• Welcome to Български Националистически Форумъ.
 
avatar_Hatshepsut

История на Англия

Започната от Hatshepsut, 18 Апр 2024, 09:28:28

0 Потребители и 0 гости преглеждат тази тема.

HatshepsutTopic starter

Великобритания през 19-ти век

Обединено кралство

През 1801 г. Кралство Ирландия също влиза в състава на съюза, като парламентите на двете държави приемат Закон за съюз 1800 г. и държавата става Обединено кралство Великобритания и Ирландия.

Началото на века преминава под знака на противопоставянето с Франция по време на Революционните войни. Поради войните британската армия претърпява коренни промени – от малочислена зле командвана сила от около 40 000 души в началото им (1793) към 1813 г. редовната английска армия наброява вече 250 000 войници. Британската пехота е единствената, която не търпи сериозни поражения по време на Наполеоновите войни. Английското господство по море се затвърждава след битката при Трафалгар през октомври 1805. Британско-американската война остава в периферията на вниманието поради бурните събития в Европа. През 1815 г. Виенският конгрес и преди всичко поражението на Наполеон в битката при Ватерло слагат край на периода на войни и радикални промени.

След войните в Англия избухва икономическа криза, породена от натрупания правителствен дълг и замрялата търговия с континента поради блокадата, инициирана от Франция. Търговията и производството са в застой, безработицата расте, неблагоприятната 1816 „година без лято“ разорява фермерите. Следващите реколти обаче са добри, цената на житото пада и за да подпомогне фермерите, правителството на лорд Ливърпул приема още от т.нар. Житни закони (на английски: Corn Laws), които ограничават вноса на зърно, като налагат защитни мита и остават в сила до 1846. Във фабриките избухват бунтове срещу въведените с Индустриалната революция машини, които носят името лудитски. Лудитското движение е много силно в големите градове на Средна Англия през 1816 – 1818 г., а след безредици и кръвопролитие при потушаване на митинг в Манчестър през август 1819 г. са прокарани серия от закони (на английски: Six Acts) за опазване на гражданския мир, с които обаче се ограничава свободата на словото и на събранията.

Период на реформи


Крал Джордж IV (1820-1830)

Джордж IV, отначало регент (1811 – 1820), а след това крал (1820 – 1830), играе значително по-малка роля в държавните дела, отколкото неговият баща Джордж III. Установява се правилото, че кралят приема като министър-председател водача на болшинството в Камарата на общините, независимо дали го харесва или не. Така заслугата за победата в Наполеоновите войни, мирните преговори и уреждането на вътрешнополитическите социални и икономически проблеми е основно заслуга на правителствата. Последвалият го на трона Уилям IV (1830 – 1837) също не взема голямо участие в политиката, но подкрепя разгърналото се движение за политически реформи, породено от индустриализацията и нарастващата роля на средната класа. Поземлената аристокрация също признава необходимостта от реформи.


Крал Уилям IV (1830-1837)

Предприетите реформи включват осъвременяване на законите за бедните, ограничаване на детския труд, отмяна на робството в почти цялата Британска империя (Slavery Abolition Act 1833). Най-важна остава Избирателната реформа от 1832 г. (Reform Act 1832) която модернизира британската избирателна система. Представителство в парламента получават големите градове, възникнали в хода на Индустриалната революция, за сметка на обезлюдените избирателни райони (т.нар. „гнили райони“, на английски: rotten boroughs). Въведен е ценз от 20 паунда за получаване на избирателни права и така броят на избирателите нараства от около 500 хиляди на 750 хиляди души. Главната заслуга на реформата е преразпределението на избирателните райони и английските историци я смятат за естествено продължение на Славната революция: тогава властта преминава от краля към поземления елит, а сега той е принуден да отстъпи част от властта на индустриалните и търговските кръгове на средната класа.

Като следствие от избирателната реформа в изборите от 1832 г. торите отстъпват повече от половината си места в парламента на вигите.

По време на управлението на правителството на лорд Мелбърн (министър-председател през 1834, 1835 – 1841 г.) е приет Закон за муниципалната реформа, касаещ местното самоуправление. Законът за таксовите марки (1836) увеличава достъпа до информация, като намалява таксата за публикуване на книга, вестник или реклама от 4 пени на 1 пени. Това оказва голямо влияние върху появата на евтини вестници и стимулира свободата на словото.

Лорд Мелбърн поема ролята на наставник на младата кралица Виктория, която се качва на трона след смъртта на Уилям през юни 1837 г. Първите години на управлението на Виктория са съпроводени с размирици и затруднения в управлението на колониите: в Канада назряват бунтове, а в Ямайка колониалното законодателно събрание протестира срещу британската политика, като отказва да гласува закони и протестира срещу отмяната на робството. Започва да се налага принципа на даване на по-голяма свобода в империята и първо Канада получава пълно самоуправление (1846), а след това и Австралия. По-либерална политика е възприета и в Индия.


Викторианска епоха


Кралица Виктория (1837-1901)

През 1830-те се появява чартизмът – радикално работническо движение за политически и социални реформи. Чартистите искат даване на всеобщо избирателно право на всички мъже навършили 18 години; създаване на еднакви избирателни райони; тайно гласуване; премахване на имуществени ценз за кандидатите за депутати; въвеждане на унифицирана заплата за парламентаристите и редовни парламентарни избори. Постепенно от чартисткото движение се отделят трейдюнионите, които били заинтересовани повече от подобряването на положението на членовете си, отколкото от политически искания.

Викторианската епоха е дълъг период на просперитет за британския народ. Приходите от колониите на Британската империя, заедно с индустриалния прогрес, настъпил след Индустриалната революция, позволяват на образованата средна класа да се развие. Епохата често се характеризира като дълъг период на мир, а също и на икономическо, колониално и индустриално укрепване. Този период за кратко е прекъснат от Кримската война, въпреки че Британия воюва през цялото време на далечни фронтове в колониите. В самия край на епохата избухват Бурските войни. Вътре в страната расте влиянието на либералите и има тенденция към постепенни политически реформи и разширяване на избирателните права.

Важни политически фигури от 19 век са премиер-министрите Бенджамин Дизраели и Уилям Гладстон, предвождащи основните политически партии. Дизраели, любимец на кралица Виктория, е консерватор. Съперникът му Гладстон е либерал, и макар че кралицата не го обича, служи повече мандати и е в основата на законодателната дейност от периода.

Населението на кралството почти се удвоява от 16,8 милиона през 1851 г. до 30,5 милиона през 1901 г., макар че ирландското население намалява рязко: от 8,2 милиона през 1841 до по-малко от 4.5 милиона през 1901. По същото време, близо 15 милиона емигранти напускат страната и се заселват предимно в САЩ, Канада и Австралия.

Викторианската епоха е времето на апогей на Британската империя, която в края на 19 век владее една четвърт от населението на света и една пета от земната площ. Между 1890 и Първата световна война притежава една трета от корабите в света по тонаж и извършва около половината от световната морска търговия, а в края на 19 в – 60% от телеграфните кабели, което е много важно за имперското управление.

Викторианската епоха на Обединеното кралство се нарича периодът на управление на кралица Виктория от юни 1837 до смъртта ѝ на 22 януари 1901 година.

Това е дълъг период на просперитет за британския народ. Приходите от колониите на Британската империя, заедно с индустриалните подобрения вследствие на Индустриалната революция, позволяват на образованата средна класа да се развие.

Епохата често се характеризира като дълъг период на мир, а също и на икономическо, колониално и индустриално укрепване. Този период за кратко е прекъснат от Кримската война, въпреки че Британия воюва през цялото време на далечни фронтове в колониите.

Населението почти се удвоява от 16,8 милиона през 1851 до 30,5 милиона през 1901 г. Ирландското население намалява рязко от 8,2 милиона през 1841 до по-малко от 4.5 милиона през 1901. По същото време, близо 15 милиона емигранти напускат Обединеното кралство и се заселват предимно в САЩ, Канада и Австралия.

Царуването на Виктория беше най-дългото в британската история. През 2017 година кралица Елизабет II подобри рекорда за най-дълго управлявал монарх.

Култура

Неоготическата архитектура ставала все по-значителна през този период. Архитектурата на Чарлз Бари за новия Уестминстърски дворец, който търпи сериозни поражения след пожара от 1834, наподобявала средновековната архитектура на Уестминстърската зала, единствената оцеляла част от сградата.

В средата на 19 век е проведено Голямото изложение (1851 г.), първият световен панаир, на който са показани най-големите открития на века. В центъра му се намирала Кристалната палата, огромна постройка от стъкло и желязо – първата подобна сграда. Тя е представяна като прототип на съвременната архитектура. Появата на фотографията, която също е представена на Голямото изложение, води до значителни промени във викторианското изкуство, а кралица Виктория става първият британски монарх, който е фотографиран.

Викториански печат


Ръчна печатна преса от 1811 г.

Населението става все по-грамотно и образовано, за което способстват развитието на комуникациите и възникването на национален печат. Налице е огромно увеличение на печатните издания, което съответствува на нарасналата роля на имперската столица Лондон. Печатът играе централна роля, като диктува и разпространява новините и тенденциите в обществото. Развитието му се дължи на премахването на някои данъци – налозите за реклами (1853), вестникарският гербов налог (1855) и данъците върху хартията (1861). Това създава условия печатът да поевтинее. Въвеждат се и технически нововъведения като нови печатарски преси, захранвани с непрекъснати рула хартия. Първата парна печатна преса е използвана от вестник „Таймс“ през 1814 г., а през 60-те години на 19 век в Англия се въвеждат ротативните печатни преси. Към края на века се въвежда механичният (подвижен) набор.

По-ниската производствена цена оправдава влагането на средства в производството на вестници. Резултатът е повече заглавия и намаляващи цени. Броят на излизащите в Лондон ежедневници нараства от осем през 1856 на 21 през 1900 г., а на вечерните – от 7 на 11. Отмяната на данъците позволява и появата на евтини всекидневници за едно пени. Началото поставя през 1855 г. новият вестник „Дейли Телеграф“. През 1888 г. тиражът му е вече 300 000 екземпляра. Неделните вестници допадат най-много на масовия вкус – например неделният „Лойд'с уикли нюз“ е първият английски вестник, надминал тираж от 100 000 броя. Неделните вестници разчитат на шокиращи и възбуждащи любопитството новини, идващи най-вече от полицията и съда. Повечето влиятелни вестници обаче са седмичници и за приемлив тираж се считат 2000 екземпляра, а за успех – 10 000.

Печатът се налага все повече и в резултат на революцията в комуникациите благодарение на разширяването на железопътния транспорт и подобряването на пътищата. Благодарение на железниците вестниците достигат читателите в страната само часове след отпечатването им. Железниците водят и до все по-масово пътуване до Лондон и обратно в рамките на един ден.

Забавление

Начините на забавление зависели от социалния статус. Викторианска Британия, подобно на предхождащите епохи, се интересувала от театър и изкуства, а музиката, драмата и операта били много посещавани. Въпреки това имало и други форми на забавление. Хазартните игри на карти в т.нар. казина били много популярни през този период: до такава степен, че евангелистките и реформистките течения насочили цялото си внимание към тези казина в опита си да спрат залагането, пиенето и проституцията.

https://bg.wikipedia.org/wiki/История_на_Обединеното_кралство

https://bg.wikipedia.org/wiki/Викторианска епоха

HatshepsutTopic starter

Великобритания през ХХ-ХХI век

1900 – 1945

Кралица Виктория, която е на трона от 1837, умира през 1901 г. и е наследена от сина си, Едуард VII, който на свой ред е последван от Джордж V през 1910.


Крал Едуард VII (1901-1910)


Крал Джордж V (1910-1936)

През 1914 г. Великобритания участва в Първата световна война след като обявява война на Германия. Във войната загиват близо един милион британци преди Германия да сложи оръжие на 11 ноември 1918.

След Първата световна война Великобритания прекратява съюза си с Япония, под натиск от САЩ. По силата на Вашингтонското морско споразумение Великобритания има право на пет бойни кораба от най-висок клас.

След войната Великобритания дължи на Съединените американски щати четири млрд. щатски долара. Същевременно Русия дължи 7 млрд. щатски долара на Великобритания. На 1 август 1922 г. Великобритания предлага всички дългове, породени от войната, да бъдат опростени. В резултат САЩ намалява лихвите по плащанията на Великобритания от 5% на 3,5%. Крайната сума, която Великобритания трябва да плаща на САЩ е 35 млн. стерлинга годишно за период от 62 години. САЩ получава три пълни годишни плащания от Великобритания, които Великобритания получава от Германия.

Въпросът за автономия на Ирландия, който е основен политически въпрос още от края на 19 век и решаването му е допълнително забавено от войната, най-накрая намира своето разрешение през 1922 с формирането на Ирландската свободна държава. В състава на Обединеното кралство остават шест графства, образуващи Северна Ирландия, където са съсредоточени протестантите. Северна Ирландия има свой собствен парламент в Белфаст. Така днес държавата е Обединено кралство Великобритания и Северна Ирландия или за по-кратко Обединеното кралство.

В политическо отношение начело на страната в началото на 20 век е Либералната партия с министър-председатели последователно Кемпбъл-Банерман, Аскуит и Лойд Джордж, но от 1922 г. тя бива изместена от новосформираната Лейбъристка партия, чийто водач Рамзи Макдоналд води две правителства и бързо се превръща в основна опозиция на Консервативната партия и най-голямата лява партия в Обединеното кралство.

Изборите през май 1929 г. са спечелени от социалистите, които имат малка преднина пред консерваторите, като либералите, разполагащи с 60 места в парламента, играят ролята на балансьор. Под ръководството на Лойд Джордж либералите са негативно настроени спрямо консерваторите. Правителството на Болдуин подава оставка и на 7 юни Рамзи Макдоналд става министър-председател на Обединеното кралство с правителство на малцинството, зависещо от либералите.

Вследствие на Голямата депресия броят на безработните във Великобритания нараства от един на три милиона души. Правителството на Макдоналд не успява да се справи с икономическите проблеми и да изготви балансиран бюджет. Вследствие на това либералната партия се разцепва, което води до национална коалиция от социалистите и консерваторите и нови избори. Новото правителство отменя златния стандарт, преустановява плащанията на дълга към САЩ от 1923 г., но възстановява доверието на кредиторите.

През януари 1936 крал Едуард VIII наследява баща си Джордж V на трона, но връзката му с американката Уолис Симпсън става причина да абдикира само след 11 месеца в полза на брат си Джордж VI, който е коронясан през декември 1936 г.


Крал Джордж VI (1936-1952)

В стремежа си да избегне разгарянето на нова война Невил Чембърлейн води политика на омиротворяване на агресора – Хитлеристка Германия. През 1938 г. Чембърлейн подписва Мюнхенското споразумение с Хитлер, Мусолини и премиера на Франция Едуар Даладие. При завръщането си в Лондон Чембърлейн показва пред посрещачите подписаното споразумение с думите: „Аз ви донесох мир“. Още на следващата година става ясно обаче, че това не носи мир в Европа. Възползвайки се от дипломатическия си комфорт Хитлер започва Втората световна война. През септември 1939 г. Обединеното кралство влиза във войната, не след дълго Чембърлейн се разболява тежко и на 10 май 1940 г. той предава поста премиер на Уинстън Чърчил – привърженик на безкомпромисната борба с Хитлер и Мусолини. Под неговото водачество британците излизат от войната през 1945 г. като победители.


Уинстън Чърчил

1945 – 1997

Въпреки победата във войната, следващите избори през 1945 са спечелени от Лейбъристката партия. Правителството оглавява Клемент Атли, който поставя началото на т.нар. Welfare State във Великобритания, предоставяйки безплатно здравеопазване чрез Националната служба по здравеопазване (на английски: National Health Service). През 1951 г. обаче консерваторите начело с Чърчил се връщат и остават на власт през следващите 13 години.

Крал Джордж VI умира през 1952 и на трона се възкачва дъщеря му Елизабет II.


Кралица Елизабет II (1952-2022)

През 1955 г. начело на правителството застава Антъни Идън, чието управление е доминирано от разразилата се през 1956 г. Суецка криза, в която Великобритания, Франция и Израел планират агресия срещу Египет, след като президентът Гамал Абдел Насър национализира с декрет Суецкия канал. Заелият поста на Идън Харолд Макмилън разцепва консерваторите по отношение на въпроса на присъединяването на Великобритания към Европейската икономическа общност, но френският президент Шарл де Гол налага вето срещу присъединяването.

Лейбъристите се връщат на власт през 1964 г. начело с Харолд Уилсън, който провежда редица социални реформи, сред които легализиране на абортите, отмяна на смъртното наказание и декриминализиране на хомосексуалността. Уилсън е заменен от Едуард Хийт през 1970, завръща се отново през 1974, но реномето на лейбъристите силно страда през зимата на 1978 – 79 (зимата на недоволството) през която навсякъде има стачки, организирани от профсъюзите срещу опитите за замразяване на заплатите от страна на Джеймс Калахан и през 1979 г. Консервативната партия отново печели изборите, а начело на правителството за първи път застава жена – Маргарет Тачър.


