История на Естония

[Hatshepsut]

Ести


Приблизителното местоположение "Естуи" според римският историк Тацит и североизточната част на Римската империя

Естите са древен народ, споменат и описан за първи път от древноримския историк Тацит в трактата му ,,Германия" около 98 след Христа. По думите на Тацит Естуи, земята на естите, е разположена на изток от Свионес (шведите) и западно от Ситонес (квените), на Свевското море. Този и други факти говорят за това, че Естуи е в или около съвременния руски анклав Калининградска област (по-рано известна като Източна Прусия).

Географски и лингвистични данни свидетелстват за това, че естите принадлежат етнически към балтийските народи. Най-вероятно те са родственици на прусите – не на съвременния германски народ прусаци, нито на съвременните угро-фини естонците. Тацит почти сигурно е допуснал грешка твърдейки, че естите са културен хибрид на келтско-германската култура. Тацит често използва ненадеждни вторични източници.

Тацит споменава, че култът към Майката на Боговете сред естите по протежение на източното крайбрежие на Балтийско море би трябвало да ги отнесе към балтийските езически религии. Той също не изключва родство с фените - предци на финландците или саами. В крайна сметка, ести са наричани етнически различни племена и народи в североизточна Балтика.

В съвременния естонски език еститеи са ендоним за ,,Естония", която е била известна и като Естия или Хестия в някои ранни латински извори, както и Eйстланд в древните скандинавски саги. Естите наричат себе си маарахви, което означава ,,хората на земята". Етимологията на термина ести остава предмет на научна хипотеза.

Тацит също записва единствения запазен пример за есткия език: glesum, очевидно латинизирана дума, означаваща кехлибар и приличаща на по-късния латвийски еквивалент glīsas. И двете могат да бъдат получени заеми от германски езици, като се има предвид тяхната прилика с готическа дума glas.

Има данни, че района на Калининградския залив е силно свързан с естите: Стара Прусия и модерните литовски думи за лагуна – съответно Aistmarės и Aīstinmari , са били получени от Aesti и mari (,,лагуна" или ,,сладководен залив"). По този начин, най-древното познато име за този воден басейн е ,,Лагуната на естите".

Исторически източници

Тацит

Като цяло има много малко запазена информация за естите. Самият Тацит никога не е пътувал в Магна Германия и само записва информация, получена от друг източник, както следва:

,,    Вдясно от Свевското море живее народа на естите, които имат едни и същи обичаи и облекло със свевите; езикът им прилича повече на този на бритите. Те се кланят на Майката на Боговете. Като характеристики на своите национални вярвания, те носят изображения на глигани. Това им служи за оръжие, това е и индикатор за всеки поклоник на богинята и го пази от враговете му. Рядко сред тях са използвани оръжия от желязо, по чести са тоягите. В производството на хляб и други от плодовете земни, те работят с по-голямо постоянство и търпение, отколкото германците с обичайния им мързел. Не, те дори ровят дълбоко и са единствените хора, които събират кехлибар. Те наричат това glesum, и го намират сред плитки води и на брега. Но поради традиционните незаинтересованост и невежество на варварите, те не са научили и не разбират каква е природата му и причината за пораждането му. В интерес на истината, той лежи дълго пренебрегван сред другите наноси на морето, докато нашия разкош не му даде име и стойност. За тях той е безполезен: добиват го грубо, на необработени парчета, а като получават цена за него са изумени. (Germania, c.XLV).    "

Тацит разполага така естите, основавайки се главно на техния добив на кехлибар, популярен лукс в живота на римляните, произхождащ от югоизточния бряг на Балтийско море. Балтийската Кехлибарена търговия, която, изглежда, е достигнала Средиземно море има за главен център в района на Самбия.

Необработен кехлибар

Тази търговия съществува и преди Троянската война от 13 век пр. Хр, тъй като кехлибарът е едно от веществата, на които е богат дворецът на Менелай в Спарта според Омировата ,,Илиада".

Касиодор

Политическата карта на Европа на Шепърд ок. 526 – 600 сл. Хр.

Касиодоровите Variae, публикувани през 537 г., съдържат писмо, написано от Касиодор от името на Теодорих Велики и адресирано до естите:

,,    Успокояващо е да знаем, че сте чували за нашата слава, и изпратихте посланици, които са минали през толкова много странни народи, за да потърсите нашето приятелство.
Ние получихме кехлибара, който ни изпратихте. Вие казвате, че вие добивате това най-светло от всички вещества от брега на океана, но откъде е дошъл в човешките ръце, не знаете. Но автор на име Корнелий (Тацит) ни информира, той се събира от най-съкровените острови на океана, а е създаден първоначално от сока на дървото (откъдето и името му succinum), и постепенно се опича от топлината на слънцето. По този начин, той става бляскав като метал, прозрачен и мек, понякога светещ в цвят на шафран, понякога в огнени пламъци. След това, носен от морето и допълнително се пречистван от приливи и отливи, той достига вашите брегове, където бива изхвърлен. Ние решихме, че е по-добре да ви посочим този факт, за да не си мислите, че си вашите тайни са останали неизвестни за нас. Изпратихме ви подаръци по нашите пратеници и ще се радваме да получим по-нататъшни посещения от вас по този търговски път и да ни покажете бъдещи блага.    "

Стилът на писане доказва, че естите по това време са независими, а не са под властта на Остготите. Очевидно е, че Касиодор смята за политически важно да се установят приятелски отношения със северните области. В писмото се посочва също, че естите вече са наясно с ценността на кехлибара и са направили от това търговска тайна. Изпращането на подаръци и обещаването на бъдещи блага и взаимоотношения от древността са сърдечен начин да се признае де-юре една държава.

Йорданес

Историкът от VI век Йорданес споменава на два пъти естите в книгата си ,,За произхода и делата на готите", който представлява тълкуване на изгубената Касиодорова ,,Историята на готите". Според първият цитат Йорданес поставя естите отвъд Видиварий на брега на Балтийско море: ,,подчинена раса, но държи брега на океана." Следващият цитат се отнася за покоряването на естите от Ерманарих, крал на готите гревтунги: ,,този владетел също така подчинил на своята мъдрост и сила расата на естите, живеещи на далечния бряг на германския океан".

Алфред Велики

Ръкопис от XI век, разказващ от името на крал Алфред за пътуването на търговеца Вулфстан от Хедебю до Трусо, съхраняван в Британския музей, включва етнографски сведения за средновековните ести. В текста с кратко описание за страната и нейното богатство е разказано и за народните погребални обичаи на естите.

Адам Бременски

През 11 век Адам фон Бремен, позовавайки се на Айнхард и труда му Vita Caroli Magni, в който се твърди, че ,,славяните и естите живеят на брега на Източното море", определя крайбрежното племе, живущо северно от Рижкия залив като ести.

Хенрик Латвийски

Естонците са описани и в германоезичната Хроника на Хенрик Латвийски от XIII век, като авторът нито веднъж не разяснява произхода и езиковите им предпочитания. Това название за народността, унаследено от античните латински писатели, погрешно се асоциира от средновековните автори като образувано от термина ,,изток", на немски: ost, или ,,Източна земя" – Естланд. Съвременните естонци използват този литереатурен термин за обозначение на своята нация едва от XIX век и периода на ,,национално възраждане". В местната традиция на латински: Aesti мутира в термина ,,еестласед", като преди това естонците се самоопределят като ,,маарахвас" (на естонски: maarahvasost, буквално ,,земляни").

Ливонски кръстоносен поход

По време на Ливонския кръстоносен поход племенните общини на естите със своето вероизповедание и пазари са основен субект на интерес от страна на католическите военномонашески ордени. Каупо от Турайда е първият естонски велможа, покръстен в християнството. Той допринася за разпространнието му в родните си територии, но загива в битката при Вилянди срещу останалия верен на естонските традиции Лембиту. Кръстоносният поход в крайна сметка покорява естите и им налага католически мир, което слага край на антично-средновековния период от тяхната история.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Ести


Както изглежда, случаят с името на естонците и тяхната държава е донякъде подобен на нашия: древните ести са били балтийско племе, а днешните естонци са угро-фински народ, които са приели името на естите и като свой етноним, така и за името на държавата си Естония.

[Hatshepsut]

Праистория и Ранно Средновековие

Древна Естония е периодът от историята на Естония от първото заселване от хора около 9500 г. пр.н.е. до появата на писмеността на територията й по време на завладяването от кръстоносците по време на Северните кръстоносни походи през XIII век.

Мезолит

Оръдия на труда от мезолитната Кундска култура в Естонския исторически музей

До края на последното заледяване, около 10 хиляди години пр.н.е., територията на Естония не е била населена от хората.

Най-ранните следи от човешко присъствие са свързани с културата Кунда (наречена на град Кунда в Естония). Най-старото известно селище е селището Пули, разположено на брега на река Пярну, близо до град Синди в югозападна Естония. Датира от около 9600-9500 г. пр.н.е. Също така свързано с културата Kund е селището Lammasmäe в Северна Естония, датирано не по-късно от 8500 г. пр.н.е. Костни и каменни артефакти от културата Кунда са открити и на други места в Естония, както и в Латвия, Северна Литва и Южна Финландия. За производството на режещи инструменти са използвани главно кремък и кварц. Според лингвиста Пол Аристе, няколко думи от езика, говорен от хората през периода на Кундската култура, са останали в естонския език. Една от тези думи küla (село) свидетелства, според Тармо Кулмар, за наличието на полуномадска форма на колективен живот.

Неолит

Неолитна керамика в Естонския исторически музей

Началото на неолита е белязано от появата на керамика от културата Нарва, която се появява в Естония в началото на 5-то хилядолетие пр.н.е. Най-ранните находки датират от около 4900 г. пр.н.е. Първата керамика е направена от дебела глина, която е смесена с камъчета, черупки или стъбла на растения. Керамика от типа Нарва е открита по цялото крайбрежие на Естония и на островите. Продуктите от камък и кост от тази култура имат много голямо сходство с продуктите от предишната култура Кунда.

Около началото на 4 хил. пр.н.е. в Естония се появява култура на ямково-гребенната керамика (гробища Нарва, Валма, Тамула). Носителите на тази култура поставят в гробовете фигурки на животни, птици, змии и хора, издълбани от кост и кехлибар. Продукти от тази култура се срещат и в обширни съседни територии, от Северна Финландия до Източна Прусия.

Приблизително до началото на 80-те години на ХХ век. историците не поставят под съмнение фино-угорския произход на племената от културата на гребеновата керамика. Редица изследователи дори твърдят, че протоуралският език е често срещан в Естония и Финландия след последното заледяване, въпреки че тази гледна точка не се радва на подкрепата на мнозинството. В момента археолозите са по-предпазливи относно връзките между езиците и явленията на материалната култура. Според една от хипотезите увеличаването на броя на селищата през този период е свързано с общо затопляне на климата, което е предизвикало развитието на производствена икономика. Езикът на носителите на ямно-гребеновата култура обикновено се нарича "палеоевропейски" (вероятно неговите останки образуват субстрата с неизвестен произход, идентифициран от лингвистите в саамския език).
Y-хромозомна хаплогрупа R1a5-YP1272 и митохондриални хаплогрупи U5b1d1, U4a, U2e1 са идентифицирани сред представители на културата Comb Ware от местността Кудрукюла в Естония.

Каменно-медна епоха

Шнурова керамика и каменни брадви в Естонския исторически музей

Началото на късния неолит – медната епоха е около 2200 г. пр.н.е. Характеризира се с появата на културата на шнуровата керамика, която се характеризира, както подсказва името, с шнурови керамични украси, и добре излъскани каменни брадви тип "лодка". За наличието на селско стопанство може да се съди по овъглените житни зърна по стените на съдове от шнурова керамика, намерени в селището Иру. Според анализа на скелетните останки са правени опити за опитомяване на дивата свиня.

С тази култура са свързани специфични погребални ритуали. Тялото е полагано настрани, коленете са притиснати към гърдите, едната ръка е поставена под главата. Погребалните дарове обикновено са предмети, направени от кости на домашни животни.

Четири представителя на тази култура от две различни находища (Арду и Кунила 1) в Естония имат Y-хромозомна хаплогрупа R1a-Z645. Една от пробите (Kunila2) има допълнителен клон към R1a1a1-Z283. Митохондриалната хаплогрупа R1b1 е идентифицирана в представител на културата на естонската бойна брадва SOP002 (2864-2495 г. пр.н.е.) от гробището Sope[et] в окръг Ида-Виру.

Бронзова епоха

Началото на бронзовата епоха в Естония датира от около 1800 г. пр.н.е. По това време се оформя границата между фино-угорските и балтийските племена. Започва изграждането на първите укрепени селища Асва (култура Асва) и Ридала на островите Сааремаа и Иру в Северна Естония. Разпространението на бронза допринася за развитието на корабостроенето. Има и обмен на погребални обичаи. Нов тип ритуално погребение се разпространява от Германия в Естония: погребенията в каменни цисти и погребенията с кремация се разпространяват все повече и повече, заедно с малък брой погребения под формата на каменна лодка. Преди 3470-3545 години метеоритът Каали пада на остров Сааремаа. Всичките 16 екземпляра от Естонската късна бронзова епоха (EstBA) принадлежат към хаплогрупа R1a, като не показват промяна спрямо периода на Културата на шнуровата керамика (CWC). Притокът на хора през бронзовата епоха е придружен от увеличаване на компонента на предците на ловците-събирачи в сравнение с хората от късния неолит, както и алели за светли и сини очи, по-светли тонове на косата, бледа или междинна пигментация на кожата и лактозна толерантност.

Каменни погребения в цисти (каменни камери). Северна Естония, желязната епоха

Доримска желязна епоха

През I хилядолетие пр.н.е. каменните погребения с каменни цисти или камери са често срещани в Северна Естония По време на прехода от бронзовата към желязната епоха носителите на Y-хромозомната хаплогрупа N1a1a1a1a1a-CTS2929/VL29 (N3a3, N1c) пристигат в Естония. В екземпляр 0LS10 от желязната епоха на Естония (EstIA) е идентифициран субкладът N3a3′5 или N1a1a1a1a-L1026/Z1973, L392 (770–430 г. пр. н. е.), а в другите два N3a3a. Две проби от EstIA принадлежаха към Y-хромозомната хаплогрупа R1a (субклади R1a1c и R1a1'2).

Предримската желязна епоха започва в Естония около 500 г. пр.н.е. и продължава до средата на 1 век пр.н.е. Най-ранните изделия от желязо са вносни, въпреки че от 1 век пр.н.е. желязото се топи от руда, добивана в местни блата и езера. Селищата обикновено са били разположени на места, където особеностите на ландшафта са осигурявали отбранителни възможности. Крепостите, макар и построени, са били използвани рядко. Появата в Естония на квадратни келтски полета*, оградени с огради, както и повечето камъни с изкуствени изпъкнали елементи, за които се предполага, че са свързани с магически ритуали за увеличаване на добивите на зърно, датира от същото време. Появяват се нов тип гробове - четириъгълни надгробни могили. Погребалните традиции показват началото на социалното разслоение.

*Келтски полета е общоприето име за следи от праисторически земеделски полета, открити на Британските острови и Северозападна Европа като Белгия, Холандия и Германия. Полетата са кръстени от О. Г. С. Крауфорд. Те са запазени на места, където се е практикувало земеделие и датират от ранната бронзова епоха (преди 1800 г. пр.н.е.) до средновековния период. Те могат да бъдат запазени като следи от земни работи.

Те са подобни на останките от други древни структури като огради, стари пътища и останки от селски къщи. Те са квадратни парцели земя, около 2000 m², въпреки че се срещат и по-големи (например Дорсет и Уилтшир). Малкият им размер се обяснява с факта, че всеки такъв парцел е бил обработван от един човек или семейство.

Римска желязна епоха

Римската желязна епоха в Естония датира от около 50-450 г. сл. Хр. Въпреки че територията на Римската империя не достига до бреговете на съвременните балтийски страни, културното и икономическо влияние на Рим достига до тях, което е причината за името на епохата. В материалната култура епохата е отразена в находките на няколко римски монети, редица накити и други предмети. Изобилието от железни артефакти в Южна Естония говори за тесни връзки с европейския континент, докато островите на западна и северна Естония са били свързани с континента по море.

До края на този период са се развили три племенни (и също, очевидно, диалектни или езикови) зони: северна, южна и западна Естония (включително островите). Населението на всяка от тези зони имало своя идентичност, ритуали, бит, културни характеристики.

Името "Естония" вероятно се свързва с племето ести, живяло по бреговете на Балтийско море през 1 век пр.н.е. и споменат в "Германия" Тацит. Въпреки това, съдейки по споменатите подробности, Тацит говори не за угро-финските народи, които включват съвременните естонци, а за келтоговорящите племена, които са живели на територията на съвременна Западна Литва и Калининградска област.

В скандинавските саги от 13-ти век терминът ,,Ести" вече ясно се свързва с предците на съвременните естонци.

Според едно от тълкуванията Птолемей в своята ,,География" в средата на 2 век сл.н.е., сред другите жители на брега на Балтийско море, споменава озилианците (очевидно жителите на Сааремаа - Ösel).

Довикингска епоха

Името "Естония" се споменава за първи път през 6 век. от Касиодор в неговите "Писма" (книга V, писма 1-2).

Въпросът за територията на Естония е спорен, но мненията на историците са съгласни по въпроса за техните религиозни вярвания. Скандинавците познават естонците като заклинатели на ветровете. Подобни обичаи има по това време сред финландците (лапонците).

Саксо Граматик споменава куршите и естонците като участници в битката при Бровале на страната на свеите срещу датчаните; към тях се присъединили и ливи и венди от Померания. Въпреки това сред участниците в битката Саксо не споменава други балти, по-специално латиши и литовци.

Снори Стурлусон в своята сага за Инглинга разказва как свеанският крал Ингвар Високият (7-ми век), син на Естен и велик воин, е бил принуден да защитава крайбрежието на своето кралство от естонските пирати. Сагата разказва за неговото нахлуване в Естония, където той умира в битка срещу много естонци. След битката Ингвар Високият е погребан близо до морския бряг и свеите се завръщат у дома. Предполага се, че останките от тези гробове са находки от два кораба в енорията Салме на остров Сааремаа.

https://ru.wikipedia.org/wiki/Древняя Эстония

https://ru.wikipedia.org/wiki/Кельтские поля

[Hatshepsut]

Викингска епоха

Епохата на викингите в Естония (Est. Eesti viikingiaeg) е период в историята на Естония, част от по-глобалната епоха на викингите (793-1066). По това време територията на древна Естония е разделена на слабо свързани региони. Епохата на викингите в Естония е предшествана от бронзовата и ранната желязна епоха, по време на които се развива аграрно общество, периода на Великото преселение на народите (450-550 г.) и епохата преди викингите (550-800 г.). Самата епоха на викингите в Естония обхваща периода от приблизително 800 г. до 1050 г. Често се идентифицира като част от желязната епоха, която започва около 400 г. и завършва около 1200 г., малко след като естонските викинги са споменати в Хрониката на Ерик като ограбили Сигтуна през 1187 г.

Обществото, икономиката, районите и естеството на заселването, както и културата на територията на съвременна Естония се изучават главно въз основа на археологически данни. Епохата на викингите в Естония обикновено се характеризира като период на бърза промяна. В края му се формира естонска селска култура. Цялостната картина на епохата на викингите в Естония изглежда фрагментарна и повърхностна поради ограничения брой оцелели източници и материали, свидетелстващи за нея. Основните източници за изучаване на този период са останки от ферми и крепости от тази епоха, гробища и голям брой открити предмети.

Пейзажът на древна Естония се характеризира с изобилие от крепости, някои от които, по-късно разположени на остров Сааремаа, са значително укрепени в края на епохата на викингите, през 12 век. Регионите на северна и западна Естония през епохата на викингите са принадлежали към скандинавското културно пространство. На брега на Саарема е имало средновековни пристанища, но нито едно от тях не е било достатъчно голямо, за да се превърне в център на международната търговия. На естонските острови са открити и редица погребения от епохата на викингите, както индивидуални, така и групови, с оръжия и бижута. Оръжията, открити в естонските гробници от епохата на викингите, са подобни на тези, открити в Северна Европа и Скандинавия.

Писмени източници

Саксон Граматик споменава в своя труд жителите на Естония и куршите като участници в битката при Бровале на страната на шведите срещу датчаните, които са били подпомогнати от ливите и вендите от Померания. В същото време той не споменава балтийските племена, тоест латвийците и литовците, като участници в тази битка.

Снори Стурлусон в своята сага за Инглинга разказва как шведският крал и великият воин от 7 век Ингвар, синът на Остен, е бил принуден да пази бреговете на своето кралство, биейки се срещу естонските пирати. По-специално, той разказва за кампанията му в Естония, по време на която той пада в битка с голяма армия от естонци. След битката крал Ингвар е погребан близо до морския бряг в Естония и шведите са принудени да се върнат у дома.

Според сагите от кръга на земята през 967 г. норвежката кралица Астрид бяга със сина си, бъдещият крал на Норвегия Олаф Трюгвасон, от страната си в Новгород, където нейният брат Сигурд заема почетен пост в двора на принц Владимир. По пътя "викинги от Естония" нападнали кораба им, убивайки част от екипажа му и отвеждайки останалите в робство. Шест години по-късно, когато Сигурд Ейриксон отива в Естония, за да събира данъци от името на Валдемар, той среща Олаф на пазара на остров Сааремаа и купува свободата си.

Битката между естонските и исландските викинги близо до Сааремаа е описана в сагата за Нияла като състояла се през 972 г.

