История на Мадагаскаръ

[Hatshepsut]

История на Мадагаскар

Общ преглед

Република Мадагаска̀р (на малгашки: Repoblikan'i Madagasikara; на френски: République de Madagascar) е островна държава в Индийския океан, край югоизточния бряг на Африка. Тя включва остров Мадагаскар, четвъртият по големина остров в света, както и множество малки периферни острови.

Най-ранните археологически свидетелства за присъствие на хора на Мадагаскар са от 2 хилядолетие пр. Хр., като островът е трайно заселен между IV век пр. Хр. и VI век от австронезийски народи от Борнео. През XI век към тях се присъединяват преселници банту, пресекли Мозамбикския проток от Източна Африка. През следващите столетия продължават да пристигат и други групи, допринасяйки за развитието на културата на острова. Малгашите често се разделят на 18 или повече подгрупи, най-голяма сред които са мерините.

През XIV в. на острова е образувана държава Имерина. През 1500 г. португалецът Диого Диас открива острова и го нарича на името на Свети Лаврентий. До края на XVIII век остров Мадагаскар се управлява от фрагментирани държавици, а в началото на XIX век повечето от тях са обединени под властта на кралство Мерина. То е унищожено през 1897 г. и островът става част от Френската колониална империя до своята независимост през 1960 г.

След Компиенското примирие от 1940 година Мадагаскар остава под контрола на Режима от Виши до Мадагаскарската операция от 1942 година, когато е завзет от Съюзниците. 26 юни 1960 г. – провъзгласена независимостта на Малгашката република; оттогава насам държавата сменя 4 конституции. 1972 г. – преврат и демократизация; 1993 г. – парламентарни избори. От 1992 г., с прекъсване след преврат през 2009 – 2014 г., Мадагаскар е демократична президентска република.

Държавно устройство

Глава на държавата е президент, избиран за 5 години. Законодателната власт принадлежи на двукамарен парламент – Национално събрание (избирано за 4 години) и Сенат. Всеки две години се обновява половината от състава на Сената.
Горната камара на парламента е съставена от 90 места, от тях 60 места се избират от провинциите за срок от 6 години (по 10 на провинция), а останалите 30 места се назначават от президента. Долната камара на парламента е съставена от 160 депутати, избирани за срок от 4 години.
Правителството се назначава от президента.

Административно деление

Република Мадагаскар е разделена на 6 провинции (наричани faritany) и 22 региона и 1549 общини, които могат да бъдат градски или селски.

Антананариво (1)
Антсиранана (2)
Фианарантсоа (3)
Махаджанга (4)
Тоамасина (5)
Толиара (6)

Население

Населението на Мадагаскар е 18 040 341 души (2005), към 2022г. е 28 172 462 души. Гъстотата е около 31 души/km². Естественият прираст е 27‰. Средна продължителност на живота: мъже – 58 г., жени – 60 г.

Етнически състав: малгаши – 98,9% (18 етнографски групи), други – 1,1%.
Религиозен състав: християни – 46,3% (от тях католици – 47,3%, протестанти – 52,7%), мюсюлмани (сунити) – 10,3%, местни традиционни вярвания и култове – 43,4%.
Градско население – 31%.

Към 2012 г. населението на Мадагаскар се оценява на малко над 22 милиона души, 90% от които живеят с по-малко от 2 долара на ден. Малгашкият и френският са двата официални езика. Мнозинството от населението се придържа към традиционни вярвания, към християнството или към смесица от двете.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Мадагаскар

https://bg.wikipedia.org/wiki/Държавно устройство на Мадагаскар

[Hatshepsut]

География на Мадагаскар


Сателитна снимка на Мадагаскар

Общ преглед

Страната има площ 587 040 km² и е разположена в западната част на Индийския океан, на остров Мадагаскар и прилежащите му малки острови (Нози Бе, Нози Бураха, Сент Мари и др.) на около 400 km от крайбрежието на Африка. Бреговата му линия е с дължина 5080 km. Островът е част от Африканската платформа. През цялата източна част се простират Централните планини с височина 800 – 1500 m, с отделни масиви – Царатанана (с най-висока точка в страната – връх Марумукутру – 2876 m). Централните планини се спускат стръмно на изток към океана, а по дължина на крайбрежието е разположена тясна низина (20 – 30 km). Западната част на острова е заета от високи равнини с височина от 500 до 1000 m.

Климатът в Мадагаскар е тропичен, на северозапад – субекваториален. Средните месечни температури в равнините са от 20 – 26 °C, валежи – над 3000 mm. В централните планини средните месечни температури са 13 – 23 °C, валежи – 1000 – 1500 mm, като на запад намаляват до 500 – 600 mm. Страната има гъста речна мрежа и пълноводни реки – Суфия, Бецибука, Мангуки.

След праисторическото разделяне на свръхконтинента Гондвана, преди 88 милиона години Мадагаскар се откъсва от Индийския субконтинент, след което флората и фауната му се развиват в относителна изолация. В резултат на това има изключително биоразнообразие и над 90% от дивия живот на острова не се среща другаде по света. Разнообразните екосистеми и уникалната природа на острова са застрашени от бързо нарастващото население и други екологични заплахи. Горите заемат 15% от територията на Мадагаскар, разпространени са и вторичните савани с баобаби и палми. Флората и фауната на Мадагаскар са 90% ендемични видове.

Мадагаскар е държава в западната част на Индийския океан, разположена на 5-тия по големина остров в света Мадагаскар и прилежащите му малки острови Нуси Бе (293 km²), Нуси Бураха (Сент Мари, 165 km²) и др. На запад остров Мадагаскар е отделен от континента чрез Мозамбикския проток с ширина около 400 km. Дължината на бреговата линия е 5080 km и е слабо разчленена. Източните и западните брегове са ниски, плоски почти праволинейни. Източния бряг по цялото си протежение е зает от пясъчни дюни, зад които са разположени лагуни, част от които са съединени с изкуствено прокопани канали. Покрай западните брегове се простират коралови рифове. Тук единственото удобно пристанище е в залива тулеар (Сент Огюстен). Южният бряг на острова е висок, на места стръмен и почти липсват удобни пристанища с изключение на залива Форт Дофин. На северозапад и в крайните северни части брегът е скалист, висок и силно разчленен. Тук се намират няколко обширни и удобни естествени пристанища (Диего Суарес, Антонжил и др.). Дължината на страната от север на юг е 1560 km, а от запад на изток – 570 km. В тези си граници Мадагаскар заема площ от 587 295 km². Населението към 1.1.2020 г. възлиза на 28 430 000 души. Столица е град Антананариву.

Територията на Мадагаскар се простира между 11°57′ и 25°36′ ю.ш. и между 43°13′ и 50°29′ и.д. Крайните точки на страната са следните:

• крайна северна точка – 11°56′59″ ю. ш. 49°15′56″ и. д., нос Амбър.
• крайна южна точка – 25°36′21″ ю. ш. 45°10′06″ и. д., нос Сент Мари.
• крайна западна точка – 22°15′05″ ю. ш. 43°13′14″ и. д., нос Тада.
• крайна източна точка – 15°15′56″ ю. ш. 50°29′10″ и. д., на брега на Индийския океан.

Релеф

Остров Мадагаскар представлява древен кристалинен блок, отделил се от континента Африка в края на палеозоя. Остатък от този блок се явява т.нар. Високо плато, простиращо се от север на юг на повече от 800 km. Неговата повърхност е слабо наклонена, стъпаловидно понижаващо се от изток на запад и дълбоко разчленено на отделни масиви, между които са разположени обширни и равни плоскодънни падини и долини. Някои от падините са заети от езера (Алаотра и др.) или са заблатени. Преобладаващите височини на платото са от 800 до 1200 m, а на изток до 1500 m. На север във вулканичния масив Царатанана се издига най-високата точка на острова – връх Марумукутру (2876 m). На запад Високото плато преминава в по-ниско плато с височина под 800 m, а на изток чрез два стръмни отстъпа се спуска към тясната (10 – 20 km) крайбрежна хълмиста равнина. В Мадагаскар има множество угаснали вулкани (Царатанана и др.), действали активно главно през палеогена. Често явление на острова са земетресенията и наличието на множество термални източници.

Климат

Климатът на острова е тропичен, а на северозапад – екваториално-мусонен. В приморската източна низина и стръмните склонове на Високото плато климатът е горещ и влажен. Средните месечни температури са от 13 – 20°С до 27 – 33°С, а годишната сума на валежите над 1500 mm, на места до 3000 mm и повече. На високото плато климатът е сух и прохладен. Средните месечни температури там са от 13° до 20°С (през зимата понякога се наблюдават и отрицателни температури), а годишната сума на валежите от 1000 до 1500 mm. На западното, ниско плато и крайбрежната низина ясно се открояват дъждовен летен и сух зимен сезон. Количествата на валежите се колебае от 500 до 1000 mm, в крайния югозапад климатът е горещ, а валежите са под 500 mm годишно.

Води

По-голямата част от остров Мадагаскар е покрита с гъста мрежа от пълноводни реки. На изток реките са къси, с множество бързеи, прагове и водопади, но много пълноводни, особено по време на влажния сезон. Реките, вливащи се Мозамбикския проток не са толкова многочислени, но са много по-дълги, пълноводни през лятото (от ноември до април) и маловодни през зимата. Тук най-големите реки са: Мангуки (714 km), Бецибука (525 km), Унилахи (400 km), Цирибихина (380 km), Махавави (365 km), Суфия (328 km) и др. На югозапад по време на сухия сезон част от по-малките реки пресъхват. Плавателни участъци има само в естуарите на най-големите реки. Най-големите езера в страната са: Алаутра (450 km²), Кинкуни (139 km²), Ихутри (115 km²).

Почви

За Високото плато са характерни слабо плодородните планински червени фералитни почви. Върху древните вулканични скали са развити плодородни черни почви. В Източната крайбрежна равнина са разпространени предимно червено-жълти и червени фералитни почви, като тук-таме се срещат и мангрови почви. По западното крайбрежие са развити кафеникаво-червени латеризирани, а по югозападното – червено-кафяви почви. Навсякъде в острова е силно разпространена почвената ерозия.

Растителност

Растителността на остров Мадагаскар се отнася към Мадагаскарската подобласт на Палеотропичната флористична област. Голяма част от известните тук видове (над 6700 покритосеменни растения) са ендемични. На острова се срещат равеналия (т.нар. дърво на пътешественика от семейство бананови), орхидея ангрекум и др. ендемити. На източното крайбрежие и по склоновете на Високото плато са се съхранили отделни масиви от постоянно влажни вечнозелени гори с ценни дървесни видове, от семействата на ебеновите, бигнониевите и др. По крайбрежието вирее кокосова палма. На запад преобладават бодливите дървета и храсти с опадващи през сухия сезон листа. Горите в Мадагаскар са силно намалели в резултат от човешката дейност и заемат под 13% от територията на страната. Основната част от повърхността на Високото плато е заета от вторична тревиста савана с брадавичести и нискорасли бодливи храсти. На югозапад е развита тревисто-храстова пустиня с канделаброви млечки и др. Като цяло естествената растителност на острова е силно видоизменена от човешката дейност.

Животински свят, национални паркове

Животинският свят на Мадагаскар е много своеобразен и се отнася към Мадагаскарската подобласт на Етиопската зоогеографска област. Най-характерните представители са лемурите и тенреките (вид насекомоядни). Хищниците са представени главно от семейството на виверовите (мангуста, ихневион, фос). Ендемични са почти всички птици на острова. Тук обитават зелени папагали, яркочервени кардинали, сини гълъби, токачки, султански кокошки и др. Влечугите са разнообразни, като се срещат хамелеони, гекони, игуани, различни видове змии (на острова няма отровни змии), два вида крокодили. Сладководните видове риби са много малко (едва 16 вида). Обитаващите в миналото на острова гигантски костенурки (12 вида), едрите лемури и птицата епиорнис са хищнически изтребени.

С цел опазването и съхраняването на своеобразния растителен и животински свят в Мадагаскар са създадени много резервати: ,,Цинжи дю Бемараха", ,,Царатанана", ,,Захамена" (на Високото плато), ,,Андохахело" и ,,Андрингитра" (на югоизток) и др. и националния парк ,,монтан д'Амбр" (на северното крайбрежие).

Природни райони

В зависимост от релефа, климата и растителността територията на остров Мадагаскар се поделя на 5 природни района:

• Източен, влажен горски – заема акумулативната крайбрежна низина и стръмните наветрени склонове на Високото плато. Горите са се съхранили само в отделни масиви и е силно развита овражната ерозия.
• Централен, планинско-котловинен – с развити вторични тревисти савани, а на места се срещат листопадни редки гори и храсти.
• Северозападни влажни горски акумулативни равнини – силно обезлесени райони, с вторични савани, листопадни гори и пасища.
• Западно ниско плато и крайбрежна акумулативна низина – развити са типични савани и ксерофитни редки гори.
• Югозападни засушливи ниски плата – заети са от ксерофитни формации и пасища.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Мадагаскар

https://bg.wikipedia.org/wiki/География на Мадагаскар

[Hatshepsut]

Икономика на Мадагаскар


Антананариво е политическата и икономическа столица на Мадагаскар

Общ преглед

Мадагаскар е аграрна страна. В селското стопанство са заети 76% от активното население. Износът на селскостопанска продукция осигурява над 80% от валутните постъпления. Основни култури – ориз (2,6 млн. т.), царевица (180 хил. т.), маниока (2,3 млн. т), захарна тръстика (2 млн. т), фъстъци (30 хил. т), кафе (80 хил. т), тютюн (4 хил. т), карамфил (7 хил. т), ванилия (2,8 хил. т – 1-во място в света по износ). Животновъдство – едър рогат добитък – зебу (10 млн. глави), овце (около 3 млн. глави), свине (над 1,4 млн. глави). Промишлеността е слабо развита. Добива се графит (около 14 хил. т), хромити, слюда, кварц. Има залежи на железни руди, въглища и боксити. Работят захарни, цигарени, оризо-очистителни фабрики, месо-консервни, целулозно-хартиени и циментови заводи.

Транспорт – 40 хил. km шосета, от тях 6 хил. km асфалтирани и 883 km жп линии. Главни морски пристанища – Туамасина и Махадзанга. Добре развит вътрешен и международен въздушен транспорт.

Туризъм – бързо развиващ се отрасъл. Годишно страната се посещава от 420 хил. туристи. Екологичният туризъм и селското стопанство, съчетани с инвестиции в образованието, здравеопазването и частното предприемачество, са основните елементи в стратегията за развитие на страната. В началото на XXI век тази политика довежда до значителен стопански растеж, отслабен с политическата криза от 2009 – 2014 г.

Икономическо развитие на Мадагаскар

Икономиката на Мадагаскар обикновено се счита за развиваща се; според МВФ през 2007 г. БВП на страната е 18,120 милиарда долара, а според Световната банка - 16,821 милиарда долара, което поставя републиката в световната класация съответно на 116-то и 115-то място, според МВФ и 124-то място. според справочника на ЦРУ. Доходът на глава от населението през 2007 г. според същите финансови институции е $1068 (157-мо място в света) и $878 (161-во място).

Основните сектори на икономиката на Мадагаскар са селското стопанство, риболовът и отглеждането на подправки и билки за износ. Основните експортни продукти са кафе, ванилия (Мадагаскар е най-големият производител в света), какао на прах, захар, ориз, тапиока, боб, банани и фъстъци.

Структурните реформи в икономическия сектор започнаха през 80-те години, главно под натиска на чуждестранни финансови институции, особено Световната банка. Проведена е програма за приватизация (1988-1993 г.), въведена е зона за свободна търговия (Export Processing Zone), но лекия подем в края на 80-те години е последван от период на стагнация от 1991-1996 г. Втората вълна на приватизация отново даде тласък на икономиката през 1996–2001 г., но като цяло стандартът на живот в страната не се подобри, особено извън градовете. Политическата криза от 2002 г., свързана с конфронтацията между поддръжниците на Дидие Рацирака и новия президент Марк Раваломанана, удари силно икономиката на страната, намалявайки БВП през 2002 г. с 12,7%. Периодът 2002-2005 г. бе отбелязан като време на борба с инфлацията и постепенно нарастване на БВП, не на последно място благодарение на чуждестранните инвестиции от чужди държави и финансови институции.

Основните източници на икономически растеж в момента са туризмът, износът на стоки от текстил и лека промишленост, износът на селскостопански продукти и износът на минерали. Благодарение на уникалната фауна на острова, биотуризмът привлича все повече хора от цял свят. Приблизително 80% от цялата флора и фауна на острова са ендемични, а 5% от общото видово разнообразие на планетата живее в Мадагаскар. Зоните за свободна търговия, разположени около Антананариво и Анцирабе, имат за цел да търгуват със Съединените щати и Европа. Основните добивани природни ресурси са въглища, илменит (желязно-титанова руда) и никел за износ. В южната част на републиката са открити две големи нефтени находища.

Мадагаскар и Мавритания са последните страни в света, които не използват десетична валута. Мадагаскарският ариари е равен на пет ираимбиланя.

Държавата е член на международната организация на страните от АКТБ (Aфрикански, Карибски и Тихоокеански блок).

Карта на държавите от АКТБ

Транспорт

В Мадагаскар има 65 летища, включително международни летища, големи летища и малки граждански летища, най-голямото от които е международното летище Антананариво Ивато.

Влак в Мадагаскар

Железопътният транспорт в Мадагаскар включва железопътната мрежа в Мадагаскар. Общата дължина е 850 км, ширина на коловоза 1000 мм. Състои се от две изолирани линии, северната - TCE, под концесионно управление от компанията Madarail, и южната - железопътната линия Fianarantsoa-Côte-Est - FCE. По очевидни причини обаче и двете линии не са интегрирани помежду си.

ЖП линиите в Мадагаскар

Строителството на първата железопътна линия в Мадагаскар започва през 1901 г. и завършва през 1909 г. Линията свързва Танатаве и Брикавил. През 1904 г. започва изграждането на железопътната линия между Антананариво и Анцирабе. През 1915 г. двете линии са обединени в една мрежа, TCE, която свързва Антананариво и Източното крайбрежие на Мадагаскар. Между 1926 и 1936 г. е построена южната линия Фианаранцуа - Манакара. През 1944 г. е създадена компания за управление на цялата железопътна мрежа - REGIE GENERALE DES CHEMINS DE FER D'OUTRE MER, която през 1951 г. променя името си на REGIE DES CHEMINS DE FER DE MADAGASCAR (RCFM). През 1974 г. компанията е национализирана. През 90-те години беше приета програма за приватизация на железниците. По този начин Северната железопътна линия, TCE, беше прехвърлена на концесионно управление на новосъздадената компания Madarail, която от своя страна е дъщерно дружество на южноафриканската транспортна корпорация Comazar. През 2008 г. белгийският оператор VECTURIS придоби мажоритарния дял в Madarail.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Мадагаскар Стопанство

https://ru.wikipedia.org/wiki/Мадагаскар Экономика

https://ru.wikipedia.org/wiki/Железнодорожный_транспорт_на_Мадагаскаре

[Hatshepsut]

Заселване на острова


Миграция на австронезийските народи

Заселването на Мадагаскар от хората вероятно е станало на няколко етапа и е довело до формирането на единна малгашка етническа общност от население от индонезийски и африкански произход.

Конкретните етапи, обстоятелства и причини за заселването представляват сложен и интересен научен проблем, който изисква интердисциплинарен подход и продължава да поражда научен дебат.

Лингвистични данни

Близостта на мадагаскарския език не до африканските езици, а до езиците на Индонезия е отбелязана отдавна. Арабският географ от 12-ти век Идриси посочва, че жителите на островите Забаг (Суматра) са търгували със страната на зинджите и са разбирали езика на другия.

Сходството на езика с малайския е посочено от много автори от 16-18 век: португалците L. Ferdandos de Vasconcelos, L. Mariano, холандците F. de Houtman (1603) и A. Reeland (1708). Наред с това, Л. Мариано (1613) посочва наличието на втори език на острова, африкански (очевидно суахили), по протежение на северозападното крайбрежие.

Испанският филолог от 18-ти век Ервас и Пандуро, въз основа на сравнение на първите десет цифри, нарича мадагаскарския диалект на малайския.

Редица изследователи през 19-ти и първата половина на 20-ти век развиват изследването на сравнителната граматика на мадагаскарския с малайския, индонезийския и явански език. А. Мар (1884) посочва, че в малгашкия липсват много санскритски заемки, открити в други индонезийски езици (малайски, явански, батакски и др.), и предположи, че миграцията е настъпила преди индийското влияние върху народите на Индонезия.

G. Ferrand отделя заемки от санскрит, считайки ги за най-древните; множество думи от арабски произход, включително календарни термини; изобилие от заемки от суахили относно флората, фауната, много домашни животни, хранителни продукти и битови предмети.

J. B. Razafintzalama (1928-1929) се опитва да открие в малгашки също лексикални елементи от меланезийски и полинезийски произход.

Мястото на мадагаскарския език в австронезийското семейство е значително изяснено от трудовете на норвежкия лингвист О. Дал (1903-1995), който през 1951 г. публикува монографията ,,Малгашки и маанян", в която обосновава особената близост на мадагаскарския език с езика маанян на югоизточната част на о.Борнео и в статия от 1977 г. включва тези езици в югоизточната подгрупа на източната група езици Барито. Констатациите на Аделард получиха широко научно признание, а И. Дайен потвърди близостта на мадагаскарски и маанян, използвайки лексикостатистически данни.

J. Sirk отбелязва, че граматичната структура на мадагаскарските диалекти съдържа характеристики, които понастоящем са характерни за езиците от ,,филипински тип", и предполага, че по време на миграцията на предците на мадагаскарците тези характеристики все още са съществували в югоизточно Борнео.

Въз основа на някои санскритски заемки, Дал датира миграцията на австронезийците не по-рано от 5-ти век сл. Хр.

K. A. Adelard (1989) обосновава наличието на заемки в малгашки от сродните езици малайски и явански (водещо до някои дублетни форми), а също така предполага, че някои арабски и почти всички санскритски думи са навлезли в малгашки през малайски. Въз основа на тези данни той датира миграцията към Мадагаскар не по-рано от 7 век и я свързва с възхода на Шриваяя (древно царство на о.Суматра). В допълнение, Adelard, следвайки W. Aichele (1936), отбелязва, че два малайски надписа от 686 г. от Суматра съдържат няколко думи на неизвестен език, подобен на Maaнян.

Датирането на Аделард (ок. 700 г.) е подкрепено от редица автори, включително J. Sirk и P. Bellwood.

Генетични данни

Според мадагаскарския учен Ракото-Рацимаманга относно народностите на острова антропологично 90% от мерина, 74% от масикуру, 50% от антаиморо и само 19% от бецилеу са монголоиди, а по-голямата част от сакалава са негроиди, въпреки че в момента говорят същия език. Под негроиди той има предвид предимно ,,негро-океанския" (или меланезийски) тип, но по-късно Шамла и Пигаш показаха, че мадагаскарските негроиди имат африкански, а не меланезийски произход.

В същото време в почти всяко село се наблюдава антропологично разнообразие.

Генетичните изследвания позволиха да се изяснят изводите на антрополозите. Група генетици, водена от S. Tofanelli (2009), идентифицира два етапа на смесване: първоначалното взаимодействие на популации от малайски и банту произход и вторичен поток от говорещи банту (предимно мъже, заселили се по крайбрежието). Според тези изследователи представителите на Y-ДНК хаплогрупата с африкански произход E3a съставляват 57% от крайбрежното население и 36% от планинското население, докато групите от азиатски произход са приблизително два пъти по-често срещани в планините (25% O1a и 14% O2a), отколкото на брега (12% O1a и 8% O2a); Също така са представени хаплогрупи E2b, B2, L*, J2, R1a1 и R1b1). В същото време данните за женските линии (mtDNA) показват липсата на значителни разлики за крайбрежните и високопланинските популации в двата региона, ,,индонезийският" компонент е приблизително 62–63%, а ,,африканският" компонент е 37–; 38%.

Генетичните данни не показват никаква особена (по-голяма, отколкото при други индонезийци) близост на мадагаскарците с жителите на басейна на река Барито в Борнео.

Споменатите сведения от пътешественици и археологическите данни показват, че още през 16-ти век в Мадагаскар се срещат племена на ловци-събирачи (малък брой от тях са оцелели до 20-ти век), които, както понякога се предполага, са останките на ранна популация на острова. Група генетици, след като са изследвали племената Микеа, Везо и Теморо, стигат до извода, че те не се различават значително от другите групи мадагаскарци. Те изчисляват, че генният поток с произход от Банту представлява приблизително 60% от гените, докато приблизително 30% е генен поток от регионите на Ява, Калимантан и Сулавеси.

Генетичният анализ на мадагаскарските кучета показва техния африкански произход.

Според генетиците отделянето на населението на Мадагаскар от населението на южната част на Борнео е настъпило преди 3000 до 2000 години, отделянето на населението на Мадагаскар от населението на южната част на Африка Банту е настъпило преди около 1500 години. Индонезийската имиграция включва мъже и жени, докато африканската имиграция включва предимно мъже. Сред Y-хромозомните хаплогрупи на мадагаскарците африканските линии съставляват 70,7% (A2, E1b1a, E1b1b, E2b), а източноазиатските линии съставляват 20,7% (O1, O2). Y-хромозомните хаплогрупи R1a, J2, T1, G2 може да отразяват влиянието на мюсюлманите в Мадагаскар и Коморските острови; хаплогрупата R1b, характерна за западноевропейците, се среща сред мадагаскарците с честота 0,9%. Сред митохондриалните хаплогрупи африканските линии съставляват 42,4%, източноазиатските линии 50,1% (20% от митохондриалните линии в Мадагаскар принадлежат към хаплогрупа B4a1a1a).

Археологически данни

Радиовъглеродното датиране на костите на нелетящи птици (Aepyornis) със следи от клане показа, че следите, оставени при клането на птиците с каменни инструменти, са на отпреди 10,5 хиляди години.

Още от 3 век пр.н.е. се отбелязват промени в околната среда, включително изчезване на фауна, които може да са свързани с човешките дейности. Въпреки това, конкретните дати за изчезването остават неясни.

Промените в ландшафта, свързани с човешката дейност, са археологически датирани приблизително към 1-ви век в югозападния Мадагаскар, 7-ми век в планините и най-късно 11-ти век на северозапад. Въпреки това, няма данни за непрекъснато заселване на острова през 1-во хилядолетие сл. Хр., което не изключва възможността за случайни посещения.

През 2011 г. се появи доклад за предполагаеми следи от човешка дейност, датиращи от късното 3-то хилядолетие пр.н.е ама си остава изолирано и съмнително.

Находки от животински кости, носещи следи от удар с инструменти, датират от I век в Амболисатра и 4-ти век в Ламбохаран (югозападно крайбрежие).

Най-ранното надеждно доказателство за човешко заселване идва от скалния подслон Лакатони Анджа в далечния север на острова и датира между 4-ти и 6-ти век пр.н.е.

Етнографски, митологични и фолклорни данни

Елементи от материалната култура, непознати в Африка, но открити в островна Югоизточна Азия, включват тръбата за хвърляне на стрела Sarbakan, австронезийски лодки, формата на надгробните плочи и някои методи за отглеждане на ориз.

Австронезийска лодка

Дешан (1960) описва като африкански принос към мадагаскарската цивилизация такива характеристики като пасторализъм, култ към змията и някои характеристики на социално-политическата организация на крайбрежните региони, но социалната организация на Имерина (средновековна държава на Мадагаскар) е изцяло индонезийска.

Много мотиви от мадагаскарския фолклор са универсално разпространени и не дават основание да се правят изводи за неговия произход. J. Rodman сравнява такива елементи като разпространението на култа към предците, мотива за хората, излизащи от земята, и вярата на редица племена в техния произход от маймуни (лемури) с популярните мотиви в Африка. Малайско-полинезийските паралели включват мотива за раждането на деформиран по-малък син и мотива за нечестния обмен.

Реконструкции

Има и продължава да има много различни и противоречиви мнения относно датирането на пристигането на различни етнически групи в Мадагаскар.

През 19 и първата половина на 20 век бяха представени неоснователни теории, че Мадагаскар е бил известен на Омир (Ф. дю Менил); че две вълни от еврейски имигранти са пристигнали на острова (J. Briand) и др.

Д. Олдероге приписва първите миграции на 10-6 век. пр.н.е., а следващите от Суматра - до 2 век. пр.н.е.

В своята работа от 1963 г. В. Д. Аракин представя теории, които предполагат миграцията на полинезийците в Мадагаскар в началото на II хилядолетие пр.н.е., а след това индонезийците, както и еврейските, арабските и персийските етнически групи, вярвайки, че говорещите банту чернокожи се появяват много по-късно, през 15-17 век.

P. Boiteau (1958) смята, че до началото на нашата ера основните елементи от съвременното население на Мадагаскар вече са пристигнали на острова и заселването му е започнало преди много хиляди години; Буато отхвърли теорията на Дал за ,,малайско нашествие", което прогонило негроидните елементи.

P. Vereen представя концепцията за две вълни на индонезийска миграция: първата е влязла в контакт с африканци, а втората са предците на народа Mерина. Той смята, че директното пресичане на океана е малко вероятно и предполага, че междинният етап е Южна Индия или Цейлон.

Редица учени обръщат внимание на въпроса за споменаването в "Чудесата на Индия" на Бузург ибн Шахрияр за нападението през 945 г. от флота на "хората на Уак-Вак" на Канбала (остров Пемба); P. Vereen вярва, че жителите на Wak-Wak са по-скоро черни, но биха могли да включват индонезийци и да станат основа за афро-индонезийски синтез.

https://ru.wikipedia.org/wiki/Заселение_Мадагаскара

[Hatshepsut]

Търговци, изследователи и имиграция на Мадагаскар (700-1500г.)

Опити за арабска колонизация

През 7 век, с пристигането на арабите на острова, започват писмените споменавания на Мадагаскар.

Островът е кръстен на известния венециански пътешественик Марко Поло, който мимоходом споменава в бележките си за острова на несметните съкровища, наречен Мадейгаскар. Повечето съвременни изследователи смятат, че всъщност това изобщо не е бил остров, а сегашната столица на държавата Сомалия - пристанището на Могадишу. Въпреки това, след като островът е отбелязан на италианските карти като Мадагаскар, името остава и не се променя оттогава.

Владенията на оманските султани

Въпреки широко разпространеното влияние на мюсюлманската култура на острова, ислямът не пуска корени в Мадагаскар. Въпреки това някои признаци на арабско влияние, като патриархата и календарните имена на дни, месеци и сезони, все още съществуват и до днес.

Писмената история на Мадагаскар започва през 7 век, когато оманци установяват търговски пунктове по северозападното крайбрежие и въвеждат исляма, арабското писмо (използвано за транскрибиране на мадагаскарския език във форма на писане, известна като азбука сорабе), арабската астрология и други културни елементи. През този ранен период Мадагаскар служи като важно трансокеанско търговско пристанище за източноафриканското крайбрежие, което дава на Африка търговски път към Пътя на коприната и едновременно служи като пристан за пристигащи кораби. Има доказателства, че моряци или търговци банту или суахили може да са започнали да плават до западните брегове на Мадагаскар още около 6-ти и 7-ми век.

Според традициите на някои мадагаскарски народи, първите банту и араби, заселили се в Мадагаскар, идват като бежанци от гражданските войни, последвали смъртта на Мохамед през 632 г. В началото на 10-ти или 11-ти век арабски и занзибарски робовладелци си пробиват път надолу по крайбрежието на суахили и основават селища на западния бряг на Мадагаскар. По-специално те включват Zafiraminia, традиционни предци на Antemoro, Antanosy и други етноси от източния бряг. Последната вълна арабски имигранти, Анталаотра, имигрира от колониите на Суахили. Те заселват северозападната част на острова (областта Махаджанга) и въвеждат за първи път исляма в Мадагаскар.

Арабските имигранти, макар и малко на брой в сравнение с местните австронезийци и банту, оставят траен отпечатък. Мадагаскарските имена за сезони, месеци, дни и монети в определени региони идват от арабски произход, както и културни особености като практиката на обрязване, общинския басейн за зърно и различни форми на поздрав (като Ас-саляму алейкум).

Неоавстронезийци: малайци, яванци и др. (от 8 век)

Според устната традиция, новите австронезийски кланове (малайци, яванци, буги и оранг лаут), исторически наричани като цяло, независимо от техния роден остров, като "Хова" (от езика буги uwa, ,,обикновен човек") акостират на северозападното и източното крайбрежие на острова. Наблюденията на Аделаар върху заемките от старомалайски (санскритизиран), староявански (санскритизиран) и стария език буги в първоначалния прото-югоизточен барито език показват, че първите вълни на Хова са дошли вероятно най-рано през 7 век. Маре и Дал посочват, че броят на санскритските думи в мадагаскарския е много ограничен в сравнение с големия брой, които сега се срещат в индонезийските езици, което означава, че индонезийските заселници трябва да са дошли на ранен етап от хиндуисткото влияние, т.е. около 400 г. сл. Хр.

Хова вероятно са произлезли от индонезийските таласократии. Техните лидери са били известни като диана на югоизток и андриана или раондриана в центъра и на запад (от (ra)-hadi-an, ,,господар" или ,,господар" на староявански, модерен явански raden, също се среща в благородническата титла на буги andi и тагалогската дума за "крал" hari).

С пристигането на исляма персийските и арабските търговци скоро изместват индонезийците по бреговете на Африка и в крайна сметка разширяват контрола си върху Коморските острови и части от бреговете на Мадагаскар. Междувременно, с конкуренцията в новите съвместни военноморски сили на Китай и Чола от Южна Индия, таласократите на Индонезия изживяват бърз упадък, въпреки че португалците все още са срещали явански моряци в Мадагаскар през шестнадесети век.

Откритие на острова от европейците

Португалците най-вероятно са били първите европейци, научили за съществуването на голям остров край югоизточното крайбрежие на Африка, от доклад на Перо да Ковиля, изследовател и разузнавач, който на свой ред получил тази информация от арабски търговци. Първото европейско посещение на Мадагаскар се случва през 1500 г., когато корабът на португалския мореплавател Диого Диас, който се насочвал към Индия, се отклонява от курса си и акостира на острова.

В светлината на важното географско положение на Мадагаскар за търговците на подправки, плаващи из Африка, Франция и Великобритания се опитват да създадат аванпостове на острова. По-специално, в средата на 17-ти век, в южната част на острова е имало френска колония Форт Дофин, ръководена от адмирал Флакур. Въпреки това, негостоприемният климат и войнствените местни жители принудили колонизаторите да се оттеглят от острова отново и отново. Убежище за пирати, Мадагаскар рядко е бил посещаван от колониалните власти през 18 век, а французите са запазили само няколко крайбрежни укрепени пункта, откъдето са купували волове, ориз и роби.

През 1724 г. Руската империя подготвя експедиция за завладяване на Мадагаскар (император Петър I щял да предложи на пиратите руско гражданство), но тя не се състояла. 

Банту миграция (от 9 век)

Има археологически доказателства, че народите банту, агро-скотовъдци от Източна Африка, може да са започнали да мигрират към острова още през 6-ти и 7-ми век. Други исторически и археологически записи предполагат, че някои банту са били потомци на суахилски моряци и търговци, които са използвали лодки Дау, за да прекосят моретата до западните брегове на Мадагаскар.

Лодка Дау

Дàу (на арабски: داو [da:w] — ,,Дàу"), понякога (по-малко правилно) Дòу (от на английски: dhow) или Дхàу – общото име на различните арабски съдове (багала, батела, самбук, зарук и т.н.) с латинско ветрилно снаряжение. Тези леки, но здрави съдове се произвеждат от тиковото дърво, растящо в Индия, по проверени от векове технологии.

Съдовете от типа дау са широко разпространени в крайбрежните води на Арабския полуостров, Индия и източна Африка. Те се появяват дълго преди новата ера, но и днес могат да се срещнат в много страни на тези региони. Терминът ,,дау" също се използва за малките, традиционно построени съдове, използвани преимуществено за търговия в Червено море, областта на Персийския залив и Индийския океан от Мадагаскар до Бенгалския залив. Такива съдове, като правило, имат водоизместимост 300 – 500 тона, и дълъг, тънък профил на корпуса. Като правило, съвременните дау са ветроходно-моторни съдове.

И накрая, някои източници теоретизират, че през Средновековието арабски, персийски и неоавстронезийски търговци на роби са довели хората Банту в Мадагаскар, транспортирани от суахили търговци, за да задоволят чуждестранното търсене на роби. Години на смесени бракове създават мадагаскарския народ, който говори предимно малгашки, австронезийски език с влияние на банту. Следователно има много (прото-)суахили заемки в първоначалния пра-мадагаскарски език. Този субстрат присъства особено значително в домашния и селскостопанския речник (напр. omby или aombe, ,,говеждо", от суахили ng'ombe; tongolo ,,лук" от суахили kitunguu; мадагаскарски nongo ,,гърне" от nunggu на суахили).

Пирати и търговци на роби на Мадагаскар

Карта на Мадагаскар, около 1702-1707г.

През 17 век важното географско положение на острова и фактическото отсъствие на колониални власти превръщат Мадагаскар в това, с което става известен в цяла Европа: рай за пирати и търговци на роби. Много известни пирати като Уилям Кид, Робърт Друри, Джон Боуен и други биха могли да нарекат Мадагаскар своя втора родина. Търговците са били ограбвани както по пътя за Индия (злато, сребро, тъкани), така и по обратния път (подправки, бижута, коприна). Аборигените на острова, много войнствени племена, използвали най-новите европейски постижения, за да водят междуособици и впоследствие продавали пленници на търговците на роби. Понякога, ако не можели да вземат пленници, водачите продавали собствените си поданици 

https://ru.wikipedia.org/wiki/История_Мадагаскара

https://en.wikipedia.org/wiki/History_of_Madagascar

https://bg.wikipedia.org/wiki/Дау

[Hatshepsut]

Кралство Имерина (1540-1897)

https://uk.wikipedia.org/wiki/Королівство_Імерина

Кралство Имерина (Малага: Fanjakan'Imerina) (1540–1897) е предколониална африканска държава, съществувала на територията на съвременната Република Мадагаскар. Името на страната идва от името на народа Мерина, който исторически е обитавал Мадагаскарските планини. Представител на управляващата династия на Андриаманелу (~1540–1575) основава държавата Имерина, която скоро става водеща асоциация на острова.

С началото на колониалната ера Мадагаскар става интересен за французите и британците, които се опитват да установят контрол над народите на острова. През 1823 г. Радама I с помощта на Великобритания успява да установи контрол над цялата територия на Мадагаскар. През следващите няколко десетилетия има борба между английското и френското влияние в региона, която завършва с избухването на Първата френско-мадагаскарска война (1883–1885), в резултат на която държавата Имерина се ангажира да не преговаря на международно ниво, френските граждани получават значителни привилегии и т.н. След резултатите от Втората френско-мадагаскарска война (1894–1895) Мадагаскар става колония на Третата френска република. Независимостта няма да бъде върната на жителите до 1958 г.

Образуването на държавата

Народът Мерина е маркиран в лилаво (в центъра)

Етническият състав на Мадагаскар отдавна е относително еднакъв - мнозинството се състои от мадагаскарски народ, в рамките на който се открояват няколко етнически групи. Най-големите от тях са: Мерина в центъра, Бецилеу на юг, Сакалава на запад, Бецимисарака на изток, Сихинака и Цимихети на север. Мерина, които първоначално са живели в югоизточната част на острова, мигрират към Централните планини и след това влизат в близък контакт с хората от Вазимба, които мигрират към Мадагаскар от югоизточно Борнео. Тези два народа са съжителствали мирно дълго време, включително има традиция на династичен брак между представители на кралските семейства Мерина и Вазимба. Най-големият син на кралицата на Вазимба Рангита и краля на Мерина Манелобе, Андриаманело (1540–1575) разрушава традициите на добросъседство, като води поредица от успешни войни срещу околните общности на Вазимба, превземайки техните селища и принуждавайки самите хора да се асимилират с Мерина.

Следващият крал е синът на Андриаманело, Раламбо (1575–1612), чиито многобройни политически и културни реформи, заедно с военните победи над съседните народи, го превръщат в легендарна фигура в историята на Мадагаскар. Раламбо е първият, който наименува страната си Имерина, което буквално се превежда като ,,Земята на Мерина". Раламбо разширява и укрепва държавата си чрез успешни дипломатически и военни действия. Той успя да закупи огнестрелни оръжия от европейските пътници-колонисти в замяна на търговията с роби. Това позволява на Раламбо да превъоръжи армията си и да я направи най-силната на острова. Той въвежда данъци за населението, активно въвежда традициите на скотовъдството и създава редовна армия, което му позволява да отблъсне атаката на съседния враждебно настроен Бецимисарак и най-накрая да затвърди титлата на най-силния владетел на острова.

Следвайки баща си, Андрияка (1612–1630) води успешна военна кампания срещу Вазимба, превземайки основната им крепост на планината Аналаменга (една от 12-те свещени планини на Имерин). Там Андрияка решава да създаде укрепена крепост (наречена ,,рува"), която да стане център на новата столица Антананариво. Построени са редица традиционни кралски структури и са изготвени планове за кралска гробница. Рува трябваше да бъде включена в списъка на ЮНЕСКО през 1995 г., но изгоря ден преди това.

От 16 век Имерина води постоянни войни с народа на Сакалава, стремейки се да включи тяхната територия в своето кралство. Крал Андриамасинавалуна (1675–1710), по време на чието управление Имерина достига най-големия си просперитет, разделя царството си на четири части (за четиримата си сина). С това започна дълъг период на упадък за мадагаскарската държава.

Обединение на Мадагаскар

През 1787 г. принц Рембоасалам, племенник на крал Андриандафи (който управлявал едно от четирите кралства, Амбохиманга), изгонил чичо си и сам заел кралския трон, приемайки името Андрианампуанимерина. Новият цар си поставя амбициозната цел да обедини страната в предишните ѝ граници. През 1793 г. Андрианампуанимерина превзема Антананариво, където премества столицата си, след което започва активно обединяване на общности и селища около новия център на властта. Повечето от малките кралства са включени в Имерин (както отново започва да се нарича страната) безкръвно. Това става възможно благодарение на успешните дипломатически преговори, водени от Андрианампуанимерина. Укрепването на държавата Имерин прави възможно спирането на плащането на данък на хората от Сакалава и премахването на някои мадагаскарски кланове, които се противопоставили на едноличната власт на Андрианампуанимерин. Кралят провежда редица успешни реформи, като приема граждански, наказателен, поземлен и финансов кодекс. Той насърчава развитието на селското стопанство, възстановява редовната армия и др. Мечтата му била да разшири властта на Имерин върху цялата територия на Мадагаскар, но само синът му Радама I успява да направи това.

Портрет на крал Радама I, 1838

Синът на Андрианампаунимерин, Радама I (1810-1828) продължава политиката на баща си. Възползвайки се от отслабването на Франция в региона (временната загуба на Реюнион и отчуждаването на Мавриций от Англия), той залага на Великобритания, подписвайки договор за приятелство с нея през 1817 г. Споразуменията включват прекратяване на търговията с роби на острова, предоставяне на помощ на англиканските мисионери за разпространение на тяхната вяра и адаптиране на мадагаскарския език към латинската азбука. Радама I успява да обедини Мадагаскар под свое управление с помощта на британско оръжие, като се провъзгласява за ,,крал на Мадагаскар" през 1823 г., което предизвиква вълна от възмущение от Франция. В отговор Радама превзема Форт Дофин, френска крепост в южната част на острова, демонстрирайки сериозността на намеренията си.

След обединението на държавата Радама I започва активен политически диалог с европейските колониални сили и Съединените щати. По времето на Радама I инфраструктурата започва да се развива: строителството на пътища се засилва (централните райони на страната са свързани с пристанищни градове, предимно Таматаве, център на външната търговия). Развиват се занаятите (за тази цел са поканени европейски специалисти-занаятчии), селското стопанство (в кралството започват да се отглеждат нови култури: кафе, ванилия, черничеви дървета и др.) и търговията. Започва формирането на манифактурното производство.

Тъмнозелено: Кралство Имерина през 1828г.; светлозелено: присъединени територии до 1840г.
1: Сакалава
2: Танала, Антесака, Антайфаси
Незавзети области:
3: Сакалава
4: Бара
5: Магафали
6: Антадруа

Европейски заплахи

Крал Радама II

Когато кралица Ранавалуна I (съпруга на Радама I) идва на власт през 1828 г., отношенията с чуждите сили започват постепенно да се влошават. До средата на 30-те години на XIX век почти всички чужденци са напуснали острова или са били експулсирани. Заедно с британците изчезва и тяхното влияние върху кралския двор на Имерин. Един от европейците, на които е позволено да останат, е французинът Жан Лабор, под чието ръководство се развива леярската индустрия в Мадагаскар. Освен това, след неуспешните опити на англо-френската ескадра през 1845 г. да наложи определени териториални, търговски и други условия със сила, кралица Ранавалуна забранява търговията с тези страни и обявява ембарго върху съседните острови, контролирани от европейски метрополии. Вместо това монополни търговски права са предоставени на американците (те ги използват до 1854 г.), с които започват активно да се установяват отношения.

Междувременно синът на кралица Ранавалуна, принц Ракото (бъдещият крал Радама II), бил под значително влияние от френските жители на Антананариво. През 1854 г. писмо, предназначено за Наполеон III, което Ракото диктува и подписва, е използвано от френското правителство като основа за бъдеща инвазия в Мадагаскар. Освен това на 28 юни 1855 г. бъдещият крал подписва ,,Хартата на Ламберт" – документ, който предоставя на французина Жозеф-Франсоа Ламбер множество доходоносни икономически привилегии на острова, включително изключителното право върху всички видове добив и горски дейности, както и експлоатацията на незаети земи срещу 10% от данъците в полза на Имеринското кралство. Французите планират и държавен преврат срещу кралица Ранавалуна в полза на нейния син. След смъртта на кралицата през 1861 г. Ракото поема короната под името Радама II, но управлява само две години, тъй като след това е убит, след което кралят изчезва (по-късни доказателства сочат, че Радама е оцелял след опита за убийство и е продължил да живее като обикновен гражданин извън столицата). Вдовицата на краля, Расугерина, заема трона. По време на нейното управление позициите на Великобритания на острова отново се укрепват, а ,,Хартата на Ламбърт" е денонсирана. Постът министър-председател първо е зает от Райвинонигатриниони, а след това от Райнилаяривони, които били убедени англофили. Под тяхно ръководство страната започва премахването на робството, модернизира правната система и приема нова, по-либерална конституция през 1881 г.

Мадагаскарското посолство в Европа, 1863г.

Въпреки че властите на Мадагаскар се опитали да се дистанцират от английското и френското влияние, страната имала нужда от договори за регулиране на отношенията между държавите. В тази връзка на 23 ноември 1863 г. посолство отпътува от Таматаве, за Лондон и Париж. На 30 юни 1865 г. е подписан нов договор с Англия. Той включва:

Свободна търговия за британски поданици на острова;
Право на наемане на земя и застрояване върху нея;
Свободата за разпространение на християнството е гарантирана;
Митата са определени на 10%.

След дълги и напрегнати преговори във Франция мадагаскарското посолство успява да подпише договор, подобен на английския, но едва през 1868 г.

В началото на 1880 г. френските власти започват да показват загриженост относно укрепването на британските позиции в региона. Френските парламентаристи се застъпват за нахлуване в Мадагаскар, за да се потисне британското влияние там. Освен това целта на бъдещата интервенция била да се получи достъп до значителен ресурс от продукти - захар и ром - и да се създаде база за военни и търговски флот.

Отмяната на ,,Хартата на Ламберт" и писмото до Наполеон III са използвани от французите като претекст за нахлуване на острова през 1883 г. Други причини включват силните френски позиции сред мадагаскарския народ, убийството на френски гражданин в Антананариво, имуществени спорове, протекционистичната политика, провеждана от мадагаскарските власти, и др. Всичко това довежда до ескалация на и без това трудната ситуация, което позволява на френското правителство, водено от министър-председателя Жул Фери, който бил известен пропагандатор на колониалната експанзия, да реши да започне нахлуване в Мадагаскар.

Първа френско-мадагаскарска война

В края на 19 век Франция решава да предприеме радикални стъпки за установяване на контрол над Мадагаскар, който е ключов пункт по пътя към френски Индокитай.

На 16 май 1883 г. без обявяване на война Франция започва военни действия срещу Имерин. Благодарение на яростната съпротива на жителите на Мадагаскар, интервенционистите не успяват да превземат острова в продължение на две години. След няколко поражения (включително във войната в Индокитай, която продължава по същото време), французите седнали на масата за преговори, които завършили с подписването на неравноправен и неизгоден мирен договор за Кралство Имерин на 17 декември 1885 г. :

Правителството на Мадагаскар загубило правото да провежда независима външна политика: отсега нататък френското правителство трябвало да представлява кралството на международната сцена;
Кралство Имерин се задължава да плати ,,доброволно обезщетение" под формата на 10 милиона франка за щети на ,,частни лица от чуждестранен произход";
Сериозна отстъпка в полза на Франция било прехвърлянето ѝ на стратегически важния залив Диего Суарес, където французите възнамерявали да създадат своя военна база;
Френски резидент е разположен в Мадагаскар, който трябвало да следи за спазването на условията на договора.

През 1890 г. Мадагаскар губи подкрепата на Англия, която признава френския протекторат над Мадагаскар в замяна на признаването на английския протекторат над Занзибар.

Втора френско-мадагаскарска война

На 20 октомври 1894 г. френският представител в Мадагаскар — Le Mire de Ville — изпраща ултиматум на кралица Ранавалуни III, който по същество ,,в рамките на закона" лишава Имерин от всякакъв суверенитет. След като ултиматумът е отхвърлен, френските експедиционни сили (12 декември) окупирали Таматаве. След като увеличили броя на войските до приблизително 20 хиляди войници, французите провели бърза и успешна операция, която им позволила да влязат в столицата през септември 1895 г. Окупацията официално приключва на 6 август 1896 г., когато Френското национално събрание провъзгласява анексирането на Мадагаскар. Въпреки успеха на експедицията, на французите са нужни още 9 години, за да потушат партизанското движение на острова.
 

[Hatshepsut]

Административна структура на Кралство Имерина

Първият административен център на държавата може да се нарече дворецът (Руву), който е основан от крал Андриаманело на място, наречено Алазора (един от 12-те свещени хълма на Имерин, разположен близо до съвременния Антананариво). Този укрепен дворец имал специално оборудвани сухи ровове, защитни окопи и градски порти, които можело да бъдат затворени в случай на опасност. Това го превръща в истинска крепост и надежден форпост във войната с народа Вазимба. Крал Андрияка, както беше споменато по-рано, основава бъдещата столица Антананариво, където построил кралски дворец. Освен това той се опитал да укрепи административно страната: въз основа на социалното разделение на Имерина на кланове, той предложил създаването на административно-географски региони, които да се характеризират с национален състав.

По време на управлението на крал Андриамасинавалун кралството е разделено на шест провинции (наречени ,,Токо"). Преди смъртта си кралят разделя кралството си на четири части за четиримата си синове, като по този начин започва ера на граждански борби. Само Андрианампуанимерина успял да обедини отново държавата, като значително разширил нейните граници. По негово време кралството е разделено на 8 провинции (предишните 6 и още 2, които са добавени в резултат на завоевания).

Кастова система

Първото споменаване на структурирането на обществото датира от управлението на Андриаманело, който официално установява Андриана като част от благородническата каста Имерин. От този момент нататък името "Хова", което преди това се е използвало за всички жители на кралството, започва да се прилага само за обикновени свободни жители на държавата. Постепенно стратификацията на обществото се променя, така че в мадагаскарската общност започнали да се разграничават три основни социални групи: Андрианa (благородници), Ховa (лично свободни граждани) и Андеву (които били на позиции, близки до робите) и много подгрупи.

Предствител на кастата Андриана (1855г.)

Андриана: Кастата на Андриана се състояла от шест групи. Първите три от тях имали право на имение (voudiwuna), били освободени от работа за краля и поземлен данък и имали определени ,,почетни" привилегии: носене на специални дрехи и живеене в къщи с определена форма. Останалите три групи имали същите привилегии, с изключение на възможността да притежават патримониално земевладение. Освен това имало и седма, "преходна" група, която птитежавала само "почетни" привилегии.

Представител на кастата Хова (1896г.)

Ховa: Кастата Ховa била най-многобройната в кралството. Основата на тази каста били фермери, занаятчии и търговци. Хова също била разделена на няколко групи, които нямали толкова ясни граници като андрианците. Занаятчийските организации били концентрирани в големи населени места (най-вече в столицата Антананариво). Цялата вътрешна търговия се контролирала от кастата Хова (Андриана отговаряла за външната търговия). Селяните от Хова са били разделени на две подгрупи: първата - обработвали менакели (земя, която е била наета за дълъг период от време), те били прикрепени към земята, втората - обработвали менаба (държавна земя) и плащали само данъци. Всички селяни плащали данъци в държавната хазна и трябвало да работят определен брой дни в полза на краля (крепостничество). Представител на кастата Хова можел да бъде прехвърлен в кастата на робите за извършени престъпления или дългове, но дори тогава той се наричал не андеву (роб), а заза-хова.

Андеву: Кастата на Андеву стояла на най-ниското социално стъпало в обществото на кралството Имерина. Техният статут варирал от фактическа собственост на своя господар до нисши слуги в семейството. Робите не са плащали данъци и не са извършвали крепостничество, което, при условие че са били третирани добре от своите господари, е поставяло Андеву в по-добро социално положение от свободните хора.

Държавна йерархия

Замъкът Рува в Антананариво, съвременна снимка

Начело на държавата стоял монарх с абсолютна власт: единственият спомагателен орган бил кралския съвет, който се състоял от представители на Андриана. Те се опитвали да подчертаят "божествения" произход на монархията по всякакъв начин, включително с ритуални погребения. Андрияка е първият крал, погребан в Рува на Антананариво. Неговата гробница е първата от Фитоиндалан (седем гробници, разположени в района на Рува). На гроба му е построена малка дървена къщичка, за да се отбележи величието му приживе, и е обявена за свещено място. Подобни къщи са построени върху гробниците на други имерински монарси и благородници до края на 19 век.

По-късно, от края на 17-ти век, всички важни решения се вземат с официалното съгласие на Народното събрание, където са представени всички слоеве на имеринското общество (с изключение на Aндеву), които имали право да говорят за или против проектите за решения. Процедурата за вземане на решения се наричала "кабари", а контролът върху изпълнението на решенията бил поверен на специални кралски посланици (вадин-тани). Ситуацията в държавната йерархия се променя в полза на министър-председателя (председател на Народното събрание) след смъртта на Радам II, когато фактическата власт дълги години е в ръцете на Райнилайаривуни. Той бил женен за Расугерина, Ранавалуна II и Ранавалуна III — кралици на Имерин — на свой ред, което на практика го прави владетел на страната. Той разчитал не на благородниците, както монарсите на Имерина преди него, а на богатите семейства на обикновени граждани - Хова.

Законодателство

До 1828 г. държавата оперира върху неписани обичайни закони, които се утвърждават със специална заповед на Андрианампуинимерин – кабари. Първият писмен кодекс е приет през 1828 г., по време на управлението на Ранавалуна I, и съдържа 48 члена. Той записва правните традиции по въпросите на брака, наследството и поземленото право; Официалното положение на Андеву в обществото (робство) било описано и са определени наказанията за извършени престъпления. Този кодекс установява правно неравенство между жителите на Имеринското кралство. Историята на държавата познава и други кодекси, приети през втората половина на 19 век (някои от законите са наложени от европейците и са ги превърнали в привилегирована група).

Земеделие

Цялата земя в кралството принадлежала на държавата (от своя страна цялата държавна власт била в ръцете на владетеля). Всички поземлени данъци върху арендата на земята се плащали в полза на краля. Част от държавните земи (менабе) са предадени на концесия (менакели). От средата на 19 век започват да се формират патримониални земевладения, които се наследяват. Дългосрочните наематели трябвало да осигурят плащането на данъците в хазната и да мобилизират населението на тези земи да работят безплатно за царя. Правата вурху земята дават право на експлоатация на населението, което живее там. Селяните в териториите на менаба били закрепостени по различен начин – те били обвързани не със земята, а с данъците, които плащали.

Селското стопанство е в основата на икономиката на кралството, което е аграрна държава. Важни отрасли са скотовъдството и отглеждането на технически култури. Най-големите обработваеми площи били заети с ориз, който се отглеждал от всички народи на острова. За отглеждане на селскостопански култури мадагаскарците са използвали напоителни структури: язовири, канали и широко използвано терасиране на хълмове: там са отглеждани маниока, захарна тръстика, царевица, сорго и др. През 16-ти век, когато европейците започват да разбират важността на острова като място за попълване на хранителните запаси по пътя към Индия, много земя е разорана на брега. По-късно, с началото на европейското заселване на острова, селското стопанство се обогатява с много нови култури, които успешно се изнасят в бъдеще: кафе, ванилия, карамфил, канела и др. Размерът на крайбрежните парцели, където продуктите се отглеждат изключително за износ (най-често продавани на съседни острови - европейски колонии (Мавриций, Реюнион), непрекъснато нараства.

Занаяти

През 17 век занаятчийството се отделя от селското стопанство: започват да се формират асоциации на занаятчии по специализация, наподобяващи европейските гилдии.

До средата на 19 век над 10 000 занаятчии са били наети в приблизително 50 гилдийни организации. Най-големи са сдруженията на ковачите, строителите, дърводелците, производителите на барут и др. Някои гидии били управлявани от поканени европейци, които инсталирали най-новите машини и инструменти. Специално място заема корпорацията Царагуненана, която произвеждала конци и памучен текстил. В манифактурите, принадлежащи на тази корпорация, работели свободни занаятчии и били инсталирани английски машини. Производството се ръководело от специалисти, обучени в Англия.

Парична единица

Имеринското кралство не е имало собствена валута. Използвани са предимно португалски, испански, мексикански монети, френски грошове, а по-късно и щатски долари, лири стерлинги и др. На самия остров парите се наричали ариари (съвременната валута на Мадагаскар има същото име), което се равнявало на 5 франка. Нямало разменни монети, те били заменени с парчета нарязани "ариари". Най-малката част — ирайвенти — била оценена на 0,7 френски сантима и била 1/720 част от ариари.

Култура и образование

Културата на мадагаскарците се формира под влиянието на австронезийската култура и културата на племената банту. През Средновековието арабите се опитали да колонизират острова. Това се дължи на началото на разпространението на мюсюлманската култура, въпреки че си струва да се отбележи, че ислямът не се вкоренява сред мадагаскарците. Вместо това някои елементи все още са широко разпространени: имената на дните, месеците и сезоните и патриархалният начин на живот. През 16 век Мадагаскар е открит от европейците, които започват активно да налагат своята религия и култура. Въпреки доминиращата християнска култура, на острова се практикува езичеството, поклонението към духовете на мъртвите, различни ритуали и кастова система.

Характерна черта на мадагаскарската култура е фади и фамадихана. Фади са неписани забрани, табута, които се спазват от местното население. Те вярват, че това им помага да прогонят злите духове и тъмните сили. Фади се различават от село на село: някои не ядат свинско, други не ядат говеждо, а трети не носят определени цветове дрехи. Ако мадагаскарец наруши табу, той ще трябва да направи жертва: това може да е счупено яйце, бутилка ром, разлята на земята и т.н. Фамадихана се превежда като ,,превръщане на предци". Според тази традиция пепелта на починалия се изважда от гроба, увива се в нова плащеница и се поставя обратно в гроба (понякога се извършва и повторно погребение). Тази традиция е била по-разпространена в централната част на острова. Мадагаскарците вярват, че душата на починалия не се обединява веднага с душите на неговите предци, а едва след като тялото е напълно разложено и над него са извършени определени ритуали.

През 1876 г., 6 години по-рано от Франция, е въведено безплатно образование. Нивото на образование на населението в страната станало такова, че кралският двор уволнил глашатаите и започнал да окачва указите си по стените на къщите.

Владетели на Кралство Имерина

1. Радама I (Лаудама), син на Андрианампоинимерина (1818-1828)
2. Ранавалона I (Рамава), вдовица на Радама I (1828-1861)
3. Радама II (Ракуту), син на Радама I и Ранавалона I (1861-1863)
4. Расухерина (Рабуду), вдовица на Радама II (1863-1868), омъжена за министър-председателя Райнилайаривони (1864-1895)
5. Ранавалона II (Рамума) (1868–1883), омъжена за министър-председателя Райнилайаривони (1864–1895)
6. Ранавалона III (Разафиндрахети) (1883–1896), омъжена за министър-председателя Райнилайаривони (1864–1895)

[Hatshepsut]

Колониален период (1897-1958)

Френски протекторат над Мадагаскар (1882-1897)

Френският протекторат Мадагаскар се намира на едноименния остров в Индийския океан. Съществува от 1882 до 1897 г., преди да бъде превърнат в колония.

Чрез протектората Франция се опитва да контролира външните работи на Кралство Имерина чрез своя представител в Антананариво. Франция обявява острова за протекторат през 1882 г. след постигане на споразумение с Великобритания, която е първата европейска сила, установила трайно влияние и присъствие на острова, като се започне с пристигането на представители на Лондонското мисионерско общество около 1820 г.; Великобритания се съгласява да санкционира претенциите на Франция към Мадагаскар в замяна на това Франция да признае претенциите ѝ към Занзибар. Французите оправдават установяването на протектората с претенции за земя на отдалечени острови като Нуси Бе и Нуси Бораха и договор, подписан с местен лидер на западния крайбрежен народ Сакалава. Техните твърдения са подкрепени и от документи, подписани от крал Радама II, включително писмо (вероятно получено чрез измама), призоваващо Наполеон III да подкрепи преврат срещу Ранавалона I, и споразумение за собственост върху земята с френския индустриалец Жозеф-Франсоа Ламбер, което става невалидно след убийството на Радама през 1863 г.

Последователните владетели Ранавалона II и Ранавалона III и техният министър-председател Райнилайаривони отхвърлиха претенциите за статут на френски протекторат и последователно отказват да признаят френското представителство или да се подчинят на френските искания за контрол върху външните работи и търговията на Мадагаскар. Правителството на Мадагаскар изпраща писма до външнотърговски и дипломатически съюзници, включително Великобритания и Съединените щати, с молба да се застъпят пред Франция от името на Мадагаскар в полза на запазването на независимостта на Мадагаскар. Франция предприема активни дипломатически усилия срещу Мадагаскар и бомбардира крайбрежните градове в опит да наложи исканията си, но Мадагаскар продължава да управлява собствените си дела с относително малка намеса.

В резултат на това френски експедиционен корпус окупира Антананариво през септември 1895 г. и хвърля в затвора кралицата и министър-председателя. През януари 1897 г. Франция обявява Мадагаскар за френска колония и депортира министър-председателя в Алжир, където той умира малко след това. Назначен е цивилен губернатор, а ключови опозиционни фигури са хвърлени в затвора или екзекутирани. На кралицата било позволено да продължи да управлява някои вътрешни работи като номинален владетел. Популярно съпротивително движение, наречено Меналамба, възниква в отговор на корупцията и неефективността на местната монархия, нарастващото европейско присъствие и влияние на острова и разпространението на християнството. След бруталното потушаване на бунта през 1897 г., французите екзекутират ключови членове на кралското семейство и изпращат кралицата в изгнание, първо на Реюнион и след това в Алжир, където тя умира през 1917 г.

Френски Мадагскар (1897-1958)

Колония Мадагаскар и други зависими територии през 1930 г

Колонията Мадагаскар и други зависими територии (на френски: Colonie de Madagascar et dépendances ) е френска колония край бреговете на Югоизточна Африка между 1897 и 1958 г. в днешния Мадагаскар. Колонията преди е била протекторат на Франция, известна като Мадагаскарски протекторат. Протекторатът става колония след изгнанието на кралица Ранавалона III на остров Реюнион.

През 1958 г. колониалната администрация в Мадагаскар е премахната и той става автономна територия на Френската общност като Мадагаскарска република, която съществува до 1975 г.

Омиротворяването, водено от френската администрация, продължава около петнадесет години, в отговор на селските партизани, разпръснати из цялата страна. Общо при конфликтите между френските власти и мадагаскарските партизани са убити повече от 100 000 мадагаскарци.

Французите премахват робството през 1896 г., след като поемат контрола над Мадагаскар. Над 500 000 роби са освободени. Много бивши роби ще останат в домовете на бившите си господари като слуги.

Сред група интелектуалци от Мерина се появяват националистически настроения срещу френското колониално управление. Групата, базирана в Антананариво, е ръководена от мадагаскарски протестантски свещеник, пастор Равелохоана, който бил особено вдъхновен от японския модел на модернизация. Тайно общество, посветено на утвърждаването на мадагаскарската културна идентичност, е създадено през 1913 г., наричайки себе си "Общество Камък и желязо" (Vy Vato Sakelika, VVS). Въпреки че VVS била брутално потисната, нейните действия в крайна сметка накарали френските власти да осигурят на мадагаскарците техния първи представителен глас в правителството.

Мадагаскарските ветерани от военната служба във Франция по време на Първата световна война подкрепят зародилото се националистическо движение. През 20-те години на миналия век националистите наблягат на трудовата реформа и равенството на гражданския и политически статут на мадагаскарците, без да се застъпват за независимост. Например Френската лига за Мадагаскар, под ръководството на Анатол Франс, иска френско гражданство за всички мадагаскарци като признание за военновременния принос на тяхната страна от войници и ресурси. Редица ветерани, останали във Франция, били под влиянието на френската политическа мисъл, най-вече на антиколониалните и про-независими платформи на социалистическите партии. Жан Ралаймонго например се завръща в Мадагаскар през 1924 г. и се забърква в трудови въпроси, които предизвикват значително напрежение в целия остров.

Сред първите отстъпки за мадагаскарското равенство е формирането през 1924 г. на два икономически и финансови кръга. Единият е съставен от френски заселници, другият от двадесет и четири мадагаскарски представители, избрани от Съвета на нотабилите във всеки от двадесет и четирите окръга. Двете секции никога не са се срещали заедно и нито една от тях не е имала реални правомощия за вземане на решения. Огромни минни и горски концесии са дадени на големи компании. Местните водачи, лоялни към френската администрация, също получили част от земята. Въведен е принудителен труд в полза на френските компании.

През 30-те години мадагаскарското антиколониално движение набира скорост. Мадагаскарският профсъюз започва да се появява в нелегалност и се сформира Комунистическата партия на Мадагаскар. Но още през 1939 г. всички организации са разпуснати от администрацията на колонията, която избира режима на Виши.

Френският Мадагаскар играе важна роля във Втората световна война поради наличието на критично важни пристанища, приноса на мадагаскарските войски и също така е сцена на боеве между съюзническите сили и френските сили на Виши през 1942 г. След падането на Франция през 1940 г. Мадагаскар се превръща в решаваща точка на възпламеняване в спора между Свободното френско движение и режима на Виши.

Едва след Втората световна война Франция е склонна да приеме форма на мадагаскарско самоуправление под френска опека. През есента на 1945 г. отделни френски и мадагаскарски избирателни колегии гласуват да изберат представители от Мадагаскар в Учредителното събрание на Четвъртата република в Париж. Двамата делегати, избрани от мадагаскарците, Джоузеф Расета и Джоузеф Равоахаги, водят кампания за прилагане на идеала за самоопределение на народите, потвърден от Атлантическата харта от 1941 г. и от Конференцията в Бразавил от 1944 г.

Расета и Равоаханг, заедно с Жак Рабемананджара, писател, дългогодишен жител на Париж, организират Демократичното движение за възстановяване на Мадагаскар (MDRM), водещата сред няколко политически партии, формирани в Мадагаскар до началото на 1946 г. Друга по-малка формация е Партията на лишените от наследство мадагаскарски (Parti des Déshérités Malgaches), чиито членове бяха главно потомци на роби от Централните планини.

Конституцията от 1946 г. на Четвъртата френска република прави Мадагаскар territoire d'outre-mer (отвъдморска територия) в рамките на Френския съюз. Тя предоставя пълно гражданство на всички мадагаскарци, успоредно с това, което се ползва от гражданите на Франция. Но асимилаторската политика, присъща на нейната рамка, не е в съответствие с целта на MDRM за пълна независимост на Мадагаскар, така че Равоаханг и Расета се въздържат от гласуване. Двамата делегати също възразили срещу отделните френски и мадагаскарски избирателни колегии, въпреки че Мадагаскар бил представен във Френското национално събрание. Конституцията разделя Мадагаскар административно на няколко провинции, всяка от които трябвало да има местно избрано провинциално събрание. Не след дълго в Антананариво е учредено Национално представително събрание. На първите избори за провинциалните събрания MDRM печели всички места или мнозинство от местата, с изключение на провинция Махаджанга.

Административно деление на Френски Мадагаскар, 1948г.

Въпреки тези реформи политическата сцена в Мадагаскар остава нестабилна. Икономически и социални опасения, включително недостиг на храна, скандали на черния пазар, трудова повинност, подновени етнически напрежения и завръщането на войници от Франция, обтегнаха и без това нестабилната ситуация. Много от ветераните чувстваха, че са били по-зле третирани от Франция, отколкото ветераните от метрополисната Франция; други са били политически радикализирани от военния си опит. Смесицата от страх, уважение и подражание, на която се основаваха френско-мадагаскарските отношения, изглежда била в своя край.

На 29 март 1947 г. мадагаскарските националисти въстават срещу французите. Въпреки че въстанието в крайна сметка обхваща една трета от острова, французите успяват да възстановят реда след пристигането на подкрепления от Франция. Жертвите сред мадагаскарците се оценяват между 11 000 и 80 000 души. Репресиите са придружени от бързи екзекуции, мъчения, насилствени депортации и опожаряване на села. Френската армия експериментира с "психологическа война": заподозрените са хвърляни живи от самолети, за да тероризират селяните в зоните на операцията. Групата лидери, отговорни за въстанието, което започва да се нарича Бунтът от 1947 г., никога не са идентифицирани окончателно. Въпреки че ръководството на MDRM последователно поддържа своята невинност, французите забраняват партията. Френските военни съдилища съдят военните лидери на бунта и екзекутират двадесет от тях. Според един доклад други съдебни процеси довеждат до около 5 000 до 6 000 присъди, а наказанията варират от кратко лишаване от свобода до смъртна присъда. Според източниците 90 000 мадагаскарци са загинали по време на въстанието, което е брутално потушено от френския колониален режим.

През 1956 г. социалистическото правителство на Франция подновява френския ангажимент за по-голяма автономия в Мадагаскар и други колониални владения, като въвежда Loi Cadre (Оправомощаващ закон). Loi Cadre предвижда всеобщо избирателно право и е основата за парламентарно управление във всяка колония. В случая с Мадагаскар законът създава изпълнителни съвети, които да функционират заедно с провинциалните и националните събрания, и разпуска отделните избирателни колегии за френските и мадагаскарските групи. Разпоредбата за всеобщо избирателно право има значителни последици в Мадагаскар поради основното етнополитическо разделение между Мерина и крайбрежните райони, подсилено от разделенията между протестанти и римокатолици. По-голямата въоръжена сила и образователните и културни предимства са дали на Мерина доминиращо влияние върху политическия процес през голяма част от историята на страната. Мерина били силно представени в мадагаскарския компонент на малкия елит в по-ранните години на френското управление. Сега жителите от крайбрежието, които превъзхождат числено Merina, ще бъдат мнозинство.

Краят на 50-те години на миналия век е белязан от нарастващ дебат относно бъдещето на отношенията на Мадагаскар с Франция. Появиха се две големи политически партии. Новосъздадената Демократична социална партия на Мадагаскар (Parti Social Démocrate de Madagascar – PSD) подкрепяше самоуправлението, като същевременно поддържаше тесни връзки с Франция. PSD беше ръководена от Филиберт Циранана, добре образован Цимихети от северния крайбрежен регион, който беше един от тримата мадагаскарски депутати, избрани през 1956 г. в Националното събрание в Париж. PSD се основава на традиционната политическа крепост на Циранана Махаджанга в северозападен Мадагаскар и бързо разширява източниците си на подкрепа, като поглъща повечето от по-малките партии, които са били организирани от крайбрежните жители. В рязък контраст онези, които се застъпват за пълна независимост от Франция, се събраха под егидата на Конгресната партия за независимост на Мадагаскар (Antokon'ny Kongresy Fanafahana an'i Madagasikara – AKFM). Основно базирана в Антананариво и Анциранана, подкрепата на партията е съсредоточена сред Мерина под ръководството на Ричард Андриаманджато, самият той Мерина и член на протестантското духовенство. За ужас на френските политици, платформата на AKFM призовава за национализация на индустриите, притежавани от чужденци, колективизация на земята, ,,малгашизиране" на обществото далеч от френските ценности и обичаи (най-вече относно използването на френски език), международно необвързаност и излизане от зоната на франка.

На 14 октомври 1958 г. е провъзгласена Мадагаскарска автономна република под френски протекторат.

https://ru.wikipedia.org/wiki/Французский протекторат Мадагаскар

https://en.wikipedia.org/wiki/French_Madagascar

[Hatshepsut]

Малгашка република (1958-1975)


Филиберт Циранана, президент на Мадагаскар от 1959 до 1972г.

Първата република Мадагаскар, официално Република Мадагаскар (мадагаскарски: Repoblika Malagasy; френски: République malgache) е държава, съществувала на територията на остров Мадагаскар от 1958 до 1975 г.

Основана е през 1958 г. като автономна република в рамките на френската общност, става напълно независима през 1960 г. и съществува до провъзгласяването на Демократична република Мадагаскар през 1975 г.

История

След като Франция прие конституцията на Петата република при генерал Шарл дьо Гол на 28 септември 1958 г., френският Мадагаскар проведе референдум, за да определи дали страната трябва да стане самоуправляваща се република в рамките на френската общност. Конгресът на Партията за независимост на Мадагаскар (AKFM) и други националисти, които се противопоставиха на концепцията за ограничено самоуправление, спечелиха около 25% от гласовете. Преобладаващото мнозинство от населението, по настояване на ръководството на Социалдемократическата партия на Мадагаскар (SDP), гласува за референдума. Гласуването доведе до избирането на Филиберт Циранана за първи президент на страната на 27 април 1959 г.

На 14 октомври 1958 г. Мадагаскар става република в рамките на Френската общност. На 29 април 1959 г. е приета конституцията на Мадагаскар (изменения в нея са одобрени през 1960 и 1962 г.), официалното име на държавата става Република Мадагаскар.

След една година преговори между Циранана и неговите френски колеги, на 26 юни 1960 г. статутът на Мадагаскар като самоуправляваща се република официално е променен на напълно независима и суверенна държава.

Основният фактор, който определя развитието на страната през този период, е подписването през април 1960 г. на поредица от 14 споразумения и конвенции, насочени към поддържане и укрепване на френско-мадагаскарските отношения и сътрудничество между Франция и Мадагаскар, които предоставят на френската страна възможност за широк контрол и влияние във всички области на дейността на младата държава и запазване на позициите ѝ на острова след придобиването на независимост. Икономиката на Мадагаскар през този период се характеризира с ниски темпове на растеж, които надвишават темпа на нарастване на населението, ниско ниво на производителни сили и господство на чужд капитал. Политическата и икономическа система на Първата република полага основите на ситуация, при която 10% от населението получава 80% от общия доход. Нарастващото недоволство, причинено от влошаващото се икономическо положение на по-голямата част от населението и задълбочаващите се социални и етнически противоречия, доведе до остра социално-икономическа и политическа криза в началото на 70-те години, която доведе до падането на режима на Филиберт Циранана.

В началото на 60-те години духът на политическо помирение преобладава в Мадагаскар. Чрез постигането на независимост и освобождаването на лидерите на Демократичното движение за мадагаскарско обновление, които бяха задържани след въстанието от 1947 г., Филиберт Циранана помогна за разрешаването на основните проблеми, на които по-агресивно националистическите елементи базираха голяма част от подкрепата си. В съответствие с твърдия ангажимент на Циранана да остане обвързан със западната цивилизация, новият режим изясни намерението си да поддържа силни връзки с Франция и Запада в икономическата, отбранителната и културната сфера. Въпреки че не беше напълно оптимистично настроена за тази перспектива, опозицията първоначално споделяше интересите за консолидиране на постиженията от предишното десетилетие. Повечето етнически и регионални фактори подкрепят Филиберт Циранана.

Подобно на други африкански лидери по време на ерата на независимостта, Филиберт Циранана наблюдаваше консолидирането на властта от собствената си партия за сметка на други партии. Тези действия бяха допълнени от политическа система, която силно подкрепяше действащия президент. Въпреки че политическият процес позволи на партиите на малцинството да участват, конституцията предписа система, при която победителят получава всичко, което на практика лиши опозицията от глас в управлението. Позицията на Циранана беше допълнително подсилена от широката, мултиетническа популярна база на SDP сред крайбрежните жители, докато опозицията беше силно дезорганизирана. AKFM продължи да изпитва вътрешни партийни разделения между леви и ултранационалистически, по-малко и по-ортодоксални марксистки фракции; Тя не можеше да използва все по-активната, но относително по-малко привилегирована мадагаскарска младеж, тъй като основата на партията беше съставена от средната класа на народа Мерина.

Падане на републиката

Нова сила на политическата арена става първото сериозно предизвикателство за правителството на Циранана през април 1971 г. Националното движение за независимост на Мадагаскар (MONIMA) поведе селско въстание в провинция Толиара. Основател и водач на MONIMA е Мунджа Дзауна, който участва и във въстанието от 1947 г. Основният проблем беше натискът на правителството за събиране на данъци във време, когато местните стада добитък бяха опустошени от болести. Протестиращите са атакували военни и административни центрове в района, очевидно надявайки се на подкрепа под формата на оръжия и подкрепления от Китай. Но помощ от чужбина така и не пристига и селският бунт (Ротака) е жестоко и бързо потушен. Приблизително 50 до 1000 души са загинали, MONIMA е разпусната, а лидерите на MONIMA, включително Дзауна и няколкостотин протестиращи, са арестувани и депортирани на остров Нуси Лава.

Друго движение се появява в началото на 1972 г. под формата на студентски протести в Антананариво. Общата стачка, включваща около 100 000 ученици от средните училища в цялата страна, се фокусира върху три основни проблема:

• прекратяване на споразуменията за културно сътрудничество с Франция;
• замяна на образователни програми, разработени за училища във Франция и преподавани от френски учители, с програми, наблягащи на мадагаскарския начин на живот и култура и преподавани от мадагаскарски инструктори;
• разширяване на достъпа на младежи с ниски доходи до средни учебни заведения.

До началото на май SDP се опитваше да прекрати студентската стачка на всяка цена; На 12 и 13 май 1972 г. правителството арестува няколкостотин студентски лидери и ги изпрати в Нуси Лава. Властите също затвориха училища и забраниха демонстрациите.

Нарастващата икономическа стагнация, отразена в недостиг на инвестиционен капитал, общ спад в жизнения стандарт и неуспех в постигането дори на скромни цели за развитие, допълнително подкопава позицията на правителството. Силите, отприщени от нарастващата икономическа криза, съчетани със студентските вълнения, създадоха опозиционен съюз. Работници, държавни служители, фермери и много безработни градски младежи от Антананариво се присъединиха към студентската стачка, която се разпространи в провинциите. Протестиращи подпалиха сградата на кметството и офисите на един от столичните френскоезични вестници.

Повратната точка идва на 13 май 1972 г., когато републиканските сили за сигурност (на френски: Force Républicaine de Sécurité, FRS) откриват огън по бунтовниците. В последвалото меле са убити между 15 и 40 души, а около 150 са ранени. Филиберт Циранана обяви извънредно положение и разпусна правителството си на 18 май, слагайки край на Първата република. След това той предава цялата власт на Националната армия под командването на генерал Габриел Раманантсуа. Националната армия запази строг политически неутралитет по време на кризата и нейната намеса за възстановяване на реда беше приветствана от протестиращи и опозиционни елементи.

Генерал Габриел Раманантсуа, президент на Мадагаскар орт 1972 до 1975г.

Военният режим на Раманантсуа не успява да реши нарастващите икономически и етнически проблеми и едва оцелява след опита за държавен преврат от 31 декември 1974 г. В опит да възстанови единството, Раманантсуа предаде властта на полковник Ричард Рацимандрава на 5 февруари 1975 г. Пет дни по-късно Рацимандрава е убит. Националната военна администрация е създадена, за да възстанови реда чрез обявяване на военно положение, стриктна цензура на политическото изразяване и прекратяване на дейността на всички политически партии.

Политическата криза на преходния период е разрешена на 15 юни 1975 г., когато Националната военна дирекция избира лейтенант-командир Дидие Рацирака за държавен глава и президент на новия управляващ орган, Върховния революционен съвет (SRC). Изборът на Рацирака разсея етническите притеснения, тъй като той беше от народа Котже, които принадлежат към етническата група Бецимисарака. Нещо повече, Рацирака, като ангажиран социалист, беше възприеман от военните си колеги като консенсусен кандидат, способен да обедини различните леви политически партии като AKFM и MONIMA, студентите, градските работници, селяните и въоръжените сили.

https://ru.wikipedia.org/wiki/Малагасийская_Республика

[Hatshepsut]

Демократична република Мадагаскар (1975-1992)

Демократична република Мадагаскар (Малага: Repoblika Demokratika Malagasy; френски: République démocratique de Madagascar) е социалистическа държава, съществувала в Мадагаскар от 1975 до 1992 г.

Три години след преврата от 30 декември 1975 г. страната е преименувана. Авангардът на мадагаскарската революция става управляваща партия. Гербът е заменен и е установен почти еднопартиен режим (Национален фронт за защита на революцията, състоящ се от 6 партии, водени от Авангарда на Мадагаскарската революция). Президентът на страната Дидие Рацирака установява близки отношения със СССР и Куба.

Дидие Рацирака

През 80-те години Мадагаскар, подобно на Съветския съюз, претърпява перестройка. През 1990 г. многопартийната политика е възстановена, а през 1991 г. антиправителствена демонстрация е разбита. През 1992 г. Алберт Зафи става новият президент на страната и страната започва процес на демократизация и пазарни реформи.

Втората република

Новият режим поема по пътя на социалистическата ориентация. Правителството започна да се справя с предизвикателствата на преодоляването на колониалното наследство и последиците от неоколониалното управление, за да укрепи политическата независимост и да постигне икономическа независимост. Възходът на Дидие Рацирака на власт е съпроводен с много радикални икономически и политически стъпки. На 17 юни 1975 г. банките и застрахователните компании са национализирани, а на 30 юни най-големите търговски, индустриални, транспортни и петролни компании преминават под държавен контрол. Междувременно се подготвя референдум, който трябваше да одобри новата конституция и Хартата на мадагаскарската социалистическа революция, която е платформата на Дидие Рацирака. Тя е публикувана през август 1975 г. и като цяло съдържа анализ на мадагаскарското общество и представлява дългосрочна програма за работа във всички области на държавната дейност, насочена към укрепване на националния суверенитет и икономическа независимост. Хартата официално потвърди социалистическата ориентация на Мадагаскар, определяйки програма за прилагане на прогресивни социално-икономически реформи.

Период на социалистическа ориентация

На национален референдум на 21 декември 1975 г. Дидие Рацирака е избран за президент за седемгодишен мандат, провъзгласявайки началото на Втората република Мадагаскар (Демократична република Мадагаскар). Ръководният принцип на администрацията на Рацирака е необходимостта от социалистическа ,,революция отгоре". По-специално, той се стреми да промени радикално мадагаскарското общество в съответствие с програмите и принципите, включени в Хартата на мадагаскарската социалистическа революция, популярно известна като ,,Червената книга" (мал. Boky Mena). Според този документ основната цел е да се изгради ,,ново общество", основано на социалистически принципи и управлявано от действията на ,,петте стълба на революцията" на Върховния революционен съвет (ВРС): селяни и работници, млади интелектуалци, жени и народни въоръжени сили.
Червената книга обяснява следното:

Социалистическата революция е единственият възможен избор за нас, за да постигнем бързо икономическо и културно развитие по автономен, хуманен и хармоничен начин.

Червената книга препоръчва нова външна политика, основана на принципа на необвързаност, децентрализация на управлението и стимулиране на икономическото развитие чрез внимателно планиране и вземане предвид на общественото мнение. Основните компоненти на програмата на Хартата, които трябваше да осигурят нейния успех, бяха националното единство, децентрализацията и социализмът. По-късно нарастващите икономически и политически трудности накараха лидерите първо постепенно да се отдалечат от пътя, заложен в Хартата, а след 1986 г. да го изоставят.

Няколко ранни политики, колективно приети от Дидие Рацирака и други членове на ВРС (Върховния революционен съвет), задават тона на ,,революцията отгоре". Първото голямо решение на ВРС беше да поеме контрола върху секторите на икономиката, собственост на Франция, под контрола на правителството. Тази ,,икономическа деколонизация" беше приветствана от националистите, които отдавна настояваха за икономическа и културна независимост от Франция. Правителството също премахна военното положение, но запази строга цензура в пресата. И накрая, ВРС нареди затварянето на управлявана от САЩ станция за сателитно проследяване на Земята като част от ангажимента си към международните отношения с необвързаните страни.

На референдум на 21 декември 1975 г. документът е одобрен с мнозинство от гласовете. Така Дадие Рацирака беше избран за президент на Демократична република Мадагаскар (както страната стана известна според новата конституция).

Политическата консолидация настъпи бързо след добавянето на десет цивилни към ВРС през януари 1976 г. Този акт бележи началото на гражданско-военно партньорство, тъй като съветът става по-представителен за основните политически тенденции и етническите общности в страната. Ядрото на Националния фронт за защита на революцията, сформиран през декември 1976 г., беше партията Авангард на мадагаскарската революция (Малгашки: Antokin'ny Revolisiona Malagasy, AREMA), създадена през март 1976 г. AREMA е създадена като правителствена партия, а Д. Рацирака става неин генерален секретар. Партията е основана на безплатна социална платформа, а клетките й са отворени в цялата страна. Дълги години тя служи като опора и ефективна сила за прилагане на политиката на президента Дидие Рацирака.

По време на социалистическото управление страната се сближава със СССР. Антизападният характер на новото правителство се изразява и във факта, че Мадагаскар пое курс към използване на съветска военна техника в своята армия, а френските военни бази бяха изтеглени от острова.

За разлика от еднопартийните държави, създадени от други африкански марксистки лидери, AREMA беше просто един (макар и най-влиятелният) член на коалиция от шест партии, обединени под егидата на Националния фронт за защита на революцията (на френски: Front National pour la Défense de la Révolution, FNDR). Членството в FNDR, необходимо за участие в изборния процес, беше обусловено от одобрението на партията на революционните принципи и програми, съдържащи се в Червената книга.

Дидие Рацирака и AREMA явно доминираха в политическата система. Например на парламентарните избори, проведени през март 1977 г., AREMA спечели 90% от 73 000 оспорвани места в 11 400 събрания. През юни 1977 г. Арема печели 220 от 232 места в изборите за шестте генерални събрания на провинциите и 112 от 137 места в Народното национално събрание. Тази тенденция към консолидация е най-ясно демонстрирана от Рацирака, който обявява своя кабинет през 1977 г., в който членовете на AREMA заемат 16 от 18-те министерски поста.

Въпреки това, по-малко от три години след идването си на власт, режимът на Рацирака е изправен пред растящо разочарование на населението. Още през септември 1977 г. в Антананариво избухнаха антиправителствени демонстрации поради остър недостиг на храна и основни стоки. Тази тенденция се засили, тъй като икономиката се влоши под тежестта на зле обмислени икономически политики, които постепенно централизираха държавния контрол върху ключови икономически сектори, включително банковото дело и селското стопанство. Дидие Рацирака показа използването на авторитарни тактики в отговор на нарастващата опозиция, като изпрати военни сили, за да потиснат несъгласието и да поддържат реда по време на студентските бунтове през май 1978 г. На икономическия фронт обаче Рацирака прегърна реформите на свободния пазар, изисквани от Международния валутен фонд (МВФ), за да осигури потока от чуждестранна помощ, който бе жизненоважен за поддържането на функционирането на икономиката. Докато прегръдката на авторитаризма от Рацирака осигури на враговете му политическо пушечно месо, неговите икономически реформи ги накараха да го обвинят в изоставяне на научния социализъм и също така отчуждиха традиционната му политическа база.

Резултатите от президентските избори при де факто еднопартийната система, преобладаваща в цялата Втора република, ясно показаха влошаването на политическото състояние на Рацирака. Широко разпространеният първоначален ентусиазъм към неговата социалистическа революция отгоре му спечели почти 95% от гласовете на гласовете на президентските избори през 1975 г., но подкрепата падна до 80% през 1982 г. и 63% през 1989 г.

1989 г. бележи особен поврат в историята. Падането на Берлинската стена бележи интелектуалната смърт на еднопартийното управление в Източна Европа и бившия СССР и по подобен начин промени изборната политика в Африка. В случая с Мадагаскар все по-гласовитите опозиционни партии осъдиха това, което те и международните наблюдатели видяха като широко разпространена измама на президентските избори през 1989 г., включително отказа на Дидие Рацирака да актуализира остарелите избирателни списъци, които изключваха младежките гласове срещу Рацирака и попълването на бюлетини в ненаблюдавани селски избирателни секции. Масовите демонстрации срещу встъпването в длъжност на Рацирака доведоха до жестоки сблъсъци в Антананариво, като официално бяха убити и ранени 75 души.

Народното недоволство срещу режима на Рацирака се засили на 10 август 1991 г., когато повече от 400 000 граждани мирно маршируваха до президентския дворец, за да свалят правителството на Рацирака и да установят нова многопартийна политическа система. Рацирака вече беше изправен пред икономика, опустошена от обща стачка, започнала през май, и разделени и размирни военни, чиято лоялност към него вече не можеше да се предполага. Когато президентската охрана откри огън по демонстранти, убивайки и ранявайки стотици, настъпи лидерска криза.

Крайният резултат от тези събития е съгласието на Рацирака на 31 октомври 1991 г. да подкрепи процеса на демократичен преход, кулминиращ в изготвянето на нова конституция и провеждането на свободни и честни многопартийни избори. Централният лидер на опозиционните сили и представител на етническата група Цимихети. Алберт Зафи изигра решаваща роля в този процес на преход и в крайна сметка стана първият президент на Третата република Мадагаскар. Лидерът на Комитета на живите сили (Komitet Vital Forces, известен като Forces of the Living), опозиционна група от 16 политически партии, която ръководи демонстрациите през 1991 г., Зафи също стана ръководител на това, което стана известно като Върховна държавна власт, преходното правителство, което споделя властта с режима на Рацирака по време на процеса на демократизация.

https://ru.wikipedia.org/wiki/Демократическая_Республика_Мадагаскар

[Hatshepsut]

Мадагаскар в края на ХХ и началото на ХХI век

Преход към Третата република

На национален референдум на 19 август 1992 г. новата конституция на Мадагаскар беше подкрепена от 75% от гласоподавателите. Базирана на политически плурализъм и демокрация, тя имаше за цел да осигури баланс между правомощията на президента и Народното събрание и отбеляза прехода към нов период в историята на страната, Третата република, официално наречена Република Мадагаскар. Първият тур на президентските избори се проведе на 25 ноември. Алберт Зафи спечели 46% от гласовете като кандидат на Force Vives, докато Рацирака, като лидер на новосъздадения си проправителствен фронт, Войнственото движение за мадагаскарски социализъм, спечели около 29% от гласовете. Останалите гласове бяха разпределени между много други кандидати. Тъй като никой от кандидатите не получи мнозинство от подадените гласове, се проведе втори тур на изборите между двамата лидери на 10 февруари 1993 г. Алберт Зафи спечели с почти 67% от гласовете.

В икономически аспект правителството на Алберт Зафи следва препоръките на МВФ и Световната банка (отричане на ролята на държавата в икономиката, първенство на смесена икономика с преобладаване на частната инициатива, парична реформа). Въпреки това икономическият спад, изострен от опустошителните циклони, продължи. Това нямаше как да не се отрази на обществено-политическата ситуация в страната. Във връзка с това МВФ и Световната банка спряха кредитирането на програмите за структурни корекции. Разочарованието от политиката на Алберт Зафи доведе до импийчмънта му от Националното събрание на 26 юли 1996 г. На президентските избори, проведени на 3 ноември 1996 г., Д. Рацирака победи А. Зафи с малка разлика (51% от гласовете срещу 49%).

Във вътрешната политика Дидие Рацирака предлага програма за хуманистично и екологично развитие в страната, провеждайки референдум на 15 март 1998 г., който одобрява изменение на конституцията, което напълно променя конституцията от 1992 г. с цел укрепване на президентската власт. Държавата се превърна от унитарна във федерална, с шест автономни провинции.

Трета Мадагаскарска република (1992-2010)

Третата република Мадагаскар, официално Република Мадагаскар (Малгашки: Repoblikan'i Madagasikaray, френски: République de Madagascar) е 18-годишен период в историята на Мадагаскар след падането на социалистическия режим през 1992 г.

Новият проект на конституция беше одобрен от 75% от гласоподавателите на национален референдум на 19 август 1992 г.

Първият тур на президентските избори в страната се проведе на 25 ноември. Кандидатът на Националния съюз за развитие и демокрация Алберт Зафи получи 46% от гласовете, докато лидерът на AREMA Дидие Рацирака получи приблизително 29% от гласовете. Останалите гласове бяха разпределени между много други кандидати. Тъй като нито един от кандидатите не получи мнозинство от подадените гласове, на 10 февруари 1993 г. се проведе втори тур на изборите между двамата лидери. В крайна сметка Алберт Зафи излезе победител, получавайки почти 67% от гласовете.

Третата република е официално обявена на 27 март 1993 г., когато Зафи полага клетва като президент. Победата беше допълнително затвърдена на изборите, проведени на 13 юни 1993 г., където 138 места в новосъздаденото Народно събрание бяха взети от коалицията "Силите на живота". Гласоподавателите проявиха слаба активност (около 30-40%), защото бяха призовани да гласуват за четвърти път за по-малко от година. Силите на Вивес и други съюзнически партии спечелиха 75 места. Тази коалиция даде ясно мнозинство на Алберт и му позволи да избере Франсис Равуни от Форс Вивес за министър-председател.

През втората половина на 1994 г. опияняващият оптимизъм, който съпровождаше този драматичен преход, донякъде намаля, тъй като новоизбраното демократично правителство беше изправено пред множество икономически и политически пречки. Към тези неприятности се добави и сравнително малък, но все пак неприятен политически проблем, свързан с отказа на Дидие Рацирака да напусне президентския дворец. Режимът на Алберт Зафи беше подложен на нарастващ икономически натиск от страна на МВФ и чуждестранни донори за прилагане на пазарни реформи, като намаляване на бюджетния дефицит и раздутата държавна служба, които не правят много за справяне с икономическите проблеми, пред които е изправена по-голямата част от населението на Мадагаскар. Зафи също бе изправен пред нарастващи разделения в рамките на своята управляваща коалиция, както и опозиционни групи, обикновено наричани "федералисти", търсещи по-голяма власт в провинциите (известни като "фаритани") при по-децентрализирано правителство.

В резултат на това през 1996 г. Алберт Зафи с импийчмънт е свален и Норберт Рацирахонана е назначен за временен президент за три месеца до следващите президентски избори. След това Дидие Рацирака беше преизбран на власт с платформа за децентрализация и икономическа реформа за втори мандат, който продължи от 1996 г. до 2001 г.

Марк Раваломанана

Президентските избори през 2001 г., спечелени от кмета на Антананариво Марк Раваломанана, предизвикаха седеммесечно противопоставяне през 2002 г. между поддръжниците на Раваломанана и Рацирака. Отрицателното икономическо въздействие на политическата криза постепенно беше преодоляно от прогресивните икономически и политически политики на Раваломанана, които насърчаваха инвестициите в образованието и екотуризма, насърчаваха преките чуждестранни инвестиции и развиваха търговски партньорства както на регионално, така и на международно ниво. Под негово ръководство националният БВП нарастваше средно със 7% годишно. През втората половина на втория си мандат Раваломанана беше критикуван от местни и международни наблюдатели, които го обвиниха в нарастващ авторитаризъм и корупция.

Андри Раджоелина

В началото на 2009 г. опозиционният лидер и кмет на Антананариво Андри Раджоелина ръководи движение, което свали Марк Раваломанана от власт в противоконституционен процес, широко осъден като държавен преврат. През март 2009 г. Раджоелина беше обявен от Върховния съд за президент на Върховния преходен орган, временният управляващ орган, отговорен за придвижването на страната към президентски избори. През 2010 г. чрез референдум беше приета нова конституция, която създаде Четвъртата република, запазвайки демократичната многопартийна структура, установена в предишната конституция.

Четвърта Мадагаскарска република

Партията на Раваломанана Тиако I Мадагасикара постигна огромен изборен успех през декември 2001 г. и той оцеля след опита за преврат през януари 2003 г. Той използва мандата си, за да работи в тясно сътрудничество с МВФ и Световната банка за реформиране на икономиката, за прекратяване на корупцията и за реализиране на потенциала на страната. Рацирака беше съден (задочно) за присвояване (властите го обвиниха, че е взел със себе си в изгнание 8 милиона долара държавни пари) и съдът го осъди на десет години тежък труд.

На Раваломанана се приписва подобряването на инфраструктурата на страната, като пътищата, заедно с подобряването на образованието и здравеопазването, но бе изправен пред критики за липсата на напредък срещу бедността; твърди се, че покупателната способност е намаляла по време на неговото управление. На 18 ноември 2006 г. неговият самолет беше принуден да се отклони от столицата на Мадагаскар по време на връщане от Европа след съобщения за преврат в Антананариво и стрелба близо до летището; обаче този предполагаем опит за преврат беше неуспешен.

Раваломанана се кандидатира за втори мандат на президентските избори, проведени на 3 декември 2006 г. Според официалните резултати той печели изборите с 54,79% от гласовете на първия тур; най-добрите му резултати са в провинция Антананариво, където получава подкрепата на 75,39% от гласоподавателите. Той положи клетва за втория си мандат на 19 януари 2007 г.

Раваломанана разпусна Националното събрание през юли 2007 г., преди края на неговия мандат, след конституционен референдум по-рано през годината. Раваломанана каза, че трябва да се проведат нови избори, така че Народното събрание да отрази промените, направени на този референдум.

Той се включи в политическо противопоставяне, след като затвори телевизионната станция, принадлежаща на кмета на Антананариво Андри Раджоелина. През януари 2009 г. протестите, които след това се превърнаха в насилие, бяха организирани и ръководени от Андри Раджоелина, кмет на столицата Антананариво и виден противник на президента Раваломанана.

Ситуацията се промени фундаментално на 10 март 2009 г., когато армейските лидери принудиха наскоро назначения министър на отбраната да подаде оставка (предишният беше решил да подаде оставка след убийствата от президентската охрана на 7 февруари 2009 г.). Те също така обявиха, че са дали на опонентите 72 часа за диалог и намиране на решение на кризата, преди да предприемат по-нататъшни действия. Този ход дойде, след като лидерите на основния военен лагер обявиха ден по-рано, че повече няма да изпълняват заповеди, идващи от президентството, тъй като тяхно задължение е да защитават хората, а не да ги потискат, както са направили групи от военните през последните няколко дни.

На 16 март 2009 г. армията превзе президентския дворец в центъра на Антананариво. Раваломанана не е бил в двореца по това време. Той подаде оставката си на армията, която след това реши да предаде властта на неговия яростен политически съперник Андри Раджоелина. Вторият тур на отложените президентски избори се проведе през декември 2013 г. и резултатите бяха обявени през януари 2014 г. Победителят и следващият президент беше Хери Раджаонаримампианина. Той беше подкрепен от Раджоелина, който ръководи преврата през 2009 г. и все още беше много влиятелна политическа фигура.

През 2018 г. първият тур на президентските избори се проведе на 7 ноември, а вторият тур се проведе на 10 декември. Трима бивши президенти и последният президент бяха основните кандидати на изборите. Бившият президент Андри Радоелина спечели втория тур на изборите. Преди това той беше президент от 2009 до 2014 г. Бившият президент Марк Раваломанана загуби втория тур и не прие резултатите поради обвинения в измама. Раваломанана беше президент от 2002 до 2009 г. Последният президент Хери Раджаонаримампианина получи много скромна подкрепа на първия тур. През януари 2019 г. Върховният конституционен съд обяви Раджоелина за победител в изборите и нов президент.

През 2019 г. епидемия от морбили уби 1200 души.

През 2021 г. най-тежката суша в Мадагаскар от 40 години насам остави над един милион души в Южен Мадагаскар в хранителна несигурност. Това принуди хиляди хора да напуснат домовете си, за да търсят храна.

През ноември 2023 г. Андри Раджоелина беше преизбран за нов мандат с 58,95% от гласовете на първия тур на изборите. Избирателната активност беше 46,36%, най-ниската на президентски избори в историята на страната.

https://ru.wikipedia.org/wiki/Демократическая Республика Мадагаскар

https://ru.wikipedia.org/wiki/Третья Республика Мадагаскар

https://en.wikipedia.org/wiki/History_of_Madagascar Independence

[Panzerfaust]

Марк Раваломанана

Андри Раджоелина

Управляващата им класа са почти чисти австронезийци, без особени негроидни примеси, докато колкото по-надолу по социалната стълбица се слиза, толкова повече негроидни черти има.

[Hatshepsut]

Антананариву

Антананарѝву (на малгашки: Antananarivo – ,,Град на хиляда") е столицата и най-големият град на Мадагаскар. Административен център е на провинция Антананариву.

География

Намира се в централната част на острова, на надморска височина около 1500 м. Антананариву е най-големият град в страната с население 1 275 207 души (преброяване, 2018).

История

Селището е основано около 1625 г. Става столица на царството на мерина през 1797 г. Завладените от цар Радама I територии правят Антананариву столица на почти цял Мадагаскар.

Войски на Франция завладяват града и той става част от протектората Мадагаскар през 1895 г.

Днес

Антананариву е комуникационен, икономически и административен център на страната. В него се произвеждат хранителни продукти, цигари и текстилни изделия.

В града се намират Мадагаскарският университет и Колежът ,,Рурал Дамбатоб".

https://bg.wikipedia.org/wiki/Антананариву


Антананариво е официалното съвременно наименование на столицата на Мадагаскар. Наричали я Тана в колонизаторските времена. Така и останала в народната памет, а и по-кратко все пак. Та, местните си знаят столицата си именно като ,,Тана".

И ако се върнем назад в историята, не винаги Антананариво е бил столица на острова. И не винаги се е наричал така. А причината е, че не винаги е съществувала една единствена държава на него. Множество племена, организирани в множество кралства, деляли територията му. Доста по-късно бил създаден градът  Антананариво  и то като  столица на хората от народността Мерина.

А съществувало преди това на същото място селище  под друго име, а именно Аналаманга (Analamanga). ,,Синя гора" означавало наименованието на диалекта на централните планини на мадагаскарския език. Синьото пък било символ на красотата. Та, може да се преведе наименованието на старото селище и като ,,красива гора".  Създаден бил Analamanga  от общността на хората Вазимба (Vazimba), които били и първите обитатели на острова според останалата устна история.

По-късно на същото място дошъл от югоизточното крайбрежие крал Андрианяка (Andrianjaka)-(1612–1630), заедно с хората си от общността Мерина. Харесало му мястото за столица. И разположил гарнизон от 1 000 войници, за да превземат и охраняват успешно мястото. И успял да изгони жителите на общността Вазимба от село Аналаманга. И основал на негово място град. А се случило това според устната история, около 1610 г. Тогава и провъзгласил кралят град Аналаманга за своя столица.

Възкачил се след това в историята на трона в Аналаманга крал Андриамасинавалона (Andriamasinavalona  (1675–1710). Той и преименувал града на ,,Антананариво". ,,Град на хилядата" означавало наименованието (,,Танана" – град и ,,Риво"- 1 000). А му го дал кралят  в чест на войниците на предшественика си, крал Андрианяка. Именно 1 000 били те. И именно те и превзели градът някога.

А изграден е днес градът на огромна площ.

,,До края на  управлението на крал Андриамасинавалона, до 1710 г. градът служил като столица на Кралство Имерина. Разделило се след това кралство Имерина  на четири враждуващи квадранта. А Антананариво станал столица на южния квадрант. Така било  до 1794 г., когато крал Андрианампоинимерина от Амбохиманга превзел провинцията и я възстановил като столица на обединеното кралство Имерина, поставяйки съседните етнически групи под контрола на хората Мерина. Тези завоевания продължили при сина му Радама I , който в крайна сметка контролирал над две трети от острова, заради което той бил смятан за крал на Мадагаскар от европейските дипломати."

Антананариво останал столица на острова, когато обединеният Мадагаскар бил колонизиран от французите през 1897 г. Именно те му дали далеч по-краткото ноименование Тана.

Останал столица Антананариво  и след обявяването на независимостта на Мадагаскар през 1960 г. Тогава и върнали местните старото му дълго наименование. И се превърнал в най-големия град на островната държава.

Няколко езера влизат в територията на столицата.

Сред тях бе и езерото Ануси (Anosy lake). Изградено било някога за генериране на хидравлична енергия за промишленото производство.  И почти в самия център на големия град разлива водите си, като същинско водно сърце. Така го приемали древните и изградили над него стария кралски дворцов комплекс. Така го приемат и днешните столичани. И го превърнали в любимо място за посещение. А в центъра на централното езеро издигнали паметник на участниците в двете световни войни.

Намира се градът на 1 280 м надморска височина в центъра на острова. Тази височина го дарила с титлата ,,най -високата национална столица по надморска височина сред островните държави". Тази височина спомогнала и за особения климат на столицата. А се характеризира той с преобладаващо облачно и дъждовно време. Може в останалата част на острова да грее слънце и да мори влажна жега, в столицата е хладно и дъждовно. И го изпитахме на свой гръб и ние.

Върху  няколко хълма се простират жилищните му постройки.

Върху един от хълмовете били концентрирани някога колонизаторските постройки на французите. И като забележителност го показват малгашите на гостите си.

Почти на самия връх бе действащото кметство на Антананариво.

В подножието на хълма бе и старата сграда на съда. Изградена в стила на античните гръцки сгради, в нея се осъществявало някога съдопроизводството. И честичко на смърт осъждали виновните. При това престъпленията, за които се предвиждало смъртното наказание започвали от кражба. А се изпълнявало наказанието или чрез приемане на отрова, или чрез отрязване на главата на осъдения. И не свършвало с това наказанието. Виновният умъртвявали, а семейството му превръщали в роби.

Твърде жестоко ми се стори за нашите разбирания. Но такива били хората някога. Сурови и категорични.

На самия връх на хълма бяха изградени няколко църкви. И почти  всички християнски разклонения били обхванати. Имало и католическа, и англиканска, и протестантска.

А в подножието му бе изграден Булевардът на независимостта (Avenue de l'Indépendance) . В района бяха раположени и Президентството, и Националното събрание, и Сенатът,  и Върховният съд.

В централната част на града се намирали цели 21 дипломатически мисии и централите на много национални и международни фирми и неправителствени организации. А сградите на университети, нощни клубове, места за изкуство и медицински услуги били повече от всеки друг град на острова.

Населението на столицата наброявало около 1 300 000 жители. А заедно с околните градски райони достигало до 3 000 000. При това имало представители на всичките осемнадесет мадагаскарски етнически групи. Прибавяли се към тях и жители от китайски, индийски, европейски и друг произход.

https://patilanec.com/antananarivo-stolitsata-na-madagaskar/

[Hatshepsut]

Малгашки език и писменост


Карта на мадагаскарските диалекти

Малгашкият език е австронезийски език, говорен от около 18,8 млн. души в Мадагаскар.

История

Малгашкият език не е свързан с близките африкански езици. Той е най-западният от малайско-полинезийските езици, принадлежащи към австронезийското семейство. Този факт е установен още през ХVІІІ в. Малгашкият език е родствен на езиците в Индонезия, Малайзия и Филипините. Най-близки до него са езиците, разпространени на остров Борнео. Базовата лексика на малгашкия език съвпада с лексиката на езика ма`анян в района на река Барито на юг от Борнео. Това означава, че Мадагаскар е бил заселен с преселници именно оттам. Не е установена причината за тази колонизация. По-късно индонезийските преселници се смесват с такива от Източна Африка и с араби.

В малгашкия език има заемки от езиците банту, суахили и арабски, а също така и от френски (в миналото език на колониалното правителство на Мадагаскар) и от английски (на който през XVІІІ век са говорели пиратите, чиито бази са били на острова) Езикът има писмена литература от ХV век и богата традиция на устни поетически предания и легенди.

Ортография

От 1823 г. езикът има писменост на основата на латинската азбука. До този период е използвана арабската писменост в магическите и астрологическите текстове. Ортфографията се базира на фонетични принципи с някои изключения. Буква i в края на думата се заменя с y, а буква о се чете като /u/.

Азбуката се състои от 21 букви: a, b, d, e, f, g, h, i, j, k, l, m, n, o, p, r, s, t, v, y, z.

Използват се също така диакритически знаци, обаче тяхното използване не е стандартизирано. Така че за обозначението на ударение може произволно да се използват знаците за ,,остро ударение", ,,надбуквено двоеточие" и т.н., последният знак наред с тилдата при поставянето ѝ над буква n, я превръща във веларната сонорна ŋ. Циркумфлексът се съхранява в ортографията на думите, заимствани от френския език.

Ударение

За малгашкия език е характерно динамичното ударение с елементи на количествено ударение. В много сложните думи, ударението пада (като правило) на предпоследната сричка (mòra, karàma, farafàra), а в думите, завършващи на -ka, -tra, -na на третата сричка от края. В производните и заимствани думи ударението може да пада и на други срички: ôperà.

Понякога ударението може да играе смислово-различителна роля:

vòvo ,,риба-капан" – vovò ,,лай на куче"
gàga ,,удивен" – gagà ,,удивявам се"

https://bg.wikipedia.org/wiki/Малгашки език


Maлгашка писменост

Първоначална малгашка писменост, базирана на арабските букви


Съвременната малгашка азбука, базирана на латиницата

Произношение


WIKITONGUES: Miarisoa speaking Mala

https://www.omniglot.com/writing/malagasy.htm

[Hatshepsut]

Мадагаскарска култура

Традиционна култура

Всяка от многото етнически подгрупи в Мадагаскар се придържа към свой собствен набор от вярвания, практики и начини на живот, които исторически са допринесли за тяхната уникална идентичност. Съществуват обаче редица основни културни характеристики, които са общи за целия остров, създавайки силно единна мадагаскарска културна идентичност. В допълнение към общия език и споделените традиционни религиозни вярвания около бог-създател и почитането на предците, традиционният мадагаскарски мироглед е оформен от ценности, които наблягат на fihavanana (солидарност), vintana (съдба), tody (карма) и hasina, свещена жизнена сила, с която традиционните общности вярват, че са пропити и която по този начин легитимира авторитетни фигури в общността или семейството. Други културни елементи, често срещани на целия остров, включват практиката на мъжко обрязване; силни роднински връзки; широко разпространена вяра в силата на магията, гадателите, астрологията и врачките; и традиционно разделение на социалните класи на благородници, обикновени хора и роби.

Въпреки че социалните касти вече не са законно признати, кастовата принадлежност на предците често продължава да влияе върху социалния статус, икономическите възможности и ролите в общността. Мадагаскарците традиционно се допитват до Mpanandro (,,Създателите на дните"), за да определят най-благоприятните дни за важни събития като сватби или фамадихана - традиционна астрологична система, въведена от арабите. По подобен начин благородниците на много мадагаскарски общности в предколониалния период обикновено са наемали съветници, известни като ombiasy (от olona-be-hasina, ,,човек с много добродетел") от югоизточната етническа група Antemoro, които проследяват своето потекло до ранните сомалийски заселници.

Валиха

Разнообразният произход на мадагаскарската култура е очевиден в нейните осезаеми изрази. Най-емблематичният инструмент на Мадагаскар, валиха, е цитра от бамбукова тръба, пренесена в Мадагаскар от ранните заселници от южната част на Борнео, и е много подобна по форма на тези, открити днес в Индонезия и Филипините. Традиционните къщи в Мадагаскар също са подобни на тези в южната част на Борнео по отношение на символика и конструкция, включващи правоъгълно оформление с остър покрив и централен опорен стълб.

Мадагаскарска гробница

 Отразявайки широко разпространеното почитане на предците, гробниците са културно значими в много региони и често са изграждани от по-издръжлив материал, обикновено камък, и показват по-сложна украса от къщите на живите. Производството и тъкането на коприна могат да бъдат проследени до най-ранните заселници на острова, а националната рокля на Мадагаскар, тъканата ламба, се е превърнала в разнообразно и изискано изкуство.

Ламба

Културното влияние на Югоизточна Азия е очевидно и в мадагаскарската кухня, в която оризът се консумира на всяко хранене, обикновено придружен от ароматни зеленчукови или месни ястия. Африканското влияние се отразява в свещеното значение на говедата зебу и тяхното въплъщение на богатството на собственика им, традиции, произхождащи от африканския континент. Краденето на едър рогат добитък, първоначално обред на инициация за млади мъже в равнинните райони на Мадагаскар, където се отглеждат най-големите стада говеда, се е превърнало в опасно и понякога смъртоносно престъпно начинание, тъй като пастирите от югозапада се опитват да защитят добитъка си с традиционни копия срещу все по-въоръжени професионални ловци.

Литература, музика, изкуства

В Мадагаскар се е развило голямо разнообразие от устна и писмена литература. Една от най-важните художествени традиции на острова е ораторското изкуство, изразено във формите на hainteny (поезия), kabary (публичен дискурс) и ohabolana (поговорки).  Една епична поема, илюстрираща тези традиции, Ибония, се е предавала през вековете в няколко различни форми из целия остров и предлага вникване в разнообразните митологии и вярвания на традиционните мадагаскарски общности. Тази традиция е продължена през 20-ти век от артисти като Жан-Жозеф Рабеаривело, който се смята за първия модерен поет в Африка и Ели Раджаонарисон, пример за новата вълна на мадагаскарската поезия. Мадагаскар също така е развил богато музикално наследство, въплътено в десетки регионални музикални жанрове като крайбрежните салеги или високопланинските хирагаси, които оживяват селските събирания, местните танцови площадки и националните предавания в ефир. Мадагаскар също има нарастваща култура на класическа музика, насърчавана чрез младежки академии, организации и оркестри, които насърчават участието на младите хора в класическата музика.

Танцьор Хирагаси

Пластичните изкуства също са широко разпространени из целия остров. В допълнение към традицията на тъкане на коприна и производство на ламба, тъкането на рафия и други местни растителни материали е използвано за създаване на широк спектър от практични артикули като постелки, кошници, портмонета и шапки.

Тъкани Ламба

 Дърворезбата е силно развита форма на изкуство с различни регионални стилове, очевидни в декорацията на парапети на балкони и други архитектурни елементи. Скулпторите създават разнообразни мебели и предмети за бита, погребални колони и дървени скулптури, много от които се произвеждат за туристическия пазар. Декоративните и функционални дървообработващи традиции на хората от Зафиманири от централните планини бяха включени в списъка на ЮНЕСКО за нематериално културно наследство през 2008 г.

Сред хората от Antaimoro, производството на хартия, вградена с цветя и други декоративни естествени материали, е отдавна установена традиция, която общността е започнала да предлага на пазара на екотуристите. Бродерията и теглените конци (мережка) се извършват на ръка, за да се произвеждат дрехи, както и покривки и други домашни текстилни изделия за продажба на местните занаятчийски пазари.

Мережка

 Мадагаскарски художници като Madame Zo са включили текстилните традиции на Мадагаскар директно в работата си. Малък, но нарастващ брой галерии за изящни изкуства в Антананариво и няколко други градски района предлагат картини на местни художници, а годишните арт събития, като изложбата на открито Hosotra в столицата, допринасят за продължаващото развитие на изящните изкуства в Мадагаскар.

Спорт

Ръкопашен бой Мораинги

Редица традиционни забавления са се появили в Мадагаскар. Moraingy, вид ръкопашен бой, е популярен зрителски спорт в крайбрежните региони. Традиционно се практикува от мъже, но наскоро и жените започнаха да участват. Борбата с говеда зебу, която се нарича савика или толон-омби, също се практикува в много региони. В допълнение към спорта се играе голямо разнообразие от игри. Сред най-емблематичните е fanorona, настолна игра, широко разпространена в планинските региони. Според народната легенда наследяването на крал Андрианяка след неговия баща Раламбо е отчасти резултат от манията, която по-големият брат на Андрианяка може да е имал да играе фанорона в ущърб на другите си отговорности.

Западните развлекателни игри бяха въведени в Мадагаскар през последните два века. Ръгби се счита за национален спорт на Мадагаскар. Футболът също е популярен. Мадагаскар създаде световен шампион по петанк, френска игра, подобна на боулинг, която се играе широко в градските райони и в планините. Училищните програми по лека атлетика обикновено включват футбол, лека атлетика, джудо, бокс, женски баскетбол и женски тенис. Мадагаскар изпрати първите си състезатели на Олимпийските игри през 1964 г. и също се състезава в Африканските игри. Скаутството е представено в Мадагаскар от собствена местна федерация от три скаутски клуба. Членството през 2011 г. се оценява на 14 905 души.

https://en.wikipedia.org/wiki/Madagascar Culture

[Hatshepsut]

Мадагаскарска кухня


Риба, сушена на слънце в Мадагаскар

Общ преглед

Мадагаскарската кухня (малага: Sakafo malagasy, френски: Cuisine malgache) съчетава многото разнообразни кулинарни традиции на остров Мадагаскар, разположен в Индийския океан. Храната, която се яде в Мадагаскар, отразява кулинарните влияния на мигранти от Югоизточна Азия, Африка, Индия, Китай и Европа, които са се заселили на острова в различни периоди от изследването му от мореплаватели от Борнео между 100 и 500 г. сл. н. е. Оризът, основната храна на малгашката диета, е бил култивиран от тези ранни заселници заедно с грудки и други традиционни южноазиатски култури.

Диетата е допълнена от лов на дивеч, което допринася за постепенното изчезване на представители на островната мегафауна - както бозайници, така и птици. Говеждото по-късно е добавено към хранителните доставки под формата на месо от зебу, което е донесено в Мадагаскар от източноафрикански мигранти, които започват да пристигат около 1000 г. сл. н. е. Търговията с арабски и индийски търговци и участието чрез европейски търговци в трансатлантическата търговия обогатяват кулинарните традиции на острова, въвеждайки много нови плодове, зеленчуци и подправки.

Основното ястие на съвременната мадагаскарска кухня почти на целия остров е оризът, поднесен с някаква гарнитура; На официалния диалект на мадагаскарския език оризът се нарича vary, а гарнитурата се нарича laoka. Лаoka се предлага в различни варианти и може да се направи от растителни или животински протеини и обикновено включва сос, ароматизиран със съставки като джинджифил, лук, чесън, ванилия, сол, къри и по-рядко други подправки или билки. В някои сухи райони в южната и западната част на острова скотовъдните семейства заменят ориза в диетата си с царевица, маниока или извара, направена от ферментирало мляко от зебу. Из целия остров се предлага голямо разнообразие от солени и сладки пържени, както и различни улични храни и много видове плодове, характерни за тропическия и умерен климат. Местните напитки включват плодови сокове, кафе, билкови чайове и обикновен чай, докато алкохолните напитки включват ром, вино и бира.

Гамата от ястия, консумирани в Мадагаскар в началото на 21 век, дава представа за богатата история на острова и многообразието на народите, които сега го населяват. Мадагаскарската храна варира от прости традиционни ястия, запазени от времето на първите заселници, до сложни ястия, сервирани на монарсите на Кралство Имерина, което управлява почти целия Мадагаскар през 19 век. Докато класическата местна кухня все още разчита на ориз и гарнитура, много други храни и хранителни комбинации са въведени през последните 100 години от френските колонизатори и мигранти от Индия и Китай. В резултат на това мадагаскарската кухня остава традиционна, но в същото време е обект на културни влияния отвън.

История на мадагаскарската кухня

Развитието на мадагасгарската кухня може да се раздели на 4 етапа:

1. До 1650 г.
Първите заселници на острова са носели в канутата си хранителни запаси, които са включвали ориз, банани, захарна тръстика, сладки картофи и други кореноплодни, кокосови орехи, захарна тръстика, джинджифил, а според някои изследователи дори пилета и прасета. Първата концентрирана общност от заселници се е намирала по югоизточните брегове на острова. След пристигането си те са изпозвали "тави" (tavy, техника за освобождаване на място за земеделски насаждения чрез изсичане и изгаряне на гори) за да разчистят девствената крайбрежна джунгла. Освен това събирали мед, плодове, гъби, насекоми, ларви, птичи и крокодилски яйца, ядливи растения и корени.

Ловът е бил друг от основните има начини за препитание, като основна плячка са били жаби, змии, гущери, таралежи, костенурки, диви прасета, птици и лемури. Заселниците са заварили и големи популации от мадагаскарската мегафауна, включваща гигантски лемури, слонски птици (Aepyornis maximus), фоса (вид хищник) и мадагаскарски хипопотами. Въпреки че има няколко теории за изчезването на мадагаскарската мегафауна доказателствата сочат, че именно ловът и унищожаването на естествения хабитат на тези животни са ключовите фактори, довели до изчезването им.

С увеличаването на площите на горите, унищожени чрез "тави" се увеличавали и земеделските земи. Около 600 г. от н.е. част от заселниците се придвижили навътре в острова и започнали да разчистват горите от централните планински райони. Оризът се отглеждал на сухи площи и добивите били ниски. Отглеждането на ориз на наводнени площи било използвано за пръв път от племето Бетсилео в южните планински райони, около 1600 г. от н.е. През следващия век терасираните земеделски площи заели Централен Мадагаскар, а от джунглата не останало почти нищо. Мястото на девствените гори заели селища заобиколени от оризови и други плантации, които са се простирали максумум на ,,един ден път пеша", а след тях се простирали обширни полета с трева.

Оризови плантации в Мадагаскар

Около 1000 г. от н.е. африканските заселници донасят в Мадагаскар зебу (вид крава), кози, сорго, фъстъци и други храни. Тъй като зебутата са били показател за богатство в Източна Африка, а впоследствие и в Мадагаскар, те много рядко са били използвани за храна. Обикновено това е ставало след ритуалното им жертвоприношение по време на духовни церемонии, като погребенията. Млякото и изварата, получени от тях обаче, заемат важно място в тогавашната кухня. Кравите са били отглеждани на големи стада в южните и западни части на острова. От отделили се от стадата крави се е създала голяма популация от диви зебу в планинските райони.

Храната обикновено се приготвяла чрез варене, печене на огън или печене върху нагорещени камъни или въглени. Ферментацията също била използвана за приготвяне на извара, за извличане на аромати от определени изсушени или пресни грудки, както и за производството на алкохолни напитки от мед, сок от захарна тръстика или други местни растения. Изсушаването, опушването и осоляването на храната са изполвани за запазването на най-различни храни, за транспортиране, търговия или бъдеща консумация.

През XVI в. се появили кралствата Сакалава – по западното крайбрежие и Мерина – в централните и северни райони. Владетелите на Мерина празнували нова година с церемония, наречена Кралска баня. За тази церемония се приготвяло специално ястие, наречено jaka, което се приготвя като телешко месо като се слага в керамичен съд, запечатва се със сланина и се заравя под земята за една година, така че да бъде готово за празненството на следващата година. За десерт се е сервирало ястие от варен в мляко ориз, поръсен с мед – tatao. Според преданията цар Раламбо (управлявал между 1575 – 1612 г.) е въвел тези кулинарни традиции. Бащата на Раламбо – цар Андриаманело е създател на брачната традиция vodiondry (в превод ,,бут на овца"), според която младоженецът предлага двата задни бута на родителите на бъдещата булка по време на годежа. Тази традиция присъства и в съвременните мадагаскарски годежи, само че сега на бъдещите роднини се предлагат символични суми вместо храна.

2. От 1650 г. до 1800 г.
С развитието на трансатлантическата търговия с роби се увеличила и търговията, включително и на храни, и на мадагаскарските пристанища. През 1698 г. търговски кораб спрял в Мадагаскар по пътя си към Американските колонии и натоварил мадагаскарски ориз. След това го откарал до Чарлстън, Южна Каролина, където той съвсем скоро се превърнал в една от основните експортни стоки на Американския юг.

По това време в страната се появили множество нови видове храни. От Америките пристигнали картофи, домати, царевица, фъстъци, тютюн, боб; от близкия остров Реюнион се появила маниоката. Всички тези растения първо били отглеждани само в близките до пристанищата райони, но бързо се разпространили из целия остров. По същия начин цитрусовите плодове (лимони, лайм, портокали...), които моряците носели, за да се предпазят от скорбут по време на дългите плавания, първоначално са били разпространени само около пристанищата.

Появата на индийската смокиня (Opuntia ficus-indica), наричана в Южен Мадагаскар ,,sakafon-drano" (водна храна), през 1769 г. оказва голямо влияние върху южната част на острова, където тя се превръща в основна хранителна съставка за племената Махафали и Бара. Изяждането на 6 от плодовете на кактуса засища жаждата за целия ден, а след като се махнат бодлите, кактусът става за храна на кравите зебу. Това води до по-уседнал начин на живот на племената и спомага за увеличаване на броя на добитъка.

3. От 1800 г. - 1896 г.
След като XVII в. като цяло е белязан от увеличаване на броя на населението в централните планински райони и последователните вълни от глад, които са породени от честите войни между различните племена в Мерина, в началото на XIX в. цар Андрианампоинимерина успял да обедини враждуващите племена под свое командване. След това използвал роби и принудителен труд (налаган на тези, които нямат материалната възможност да си платят налозите), за да се обработват оризовите полета около столицата Антананариво, осигурявайки по този начин редовни реколти от ориз, които били достатъчни за изхранване на цялото население и за износ и търговия с останалите части на острова. На специални тържища били търгувани солени и сушени риби и меса, плодове, сушени царевица и маниока сол и др. Синът на Андрианампоинимерина – Радама I, успял да обедини под своя власт почти целия остров, създавайки Кралство Мадагаскар, което просъществувало до колонизирането му от французите през 1896 г.

По това време се развила и кухнята в крайбрежните райони. Пътешественици разказват, че минавайки през Ил Сент-Мари (остров до източния бряг на Мадагаскар) са яли ястия, приготвени с къри и са пили чай и кафе. Това показва, че тези храни са се появили в региона в този период, а може би дори и по-рано.

През XIX в. са създадени плантации за отглеждането на продукти, предназначени за износ, основно за Великобритания и Франция. Започва да се отглежда карамфил, силно се увеличава производството на кокосови орехи, за производство на масло. Кафето, което дотогава се е отглеждало предимно за домашна употреба, също започва да се отглежда на големи площи за износ. През 1840 г. в джунглите в източната част на острова започва отглеждането на ванилия, която впоследствие ще се превърне в една от най-важните стоки за износ. Ръчното опрашване – ключово за високи добиви на ванилия – започва да се практикува 30 години по-късно.

Местна жена продава ванилия

По време на кралските празници се е приготвяло hanim-pito loha. Това е седемстепенно меню от най-хубавите ястия в кралството. Това били: voanjobori (вид фъстък), amalona (змиорка), vorivorinkena (телешко шкембе), ravitoto (настъргани листа от маниока), vorontsiloza (пуйка), всяко едно, сготвено със свинско и най-често джинджифил, чесън, лук и домати; списъкът се допълва от romazava (телешка яхния със зелени листа) и varanga (накъсано телешко печено). Колонизирането на Мадагаскар слага край на тези пищни празници, но традициите на тази елегантна кухня се запазват и тези ястия се сервират и до днес.

4. От 1896 г. – наши дни
Френското колониално управление донася много иновации в местната кухня, както и нови, френски имена на част от храните. Багетите стават много популярни, както и много от френските сладкиши и десерти. Французите правят плантации за отглеждане на много нови плодове, зеленчуци и добитък. Започва износ на чай, кафе, ванилия, кокосово масло и подправки. Кокосовото масло става важна част от кухнята в крайбрежните региони, а ванилията - в сосовете към приготвянето на домашни птици и морски дарове.

Първата голяма миграция на китайци в Мадагаскар е в началото на XX в., когато губернаторът ген. Жозеф Галиени иска 3000 китайски работници за построяването на железопътната линия Антананариво – Тоамасина. Китайските имигранти донасят множество нови ястия (пържен ориз, китайска супа с юфка, пържена юфка, пържени яйчени ролца и др.), които стават част от местната кухня особено в регионите с големи китайски общности. По същото време около търговските пристанища в северозападната част на острова се формират големи общности от индийски търговци, които популяризират голяма част от индийските ястия като къри и биряни. Индийските самосас скоро стават популярна улична храна в повечето части на Мадагаскар, познати и като tsaki telozoro (триъгълен снакс).

Въпреки че като цяло френските нововъведения обогатяват мадагаскарската кухня, не всички са били особено успешни. Откакто Конт Долиси дьо Модав донася индийската смокиня през XVIII в., животът на хората в южните части на острова става силно зависим от нея. През 1925 г. обаче френски колонист от югозападния град Толиара внася кохинил (паразит по опунциевите кактуси), за да се отърве от кактусите в имението си. Само за 5 години паразитът унищожава практически всички кактуси в южната част на страната, водейки до ,,Големия глад от 1930-31". Въпреки че населението се справя със ситуацията, периодът на глад все още се споменава, като времето, по което техният традиционен начин на живот е бил променен от идването на чужденци по техните земи.

След като Мадагаскар става независим през 1960 г., местната кухня се връща към разнообразните културни и исторически влияния. Оризът става основна съставка на ястията в цялата страна, с изключение на сухите южни и западни райони. Храните, които се сервират към ориза, са различни в отделните региони и зависят от наличието на продукти и местните култури. Извън дома мадагаскарска храна може да се яде както в най-обикновени крайпътни заведения за ядене на крак, така и в ресторантчета, където може да се седне. По улиците амбулантни търговци също продават най-различни неща за ядене. В скъпите ресторанти се предлага голям избор от чуждестранни и мадагаскарски ястия, използвайки френските и другите чуждестранни влияния в приготвянето на храната, използваните продукти и сервирането.

,,Добавките" сервирани към ориза (laoka) най-често са с някакъв сос: в планиинските райони, в общия случай, той е на базата на доматите, докато в крайбрежните зони се използва мляко от кокосов орех. В сухите южни и западни райони във вегетарианските ястия, често се добавя прясно или ферментурало мляко от зебу.

Свинско месо с ориз

Лаока (Laoka) са много разнообразни и могат да включват най-различни видове месо, риба, морски дарове, зърнени и бобови култури и др. Най-често за овкусяване на ястията по време на готвене се използват чесън, лук, джинджифил, домати, къри и сол, като в крайбрежните райони се използват и кокосово мляко, ванилия, карамфил и куркума. Различните подправки се сервират отстрани на чинията и се смесват с ориза или с лаока според предпочитанията на хранещия се, а не се слагат при готвенето. Основната от тях, сакай (sakay), е приготвена от червени и зелени люти чушки. По крайбрежието са характерни подправки в индийски стил, направени от мариновани манго, лимони и други плодове. Салата от зелен боб, зеле, моркови и лук, мариновани в оцет, също е много популярна гарнитура или като пълнеж на багета в северните райони.

Бульоните могат да се използват както като laoka, така и като добавка към нея, за да овкусят и овлажнят ориза. Ro-mangazafy е много ароматен бульон, приготвен от телешко, домати и чесън, който се сервира към суха laoka. От друга страна Romatsatso е лек и сравнително неароматен бульон от лук, домати и зелени подправки и се сервира към laoka с червено месо или по-тлъсто пилешко. Пилешки бульон с джинджифил (ron-akoho) е домашен лек срещу настинка, а rompatsa – бульон от малки скариди и телешко, към който са добавени картофи или листа от картофи се дава на младите майки, за да подпомогне кърменето.

Уличната храна също е много разпространена в наши дни. Голямо разнообразие от печени и пържени храни (с общо наименование mofo) се продават в улични павилиончета в населените места. Най-разпространен е mofo gasy (в превод мадагаскарски хляб) и се приготвя от рядко тесто от подсладено оризово брашно, изсипано в намазнени кръгли форми и изпечено върху въглища. Това е най-разпространената закуска на острова. В крайбрежните райони тя се прави с кокосово мляко и се нарича mokary. Други популярни храни са пържените понички менакели (menakely), пържените тестени топки mofo baolina, както и най-различни пържени плодове.

По пазарите и бензиностанциите може да се намери и коба акондро (koba akondro) - сладък десерт, приготвен от смлени фъстъци, намачкани банани, мед и царевично брашно увити в бананови листа и сварени или приготвени на пара. Бонбони от фъстъци и карамелизирана захар, сушени банани, топчета от тамаринд, оваляни в цветна захар, изпържени във фритюрник тестени топчета, наречени kaka pizon (гълъбови акита) и различни домашни йогурти са други от най-разпространените храни, продавани на улицата.

Обикновено за десерт се яде пресен плод или захарна тръстика. В страната се отглеждат много и най-разнообразни тропически и плодове от умерените пояси.

Мадагаскарският специалитет Koban-dravina

Кобан-дравина (koban-dravina или koba) е мадагаскарски специалитет, приготвен от смлени заедно фъстъци и кафява захар, които после се овалват в подсладена паста от оризово брашно докато се получи цилиндър. Той се увива в бананови листа и се вари между 24 и 48 часа (а може и по-дълго), докато захарта се карамелизира, а фъстъците омекнат. След това се сервира нарязан на тънки резени. Бонбон коко (bonbon coco) е популярен десерт, който се приготвя от настърган кокосов орех и карамелизирана захар. Друг разпространен десерт е твърдият пудинг от кокосово мляко с форма на кейк годро-годро (godro-godro), който може да бъде намерен и на Коморските острови. В градовете по целия остров има и много сладкарници, в които могат да се намерят много френски сладкиши и десерти.

Ранон'ампанго (ranon'ampango) и рановола (ranovola) са най-разпространените, традиционни напитки в Мадагаскар. И двете са имена на напитка, приготвена като се добави гореща вода към печен ориз, ставен да залепне по стените на съда, в които е готвен. Тази напитка се сервира за обяд или вечеря, като чиста и вкусна алтернатива на водата.


Освен това на острова се произвеждат и множество други напитки. Кафето, отглеждано в източната част на острова, се е превърнало в стандартна напитка за закуска, като се сервира чисто или с подсладено кондензирано мляко. Черният и билковите чайове също са много популярни. Произвеждат се също натурални сокове от гуава, маракуя, ананас, тамаринд, баобаб и много други. Прясното мляко е лукс, затова основен източник на калций са сладолед, йогурт и кондензирано подсладено мляко местно производство, смесени с топла вода.

Различни видове rhum arrangé

Произвеждат се и много алкохолни напитки, предимно за местна консумация и много малко за износ. Местната бира Three Horses Beer (Бирата на трите коня) се предлага навсякъде. В южните планински райони се произвежда вино, а ромът се произвежда навсякъде и се консумира както чист, така и овкусен с екзотични плодове или подправки (rhum arrangé). Традиционният ром се прави от сок от захарна тръстика и се нарича бецабеца (betsabetsa). В много части на Мадагаскар, при отварянето на нова бутилка ром, се налива една пълна капачка и се хвърля към североизточния ъгъл на стаята като жест на почитание към предците. На събирания алкохолните напитки обикновено се поднасят заедно с пържени фъстъци, картофен чипс, самбос, кака пизон (kaka pizon) и др.

https://ru.wikipedia.org/wiki/Мадагаскарская кухня

https://geograf.bg/bg/article/kulinarni-pteshestviya-kuhnyata-na-madagaskar