История на Англия

Hatshepsut · 18 Апр 2024, 09:28:28

История на Англия

Общ преглед

Местоположение на Англия

А̀нглия (на английски: England) е най-големият по територия и население съставен историко-географски район в Обединено кралство Великобритания и Северна Ирландия и заема южните две трети от остров Великобритания. На север граничи с Шотландия, а на запад с Уелс, също части на Обединеното кралство. Останалите граници са морски – със Северно море, Ирландско море, Атлантическия океан и Ла Манш. Населението на Англия е над 83% от общото население на Обединеното кралство. Главен град на Англия е Лондон, най-големият град на Британските острови и столица на Обединеното кралство.

Лондон, освен столица на Англия и Обединеното кралство, е и световен финансов и политически център, както и една от световните столици, диктуващи тенденциите в модата, теченията в музиката и изкуствата. Населението на Лондон е около 7 388 000 души (2003). През Лондон тече река Темза, над която са построени множество мостове. Най-известният сред тях е Тауър Бридж, построен през XIX век до Лондонската кула (Тауър), откъдето носи и името си.

Административното деление на Англия има доста сложна структура. Цялата територия на страната е разделена на девет региона, а всеки регион – на графства. Графствата могат да бъдат метрополни графства (урбанизирани територии) или селски графства, както и да включват една или няколко унитарни единици. Метрополните и селските графства имат двустепенна система на управление – на ниво графство (по-високо) и на ниво община (по-ниско), като общините обединяват няколко селища (или са отделни градски райони в случая на метрополните графства). Унитарните единици са самоуправляващи се и имат едностепенно управление. На най-ниско административно ниво са гражданските енории, но те съществуват като местни органи на управление само на отделни места. Освен посочените административни графства в Англия съществуват и 48 церемониални графства, свързани с представителните функции на кралската власт. През вековете са съществували и исторически графства, което още повече усложнява ориентирането.

Съвременната административна система е достигнала до този си вид след серия от реформи, започнали със законодателни актове през 1965 и 1974 г.

Английските философи оказват голямо влияние на идеите, зародили се в Западна Европа през Ренесанса.

В края на XV век и началото на XVI век, в Англия се появяват под ренесансово влияние идеите за хуманизъм. В страната активно действат групи от писатели-хуманисти, видни философи, надграждащи над античното своите шедьоври в обществено-политическите разбирания и литературните творби. Философията на хуманистите била, че общественото благо зависи от просвещението, на което човек трябва да се посвети, и възпитава в себе си, за да бъде добър и достоен гражданин. Ранни центрове на този хуманизъм станали университетите в Оксфорд и Кеймбридж. Към групата от оксфордските университетски учени могат да бъдат причислени Томас Мор и Еразъм Ротердамски.

През XVII век е създадено и пуританското движение. Могъща идейна опора пуританите намират в Библията, в преводно издание, което нелегално е пренесено от Женева и разпространено в Англия през 60-те и 70-те години на XVI век. През 1613 г. преподаватели и възпитаници на Кеймбриджкия университет правят нов превод на Библията, който изиграва голяма роля в развитието на културния живот на Англия. Той дава възражения и аргументи, препоръки и примери, богат свят от образи, вдъхновяващи не толкова литературата и поезията, колкото политическата публицистика. Това се превърнало в истинско оръжие и опозиция срещу абсолютния режим на династията на Стюартите.

Пуританите се противопоставяли на традиционните увеселителни развлечения в Англия. В края на 70-те години на XVI век те протестират срещу театъра. Борбата срещу „греховното зрелище“ достига кулминацията си през 30-те години на XVII век – пуританите започват да разбиват църковните витражи и статуи, защото са против ритуалите и лукса. Пуританството съдържа в себе си идеи за ново съзнание, което го противопоставя на абсолютизма и феодалния строй.

През желязната епоха цяла Британия на юг от Фърт ъф Форт е била населена от келтския народ, известен като британци, включително някои белгийски племена (напр. Атребати, Катувелауни, Тринованти и др.) на югоизток. През 43 г. н. е. започва римското завоевание на Британия; римляните поддържат контрол над своята провинция Британия до началото на V век. Краят на римското господство в Британия улеснява англосаксонското заселване на Британия, което историците често смятат за произход на Англия и на английския народ. Англосаксонците, колекция от различни германски народи, създават няколко кралства, които стават основните сили в днешна Англия и части от Южна Шотландия. Те въвеждат староанглийския език, който до голяма степен измества предишния британски език. Набезите на викингите зачестяват след около 800 г. и норвежците се заселват в големи части от днешна Англия. През този период няколко владетели се опитват да обединят различните англосаксонски кралства, което води до появата на Кралство Англия до 10 век. През 1066 г. нормандска експедиция нахлува и завладява Англия. Норманската династия, основана от Уилям Завоевателя, управлява Англия повече от половин век преди периода на криза на наследяването, известен като Анархията (1135–1154). След анархията Англия попада под управлението на Дома на Плантагенетите, династия, която по-късно наследява претенциите към Кралство Франция. През този период е подписана Магна Харта. Кризата за наследството във Франция довежда до Стогодишната война (1337–1453), поредица от конфликти, включващи народите и на двете нации. След Стогодишните войни Англия се забърква в собствените си войни за наследство. Войните на Бялата и Червената роза изправят един срещу друг два клона на Дома на Плантагенетите, Дома на Йорк и Дома на Ланкастър. Ланкастерският Хенри Тюдор слага край на Войната на розите и създава династията на Тюдорите през 1485 г. При Тюдорите и по-късната династия на Стюартите Англия става колониална сила. По време на управлението на Стюартите се води Английската гражданска война между парламентаристите и роялистите, която довежда до екзекуцията на крал Чарлз I (1649 г.) и създаването на поредица от републикански правителства - първо, парламентарна република, известна като Английска общност (1649–1653), след това военна диктатура при Оливър Кромуел, известна като Протекторат (1653–1659). Стюартите се завърнали на възстановения трон през 1660 г., въпреки че продължаващите въпроси относно религията и властта довели до свалянето на друг крал Стюарт, Джеймс II, в Славната революция (1688 г.). Англия, която е включила Уелс през 16 век под управлението на Хенри VIII, се обединява с Шотландия през 1707 г., за да образува нова суверенна държава, наречена Великобритания. След индустриалната революция, започнала в Англия, Великобритания управлява колониална империя, най-голямата в записаната история. След процеса на деколонизация през 20-ти век, главно причинен от отслабването на силата на Великобритания през Първата световна война и Втората световна война, почти всички отвъдморски територии на империята стават независими държави.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Англия

https://history-maps.com/bg/story/History-of-England

Hatshepsut · 19 Апр 2024, 08:53:31

Праистория

Стоунхендж, построен на няколко етапа през 3000-1500 г. пр.н.е.

Общ преглед на периода

Най-ранните сведения за обитаване на днешната територия на Обединеното кралство от хора са отпреди 230 хиляди години. Това са неандерталци с раннопалеолитна култура. С последвалите заледявания изглежда хората изчезват от Британските острови, за да се заселят отново трайно около 10 хилядолетие пр.н.е., пренасяйки от континента мезолитната култура.

Неолитът на Британските острови настъпва през първата половина на 4 хилядолетие пр.н.е., първоначално в южните области, а след това и на север. От този период са запазени множество мегалитни паметници, сред които е известният Стоунхендж. Металите започват да се използват в средата на 3 хилядолетие пр.н.е., но издигането на мегалити продължава и през бронзовата епоха. Между 500 и 1500 г. пр.н.е. келтски племена мигрират от Централна Европа и Франция на Британските острови и се смесват с местните жители. С разпространението на тяхната култура се свързва и началото на желязната епоха в средата на 8 век пр.н.е.

Палеолит

Първите признаци за появата на хора във Великобритания датират от времето след последния ледников максимум, до самото начало на каменната ера - палеолита. Археологически доказателства сочат, че Англия е била заселена преди останалата част от Британските острови поради по-мекия си климат по време и между ледниковите епохи в далечното минало. През 2005 г. кремъчни инструменти и зъби на гризачи от същите слоеве бяха открити в скали в Пакефийлд близо до Лоустофт в Съфолк, включително вкаменелости на водната полевка Mimomys savini и водния плъх Arvicola. Това предполага, че хоминидите са съществували в Англия преди 700 хиляди години (Homo antecessor и Хайделбергския човек). Находките в Боксгроув в Съсекс датират от 500 000 г. пр. н. е. Първите заселници са били ловци-събирачи.

Ниските нива на морето показват, че Великобритания не винаги е била отделена от континента, а проучвания, показващи промени в температурата в продължение на десетки хиляди години, означават, че не е била непрекъснато обитавана. Кентският човек от пещерата Кент датира отпреди 41,5–44,2 хиляди години.

Мезолит

Последният ледников период завършва около 10 000 г. пр.н.е. и оттогава Англия е непрекъснато населена. Това се случва в началото на мезолита. Повишаването на морското равнище последно е отрязало Великобритания от континента около 6500 г. пр.н.е. По това време той е бил обитаван изключително от съвременна раса хора, Хомо сапиенс, и съществуващите доказателства сочат, че тяхната социална система постепенно става по-сложна. Основните инструменти за лов били прости копия за хвърляне и прашки. Лъкът и стрелата също са били известни, както в Западна Европа, поне от 9000 г. пр.н.е. Климатът се подобрявал и най-вероятно населението нараствало.

Неолит

Новокаменната епоха или неолитът започва с появата на земеделието около 4000 г. пр.н.е. Хората започнали да отглеждат култури, да отглеждат животни и като цяло да водят по-заседнал начин на живот. Монументални колективни гробове под формата на каменни пирамиди или дълги могили са издигани за погребенията, а към края на периода се появяват структури за други цели, например Стоунхендж, построен с голяма прецизност, вероятно за наблюдение на планетите и звездите. Както изкуството, така и утилитарната технология също били добре развити. Огромни горски площи са изсечени, за да се създадат нови пасища. Sweet Track, разположен на нивата на Съмърсет, е най-старият път с дървена настилка в Европа и един от най-старите инженерно проектирани пътища в света. Използвайки дендрохронологията, времето на изграждането му се приписва през зимата на 3807-3806 г. пр.н.е.; смята се, че изграждането му е свързано с религията.

Бронзова епоха

Бронзовата епоха започва около 2500 г. пр. н. е. с появата на бронзови предмети. През бронзовата епоха има изместване на акцента от общността към индивида и възхода на все по-могъщи елити, чиято сила идва от тяхната мъжественост като ловци и воини и от контролирането на потока от ценни ресурси за преработване на калай и мед в бронз и изработката на предмети като мечове и брадви. Заселването става все по-трайно и интензивно. Към края на бронзовата епоха има много примери за фини метални изделия отлагани в реките, вероятно поради ритуални причини и може би отразявайки прогресивна промяна в акцента от небето към земята, тъй като нарастващото население оказва все по-голям натиск върху земята. Англия до голяма степен се обвързва с атлантическата търговска система, която създава културен континуум в голяма част от Западна Европа. Възможно е келтските езици да са се развили или разпространили в Англия като част от тази система; до края на желязната епоха има много доказателства, че те са били говорени в цяла Англия и западните части на Великобритания (Уелс).

https://bg.wikipedia.org/wiki/Праисторическа Британия

https://ru.wikipedia.org/wiki/История Англии

https://history-maps.com/bg/story/History-of-England

Hatshepsut · 20 Апр 2024, 09:18:51

Британия през Желязната епоха

Щит Батерси (Battersea Shield) от желязната епоха в Англия

През късния бронзов и ранножелязния период (800-700 г. пр. н. е.) започва миграцията на келтите от културите Халщат и Латен от континента към територията на Великобритания, свързана именно с настъпването на желязната епоха там, но Дж. Уодел, Бари Канлиф (привърженик на второстепенните анадолски хипотези за прародината на индоевропейците) и редица други археолози предоставят доказателства, че миграцията към Великобритания на говорещи езици от гойделския клон е могло да се осъществи в ранната бронзова епоха, т.е. преди халщатската култура, докато настъпването на желязната епоха се свързва с говорещите езици от британския клон, но според повечето учени произходът на келтите се отнася към халщатската култура.

Бритите в навечерието на римското завоевание

За келтизираното население на Великобритания се приема конвенционалното име „британци“ (говорещите гойделски езици, също принадлежащи към келтската група, бяха принудени да се оттеглят към Ирландия). Името "британци" е наследено от местното население - пиктите и идва от самоназванието им Прайден.

В навечерието на римското завоевание британците вече са били на етапа на разлагане на първобитната общинска система и появата на елементи на класово общество. Нарастването на социалното неравенство се доказва от отделянето на клана и военното благородство, както и от съществуването на патриархално робство. Британците развиват скотовъдство и земеделие; те използвали тежък плуг с колела, ръчна мелница, грънчарско колело, обработвали животински кожи, тъкани, разработвали мини и търгували с търговци, идващи от континента. Британските племена понякога се обединяват в племенни съюзи, ръководени от военни водачи („крале“). Някои племенни центрове по-късно прерастват в римски и средновековни градове: Камулодунум (сега Колчестър), Еборак (сега Йорк), Лондиниум (сега Лондон) и др.

Британия, описвана от древните историци

Цезар е първият римски писател, който дава повече или по-малко пълно описание на Британия; Преди него има само кратка информация у гръцките писатели, които очевидно са имали неясна представа за тази страна. Най-ранните новини за Британия се намират в Херодот (450 г. пр.н.е.), който споменава островите Тин (Каситериди). Под тях, изглежда, трябва да имаме предвид остров Сили и Корнуол, които очевидно са били известни на финикийските мореплаватели още няколкостотин години пр.н.е. Името Британски острови се среща за първи път при Аристотел (IV век пр. н. е.), „Отвъд Херкулесовите стълбове (Гибралтар), казва той, „океанът тече около земята и на него има два много големи острова, наречени Британски (βretανικαί λεγομεναι), Албион и Иерн, разположени отвъд областта на келтите." Думата Британия, като име на по-големия от тези острови, се среща за първи път при Цезар. Произходът на думата е неизвестен. От многобройните предположения по този въпрос най-правдоподобно е това, което извлича тази дума от корена brith (боядисан), като намек, че британците са боядисвали телата си с waad (специална растителна боя). Освен това самото име „британци“ е заимствано от новодошлите келти от местното население, пиктите, чието латинско име (Picti) също означава „боядисани“.

Първите жители на Британия, за които имаме повече или по-малко точна информация, са келтите, които са служили като предни отряди на великото преселение на народите. Въз основа на паметниците, открити в страната, може да се предположи обаче, че преди келтите Великобритания е била обитавана от хора, които не принадлежат към говорещите индоевропейски езици. Келтското племе се разделя на два клона - гали и кимври. Към първите принадлежат ирландците и шотландците, към вторите уелсците и жителите на Бретан, както и древните гали, чийто език ясно показва, че принадлежат към кимврите, а не към галите.

От нашата информация за келтите, населявали Британия, най-ранната е тази, която намираме у Гай Юлий Цезар. Ето какво пише той за тях: „Вътрешността на Британия е обитавана от племе, считано за аборигени на тази страна, а крайбрежието е населено от новодошли от Белгия, дошли тук с цел грабеж и останали тук завинаги. Вместо пари те използват парчета желязо или мед с определено тегло. Калай се добива в страната, желязото се добива по крайбрежието, но в малки количества, а цялата мед се внася отвън. Гората е същата като в Галия, с изключение на бука и елата. Климатът е по-умерен, отколкото в Галия." След кратко географско описание на острова Цезар говори за жителите: „Най-образовани са жителите на Кантиум (Кент); Техните обичаи се различават малко от галските. Жителите на вътрешността на острова като цяло не се занимават със земеделие, но ядат мляко и месо и се обличат в животински кожи. Всички британци боядисват телата си с waad (синя растителна боя), за да сплашат врага в битка. Те носят дълги коси и бръснат цялото си тяло с изключение на мустаците си” (Цезар, „Бележки за Галската война”, книга V, 12-14).

Религия на бритите

Можем да съдим за религията на британците от мястото, където Цезар говори за друидизма в Галия. Имаме всички основания да направим това, тъй като Цезар казва, че религиозните вярвания на галите са били заимствани от тях от Британия и че всеки, който е искал да изучи тези вярвания в детайли, е отивал в Британия за тази цел. След като споменава трите основни класи на галите – роби, друиди и воини, Цезар продължава да характеризира друидите: „Друидите са жреческа класа, чиито отговорности са свързани с цялата религиозна страна на живота. Те също така са съдии в почти всички спорове и тъжби и разпределят награди и наказания. Лицата, които не искат да се подчинят на решението им, се лишават от правото да участват в жертвоприношенията, тоест биват изключени от обществото. Друидите са освободени от военна служба и всякакви данъци. Основното учение на друидите е, че душите на хората не умират с тялото, а се преместват в други тела” (Ibidem, книга VI, 13-14).
Тези кратки данни за друидството, най-ранното във времето, служат като крайъгълен камък за всички по-нови изследвания и теории. Политически Британия е съюз на няколко независими племена или кланове; върховенството в съюза принадлежи на племето, което е по-силно от останалите в даден момент.

https://ru.wikipedia.org/wiki/Британия Железного века

Hatshepsut · 21 Апр 2024, 09:17:01

Британия през Римската епоха

Римски церемониален шлем (I-III век) открит в Кросби-Гарет, северозападна Англия

Римска Британия (лат. Provincia Britannia) е римска провинция на остров Британия. След римското завладяване на Галия в средата на 1 век пр.н.е. Гай Юлий Цезар предприема две кампании в Британия (през 55 и 54 г. пр.н.е.). Систематичното завладяване на Британия от Рим започва през 43 г. и до голяма степен е завършено до края на 60-те години, оставяйки Британия като една от отдалечените провинции на империята.

Романизация претърпяват главно южните, източните и отчасти централните райони; западът и северът почти не са засегнати. Сред местното население има чести въстания (например въстанието на Будика през 61 г.). Завоеванието е обезпечено със система от укрепени точки (римски лагери) и военни пътища. По северните граници са построени римски укрепления. Общият брой на римската армия в Британия е 40 хиляди души.

Въпреки че ускорява процеса на социално разслоение, завоеванието не води до фундаментални промени в келтското общество. Кризата на Римската империя се отразява и на съдбата на Британия. От края на 3-ти век започват набези на келтски и саксонски племена. В началото на V век римското господство в Британия приключва. Британия отново се разделя на редица независими келтски региони.

Походите на Цезар

Британците изглежда са имали доста оживени отношения с континента. Цезар споменава, че са изпратили помощ на галското племе венети, което се разбунтува срещу римското владичество. Това се случва през 56 г. пр.н.е.; на следващата година Цезар планира да премине в Британия, за да накаже британците за тяхната помощ към венетите. След като изпратил разузнавателна сила напред, Цезар отплава с 2 легиона от Портус Итиус (сега Булон) през нощта на 26 август 55 г. и акостира на британския бряг на следващата сутрин. Британците, които се опитват да предотвратят десанта му, са отхвърлени обратно във вътрешността на страната и вече не оказват голяма съпротива. Въпреки това Цезар скоро сключва мир с тях, при доста изгодни за тях условия, и се завръща в Галия.

През лятото на 54 г. Цезар отново тръгва към Британия, този път с 5 легиона пехота и 2000 конници на 800 кораба. Оставяйки малък отряд да прикрива корабите, Цезар и останалите му сили навлезли във вътрешността. Касивелаун, избран от британците за главен военен командир, се опитал да спре движението на Цезар, но бил победен и римляните превзели столицата му с щурм. Тогава той започна да моли за мир. Цезар взел обезщетение от него и се върнал на континента, без да остави гарнизон в Британия, защото събитията в Галия и Рим изисквали неговото присъствие. Междувременно търговските и дипломатическите връзки между Великобритания и Рим се засилили.

Римско господство над Британия

При Август са планирани няколко кампании срещу Британия, които не се състоят. През 43 г. император Клавдий решава да наложи данък на британците, за което изпраща Авъл Плавций с 4 легиона в Британия. Плавций дебаркира и, биейки се с британците под водачеството на Каратак, стигнал до северния бряг на Темза, където започнал да чака пристигането на императора с останалата част от армията. При пристигането на последния британците скоро са разбити (според Касий Дион) или се предават без битка (според Светоний), а Клавдий се завръща в Рим, оставяйки Плавций да защитава новозавоюваните владения.