Около 1008 г. на Сааремаа акостира Олаф II Харалдсон, който по-късно става крал на Норвегия. Местните жители, изненадани, първо се опитали да договорят исканията, поставени от краля и неговия народ, но след това успели да съберат армия и да тръгнат срещу тях. Олаф, който тогава е на 12 или 13 години, успява да ги победи в последвалата битка.

Около 1030 г. шведски викингски лидер на име Freygeirr може да е загинал в битка при Сааремаа.

Ливонската хроника разказва, че жителите на Естония са плавали на два вида кораби: piratica и liburna. Първите са били предназначени за военни нужди, вторите - главно за търговия. Piratica можел да побере около 30 души и имал висок нос във формата на глава на дракон или змия, както и квадратно платно.

Икономика

През епохата на викингите най-важната експортна стока от територията на Естония е желязото, което се добива на няколко места от блатни руди. Установено е, че износът на желязо от Естония е започнал преди края на желязната епоха.

Както в цяла Северна Европа през епохата на викингите, в Естония се коват мечове и копия. Остриетата тип K Petersen са били най-разпространени в Естония през 10-ти век, а също така са открити върхове за копия тип Petersen тип M.

Археология

Съкровища от епохата на викингите, намерени в Естония, се състоят главно от сребърни монети и кюлчета. Сааремаа се отличава с най-големия брой викингски съкровища, открити в Балтийския регион след шведския остров Готланд. Това обстоятелство е убедително доказателство, че Естония е заемала важно място през епохата на викингите.

В Естония са открити огромен брой съкровища от 11-ти и 12-ти век. Най-ранните монетни съкровища, намерени там, се състоят от арабски дирхами от 8 век. Най-големите съкровища от епохата на викингите в Естония са открити в Майдла и Коза. От 1500 монети, публикувани в каталозите, 1000 са англосаксонски.

Арабски дирхами, открити в Естония

През 2008 и 2010 г. близо до село Салме на остров Сааремаа бяха открити два клинкерни кораба от скандинавски произход. Корабите са наречени Salme, и двата са били използвани за погребение около 700-750 г., по време на скандинавската желязна епоха и са съдържали останките на над 40 воини, загинали в битка, както и множество оръжия и други артефакти.

През епохата на викингите територията на Естония е разделена на две отделни културни пространства – северна и западна Естония, както и югоизточна Естония. Северна и западна Естония, която представляваше около 2/3 от общата територия на Естония, била гъсто населена, включително остров Езел, и принадлежала към скандинавската културна зона.

Корабите Salme, разкопани през 2011 и 2013 г. и датирани от около 750 г., се тълкуват като погребения на хора, пристигнали в Сааремаа от Швеция, въз основа на факта, че всички оръжия и други артефакти са от шведски тип. Но разкопките на култов обект във Viidumäe (паметник, датиращ от 7-8 век) на Сааремаа (20 км от Салме), извършени от 2014 г., принудиха изследователите да преразгледат тези заключения, тъй като голям брой оръжия и други предмети на същият тип като този, открит в Салма, е открит и във Вийдумае. Последните обаче са явно местно производство, смесени с голям брой местни игли, но с традиционни скандинавски декорации, което показва, че същите видове оръжия, открити в корабите Salme, са били използвани и в Естония. Въпреки че фактът, че през 10 век оръжията и другите атрибути на воините от Сааремаа не се различават от тези, използвани в Швеция, е добре известен, находките във Вийдумае, заедно с появата на нов тип погребения в Сааремаа около 650 г., свидетелстват до значителното влияние на Швеция върху културата на Саарема много преди 10 век.

Население

Населението на древна Естония в късната желязна епоха, около 1100 г., се оценява на 150 000 души, а според най-високите оценки на около 180 000 души. Това е около пет пъти повече от населението на същата област през римската желязна епоха (30 000 души около 400 г.). За сравнение, населението на Норвегия през 11 век се оценява на около 200 000 души.

Предполага се, че в началото на 11 век цялата територия на Естония е била населена от фински племена. Позоваванията на вероятно норвежко селище в Harjumaa датират от същото време.

Естонските жители от епохата на викингите се считат за преки предци на съвременните естонци. Археологът Андрес Тваури отговори на въпроса за тяхната етническа принадлежност по следния начин:

"Убеден съм, че съвременната естонска национална идентичност е продукт на събитията и идеологиите от 18-19 век. В същото време няма съмнение, че хората, населявали Естония през втората половина на първото хилядолетие, са преките предци на съвременните естонци."

Култура

През епохата на викингите територията на Естония е била разделена между две отделни културни зони - северна и западна Естония и югоизточна Естония. Първият принадлежи към скандинавската културна зона. Северна и западна Естония като цяло съответстват на териториите на историческите региони Сааремаа, Ляенемаа, Харюмаа и Вирумаа. Въз основа на скандинавските писмени източници може да се заключи, че тези четири области са били ясно разграничени в очите на скандинавците, които са използвали отделни имена за всяка от тях: Eysüsla за Saaremaa, Adalsusla за Läänemaa, Refaland за Harjumaa и Virland за Virumaa. Историческият регион Сааремаа включва всички острови на западна Естония, а не само един остров, Сааремаа.

Архитектура

В Естония има 41 известни крепости, датирани от втората половина на първото хилядолетие. 37 от тях са построени и/или използвани през епохата на викингите и предишните епохи. В северозападна Естония най-широко проученото укрепление, използвано през епохата на викингите, е укреплението Иру. Началото на епохата на викингите в Естония може да се отдаде на най-активния период в живота на тази крепост. Неговите укрепления първоначално са изградени от дърво и пясък, но впоследствие са подсилени с големи каменни стени в двата края.

Аерофотоснимка на крепостта Иру в Северна Естония, 1924г.

Крепостите през епохата на викингите в Естония са били разположени главно в селища. Добре се проследява и връзката между разположението на крепостите и положението на реките. Това може да се обясни с факта, че реките са били използвани като транспортни пътища, а също и с факта, че склоновете на речните брегове са служили като удобно място за изграждане на крепости в доста равнинния ландшафт на Естония.

Край на вигингската епоха

Краят на епохата на викингите в Естония се определя от археолозите по следния начин:

Запустяване на селища с крепости
Възникването на селища от селски тип
Нов вид погребения
Появата на големи гробища
Разпространение на грънчарското колело.
Начало на отглеждането на зимна ръж

С укрепването на централизираната власт и укрепването на крайбрежната защита в райони, отворени за набези на викингите, кампаниите на последните стават по-рисковани и по-малко печеливши. С нарастващото влияние на християнството и възхода на кралете и квази-феодалната система в Скандинавия, тези набези напълно спират. През 11 век скандинавците често се сблъскват с естонските викинги (Víkingr frá Esthland), което в крайна сметка води до участието на германци, датчани и шведи в Северните кръстоносни походи и скандинавското завладяване на Естония.

Местните племена са били покорени и насилствено покръстени от немски, датски и шведски войски.

Късна желязна епоха

Инвентар от погребение в Кумна

През 11 век скандинавците често се споменават в хрониките като воюващи срещу викингите от източните брегове на Балтийско море.

Територията на Естония е много богата на съкровища от 11-ти и 12-ти век, в сравнение с други балтийски територии. Най-ранното е съкровището от арабски дирхами от 8 век. Най-големите съкровища от епохата на викингите са открити в района на Майдла и Косе. От 1500 монети, публикувани в каталозите, 1000 са англосаксонски.

Руини на крепостта Варбола

Крепостта Варбола (en: Varbola Stronghold, лат. Castrum Warbole) на територията на съвременната естонска област Харюмаа е била една от най-големите крепости с кръгъл вал за времето си и голям търговски център.

Карта на областите, разположени на територията на съвременна Естония в началото на 13 век

До началото на 13 век в Естония започва да се оформя система на политическо и административно разделение на страната на енории (kihelkond) и области (maakond). Енорията се състояла от няколко села. Почти всяка енория е имала поне една крепост. Отбраната на района се ръководи от върховния служител - старейшината на енорията. Областите се състоят от няколко енории, те също се ръководят от старейшини. До XIII век има 8 мааконда и 45 кихелконда. Образувани са следните мааконди:

- Езел, или Озилия (Сааремаа),
- Роталия, или Маритима (Ляенемаа),
- Хария (Харюмаа),
- Ревалия (Рявала),
- Вирония (Вирумаа),
- Ервия (Ярвамаа),
- Сакала (Сакала)
- Угауния (Уганди).

4 кихелконди в централната част на страната - Микху, Вайга, Нурмекунд и Алемпоис не са били част от никоя мааконда.

Както пише Андрес Адамсън, подробностите за това административно деление са до голяма степен спекулативни поради пропуски в източниците.

https://ru.wikipedia.org/wiki/Эпоха викингов в Эстонии

https://ru.wikipedia.org/wiki/Древняя_Эстония

[Hatshepsut]

Датска Естония


Територии в състава на Кралство Дания, 1219-1645

Херцогство Естония (на датски: Hertugdømmet Estland[2]на латински: Ducatus Estonie), е пряк доминион (на латински: Dominum directum) на Краля на Дания от 1219 до 1346. Датска Естония заема териториите на днешна Естония, когато е продадена на Тевтонския орден и става част от Oрденстат. Частично е върната под властта на Дания през 16-17 век като епископство Есел-Вик, а след Ливонската война става херцогство на шведската корона.

Херцогство Естония

Дания се издига като военна и търговска сила през 12 век. Интересите ѝ са застрашени от естонските викинги , които заплашват Балтийската търговия. Датски флот атакува Естония през 1170 година, а също така и през 1194 и 1197. В 1206 г. крал Валдемар II и архиепископ Андреас Сунонис нападат и остров Сааремаа. Кралете на Дания предявяват претенции за Естония като тяхно владение, което е признато от римския папа. По време на Ливонския кръстоносен поход през 1218 г. папа Хонорий III дава на датския крал Валдемар II правото да завладее за себе си земи в Естония. През 1219 г. Валдемар обединява усилията си с Рюгенската флота на княз Визлав Рюгенски и дебаркира на северния бряг на Естония при Линданисе и побеждава естонците в битката при Линданисе (днес Талин), поставяйки Северна Естония под датско господство. Според легендата, националният флаг на Дания Данеброг пада от небето в критичен момент в завързалата се битка и помага на датчаните да спечелят срещу естонците. Датата на битката, 15 юни, все още се празнува като Valdemarsdag и национален ,,Ден на Знамето" в съвременна Дания. Столица на Датска Естония става Ревал (Талин), основаван на мястото на Линданисе след 1219. Датчаните строят крепости като Каструм Данорум на хълма Тоомпеа. Ревал получава Любекски градски права през 1248 и влиза в Ханзата. Естонците и днес наричат столицата си ,,Талин", който според градска легенда, идва от словосъчетанието Тани линна (датски град). Датско влияние се наблюдава и днес в хералдическите символи: гербът на град Талин съдържа датски кръст, а в герба на Естония са изобразени три Лъва по подобие на датския държавен герб.

Естонското въстание от 1343 довежда тези територии под господството на Тевтонския орден, който ги продава обратно на Дания през 1346 година. Титлата ,,херцог на Естония" е притежание на датските крале, но излиза от употреба в ерата на Тевтонския орден и не е бил възобновена до 1456. По-късно е взета от шведската монархия след завладяването на Естония по време на Ливонската война. След победата на руския цар във Великата Северна война титлата на руските царе до Романови е била свалена през 1917 г. по време на руската революция. Херцогство се управлява от вицекрал (на латински: capitaneus) в качеството му на упълномощен представител на краля. Този наместник притежава административни правомощия да събира данъци и да командва васали и войски в случай на война.

През 1559 г. по време на Ливонскaта война епископът на Есел-Вик в Тера Мариана продава земята си на крал Фридрих II Датски за 30 000 талера. Датският крал отстъпва територия като апанажно владение на своя по-малък брат Магнус през 1560 година. Сааремаа остава датско владение докато не е прехвърлена на Швеция през 1645 година.

Карта на средновековна Ливония през 1260-те. Датска Естония в горния десен ъгъл

Естландия (дан. Hertugdømmet Estland, лат. Ducatus Estoniae), известна още като "датска Естландия" - владение на Датското кралство, съществувало 127 години от 1219 до 1346 г. със столица в Ревел (сега Талин), който получил името си през този период. Колонизацията на балтийските държави се извършва главно от германски наемници от Вестфалия.

През 1346 г. датските територии в Естония са продадени на Ливонския орден, който по това време е станал по-силен.

Второто датско нахлуване в Балтика се състоя два века по-късно, започвайки в края на 16 век. Това господство обаче продължава по-малко от век - до 1645 г. шведите получават правата върху всички владения на датчаните в Балтика.

Шведското владичество тук не продължава дълго. По време на Северната война от 1700-1721 г. Русия завладява всички владения на Швеция в балтийските държави (Естландия - през 1713 г.), което е записано в Нищадския мирен договор от 1721 г.

Предистория

През XII-XIII век датската монархия достига най-високата си мощ. Датският флот доминира в Балтийско море, но в източната част на Балтийско море трябвало да се справи с куршски, ливски и естонски пирати. Освен това до средата на XII век датското морско господство в Балтийско море не разчита на значителни сухопътни владения.

Анексия

През XII-XIII век крал Валдемар I Велики и неговите синове Кнуд VI и Валдемар II създават обширен кръг от владения, който включва Норвегия, Южна Швеция, Северна Естландия и островите и земите на померанските славяни, разположени на запад по протежение на южното крайбрежие на Балтийско море. След отвличането на Валдемар от неговия васал Хенри от Шверин през 1223 г., Дания губи някои от южните си завоевания, но запазва владенията си в Източна Балтика. В опит да превърнат Балтийско море във вътрешно ,,датско езеро" и да се защитят от пирати, през 1170, 1194 и 1197 г. датчаните стоварват войски на северния бряг на Естония.

По това време, с благословията на папа Целестин III, който обявява първия Ливонски кръстоносен поход, започва колонизацията на балтийските земи от германското рицарство. Папската курия се стреми да контролира ситуацията в региона, създавайки баланс между властта на ливонския епископ Алберт Буксховен, назначен от нея, неговите военни помощници в Бремен, на които той е пряко подчинен, и датчаните, които контролират морските маршрути до такава степен, че да могат да манипулират военната сила на рицарите, освобождавайки или не освобождавайки техните кораби от Любек. Още през 1199 г. епископ Алберт търси подкрепа срещу Дания от новокоронования германски император Филип.

С одобрението на папа Инокентий III през 1202 г. в Ливония е създаден Орденът на мечоносците, който е основната военна сила на германските завоеватели. Въпреки това и успоредно с това папата благоприятства датчаните в техните териториални претенции под знамето на кръщението на местните езичници. През 1204 г. Инокентий III упълномощава архиепископа на Лунд да обяви кръстоносни походи в балтийските държави, а през 1213 г. да назначи епископи за земите на Сакала и Уганда (Унгавния) в Южна Естония, от което както Алберт, така и мечоносците са недоволни.

Датското нахлуване в Северна Естония през 1219 г. провокира военни конфликти между Дания и мечоносците, които завладяват териториите на Северна Естония, принадлежащи на датчаните през 1225 и 1227 г., включително крепостта Ревел (Талин).

Тогава връщането на Ревал с околностите му в Дания става условие за неговото съгласие за обединяването на Ордена на меча с Тевтонския орден, който е загубил властта си след 22 септември 1236 г., когато е победен в битката при Саул. Договорът от Стансби, подписан на 7 юни 1238 г., урежда териториалните спорове между Дания и новосъздадения с нейно съгласие Ливонски орден и техните съюзнически задължения при завладяването на нови земи: Дания има право на две трети, а Орденът - една трета.

В края на 1240 г., по искане на Ордена, папата обявява кръстоносен поход срещу воюващите естонци от остров Езел, който завършва с подписването на договор през 1241 г.

Администрация и колонизация

Земите, завладени от датчаните, били разделени на феоди на васали на главния администратор на колонията. Поради рядкото население на самата Дания, повече от 80% от васалите, привлечени за колонизация, дарени с благородническа титла, били германци (главно от Вестфалия), 18% са датчани и само около 2% са естонци, приели християнството (сред тях Клеменс Есто, Ото Кивеле, Одвардус Сорсефере и др.). Съвременният хроникьор на описаните събития, Дитлеб Антпеке, се оплаква в своите хроники от прекомерния ,,либерализъм" на датския крал, който дава титли на няколко представители на местната националност, а не само на лица от немски произход, което е стандартно практика в Ливонския и Тевтонския ордени.

Продажба на датските владения на Ливонския орден

Кризата на датската монархия и вълненията в Дания в средата на 14 век се влошават от селската война от 1343-1345 г., когато естонските селяни, с помощта на псковците, се надигат да се бият срещу датско-германските феодали. Поради факта, че датската власт тук е крехка поради относителната отдалеченост на Дания и нейния малък демографски потенциал, под натиска на немските рицари, датските територии в Естония са продадени през 1346 г. на Ливонския орден, който се е засилил от това време.

Второ датско нашествие

Второто датско нашествие в Балтика се извършва два века по-късно, започвайки от края на 16-ти и началото на 17-ти век, когато датската монархия преживява малък ,,ренесанс" след завършването на Реформацията и се стабилизира вътрешно. През 1559 г. датчаните купуват за 30 000 талера островната част на отслабеното епископство Езел-Вик с център в Аренсбург на остров Сааремаа и до 1573 г. консолидират под свое управление целия остров Сааремаа и съседните, по-малки острови (най-големите от които е о-в Муху). В допълнение, през 1563-1580 г. Дания поема контрола над две области от епископството на Курландия, съсредоточени в Пилтен в северозападната част на съвременна Латвия, която потъва в хаос по време на Ливонската война.

Това господство обаче продължава по-малко от век - възраждането на датската държава съвпада във времето със значително укрепване на шведското кралство, което изживява своя златен век. Шведите първо окупират бившата датска Естландия, континенталната част на отслабеното епископство Езел-Вик, след това част от Ливония и накрая получават правата върху всички датски владения в Балтийско море през 1645 г.

Шведското владичество тук не продължава дълго. По време на Северната война от 1700-1721 г. Русия завладява всички владения на Швеция в Балтика (Естландия - през 1713 г.). Съответните териториални промени са фиксирани с Договора от Нищат през 1721 г.

Население

Основното население на Датска Естония е съставено от естонци езичници (до 90%), които населяват предимно провинцията.

Основата на управляващата класа в градовете са предимно балтийски германци, в по-малка степен германизираните от тях датчани. По-късно, вече в шведския период, към тях са добавени шведите и финландците. След влизането на Естония в Руската империя германските малцинства запазват своите икономически и социални привилегии, но поради намаляването на имиграцията започва бавно, но стабилно намаляване на относителния им дял.

Наследство

Датчаните са сред първите европейци, създали феодални държавни образувания в северната част на Естония, чиито граници до известна степен определят историческия и културен регион на съвременна Северна Естония. Датчаните също са сред първите, които започват процеса на германизация на балтийските държави, което улеснява германците от Ливонския орден и шведите да завладеят естонците.

Националното знаме на Дания, според легендата, е разкрито на датчаните по време на битката при Линданизе (сега Талин) през 1219 г.

Впоследствие Швеция окупира приблизително същата територия, която преди това е била подчинена на датчаните, а Датска Естония (1219-1346) е заменена от Шведска Естония (1561-1712/1721). Част от тази територия от 1558 до 1581 г. е под управлението на руския цар Иван Грозни.

Датското управление довежда до по-нататъшното развитие на укрепените градове в северната част на Естония. Датското наследство остава в съвременното име на столицата на страната - Талин (според една версия, това е производно на естонското taani linn, букв. "датски град") и в герба на страната и столицата, чиито основни елементи са почти изцяло заимствани от датчаните. Появяват се много градове, включително Нарва, църковната структура се развива според датски модели. Част от естонците, преди това в основната маса езичници, приемат католицизма.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Датска Естония

https://ru.wikipedia.org/wiki/Датская Эстляндия

[Hatshepsut]

Средновековна Естония


Замъка Тоомпеа в гр.Талин, построен през 13-ти век

Средновековието в Естония е период от историята на Естония от началото на 13 век до втората половина на 16 век, тоест от началото на разпространението на християнството до Ливонската война (приключила 1583г.).

Християнството прониква в Естония много по-късно, отколкото в други европейски страни. Първо на тази територия се появяват мисионери, след това започва военната експанзия на рицарите кръстоносци.

Периодът на Ливонския орден е придружен от поробването на естонското население. Естонските градове се развиват бързо в рамките на Ханзата. През 16 век Естония преживява период на църковна реформация и след Ливонската война нейната територия е разделена между Швеция, Дания и Реч Посполита.

Характеристика на периода

Средновековието за Естония е периодът от началото на разпространението на християнството в началото на 13 век до Ливонската война (1558). В Западна Европа този период се нарича Зряло и Късно Средновековие. Предишният период в историята на Естония се счита за праисторически. В съветската историография периодът до 10 век се отнася до първобитнообщинния строй, 10-12 век - зараждането на феодалните отношения, 13-18 век - феодализма.

Средновековието в Естония представлява въвеждането на западната католическа феодална система с колониален характер. Първите десетилетия на този период са отразени подробно в т.нар. Ливонска хроника. Започвайки от XV-XVI век. писменото деловодство се развива активно, благодарение на което този период също е проучен достатъчно подробно от историците. Втората половина на 13 век и 14 век са слабо отразени в историческите източници.