Маргарет Тачър

Макар предприетите от Тачър икономически реформи да не са много популярни, нейното решение да защити през 1982 г. Фолкландските острови, довело до война, променя отношението към нея и на вълната на патриотизма консерваторите печелят убедителна победа през 1983. Тачър извоюва и трети последователен мандат през 1987, но популярността ѝ започва да спада и през 1990 г. министър-председател на нейно място става Джон Мейджър.

Напрежението между протестанти и католици в Северна Ирландия се изостря в края на 60-те, когато Ирландската републиканска армия започва кампания на въоръжена борба и тероризъм, продължила няколко десетилетия до края на 1990-те.

През 1981 г. принц Чарлз, първороден син на кралицата и принц на Уелс се жени за Даяна Спенсър; раждат им се двама сина – Уилям и Хари, но през 1992 г. двойката се развежда. През същата година семейни проблеми преследват и принц Андрю и принцеса Ан, което кара кралицата да нарече годината 'annus horribilis'. През 1997, принцеса Даяна загива в автомобилна катастрофа в Париж и погребението ѝ има широк отзвук в Обединеното кралство и по света.

На международната сцена втората половина от 20 век е доминирана от студената война – противопоставяне, започнало след Втората световна война между Съединените американски щати и техните съюзници, от една страна, и Съветския съюз и неговите съюзници, от друга. Обединеното кралство става член на НАТО през 1949 г. и взема участие в редица конфликти. За разлика от Обединеното кралство република Ирландия остава неутрална и не участва във военни конфликти.

1997 – 2016

През 1997 г. министър-председател става Тони Блеър след внушителната изборна победа на така наречените „нови лейбъристи“, по-центристко течение в Лейбъристката партия. Блеър е преизбран още два пъти през 2001 и 2005 г., но през 2007 предава поста на канцлера на хазната Гордън Браун. През 2010 г. Консервативната партия формира коалиционно правителство с либерал-демократите и министър-председател става лидерът на консерваторите Дейвид Камерън.

В началото на 21 век страната става един от най-силните поддръжници на САЩ в обявената от тях „Война срещу тероризма“ и вземат участие във войната в Афганистан и войната в Ирак. Обединеното кралство играе главна роля и във военната интервенция в Либия през 2011 г.

През юни 2016 като част от предизборните обещания на Консервативната партия е проведен референдум относно членството в ЕС, чийто резултат е в полза на напускането на ЕС от Обединеното кралство (съкратено наричано Брекзит).

https://bg.wikipedia.org/wiki/История_на_Обединеното_кралство

HatshepsutTopic starter

#18
Списък на английските крале

Ранни династии

Офа 757-796
Егберт  802-839
Етелулф  839-856
Етелбалд  856-860
Етелберт  860-865
Етелред  865-871
Алфред Велики  871-899
Едуард Стария  899-924
Етелстан  924-939
Едмунд I  939-946
Едред  946-955
Едуиг 955-959
Едгар I  959-975
Едуард Свети  975-978
Етелред II  978-1016
Свен  1013-1014
Едмунд II  1016
Кнут I Велики  1016-1035
Харолд I  1037-1040
Харткнут  1040-1042
Едуард Изповедник  1042-1066
Харолд II  1066
Едгар II  1066 

Норманска династия

Уилям I  1066-1087
Уилям II  1087-1100
Хенри I  1100-1135
Стефан Блоа  1135-1154

Плантагенети

Хенри II  1154-1189
Ричард I Лъвското сърце  1189-1199
Джон Безземни  1199-1216
Хенри III  1216-1272
Едуард I  1272-1307
Едуард II  1307-1327
Едуард III  1327-1377
Ричард II  1377-1399

Династии Йорк/Ланкастър

Хенри IV Ланкастър  1400-1413
Хенри V Ланкастър  1413-1422
Хенри VI Ланкастър  1422-1461
Едуард IV Йорк  1461-1483
Едуард V Йорк  1483
Ричард III Йорк  1483-1485

Тюдори

Хенри VII  1485-1509
Хенри VIII  1509-1547
Едуард VI  1547-1553
Мария I  1553-1558
Елизабет I  1558-1603

Стюарти

Джеймз I  1603-1625
Чарлз I  1625-1649
Чарлз II  1660-1685
Джеймз II  1685-1688
Мария II 1689-1694
Уилям III Орански 1689-1702
Анна  1702-1714

Хановерска династия

Джордж I  1714-1727
Джордж II  1727-1760
Джордж III  1760-1820
Джордж IV  1820-1830
Уилям IV  1830-1837
Виктория  1837-1901
Едуард VII  1901-1910

Династия Уиндзор

Джордж V  1910-1936
Едуард VIII  1936
Джордж VI  1936-1952
Елизабет II  1952-2022
Чарлз III 2022-


https://bg.wikipedia.org/wiki/Крал_на_Англия

https://bg.wikipedia.org/wiki/Списък_на_британските_монарси

HatshepsutTopic starter

#19
Лондон


Лондонското Сити

Ло̀ндон (на английски: London [ˈlʌndən]) е столицата на Обединеното кралство Великобритания и Северна Ирландия. Лондон се нарежда сред четирите най-важни световни града, наред с Ню Йорк, Париж и Токио.

През Лондон тече река Темза, над която са построени множество мостове. Най-известният сред тях е мостът „Тауър“ (Tower Bridge), построен в края на XIX век до крепостта „Тауър“ (Tower of London, „Лондонската кула“), откъдето носи и името си. Други мостове над Темза в центъра на Лондон (от изток на запад) са „Лондон“ (London Bridge), „Садърк“ (Southwark Bridge), пешеходният Мост на хилядолетието (Millennium Bridge), открит през 2000 г., Блекфрайърс Бридж (Blackfriars Bridge), Уотърлу Бридж (Waterloo Bridge) и мостът „Уестминстър“ (Westminster Bridge). Край реката са разположени и по-модерните „Окото на Лондон“ (London Eye) – гигантско виенско колело със 137 метра височина, и покритата зала Милениъм Доум (Millenium Dome, Куполът на хилядолетието), построени в чест на настъпването на третото хилядолетие. През 2008 г. Милениъм Доум е превърната в развлекателен център The O2.

През 2021 г. градът има население от 9 002 488 души и е център на метрополен регион с население от 14 257 962 души. Така Лондон се нарежда на 3-то място по население в Европа, след Москва и Истанбул.

Лондонското метро датира от 1863 г. и е първият метрополитен в света. Сред най-дългите му линии са Central line (74 km), Piccadilly line (71 km), Metropolitan line (66 km) и District line (64 km). Най-новата и бърза линия на Лондонското метро е Jubilee line. Метрото има 272 станции, разполага с 11 линии и 402 km дължина. Кмет на Лондон от 2016 г., е Садик Хан, предшестван от Борис Джонсън, заемал поста от май 2008 г. Преди 2000 година градът няма кмет и кметска управа.

Сред най-големите забележителности в Лондон са зданието на Парламента с прочутата часовникова кула Биг Бен, Уестминстърското абатство, където се извършват коронациите, сватбите и погребенията на кралското семейство, Бъкингамският дворец – резиденцията на кралското семейство, Катедралата Сейнт Пол, площадите Трафалгар и Пикадили Съркъс. Сред забележителностите в Лондон са и музеят с восъчни фигури на Мадам Тюсо, Британският музей и Природоисторическият музей, включващ четири зони. Най-голямата търговска улица в Лондон е Оксфорд стрийт (Oxford Street). Лондон е известен с червените си двуетажни автобуси и червените телефонни кабини, грабващи окото на всеки току-що пристигнал турист.

През 2012 година Лондон е домакин на XXX летни олимпийски игри.

История

Лондон е основан от римляните през 43 г., като военен лагер на име Лондиниум по време на римското завоевание на Британия, предвождано от император Клавдий. От 100 г. е столица на Римска Британия. Възможно е там преди това да е съществувало селище на местните келтски племена на бритите ицени или тринованти, но липсват категорични археологически доказателства за това, по-скоро келтското поселение е възникнало край лагера. Днес останки от римската крепост са оцелели при кулата Тауър.

Англо-саксонски и викингски период

Към 1300 г. Лондон все още е опасан от римски стени.

Уестминстърското абатство в картина от 1749 г. на Каналето. Днес сградата е обект на световното културно и природно наследство на ЮНЕСКО и една от най-старите и важни сгради в Лондон.
С упадъка на римската власт в началото на 5 век Лондон вече не е столица и крепостта Лондиниум на практика бива изоставена, макар римската цивилизация да продължава да присъства в района до около 450 г. След около 500 г. се развива англо-саксонксо селище на име Люнденвик, разположено малко на запад от бившото римско поселение. До към 680 г. градът вече е голямо пристанище, макар да има малко доказателства за едромащабно производство. От 820 г. постоянни викингски нападения довеждат до упадък на града. Нападенията от 851 и 886 г. са успешни, но това от 994 г. бива отблъснато.

Викингите основават Данелаг върху по-голямата част от източна и Северна Англия, като границите му се разпростират грубо от Лондон до Честър. Това е зона на политически и географски контрол, наложен от викингските набези, който формално е съгласуван с датския военачалник Гутрум и уесекския крал Алфред Велики през 886 г. Англо-саксонската хроника споменава, че Алфред основава повторно Лондон през 886 г. Археологическите находки сочат, че това е включвало изоставянето на Люнденвик и възобновяването на живота и търговията в рамките на старите римски стени. Лондон нараства бавно до около 950 г., след което дейността на града започва драстично да се увеличава.

Към 11 век Лондон със сигурност е най-големият град в Англия. Уестминстърското абатство, построено наново в романски стил от крал Едуард Изповедник, е една от най-големите църкви в Европа по това време. Уинчестър дотогава е столица на англо-саксонска Англия, но от този момент Лондон става основният форум за чуждестранните търговци и база за отбрана по време на война.

Средновековие

След като печели Битката при Хейстингс, Уилям Завоевателя е коронован за крал на Англия в новопостроеното Уестминстърско абатство на Коледа през 1066 г. Уилям построява фортификационна крепост – Тауър в Лондон Сити (днес това е Лондонското Сити), за да сплашва местните жители. През 1097 г. Уилям II започва строежа на резиденция близо до абатство Уестминстър. Въпросната сграда става основа на бъдещия Уестминстърски дворец.

През 12 век размерът на институциите на централното управление, които към този момент придружават кралския английски двор, докато се движи из страната, се разраства и все повече има тенденция те да бъдат установени на едно място. Това е град Уестминстър (city of Westminster) (днес район Уестминстър), макар че кралският трезор е преместен от Уинчестър в Тауър в Лондон Сити. Въпреки че в административно отношение Уестминстър се утвърждава като истинска столица, Лондон Сити остава най-големият град в Англия и основен търговски център и съответно има собствена администрация. Към 1100 г. населението му е около 18 000 души, а към 1300 г. то е вече 100 000 души. В средата на 14 век градът е покосен от Черната смърт и губи почти една трета от населението си. През 1381 г. Лондон е във фокуса на Селското въстание в Англия.

Лондон е център на английското еврейско население преди изгонването им от Едуард I през 1290 г. Насилието срещу евреите се поражда през 1190 г., след като се повяват слухове, че кралят е наредил гонението им, след като се появили на коронацията му. През 1264 г. бунтовниците на Симон V дьо Монфор убиват 500 евреи, докато се опитват да завземат записи за дългове.

След средновековието


Карта на Лондон от 1593 г. Има само един мост над Темза

Реформацията от периода на Тюдорите води до постепенно преминаване към протестантството и голяма част от собствеността в Лондон преминава от ръцете на църквата към частни лица, което ускорява търговията и бизнеса в града. През 1475 г. Ханзата установява основната си търговска база (контор) в Англия в Лондон и я нарича Сталхоф. Тя просъществува до 1853 г., когато е продадена. Вълнени дрехи се изнасят от Лондон през 14 – 15 век към Ниските земи (Нидерландия), където се считат за жизнено необходими.

Все пак, досегът на английското мореплаване почти не стига отвъд моретата на Северозападна Европа. Търговският път до Италия и Средиземноморието е преминавал през Антверп и Алпите. Повечето кораби, преминаващи през Гибралтарския проток са били или италиански или дубровнишки. След повторното отваряне на Нидерландия към английски доставки през януари 1565 г. следва изблик на търговска дейност. Меркантилизмът расте и се основават монополни търговски компании като Източноиндийската компания, чиято търговия се разпростира до Новия свят. Лондон става основното пристанище на Северно море, като приема мигранти от Англия и чужбина. Населението расте от около 50 000 през 1530 г. до 225 000 през 1605 г.

През 16 век. Уилям Шекспир и съвременниците му живеят в Лондон във времена на враждебност срещу развитието Елизабетинския театър. Към края на тюдорския период през 1603 г. Лондон все още е доста компактен град. На 5 ноември 1605 г. по време на Барутния заговор се прави опит за убийство на Джеймс I в Уестминстър.

По време на Английската революция по-голямата част от лондончани подкрепят парламентарната кауза. След първоначалния напредък на роялистите през 1642 г., Лондон е обграден от отбранителна стена. Съоръжението е построено от 20 000 души и завършено за по-малко от два месеца. Укрепленията се провалят в единствената си цел, когато Армията по нов образец навлиза в Лондон през 1647 г.

Лондон е покосен от бубонната чума в началото на 17 век, която кулминира с Голямата чумна епидемия от 1665 – 1666 г., която убива около 100 000 души или около 1/5 от населението на града по това време.


Големият лондонски пожар разрушава голям част от града през 1666 г.

Големият лондонски пожар избухва през 1666 г. и бързо се разпространява сред дървените постройки на града. Повторното застроява отнема над десет години и е проведено под надзора на Робърт Хук. През 1708 г. шедьовърът на Кристофър Рен, катедралата Свети Павел, е завършена. През следващите години градът значително се разраства и се утвърждава като международен финансов център. Лондон е сред първите 50 града в Европа, в които е въведено улично осветление – през 1684 г.

През 1762 г. Джордж III се снабдява с Бъкингамския дворец и той бива разширен в хода на следващите 75 години. през 18 век Лондон е измъчван от престъпност и през 1750 г. е основана професионална полицейска сила. Общо над 200 нарушения са наказуеми със смърт, включително дребна кражба. Повечето деца, раждани в града, умират преди да навършат три години.

Кафенетата стават популярно място за дискутиране на идеи, а повишаващата се грамотност и развиването на печатната преса правят новините достъпни за широката публика. През 1888 г. Лондон става сцена на серия убийства от човек, познат само под псевдонима Джак Изкормвача, който впоследствие става една от най-известните неразкрити мистерии на света.

Съвремие

От 1831 до 1925 г. Лондон е най-големият град в света. Пренаселените му градски условия обаче водят до епидемии от холера,[38] които водят до смъртта на 14 000 души през 1848 г. и 6000 през 1866 г. Нарастващите задръствания водят до създаването на първата градска железница в света. Лондон бива бомбардиран от Германия и през Първата световна война и през Втората световна война, като Блицът и други бомбардировки от немските Луфтвафе убиват над 30 000 лондончани и разрушават големи жилищни райони из града. Веднага след войната летните олимпийски игри през 1948 г. се провеждат на Уембли Стейдиъм във времена, когато Лондон все още се възстановява от войната.


Бомбардирана лондонска улица по време на Блица

След 1940-те години Лондон става дом на голям брой имигранти, най-вече от страни от Общността на нациите като Ямайка, Индия, Бангладеш и Пакистан, които превръщат Лондон етнически в един от най-разнообразните градове по света.[43] През 1952 г. Лондон потъва в мрака на Големия смог, след който са въведени закони, целящи ограничаването и елиминирането на смоговете в града, с които той е печално известен.

В годините след войната населението на предградията на Лондон постепенно намалява от около 8,6 милиона души през 1939 г. до 6,8 милиона през 1980-те години. През 1980-те е изградена бариера на река Темза, която да защитава Лондон от приливните вълни на Северно море.

След 1970-те години Лондон е честа мишена на терористичните атаки на ИРА в продължение на две десетилетия.

В чест на 21 век са построени Милениъм Доум, Лондонското око и Милениъм Бридж. През 2012 г. Лондон е домакин на летните олимпийски игри, което го прави първият град, ставал домакин на олимпийски игри три пъти. На 7 юли 2005 г. три влака от Лондонския метрополитен и двуетажен автобус са взривени като част от терористично нападение.

През януари 2015 г. населението на градския район на Лондон е около 8,63 милиона, което е най-високото равнище след 1939 г.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Лондон



Символи на Лондон: двуетажен автобус и червена телефонна кабина пред часовниковата кула Биг Бен

Лондон е столицата на Англия и Обединеното кралство. Разположен в южната част на Великобританския остров, Лондон е най-големият град на територията на Англия и най-голямата урбанизирана зона в Европейския съюз. Историята на Лондон започва по времето на римляните, които поставили основите на най-ранното селище в тази част на Острова и го нарекли Лондиниум (Londinium). Днес Лондон се разпростира на площ от 1 578 кв. км, а населението му достига повече от 7 500 000 жители, което пък автоматично го прави 25-то място в света по населеност.