През 43 г. римският командир Веспасиан влиза в упорита борба в Уелс с Каратак, който ръководи силурийското племе - борба, която завършва с пълното поражение на последното през 51 г. от войските на управителя на Британия Осторий Скапула. Десет години по-късно Будика, кралица на племето Ицени в днешните Норфолк и Съфолк, се възползва от отсъствието на римския префект Светоний Паулинус, който водеше кампания в Уелс, за да насърчи народа си да въстане срещу римляните. Светоний побързал от запад, дава на британците битка близо до Лондон и ги победил напълно, унищожавайки 70-80 хиляди британци. След този жесток урок британските въстания престанали напълно и наследниците на Светоний възприели по-мека политика и римската цивилизация бързо се разпространява.

Будика

Следващото голямо събитие е назначаването на Агрикола, тъста на Тацит, за управител на Британия (78-84). Той завладява Уелс, Северна Англия и побеждава последното независимо племе каледонци в Шотландия.

II век

През 120 г. император Адриан посетил Великобритания и наредил изграждането на поредица от укрепления, за да възпре набезите на северните племена. През 142-144 г., по време на управлението на Антонин Пий, със същата цел на север от стената на Адриан е построена стената на Антонин, която обаче е изоставена 20 години по-късно.

III век

През 207 г. император Септимий Север пристига в Британия, за да поведе лично войските си срещу племената, населяващи Каледония. Тази експедиция струва живота на хиляди римски войници и, въпреки че официално е завършена с мирен договор, не води до реално придобиване на нови територии. Септимий Север също укрепва Адрианова стена. Умира в Йорк през 211 г. По това време Римската империя преживява поредица от военно-политически кризи и нейната слабост представлява голямо изкушение за владетелите на отдалечени провинции или силни гранични армии да се опитат да станат независими и да завземат върховната власт.

От 259 г. до 274 г. Британия е част от Галската империя, а през 286 г. Караузий, командир на римската флота, която кръстосва Ламанша, за да защити Британия и Галия от фризийски пирати, се провъзгласява за император на Британия. Император Максимиан изпратил неуспешна експедиция срещу него през 289 г., така че Караузий царувал седем години до 293 г., когато бил убит от своя ковчежник Алект, който заел трона му. В края на царуването на Алект Британия е вторично подчинена на Рим от Констанций Хлор (296 г.). След това Констанций предприема кампания в Каледония и умира в Йорк през 306 г., а синът на Констанций, Константин, е провъзгласен от британските части за негов наследник.

За да се предпазят от нарастващите набези на саксонците и фризийците, били създадени укрепления на саксонския бряг.

Укрепления на Саксонския бряг

IV-V век: набези и край на римското владичество

Скоро след това започват непрестанни набези на пиктите и скотите към римските владения в Британия. Скотите, които обитавали западната част на Каледония, принадлежали към гоиделския клон на келтите и дошли тук от Ирландия. Най-вероятно пиктите също са принадлежали към келтското племе и по-скоро към бритския, отколкото към гоиделския му клон. През 367 г. пиктите и скотите преодолели Стената на Адриан със съдействието на неговия гарнизон и преминали през страната към Лондиниум. Срещу тях е изпратен военачалникът Теодосий, бащата на император Теодосий Велики, който заедно със сина си ги отблъсква обратно към стената на Антонин. През 383 г. един от военачалниците на Теодосий, Максим, се провъзгласява за император на Британия, Галия и Испания и е утвърден в този ранг от Теодосий и Валентиниан. Пет години по-късно той се опитва да поеме контрола над Италия, но е заловен и екзекутиран в Аквилея през 388 г. Армията му никога не се завръща в Британия, която е станала още по-беззащитна. През 396 г. Стилихон изпраща един легион там, за защита срещу атаките на пиктите. Константин III, провъзгласен за император от британските легиони през 407 г., изтегля армията от Британия в Галия, оставяйки първата напълно беззащитна от набезите на северните планинци. През 410 г. с указ на император Хонорий римският протекторат над Британия е унищожен и последната е оставена на произвола на съдбата.

Последните призиви на романизираните британци към Рим с молба за помощ за борба с варварите датират от 440-те години.

Политическо устройство

Политическата структура на Британия по време на римското владичество е следната: до времето на император Септимий Север Британия се управлява от един префект. Септимий Север я разделя на Горна и Долна Британия и поверява управлението на всяка част на специален префект.

При Диоклециан, с разделянето на Римската империя на 4 префектури, Британия е част от Галската префектура, управлявана е от специален губернатор (vicarius), живеещ в Йорк, и е разделена на 4 провинции - Britannia Prima, Britannia Secunda, Flavia Caesariensis и Maxima Caesariensis, всяка управлявана от специален префект. Петата провинция е била Валенция, но точното ѝ местоположение все още не е ясно (двете най-вероятни хипотези са: провинцията е отделена от Втора Британия или просто е възникнала в резултат на преименуването на една от известните четири провинции). Също така в Британия има лек римски военен флот с екипи, набирани от британците.

Население

Населението на Римска Британия към края на IV век достига 3,6 милиона души, от които около 125 000 са римски легионери; градското население достига 240 000 души. Населението е мултиетническо и включва келти, римляни, римски поданици от континентална Европа, хора от Близкия изток, Северна Африка и Черна Африка.

https://ru.wikipedia.org/wiki/Британия (римская провинция)

Hatshepsut · 22 Апр 2024, 08:30:57

Англосаксонски период (410-1066)

Англосаксонски и британски кралства към 800 г.

Общ преглед на периода

Англосаксонските кралства са формирани след като на различни места по английските брегове акостират групи от три до пет кораба с нашественици, влизат в битка с местното след-римско население на острова и го завладяват. Към 600 г. вече са установени седем основни кралства и васални кралства, т.нар хептархия.

Към края на 8 век в земите на Британия започват да нахлуват нови колонизатори от Скандинавия – викингите, основно датчани и норвежци, като през 860-70 г. отделните набези се сливат в мощно датско нахлуване и в рамките на десетина години всички англосаксонски кралства са покорени: Нортъмбрия през 867 г., Източна Англия през 869 г. и почти цяла Мърсия през 874-77 г. Оцелява само кралство Уесекс. Неговият крал Алфред Велики оказва сериозна съпротива и побеждава викингите в битката при Едингтън. Сключен е мирен договор, според който контролът върху Англия е поделен между кралство Есекс и датчаните (т.нар. Danelaw). Крал Алфред укрепва кралството, като създава флот, реорганизира армията, изгражда система от фортификации и създава условия за разцвет на религията, образованието и културата. Наследниците му продължават неговата политика и благодарение на това 10 век е нещо като златен век. С военни победи над викингите: през 913 г. е възвърнато владението над кралство Есекс, а по-късно са присъединени Нортъмбрия и Уелс. По времето на крал Етелред II и сина му Едмънд II обаче настъпва упадък и страната попада за известен период (1016-1042 г.) под властта на датчаните, нахлули начело с Кнут Велики.

По време на владението на Англия от датчаните предпоследният англоскасонски крал Едуард Изповедник расте и се възпитава до зряла възраст а и доста след това в херцогство Нормандия, родината на майка му. Възкачва се на трона през 1042 г. и управлява до началото на 1066 г. Той е набожен и благочестив и основава Уестминстърското абатство, за да разполага с божи храм по-близо до новопостроения Уестминстърски дворец. След смъртта му за крал е коронясан още на следващия ден графът на Есекс Харолд Годуинсън, негов шурей, който предвожда опозицията на норманското влияние. Според някои историци приживе Едуард е обещал английската корона на братовчед си (херцога на Нормандия Гийом II (Уилям) (по-късно крал на Англия под името Уилям I Завоевателя), най-силният феодал по това време във Франция. Щом научава за английската коронация, Уилям организира нахлуване в Англия. През есента англосаксонската армия очаква нашествието на норманите на южния бряг, но от север изведнъж нахлува още един претендент за короната на Англия - крал Харалд Хардрада с норвежките викинги. Раздвоен дали да пази южната граница или да се бие с викингите, крал Харолд прекосява цялата страна и разбива викингите в битката при Стамфорд Бридж, след което бързо се връща на юг.

Норманското нашествие започва с инвазията на Англия от Уилям Завоевателя (William the Conqueror), който побеждава английските войски през октомври 1066 г. в Битката при Хейстингс. Крал Харолд е убит на бойното поле. След битката съпротивата, организирана от името на непълнолетния по това време законен наследник на английския престол Едгар Етелинг, продължава известно време, но след като част от англосаксонската аристокрация минава на страната на Уилям и останалите първенци също се отказват от по-нататъшна борба. Именно младият Едгар обаче е начело на делегацията, която посреща Уилям при Бъркамстед и му предлага английската корона.

Англосаксонци

АНГЛОСАКСОНЦИ

В резултат на разпадането на римското господство в Британия от средата на четвърти век, днешна Англия постепенно се заселва от германски групи племена. Колективно известни като англосаксонци, те включват англи, сакси, юти и фризи. Битката при Бадон се счита за голяма победа за британците, спирайки нахлуването на англосаксите за известен период. Битката при Deorham е от решаващо значение за установяването на англосаксонското управление през 577 г. Саксонските наемници съществуват във Великобритания от преди късния римски период, но основният приток на население вероятно се е случил след пети век. Точният характер на тези нашествия не е напълно известен; има съмнения относно легитимността на историческите разкази поради липсата на археологически находки. "De Excidio et Conquestu Britanniae" на Гилдас, съставен през 6-ти век, гласи, че когато римската армия напуснала остров Британия през 4-ти век от н.е., местните британци били нападнати от пикти, техните съседи на север (сега Шотландия) и шотландци (сега Ирландия). Британците поканили саксонците на острова, за да ги отблъснат, но след като победили шотландците и пиктите, саксонците се обърнали срещу британците. Нововъзникващото мнение е, че мащабът на англосаксонското заселване варира в Англия и че като такъв не може да бъде описан от нито един конкретен процес. Масовата миграция и изместването на населението изглежда са най-приложими в основните райони на заселване като Източна Англия и Линкълншър, докато в по-периферните райони на северозапад голяма част от местното население вероятно е останало на мястото си, тъй като пришълците са поели ролята на елити. В проучване на имената на местности в Североизточна Англия и Южна Шотландия, Бетани Фокс стигна до заключението, че английските мигранти са се заселили в големи количества в речни долини, като тези на Тайн и Туид, като британците в по-малко плодородната хълмиста страна са се установили в течение на по-дълъг период. Фокс тълкува процеса, чрез който английският език доминира в този регион, като „синтез от модели на масова миграция и модели на поглъщане на елита“.

ХЕПТАРХИЯ (500-927)

През 7-ми и 8-ми век властта се колебае между по-големите кралства. Поради кризи в наследяването, хегемонията на Нортумбрия не е постоянна и Мерсия остава много могъщо кралство, особено при Пенда. Две поражения слагат край на нортумбрийското господство: битката при Трент през 679 г. срещу Мерсия и Нехтанесмир през 685 г. срещу пиктите. Така нареченото „превъзходство на Мерсия“ доминира през 8 век, въпреки че не е постоянно. Етелбалд и Офа, двамата най-могъщи крале, постигнали висок статус; наистина, Офа е смятан за сюзерен на Южна Британия от Карл Велики. Неговата сила се илюстрира от факта, че той построил Дигата на Офа. Въпреки това, надигащият се Уесекс и предизвикателствата от по-малките кралства държали силата на Мерсия под контрол и до началото на 9-ти век „Превъзходството на Мерсия“ приключило. Този период е описан като Хептархия, въпреки че този термин вече е излязъл от академичната употреба. Терминът възниква, защото седемте кралства Нортумбрия, Мерсия, Кент, Източна Англия, Есекс, Съсекс и Уесекс са основните политически структури на Южна Британия.

ХРИСТИЯНИЗАЦИЯ НА АНГЛОСАКСОНСКА АНГЛИЯ

Августин проповядва пред крал Етелберт

Християнизацията на англосаксонска Англия е процес, започнал около 600 г. сл. н. е., повлиян от келтското християнство от северозапад и Римокатолическата църква от югоизток. По същество това е резултат от григорианската мисия от 597 г., към която се присъединяват усилията на хиберно-шотландската мисия от 630-те години. От 8-ми век англосаксонската мисия на свой ред играе важна роля в покръстването на населението на Франкската империя. Августин, първият архиепископ на Кентърбъри, встъпва в длъжност през 597 г. През 601 г. той покръства първия християнски англосаксонски крал, Етелберт от Кент. Решителната промяна към християнството настъпва през 655 г., когато крал Пенда е убит в битката при Winwaed и Мерсия става официално християнска за първи път. Смъртта на Пенда също позволява на Cenwalh от Уесекс да се върне от изгнание и да върне Уесекс, друго могъщо кралство, към християнството. След 655 г. само Съсекс и остров Уайт остават открито езически, въпреки че Уесекс и Есекс по-късно ще коронясват езически крале. През 686 г. Арвалд, последният открито езически крал, е убит в битка и от този момент нататък всички англосаксонски крале са поне номинално християни (въпреки че има известно объркване относно религията на Кедуала, който управлява Уесекс до 688 г.).

ВИКИНГСКИ НАШЕСТВИЯ В АНГЛИЯ (793-1066)

Викингите нападат Линдисфарн през 793 г.

Първото регистрирано нашествие на викинги се състои през 787 г. в Дорсетшър, на югозападния бряг. Първото голямо нападение във Великобритания е през 793 г. в манастира Линдисфарн, както се посочва в Англосаксонската хроника. Но дотогава викингите почти със сигурност са били добре установени в Оркни и Шетландските острови и много други незаписани набези вероятно са се случили преди това. Пристигането на викингите (по-специално на датската Велика езическа армия) разстройва политическата и социална география на Великобритания и Ирландия. През 867 г. Нортумбрия пада под властта на датчаните; Източна Англия пада през 869 г.От 865 г. отношението на викингите към Британските острови се променя, тъй като те започват да ги виждат като място за потенциална колонизация, а не просто място за нападение. В резултат на това по-големи армии започнаха да пристигат на бреговете на Великобритания с намерението да завладеят земя и да построят селища там.

АЛФРЕД ВЕЛИКИ

Крал Алфред Велики

Въпреки че Уесекс успява да овладее викингите, като ги побеждава при Ашдаун през 871 г., втора нахлуваща армия дебаркира, оставяйки саксонците на отбранителна позиция. Почти по същото време Етелред, крал на Уесекс, умира и е наследен от по-малкия си брат Алфред. Алфред веднага бил изправен пред задачата да защитава Уесекс срещу датчаните. Той прекарва първите пет години от управлението си, плащайки данък на нашествениците. През 878 г. силите на Алфред са победени при Чипенхам при изненадваща атака. Едва сега, когато независимостта на Уесекс висяла на косъм, Алфред се превърнал във велик крал. През май 878 г. той ръководи сила, която побеждава датчаните при Едингтън. Победата е толкова голяма, че датският лидер Гутрум е принуден да приеме християнското кръщение и да се оттегли от Мерсия. След това Алфред се заема с укрепването на защитата на Уесекс, изграждането на нов флот - 60 кораба. Успехът на Алфред донесъл на Уесекс и Мерсия години мир и предизвикал икономическо възстановяване в опустошените преди това райони. Успехът на Алфред е подкрепен от неговия син Едуард, чиито решителни победи над датчаните в Източна Англия през 910 и 911 г. са последвани от съкрушителна победа при Темпсфорд през 917 г. Тези военни успехи позволяват на Едуард напълно да включи Мерсия в своето кралство и да добави Източна Англия към своите завоевания. След това Едуард се заел да подсили северните си граници срещу датското кралство Нортумбрия. Бързото завладяване на английските кралства от Едуард означава, че Уесекс получава подкрепа от Гуинед в Уелс и Шотландия. Неговото господство е подсилено от сина му Етелстан, който разширява границите на Уесекс на север, през 927 г. завладява Кралство Йорк и води сухопътна и морска инвазия в Шотландия. Тези завоевания довели до приемането от него на титлата „Крал на Англия“ за първи път. Господството и независимостта на Англия се поддържат и от следващите крале. Едва през 978 г. с възцаряването на Етелред
датската заплаха се появява отново.

АНГЛИЙСКО ОБЕДИНЕНИЕ

Битката при Брунанбър

Алфред от Уесекс умира през 899 г. и е наследен от сина си Едуард Стария. Едуард и неговият зет Етелред от (това, което е останало от) Мерсия, започват програма за разширяване, изграждане на крепости и градове по алфредиански модел. След смъртта на Етелред, съпругата му (сестрата на Едуард) Етелфлед управлява като „Лейди на Мерсианците“ и продължава експанзията. Изглежда Едуард е отгледал сина си Етелстан в двора на Мерсия. След смъртта на Едуард, Етелстан наследява Мерсианското кралство и, след известна несигурност, Уесекс. Етелстан продължил експанзията на баща си и леля си и бил първият крал, който постигнал пряко управление на това, което сега смятаме за Англия. Титлите, приписвани му в грамоти и върху монети, предполагат още по-широко разпространено господство. Неговата експанзия събудила недоволство сред другите кралства на бритите и той победил обединената шотландско-викингска армия в битката при Брунанбър. Обединението на Англия обаче не е било сигурно. При наследниците на Етелстан Едмънд и Еадред английските крале многократно губят и възстановяват контрола над Нортумбрия. Въпреки това Едгар, който управлява същата територия като Етелстан, консолидира кралството, което остава обединено след това.

АНГЛИЯ ПОД ДАТЧАНИТЕ (1013-1042)

Има подновени скандинавски атаки срещу Англия в края на 10 век. Двама могъщи датски крале (Харолд Блутут и по-късно синът му Свен) и двамата започнали опустошителни нашествия в Англия. Англо-саксонските сили са победени при Малдън през 991 г. Следват още датски атаки и техните победи са чести. Контролът на Етелред над неговите благородници започва да се колебае и той става все по-отчаян. Неговото решение било да се подчини на датчаните: в продължение на почти 20 години той плащал все по-големи суми на датските благородници, за да ги държи далеч от английските брегове. Тези плащания, известни като Danegelds, осакатяват английската икономика. След това Етелред сключва съюз с Нормандия през 1001 г. чрез брак с дъщерята на херцога Ема, с надеждата да укрепи Англия. Тогава той направил голяма грешка: през 1002 г. наредил избиването на всички датчани в Англия. В отговор Свен започва десетилетие на опустошителни атаки срещу Англия. Северна Англия, със своето значително датско население, застава на страната на Свен. До 1013 г. Лондон, Оксфорд и Уинчестър са паднали в ръцете на датчаните. Етелред избягал в Нормандия и Свен завзел трона. Свен внезапно умира през 1014 г. и Етелред се завръща в Англия, изправен пред наследника на Свен - Кнут. Въпреки това през 1016 г. Етелред също внезапно умира. Кнут бързо победил останалите саксонци, убивайки сина на Етелред Едмънд. Кнут завзема трона, коронясвайки се за крал на Англия. Кнут е наследен от синовете си, но през 1042 г. местната династия е възстановена с възкачването на Едуард Изповедника. Неуспехът на Едуард да създаде наследник предизвиква яростен конфликт за наследството след смъртта му през 1066 г. Борбите му за власт срещу Годуин, граф на Уесекс, претенциите на скандинавските наследници на Кнут и амбициите на норманите, които Едуард въвел в английската политика за укрепване на собствената си позиция, кара всеки от тях да се бори за контрола върху наследството на Едуард.

https://bg.wikipedia.org/wiki/История_на_Англия

https://history-maps.com/bg/story/History-of-England

Hatshepsut · 23 Апр 2024, 08:45:54

Норманска династия (1066-1154)

Битката при Хейстингс (14 октомври 1066г.)

Общ преглед на периода

Норманското нашествие започва с инвазията на Англия от Уилям Завоевателя (William the Conqueror), който побеждава английските войски през октомври 1066 г. в Битката при Хейстингс. Крал Харолд е убит на бойното поле. След битката съпротивата, организирана от името на непълнолетния по това време законен наследник на английския престол Едгар Етелинг, продължава известно време, но след като част от англосаксонската аристокрация минава на страната на Уилям и останалите първенци също се отказват от по-нататъшна борба. Именно младият Едгар обаче е начело на делегацията, която посреща Уилям при Бъркамстед и му предлага английската корона

Новият крал Уилям I е коронясан на Коледа, 25 декември 1066 в Уестминстърското абатство. Така се поставя и началото на новата Нормандска династия. Уилям продължава да владее Нормандия и така се създава смесена англонормандска монархия, съчетаваща англосаксонски и франко-нормандски институти и характеризираща се със силна кралска власт и разклонен управленски апарат.

