История на Украйна

[Hatshepsut]

История на Украйна

Територията на днешна Украйна е важен център на източнославянската култура през Средновековието, преди да бъде поделена между различни държави. Краткият период на независимост (1917 – 1921) след Руската революция приключва с присъединяването на Украйна към Съветския съюз. Украйна отново става независима след разпадането на Съветския съюз през 1991.


Ранна история

Първите идентифицирани групи, населявали територията на днешна Украйна, са халколитните трипилианска култура на запад и средностожка култура на изток. През 3 хилядолетие пр.н.е. те са заменени от културите на бронзовата епоха – ямната култура в степите и културата на погребалните камери на север.

През желязната епоха в степите живеят кимерийци, скити и сармати. През 6 век пр.н.е. по крайбрежието се появяват гръцки колонии, като Тирас, Олбия, Хермонаса. Те продължават да съществуват като римски и византийски градове до 6 век.

През 3 век на територията на Украйна се заселват готите, свързвани с черняховската култура. Северно от тях от 2 век до 5 век се развива киевската култура. В края на 4 век и двете области са подчинени от хуните. След техния разгром в средата на 5 век остготите се преселват в Панония и мястото им в степните райони е заето от прабългарите. В същото време от северозапад започват да се разселват славянски племена.


Киевска Рус

През 9 век Киев, плащал дотогава данък на Хазарския хаганат, е завладян от варягите Асколд и Дир, изместени малко по-късно от регента на Новгород Олег. По това време на територията на днешна Украйна живеят славянските племена поляни, древляни, северяни, уличи, тиверци и дулеби, както и етническата група рус, чийто произход е спорен. Киев се намира в земите на рус, заобиколени от тези на поляните, и се превръща в център на държавата Киевска Рус.

През 11 век Киевска Рус е държавата с най-голяма територия в Европа. На запад тя е наричана Рутения, име, което се запазва по-късно за западните области на страната. През този период се появява наименованието Украйна, с което се означава областта Рус около градовете Киев, Чернигов и Переяслав. Велика Рус се използва за всички владения на държавата, включително отдалечените области на североизток, които са населени с фино-угри и по-късно стават ядрото на Русия. Други регионални наименования са Бяла Рус, Черна Рус и Червена Рус.

Християнството започва да прониква в Киевска Рус през 9 век, като е прието за държавна религия през 988 от великия княз Владимир Велики и за неговите нужди са изпратени свещеници и книги от България. Така Киевска Рус става втората славянска държава, в която намира добър прием и се утвърждава глаголицата, а след това и кирилицата. Началото на украинската правна традиция е поставено от неговия наследник Ярослав Мъдри, който издава кодекса „Руска правда“, използван до завладяването на страната от Литва през 14 век.

Въпреки успешното управление на Владимир Мономах, конфликтите между отделните князе на Киевска Рус довеждат до упадък в началото на 12 век. Киев е опустошен от Андрей Боголюбски и столицата на великите князе е преместена във Владимир, на североизток, където се образува руската държава. Самият Киев е завладян от князете на Галич и Волиния. На северозапад около Полоцк се формира бъдещата Беларус. През 13 век почти всички руски княжества попадат под властта на Монголската империя. Тежките условия предизвикват значителна емиграция от Украйна към северните руски области, както и към Полша и Унгария.

Наследник на Киевска Рус в западната част на днешна Украйна са княжествата Галич и Волиния, които през продължителни периоди са обединени. Те са основани от великия княз Владимир Велики в земите на племената дулеби, тиверци и бели хървати и през по-голямата част от своята история са управлявани от наследници на Ярослав Мъдри и Владимир Мономах.

Князете на Галич и Волиния се ползват с относителна автономия и в различни периоди воюват с Полша и Литва, както и с князете на Чернигов. След опустошаването на Киев от Андрей Боголюбски през 1169 Галич-Волиния става доминиращата сила в днешна Украйна. През 13 век главен град на княжеството става Лвов, а князете стават васали на Монголската империя.

През 14 век Полша и Литва водят продължителни войни срещу монголите и с времето голяма част от Украйна попада под тяхно управление. Карпатска Рутения влиза в границите на Унгария. Волиния и северните области, включително Киев, са включени в Литва, като великите князе на Литва започват да се наричат владетели на Рус. Полша завладява Галиция, а след създаването на Полско-литовския съюз през 1386 владенията на двете страни на територията на днешна Украйна преминават към Полша.


Жечпосполита

Граници на Жечпосполита и нейните основни подразделения през 1619, наложени върху днешните държавни граници

След Люблинската уния от 1569 и образуването на Жечпосполита, Украйна става част от Короната на Полското кралство. Следващите десетилетия са свързани с подем на колонизацията и усвояването на нови земи. Основани са множество градове и села, а новите училища разпространяват идеите на Ренесанса. Новозаселващите се полски селяни се рутенизират, докато в същото време местната аристокрация се полонизира. Множеството украински селяни, мигриращи към южните степни области, за да не попаднат под крепостна зависимост, се вливат в състава на казаците.


Казашката епоха

Казаците в южните части на днешна Украйна водят постоянни войни с трите си силни съседа – Жечпосполита, Московското княжество и Кримското ханство, васално на Османската империя. Кралете на Жечпосполита полагат усилия да привлекат казаците на своя страна и от началото на 16 век казаците от днешна Украйна са до голяма степен интегрирани в сложната система на Полско-литовската държава. Напрежението между казаци и поляци нараства през първата половина на 17 век, когато на казаците е отказано да получат статута на шляхтата, като в същото време се правят опити те да бъдат закрепостявани. Това довежда до голямото въстание на Богдан Хмелницки, започнало през 1648.

След въстанието казаците се опитват да запазят автономията си, като се сближат с Русия, и през 1654 сключват Переяславския договор с нея. Правителството на Жечпосполита се опитва да постигне компромис с казашката държава и през 1658 двете страни подписват Хадиачкия договор, но споразумението е отменено с полско-руския Андрусовски договор от 1667, който поделя територията на Украйна между двете страни. Под руско управление казаците първоначално запазват формална автономия в Хетманата. За известно време те запазват и полунезависима република в Запорожието, както и колония на руската граница в Слободска Украйна.


Руско и австрийско управление

През следващите десетилетия украинската автономия в управляваните от Русия области напълно изчезва. След трите Подялби на Полша в края на 18 век Галиция е присъединена към Австрийската империя, а останалата част от Украйна – към Русия. В хода на Руско-турските войни Русия завладява и южните части на страната.

През 19 век украинската интелигенция, вдъхновена от националистическите движения в Европа, прави опити да възроди украинските културни традиции. Руското правителство се отнася отрицателно към тези настроения, като дори забранява използването и изучаването на украински език. В същото време много украинци се интегрират успешно в руското общество. Много руски писатели, композитори, художници и архитекти от този период са с украински произход.

В районите под австрийско управление администрацията оказва натиск срещу идентификацията на местните жители с Русия. Драстичен пример е концентрационният лагер в Талерхоф близо до Грац, където загиват няколко хиляди души.


Първата световна война и времето след нея

Когато Първата световна война и Руската революция от 1917 разтърсват Австрия и Русия, украинците се оказват между двете разпадащи се империи. През 1917 и 1918 възникват няколко отделни украински държави – Украинска народна република, Хетманат, Западноукраинска народна република, Украинска съветска република.

Украйна претърпява поражение в Полско-украинската война. Не успяват и съвместните усилия на Юзеф Пилсудски и Симон Петлюра да спрат настъплението на съветските войски от изток. В края на Полско-съветската война Рижкия договор от март 1921 включва западните части на Украйна в Полша, а основната част е присъединена към Съветския съюз.


Между двете световни войни

В началото на 20-те години украинската национална идея се възражда и дори се разпространява в обширна територия с традиционно смесено население на изток и юг в Украинската съветска социалистическа република. Сред членовете на Украинската комунистическа партия (болшевики), основана през 1918 в Москва, първоначално има едва 7% етнически украинци. След присъединяването към нея на комунистическата партия на боротбистите през 1920 и обявяването на политиката на коренизация, до средата на 20-те години техният дял надхвърля 50%.

Предприета е широка кампания на украинизация. Новосъздадената широка образователна система, базирана на украинския език, довежда до ограмотяването на предимно украинскиговорещото селско население. Експлозивно нарастват публикациите на украински и се усеща подем в целия културен живот. В същото време урбанизацията украинизира градските центрове.

В средата на 20-те години съветското правителство започва да се стреми към отнемане на относителната автономия на Украйна. През 1925 начело на комунистическата партия е поставен Лазар Каганович, който отстранява от управлението най-видните привърженици на украинизацията, като Микола Хвилови и Олександер Шумски. През 1929 е предприета кампания срещу „националистите“ в партията, като чистките продължават до 1934. Сред жертвите на масовите арести са и много представители на Украинската автокефална православна църква, която е унищожена през 1930. През 1931 официално е отменена политиката на украинизация и започва масова русификация в образованието, културния живот и управлението. През следващите десет години приблизително четири пети от украинския културен елит, интелектуалци, писатели, хора на изкуството, духовници, са избити или изпратени в затвора.

През 1928 съветското правителство обявява първия петилетен план, поставящ си за цел индустриализацията на страната. Украйна е сред най-засегнатите райони, като през следващите години градското население нараства от 19% на 34%. Индустриализацията е съпътствана с масова колективизация. От есента на 1929 до пролетта на 1930 делът на колективизираните стопанства нараства от 9% на 65%, като през 1935 достига 90%. Колективизацията предизвиква масова съпротива сред селското население – бунтове, избиване на добитък, унищожаване на оборудване. Правителството започва кампания срещу кулаците, неясно определени по-заможни селяни, които са обявени за врагове на държавата. Десетки хиляди са избити и около 100 хиляди семейства са депортирани в Сибир и Казахстан.

Насилствената колективизация има опустошителен ефект върху производителността в земеделието. Въпреки това, през 1932 съветското правителство увеличава квотите за доставки на храни от Украйна с 44%. Според съветското законодателство членовете на колхозите не получават никакво зърно, преди да са изпълнени задължителните доставки към държавата, което в много случаи е невъзможно и предизвиква масов глад. Според различни оценки жертвите на бедствието, наричано Голодомор (буквално преведено „Гладомор“), са между 4 и 7 милиона души. До 80-те години официалните съветски източници говорят само за временни затруднения, предизвикани от саботаж на кулаците и лошо време. Някои историци смятат глада от 1932 – 1933 за неизбежно следствие от колективизацията и провала на съветската система на планиране, а според други това е умишлен акт на геноцид.

Периодът 1936 – 1938 е свързан с нови чистки в апарата на комунистическата партия, като приблизително половината от членовете на партията са изключени. На много от ръководните постове са назначени кадри, преместени от Русия.


Втората световна война

След сключването на пакта Рибентроп-Молотов, през септември 1939 Германия и Съветския съюз си поделят територията на Полша, включително Галиция с нейното значително украинско население. Малко по-късно, след капитулацията на Франция, Румъния отстъпва Бесарабия и Северна Буковина след ултиматум от съветска страна. Към Украинската съветска социалистическа република са присъединени най-северните и най-южните части на Бесарабия, Северна Буковина, както и областта Херца, а в замяна на това някои области са предадени на новосъздадената Молдавска съветска социалистическа република. Всички тези териториални промени са признати от Парижките мирни договори от 1947.

Когато силите на Оста навлизат в Съветския съюз през лятото на 1941, много украинци, особено в западните области, които са под съветска власт само от две години, посрещат германците като освободители, като някои се надяват да бъде създадена автономна украинска държава. Политиката на германците първоначално дава известни надежди за това. Те дават мъгляви обещания за създаване на суверенна Велика Украйна, опитвайки се да се възползват от антисъветските, антиполските и антиеврейските настроения в някои среди.

Въпреки това, след началния период на известна толерантност, политиката на германците рязко се променя и украинското национално движение е смазано. Германската администрация не прави сериозни опити да експлоатира потенциалното недоволство от съветската система, като колхозите и принудителните доставки на храни са запазени. Както в цяла Европа, и тук се провежда системен геноцид срещу евреите, а много украинци са депортирани за принудителен труд в Германия.

Украинските националисти сформират Украинска въстаническа армия, която воюва едновременно със съветските и германските сили. Освен това тя организира прогонването и избиването на много поляци и евреи в западните области, най-вече във Волиния. В някои области Украинската въстаническа армия оцелява и след войната и продължава съпротивата срещу съветските власти до 50-те години, като в хода на военните действия и двете страни избиват много цивилни.

В голяма част от страната са организирани и просъветски партизански групи. Украинци съставляват и значителна част от Червената армия, както и от нейното командване. С настъплението на съветските войски през 1944 остатъците от полското население в страната е прогонено.

Общият брой на цивилните жертви в Украйна по време на войната се оценява на 7 милиона души, включително над 1 милион евреи, избити от германците и украинските националисти. Много цивилни стават жертва на принудителен труд и дори избиване на цели села за отмъщение за нападения срещу германски части. Освен това в Украйна се провеждат някои от най-активните военни действия в хода на цялата война – от Киевското обкръжение, където са пленени над 660 хиляди съветски войници, и отбраната на Одеса до пресичането на Днепър от съветските войски.


Следвоенна Украйна

През следващите десетилетия в Украйна се концентрират голямо количество съветски военни бази, оборудвани със съвременно въоръжение. Страната става важен център на тежката промишленост – военна промишленост, въгледобив, металургия, химическа промишленост, енергетика. Някогашната казашка степ в Днепропетровска и Запорожка област се превръща в свръхиндустриализиран район, което има значително въздействие върху околната среда и здравето на хората. За нуждите на енергетиката река Днепър е трансформирана в поредица от огромни язовири.

Нарасналото стратегическо и икономическо значение на Украйна засилва влиянието на местния елит в рамките на Съветския съюз. Много висши съветски функционери идват от Украйна, сред тях е и Леонид Брежнев, който е начело на Съветския съюз от 1962 до 1982. През 1954 населената предимно с руснаци Кримска област е включена в Украинската съветска социалистическа република.

На 26 април 1986 в северния град Припят се взривява един от реакторите на Чернобилската атомна електроцентрала. Чернобилската авария е най-тежкият ядрен инцидент в историята. Тя предизвиква облак от радиоактивни отпадъци, който преминава над части от Съветския съюз, Източна Европа и Скандинавия. Обширни райони в Украйна, Беларус и Русия са замърсени, а около 200 000 души са евакуирани от родните си места.

На 24 август 1991, в хода на разпадането на Съветския съюз, Украйна обявява своята независимост. Тя става един от учредителите на Общността на независимите държави. На 1 декември 1991 референдум утвърждава с голямо мнозинство независимостта на страната. Съветският съюз официално спира да съществува на 25 декември 1991 и суверенитетът на Украйна е признат от международната общност.

https://bg.wikipedia.org/

[Hatshepsut]

Киевска Рус


Киевска Рус през 11 век

Киевска Рус (на Староруски: Кїѥвскаіа Рѹсь; на Украински: Київська Русь; на Руски: Киевская Русь; на Беларуски: Кіеўская Русь; на латински: Ruthenia) е термин, въведен в употреба от по-късни историци за обозначаване на периода от съществуването на източнославянската държава Рус в Източна Европа от края на 9 век, като резултат от пренасянето на столицата ѝ от Ладога в Киев през 882 г. от Олег и обединението под властта на князете от династията Рюриковичи на двата главни центъра на източните славяни и русите – Новгород и Киев (а също на земите, разположени покрай пътя към Византия), до падането на Киев под натиска на татарите. Киевска Рус е сред най-големите по територия европейски държави през Средновековието.


Възникване на държавността

В съветската историография има 2 хипотези за образуване на Киевска Рус.

Норманската следва праволинейно текста на „Повест за миналите години“, според която държавността е била привнесена от външни източници – викингите (Рюрик, Синеус и Трувор), през 862 г. За основатели на норманската теория се смятат немските учени Байер, Милер Фридрих и Август Шльоцер;

Антинорманската теория се основава на идеята за невъзможността за построяване на държава без самостоятелно развитие на обществото, което не може да се внесе отвън. Основоположник на тази теория е Михаил Ломоносов.

Въпросите за това бил ли е „варяга“ Рюрик – основател на княжеска династия, какъв е произходът на летописните „варяги“, свързано ли е с тях името Рус, продължават да бъдат дискусионни в съвременната историческа наука. Едва с развитието на славистиката и кирилометодиевистиката стават ясни контурите по образуването и формирането на великоруската народност и държавност.


Хронология

За основатели на Киев и първи вождове на племето поляни летописната легенда смята братята Кий, Щек и Хорив. Някои източници отнасят тяхната дейност към 9 век, обаче според археологическите данни Киев е по-стар.

Първите сведения за държава на славяни по днепровска (вероятно киевска) локализация в западноевропейски и арабски източници се отнасят към началото и първата третина на 9 век. От това време става известен и етнонимът „Русь“.

През 860 г., при византийския император Михаил III, войските на древната Рус провеждат първия известен набег на Константинопол, завършил със сключване на руско-византийски договор за „мир и любов“. Повесть временных лет приписва този поход на управляващите в Киев варяги Асколд и Дир, независими от Рюрик, и го датира в по-късно време (866). Походът довежда до така наричаното първо кръщаване на Рус, известно по византийски източници.

През 882, по летописната хронология, полулегендарният княз Олег, без да е роднина на Рюрик, завладява Киев, убива Асколд и Дир и обявява Киев за столица на своята държава; отново връща езичеството, макар че се съхранява малка християнска общност в Киев. При Олег Рус се избавя от зависимостта си от Хазарския хаганат. Сключени са първите писмени договори с Византия през 907 и 911 г., даващи изгодни условия за търговия на руските търговци (отменят се мита, осигурява се поправка на корабите), решават се правови и военни въпроси. Съгласно летописната версия Олег, получил титлата велик княз, управлява повече от 30 години, без да зачита законния наследник – Игор, син на Рюрик. Той заема престола след смъртта на Олег около 912 г. и управлява до 945 г.

Игор извършва 2 военни похода срещу Византия. Първият, през 941 г., завършва неуспешно. Походът през 944 г. завършва с договор, потвърждаващ много от положенията на предишните договори от 907 и 911 година, но отменящи безмитната търговия.

След смъртта на Игор властта формално наследява неговият син Светослав I. Но поради малолетието на Светослав реалната власт се оказва в ръцете на вдовицата на Игор княгиня Олга. Тя става първият управител на древноруската държава, официално приел християнството през 957 г.

Около 962 година възмъжалият Светослав поема властта в своите ръце. Неговото управление се характеризира с множество военни походи, цел на които е създаване на славянска държава със столица в крайдунавската област. Тръгвайки на походи, Светослав неведнъж оставя Киев беззащитен пред набезите на номадите. Той е убит в бой с печенеги при завръщане в Киев от неуспешен поход през 972 г. След смъртта на Светослав се разгаря междоусобица за престола (972 – 978 или 980). Традиционно княжеската власт в Киевска Рус се е предавала на най-стария в рода (чичото е имал предимство пред племенника). В хода на междоусобиците се налага синът на Светослав Владимир I.


Покръстване на Киевска Рус

При Владимир, управлявал в периода между 978 и 1015 г., официална религия на Древноруската държава през 988 г. става християнството. В градовете, най-старите, от които наред с Киев и Новгород, са Стара Ладога, Белоозеро, Ростов Велики, Суздал, Псков, Полоцк, се развиват занаятите и търговията. Създават се писмени паметници на като (Новгородския кодекс, Остромировото евангелие, Повесть временных лет, жития) и архитектурата – (Десятинната църква, Софийският събор в Киев и едноименният събор в Новгород). Установяват се връзки с южните и западните славяни, Византия, Западна Европа, народите на Кавказ и Средна Азия.


Църквата св. София, премъдрост Божия, в Новгород
Киевската Рус постоянно се бори с набезите на номадските племена, каквито са печенегите, тюрките и куманите.

Управлението на Ярослав Мъдри (1019 – 1054) става време на най-голям разцвет на държавата. Обществените отношения се регулират от сборника закони „Руска правда“ и княжеските устави. Ярослав Мъдри провежда активна външна политика. Той се сродява с множество управляващи династии в Европа.

През втората половина на 11 век княжеските междоусобици и набезите на куманите довеждат до отслабване на държавата. Опити да се съхрани единовластието в Киевска Рус са предприети от князете Владимир Мономах (управлявал в Киев през 1113 – 1125) и неговият син Мстислав Велики (управлявал през 1125 – 1132).

През втората четвърт на 12 век Киевска Рус се разпада на самостоятелни княжества, а също така на Новгородската и Псковската републики.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Киевска Рус

[Hatshepsut]

Казаци


„Запорожките казаци пишат писмо на турския султан“. Иля Репин, 1880

Казаците (на украински: козаки; на руски: казаки; на полски: kozacy) са исторически и културно обособена славяноезична група (съсловие), населявала степната зона на Източна Европа.

Наименоманието „казаци“ е споменато за пръв път в документ от 1395 г. Произлиза от тюркската дума quzzaq („авантюрист“ или „свободен човек“).

Първоначално името казаци се използва за полунезависими монголски групи, населяващи днешна Южна Украйна в началото на 15 век. Названието се пренася върху емигрантите от славянски произход, бягащи от налагащото се в Украйна и Жечпосполита крепостничество в рядко населените територии северно от Черно и Каспийско море, включително в Кубан, а впоследствие и в Южна Украйна.

През 16 век те се консолидират около няколко центъра – (Дон, Яик, Волга, Днепър и Запорожие), които се превръщат във фактически независими военизирани републики. Така например, през 1649 г. запорожците сключват договор с Жечпосполита, в който са признати за независима държава.

Казашките общности са силно военизирани и през този период основна тяхна дейност е грабежът на съседните земи. Обект на нападенията им стават всички техни съседи – Жечпосполита, Московия, Османската империя и нейното васално Кримско ханство. Казаците редовно нападат западното крайбрежие на Черно море, като при похода им от 1615 г. достигат до предградията на Константинопол.

Кралете на Жечпосполита полагат усилия да привлекат казаците на своя страна и от началото на 16 век казаците от Украйна са до голяма степен интегрирани в сложната система на Полско-литовската държава. Напрежението между казаци и поляци нараства през първата половина на 17 век, когато на казаците е отказано да получат статута на шляхтата, като в същото време се правят опити те да бъдат закрепостявани. Това довежда до голямото въстание на Богдан Хмелницки, след което казаците се опитват да запазят автономията си, като се сближат с Москва.

Поставени под московска протекция, казаците първоначално възстановяват свободите си, но с времето това постепенно се променя. В края на 18 век казашките държави са присъединени към територията на Руската империя. Въпреки това казаците запазват известни привилегии, а по-високопоставените са включени в руското дворянство. Те играят важна роля в колонизацията на Кавказ, Сибир и Средна Азия, а казашките подразделения съставляват важна част от руската армия. По време на Руската гражданска война основната част от донските казаци воюват срещу болшевиките, а украинските – за независима Украйна (УНР).


Слободска Украйна

Карта с разположението на Слободска Украйна

Слободска Украйна (на украински: Слобідська Україна; на руски: Слободская Украина), наричана също Слобожанщина, е историческа област в Източна Европа, разположена от двете страни на съвременната граница между Украйна и Русия.

Слободска Украйна възниква в средата на XVII век, когато руското правителство се стреми да привлече заселници по своята югозападна граница с Кримското ханство. Жителите на областта получават различни данъчни и юридически привилегии, а повечето нови селища имат статут на слободи – оттам и името на областта. Основната част от заселниците са украинци, идващи от съседните области на запад, намиращи се в границите на Жечпосполита.

Първоначално административното устройство на Слободска Украйна е сходно с това на Хетманщината на запад. Тя е разделена на пет казашки полка с центрове в Острогожск, Харков, Суми, Ахтирка и Изюм. Привилегиите на слободските казаци са премахнати през 1765 година и областта е превърната в руска губерния. По време на Гражданската война в Русия Слободска Украйна е разделена между Русия и Украйна.

Днес Слободска Украйна включва в Украйна почти цялата Харковска област, части от Луганска и Сумска област и малки части от Донецка и Полтавска област, а в Русия – основната част от Белгородска област и части от Курска и Воронежка област.


Запорожки казаци

Разположение на историческата област Запорожие съпоставено с административна карта на съвременна Украйна

Запорожки казаци (на украински: Запорозькі козаки) са формирано общество в равнините край Днепър, което живее в областта Запорожие, днес Централна Украйна. Сформират се през XV век от избягали крепостни селяни, занаятчии, свещеници, лишени от сан, а също и авантюристи от обеднялата аристокрация в Жечпосполита.

Много скоро си спечелват и прозвището „Запорожка сеч“.

Етимологията на името им, както и това на областта Запорожие, идва от местността, в която се намират укрепленията на казаците. Транскрибирано от украински на български за („зад“) и порожие (от порог – „праг“), т.е. „земя зад, отвъд праговете“, имайки предвид речните прагове на Днестър, Западен с Южен Буг и Днепър.

През 1553-1554 г. украинският магнат Дмитро Вишневецки, или още познат като Байда, събира разпръснатите казашки отряди и основава Запорожката сеч на остров Мала Хортиця, където построява и крепост, служеща за защита от татарите. Вишневецки прави няколко похода със своите казаци, като напада турците и кримските татари, но накрая, връщайки се в Украйна се забърква в молдовски проблеми и молдованите коварно го предават в ръцете на турците. И въпреки че Байда бива убит в Константинопол през 1563 г., делото на сфомираното общество продължава да процъфтява.

Жени и деца не биват допускани, защото се смятат за излишни. При мъжете пък стига единственото условие да бъдеш християнин. Те имат и свободното право да се присъединят или напуснат своето общество по всяко време.

Запорожката сеч действа като суверенна държава, която влиза във войни и поддържа свои външни отношения. Казаците не могат да бъдат управлявани. Те живеят по своите традиции и обичаи, формирали се през поколенията. Равноправни са, но в съвещанията им често побеждава страната, която крещи най-много. Техните водачи (хетман или атаман, есаули, писар, обозни и съдия) много лесно се избират и също толкова лесно се свалят от дадената им позиция.

По време на походите им старшинският състав се ползва с абсолютна власт и дори е свободен да прилага смъртно наказание, но в мирно време властта му е ограничена.

Запорожците наброяват 5000-6000 души, от които 10% се редуват на позицията при заслона, докато другите са на поход или се занимават с мирен труд.

Стопанството им разчита на лов, на риболов, на пчеларство, на добиване на сол в устието на Днепър, а също и на търговия.

През XVI, XVII и началото на XVIII век запорожките казаци са силна политическа и военна сила, която оспорва властта на Полша и Литва (в Жечпосполита), Османската империя и нейното васално Кримско ханство, противопоставяйки се дори на руския цар.

Запорожките казаци първоначално образуват Запорожка сеч, прераснала след въстанието на Богдан Хмелницки в хетманата Вийско Запорожке. След серия конфликти и политически съюзи със съседите си, запорожките казаци са интегрирани в края на XVIII век в състава на Руската империя. Благодарение на многобройните им победи, те поддържат увереността си в своите сили и дори турският историк от XVII в. Найма казва „Със сигурност можем да твърдим, че на света няма хора, които по-малко да се безпокоят за живота си и по-малко да се страхуват от смъртта от тези... Познавачите на военното дело твърдят, че тези клетници поради своята храброст и умение нямат равни на целия свят в морските битки“.

През 1620 г. цялото Запорожко казачество, предвождано от Петро Сагайдачни, влиза в Киевското братство и по този начин се обединяват военната сила и политическите тесни черковни и културни кръгове. Така Запорожката сеч заявява своята подкрепа към религиозните и културни нужди на Украйна.

През 1625 г. след недоволство, изказано от поляците, поради факта, че казашкото общество се смята за държава в държавата и създава вътрешни размирици, кралят изпраща срещу Запорожка сеч осемхилядна войска, водена от Станислав Конецполски. Запорожците го посрещат с шестхилядна армия начело с Марко Жмайло. Жмайло не се задържа много на хетманския пост и след няколко неуспешни битки бива сменен от Михайло Дорошенко.

Походите на казаците често са с практически цели като например да увеличат печалбите си, грабейки от турските градове и да изтласкат татарите колкото се може по-далеч от запорожките селища.

Видни казашки хетмани са Петро Сагайдачни, Богдан Хмелницки и Михайло Дорошенко.

Повечето им нападения срещу татарите се осъществяват по море като казаците построяват флотилия от 40 до 80 дълги тесни лодки, наречени чайки, в които има място за около 60 души. Промъкват се незабелязано покрай отоманските крепости по устието на Днепър и атакуват турските укрепления по Черноморието.

През 1538 г. е първото им известно нападение, когато казашката флотилия частично разрушава турската крепост Очаков.

Следващите години походите им зачестяват и Запорожката сеч си спечелват гръмка слава.

- https://bg.wikipedia.org/wiki/Казаци
- https://bg.wikipedia.org/wiki/Слободска Украйна
- https://bg.wikipedia.org/wiki/Запорожки казаци

[Hatshepsut]

Богдан Хмелницки


Богдан Хмелницки (1595-1657)

Богдан Зиновий Михайлович Хмелницки (на украински: Богдан Зиновій Михайлович Хмельницький; на руски: Богдан Зиновий Михайлович Хмельницкий; на полски: Bohdan Zenobi Chmielnicki) е украински казашки хетман на запорожките казаци в Украйна, които след успешно оглавено от него въстание се откъсват от Жеч Посполита, образуват в продължение на 20-ина години през 1630-те до 1650-те години държавно формирование, известно като Войско Запорожке, което впоследствие е присъединено към Руското царство.

Богдан Хмелницки произхожда от рутенско семейство. Учи в йезуитско училище в Лвов, след което се впуска в политиката и военното дело. През 20-те години на 17 век се сражава с чигиринските и донските казаци в Южна Украйна срещу турците и татарите от Османската империя и Кримското ханство. През 1632 г. и 1637 г. участва в казашките бунтове срещу полската власт. През 1645 г. е поканен от кардинал Джулио Мазарини заедно с два полка казаци да помогне на Франция във войната с Испания. Благодарение на уменията му Дюнкерк пада само за два дни.

През 1648 г. Хмелницки повежда въстание срещу полската власт в Украйна. Той мобилизира масите с аргумента, че пет века православните рутени, към които принадлежи, са потискани от поляците католици. Казаците провеждат серия военни кампании, които постепенно освобождават Украйна от полска зависимост, но я поставят под руска. Успехите на казаците при Жолтие води, Корсун и Пилавци водят до признаването от страна на полския крал на Хмелницки за хетман на Украйна, но войната продължава, след като Сеймът отказва да го утвърди за такъв.

През 1653-1654 г. обаче инициативата посредством контраатака минава на полска страна, което принуждава Хмелницки да потърси помощта на Русия. Първоначално той сключва съюз с руския цар Алексей I, а впоследствие с договора от Переяслав украинските казаци, респективно техните земи се поставят под пряката протекция на Москва.

На проведеното на 18 януари 1654 година Переяславско събрание е взето решение Хетманщината да се присъедини към Руското царство, като присъстващите полагат клетва пред царя. Преди въстанието на Хмелницки тази територия е част от Жеч Посполита.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Богдан Хмелницки


Запорожка войска

Запорожката войска (на руски: Войско Запорожское; на украински: Військо Запорозьке) е военно-политическа организация на запорожките казаци начело с хетман.

Възниква след въстанието на Богдан Хмелницки срещу полско-литовското управление в Украйна от 1648 г.

Под контрола на Запорожката войска по онова време се намира територията на днешна Северна и Централна Украйна. Много преди приемането на част от средноднепърските казаци на служба при полския крал през 1572 г. дивото поле на днепърското Запорожие („за-порожье“ – района „зад праговете на Днепър“) са заселени от свободни казаци, организирали се в подвижни военни отряди. Тези отряди именно са наричани Запорожка войска, а мястото на тяхното основно местонахождение е наричано Запорожка Сеч.

Постепенно Запорожката войска се транформира политически във военно-политическата организация Запорожка Сеч, а войската ѝ става помощен род войски на руските сухопътни сили за охрана на граничните райони и война срещу османци и кримски татари.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Запорожка войска

[Hatshepsut]

Москва срещу Киев: Трагичната история на украинския конфликт

Две държави с обща история

Двете съседни държави споделят 1000 години бурна и изпълнена с поврати история. Днес Украйна е един от най-големите руски пазари за износ на природен газ, важен транзитен маршрут към останалата част от Европа и дом на около 7.5 милиона етнически руснаци, които живеят предимно в Източна Украйна и в южния регион на Крим.

Около 25% от 46-милионното население на Украйна посочва руския като свой майчин език.

И руснаците, и украинците проследяват своите корени до първата източнославянска самостоятелна държава - Киевска Рус, която се простира от Балтийско до Черно море от 9-и век до средата на 13-и век. Тази средновековна империя, всъщност, е основана от викингите — „русь“ е славянската дума, която местното население дава на червенокосите скандинавци.

Киевските князе приемат източноправославното християнство през 988 г., полагайки основата на съвременната руска църква.

Какво се случва с Украйна след падането на Киевска Рус?

След разпадането на Киевска Рус територията ѝ е разцепена от конкуриращи се сили, които ценят плодородните равнини и богатия чернозем, който по-късно спечелва на Украйна прякора „житницата на Европа“.

Католическите Полша и Литва доминират в страната в продължение на стотици години, но към края на 18-и век Руската империя завзема по-голямата част от Украйна, с изключение на Галиция, която остава под контрола на Австрийската (по-късно Австро-Унгарската) империя на Хабсбургите.

Руските царе наричат своето украйнско господство „малка Русия“ и се опитват да смажат нарастващия украински национализъм през 40-те години на 19-и век, като забраняват използването на украински език в училищата.

Кога възниква първата самостоятелна украинска държава?

Първата независима украинска държава е обявена в Киев през 1917 г. след разпадането на Руската и Австро-Унгарската империи в края на Първата световна война. Тази независимост обаче е краткотрайна.

Новата държава е нападната от Полша, като в същото време на нейната територия се водят сражения между силите, лоялни на монархията и Червената армия на новото болшевишко правителство в Москва, което поема властта след Октомврийската революция от 1918 г.

Украйна е включена в Съветския съюз през 1922 г., като по това време икономиката ѝ е в хаос, а населението гладува. Но най-лошото тепърва предстои. Когато украинските селяни отказват да се присъединят към колективните ферми през 30-те години на 20-и век, съветският лидер Йосиф Сталин организира масови екзекуции, а колапсът на селското стопанство води до глад, който убива близо 10 милиона души.

След това Сталин заселва в Украйна милиони руснаци и други съветски граждани, за да помогне за възстановяването на богатите на въглища и желязна руда източни части на страната.

Втората световна война се превръща в трагедия за Украйна

През 1941 година, по време на Втората световна война, Украйна е окупирана от нацистка Германия. Много от местните жители приветстват германците като освободители от СССР и десетки хиляди дори се бият на източния фронт на страната на германската армия, надявайки се Адолф Хитлер да ги възнагради с независима държава.

Вместо това нацистите започват да използват украинците като робска работна ръка. В разгара на военните действия около 2.5 милиона украинци се сражават в редиците на Червената армия на Сталин. Страната се превръща в едно от най-кървавите бойни полета на Втората световна война. Загиват най-малко 5.3 милиона украинци, или около една шеста от населението. Около 2.25 милиона от убитите са евреи.

В края на войната Сталин депортира в сибирските затворнически лагери десетки хиляди украинци, обвинени в сътрудничество с нацистите. Хиляди са и екзекутираните.

Кога Украйна става наистина независима?

През 1991 г. над 90% от украинците гласуват за обявяване на независимост от разпадащия се Съветски съюз. Но дори и след това Русия продължава да се меси във вътрешната политика на страната. На президентските избори в Украйна през 2004 г. Кремъл подкрепи проруския кандидат Виктор Янукович. Съмненията за масови фалшификации на изборите предизвикаха т .нар. Оранжева революция, която свали Янукович от власт.

Провалът на лидерите след него доведе до завръщането му през 2010 г., но след като той анулира търговско споразумение с Европейския съюз, отново беше изгонен от поста от прозападни демонстранти.

Как Крим се превръща в "ябълка на раздора"?

Крим е една от най-горещите конфликти теми във взаимоотношенията между Киев и Москва. И то заради начина, по който този регион, в който преобладава етническото руско население и е дом на руския черноморски флот, се оказва част от Украйна.

Полуостровът е под контрола от Русия в продължение на векове, но през 1954 г. съветският лидер Никита Хрушчов го "подарява" на Киев. Разбира се, тогава Украинската съветска република все още е част от СССР и едва ли някой е предполагал, че в бъдеще ще бъде отново независима държава.

Някои руснаци дори смятат, че Хрушчов е бил пиян, когато е подписал предаването на Крим на Украйна, докато други считат, че с този жест той се опитва да "реабилитира" Москва заради глада през 30-те години.

Така или иначе, "подаръкът" на Хрушчов остава крайно непопулярен сред обикновените руснаци. 56% от тях са категорични, че Крим е изконна руска територия.

https://profit.bg/svetat/moskva-sreshtu-kiev-tragichnata-istoriya-na-ukrainskiya-konflikt/

[Hatshepsut]

МИНАЛО И НАСТОЯЩЕ: ИСТОРИЦИ В ИЗГРАЖДАНЕТО НА УКРАИНСКАТА ДЪРЖАВНОСТ

Инна Манасиева, Живко Желев

Историците изиграват съществена роля в обществения и политическия живот на Украйна. В началото на ХХ в. те оглавяват украинското национално движение, заемайки ключови постове в младата украинска държава, създават оригинални за украинската действителност идеи и концепции, превръщайки ги в смисъла на своя живот, с надежда да успеят да ги реализират. Всички те си задават въпроса, дали Украйна е европейска държава, както и кое цивилизационно начало, Изток или Запад, в крайна сметка ще победи в страната.

В началото на ХХ в. искането за украинска автономия не намира широка подкрепа не само сред населението на Украйна, тя е слабо разбираема и за повечето украински депутати в Руската държавна дума, за които националната идея се свежда до по-голяма свобода за украинския език и култура. Обществото не приема идеята за независима Украйна и само незначителна част от интелигенцията говори за автономия, и то на теория, без да е напълно наясно как точно ще стане разграничаването от стопанско-икономическия и културен живот на Руската империя. Необходимо е да се създадат нови идейно-теоретични принципи на националното движение, които да бъдат отстоявани от украинската група в Думата. Така се създава последователна и стройна теория за придобиването на национално-териториална автономия на Украйна в състава на демократична федеративна Русия. Създателят й е М. Грушевски – известен украински историк, виден обществен и политически деятел, който в началото на ХХ в. няма равен на себе си по авторитет сред украинците, а през съдбоносната 1917 г. се превръща в абсолютно олицетворение на украинската идея, в символ на украинската държавност.

Въпреки че колосалните му познания в сферата на украинската история, литература и изкуство не могат да се отрекат, тласъкът за изграждането му като идеолог на националната идея е даден през 1894 г. с назначаването му за професор по история в Лвовския университет. През 1892 г. австроунгарският министър на просветата Пол фон Гауч реализира проект за създаването на катедра по световна история в Лвовския университет с украински език на преподаване – плод на „новата ера” в Галиция. Новата катедра трябва да се занимава с проучването на историята на Източна Европа, но истинското й предназначение е създаването на нова концепция на украинската история, която да бъде противопоставена на руската. От гледна точка на австрийските интереси, поради своята свързаност с руската история историята на Украйна не може да се смята за отделен предмет, затова тя трябва да бъде пренаписана. Да оглави катедрата е поканен М. Грушевски[1] – 28-годишен стипендиант на Киевския университет. През 1894 г. след като е защитил магистърска дисертация той става професор по обща история на Лвовския университет. След пристигането си в Лвов М. Грушевски постепенно се превръща във водач на научния и културния живот на украинците в Галиция. През 1897 г. той оглавява Научното общество „Т. Шевченко”, превръщайки го в прототип на украинската академия на науките посредством работата на историческата, филологическата и естествено-математическата секции и наличието на музей, библиотека, типография и книжарница. Като редактор на „Записките на Научното общество „Т. Шевченко” той успява да превърне списанието в рупор на изповядващата национална идея украинска интелигенция. Докато чете лекции в Лвов, Грушевски създава собствена концепция на украинската история, като написва  обобщаваща „История на Украйна-Рус”, за първи път събирайки в едно цяло както своите изследвания, така и проучванията на предшествениците си. В Галиция започва и политическата дейност на М. Грушевски.

През 1905 г. след избухването на първата революция в Руската империя Грушевски идва в Петербург, за да участва в работата на украинската фракция на Първата държавна дума, превръщайки я в трибуна на своите виждания относно украинския въпрос. След избухването на Февруарската революция в Русия в Украйна е създадена Централната рада – революционен парламент на украинците. Като най-авторитетната фигура в украинското национално движение Грушевски я оглавява, участвайки в подготовката на програмните документи на Радата. Тъкмо той определя позицията на този орган по въпроса за бъдещия статут на Украйна, която до края на 1917 г. е неизменна: „Широка национално-териториална автономия на Украйна в състава на руската федеративна република”.[2] И така, следвайки идеала на Грушевски, през ноември Централната рада обнародва закон, с който провъзгласява създаването на Украинската народна република (УНР) като автономна единица на бъдещата Руска република.

Октомврийският преврат е повратна точка във вижданията на Грушевски относно бъдещето на Украйна. Той изоставя идеята за автономното развитие на Украйна, проумявайки, че Централната рада е допуснала грешка, натоварвайки се с непосилната задача да преобразува Руската империя във федеративна държава, след като става ясно, че правителството на Съветска Русия в никакъв случай няма да позволи реализирането на идеята за федеративна Русия. В своята публицистика той издига нов лозунг – провъзгласяване на държавно-политическата независимост на Украйна.[3] Необходимостта от тази стъпка е предизвикана от няколко причини, и на първо място – сключване на Брест-Литовския мирен договор, който може да бъде подписан само от една независима държава.

Грушевски разбира, че украинското общество като цяло не е узряло за идеята за независимост. Отказът от принципите на федерализма е мъчителен за него, но той смята, че е длъжен да докаже, че друга алтернатива за Украйна няма. Като историк той се обръща към миналото на народа си и се опитва да докаже: единствено приемлива за Украйна винаги е била западната ориентация; въпреки несъмненото византийско влияние, украинците по състава на своята култура и своя дух са западен народ[4]. Присъединяването на Украйна към Московското царство довежда до разрива на традиционните връзки със Западна Европа, до промяна на приоритетите във външната търговия и на геополитическата ориентация. След Русия Украйна би могла да бъде най-голямата европейска държава с огромен човешки и ресурсен потенциал. „Украинският народ принадлежи... към европейския кръг не само от гледна точка на историческите връзки, които в течение на вековете свързаха украинския живот със западния, но и от гледна точка на състава на народния характер”.[5] Затова М. Грушевски призовава за по-тесни връзки със страните от Западна Европа и най-вече с Германия.[6] По ирония на съдбата, германските войски, които в началото на 1918 г. идват в Украйна по покана на правителството на Централната рада, подпомагат осъществяването на държавния преврат на хетмана П. Скоропадски и разпускат радата. М. Грушевски завинаги се оттегля от активната политическа дейност и до края на живота си се отдава на науката.

Две са основните грешки на М. Грушевски като политик. На първо място стои безусловната му вяра във възможността да построи украинска държава в рамките на федеративна Русия. Второ, декрети на съветската власт оказват огромно влияние на работниците и селяните в Украйна, за които социално-икономическият аспект на революцията има по-голямо значение от националния. Грушевски не успява да намери верния баланс между социалната революция и националното освобождение. Той изгражда политическата си дейност, приемайки теорията за съществуването на исторически и неисторически нации, а оттам и тезата за безелитността на украинския народ като основно предимство на украинците, което ще им позволи да построят ново социалистическо общество. Убеден е, че всички, които са над народа, са паразити или не-украинци. Съвременникът му, историкът В. Липински възприема неговата концепция за украинската история, но смята, че липса на аристокрация е една от основните причини за липсата на независима украинска държава.

В. Липински се ражда в края на ХІХ в. във Волин в семейството на украинизирани полски благородници. Пораства като католик и се възпитава в любов към полската култура. Като ученик в Киевската гимназия попада в украинска среда и дори става член на православна ученическа общност. Продължава обучението си в Ягелонския университет в Краков, където първоначално записва агрономия, но впоследствие се прехвърля на философския факултет, където започва да учи история. Продължава да изучава история и социология в Женевския университет. И произходът, и обкръжението му в еднаква степен повлияват Липински да се заеме с изследването на идеята за ролята на украинската шляхта в съдбата на Украйна.

По време на Първата световна война Липински вече е един от лидерите на привържениците на идеята за държавна независимост на Украйна. Той е опонент на федералистите, начело на които е М. Грушевски. Затова през 1917 г. той не подкрепя Централната рада. Критикувайки я за симпатии спрямо болшевишките идеи, повлияли на социалната й политика, той се обявява за запазването на частната поземлена собственост и организира движение на заможни земевладелци в подкрепа на националната независимост. Той е един от основателите на Украинската демократическа партия на хлебопроизводителите, която през април 1918 г. е в основата на държавния преврат, довел до свалянето на Централната рада и идването на хетмана П. Скоропадски. Липински активно подкрепя Скоропадски, защото приема присърце монархичната идея.

Липински критикува демокрацията като форма на управление и като пример сочи слабостите на УНР. Според него държавната власт в условията на демокрация попада или в ръцете на „богаташите плутократи”, или на избраните от тях политици. Вследствие на това властта се превръща в инструмент за реализирането не на народните, а на частните интереси. Съсредоточаване на властта в ръцете на различни политически партии ги лишава от чувството на политическа отговорност. Селяните като опора на демокрацията в УНР са най-голямата и същевременно най-пасивната и най-неорганизираната част на обществото в Украйна, затова „демократическият метод на организацията на нацията като цяло и на селяните в частност, - методът, който използва нашата демокрация, за да стигне до властта, не подхожда на реалното държавно строителство.”[7]

Приемлива за Липински форма на управление е конституционната монархия, а властта на монарха (или за украинските условия хетмана) е легитимна и се предава по наследство. В същото време строителството на държавата не може да се намира в ръцете само на един човек, то трябва да се опира на определена социална база, на такъв обществен слой, който да е дълбоко заинтересуван в съществуването на държавата. „Класата на земеделците производители... е единствената група хора в Украйна, чието бъдеще зависи от това дали ще съществува Украйна.”[8] Тази класа за Липински е само фундамент, на който се опира държавното строителство. Истинският строител, всъщност, е националната аристокрация, елита. Тази форма на управление Липински нарича класократия, смятайки я за най-приемливата за Украйна форма на организация на ръководещия елит.

Липински мечтае да реализира в Украйна идеала си за монархията – хетманат. Открива и човека, който да се въплъти в ролята на хетмана. П. Скоропадски е от стар казашки род, наследник на Иван Скоропадски, хетман на Украйна през 1708-1722 г. П. Скоропадски е един от най-големите украински земевладелци, авторитетен генерал в царска Русия, адютант на цар Николай ІІ. За съжаление, Скоропадски идва на власт в резултат на държавен преврат, който сваля правителството на Централната рада, и властта му не намира подкрепа дори и сред земевладелците, а се опира единствено на германските и австрийските войски. Когато те напускат Украйна, заедно с тях тръгва и Скоропадски, а Липински не успява да види идеите си реализирани.

В емиграция Липински продължава да развива концепциите на украинския монархизъм и се превръща в идеолог на Втория хетманат. Идеите му остават неразбрани както от федералистите, така и от националистите, което най-добре се обяснява със следните му думи, насочени към опонентите му и от двата лагера: „Като политически цимент, който да сплотява местните украинци в борбата им за собствена държава, ние искаме да имаме патриотизъм – любов към общата Родина, а не Вашия социализъм, омразата на местните бедни към местните богати, нито пък Вашия национализъм – омразата на местните „Украинци” към месните „не-Украинци”…”[9]

През 1991 г. Украйна отново провъзгласява независимостта си. И отново историците активно се включват във водовъртежа на политическите събития. Едва 31-годишен, Д. Табачник става Председател на администрацията на президента на Украйна, член на Конституционната комисия на Украйна, както и член на Съвета за национална безопасност. Два пъти е вицепремиер по хуманитарни въпроси в правителството на В. Янукович. След победата на последния в президентските избори оглавява Министерството на образованието и науката.

Като историк Табачник анализира социално-икономическата и политическата ситуация в Украйна след 1991 г. В трудовете си за основа на държавната стратегия той предлага да се избере лявоцентристката идеология и конкретно: формиране на авторитарен режим в рамките на президентското управление; федерализация на Украйна, както и формиране на единен Евразийски съюз по пътя на по-нататъшното сближаване с Русия и другите държави на ОНД; съхранение на монопола на държавния сектор в националната икономика, както и създаване на социално ориентиран модел на пазарната икономика.[10] Като министър на образованието и науката рязко осъжда тоталната „украинизация” и „уестърнизация” („американизация”); застъпва се за това руският език да получи статута на държавен, връща в училищата задължителното изучаване на руски език и литература.

Известен е с това, че отказва да признае гладомора в Украйна през 1932-1933 г. за геноцид над украинския народ, смятайки, че по това време в страната от глад умират не само украинци, но и руснаци, поляци, молдованци и хора от други националности, и опитите да се разделят жертвите на гладомора според етнически и национален принцип е подигравка с тяхната памет. Това, както и отказът му да бъде обсъждано реабилитирането на Организацията на украинските националисти, довежда до обвинения в украинофобия по негов адрес. През 2008 г. редица украински общественици и културни дейци изпращат открито писмо до Висшата атестационна комисия на Украйна с искането Д. Табачник да бъде лишен от титлата „доктор на историческите науки” заради антинаучни и ксенофобски публикации.

Като историк и политолог Табачник защитава Евразийски вектор като насока за по-нататъшното развитие на Украйна. През 1995 г. в съавторство той публикува изследване „Украйна на прага на ХХІ-и век: политическият аспект”[11]. Един от разделите в книгата е оглавен „Предимствата на евразийската ориентация”, където авторите задават въпроса: „Заден двор на Европа или сърцето на Евразия” и се опитват да отговорят на него. Според авторите, Украйна не трябва да се страхува от евразийската интеграция, понеже това отговаря на националните й геополитически интереси и тъкмо това е начинът тя да се превърне в реален конкурент на Русия в рамките на ОНД. Настоявайки за необходимостта от създаването на общи с Русия мощни икономически структури, Табачник практически отрича необходимостта от сътрудничество на Украйна с Европейския съюз. Според него, САЩ са заинтересовани в съхраняването на центробежните тенденции в рамките на бившия Съветски съюз, поощрявайки появата на нови държави, които в съюз биха били много по-силни. Западният свят игнорира интересите на Украйна и това ще трае дотогава, докогато Украйна „не възобнови тесните връзки с Москва и не даде на Европа гаранции за евразийската стабилност в междудържавните отношения”. Тези твърдения дават повод на критиците на евразийската теория на Табачник в Украйна да го обвинят в построяването на една напълно фалшива алтернатива, а именно: или слаба Украйна като неоколония на Запада или силна Украйна като равноправен партньор на Русия, а защо не и лидер в „евразийското” пространство. Те предлагат и друга възможност: силна Украйна, която ще зачитат и в „Евразия”, и в Европа, или слаба бананова република, която няма да зачитат никъде; и може би ролята на западна неоколония е по-приемлива от тази на руска неоколония.[12] Интересно е, че не се посочват начините за превръщането на страната във фактор на международната арена. Факт е обаче, че Табачник продължава да е в политиката и има възможност да види дали идеите му са приложими в условията на настоящия световен ред.



[1] Винар Л. Австрійські урядові документи про призначення Михайла Грушевського професором Львівського університету.-В: Український історик.  Нью-Йорк; Торонто; Мюнхен, 1986. Т.ХХІІІ. № 3–4. с. 77-79.

[2] Грушевський М. Хто такі українці і чого вони хочуть. Киïв. 1991. с. 97.

[3] Грушевський М. На порозі нової У країни: Гадки і мрії. Киïв. 1991. с. 75.

[4] Грушевський, М. Цит. съч,  с. 141.

[5] Пак там, с. 19.

[6] Пак там, с. 21.

[7] Липинський, В. Повне зібрання творів, архів, студіï: Архів. Листування. Киïв, Філадельфія. 2003. Т. 1. с. 291.

[8] Липинський В. Листи до братів-хліборобів. Про ідею і організацію українського монархізму. Писані 1919-1926 рр. Відень, 1926. С.XII.

[9] Липинський В. Листи до братів-хліборобів. Видання друге. Нью-Йорк. Булава. 1954. с.16.

[10] Подр. виж: Кремень, В.  Д. Табачник, В. Ткаченко. Украïна: альтернативи поступу (критика історичного досвіду). Киïв. 1996. с. 590-591.

[11] Видрін Д. Д. Табачник. Україна на порозі ХХІ століття: політичний аспект. Киïв. 1995. 296 с.

[12] Рябчук, М. Від Малоросіï до Украïни: парадокси запізнілого націєтворення. Киïв. 2000. с. 170.

http://ebox.nbu.bg/profesorgenov/view_lesson.php?id=13

[Hatshepsut]

Операция: История: Русия срещу Украйна в историята

Създаването на украинската нация е дълъг процес, но самото възникване като държава е свързано с болшевишката революция. Тогава се създава Украинската народна република, която е призната от Ленин и  е страна по Брест-литовския мирен договор от 3 март 1918 година. Между другото този договор е подписан и от България, като част от Централните сили, които побеждават Русия - разказа доц. Д-р Александър Сивилов.

Вижданията на болшевиките за самоопределинието на отделните народи в бившата Руска империя съдейства за украинизацията на част от населението в Украйна. По време на съветската власт навсякъде се учи украински език. Украинската съветска социалистическа република е една от създателките на СССР. Най-известния съветски лидер от украински произход е Никита Хрушчов. Той дори обича да носи традиционните украински ризи със шевици на публичните си изяви.

[Hatshepsut]

Украинска народна република

Украинската народна република (на украински: Українська Народна Республіка) е историческа държава, съществувала на част от територията на днешна Украйна между 1917 и 1921 г. Тя се отделя от Руската империя след Руската революция и е поделена между Полша и Съветска Украйна няколко години по-късно.


Централната рада

На 17 март 1917, малко след Февруарската революция в Русия, в Украйна е създадена Централна рада по модела на руските Съвети. Доминираща сила в нея е Украинската социалдемократическа работническа партия, един от водачите на която е Симон Петлюра. Радата установява контрол над страната и действа като неин парламент. В започналите по-късно през същата година сблъсъци в Киев между Руското временно правителство и болшевиките, Централната рада застава на страната на болшевиките. След като отблъсква правителствените сили, на 22 ноември тя обявява създаването на автономна Украинска република в рамките на Русия.

Малко по-късно болшевиките се обръщат срещу Централната рада и обявяват в Харков Съветска Украинска република, след което в страната навлиза Червената армия. На 22 януари 1918 Централната рада прекъсва връзките с Болшевишка Русия, обявявайки създаването на независима Украинска народна република.

Притисната от болшевиките и загубила големи територии, Централната рада е принудена да търси външна помощ. С договора от Брест-Литовск от 9 февруари 1918 тя сключва съюз с Германия и германските войски отблъскват болшевиките извън страната. Въпреки това Радата е загубила популярност, а германците са недоволни от неефективната администрация, която не успява да изпълни украинските ангажименти за доставка на храни за Германия.


Хетманат

Ситуацията в страната се променя през 1918, като започва реакция към реформите на Централната рада. Според интерпретацията на Орест Субтелни, „Към пролетта на 1918-а, на значителни сектори от населението на Украйна, революцията и хаоса омръзват. Както може да се очаква, тези настроения са били най-разпространени сред класите с имоти, заможните селяни, дребните предприемачи и бизнесмени, собствениците на фабрики и едрите земевладелци и горните нива на бюрокацията, които съставяли 20% от населението на страната“ Според Дмитро Дорошенко, украински историк и министър на външните дела в правителството на Скоропадски: „Богатите и умерено заможните селяни, не искаха да чуват за социализацията на земите си и продължаха да пращат делегации до Централната Рада, настоявайки за възстановяване на частната собственост върху земята. Но Социалистическата Революционна партия, която имаше мнозинство в Централна Рада и в правителството, не искаше да чуе за отстъпване от вече взетите решения. Така умерената Украинска Партия на Социалфедералисти бе принудена да отзове трима от своите членове в кабинета.“

На 29 април генерал Павло Скоропадски извършва държавен преврат с подкрепата на германските войски в страната. Той преименува републиката на Украинска държава и обявява себе си за неин хетман. Управлението му е авторитарно и се ползва с подкрепата преди всичко на поземлената аристокрация. То успява да организира администрацията, да установи дипломатически отношения с редица държави, сред които и България, и да сключи мирен договор със Съветска Русия.

Централните сили поддържат Скоропадски, надявайки се с негова помощ да решат проблемите със снабдяването на своите сили. „Интервентите“ започват реквизиции на жито и други стоки от селското население, а местните помещици организират наказателни отряди с които се опитват силом да си върнат предвзетото имуществото и да накажат виновниците. Това положение през май 1918 г. води до селска война, обхващаща цялата територия на Украйна. За шестте месеца в Украйна по данни на германския генерален щаб, са убити 22 хил. военно служещи и допълнително около 30 хил. охранители. Според Виктор Савченко: „Въстанията на селяните на практика прекъснали събирането и износа на храна от Украйна. До ноември 1918 г. само 113 хиляди тона брашно (около 9300 вагона хляб) са изнесени от Украйна в Германия и Австро-Унгария, около 30 хиляди вагона с храна и суровини... 19,5 хиляди вагона са изпратени в Австро-Унгария, 16, 5 хил. Вагона – до Германия, 271 вагона – до Турция и 130 вагона – до България. Интервентите, които разчитали на повече, не успели да преодолеят продоволствената криза в Германия и Австрия за сметка на Украйна.

Скоропадски полага големи усилия и за образователната система, възстановявайки и създавайки голям брой училища и отпечатвайки милиони учебници на украински език. Той връща на собствениците конфискуваните от Централната рада земи, но това предизвиква недоволството на селяните, довело до няколко въстания и партизанско движение.

Скоропадски изразява териториалните претенции на държавата си към други земи населени с украинско население: Кубан, Крим и Бесарабия. Въпроса с украинското население на Галичина е по-деликатен, защото територията е под контрола на Австро-Унгария до 1 ноември 1918 г.

Административно деление на Украинската Държава на хетман Скоропадски. Претенциите на държавата към Крим и Кубан са били като за автономни републики, и директни анексация на части от Бесарабия и съседни украинско-езични области от Русия

През пролетта украински войски изпъждат руските сили на пътя си в Крим и стигат до Симферопол и са „посрещнати с радост от населението, но под германски натиск, украинските сили са принудени да напуснат полуострова. Немците не позволяват на кримските татари да формират правителство, но оставят властта в малкото останали руски власти, които формират Временно Кримско правителство. След като преговорите започнати от украинското правителство не дават положителен резултат, започва икономическа блокада на полуострова, която след две седмици довежда до капитулация на руското правителство на Крим което води до съединение на Крим до Украйна със свой автономен Сейм, териториална армия и държавен секратар за Крим в Украинския министерски съвет.

Правителството на Кубанската Народна Република праща делегация в Киев и двете страни са изразяват желанието си за уния, като подписват редица договори, но окупацията на Катеринодар от царистките сили на генералите Алексеев и Деникин както и забраната на немците да се изпрати украинска експедиция в областта водят до трайното ѝ обвързване с бялото движение.

Бесарабия, където в този момент украинците са около 30% от населението вече е под румънска окупация, призната от Централните Сили. В този момент Румъния е победена от силите на Германия, Австрия и България и на нея е наложен тежък мирен договор. Възползвайки се от ситуацията и отново ограничено от съюзниците си да ползва военна сила, правителството на Скоропадски отново използва блокадата да получи концесии от Румъния за Бесарабия. Двете страни започват дипломатически отношения, където решаването на бесарабския въпрос се оставя за след приключването на световната война.

При явната перспектива Германия да загуби Първата световна война и натиска от набиращата сили и подкрепа от запад Бяла Гвардия, Скоропадски прави опит да спечели подкрепата на Тройното съглашение, като съставя кабинет от русофили и руски монархисти. Той издава манифест на 14 ноември за федерация с Русия, след нейното освобождаване от болшевиките. Това предизвиква силно недоволство сред националистическите и социалистически кръгове, които на същия ден обявяват възстановяването на Украинската народна република, начело с Директорат. Германските сили, деморализирани от революцията в Германия не оказват силен отпор на въстаниците, а военната помощ от Антантата закъснява и не оказва подкрепа на Хетманата.

След около месец отбрана на Киев, Скоропадски абдикира и тайно бяга в Германия.

Директорат

Директоратът, ръководен от социалдемократите и Симон Петлюра, бързо печели популярност и привлича на своя страна и част от армията. Бунтовнически части обкръжават Киев и Скоропадски е принуден да напусне столицата, заедно с оттеглящите се германски войски. През цялата 1919 страната е в хаос, като за установяване на контрол се борят армиите на Украинската народна република, болшевиките, руският монархист Антон Деникин, Тройното съглашение, Полша и анархистки групи, като тази на Нестор Махно.

В резултат на договора от Рига от март 1921, сложил край на Полско-съветската война, Галиция и голяма част от Волиния са присъединени към Полша, а на останалата част от страната е създадена Украинската съветска социалистическа република (УССР), включена в състава на Съветския съюз.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Украинска народна република

[Hatshepsut]

Западноукраинска народна република

Западноукраинска народна република, (ЗУНР) (на украински: Західноукраїнська Народна Республіка) е самопровъзгласила се държава в Източна Галиция, съществувала от края на 1918 г. до началото на 1919 г.

Първоначално столица е Лвов, след това – Тернопол (от ноември 1918 до януари 1919 г.), а по-късно – Станислав (днес Ивано-Франкивск).

Отначало населението съставлява 5,4 млн. души, в това число 60% украинци, 25% поляци, около 12% евреи, а също и немци, чехи и представители на други националности.

Градското население е било от полско-еврейски произход, а селското – от украински. Поляците са били повече от 60% от столичното население.

Във връзка с това конфликтът между Полша и ЗУНР е бил неизбежен.

Флагът на ЗУНР е същият като днешният украински флаг. Знамето се е състояло от 2 еднакви по големина ивици – в синьо и жълто, разположени хоризонтално.

Гербът на ЗУНР е представлявал златен лъв на син фон.



Преди Първата световна война значителна част от украинските земи са влизали в състава на Австро-Унгария. На 7 октомври 1918 г. Регентският съвет във Варшава обявява своя план за възстановяване на независимостта на Полша и на 9 октомври полските депутати в австрийския парламент вземат решение за обединение в състава на Полша на бившите земи на Реч Посполита, включващи и Галиция.

В отговор на това на 10 октомври украинската фракция начело с Евгени Петрушевич взема решение да се свика в Лвов Украинският национален съвет – парламент на украинците в Австро-Унгария. Този съвет е свикан на 18 октомври. За негов председател се считал Петрушевич, който обаче бил на дипломатическа служба във Виена. Фактически работата се вършела от галицийската делегация начело с Константин Левицки. Целта на Съвета била създаването на украинска държава на територията на Галиция, Буковина и Задкарпатието. В същото време поляците, населяващи спорните територии, считали Галиция за полска земя и се надявали да я присъединят към Полша.

Провъзгласяването на новата украинска държава трябвало да стане на 3 ноември. Но плановете на поляците накарали украинците да побързат. Така в нощта на 1 ноември се провъзгласява властта на Украинския национален съвет. В същото време поляците в Лвов въстават. На 6 ноември те контролират повече от половината град. В такава неспокойна обстановка на 13 ноември 1918 г. е провъзгласена ЗУНР и нейното правителство – Държавен секретариат, начело с Константин Левицки. В същия ден е създадена армията на Галиция.

На 21 ноември 1918 г. полските войски завземат Лвов и ръководството на ЗУНР е принудено да избяга в Тернопол. На 11 ноември румънски войски навлизат в Чернивци – столицата на Буковина, а на 15 януари 1919 г. Ужгород – столицата на Задкарпатието, е превзета от чехословашки войски.

На 1 декември 1918 г. ЗУНР и Украинската народна република подписват договор за обединение на 2-те украински държави. Приети са закони, според които земята на едрите земевладелци е иззета и раздадена на бедните безимотни селяни. На 22 януари 1919 г. в Киев е тържествено обявено обединението на 2-те украински държави.

На 21 април 1920 г. Полша и Украйна се договарят границата между тях да минава по река Збруч. След разгрома на Червената армия при Варшава през втората половина на 1921 г. почти цялата територия на бившата ЗУНР остава в Полша, с изключение на онези земи, които вече били завзети от Чехословакия и Румъния.

https://bg.wikipedia.org/wiki/ЗУНР

[Hatshepsut]

Степан Бандера


Степан Бандера (1909-1959)

Степан Бандера (на украински: Степа́н Андрі́йович Банде́ра) е украински политически деец, идеолог на украинското националистическо движение на ХХ век. Председател е на крайнодясната Организация на украинските националисти (ОУН). На 30 юни 1941 г. ръководството на Организацията провъзгласява възстановяването на Украинската държава.

Своето детство Степан прекарва в Стари Угринов (днес – в Ивано-Франкивска област, а през 1909 г. – в Австро-Унгарската империя), където расте в атмосферата на украински патриотизъм. Фронтът на Първата световна война 4 пъти е минавал през неговото родно село. През лятото на 1917 г. жителите на Галиция стават свидетели на национално-революционните изменения и революцията в армията на Руската империя.

От самото си детство Бандера е свидетел на възраждането на украинската държава. От 3 ноември 1918 г. неговият баща Андрий Бандера, свещеник и капелан от украинската гърко-католическа църква, е делегат в Парламента на Западно-украинската народна република (ЗУНР) в град Станислав и участва във формирането на държавната система в района на Калуш.

През септември 1919 г. Степан Бандера се записва в украинската гимназия в град Стрий, където учи до 1927 г. В трети гимназиален клас той става участник в украинската скаутска организация „Пласт“.

През пролетта на 1922 г. майка му Мирослава Бандера умира от туберкулоза.

През 1932 – 1933 г. изпълнява функцията на заместник на водача на района, а в средата на 1933 г. е назначен за районен водач на Организация на украинските националисти. Участва в конференции в Прага, Берлин, Гданск.

Под ръководството на Бандера ОУН започва серия от наказателни акции срещу представителите на полската окупационна власт. През този период ОУН извършва 3 политически убийства, които получават голяма публичност – на училищния куратор Гадомски, обвинен в унищожаването на украинското училище и насаждането на полския език, на служителя на Държавното политическо управление Алексей Майлов като протест срещу Голодомор, а в Украйна и убийството на полския министър на вътрешните работи Бронеслав Перацки, който се занимава с „пацификацията“ (умиротворението) на украинците. Степан Бандера е отговорен ръководител на тези покушения.

През юни 1934 г. е арестуван от полската полиция и докато тече разследването е в затворите в Лвов, Краков и Варшава до края на 1935 г. По време на Варшавския процес Бандера е съден за принадлежността му към ОУН и за организацията на убийството на министъра на вътрешните работи на Полша Бронеслав Перацки. Степан Бандера е осъден на смърт, впоследствие заменено с доживотна присъда.

Освободен е през септември 1939 г. след превземането на Западна Полша от Германия.

След убийството на Евген Коновалец от съветския агент Судоплатов, ръководител на ОУН, става полковник Андрий Мелник, който е съратник на Коновалец от времето на борбите на ЗУНР и съвместната дейност в Украинската военна организация (УВО). През август 1939 година в Рим се провежда второто Голямо събрание на украинските националисти, което официално утвърждава Андрий Мелник за глава на Ръководството на украинските националисти (по украински Провід Українських Націоналістів – ПУН). Но група млади националисти, начело със Степан Бандера, която след окупацията на Полша от Германия излиза от затворите и е била откъсната от дейността на Организацията, започва да изисква от ПУН и неговия ръководител Андрей Мелник да смени изчаквателната тактика на ОУН и да изключи от ПУН няколко негови члена. Конфликтът придобива остри форми и довежда до разкол. През февруари 1940 година се създава „Революционно ръководство на ОУН“ начело със Степан Бандера.

След една година Революционното ръководство събира второ Голямо събрание на ОУН, където едногласно Степан Бандера е избран за ръководител. Под неговото ръководство ОУН-Б се превръща в истинска революционна организация. Тя изгражда организационна мрежа на украинските земи, създава групи на ОУН-Б от членове, които живеят зад граница и заедно с немски военни кръгове, които с разбиране се отнасят към украинските дела, създава украински легион, организира освободителна борба под названието ОУН-революционери (ОУН-р) (по-късно ОУН-СД (за Самостоятелна държава), или още по-разпространено название „бандеривци“).

Преди Германо-съветската война през 1941 г. Бандера инициира създаването на Украински национален комитет в Краков за консолидация на украински политически сили в борба за държавност.

На 30 юни 1941 г. в Лвов Ръководството на организацията провъзгласява възстановяването на Украинската държава. Това е опит да постави Третия Райх пред свършен факт и да го принуди да признае украинската борба. Обаче Хитлер инструктира своята полиция веднага да ликвидира този „заговор на украинските самостийники“. Немците арестуват Бандера няколко дни след акта на провъзгласяването на възстановяването на Украинската държава – на 5 юли 1941 година. Степан Бандера е затворен в германския концлагер Заксенхаузен, където остава до декември 1944 г. След това той е освободен заедно с няколко други висши членове на ОУН, на които е предложено да присъединят към немските сили ОУН-Б и Украинска въстаническа армия като съюзници на Германия против Съветския съюз. Степан Бандера отхвърля предложението на немската страна.

През февруари 1945 година се провежда регионално разширено съвещание на ръководството ОУН-Б на украинските земи, избрано е ново Бюро на ръководството в състав: Бандера, Шухевич, Стецко. Този избор е потвърден от Конференцията на задграничните части на ОУН-Б през 1947 година и тогава Степан Бандера пак става глава на ръководството на цялата ОУН-Б. Като водач на ОУН-Б, Бандера през следвоенно време решава да продължи въоръжената борба срещу комунистическа Москва. Той интензивно организира регионална мрежа и бойни групи на ОУН-Б, които постоянно поддържат контакт с Регионалното ръководство чак до смъртта на водача.

През 1948 година в Задграничните части на ОУН-Б се образува опозиция, на която Бандера се противопоставя в идейна, организационна и политическа плоскост. Той категорично се противопоставя на идеята за демократизация на ОУН и на отказа от авторитарни методи в нейната дейност до завършването на военните действия.

През декември 1950 година Бандера напуска поста на Глава на ръководството на задграничните части на ОУН-Б. На 22 август 1952 година той напуска също поста Глава на ръководството на цялата ОУН-Б. Но неговото решение не е прието от никоя компетентна институция на ОУН-Б и Бандера остава ръководител на ОУН-Б до убийството му през 1959 година.

През 1955 година се провежда 5-а Конференция ЗЧ на ОУН-Б, която отново избира Степан Бандера за ръководител на задграничните части на ОУН-Б и оттогава отново се провежда интензивна дейност на Организацията.

Следвоенните години са напрегнати за семейството на Бандера. Съветските спецслужби преследват не само водача на националното движение, а и децата му. Например до 1948 година семейството шест пъти сменя местожителството си: Берлин, Инсбрук, Зеефелд, Мюнхен, Хилдесхайм, Щарнберг. В края на краищата заради необходимостта да даде на дъщеря си добро образование, семейството през 1954 година окончателно се преселва в Мюнхен. Родителите се стараят да скрият от Наталка важността на персоната на баща ѝ, за да не я подлагат на опасност. Именно в Мюнхен Бандера прекарва последните си дни, живеейки под името Щефан Попел. Според една от версиите, той получава паспорта от лвовския шахматист Стефан Попел, който през 1944 година напуска Украйна, в началото на 1950-те живее в Париж, а през 1956 година заминава в САЩ.

През есента на 1949 г. Върховният съд на Съветския съюз на закрито заседание осъжда Степан Бандера на смърт.

На 15 октомври 1959 година до входа на дома му на Крайтмайрщрасе 7 (Kreittmayrstraße), в Мюнхен в 13:05 намират още живия Степан Бандера. Медицинската експертиза установява, че причината за смъртта е отрова. Две години по-късно, на 17 ноември 1961 г., германски съд обявява, че убиецът на Степан Бандера е бил Богдан Сташински по заповед на председателя на КГБ Александър Шелепин и ръководителя на СССР и първи секретар на ЦК на КПСС Никита Хрушчов. Богдан Сташински е стрелял в лицето на Бандера от специален пистолет с разтвор от калиев цианид. След докладно разследване убиецът е изправен пред т.нар. „процес на Сташински“ от 8 до 15 октомври 1962. Присъдата е обявена на 19 октомври – убиецът е осъден на осем години затвор.

Германският федерален върховен съд (Bundesgerichtshof) в Карлсруе потвърждава, че главният обвиняем в убийството на Бандера е съветската власт в Москва, която практикува политически тероризъм дори и след смъртта на Сталин. В интервю за московски вестник „Комсомолска правда“, публикувано на 6 декември 2005 година, бившият председател на КГБ СССР Владимир Крючков признава, заявявайки, че убийството на Степан Бандера е едно от последните отстранявания от КГБ на „нежелателни елементи“, използвайки терористични методи.

Степан Бандера е погребан на Мюнхенското гробище Валдфридхоф на 20 октомври 1959 година. През 90-те години на ХХ век широко е обсъждана идеята за погребване на останките на Степан Бандера в Украйна. Но по политически причини това не е осъществено.

Степан Бандера е сред символите на украинското националноосвободително движение. От 2007 г. всеки август във Волинска област в Украйна се провежда фестивал „Бандерщат“.

През 1995 г. режисьорът Олес Янчук заснема филма „Атентатът – есенното убийство в Мюнхен“ за съдбата на Степан Бандера след войната.

В проекта „Великите украинци“ Бандера заема 3-то място.

На 20 декември 2010 година Президентът на Украйна Виктор Юшченко награждава посмъртно Степан Бандера със званието „Герой на Украйна“ за „несъкрушимост на духа в отстояването на националната идея, за проявените героизъм и саможертва в борбата за независима украинска държава“, и го награждава с ордена на Държавата (посмъртно). Наградата получава внукът на Бандера, който също се казва Степан Бандера.

В началото на 2011 г. новото ръководство на Украйна при президентството на Виктор Янукович официално оттегля решението Бандера да бъде обявен за „Герой на Украйна“.

Паметник на Степан Бандера в Тернопил

Паметници на Степан Бандера има в Лвов, Тернопил, Ивано-Франкивск, Дрогобич, Сколе, Турка, Самбир, Стари Самбир, Теребовля, Бережани, Бучач, Дубляни, Микитинци, Стрий, Борислав, Залишчики, Червоноград, Мостиска, Кременец, селата Козив, Вербив, Грабивка и Середний Березив.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Степан Бандера

[Panzerfaust]

История на украинските земи от 1000 до 2016 г.:


Історія українських земель з 1000 по 2016 рік

[Пешо]

Видео за историята на Украйна от Kings and Generals.

[Hatshepsut]

Излезе от печат книга за историята на Украйна:

ПОРТИТЕ НА ЕВРОПА. ИСТОРИЯ НА УКРАЙНА



Автор : Серхий Плохий
Издателство : Прозорец
Година : 2022
Корица : твърда
Страници : 520
Език : български


ОПИСАНИЕ

Актуалният конфликт е само последният в дългата поредица от сътресения, свързани с украинския суверенитет. Разположена между Централна Европа, Русия и Близкия изток, Украйна е била оформяна и повлиявана от империи, които са я използвали като стратегическа врата между Изтока и Запада – от римляните, през османците, до Третия райх и Съветския съюз.

В „Портите на Европа“ Плохий разучава търсенето на Украйна на собствена идентичност през живота на нейните герои и нейните завоеватели. Това преработено издание от 2021 година включва нов материал, който пренася изчерпателния исторически труд до настоящето, когато Украйна отново е в центъра на световното внимание.
Завладяваща история на пропитата с кръв земя, която толкова често е била и бойното поле, и житницата на Европа.
Саймън Себаг Монтефиоре

Всеки, който желае да разбере защо Русия и Западът се изправят един срещу друг за бъдещето на Украйна, трябва да прочете този аргументиран, изчерпателен и страстен разказ.
Майкъл Игнатиев

Убедително и авторитетно проучване, което започва от древногръцки времена и свършва в наши дни.
„Файненшъл Таймс“

Днес, когато Украйна е въвлечена в кръвопролитна борба с Русия за запазване на своята териториална цялост и политическа независимост, Серхий Плохий прави забележителен преглед на нейната история, който засяга разделението Изток – Запад от древни времена до настоящата криза.

https://academicabooks.bg/

[Hatshepsut]

Тази напоена с кръв земя: раждането на украинската нация

Ако за надменните "великоруси" Украйна трябва да им е благодарна, че са я създали и отгледали, за много украинци съветският период е време на страшни репресии

Украинците се шегуват, че след края на тази война трябва да издигнат паметник на Путин в Киев - паметник на човека, който завърши националния им проект и завинаги ги отдели от империята.

Парадоксът тук е, че древната Киевска Рус добива модерната си национална независимост съвсем скоро, с разпадането на СССР през 1991. Нещастието на тази напоена с кръв земя е, че се намира между чудовища - полско-литовския съюз от запад, руската империя от изток, османската от юг, без да забравяме татарите, австро-унгарците, германците. В мракобесната си историческа лекция от юли 2021, качена на кремълския сайт многозначително на руски, украински и английски, Путин описва тази страна като вечно търсеща външен покровител - ту Полша, ту Русия, ту сега пък НАТО. Безпомощна жертва на историята без всякаква субектност, която сама не знае какво е в неин интерес. Че е жертва - това е вярно, но не забелязваме да се е примирила.

"Когато в Москва подрязват нокти, в Киев режат пръсти"

Стереотипите за тази страна, която след завладяването през 18 век наричат с обидното Малорусия (малка Русия), са в най-добрия случай иронично-патерналистки. Прякорът за украинец е хохол, ж.р. хохлушка, което идва от кичура на казаците, оставян на бръснатите им глави. В Украйна се яде и пие добре, жените са красиви и "щедри", има разни колоритни обичаи, изобщо - провинция. Тази фолклорна идентичност ни завеща късният социализъм: имаха си своите танци, своя съюз на писателите, своите манталитетни вицове, но всичко това под егидата на голямата сестра Русия, на която дължаха всичко. Ако пък някой реши да прояви национална субектност, той непременно биваше нацист.

После изведнъж: студентските протести от 1990-те против подписването на нов договор със СССР, референдумът за независимост от 1991 (92% "за"), Оранжевата революция срещу подмяната на изборния резултат през 2004, революцията на достойнството, известна като Евромайдан 2013. Всъщност най-впечатляваща в тази серия е електоралната карта след последните президентски избори: винаги досега източните райони гласуваха за проруски партии, западните - за проевропейски. През 2019 картата беше практически едноцветна - Украйна беше застанала зад Зеленски. Нацията се обедини срещу руската анексия на Крим.

Защото най-големият проблем на Украйна е фрагментацията. Самата територия е пъстра - в 19 век освен украинци тук живеят руснаци, поляци, татари и цели 10% евреи, много от които ликвидирани от местните националисти във времето на гражданската война, а после от германските нацисти през Втората световна. Дори основните църкви са две - православна, която гледа към Москва, и униатска, обърната на запад. През първия си период болшевишката власт не само създава Украинската съветска република, но вътре в нея подкрепя възникването на многобройни под-републики на културен или териториален принцип: Одеска, Донецко-Криворожска, Донска, Таврида (Крим) и т.н. Ленинската политика на самоопределение цели да се мобилизират енергиите на периферията срещу царисткия център, а също и да се изнесе революцията на запад. По-късно Сталин ще поправи онова, което Путин смята за грешка на ранните болшевики.

Наред с културното си разнообразие, Украйна става сцена на непрекъснати и жестоки политически борби. В "Киев град" великият украинец Михаил Булгаков пише: "По сметките на киевчани в града им е имало 18 преврата. Някои по-внимателни мемоаристи изброяват 12; аз мога да съобщя, че са били 14, като 10 от тях лично съм преживял". Няколкото успоредни независими украински републики, възникнали след февруарската революция през 1917, така и не успяват да се обединят и биват присъединени към Съветска Русия през 1922. Тук текат най-страшните боеве на гражданската война - освен националистите и Червената армия, в Украйна се сражават белите на Деникин, чуждестранните интервенти и аграрните анархисти на Махно, които са срещу всички. Пак тук са и най-страшните боеве във времето на Втората световна война, когато съветската република е разделена на националисти, които се надяват с помощта на Хитлер да се отърват от болшевишката власт, и комунисти, които яростно се сражават срещу тях.

Ако за надменните "великоруси" Украйна трябва да им е благодарна, че са я създали, освободили и отглеждали, за много украинци съветският период е време на репресии, които тук са доста по-страшни - според поговорката "Когато в Москва подрязват нокти, в Киев режат пръсти". Няма как да бъде забравен целенасоченият глад, организиран от Сталин "за пречупване гръбнака на украинското селячество". Според някои изследователи жертвите на този геноцид са между 4 и 5 милиона. Отделно лагерите, културната цензура, разместването на населения и граници.

Както повечето нации, украинската възниква през 19 век, когато пише националният поет Тарас Шевченко, елитите започват да говорят гордо езика си и се зараждат романтични митове за славното минало. В това минало основна роля и до днес играят запорожките казаци - разнородно, основно славянско население, живяло около Днепър. Казаците са сезонни войници, които охраняват най-вече полско-литовския съюз, но не са там "на щат" и се хващат на работа и за други владетели. При тях бягат селяни, за да се отърват от феодалните си господари. Казаците имат свои хетмани, които се обединяват в така наречената казашка Сеч 16-18 век, която украинците днес смятат за предходник на своята държава. Не бива да ги бъркаме с донските казаци, които по-късно Руската империя интегрира и ползва в армията си. Запорожката Сеч е свободна земя, утопия на войнската чест и равенството.

Фолклоризирани в съветския период, както всичко местно и неруско, запорожките казаци се завърнаха още във времето на перестройката с многобройни асоциации, а националистическият президент Юшченко твърдеше, че произхожда от казашки род. В химна на Украйна се пее: "Ще дадем душа и тяло за нашата свобода. Ще покажем, че сме братя на казашкия род". Когато днес на фронта някой се отличи със смелостта си, го наричат истински казак.

Както и да свърши тази война

Истински казаци се оказаха жителите на Конотоп, чийто зам.-кмет излезе на площада и попита: "Руснаците предупредиха, че ще ни бомбардират, ако не се предадем, кой иска да бием?". Човек неволно се сеща за една друга национална легенда - писмото на запорожките казаци до турския султан, който им повелява да се предадат доброволно и да не го безпокоят, а те го обсипват с колоритни обиди. Един нов Репин, Шостакович или Аполинер вероятно би могъл да направи сега нещо по темата "украинци пишат писмо на Путин".

Защото - за мое голямо съжаление - за да се роди една нация, не е достатъчна обединяващата идея, която днес са либералната демокрация и европейският път пред страната. Не е достатъчно развитието на капиталистическото производство, което хомогенизира териториите, образованието, информираността. Нациите и днес, оказва се, се раждат в кървави битки, страдания и жертви. Казал го е американският социолог Чарлз Тили: "Войната прави държавата, държавата прави войната". Можем да го повторим и за нацията. Затова, както и да свърши тази война, трудно ще е някой политик със слабост към историята един ден пак да твърди, че украинска нация не съществувала.

https://www.dw.com/

[Hatshepsut]

Доц.Сергий Страшнюк: Още през 12 век Украйна и Русия се оказват от двете страни на цивилизационната бариера

Руската държавност произлиза от татарската и, едва ли са прави тези историци, които си затварят очите за това обстоятелство

С оръжие в ръце сме принудени отново да отстояваме своята независимост от историческия враг, приел неофашисткия образ на путинизма, казва пред Faktor.bg известният историк

Доц. Сергий Страшнюк е историк, ръководител на катедрата по българистика в Харковския университет. От няколко месеца работи и живее в България.

Интервю на Анелия Димитрова

- Господин Страшнюк, откъде идват претенциите на съвременна Русия, че именно тя, а не Украйна е наследница на Великата Рус?

- Рус e название на водачество, а по-късно и на държавност и географско пространство, владени от нейните князе. В тесния смисъл, това са земите от Средното Приднестровие, където са били разположение Киевското, Черниговското и Переяславското княжество, в широкия – това е цялата територия, подконтролна на Киев от началото на IX век.
В същото време «рус» е названието на етнонационална общност донесена от скандинавците (от старофински “роутси” – гребци), чиито конунги (владетели) създават Киевската държава.
Ролята на варягите (викингите), в създаването на най-голямата раннофеодална държава в Източна Европа може да бъде сравнена с ролята на прабългарите в създаването на България, където на юг от Дунава, по времето на идването на хан Аспарух вече преобладава славянското население, в чиято среда с времето се «разтварят» новодошлите.
Горе долу същото се случва с Рус: след като княз Владимир приема християнството през 988 година етнонима «рус» («русин» в единствено число) се пренася върху подднепровските славяни.
Що се отнася до съвременна Русия, нейната западна част, тя не играе никаква роля в създаването на Рус, освен като обект на експанзия и колонизация от киевските князе.
Москва възниква значително по-късно от Киев. Нейното първо летописно споменаване е датирано през 1147 година.
Историята на руската държавност започва във времената на феодалната раздробеност на Рус с Владимирско-Суздалското княжество. Неговият първи владетел,  Андрей Боголюбски, син на Юрий Долгоруки организира през 1169 военен поход срещу Киев, разрушава и разграбва «майката на руските градове». Затова и Василий Ключевски го нарича «първият великорос».
Пак приблизително по това време – през 1187 година в летописите се среща термина «Оукрайна».

- От този момент ли се разделя историческата съдба на съвременните Украйна и Русия?

- Да, те се оказват от двете страни на цивилизационната бариера.
Североизточна Рус, както се нарича в руските учебници, става съюзник на монголските завоеватели: те не само воюват на тяхна страна, но и вземат много дейно участие в разрушаването на историческата Рус и Велики Новгород, около който кристализира четвъртата източнославянска народност.
Но този процес е грубо пресечен от Московската държава, формирана под определящото влияние на монголите: нито един управник на Залесието, включително великия Московски княз до средата на XV в., не е смятан за легитимен без да е получил «етикет» (утвърждаване) от монголския владетел. Това формира жестока вертикала на властта и определен манталитет.
Не случайно един от създателите на концепцията за евразийството, лингвистът княз Николай Трубецкой пише вече намирайки се в емиграция: «Московското царство възниква благодарение на татарското иго. Руският цар е наследник на монголския хан. Свалянето на татарското иго е сведено до замяната на татарския хан с православен цар и пренасянето на ханското управление в Москва. Даже лично голям процент от болярите и останалите, които служели на московския цар са били представители на татарския елит. Руската държавност произлиза от татарската и, едва ли са прави тези историци, които си затварят очите за това обстоятелство или се опитват да подценят значението му» (цитат от книгата „Към проблема за руското самосъзнание“, публикувана в Париж през 1927 година)
В същото време русините/украинците продължават да се развиват в европейски контекст. Във Великото литовско княжество, както и в Полското кралство, където влиза Руске воеводство (Източна Галиция), съществуват демократични традиции, религиозна търпимост, градско самоуправление, като цяло законност, предполагаща уважение към частната собственост.
Нищо подобно не съществува във Великото Московско княжество, където са запазени порядките на ордата, предвиждащи възвеличаване на владетеля и пълна покорност от страна на всички без изключение, независимо от социалния произход  и материално положение, абсолютно доминиране на държавата над личността и социума, отсъствие на частна собственост върху земята, закрепостяване не само на селяните, но и на всички поданици на великия княз/цар.

- От там ли тръгва и покварата на Църквата?

- Църквата била православна, но откъсната от световното християнство за почти столетие и половина:  Московската патриаршия е създадена през 1589 година чрез шантаж на константинополския патриарх Йеремии II, който дошъл за «милостиня» при православния цар и бил принуден да остане в Москва докато Борис Годунов не получава искания резултат. Но съборната грамота, която уж получават от Константинопол през 1591 година се оказва фалшификат, доказан с палеографски и текстологичен анализ, което поставя под въпрос легитимността на Московската църква.

- Била ли е някога Украйна колония на Руската империя или по-скоро е била част от метрополията?

- Съществуват различни мнения на историците по този въпрос. Едни смятат, че Украйна е имала колониален статут в Руската империя, други са на мнения, че правителството в Санкт Петербург не я е смятало за колония, подобно на Кавказ или Централноазиатските територии.
Имперските власти се придържат към концепцията за триединство на руската нация, в която редом с великоросите, включва литвините (белорусите) и малорусите (украинците). По този начин, се получава, че Украйна е част от метрополията, един вид Запад за останалата част от Русия. Във всеки случай, през втората половина на XVII и средата на XVIII в., представители на тези народи участват във формирането на имперския елит – както църковен, така и светски, доставяйки кадри за най-високите етажи на държавното управление.
Политиката на царизма обаче си поставя спрямо Украйна такива цели, каквито не е поставяла пред себе си нито една друга империя: да превърне украинците в руснаци по пътя на заличаването на тяхната национална идентичност. В продължение на 330 години – независимо дали царската власт или в Съветската империя – тя се стреми да унищожи национално-културната самобитност на Украйна, като и натрапва своя език, обществен строй и начин на живот. Провеждайки политика на етноцид и денационализация, Русия полага огромни усилия да внедри в съзнанието на останалия свят стереотипната представа за нашата страна като руска провинция, притежаваща единствено някакво фолклорно-етнографско своеобразие.
И, трябва да признаем, в голяма степен е преуспяла в това отношение: в световната славистика образът на Украйна е формиран основно под влияние на руските наративи.
Затова и не само за европейските граждани, но и за мнозина анализатори и експерти руско-украинската война беше толкова изненадваща.

- Каква е била съдбата на украинската нация и език в Руската империя? Можели ли са украинските писатели и поети да творят на майчиния си език?

- Веднага след като Киевската митрополия преминава в подчинение на Московската патриаршия при съмнителни обстоятелства през 1686 година започват гонения срещу украинския език. Забранени са всички богослежубни, учебни издания на «славяноруски» език, тоест в украинска редакция на църковнославянски, или така наречената «прОста мова» (прост език-бел. ред-.), по-близка до разговорния език.
С указ на Петър I от 1720 година украинските църковни книги са заменени с московски, което пречупва многовековната културна традиция. Тази държавна политика продължава със забраната на украинския буквар през 1769, а по-късно са затворени и украинските училища.
От гледна точка на руската империя това е движение към унификация и стандартизация на населението, но, по мнението на много историци това е преследвало друга цел – да бъде снижено нивото на образованието и науката в Украйна, да бъде нивелирана самобитността на нашия народ.
Можем да кажем, че първата цензура в Русия е въведена специално за изданията, печатани на «малоруски». Терминът “Малорусия” (Micrarossia), който се използва от XIV век в смисъла на земи, подчинени на Киевската митрополия, сега получава съвсем друга, унизителна смислова конотация.

- Как тогава оцелява украинският език?

- На пръв поглед на грамотните хора не им оставало нищо друго, освен да започнат да пишат на руски език. Някои украинци постъпили като ирландските и шотландските писатели и преминали на поддържания от държавата руски език, разтваряйки, подобно на Гогол, културата на своя народ в имперската. Но през 1798 година не къде да е, а в столицата на империята, Санкт Петербург Иван Котляревски, дворянин и офицер от знатен казашки род, издава своята «Енеида» на украински език. Всъщност той се възползва от това, че разговорното наречие на неговия роден край не е забранено за употреба и този начин дава тласък на развитието на литературния украински език на народна основа. Това, по същество дава импулс за украинското Възраждане.
През 1840 Тарас Шевченко публикува своя «Кобзар», който вече е преведен на над 100 езика. Неговата поезия и проза създават стандарта за новия литературен език.
Нещо повече, със своето творчество и гражданска позиция той заменя стария казашки (съсловен) модел на нацията с нов, революционно-френски. По-късно той е арестуван, заточен в степите, забранено му е да пише и рисува. Той умира на 47 години и оставя на совите наследници завет да постигнат национална свобода от империята.
Никъде усилията на империята не са толкова целенасочени и последователни, както в Украйна. От 1654 до 1917 година има близо 150 опита да бъде забранен украинския език или да бъде ограничена употребата му.
Кулминацията на езиковия шовинизъм става така нареченият Валуевски циркуляр от 1863 година, в който се казва, че «украинския език няма и не може да има, това е развален от поляците руски език, той се ползва само от сепаратистите за бунт. И затова се забранява да се печатат каквито  и да било книги на украински език.
През 1876 година император Александър II забранява не само книги, вестници и списание на украински, но и театрални и музикални постановки, четения на публично място, обучение в неделните училища.
Това е бил истински «лингвоцид» на украинците.

- Как това се отразява на развитието на националното самосъзнание и формиране на украинска нация?

- Колкото и да е парадоксално, но това не води до сериозно «омосковяване на населението». През 1897 година преброяване на населението в империята сочи, че «великорисите» са малко над 44%, като украинци (малороси) се определят 18 % (в цялата империя).
Политиката за тяхното превръщане в руснаци завършва с пълно фиаско, а в края на XIX век по призив на местната интелигенция се случва окончателното заместване на етнонима «русини» (малоруси) на «украинци».
Националното съзнание расте заедно с развитието на националното движение, което на границата на ХХ век получава политическа форма.  През януари 1900 в Харков се създава Революционната украинска партия, а един от основателите и Микола Михновски публикува манифест  наречен «Самостійна Україна» и определя като главна цел създаването на независима украинска държава, което пренася конфликта с имперска Русия на ново ниво, достигнало апогей през първата световна война.
През 1917 година, след Февруарската революция в Русия, се създава Украинската народна република. Отначало като автономия в състава на Руската Република, а след Октомврийския преврат и началото на болшевишката агресия срещу УНР – като независима държава, която в началото на 1918 година получава дипломатическо признаване от страните от Четворния съюз, включително и България.
По редица причина, обаче, Украинската национална революция 1917-1921 година завършва с поражение, а украинските етнически земи се оказват поделени между Полша, Чехословакия, Румъния и  СССР.
Последвалите близо 70 години, особено първата им половина се оказват най-трагичните в историята на Украйна: получената през 1991 година независимост беше платена с живота на най-малко 15 милиона украинци загинали във войни, Гладомора и политическите репресии на комунистическия режим.
Сега ние с оръжие в ръце сме принудени отново да отстояваме своята независимост от историческия враг, приел неофашисткия образ на путинизма (рашизма).

https://faktor.bg/bg/articles/mneniya-intervyu-dots-d-r-sergiy-strashnyuk-oshte-prez-12-vek-ukrayna-i-rusiya-se-okazvat-ot-dvete-strani-na-tsivilizatsionnata-bariera

[Hatshepsut]

Национално знаме на Украйна

Националното знаме на Украйна се състои от две еднакви хоризонтални цветни полета, синьо и жълто в този ред от горе надолу. То представлява синьото небе и житните поля на Украйна.  Знамето има правоъгълна форма с отношение ширина към дължина 2:3

Символиката на знамето: небето над узрялата пшеница на Украйна

История

През 1918 г., синьо-жълт флаг е приет за официален символ на новосъздадената Украинска народна република. След приемането на Украйна в състава на СССР, това знаме не се използва. То е прието отново за официално след обявяването на независимостта на страната през 1992 г.

Знаме на Украинската ССР (1949-1991)


Знаме на Украйна (1991-1992)

https://bg.wikipedia.org/wiki/Национално знаме на Украйна