Днес Лондон е едновременно красив, величествен, грандиозен, старинен, но и модерен. Определено можем да кажем, че това е една от универсалните световни столици. В Лондон живеят представители на всички етноси. Тук са седалищата на доста световни корпорации, а културният живот в Лондон има вековни традиции. В английската столица е един от най-скъпите градове в света, заедно с Москва и Токио.

Лондон се нарежда на четвърто място по брой на милионерите, които живеят в него. Всичко в Лондон е малко или много обвързано с река Темза, която протича през града от северозапад на изток. Течението на река Темза прави няколко големи завоя и разделя Лондон на две части – южна и северна, в която се намира историческият център и повечето забележителности на града.

Още от римско време северно от реката било район за храмове и религиозни традиции, докато на южната страна народът се е отдавал на гуляй, театър и пиршества. По време на Индустриалната революция южния бряг на реката е превърнат в производствен център. Едва през последните десетилетия той започна да се слива със северната „аристократична” част на Лондон, където се намират световноизвестни природни забележителности като Националният театър и Шекспировият “Глобус”. През последните години на южната страна на реката беше изградена Пътеката край Темза, която е прекрасно място за разходки назапад или изток.

Културните, историческите забележителности в Лондон са толкова много, че едва ли ще са ви достатъчни няколко седмици, за да ги обиколите. Все пак няма как да пропуснете емблематични места като Английския парламент, който е нещо като визитна картичка на Лондон. Тук може да видите резиденцията на лорд-канцлера, Уестминстърското абатство и „Даунинг Стрийт”. Всеки желаещ може да отиде да наблюдава работата на в Долната камара и Камарата на лордовете, които са отворени за посетители по различно време на деня през седмицата.

През август и септември, когато парламентът не заседава се организират групови посещения на целия комплекс. Английският парламент в Лондон води началото си от първия Уестминстърски дворец, построен през 13 век от Едуард Изповедник. Той остава един от кралските дворци на всички английски монарси до управлението на Хенри Vlll заради избухнал пожар. Оттогава сградата е седалище на правителството.

По-нататък още един пожар опустошава сградата, след което следва повторното й издигане в красивия готически ренесансов архитектурен стил, който виждаме днес. Една от забележителните части на комплекса е кулата „Сейнт Стивън” или по-известна като Биг Бен, което всъщност е името на камбаната, която се намира в кулата и която тежи значителните 13 тона. Най-хубавата гледка към сградата на Уестминстърския дворец в Лондон се открива от южната страна на Темза.


Лондонската кула (Tower of London)

Друга историческа забележителност е Лондонска Кула, която служи като кралска крепост от преди повече от 1000 г. Този внушителен замък се намира на северния бряг на река Темза в централната част на столицата. Кварталът тук се нарича Хамлетовата Кула (Tower Hamlets). Основите на красивия и внушителен замък са поставени през 1078 г. от Вилхелм Завоевателя. Лондонската кула е превърната официално в кралска резиденция от Хенри III и остава с такъв статут до ден днешен. Днес Лондонската кула е единствената старинна сграда, която се обитава от английското правителство.

Сред модерните атракции на Лондон е Тейт Модърн, която е най-обширната модерна галерия в света и е петата галерия от веригата “Тейт”. Този храм на модерното изкуство няма равен еквивалент никъде по света. Всички експозиции и предмети на изкуството в нея са създадени след 1900 г, като се помещават в сградата на напълно обновена и реконструирана електроцентрала на южния бряг на река Темза.

Най-лесно до „Тейт Модърн” може да се стигне по моста „Милениъм”, който е първият изцяло направен за пешеходци мост. Това е първото подобно съоръжение над Темза от близо 100 години насам. Тук могат да се видят произведения на кубизма, импресионизма, сюрреализма, попхудожествени творби, както и интересни мултимедийни шедьоври. За посетителите входът в „Тейт Модърн” е свободен и неограничен само за постоянните изложби. За временните експозиции обаче се заплаща билет. Не пропускайте да се повозите и на прочутото Лондонско око (The London Eye).

Посещение си залужава и замъка Уиндзор, който се намира на 34 км от Лондон. Замъкът Уиндзор е огромна средновековна крепост, която и до ден днешен е един от символите на кралската власт във Великобритания.

https://pochivka.com/

HatshepsutTopic starter

#20
Английска литература

Средновековие

Английската литература (на английски: English literature) е термин, който се отнася до литературата, писана на английски език, включително литература създадена на английски от автори, които не са непременно от Англия – Джоузеф Конрад е поляк, Робърт Бърнс е шотландец, Джеймс Джойс е ирландец, Дилън Томас е уелсец и т.н. С други думи английската литература е разнообразна, точно както и разновидностите, и диалектите на английския език, който е говорен по света. В университетите терминът обикновено обозначава департаментите, катедрите, факултетите и програмите практикуващи обучение по английски в гимназиалните и други учебни системи. Като най-популярен сред английските поети се отличава Уилям Шекспир.

За разлика от съвременната, староанглийската литература или англосаксонска включва литературните текстове, писани на староанглийски или англосаксонски език. Тя обхваща периода от установяването на германските племена – англи, сакси, юти и други, на територията на Британия в средата на V в., след оттеглянето на римските гарнизони, до нахлуването и завоюването на английските земи от норманите през 1066 г.

Англо-саксонска литература

Обикновено началото на английската литература се приписва на началото на англосаксонския период.

Първите големи паметници на англосаксонската литература - латински паметници - принадлежат на представители на духовенството:

Алдхелм, живял през втората половина на 7 век, автор на цветна проза и поезия;
Беда Преподобни (672-735) - автор на известната "Църковна история на англите";
Алкуин (починал 804 г.) - учен монах, експерт по граматика, реторика и диалектика, който се премества в двора на Карл Велики на 60-годишна възраст.


Беда Преподобни

Що се отнася до най-старите паметници на англосаксонския език, основните поетични произведения достигат до нас от 11 век, без да се броят документални паметници, хроники и правни текстове. Писатели от християнското духовенство преработват някои езически стихотворения (Видсид, Жалбата на Деор).

Най-забележителният паметник на древната английска поезия е поемата за Беоулф. Тя описва събития, датиращи от първата половина на 6 век, епохата на борбата между франките и готите.

„Златният век“ на англосаксонската литература преди норманското нашествие е ерата на Алфред Велики, победителят на датчаните, които опустошават Великобритания в продължение на почти два века. Алфред прави много за възстановяване на унищожената култура, за повишаване на образованието; самият той бил писател и преводач (той превежда, между другото, „Църковната история“ на Беда, написана на латински, на англосаксонски).

Англо-норманска литература

През втората половина на 11 век Англия е подложена на ново нашествие на норманите. Попада под властта на норманите, които в продължение на няколко века установяват господството на нормандския диалект на френския език и френската литература в Англия. Започва дълъг период, известен в историята като период на англо-нормандската литература.

През първия век след норманското нашествие литературата на англосаксонски език почти изчезва. И само век по-късно на този език отново се появяват литературни паметници с църковно съдържание, а по-късно и светски, които са преводи на френски произведения. Благодарение на това объркване на езиците латинският език отново придобива голямо значение сред образованото общество.

Периодът на френското господство оставя важен отпечатък върху последващата история на английската литература, която според някои изследователи е по-скоро свързана с художествените техники и стила на френската литература от норманския период, отколкото с древната англосаксонска литература, от която тя била изкуствено откъсната.

Литература на социалния протест

В средата на 13-ти век се появява поезия на политически и социален протест, бичуваща пороците на благородството и духовенството, протестираща срещу данъците, срещу злоупотребите на длъжностни лица и дори на краля, който прикрива своите фаворити и за тази цел разпуска парламента. Тази сатирична литература, възникваща сред хората, намира своя завършек през 14 век в поемата на Лангланд „Видението на Петър Орачът“, която, макар и написана в морализаторски дух, не е лишена от революционно значение.

С изострянето на социалната борба литературата през 14 век придобива голям обществен интерес.

До 14-ти век се формира нов английски език, съчетаващ елементи от англосаксонския и френския език. Норманите изиграват голяма роля в разпространението на келтските теми (сказанията за крал Артур) в европейската поезия. Още около 1300 г. английският свещеник Лаямон използва тези сказания за своята поема "Брут".

Чосър и Уиклиф


Джефри Чосър

Най-великият английски писател от 14 век е Джефри Чосър (1340–1400), автор на прочутите Кентърбърийски разкази. Чосър едновременно слага край на англо-нормандската епоха и открива историята на новата английска литература.

Той дава израз на английски на цялото богатство и разнообразие от мисли и чувства, тънкостта и сложността на умствените преживявания, които характеризират предишната епоха, завършвайки опита от миналото и улавяйки стремежите на бъдещето. Сред английските диалекти той установява господството на лондонския диалект, езикът, който се говори в този голям търговски център, където се намират резиденцията на краля и двата университета.


Джон Уиклиф

Но той не е единственият основател на новия английски език. Чосър има обща кауза с известния си съвременник Джон Уиклиф (1320-1384). Уиклиф се придържа към изобличителната литература, насочена срещу духовенството, но той, предшественикът на Реформацията, отива по-далеч, като превежда Библията на английски и се обръща към народа в борбата му срещу папството. Уиклиф и Чосър със своята литературна дейност предизвикват интерес към земната природа на човека, към личността.

През следващия век се забелязва голям интерес към живата народна поезия, която съществува още през XIII и XIV век. Но през 15 век тази поезия показва особено активен живот и най-древните образци от нея, оцелели до нашето време, принадлежат към този век. Баладите за Робин Худ са били много популярни.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Английска литература

https://ru.wikipedia.org/wiki/Английская литература
 :arrow:

HatshepsutTopic starter

#21
:arrow:
Английска ренесансова литература

Английската ренесансова литература е създадена по времето на Английския ренесанс от ранния 16 до средата на 17 век – период, наричан често „ера на Шекспир“ или „Елизабетинска епоха“. Времето на най-голям разцвет е между 1578 и 1660 г. като този период е по-продължителен от царуването на Елизабет, защото благоприятните условия продължават и по време на последвалите я на трона Джеймс I и Чарлс I и изчезват с Английската гражданска война, която рязко прекъсва периода на разцвет.

По времето на Елизабет културният център е Лондон, както за дворцовата, така и за народната култура. Процъфтява театърът и английските драматурзи комбинират средновековния театър с преоткриване на римските автори – трагедиите на Сенека и комедиите на Плавт и Теренций. Важен източник на ренесансови идеи е Италия, а значителна роля за проникването им в Англия изиграва Джон Флорио (1553 – 1625), лингвист и лексикограф, чийто баща е италианец. Той е автор и на преводите на Монтен от френски на английски.

Проза


Авторът на „Утопия“ Томас Мор е писател, политик и религиозен деец

Томас Мор е високопоставен кралски чиновник и религиозен деец, но и писател-хуманист. Пише стихове на латински и английски. Превежда на английски съчиненията на Пико дела Мирандола (1463 – 1494), придружени от коментар и биография. Мор е основоположник на английската историография с недовършената си „История на крал Ричард III“, отпечатана след екзекуцията му. Половин столетие по-късно тази книга е основният източник за Шекспир при написването на прочутата му историческа драма.

Славата си на хуманист Мор дължи главно на „Утопия“. Мор завършва ръкописа си във Фландрия (Брюге), а отпечатването възлага на Петрус Егидий, на когото прави сърдечно посвещение от четири страници. Подобно на Еразмовата „Похвала на Глупостта“ книгата обхваща стотина страници и е написана на латински. Първото издание е през 1516 г. в Льовен, а първото английско издание е осъществено едва през 1551 г. Ръкописният оригинал не е съхранен. Пълното заглавие на латински гласи „Златна книга, не по-малко полезна, отколкото забавна, за най-доброто държавно устройство и за новия остров Утопия“. Макар диалогът да заема съществено място в книгата, авторът избира белетристична рамка за повествованието с подчертано реалистично съдържание. Авторът описва пребиваването си по държавни дела в Брюге и как по време на пауза в преговорите се отбил в Антверпен при Петрус Егидий. Всъщност това е схема на действителните обстоятелства около издаването на книгата, но в белетристичната рамка е въведен един измислен герой – португалецът Рафаил Хитлодей, моряк и пътешественик, с когото Петрус Егидий запознава Мор. Той бил взел участие в три от четири скорошни морски пътешествия, като при последното от тях останал из новите земи и прекарал там пет години. Именно тогава Хитлодей попаднал на невероятния остров Утопия. По традиция по-голямо внимание се обръща на втората част от книгата, съдържаща социален проект за справедливо общество. Не по-малко значима е първата по-кратка част, в която авторът подлага на остра критика съвременното му общество.


Първа страница от The boke named the Gouervnour, deuysed by syr Thomas Elyot knight на Томас Елиът от издание от 1537 г.

Сред най-популярните книги от епохата на Ранния английски ренесанс се нареждат и „Книга на Управника“ (1531) от Томас Елиът, „Владетелят“ на Макиавели, „Придворният“ на Кастилионе.

Сред известните прозаици от периода са и Джон Лили (1553 – 1606) и Томас Наш. Лили е писател, поет, драматург и политик, известен с книгите си Euphues: The Anatomy of Wit (1578) и Euphues and His England (1580). Неговият маниерен литературен стил дори дава начало на термина euphuism. Пиесата му Love's Metamorphosis оказва влияние върху ранната комедия на Шекспир "Напразните усилия на любовта", а персонажите на Gallathea вероятно са повлияли върху други пиеси. Наш се счита за най-големия майстор на памфлета. Той е също драматург, поет и сатирик, като най-известната му творба е пикаресковият роман The Unfortunate Traveller.

Поезия

Обновяването на английската лирика в началото на XVI век преминава под знака на италианското влияние и възприемането на нови поетични жанрове. Реформата в английската поезия се осъществява главно през 30-те и 40-те години на века и съвпада с края на управлението на Хенри VIII. Поетите, които я осъществяват, са близките до двора Томас Уайът и Хенри Хауърд, граф Съри.

Томас Уайът


Сър Томас Уайът

Сър Томас Уайът (на английски: Sir Thomas Wyatt) (1503 – 11 октомври 1542 г.) е един от първите поети на английския ренесанс. Той въвежда стихотворната форма сонет в английската литература.
Поетическото наследство на Томас Уайът е скромно – той е написал само 32 сонета, 12 от които са всъщност свободен превод от сонети на Петрарка, от когото той се учи. В няколко от сонетите на Уайът заключителните терцини са слети, като римната схема е разхлабена и творбата завършва с едно римувано двустишие. В стиховете му се намират редица несъвършенства: съкратени думи и неточни рими. За разлика от големия си вдъхновител Петрарка английският поет няма вкус към природните пейзажи, чийто майстор е италианецът.

По образеца на Петрарка твърде популярни в началото на 80-те години стават сонетните цикли, посветени на дама. Началото полага Филип Сидни с цикъла „Астрофел и Стела“, написан около 1579 г. През 1592 г. се появява цикълът „Дилайя“ на Даниел, още същата година излиза и „Диана“ на Кенстейбъл. Най-големите сонетисти на епохата са безспорно Сидни, Спенсър и Шекспир, а сред всички значителни поети стои и Кристофър Марлоу, който подобно на Шекспир е бил драматург. Филип Сидни и Едмънд Спенсър са почти неразделни в историята на английската поезия, но двамата са твърде различни и по-скоро се допълват.

Едмънд Спенсър


Едмънд Спенсър

Едмънд Спенсър (1552 – 13 януари 1599) е виден английски поет, поет лауреат, най-известен със своята епична поема Кралицата на феите, възхваляваща посредством фантастична алегория династията Тюдор и кралица Елизабет I (Глориана).
Едмънд Спенсър е най-значителният поет на английския Ренесанс. След като завършил колеж в Кеймбридж, младият Спенсър става секретар на граф Лестър. През тези години поетът създава първата си значителна творба „Овчарски календар“, която посвещава на Ф. Сидни. Първата публикация на младия поет бил преводът на шест сонета от Петрарка в 1569 г. Като лирик той е известен главно с цикъла си от 88 сонета, озаглавен по италиански модел „Аморети“ и посветен на бъдещата му съпруга Елизабет Бойл, като част от него е завършен след сватбата. Вероятно поради това сонетите са по-скоро банално подражание на Петрарка. Спенсър е автор на още една сватбена песен „Проталамий“, написана за високопоставен покровител. В младите си години поетът написал и „Химни на любовта и красотата“, които по-късно му се сторили елементарни и написал палинодии под заглавие „Химни на Божествената любов и на Божествената красота“. Безспорно внимание заслужава късният сборник на Спенсър „Жалби“, където се открояват елегията „Отломките на времето“, епитафията „Астрофел“, написана по повод смъртта на Филип Сидни, както и поемата „Приказка на майка Хюбард“. Сред късните работи на поета внимание заслужава и поемата „Завръщането на Колин Клаут“, съдържаща както автобиографични, така и сатирични черти. Според концепцията на Спенсър всеки приказен образ е трябвало да се раздвоява между традиционното си значение в алегорическата литература и съвременността.

Кристофър Марлоу

Сред големите английски ренесансови поети се откроява Кристофър Марлоу. С основание го определят като най-даровитият сред непосредствените предшественици на Шекспир. И двамата са от буржоазен произход: бащата на Шекспир е ръкавичар, този на Марлоу – обущар. Родени са в една и съща година, но Марлоу започва литературната си кариера по-рано. Кристофър Марлоу е бил изключително даровит поет: писал сонети и други стихотворения, много от които не са се съхранили. Автор е на недовършената малка поема „Херо и Леандър“. С „Херо и Леандър“ поетът спомага за превръщането на епилия във водещ жанр в елизабетинската поема. За разлика от големия стихотворен епос, наложен от Спенсър с „Кралицата на феите“, епилият представлява относителна кратка поема, с опростен сюжет, обикновено взет от античната митология. „Херо и Леандър“ останала недовършена поради неочакваната смърт на поета.

Уилям Шекспир


Уилям Шекспир

Античните сюжети били обща черта на елизабетинските епилии. Като автор на епилии Шекспир се нарежда сред най-значителните елизабетински поети, а като сонетист е сред най-едромащабните европейски лирици. Шекспировата сонетна поредица отчетливо се дели на две различни по обем части: първите 129 сонета са посветени на приятеля, а останалите 25 на загадъчната „смугла лейди“. В стиховете, посветени на загадъчната любима, Шекспир е по-игрив и по-шеговит. Някои изследователи на творчеството му смятат, че Смуглата дама е проекция на противоречивата двойствена природа на самия поет, раздвоен между мъжкото и женското начало. В елизабетинска Англия се развиват водещите жанрови разновидности на романа – пасторалът и реалистичният роман. Ренесансовият пасторал е модерната модификация на античната идилия, съобразена с условностите за изискания живот на придворната аристокрация.

Английска ренесансова драма

Развитието на драмата в Англия през първата година на XVI век не се различава принципно от развоя на драмата в Италия и Франция. И в Англия традициите на средновековния театър и драма са силни. Дългото устояване на народния средновековен театър влиза успоредно с първите опити са създаване на т.нар школска комедия, която черпи истории от античната история. Нарича се школска комедия, защото най-често изпълнителите са били студенти от университета в Оксфорд и Кембридж. Безспорно най-значителният драматург от ранната епоха е Джон Хейууд. Той доживява ранния разцвет на елизабетинската драма. Дж. Хейууд има разностранен натюрел, освен драми писал стихове и епиграми. Автор е на алегоричната сатира „Паяк и муха“. Несъмнено Хейууд притежавал жив усет за комичното в живота, както и умение да го въплъти в драматическо действие. Най-значимите му комедии са „Изповедник и Монах“ и „Четирите Пе-та“. В „Четирите Пе-та“ драматургът извежда на преден план четири лица, чиито професии започват с буквата П: изповедник, пилиграм, аптекар и пътуващ търговец. Същинската комедия в Англия започва с „Терсит“ на Никълас Юдал. По-късно се появява и „Ралф Ройстър Дойстър“, но за разлика от „Терсит“, която е съвсем кратка, по-късната му творба е в пет действия. Друга стойностна комедия от този период е „Губерката на стрина Гъртън“ (1553 г.), чиито авторство е неуточнено. В изданието достигнало до нас, авторът е обозначен само с инициала С. Редица, изследователи го свързват с Джон Стийл.

В началото на XVI възниква и английската ренесансова трагедия. Първи неин образец е „Горбодюк или Ферекс и Порекс“ (1561), създадена от Томас Нортън и Томас Секвил. Въпреки легендарния британски сюжет, драмата е силно повлияна от трагедията на Сенека. По образеца на античната драма убийствата не се показват на сцената, а са вестители. Освен това е написана в петостъпен ямб без употреба на рима, а това е формата на елизабетинската драма.

Елизабетински театър


Театър „Глоуб“, Лондон

Елизабетински театър се нарича подемът в жанра драматичен театър в Англия в периода от края на XVI и първата половина на XVII век. В тесен смисъл това е театърът по време на царуването на кралица Елизабет I. В по-широк смисъл понятието се използва като синоним на Английски ренесансов театър, който обхваща царуването на трима поредни монарси: Елизабет I (1558 – 1603), Джеймс I (1603 – 1625) и Чарлз I (1625 – 1642), като театралните историци различават съответно три основни етапа: елизабетински, якобитски и карлистки. Периодът се свързва с творчеството на драматурзите Уилям Шекспир, Кристофър Марлоу и Бен Джонсън.

Първата специално сграда за театър датира от 1576 г. e построена от бащата на Ричард Бърбидж, водещ актьор в Мъжете на Лорд шамбелана. Сградата съществува до 1598, когато е разрушена и материалите от нея служат за построяването на Театър „Глоуб“.

Предистория

Ренесансовият театър в Англия има няколко източника. Първият е установената традиция на средновековния театър. В Англия имало пътуващи актьорски групи, за които обаче не се знае нищо. Превръщането на театъра в публична институция с определен статут изиграва огромна роля за разцвета на драмата в епохата на Високия английски ренесанс. Интересът към драматичните представления бил всеобщ и засягал всички обществени слоеве. Поради това наред с градските възникват и частните театри. Основната разлика между тези два типа театри е била в публиката, за която били създадени. Градските театри били предназначени за масова публика, сред която преобладавали представители на социалните низини. В частните театри гастролирали детски групи. В елизабетинския театър жената може да присъства само като зрител. Театърът е смятан за мъжко занимание, мъжка професия. Театърът бил любимото място за забавление, но и своеобразен народен университет. Затварян е само при чумни епидемии, когато смъртните случаи надхвърляли определена квота за седмицата.

Описание

Сцената на театъра имала твърде специфично устройство. Главната сцена била дървен подиум, ограден с ниски перила. Завеса отделяла главната сцена от втората, която се намира зад нея. Съществувала и трета сцена, използвана относително рядко. Тя се издигала като балкон над задната сцена. Там се разигравали някои специфични епизоди, като например Ромео и Жулиета. Прочут комедиен актьор от времето на Високия ренесанс бил Ричард Тарлтън, докато за Шекспир било известно, че бил посредствен актьор. Особеностите на елизабетинския театър изключват наличието на богат декор. Бедността на декорацията била компенсирана от изключителна пищност на театралните костюми.

Драматурзи

Един от най-значимите драматурзи преди Шекспир е Томас Кид. Твърде малко се знае за него. Най-прочутата му драма е „Испанска трагедия“. С нея драматургът утвърждава жанра на т.нар. „кървава трагедия“, която по същество е подражание на трагедиите на Сенека. Смята се, че „Испанската трагедия“ е оказала влияние върху Шекспир при написването на Хамлет.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Английска ренесансова литература

https://bg.wikipedia.org/wiki/Елизабетински театър
:arrow:

HatshepsutTopic starter

#22
:arrow:
Нова и съвременна английска литература

Епоха на Кромуел и реставрацията

След победата на буржоазната революция през 1648 г., която екзекутира краля, английският театър отново е преследван, а литературата придобива суров характер. Поезията отстъпва място на прозата. Жестоката политическа борба довежда до изчезването на развлекателната литература и дава тласък на развитието на политическата литература. Писатели и мислители от ерата на Кромуел (управлявал до 1658 г.) и Реставрацията - Джон Милтън (1608-1674), Томас Хобс (1588-1679), Джон Лок (1632-1704) - поставят най-важните проблеми на демокрацията, църквата, образованието, свободата на печата, религиозната толерантност и т.н. Именно това образователно движение оказва силно влияние върху френските философи през следващия век, откъдето се разпространява в цяла Европа. Милтън, защитавайки революцията срещу монархията, публикува „Защита на английския народ“ и известната „Ареопагитика“ - прекрасен памфлет в защита на свободата на печата. В поемата си „Изгубеният рай“ той е представител на пуритански идеали, говори за началото на света, за борбата между Бог и Сатана, за изгонването на първите хора от рая, като по този начин отново пресъздава библейски истории, трансформира ги според идеите на Ренесанса. Друго патетично произведение на пуританското течение е „Пътят на поклонника“ от Джон Бънян (1628-1688).


Джон Милтън

Лок отрича вродените идеи и обявява впечатленията, които нашите сетива получават от външни обекти, за единствен източник на цялото знание. Следвайки Милтън, Лок предшества теорията на Жан-Жак Русо за социалния договор и правото на хората да откажат подчинение на властта, ако тя нарушава закона. По време на ерата на Кромуел театърът замира, класическите традиции се поддържат само сред преследваните привърженици на кралския дом. След Реставрацията театърът се отваря отново, появяват се забавни маниерни комедии с не винаги прилично съдържание (Уилям Уичерли, Уилям Конгрив и други), възражда се галантната литература и накрая възниква класицизмът от френски тип. Негов представител е Джон Драйдън (1631-1700) - типичен безпринципен поет от разпуснатото придворно общество на реставрацията, неуспешен подражател на Пиер Корней и Жан Расин, категорично защитаващ всички класически правила.

Августинска епоха

След 1688 г., с установяването на конституцията, тонът на литературата се задава от буржоазията, чието влияние се усеща ясно както в романите, така и на сцената. Новият потребител изисква своя собствена литература, изображения на семейни добродетели, честни търговци, чувствителност, природа и т.н. Той не се вълнува от приказки за класически герои, за подвизите на аристократичните предци на придворното общество. Има нужда от сатира върху разпуснатите светски нрави. Появяват се нравствено-сатирични списания – „Chatterbox”, „Spectator”, „Guardian” – Ричард Стийл [1671-1729] и Джоузеф Адисън [1672-1719], с талантливи битови есета, изобличаващи лукса, празнотата, суете, невежеството и други пороци на общество от онова време. Образцовата класическа поезия на Александър Поуп [1688-1744], автор на "Есе за човека", е дидактична, сатирична и морална по природа. Англия дава тласък не само на освободителните идеи на френските енциклопедисти, но и поставя началото на морализаторската сантиментална литература, този роман на морала, който се разпространи из цяла Европа. Самюел Ричардсън [1689-1761], автор на Памела, Клариса и Грандисън, извежда добродетелните буржоазни момичета и ги противопоставя на разпуснатите аристократи, идеализира буржоазните добродетели и принуждава покварените представители на аристократичната младеж да се реформират.

Лорънс Стърн пише своето „Сантиментално пътешествие“ и „Тристрам Шанди“. Хенри Филдинг [1707-1754] - автор на "Сър Джоузеф Адрюс" и "Том Джоунс", по-малко сантиментален от Ричардсън, но също толкова морализатор, също толкова внимателен към семейните отношения, наблюдателен реалист, обхващащ морала както на градовете, така и на селата. Оливър Голдсмит [1728-1774], автор на The Vicar of Wickfield, и редица други писатели създават наистина чувствителен епос за делата и дните на буржоазното общество. Изразител на тези чувства в текстовете е Джеймс Томсън [1700-1748], автор на „Годишните времена“. А в драматургията Англия е пионер и създава не само сантиментален театър, но и своя теория. Нови драматурзи - Джордж Лило [1693-1739], автор на "Лондонският търговец", описващ трогателната история на реформиран млад търговец, Къмбърланд, Едуард Мур премахва поетичната форма и тържествения език на класическата трагедия и доказва, че не само суверените и благородниците са изложени на нещастие и страдание - идеи, които са в основата на мислите на Дени Дидро за драмата. Даниел Дефо с известния си роман „Робинзон Крузо” е най-завършеният идеолог на средната буржоазия, изразяваща нейните желания и представата, която тя има за себе си и за своето място в държавата. Джонатан Суифт [1667-1745] в прочутите „Пътешествията на Гъливер” язвително осмива съвременното английско общество.


Джонатан Суифт

Втората половина на 18 век като цяло, е богата на различни таланти, осветяващи от различни страни психологическите промени, които съпътстват растежа на буржоазията, която постепенно заема господстващи позиции. Между другото е необходимо да се отбележи Тобиас Смолет [1721-1771], автор на приключенски романи - „Приключенията на Родерик Рандъм“, „Приключенията на Перегрин Пикъл“, които съчетават елементи на класицизма с художествените техники на испанския пикареск, с романтична фантастика и в същото време с реални образи, - романи, в които има много хумор, сатира и дори горчивината на човек, който не е разглезен от успеха.
Следва Ричард Бринсли Шеридан [1751-1816], автор на известната комедия „Училище за скандали“, остроумна и злонамерена сатира върху социалните пороци. Сред поетите от тази епоха двама са главните предшественици на романтизма: Уилям Колинс [1721-1759], в чиито „Оди” романтичната инвенция, богатото и разнообразно съдържание, нежността на чувствата и елегичните настроения не се схождат напълно с класическата традиция, която възпира свободното му вдъхновение; Томас Грей [1716-1771], автор на елегии, чието класическо чувство за мярка регулира импулса на свободното вдъхновение без предразсъдъци. Чертите на приближаващия романтизъм са още по-ярки в романите на Хенри Макензи [1745-1831] („Човек на чувствата“, „Юлия дьо Рубиниер“). Макензи имитира Стърн, Ричардсън и Русо, но въвежда в работата си онова объркване от противоположни чувства, онази сложност от преживявания, които по-късно ще станат характерни за романтизма. „Замъкът Отранто” от Хорас Уолпол [1717-1797] вече е истински „готически роман” със средновековни замъци, техните тайни и зловещи настроения. Клара Рийв [1729-1807] идва от училището Уолпол. В нейния роман („Старият английски барон”) има по-естествено усещане; има и елементи на Ричардсонов морализатор. След нея е Анна Радклиф, която може да се счита за първия представител на романтизма. Романи: „Замъците на Алтин и Денбейн“, „Мистериите на Удолфо“, „Италианецът“ и др. - типичен жанр на романтичния роман с подземия, кинжали, тайни врати, чувствителни, безупречни момичета, преследвани от бандити, благородни посветени слуги и т.н.

Романтизъм

Романтизмът – като школа – не съществува в Англия. Тук, както във Франция и Германия, не е имало група писатели, обединени на романтична платформа. И все пак редица типични белези на романтизма, които отличават английската литература през първите десетилетия на 19 век, дават право да се говори за романтичното движение в Англия. Тези знаци са: протест срещу класическата рационалност, особено срещу класическите правила, и опозиция срещу индивидуалната поетична свобода; по-нататък, интерес към националността и античността, към Средновековието - за разлика от Античността, което е основното съдържание на класицизма; интерес към екзотиката, който привлича вниманието на английските романтици към Шотландия, страната на древните народни песни и легенди. Природата и провинцията се вливат в английската романтична поезия в широк поток. И накрая, революционните чувства, страстта към Френската революция и политическият радикализъм играят важна роля в английската поезия от романтичния период. Селският певец, републиканец и почитател на Френската революция е Робърт Бърнс [1759-1796].


Робърт Бърнс

Уилям Годуин [1756-1836], в своя роман „Приключенията на Калеб Уилямс” и други писания, защитава най-революционните идеи на своето време, не само в областта на политиката, но и в областта на образованието и брака, и изпреварва тогавашната английска революционна мисъл. Така наречената "езерна школа" (от резиденцията около езерата) включва редица поети. От тях Уилям Уърдсуърт [1770-1850] е ръководител на школата. Мечтателен поет, влюбен в природата на малките явления, които умее да прави възвишени и трогателни, той, заедно със своя приятел Самюъл Тейлър Колридж (1772-1834), е представител на онова движение в романтизма, което наред с любов към природата, въвежда прост, неизкуствен език, образи на патриархалната древност, съзерцание и мечтателност. Третият поет от езерната школа Робърт Саути [1774-1843] пише в духа на своите приятели, добавяйки фантастични картини от екзотичните страни на Мексико, Индия и Арабия към идиличните образи на езерната поезия. И поетите от езерната школа се интересуват от революцията, но не за дълго. Уърдсуърт и Колридж пътуват до Германия, където са повлияни от германския романтичен идеализъм и завършват своя път в чисто съзерцание.

Освен популисткия романтизъм на езерната школа, най-великият поет на епохата, Джордж Байрон (1788-1824), е представител на революционната аристократична романтика. Презирайки висшето общество, с което е свързан по своя произход, откъснал се от класата си, не виждайки нищо привлекателно в представителите на капитала, алчни и корумпирани търговци, Байрон в младостта си избухва с пламенна реч в защита на работниците, но по-късно не се връща към този въпрос, докато цял живот остава декласиран аристократ, непокорен индивидуалист революционер, певец на недоволните, разочаровани натури, като се започне от мистериозните демонични скитници и разбойници (“Гяур”, “Лара”) и т.н.). Същият образ е задълбочен в „Чайлд Харолд“, станал обект на широко подражание в европейската поезия. Байрон завършва с протест срещу вселената и световния ред в своите безбожни трагедии („Манфред” и „Каин”). Към края на живота си Байрон се доближава до политическата и социалната сатира („Дон Жуан“, „Бронзовият век“). Краен индивидуализъм, чувство на неудовлетвореност, влечение към Изтока и екзотичните страни, любов към природата и самотата, мечти за миналото край руини и паметници - всичко това прави Байрон поет на английския романтизъм и неговите гневни, обвинителни протести срещу всички форми на насилие и експлоатация, връзките му с италианските карбонари и борбата за освобождение на Гърция го правят певец на свободата в очите на европейската интелигенция. Неговият приятел Пърси Биши Шели [1792-1822], блестящ лиричен поет, също аристократ, като Байрон, съчетава в поезията си света на фантастичната романтика с революционен протест срещу зараждащото се буржоазно-капиталистическо общество. В поемата си „Кралица Маб“ той изобразява това общество, където всичко се „продава на публичния пазар“, където с помощта на тежък глад собственикът държи робите си под игото на наемния труд. Шели се проявява като подобен революционер-романтик и в други свои стихотворения („Лаон и Китна“, „Прометей без окови“ и др.). Съпругата му Мери Шели, автор на Франкенщайн, е пионер на въпроса за отговорността на ỳчения. Уолтър Скот [1771-1831] проявява склонност към античността. Той е създател на историческия роман (Айвънхоу, Роб Рой, Куентин Доруард, Тамплиерите и др.), в който той умее да съчетава правдоподобност и реализъм с богата романтична фантастика и да изобразява най-драматичните моменти от националната история на Шотландия и Англия.

През първата третина на 19 век приключва първият етап от борбата между дворянството и индустриалната буржоазия, която все повече се превръща в господар на положението. Борбата срещу житните закони, чартизма и действията на работническата класа, мощно деклариращи исканията си, изтласкват на заден план феодалната романтика и патриархалната мечтателна поезия. Градът с неговите практически интереси, растящата буржоазия, започващата социална борба между нея и работническата класа стават основно съдържание на английската литература, а реализмът - нейна преобладаваща форма. Вместо средновековен замък - фабричен град, вместо далечна античност - оживен модерен индустриален живот, вместо фантастични образи на изобретателното въображение - точно, почти фотографско изображение на реалността. Едуард Булвер-Литън (1803-1873), все още продължаващ традициите на романтизма, аристократ по рождение, изпълващ романите си с трансформации, чудеса и престъпност, ни оставя обаче редица литературни документи със социално значение, изобразяващи процеса на обедняване и разпад на благородството (романи - „Пелгам“, „Нощ и сутрин“ и др.).

Реализмът и границата на ХIХ и ХХ век


Чарлз Дикенс

Дикенс [1812-1870], най-известният писател от тази епоха, развива широка картина на живота на буржоазно-капиталистическото общество в своите известни романи: „Трудни времена“, „Дейвид Копърфийлд“, „Домби и син“, „Клубът на Пикуик“, „Никълъс Никълби“ и др., създава галерия от капиталистически типове. Такъри [1811-1863], автор на романите "Панаир на суетата" и "Пенденис", дава зашеметяващи скептични картини на буржоазното общество. Кингсли [1819-1875] в романите си „Мая” и „Алтън Лок” описва ужасите на експлоатацията и нуждата, но вижда спасението в християнския социализъм, в „Божия дух”, в разкаялите се богаташи, обърнали се към благотворителни каузи. Дизраели [1805-1881], по-късно известният лорд Биконсфийлд, лидер на торите (романите "Сибила" и др.), изобразява в ярки цветове пороците на буржоазно-аристократичното общество и нещастията на селяните и работниците, той се изказва негативно срещу революцията и вижда спасители в лицето на енергични и активни аристократи, които поемат върху себе си работата по организиране на народното благосъстояние. Поети, като Томас Худ [1799-1845] или Ебенезер Елиът [1781-1849], в своите стихотворения изобразяват отделни моменти от трудното съществуване на работниците и градската беднота, създават песни срещу Законите за житото, дават образи на работещи жени тласнати от бедността към проституция и самоубийство. Но техните положителни идеали се свеждат и до благотворителност: към някоя дама, която е разбрала дълга си благодарение на назидателно съновидение и е посветила живота си на облекчаване на участта на бедните.

Авторът, работил по това време, Луис Карол, който е написал приказките "Алиса в страната на чудесата" и "Алиса в огледалния свят", не принадлежи към литературата на реализма.

С наближаването на края на 19в. в европейската, в частност в английската литература, реалистичните и социални течения започват да отстъпват място на възраждащите се идеи за индивидуализъм и естетизъм. Вместо войнствени капиталисти, проправящи пътя за себе си с борба и енергия, създаващи предприятия, тонът на литературата започва да се задава от онези представители на буржоазията, които са получили капитала си по наследство, които не са минали през суровата школа на живота, които могат да се насладят на наследството на бащите си, превърнали се в любители и ценители на изкуствата, купувачи на скъпи картини и елегантни томове с поезия. Процъфтява литература на изтънчени преживявания и мимолетни впечатления. Индивидуализъм, чисто изкуство, еротика, култ към настроенията са отличителните черти на литературата от края на века. Вярно е, че основната тема на епохата - организацията на обществото, премахването на експлоатацията, положението на работническата класа - заема голямо място в литературата, но социализмът в края на века е естетически социализъм. Джон Ръскин (1819-1900) изхожда от идеала за красив живот, призовава обществото към старите патриархални занаятчийски форми на производство и се бунтува срещу индустриализма и капитализма. Той вдъхновява школата на художниците, известни като прерафаелитите, сред които виждаме Росети [1828-1882] и Уилям Морис [1834-1896], автор на романите "Сънят на Джон Бол" и "Новини от нищото", защитник на социализма и в същото време страстен естет, който заедно с Росети търси идеалите за красота в миналите векове, мечтаейки да предизвика социална революция чрез естетическо възпитание на работниците. До прерафаелитите са Тенисън [1809-1892], поет на чистото изкуство, освободен от мотивите на социалната борба, Робърт Браунинг [1812-1889] и съпругата му Елизабет Барет Браунинг [1806-1861], Суинбърн [1837 -1909], в чиято поезия смътно се преплитат идеалите за вечна красота и защитата на експлоатираните. Най-популярният от поетите на това движение е Оскар Уайлд [1854-1900], „кралят на естетите”, в неговите „Замисли” и в романа „Портретът на Дориан Грей”, който създава „религията на красотата”. и култа към освобождаващата фикция, провъзгласяваща единствената реалност на създаването на изкуството, утвърждавайки, че изкуството създава живот, а не обратното.

Продължаващото разрастване на индустрията въвежда нови теми в литературата - урбанизъм, машинизъм. Литературата се динамизира, развива се сатирата срещу капиталистическия бит. Бърнард Шоу [1856-1950] е най-блестящият и парадоксален сред сатиричните писатели, виртуоз на софистиката, остроумен автор на мистификации, умерен социалист, който обаче възнамерява да подобри положението на работниците с помощта на буржоазията.
Хърбърт Уелс [1866-1946] - автор на научнофантастични романи, пропити с патоса на технологиите, изобразяващи чудесата на индустрията, магически трансформиращи живота, свързващи планетите, позволяващи на хората да се пренесат както в миналото, така и в бъдещето. Този процес на едновременно нарастване на социалистически тенденции и консервативно-индивидуалистични и естетически стремежи е съпътстван от редица разнообразни литературни явления. Империализмът и шовинизмът, който има свой представител в лицето на Чембърлейн, Бурската война, култът към Китчънър - всичко това намира своето литературно отражение в произведенията на Ръдиард Киплинг [1865-1936], най-талантливият от писателите националисти, авторът на колониални истории и поеми, където колониалната политика на Англия и потисничеството на изостаналите народи се прославя като изпълнение на велика цивилизаторска мисия.

Друго явление е реакцията срещу машинизма, предизвикваща възраждане в литературата на религиозни движения, импулси към другия свят, теософия, спиритизъм, окултизъм и т.н. Самюел Бътлър (1835-1902) и Джордж Мередит (1828-1909), толкова различни един от друг, обаче, те вършат обща работа, проправят пътя на спиритизма, опитват се да изградят нова религия върху основите на модерността, използвайки опита и изследванията за това. Черти на романтичния символизъм откриваме в творчеството на Йейтс [1865-1939], представител на т.нар. „Келтско възраждане” и друг негов представител, също ирландец, по-склонен към реализма и натурализма, Синг [1871-1909]. Друга форма на протест срещу машинизма е ницшеанството, култът към силата и хипертрофираният естетизъм, всички тези модернистични идеи, чието влияние е лесно да се различи не само в Оскар Уайлд, но и в работата на Робърт Луис Стивънсън [1850-1894], изтънчен автор на образцови приключенски романи, както и Джордж Мур [1852-1933], който говори почти на ницшеанския език на Заратустра (в „Изповедите на един млад човек“) за своето презрение към състраданието и християнския морал, за красотата на жестокостта, силата и красотата на престъплението.

Същата тази враждебност към индустриалната епоха поразда течение на песимизъм в английската литература сред онези писатели, които не можели да примирят машинизма със душевното равновесие. Джеймс Томсън [1834-1882] е един от забележителните поети, в чиято поезия минава като лайтмотив основната тема - мъката на живота, мрачното величие на отчаянието. Най-популярният и може би най-дълбокият от песимистите е Томас Харди [1848-1928], създателят на грандиозния драматичен епос "Династите" и редица романи, главно от живота на селото и провинцията. Според неговото учение съдбата на човека е обременена от тъмна и зла участ, от непонятна случайност, от жестока неизбежност. Враг на предразсъдъците и съвременния брак, който обременява жената, враг на цивилизацията в духа на Русо или Толстой, Харди не намира изход от измъчващите го мисли. Същият песимизъм прониква и в Джордж Робърт Гисинг [1857-1903], писател на ежедневието на лондонската низша класа и гладуващата литературна бохема, ученик на Дикенс, но лишен от хумора и филантропската си вяра, който не очаква нищо „нито от филантропията на богатите, нито от бунта на бедните.” Песимистичен е и основният тон на творчеството на Джоузеф Конрад [1857-1924]. Конрад е един от най-мощните и сложни писатели на нашето време, поразителен с богатството и многообразието на своя език. Той се стреми да проникне в дълбините на човешката природа и да използва всички средства, за да предаде на нашето съзнание впечатлението за реалното: „колоритността на живописта, пластичността на скулптурата и магическото въздействие на музиката“. Той изобразява всички видове човешко страдание, не идеализира човека, защото е убеден, че неизкоренимият егоизъм прави човека вълк за другия. Има повече ежедневие и здравословен реализъм в Арнолд Бенет (1867-1931), портретист на морала на долните слоеве на провинциалната буржоазия, и повече истински социален инстинкт в Голсуърти (1867-1933), който вижда източника на социалната конфликти в съществуването на частната собственост. Честъртън [1874-1936] е враг на отпуснатостта, проповедник на активизма, но активизма на средновековните корпорации, ревностен католик, убеден, че развитието на индустрията е източникът на социално робство. Джеймс Бари [1860-1937] - писател на ежедневието на шотландските селяни, Конан Дойл [1859-1930] - известен автор на исторически и полицейски романи, Робърт Хиченс (1864-1950) - сатирик и романтик, Израел Зангвил [1864-1926 ] - автор на "Детски гета", писател на ежедневието на еврейската бедност и редица други, по-малко значими, завършват литературната дейност на по-старата група съвременни писатели. Кларънс Рук [1862-1915] - автор на произведения за живота на лондонската бедна, работническа класа.

Пътищата на новото поколение все още не са ясно очертани. В повечето случаи това са реалисти, които обаче не са против да се докоснат до окултните сили на душата. Следвайки търсенето на яснота, вкоренено във френската традиция, английската литература преживява период на силно руско влияние, главно от Достоевски. Това влияние съответства на аморфизма в литературата, реакция срещу френската пластичност. Хю Уолпол [1884-1941], един от най-модерните романисти, лесно следва модата; Оливър Онионс придоби известност с трилогия, в която описва бохеми, модели, машинописки, бедни художници и т.н.; Гилбърт Канан [1884-1955], Комптън Макензи [1883-1972], Дейвид Лорънс [1885-1930] и редица други млади писатели, които в момента привличат вниманието на английския читател, засягат голямо разнообразие от теми, изобразяват различни класи на обществото, критикуват социалните ценности, но собственият им мироглед най-често се свежда до неясен хуманитаризъм. Те са по-силни в критиката, отколкото в положителните си идеи, и никой от тях все още не е успял да надмине великите "старци" като Шоу, Уелс или Харди.

Сред най-важните автори от междувоенния и военния период е и Съмърсет Моъм.

https://ru.wikipedia.org/wiki/Английская_литература

HatshepsutTopic starter

Английска кухня


Съществува мнение, че английската кухня е трудно смилаема и скучна, тъй като в нея се ползват малко подправки. В същото време обаче, тя може да бъде и много интересна – особено със способността си да комбинира успешно различни вкусове – например крехко агнешко със сос от мента...

През вековете отношението към храната,

предлагана на Острова не винаги е било едно и също. Така например, през 19. век, във Франция, английската кухня се е почитала като много специална и изискана. Една от причините за този й имидж е бил достъпът на Британската империята до екзотични подправки и продукти, благодарение на многобройните й колонии в различни далечни страни. Друга причина са били заможните жители в английските градове, които са имали възможност и средства да наемат многоброен персонал, който постоянно е усъвършенствал качеството на приготвяната храна.

Впоследствие – с края на колониализима,
а и заради Първата световна война – достъпът на британците до тези ресурси намалява и така намирането на подобни продукти става все по-трудно и по-скъпо. Освен това се ограничават и възможностите на богатите англичани да поддържат голям персонал, в резултат на което, връзката между продуктите и кулинарните експерти се прекъсва – добрите готвачи вече не могат да си позволят необходимите продуктите, а по-заможните хора, с достъп до качествени и разнообразни продукти пък не разполагали с нужните умения.

Постепенно кулинарното изкуство на британците
временно потъва в забрава, докато не настъпва моментът на възраждането му, благодарение на многобройните емигранти от Индия и Африка, които допринасят за отварянето на кулинарията към света.

Традиционната английска кухня
най-често комбинира месо, картофи и още един зеленчук. Пример за това е неделното печено или неделният обяд. Компания на картофите в тези случаи обикновено правят моркови, грах, зеле, карфиол или броколи. Месото е агнешко, свинско или телешко, задължително нарязано на тънки филии преди сервиране.


Емблематичната английска закуска
традиционно включва бекон, поширани или пържени яйца, пържени наденички, боб, пържени домати и гъби, пържени или препечени филийки хляб, намазани с масло. И разбира се – неизменната чаша ароматен чай. Тежка, калорична и засищаща комбинация, която бързо набира популярност по цял свят и става част от менютата на повечето хотели и ресторанти.

https://www.bonapeti.bg/lyubopitno/angliyskata-kuhnya/


Характерни черти на английската кухня


Английската кухня не е много позната у нас. Това, с което е популярна са най-вече две неща – следобедното пиене на чай и съвсем отскоро с любимите ни мъфини. Всъщност не голямата й популярност се дължи най-вече на факта, че е доста податлива на чужди влияния. Ако трябва да я определим само с няколко думи, то трябва да кажем, че традиционните им ястия и начинът им на хранене са изключително калорични и питателни.


Следобедно пиене на чай

Но макар и не толкова разпространена и позната, в английската кухня има изключителни специалитети. Отличава се най-вече с простотата на ястията си и качествените продукти, които се използват в нея.

Нарицателно за питателно хранене е станала английската закуска. В нея се съдържат много яйца – бъркани, на омлет, варени или пържени, пържен бекон или печени наденички, хляб. За подслаждане най-често конфитюр, а за пиене чай или сок от портокал. И сякаш това не е достатъчно – англичаните добавят към всичко това и плодове.

Обядът смятат за по-лек – похапват салата или някакъв вид сандвич. Идва време на следобедния чай или т.нар 5 o`clock. Той разбира се върви и с нещо за похапване – бисквити, мъфини или някакви дребни сладки.

След това идва и времето на вечерята – тя е също доста калорична и питателна, каквото е, оказва се, и цялото меню на англичаните. В последното ядене за деня задължително има включено някакво месо.

Месата, които са най-разпространени в Англия са овнешко и говеждо – с тях правят много различни ястия, най-често печени или на супа. Традиционни гозби там са ростбиф с говеждо и бифтек. Освен това англичаните обичат да слагат сос на печените меса – най-популярни са сос уорчестър, табаско и кембърлендски.

Една от най-обичаните рецепти за основно ястие е с овнешки бут в допълнение с желе от френско грозде. Любима част от английското меню са също дивите птици, пуйки, както и риба.

Всякакви тестени лакомства също са традиционни за кулинарията на англичаните – най-много от всичко обичат солени мъфини. В тях слагат колбаси, сирена – правят ги малки и симпатични във формата на мини кексчета, които човек може да похапне с чая следобед.

И въпреки факта, че са истински любители на месото, в Англия похапват и много плодове и зеленчуци. Имат изключително богато и калорично меню всеки ден. Зеленчуците най-често се ядат задушени или сварени под формата на салати.

Що се отнася до десертите, преобладават тестените. Вече споменахме мъфините, но освен солените им варианти, приготвят се и сладки кексчета – с различни конфитюри, шоколад и т.н. Друг популярен десерт са английските кифлички, които се наричат „scones”, различни видове желета, пудинг.

Изключително богата на калории кухня – има леки закуски постоянно и всъщност стомахът ти почти не остава празен. Но в случай, че огладнеете, може да продължите с английския начин на хранене и да хапнете чипс.

https://gotvach.bg/



5 неща, които трябва да опитате в Англия

Традиционната староанглийска кухня е включвала печените и задушени меса, различните пайове и риба. Днес, под влияние на италианската, френската, индийската, китайската кухня в нея има голямо разнообразие от ястия. Ето какво задължително трябва да опитате във Великобритания:

Риба

Ако посещавате Англия и искате да усетите британския дух, трябва да си поръчате риба и пържени картофи. Те са традиционна храна за британците. Картофите се поднасят хрупкави, а рибата обикновено е треска или пикша. Това се приема за една от най-здравословните храни там.


Хагис

Хагис е шотландски колбас, направен от различни части и органи на овце. В него има овесени ядки, лук, лой и подправки. Това е деликатес, с който шотландците се гордеят толкова много, че най-известният им поет Робърт Бърнс, е написал поема за ястието през 1787 г.

Бира

Бирата е най-популярната алкохолна напитка във Великобритания и представлява около 70% от всички продавани напитки в пъбовете. Ако искате да опитате традиционните английски бири, пробвайте ейл (ale) или портър (porter).

Бирата е била произведена на британска земя още преди пристигането на древните римляни, а някои от пивоварните са запазени и до днес.


Bara Brith Bread

Това е типичен английски хляб, направен с подправки и сушени плодове като стафиди и касис. Сварен чай е обичайна съставка на хляба и го прави влажен и ароматен. Той обикновено се сервира топъл и на по-дебели резени, а някои британци добавят към него масло и меко сирене.


Английска закуска

Една от най-разпознаваемите храни в Обединено кралство е английската закуска. Тя е популярна със своето количество, разнообразие и калоричност.

Традиционната английска закуска включва бъркани или пържени на очи яйца, бекон, наденички, картофи, боб, препечени филийки с масло, черен пудинг и чай. На места се сервира с печени домати и пържени гъби.

https://dariknews.bg/novini/liubopitno/5-tradicionni-hrani-koito-triabva-da-opitate-vyv-velikobritaniia-video-2174592

HatshepsutTopic starter

Национално знаме на Англия


Националното знаме на Англия представлява бял фон с кръста на Св. Георги.

Денят на знамето се празнува на 23 април, когато е празникът на Св. Георги.

През 1601 г. знамето на Англия и знамето на Шотландия се обединяват в знамето на Великобритания.


Произход на знамето на Великобритания

https://bg.wikipedia.org/wiki/Национално знаме на Англия



Илюстрация на кръста на Свети Георги, използван заедно с кралския щандарт от бунтовниците на Уот Тайлър. Хрониките на Фроасар BL Royal 18 E.I, fol. 165v, c. 1470

Националното знаме на Англия е бяло платно с червен прав кръст на Свети Георги, който се смята за покровител на англичаните. Официалните пропорции на знамето са 3:5, ширината на червените кръстни линии е повече от 1/5 от ширината на платното. Първото споменаване на знамето на Англия с кръста на Свети Георги датира от 1545 г.

Кръстът на Свети Георги е една от първите известни емблеми на Англия. Става английски символ през Средновековието, по време на кръстоносните походи.

Свети Георги става покровител на Англия през 13 век. Има теория, че кръстът е влязъл в употреба като национална емблема (но не и знаме) по време на Уелската война от 1275 г.

Има мнение, че кръстът е приет от Англия, за да даде на флота специални символи. Английският монарх Ричард I Лъвското сърце (1189-1199) първоначално избира Свети Георги за свой покровител. Тогава английските кораби издигат бяло знаме с червен кръст, за да получат определени предимства: кръстът някога е бил символ на Генуа и по този начин Англия попада под протектората на могъща флота.

https://ru.wikipedia.org/wiki/Флаг Англии

HatshepsutTopic starter

Герб на Англия


Гербът на Англия е червен щит, в който са вписани три златни леопарда с лазурни нокти и езици. Създаден е от Ричард I Лъвското сърце през 1190 г. Преди него е използван друг герб с един лъв. С избухването на Стогодишната война и коронацията на Едуард III за крал на Франция френските лилии са добавени към лъвовете. Те остават до 1603 г.

История

Първият лъв е добавен от Хенри I. След женитбата си с Аделиза, чийто баща също имал лъв на герба си, Хенри I добавил втори лъв. През 1154 г. Хенри II Плантагенет се жени за Елинор от Аквитания - (на френски Aliénor d'Aquitaine, Éléonore, на латински Alienora;), семейният ѝ герб също имал изображение на лъв. Така английските монарси стават наследници на херцогствата Аквитания и Гаскония и графство Поатие. Самият Хенри, като потомък на Уилям Завоевателя, носи титлите херцог на Нормандия, граф на Анжу, Тур и Мейн. По този начин, в хода на успешно наследяване, английските крале притежават по-голямата част от Франция, което е отразено в герба под формата на кралски френски лилии.

Трите златни леопарда на червен фон се появяват в английския герб при Ричард Лъвското сърце след 1195 г. и все още са там. Като истински островитяни, британците упорито се придържат към традициите си и може би затова "леопардовите лъвове", общоприети в цялата хералдическа наука, се наричат по свой начин: "Ходещи лъвове нащрек".


Английският герб от 1399 до 1603г.

https://ru.wikipedia.org/wiki/Герб Англии

HatshepsutTopic starter

#26
Химн на Великобритания


Публикация на ранна версия в The Gentleman's Magazine, 1745 г. Заглавието на страницата със съдържанието е „God save our lord the king: A new song set for two voices“

„Бог да пази Краля/Кралицата“ (God Save the King/Queen) е национален или кралски химн на Обединеното кралство и редица от 15-те други кралства на Британската общност и техни територии, както и в британските коронни владения.

Служи за национален химн на Нова Зеландия (от 1977 г.) и някои британски територии наред с техните местни химни.

Използва се също за кралски химн (изпълняван пред монарха) в тези страни, както и в Канада – от 1980 г., Австралия – от 1984 г., Барбадос и Тувалу.

Теkст

1
God save our gracious King,
Long live our noble King,
God save the King:
Send him victorious,
Happy and glorious,
Long to reign over us:
God save the King.

2
O Lord, our God, arise,
Scatter his enemies,
And make them fall.
Confound their politics,
Frustrate their knavish tricks,
On Thee our hopes we fix,
God save us all.

3
Thy choicest gifts in store,
On him be pleased to pour;
Long may he reign:
May he defend our laws,
And ever give us cause
To sing with heart and voice
God save the King.

Превод

1
Бог да пази нашия милостив крал,
Да живее нашия благороден крал,
Бог да пази краля:
Да бъде победоносен,
Щастлив и славен,
Дълго да царува над нас:
Бог да пази краля.

2
Господи, Боже наш, стани,
Разпръсни враговете му,
И ги накарай да паднат.
Объркай тяхната политика,
Осуети техните коварни помисли,
На Теб възлагаме нашите надежди,
Бог да ни пази всички.

3
Твоите най-избрани дарове,
благоволи да излееш вурху него;
Нека дълго да царува,
Нека защитава нашите закони,
И винаги да ни дава повод
Да пеем със сърце и глас:
Бог да пази краля.


История

Химнът е известен от управлението на крал Джордж II и има записи за изпълнение на мелодията в театрите от 1745 г. По време на управлението на жена монарх се използва феминизирана версия на химна: думата „крал“ се заменя с „кралица“ и съответните лични местоимения също се заменят.

Няма единна официална версия на химна, той никога не е бил официално потвърден с кралска прокламация или акт на британския парламент, тоест формално има само традиция (химн de facto).

Когато се пее химна, почти винаги се пее само първата строфа (понякога и третата); Има и други редакции: с по-голям брой редове, както и с по-политически коректен вариант на втората строфа.

Автор на музиката и текста е Хенри Кери, учител по музика от Лондон, незаконен син на лорд Халифакс. За него се знае много малко. През 1743 г. той се самоубива, оставяйки жена си Сара в бедност, бременна с шестото си дете и с три малки деца. Неговата песен "God Save the King" е публикувана за първи път в Англия през 1774 г. без споменаване на автора. Преди това музиколозите приписвали авторство на различни композитори, най-известният от които е Г. Ф. Хендел. По времето на първото публикуване на тази песен в Русия (1813 г., със свободен руски превод на А. Х. Востоков) тя се счита за народна.

На 8 септември 2022 г., във връзка със смъртта на Елизабет II и възцаряването на Чарлз III, британският национален химн беше променен от „Боже, пази кралицата“ на „Боже, пази краля“.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Химн на Великобритания

https://ru.wikipedia.org/wiki/Гимн Великобритании




'God Save the King' - British National Anthem

HatshepsutTopic starter

Староанглийски език

Староанглийският език (наричан още англосаксонски) е стара форма на английския език, говорена в части от днешна Англия и Южна Шотландия от средата на V до средата на XII век. Той е западногермански език, сроден със старофризийския и старосаксонския. Близък е също до старонорвежкия и оттук – до съвременния исландски език. За разлика от съвременния английски език, староанглийският има богата морфология: поддържа няколко различни падежа – именителен, винителен, родителен, дателен и творителен, остатъци от които има само в няколко местоимения в съвременния английски. В староанглийския думите се пишат така, както се изговарят.

Староанглийският език не е статичен, употребата му обхваща период от около 700 години – от заселването на англосаксонците в Англия през V век до времето след норманското нашествие през 1066 г., когато езикът претърпява драстична промяна. Староанглийският приема някои черти на езиците, с които влиза в контакт – келтските езици и двата варианта на старонорвежкия. Това става по време на нашествията на викингите, които завладяват и управляват Дейнлоу в североизточната част на Англия.

Терминът староанглийски (Old English) не винаги е имал едно и също значение. Той е означавал например по-стария вариант на съвременния английски (езикът на Шекспир и езикът на английския превод на Библията – т. нар. Библия на крал Джеймс; този език сега се нарича ранен съвременен английски (Early Modern English). В някои по-стари издания на речника на Уебстър, например изданието от 1913 г. Old English се отнася за средноанглийския, използван в периода от 1150 г. до 1350 г., а по-старата форма на езика се нарича англосаксонски (Anglo-Saxon).

Германски произход

Най-важната формираща сила за староанглийския е неговото германско наследство в областта на лексиката, синтаксиса и граматиката, което той споделя със сродните си езици от континентална Европа. Някои от тези черти са специфични за семейството на западногерманските езици, към които спада и староанглийският; други са наследени от прагерманския език, от който се смята, че произхождат всички германски езици.

Въпреки че много от тези връзки с другите германски езици са засенчени от по-късни езикови влияния, особено от норманския френски, много от тях са останали и в съвременния английски език. Например съвременният английски израз Good day има ясна прилика със староанглийския Gódne dæg, със съвременния холандски Goeden dag и със съвременния немски Guten Tag.

Като другите западногермански езици от онзи период, староанглийският е напълно синтетичен език с пет падежа, запазени форми за двойствено число за обозначаване на групи от по два предмета в допълнение към формите за обикновеното единствено и множествено число. Освен това в староанглийския всички съществителни имена имат род, дори и онези, които означават неодушевени предмети, например: séo sunne (слънцето) е било в женски род, а se móna (луната) – в мъжки род.

Латинско влияние

Влиянието на латинския върху староанглийския не трябва да се пренебрегва. Голям процент от образованото население (най-вече духовниците) са знаели латински, който по онова време е бил използван в Европа като международен език. Понякога е възможно да се датира приблизително навлизането на отделни латински думи в староанглийския въз основа на особеностите на езиковите промени, които са претърпели, макар че този метод не винаги е надежден. Има поне три периода на значително влияние от латинския. Първият е преди предците на саксонците да напуснат континентална Европа и се заселят в Англия. Вторият започва с покръстването на англосаксонците и с широкото разпространение на свещеници, говорещи латински. Обаче най-голямото нахлуване на думи от латински произход става след норманското нашествие през 1066 г., когато огромно количество думи от норманския френски (един от оил езиците) навлиза в староанглийския. Повечето от тези думи са произлезли от класическия латински, но има и значителен запас от норвежки думи, които навлизат или се обновяват с норманската си форма. Норманското нашествие на практика бележи края на староанглийския език и появата на средноанглийския.

Староанглийският език се променя и при преминаването от руническа азбука (позната и като англосаксонски фудорк) към латиница, което също е значителен фактор за натиск върху развитието на езика. Староанглийските думи се пишели, както се изговаряли; „немите букви“ в съвременния английски обаче често не съществуват в староанглийския. Например думата cniht (означаваща knight, рицар) на староанглийски се е изговаряла с твърдо начално „к“. Друг ефект от фонетичния принцип са колебанията в правописа: в него се отразяват фонетичните разлики между диалектите на различните книжовници, както и индивидуалният избор на правописни правила, който е различен при различните книжовници. Например, думата and се пишела или and, или ond.

Поради това староанглийският правопис е бил по-объркан от съвременния английски правопис. От друга страна, староанглийският правопис отразява някакво произношение, действително съществувало по онова време, докато за съвременния английски това не може да се каже. Повечето хора, изучаващи днес староанглийски, използват нормализирани варианти на правописа, като се запознават с различни правописни варианти, след като усвоят основите на езика.

Викингско влияние

Вторият голям източник на заемки в староанглийския е старонорвежкият, който оказва влияние върху староанглийския по време на нахлуването на викингите през IX и X век. Освен големият брой топоними са заети предимно думи от основния речник и думи, отнасящи се до конкретни административни термини в Дейнлоу – областта под управлението на викингите, включваща обширни владения по източното крайбрежие на Англия и Шотландия. Старонорвежкият език, който говорели викингите, е родствен със староанглийския, понеже двата езика произлизат от един и същ германски език. Обичайно за смесването на различни диалекти, каквото настъпва в периоди на политическа нестабилност, е появата на опростен койне, като една теория твърди, че именно такова смесване на старонорвежкия и староанглийския е спомогнало за ускоряване на отпадането на падежните окончания в староанглийския. Доказателство за това е фактът, че опростяване на падежните окончания се появява най-рано в Северна, а най-късно – в Югозападна Англия (областта най-отдалечена от викингското влияние). Независимо дали тази теория е вярна, старонорвежкото влияние върху английския е изключително силно: чрез него в основния речник на английския са навлезли думи като sky (небе) и they (те).

Келтско влияние

Броят на келтските заемки в английския е много по-малък от броя на заемките от латински и скандинавски произход. Със сигурност са идентифицирани не повече от дванайсет келтски заемки. От всички известни и предполагаеми келтски заемки най-много са географските имена, по-специално имена на реки.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Староанглийски език


Староанглийска азбука





Епичната поема Беоулф


Bēoƿulfes Foresaga / Beowulf's Prologue

https://www.omniglot.com/writing/oldenglish.htm

HatshepsutTopic starter

География на Англия


Топографска карта на Англия 1: Чевиот Хилс; 2 – 5: Пенински планини; (2: Северни Пенински планини; 3: Йоркшър Дейлс; 4: Южни Пенински планини; 5: Къмбърландски планини); 6: Езерен район; 7: Боулънд Форест; 8: Норт Йорк Мурс; 9: Шрпоширски хълмове; 10: Котсуолд Хилс, 11: Чилтърн Хилс; 12: Норт Даунс; 13: Норт Уесекс Даунс 14: Мендип хилс; 15: Ексмур; 16: Дартмур Форест; 17: Бодмин Мур

Англия заема южните две трети от остров Великобритания. На север граничи с Шотландия, а на запад с Уелс, също части на Обединеното кралство. Останалите граници са морски – със Северно море, Ирландско море, Атлантическия океан и Ла Манш. Англия е най-близо до континентална Европа от другите части на кралството, като разстоянието до Франция при Ла Манша е само 33 km. Построеният през 1994 г. тунел под Ла Манша с дължина 50 km започва близо до Фолкстоун и свързва Англия директно с континента, като границата минава по средата на тунела.

Голяма част от територията на Англия е заета равнинни и хълмисти местности. По-високите планини са разположени в северната и северозападната ѝ част.

Северна Англия

На север, по границата с Шотландия, от югозапад на североизток се простира възвишението Чевиот Хилс (вр. Те Чевиот 816 m). Южно от долината на река Саут Тайн (дясна съставяща на Тайн) се простира най-дългата планинска верига на Англия – Пенинските планини. Те се поделят на три части от дълбоки разломни долини. Северните Пенински планини се простират между долините не реките Саут Тайн на север, Тис на юг и Идън на запад. Изградени са от карбонски варовици. Максимална височина връх Крос Фел (893 m). Южно от долината на река Тис са разположени Средните Пенински планини, варечени още Йоршър Дейлс. Изградени са от варовици и са заети от обширни мачурища и торфища. Максимална височина връх Уернсайд 736 m. Южно от река Ер се простират Южните Пенински планини, които са най-ниски – връх Киндер Скаут 636 m. Западно от долината на река Идън се издигат най-високите планини на Англия Къмбърландските с връх Скофел 978 m. Тук е разположено и най-голямото естествено езеро в Англия – Уиндърмиър. Целият този район попада в т.нар. Езерен район на английски: Lake District. Източно от Пенинските планини е възвишението Норт Йорк Мурс, достигащо на изток до бреговете на Северно море, с максимална височина връх Бъртън Хед 454 m. Между долината на река Деруент на север и запад, Северно море на изток и устуара Хамбър на юг е разположено възвишението Йоркшър Уолдс (246 m), а южно от естуара – възвишението Линкълншър Уолдс (167 m).

Средна Англия

Средна Англия (на английски: Midlands) е с преобладаващ равнинен релеф с няколко отделни хълмове: Търнърс, на запад са Шропшър Хилс (546 m), Лонг Минд, Кли и Стиперстонс, разположени близо до границата с Уелс. На юг, на границата с Уелс е възвишението Блек с височина над 700 m, най-високата точка на Херефордшър. На територията на Мидлендс са разположени още няколко ниски възвишения: Канок Чейс в Стафордшър, Чарнууд Форест (221 m) в Лестършър. В крайната югозападна част на Мидлендс от югозапад на североизток на протежение от около 100 km се простира възвишението Котсуолд Хилс (вр. Клив 330 m), от което води началото си река Темза.

Югоизточна Англия

Югоизточна Англия има предимно равнинен релеф. Тук са разположени четири ниски възвишения. На север е възвишението Чилтърн Хилс (вр. Хадингтън 260 m). Южно от него се простира обширния и плокък Лондонски басейн, който от юг се огражда от възвишението Норт Даунс (267 m), завършващо на изток до протока Па дьо Кале. На юг, покрай брега на протока Ла Манш се издига възвишението Саут Даунс (271 m), завършващо на изток със скалите Бичи Хед и Севън Систерс. Западните части на възвишенията Норт Даунс и Саут Даунс се съединяват във възвишението Норт Уесекс Даунс (вр. Уолбъри 297 m).

Югозападна Англия

Южно от градовете Бристъл и Бат са разположени хълмовете Мендип Хилс (вр. Блек Даун 325 m). На юг покрай бреговете на Ла Манш са групата хълмове Пърбек Хилс, Кванток Хилс (384 m), Дорсет Даунс, Солсбъри Плейн и Кранбърн Чейс. На полуостров Корнуол се намират три възвишения. На север, покрай южния бряг на Бристолския залив се издига възвишението Ексмур (519 m). Южно от него се простира заетото от торфища, мочурища, тресавища и блата възвишение Дартмур Форест (621 m). Още по̀ на югозапад е възвишението Бодминмур (вр. Браун Уили 420 m).

Климат

Англия има умерен климат с много валежи. Температурата е различна през сезоните, но рядко пада под −5 °C (23 °F) или надвишава 30 °C (86 °F). Преобладават ветровете от югозапад (Атлантически океан), които осигуряват мек и влажен климат.

Население

Населението на Англия е над 83% от общото население на Обединеното кралство. Главен град на Англия е Лондон, най-големият град на Британските острови и столица на Обединеното кралство.

https://bg.wikipedia.org/wiki/География на Англия

HatshepsutTopic starter

#29
"Коронацията" - специално студио за коронацията на крал Чарлз III (06.05.2023 г. – Част 1)


"Коронацията" - специално студио за коронацията на крал Чарлз III (06.05.2023 г. – Част 2)


HatshepsutTopic starter

#30
Годините са всъщност вече 810, статията е от 2015г.

800 години от Магна Харта


Магна Харта от 1225 г., подписана от Хенри III

Великата харта на свободите тази седмица стана на 800 години. Магна Харта (от латински: Magna Carta Libertatum) е акт, подписан от английския крал Джон Безземни на 15 юни 1215 г. С него се гарантират и защитават правата и интересите на феодалната аристокрация, бароните и гражданите от действията на представителите на кралската власт. Това е първият документ в английската история, който ограничава кралската власт и представлява началото на демократичното конституционно право. С Магна Харта започва процес, довел до Bill of Rights от 1869 г. и началото на конституционната монархия в Англия.

Припомняме ви текста на този важен документ в превод от латински на МАНОЛ ГЛИШЕВ. Бележките са на преводача.



Джонi , с Божията милост крал на Англия, владетел на Ирландия, херцогii на Нормандия и Аквитания, и граф на Анжу, до своите архиепископи, епископи, абати, графове, барони, съдии, горски надзиратели, виконтиiii, управители, служители, до всички байлифи и верни люде, поздрав. Знайте, че по вдъхновение Божие, заради спасението на душата ни и на душите на нашите предшественици и наследници, заради Божията чест, за възвисяването на светата Църква и за благото на нашето кралство, по съвета на нашите преподобни отци: Стивън, архиепископ на Кентърбъри, примас на цяла Англия и кардинал на светата римска Църква, Хенри, архиепископ на Дъблин, на епископите: Уилям Лондонски, Питър Уинчестърски, Джослин Батски и Гластънбърийски, Хю Линкълнски, Уолтър Уорчестърски, Уилям Ковънтрийски, Бенедикт Рочестърски; на магистър Пандулф, иподякон и приближен на светейшия папаiv; на брат Аймерик, магистър на рицарите на Храма в Англия; на благородните мъже: Уилям Маршъл, граф Пембрук, Уилям, граф Солзбъри, Уилям, граф Уорън, Уилям, граф Аръндел; на Алън от Голуей, конетабъл на Шотландия, Уорън Фицджерълд, Питър Фицхърбърт, Хю Невил, Матю Фицхърбърт, Томас Басет, Алън Басет, Филип от Обини, Робърт от Ропсли, Джон Маршъл, Джон Фицхю и други верни люде.

1. На първо място, отстъпваме пред Бога и с тази своя настояща Харта потвърждаваме от свое име и от името на наследниците си, че английската Църква винаги ще бъде свободна и ще притежава пълните си права и ненакърнимите си свободи. Желанието ни да ги спазваме проличава от това, че по своя собствена воля, още преди началото на настоящия спор между нас и бароните ни, признахме и утвърдихме свободата на църковните избори със своя Хартаv, за която поискахме и получихме потвърждение от светейшия папа Инокентий ІІІ. Тази свобода ще спазваме и сами, и желаем тя винаги да бъде съблюдавана при добра воля и от нашите наследници. Също така, от свое име и от името на наследниците си завинаги признаваме на всички свободни хора в нашето кралство всички описани по-долу свободи, които те да притежават и да пазят за себе си и за собствените си наследници, като дар от нас и нашите наследници.

2. Ако някой наш граф, барон или друг човек, държащ земя пряко от нас за военна служба, умре, и при смъртта му неговият наследник е пълнолетен и дължи релиефvi, то наследникът ще получи наследството си при плащането на релиефа в стар размер. Тоест, наследникът или наследниците на графа ще платят за цялото графско владениеvii, а наследникът или наследниците на рицар ще платят най-много сто шилинга за цялото рицарско владениеviii. И всеки, който дължи по- малко, ще плати по-малко, според стария обичай за владенията.

3. Но ако наследникът на такъв човек е непълнолетен и се намира под нечия опекаix, то при навършването си на пълнолетие, ще получи наследството си без релиеф и без глоба.

4. Опекунът за земите на непълнолетен наследник няма да взима от тях нищо освен разумните приходи, обичайните такси и дължимата служба. Ще върши това без да вреди на хората или на собствеността. Ако сме отстъпили опеката за земите на шериф или на някого, който трябва да отговаря за приходите пред нас и той допусне вреда или щета, то ние ще изискаме от него компенсация, а земите ще бъдат поверени на двама законопослушни и почтени хора от същото владение, които ще поемат отговорността за приходите пред нас или пред този, пред когото ги задължим. Ако пък сме отдали или продали някому опеката над земи, а той допусне вреда или щета, то той ще изгуби правото на опека и тя ще бъде поверена на двама законопослушни и почтени хора от това владение, които пак по такъв начин ще отговарят пред нас.

5. Докато опекунът отговаря за управлението на такива земи, той трябва да поддържа къщите, ловните паркове, рибарниците, вировете, мелниците и всичко, принадлежащо към тези земи, със средства от приходите на самото владение. Когато наследникът навърши пълнолетие, опекунът трябва да му върне цялата земя, с всичко, необходимо за земеделска работа и такива сечива, каквито годишната обработка изисква и каквито приходите от земята могат разумно да изплатят.

6. На наследниците може да бъде уреждан само равнопоставен брак, а преди сключването му най-близките сродници трябва да бъдат уведомявани.

7. При смъртта на съпруга си, вдовицата трябва да получи зестрата и наследствения си дял веднага и без притеснения. Тя не дължи нищо за вдовишкия си дял, нито за зестрата, нито за каквато и наследствена собственост, притежавана съвместно от нея и съпруга й в деня на неговата смърт. Вдовицата може да остане в дома на съпруга си четиридесет дни след смъртта му, като през това време вдовишкият дял трябва да й бъде предоставен.

8. Никоя вдовица не може да бъде принуждавана към повторен брак, докато желае да живее без съпруг. Но тя трябва да гарантира, че няма да сключи брак без наше съгласие, ако държи земя от нас, нито без съгласието на сюзерена, от когото държи земята, в случай, че я държи от другиго.

9. Нито ние, нито нашите байлифи ще отнемаме земя или наем заради изплащането на дълг, докато длъжникът има движима собственост, достатъчна за изплащане на дълга. Поръчителите на длъжника няма да бъдат притеснявани, докато той може да изплаща дълга си. Ако, по липса на средства, длъжникът не може да изплаща дълга си, то поръчителите му ще отговарят за този дълг. Ако желаят, те могат да разполагат със земите и приходите на длъжника, докато се изравни това, което са платили вместо него, освен ако длъжникът не докаже, че е изплатил задълженията си към тях.

10. Ако някой заеме нещо от евреи, много или малко, и умре преди да е изплатил дълга си, то наследникът му няма да дължи лихва по задължението, докато не навърши пълнолетие, без оглед на това от кого държи земите сиx . А ако такъв дълг попадне в наши ръце, ние няма да вземем нищо, освен главницата, уточнена в полицата.

11. Ако човек умре като длъжник на евреи, жена му ще получи вдовишкия си дял и няма да плаща нищо по дълга от този дял. Ако длъжникът остави непълнолетни деца, техните нужди ще бъдат посрещнати според притежанията на покойния. Едва след изплащането на сумите, дължими към сюзерена, ще бъде бъде посрещан този дълг. Същото се отнася и за дълговете към други, освен към евреи.

12. Никакви военни и извънредни данъци няма да бъдат взимани в нашето кралство по друг начин освен чрез общо съгласие в него, ако това не става заради откуп за нашето тяло, при посвещаването в рицарство на първородния ни син или при първо венчаване на първородната ни дъщеря. А и за тези неща може да се събира само разумен данък. Същото се отнася и за данъци, взимани от град Лондон.

13. А град Лондон ще притежава всичките си стари свободи и свободни обичаи, както на сушата, така и по вода. Също така желаем и утвърждаваме всички други градове, бургове, замъци и пристанища да имат всичките си свободи и обичаи.

14. За да получим общото съгласие на кралството за събирането на средства извън трите случая, споменати по-горе, или за военен данък, ще направим така, че да бъдат призовани с писма с нашия печат архиепископите, епископите, абатите, графовете и големите барони. Чрез шерифите и байлифите си ще изпращаме общ призив на тези, които държат земя пряко от нас, за да се съберат в определен ден и на определено място, за което ще им даваме поне четиридесетдневен срок за явяване. Във всички такива призивни писма ще обясняваме причината за призоваването. Когато бъдат издадени такива призиви, работата, насрочена за деня, ще протича според решението на присъстващите, дори ако не всички призовани са се отзовали.

15. Не позволяваме на никого да изисква данък от свободните си васалиxi, освен ако не е за откуп на тялото си, за посвещаване на първородния си син в рицарство или за първи брак на първородната си дъщеря. За тези неща може да се събира само разумен данък.

16. Никой не може да бъде принуден да служи заради рицарския си феод или заради друго свободно владение повече, отколкото дължи за него.

17. Обикновените съдебни дела няма да следват нашия дворxii, а ще се провеждат на едно и също известно място.

18. Делата за повторно нарушаване на владение, за смърт на предишен собственик или за последно местоназначение на клирик ще се гледат само в графствата си и това ще става по следния начин: или ние, или, ако се намираме извън кралството, то нашият върховен съдия ще изпраща по двама съдии за всяко графство четири пъти годишно; и тези съдии ще заседават в съда на графството заедно с четирима рицари, избрани от самото графство, в деня и на мястото, където е уречено да стане заседанието.

19. Ако някои дела не могат да бъдат разгледани в деня на съда за графството, то нека останат толкова рицари и свободни земевладелци от тези, които са присъствали в съда, колкото ще бъдат достатъчно за въздаването на правосъдие, според това дали има много или малко работа за вършене.

20. За дребно провинение свободен човек може да бъде глобен единствено според размера на простъпката. За тежко провинение също да бъде глобен според тежестта на деянието, но не така, че да бъде лишен от препитание. По същия начин, на търговеца ще бъде пощадена търговията, а на селянинаxiii - земеделските му сечива, ако такива хора попаднат в ръцете на нашето милосърдие. И нито една глоба няма да бъде наложена другояче, освен чрез полагане на клетва от почтени хора от околността.

21. Графовете и бароните ще бъдат глобявани само чрез свои равни, а и това ще става единствено според мярата на деянието.

22. Клириците ще бъдат глобявани само от стойността на светските си притежания и то по начина, който се отнася и до гореспоменатите хора, а не според размера на църковния си бенефиций.

23. Нито замък, нито човек ще бъдат принуждавани да строят мостове над реки, освен тези, които от стари времена и по право са длъжни да го вършат.

24. Никой шериф, конетабъл, следовател или друг наш байлифxiv няма да се заема с делата на нашата корона.

25. Всички графства, стотни, уопънтейки и тритингиxv с изключение на нашите владетелски имения ще продължат да изплащат същите данъци, без никакво увеличение.

26. Ако умре някой, който държи от нас светски феод и наш шериф или байлиф може да покаже наши писма, съдържащи искането ни за дълг, който мъртвият е трябвало да ни изплати, то нашият шериф или байлиф има право да опише и да постави под запор движима собственост на мъртвеца, колкото е стойността на дълга по преценката на честни хора. Това обаче ще става по такъв начин, че нищо няма да бъде местено оттам, докато не бъде изплатена сумата, която със сигурност ни е дължима. Остатъкът е за тези, които изпълняват завещанието на мъртвеца. Ако той не ни е дължал нищо, цялата движима собственост ще бъде разпределена по начина, пожелан от починалия, освен разумните дялове за жена му и децата му.

27. Ако свободен човек умре без да остави завещание, движимите му притежания ще бъдат раздадени чрез ръцете на близките му сродници и приятели, със знанието на Църквата. Изключение са само сумите, които покойният е дължал.

28. Никой конетабъл или друг наш служител няма да взима зърно или друга движимост от когото и да е, освен ако веднага не даде пари за нея или пък не получи отсрочка за това по волята на продаващия.

29. Никой конетабъл няма да принуждава рицар да дава пари вместо да изпълнява служба в замък, ако рицарят иска да изпълни службата си лично или чрез подходящ друг човек, ако по разумна причина не може да се яви сам. И ако ние отведем или изпратим такъв рицар на война, срокът на службата му в замък трябва да бъде намалена с толкова време, колкото той е прекарал във войската заради нас.

30. Никой наш шериф или байлиф, нито някой друг ще взима коне или кола от който и да било свободен, ако това не е по волята на този свободен.

31. Нито ние, нито нашите служители ще взимат дървен материал от другиго за замък или за друга наша употреба, освен по волята на този, комуто принадлежи дървеният материал.

32. Ще държим земите на онези, обвинени в тежки престъпления, не повече от година и един ден, а сетне земите ще бъдат връщани на собствениците на владенията.

33. Всички рибарски прегради, преливници и язове по Темза, Медуей и в цяла Англия ще бъдат премахнати, освен на морския бряг.

34. Отсега нататък срещу никого не може да се издава продавателно писмо, наречено „Praecipe” заради каквото и да е владение, така че свободен човек да губи правото си на съд.

35. Ще има една мярка за вино из цялото ни кралство, една мярка за пиво и една мярка за зърно – така наречената лондонска кварта; и една ширина за боядисани, червени и сурови платове – два лакътя между краищата. С везните ще бъде същото като с мерките.

36. Нищо няма да се дава или да се взима за писмена заповед, свързана с убийство или осакатяване. Тя ще се издава безплатно и не може да бъде отказана никому.

37. Ако някой държи от нас феодофирма, сокаж или буркажxvi, а от другиго държи владение за рицарска служба, това не ни дава основание да получим опека над наследника му или над земята, която той държи като феод от другиго. Няма да получим опека и над тази феодофирма, сокаж или буркаж, освен ако феодофирмата не е дадена заради рицарска служба. Ние няма да получим правото на опека над наследника или над земята на някого, само заради някоя негова дребна сержантерияxvii като снабдител с ножове или стрели, ако той дължи рицарска служба другиму.

38. Никой наш служител няма да може да подложи някого на съдебно преследване само по свое обвинение, без благонадеждни свидетели.

39. Нито един свободен човек няма да бъде връзван, затварян, лишаван от собственост, поставян извън закона, пращан в изгнание или ощетяван по какъвто и да е начин, нито пък ще пращаме хора срещу него, освен по законната преценка на неговите равни или по обичаите на страната.

40. Никому няма да продадем, никому няма да откажем или да бавим правото и правосъдието.

41. Всички търговци ще могат свободно и безопасно да влизат и излизат от Англия, да пребивават и да преминават през Англия по суша, както и по вода, за да купуват и продават, свободни от всякакви незаконни вземания, подчинени на старите и правилни обичаи, освен по време на война и ако са от страната, която воюва с нас. И ако такива търговци се открият в началото на войната, те ще бъдат задържани без вреда върху телата и стоките си, докато ние или нашият върховен съдия научи как се отнасят в страната, с която сме във война, към търговците от нашата земя по същото време. И ако нашите са здрави там, то и тези ще бъдат здрави при нас.

42. Всеки, който запазва верността си към нас, може да излиза от нашето кралство и да се връща в него спокойно и сигурно по суша и по вода, освен понякога за кратко по време на война, заради общото благо на кралството. Само затворените и поставените извън закона не могат, както е според обичаите на кралството, а и хората, които са от воюващата срещу нас страна и търговците, както беше казано.

43. Ако някой държи земя като васал в някоя ескетаxviii, като например от владенията Уолингфорд, Нотингам, Болойн, Ланкастър и други ескети, които са в наши ръце и са баронии; и ако този владелец умре, то неговият наследник няма да плаща друг релиеф, нито ще изпълнява за нас друга служба освен тази, която би дължал на барона, ако баронията беше в ръцете на барон; и ние ще я държим по същия начин, по който я е държал и баронът.

44. Хора, живеещи извън горите, няма да са принудени да се явяват пред съдиите за горските области чрез обикновени призивни писма, освен ако не са включени в съда или не са поръчители на някого или на мнозина, привлечени за дело, засягащо горите.

45. Няма да издигаме за съдии, конетабли, шерифи и байлифи хора, които не познават законите на кралството и нямат намерението да ги спазват стриктно.

46. Всички барони, основали абатства, за което са получили харти от кралете на Англия или притежаващи древни права, ще получат, както подобава, право на опека над тях, когато абатствата са вакантни.

47. Всички гори, получили статут на такива в наше време, незабавно ще го изгубят. Същото се отнася за речните брегове, превърнати в укрепени места от нас, в наше време.

48. Всички лоши обичаи относно горите и дивеча, както и относно горските пазачи и лесничеите, шерифите и служителите им, речните брегове и пазачите им, ще бъдат незабавно разследвани във всяко графство чрез дванадесет заклети рицари от това графство; и тези обичаи ще бъдат изцяло изкоренени, така че никога да не се подновят, за четиридесет дни след като разследването бъде проведено така, че за него първо да научим или ние, или върховният ни съдия, ако не се намираме в Англия.

49. Веднага ще върнем всички заложници и харти, предоставени ни от англичани като гаранция за мир и вярна служба.

50. Изцяло ще отстраним от служба роднините на Джерърд де Ейтис, така че те вече да не държат служба в Англия: Енджелард де Син, Андрю Питър и Гийон де Шансел, Гийон де Син, Джефри де Мартин и братята му, и племенника му Джефри, и цялата им свита.

51. И веднага, щом мирът се възстанови, ще отстраним от кралството всички чуждестранни рицари, арбалетисти, служители и наемници, които са дошли тук с коне и оръжия за вреда на страната.

52. Ако някой е бил лишен от имущества от нас или е бил прогонен без законна присъда, издадена от равните нему, от своите земи, крепости, свободи и законни права, веднага ще му върнем всичко. И ако по този въпрос възникне спор, той ще бъде разрешен според преценката на двадесет и петимата барони, вече споменати като гаранти на мира. Ала по отношение на всички онези неща, от които някой може да е бил лишен или ощетен без законна присъда от свои равни по времето на нашия баща крал Хенриxix или на нашия брат крал Ричардxx, и които имущества сега са в наши ръце или са държани от други и за които имущества следва да дадем гаранции – ще разполагаме с отсрочка, както е прието за онези, които вземат Кръста. Тази отсрочка няма да важи за случаите, за които вече е повдигнато дело или е започнато разследване по наша заповед, преди да вземем Кръста. А когато се върнем от поклонение или, ако по случайност не заминем на поклонение, незабавно ще въздадем правосъдие в пълна мяра относно тези случаи.

53. Ще ползваме същата отсрочка и по същия начин по отношение на правосъдието, свързано с горите, чийто статут следва да бъде премахнат или запазен и които са получили този статут при нашия баща крал Хенри и нашия брат крал Ричард. Както и в случаите на опека над земи, принадлежащи към чужд феод, а това са настойничества, които досега сме упражнявали, защото някой е държал феод от нас срещу рицарска служба; и също по отношение на абатствата, основани в чужди феоди, когато собственикът на имота може да твърди, че има право да покровителства абатството. И когато се върнем или пък ако бъдем задържани и не отидем на поклонение, веднага ще въздадем правосъдие в пълна мяра на тези, които се жалват по отношение на всички тези неща.

54. Никой няма да бъде задържан или затварян заради жалбата на жена относно смъртта на друг, освен собствения ѝ съпруг.

55. Всички глоби, наложени от нас несправедливо и против обичая на страната, както и всички такси, изискани несправедливо и против закона на кралството, ще бъдат отменени изцяло или по отношение на тях ще се постъпи така, както преценят двадесет и петимата барони, вече споменати като гаранти на мира, или пък както реши мнозинството от тях заедно с вече споменатия Стивън, архиепископ на Кентърбъри, стига той да може да присъства заедно с онези, които би могъл да пожелае да приобщи към тези дела. Но ако той не може да присъства, начинанието все пак ще се извърши и без него. Това ще стане по следния начин: ако един или повече от споменатите двадесет и пет барони има отношение към подобен случай, то този барон ще бъде отстранен само за това конкретно оплакване, на негово място, само за това решение, ще бъде призован друг – избран и заклет от останалите от двадесет и петимата.

56. Ако сме лишили от собственост и сме ощетили уелсци в техните земи, свободи или нещо друго без съд от техни равни, било в Англия, било в Уелс, тези неща незабавно ще бъдат възстановени. Ако по тези въпроси възникне спор, тогава ще бъдат взети мерки в граничните области чрез присъда от техни равни – по английския закон за английска собственост и по уелския закон за уелска собственост, а за собственост в граничната област – по нейните закони. Уелсците ще постъпят по същия начин спрямо нас и нашите поданици.

57. Но относно всички онези неща, от които някой уелсец е бил лишен при нашия баща крал Хенри и нашия брат крал Ричард, без законна присъда от равните си – за собствеността, намираща се в наши ръце или държана от други и за която трябва да дадем гаранции, ще ползваме отсрочка до обичайния срок за поклонниците, белязани с Кръста. Срокът не засяга тези случаи, в които вече е повдигнато дело или е започнало разледване по наша заповед, преди още да сме взели Кръста. Но когато се върнем от поклонничеството си или ако, поради случая бъдем възпрени от заминаване на поклонение, то тогава без бавене ще покажем правосъдие според обичаите на Уелс и споменатата област.

58. Незабавно ще върнем сина на Луелинxxi и всички уелски заложници, както и хартите, дадени ни като гаранция за мир.

59. Ще се отнесем към Алигзандърxxii, краля на скотите така, щото сестрите му да бъдат върнати заедно със заложниците, свободите и пълните му права – на него, както и на всички английски барони. Ще постъпим така, освен ако не се окаже, че нещата стоят другояче според хартите, които имаме от баща му Уилямxxiii, някогашен крал на скотите. И това ще се извърши чрез присъда на негови равни в нашия двор.

60. Също така, всички поданици на нашето кралство, клирици, както и миряни, ще се придържат, доколкото ги засяга и ще спазват по отношение на васалите си всички тези споменати обичаи и свободи, които и ние обявихме, че, що се отнася до нас, ще бъдат спазвани в кралството ни.

61. Заради Бога и заради умиротворяването на нашето кралство, и заради още по-пълното излекуване на несъгласията, надигнали се между нас и нашите барони, направихме всички тези гореказани отстъпки, а като желаем да се радваме на тяхната пълна и крепка непоклатимост, ги гарантираме по следния начин: бароните могат да изберат по свое усмотрение двадесет и петима барони от кралството, които трябва с всичките си сили да да съблюдават, поддържат и да насочват всички към спазването на мира и свободите, които даваме и потвърждаваме с тази наша настояща Харта. И тъй, ако ние, нашият върховен съдия, нашите байлифи или който и да е от служителите ни по някакъв начин сгреши или пък наруши някой от членовете за мира и сигурността, то нашата грешка ще бъде доведена до знанието на четирима от споменатите двадесет и пет барони. Тези четирима барони ще дойдат при нас или, ако сме извън кралството, ще дойдат при нашия върховен съдия и ще поискат от нас да поправим грешката без забавяне. Ако не поправим тази грешка или, ако се намираме извън кралството, ако нашият съдия не не я поправи в четиридесетдневен срок от времето, когато е била показана на нас или на нашия съдия, в случай, че сме извън кралството – тогава споменатите четирима барони ще известят положението на останалите от двадесет и петимата и тези двадесет и петима барони, заедно с цялата страна, ще започнат да ни притесняват и притискат по всеки възможен за тях начин, а именно като превземат крепостите, земите и имуществата ни, както и по всеки друг начин по силите им, докато грешката бъде изправена по тяхна преценка, като щадят само особата, кралицата и децата ни. А когато злото бъде поправено, те пак ще бъдат в съгласие с нас, както и преди. И всеки в страната, който пожелае това, ще се закълне, че, спазвайки всички тези мерки, ще се подчинява на тези двадесет и петима барони и че заедно с тях ще ни притеснява до предела на силите си. И на всеки, който пожелае да го стори, ние публично и свободно даваме позволение да се закълне, и никога няма да пречим на никого да положи тази клетва. Нещо повече, ние ще заповядаме да се закълнат пред двадесет и петимата споменати барона дори тези, които не желаят да го направят по своя воля. Ако пък някой от двадесет и петимата барони умре, напусне страната или някак другояче бъде възпрепятстван в изпълнението на така изложените неща, то останалите от тези двадесет и петима барони трябва да изберат на негово място друг по своя преценка, а той да се закълне като тях. Също, по отношение на всички неща, поверени на тези двадесет и пет барона, ако двадесет и петимата се съберат и между тях възникнат несъгласия по някой въпрос или ако някои от тях, макар и призовани, не са поискали или не са можели да се отзоват – тогава мнозинството от присъстващите ще определи какво решение или заповед да бъде сметната за обвързваща и действаща, все едно са се съгласили всичките двадесет и петима. А двадесет и петимата ще се закълнат, че вярно ще спазват всичко споменато и ще следят за изпълнението му до края на възможностите си. Ние пък няма да получим от никого нищо, което било чрез самите нас или чрез друг да отмени или намали която и да е от тези отстъпки и свободи. Ако такова нещо все пак бъде постигнато, то ще е празно и нищожно и ние няма да можем да се възползваме от него нито лично, нито чрез други.

62. И напълно сме забравили и простили на всички всяка зла умисъл, гняв и недоволство, надигнали се между нас и нашите поданици, клирици и миряни, от времето на несъгласието. Също, изцяло забравяме и прощаваме всяка зла умисъл, гняв и недоволство, надигнали се между нас и поданиците ни, клир и миряни, както и, доколкото зависи от нас, опрощаваме всички простъпки, допуснати при това несъгласие между Великден от шестнадесетата година на нашето царуване до възстановяването на мира. В свидетелство на което, най-сетне, заповядахме да бъдат приготвени нарочни писма за високопреосвещения Стивън, архиепископ на Кентърбъри, преосвещения Хенри, епископ на Дъблин, преждеспоменатите епископи и магистър Пандулф, относно твърдостта на изложените отстъпки.

63. Защото желаем и твърдо обявяваме, че английската Църква ще бъде свободна и че поданиците на нашето кралство ще притежават и ще се ползват от споменатите по-горе свободи, права и отстъпки, по добър начин, в мир, свободно и спокойно, цялостно и без недостатък, за самите себе си и за наследниците си от нас и от нашите нследници, във всички неща и на всички места, завинаги, както беше казано. Освен това бяха положени клетви от наша страна, както и от страна на бароните, че всички тези вече изложени неща ще бъдат спазвани с добра воля и без зли намерения. Свидетели бяха вече споменатите и още мнозина други. Дадена чрез нашата ръка, на моравата, наречена Рънимийд между Уиндзор и Стейнс, на петнадесетия ден на юни, в седемнадесетата година от нашето царуване.

--------

i Имената са предадени в придобилата гражданственост англицизирана форма, макар че исторически по- коректно би било например името на краля да бъде „Жеан“, а не „Джон“. Всички бележки са на преводача.

ii Или: „дук“. След битката при Бувин в 1214 крал Джон губи Нормандия и Анжу (заради което е наречен „Безземни“), но тук използва пълната си титулатура.

iii Или: „шерифи“.

iv Инокентий ІІІ (1198-1216).

v Още в 1214.

vi Такса наследство или такса за встъпване в поземлено владение.

vii Или: „барония“.

viiiИли: „феод“.

ix Тук и по-нататък: „опека“ и „опекун“. Или: „настойничество“ и „настойник“, но винаги става дума за управление на владения от името на законен, но неспособен собственик.

x Или: „без оглед на това чий васал е“.

xi Или: „от свободните си хора.“

xii Или: „нашата курия“.

xiii Или: „на вилана“.

xiv Тук „байлиф“ е употребено като общо название на кралските служители, макар че например в § 14 има специфична употреба. „Байлиф“, във френска употреба „байи“, в италианска „байло“ е название на редица чиновници с различни функции в средновековна Западна Европа. В Англия най-често са служители на съда.

xv Графствата (comitatus) са големи административни единици, приблизително съответстващи на историческото землище на дадено англосаксонско племе, управлявани от шериф. Стотните (hundredi) са по- малки данъчноадминистративни единици. Уопънтейките (wapentakes) са единица, съответстваща на стотнята в т. нар. Danelagh или Област на датския закон, населена с потомци на англо-скандинавци и ползваща се с особено обичайно право. Тритингите (trethingi) са малки подразделения на уопънтейките, съответстващи приблизително на енории.

xvi Феодофирма – владение за рицарска служба; сокаж – владение за данък в пари; буркаж – владение в град.

xvii Сержантерия – служба като сержант, паж, оръженосец, дребен офицер.

xviii Ескета – владение, останало в ръцете на непълнолетен наследник след смъртта на собственика си.

xix Хенри ІІ (1154-1189).

xx Ричард І Лъвското сърце (1189-1199).

xxi Луелин Велики, принц на Гуинед в Северен Уелс (1188-1240)

xxii Алигзандър ІІ или Аласдър ІІ мак Уилям (1214-1249)

xxiii Уилям І Лъва (1165-1214)

Превод от латински и бележки: Манол Глишев, 15 юни 2015

https://clubz.bg/22201-800_godini_ot_magna_harta

HatshepsutTopic starter

От нашата Download-секция може да свалите „История на англоезичните народи“ от Уинстън Чърчил (4 тома):

https://bg-nacionalisti.org/BNF/index.php?action=downloads;sa=view;id=8853

Similar topics (5)

2098

Отговори: 21
Прегледи: 6148

2069

Отговори: 19
Прегледи: 3388

2022

Започната от Hatshepsut


Отговори: 30
Прегледи: 4349

2295

Отговори: 50
Прегледи: 8998

2232

Отговори: 18
Прегледи: 2315