След смъртта на Уилям Завоевателя през 1087 г. според завещанието му властта е поделена между двамата му сина: Робер II управлява Нормандия, а на английския трон се качва Уилям Руфус. Двамата братя не са в добри отношения. През 1100 г. крал Уилям Руфус умира по време на лов и на престола сяда най-малкият брат Хенри. За да заздрави положението си на трона той сключва брак с Едит (Матилда), дъщеря на Малкълм III Шотландски и племенница на Едгар Етелинг, с което се сродява със старата англосаксонска династия Уесекс. Бракът не се харесва на мнозинството барони и Едит решава да смени името си на Матилда, за да я приемат. Родът на Уилям Завоевателя скоро се пресича: Робер има един син, който загива, Уилям Руфус няма деца, а Уилям Аделин, единствен син на Хенри, също загива през 1120 г. при корабокрушението на Белия кораб. В резултат на това след смъртта на крал Хенри I през 1134 няма нито един мъжки наследник на трона по права линия. Започва период на гражданска война (известен като Анархията), в който един срещу друг се изправят единственото му друго законно дете - императрица Мод и претендентът Стивън (известен и като Етиен дьо Блоа), който е негов племенник и внук на Уилям Завоевателя. Макар и Стивън да побеждава, позициите му са отслабени и не дълго преди да умре той признава за свой наследник сина на Матилда Хенри II, с чиято коронация през 1154 г. започва управлението на династията Плантагенет в Англия.

БИТКАТА ПРИ ХЕЙСТИНГС

Харолд Годуинсън става крал, вероятно назначен от Едуард на смъртния му одър и одобрен от Witan ("Съвета на мъдреците", кралски съвет). Но Уилям от Нормандия, Харалд Хардроде (подпомогнат от отчуждения брат на Харолд Годуин Тостиг) и Свен II от Дания предявяват претенции за трона. Дотогава най-силната претенция за наследството е тази на Едгар Етелинг, но поради младостта му и очевидната липса на могъщи поддръжници, той не играе основна роля в борбите през 1066 г., въпреки че е поставен за крал за кратко време от кралския съвет след смъртта на Харолд Годуинсън. През септември 1066 г. Харалд III от Норвегия и граф Тостиг дебаркират в Северна Англия със сила от около 15 000 души и 300 дълги кораба. Харолд Годуинсън побеждава нашествениците и убива Харалд III от Норвегия и Тостиг в битката при Стамфорд Бридж. На 28 септември 1066 г. Уилям от Нормандия нахлува в Англия в кампания, наречена Нормандско завоевание. След поход от Йоркшир, изтощената армия на Харолд е победена и Харолд е убит в битката при Хейстингс на 14 октомври. По-нататъшната опозиция срещу Уилям в подкрепа на Едгар Етелинг скоро се срива и Уилям е коронясан за крал на Коледа 1066 г. В продължение на пет години той се изправя пред поредица от бунтове в различни части на Англия и половинчато датско нашествие, но ги потушава и установява траен режим.

НОРМАНСКО ЗАВОЕВАНИЕ (1066-1072)

Въпреки че основните съперници на Уилям са изчезнали, той все още бил изправен пред бунтове през следващите години и не бил сигурен на английския трон до 1072 г. Земите на съпротивляващия се английски елит са конфискувани; част от елита бяга в изгнание. За да контролира новото си кралство, Уилям инициира "Harrying of the North", серия от кампании, включващи тактики на изгорената земя, предоставяне на земи на своите последователи и изграждане на замъци, командващи военни опорни пунктове в цялата страна. Книгата на Страшния съд, ръкописен запис на „Голямото проучване на имотите“ на голяма част от Англия и части от Уелс, е завършена до 1086 г. Други ефекти от завоеванието включват двора и правителството, въвеждането на норманския език като език на елитите и промени в състава на висшите класи, тъй като Уилям получава земи, които да бъдат държани директно от краля. По-постепенните промени засягат земеделските класи и живота в селото: основната промяна изглежда е била официалното премахване на робството, което може или не може да е било свързано с нашествието. Има и малка промяна в структурата на правителството, тъй като новите нормански администратори приели много от формите на англосаксонското управление.

АНАРХИЯТА (1138-1153)

Английското Средновековие се характеризира с граждански войни, международни войни, случайни въстания и широко разпространени политически интриги сред аристократичния и монархически елит. Англия е била повече от самодостатъчна със зърнени храни, млечни продукти, говеждо и овнешко месо. Нейната международна икономика се основавала на търговията с вълна, при която вълната от овчарите на Северна Англия се изнасяла в текстилните градове на Фландрия, където се обработвала в плат. Средновековната външна политика е толкова оформена от отношенията с фламандската текстилна индустрия, колкото и от династическите приключения в Западна Франция. Английската текстилна индустрия е създадена през 15 век, осигурявайки основата за бързо натрупване на английски капитал. Анархията е война за наследството, предизвикана от случайната смърт на Уилям Аделин, единственият законен син на крал Хенри I, който се удавил при потъването на Белия кораб през 1120 г. Хенри искал да бъде наследен от дъщеря си, известна като императрица Матилда, но успял само частично да убеди благородството да я подкрепи. След смъртта на Хенри през 1135 г. неговият племенник Стефан от Блоа завзема трона с помощта на брат си, Хенри от Блоа, който бил епископ на Уинчестър. В началото на царуването на Стивън има ожесточени битки с нелоялни английски барони, бунтовни уелски водачи и шотландски нашественици. След голямо въстание в югозападна Англия, Матилда нахлува през 1139 г. с помощта на своя полубрат Робърт от Глостър. В първите години на гражданската война нито една от страните не успява да постигне решаващо предимство; кралицата започва да контролира югозападна Англия и голяма част от долината на Темза, докато Стивън остава да контролира югоизточната част. Голяма част от останалата част от страната е държана от барони, които отказали да подкрепят която и да е страна. Замъците от този период са били лесно защитими, така че битката е била предимно война на изтощение, включваща обсади, набези и престрелки. Армиите се състоят предимно от бронирани рицари и пешаци, много от които наемници. През 1141 г. Стивън е заловен след битката при Линкълн, което води до срив на властта му над по-голямата част от страната. Кралица Матилда се опитва да бъде коронясана като кралица, но била принудена вместо това да се оттегли от Лондон заради враждебните тълпи; малко след това Робърт от Глостър е заловен при бягството на Уинчестър. Двете страни се съгласили на размяна на пленници, като разменили Стивън и Робърт. След това Стивън почти заловил Матилда през 1142 г. по време на обсадата на Оксфорд, но кралицата избягала от Оксфордския замък през замръзналата река Темза на безопасно място. Войната продължила още много години. Съпругът на кралица Матилда, граф Джефри V Анжуйски, завладява Нормандия в нейно име през 1143 г., но в Англия нито една от страните не може да постигне победа. Бунтовническите барони започнали да придобиват все по-голяма власт в Северна и Източна Англия, с широко разпространено опустошение в районите на големите битки. През 1148 г. кралицата се завръща в Нормандия, оставяйки кампанията в Англия на малкия си син Хенри.През 1152 г. Стивън се опитал да получи за най-големия си син, Юстас, да бъде признат от католическата църква за следващия крал на Англия, но църквата отказва да го направи. До началото на 1150-те години повечето барони и църквата са уморени от войната, така че предпочитат преговорите за дългосрочен мир. Хенри нахлува отново в Англия през 1153 г., но силите на нито една от фракциите нямат желание да се бият. След ограничена кампания двете армии се изправили една срещу друга при обсадата на Уолингфорд, но било сключено примирие, като по този начин била предотвратена ожесточена битка. Стивън и Хенри започват мирни преговори, по време на които Юстас умира от болест, премахвайки прекия наследник на Стивън. Полученият договор от Уолингфорд позволява на Стивън да запази трона, но признава Хенри за негов наследник. През следващата година Стивън започва отново да утвърждава властта си над цялото кралство, но умира от болест през 1154 г. Хенри е коронясан като Хенри II, първият анжуйски крал на Англия, след което започва дълъг период на възстановяване.

Крал Стивън (Стефан Блуа)

Култура

Реформирането на Англиканската църква след Нормандското завоевание позволява на страната да се включи по-активно в общоевропейските процеси на възраждане на интереса към латинското наследство и формиране на схоластична философия. Училищата през този период са изцяло под контрола на епископи и манастири, но науките на класическия тривиум и квадривиум вече се преподават в тях, а образованието в някои от тях достига сравнително високо ниво. Отправните точки за английското образование са били манастирските училища на Бек в края на 11 век, Лана в началото на 12 век и малко по-късно Париж, с който се поддържат доста тесни връзки. Най-голямата фигура на английското просвещение от англо-нормандския период и един от основателите на средновековната схоластика е Джон от Солсбъри († 1180 г.), ученик на Абелар. Престижът на английските учебни заведения постепенно нараства и през 1117 г. е основан Оксфордският университет, който се превръща в основен център на висшето образование в страната. Започва запознаване с арабската наука, а чрез арабски преводи – и с древногръцката култура (Аделард от Бат, Робърт от Честър). Класическото канонично право е въведено в Англия и се появяват курсове по римско гражданско право. Интелектуалното възраждане на 12 век засилва интереса към историята. След норманското завладяване в Англия за първи път хрониките са заменени от аналитични исторически трудове, сред авторите на които са особено видни Уилям от Малмсбъри, Ордерик Виталий, Джефри от Монмут и Хенри от Хънтингдън. По същото време е завършена Англосаксонската хроника, чиито последни текстове вече са написани на латински.

Една от най-важните характеристики на културата на англо-нормандския период е съвместното съществуване на две етно-социални общности в рамките на една държава. Унищожаването на англосаксонската аристокрация в резултат на завоеванието и заместването ѝ от нормани, говорещи нормандския диалект на френския, довежда до изместването на староанглийския език. Въпреки че продължава да се говори от огромното мнозинство от селското население, използването му в сферата на управлението, църквата и културата на практика престава. Езикът се запазва и започва постепенно да се трансформира под влиянието на френския в т. нар. средноанглийски език, но фактът, че не се използва от социалния елит на страната, води до временен спад в качеството на английската литература. От друга страна, завоевателите донасят със себе си рицарската култура на Франция, под влиянието на която в средата на 12 век възниква английската романтична традиция под формата на легендите за крал Артур и рицарите на кръглата маса. В Англия започва да се разпространява и култът към „Красивата дама“ и рицарската чест, поезията на менестрелите, музиката на трубадурите и сатирата на придворните шутове.

Замъкът Лудлоу

Специален англо-нормандски стил се развива в архитектурата, доминиращ на двата бряга на Ламанша в края на 11-12 век и е една от най-забележителните тенденции в романската архитектура в Северна Европа. Най-ясно се проявява в изграждането на места за поклонение, като катедралите в Дърам и Уинчестър или църквата, оцеляла до днес в Килпек, Хемпшир. Примитивните замъци "мот и бейли" от епохата на завоеванието са заменени в началото на 12 век от по-издръжливи каменни крепости (Лондонската кула, замъкът Лудлоу в Шропшър).

https://bg.wikipedia.org/wiki/История_на_Англия

https://history-maps.com/bg/story/History-of-England

https://ru.wikipedia.org/wiki/Англонормандская_монархия

Hatshepsut · 24 Апр 2024, 08:55:43

Династия на Плантагенетите (1154-1485)

Ричард I по време на Третия кръстоносен поход

Домът на Плантагенетите държи английския трон от 1154 г. (с възкачването на Хенри II в края на анархията) до 1485 г., когато Ричард III умира в битка. Управлението на Хенри II представлява връщане на властта от баронството към монархическата държава в Англия; също така трябва да видим подобно преразпределение на законодателната власт от Църквата, отново към монархическата държава. Този период също предвещава правилно съставено законодателство и радикално отдалечаване от феодализма. По време на неговото управление се развиват нови англо-анжуйски и англо-аквитански аристокрации, макар и не в същата степен, както някога англо-нормандската, и нормандските благородници взаимодействат с френските си връстници. Наследникът на Хенри, Ричард I „Лъвското сърце“, бил зает с чуждестранни войни, участваше в Третия кръстоносен поход, бил заловен, докато се връщал и се заклел във вярност към Свещената Римска империя като част от своя откуп, и защитавал своите френски територии срещу Филип II, кралят на Франция. Неговият наследник, по-малкият му брат Джон, загубил голяма част от тези територии, включително Нормандия, след катастрофалната битка при Бувин през 1214 г. Заради тези загуби той получава прозвището "Джон Безземни". През 1212 г. той направил Кралство Англия васал на Светия престол, плащайки данък, което остава до 14 век когато Кралството отхвърля господството на Светия престол и възстановява своя суверенитет. Синът на Джон, Хенри III, прекарва голяма част от управлението си в битки с бароните за Магна Харта и кралските права и в крайна сметка е принуден да свика първия „парламент“ през 1264 г. Той също не успявава на континента, където се опитва да установи английски контрол над Нормандия, Анжу и Аквитания. Неговото управление е прекъснато от много бунтове и граждански войни, често провокирани от некомпетентност и лошо управление в правителството и възприеманото като прекалено фаворизиране от Хенри на френските придворни (по този начин ограничавайки влиянието на английското благородство). Един от тези бунтове - воден от недоволния придворен Симон дьо Монфор - е забележителен със събранието, което става един от най-ранните предшественици на парламента. В допълнение към битките във Втората баронска война, Хенри III води война срещу френския крал Луи IX Свети и е победен по време на войната Сентонж, но Луи не се възползва от победата си, зачитайки правата на противника си.

МАГНА ХАРТА (1215)

Романтизирана възстановка от 19-ти век на крал Джон, подписващ Магна Харта.Вместо да се подпише писмено, документът щеше да бъде удостоверен с Великия печат и приложен от длъжностни лица, а не от самия Джон

По време на управлението на крал Джон комбинация от по-високи данъци, неуспешни войни и конфликт с папата направило крал Джон непопулярен сред неговите барони. През 1215 г. някои от най-важните барони се разбунтуват срещу него. Той се срещнал с техните лидери заедно с техните френски и шотландски съюзници в Рънимид, близо до Лондон на 15 юни 1215 г., за да подпечатат Великата харта (Magna Carta на латински), която налага законови ограничения върху личните правомощия на краля. Но веднага след като военните действия престанали, Джон получил одобрение от папата да наруши думата си, защото я бил дал под принуда. Това провокира Първата баронска война и френско нахлуване от френския принц Луи, поканен от мнозинството от английските барони да замени Джон като крал в Лондон през май 1216 г. Джон обикаля из страната, за да се противопостави на бунтовническите сили, ръководейки, наред с други операции, двумесечна обсада на държания от бунтовниците замък Рочестър. В края на 16 век интересът към Магна Харта нараства. Юристи и историци по онова време вярвали, че има древна английска конституция, датираща от дните на англосаксонците, която защитава индивидуалните английски свободи. Те твърдят, че норманското нашествие от 1066 г. е отхвърлило тези права и че Магна Харта е била популярен опит за възстановяването им, превръщайки хартата в основна основа за съвременните правомощия на парламента и правни принципи като habeas corpus.

Spoiler

Хабеас корпус (лат. habeas corpus) е институт на английското наказателно-процесуално право, тясно свързан с принципа на личната неприкосновеност; той е включен и в правните системи на други страни от англосаксонското правно семейство. Съгласно правилото на habeas corpus, задържан – или друго лице от негово или нейно име – може да подаде молба до съда, за да се оплаче от произволен арест или задържане и да поиска специален акт, с който се нарежда задържаният да бъде изправен пред съд, за да преразгледа законността на ареста или задържането.

Наименованието habeas corpus (от habēre – „да имаш“ и corpus – „тяло“) е фрагмент от латинската фраза habeas corpus ad subjiciendum, което означава „да изведа арестуваното лице лично пред съда“. Повечето юрисдикции по гражданско право предоставят подобни средства за защита на незаконно задържаните, но те не винаги се наричат habeas corpus. В някои испаноезични страни еквивалентното средство за защита срещу неправомерно лишаване от свобода е amparo libertad („защита на свободата“).

[затвори]

Въпреки че този исторически разказ е силно погрешен, юристи като сър Едуард Коук използват широко Магна Харта в началото на 17 век, аргументирайки се срещу божественото право на кралете. Както Джеймс I, така и неговият син Чарлз I се опитват да потиснат дискусията за Магна Харта. Политическият мит за Магна Харта и нейната защита на древните лични свободи се запазва след Славната революция от 1688 г. до 19 век. Това повлиява на ранните американски колонисти в Тринадесетте колонии и на формирането на конституцията на Съединените щати, която става върховен закон в новата република на Съединените щати. Изследванията на викториански историци показват, че оригиналната харта от 1215 г. се е отнасяла по-скоро до средновековните отношения между монарха и бароните, отколкото до правата на обикновените хора, но хартата си остава мощен, емблематичен документ, дори след като почти цялото ѝ съдържание е отменено от законодателството през 19-ти и 20-ти век.

ТРИМАТА ЕДУАРД (1272-1377)

Крал Едуард I и английското завладяване на Уелс

Управлението на Едуард I (1272–1307) е доста по-успешно. Едуард приема множество закони, засилващи правомощията на неговото правителство, и той свика първите официално одобрени парламенти на Англия. Той завладява Уелс и се опитва да използва спор за наследство, за да получи контрол над Кралство Шотландия, въпреки че това се превърнало в скъпа и продължителна военна кампания. Синът му, Едуард II, се оказва катастрофа. Той прекарва по-голямата част от царуването си в напразни опити да контролира благородството, което в замяна показва постоянна враждебност към него. Междувременно шотландският лидер Робърт Брус започва да си връща цялата територия, завладяна от Едуард I. През 1314 г. английската армия е катастрофално победена от шотландците в битката при Банокбърн. Крахът на Едуард идва през 1326 г., когато съпругата му, кралица Изабела, пътува до родната си Франция и заедно с любовника си Роджър Мортимър нахлува в Англия. Въпреки малката си сила, те бързо събрали подкрепа за своята кауза. Кралят избягал от Лондон, а неговият спътник след смъртта на Пиърс Гавестън, Хю Деспенсър, бил публично съден и екзекутиран. Едуард е заловен, обвинен в нарушаване на коронационната си клетва, свален и затворен в Глостършър, докато не бил убит някъде през есента на 1327 г., вероятно от агенти на Изабела и Мортимър. През 1315-1317 г. Големият глад може да е довел до половин милион смъртни случаи в Англия поради глад и болести, умира повече от 10 процента от населението. Едуард III, син на Едуард II, е коронясан на 14 години, след като баща му е свален от власт от майка си и нейния любовник Роджър Мортимър. На 17-годишна възраст той ръководи успешен преврат срещу Мортимър, фактическият владетел на страната, и започва личното си управление. Едуард III царува 1327–1377 г., възстановява кралската власт и продължава да превръща Англия в най-ефективната военна сила в Европа. При неговото управление има жизненоважни развития в законодателната власт и правителството - по-специално еволюцията на английския парламент - както и опустошенията от Черната смърт. След като побеждава, но не и подчинява Кралство Шотландия, той се обявява за законен наследник на френския трон през 1338 г., но претенциите му са отхвърлени поради салическия закон. Тогава започна това, което ще стане известно като Стогодишната война.

СТОГОДИШНА ВОЙНА (1337-1453)

Стогодишната война

Едуард III се обявява за законен наследник на френския трон през 1338 г., но искането му е отхвърлено поради Салическия закон. Тогава започва Стогодишната война. След някои първоначални неуспехи, войната върви изключително добре за Англия; победите при Креси и Поатие довели до изключително благоприятния договор от Бретини. По-късните години на Едуард са белязани от международен провал и вътрешни борби, до голяма степен в резултат на бездействието и лошото му здраве. Едуард III умира от инсулт на 21 юни 1377 г. и е наследен от десетгодишния си внук Ричард II. Той се жени за Анна Бохемска, дъщеря на Карл IV, император на Свещената Римска империя през 1382 г., и управлява, докато не бил свален от първия си братовчед Хенри IV през 1399 г. През 1381 г. селското въстание, водено от Уот Тайлър, се разпростира в големи части от Англия. То е потушено от Ричард II със смъртта на 1500 бунтовници. Хенри V наследява трона през 1413 г. Той подновява военните действия с Франция и започва набор от военни кампании, които се считат за нова фаза от Стогодишната война, наричана Ланкастърската война. Той печели няколко забележителни победи над французите, включително битката при Agincourt. В Договора от Троа, Хенри V получава властта да наследи тогавашния владетел на Франция, Шарл VI. Синът на Хенри V, Хенри VI, става крал през 1422 г. като дете. Управлението му е белязано от постоянни сътресения поради политическите му слабости. Съветът на регентството се опитал да направи Хенри VI крал на Франция, както е предвидено в Договора от Троа, подписан от баща му, и кара английските сили да превземат части от Франция. Изглеждало, че може да успеят поради лошата политическа позиция на сина на Шарл VI, който твърдял, че е законен крал на Франция като Шарл VII. Въпреки това, през 1429 г. Жана д'Арк започва военна кампания, за да попречи на англичаните да получат контрол над Франция. Френските сили си възвърнали контрола над френската територия. Враждебните действия с Франция се подновяват през 1449 г. Когато Англия губи Стогодишната война през август 1453 г., Хенри изпада в психическо разстройство до Коледа 1454 г.