Естония през 11-12 век

До края на XII - началото на XIII век. на територията на съвременна Естония е имало 8 мааконда (земи) - Уганда, Сакала, Вирумаа, Ярвамаа, Ляенемаа, Харюмаа, Равала, Сааремаа, както и 6 отделни кихелконда (енории) или т.нар. ,,малки мааконди" – Алемпоис, Нурмекунд, Микху, Вайга, Йонгентагана и Соополице. Населението наброява 150-180 хиляди души, има консолидация на естонската народност. До 10-13 век се е развила раннофеодална структура на обществото, където старейшините и водачите на военни отряди са начело на земите.

През 11-12 век се появяват първите споменавания в историческите хроники на естонските градове Тарту (Юриев, Дерпт) и Талин (Коливан, Лидна, Линданис, Ревал). Предполага се, че естонското име означава "датски град" - "Taanilinn". Според Повестта за отминалите години през 1030 г. киевският княз Ярослав Мъдри предприел поход срещу Чуд, завладял ги и основал града, наречен Юриев. Към края на 12 век се появяват първите елементи на феодалните отношения. Така, според Съветската историческа енциклопедия, малки, но укрепени селища като Лихавере и Наану не са принадлежали на общността, а на местни благороднически семейства.

Около 1070 г. архиепископът на Бремен назначава епископ на естонците и финландците.

Първите опити на папските мисионери да въведат естонците в християнството започват през 1170-те години, но без военна подкрепа те не са успешни.

Завладяване на Естония от кръстоносците

Епископ Алберт Буксгевден — предводител на кръстоносците

В края на XII век започва военната експанзия на кръстоносците в Балтика, която е подкрепена от разнородни сили: папската курия, архиепископите на Хамбург-Бремен, Тевтонския орден, датското и шведското кралство.

Ливонският кръстоносен поход, след завладяването на ливите и латгалците, се разпространява и в земите на естонците. През 1206 г. датският крал Валдемар II прави първия си опит да завладее Сааремаа. През 1208 г. Орденът на мечоносците атакува Уганди, разграбва град Отепя и по-късно, до 1212 г., в съюз с епископа на Рига, Алберт Буксгевден, организира редица кампании в Южна и Централна Естония. През същия период новгородските и псковските князе нахлуват в естонска територия.

През 1210 г. естонците побеждават кръстоносците на река Юмера, през 1215 г. кръстоносците превземат Сакала и Уганди. През 1217 г. естонците са победени в битката при Вилянди, в която загива старейшината Лембиту. През 1219-1220г. Датският крал Валдемар II с 60 000 войници завладява Северна Естония, побеждавайки естонците в битката при Линданизе. Крепостта на датчаните е Ревел (Талин). Северозападната част на Естония, включително островите Хиумаа и Сааремаа, е обявена за датска провинция. От този момент нататък датчаните и германците се състезават в превземането и покръстването на Естония.

През 1222 г. жителите на Сааремаа побеждават шведите, които нахлуват в Ляенемаа и изгонват датчаните от острова, които са построили там замък. В резултат на въстанието, избухнало през 1223 г., почти цялата територия на съвременна Естония е освободена от германците и датчаните. Сключен е съюз с новгородците и псковчаните. Малки руски гарнизони били разположени в Юриев, Фелин и други градове. Въпреки това още на следващата година Дерпт (Юриев), както и останалата част от континенталната част на съвременна Естония, отново е превзет от кръстоносците, през 1227 г. германците завладяват Сааремаа.

Основните причини за поражението са численото и военно-техническо превъзходство на противника, както и липсата на централизирана политическа власт сред естонците.

От втората четвърт на 13 век до 1561 г. цялата територия на съвременни Естония и Латвия се нарича Ливония.

През 1237 г. Орденът на мечоносците става част от Тевтонския орден, в рамките на който е създаден Ливонското ландмайстерство, за да контролира територията на Ливония. В същото време ръководителят на ландмайстерството не бил избран от местните рицари, а е изпратен от центъра, на който той докладва. В деня след обединяването на ордените папа Григорий IX изпраща на легата на ордена (Уилям от Модена) була, в която инструктира да установи отношения с краля на Дания Волдемар II, като му прехвърли Северна Естония и Ревал. Съгласно Договора от Стенсби през 1238 г. Северна Естония е върната на Дания.

През първата половина на 13 век новите власти ограничават дейността си до покръстването на естонците и събирането на данъци от тях. По-късно датският крал, епископите и Орденът започват да раздават земя на васали във феод.

На завладените от ордена земи са създадени епископствата Езел-Вик (Сааре-Ляене) и Дерпт (Тарту). Северната част на Естония е била част от датското кралство. През 1240 г. датският крал предоставя земи за създаването на Талинското епископство. След преобразуването на Рижката епископия в архиепископия през 1251 г., епископиите Дерпт и Езел-Вик стават подчинени на архиепископа на Рига. Епископът на Талин бил подчинен на архиепископа на Лунд и нямал светска власт на своята територия.

През 1251 г. първото училище в Естония е открито в Пярну в катедралата.

На 18 февруари 1268 г. се провежда битката при Раковор между армиите на северноруските републики и княжества срещу обединените сили на рицарите на Ливонския орден и датската Естония.

През 1283 г. градовете Талин, Тарту, Пярну и Хаапсалу стават членове на Ханзата.

Конфликтите на новите власти с местното население довеждат до въстания, най-известното от които е въстанието в Гергьовската нощ в Датска Естония през 1343 г. Датчаните не успяват да се справят сами и извикали на помощ Тевтонския орден. Въстанието е потушено за 2 години.

Впоследствие, поради нарастващи вътрешни проблеми, на 29 август 1346 г. датският крал Валдемар IV Атердаг продава датската част от Естланд на великия магистър на Тевтонския орден Хайнрих Дуземер за 19 хиляди сребърни кьолнски марки, а последният прехвърля Естланд на ландмайстера на Тевтонския орден в Ливония Госвин фон Херик. През следващите пет века германците доминират в Естония.

Естония в състава на Ливонската конфедерация

Замъка в Куресааре

В земите на ордена се формира феодална система. Феодалите били немски рицари, епископи и няколко естонски старейшини, които бързо били германизирани. На територията на съвременна Естония, в допълнение към владенията на Ливонския орден, имало и епископства Ревел, Езел-Вик и Дерпт, които от 4 декември 1435 г. билиа част от Ливонската конфедерация.

През XIV век има значителни разногласия между големите феодали на Ливония (главно между Ливонския орден и епископите), които водят до въоръжени сблъсъци. През XV в. има окрупняване на именията и уреждане на отношенията между тях.

От 15-ти век въпросите, отнасящи се до цялата страна - политически, икономически и църковни - се решават в ландтазите. В тях участваха магистри, командири, фогти и други представители на Ордена; епископи и други членове на висшия клир, както и представители на големите градове.

С приключването на експанзията на Ордена на изток, в Естония активно се развива земевладението, базирано на триполната система. Отглеждали се ръж, ечемик, овес и пшеница. Правата на селяните били систематично ограничавани, към задълженията им бяха добавени ангария и парични плащания. Увеличаващият се натиск върху селяните продължава до въвеждането на крепостничеството през 16 век. През 1550 г. данъците в натура достигат 25%, а първият случай на продажба на селянин отделно от земята датира от 1495 г. Естонските селяни, които съставлявали около 80% от населението, нямали лична свобода до премахването на крепостничеството през 1816-1819 г. До 16 век броят на благородническите имения достига 500.

Град Талин

Цялата административна и съдебна власт била в ръцете на германските магистрати. В градовете се образуват търговски гилдии и гилдии на занаятчиите. През 1464 г. епидемия от чума унищожава 2/3 от населението на Талин.

Архитектурният облик на градовете, особено на Талин с неговата средновековна готика, се формира под силното влияние на западно- и северноевропейската (,,Ханза") архитектура. Населението на Естония през 1550 г. е около 250 хиляди души, от които 6-8% живеят в градовете, включително 8000 в Талин и 6000 в Тарту. Естонските градове играят значителна роля в търговията между руските градове и Запада: както пише историкът Юри Кивимяе, ,,в икономическо отношение Талин по това време превъзхождаше столицата на шведското кралство Стокхолм, да не говорим за водещите градове на Финландия Турку (Або ) и Виборг".

Градовете стават центрове за разпространение на немската култура. Първата библиотека в Естония е основана в Талин през 1552 г.

Католическата църква и Реформацията

Има разногласия относно отношението на католическата църква към естонското население. Енциклопедия ,,Кругосвет" пише, че ,,католическата вяра има слабо разпространение сред естонците, тъй като църквата не проявява интерес към техния език и култура". Encyclopedia Estonika, от друга страна, заявява, че ,,католическата църква, поне в градовете, проявява голямо внимание към така наречените ,,не-германци" (естонците)". Във всички църкви и манастири в Талин, с изключение на немските, проповедите се четат и на естонски. Езическите обичаи, преплетени с католическите обреди, са били често срещани сред селяните. До 16 век жителите на Естония започват да използват християнски имена, които заменят древните естонски.

В края на Средновековието в Естония е имало 12 манастира и конгреси на просешки ордени. Цистерцианци, доминиканци и францисканци са били активни в Естония. Църковните институции в градовете изпълнявали освен всичко друго и функциите на банки.

Лутеранската църква Св.Матей в Харю-Мадисе, Северна Естония

Реформационното движение, инициирано от Мартин Лутер в Германия (1517 г.), получава широко разпространение на територията на днешна Естония. В основата на Реформацията в Естония са икономическите противоречия на градовете като търговски центрове, от една страна, и Ордена и рицарството, от друга. Лутеранските проповедници започват редовните си дейности в Талин и Тарту през пролетта на 1524 г. През есента на същата година избухват бунтове, при които гражданите (предимно обикновени хора и млади търговци) в иконоборство опустошават не само енорийските църкви и манастири, но и жилищата на духовенството.

В провинцията въвеждането на лутеранството става много по-бавно и дори през 18 век селските лутерански свещеници се оплакват от придържането на техните енориаши към католическите обреди.

Едно от изискванията на Реформацията е богослужението да се провежда на езиците на местните народи, което довежда до публикуването в Германия на първите книги на естонски (1525 или 1535 г.) и до промени в културата на местното население.

Ливонската война и разделяне на конфедерацията

Ливонската конфедерация успява да поддържа стабилни отношения с руското царство до средата на 16 век. До началото на Ливонската война (1558-1583) населението на територията на съвременна Естония варира от 250 до 300 хиляди души. В началния етап на войната конфедерацията не успява да устои на руските войски, бързо била победена и вече през 1561 г. престанала да съществува. Резултатът от Ливонската война е разделянето на конфедерацията и съставните й земи Естония между Швеция, Дания и Жечпосполита. По време на 70 години военни действия населението на Естония намалява до 100 хиляди души.

https://ru.wikipedia.org/wiki/Средневековая Эстония

[Hatshepsut]

Естония през Новото време


Град Ревел (Талин) около 1630г.

Ливонска война

През 16 век Ливонската конфедерация, Руското царство, Великото литовско княжество (ВКЛ), шведското и датското кралство влизат в голям и продължителен конфликт за територии, включително територията на съвременна Естония. Този конфликт, продължил от 1558 до 1583 г., е наречен Ливонска война. Резултатът от конфликта е разпадането на Ливонската конфедерация, Естония е разделена между Швеция, Реч Посполита и Дания, половин век по-късно Южна Естония също е прехвърлена на Швеция съгласно Споразумението от Алтмарк.

До началото на Ливонската война (1558-1583) населението на територията на съвременна Естония варира от 250 до 300 хиляди души. В началния етап на войната Ливонската конфедерация не успява да устои на руските войски, бързо е победена и вече през 1561 г. престава да съществува, прехвърляйки земите си на Великото литовско княжество. Освен това през 1559 г. Дания купува остров Езел и част от територията на съвременна западна Естония. Датският крал дава тези земи във владение на херцог Магнус Холщайн. Има обаче и други претенденти за "ливонското наследство". Ревел през 1561 г. доброволно приема покровителството на Швеция и в същото време рицарството на окръг Харю, окръг Ярва и окръг Виру приема шведско гражданство. През 1561 г. територията на Дерптското епископство е превзета от войските на Руското царство.

През 1561 г. шведската армия акостира в Ревел и поема контрола над северната част на средновековна Ливония. Не признавайки шведските завладявания, Дания и Полша (към които се присъединява свободният град Любек) през 1563 г. започват т.нар. Скандинавската седемгодишна война срещу шведите, продължила до 1570 г. В резултат на това коалицията не успява да отнеме шведските владения в Естония.

През 1570 г. върху земите на Ливонската конфедерация цар Иван IV Грозни създава Ливонското кралство, начело с датския принц херцог Магнус, васал на Руското царство. По време на Ливонската война руските войски два пъти обсаждат Ревел (през 1570 и 1577 г.), но не могат да го превземат. Русия отстъпва всички територии, завзети в Ливония, на Жечпосполита (договор, подписан през 1582 г.) и Швеция (договори от 1583 г. и 1595 г.).

До края на Ливонската война населението на територията на съвременна Естония е намаляло до 120-140 хиляди души.

Разделяне на териториите

От момента на разделянето на Ливония между Великото литовско княжество и Швеция и до началото на 20 век само северната част от съвременната територия на страната се нарича Естландия (Est. Eestimaa), докато южната част е наречена Ливония.

В началото на 17 век борбата за балтийските държави между Швеция и Жечпосполита продължава. Съгласно условията на Алтмаркското примирие от 1629 г., цялата Ливония (която включва съвременна Южна Естония и Северна Латвия) отива към Швеция. След поражението във войната от 1643-1645 г. Дания отстъпва контрола над Езел според мирния договор от Брьомсебру, а Швеция завладява цялата съвременна територия на Естония.

Шведска Естония


Шведските владения в Прибалтика (1561-1721)

Шведска Естландия (на шведски: Svenska Estland) е шведска провинция, съществувала от 1561 до 1721 г. Тази територия е завзета от Русия по време на Северната война, резултатите от която, включително териториалните промени, са записани в Нищадския мирен договор от 1721 г.

През 16-17 век шведската монархия достига най-високата си мощ. В опит да превърне Балтийско море във вътрешно "шведско езеро", през 1561 г. шведската армия акостира при Ревел и поема контрола над северната част на средновековна Ливония; в същото време шведите заемат приблизително същата територия, която някога са покорили датчаните. Така Шведска Естония (1561-1721) възниква в приблизителните граници на Датска Естония (1219-1346). През 1581 г. шведите превземат и континенталната част на бившето епископство Езел-Вик (съвременния естонски окръг Ляенемаа).

Шведите започнали да нарушават правата на старата балтийска (германска) аристокрация, развила се в Естония след датското управление. Провинцията трябвало да плаща значителни данъци, да поддържа шведски войски, да строи пътища и укрепления. Указът на Риксдага за намаляване на земята (1680 г.) лишава много местни благородници от техните притежания, за които не могат да потвърдят правата си с документи.

Областта, в която шведското управление има благоприятен ефект върху Естония, е образованието. Първите гимназии са открити в Рига, Ревел, Дорпат. През 1632 г., 4 години по-рано от Харвард, е основан университетът Дерпт (Тарту). През 1684 г. с подкрепата на шведското кралско правителство близо до Дорпат е открита учителска семинария, където преподава Бенгт Готфрид Форселиус. От края на 17-ти век училищното обучение на естонски става широко разпространено и издаването на книги на естонски се разширява.

През годините на Големия глад (1695-1697 г.) поради бедните години населението намалява с приблизително 70 000 души. Най-големите градове са Ревел, Дерпт, Нарва, Аренсбург, Пернау, Фелин.

До 17 век търговията е гръбнакът на естонската икономика. Поради благоприятното териториално разположение стоките от Европа за Русия и обратно минавали през Талин и Нарва. Река Нарва осигурява комуникация с руските градове Псков, Новгород, Москва.

Основният брой аристократични земевладелци в Естония са германци и шведи. През 1671 г. е приет закон, позволяващ връщането на избягали селяни, както и вписването им в поземлените регистри. През Средновековието Естония е била основен доставчик на зърно за скандинавските страни. Едва през 17 век започва индустриализацията на добивната промишленост и дървообработването. Обсъждането на предложеното премахване на крепостничеството предизвиква безпокойство сред едрите германски земевладелци.

Население

Основното население на шведска Естония са естонци (80%), които обитават предимно провинцията. Основата на управляващата класа в градовете са предимно балтийски германци, в по-малка степен вече германизираните от тях датчани. Освен това, по време на 160-годишното шведско управление, шведите и отчасти финландците се заселват в крайбрежните райони на североизток и на островите. Броят на балтийските шведи достигна своя връх от 12 000 души в края на шведското управление (около 10% от населението). След преминаването на тези земи към Руската империя германските малцинства запазват своите икономически и социални привилегии, но поради намаляването на имиграцията, както тогава във Финландия, започва бавно, но стабилно намаляване на относителния им дял.

Шведско-руски конфликт

В началото на 18 век руските интереси в Балтийския регион се сблъскват с тези на Швеция. По време на Северната война (1700-1721 г.) Естония и Ливония са завладени от руската армия и капитулират през 1710 г. Войната завършва през 1721 г. с подписването на Нищадския договор, който осигурява присъединяването на балтийските провинции към Русия.

Трябва да се отбележи, че след подписването на Нищадския мирен договор Петър I възстановява правата на германската аристокрация, изгубени под шведското владичество, но позицията на естонското селячество все още е игнорирана, въпреки че културният и езиков натиск върху естонците от страна на германци, датчани и шведи отслабват именно поради намесата на руските власти.

https://ru.wikipedia.org/wiki/Эстония в Новое время

https://ru.wikipedia.org/wiki/Шведская Эстляндия

[Hatshepsut]

Естония в състава на Руската империя (1721-1917)


Пристанището на гр.Ревел (Талин) - картина на Алексей Боголюбов от 1853г.

На територията на съвременна северна Естония е образувано губернаторство Ревел (от 1783 г. - губернаторство Естланд), а съвременна Южна Естония, заедно със съвременна северна Латвия, образуват губернаторство Ливония. След присъединяването на естонските земи към Руската империя Петър I възстановява правата на германската аристокрация, които те са частично изгубили по време на шведското управление. Ако в Швеция нивото на образование на германското благородничество е било норма, то в Русия се оказва сравнително високо и следователно балтийските германци се превърнали в кадрови резерв за висшите служители на империята. Селяните, от друга страна, били напълно поробени. През този период се развива т. нар. ,,Остзейски специален ред", който определя отношенията между двете провинции и Руската империя. На германското благородничество е възложена административна и съдебна власт, местната евангелска лутеранска църква получава пълна свобода заедно с Руската православна църква, която доминира в империята.

По време на Северната война и чумата от 1710-1711 г. населението на Естония намалява до 150-170 хиляди души, но скоро започва бързо да расте и до 1765 г. достига 400 000 души. През 1739 г. Библията е публикувана за първи път на естонски. До края на 18 век повече от половината естонско население на провинцията може да чете. До края на 19 век грамотността е почти всеобща. Важно влияние върху духовното развитие на естонските селяни оказват религиозните движения на пиетизма и братството на Хернгутер, а след това и немското Просвещение. Дейци на Просвещението критикуват крепостничеството и се застъпват за подобряване на образователната система.

Главната сграда на университета в гр.Тарту

До 1790 г. населението на провинция Естланд наброява около 500 хиляди души. Увеличава се и градското население (1782): Ревел - 10 700, Дерпт - 3 400, Нарва - 3 000, Пернов (Пярну) - 2 000. През първата половина на 19 век германците съставляват 40-50% от жителите на градовете и само 20-40% са били естонци. Основният език на деловодството в градовете и на провинциално ниво е немският.

През 1802 г. отново е открит Дерпатският университет, основан през 1632 г., вратите на който са затворени по време на Великата северна война. През същата година е извършена реформа, която смекчава крепостничеството, гарантира правата на собственост на селяните върху движимо имущество и създава съдилища за решаване на селските въпроси. Премахването на крепостничеството в провинция Естония през 1816 г. и в провинция Ливония през 1819 г. при Александър I е важна стъпка към освобождението на селяните, но минават още няколко десетилетия, преди те да получат правото да придобиват земя като собственост.

През 1821 г. селският седмичник (Est. "Marahwa Näddala-Leht") започва да излиза под редакцията на Ото Масинг. През 1838 г. в Дорпат е основано "Обществото на естонските учени", чиито членове са учени като Фридрих Роберт Фелман и Фридрих Райнхолд Кройцвалд. През 1843 г. пастор Едуард Аренс стандартизира правописа и граматиката на естонския език на базата на финския език вместо използвания преди това германо-латински модел.

През втората половина на 19 век започва естонското национално пробуждане. След освобождението на селяните икономическото им положение се влошава. Резултатът е вълнение, изразено в движението за промяна на религията от лутеранство към православие, което е прието от десетки хиляди селяни. Това е причината за окончателната аграрна реформа. Законът от 1849 г. в Ливония и 1856 г. в Естония разделя земите на имения и разрешава продажбата и отдаването под наем на земя на селяни. През 1863 г. селяните получават документи за самоличност и право на свободно придвижване. До края на 19 век повече от 80% от селяните в северните окръзи на Ливония, населени с естонци, и над 50% в естонската провинция са собственици или наематели на земя, което има положителен ефект върху икономиката на страната. Според преброяването от 1897 г. в Естония живеят 958 000 души, от които естонците са малко над 90%, руснаците - 4% и германците - 3,5%.

От средата на 19 век в Естония, както и в останалата част от империята, започва активното развитие на капитализма. Текстилната промишленост става основен отрасъл на промишлеността, машиностроенето се разраства и се появява циментовата промишленост. Но основно Естония остава аграрна страна до средата на 20 век.

Национално пробуждане

Естонските национални деятели
Карл Роберт Якобсон и Якоб Хурт

Аграрните реформи и развитието на образователната система при император Александър II допринасят за появата на естонското национално движение. Якоб Хурт (1839-1906), основоположникът на националната идеология, който вярва, че мисията на движението трябва да бъде културна, а не политическа, става виден представител на такова движение. По-радикална тенденция е водена от Карл Роберт Якобсон (1841-1882), учител, писател, журналист и основател на първия естонски политически вестник, Sákala. Формулираната от него политическа програма изисква равни права за германците и естонците. Той е отбелязан от руското правителство като основен противник на балтийските немци в провинция Естланд. Йохан Волдемар Янсен през 1857 г. за първи път използва фразата естонски народ (ест. eesti rahvas) като име, вместо предишното - хората на земята (ест. maarahvas).

Дружеството на естонските писатели (1872-1893), основано в Дорпат и обединяващо естонските интелектуалци, организира събирането на фолклорни и етнографски материали и тяхното публикуване на естонски език. От 1870 г. е създаден първият естонски театър Vanemuine. През 1869 г. е организиран първият Празник на песента - песенен празник, събрал повече от хиляда певци и музиканти и публика от над 12 хиляди души. Този фестивал, който се провежда на всеки 4 години, все още е една от най-известните традиции в Естония днес.

Естонка в национална носия, края на 19-ти век

В края на 19 век царското правителство започва да провежда политика на русификация, насочена към намаляване на германското влияние. По този въпрос имало временно съвпадение на интересите на естонските селяни и политиците, които защитават интересите им, с царските власти. През 1880-те години в балтийските провинции са проведени реформи, след което практически цялата административна власт е концентрирана в ръцете на руснаците. През 1888 г. местната полиция е реорганизирана според общия имперски модел, през 1889 г. в балтийските държави е въведена изцяло руска съдебна система. В началото на 1880-те и 1890-те години са предприети редица мерки за изтласкване на немското влияние от образователната сфера, по-специално Дорпатският университет е русифициран и през 1893 г. преименуван на Юриевски. Що се отнася до самите естонци, резултатите от опитите за русификация се оказват незначителни, тъй като по това време тяхното самосъзнание вече е станало доста силно. Реформите така и не са завършени - повечето служители не били запознати с местните условия и не знаели естонски език. Така влиянието на балтийските германци остава непроменено до 1917 г.

През 1897 г. населението на провинция Естония и северните райони на провинция Лифландия (с преобладаващо естонско население) възлиза на 958 хиляди души: 90% са естонци, около 4% са руснаци и 3,5% са балтийски германци. Около 65% от населението е било заето в селското стопанство, 14% са работили в промишлеността и строителството, около 14% са били заети в транспорта и в сектора на услугите. Процентът на естонците в Ревел се е увеличил от 51,8 през 1867 г. на 88,7 през 1897 г. Балтийските германци и руснаците остават интелектуалният, икономически и политически елит на обществото, селяните и работниците са предимно естонци.

Около сто хиляди естонци участват в битките на Първата световна война, включително около 3000 офицери и 8-9 генерали.

Под влияние на революционното движение в Руската империя през 1905 г. вълна от масови стачки и селски вълнения преминава през Естландска губерния. Естонската национална буржоазия излиза с искане за либерални реформи. Правителството на империята отговаря с тежки репресии, 328 естонци са застреляни или обесени, лидерите избягали в чужбина. Организираните действия на работниците се подновяват през 1912 г. и особено от 1916 г.

https://ru.wikipedia.org/wiki/История Эстонии

[Hatshepsut]

Естонско национално движение

Естонското национално движение, традиционно известно в историографията като период на пробуждането (ест. Ärkamisaeg), е исторически, политически и културен процес на осъзнаването на естонците като нация с право на самоопределение. Процесът започва през 19 век, когато естонците получават някои граждански права по време на реформите в Руската империя и продължава до независимостта на Естония през 1918 г. и създаването на собствена държава.

Развитието на културното самосъзнание започна от естонските интелектуалци с насърчаването на традиционната народна култура. Патриотизмът се възпява в литературни, музикални и други произведения. Съществуващото самоназвание на естонците ,,хората на земята" е заменено с термина ,,естонски народ". Националното пробуждане се насърчава чрез масово обучение на естонски език.

Политическата борба срещу немското господство и русификацията се основава на урбанизацията в провинция Естланд. През 1905 г. и по-късно се провеждат масови антиправителствени демонстрации на работници и селяни. След революцията от 1917 г. и последвалата германска окупация и гражданска война на територията на бившата Руска империя, естонците провъзгласяват своя независима държава и успяват да я защитят във въоръжена борба срещу руските болшевики и балтийските германци.

Исторически предпоставки

В историята географското положение и малката численост на населението не позволяват на естонците да отблъснат нашествието на чужденци. Поради това тяхната безопасност и физическо съществуване са били постоянно застрашени. Следователно националното самосъзнание на естонците е насочено към самосъхранението на нацията.

Премахването на крепостничеството в началото на 19 век в балтийските провинции, а след това аграрните реформи и развитието на образователната система при император Александър II през втората половина на века допринасят за появата на естонското национално движение. През 1860-те години на територията на Естония започва масово изкупуване на ферми на земевладелци от селяните. До края на 19 век повече от 80% от земеделската земя е била собственост на селяни в Южна Естония и 50% в Северна Естония. В резултат на този процес независимите селяни стават основната икономическа и социално активна сила в естонското общество. Дискриминацията при вземането на политически решения от доминиращите групи (руското правителство и балтийското благородничество) насърчава нововъзникващата национална интелигенция и средната класа да формират своя собствена естонска национална идентичност.

Развитие на културното самосъзнание

Възникването и развитието на естонската национална идентичност започва с масовия ентусиазъм на естонската интелигенция за изучаване и съхраняване на традициите на народната култура. Това е характерно за формирането на националната идеология на народи, които дълго време не са имали собствена държавност. Социологът Тоомас Грос смята, че липсата на светло героично минало е проблем за зараждащия се естонски национализъм. Балтийските германци и германизираните естонци започват да полагат основите на съвременната национална култура чрез изучаване и популяризиране на народното изкуство. Град Тарту се счита за духовен център на този процес.

Якоб Хурт (1839-1906), основателят на националната идеология, който вярва, че мисията на движението трябва да бъде културна, а не политическа, става виден представител на естонското национално движение. Той казва: ,,Тъй като не можем да бъдем велики по сила или брой, можем да станем велики по култура." Движението е насочено срещу класовата структура на обществото, германизацията и русификацията на естонците.

Йохан Янсен

Йохан Волдемар Янсен през 1857 г. в своя вестник Perno Postimees за първи път използва фразата естонски народ (ест. eesti rahvas) като име, вместо предишното самоназвание - хора от земята или селяни (ест. maarahvas) Повлиян от историята на създаването на финландския епос Калевала, Фридрих Кройцвалд прави подобна работа и след като обработва естонските легенди, създава Калевипоег. Главният герой на този патриотичен епос ръководи борбата на естонците срещу чуждите нашественици. Публикуван на естонски през 1862 г., този епос се превръща в знаме и символ на ,,епохата на пробуждането".

Има и мнения за ползите от немската асимилация. Тази позиция е заемана по-специално от естонския интелектуалец Роберт Фелман. Той смята, че алтернативата е русификацията, която Фелман смята за пречка за прогреса. Въпреки че не са съгласни с Фелман относно ползите от асимилацията, Янсен и други образовани в Германия интелектуалци вярват, че естонците трябва да се примирят с германското политическо господство, тъй като естонската нация все още не е узряла за вземане на собствени политически решения. Дъщерята на Янсен Лидия Койдула вижда Финландия като модел за развитие на естонците.

Естонската литература и изкуство от този период идеализират ,,нестратифицираното общество", съществувало в древна Естония преди пристигането на завоевателите, и наричат времето след пристигането им ,,700 години плен". Творбите възпяват красотата на природата и любовта към родината. Дружеството на естонските писатели (1872-1893), основано в Дорпат и обединяващо естонските интелектуалци, организира събирането на фолклорни и етнографски материали и тяхното публикуване на естонски език. От 1870 г. е създаден първият естонски театър ,,Ванемуйне". През 1869 г. е организиран първият Празник на песента - песенен празник, събрал повече от хиляда певци и музиканти и публика от над 12 хиляди души. Този фестивал, който се провежда на всеки 4 години, все още е една от най-известните традиции в Естония. От 2008 г. той също е включен в списъка на ЮНЕСКО за шедьовър на устното и нематериално културно наследство.

Масовото образование допринася за националното пробуждане. Освен това, с нарастването на броя на частните издателства, естонците получават много печатни материали на естонски до края на 19 век. Учителите от народните училища играят важна роля в националното движение. Важен фактор е появата и развитието на националната журналистика. Според Viive-Riina Ruuz, почетен професор в Талинския университет, специалист по естонската образователна система, до края на 19 век естонците стават един от най-образованите народи от онова време: според преброяването от 1881 г. 94% могат да четат, а 48% могат да четат и пишат.

Политическа борба

В началния етап политическата насока на възникващото движение се основава на концепцията за конфронтация с германците в съюз с руснаците. Виден представител на това течение е Карл Роберт Якобсон (1841-1882), учител, писател, журналист, основател на първия естонски политически вестник Sákala. Програмата, която формулира, изисква равни права за германците и естонците. Той е отбелязан от руското правителство като основен противник на балтийските немци в провинция Естланд. Той вижда руските власти като съюзник на естонците в борбата срещу германците. Подобна гледна точка има и художникът Йохан Кьолер. Якобсон и Кьолер през 1881 г. дори подават петиция до Александър III с искане за реформи, които да допринесат за русификацията на Естония.

Йохан Кьолер

В края на 19 век царското правителство наистина започва да провежда политика на русификация, насочена към намаляване на германското влияние. По този въпрос интересите на естонските селяни и политиците, които ги представляват, временно съвпадат с интересите на царските власти. Както пише историкът Кевин О'Конър, селяните търсят справедливост от "добрия руски цар" срещу "злите немски благородници". През 1880-те години в балтийските провинции са проведени реформи, след което практически цялата административна власт е концентрирана в ръцете на руснаците. През 1888 г. местната полиция е реорганизирана според общия имперски модел, а през 1889 г. в балтийските държави е въведена изцяло руска съдебна система. В началото на 1880-те и 1890-те години са предприети редица мерки за изтласкване на немското влияние от образователната сфера, по-специално Дорпатският университет е русифициран и през 1893 г. преименуван на Юриевски. Що се отнася до самите естонци, резултатите от опитите за русификация се оказват незначителни, тъй като по това време тяхното самосъзнание вече е станало доста силно. В същото време до края на века балтийските германци и руснаци остават интелектуалният, икономически и политически елит на обществото, селяните и работниците са предимно естонци.

Като цяло практически всички естонски интелектуалци (русофили, германофили или такива, които изобщо не вярват на други общности) смятат, че образованието на естонците трябва да се провежда на естонски език и се опитват да постигнат това. Насилствената политика на русификация, проведена не само срещу германците, но и срещу естонците, довежда до конфликт между руските власти и естонското национално движение. Местното население, освободено от властта на балтийските благородници, се оказва под натиска на имперската бюрокрация. Както от запад, така и от изток антимонархическите, либералните и социалистическите идеи започват да проникват и да се разпространяват в естонското общество. Първата стачка се провежда във фабриката в Кренхолм през 1872 г. През 1880 г. се създават първите студентски марксистки организации. С развитието на индустрията нараства населението на градовете, в които 2/3 са естонци. Те формират основите на съвременното общество с неговото културно и политическо разнообразие. Това развитие е особено бързо през двадесетте години, предшестващи революцията от 1917 г.

През 1904 г. естонските политици постигат осезаем успех: за първи път на изборите за градския съвет на Талин печелят кандидатите на естонско-руския блок, заобикаляйки германските представители. Естонското общество е в опозиция на царското правителство. През ноември 1905 г. се провежда учредителният конгрес на Народнопрогресивната партия, чиито 800 делегати скоро се разделят на умерени и радикални направления. Умереното крило търси граждански права, превръщането на държавата в конституционна монархия, с акцент върху ненасилствените средства за борба. Лидерите на това крило са Яан Тинисон, редактор на тартуския вестник Postimees, и пастор Вилем Рейман. Радикалното крило, свързано със социалистите, се застъпва за установяване на демократична република, включително чрез революция, и за ограничаване правата на земевладелците. Това крило е ръководено от редактора на талинския вестник Teataja Константин Петс и адвоката Яан Теемант.

Константин Петс

Под влияние на революционното движение в Руската империя през 1905 г. вълна от масови стачки и селски вълнения преминава през Естландска губерния. Революцията в Естония е насочена както срещу царските власти, така и срещу балтийското благородничество. Естонската национална буржоазия излиза с искане за либерални реформи. Работниците и селяните разрушават, опожаряват и ограбват 160 имения и 20 спиртоварни за една седмица, 12-20 декември. Имперското правителство отговаря с тежки репресии: наказателни отряди застрелват и обесват 328 естонци без съд и разследване. Около 200 души са екзекутирани с присъда на военно-полев съд, стотици получават телесно наказание, затворени или заточени в Сибир. Лидерите на революционното движение Петс и Теемант бягат в чужбина. Организираните действия на работниците се подновяват през 1912 г. и стават особено силни от 1916 г.

През 1906 г. 20 депутати от Естония са избрани в Имперската държавна дума, включително 13 етнически естонци. Те действат в блок с Конституционно-демократическата партия на Русия. Проектите за реформи, разработени в условията на военно положение от Специалната конференция при временния генерал-губернатор на балтийските държави през 1906-1907 г., са насочени към подкрепа на интересите на балтийските земевладелци. Междувременно правителството, под влияние на информацията за тесните контакти на балтийските германци с германското правителство, продължава политиката за намаляване на германското влияние, но без да разширява правата на местното население. При министър-председателя Столипин са изготвени планове за увеличаване на влиянието на централното правителство и русификацията на естонците - до колонизирането на региона от руски селяни и служители. Но правителството нямало време да изпълни тези планове поради избухването на Първата световна война.

Февруарската революция 1917г. и създаване на Естонска държава

По време на Февруарската революция от 1917 г. държавните органи на Руската империя в Ревел престават да съществуват. Временното правителство на Русия назначава бившия кмет на Ревел Яан Поска за комисар на Естландската губерния и сформира консултативен орган към него - Временния земски съвет на Естландската губерния (ест. Maapäev). По същото време болшевиките създават Ревелски съвет на работническите и войнишките депутати и подобни органи в други градове на провинцията. В руската армия започват да се създават естонски национални военни части, в които болшевиките също провеждат своята агитация.

Успоредно с това националният временен земски съвет и болшевишкият военно-революционен комитет на губернаторството на Естландия (Изпълнителният комитет на Съветите на Естландия) действат като върховна власт. Също така комитета на германските благородници на Естония приема резолюция за независимостта на Естония и се обръща към германското правителство с искане да окупира страната. На 18 февруари 1918 г. германските войски започват офанзива и нахлуват на континента от островите Езел и Даго, окупирани през есента на 1917 г.

По същото време възниква въпросът за преразглеждане на административните граници. Ако по-рано терминът "Estland" означавал провинция Естония (Северна Естония), сега естонските политици започнали да включват в това понятие и окръзите на провинция Ливония (Южна Естония), населени с естонци, и град Нарва в Санкт-Петербургската губерния. Така се формира идеята за Естония като територия, населена с етнически естонци.

На 19 февруари 1918 г. Земският съвет сформира Комитета за спасение на Естония, председателстван от Константин Петс. На 24 февруари Изпълнителният комитет на съветите на Естония и Ревелският съвет на работническите и войнишките депутати напускат град Ревел, в който на същия ден Комитетът за спасение на Естония публикува ,,Манифест към всички народи на Естония", обявявайки Естония за независима демократична република. В същия ден Константин Петс е избран за ръководител на временното правителство на Естония. Германия, чиито войски навлизат в Ревел на 25 февруари, не признава Временното правителство и се опитва да създаде марионетно Балтийско херцогство в окупирана Естония, но революцията през ноември 1918 г. и поражението във войната осуетяват тези планове.

По време на Войната за независимост, започнала след оттеглянето на германските части съгласно примирието от Компиен и продължила до януари 1920 г., естонските войски под командването на Йохан Лайдонер, с подкрепата на съюзниците, успешно се противопоставят на Червената армия и частите на Балтийския ландесвер. На 2 февруари 1920 г. е сключен мирен договор между РСФСР и Република Естония, с който двете страни официално се признават. Това е първият международен договор за двете държави.

Извоюваната в началото на 20 век държавност е резултат от период на пробуждане и най-високата точка в развитието на естонското национално движение. Както пише историкът и политик Март Лаар, ,,селският народ... се превърна в модерна и социално диференцирана европейска нация"

https://ru.wikipedia.org/wiki/Эстонское национальное движение

[Hatshepsut]

Естонска освободителна война (1918-1920)

Естонската освободителна война (ест. Eesti Vabadussõda - буквално: "Естонска война за свобода"; руски. "Естонска война за независимост") - военни действия в периода от 28 ноември 1918 г. до 3 януари 1920 г., в които естонските Въоръжени сили (с участието на Северния корпус, а по-късно Северозападната армия на белите) се противопоставят на Червената армия и също се сражават на територията на съвременна Латвия през юни - юли 1919 г., в която естонската армия, която включва Севернолатвийската бригада, формирана от латвийците, се противопоставя на частите на Балтийския ландесвер и отрядите на Балтийския фрайкорпс.

Военните събития от 1918-1920 г. с участието на Естония включват най-малко три компонента:

- войната за независимост на Република Естония (ноември 1918 г. – пролет 1919 г.), която също носи елементи на гражданска война или на ,,съветско-естонската война";
- участието на естонската армия в Гражданската война в Русия на територията на Петроградската и Псковската губернии на страната на антиболшевишките сили (1 юли 1919 г. - началото на 1920 г.);
- ,,война с Ландесвера" на територията на Латвия (лятото на 1919 г.), в която въоръжените сили на Естония се противопоставят на частите на Балтийския Ландесвер (въоръжените сили на прогерманското Балтийско херцогство, формирано главно от балтийски германци).

Предистория

След Октомврийската революция, състояла се в Петроград на 7 ноември 1917 г., съветската власт е установена и в Естония, но Временният земски съвет на Естландска губерния не признава нейната легитимност и на 28 ноември 1917 г. на последното си заседание се провъзгласява за върховна власт за периода до свикването на Конституционния съвет. В отговор на 19 ноември 1917 г. Земският съвет е разпуснат от болшевиките, а поддръжниците му са принудени да преминат в нелегалност.

На 10 февруари 1918 г. Германия отправя ултиматум към РСФСР с искане да изостави балтийските държави по линията Нарва-Псков-Двинск без право на по-нататъшно самоопределение. Германското настъпление на Източния фронт започва на 18 февруари 1918 г. На 20 февруари започва нахлуването на германските войски от островите на Естония към континента. На 19 февруари Естонският земски съвет, който се събира на извънредно заседание, прехвърля изпълнителната власт на създадения от него Комитет за спасение на Естония, ръководен от Константин Петс. Комитетът подготвя, съгласува, публикува и публично обявява в различни части на Естония ,,Манифест към всички народи на Естония" (т.нар. ,,Манифест за независимост"), обявяващ Естония за независима демократична република, неутрална по отношение на Руско-германски конфликт. На 24 февруари 1918 г. болшевиките напускат Ревел (сега Талин). В същото време основната част от Ревел е взета под контрола на естонските национални въоръжени сили (това са ударните отряди от офицери, формирани от лейтенант Конрад Ротшилд; Омакайце, формирани в замъка Тоомпеа; Въоръжени отряди от ученици и части на 3-ти естонски полк). По обяд на 25 февруари в Ревел се провежда парад в чест на обявяването на независимостта. На същия ден градът е окупиран от немски войски. До края на февруари 1918 г. почти цялата територия на Естония е окупирана от германците. През март-април всички естонски въоръжени формирования са разпуснати и разоръжени.

На 9 ноември 1918 г. в Германия се провежда Ноемврийската революция. На 11 ноември 1918 г. между воюващите страни е подписано Компиенското примирие, което означава края на Първата световна война. В съответствие с условията на примирието Германия е задължена да изтегли войските си от всички окупирани територии. Министърът на отбраната на Ваймарската република, провъзгласена от германските революционери, нарежда изтеглянето на дивизиите на германската имперска армия от балтийските държави.

В действителност обаче германците не бързат да изтеглят всички войски, тъй като се надяват да ги използват, за да запазят влиянието си в балтийските държави чрез установяване на прогермански режими в Латвия и Естония. В Естония тази цел така и не е постигната от германците, но в случая с Латвия те почти успяват, когато вместо Кабинета на министрите на Република Латвия, ръководен от К. Улманис, свален от власт поради сътрудничество с Антантата, те назначават марионетното правителство на А. Ниедра.

Опасявайки се от заплахата Червената армия да превземе територията на техните новопровъзгласени държави, лидерите на борбата за независимост на Естония и Латвия, които нямали достатъчно резерви и време на свое разположение за формиране на национални въоръжени сили, били принудени да приемат предложената помощ към тях от командването на германската армия. До 21 ноември властта в Естония е напълно прехвърлена от командването на германските войски в ръцете на временното правителство, оглавявано от Константин Петс.

В навечерието на войната

Във връзка с началото на изтеглянето на германските войски от окупираните територии съветското ръководство решава да придвижи частите на Червената армия след отстъпващите немци и да установи контрол над териториите, загубени в резултат на подписването на Бресткия мир. С директива на Върховното командване на Червената армия № 259 / ш от 16 ноември 1918 г. на командването на Северния фронт е наредено да започне настъпление от Ямбург до Нарва и от станция Дно до Псков. Два дни по-късно последва директивата на Главното командване на Червената армия № 277 / ш, според която войските на Северния фронт, след като заемат Нарва и Псков, трябвало да настъпят към Ревел и Валк.

Естонска армия разполагала с 74 500 войници, Северозападна армия - 17 500 войници, 3500 финландски доброволци, 200-400 шведи и датчани, според естонски данни: до 80 000 войници (Естонска армия), 20 500 (Северозападна армия).

Червената армия: за операции на територията на Естония бяха предназначени войските на 7-ма армия на Северния фронт, формирана в началото на ноември 1918 г. Армията включвала 6-та и 2-ра Новгородска стрелкова дивизия. Тези войски наброявали над 7,5 хиляди щика, около 400 саби, 58 оръдия и 285 картечници. В навечерието на настъплението армията била подсилена от Юриевския стрелкови полк, 1-ви и 6-ти латвийски стрелкови полкове, няколко кавалерийски ескадрона и батарея на латвийската стрелкова дивизия. Освен това част от силите на Балтийския флот били под оперативното управление на командването на 7-ма армия. В началото на януари 1919 г. 10-та стрелкова дивизия, пристигнала от Уралския военен окръг, е включена в армията. Трябва да се отбележи, че войските на 7-ма армия, вече изключително малко на брой, трябвало да действат на територията не само на Естония, но и на съседна Латвия.
Червените естонски полкове също се бият на страната на Червената армия, намалени в началото до Естонската стрелкова дивизия (която преди това се е сражавала на Южния фронт срещу Всесъюзната социалистическа революционна федерация), а след това реорганизирана в Естонската армия.

До началото на войната Естонската народна армия (ест. Eesti Rahvavägi; главнокомандващ от 23 декември 1918 г. - полковник Йохан Лайдонер) е в процес на формиране. Започва едва на 21 ноември 1918 г. въз основа на решението на временното правителство на Естония от 16 ноември 1918 г. и първоначално се провежда на доброволни начала. Временното правителство възнамерявало да набере 25 хиляди души до 28 ноември, но в действителност дори до 15 декември 1918 г. във войските влезли само 1238 доброволци. (Десетилетие по-късно доброволците от Войната за независимост формират гръбнака на естонското крайнодясно движение Vaps. Председателят на движението Андрес Ларка е бил началник на щаба на Йохан Лайдонер през 1919 г. Истинският лидер на Vaps Артур Сирк също участва във войната.)

Следователно още на 28 ноември в републиката е въведена всеобща военна служба. Първоначално армията се състои от една дивизия (начело с генерал-майор Александър Тинисон), която включва шест пехотни полка, артилерийски полк и инженерен полк. Освен това армията включвала голям брой по-малки части от доброволци. Въпреки въвеждането на наборната повинност, армията остава малобройна. До 15 декември 1918 г. във войските влизат само 9043 войници, до 5 януари 1919 г. - 15 343.

Освен естонската армия в боевете със съветските войски участват и части на белогвардейския Псковски доброволчески корпус (командир - полковник Г. Г. фон Неф), сформиран през есента на 1918 г. на окупираната от германците територия. След началото на съветската офанзива в балтийските страни корпусът се оттегля на територията на Естония и съгласно споразумението, сключено на 6 декември 1918 г., става подчинен на командването на естонската армия. Псковският доброволчески корпус, по-късно преименуван на Северен корпус, става предшественик на Северозападната армия.

Също така съветските войски в Естония се противопоставят на отряди, формирани от чуждестранни доброволци, главно финландски. Финландия изпраща две военни части в Естония - 1-ви финландски доброволчески отряд (командир - майор Мартин Екстрьом) и полк "Синовете на Севера" (командир - подполковник Ханс Калм). Първите финландски части пристигат в Ревел на 30 декември 1918 г. Общото им командване се осъществява от генерал-майор Мартин Ветцер. Освен това Финландия предоставя значителна материална и финансова подкрепа на Естония. И така, още на 10 декември 1918 г. тя предоставя на Естония заем в размер на 10 милиона марки.

И накрая, във военните действия в Естония участват и кораби на британския флот. Британската ескадра под командването на контраадмирал Едуин Александър-Синклер пристига в Ревел на 12 декември 1918 г. Британците подкрепят действията на естонците с огън от морска артилерия, а също така разтоварват естонските войски на брега на Финския залив в тила на съветските войски. За тази цел е сформиран въздушнодесантен батальон в състава на естонската армия. Освен това Англия, подобно на Финландия, предоставя на Естония значителна помощ при доставката на оръжие, боеприпаси и храна.

През годините на Войната за независимост няколко ротни и батальонни дивизии са създадени от руснаците в Естонската народна армия. Някои стават част от естонските части като временни единици, други съставят отделни независими военни части. Опитът от бойното използване на руските части на естонската армия също е различен. Съставът на тези части често е смесен и се състои както от местни жители, така и от пленени войници и доброволци от Червената армия.

Руските части са формирани в 7-ми пехотен полк, като част от Балтийския батальон, в партизанския полк Сакала, Разузнавателния полк и във 2-ри инженерен работен отряд. Отделни национални части на естонската армия са Отделният батальон Качановски под командването на капитан Артур Сауеселг и батальонът на атаман Булак-Балахович, както и батальонът Паниковски (3-ти ,,руски" батальон от 7-ма пех. полк).

Ход на войната

Пропаганден плакат на естонската армия: ,,Братя, бързайте към народната армия", 1918 г.

На 22 ноември 1918 г. частите на 6-та пехотна дивизия на 7-ма армия (командир - Е. А. Искрицки), като част от Северния фронт, се опитват да превземат Нарва с фронтална атака по Ямбургската магистрала, но, понасяйки тежки загуби, са отблъснати от координирани действия и масиран немски огън.

На 28 ноември 1918 г. червените естонски полкове, разположени на десния бряг на Нарва, и частите на 6-та стрелкова дивизия на Червената армия под командването на Н. Н. Иванов, която разполагала с 4000 щика и саби, както и 19 оръдия, направили втори опит за превземане на Нарва. Според плана част от военните части трябвало да отклонят вниманието на противника с настъплението си в главното направление, докато усилените ударни части с едновременни удари на юг и север от Нарва трябвало да прекъснат пътищата за отстъпление на частите защитаващи града и да го превземат. Градът е защитаван от части на 405-ти пехотен полк на германската армия, който току-що е започнал да формира част от 4-ти естонски пехотен полк и доброволци от отряда на Нарва на Лигата за отбрана (Естонска отбранителна лига). Екипът на немската батарея, който стоял на ръба на полето Йоала, обърнал оръдията си към частите на Червената армия и открил огън по приближаващите вериги от войници на червените естонски полкове. С подкрепата на огъня на германския брониран влак комбинираният естонско-германски отряд предприема контраатака и принуждава Червената армия да отстъпи с тежки загуби за тях. В същото време Червената армия стоварва десант от 500 души в Хунгербург, който, без да срещне германска съпротива, започва бързо да се придвижва към селата Рийги и Петеристи. След като взривили един от железопътните мостове зад тях, германците се оттеглили от Нарва. Въпреки това, малките естонски части не смятали за възможно да продължат да държат Нарва и започнали бойно отстъпление в западна посока.

В битката за града са убити около 80 войници от естонските части на Червената армия, предимно бойци от комунистическия полк Фелински.

След окупацията на Нарва там е провъзгласена Естландската трудова комуна, която просъществува 52 дни.

До началото на януари 1919 г. части на Червената армия окупират значителна част от територията на Естония и стояли на 35 километра от Ревел. През декември 1918 г. Йохан Лайдонер е назначен за главнокомандващ на естонската армия, тогава известна като Народни войски (ест. Rahvavägi), и е извършена масова мобилизация. В Естония започнала да пристига помощ от страните от Антантата, пристигнали доброволци от Финландия и започнало изграждането на допълнителни бронирани влакове.

На 6 януари 1919 г. естонската армия, с участието на Псковския корпус на полковник Дзерожински, който е подчинен на естонското върховно командване от декември 1918 г. до юни 1919 г., започва съвместна офанзива, която води до прогонването на частите на Червената армия от Естония през февруари 1919 г.

На 7 януари същата година, с подкрепата на Антантата, започва съвместно контранастъпление на въоръжените сили на Република Естония и руския Псковски доброволчески корпус. В резултат на контранастъплението град Юриев е превзет седмица по-късно, а на 19 януари е превзета Нарва, бившата столица на Естландската трудова комуна. През февруари 1919 г. частите на Комуната и 7-ма армия на Червената армия са изтласкани от Естония.

Опитите за контранастъпление, предприети от части на Червената армия през февруари и април 1919 г., са неуспешни. През май и октомври 1919 г. Северозападната армия на два пъти, с подкрепата на естонската армия, започва офанзива срещу Петроград, но и двата пъти е отблъсната обратно към Нарва.

Признавайки провала, на 13 април Централният комитет на РКП (болшевики) решава да се обърне към Естония с предложения за мир. На 15 и 25 април съветските мирни предложения с посредничеството на унгарското правителство са предадени на Естония, но нямало отговор. На 30 май генерал-майор Лайдонер, говорейки пред Учредителното събрание, обявява, че територията на страната е освободена и защитена от всякакви нападения. На 5 юни Съветът на Естландската трудова комуна престава да функционира.

През май 1919 г. конфронтацията между Естония и РСФСР навлиза в нова фаза. Войските на белите, които били на територията на Естония и са подчинени на естонското върховно командване (според споразумението с правителството на Естония от 6 декември 1918 г.), заедно с естонските войски извършват две атаки срещу Петроград (от 25 декември 1918 г. Северният корпус е разположен на територията на Естония, от 1 юни 1919 г. той става известен в Естония като Отделен корпус на Северната армия. След като напусна оперативното подчинение на естонската армия, Северният корпус е преименувана на Северна армия (от 19 юни до 1 юли 1919 г.), а от 1 юли 1919 г. - на Западна армия под командването на генерал Юденич). Естонската армия също участва в боевете в псковското направление през май 1919 г., превземайки Псков на 25 май.

На 24 май 1919 г. рано сутринта започва настъплението на 2-ра пехотна дивизия на естонската армия в посока Псков. В съответствие със споразумение с командира на дивизията на червените стрелци Леонард Рит, 1-ви естонски комунистически полк преминава на страната на естонската армия. Междувременно силите на 2-ра пехотна дивизия нанесли мощен удар на вражеската групировка в района на Изборск и бързо навлезли в оперативното пространство. Вечерта на 25 май Куперяновският партизански батальон влиза в Псков. Общо в операцията участват над 3500 естонски войници с 262 картечници, 30 оръдия, 2 бронирани коли и 4 бронирани влака. Действията на сухопътните сили са подкрепени и от флотилията на Пейпси. По време на офанзивата естонската армия взема над 1000 военнопленници и шест полеви оръдия. На 29 май в Псков пристига упълномощен представител на Северния корпус полковник Станислав Булак-Балахович, който поема управлението, както и отбраната на Псковска област.

Пленени руски войници от Червената армия

По време на Войната за независимост естонската армия трябвало да се изправи срещу паравоенните формирования на балтийските германци (Landeswehr) под командването на Рюдигер фон дер Голц, действащи на територията на Латвия. Основните битки се разиграли през юни 1919 г. в Северна Латвия. На 23 юни 1919 г. близо до латвийския град Цесис (в естонската версия - Vynnu) войските на Ландесвера са победени. От 1934 г., по предложение на генерал Ернст Пидер, денят на битката при Винну започва да се чества в Естония като официален празник, Ден на победата във войната за независимост (чества се отново от 1992 г.).

На 2 юли 1919 г., в резултат на пробива на отбранителната линия на Рига от естонската армия и латвийските полкове, с подкрепата на естонския флот, командването на Ландесвера се съгласява на примирие, предложено от представителите на Антантата и влязло в сила на 3 юли.

Край на войната

На 20 юни 1919 г. на среща на естонската делегация в Париж преобладава мнението, че за да постигне признаване на своята независимост, Естония трябва да тръгне по друг път, а именно да сключи мир със Съветска Русия.

Естония обаче забавя решаването на този въпрос, изчаквайки изхода от атаката на Северозападната армия на ,,белите" срещу Петроград и поставяйки пред своето командване условието тази офанзива да започне не по-късно от ноември. Правителството на Естония играело двойна игра, с право се страхувало от ,,белите", които се застъпват за ,,единна и неделима Русия". Според командващия естонския флот контраадмирал Йохан Питка, ,,ако силите на Северозападната белогвардейска армия успеят да овладеят Петроград и флотът бъде в ръцете му, тогава след няколко седмици този флот ще се появи под Ревел, за да превърне столицата на Република Естония в провинциален град на Русия".

След началото на движението към Петроград през октомври 1917 г. Северозападната армия, поради малкия си брой, е принудена да се оттегли към Нарва. Сключването на Тартуския мирен договор довежда до факта, че 15 хиляди от нейните бойци са разоръжени на територията на Естония, а около 5 хиляди от тях са поставени в концентрационни лагери.

Интернирани войници от Северозападната армия, преди да бъдат изпратени в Русия. Нарва, февруари 1920 г.

На 3 януари 1920 г. в 10:30 сутринта между Съветска Русия и Естония на фронта започва примирие.

На 2 февруари 1920 г. е сключен мирен договор между РСФСР и Република Естония, с който двете страни официално се признават (първият международен договор на двете държави). Член III определя границата между двете страни, която се установява по линията на фронта, действително установена към момента на влизане в сила на споразумението за примирие. В резултат на това Естония включва територията Печора, югозападното крайбрежие на езерото Пейпус (това са райони с преобладаващо руско население) и територията на изток от река Нарва - естонската Ингерманландия.

Според сегашната официална позиция на Република Естония, Тартуският мирен договор не губи правната си сила през 1940 г., тъй като влизането на Естония в СССР се тълкува официално от нейните власти като окупация.

Увековечаване на паметта

Повечето от паметниците на Освободителната война са разрушени по време на съветската епоха и реставрирани през 1980-1990 г.

Паметник на победата във войната за независимост на площада на свободата в Талин


Паметник в Люганузе


Паметник в Нарва


Паметник в Рапла

https://ru.wikipedia.org/wiki/Эстонская освободительная война

[Hatshepsut]

Първа естонска република (1918-1940)

Първата република Естония (Esimene Eesti Vabariik) е период от историята на Естония. Провъзгласена е на 24 февруари 1918 г.

Естонската независимост е постигната по време на Войната за независимост. На 2 февруари 1920 г. Съветска Русия и Естония подписват мирен договор за взаимно признаване.

На 15 юни 1920 г. Учредителното събрание одобрява проекта за първата конституция на Република Естония.

На 22 септември 1921 г. Естония става член на Обществото на нациите.

След влизането в сила на втората конституция от 1934 г. в страната е извършен държавен преврат, в резултат на който в Естония е установен авторитарен режим начело с Константин Петс.

В резултат на разделянето на сферите на влияние между СССР и Германия през 1939 г., през септември 1939 г. Съветският съюз предлага на Естония ,,Пакт за взаимопомощ". На 21 юли 1940 г. с решение на извънредния парламент на Република Естония (,,Декларацията за държавната власт в Естония" провъзгласява създаването на Естонска ССР (ЕССР)), а на 6 август 1940 г. Естония е включена в СССР.

На 20 август 1991 г. Естония възвръща своята независимост.

Създаване на Република Естония

След Февруарската революция от 1917 г. и в процеса на разпадането на Руската империя в северозападните територии на бившата империя в условията на гражданска война и германска окупация, на 24 февруари 1918 г. е провъзгласена независимата Република Естония. На 21–22 януари (3–4 февруари) 1918 г. се провеждат избори за Учредителното събрание на Естония.

След отстъплението на германските войски истинска независимост е постигната по време на Войната за независимост, в която новосъздадената естонска армия под командването на полковник Йохан Лайдонер, в съюз с руската Северозападна армия и с помощта на британския флот, както и шведски и финландски доброволци, отблъскват опитите на Червената армия да превземе цялата територия на Естония.

На 2 февруари 1920 г. между РСФСР и Естония е сключен мирен договор, с който двете страни официално се признават (първият международен договор на двете държави).

Естония през периода 1920-1934г.

Начало на строителството на железопътната линия Рапла-Виртсу, 1928 г.

На 15 юни 1920 г. Учредителното събрание одобрява проекта за първата конституция на Република Естония. В държавата е въведен формално принципът на разделение на властите, но в действителност правителството е подчинено на парламента. Парламентът назначава и съдиите. Това, съчетано със силни инструменти за пряка народна воля под формата на референдуми, води до дисбаланс на властта и изключителна нестабилност на правителството.

На 9 юни 1920 г. е приет Законът за премахване на съсловията, който премахва всички съсловия в Естония, както и всички закони и разпоредби, съдържащи съсловни права, привилегии, задължения и ограничения върху правата.

Паметник на поземлената реформа от 1919 г. в имението Палмсе. Издигнат на 28 май 1933 г.

От 1920 до 1934 г. са сменени 23 правителства.

До есента на 1921 г. новата държава е получила международно признание. На 22 септември 1921 г. Естония става член на Обществото на нациите.

През декември 1924 г. естонските комунисти, с подкрепата и съдействието на СССР, правят опит за въоръжено въстание, което се проваля поради безразличието на работниците и подкрепата на правителството от страна на армията. След това Комунистическата партия е забранена и комунистите губят значителна част от политическото си влияние върху естонското общество.

Независимостта на страната довежда до необходимостта да се реши как точно ще се използват националните ресурси, да се намерят нови пазари. В началото на 20-те години икономическата ситуация в страната е трудна. Оборудването на промишлените предприятия е остаряло, качеството на продуктите е ниско, промишлеността е силно зависима от вносни суровини, много предприятия са разрушени по време на войната. Икономическата политика на естонското правителство е насочена към индустриализацията на страната и създаването на експортно ориентирани индустрии. Банката на Естония отпуска заеми за основаването на нови предприятия. Естонската икономика е до голяма степен зависима от търговията със СССР, основният естонски износ за СССР е хартията.

За растежа на икономиката е даден тласък от поземлената реформа - конфискуваните големи земевладения на балтийските германци са прехвърлени на дребни фермери и ветерани от Войната за независимост. След икономическия спад от 1923-1924 г. министърът на финансите Ото Щрандман инициира нова икономическа политика, насочена към развитие на износа. Но по време на световната икономическа криза (1929-1933 г.) цените на естонските експортни стоки рязко падат. През 1928 г. е извършена парична реформа и марката е заменена от кроната, чийто курс е обвързан с британската лира стерлинг. През 1929 г. е подписано търговско споразумение, а на 4 август 1932 г. пакт за ненападение между Република Естония и Съветския съюз.

По време на световната икономическа криза в Естония на политическата сцена излиза дяснорадикалната Лига на ветераните от войната за независимост (ест. Vabadussõjalaste Liit), съкр. "вапс" (ест. вапсид). През 1933 г. конституционен референдум подкрепя промените, предложени от "vaps" - ограничаване на законодателната власт на парламента, намаляване на броя на парламентаристите от 100 на 50 и укрепване на властта на президента, до възможността президентът да налага вето върху решенията на парламента, въвеждат се преки президентски избори

Държавният преврат от 1934г.

Втората конституция влиза в сила през януари 1934 г., Константин Петс поема поста министър-председател в качеството си на държавен старейшина (президент). Страхувайки се от неизбежната победа на партията Vaps на предстоящите избори и използвайки почти диктаторските правомощия, предоставени от новата конституция, на 12 март 1934 г., заедно с Йохан Лайдонер, който отново ръководи естонската армия, той извършва държавен преврат. Военен преврат установява авторитарно управление и обявява извънредно положение. Петс е обявен за държавен протектор на Естония (Riigihoidja), Лигата на ветераните е забранена, около 400 членове на тази организация са арестувани, изборите са отменени, правомощията на 5-ия парламент, който одобрява действията на Петс и Лайдонер, са разширени. Въпреки това през октомври 1934 г. Народното събрание (Riigikogu) е разпуснато.

Започналият период, наречен ,,ера на мълчанието", се характеризира с ограничаване на парламентарната демокрация, авторитарно управление и възход на естонския национализъм. Страната всъщност се управлява от триумвират, състоящ се от президента (Константин Петс), главнокомандващия на армията (Йохан Лайдонер) и министъра на вътрешните работи (Каарел Еенпалу). През март 1935 г. в Естония е въведена еднопартийна система.

В същото време икономиката на страната, особено нейната индустрия, преживява период на бърз растеж. През втората половина на 30-те години промишленото производство започва да нараства (до 14% годишно). До 1938 г. делът на индустрията в националния доход достига 32%. Делът на промишлените продукти в износа на Естония нараства от 36% в края на 20-те години до 44% в края на 30-те години. Създават се нови предприятия, усъвършенстваха се производствените технологии. Производството на петролни шисти до 1939 г. достига 2 милиона тона, произведени са 181 хиляди тона шистово масло и 22,5 хиляди тона шистов бензин. От голямо значение за икономиката на страната са текстилната, химическата и хранително-вкусовата промишленост, металообработването, дървообработването, производството на хартия, добивът на торф и фосфорит. Развива се селското стопанство. Някои отрасли са доминирани от чужд капитал.

Основни търговски партньори са Великобритания и Германия. Делът на СССР във външнотърговския оборот до края на 30-те години значително намалява. Естония изнася месни продукти, масло, риба, яйца, текстил, хартия, целулоза, шперплат, шистово масло и петрол, цимент и стъкло; внасят се промишлени продукти и суровини.

Характерна особеност на естонската икономика през 30-те години е развитието на кооперативното движение. През 1939 г. Естонският кооперативен съюз обединява над 3000 кооперации с 284 000 членове. 200 кооперативни банки обслужват 77 000 клиенти, държат 52% от всички депозити в страната и отпускат 51% от всички кредити. 314 млечни кооперации с 32 000 членове произвеждат 98% от естонското масло и 17% от сиренето.

Конституцията от 1937г.

През 1937 г. Народното събрание (Rahvuskogu), свикано от Петс, одобрява (опозицията бойкотира този акт) третата конституция на Република Естония, въз основа на предложенията на държавния глава. Конституцията влиза в сила на 1 януари 1938 г. Новоизбраният парламент взема решение за амнистия за политически затворници, както комунисти, така и членове на Лигата на ветераните.

В съответствие с новата конституция държавен глава става президентът, избиран за 6 години. Президентът получава правото да разпуска правителството и да налага вето върху решенията на парламента. Освен това президентът получава и законодателни правомощия - в периода между парламентарните сесии и в случай на ,,държавна необходимост" той може лично да издава закони под формата на президентски укази (Константин Петс широко използва тази възможност още преди приемането на конституцията). Новата конституция запазва всички основни граждански права, но остава възможността за ограничаване на свободата на словото с цел запазване на държавната сигурност и морала. Възрастта за гласуване е повишена от 20 на 22 години. Въведена е двукамарна парламентарна система: Държавното събрание (Riigivolikogu), чиито членове се избират за 5 години, и Държавният съвет (Riiginõukogu), състоящ се от 40 члена, 10 от които се назначават от президента. Така Естония става не парламентарна, а президентска република. Една от разпоредбите, които значително ограничават демокрацията е, че референдум, който може да промени конституцията, може да се проведе само с решение на президента. На 24 април 1938 г. парламентът избира К. Й. Петс за президент и на същия ден той встъпва в длъжност.

През 1938 г. се създават ,,лагери за безделници" – лагери за принудителен труд на безработни. Там има затворнически режим, 12-часов работен ден и наказания с пръчки. Всички ,,мотаещи се без работа и препитание" са вкарвани за срок от 6 месеца до 3 години в такива лагери.

https://ru.wikipedia.org/wiki/Эстонская Республика (1918—1940)

[Hatshepsut]

Присъединяване на Естония към СССР

Присъединяването на Естония към СССР (ест. Eesti ühinemine NSV Liiduga, някои източници използват името съветска окупация на Естония, ест. Nõukogude okupatsioon Eestis) е политически процес в историята на Естония, което води Република Естония до включването й в СССР. Анексирането и съветизирането на Естония са резултат от подписването от СССР и нацистка Германия през август 1939 г. на пакт за ненападение между Германия и Съветския съюз, чийто таен протокол фиксира разграничението на сферите на интереси на тези две страни. сили в Източна Европа. Този процес е част от общия процес на включването на трите балтийски страни в СССР.

През 1939-1940 г. СССР чрез натиск и заплахи постига разполагането на голям военен контингент на територията на Естония, а след това и смяната на правителството на страната. Естонските леви, водени от представители на СССР, провеждат избори за парламент, който обявява Естония за съветска социалистическа република и иска да се присъедини към СССР. Последицата от тези събития е включването на Естония в Съветския съюз, съветизацията и масовите репресии.

Различните политически и правни оценки на тези събития предизвикват спорове и конфликти и до днес.

История на съветско-естонските отношения

В резултат на разпадането на Руската империя болшевиките са изправени пред проблема с отцепилите се национални покрайнини, включително Естония. След провала на опита за установяване на съветска власт в Естония по време на Съветско-естонската война, на 2 февруари 1920 г. РСФСР и Естония подписват мирен договор, според който Съветска Русия се отказва от всички суверенни права върху народа и територията на Естония, и е първата държава в света, която признава де юре Република Естония. При сключването на договора Русия се ръководи от принципа за самоопределение на народите. Това споразумение слага край на военните действия между Русия и Естония, докато фактът, че Естония избира различен път на развитие, не се възприема като сериозна пречка, тъй като поради продължаващата гражданска война бъдещето на съветската власт остава под съмнение и на болшевишкото ръководство не му е било до световната революция.

Въпреки това Съветският съюз вдъхновява и подкрепя антидържавните движения в Естония в началото на 20-те години на миналия век, които кулминирали в организирания въоръжен бунт на 1 декември 1924 г. След провала на бунта влиянието на СССР върху вътрешнополитическата ситуация в Естония рязко намалява и остава в по-малък мащаб, главно чрез Комунистическата партия на Естония. СССР поддържа близки отношения с бъдещия президент на Естония Константин Петс, който от 1924 г. лобира за съветските интереси в Естония и получава консултантска заплата в съветската търговска мисия 8 пъти по-висока от заплатата на член на парламента. През 1934 г. СССР подкрепя външнополитическото сближаване на Литва, Латвия и Естония, а също така удължава двустранните пактове за ненападение с трите страни за 10 години.

През 1934 г. СССР сключва търговско споразумение с Естония, което помага на страната да преодолее последиците от световната икономическа криза.

Отказът от претенциите за възстановяване на територии, принадлежащи на Русия преди Първата световна война, е временен. Независимостта на балтийските държави се смятала в Кремъл за неприемливо явление и ръководството на СССР разработва подходящи военностратегически планове.

Естонско-германски договор

Подписване на договори за ненападение между Германия, Латвия и Естония. Отдясно наляво: външните министри на Латвия Вилхелм Мунтерс, Германия Йоахим фон Рибентроп и Естония Карл Селтер

Споразумение за колективна сигурност в Европа не е постигнато поради политиката на Запада за умилостивяване на Германия. Поради страха от съветска агресия естонското правителство е ориентирано към Германия. На 7 юни 1939 г. естонският външен министър К. Зелтер и германският външен министър Й. фон Рибентроп подписват в Берлин Пакта за ненападение. Срокът на договора е десет години, с автоматично подновяване за нов десетгодишен период, само с една уговорка, че договорът ще престане да бъде в сила в случай на прекратяване на Пакта за ненападение между Германия и Латвия, сключен на същия ден. В случай на нападение на една от страните срещу третата, договорът остава в сила. Споразумението е придружено от секретна клауза, според която Естония е длъжна да предприеме ,,със съгласието на Германия, всички необходими мерки за военна сигурност по отношение на Съветска Русия", тъй като естонското ръководство смята, че именно атаката на СССР представлява единствената опасност за Естония.

Съветско-германски пакт

Едновременно с преговорите с Великобритания и Франция СССР проучва възможностите за подобряване на отношенията с Германия, в резултат на което на 23 август 1939 г. е подписан Договорът за ненападение между Германия и Съветския съюз (Пактът Молотов-Рибентроп). Германия и СССР се споразумяват суверенитета на малките държави, попаднали между две големи сили, да бъде премахнат. Според секретния допълнителен протокол за разграничаване на сферите от взаимен интерес в Източна Европа в случай на ,,териториална и политическа реорганизация" се предвижда да бъдат включени Естония, Латвия, Финландия, Източна Полша (Западна Украйна и Западна Беларус, които, след резултатите от Първата световна война, са отпаднали от Съветска Русия по линията на Кързън), а Бесарабия в сферата на интересите на СССР. Последицата от този пакт е анексирането на Естония от Съветския съюз.

Подписването на пакта Рибентроп-Молотов
Молотов подписва договора. Рибентроп е зад него, Сталин е отдясно

Съдържанието на секретните протоколи, въпреки че не са публикувани, не е било загадка. Така посланикът на СССР в Естония Кузма Никитин съобщи, че ,,естонците разпространяват слух, че СССР и Германия, в допълнение към отпечатаното споразумение, имат тайни клаузи, според които ще разделят Полша и балтийските държави".

На 17 септември 1939 г., когато полското правителство напуска страната си и съветските войски преминават полската граница, Молотов пише в нота до дипломатическите представители на 24 държави, включително Латвия, Литва, Естония и Финландия, че ,,в отношенията с тях, СССР ще следва политика на неутралитет.

Анексия на Естония от СССР

След избухването на Втората световна война и нахлуването в Полша на армиите на Германия и СССР, на 24 септември 1939 г. министърът на външните работи на СССР Молотов в ултимативна форма изисква сключването на пакт за взаимопомощ, което също би ,,осигурило на Съветския съюз правото да има крепости или бази за флота на територията на Естония и авиацията". На 28 септември естонското правителство било принудено да сключи такъв пакт, който предвиждал разполагането на съветски военни бази и 25 000 военен контингент в Естония.

На 16 юни 1940 г. Молотов връчва на естонския посланик нота, в която изисква незабавно влизане в Естония на допълнителен контингент съветски войски от 90 000 души и отстраняване на правителството, в противен случай заплашва с военна инвазия и окупация на Естония. Правителството приема ултиматума. На 17 юни 1940 г. съветските войски влизат в Талин; В същото време корабите на Балтийския флот извършват десантна атака. Съветските военни диктуват на естонския президент Петс състава на новото правителство, оглавено от Йоханес Варес (Барбарус). Всъщност ръководството на страната се осъществява от посолството на СССР. Започват арести и депортации на граждани на Република Естония.

По заповед на съветския представител Жданов се провеждат предсрочни парламентарни избори. По официални данни в тях са участвали 591 030 граждани, или 84,1% от общия брой на гласувалите. За кандидатите на Съюза на трудещите се са гласували 548 631 души, или 92,8% от гласувалите (кандидати от други партии не са регистрирани). Изборите са проведени в нарушение на действащите закони, включително конституцията, а резултатите са фалшифицирани. На 21 юли първата сесия на новия парламент приема решение за установяване на съветска власт в страната и образуване на Естонската съветска социалистическа република. На 22 юли е приета декларация за влизането на Естония в състава на СССР. На 6 август 1940 г. VII сесия на Върховния съвет на СССР приема резолюция за приемането на Естонска ССР в състава на СССР.

Декларация за влизането на Естония в СССР

Повечето историци и политолози характеризират този процес като окупация и анексия. Според официалната руска интерпретация навлизането на съветски войски не може да се нарече окупация, тъй като решението за присъединяване на балтийските страни към СССР през 1940 г. е правно правилно и въвеждането на войски е извършено в съответствие със споразумението между Съветския съюз и Естония. Съединените щати и редица други страни признават тази анексия de facto, но не я признават de jure.

Според доклада на Международната комисия за разследване на престъпления срещу човечеството под егидата на президента на Естония, публикуван през 2001 г., през годината преди началото на войната между Съветския съюз и Германия (22 юни 1941), около 7000 души са арестувани в Естония, от които са екзекутирани най-малко 1850, главно по обвинения в антисъветска дейност. На 14 юни 1941 г. според съвременните изследователи от Естония са депортирани 10 016-10 250 души.
Датата 14 юни се отбелязва в Естония като "Ден на траур".

Немска окупация на Естония

След нападението на Германия срещу СССР на 22 юни 1941 г. избухват битки между Червената армия и Вермахта в балтийските страни. На 7 юли германските войски се приближават до естонската граница, а на 28 август последните части на Червената армия напуснаха Талин.

Значителна част от естонците възприемат пристигането на германската армия като освобождение от съветското иго и ентусиазирано подкрепят окупационните власти.

Посрещане на немските войски в гр.Талин, 1941г.

На територията на Естония е създадена окупационна администрация под формата на генерален окръг (генерален комисариат) на Естландия (на немски: Generalbezirk Estland), ръководен от Карл-Зигмунд Лицман. Окупационните власти сформират самоуправление, оглавено от естонския политик, бивш ръководител на Естонския комитет за освобождение (във Финландия) Ялмар Мее. Заедно с Литва, Латвия и Беларус Естония формира Райхскомисариат Остланд.

На 28 август 1942 г. е обявено създаването на Естонския легион на войските на Waffen-SS и началото на приемането на доброволци в него. От пролетта на 1943 г., когато започва да се усеща недостиг на доброволци, германските власти започват мобилизация. Членове на Omakaitse, 3-та естонска доброволческа бригада на SS, както и полицейски батальони участват в битки с партизани, екзекуции на цивилни, грабежи, унищожаване на цели села в Беларус и масово прехвърляне на цивилни в Германия.

Приблизително 38 хиляди жители на Естония са мобилизирани в германската армия през 1944 г. На 2 февруари 1944 г. Червената армия преминава река Нарва. На територията на Естония до края на септември има тежки битки, в които естонските части участваха от двете страни на фронта и често влизат в братоубийствени битки.

През март 1944 г. естонските политици от първата република създават Националния комитет на Република Естония, оглавяван от Юри Улуотс, който се опитва да формира национално правителство, оглавявано от Ото Тииф. На 19 август Юри Улуотс излиза в ефир с призив да се положат всички усилия за борба с настъпващите войски на Червената армия.

Връщане на Естония под контрола на СССР

На 22 септември 1944г. в 11 часа следобед мобилната група на 8-ми естонски стрелкови корпус влиза в Талин; малко по-късно - предните отряди на 8-ма армия. В девет вечерта на 22 септември 1944 г. щабът на 8-ма армия информира военния съвет на Ленинградския фронт за окупацията на Талин. На Дългата германска кула е издигнато червено знаме. На 25 септември 1944 г. властта в Талин преминава в ръцете на завърналото се от евакуация правителство на Естонската ССР.

Боевете на островите Моонзунд продължават до края на ноември. На 24 ноември 1944 г. южната част на остров Сааремаа е превзета и по този начин Естония отново е под контрола на съветските войски.

Според енциклопедията ,,Кругосвет" около 80 000 естонци са загинали по време на войната и 70 000 естонци са емигрирали. Британските историци Джон Хейдън и Патрик Салмон пишат, че Естония е загубила 5% от предвоенната си територия и 6% от предвоенното си население.

Териториални промени на Естония и Латвия в полза на Русия по време на руската окупация

https://ru.wikipedia.org/wiki/Присоединение Эстонии к СССР

https://ru.wikipedia.org/wiki/История Эстонии

[Hatshepsut]

Естония в състава на СССР (1940-1990)


Първомайска манифестация в гр.Талин, 1973г.

Съветизация, съпротива и репресии

С официалното включване на Естония в СССР започва съветизацията - преобразуването на социалния, икономическия и културния живот на Естония по съветски модел. От 21 юни до 25 август 1940 г. държавните органи, полицията, армията, финансовата и икономическата система на Република Естония са ликвидирани, започва реорганизацията на образователните институции според съветския модел, обществените организации са разпуснати. През юли започна поземлената реформа, през есента вместо естонската крона са пуснати в обращение съветските рубли. Това води до рязък спад в жизнения стандарт на работниците и служителите.

На 22 август 1940 г. Политбюро на Централния комитет на Всесъюзната комунистическа партия на болшевиките одобрява новия персонален състав на ръководството на Естония. Този път властта е предадена на комунистите. Йоханес Лауристин е назначен за ръководител на правителството. Като се има предвид незначителният брой на естонските комунисти (около 200 души), центърът поставя задачата действително да пресъздаде Комунистическата партия в републиката. За целта са назначени лидери от съществуващите активисти и е въведено опростено приемане за партийно членство.

През януари 1941 г. Президиумът на Върховния съвет на Естонската ССР със свое решение назначава персоналния състав на изпълнителните комитети на Съветите на работническите депутати в окръжните, градските и селските съвети, без да провежда официални избори за тези съвети.

Установяването на съветската власт в Естония е придружено от масови репресии. На 6 ноември 1940 г. Президиумът на Върховния съвет на СССР приема указ, според който престъпленията, извършени на територията на балтийските страни преди влизането им в състава на СССР, се съдят по законите на РСФСР. Така законът получава обратно действие.

До лятото на 1941 г. около 9400 души са арестувани и изпратени предимно в съветски затвори и лагери. От арестуваните през 1940 г. най-малко 250 са екзекутирани и най-малко 500 умират в ареста; от арестуваните през 1941 г. повече от 1600 са екзекутирани, а почти 4000 умират в ареста. От единадесетте висши естонски лидери (държавни и правителствени ръководители) от 1918 до 1940 г. след съветската анексия оцелява само Август Рей, който бяга в Швеция. Ото Страндман се застрелва преди ареста, трима са екзекутирани, останалите почиват в ареста. Освен това 2/3 от бившите министри, половината от депутатите в парламента и членовете на Върховния съд, висши държавни служители и окръжни старейшини са арестувани. Докладът на началника на полицията за сигурност, предназначен не за пропаганда, а за вътрешно ползване, говори за 623 екзекутирани от НКВД в Естония. Списъкът на гражданите на Естония (въз основа на материалите на Естонския държавен архив), разстреляни по присъда на съветските военни трибунали през 1940-1941 г., включва 324 души, от които 184 са разстреляни преди 22 юни 1941 г. Националният състав на екзекутираните е разпределен както следва: 138 естонци (75%) и 46 руснаци (25%).

През юни 1941 г., според различни оценки, от Естония са депортирани от шест до десет хиляди души. Според британските историци Джон Хейдън и Патрик Салмон 23-те категории подлежащи на изгонване ,,врагове на народа" включват почти всички социално активни граждани. По-голямата част от депортираните мъже умират в лагерите. Според историка Пеару Кууск до пролетта на 1942 г. от 3500 мъже, изпратени в сибирските лагери, оцеляват само 200. Според Естонското бюро на регистъра на репресираните броят на загиналите сред изгнаниците е 33,1% (2333 души).

Има и опити за съпротива. Така след изборите за Върховния съвет е създаден нелегален Комитет за спасение, ръководен от адвоката Уло Марамаа, който имал подразделения в шест от единадесетте региона на Естония. Започва подготовка за организиране на въоръжено въстание в случай на война и отстъпление на Червената армия, установяват се контакти с финландските тайни служби (идеята за естонско-финландска федерация се обсъжда на заседания на комитета) и в по-малка степен, с германски дипломати. В края на 1940 г. обаче съветските тайни служби разбиват центъра на организацията. В по-малък мащаб контактите с финландските тайни служби продължават; така че от март 1941 г. те обучават група офицери от естонското разузнаване. Има и други нелегални организации, но дейността им по правило е местна по характер и се ограничава до събиране и разпространение на информация. Изключенията са групата в Музея на здравето (организирана през септември 1940 г. в Тарту от служители на музея, включително неговия директор и секретар, и студенти от университета в Тарту) и групата от бивши членове на Лигата за отбрана във Võrumaa (организирана през октомври 1940 г. и наброяваща 30 ядки до лятото на 1941 г. с 430 члена). Съпротивата се попълва след депортациите на 14 юни 1941 г., когато много активни и потенциални членове на антисъветската съпротива бягат в горите. Съпротивата приема и символични форми: например на 24 февруари 1941 г., в Деня на независимостта на Естония, националните знамена са окачени в цялата страна и са положени цветя на местата на разрушените паметници от Войната за независимост.

Последиците от съветизацията оказват значително влияние върху отношението на естонците към германската окупация. Въпреки трудните исторически отношения между естонците и балтийските германци, много естонци приветстват германската инвазия в СССР през юни 1941 г.

След края на германската окупация политиката на съветизация е продължена. Пресъздадени са органите на комунистическата партия и съветската власт. През 1944-1950 г. всички органи на местното самоуправление са разпуснати и навсякъде заменени с административни органи от съветски тип. Национализацията започва преди края на войната: частният сектор в промишлеността е ликвидиран през 1945 г., в търговията през 1947 г. От 1947 г. започва колективизацията на селското стопанство, до края на 1950 г. в Естония има 2213 колхози. От 1950 г. започва сливането на малките колективни стопанства в големи социалистически стопанства. Естонската икономика се интегрира все повече в икономиката на СССР чрез доставка на суровини и компоненти. Една от дейностите на властите за привличане на симпатиите на местното население е издаването на паспорти на всички жители на балтийските държави през 1947 г., включително Естония, 25 години по-рано, отколкото в Русия и други региони на СССР. Елена Зубкова отбелязва, че в първия етап на следвоенната съветизация (до 1947 г.) Москва се стреми да избягва най-суровите методи за осигуряване на влияние в Балтика и Източна Европа. След 1947 г. се поема курс към уеднаквяване на политическите режими по съветски образец без отчитане на местната специфика, което предизвиква засилена съпротива срещу тази политика и масови репресии срещу недоволните.

Насилствената колективизация предизвиква въоръжена съпротива срещу съветския режим, наречена ,,горски братя" (ест. metsavennad); съпротивата е активна до 1953 г. Броят на партизаните достига 10 хиляди (според някои оценки до 15 хиляди) души, а като се вземе предвид ротацията, до 30 хиляди естонци участват във въоръжената съпротива. Според Зубкова основните мотиви за масовата съпротива са желанието за възстановяване на независимостта, както и връщането на съветския терор, започнал през 1940 г.

От 25 март 1949 г. 20 660 души са арестувани за няколко дни и депортирани в отдалечени райони на Сибир. Депортацията е извършена с цел завършване на колективизацията и лишаване на съпротивата от подкрепа. Имуществото на депортираните подлежало на конфискация. Според Варю съдбата на депортираните през 1941-1956 г. е следната: 3873 души са загинали, 611 са изчезнали, 110 са с неясна съдба, 75 са избягали, а 4631 души са освободени.

Москва не вярвала на местните кадри и затова комунисти от Русия са изпратени масово в Естония за ръководна работа, включително етнически естонци, чиито семейства са се преместили в Русия преди 1920 г. През май 1945 г. от 78 служители на ЦК на Комунистическата партия 61 не са родом от Естония. От членовете на Естонската комунистическа партия през 1946 г. 52% са руснаци, 21% са руски естонци и само 17% са местни естонци. До 1949 г. местните жители съставляват по-малко от една трета от членовете на Естонската комунистическа партия. По време на подготовката за мартенския пленум на Комунистическата партия на Естония през 1950 г. и след него значителна част от ръководните комунистически кадри, живели в Естония преди 1940 г., са отстранени от постовете си, а много от тях са арестувани и репресирани в хода на кампания срещу "буржоазния национализъм". Бившият министър Августин Хансен е осъден на смърт и екзекутиран през 1952 г. Кампанията засяга и сферата на културата.

През 1944-1953 г., според естонските историци, около 36 хиляди души са били репресирани в Естония, главно по обвинения в колаборационизъм, както и за участие и подкрепа на антисъветски партизански формирования, общият брой на участниците в които, заедно със симпатизантите , варира от 10 до 30 хиляди души. Елена Зубкова дава цифра от 67 470 репресирани в хода на мерките за ликвидиране на националната съпротива (1944-1952). Джон Хейдън и Патрик Салмон дават цифра от 124 000 депортирани, от които 80 000 са изведени само през 1949 г., но тези цифри са значително по-високи от официалните естонски данни за депортациите (малко над 30 000 души). Депортираните са изпратени главно в Красноярския край и Новосибирска област. Депортирането на естонските селяни е бил най-важният инструмент на съветската политика. Тя лишава въоръжената съпротива от подкрепата на селското население и изолира онези, които се противопоставят на колективизацията.

Общо, според съвременни оценки, Естония губи около 180-200 хиляди души по време на Втората световна война и периода на репресиите, т.е. около 17,5-20% от населението си, включително национални малцинства като германци, шведи и евреи.

Естония през следсталинския период

Жилищен блок в гр.Талин

Естония, като една от 15-те съюзни републики, имала формални признаци на държавност, но всички ключови решения в живота на Естония са вземани от централното правителство на СССР в Москва. По-специално, през октомври 1944 г. в Москва е създадено Бюрото на Централния комитет на Всесъюзната комунистическа партия на болшевиките за Естония. До разпускането си през 1947 г. Бюрото играе решаваща роля в администрацията на републиката. Политическата власт се държала от Естонската комунистическа партия, която била териториална организация на КПСС. Административната власт се осъществявала от Министерския съвет, а парламентът – Върховният съвет на ЕССР – бил напълно декоративен орган.

В периода след Сталин, когато Никита Хрушчов става генерален секретар на Комунистическата партия на СССР, започва политическо ,,размразяване". През 1956 г. започва връщането на оцелелите депортирани. Естонската комунистическа партия получава известна степен на независимост от Москва в управлението на републиката. Впоследствие политиката на либерализация е преразгледана. Като отговор на това затягане в Естония се появява политическо несъгласие и движение срещу съветизацията. Това движение издига искания за независимост и широко използване на естонския език в образованието и обществения живот.

Благодарение на индустриалния растеж до 1970 г. Естония е най-урбанизираната от балтийските републики, 65% от населението живее в градовете. Стандартът на живот в Естонската ССР бил значително по-висок от средния за СССР.

През втората половина на 70-те години дисидентското движение се активизира. В края на септември - началото на октомври 1980 г. в Естония се състоят антисъветски студентски бунтове, потушени от органите на реда. На 28 октомври същата година е публикувано ,,Писмо 40", манифест срещу съветизацията, подписан от 40 известни естонски интелектуалци.

През 1975 г. лидерите на Европа, САЩ и Канада подписват в Хелзинки Заключителния акт на КССЕ (Конференцията за сигурност и сътрудничество в Европа). Според руското външно министерство това означава де факто признаване на влизането на Естония в СССР (ненарушимостта на границите). Въпреки това, преди тази среща президентът на САЩ Джералд Форд подчертава, че подписването на този акт не означава признаване на включването на балтийските държави в СССР. През целия период на съветското управление от западните страни непрекъснато се напомня непризнаването на анексирането на Естония и други балтийски държави. На 29 септември 1960 г. Парламентарната асамблея на Съвета на Европа приема резолюция 189 (1960) по повод 20-ата годишнина от ,,окупацията и насилственото включване в СССР на три европейски държави – Естония, Латвия и Литва". На 13 януари 1983 г. Европейският парламент приема резолюция по въпроса за балтийските държави, в която осъжда факта на анексията като несъвместим с международното право и задълженията на СССР по двустранни договори с балтийските страни, като подчертава международното непризнаване на анексията.

През 1987 г. започва национално пробуждане, предизвикано от преустройството на съветското общество, обявено от новия лидер на СССР Михаил Горбачов. Протестите срещу системата стават открити и зачестяват. На 3 април 1987 г. плановете на правителството да започне добив на фосфоритно находище в Северна Естония довеждат до медийна кампания на протести и появата на ,,зеленото" движение (твърди се, че разработването на находището неизбежно ще наруши водоснабдяването на всички околни райони. През 1971 г. за предотвратяване на добива на фосфорити е създаден първият в Съветския съюз, Национален парк Lahemaa. Понастоящем наличните фосфорити в Естония не се добиват).

На 23 август 1987 г. около две хиляди души се събират в парка Хирве в Талин, за да протестират и да отбележат годишнината от подписването на пакта Молотов-Рибентроп.

На 26 септември 1987 г. във вестника на градския комитет на Тарту на Естонската КП ,,Едаси" (от естонски – ,,Напред") е публикувано предложение за икономическа автономия на Естония в рамките на СССР, което получава значителна подкрепа в обществото. Разработена е съответна програма, наречена Икономически независима Естония (ест. Isemajandav Eesti, съкратено IME (ЧУДО)).

На 13 април 1988 г. по време на телевизионно токшоу Едгар Сависаар предлага създаването на Народен фронт (ест. Rahvarinne) - обществено-политическо движение, което трябва да допринесе за целите на перестройката на Горбачов.

През 1988 г. се наблюдава изключителен ръст в самосъзнанието на населението: на 10-14 юни няколко десетки хиляди хора посещават полето на Талинския песенен фестивал (Певческото поле). Събитията от лятото на 1988 г. сега са известни като "пеещата революция".

На 17 юни делегацията на Комунистическата партия на Естонската ССР на XIX партийна конференция на КПСС в Москва прави предложение за безпрецедентно разделение на властите във всички сфери на обществения, политическия и икономическия живот на СССР и тяхното предаване на републиканските власти.

На 11 септември събралите се на Певческо поле чуват първия публичен призив за възстановяване на независимостта.

На 16 ноември Върховният съвет на Естонската ССР приема Декларацията за суверенитета на Естония, която установява върховенството на републиканското законодателство над федералното. Това е първият подобен акт, който бележи началото на "войната на законите" в СССР. През 1989-1991г. В повечето съюзни и автономни републики на СССР са приети декларации за суверенитет.

На 23 август 1989 г. се провежда акция ,,Балтийският път" (ест. Balti kett), по време на която в чест на 50-ата годишнина от Пакта Молотов-Рибентроп в Естония, Латвия и Литва се формира верига от хванали се за ръце хора  между Талин и Вилнюс - над шестстотин километра.

На 12 ноември Върховният съвет на Естонската ССР анулира декларацията си от 22 юли 1940 г. за влизането на Естония в състава на СССР.

На 24 февруари 1990 г., едновременно с изборите за Върховния съвет на Естонската ССР, се провеждат избори за Естонския конгрес, представляващ лица, които са били граждани на Република Естония до 6 август 1940 г. (датата на присъединяване на ЕССР към СССР ) и техните потомци.

На 23 март същата година Комунистическата партия на Естонската ССР обявява излизането си от КПСС.

https://ru.wikipedia.org/wiki/Присоединение Эстонии к СССР

https://ru.wikipedia.org/wiki/Эстония в составе СССР

https://ru.wikipedia.org/wiki/Эстонская Советская Социалистическая Республика

[Hatshepsut]

Възстановяване независимостта на Естония


Митинг на 15 май 1990г. в гр.Талин

Разпад на СССР

На 30 март 1990г. е прието решението на Естонския върховен съвет ,,За държавния статут на Естония", според което държавната власт на СССР в Естония се признава за незаконна от момента на нейното създаване и се полага началото на възстановяването на Република Естония. Обявен е преходен период до формирането на конституционните органи на държавната власт на Република Естония. В същото време гражданите на Република Естония и техните потомци избират Конгреса на Естония, който действа като паралелен парламент.

На 3 април 1990 г. Върховният съвет на СССР приема постановление ,,За влизане в сила на Закона на СССР За реда за решаване на въпросите, свързани с излизането на съюзна република от СССР", де факто за обявяване на юридически нищожни декларациите на Върховните съвети на балтийските републики за анулиране на влизането им в СССР и произтичащите от това правни последици и решения. Въпреки това естонските власти продължават курса си към постигане на независимост.

На 8 май 1990 г. Върховният съвет на Естонската ССР приема закон за възстановяване на валидността на Конституцията на независимата Естонска република от 1938 г. Върховният съвет на ЕССР прие закон за обезсилване на името ,,Естонска съветска социалистическа република" и за възстановяване на името ,,Република Естония". Също така, съгласно този закон, използването на герба, знамето и химна на Естонската ССР като държавни символи беше спряно и беше възстановена Конституцията на Република Естония от 1938 г. (където член 1 гласи, че Естония е независима република). След 8 дни беше приет закон за основите на временния ред на управление на Естония, според който подчинението на държавните органи, държавната администрация, съдебните органи и прокурорите на републиката на съответните органи на СССР е прекратено и те бяха отделени от съответната система на СССР. Беше обявено, че отношенията между републиката и СССР занапред се изграждат въз основа на Тартуския мирен договор, сключен между Република Естония и РСФСР на 2 февруари 1920 г.

На 12 януари 1991 г. председателят на Върховния съвет на РСФСР Борис Елцин посещава Талин, по време на което подписва с председателя на Върховния съвет на Република Естония Арнолд Рютел Договора за основите на междудържавните отношения на РСФСР с Република Естония, в която страните се признават взаимно като независими държави.

На 3 март се провежда референдум за независимостта на Република Естония, в който участват живелите в Естония преди съветската анексия и техните потомци, както и лица, получили т. нар. ,,зелени карти" на Естонския конгрес. 77,8% от гласувалите подкрепят идеята за национална независимост от СССР. Естония бойкотира общосъюзния референдум за запазване на СССР на 17 март, но в североизточните райони, населени предимно с руснаци, местните власти организират гласуване.

На 11 март 1991г. Дания признава независимостта на Естония.

В началото на преврата на 19 август ГКЧП ("Държавен комитет по извънредното положение" - ръководния орган на пуча в СССР) изпраща съветски войски от Пярну, Вильянди и Вора в посока Талин. 50 парашутисти пристигнаха на летището в Талин. Лигата за отбрана изпрати хора за защита на обекти в столицата, започна изграждането на барикади на площад Тоомпеа.

На 20 август 1991 г., ден след опита за държавен преврат в Москва, Върховният съвет на Естония приема резолюция, потвърждаваща независимостта на републиката. На 23 август в Талин статуя на Ленин е изхвърлена от пиедестала пред сградата на Централния комитет на Комунистическата партия на Естония. На 6 септември Държавният съвет на СССР официално признава независимостта на Естония. Според официалната позиция на Естония на 20 август 1991 г. е възстановена независимостта на Република Естония, провъзгласена на 24 февруари 1918 г. На 17 септември 1991 г. Естония става пълноправен член на ООН. Гражданството и собствеността в Република Естония са възстановени въз основа на правоприемствеността с естонската държава преди 1940г.

Независима Естония

На 22 август 1991г. Исландия признава Естония за независима държава, а на 26 август Естония и Исландия установиха дипломатически отношения.

На 24 август независимостта на Естония е призната от Руската федерация (РСФСР).

На 6 септември Държавният съвет на СССР официално призна независимостта на Естония. Според официалната позиция на Естония на 20 август 1991 г. е възстановена независимостта на Република Естония, провъзгласена на 24 февруари 1918 г. На 18 декември КГБ на Естонската ССР беше премахнат.

До края на 1991 г. много държави са установили дипломатически отношения с Република Естония, включително САЩ, Великобритания и Канада. На 17 септември 1991 г. Естония става пълноправен член на ООН

На 28 юни 1992 г. на референдум е приета 4-та конституция на Естония, която обявява приемственост по отношение на държавата, анексирана през 1940 г. от Съветския съюз и потвърждава възстановяването на Република Естония чрез реституция и връщане към държавното устройство, което е в сила до 1940 г. Последните части на руската армия са изтеглени от страната на 31 август 1994 г. Приблизително 10 000 бивши съветски офицери, сега пенсионери, и членове на техните семейства остават в Естония. Значителна част (повече от 400 хиляди души, предимно етнически руснаци) от бившите съветски граждани, които се преместват в Естония след анексията през 1940 г., остават без гражданство. Дискриминационното законодателство по отношение на гражданството води до критики срещу Естония от страна на международни организации и изостряне на отношенията с Русия. Въпреки значителното намаляване на броя на негражданите (69 хиляди до 2021 г.), този проблем остава актуален.

Фрагментираната партийна система, включваща голям брой партии, е източник на политическа нестабилност в началото на века. На изборите през март 1999 г. в парламента влизат представители на 7 партии. През октомври 2001 г. парламентът на републиката избира бившия председател на Президиума на Върховния съвет на Естонската ССР Арнолд Рютел за президент на страната, през септември 2006 г. той е заменен от Тоомас Хендрик Илвес.

Естонското правителство е ориентирано към Запада и се стреми да се интегрира в европейските структури. На референдума през 2003 г. естонските граждани подкрепят присъединяването към Европейския съюз, като 67% от участниците в референдума гласуваха ЗА. През април 2004 г. Естония става член на НАТО, а на 1 май същата година, заедно със седем други държави от Централна и Източна Европа, Кипър и Малта, се присъединява към Европейския съюз.

През същия период западните страни потвърждават неизменността на оценката си за историческите събития от 1940-1991 г. През май-юли 2005 г. Сенатът и Конгресът на САЩ приемат резолюции, в която настояват Русия да признае факта на окупацията на балтийските страни. На 22 юни 2005 г. Парламентарната асамблея на Съвета на Европа приема резолюция по въпроса за изпълнението на Русия на условията за членство в тази организация. В параграф 14-IV от резолюцията ПАСЕ изисква незабавно изплащане на компенсации на жертвите на окупацията на балтийските държави.

От своя страна Русия изтъква твърдения, че Естония дискриминира некоренното население, предимно етнически руснаци, както и опитите за ревизия на резултатите от Втората световна война. На 26-29 април 2007 г. в Талин и градовете на окръг Ида-Виру се провежда масово гражданско неподчинение, провокирано от действията на естонското правителство да прехвърли паметника на ,,Войника-освободител" (,,Бронзовия войник") до военното гробище. Последвалите вълнения в Талин са придружени от погроми и грабежи.

Динамика на реалния БВП в Естония (2002-2012 г.)

Естонската икономика се променя драстично от 1991 г. до 2010 г.: бяха проведени либерализация, стабилизация, приватизация, структурни и институционални реформи. От всички бивши съветски републики през 2003 г. Естония първа възстанови нивото на БВП от 1991 г. В същото време икономическите реформи, проведени през целия период след обявяването на независимостта, имат за обратна страна социални проблеми, създаващи по-голяма диференциация между политическия и икономически елит и уязвимите слоеве от населението, въпреки редица положителни резултати в социалната сфера: повишаване на заплатите, подобряване на положението на безработните, пенсионна реформа. През 2008-2009 г. икономиката на Естония беше значително засегната от световната криза, но още през 2010 г. започна нов икономически растеж. През същата година Естония беше първата сред постсъветските страни, която стана пълноправен член на ОИСР. На 1 януари 2011 г. Естония се отказа от националната валута и беше първата от постсъветските държави, която премина към еврото.

През 2017 г. в Естония беше извършена мащабна административно-териториална реформа: от 217 единици на местното самоуправление в страната останаха 79. Окръжните управи и съответно длъжностите на окръжните старейшини бяха премахнати. Техните задължения се прехвърлят на държавни институции и местни власти. По време на пандемията от COVID-19 в Естония беше обявено извънредно положение от 12 март до 1 май 2020 г.

През 2021 г. Естония беше единствената държава в Европа, в която два от най-високите постове (президент и министър-председател) се заемат едновременно от жени.

https://ru.wikipedia.org/wiki/История Эстонии

[Hatshepsut]

Култура на Естония

Културата на Естония комбинира местно наследство, представено от уралския език на страната със северноевропейски културни аспекти. Поради историята и географията си естонската култура е повлияна от традициите на народите от съседните земи – финландски, балтийски, славянски и германски – както и от културното развитие в бившите доминирали я страни – Швеция и Русия. Традиционно Естония е област на съперничество между западна и източна Европа на много нива. Пример за това геополитическо наследство е изключителната комбинация от различни национално признати християнски традиции – западни (католическа и протестантска) и източна (православна). Символизмът на границата на изтока и запада в Естония е добре илюстриран на обратната страна на банкнотата от 5 кроони. Както преобладаващите култури в останалите северноевропейски страни, естонската култура може да бъде разглеждана като основана на аскетични реалности на околната среда и традиционни средства за препитание, наследство от относително широко разпространен егалитарианизъм, породен от практически подбуди и идеалите за близост до природата и самодостатъчност.

Литература

Въпреки че може да се счита, че писменият естонски език съществува от превода на Новия завет на Якоб Йохан Кьолер на естонски през XVIII век, малко значими литературни творби са написани преди XIX век, когато се заражда естонското национално романтично движение. Това подканва Фридрих Роберт Фелман да събере естонска фолклорна поезия и Фридрих Райхолд Кройцвалд да я публикува като Kalevipoeg – естонския национален епос. Тази ера вижда и раждането на други поети и романисти, които пишат на естонски, сред които най-забележителна е Лидия Коидула (Lydia Koidula).

Монумент на Фридрих Райхолд Кройцвалд

След като Естония става независима, има движение от модернистични писатели, най-известен от които е Яан Крос. Втората световна война води до репресия на националните интереси. Литературата в модерна Естония е в добро състояние, като детективските истории се радват на голяма популярност.

Музика

Въпреки относително кратката ѝ музикална история, днес Естония е уважавана за музикантите си. Качественото образование на класическите музиканти, получили образованието си в страната, води до висок процент диригенти и певци на световно ниво. Естонската музика получава видимост като част от националното романтично движение.

Талински песенен и танцов фестивал, 2009 г.

Модерната естонска поп музика също е обект на внимание в чужбина, особено рок и метъл групите, сред които са Vanilla Ninja и Metsatöll, Kerli и композитори като Арво Перт.

Изобразително изкуство

Музеят на изкуството в Естония е главният национален музей на изобразителното изкуство и има голяма колекция от естонско изкуство в постоянната си изложба. Основан е на 17 ноември 1919 година и получава първата си постоянна сграда – двореца Кадриорг (Kadriorg), построен през XVIII век – през 1921 година. Днес дворецът бива използван за показване на чуждестранно изкуство, докато нов музей, построен за специално за целта, наречен Куму (Kumu) съдържа и показва основните експонати от музея.

Някои от по-известните естонски художници са Йохан Кьолер, Антс Лайкма (Ants Laikmaa), Паул Рауд (Paul Raud), Евалд Окас (Evald Okas), Кристян Рауд (Kristjan Raud) и Конрад Меги (Konrad Mägi).

Театър

Историята на театъра в Естония започва през 1784 година, когато Аугуст фон Котцебю основава аматьорска театрална група в Талин. Повечето от постановките по това време са комедии за развлечение на местните балтийски германски благородници. През 1809 година е основан професионален театър със собствена сграда в Талин. Репертоарът е най-вече на немски език, но са изпълнявани и пиеси на естонски и руски.

След векове крепостничество, под което естонското население попада след Ливонския поход, крепостничество е отменено в Естония през 1816 година. Първото естонско музикално общество, Ванемуине (Vanemuine) е основано през 1865 година. Пиесата на Лидия Коидула (Lydia Koidula) ,,Братовчедът от Сааремаа", поставена от Ванемуине отбелязва раждането на естонския театър.

Ванемуинско общество е оглавявано от Аугуст Вийра (August Wiera) от 1878 до 1903 година. През 1906 година е построена нова сграда за него, а Карл Менинг става директор на театъра. Играят се пиеси от драматурзи като Хенрик Ибсен, Герхарт Хауптман, Максим Горки, Аугуст Кицберг (August Kitzberg), Оскар Луц (Oskar Luts) и Едуард Вилде (Eduard Vilde).

Естонският театър е оперна и концертна зала в Талин. Построена е като сграда от национален интерес, а строежът е воден от естонското общество през 1913 година. Отворен е за публиката на 24 август и е най-голямата сграда в Талин за времето си.

През 2004 година има 20 театъра в Естония. 46% от градското и 40% от селското население посещава театри през 2009 година.

Кино и телевизия

Филмовата индустрия в Естония е зародена през 1896 година, когато в Талин са прожектирани първите ,,движещи се картини". Първият киносалон отваря врати през 1908 година. Първият местен документален филм е изготвен през 1908 година, документиращ посещението на шведския крал Густав V в Талин. Първият естонски документален филм е създаден от Йоханес Пеесуке (Johannes Pääsuke) през 1912 година, последван от краткия филм ,,Лов на мечки в Пернумаа" (Karujaht Pärnumaal) през 1914 година.

Първият пълнометражен филм (,,Сянка на миналото", с режисьор Константин Мерска (Konstantin Märska)) е създаден през 1924 година. Филмът ,,Млади орли" (Noored kotkad) на Теород Лутс от 1927 година е считан за крайъгълен камък в естонското кино.

През 1960-те години, историята на принц Габриел (Vürst Gabriel ehk Pirita kloostri viimsed päevad) от естонския писател Едуард Борнхьое е превърната в сценарий за филм от Арво Валтон. Григори Кроманов е избран за режисьор на Последната реликва (Viimne reliikvia), който е издаден през 1969 от Талинфилм (Tallinnfilm).

През 1997 година Естонското министерство на културата основава Естонската филмова фондация. През 2007 година в Естония са създадени около 10 пълнометражни филми, сред които Сюгисбал (Sügisball) на Вейко Оунпуу (Veiko Õunpuu), който получава наградите за най-добър режисьор на Солунския филмов фестивал и Международния филмов фестивал в Братислава, както и наградата Venice Horizons Award на 64-тия международен филмов фестивал във Венеция. Филмът ,,Георг" на Пеетер Сим (Peeter Simm) е филм за живота на легендарния естонски певец Георг Отс (Georg Ots).

Най-успешният естонски режисьор на анимационни филми е Приит Перн (Priit Pärn), печелил голямата награда на Международния анимационен фестивал в Отава през 1998 година за Нощ на морковите (Porgandite öö)

Естонската телевизия (Eesti Televisioon или ETV) е националната обществена телевизия на Естония. Излъчва се от 19 юли 1955 година.

Архитектура

Архитектурната история на Естония най-вече отразява модерното ѝ развитие в Северна Европа. Средновековния стар град на Талин е в Списъка на световното наследство на ЮНЕСКО. В страната има няколко уникални повече или по-малко запазени хълмови укрепления, датирани към предхристиянските времена, голям брой добре запазени средновековни замъци и църкви, а провинцията е все още белязана от присъствието на огромен брой феодални имения от предишните векове.

Образование

Историята на формалното образование в Естония започва в 13–14 век, когато са основани първите училища в манастири и катедрали. Първият буквар на естонски е отпечатан през 1575 година. Най-старият университет е Тартуския университет, член на Коимбърската група, който е основан от шведския крал Густав II Адолф през 1632 година. През 1919 година за първи път са преподавани университетски курсове на естонски език.

Днес образованието в Естония е разделено на общо, професионално и образование като хоби. Образователната система има четири нива, които включва предучилищно, основно, вторично и високо образование. Създадена е широка мрежа от училища и поддържащи образователни институции. Естонската образователна система се състои от държавни и общински, обществени и частни образователни институции. Съществуват около 590 училища в Естония.

Бент Готфрид Форселиус (Bengt Gottfried Forselius, ок. 1660–1688) е основателят на общественото образование в Естония. Той е автор на първия учебник по естонски и създател на система за правопис, която улеснява обучението по и учененето на естонски език.

Начин на живот

Територията на модерна Естония е населявана от същите народи като днес, най-вече говорещи естонски език, но някои малцинства, като руското, са имигрирали в последните години. Преди Великата северна война се счита, че Естония се намира в периферията на Шведската империя и след това е включена в Руската империя и по-късно в Съветския съюз. Въпреки че е управлявана от Швеция и Русия и въпреки че балтийските германци, които управляват Естония се радват на сериозна автономия поради административния език немски, местното население запазва езика и културата си.

Формирането на по-дефинирана естонска културна идентичност в модерния смисъл е ускорено през XIX век по време на периода на общ национален романтизъм и национализъм в Европа. Поддръжката на отделна естонска идентичност от немскоговорещите естофили във висшата класа на естонското общество води до Естонската ера на пробуждането.

Днес естонското общество насърчава равенството и либерализма, с обществена подкрепа на идеалите на държавата, обезпечаваща социални грижи за всички, обезкуражава неравенството на богатството и разделението в социални класи. Протестантския работен морал все още е сигнификантен културен елемент, въпреки влошаването му в Съветската ера. Свободното образование е високо ценена институция.

Традиционното занимание на естонците е земеделието, както на повечето европейци. До първата половина на XX век естонското общество е аграрно, но в модерните времена естонците приемат все повече градския начин на живот. През 2013 година главният експорт на втория по големина град в страната, Тарту, е софтуер. Все пак много естонци поддържат привързаност към селския начин на живот, близък до природата, и е често срещан обичай ваканциите да се прекарват в лятна вила в провинцията.

Семейна структура

Естонският семеен живот в днешни дни е центриран около ядреното семейство. Членове на разширеното семейство обикновено живеят разделени, а младите търсят назависимост и обикновено напускат домовете на родителите си на около 20-годишна възраст.

Процентът на разводите е близък до 60%. Естония има един от най-високите проценти самотни родители в Европа. Средният процент на самотните родители в Европа е 13% през 2009 година, докато в Естония 19% от семействата с под 18-годишни деца имат един родител. През 2006 година процентът пада на 16%. Това може да се дължи на цялостния спад на броя родени деца.

Еднополовите връзки са легални, но няма законодателна подкрепа на еднополови бракове. В Съветския съюз еднополовите връзки са нелегални, което води до липса на толерантност към тях от хора, родени в Съветския съюз. През 2013 година младите хора клонят към по-голяма толерантност към еднополови връзки отколкото родителите им.

Обичаи, празници и традиции

Естонските празници са основани най-вече на западния християнски календар и протестантските традиции.

Забележителна традиция е Яанипеев (Jaanipäev), естонското лятно слънцестоене, което включва празнуване в не-градска среда, палене на големи огньове на открито (jaanilõke) и участие в пиянски гуляи.

Част от традицията на Яаниохту (Jaaniõhtu) е поставянето на картофи, традиционна естонска храна, под въглените на току-що догорелия огън сутринта. След няколко часа, когато картофите са сготвени под топлите въглени, картофите се вадят, белят и изяждат докато са горещи.

Традициите, свързани с лятното слънцестоене, включват различни заклинания за любов като събирането на различен брой от различни видове цветя и поставянето им под нечия възглавница, след което се вярва, че човекът би видял бъдещия си партньор или бъдещата си партньорка в съня си. Друга традиция, свързана с Яаниохту е търсенето на буболечки, наречена яааниус (jaaniuss).

Естонската Коледа, Йоулуд (Jõulud), принципно е сходна със северно- и централноевропейските традиции, включващи коледни дръвчета, адвентни календари и трационни храни, които се ядат само на Коледа. Коледа е най-празнуваният, ценен и комерсиализиран празник в Естония. Честванията започват на 23 декември, продължават на Бъдни вечер (24 декември) и деня на Коледа (25 декември). В училищата и на много работни места има ваканция до Нова година.

Естонският ден на независимостта се чества на 24 февруари и е национален празник.

Храни и напитки

Традиционно естонската кухня е проста селска храна, но днес е повлияна от много страни и включва много типично международни храни. Най-типичните храни за Естония са черен хляб, херинга с кисел крем, свинско, картофи и млечни продукти. Естонците считат кървава наденица (verivorst) и кисело зеле ,,типично естонски храни", но те се ядат най-вече по Коледа.

Естония като северна страна

Много естонци се считат за северняци, а не за балтийци. Терминът ,,Балтийци" не се отнася към естонците.

Естонският език е тясно свързан с финския и не е свързан с балтийските езици, а естонците като етническа група са фински народ. Северната част на Естония е част от средновековна Дания през XIII–XIV век и е продадена на Тевтонския орден след Въстанието в нощта на свети Георги през 1346 година. Счита се, че името на естонската столица, Талин, произлиза от естонското taani linn, значещо ,,датски град". Части от Естония са под датска власт отново през XVI–XVII век, преди да бъдат предадени на Швеция през 1645 година. Естония е част от Шведската империя между 1561 и 1721 година. Шведската ера остава запомнена като ,,добрите стари шведски времена". Шведският посланик Даг Хартелиус нарича Естония ,,северна страна" по време на речта си на Естонския ден на независимостта (24 февруари) през 2009 година. Това изказване получава голямо отразяване в страната и е считано за огромен комплимент. Освен това министърът на международната търговия на Финландия е цитиран да казва, че Естония е ,,несъмнено северна страна".

Започвайки през XIV век, части от естонските северозападен бряг и острови са колонизирани от етнически шведи, които по-късно биват наричани естонски шведи. Основната част от естонското шведско население бяга в Швеция през 1944 година, бягайки от напредващата Червена армия.

Има много думи на фински и естонски, които се пишат по абсолютно еднакъв и произнасят по почти еднакъв начин, но имат напълно различни значения. Много шеги, включително обидни такива, се основават на разликите в значенията на думите. Както финландците, така и естонците, знаят, създават и разбират тези шеги. Въпреки това финския и естонския са достатъчно различни езици, за да не е възможно за човек, говорещ един от тях като майчин, да говори или разбира достатъчно от другия език без да го изучава. Финландците често имат трудност при произнасянето на естонската буква ,,õ", а естонците често биват бъркани с финландци заради естонския им акцент. Поради някаква причина, вероятно поради по-големия брой заети думи и изрази от други езици, естонци, които не са учили фински разбират и научават фински по-бързо от финландци, учещи и разбиращи естонски.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Култура на Естония

[Hatshepsut]

Естонска кухня


Картулипорс - Kartuliporss, kartulipyrsad (kartuliporss, kartulipõrsad; от естонски - "картофени прасета") - национално естонско ястие, представлява месо, изпечено в картофено пюре

Естонската кухня традиционно включва ястия с месо и картофи, както и рибни ястия в крайбрежните региони около Балтийско море и езерата. Съвременната кухня е повлияна от други национални кухни, включително храни и ястия, както и заемки от традиционните кухни на съседните страни. Скандинавската, германската и руската кухня са упражнили своето влияние. Най-типичните храни за Естония са ръженият хляб, свинското, картофите и млечните продукти. Хранителните навици на естонцити исторически са тясно свързани със сезоните.

Студена кухня

Първото блюдо в традиционната естонска кухня включва студени ястия – избрани меса и наденици, сервирани с картофена салата или rosolje, типично естонско ядене, почти същото като шведската sillsallad, включваща червено цвекло, картофи и херинга. Популярни са и малките тестени изделия, наречени pirukad, подобни на пирожки, пълни с месо, зеле, моркови, ориз и друг пълнеж, и често биват сервирани с бульон. Херингата е сред често срещаните риби на естонската трапеза. Пушената или маринована змиорка, омарите и вносните раци и скаридите се смятат за деликатес. Едно от естонските национални ястия е räim, което се приготвя от балтийска херинга-джудже и хамсия. Популярни са и рибите камбала, костур и бяла риба.

Атлантическа камбала

Spoiler

Атлантическата камбала (Hippoglossus hippoglossus) е плоска соленоводна риба от семейство Pleuronectidae. Видът е застрашен от изчезване.

Рибите от този вид, ако не бъдат уловени или убити, могат да достигнат на възраст до 50 години при дължина от 4,7 метра и тегло – 320 кг, но в действителност те рядко доживяват до дължина повече от 2 метра. Полова зрялост достигат при дължина от 1,2 метра.

Този вид има типичните белези на плоска риба, от горната страна е тъмно зелено-кафява до черна на цвят, а от долната страна е бяла. Устата е много голяма, а кожата на рибата е мека и гладка.

[затвори]

Супи

Супите могат да се консумират и преди основното ястие, но традиционно се смятат за част от основното блюдо и най-често са приготвени с червено месо или пилешко, и разнообразни зеленчуци. Супите често се приготвят и със заквасена сметана, прясно или кисело мляко. Специфична естонска сума е leivasupp, която представлява сладка супа, приготвена с черен хляб и ябълки и типично сервирана със заквасена или бита сметана, често подправена с канела и захар.

Основни блюда

Черният ръжен хляб съпътства почти всяко ястие в Естония. Вместо пожеланието ,,добър апетит", естонците обикновено казват jätku leiba (,,да ти остане хлябът"). Естонците и до днес ценят голямото разнообразие от ръжен хляб в кухнята си. Традиционно страната не можела да се похвали с изобилие и ако парче хляб паднело на пода, прието било да се вдигне, да се целуне в знак на уважение, и да бъде изядено.

Sepik - естонски пълнозърнест хляб

Десерти

Естонски кисел от касис

Характерните естонски десерти включват кисел, десерт от извара и кама. Други естонски десерти са mannavaht (крем от грис и плодов сок), kohupiimakreem (крем от извара) и kompott. Пайовете с ревен също са характерни. Друг популярен десерт е kringel (вариант на претцел), сладък заквасен хляб, често подправен с кардамон.


Обща характеристика

Естонската кухня (Eesti köök) е готварската традиция и националните ястия на естонците. Националните ястия често означават преди всичко типични ястия от селската кухня до средата на 19 век. Но в по-късни времена някои ястия са станали традиционни и широко разпространени; кухни на други нации, адаптирани към местните традиции.

История

Немската, шведската и руската кухня са имали силно влияние върху естонската кухня в различни периоди. В сравнение с латвийската и литовската кухня, естонската е по-"морска".

Писателят и гурме Карл Мартин Синиджарв:

« можем да кажем, че естонската кухня е това, което естонците готвят в Естония /.../. И дори ако ястието носи руското име "солянка" или немското "Кисело зеле" - в Естония те се приготвят по естонски начин и вкусът им е напълно различен. Простички неща като картофена салата или палачинки също имат свои собствени нюанси в различните кулинарни култури, а в Естония имат естонски вкус. Може би някой смята, че смесването на майонеза и заквасена сметана е кулинарно престъпление, но в тази страна картофената салата не може да се приготви по друг начин. »

Хранителните суровини, технологията и композиционните техники на естонската кухня са доста прости, вкусът е естествен. От суровините най-характерни са картофи, риба (особено херинга), свинско месо и органични меса, мляко, заквасена сметана, зеле, грах, зърнени храни и черен хляб. Храната е проста и питателна, понякога мазна. В традиционната естонска кухня храната се вари предимно в течна среда и рядко се използва пържене. Естонската кухня използва малко подправки. Освен сол и лук традиционно се консумират копър, магданоз и кимион; майорана в кървавица, дафинов лист и бахар в желатин. Оригиналността на вкуса се постига в резултат на необичайни комбинации от хранителни суровини (риба със свинска мас, грах с мляко). Общият вкус и аромат на естонската кухня е естествен, леко кисел, млечен.

До 19 век естонската кухня не е много разнообразна. Ръженият хляб е основна храна. Самата дума ,,хляб" (ест. leib) на естонски означава както храна, така и препитание като цяло. С хляба се свързват различни знаци. През цялата година, заедно с хляба, основната храна на естонците била осолената херинга. Пиели са квас или изварено мляко, варели са бира за празниците. И до днес е популярна кама (ест. kama) - комбинирана овесена каша, приготвена от брашно, смляно от предварително запечени семена от ръж, овес, ечемик и грах, което се смесва с прясно или кисело мляко. В някои региони желето от овесени ядки се яде със студено мляко или масло.

Селянинът отивал на полето през лятото по изгрев слънце и ядял за първи път към 8-9 часа сутринта. През деня обядвали на полето, ядели хляб и осолена херинга. Основното хранене за деня била вечерята в 20-21 часа и всички жители на селската къща се събирали на вечеря. За вечеря приготвяли грахова или бобена супа, в сряда и събота каша от зърнени храни или брашно. Едва след премахването на крепостничеството, когато нивите започнали да се намират близо до къщата, станало възможно да се готви топла храна през деня, основното хранене вече не била вечерята, а обяда.

Празничните и церемониални ястия внасят разнообразие в диетата на естонците. За празника на масата се добавял сив хляб (Est. sepik). За Коледа и Нова година са правели колбаси, първоначално с пълнеж от зърнени храни, по-късно с добавка на кръв. Смятало се, че тази наденица - черва, пълни със зърнени храни - носи щастие и удовлетворение в къщата. В деня на сватбата, но и на други празници, се поднасяло желе (ест. sült). Ечемичена каша или палачинки от ечемично брашно били донасяни на булката при раждане на дете.

От средата на 19 век, когато картофите станали известни на естонците, те заменили много ястия и заели второ място след хляба. През втората половина на 19 век, благодарение на развитието на икономиката и търговията, изборът на суровини значително се разширява и технологиите за готвене се разнообразяват. Важен период в развитието на естонската кухня е началото на 20-ти век до 30-те години на миналия век, когато, поради икономическото развитие, разширяването на международните отношения, появата на женски списания и курсове по гастрономия, се появява нова, малко по-изискана и разнообразна кухня. На празничната трапеза, наред с традиционното желе, се появяват пастети и различни салати. В домовете започнали да приготвят различни консерви.

Съвременната естонска кухня

През съветския период естонската кухня е повлияна от руската, кавказката и дори централноазиатската кухня чрез държавната система за хранене.

След възстановяването на независимостта международните контакти на страната започват да се разширяват и традиционната кухня започва да губи популярност. Но, например, на Коледа естонците все още слагат желе, черен пудинг със сос от червени боровинки и печено свинско с кисело зеле на масата, пекат традиционни коледни бисквитки piparkook. За Масленицата (ест. vastlapäev) печени сладки кифлички с бита сметана wastlakuklid (ест. vastlakukkel или vastlakuklid). А вечерта на Еньовден (ест. jaanipäev, празнуван на 24 юни) въздухът над Естония е изпълнен с аромата на барбекю и печени наденички.

Днес традиционната естонска ,,студена трапеза" (külmlaud) обикновено включва маринована херинга със заквасена сметана, аспик, пастет от черен дроб, картофена салата, салата rosolje, кисели краставици и тиква, пълнени рулца от шунка, кюфтета с майонеза и пълнени яйца. Подобно празнично меню все още е предпочитано, особено в селските райони.

Млечните продукти заемат специално място в естонската кухня. Млякото, подквасеното мляко, киселото мляко, изварата и домашното сирене са включени в ежедневната диета. Типична закуска е каша, бъркани яйца или сандвичи, напоследък и мюсли с кисело мляко. Доста хора пият кафе, като предпочитат леко изпечени сортове от скандинавския тип.

Супите са доста често срещано ястие. Най-разпространени са картофената, зелевата и граховата супа. Месото обикновено се вари на едно парче, останалото се състои от картофи, зеле или грах, моркови, перлен ечемик или паста. Пушеното свинско месо се добавя към граховата и боб чорбата.

Едно от традиционните естонски ястия се основава на брашно "кама"

Типични за естонската кухня са смесени зърнени, зеленчуково-зърнени и зеленчукови каши, например каша от ечемик и картофи mulgipuder (ест. mulgipuder). Като основно ястие понякога може да има картофена каша или варени картофи с гъст сос от мазнина, брашно, бульон или сметана и парче месо, кайма или наденица. Популярно ястие е мулгикапсад (ест. mulgikapsad) е кисело зеле, приготвено със свинско месо и перлен ечемик.

Мулгикапсад - естонско (мулгийско) национално ястие

От зеленчуците на първо място по консумация са картофите, на второ място са зелето и грахът, следват морковите и рутабагата. Цвеклото се използва рядко, главно в салата от червено цвекло и салата розоли. От началото на 90-те години консумацията на картофи намалява, а оризът и тестените изделия се ядат повече. Популярността на различни полуготови продукти нараства.

Повече от другите видове риба в естонската кухня се използват херинга и цаца. От тази риба се пържат и се правят гювечета, заливат се с яйчено-млечна смес и се поръсват със ситно нарязан копър. Пикантното осоляване на "талинската цаца" (ест. Tallinna kilud) е много популярно. В морските части на Естония се използва писия, във вътрешността се приготвят рибни ястия от щука и платика, близо до езерото Пейпус от рипуха. Горещото опушване се извършва главно на херинга, платика, змиорка.

В месните втори ястия преобладава нетлъстото свинско месо. Естонската кухня използва метода на бавно кипене на големи парчета месо (ahjuliha на естонски) в съд с дебели стени, във фурна или пещ на дървени въглища. Използва се за втори ястия, обикновено с варени картофи. Вторите ястия се приготвят от черния дроб, като се варят в сос от заквасена сметана. Месните ястия включват и популярните желирани свински глави и бутчета, поднесени с варени картофи или хляб.

Асортиментът от традиционни сладки ястия включва хлебна супа, гъсто желе с разбита сметана или мляко, разбит грис мус от плодов сок, крем извара със сладко, ябълкова запеканка, буберт, както и палачинки със сладко и различни сладкиши.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Естонска кухня

https://ru.wikipedia.org/wiki/Эстонская кухня

https://bg.wikipedia.org/wiki/Атлантическа камбала

[Hatshepsut]

Национално знаме на Естония

Националното знаме на Естония се състои се от три еднакви цветни полета – синьо, черно и бяло, подредени в този ред хоризонтално от горе надолу, и има правоъгълна форма с точни размери 1050 на 1650 mm и отношение ширина към дължина 7:11.

Знамето на Естония е официален държавен символ на републиката, установен със закон за националното знаме и държавния герб, приет на 7 юли 1992 г.

Цветовете на Естонското знаме са отличителни за естонската история и национални костюми. Символиката им е обяснена с множество легенди, според които синьото е цветът на вярата, честността и предаността, а също представлява небето, морето и езерата на Естония. Черният цвят е символ на тъмното минало на страната, изпълнено със страданията на естонския народ, както и на традиционния костюм на селяните. Бялото представлява стремежа към просвещение и добродетели. