди представители. По-късно на тази декларация се позовават латвийските дипломати, търсещи международното призвание на новата държава. Все пак би било преувеличено да наречем резолюцията от 30 януари декларация за независимостта на Латвия.

Провъзгласяване на Латвийската република на 18 ноември 1918г.

На 17 ноември 1918 г. Временният национален съвет на Латвия и Демократичният блок създават Народния съвет.

Латвия е единствената покрайнина на бившата Руска империя, която в резултат на Първата световна война губи половината от населението си, повечето от които са евакуирани в дълбините на Русия заедно с промишлените предприятия, напомня историкът и юрист К. К. Матвеев. В тази връзка икономиката на територията също се променя коренно, като загубва значителна част от своя производствен и интелектуален потенциал. От индустриална страната се превръща в аграрна, градското население силно намалява (от 40% през 1913 г. на 24% през 1920 г.). Ако в Рига преди войната, според преброяването на 5 декември 1913 г., е имало около половин милион жители, в Либау и Двинск повече от 100 хиляди, а в много други градове е имало повече от 10 хиляди жители, до 1938 г. техният брой не се възстановява.

Парламентарна република (1920-1934)

Основната задача на Народния съвет е провеждането на политически консултации и избори за Конституционно събрание. Народният съвет, като най-висш орган на Латвия, действа до началото на работата на Учредителното събрание (1 май 1920 г.).

На 7 февруари 1920 г. във вестник Valdības Vēstnesis (Правителствен бюлетин) е публикуван съставът на Централната и Окръжните избирателни комисии за изборите за Учредително събрание. На 17 февруари същият вестник публикува първата инструкция на Централната избирателна комисия „За изборите на Учредителното събрание на Латвия“. На 1 март районните избирателни комисии започват регистрацията на кандидатите за депутати.

Изборите за Учредително събрание се провеждат на 17-18 април 1920 г., в тях участват 84,9% (677 084) от избирателите.

Първото заседание на Учредителното събрание се открива на 1 май 1920 г. Янис Чаксте, адвокат, който по-късно стана първият президент на Република Латвия, е избран за председател на събранието.

На 5 май 1920 г. Учредителното събрание създава 26 депутатски комисии за изготвяне на конституцията на Латвия. Конституцията е приета от Учредителното събрание на 15 февруари 1922 г. Тя определя, че Латвия е свободна, независима, демократична република, в която властта принадлежи на народа на Латвия и решението за промяна на държавното устройство и международния статут (отказ от суверенитет, присъединяване към всяка друга държава и т.н.) може да бъде взето само самият народ на Латвия чрез референдум.

Една от първите задачи на новото правителство е разделянето на едрите поземлени имоти и разпределянето на земя на безимотните селяни. Още през 1920 г. Учредителното събрание създава комисия за подготовка на аграрна реформа. Максималният размер на имотите е определен на 50 хектара земя, всички излишъци са прехвърлени безплатно на безимотните. Парцелите за разпределение не трябва да бъдат по-малки от 10 хектара и повече от 22 хектара, въпреки че всъщност са разпределяни и по-малки парцели. Реформата продължава до 1937 г. и като цяло е успешна, осигурявайки бързо развитие на селското стопанство. Ако през 1920 г. 61,2% от селяните са били безимотни, то в средата на 30-те години такива са само 18%. Още през 1923 г. посевната площ надвишава предвоенното ниво.

На свой ред 84% от горите преминават в държавна собственост, което позволява на държавата да контролира дървообработващата промишленост.

На 9 юни 1922 г. е приет Избирателния закон. Той предвижда избори за Сейма на всеки три години. Избирателният праг, който партиите трябва да преодолеят, за да бъдат представени в Сейма, е нисък (2,5%). В резултат на това започва активен процес на формиране, разделяне и сливане на политически партии и движения, неизбежно свързан с взаимни упреци и клевети. Това увеличи вътрешната политическа нестабилност и доближава политическата криза.

Държавен преврат в Латвия (15 май 1934)

Държавният преврат от 15 май 1934 г. (на латвийски: Ulmaņa apvērsums) е противоконституционно завземане на властта в Латвия от министър-председателя Карлис Улманис, който суспендира конституцията и разпуска Сейма. Ликвидирани са всички политически партии в държавата и много вестници са закрити.

К.Улманис придружен от министрите на Латвия, снимка от 1934г.

В нощта на 15 срещу 16 май 1934 г. всички правителствени сгради в Рига са окупирани от войска, полиция и айзсарги. Публикувана е заповед, подписана от министър-председателя Улманис и военния министър генерал Балодис, за обявяване на военно положение в цялата страна за 6 месеца (удължено до 1938 г.). В същото време дейността на Сейма беше спряна, докато не се извърши „реформата“ на конституцията (Сеймът никога не беше възстановен). Президентът на държавата Алберт Квиесис получава възможността да остане на поста до изтичането на конституционните правомощия, до април 1936 г.

Spoiler

Айзсарги (на латвийски Aizsargi – „защитници“) е паравоенно формирование в Латвия през 1919-1940 г., създадено по модела на финландската паравоенна организация Шуцкор.

Създадена на 20 март 1919 г. с указ на временното правителство на Латвия и министъра на вътрешните работи Микелис Валтерс като организация за самоотбрана в селските райони. Изпълнява функциите на спомагателни полицейски сили (изразяващи се в помощ на полицията при обиски и арести, патрулиране на пътища, борба с бандитизма, грабителите след гражданската война) и армия (във военно време) - тоест изпълнява функцията на Национална гвардия. Айзсаргите в граничната зона изпълняват спомагателна гранична служба. Към организацията могли да се присъединят граждани мъже от 20 годишна възраст (след служба в армията) до 60 години от всяка националност.

През 1921 г., във връзка с приключването на военните действия и настъпването на мирна обстановка, със заповед на Министерството на вътрешните работи организацията се преобразува в обществена организация (вече не на задължителни, а на доброволни начала), избраният Управителен съвет (Aizsargu valde) е върховният управителен орган. Управителният орган е избран на конгреса (Latvijas aizsargu kongress). Уставът от 26 август 1923 г. определя, че според начина на действие организацията е подчинена на Министерството на вътрешните работи, а в случай на война, като опълчение, на Министерството на войната. До 1936 г. няма отделен закон за правния статут на организацията. Действията на айзсаргите се определят от инструкциите на Министерството на вътрешните работи. Правният статут на организацията се определя от:

Организационен закон (1936)
Устав на Министерството на обществените работи, 3 параграф 1 от частта за статута на организацията на Aizsargi (1937)
Инструкция на министъра на правосъдието до министъра на обществените работи за статута на организацията Aizsargi (1937 г.)
Правила за структурата на организацията на Aizsargi, за задълженията, правата и обучението на Aizsargs (1938)
Организацията Aizsarg е разпусната след навлизането на съветските войски в Латвия на 20 юли 1940 г.

През годините на германската окупация на Латвия дейността на организацията Aizsargi, както и носенето на нейната униформа, също са забранени.

[затвори]

Превратът е безкръвен, обществото не протестира.

Около 2000 души са арестувани, включително повечето от лидерите на Латвийската социалдемократическа работническа партия. Повечето скоро са освободени, най-дългият срок на ареста не надвишавал една година.

През 1935 г. специалистът по конституционно право К. Дишлерс предлага разбиране за преврата като прилагане в публичното право на института за действие в чужд интерес без заповед (лат. negotiorum gestio).

В съветската историография превратът в Латвия е наречен фашистки. Английските историци П. Дейвис и Д. Линч описват събитията като завземаване на властта от фашисткия селски съюз и превръщането на Улманис в диктатор.

Паметник на Карлис Улманис в гр.Рига

На 15 май 1934 г. ръководителят на правителството на Латвия Карлис Улманис извършва държавен преврат, установявайки авторитарен режим. Той разпусна парламента, част от депутатите са временно арестувани, всички политически партии са забранени и започва да се води подчертана националистическа политика. Подпомага се селското стопанство, инвестират се средства в изграждането на нови заводи (VEF, Ford-Vairogs), изграждат се обекти с републиканско значение (хидроелектрическа централа Кегум, санаториум Кемери), националната култура, образованието и изкуството се подкрепят активно. Карлис Улманис е наречен водач на народа.

На 7 юни 1939 г. в Берлин латвийският външен министър Вилхелмс Мунтерс и германският външен министър Рибентроп подписват Договор за ненападение, в който страните се задължават да не използват сила една срещу друга при никакви обстоятелства. Споразумението съдържа секретна клауза, според която Латвия се задължава да предприеме „със съгласието на Германия всички необходими военни мерки за сигурност по отношение на Съветска Русия“.

На 23 август 1939 г. СССР и Германия подписват Договора за ненападение между Германия и Съветския съюз и секретния допълнителен протокол към него за разграничаване на сферите на взаимен интерес в Източна Европа в случай на „териториално-политическо преустройство“ ." Протоколът предвижда включването на Латвия в сферата на интересите на СССР. През 1939-1941 г., според съветско-германските споразумения, повечето от балтийските (Остзее) германци, живеещи в Латвия, се преселват в Германия.

https://ru.wikipedia.org/wiki/Латвийская Республика

https://ru.wikipedia.org/wiki/Государственный переворот в Латвии (1934)

https://ru.wikipedia.org/wiki/Айзсарги

[Hatshepsut]

"Латвия за латвийците"


Привърженици на идеята "Латвийска Латвия" в наши дни

„Латвийска Латвия“ (latviska Latvija), „Латвия за латвийците“ (Latvija latviešiem) – лозунги, провъзгласени от латвийския политик Карлис Улманис след преврата на 15 май 1934 г. и които маркират официалния курс за доминиране на латвийците нация в националната държава, осигурявайки й предимства в културната и икономическата сфера чрез принудителни мерки и ограничения върху основните интереси на [изяснете] [неизвестен термин] национални малцинства или чрез даване на предимство на латвийската нация. Курсът към латвийска Латвия всъщност се формира сред латвийските ултрадесни и фашистки движения от началото на 20-те години.

Терминология

Думата "латвийски" (в транскрипцията "latvisks") по отношение на земята, населена с латвийци, се споменава в източници през 17 век, "латвийски език" - от 15 век. По-късно този термин е изяснен: латвийски - характеристика на езика, културата, идеите за природата, цветовете. Терминът „латвийство“ (в транскрипция „latvietība“) е използван за първи път в латвийския вестник „Pēterburgas Avīzes“, публикуван в Санкт Петербург през 1863 г. Поетът Янис Райнис използва своя собствена версия на този термин - "latvība".

Думата „латвианизирам“ в смисъла на „превеждам на латвийски език“ („latviskot“) се появява през втората половина на 19 век и е фигуративен израз, а не термин. Терминът „латвийство“ се появява още в началото на 20-ти век и се утвърждава в независимата Република Латвия през 20-те години на 20-ти век.

Формиране на концепцията

Латвийският национализъм, чиято определяща цел е „Латвия за латвийците“, в която латвийците трябва да станат господари на страната и да имат пълна държавна власт, започва да се оформя в началото на 1890-те години след началото на русификацията в балтийските страни. Това се случва и по време на революцията от 1905 г., когато властта е в ръцете на латвийците за няколко месеца и продължава в независимата Република Латвия, провъзгласена на 18 ноември 1918 г. Първоначално тя е изградена като многонационална държава, върху демократичните принципи на Ваймарската република, които са залегнали в конституцията от 1922 г. Въпреки това сред латвийската интелигенция и особено сред „фронтовата младеж“ узрява убеждението, че латвийците трябва да получат командни висоти в своята държава. Той е съчетан с антисемитски, антилиберални и антикапиталистически възгледи, както и с призиви за борба за расовата чистота на латвийския народ.

По време на държавния преврат (15 май 1934 г.) 72% от промишлените предприятия в Латвия принадлежат предимно на балтийски германци и по-малко на евреи, които заедно съставляват не повече от 8% от населението на страната. Трябва да се каже, че в началото на 20 век делът на националните малцинства на територията на бъдещата република Латвия е още по-голям: руснаците са 12%, евреите 7,4%, германците - 6,2%, поляците - 3,4%. Въпреки това до 1935 г. делът на германците е спаднал до 3,19%, евреите до 4,79%, руснаците до 10,59%, а поляците до 2,51%. Съответно делът на латвийците нараства от 68% на 75,5%.

Латвийците са недоволни не само от факта, че представители на националните малцинства притежават по-голямата част от собствеността, но и от факта, че държавата харчи пари за училища за национални малцинства: 38 гимназии и 555 основни училища.

Процесът на "латвизация", поне до 1938 г., в икономическата сфера се развива главно в унисон с "дегерманизацията". Това е направено чрез ограничаване на правата на германците и евреите, чрез принудително изкупуване на техните предприятия в държавна собственост.

С началото на репатрирането на балтийските германци те също са подложени на откровено реквизиторски мерки в икономически аспект и дискриминационни в национален и културен аспект.

Идеологическа основа

Крайно националистически и фашистки идеи в Латвия са изразени от редица общественици: основателите на Латвийския национален клуб (1920 г.) Индрикис Поне, Янис Стелмахер и Густав Целминш, професорът по балтийска лингвистика Юрис Плакис, журналистът, издател на националистическата преса Адолфс Шилде, лидерът на студентите националисти Янис Гребъл. Тези идеи са най-пълно отразени в дейността на фашистката по същество организация "Perkonkrusts", чийто лидер Густав Целминс впоследствие обвинява Улманис, че е откраднал неговия лозунг "Латвия за латвийците". Организацията в Латвия е забранена.

Разсъждавайки върху степента, в която перконкрустовата идеология е националсоциалистическа или просто ултранационалистическа (с елемент на антисемитизъм), изследователят от университета в Упсала Матю Кот цитира Й. Плакис. „Само като запазим нашата раса чиста, като защитим и поддържаме чертите и традициите на нашия народ, латвийците могат да оцелеят като нация“, твърди професорът, коментирайки отрицателното въздействие върху Латвия на „тайните организации, контролирани от евреи“. На свой ред, лидерът на "Perkonkrusts" G.Celmiņš, признавайки, че в съвременната му епоха няма "чисти латвийци", той е сигурен, че тяхната поява е възможна в бъдеще, ако нацията бъде напълно прочистена от чужди елементи. В крайна сметка нейното бъдеще зависи от успеха на този дълъг и сложен процес, който трябва да се следва „широко, систематично“.

По този начин Кот опровергава тезата на латвийския историк Улдис Креслинс, който приписва на нацистите само Янис Стелмахер, основателят на Обединената латвийска националсоциалистическа партия, която е ликвидирана още през 1935 г., а не Целминс, чийто национализъм за Креслинс е "по-скоро израз на исторически, религиозен или морално-етичен" аспект. Креслинс също смята антисемитския дискурс на Перконкруст за по-символичен или абстрактен, но статията от 1933 г. „Кои са латвийците на Перконкруст“ ясно изразява тезата за борбата между еврейската раса и нейните противници („арийци“) за оцеляване. Вестник Perkonkrusts плаши читателите с еврейски заговор, който в резултат на следващия глобален конфликт ще доведе до „убийството на 15 милиона арийци, а болшевизацията, тоест робството, очаква онези, които избягат от убийството“. (тя тази заплаха се оказа съвсем реална, даже цифрите доста бяха надхвърлени) 

Ултранационалистическата преса идентифицира древните предци на латвийците, балтийските племена, с примитивните арийци, особено в контекста на дискусиите за неоезическата религия „Dievturība“ от Ернест Брастинш. Брастинш твърди, че латвийците са преки потомци на арийците по език и религиозен мироглед и следователно имат божествена мисия да „обновят арийско-латвийската религия“ (atjaunot āriski latvisko reliģiju) и да я установят в Европа. Балтийско-арийската връзка определя уникалния латвийски характер и ролята, която латвийците ще играят, тяхното място в бъдещето.

„Какво правехте, докато останалите арийски народи се бореха за правата си по първородство на планетата?“ извика вестник Perkonkrusts (фокусиран върху германския националсоциализъм) през януари 1934 г.

„Вътрешният расов мироглед на ултранационалистическите сили в Латвия е пряко потвърждение на техния националсоциалистически расизъм. В центъра на тази концепция беше латвийски орач, работещ върху свещена земя, напоена с кръвта и потта на техните предци. В официалната идеология на Perkonkrusts това се проявява като курс към запазване на земеделската икономика, с ограничаване на индустриализацията”, казва М. Кот.

Изпълнение на концепцията при управлението на Улманис

След държавния преврат на 15 май 1934 г. диктаторът Карлис Улманис още на 16 юни 1934 г. открито заявява: „Ние бяхме зависими от националните малцинства много, много години, но сега това е зад нас...“. Улманис по-късно пише в мемоарите си, че икономическото господство на германците, евреите и „чужденците“ им позволява да осигурят политическо влияние, така че укрепването на икономическата полиция на латвийците трябва да им осигури увеличаване на политическата тежест.

Културната автономия на националните малцинства в Латвия бива значително ограничена. Законът „За народното образование“ премахна училищната автономия, след което училищният отдел и училищните съвети за националните малцинства са ликвидирани под егидата на латвийското министерство на образованието. Вместо това остават само референти със съвещателни функции, един от които, М. Радеки (от немските училища), към 1938 г. заключава, че „на практика нищо не е останало от училищната автономия“. Държавата насилствено затваря училищата на националните малцинства и привежда обучението на латвийски. Инструкцията "За разпределение на учениците по националност" ограничава правото на родителите да избират училище с подходящ език на обучение. Така от пет руски държавни гимназии в началото на 30-те години на миналия век (Рига, Даугавпилс, Лудза, Резекне и Яунлатгале) до края на десетилетието остават две, в Рига и Резекне, и руски поток във 2-ра Даугавпилска гимназия. През 1936 г. спира работа последното от руските частни училища - гимназията на О. Лишин. През 1939/40 учебна година в останалите руски средни училища учат 568 деца.

Въведена е цензура, 54 вестника и 18 списания са затворени, включително на езиците на националните малцинства, обществени организации, местни власти преминават на латвийски език в комуникацията с жителите. Въведена е цензура на книгите, издаден е списък на забранената литература въз основа на Закона за военното положение, а след отмяната му през 1938 г. е въведена цензура на книгите на чужди автори. До лятото на 1939 г. списъкът на забранените книги включва 1065 произведения.

Първоначално са атакувани балтийските германци, изправени пред забрани за придобиване на недвижими имоти и забрани за професии (например адвокатска дейност). Тогава ограниченията удрят както руснаците, така и евреите. Редица германски и еврейски банки, манифактурата за спално бельо в Йелгава и текстилната фабрика Buffalo в Рига са национализирани и прехвърлени под юрисдикцията на Латвийската кредитна банка. От ръцете на евреите са отнети и прехвърлени на държавата търговия с гориво и брашно. За вноса на стоки са въведени лицензи, които се издават предимно на латвийски търговци, а евреите могат да ги купуват само чрез втори или трети страни на завишена цена. Еврейските лекари губят работата си в здравеопазването. Президентът Улманис не харесва интелигенцията, смятайки себе си за обикновен селянин, но той не предприема мерки срещу антисемитизма в тази среда, а директно подкрепя растежа на националистическите настроения сред младите хора в провинцията.

Законът от 1938 г. постановява, че издаването на нови вестници изисква разрешение и само латвиец може да бъде редактор на издание на латвийски.

С началото на репатрирането на балтийските германци е обявено, че всички немски църковни енории трябва да бъдат ликвидирани (решението е публикувано на 28 октомври 1939 г.) както и училищата (решението е публикувано на 25 ноември), което кара това национално малцинство да напусне страната почти изцяло. Промяната в отношението към германците е бърза: ако на 2 октомври на учителските курсове министърът на образованието Юлиус Аушкас обявява толерантност към всички жители на страната, то на 30 октомври министърът на правосъдието Герман Апситис заявява: „Група от германския народ напуска завинаги земята на латвийците и от общността на латвийската държава“. Богослуженията на немски са забранени, нарушението се наказва углавно.

Условията за напускането на германското малцинство са напуснатите от тях предприятия да бъдат кредитирани в специален фонд, от който се плаща за стоките, доставени от Латвия. Самите собственици не получават практически нищо. До 20 декември 1939 г. германците изчезват от фондовата борса в Рига, където латвийците започват да доминират.

В навечерието на решението за напускане е забранена обмяната на пари срещу бижута и злато, а обращението на ценности е ограничено до 300 грама сребро. На всеки пътник е позволено да вземе със себе си само 50 лата в брой (средната заплата в страната е 100 лата). Забранено е да се изнасят всякакви автомобили с изключение на мотоциклети, добитък за разплод, движимо имущество, което може да бъде оценено като стока; медицинско оборудване и лекарски кабинети. С напускането на германците са освободени високоплатени позиции и свободни работни места в държавната администрация (261), образователните институции (7675), търговията (4987) и индустрията (7675). Напускащите са продали на държавата около 10 000 апартамента.

През 1939-1940 г. около 60 хиляди души напускат Латвия. На латвийците, които носят немски фамилни имена, е препоръчано да ги сменят, като подадат обява в правителствения бюлетин за 2 лата. До март 1940 г. около 3 хиляди семейства правят това. Пример е даден от министъра на вътрешните работи, който променя фамилното си име Вейтманис (Вейдеманис) на Вейтниекс. Всички препратки към германците трябвало да бъдат изтрити от територията на Латвия: по-специално немските топоними, използвани преди, са заменени с латвийски.

„Процесът около напускането на балтийските германци подготви морално обществото, така че малко по-късно, през 1941 г., то спокойно да приеме Холокоста. През октомври и ноември 1939 г. латвийското общество започва да се подготвя за нетолерантност към другите. Ако това не се беше случило, тогава, съвсем вероятно, отношението на обществото към Холокоста през 1941 г. щеше да бъде различно “, казва публицистът Юрис Пайдерс. „Улманис подготви обществото спокойно да приеме, че народът на Латвия може да бъде ликвидиран, че богатата класа може да бъде ликвидирана и от това тези, които участват в този ... престъпен процес, могат да спечелят“, добавя политикът Янис Урбанович.

Съвременно състояние

След възстановяването на независимостта на Латвия де факто през 1991 г. държавата се насочи към латвизация на държавната и общинската администрация. Документооборотът, включително в отношенията на жителите с властите в местата на компактно пребиваване на националните малцинства, беше изцяло преведен на латвийски език. Започва училищна реформа, която предвижда съкращаване на обучението на руски език. Потоците на руски бяха премахнати в държавните университети. Латвийците преобладават в държавната администрация на страната. Според проучване на Providus Center от 2010 г. делът на нелатвийците във всички властови структури е под 10%.

През 2014 г. Сейма прие преамбюла на конституцията (Satversme), който описва Латвия като държава на латвийската нация. Един от авторите на преамбюла, Егилс Левитс (президент на страната от 2019 г.), се застъпва за асимилацията на националните малцинства, като твърди, че „в почти нито една от старите страни на Европа малцинствата не са били подкрепяни и не се подкрепят от държавата сега: няма училища на националните малцинства, няма партии. Малцинствата естествено се асимилират в държавна нация за дълъг период от време. Желанието и нуждата да останеш малцинство, отделно от държавния народ, намалява с времето, със смяната на поколенията и изчезва напълно... „Приобщаваща“ нация означава, че е асимилираща нация. И това трябва да бъде ясно заявено днес. Приобщаването в крайна сметка означава асимилация, но всеки може да се придържа към характеристиките на своя произход. Такава политическа нация има по-малък потенциал за конфликти”.

На 23 февруари 2018 г. Консултативният комитет на Съвета на Европа по Рамковата конвенция за защита на правата на националните малцинства разкритикува „отделянето на етническата „латвийска нация“ от гражданската общност „хората на Латвия“, въведена в преамбюла на Конституцията”, като заключава, че тази гражданска идентичност на обществото засилва чувството за отчуждение сред националните малцинствени групи, което допринася за обединяването на етническите йерархии, а не за социалното сближаване. Държавните институции не пестят усилия, за да осигурят господството на латвийския език във всички сфери на обществения живот. Все по-строги езикови изисквания се прилагат за почти всички професии, което се отразява негативно на хора, чийто роден език не е латвийски, както и на способността на представители на националните малцинства да заемат длъжности в публичния сектор... Членове на управителните съвети на неправителствените организации (НПО) са длъжни да знаят латвийски език на нивото на родния език".

https://ru.wikipedia.org/wiki/Латышская Латвия

[Hatshepsut]

Съветска окупация на Латвия (1940-1941)


Части на Червената армия нахлуват в Рига, юни 1940г.

На 15 юни 1940 г. е извършено нападение от съветска територия на два латвийски гранични поста - Масленки и Шмайли. В Шмайли граничарите не оказват съпротива, те са заловени и отведени на съветската територия. В Масленки латвийската гранична охрана оказва съпротива, в резултат на което са убити трима латвийски военнослужещи и двама цивилни, сградата на граничния пост е изгорена и няколко души са задържани от съветската страна. Загинали са общо 5 души; Задържани са 37 души. Има и жертви от страна на нападателите.

На 16 юни 1940 г. в 14:00 съветският народен комисар на външните работи В. М. Молотов прочита на латвийския посланик Ф. Коцинс ултиматум от правителството на СССР, който изисква оставката на латвийското правителство и увеличаване на контингента на съветските войски в републиката. В същото време латвийското ръководство е уведомено, че ако не бъде получен отговор от латвийското правителство до 23:00 часа, въоръжените сили на СССР ще навлязат на територията на Латвия и ще смажат всяка съпротива.

Карлис Улманис се обръща към германския посланик в Латвия Улрих фон Коц с молба да се отвори коридор към Източна Прусия за евакуация на властите и армията. Искането е отхвърлено. Армията не получава заповед за въоръжена съпротива срещу частите на Червената армия и бездейства. Кабинетът на министрите на Латвия отказва да използва армията за противодействие на съветските войски, тъй като смята, че това ще предизвика кръвопролитие, но няма да спаси латвийската държава. Вечерта на 16 юни латвийските власти обявяват приемането на съветския ултиматум.

На 17 юни 1940 г. в 9 ч. сутринта представителят на Червената армия генерал-полковник Д. Г. Павлов се среща с представителя на латвийската армия Ото Удентинс на жп гара Йонишки, но без да дочака отговора на Латвийските власти и резултатите от преговорите между представителите на армиите, части на Червената армия пресичат съветско-латвийската граница.

Същия ден в 13:00 часа първите съветски танкове влизат в град Рига, след което в града започват спонтанни демонстрации с искане на оставката на К. Улманис. Опитите на латвийската полиция да разпръсне демонстрантите довеждат до улични сблъсъци, по време на които и от двете страни има убити и ранени.

Части от Червената армия, които навлизат на територията на Латвия, често са били приветствани от местното население (а в източната част на републиката, в Латгале, дори има факти на побратствимяване с Червената армия).

На 17 юни вечерта президентът К. Улманис говори по радиото с призив към хората да останат по местата си и да не се съпротивляват.

На 18 юни 1940 г. в Латвия е въведено обсадно положение, части на Айзсарги започват да пристигат в Рига.

Вечерта на 20 юни 1940 г. е сформирано т.нар. Народно правителство на Латвия, оглавявано от професор А. М. Кирхенщайн (назначаването му е одобрено от К. Улманис и прехвърля правителствените правомощия на новия кабинет).

Новото латвийско правителство вдига обсадното положение, амнистира политическите затворници и разпуска частите на Айзсаргите. Всички ограничения за националните малцинства са премахнати.

На 14-15 юли 1940 г. се провеждат избори за латвийски народен сейм. На 21 юли 1940 г. Саеймът, който се събира на първото си заседание, решава да създаде Латвийска ССР и се обръща към съветското ръководство с молба да приеме републиката в състава на СССР. В същия ден президентът на Латвия К. Улманис, след като подписва всички закони, приети от Сейма, подава оставка.

Латвийската национална опера през май 1941г.

На 5 август 1940 г. Върховният съвет на СССР приема закон за включването на Латвийската ССР в Съветския съюз.

На 13-14 юни 1941 г. е извършена масова депортация на жителите на Латвия: общо са депортирани над 15 400 души. Задържанията, арестите и екзекуциите продължават до началото на германската окупация на Латвия. Общо 0,74% от цялото население на Латвия е депортирано през 1941 г. 1,9% от всички евреи, живеещи в Латвия, са били депортирани, 0,8% от латвийците и 0,4% от общия брой на руснаците (81,27% от депортираните по етнически произход са латвийци, 11,7% - евреи, а третата по големина група депортирани през 1941 г. са руснаци – 5,29%). Сред депортираните са бивши служители на латвийското правителство от времето на К. Улманис, активисти на латвийски националистически организации, бивши служители на полицията и затворите, бивши офицери от белите армии, някои офицери от бившата латвийска армия, които са смятани за ненадеждни, както и престъпници и асоциални елементи. При ареста като "обществено опасни елементи" са арестувани 4365 души. 1857 души по време на депортацията са арестувани като членове на семействата на обвиняемите (причината за депортацията е „като част от семейството“). Общо през 1941 г. арестът е приложен като мярка за защита на 6222 депортирани (43% от всички депортирани). Общо най-малко 4884 души са загинали при депортацията през юни 1941 г. (34% от общия брой на депортираните). Около 3600 затворници от Латвия са събрани в специални влакове, които заминават на 26 юни. По-малко от 1% от тези затворници са успели да се върнат в Латвия.

Депортацията от юни 1941г.

Депортацията през юни 1941 г. в Латвия е депортиране на латвийско население в лагери за принудителен труд от системите ГУЛАГ и УПВИ, а след това в лагери, разположени в отдалечените източни части на СССР, както и заселване в същите райони на жителите на анексираната Латвия, които са арестувани в нощта на 13 срещу 14 юни. Общо повече от 15 400 души са депортирани. Задържанията, арестите и екзекуциите продължават до началото на германската окупация на Латвия. Общо 0,78% от цялото население на Латвия е депортирано през 1941 г. 1,93% от всички евреи, живеещи в Латвия, са депортирани, 0,85% от латвийците и 0,4% от общия брой на руснаците (81,27% от депортираните по етнически произход са латвийци, а 11,7% са евреи).

Тази депортация е част от мащабната депортация на населението от регионите на СССР, които малко преди това са били част от Полша, Румъния и балтийските страни, извършена през юни 1941 г., вероятно в съответствие с решението на Централният комитет на Всесъюзната комунистическа партия на болшевиките и Съветът на народните комисари на СССР от 14 май 1941 г.

Нормативни документи

Масовата депортация е извършена въз основа на Постановление на Централния комитет на Всесъюзната комунистическа партия на болшевиките и Съвета на народните комисари на СССР от 14 май 1941 г. № 1299-526сс. Планът, одобрен от НКГБ / НКВД на СССР на 14 юни 1941 г., както и инструкциите, получени от републиканското НКВД за извършване на изселването „по заповед на другаря Берия от 14 юни 1941 г., дадени му в съответствие с инструкциите на правителството "- тези заповеди се разпростират върху Литовската ССР, Латвийската ССР, Естонската ССР и Молдовската ССР. Спорен въпрос е наличието на друг документ. И така, в удостоверението на Централния архив на КГБ на СССР, публикувано през 1990 г., като основание за депортиране в Литовската ССР, определена резолюция на Централния комитет на Всесъюзната комунистическа партия на болшевиките и Съвета на Народните комисари на СССР от 16 (а не от 14) май 1941 г., но не се посочва нито номер, нито заглавие на резолюцията. Друг добре известен документ (писмо на НКВД до Народния комисариат на здравеопазването от 7 юни 1941 г.) се отнася до определено „решение на правителството“, според което „ще започнат да се изпращат влакове със специални заселници“, включително тези от Латвия, но не посочва датата и номера му. Но въпреки исканията до архивите на Руската федерация, такъв документ все още не е открит. Според Гурянов A.E. тези директивни документи от най-високо ниво са от особен интерес, тъй като депортацията непосредствено предшества началото на войната между Германия и СССР и възникват въпроси за връзката между тези събития.

Първоначално са планирани три вида репресии за депортираните през юни 1941 г. - заточение под надзор като заточени заселници в отдалечени райони в източната част на СССР (предимно членове на семействата), задържане от лагери за военнопленници (глави на семейства, според „План за действие ...“ от Латвия 5770 души трябвало да бъдат изпратени в лагера Юхновски) и накрая задържаните „престъпници“ (общо 1280 души) са изпратени директно в горските лагери от системата ГУЛАГ. Но веднага след германското нападение на 22 юни 1941 г. лицата, отведени във военнопленническите лагери (или на път за там), са пренасочени към ИТЛ на системата ГУЛАГ, т.е. на същото място като престъпниците. Така вторият и третият вид репресии всъщност са комбинирани. Все още не са открити доказателства, че първоначално е планирано преместването от лагери за военнопленници в трудови лагери. Има само предположения за причините за подобно решение.

Депортиране

Веднага след включването на Латвия в СССР на нейна територия е въведено законодателството на СССР, включително съветския наказателен кодекс и започва създаването и укрепването на съветската система, както и широки репресии срещу така наречените „врагове на народа” и „класово чужди елементи”. По заповед на Главното архивно управление на НКВД на СССР е създаден специален архив на „социално опасните елементи“, в който трябва да се записва компрометираща информация за повече от 10 категории население. За издирване и отчитане на "обществено опасни елементи" служителите на Народния комисариат на вътрешните работи на Латвийската ССР и Народния комисариат за държавна сигурност използват архивите на различни държавни институции, организации, ликвидирани сдружения, публикации на независимата латвийска преса, доклади на Държавната статистическа служба, както и документи, свързани с издаването на паспорти на СССР. Депортацията е извършена главно въз основа на "класови характеристики" - арестувани са онези, за които се съобщава, че са обвинени в "контрареволюционна" дейност и "антисъветска агитация", както и най-богатите граждани на бившата латвийска република. Сред арестуваните има много селяни, които са репресирани главно като членове на организацията Айзсарги. Депортирането на жени, деца и възрастни хора се основава на ареста на главата на семейството. В почти всички случаи жителите са били задържани и след това административно депортирани в съответствие с предварително изготвени списъци.

Депортирането на повече от 15 хиляди жители на Латвия на 14 юни 1941 г. по заповеди на правителството на СССР, НКГБ на СССР, НКВД на СССР, с подкрепата на Комунистическата партия на Латвия и местните институции на съветското правителство, е подготвен от НКГБ на ЛССР, както и от служители на специалния район 3 на формирането на щаба на Балтийския военен окръг. В същото време в депортирането участват ескортни войски на СССР, служители на НКВД и полицията, както и местни комунистически партийни организации и съветски активисти.

Депортираните семейства са изпратени на железопътни гари, където главите на семействата (мъжете) са отделени от семействата си и изпратени в лагери. Задържаните са затворени в така наречените „поправителни трудови лагери“ на НКВД на СССР (Вятлаг, Усоллаг и др.), където се разследват делата им, изготвят се обвинителни актове, които се предават на Народния комисариат на вътрешните работи на СССР. Специално съвещание в НКВД на СССР осъжда затворниците на смърт или затвор в лагери за срок от 3 до 10 години. Обвиненията се основават главно на престъпления по член 58 от Наказателния кодекс на РСФСР (основно т. нар. контрареволюционни престъпления, извършени по време на независимостта на Република Латвия, и т. нар. антисъветска агитация в първите години на съветската окупация).

Според различни източници от 341 до повече от 690 от арестуваните са били екзекутирани. Някои от арестуваните, осъдени на смърт, умират преди произнасянето на смъртната присъда. В края на 40-те години на миналия век някои затворници са преместени от общи поправителни лагери в специални лагери на Министерството на вътрешните работи на СССР, където затворническият режим е още по-строг. Повече от 3400 граждани и жители на Република Латвия, които са арестувани на 14 юни 1941 г., загиват в затворите.

След изтичане на присъдите оцелелите затворници от концентрационните лагери не са освободени, а са изпратени в депортационни лагери в отдалечени райони на СССР.

Депортираните жени, деца и стари хора са отведени в доживотни селища в Красноярския край, Новосибирска област и северните и централните райони на Казахстан, където трябвало да работят главно в горски предприятия, колективни стопанства и съвместни стопанства под ръководството и контрола на специалните комендатури на НКВД на СССР. Повече от 1900 депортирани латвийски граждани умират в лагерите. Някои от депортираните успяват да се завърнат в родината си в средата на 50-те години, а много едва през 60-те и началото на 70-те години. След освобождаването от специалния лагер конфискуваното по време на депортацията имущество не е върнато.

Случаите на лица, депортирани от Латвия на 14 юни 1941 г., са събрани в Държавния исторически архив на Латвия във фондове № 1897 („Лични досиета на лица, депортирани от Латвия на 14 юни 1941 г.“) и № в комисията на специално опасни държавни престъпления (1940-1985)”).

Статистика

Първоначално като "обществено опасни елементи" са арестувани 4365 души. 1857 души по време на депортацията са арестувани като членове на семействата на обвиняемите (причината за депортацията е „като част от семейството“). Общо през 1941 г. арестът е приложен като мярка за защита на 6222 депортирани (43% от всички депортирани).

Най-малко 32 души загиват по пътя (4 арестувани, 28 членове на техните семейства). Най-възрастният по пътя е Дейвис Хелвигс, роден през 1865 г., а най-младият е Арвид Бауманис, роден на 14 юни 1941 г.
2815 души загиват в ареста. Последният умрял в затвора е Паулис Граудинс, фермер и айзсарг, роден през 1903 г. (починал на 22 ноември 1964 г.).
В резултат на депортацията загиват 1696 души (67 арестувани, 1629 членове на техните семейства). Последната смърт, установена по време на депортацията, е смъртта на Василий Бровин, фермер, роден през 1896 г., на 17 юни 1960 г.
Разстреляни са 341 души, включително 299 след решения на специални съвещания. Борис Якобсонс, роден през 1924 г., е последният застрелян според документите за депортиране (април 1950 г.).
Общо най-малко 4884 души са загинали при депортацията през юни 1941 г. (34% от общия брой на депортираните)

https://ru.wikipedia.org/wiki/Депортации в июне 1941 года в Латвии

https://ru.wikipedia.org/wiki/История Латвии

[Hatshepsut]

Германска окупация през Втората световна война


Унищожен съветски танк на Земгалския мост в Рига

През юни-юли 1941 г. територията на Латвийската ССР е окупирана от войските на националсоциалистичестка Германия.

На 23 юни 1941 г. Централният комитет на Комунистическата партия (болшевики) на Латвийската ССР и правителството на републиката издават призив към населението, в който призовават да се съберат всички сили за отблъскване на германските войски. Те възстановяват Латвийската работническа гвардия, разпусната през май 1941 г., но сега под името „унищожителни батальони“. Започва и масова евакуация на материални ценности и лоялно към съветското правителство население. Общо 53 хиляди жители на Латвия (бежанци и мобилизирани) са евакуирани в съветския тил. Още през август 1941 г. много от тях стават основният контингент за мобилизация в нови латвийски формирования като част от Червената армия.

Защитата на Рига започва на 29 юни 1941 г., в нея участват работнически батальони от местните жители, но още през нощта на 30 юни започва организирано отстъпление на защитниците в посока Валка. Евакуираното правителство и Централният комитет на Комунистическата партия на Латвия временно се установяват в този град на границата с Естонската ССР.

Преди началото на войната на 14 юни 1941 г. значителен брой (около една трета) от офицерите на 24-ти латвийски стрелкови корпус, в който са служили бивши военнослужещи от латвийската армия, са репресирани, от 22 юни 1941 г. достатъчна брой са уволнени от армията, от 29 юни 1941 г. уволненията на латвийските войници, според някои източници, придобиват доста масов характер. Според съветските историци демобилизацията на командири и редници от гражданите на Латвийската ССР е извършена на 29-30 юни 1941 г. по заповед на щаба на Северозападния фронт. Всички части на корпуса, считано от 29 юни 1941 г., са попълнени с наборници от вътрешността на СССР.

От първите дни на окупацията започва масовото унищожаване на еврейското население на Латвия и комунистическите активисти. Местните колаборационистки формирования вземат активно участие в репресиите.

На 1 септември 1941 г. територията на Латвия е включена в създадения райхскомисариат Остланд като генерален окръг Латвия. Започва формирането на гражданска окупационна администрация, спомагателни полицейски части и други паравоенни въоръжени формирования („железопътна охрана“, „стража на фабрики“ и др.) от Фолксдойче и местни колаборационисти.

Карта на генерален окръг Латвия (1941-1945)

През август 1941 г. германските окупационни власти обявяват всички държавни предприятия за германска собственост.

През март 1942 г. при германския генерален комисар на Латвия Ото-Хенрих Дрехслер е създадено т. нар. латвийско самоуправление – местна колаборационистка администрация (начело с бившия генерал от латвийската армия Оскарс Данкерс).

От началото на 1942 г. на базата на няколко латвийски полицейски части започва да се създава Латвийският доброволчески легион на SS (Рудолф Бангерски, бивш генерал от латвийската армия, е назначен за генерален инспектор на легиона).

През 1943 г. германските окупационни власти започват да мобилизират местните жители в латвийския СС легион. Много латвийци смятат мобилизацията в легиона за приемлива. Някои немски документи от онова време ясно разкриват настроението на войниците от 15-та латвийска SS дивизия. Един от тях казва: „Те искат постоянна латвийска национална държава. Изправени пред избор - Германия или Русия, те избраха Германия... защото немското господство им се струва по-малкото зло. Омразата към Русия се задълбочи с окупацията на Латвия. Те смятат борбата срещу Русия за национален дълг.

През годините на германската окупация повече от 313 000 цивилни (включително около 100 000 жители на същинска Латвия) и над 330 000 съветски военнопленници загиват от ръцете на нацистите и техните местни съучастници. Еврейското население на Латвия е почти напълно унищожено (от 80 000 евреи оцеляват само 162 души).

На 13 август 1943 г. представителите на най-големите политически партии на бивша независима Латвия създават латвийски централен съвет в нелегалност, който на 8 септември 1944 г. провъзгласява възстановяването на независимостта на Латвия. През юли 1944 г. в окупираната Латвия, в съгласие с германците, е създадена група на генерал Курелис, която е трябвало да действа в тила на настъпващите съветски войски. Командването на тази група се надява да използва тази сила за възстановяване на независимостта на Латвия след отстъплението на германците. Но през ноември 1944 г. германците разоръжават тази част, няколко офицери са застреляни, някои от войниците са изпратени в латвийския СС легион, а други в концентрационния лагер Щутхоф.

На 13 октомври 1944 г. частите на Червената армия влизат с боеве в Рига, а на 15 октомври 1944 г. напълно превземат града. По-голямата част от територията на Латвия е освободена от германска окупация по време на Балтийската настъпателна операция. Въпреки това градовете Либава (Лиепая), Павилоста, Айзпуте, Скрунда, Салдус, Сабиле, Кандава, Тукумс са окупирани от съветските войски едва на 9 май 1945 г. В същия ден голяма група германски войници е евакуирана по море в Швеция. Много жители на Латвия също бягат в Швеция по море. На 10 май, след като научава за капитулацията на Германия, групировката на Курландия, водена от генерал Карл Хилперт, също капитулира. На 10 май съветските войски навлизат в градовете Валдемарпилс, Вентспилс, Гробина, Пилтене.

https://ru.wikipedia.org/wiki/История Латвии

[Hatshepsut]

Следвоенен период (1945-1991)


Медицинският университет в Рига, носещ името на хирурга академик Павел Страдинш

След освобождението от германстката окупация на 24 ноември 1944 г. силовите структури на Латвийската ССР са пресъздадени на територията на Латвия. Но още по-рано, от момента, в който съветско-германският фронт се премества на територията на балтийските държави през лятото на 1944 г., започва въоръжената съпротива срещу съветския режим. За разлика от 1940 г. тя става доста масова и е съпроводена с голяма жестокост както от страна на „горските братя“, така и от страна на съветския режим. „Горските братя“ действат предимно в селските райони.

През 1949 г. в балтийските държави е извършена голяма мартенска депортация (операция „Прибой“), по време на която са подложени на депортация 13 624 семейства или 42 975 души, предимно селски жители, класифицирани като кулаци или съучастници на „горските братя“. Депортираните са 2,28% от населението на Латвия. От депортираните през 1949 г. 183 души са загинали по пътя, 4941 души са загинали по време на изгнание, или 12% от всички депортирани. На други 1376 души е забранено да се върнат в Латвия след края на периода на експулсиране.

През 1949-1950 г. в Латвийската ССР се провежда масова колективизация. След това селскостопанското производство рязко намалява, обработваемата земя започва да изсъхва, а броят на добитъка и птиците намалява.

На пленум на ЦК на КПЛ първият секретар на Комунистическата партия на Латвия Янис Калнберзинш изнася доклад, в който са дадени данни, че през годините 1945-1953 г. в Латвийската ССР са били репресирани общо 119 хиляди души, от които 2 321 са убити, 43 702 души са депортирани и 72 850 души са арестувани.

След началото на „хрушчовото размразяване“ на власт в Латвия идва ново поколение комунисти (Е. Берклавс, И. Пинксис, П. Дзерве и др.), които са известни в историографията на Латвия като „национални комунисти“. Те се застъпват за икономическата и културна автономия на Латвия и се опитват да намалят притока на население от други съветски републики, за да предотвратят русификацията. Но през юли 1959 г. се провежда закрит пленум на ЦК на Комунистическата партия на Латвия, след което партийното ръководство е сменено. Около 2000 членове на Латвийската комунистическа партия губят позициите си и са изключени от партията.

До 50-те години стандартът на живот в Латвийската ССР е един от най-високите в Съветския съюз. Доходът на глава от населението в Латвия през 1956 г. е 717 рубли. За сравнение, в целия Съветски съюз през същата година тази цифра е 535 рубли, в РСФСР - 598 рубли, в Украинската ССР - 559 рубли, в Естонската ССР - 720 рубли.

Като част от следвоенната индустриализация в републиката са построени или модернизирани големи промишлени предприятия: Рижският държавен електротехнически завод VEF, Рижският радиотехнически завод, Автомобилният завод RAF, Рижският вагоностроителен завод (RVZ), Рижският електрически завод Машиностроителен завод (РЕЗ) и др.

В съветско време е изградена енергийната инфраструктура на Латвия: нефтопроводът Полоцк-Вентспилс, нефтеното депо Вентспилс, подземното хранилище за газ Инкукалнс, водноелектрическата централа Рига, водноелектрическата централа Плявинска и редица топлоелектрически централи. Построени и модернизирани са текстилни предприятия (включително най-големият в региона плетачен завод Ogre), химически предприятия (завод за химически влакна в Даугавпилс), фабриката за музикални инструменти в Рига, фабриката за козметика Dzintars, както и жилищни сгради, болници и клиники, образователни институции, научноизследователски институти.

Подобрена е пътната мрежа, развита е туристическата инфраструктура. Юрмала се превръща в един от най-известните курортни градове в СССР.

Икономиката на Латвийската ССР през 1945-1990 г. се развива бързо. Ако в края на 40-те години стойността на дълготрайните активи на тази съюзна република е 1 милиард рубли, то към началото на 1990 г. тя достига 29,9 милиарда рубли (в съпоставими цени от 1973 г.), а като се вземат предвид оборотните средства и домашното имущество на населението, националното богатство на републиката достига 45 милиарда рубли.

Много партийни лидери на съветска Латвия са издигнати на ръководни длъжности в Москва, сред които члена на Политбюро на ЦК на КПСС А. Я. Пелше, ръководителят на КГБ на Латвийската ССР Б. К. Пуго и др.

Въпреки това големите предприятия, построени в Латвия, се нуждаят от работна ръка, която е внесена от други региони на СССР, което променя етническия състав на населението и в началото на 80-те години делът на етническите латвийци е само 52% от общото население на Латвия.

Културата остава най-важното средство за запазване на националната идентичност на латвийците. Творческите съюзи често се превръщат в центрове на „интелектуална съпротива“, но откритото дисидентство е рядко явление в Латвия.

https://ru.wikipedia.org/wiki/История Латвии

[Hatshepsut]

Съвременна история на Латвия

Възстановяване на независимостта

След началото на "перестройката" през 1987 г. започват масови протести в столиците на балтийските републики на СССР.

През 1988 г. в Латвийската ССР възникват нови социални и политически движения. Най-голямото от тях, Народният фронт на Латвия, постепенно идва на власт през 1989-1990 г. Интерфронт, който се противопоставя на „Народния фронт на Латвия“ и се застъпва за запазването на Латвия като част от Съветския съюз, няма толкова широка подкрепа. „Народният фронт на Латвия“ си сътрудничи с „Народния фронт на Естония“ и литовското движение „Sąjūdis“. На 23 август 1989 г. и трите движения провеждат съвместна обществено-политическа акция „Балтийският път“, посветена на 50-ата годишнина от пакта Молотов-Рибентроп, която има за цел да демонстрира желанието на балтийските народи да се отделят от СССР. Човешка верига, образувана от хора, хванати за ръце, се простира на територията на целия балтийски регион - от кулата Дългият Херман в Талин до кулата Гедиминас във Вилнюс.

Акция "Балтийски път" в Латвия

На 4 май 1990 г. новоизбраният Върховен съвет на Латвийската ССР приема Декларация за възстановяване на независимостта на Република Латвия. Според този документ Конституцията от 1922 г. е подновена и е установен де факто преходен период до свикването на Сейма. В същото време е свикан Конгресът на гражданите на Република Латвия, в чиито избори, за разлика от изборите за Върховния съвет, участват само лица, които са били граждани на Латвия преди присъединяването й към СССР, и техните потомци.

На 20 януари 1991 г. ОМОН в Рига превзема сградата на Министерството на вътрешните работи на Латвия, докато в резултат на интензивна стрелба в центъра на града са ранени 10 души, а 5 са убити.

Според резултатите от анкета на 3 март 1991 г. 74% от жителите на Латвия се изказват в полза на демократична и държавно независима Република Латвия.

След августовския преврат и поражението на Държавния комитет за извънредни ситуации на 6 септември 1991 г. независимостта на Република Латвия е официално призната от Държавния съвет на СССР. На 17 септември 1991 г. Република Латвия става член на ООН.

Жителите на Латвия, които са били граждани на Латвия преди нейното анексиране към СССР през 1940 г., и техните потомци възстановяват латвийското си гражданство в съответствие с решението „За възстановяване на правата на гражданите на Република Латвия и основните условия за натурализация“ приет на 15 октомври 1991 г. от Върховния съвет на Република Латвия. Съгласно него указът на Президиума на Върховния съвет на СССР от 7 септември 1940 г. е обявен за невалиден по отношение на гражданите на Република Латвия от момента на неговото приемане, а латвийското гражданство се признава само за лица, които са били граждани на Република Латвия на 17 юни 1940 г. и техните потомци (около 2/3 от населението на страната); двойното гражданство е забранено. През октомври 1992 г. е прието решението на Върховния съвет „За условията за признаване правата на гражданите на Република Латвия за лица, които до 1 август 1914 г. са живели в границите на Латвия, и техните потомци“. Гражданите на СССР, пристигнали в Латвия по време на престоя й в СССР, и техните потомци получават статут на „неграждани“, което ги лишава от политически права.

През есента на 1991 г. в Република Латвия започва процесът на реституция - връщане на недвижими имоти на бивши собственици и техните наследници, в резултат на което 220 000 жители на страната губят правото да живеят в своите къщи и апартаменти, дори и под наем.

Съвременната Република Латвия

Латвия става член на Европейския съюз през 2004 г. и подписва Договора от Лисабон през 2007 г.

На 31 август 1994 г. завършва изтеглянето на руските войски от Латвия. Под натиска на Съединените щати това е направено в рамките на две години от началото на преговорите, вместо очакваните седем години.

10 февруари 1995 г. Република Латвия става член на Съвета на Европа.

На 10 февруари 1999 г. Република Латвия става член на Световната търговска организация.

През февруари 2004 г. 19 страни-членки на НАТО ратифицират протоколите за присъединяване на Латвия към Северноатлантическия алианс, а през май същата година страната е приета в Европейския съюз.

На 21 декември 2007 г. Латвия се присъединява, а от 30 март 2008 г. прилага изцяло правилата на Шенгенското пространство. На 1 януари 2014 г. Латвия става 18-ият член на еврозоната.

През 2000-те години икономиката расте стабилно с 5-7% годишно (през 2006 г. - 12,6%, 2007 г. - 10,3%) до началото на икономическата криза от 2008 г. Периодът на световната финансова криза се оказва доста болезнен за страната, което води до спад на икономиката в периода от 2008 до 2010 г. Но само 2009 г. може да се нарече условно катастрофална: БВП на Латвия спада със 17,8% - най-лошият показател за динамиката на БВП в света. Оказа се възможно да се достигне предкризисното ниво до 2014 г., след което до 2020 г. икономическият растеж е 2-3% годишно.

През 2009 г., поради икономическата политика на правителството, в Стара Рига са извършени погроми - мирен митинг за разпускането на Сейма на Домския площад преминава в безредици. След протеста са счупени прозорците на няколко сгради, самата сграда на Сейма е увредена, а един магазин е ограбен; В резултат на безредиците полицията задържа 126 протестиращи, седем от тях получават реални присъди. Най-значимият резултат от бунтовете през 2009 г. е разпускането на Сейма, което се случва две години по-късно.

През първата половина на 2015 г. Латвия председателства Съвета на Европейския съюз.

На 2 юни 2016 г. Латвия става 35-ият член на Организацията за икономическо сътрудничество и развитие (ОИСР). По отношение на БВП на глава от населението Латвия е на трето място сред постсъветските страни, отстъпвайки само на своите съседи - Естония и Литва.

https://ru.wikipedia.org/wiki/История Латвии

[Hatshepsut]

Култура на Латвия


Латвийската национална опера

Културата на Латвия е съвкупността от материални и нематериални прояви на културата, създадени на територията на съвременната държава Латвия от представителите на латвийския народ.

Историко-културни области

Територията на съвременна Латвия е разделена на няколко културно-исторически региона, основните от които са Курландия, Латгалия, Видземе и Земгале. В състава на Земгале понякога е отделян още един регион, който не е посочен в Конституцията на страната – Селия. Всяка историческа и културна област има свои традиции на народни носии, обичаи, песни и др.

Латвийска литература

Преди появата на писмения латвийски език, традициите на латвийския народ се предават основно чрез народните песни, които са съхранени и до днес. Латвийската литература започва да се развива едва през XIX век, с издаването на първия сборник с национална писмена поезия на Юрис Алунан „Песни“ (1856). В началото на ХХ век, благодарение на влиянието на немската и руската литература, в латвийската литература се появяват различни литературни движения: символизъм, декадентство и др.

В съвременната латвийска литература голямо внимание се обръща на разкриването на вътрешния свят на човека, на анализа на острите житейски конфликти. Силно развита е поезията.

Архитектура

Сградата на Братството на черноглавите

В продължение на осем века в Латвия преобладават различни архитектурни стилове, в резултат на което латвийската архитектура се е развила от дървени селски къщи до готика и северен модернизъм.

Латвийците предпочитат да строят дървени къщи, поради големия брой гори в страната. Селските къщи и крепостите (например замъка Арайши) са построени изцяло от дърво, а едва по-късно чужденците въвеждат зидарията.

Добре запазеният исторически център на Рига е включен в Списъка на световното наследство на ЮНЕСКО.

Латвийска музика

Лайма Вайкуле

Латвийската музика има дълготрайна традиция и обхваща широк спектър от жанрове – от народната музика до съвременната академична и популярна музикална сцена. По време на завладяването на територията на съвременна Латвия от кръстоносците (XIII век), музикалната култура на този край е предимно народна. През XVII – XIX век музиката на Латвия е тясно свързана с европейската култура. Латвийската национална музикална школа започва да се оформя през втората половина на XIX век. Музикалното образование в Латвия през 19 век е достъпно само в семинарии и няколко музикални училища, а за да получат пълно образование, музикантите отиват в западните страни или в Санкт Петербург. През 20 век започва бързото развитие на латвийската музикална култура: изграждат се опери и театри, музикални академии и филармонични общества. Съвременна Латвия е основен център на европейската музикална култура. В Рига и други градове редовно се провеждат концерти на музиканти, международни музикални конкурси и фестивали, най-известните от които се провеждат в Юрмала и Сигулда.

Латвийски театър

Професионалният латвийски театър дължи своите корени на така нареченото „първо пробуждане“, когато първото поколение високообразовани латвийци обявява своята национална и интелектуална идентичност. Първият професионален латвийски драматург е Адолф Алунан, чиято премиера на пиеса се състои през 1869 година. Първоначално латвийският театър е повлиян от германската школа с нейните хиперболични изразителни жестове и изражения на лицето. Впоследствие този стил от Европа е заменен от новите традиции на натурализъм и символизъм, а от Русия навлизат принципите на театралната постановка, драмата и актьорсткото майсторство.

Най-известните драматурзи от края на XIX и началото на XX век са Рудолф Блауманис, Райнис и Аспазия. В своите пиеси те изобразяват исторически моменти на нацията с участието на митологични герои и сцени. За първи път в пиесите на Аспазия звучат манифести за правата и свободите на жените. Успехът на нейните пиеси се отличава с факта, че пиесите, написани от жени в Европа по това време, не получават обществена подкрепа. След Втората световна война латвийският театър е под строгия контрол и идеологически натиск от страна на съветските власти. През 60-те години латвийският театър става по-разнообразен, списъкът на режисьорите е попълнен с млади и талантливи творци. Сред тях са Алфред Яунушанс (Рига) и Олгертс Кродерс (Валмиера). През 80-те години Мара Кимеле, Адолф Шапиро и Карлис Аушапс популяризират нови тенденции. Богатството и разнообразието на съвременния латвийски театрален живот се осигурява чрез провеждането на голям брой фестивали: „Homo Novus“, „Homo Alibi“, „The Latvian Showcase Theatre“, „Skats“, „Dirty Drama“, „Time to Dance“, „No-Mad-I“.

Латвийска кухня

Основата на латвийската национална кухня се състои от различни селскостопански продукти: брашно, зърнени храни (предимно ечемик), грах, фасул, картофи, зеленчуци, както и мляко и млечни продукти: кисело мляко, кефир, извара, заквасена сметана. От месните продукти най-консумирани свинско месо, по-малко говеждо, телешко, домашни птици. Много ястия се приготвят от пушено или осолено свинско месо и се сервират на масата с разнообразни зеленчукови ястия. В направата на национални ястия широко се използват селда, цаца, херинга.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Култура на Латвия

[Hatshepsut]

Митология на Латвия

Митологията на Латвия е съвкупността от митове, които са се появили в цялата история на Латвия. Те произтичат от народните традиции на латвийския народ и предхристиянската балтийска митология. Освен това понякога са разработвани от последователни поколения, а в други моменти от историята са отхвърлени и заменени от други.

История

XIII – XVIII век

Знанието за балтийските племена, предците на съвременните латвийци и тяхната митология до християнизацията през 13. век не е особено голямо. След християнизацията има няколко доклада, свързани с местната митология, включително хроники, доклади за пътувания, записи за посещения, езуитски доклади и други разкази за езическите практики. Те се считат за второстепенни източници от изследователите, тъй като авторите не са от Латвия, и не са говорили местните езици, а освен това често са били предубедени. Освен всичко друго, тези материали понякога са неточни и съдържат грешки, измислици и изкривявания, произтичащи от християнския светоглед.

XVIII – началото на XX в.

През XVIII и XIX век се е предполагало, че балтийските племена първоначално са били един общ народ и по тази причина са имали едни и същи божества. Ранните писатели се опитвали да реконструират латвийски пантеон, като използвали данни от съседни региони. По-късно тази тенденция бива усвоена и от латвийските национални романтисти. След Освобождението, в държавата се формира нова национална идентичност и авторите се стремят да докажат, че балтийските културни традиции са толкова дълбоки, колкото тези на другите нации. Надеждата е, че грандиозен епос може да бъде изграден с помощта на фрагменти, запазени във фолклора. Смятало се е също, че древната религия, забравена през 700 години на потисничество, може да бъде реконструирана. Фолклорните източници обаче се оказват недостатъчни за задачата. Някои се опитват да реконструират пантеоните, за да бъдат толкова впечатляващи, колкото в гръцката митология. Това обаче води до измисляне на някои божества. Освен предположението, че божествата на други балтийски народи трябва да са и латвийски, които просто са били изгубени с времето, много нови божества биват моделирани по пример на гръцките и римските митологии. Пример за тази тенденция е епичната поема „Лачплесис“ от Андрейс Пумпурс, в която има пантеон от латвийски и пруски богове, както и такива, които самият автор е измислил. По подобен начин творбите на Юрис Алунанс и поета Мишелис Крогземис съдържат пантеони на измислени божества.

В същото време някои езически обреди все още се практикуват. И тъй като християнството все още се разглеждало като чуждо, били направени множество опити за пресъздаване на древната религия. Най-успешнното такова движение било Dievturi, създадено в края на 1920-те. Неговите привърженици твърдят, че древните латвийци са били монотеистични и различните митологични същества са всички аспекти на един Бог. Подозира се също, че някои от фолклорните материали може да са фалшифицирани. Изследването на това време се характеризира не само със скептицизъм, но и с опити за търсене на чужди влияния.

Мемориален камък на Горското гробище на латвийското движение Дивтури, прекъснато от комунистите 1942 – 1952

След съветската повторна окупация на Латвия през 1944 г. изследванията на митологията и особено на религиозните понятия са забранени. По подобен начин членовете на неоeзически групи биват преследвани, тъй като езичеството се счита за шовинистично. Въпреки това изследванията са продължени от латвийци в изгнание, които се фокусират върху митологията на народните песни. Именно песните вече са разглеждани като най-добрият източник за изследване на митологията. Този подход обаче е критикуван от съвременни изследователи, които твърдят, че теми, споменати в други жанрове, като приказки, легенди и записи на народни вярвания и магически практики, могат да допълнят народните песни, тъй като всеки жанр съдържа различни теми и може да даде само частично представяне в митологията.

1970-те – съвремие

Въпреки че изследванията в Латвия се преустановяват едва през 80-те години на XX век, през 70-те години се появява фолклорно движение с членове, които могат да бъдат определени като неопагани. Тези групи са пантеистични, по-малко еднообразни, не толкова догматични, интересуващи се от опазването на природата и културното наследство и по-отворени за влиянието на традициите от съседни нации. По-късно маргиналните движения изследват духовността както в местните традиции, така и в религиозните и духовните практики на света, като източните религии. Групировката Дивтури, която възобновява дейността си в Латвия точно преди възстановяването на независимостта през 1990 г., е единствената официално призната езическа религия и има около 600 последователи, считано от 2001г.

Същества и понятия

Небесни божества

Съществуват различни реконструкции на латвийското митично пространство, но повечето изследователи са съгласни по смисъла на някои характеристики, свързани с небето. Самото небе е идентифицирано като Debeskalns („Небесна планина“). Небето се нарича още O alsou kalns („Планина от камъчета“), Sudraba kalns („Сребърна планина“) или Ledus kalns („Ледена планина“), като прилагателните вероятно се отнасят до звезди или сняг. Предполага се също, че Диев (Бог) също е символ на небето, тъй като етимологията на името му изглежда е свързана с небето. Диев се счита за върховно божество. Друго небесно божество е богинята на слънцето Саул, която осигурява плодородието на земята и е пазителка на нещастните, особено за сираци и млади овчари.

Морето понякога се тълкува като символично изображение на небето или космическия океан. То и другите водни тела, особено река Даугава, сякаш маркират границата между света на живите и мъртвите. На латвийски думата за „света“ произлиза от думата за Слънцето и тези светове се наричат „това слънце“ и „онова слънце“. Счита се, че богинята Саул пренася душите на мъртвите през морето в света на мъртвите като по този начин нейното ежедневно движение – от слънцето, по небето и до морето – може да бъде свързано с цикъла на човешкия живот.

По пътя на Слънцето, в или край водата, често на остров или скала насред моретата, е австрас кокс (дърво на зората). За него се смята, че представлява световно дърво. Никой никога не е виждал дървото, въпреки че фолклорът предполага, че мнозина са го търсили през целия си живот. Все още се предполага, че естественият му колега може да бъде полярната звезда или Млечният път. Предполага се също, че може да е символ за годината. Дървото е свързано с небесни сватбени митове, в които слънцето или дъщеря ѝ са ухажвани от Диева дели (синове на бог), Аусеклис (Венера) или Перконс (Гръмотевица).

Според митовете мъжките божества шпионират слънчевото божество от световното дърво, подготвят баня за нея, дразнят я и т.н. В крайна сметка тя е отвлечена и се омъжва (предполага се, че съпругът на Саул е богът на Луната – Менес). Това ядосва Перконс, който поразява световното дърво, така че плачещата Саул трябва да събира своите парченца в продължение на три години и след това да ги построи отново, завършвайки с върха на четвъртата година.

Задгробен живот

Светът на мъртвите се нарича Айзсаул или Винсаул и се свързва с различни божества-майки (или може би едно, назовавано с няколко имена) – Земес мате (Майка на Земята), Велю мате (майка на духовете), Капу мате (Майка на гробовете) и Смилшу мате – (Майка на пясъка). Свързва се и с Велнс, божество, което по-късно се идентифицира с християнския дявол. В латвийските приказки и легенди Дяволът рядко е зъл. По-скоро е физически силен, но донякъде мързелив и лесно бива заблуждаван от Диев (Бог) и хората. Освен това се казва, че е участвал в създаването на света и живите същества. Неговото царство, за разлика от християнския ад, е изобразено като подобно на света на живите. Входовете му са разположени в гори, блата, реки, гробища, пещери, под скали и в морето. Въпреки това, Дяволът краде хора, за да ги отведе в света си.

Смята се, че мъртвите, наречени Вели (Veļi), посещават старите си домове през есента от 29 септември до 10 ноември.

Езуитски доклад от края на XVI век сочи, че погребалните шествия са били водени от човек, размахващ брадва, за да защити покойника от други души, идващи твърде бързо при него. На покойникът са давани предмети, чрез които да може да си осигури поминък в отвъдния живот, както и хляб и бира.

През есента душите биват поканени обратно у дома за угощение. Тогава къщата е чиста, а на масата са сложени множество ястия. В началото на празника, старейшината кани душите, като казва имената на всички мъртви, някога живели в къщата, които живите могат да си спомнят. След това произнася реч, като им се кара, че не са защитили достатъчно добре къщата, и ги моли да се справят по-добре през следващата година. Накрая, душите са поканени да ядат. След приключване на храненето, душите биват прогонени, а къщата – внимателно почистена. На мъртвите може да бъде поднесена храна още в банята, на гробището, плевнята или житницата като в тези случаи следващата сутрин се проверява дали мъртвите са докоснали от храната, за да се разбере дали са благосклонни към живите.

Демони

Латвийските вярвания за зли духове и магьосници вероятно са продължение на лова на вещици през 16. и 17. век. Поради това се смята, че магьосниците са слуги на дявола. Наречени burvji (магьосници) или raganas (вещици), те в действителност биха могли да бъдат практикуващи народна медицина.

С помощта на дявола те биха могли да се превърнат в различни същества или да имат зли духове за служители. Предполага се, че духовете на мъртвите могат да служат на дявола или да бъдат използвани от него, за да се явят на хората и да ги превръщат в магически същества. Смятало се е, че душите на тези същества напускат телата си, когато биват убивани, но след това могат да бъдат убивани завинаги чрез завъртането на тялото, тъй като тогава душата не знае как да се върне в него.

Има и сведения за съществуването на върколаци (vilkači, vilkati) в митологията на Латвия. Преобразяването на човек във вълк обикновено не включва помощта на дявола, а по-скоро ритуал, който често налага събличане. Върколакът ще остави дрехите си, за да се превърне във вълк и няма да може да се преобрази отново в човек, ако някой ги докосне. Съществуват противоречиви версии за това на какви сили служат върколаците. Според някои мнения служат на дявола и пазят входовете в ада по време на срещи на дяволи и магьосници. Има и версия обаче, че са „кучета на бога“, които се бият със злите магьосници, които се опитват да откраднат цветовете от стъблата на посевите, гарантиращи добра реколта.

Именно злите магьосници крадат мляко или сами, или като наемат жаби и змии, за които се смята, че са способни да го изсмучат от вимето на кравата.

Друг дух, понякога духът на магьосник, но по-често дух в служба на магьосника е pūķis (дракон) – огнено същество, което краде зърно и други богатства и ги носи на своя стопанин. Цветът му варира, според това дали в него има богатство или не – ще бъде червено, когато е „празно“, и синьо, когато „пълно“ с богатство. Освен това, съществото се държи в отделна стая, която се поддържа много чиста и никой не може да влезе без разрешението на собственика. Pūķis ще бъде хранен с първата част от всяко хранене. Ако pūķis почувства, че не е достатъчно почитан, той ще предаде собственика и ще изгори къщата му.

Друг демон, понякога свързан с магьосниците, но по-често душа на дете, осъдено да обитава земята до момента, в който трябва да умре е Лиетонис, който измъчва хора, добитък и коне през нощта и е свързан със сънна парализа.

По подобен начин понякога се съобщава, че Vadātājs е призрак, понякога на преждевременно починал човек, друг път понякога стремящ се да убие човек по начин, подобен на неговата собствена смърт. Често обаче той е дявол, който атакува пътешествениците, обърква ги, като често целта му е да ги доведе до най-близкоата река или езеро, където те ще се удавят.

Богини на съдбите

Най-важната богиня на съдбата е Лайма (Богиня на късмета). Тя живее на Земята и е тясно свързана с човешкия живот. Основната ѝ функция е свързана с раждането и решаването на съдбата на детето. Традиционно жените раждали в бани и по тази причина пътеката, която води до баня, трябва да бъде изчистена, за да може Лайма лесно да си проправи път и да помогне в процеса на раждане. След успешно раждане, омъжените жени пируват, а за Лайма е запазено почетно място в банята в знак на признателност. Освен това тя определя съдбата на човек като това трудно решение дори самата Лайма не би могла да промени след това. Освен в раждането Лайма помага и в други важни аспекти от живота. Неомъжените момичета например се молили да им даде добри съпрузи и щастлив брак. Тя също така осигурява плодородието на полетата и животните (в частност на конете).

Баня от XIX век в Етнографския музей на открито в Латвия. Тъй като баните традиционно се използват за раждане, там се провеждат и ритуали в чест на Лайма

Богове на плодородието

Осигуряването на плодородието е важна функция, възложена на редица духове и божества. Добрата реколта например бива основната функция на бог Джумис. Смятало се е, че той живее на нивите и по тази причина част от реколтата била оставяна на полето. Това поверие е в основата на ритуал, включващ улова на Джумис, извършван на Минье – последният ден на реколтата. Изглежда, че този ритуал е включвал пеене на песни, когато последната реколта е пожъната. Тогава Джумис бива помолен да изтича до мястото, където се съхранява реколтата. Друга свързана практика е да се правят венци от зърнени култури, които да се съхраняват до следващата година, когато първо ще бъдат засети именно техните семена.

Джумис се символизира от стъбло с две уши. Всеки плод или цвете, показващ такова дублиране, се наричал Джумис и се смятало, че яденето на Джумис ще накара жени или женски животни да раждат близнаци.

Осигуряването на благополучието на добитъка обаче е функция на други богове. Ūsiņš се почитал главно като пазител на конете, пчелите и светлината. Основният защитник на кравите била богинята Мара. Известна е още като Лопу Мария (Мария на добитъка), Лопу мат (Майка на добитъка) и Пиена мате (Майка на млякото). Нейната функция е да гарантира, че кравите дават мляко. Поради това тя често се споменава във връзка с вода, реки и море, тъй като водата символизира мляко, докато глината символизира маслото. Историческите източници също споменават, че латвийските езичници почитали змиите (вероятно тревни змии) и жабите като „млечни майки“ и ги хранели с мляко.

Покривна украса, символизираща Джумис

Други практики

Може би е имало редица други духове и божества, почитани от латвийците. Например, има широк спектър от божества, наричани „майка“ – изчислява се, че те са от 50 до 115. Причините за такава неясност са, че понякога се поставя под съмнение автентичността на определени „майки“. Например има разлики между регионите в почитаните божества, а освен това много от тях са синонимни заглавия на едно божество. И докато повечето женски духове се наричат „майки“, мъжките духове биват наричани „баща“ (tēvs), „господар“ (kungs), „бог“ (dievs, dieviņš) или „дух“ (gars, gariņš).

Има също Mājas gari (домашни духове) или Mājas kungs (господар на къщата), които са живели и са били почитани в домовете. Това понякога са били свещени животни, които често са били хранени с първата част от всяка храна.

На определени места са се почитали духове и божества, които можели да бъдат посещавани само в определени периоди на годината. Смятало се, че посещението им по друго време би донесло голямо нещастие на виновните – слепотата или смъртта са често срещани примери.

Има и животни, например dieva sunīši (кучета на бога), чийто убийство би донесло нещастие. Сред тях са невестулки, вълци, жаби, калинки и т.н. Понякога обаче се смята, че убийството няма да донесе нещастие, но ако животното се измъкне, то ще извърши ужасяващо отмъщение. Това се отнася най-вече за змиите. Освен това вълците и змиите също не бива да се споменават по име. Причината за това табу е вярата, че съществото, вредно за хората, ще дойде когато е наречено. По същия начин свирването на определени места би поканило дявола, докато пеенето ще покани бог.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Митология на Латвия

[Hatshepsut]

Национално знаме на Латвия

Националното знаме на Латвия представлява тъмно червен флаг с бяло хоризонтално поле в средата и има правоъгълна форма с отношение ширина към дължина 2:1. Ширината на горното и долното червени полета от флага е 2 пъти по-голяма от ширината на бялото поле. Червеният цвят в латвийското знаме има специфичен тъмен оттенък между кафяво и червено и често се среща под името „латвийско червено“.

История

Писмени сведения за съществуването на червено-бялото знаме на Латвия се появяват за първи път в средата на 13 век, когато е било използвано във война между естонци и латвийци. Според легенда предводителят на латвийските войски, който бил смъртоносно ранен, бил увит в бяло платно. То се напоило от кръвта му и станало червено, а само мястото, върху което бил положен, останало бяло. В последвалата битка, това платно било използвано като знаме и врагът бил отблъснат. От този ден латвийските родове използвали тези цветове в битките.

Въз основа на тази легенда настоящият флаг на Латвия е проектиран през май 1917 г. и е официално приет на 15 юни 1921 г. Той е използван като национално знаме по времето на независимостта на Латвия между 1918 и 1940 г. След 1940 г. знамето било забранено от съветската власт и става отново официален символ на страната на 27 февруари 1990 г.

Латвийски знамена, поставени на входа на сграда в деня на националния празник

Дизайн

Според Закона за латвийското национално знаме, описанието на знамето е:

Чл. 2 Описание на латвийското национално знаме
(1) Знамето на Република Латвия е карминено червено с бяла хоризонтална ивица.
(2) Съотношението червено-бяло-червено ивица на латвийското държавно знаме е 2:1:2.
(3) Съотношението на ширината и дължината на латвийското национално знаме е 1:2.

Точните цветове са установени в Закона за използване на латвийското държавно знаме, където те са определени според цветовия модел Pantone.

Цвят:
      Carmine Pantone 201C    (152, 30, 50)    #981E32
      Pantone White    (255, 255, 255)    #FFFFFF


За сравнение - знамето на Латвийската ССР (1953-1990):

https://bg.wikipedia.org/wiki/Национално знаме на Латвия

[Hatshepsut]

Герб на Латвия


Герб на Латвия - пълна форма

Гербът на Латвия представлява щит, разделен на 3 части, съдържащи слънце на син фон, червен лъв на сребърен фон и грифон на червен фон. Върху щита има 3 златни звезди. Отстрани гербът има щитодържатели червен лъв и грифон, а под щита дъбови клонки са преплетени със знамето на Латвия.

Националният герб на Латвия е създаден при обявяването на независимост на страната на 18 ноември 1918 г. и съчетава символи на независимостта на латвийската държава със символи на исторически региони.

Слънцето в горната част на герба символизира независимостта на латвийския народ. Стилизирано изображение на слънцето е било използвано като отличителен знак на латвийските стрелци, наети в руската царска войска по време на Първата световна война. 17-те лъча на слънцето изобразяват 17-те области на Латвия. 3-те звезди над щита олицетворяват идеята за включване към обединена Латвия на историческите райони Видземе (Ливония), Латгале и Курземе-Земгале (Курландия и Семигалия). Червеният лъв символизира западните области на Латвия, а източните са представени от сребърен грифон.

Използването на герба на Латвия е определено със закон. Съществуват 3 варианта – голям, малък-разширен и малък вариант:

♦ Големият вариант на герба се използва от президента, парламента, правителството и върховния съд, както и от дипломатическите представителства на страната.
♦ Средният вариант се използва от парламентарните агенции, министерския съвет и правителствените организации под надзора на правителството.
♦ Малкият вариант се използва от правителствените организации, общинските власти, образователните институции и на официални документи.

Герб на Латвия - средна форма


Герб на Латвия - малка форма

https://bg.wikipedia.org/wiki/Герб на Латвия


Исторически гербове в миналото

Герб на херцогството Курландия и Семигалия (1561-1638)


Герб на херцогството Курландия и Семигалия (1638-1795)


Герб на Латвийската ССР (1945-1991)

https://ru.wikipedia.org/wiki/Герб Латвии