ВОЙНИТЕ НА РОЗИТЕ (1455-1487)

Откъсване на червените и белите рози

През 1437 г. Хенри VI (син на Хенри V) става пълнолетен и започва активно да управлява като крал. За да създаде мир, той се жени за френската благородничка Маргарет Анжуйска през 1445 г., както е предвидено в Договора от Тур. Враждебните действия с Франция се подновяват през 1449 г. Когато Англия губи Стогодишната война през август 1453 г., Хенри изпада в психическо разстройство. Хенри не могъл да контролира враждуващите благородници и започва поредица от граждански войни, известни като Войните на розите, продължили от 1455 до 1485 г. Въпреки че битките са много спорадични и малки, имало общ срив във властта на Короната. Кралският двор и парламентът се преместват в Ковънтри, в сърцето на Ланкастър, който по този начин става столица на Англия до 1461 г. Братовчедът на Хенри Едуард, херцог на Йорк, сваля Хенри през 1461 г., за да стане Едуард IV след поражението на Ланкастър в битката при Мортимър Крос. По-късно Едуард е изгонен за кратко от трона през 1470–1471 г., когато Ричард Невил, граф на Уоруик, върнал Хенри на власт. Шест месеца по-късно Едуард побеждава и убива Уоруик в битка и си връща трона. Хенри е затворен в Лондонската кула и умира там. Едуард умира през 1483 г., само на 40 години, управлението му е извървяло малък път към възстановяването на властта на Короната. Неговият най-голям син и наследник Едуард V, на 12 години, не може да го наследи, защото братът на краля, Ричард III, херцог на Глостър, обявява брака на Едуард IV за бигамен, което прави всичките му деца незаконни. Тогава Ричард III е обявен за крал, а Едуард V и неговият 10-годишен брат Ричард са затворени в Лондонската кула. През лятото на 1485 г. Хенри Тюдор, последният лорд от Ланкастър, се завърнал от изгнание във Франция и акостирал в Уелс. След това Хенри побеждава и убива Ричард III при Босуърт Фийлд на 22 август и е коронясан за крал като Хенри VII.

https://history-maps.com/bg/story/History-of-England

https://ru.wikipedia.org/wiki/Хабеас корпус

Hatshepsut · 25 Апр 2024, 09:05:38

Династия на Тюдорите (1485-1603)

Хенри VII

С възкачването на Хенри VII (1485-1509) в Англия е установена не само нова династия, но и нов ред на нещата. Хората жадували за спокойно и мирно развитие на гражданския живот и Хенри умело се възползвал от това настроение, за да укрепи династията си и да разшири правата на короната.

Външните трудности са решени чрез мирни договори с Франция и Шотландия. Особено важен между тях е договорът за „вечен мир“ с Шотландия през 1502 г., който е последван година по-късно от брака на Джейкъб с най-голямата дъщеря на Хенри, Маргарет; това сложило край на непрекъснатите войни между двете държави.

Властта на благородството е сломена от дългогодишните войни, в които загива почти цялата древна аристокрация на Англия. За да стане възможно да е независим от парламента, Хенри на първо място въвежда най-строгата икономия в държавната икономика. Със същия импулс той налага закон, който дава изключително на краля правото да назначава своя наследник. За да се ограничи аристокрацията, е създаден извънреден съд, Звездната палата (Звездната палата - от стаята, в която заседавал този съд), който имал правото, без съучастието на съдебни заседатели, да преследва и да издава присъди по всички случаи, свързани с короната и фиска. Но, отслабвайки властта на висшите класи и парламента (през последните 10 години от неговото управление парламентът е свикан само веднъж), Хенри, от друга страна, взема буржоазията под свое покровителство и проявява специални грижи за развитието на търговията и флота, като не жали значителни суми за това.

Хенри VIII

Крал Хенри VIII

Хенри VIII (1509-1547) продължава политиката на баща си. Той принуждава парламента през 1525 г. да отдели голяма сума пари за нахлуването във Франция под заплаха от екзекуция и управлява без парламент в продължение на седем години. Когато му хрумнала идеята да се разведе с първата си съпруга, Катерина Арагонска, той с целия плам на необузданата си природа започнал да осъществява този план. Съпротивата, която среща дори сред собственото си духовенство, само засилва упоритостта му, още повече че по същото време той се влюбва в придворната красавица Ан Болейн.

До този момент Хенри бил ревностен католик. Той вдига оръжие с огън и меч срещу последователите на Джон Уиклиф (английски реформатор) и срещу реформацията на Лутер - и за своите писания срещу последната той е удостоен от папа Лъв X с титлата защитник на вярата (или defensor fidei). Сега, след като получил отказ от папата да разтрогне брака му, той решил да се оттегли и да откъсне народа си от папския престол. През януари 1533 г. Хенри се жени за Ан Болейн, а през май църковният съд обявява брака му с Катрин за разтрогнат. Актът за върховенството обявява краля за единствен върховен глава на английската църква и назначава канцлера Томас Кромуел за негов „генерален викарий“. Самият крал изготвил Устава на религията, който формира основата на новата вяра или англиканството. Тогава започва унищожаването на манастирите и конфискацията на имуществото им в полза на държавата, последвано от преминаването им в частна собственост, съпроводено с жестоките убийства на монаси и монахини. Сега Хенри застанал над законите и религията, неговият деспотизъм нямал граници.

Той бил женен шест пъти и от нещастните му съпруги две умрели на ешафода. Известният лорд-канцлер Томас Мор също е екзекутиран. През 1539 г. са публикувани „Шестте кървави статии“, заплашващи със сурово наказание всеки, който говори писмено или устно срещу догмата за транссубстанциацията (превръщането на хляба и виното от причастието в истинско тяло и къв на Христод), против литургията, изповедта и т.н. Много хора умират поради тези закони, както католици, така и протестанти.

Хенри започва няколко войни по време на управлението си, включително с Шотландия и Франция.

Едуард VI и Мария I

Хенри VIII е наследен от 9-годишния си син от Джейн Сиймур, Едуард VI (1547-1553), зад когото управлява чичо му лорд Съмърсет, приятелски настроен към Реформацията. Архиепископ Кранмър придобива особено влияние върху държавните дела, римският култ е премахнат и преследването се обръща срещу католиците. Но скоро избухват въстания във всички части на държавата, съчетани със заплахата от френско нашествие. След унищожаването на манастирите църковните имоти попадат предимно в ръцете на алчни царедворци и висшето благородство. Съмърсет искал да помогне на селяните и дори назначил специални комисари, които да разгледат оплакванията им. Но с това той предизвикал гнева на благородниците срещу себе си, водени от най-големия си враг, графа на Уоруик, херцога на Нортъмбърланд. Той свалил протектора и заел неговото място. Година по-късно Съмърсет умира на ешафода. Селските бунтове са потушени с помощта на германски и италиански наемници.

Приблизително по същото време Кранмър, със съдействието на най-известните протестантски теолози, сред които имало много калвинисти, разработил „42 символа на вярата“ (от 1563 г. „39 символа на вярата“), които формират основата на Англиканската църква. През 1553 г. парламентът, след като изслушал мнението на духовенството, издига тези членове в държавен закон, който бил отменен едва през 1829 г.

Едуард VI бил надарен, образован млад мъж, с мека природа, от когото можело да се очаква много в бъдеще, ако не било лошото му здраве. Възползвайки се от слабия характер на болния крал, Уоруик го убедил да отстрани сестрите си Мери и Елизабет от наследяването на трона и да назначи за свой наследник една далечна роднина, Джейн Грей, ревностна протестантка и снаха на Нортъмбърланд.

Въпреки това, след смъртта на Едуард, дъщерята на Хенри VIII от Катерина Арагонска, Мери (1553-1558), заела трона без особена съпротива, а Нортъмбърланд и Грей са екзекутирани.

Фанатично отдадена на католицизма, Мария веднага започва църковна реакция, която се изострила още повече след брака ѝ с Филип Испански, тогава все още принц. Започва 5-годишен период на екзекуции, давайки на Мария името Кървавата. Били подновени старите закони срещу еретиците, към които сега били включени всички протестанти. Парламентът толерира тези безчинства, но все пак имал смелостта да откаже на Мери субсидиите, които тя иска, за да помогне на Филип срещу Франция. Мери започва войната сама и губи (1558) Кале, последното владение на Англия на френска земя. Тази загуба напълно подкопава нейните сили и тя умира на 17 ноември 1558 г.

Елизабетинска епоха (1558-1603)

Елизабет I

Елизабетинска епоха или Ерата на Елизабет се нарича период от историята на Англия, свързан с управлението на кралица Елизабет I (1558 – 1603) и често се смята за златен век в английската история. Тогава е достигнат върхът на английския ренесанс и на английската поезия и литература. Тогава разцъфтява Елизабетинският театър и творят Уилям Шекспир, както и много други драматурзи, разчупили оковите на предишния стил на пиесите и театъра в Англия.

Англия е била много по-добре в сравнение с други нации в Европа. Италианският ренесанс бил прекратен под натиска на чуждото надмощие на полуострова. Франция била ангажирана в собствените си религиозни битки. И отчасти заради това, но също и защото англичаните били изгонени от последния си аванпост на континента, продължилият векове конфликт между Франция и Англия през по-голяма част от управлението на Елизабет I бил преустановен.

По време на този период Англия имала централизирано, добре организирано и ефективно управление, до голяма степен в резултат на реформите на Хенри VII и Хенри VIII. Икономически страната започнала да печели от новата ера на трансатлантическа търговия.

Романтизъм и реалност

Историците от Викторианската ера и началото на XX век идеализират Елизабетинската епоха. Енциклопедия Британика твърди, че „Дългото управление на Елизабет I, 1533 – 1603, бе Златният век на Англия...”

Всъщност при Елизабет Англия не е толкова успешна във военно отношение. Сред простолюдието, което представлявало 90% от населението, цари бедност. Въпреки достигнатите културни висоти по време на тази ера, по-малко от 40 години след смъртта на Елизабет в страната избухва гражданска война, в чиято основа лежи пуританството.

Като цяло Елизабет осигурява един дълъг мирен период и увеличава просперитета. Макар че наследява една банкрутирала страна, чрез икономическата си политика тя успява да погаси дълга на страната до 1574 г. и по-късно страната има излишък от £300 000. През 1565 г. се създава първата стокова борса „Кралската борса“ в Англия и една от най-ранните в Европа. Тя се оказва от първостепенно значение за икономическото развитие на Англия и за света. С по-ниски данъци в сравнение с другите европейски страни по това време, английската икономика бележи ръст.

Или поне така стоят нещата на пръв поглед. Икономическите реалности, обаче говорят за стряскаща инфлация. Тя е предизвикана от множеството концесии, които Елизабет отдава. Това води до спекула на цените, обогатяване на някои придворни и негодувание в обществото. Между 1597 и 1601 цените на стоманата нарастват двойно, на нишестето нарастват тройно, на стъклото – четворно, а на солта - единадесет пъти! Същевременно при нейното управление рязко се повишава корупцията (поради търговия с длъжности) и намаляват възможностите за допълнителни приходи. Елизабет разпродава земи на короната: между 1560 и 1574 Елизабет разпродава земи на короната за 267 800 лири; през 1589-1604 тя разпродава още земите на короната на стойност 608 000 лири, тегли заеми от над 750 000 лири (основната част – над 420 000 – за войната с Испанската армада); покачва местните данъци за ремонт и попдръжка на пътища и мостове; Тъй като обаче тези събития се случват в края на управлението ѝ, дълго време трудностите, които тя "завещава" на своите наследници не са оценявани реално. Също така следва да се отбележи че Елизабет фаворизира през годините различни свои любимци. И ако Робърт Дъдли, граф Лестър и Уилям Сесил, барон Бърнли се оказват способни и лоялни мъже, (и дори Франсис Дрейк е от полза на Короната) то случаят с Робърт Девъро, граф Есекс се оказва катастрофа. Последният си позволява сериозни волности. Харчи безогледно пари на Короната в Испания с цел лична популярност, превръща метежа в Ирландия във фиаско, дори предприема опит за държавен преврат. В последните години на живота ѝ одобрението към нея се понижава. На теория изглежда, че Елизабет води миролюбива политика. В действителност тя се въвлича в поредица от конфликти с Франция и Шотландия, с Холандия, с Испания, бунт избухва в Ирландия. Елизабет има късмет - обикновено критиките отнасят съветниците ѝ, но тя не поема своята отговорност. Следва да се отбележи, че при нито една от военните кампании - на граф Лестър, на граф Есекс, на лорд Уилоби, на Джон Норис - Елизабет не отпуска исканите хора и ресурси. Впрочем Четири десетилетия Елизабет отказва да разреши въпроса за наследството. Съвременниците ѝ издигат нейната девственост в култ, но днешните историци смятат, че тя проявява безотговорност. Те далеч не са толкова милостиви към нея. Особено в късния си период тя търпи много критики.

Наука, техника и пътешествия

Елизабетинската ера е белязана със сравнителен научен прогрес. Съществен напредък е постигнат в сферата на астрономията, математиката, картографията и топографията. Голяма част от този научен и технически прогрес е бил свързан с корабоплаването. Сър Франсис Дрейк обиколил земното кълбо между 1577 и 1581, а Мартин Фробишър е изследвал Арктика.

Портрет на сър Франсис Дрейк от Николас Хилиард

Изящни изкуства

Често се казва, че Ренесансът е навлязъл късно в Англия, за разлика от Италия и други страни в континентална Европа; развитието на изящните изкуства в Англия по време на Тюдорите и Стюартите било под чуждо влияние и зависело от внос на таланти като например художника Антонис ван Дайк по времето на Чарлз I. Въпреки тази тенденция се създава и развива английска художествена школа. По време на управлението на Елизабет, вероятно най-познатото име сред художниците е Николас Хилиард, но Джордж Гоуър получава по-голямо признание.

Спорт и развлечения

По време на Елизабетинската епоха съществуват различни видове игри и развлечения:

Празненства (в по-голямата си част отбелязващи религиозните празници)
Банкети
Панаири, ежегоден летен панаир
Пиеси
Фестивали (отбелязващи църковни празници)
Двубои / Турнири
Серии от състезания между рицари
Игри и спорт (включващи стрелба с лък, карти, боулинг, хвърляне на чук и др.)
Лов, лов със соколи
и др.

Фестивали, празници и тържества

Сватбено тържество, около 1569

По време на Елизабетинската епоха хората очаквали празниците, защото възможностите за развлечение не били много, тъй като свободното време било ограничено до времето след църква в неделя. Най-често развлеченията и фестивалите се провеждали по време на църковни празници.

https://ru.wikipedia.org/wiki/История_Англии

https://bg.wikipedia.org/wiki/Елизабетинска_епоха

Hatshepsut · 26 Апр 2024, 09:09:39

Англия през първата половина на 17-ти век

Династия на Стюартите (1603-1689)

Джеймс I (1603-1625)

Джеймс се възкачва на шотландския трон на 1-годишна възраст през 1567 г., когато майка му Мери абдикира. До навършване на пълнолетието му Шотландия се управлява от Регентски съвет.

През 1589 г. се жени за датската принцеса Анна, от която има 7 деца: Уелския принц Чарлз, Хенри, Елизабет, Маргарет, Робърт, Мери и София. Джеймс е определен за наследник на английския трон от Елизабет I и през 1603 г. се възкачва на английския престол.

Убийствата и интригите властват при царуванията на майка му и дядо му, като се запазват и при неговото господстване. Баща му е убит месеци след неговото раждане от врагове на Мери. Самата Мери, заради недискретния си начин на живот и фанатичния си католицизъм, е принудена да абдикира. Джеймс има възможност да наследи след време английската корона и дълги години се приготвя за това. От векове Англия и Шотландия са врагове, които си оспорват властта в Британия. Недоверието между англичани и шотландци, съчетано със силната омраза между католици и протестанти, прави невъзможно успешното царуване на Джеймс. Неговата индивидуалност също му носи проблеми. Той е образован, религиозен, силно вярващ в особения статут на кралския сан и собствената си важност. Не успява да спечели симпатиите на нацията. Той смята, че Парламентът не е полезен за държавата. Прави големи разходи и игнорира оплакванията на благородниците от държавната политика. При Джеймс монархията достига зенита на своята мощ.

Параноята на Джеймс е подсилена от т.нар. „Барутен заговор“, който е извършен на 5 ноември 1605 г. Гай Фокс и други четирима католици са заловени, готвейки се да взривят сградата, в която заседава Камарата на лордовете, в деня в който кралят трябва да открие Парламентарната сесия. Заговорниците са екзекутирани, но в Англия се надига силна антикатолическа вълна. Джеймс има отрицателно отношение и към пуританите, които са крайни в исканията си. Така започва първата емигрантска вълна към Новия свят. Джеймс поръчва на специална Комисия да издаде оторизирана версия на Библията, която е отпечатана през 1611 г.

Отношенията между краля и Парламента постоянно се влошават. Прекомерните разходи, провалената външна политика и надменността дискредитират Джеймс пред Парламента. Парламентът твърдо отказва да финансира Джеймс, който не се интересува от грижите на държавата и изразходва огромни суми за подаръци на фаворитите си и разкош. Джеймс присъжда перски ранг на над 200 души, целейки да спечели верността им. Кралят прави Джордж Вилиърс херцог Бъкингам. Бъкингам има огромно влияние във външната политика на кралството, в която се проваля. Джеймс се опитва да възстанови добрите си отношения с Испания, сгодявайки престолонаследника Чарлз за испанската инфанта и чрез екзекутиране на сър Уолтър Роли по искане на Испания.

Джеймс I умира от удар през 1625 г., след като управлява Шотландия 58 г. и Англия – 22 г. Наследен е от сина си Чарлз I.

Джеймс I (1603-1625), син на Мария Стюарт и потомък на Хенри VII по женска линия, обединява в свое лице и трите корони: Англия, Шотландия и Ирландия. При него е положено началото на раздора в държавата и църквата, който след 4 десетилетия довежда до революционно сваляне на кралската власт. Самият Джеймс, който охотно говори пред парламента и епископите за неограниченото всемогъщество на своята кралска воля, по същество далеч не е бил тиранин, а по-скоро учен педант, който на стари години се превърнал в инструмент на своите фаворити, които напълнили джобовете си с кралски и държавни блага и мислели само за обогатяване на себе си и своите креатури.

При пристигането си в Англия Джеймс е посрещнат от общо желание за промяна. Католиците и пуританите били еднакво нетърпеливи да променят законите на Елизабет, което било трудно и за двете страни но кралят бил против. Вярно е, че по отношение на католиците Яков първоначално показва известно миролюбие и значително смекчава жестоките наказания, които ги заплашвали по време на предишното управление. Въпреки това, кралят не се съгласил да отмени законите срещу католиците, издадени от Хенри VIII и Елизабет, и отказал да им даде равни права с протестантите. В резултат на това радикалната част от католиците, осъзнавайки краха на надеждите си за възстановяване на католицизма, организира така наречения „барутен заговор“, чиято цел била да взриви парламента в момента на откриването му от краля, да залови децата му и да извърши революция (1605 г.). Започват гонения срещу католиците.

Във външната политика първоначално Джеймс изглежда бил решил да действа като защитник на протестантството на континента и през 1612 г. дори омъжва дъщеря си Елизабет за главата на Евангелския съюз, Фредерик V от Пфалц; но още през 1614 г., заради парите, необходими за този брак, той има сериозен сблъсък с парламента. На всички парични искания на правителството опозицията отговаря с оплаквания за незаконни изнудвания и злоупотреби от администрацията, показвайки пълно недоверие към вътрешната и външната политика на правителството.

Кралят разпуска парламента и, поддавайки се на предложенията на своите фаворити, особено на Бъкингам и собствения си син, принц Чарлз от Уелс, започва да мисли за съюз с Испания, където се надява да ожени престолонаследника за една от инфантите. Джеймс почти безразлично пропусна началото на Тридесетгодишната война и когато най-накрая, с оглед на бедствието, избухнало над главата на неговия зет Фредерик V, злополучния крал на Бохемия, той свикал Парламента през 1621 г., за да поиска от него субсидия, последният му отпуска много малка сума, с обещание да я увеличи, когато наистина се направят приготовления за война и той бъде свикан отново. В същото време парламентът поискал съдебен процес срещу корумпирани служители, започнал процес срещу някои министри и ги осъдил. Между другото, самият канцлер Франсис Бейкън бил лишен от постовете си и осъден на глоба.

Нов сблъсък на властите възниква по въпроса за испанския брак, в който парламентът вижда източника на големи бедствия в бъдеще. Джеймс обявил, че парламентът няма право да се намесва във въпроси, за които не е искано неговото мнение, а Камарата на общините записва в протокола, че „нейните служители имат право да се изказват по всички въпроси, свързани с общото благо и които тя счита годни да бъдат предмет на неговото обсъждане.“ Кралят откъсва тази част от протокола и разпуска парламента. В същото време зле обмислената религиозна политика в Шотландия и опитите за въвеждане на англикански канони в презвитерианската църква предизвикали възхода на шотландското национално движение срещу кралската власт. В Ирландия кралят стартира широка програма за колонизация на острова (особено северната му част) от английски и шотландски протестанти, докато ирландските католици били изгонени масово от техните земи, а ирландските обичаи и закони били премахнати, което не можело да не предизвика нарастваща опозиция срещу краля в Ирландия.

Престолонаследникът принц Чарлз, след напразно пътуване до Испания, придружен от Бъкингам, се жени за Хенриета Мария, дъщеря на френския крал Анри IV, и благодарение на този брак се осъществява временно помирение с парламента. В момента, когато Джеймс умира (1625г.), Англия се готви за война срещу Испания и императора на Свещената Римска империя.

Чарлз I (1625-1649)

Крал Чарлз I

Чарлз е втори син на Джеймс I и Анна Датска. След няколко провалени опити за брак, Чарлз се жени за 15-годишната дъщеря на френския крал Анри IV – Хенриета. След 3 години безразличие и студенина, двойката започва да се интересува един от друг и им се раждат 9 деца.

Чарлз и Хенриета имат девет деца:

Чарлз-Джеймс, херцог на Корнуол (1629)
Чарлз II, крал на Англия (1630 – 1685)
Мария-Хенриета, принцеса роял (1631 – 1660)
Джеймс II (1633 – 1701)
Елизабет (1635 – 1650)
Ан (1637 – 1640)
Катрин (1639)
Хенри, херцог на Глостър (1640 – 1660)
Хенриета-Анна, херцогиня на Орлен (1644 – 1670)

Чарлз I се възкачва на трона на 25 години, след болнаво детство. Той се превръща в отличен кавалерист и действа решително като крал. Лошото водене на държавните дела (традиция от баща му) е основа на конфликта с Парламента, бъдещата Гражданска война и екзекуцията на Чарлз.

Чарлз наследява непрекъснатите икономически проблеми на баща си. Парламентът отказва да отпусне субсидии на краля, след като той не обръща внимание на оплакванията на благородниците. Огромното и негативно влияние на Джордж Вилиърз, херцог Бъкингам, което не се одобрява от нацията, води до голямо недоволство. Убийството на Бъкингамския херцог през 1628 г. предизвиква задоволство сред висшата аристокрация.

В периода от 1625 до 1629 г. Парламентът на три пъти е свикван и разпускан, но след това не е свикван 11 години и кралят управлява самостоятелно. Чарлз финансира управлението си чрез продажба на търговски монополи и такса, която монархическата власт изисква от морските градове, за това че допускат военни кораби в своите пристанища. Сватбата на Чарлз с католическата френска принцеса Хенриета разгневява пуританските благородници, тъй като кралицата налага свои протежета в правителството. Хенриета се интересува повече от личните си интереси, отколкото от тези на страната.

Проблемите в Шотландия слагат край на 11-годишното лично управление на Чарлз и открива пътя за Гражданска война. Чарлз се опитва да наложи Общия молитвеник на шотландците, които въстават. Войските на Чарлз са слабо подготвени и екипирани поради липса на пари. Това кара Чарлз след 11 години пауза да свика Парламента отново през 1640 година. Още на първото заседание обаче стават ясни непримиримите разногласия между членовете на парламента и краля и Чарлз отново разпуска парламента. Това заседание остава в историята като „Късия парламент“. Няколко месеца по-късно кралят е принуден отново да свика парламента, но този път парламентът успява да се наложи. Още на първото заседание се вземат важни решения: (1) забранява се на краля да разпуска парламента; (2) кралските министри минават под контрола на парламента; (3) единствено парламентът може да събира данъци. Този парламент продължава да заседава до 1660 година, затова е наречен „Дългия парламент“. Чарлз не приема предложените от парламента решения и конфликтът се изостря. През януари 1642 година кралят се опитва да арестува някои членове на парламента, но не успява. В резултат на конфронтацията избухва Английската революция (известна също като Английска Гражданска война). Чарлз вдига армията си срещу парламентарните сили през 1642 г. след като се оттегля в Нотингам.

Икономическите и религиозни въпроси разделят двата лагера. Висшата аристокрация се изправя срещу селяните и дребната аристокрация, които подкрепят бързо издигащата се средна класа и търговците, предимно пуритани. Северните и западните графства са на страната на аристокрацията, докато по-гъсто населените и икономически развити южни и източни графства подпомагат Парламентарните сили. Именно по-големият демографски и финансов ресурс предопределя победата на войските на Парламента. Първата голяма битка е през 1642 г. при Еджхил – и двете страни твърдят че са победили. Две години по-късно се провежда битка при Марстън мур, където кралските сили са разбити от парламентарните. След тази битка Оливър Кромуел създава т.нар. New model army (организирана е първата тилова служба, чрез която се повишава боеспособността, по-бързо се снабдяват войските с боеприпаси и се оказва по-бърза помощ на ранените). В резултат от това през 1645 г. кралските сили са окончателно разбити в битката при Нейзби. Година по-късно Чарлз се съюзява с шотландците, но те го предават на Парламента. През 1649 г. Чарлз е съден за държавна измяна и е признат за виновен с подписите на 58 от съдиите (специалният трибунал се е състоял от 135 съдии, от които само 68 са участвали в заседанията). На 30 януари 1649 г. с решение на трибунала Чарлз е екзекутиран. Следването на политиката на неговия баща и влиянието на кралица Хенриета и католическите ѝ приятели разделят Англия и предизвикват Гражданска война.

https://ru.wikipedia.org/wiki/История_Англии

https://bg.wikipedia.org/wiki/Джеймс_I_(Англия)

https://bg.wikipedia.org/wiki/Чарлз I

Hatshepsut · 27 Апр 2024, 09:12:50

Английска революция

Алегория на Английската революция от Уилям Шекспир Бъртън. Ранен рицар лежи на земята, а пуритан в черно стои на заден план

Английската революция, наричана в англоезичната литература Английска гражданска война (на английски: English Civil War), е поредица от политически конфликти и въоръжени сблъсъци в Англия между привържениците на краля на Англия Чарлз I и Парламента на Англия, подкрепен от новосъздадена армия, придружени с религиозна война, които продължават от 1642 до 1651 г.

Революцията завършва с успех на парламентаристите, като в хода на войната крал Чарлз I е екзекутиран, а синът му Чарлз II е изпратен в изгнание. Установява се Английската република (Английска общност) (1649 – 1653), а след това Протекторатът (1653 – 1659) – диктатура на Оливър Кромуел.

Някои историци разграничават три периода на гражданската война: първата (1642 – 46) и втората гражданска война (1648 – 1649) противопоставят роялистите на привържениците на Дългия парламент, докато в третата гражданска война (1649 – 1651) тези, които искат да възстановят монархията като върнат Чарлз II, се сражават с подкрепящите парламента, останал само с част от депутатите (Rump Parliament). Гражданската война приключва с победа на парламентаристите в битката при Устър (Battle of Worcester) на 3 септември 1651 г.

Макар че се нарича „Английска“, в гражданската война присъства и елемент на национална борба поради военните действия между англичани, шотландци и ирландци, макар и той да играе второстепенна роля.

В резултат от войната се установява конституционният принцип, че монархът не може да управлява без съгласието на парламента, който е затвърден по-късно чрез Закон за правата от 1689 г., приет по времето на Славната революция. Така се извършва преход от абсолютна монархия към конституционна монархия, при която властта на краля е ограничена от властта на парламента, а гражданските свободи са гарантирани.

Революцията открива пътя към индустриалната революция в Англия и към нейното капиталистическо развитие. Епископатът в държавната църква е премахнат и в нея надделяват презвитерианите.

Предистория

По време на управлението на Елизабет I (1558 – 1603) непрекъснатата опасност от страна на Испания прави абсолютизма необходим и англичаните го приемат. Но когато започва да управлява Джеймс I, тази опасност е преминала, Англия е в добри отношения с Франция и от чужбина няма сериозна заплаха. С възкачването си на престола Джеймс I обединява двете кралства Англия и Шотландия в лична уния и мечтае да присъедини към тях и Ирландия. Неговият син и следващ крал Чарлз I иска същото и споделя позицията на баща си за абсолютната монархия – кралят е наместник на Бога, който е избран да управлява на земята „по божия милост“. В същото време още от времената на Елизабет английският парламент започва да губи влияние (по времето на Джеймс I кралят увеличава данъци без да иска разрешението му). Много от членовете на парламента се отнасят негативно към идеята за обединение, като се опасяват, че то може да унищожи старите английски традиции.

Конфликтът между крал и парламент се разгаря с нова сила при възкачването на Чарлз I на престола. През първите пет години от управлението си кралят свиква и разпуска парламента три пъти. След това се опитва да управлява без него и успява да го прави в продължение на 11 години. В желанието си да подобри икономическото положение и преди всичко да напълни хазната кралят възражда няколко стари феодални закона. Той финансира управлението си чрез продажба на търговски монополи и възстановява и старото облагане с такса, която се иска от морските градове, за това че допускат военни кораби в своите пристанища – т.нар. „корабни пари“ (на английски: Ship-Money), което предизвиква силно негодувание. С женитбата си за сестрата на Луи XIII – Хенриета, която е католичка, кралят още повече се конфронтира с парламента.

Религиозен разкол

След убийството на Бъкингамския херцог и фаворит на краля Джордж Вилиърс през 1628г., главен кралски съветник става Уилям Лод (на английски: William Laud), архиепископ на Кентърбъри. Лод счита, че кралят управлява „по божия милост“, а тези, които не вярват в божественността на краля, Лод нарича лоши християни. Той агресивно атакува презвитерианите и иска да наложи навсякъде англиканството. Църквата поддържа архиепископа, за разлика от пуританите, които не са съгласни с политиката на Уилям Лод. Ожесточените църковни борби водят до свалянето на Лод от поста, обвинение в предателство през 1645 и екзекуцията му.

Уилям Лод

В годините на управление на Мария I Тюдор (1553 – 1558) много протестанти заминават в изгнание поради гоненията срещу тях. Когато на престола се качва Елизабет I, те се завръщат в Англия след като са се запознали с идеите на калвинизма и Реформацията. Те са огорчени от положението в страната и от това, че Църквата запазва твърде много от католицизма. Пуританите са течение на протестантството, което желае да изчисти изцяло английската църква от католическите традиции.

В парламента пуританите се разделят на две: презвитериани и конгрегационалисти (индепенденти – на английски: independents). Презвитерианите са шотландската протестантска деноминация. Докато в Англия католицизмът е отхвърлен от Хенри VIII по политически причини и в Англиканската църква се запазва немалка част от характера му, то Реформацията в Шотландия е далеч по-радикална под водачеството на Джон Нокс. Прекарвайки известно време в Женева, той се утвърждава като близък последовател и сподвижник на Жан Калвин. Със завръщането си в Шотландия той следва калвинистката религиозна доктрина и така се формира Презвитерианството. Членовете на тази деноминация искат премахване на свещениците, а начело на общините да се поставят избираеми презвитери, които да се отчитат на общото събрание. Те намират съмишленици в лицето на пуританите – самите те възприели голяма част от идеите на Жан Калвин. Индепендентите достигат още по-далеч от презвитерианите. Те са против всяка църковна йерархия. Формират революционна партия и се борят за ограничаване на властта на монарха. Лидер на Индепендентите става Оливър Кромуел.

Шотландско въстание

С настояването си за ползване единствено на английския Общ молитвеник Лод настройва срещу Англия и презвитерианите в Шотландия. Разгневените шотландски презвитериани се вдигат в защита на своята религия и са подкрепени от шотландския парламент. През 1639 г. шотландската армия тръгва към Лондон в т.нар. Епископска война (на английски: Bishop's Wars). По това време Чарлз не може да събере силна армия, за да даде отпор на шотландците. Той е принуден да се съгласи да не се намесва в религиозните дела на Шотландия, а също и да заплати военните разходи.

Дългият парламент

Тъй като кралят не разполага с необходимите средства, за да заплати на шотландците, той решава да се обърне за помощ към парламента. Парламентът, свикан през 1640 г., заседава в продължение на 13 години, за което получава названието „Дългият парламент“. Този парламент е твърдо решен да ограничи властта на монарха. Под предводителството на Джон Пим е създаден закон, според който парламентът трябва да бъде свикван задължително на всеки три години и кралят се лишава от правото да разпуска парламента. Въведени са и редица закони, непозволяващи на монарха самостоятелно да увеличава данъците.

Разгневеният Чарлз I решава, че трябва да нанесе ответен удар. На 4 януари 1642 г. той заповядва ареста на петима от членовете на Камарата на общините и пуритани Джон Пим, Артър Хаселриг, Джон Хампден, Дензъл Олес и Уилям Строд по обвинение, че са подстрекавали шотландците да започнат войната. Всички петима обаче успяват да избягат преди да ги арестуват, а членовете на Парламента вземат решение да сформират собствена армия. След провала на опита за арест, кралят напуска Лондон и се установява в Йорк, където започва да събира армия. Гражданската война става неизбежна.

Начало на войната

Карта на териториите под контрола на парламентаристите (в зелен цвят) и роялистите (червен цвят) в различни години

В Лондон около парламента се групират пуританите и всички противници на краля, които Хенриета-Мария иронично нарича „кръглоглави“, тъй като косите им са високо подстригани и къси, за разлика от тогавашната мода на дълги коси сред аристократите. Това са наемници и землячески отряди, които се бият храбро, но само когато военните действия са на територията на техните графства. Те са зле въоръжени и подготвени главно за отбрана. Опитите за преговори с краля се провалят, след като той отклонява изпратения му от парламента документ с 19 предложения. Двете страни усърдно се подготвят за война, като парламентът има влияние в по-развитите икономически графства в Източна и Южна Англия, докато кралят се укрепва на север.

Армията на краля е съставена от представители на висшите съсловия, добре обучени на езда от деца. Това е голямо предимство за краля, под чието командване се събира силна кавалерия. Освен аристократи, сред роялистите има и англикани и католици. За главнокомандващ е назначен племенникът на краля принц Рупърт, който макар и само на 23 години, има опит в сражения на страната на холандците. Рупърт обучава кавалерията на тактиката, която самият той е усвоил в Швеция. Тя се състои от сблъсък с врага в пълен галоп, като конете се движат плътно един до друг до самата среща с врага.

Военните действия започват през есента на 1642 г. с успех за краля в битката за Еджхил. Чарлз превзема Оксфорд и установява там щаба си, за да подготви настъплението към Лондон. През октомври войската на Чарлз (наричани „кавалери“) се насочва към Лондон.

Оливър Кромуел

Оливър Кромуел

В началото на войната парламентарната войска има големи недостатъци. Болшинството войници никога не са воювали и при нападенията на кавалерията на принц Рупърт те често бягат от бойното поле. Командирите от друга страна нямат сериозно намерение да победят краля, защото преценяват конфликта с краля като „конституционен спор“ и поради това не са в състояние да внесат прелом в хода на военните действия. Това обаче успява да направи един от офицерите на парламентарната армия – Оливър Кромуел. Той е член на парламента, без военно образование, но като небогат земевладелец от Кеймбридж разбира от коне и обръща внимание на добрата организация на противника.

Кромуел принадлежи към фанатичните пуритани от индепендетското течение и е убеден, че с една добре дисциплинирана армия, победата над кралската кавалерия е възможна. Той събира около себе си отряд от съмишленици и налага желязна дисциплина в поведението и подготовката им. На 2 юли 1644 г. неговият отряд успява да нанесе поражение на краля в битката при Марстън Мур в Йоркшир. В резултат на тази победа цяла Северна Англия се оказва във властта на парламента.

Армия от нов тип

По настояване на Кромуел през февруари 1645 г. парламентът взема решение за реорганизиране на армията. Докато в началото на войната войниците са наемани от крупните земевладелци, сега армията става професионална. Реорганизира се и командването, като депутатите, заемащи офицерски постове, се отказват от тях. Единствено изключение е направено за Кромуел, който остава депутат и заместник на командващия генерал Томас Феърфакс.

Тази 22-хилядна армия започва да се нарича Армия от нов тип или Нов модел армия (на английски: New Model Army). Войниците в нея получават необходимата военна подготовка и са дисциплинирани в бой. Докато преди това офицери ставали войниците от по-заможни семейства, в новата армия издигането по служба става в зависимост от заслугите на бойното поле и проявените качества.

Армията от нов тип участва в сражението при Нейзби в Нортхамптъншър на 14 юни 1645 г. и извоюва пълна победа, като пленява най-опитните вражески войници и оръжието и снаряжението на кралската армия. Тази битка се превръща в разгром за роялистите и след нея Чарлз I е принуден да търси спасение при шотландците. Той вече не е в състояние да събере нова войска, с която да се противопостави на парламентарната армия.

Републиканство в армията

След битката при Нейзби големите сражения приключват и воюващите страни се ориентират към мирни преговори за прекратяване на войната. Те обаче не постигат резултат и през януари 1647 г. Чарлз е предаден на английския парламент. Междувременно Дългият парламент отменя англиканската държавна Църква и я заменя с презвитерианска, отново контролирана от държавата. Тази промяна не се приема добре в армията, където преобладават радикалните пуритани – индепенденти. Те се противопоставят на принудително наложената вяра и апелират за пълна свобода на църковните общини. Обективно в страната се обособяват три политически институции, без чието съгласие приключването на гражданската война е невъзможно: кралят, парламентът и армията.

Докато в парламента по-голямо влияние имат умерените пуритани – презвитериани, то армията се оглавява от индепенденти, които не искат да отстъпят пред краля, ако той не приеме исканията за първостепенна роля на парламента. Най-активно за армията започват да агитират войници, наречени „левелери“ (изравнители). Те се отнасят враждебно към върхушката в парламента, към краля и Камарата на лордовете, настоявайки за еднокамарен парламент, избран на принципа на общо избирателно право за всички мъже. Левелерите са противници на монархията и на аристокрацията и пропагандират установяването на република, основана на принципите на Библията.

В армията настъпва дълбоко разграничаване между левелерите и висшите офицери, които имат съвсем различни идеи за бъдещото развитие на страната. От друга страна в периода между 1646 и 1648 г. разривът между армията и парламента стремително се увеличава, докато в крайна сметка презвитерианите започват тайни преговори с шотландците и останалите роялисти, като се чувстват заедно достатъчно силни да се противопоставят на армията.

Английска република

През декември 1648 г. от Дългия парламент са прогонени всички умерено настроени депутати – 150 от общо 250 члена на Камарата на общините и този съкратен състав получава името Rump Parliament.

На 26 януари 1649 г. Чарлз I, крал на Англия, Шотландия и Ирландия, е осъден на смърт чрез обезглавяване за „престъпни действия против английския парламент и народа“. Самата екзекуция е след 4 дни. На 17 март парламентът обявява отмяната на английската монархия като „ненужна, обременителна и опасна за благото на народа“. Известно време преди това е разпусната също и Камарата на лордовете.

На 19 май 1649 г. парламентът тържествено приема закон за обявяването на Англия за република, в който се постановява, че страната се управлява от парламента и назначени от него длъжностни лица. Формално като висш орган на властта е обявен Държавен съвет от 41 члена, ежегодно избираем от парламента. Фактическата власт обаче принадлежи на армейската върхушка начело с Оливър Кромуел, подкрепени от радикалните пуритани – индепендентите. Съдебните органи и общото право са запазени.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Английска революция

Panzerfaust · 27 Апр 2024, 14:25:28

Тази част от историята на Англия - Английската революция е много интересна, но сравнително малко се говори за нея и дори малко филми има направени, за разлика от Френската революция например. Кромуел е много способен човек, може да се каже, че той е двигателят на прелома, победата и промените. Устройството и нравите на неговата републиканска Англия са малко известни, отново за разлика от Първата френска република.

Hatshepsut · 28 Апр 2024, 08:41:23

Протекторатът на Кромуел

Оливър Кромуел

Протекторатът на Кромуел е последният етап от Английската революция, обхващащ периода 1653-1660 г. Владетелят (лорд протектор) на Англия, Шотландия и Ирландия в началото на този период е Оливър Кромуел; след смъртта му (1658 г.) синът му Ричард управлява една година.

Предистория

На 26 януари 1649 г. Чарлз I, крал на Англия, Шотландия и Ирландия, е осъден на смърт и скоро екзекутиран за „престъпни действия срещу английския парламент и народа“. На 17 март английският парламент обявява премахването на английската монархия като „ненужна, обременителна и опасна за благото на хората“, а на 19 май е приет „Актът за обявяване на Англия за република“, който обявява, че страната се управлява от парламента, а изпълнителната власт принадлежи на Държавния съвет, назначен от парламента. Последвалите бунтове и войни обаче значително увеличават влиянието на армейския елит, воден от главнокомандващия Оливър Кромуел, който разчита на радикалните пуритани.

Веднага след екзекуцията на краля в Англия започнали вълнения сред бедните (копачи, левелери), които са брутално потушени от Кромуел. По същото време в Ирландия и Шотландия избухват бунтове. До края на 1649 г. Кромуел извършва безмилостно умиротворяване на Ирландия, поради което си спечелва трайна репутация сред ирландците на кървав палач. След това пристига в Шотландия, където местният парламент обявява за крал принц Чарлз, синът на екзекутирания крал; Шотландските презвитерианци се противопоставят безкомпромисно както на англиканите, така и на пуританите-индепенденти. Кардинал Мазарини от Франция и Вилхелм II Орански от Холандия предоставят на Чарлз значителна парична и материална помощ. През 1650 г. Чарлз акостира в Шотландия, но в две ожесточени битки - битката при Дънбар (1650 г.) и битката при Уорчестър (1651 г.) - кавалерията на Кромуел побеждава роялистките сили. За първи път в историята английската армия завладява Шотландия и (за разлика от войната от 14 век) успява да запази завоюваното. Това слага край на гражданската война, принц Чарлз бяга във Франция. Кромуел се завръща триумфално в Лондон, водейки със себе си множество пленници. Парламентът му присъжда доход от £4000 годишно и му дава двореца Хамптън Корт.

Установяване на протектората

Състоянието на английската икономика не било цветущо. Дългата гражданска война и блокадата от европейските монархии довели до рязко нарастване на безработицата и обедняване на населението.

През април 1653 г. членове на парламента, които не са били преизбирани от 1640 г., решават да направят членството си пожизнено. Кромуел идва на срещата с група мускетари, нарича събралите се пияници, развратници и покварени грешници и след това ги разпръснал с думите: „Ще сложа край на вашето бърборене“. От този момент нататък той започва да управлява страната еднолично. Членовете на новата Камара на общините, сформирана през юли 1653 г., всъщност не са избрани, а назначени от Държавния съвет, тоест от Кромуел. Новото тяло обаче не показва пълно подчинение и е разпуснато само след 5 месеца.

На 16 декември 1653 г. новоизбраният парламент приема първата конституция в историята на Англия, наречена "The Instrument of Government". Тя съдържа за първи път изявлението, включено по-късно в много други републикански конституции: „Народът, под Божията власт, е основата на всяка справедлива власт.“ (The people are, under God, the original of all just power).
Камарата на лордовете е премахната. Конституцията изрично обявява Кромуел за "лорд протектор" (буквално: върховен защитник) на страната за цял живот, фактически с кралски правомощия.

Преди това титлата лорд-протектор от време на време е била присвоявана на английски принцове, които са действали като регенти по време на детството, сериозно заболяване или дългосрочно отсъствие на монарха. Последният носител на тази титла преди Кромуел е Едуард Сиймор, който управлява в периода 1547-1549 г. от името на младия Едуард VI.

Избран е нов парламент (септември 1654 г.) от 400 депутати, който продължава няколко месеца и е разпуснат през януари 1655 г. поради опит да се ограничат правомощията на протектора. Новият парламент през 1657 г. заменя първата конституция с нова, наречена „Смирената петиция“. Парламентът предлага на Кромуел титлата крал. Кромуел отхвърлил това предложение, но се съгласил да направи властта си наследствена. Формално Англия остава република. Съгласно новата конституция Кромуел има титлата „Негово височество“, ръководи военните операции и външните работи, назначава и отстранява държавни служители, подписва закони, удостоява с титли лордове (които републиката не премахва) и има право да назначава своя наследник.

През 1658 г. Камарата на лордовете всъщност е възстановена (под името „другата палата“, английски Other House) като надзорен орган за контрол на законодателната дейност на Камарата на общините, членовете ѝ са назначени лично от Кромуел. В действителност втората палата е окончателно формирана едва след смъртта на Оливър Кромуел и не просъществува дълго.

Вътрешна политика

Шотландия и Ирландия, считани преди това за отделни държави с общ крал, се обединяват с Английската република, за да образуват „Английска общност“, преименувана на „Общност на Англия, Шотландия и Ирландия“ през 1653 г. Парламентите на Шотландия и Ирландия са премахнати, техните депутати се сливат с английския парламент и навсякъде са въведени еднакви правни и съдебни системи.

Вътрешната политика на Кромуел е сурова пуританска диктатура. Англия и Уелс са разделени на 11 военни окръга, чиито управители (генерал-майори) са пряко подчинени на Кромуел и отговаряли не само за сигурността и данъците, но и за морала на населението. Инструкциите натоварват генерал-майорите със задължението да „насърчават благочестие и добродетел“, да се борят с пиянството, разврата, богохулството, незачитането на неделята и т.н. Религиозните празници, които не са пряко споменати в евангелията, включително дори Коледа, са премахнати. Кромуел очаквал, че праведното поведение на британците ще даде надежда за постоянната Божия помощ в неговите начинания. През 1657 г. по настояване на парламента военният режим е премахнат.

Забранени са много видове развлечения (театрални представления, карнавали, маскаради) и всички видове хазарт, включително популярните битки с петли и конни надбягвания. Таверните, театрите и публичните домове трябвало да бъдат затворени. Доказаната изневяра се наказвала със затвор. Законът от 1650 г. дори предвижда смъртно наказание в този случай; обаче той не действа дълго; четири жени са екзекутирани и нито един мъж. Деца под 12-годишна възраст били подлагани на бичуване за нецензурни думи;

Водела се постоянна (но безуспешна) борба с пиянството и стриктно се спазвали постните дни. В печата се разпространява строга цензура; всички вестници, с изключение на два официални, са затворени. Над чужденците е установен строг полицейски надзор.

В същото време смъртното наказание е премахнато за всички престъпления с изключение на убийство и държавна измяна, регламентирани са таксите за адвокати за водене на дела, съдебната процедура е опростена и условията на задържане на затворници и психично болни са подобрени. Религиозните ограничения са смекчени (дори за католиците), въпреки че антитринитариите и другите „еретици“ все още били преследвани. За първи път се въвежда държавна (нецърковна) регистрация на бракове, раждания, смърт и завещания.

За да се попълни хазната, земите на църквата, короната и видни роялисти били разпродадени. Църковният десятък се запазва въпреки недоволството на народа. За да се съживи икономиката, забраната за евреи да живеят в страната, приета през 1290 г., също била де факто премахната (Кромуел вероятно е оценил еврейския принос за просперитета на съседна Холандия). Окончателното премахване на забраната става осем години по-късно, след възстановяването на монархията.

Външна политика

Външната политика през периода на протектората е насочена към укрепване на военната и икономическа мощ на страната и обединяване на всички протестантски държави в Европа под британска егида. Английският флот постига превъзходство над бившия морски хегемон - Испания, Средиземно море е изчистено от пирати, а Ямайка е превзета в Америка (1654 г.). Английската търговия се разраства бързо, за което Кромуел установява максимална подкрепа („Навигационен закон“).

По време на управлението си Кромуел сключва мир с Дания, Швеция, Холандия, Франция и Португалия, но Англия е въвлечена в дълга и разрушителна война с Испания. Авантюристичният опит за превземане на островите на Западна Индия от Испания, за който били разпределени 30 кораба и 3000 войници, завършва с пълен провал и смъртта на повечето от членовете на експедицията (1654 г.). Известна утеха било прихващането на испанска ескадра с голям товар от съкровища от британския флот близо до Канарските острови (1656).

Държавният дълг през 1658 г. възлиза на огромна сума - над милион и половина лири. Икономическото положение на населението като цяло се влошава, армията не получава заплати, а броят на привържениците на възстановяването на монархията бързо нараства.

Край на протектората

Ричард Кромуел, последният лорд-протектор на Англия

Оливър Кромуел умира през септември 1658 г. и постът лорд протектор преминава към сина му Ричард, който незабавно свиква нов парламент. Депутатите незабавно се заели с премахването на системата на протектората, опитвайки се да възстановят принципите на парламентарната република и на първо място да поставят армията под свой контрол. Армията възразява и иска Ричард да разпусне парламента; На 22 април 1659 г. Ричард Кромуел е принуден да се подчини.

Въпреки това демонтирането на протектората, който вече нямал поддръжници, продължава. На мястото на разпръснатия парламент бил свикан Държавният съвет от висшите генерали и оцелелите депутати от Дългия парламент (избрани преди периода на протектората). Постът на лорд-протектор е премахнат, Ричард Кромуел и братята му получили недвижими имоти, парични доходи и опрощаване на техните дългове като компенсация. Всички те повече не участвали в политиката и не са били потискани след Реставрацията.

Междувременно в страната се активизирали роялистите, към които се присъединили презвитерианци, някои членове на парламента и обикновените хора, уморени от граждански войни, политическа борба и тоталитарната политика на протектората. През август 1659 г. възниква сериозен роялистки бунт, който е успешно потушен от генерал Джон Ламбърт. Два месеца по-късно войските на Ламбърт разпръснали парламента, но други генерали не подкрепили действията му.

Генерал Джордж Монк

Конфликтът бил решен неочаквано. Популярният в армията генерал Джордж Монк, който не бил включен в управляващата военна група, преместил войските си от Шотландия в Лондон и извършил преврат през февруари 1660 г. Ламбърт е арестуван и хвърлен в Тауър. Монк е утвърден като главнокомандващ на въоръжените сили на страната, след което са насрочени избори за нов парламент (март 1660 г.). В новата ситуация значителна част от депутатите подкрепят възстановяването на монархията и Монк влиза в преговори с принц Чарлз (чрез своя канцлер Едуард Хайд). На 25 април новоизбраният парламент, в който презвитерианците и роялистите получили мнозинство, кани Чарлз да заеме трона на трите кралства. На 29 май 1660 г., на своя тридесети рожден ден, Чарлз II триумфално се завръща в Лондон и е провъзгласен за крал.

След Реставрацията Англия, Шотландия и Ирландия отново се разглеждат като отделни държави с общ крал. Англиканската църква възстановява привилегированото си положение в Англия (особено за държавните служители), а пуританските деноминации са подложени на различни видове посегателства до Славната революция от 1688 г. Титлата "лорд протектор" повече не се използва в историята на Англия и Великобритания.

Оценки и памет

Паметник на Оливър Кромуел в Уестминстърския дворец, Лондон

Историците и политиците срещат широк спектър от мнения в оценката си както за периода на протектората, така и за личността на Оливър Кромуел. Скоро след възстановяването на монархията Кромуел и други „цареубийци“, които вече са починали, са изровени от гробовете им и подложени на процедурата за „посмъртна екзекуция“.

Впоследствие отношението към Кромуел става по-толерантно. В Обединеното кралство има четири паметника в негова чест; първият от тях се появява в Манчестър близо до катедралата през 1875 г. и това събитие предизвиква бурни протести сред ирландците. На мястото на покоя на главата на Кромуел е поставена паметна плоча. Името на Кромуел е дадено на различни сгради и места: мостът на Кромуел, замъкът на Кромуел и др.

Уинстън Чърчил, като секретар на флота („Първи лорд на Адмиралтейството“), два пъти се опитва да назове един от военните кораби в чест на Кромуел, но кралят, страхувайки се от нов ирландски бунт, забранява такова име. Кораб с това име се появява едва през 1993 г. През 1944 г. английски среден танк е кръстен на Кромуел, а през 1951 г. - един от видовете английски парни локомотиви.

https://ru.wikipedia.org/wiki/Протекторат_Кромвеля

Hatshepsut · 29 Апр 2024, 08:58:50

Реставрация на монархията (1660-1689)

Крал Чарлз II

Реставрация в английската история се нарича възстановяването на монархията в Англия, Шотландия и Ирландия след края на Английската революция. Периодът обхваща годините 1660 – 1685 – времето на управление на Чарлз II.

Терминът се отнася както за самото събитие, при което е възстановена монархията, така и за целия период след него, при който се установява нова държавна политика.

Възстановяване на монархията

На 4 април 1660 г. Чарлз II издава Бредската декларация, в която той прави няколко обещания по отношение на възстановяването на короната на Англия. Херцог Джордж Монк, който командва английските войски в Шотландия, организира парламент, който се събира за пръв път на 25 април. На 8 май той обявява, че крал Чарлз II е законният монарх, след като Чарлз I е бил екзекутиран на 30 януари 1649 г. От конституционна гледна точка, последните 19 години все едно никога не са се случвали. Чарлз II се връща от изгнание от Хага в Дувър на 25 май. В Лондон пристига на 29 май 1660 г., своя 30-и рожден ден. Денят е направен официален празник в страната. Коронован е в Уестминстърското абатство на 23 април 1661 г.

Някои съвременници по това време описват Реставрацията като „божествено ръкоположено чудо“. Внезапното и неочаквано освобождаване от узурпацията и тиранията се тълкува като възстановяване на естествения и божествения ред. Кавалерския парламент е свикан за прът път на 8 май 1661 г. и устоява до 24 януари 1679 г., когато е разпуснат. Той е преобладаващо роялистки. Водещата политическа фигура в началото на Реставрацията е Едуард Хайд, 1-ви граф на Кларендон. Именно неговите умения и знания правят Реставрацията безусловна.

Много роялистки изгнаници са върнати в страната и са наградени. Принц Руперхт Пфалцски се връща в служба на Англия и става член на тайния съвет. Уилям Кавендиш, 1-ви херцог на Нюкасъл също се завръща и успява да се възвърне голяма част от бившите си имения.

Управлението на Чарлз II

Чарлз II (на английски: Charles II; * 1630; † 1685) е крал на Англия и Ирландия от династията Стюарт от Реставрацията (1660) до смъртта си през 1685 г. и крал на Шотландия от 1649 до 1651 г. и от Реставрацията до смъртта си.

Той е втори син на Чарлз I и Хенриета-Мария Бурбон-Френска, роден на 29 май 1630 г. Прекарва младежките си години във времето на Гражданската война, а след екзекуцията на баща си през 1649 г., бяга във Франция. След това отива в Холандия, а през 1651 г. заминава за Шотландия, където е прокламиран кралският му сан.

Водената от Чарлз II войска от 10 000 души е разбита на 3 септември 1651 г. в битката при Устър от армията на Оливър Кромуел, която завладява Шотландия. Той се спасява и следващите седмици планира бягството си във Франция. Осем години Чарлз обикаля Европа преди да бъде поканен да се върнe в Англия от нацията. Бил е толкова романтичен и популярен сред народа, че е бил поканен от парламента да се възкачи на престола при политическата криза след смъртта на Оливър Кромуел, продължила почти 2 години.

Чарлз пристига в Лондон, за да бъде коронясан на 29 май 1660 г., навръх 30-ия си рожден ден. Той е извънредно толерантен към тези, които осъждат баща му на смърт – само 9 от заговорниците са екзекутирани. Той е и същевременно силно толерантен по отношение на религията – не само заради политическа мъдрост, но и поради морални съображения.

Кралската власт и привилегии са силно ограничени от Парламента. Чарлз финансира администрацията си, чрез митнически данъци и пенсията, която е получавал от Луи XIV (първи братовчед на Чарлз). Кралският прерогатив – душата на Тюдоровата монархия почти изчезва. В този период от историята на Англия се оформят политическите течения в Парламента, които ще са основа по-късно на двете големи политически партии в Англия. Благородниците развиват Консервативната партия, с намерение да запазят властта на краля над Парламента. От друга страна търговците – протестанти и техните поддръжници от времето на Гражданската война създават парията на Вигите, която да се бори за разширяване на външната търговия и първенство на Парламента на политическата сцена.

Чарлз II се жени за португалската инфанта Катерина де Браганса на 21 май 1662 г. Според предбрачния договор Англия получава като зестра от Португалия пристанищните градове Танжер и Бомбай, които по-късно стават опорни пунктове за британската колонизация на Северна Африка и Индия. Бракът на английския крал с португалската инфанта не е посрещнат добре от английската общественост поради католическата вяра на младоженката, която дори не е коронясана като кралица.

Първото десетилетие от царуването на Чарлз е съпроводено от много проблеми. Поражението от Холандия в третата морска война за контрол върху външната търговия коства на Чарлз подкрепата на населението. Чумата и големият пожар в Лондон през 1666 г. превръщат английската столица в руини. През 1667 г. холандски кораби прекосяват Мейдуей, потапят 5 линейни кораба и отвличат кралския кораб. Кралят и съветът му са осмяни, защото нямат достатъчен интерес към държавното управление.

През 1668 г. Чарлз влиза в съюз със своя доскорошен враг – холандците и с шведите срещу съюзника си Луи ХІV, защото Франция напада испанската монархия и заплашва да завземе нейни ключови територии. Този Троен съюз принуждава Луи да прекрати войната, но създава предпоставки за нова, още по-голяма война, този път срещу холандците.

През 1670 г. френската дипломация привлича на своя страна както Чарлз (договора от Дувър), така и Швеция. Френската поддръжка се дължи на обещанието на Чарлз, че в удобно време ще възстанови католицизма. Това време никога не идва за Чарлз и той никога не връща Англия под контрола на Рим. Вигите използват католицизма за да подронят авторитета на краля. Те разпалват нова антикатолическа вълна в Англия. Вигите повдигат тази параноя за да отстранят от правото да наследи короната братът на Чарлз – католикът Джеймс. Тайтъс Оутс, англикански свещеник, обвинява кралицата и приближените ѝ, че искат да убият Чарлз. Десет души стават жертва на фалшиви доказателства, манипулацията на Оутс успява, жертвите са екзекутирани, а в страната се надига мощна антикатолическа вълна. Доминиращите в Парламента виги се опитват да изключат от заемането на всякакви публични длъжности католиците. Последните години от царуването на Чарлз са заети с осигуряването на трона на брат му Джеймс и засилването на Консервативната партия.

По времето на Чарлз е запълнена 11-годишната празнина на кралско безвластие, съществуваща при управлението на републиканците начело с Оливър Кромуел между царуването на баща му и неговото царуване. Чарлз е бил интелигентен и е покровителствал развитието на науката. Еблематична е картината 1675 г., на която е изобразено как неговият придворен градинар му подарява първия ананас, отгледан в Англия – символ на кралската власт.

Чарлз умира на 6 февруари 1685 г. след усложнения от удар. Той няма законни деца. Най-голямото му извънбрачно дете – Джеймс Скот, херцог Монмът, прави опит след смъртта му да стане крал на Англия и е екзекутиран по заповед на чичо си Джеймс II, брат на Чарлз.

Управление на Джеймс II

Крал Джеймс II

Джеймс II (на английски: James II) е крал на Англия, и крал на Шотландия под името Джеймс VII (на английски: James VII), управлявал между 1685 и 1688 г. Той е трети поред син на Чарлз I и Хенриета-Мария Бурбон-Френска. Става херцог на Нормандия на 31 декември 1660 г., а на 6 февруари 1685 г. е коронован като крал на Англия, Шотландия и Ирландия. Той е последният католически владетел на кралството.

Деспотизмът му и недоверието сред хората към религиозната политика, която води, довеждат до свалянето му от власт през 1688 г. с така наречената „Славна революция“ (Glorious Revolution). Наследен е на трона не от католическия си син Джеймс Едуард, а от дъщеря си Мери II и съпруга ѝ Уилям III (и двамата протестанти). Прави неуспешен опит да се завърне на трона, след който изкарва остатъка от живота си във Франция.

Джеймс е вторият оживял син на крал Чарлз I и Хенриета Мария, роден на 14 октомври 1633 г. Образованието си получава заедно с по-големия си брат Чарлз II от частни учители. По рождение носи титлата херцог на Йорк.

По време на Английската революция (1642–1651) той придружава баща си в сраженията, но след като кралят е заловен, се укрива в роялисткия Оксфорд до 1646 г., след което е заловен на свой ред и затворен в двореца Сейнт Джеймс. Успява да избяга през 1648 г., преоблечен в женски дрехи и заминава за Франция, където постъпва в армията под командването на Анри дьо Тюрен и участва в битки с Фрондата и с испанците. През 1652 г. е произведен в чин и командва ирландски полк. Междувременно брат му Чарлз се обръща към Испания за подкрепа да си върне трона (Франция е заела страната на Кромуел) и като последица Джеймс е прогонен от Франция и се установява в Брюж. Без пари и подкрепа е принуден да постъпи отново в армията, този път испанската във Фландрия, под командването на Луи II дьо Конде. Застава начело на шест полка английски доброволци и участва в Битката при дюните срещу довчерашните си френски другари. След сключването на мир през 1659 г. той известно време обмисля да продължи военната си служба при испанците, но в крайна сметка се отказва. По време на живота си в изгнание Джеймс започва да възприема католицизма, но пази това в тайна.

На 29 май 1660 г. брат му Чарлз тържествено се завръща в Лондон и монархията е възстановена. Джеймс също се завръща в Англия и около него веднага възниква противоречие поради съобщението за женитбата му с Ан Хайд, дъщеря на Едуард Хайд, граф Кларендън и лорд-канцлер на Чарлз, която обаче не е от кралско потекло. Първото им дете се ражда два месеца след сватбата, но умира скоро. От общо осем деца оцеляват само двете дъщери Мери и Ан, и двете бъдещи кралици на Англия. Съпругата му Ан също споделя католическата вяра, и макар привидно да продължава да изповядва англиканството, Джеймс тайно става католик около 1668 г. Ан умира през 1671.

През 1673 г. Джеймс сключва втори брак с петнадесетгодишната италианска принцеса Мария ди Модена от рода Д'Есте, католичка, която не е добре приета в Англия.

След Реставрацията Джеймс заема различни военни постове, включително Лорд-адмирал. През 1666 г. ръководи гасенето на големия пожар в Лондон. През 1673 г. той открито се противопоставя на решението на парламента католиците да бъдат отстранени от административни постове.

През 1677 г. Джеймс неохотно дава съгласието си голямата му дъщеря Мери да сключи брак с протестанта Уилям Оранжки. Тъй като крал Чарлз II няма наследник, антикатолическите настроения в страната се засилват, като между 1678 и 1681 г. се превръщат в истерия. През 1679 г. Вигите в Парламента се опитват да изключат Джеймс от реда на наследяване на короната (т.нар „Криза на изключването“, на английски: Exclusion crisis), но опитът се проваля след като Чарлз разпуска парламента.

Джеймс заема престола след смъртта на брат си. Той е много по-различен от него и вече открито е католик. Веднага след възкачването си суспендира всички закони против католиците и при неговото управление религията и политиката са силно преплетени в обществения живот. Той дава най-важните постове в администрацията на католици, намесва се и в местното управление, но назначените от него са посредствени хора и предизвикват силна опозиция. Заявява публично желанието си всички поданици да приемат католицизма. Като резултат от това протестантите от двете партии го подозират в про-френски настроения и че възнамерява да установи абсолютизъм и се обръщат срещу него.

В първите месеци от царуването си Джеймс потушава въстание на протестантите под ръководството на Джеймс Скот Херцог на Монмът, извънбрачен син на Чарлз II от Луси Уолтър една от многобройните му любовници. Въстанието на Монмът избухва синхронно с друг бунт избухнал в Шотландия под ръководството на графа на Аргайл. И двата бунта обаче не събират достатъчно подкрепа. Протестантите са победени, а Джеймс не проявява толерантност: Монмът и Аргайл са пленени и обезглавени, а Джеймс назначава специален съдия, който да ръководи процеса срещу въстаниците. Мнозина от въстаналите са заточени, измъчвани или екзекутирани. Висшата аристокрация и едрите търговци се отчуждават от Джеймс.

Славната революция

Кризата, сполетяла крал Джеймс II, достига кулминация през 1688 г., когато Мария ди Модена му ражда син, Джеймс Франсис Едуард Стюарт на 10 юни (Юлиански календар). Дотогава тронът е щял да бъде наследен от дъщеря му Мери, протестантка и съпруга на Уилям Орански. Сега става вероятна перспективата за католическа династия в кралството. Вече разтревожени от католицизма на краля и близките му връзки с Франция, ключови лидери на торите се обединяват с членове на опозиционните виги в Парламента и се заемат да решат кризата като поканят най-голямата му дъщеря Мери и Уилям Орански да заемат трона в Англия.

Джеймс, спомняйки си за съдбата на Ричард II, предпочита да напусне Лондон, отколкото да бъде заточен. Той се опитва да избяга във Франция, като хвърля кралския печат в Темза, пленен е, но Уилям III осигурява безпрепятственото му заминаване за Франция. Тогава в Парламента възниква дискусия дали той е напуснал трона или е абдикирал. Стига се до съгласие, че е абдикирал, въпреки протестите на самия Джеймс II. Общото събрание на Камарите на Лордовете и на Общините решава, че „крал Джеймс II се е опитал да суспендира конституцията на Кралството като е нарушил първичния договор между Краля и народа и по съвета на йезуити и други хора е погазил основните закони и като е избягал от Кралството е абдикирал от управлението, и следователно тронът е вакантен.“

Джеймс събира ирландска армия, към която се включени и френски войници, предоставени му от Луи XIV, но е победен от силите на Уилям III и остава във Франция до смъртта си. Джеймс II умира от мозъчен кръвоизлив на 16 септември 1701 г. в замъка „Сен Жермен ан Ле“ близо до Париж.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Реставрация на Стюартите

https://bg.wikipedia.org/wiki/Чарлз_II

https://bg.wikipedia.org/wiki/Джеймс II

Hatshepsut · 30 Апр 2024, 09:12:22

Славната революция (1688г.)

Сваленият крал Джеймс II напуска Англия. Художник: Андрю Карик Гоу

„Славна революция“ е приетото в историографията наименование на преврата в Англия от 1688 г., в резултат на който е свален крал Джеймс II Стюарт. В преврата участва холандски експедиционен корпус под командването на принц Уилям Орански, който става новият крал на Англия под името Уилям III (в съвместно управление със съпругата си Мария II Стюарт, дъщеря на Джеймс II). Превратът получава широка подкрепа сред различни сектори на английското общество. Маколи смята това събитие за централно в цялата история на Англия.

Това събитие се среща в историческата литература под имената „Революция от 1688 г.“ и „Безкръвна революция“; последното име обаче отразява само характера на прехода на властта в Англия и не отчита войните с якобитите в Ирландия и Шотландия.

Историческа обстановка

През 1685 г., след смъртта на английския крал Чарлз II, който няма законни деца, неговият по-малък брат Джеймс II, тъст на Уилям Орански, се възкачва на трона на Англия и Шотландия. Първоначално английското общество, помнейки ексцесиите на неотдавнашната революция, се отнася към него лоялно. Избраният парламент се състои главно от консерватори (тори).

Въпреки това, в рамките на няколко месеца след коронацията, Джеймс, който открито изповядва католическата вяра, започва да провежда политики, които предизвикват изключително недоволство на протестантското мнозинство (смята се, че католиците съставляват приблизително 2-3% от населението на Англия). Под претекст, че се бори с незначителни бунтове, кралят създава постоянна армия, чийто размер бързо нараства до 40 хиляди войници, и я въоръжава с мощна артилерия, като предпочитание при набирането на войници дава на католиците от Ирландия. През ноември същата 1685 г. парламентът е разпуснат и не се събира повече през целия период на управление на Джеймс.

Политиката на „религиозна толерантност” към католиците предизвика остър протест от страна на англиканските епископи, както и на обществеността, възмутена от експулсирането на протестанти от съседна Франция, започнало след отмяната на Нантския едикт (1685 г.). Кралят отговорил, като наредил 10 епископи да бъдат затворени в Тауър. През 1687 г. кралят издава Декларация за религиозна толерантност, благоприятна за католиците, която обаче има неочакваните последици от изваждането на многобройни преди това преследвани пуритански дисиденти от укритието.

Страховете от католическа реставрация в страната и ново преразпределение на собствеността отблъскват краля от естествените му поддръжници - торите. Католическите монашески ордени – бенедиктинци, кармелити, францисканци – се завръщат масово в Англия, а йезуитите отварят католическо училище в Лондон. Кралят назначил католици на всички ключови постове в страната, включително петима католици в Тайния съвет. По време на управлението си Джеймс II заменя до девет десети от мировите съдии във всеки окръг и техните места неизменно били заети от католици. Всеки, който проявявал и най-малкото недоволство или неподчинение, веднага бил отстраняван от длъжността си. Някои опозиционери емигрират в Холандия.

Англиканите били особено разтревожени от кралското разрешение на католиците да заемат офицерски длъжности в армията. Могъщият френски крал Луи XIV уверява Джеймс в пълната си подкрепа. Папа Инокентий XI, предпазлив и проницателен човек, посъветвал Джеймс да не насилва събитията, но Джеймс не се вслушал в съвета му.

Известно време противниците на Джеймс се надяват на смъртта на възрастния крал, след което тронът на Англия ще бъде зает от протестантската му дъщеря Мери, съпругата на Уилям. Въпреки това през 1688 г. на 55-годишният Джеймс II неочаквано се ражда син и това събитие дава тласък на преврата.

Раждането на престолонаследника предизвика изненада и недоверие сред мнозина; те подозирали „папистка измама“ - преди това всичките десет бременности на кралица Мария от Модена неизменно завършвали със спонтанни аборти, раждане на мъртво дете или предстояща смърт на новороденото. Имало упорити слухове, че чуждо дете е донесено тайно в двореца Сейнт Джеймс в голям метален нагревател за легло. Слуховете били подхранвани от факта, че на раждането на наследника присъствали предимно католици, дори принцеса Ан не била допусната.

Противниците на краля (торите и вигите) се обединяват в тайна опозиция, чието умерено крило се ръководи от маркиз Халифакс, а по-радикалното крило от граф Данби (Томас Осбърн). Най-важното е, че някои офицери от армията, включително командирът на армията Джон Чърчил, също участват в заговора. Заедно те решават да обсъдят варианта за замяна на „тиранина-папист“ с холандската двойка - Мери и Уилям.

Принц Уилям Орански бил основна фигура сред протестантските владетели в цяла Европа и като владетел на Нидерландия той бил загрижен от укрепването на английската армия и флота на Джеймс II, особено в светлината на перспективата за възможен англо-френски съюз и очакваната нова френска инвазия в Холандия. Следователно отстраняването на Джеймс II от власт изглежда изключително желателно за Уилям, дори независимо от собствените му перспективи да стане владетел на Англия. По това време Уилям е посещавал Англия няколко пъти и печели голяма популярност там.

Револющията от 1688г.

През 1688 г. Джеймс II засилва преследването на англиканското духовенство и накрая се скарва с торите. Той практически няма останали поддръжници (Луи XIV е зает с войната за наследството на Пфалц). През юни седем видни английски политици, представляващи радикалната опозиция - Ърл Т. Денбиг, Ърл Ч. Шрусбъри, лорд У. Кавендиш, виконт Р. Лъмли, адмирал Е. Ръсел, епископът на Лондон Г. Комптън и Г. Сидни - написали тайна покана до Уилям, която уверявала, по-специално, че 19 от 20 англичани ще бъдат много щастливи от преврата и присъединяването на протестантски крал. Съобщението е препратено до Хага от адмирал Хърбърт, дегизиран като моряк. Останалите заговорници се пръснали из страната, за да съберат последователи и пари за предстоящата война с краля. През август генерал Джон Чърчил обещал писмено подкрепата си на Уилям. Уилям чака няколко месеца, страхувайки се, че Луи XIV ще премести войски в Холандия, но френският крал избира да нахлуе в Германия. Това решава съдбата на операцията.

Невъзможно било да се скрият целта и мащабът на военните приготовления на Уилям и през октомври крал Джеймс се опитал да смекчи враждебността на своите поданици. По-специално той обявил възстановяването на няколко уволнени протестантски лордове, прекратяването на католическите училища и изключването на католици от бъдещия парламент. Но вече било твърде късно. Кралят призовал английските епископи да подпишат протест срещу инвазията, но за негова изненада и ужас те категорично отказали да го направят. В същото време кралят набързо предприел редица мерки за организиране на отбраната: той обявил допълнително набиране на войници и моряци, прехвърлил пехотни батальони и кавалерийски полкове от Ирландия и Шотландия в Англия и събрал флот от тридесет и три големи кораба и шестнадесет брандери.

Spoiler

Брандер (на немски: Brander) е плавателен съд, натоварен със запалими или взривни вещества, който се запалва и се пуска срещу неприятелски кораби (по принцип дървени), за да бъдат подпалени.

Би могъл да бъде управляван от екипаж, който го напуска по средата на пътя, или да се пусне по течение или вятър в посока на вражеските кораби.

Брандери са наричани и стари кораби, потапяни на различни места на пътя на противника, например на изхода на залив или пристанище, с цел заграждане (19 – средата на 20 век).

[затвори]

По това време съюзническият френски флот бил зает в Средиземно море.

Джеймс II очаквал десант в северната или източната част на Англия, където омразата към „папистите“ била особено силна, Уилям обаче предпочел югозападна Англия (близо до Торбей). Десантът се състои на 5 (15) ноември 1688 г., армията на Уилям включва 40 хиляди пехота (включително моряци) и 5 хиляди кавалерия. Почти всички от тях били протестанти, включително английски емигранти от вигите и пруски съюзници. На щандарта на армията били изписани думите: „Ще подкрепям протестантството и свободата на Англия“. В цялата страна започват въоръжени протести срещу краля – буржоазията, протестантското духовенство, видни парламентаристи и дори кралски министри активно подкрепят преврата. Най-малката дъщеря на краля Ан, по съвет на нейната довереница, съпругата на Джон Чърчил Сара, заминава за лагера на Уилям.

Армията на Джеймс II, отслабена от масово дезертиране, се съсредоточила в Солсбъри, но няма нито една сериозна битка, повечето военни лидери веднага преминали на страната на Уилям, включително генерал-лейтенант Джон Чърчил. По същество единственият сблъсък между войските на Уилям и Джеймс (предимно ирландци, под командването на Патрик Сарсфийлд) се случва на 8 декември 1688 г. близо до град Рединг. Привържениците на Уилям побеждават, принуждавайки якобитите да отстъпят с незначителни загуби - от 20 до 50 войника и един офицер.

Изгубил надежда в армията, Джеймс II се завърнал в Лондон, където намерил почти празен двора си. Той изпраща жена си и сина си във Франция, обявява обща амнистия за бунтовниците и се опитва да влезе в преговори с Уилям Орански. На 11 декември кралят, изоставен от всички и сериозно уплашен за живота си, се опитал да избяга, но бил заловен и се върнал в Лондон, като вече се заклел във вярност на Уилям. В края на декември Уилям помогнал на Джеймс да избяга във Франция, откъдето той се опитал да си върне Ирландия, но без никакъв успех.

Последици

Уилям отхвърлил предложението на торите Мери да се възкачи на трона, а Уилям да остане само като кралски съпруг. През януари 1689 г. парламентът провъзгласява Уилям и съпругата му за монарси на Англия и Шотландия при равни условия. На 9 септември 1689 г. (по григорианския календар) Уилям III се присъединява към Лигата на Аугсбург срещу Франция. Пет години по-късно Мария умира и впоследствие Уилям сам управлява страната.

По време на управлението на Уилям III са извършени дълбоки реформи, които поставят основите на политическата и икономическата система на страната. През тези години се наблюдава бързият възход на Англия и превръщането ѝ в мощна световна сила. В същото време се установява традиция, според която властта на монарха е ограничена от редица законови разпоредби, установени от основния „Закон за правата“. Така страната преживя окончателна промяна от абсолютна монархия в конституционна, която съществува и до днес. Дискриминацията срещу протестантските малцинства намалява (Актът за толерантност), но дискриминацията срещу католиците остава и след това се засилва - по-специално те не можели да заемат трона и били лишени от правото да гласуват.

В Северна Америка Славната революция ускорява Бостънското въстание от 1689 г.

Закон за правата (1689)

Закон за правата от 1689 г.

Законът за правата от 1689 г. (на английски: Bill of Rights) е съкратеното наименование на законодателен акт, приет от парламента на Великобритания през 1689 г. по време на Славната революция. Пълното му име е Закон, обявяващ правата и свободите на поданика и уреждащ наследяването на короната (на английски: An Act Declaring the Rights and Liberties of the Subject and Settling the Succession of the Crown).

Представлява основната част от британската Конституция заедно с Хабеас корпус акт и Акта за унаследяване). Става един от първите документи, юридически узаконили човешките права.

За първи път са ограничени правата на монарха за сметка на висшия орган на представителната власт. Кралят е лишен от правото:

• да спира действието или изпълнението на законите без решение на парламента;
• да узаконява и взима данъци за нуждите на короната без решение на парламента;
• да създава и поддържа постоянна армия в мирно време без решение на парламента.

Гарантирани са следните права на поданиците:

• право на протестантите да притежават оръжие за самоотбрана (според социалната класа);
• право за подаване на петиции до краля без да бъдат преследвани за това;
• забрана на налагане на жестоки и необичайни наказания, както и на прекомерно големи глоби и гаранции;
• свобода на словото и дебатите; никакви изказвания в Парламента не могат да послужат за привличане към отговорност или подложени на съмнение в който и да е съд или място извън Парламента;
• свобода на изборите в Парламента (по това време само за богати граждани) от вмешателството на краля.
• съдебните заседатели в процеси за държавна измяна трябва да притежават земя
• обявяват се за незаконни определените глоби и неустойки преди произнасянето на съда
• парламентът следва да заседава често, за да разглежда всички оплаквания и да преглежда, поправя и подобрява законите.

Ликвидирани са специалните съдилища по църковни и други въпроси.

Ограничаването на монархията и узаконяването на парламентарните права поставят началото на развитие на демокрацията и конституционната монархия във Великобритания.

Законът за правата от 1689 повлиява авторите на американската конституция и по-специално Джеймс Мадисън при написването на първите десет допълнения (amendments, поправки), известни като Закон за правата.

Значение

Според Дарън Аджемоглу и Джеймс Робинсън в „Защо някои страни са богати, а други бедни“, Славната революция сложила край на почти един век борба на широка социална коалиция около парламента и монарсите Стюарт и по този начин отбелязва началото на първата плуралистична държава политически институции, защита на правата на собственост на широки слоеве от обществото (а не само на елита), в които всички граждани могат да участват в икономически отношения с цел печалба. Има широка коалиция от различни слоеве на обществото, която печели, така че узурпацията на властта от една от нейните малки групи става много по-трудна и потенциалните ползи от тази узурпация стават по-малки, тъй като монополите, които служели като източник на доходи за елитът били премахнати. В резултат на това Славната революция е причината за началото на индустриалната революция и лидерството на Великобритания в света през 18-ти и 19-ти век.

https://ru.wikipedia.org/wiki/Славная_революция

https://bg.wikipedia.org/wiki/Брандер

https://bg.wikipedia.org/wiki/Закон за правата_(1689)

Hatshepsut · 01 Май 2024, 09:18:59

Създаване на Великобритания

Управление на Уилям Орански

Паметник на Уилям Орански в Дъблин, Ирландия. Издигнат през 1701 г. Съборен през 1929 г.

Новата революция в никакъв случай не е проста смяна на династията, а бележи началото на придобиването на нови права от парламента. Вигите се радват на огромно влияние върху държавните дела при Уилям. Това озлобява торите и увеличава редиците на привържениците на краля в изгнание, така наречените якобити (от алтернативното име на Джеймс - Яков). Парламентът през 1689 г. приема Закона за толерантността, който предоставя религиозна свобода на всички инакомислещи, с изключение на унитарианците. Вярно, неговите предимства не се разпростират върху католиците, но поне последните вече не били преследвани.

В Ирландия обаче избухнал бунт, който бързо придобил значителни размери. През март 1689 г. Джеймс II акостира там със спомагателен френски корпус от 5 хиляди души. Той завладял Дъблин и свикал ирландския парламент. Но още през юли 1690 г. Уилям лично му нанася тежко поражение на река Бойн. Окончателното завладяване на Ирландия не последва до 1691 г., докато генерал Чърчил (по-късно херцог на Марлборо) победил армията на Джеймс за втори път близо до Агрим, щурмувал Лимерик и принудил Джеймс да избяга във Франция. Ирландците признали Уилям III, но при условие, че им се даде същата свобода на религията, както при Чарлз II.

При Стюартите Франция става опасен съперник на Англия по море. Луи XIV се опитва по всякакъв начин да навреди на Англия, подкрепял Стюартите и дал подслон на краля в изгнание. Следователно войната с Франция била много популярна в Англия, но донесла малко слава и още по-малко ползи. Според мирния договор от Рисуик (1697 г.) Англия получава от Луи само признаване на Уилям като крал и обещание да се откаже от подкрепата за Джеймс II. Джеймс II умира през 1701 г. и Луи XIV признава сина му (претендента Джеймс III) за законен крал на Англия. Тази обида предизвика ужасно възмущение на всички страни и когато Уилям поискал нови субсидии за участие във войната за испанското наследство, парламентът с готовност му дал средства за организиране на армия от 45 000 души. Но по време на подготовката за война Уилям умира на 8 март 1702 г.

Управление на кралица Анна

Портрет на кралица Анна

С възкачването на Анна на трона (1702–1714) започва Войната за испанското наследство, която продължава 11 години (1702–1713). Героят в тази война е съратникът на Уилям, херцогът на Марлборо, който намери силна подкрепа у вигите и в привързаността на кралицата към съпругата му. Но войната изтощава нацията, която се оплаквала от нарастващи данъци и непрекъснато нарастващия държавен дълг. Марлборо бил смятан за главен виновник за удължаването на войната; през 1710 г. срещу него се заформя съдебна интрига и той е свален. Позорът обхваща и министерството на вигите, което не се радвало на благоволението на кралицата и тъй като на новите парламентарни избори мнозинството гласува в полза на торите, министерството е свалено. Неговото място беше заето от торите начело с Оксфорд и Болингброк.

Новите министри веднага започват мирни преговори с Франция. Резултатът от преговорите е Утрехтският мир (11 април 1713 г.), според който Англия получава от Франция част от владенията ѝ в Северна Америка: залива Хъдсън, цяла Нова Скотия и Нюфаундленд, а от Испания - Гибралтар и Менорка. Освен това Франция и Испания дават на британците важни търговски привилегии в техните земи. Френската военноморска мощ е унищожена, докато британският флот става първи в Европа.

По-късно започва работа по обединението с Шотландия.

Шотландският парламент отговорил на английския Закон за наследството, като приема свой собствен Акт за сигурност, според който, ако кралицата няма повече деца, тогава самият парламент ще избере следващия монарх на Шотландия измежду протестантските потомци на кралското семейство. на Шотландия. Този наследник не може едновременно да стане крал на Англия, освен ако Англия не гарантира пълна свобода на търговията на шотландските търговци. Първоначално Анна не дава кралско съгласие за Акта, но когато на следващата година шотландският парламент заплашил да спре доставките, като по този начин намали подкрепата на Шотландия за английските войни, тя се съгласява с него.

Създаване на Великобритания

Кралство Великобритания е създадено на 1 май 1707 като политически съюз между Кралство Шотландия и Кралство Англия (което включва Уелс). Договорът за съюз от 1706 на английски: Treaty of Union (ратифициран с Акт за уния през 1707 г.), постановява единно, обединено кралство, обхващащо целия остров Великобритания и заобикалящите го малки острови. Той не включва Ирландия, която остава извън съюза, но е подчинена на новосъздадената британска корона. Новото кралство се подчинява на един парламент и едно правителство, разположени в Уестминстър. Съставните кралства преди това вече имат един и същ монарх (лична уния) от управлението на Джеймс I който през 1603 г. след смъртта на кралица Елизабет I, става едновременно крал на Шотландия и Англия.

На 1 януари 1801 г. кралство Великобритания и кралство Ирландия се обединяват в Обединено кралство Великобритания и Ирландия. По-голямата част от Ирландия напуска съюза през 1922 г. и образува Ирландска свободна държава водейки през 1927 до преименуването Обединено кралство Великобритания и Северна Ирландия, което е името и на днешната държава.

https://bg.wikipedia.org/wiki/История_на_Англия

https://ru.wikipedia.org/wiki/История_Англии

Hatshepsut · 02 Май 2024, 08:37:45

Великобритания през 18-ти век

Общ преглед на периода

През 1707 г. Англия и Шотландия са обединени в кралство Великобритания, политически съюз между Кралство Шотландия и Кралство Англия (което включва и Уелс). Договорът за съюза от 1706 на английски: Treaty of Union (ратифициран с Акт за уния през 1707 г.), постановява единно, обединено кралство, обхващащо целия остров Великобритания и заобикалящите го малки острови. Той не включва Ирландия, която остава извън съюза, но е подчинена на новосъздадената британска корона. Новото кралство се подчинява на един парламент и едно правителство, разположени в Уестминстър. Съставните кралства преди това вече са имали един и същ монарх (лична уния) - Джеймс I, който през 1603 г. след смъртта на кралица Елизабет I, става едновременно крал на Шотландия и Англия.

По времето на кралица Анна се заражда двупартийната система в управлението: тори (консерватори) и виги. Двете партии се борят за мнозинство в парламента. След смъртта на Анна на английския трон като първи монарх от династията Хановер се възкачва Джордж I. По това време Великобритания започва своя преход към кабинетна система на управление, начело с премиер-министър (министър-председател). Като първи премиер-министър на Великобритания служи Робърт Уолпоул, към края на управлението на Джордж I.

Джорджианската епоха обхваща периода от 1714 до 1830 и е време на огромни социални промени, предизвикани от Индустриалната революция, довела до основаването на първите фабрики, масово използване на машини и промяна на цялата структура на обществото. В селските райони също се извършва революция - аграрна (British Agricultural Revolution) - чрез подобряване на методите на обработка на земята и въвеждане на нови сортове. Фермерите съумяват да произвеждат повече с по-малко работници, като прибягват към постиженията на химията и техниката. От Новия свят са внесени нови селскостопански култури. Така се рещава проблема с изхранването на населението. Хората се придвижват от малките села към по-големите и градовете, появява се транспортна система, състояща се от развити пътна и канална мрежа, започва строежът на железопътни линии. В същото време расте емиграцията към Канада, Тринадесетте колонии (които през 1776 г. стават САЩ) и други части на империята.

В самия край на 18 век избухва Френската революция, която разтърсва не само Франция, но има огромни последици и за европейската история.

Управление на Джордж I (1714-1727)

Актът за Съединението бил мразен от много привърженици на династията Стюарт в изгнание. Възползвайки се от това настроение, Джеймс III Стюарт, претендент за трона, подкрепен от значителен отряд французи, прави опит да дебаркира на шотландския бряг през март 1708 г. Десантът се проваля благодарение на бдителността на английския адмирал Бинг. След смъртта на кралица Анна короната преминава, според акта за наследяване, на курфюрста на Хановер, Джордж, син на София, внучка на Джеймс I.

Крал Джордж I

Почти веднага след като се възкачил на трона, Джордж I уволнил министерството на торите и призовал вигите в кабинета в лицето на Робърт Уолпол и Таунсенд. Бившето министерство било изправено на съд за Утрехтския мир, а Болингброк избягал във Франция и постъпил на служба при претендента. По това време граф Мар, начело на 15 000 якобити, издига знамето на бунта в Шотландия, а през декември 1715 г. претендентът лично акостира близо до Абърдийн и се провъзгласява за крал под името Джеймс III. Но смъртта на главния покровител на Стюарт, Луи XIV, както и разногласията между претендента и Болингброк, парализират силите на въстанието, докато английското правителство действа решително и енергично, разчитайки на подкрепата на парламента. Бунтовниците са победени при Шерифмуир (Дънблейн) и Джеймз, който току-що бил дебаркирал, бил принуден да избяга. Второто въстание от 1719 г. е още по-малко успешно.

През 1718-1720 г. Англия участва в така наречения Четворен съюз, който е насочен срещу политиката на испанския министър Алберони. Тя обявява война на Испания и унищожава нейния флот. През 1720 г. в страната избухва финансова криза.

Управление на Джордж II (1727-1760)

Крал Джордж II

При Джордж II няма промяна в позицията на страните. Вигите все още остават начело на правителството и показват голяма любов към мира. Но през 1739 г., в резултат на посегателството върху търговските интереси на британците от Испания, Уолпол е принуден да обяви война на последната, която обаче се води от двете страни доста бавно и с малък успех.

През 1742 г. тази война се слива с Войната за австрийското наследство, в която Англия, като един от гарантите на Прагматичната санкция, заема страната на императрица Мария Терезия. Първоначално, докато Уолпол остава министър, британската помощ е ограничена само до субсидии; но когато след оставката си лорд Картерет, заклет противник на Франция, става държавен секретар, войната е официално обявена от последния. Английските войски акостират в Холандия, където към тях се присъединява 16 000 армия от хесенци и хановерци. Джордж II лично поема командването на войските и на 27 юни 1743 г. побеждава маршал Ноал при Детинген на Майн. На 22 февруари 1744 г. британският флот унищожава французите при Тулон, но на 11 май 1745 г. херцогът на Къмбърланд, синът на краля, претърпява тежко поражение при Фонтеной.

Също през 1745 г. французите се опитали да направят десант в Шотландия със силна флота, на която бил младшият претендент за английския трон Чарлз Едуард, внук на Джеймс II, но опитът е неуспешен. Въпреки това през юли 1745 г. младият авантюрист навлиза в Шотландия и вдига якобитско въстание там, което става още по-страшно, тъй като всички британски войски са в чужбина. Херцогът на Къмбърланд побързал със силен отряд от Холандия и на 16 април 1746 г. с победа при Кулоден слага край на бунта. Според Аахенския мир, сключен с Франция на 18 октомври 1748 г., двете страни си връщат завоеванията. Англия постига само някои търговски облаги и признаване на Джордж II от Франция.

Вигите все още остават начело на правителството, първо под ръководството на Пелам, а след това на неговия брат, херцога на Нюкасъл. През 1755 г. избухва война между Англия и Франция в Америка заради граничен спор. Първоначално британците нямат късмет, но от 1756 г., с влизането в министерството на Уилям Пит, който, за разлика от краля, който цени най-много интересите на Хановер, води чисто национална политика, нещата поемат друг обрат. Британците завладяват Квебек и Монреал в Америка, а в Индия - Калкута, Сурат и Пондичери. В Седемгодишната война Англия е на страната на Прусия.

Управление на Джордж III (1760-1800)

Крал Джордж III

Смъртта на Джордж II и възцаряването на неговия внук Джордж III променя нещата. Младият крал бил в ръцете на своя учител и фаворит Бют и когато Пит подава оставка на 25 октомври 1761 г. поради несъгласието на краля и кабинета с незабавно обявяване на война на Испания, торите отново влизат в управлението за първи път от дълго време. Но министерството на торите скоро се видяло принудено да започне война с Испания, която предава Хавана и Манила на Англия. Според Парижкия мир през 1763 г. Хавана и Манила се връщат на Испания, но Англия придобива Канада, Кейп Бретон, островите Сейнт Винсент, Доминика, Гренада и Тобаго от Франция и Флорида и важни търговски права от Испания.

Лорд Клайв се възползва от катаклизмите в Бенгал, за да завладее три индийски кралства за Източноиндийската компания: Бенгал, Бихар и Ориса. Сега в метрополията се вливат несметни богатства, оказвайки мощно влияние върху развитието на гражданските отношения, индустрията и търговията. Но тези частни обогатявания ни най-малко не намалили финансовия безпорядък, в който държавата е изпаднала след войната. Националният дълг нараства до 106 милиона; имало общо недоволство сред хората от Парижкия мир, който донесъл на Англия по-малко ползи, отколкото Пит очаквал. Това недоволство намира красноречив израз в известните „Писма на Юний“, публикувани през 1766-1771 г. в «Public Advertiser».

Война за независимост на САЩ

Като се има предвид това състояние на нещата, министерството на Гренвил, което заменя некомпетентния кабинет на Бют, излиза с идеята за откриване на нови източници на доходи в северноамериканските колонии. Между другото, то повишава вносните мита там и през март 1765 г. въвежда Закона за марките. Колониите възмутено отхвърлили произволните заповеди на правителството. Когато министерството на торите на Норт поема по същия път няколко години по-късно, колониите открито се разбунтували срещу Англия. На 4 юли 1776 г. колониалният конгрес обявява независимостта на 13-те Съединени щати. Войната по това време вече е в разгара си. Отначало успехът бил на страната на американската армия, която нямала боен опит, а е по-скоро народно опълчение; но нейното морално ниво било значително по-високо от това на британските войски. По време на войната американската армия бързо се подобрява, използвайки успешно операции в свободна формация срещу английски линейни бойни формации. Американският флот действа успешно. Голямата победа на американските войски при Саратога (октомври 1777 г.) бележи повратна точка в хода на войната. Международната ситуация допринася за победата: през 1778 г. щатите сключили съюз с Франция, която се възползва от тази възможност да отмъсти на съперника си, а през 1779 г. също привлича Испания да участва във войната. Освен това, по инициатива на Русия, северните морски сили формирали „въоръжен неутралитет“, за да защитят взаимните си търговски интереси. Лондонският кабинет бил толкова раздразнен, че обявил война на Холандия заради намерението ѝ да се присъедини към съюза на северните сили. През октомври 1781 г., след поражението на британците при Йорктаун, предимството в полза на щатите става значително. На 30 ноември 1782 г. е подписан сепаративен мир с колониите, на които е призната пълна независимост, а през септември 1783 г. е сключен общ мир във Версай. Англия трябвало да върне Флорида и Менорка на Испания, а Суматра - на Холандия.

Ирлански реформи (1778-1783)

До края на 18 век протестантските парламентаристи в Ирландия започват да се застъпват за по-справедливи отношения между Англия и Ирландия. Напразно британският кабинет се опитвал да успокои бурята с някои търговски облаги; през 1782 г. британският парламент е принуден да отмени законите от 1720 г. («the Sixth of George I»), които подчиняват ирландския парламент на указите на британския. В същото време властта на губернатора била ограничена, което дава на Ирландия по-голяма политическа независимост. Друг вид вълнения разтърсили Англия и Шотландия.

Облекчаващите мерки, взети от парламента през 1778 г. спрямо католиците, в които хората виждат опасност за протестантската религия, предизвикват възмущението на тълпата в Лондон; неспокойни елементи също се раздвижили в Шотландия.

Парижкият договор увеличил недоволството. С оглед на силната опозиция, възникнала в парламента, правителството на Шелбърн, лоялно към краля, подава оставка и неговото място е заето от коалиционното министерство на Фокс (лидерът на вигите) и Норт. Този неестествен съюз между двама държавници с толкова противоположни начини на мислене среща решителен противник в лицето на самия крал, който поставя известния Уилям Пит Младши начело на администрацията.

Политическо развитие (1784-1792)

Пит, след като станал министър-председател, на първо място обърнал внимание на състоянието на нещата в Индия. Войната с маратските владетели, която избухва по време на Северноамериканското въстание и войните с майсурския раджа Гайдар Али и неговия наследник Типу Султан са завършени и майсорците трябвало да върнат всичките си завоевания. Източноиндийската компания, която изпада в огромни дългове в резултат на войната, е принудена да се подчини на резолюцията на парламента от 1784 г., която създава надзорен отдел (контролен отдел за индийските въпроси) над своите директори и акционери от шест лица, назначени от краля. За новото въстание през 1789 г. Типу Султан плаща с половината от притежанията си и тежко военно обезщетение. В това, както и в откритията на Кук в Австралия, довели до основаването на нови колонии в Нов Южен Уелс, Англия намира известна компенсация за загубите си в Северна Америка.

В самия парламент опозицията на вигите, водена от такива блестящи таланти като Едмънд Бърк и Фокс, замисля серия от либерални политически реформи. Нейните добри намерения са внезапно прекратени от Френската революция, която принудила имуществените класи да забравят предишните си раздори и да се обединят по-тясно около правителството. В старата партия на вигите настъпва дълбоко разделение: нейните по-умерени членове, под ръководството на Бърк, се отделили от своите съмишленици и потърсили сближаване с торите. Партията на Фокс се стопява и губи всякакво влияние върху делата.

Отношения с Франция (1792-1797)

Едва през декември 1792 г., след превземането на Белгия от Френската република, Англия решава да се откаже от своя неутралитет. Сигналът за експлозията е екзекуцията на краля Луи XVI. Веднага след получаването на тази новина френският пратеник е изгонен от Лондон, а Конвентът отговаря на това на 1 февруари 1793 г. с обявяване на война на Англия и Холандия, а на 7 март и на Испания. Докато на континента победата остава за французите навсякъде, Англия триумфира по море. Тя почти напълно изтласква французите от Източна и Западна Индия и отнема на Батавската република нейните източноиндийски владения, нос Добра надежда и т.н. За да потуши вътрешните вълнения, парламентът упълномощил министерството да спре "Habeas Corpus" и приема много други извънредни закони.

Spoiler

Хабеас корпус (лат. habeas corpus) е институт на английското наказателно-процесуално право, тясно свързан с принципа на личната неприкосновеност; той е включен и в правните системи на други страни от англосаксонското правно семейство. Съгласно правилото на habeas corpus, задържан – или друго лице от негово или нейно име – може да подаде молба до съд, за да се оплаче от произволен арест или задържане и да поиска специален акт, с който се нарежда задържаният да бъде изправен пред съд, за да преразгледа законност на ареста или задържането.

[затвори]

След договора от Кампо-Формиа през 1797 г. Англия остава единствената сила във война с Франция. Вътрешните вълнения се добавят към войната. Избухва бунт сред моряците от флота на Ламанша; хората страдали от високите цени и глада, Банката на Англия спира обмяната на банкноти.

Ирладско въстание и присъединяване на Ирландия (1798-1800)

Въпреки че победата на Нелсън при Абукир донякъде успокоила страховете, вдъхновени от френската експедиция в Египет, точно по това време възбуденото състояние на духа в Ирландия кара човек да се страхува от най-лошото. Дълго време в тази страна има голям католически съюз на „Обединените ирландци“, който с помощта на Франция се стремял да свали английското управление. След няколко неуспешни френски експедиции до бреговете на Ирландия, правителството решава да разоръжи съюза и да накаже лидерите му. Тази стъпка предизвиква кървава междуособица (въстание от 1798 г.), която продължава няколко месеца.

За да привърже окончателно Ирландия към Великобритания, през 1799 г. Пит предложил законопроект за сливане на ирландския парламент с английския и въпреки че този законопроект първоначално е отхвърлен от ирландците, правителството успява да го приеме на следващата година с помощта на подкупено мнозинство. Според новия закон 28 ирландски лордове, заедно с 4 епископи, трябвало да заседават в горната камара и 100 ирландски депутати в долната камара. И двете държави получили равни права, образувайки Обединеното кралство Великобритания и Ирландия съгласно Акта за съюз от 1800 г. Всъщност седем осми от ирландското население, като католици, продължава да бъде лишено от всякакви политически права.

През 1799 г. се сформира нова коалиция срещу Франция. Успехите на французите принудили Австрия и Русия, в съюз с южногерманските държави, да вдигнат оръжие. През същата година в Холандия се появява руско-британска експедиция под командването на херцога на Йорк, която обаче не постига успех. Всички усилия на съюзниците довели само до още по-бързо увеличаване на силата на врага. Още през 1801 г. Австрия и Германия сключват Люневилския мир; Англия отново се оказва сама, без съюзници. Въпреки това обаче тя отхвърля мирните предложения на Бонапарт и вижда директно обявяване на война в подновяването на въоръжения неутралитет между Русия, Швеция и Дания за взаимна защита на търговията им от британско насилие. Нелсън получава заповеди да си пробие път през Оресунд и да се появи в Балтийско море. В отговор на това Прусия окупира Хановер със свои войски.

https://bg.wikipedia.org/wiki/История на Обединеното кралство

https://ru.wikipedia.org/wiki/История_Великобритании

https://ru.wikipedia.org/wiki/Хабеас корпус

Български Националистически Форумъ

История на Англия

Hatshepsut

Hatshepsut

Hatshepsut

Hatshepsut

Hatshepsut

Hatshepsut

Hatshepsut

Hatshepsut

Hatshepsut

Hatshepsut

Panzerfaust

Hatshepsut

Hatshepsut

Hatshepsut

Hatshepsut

Hatshepsut

Similar topics (5)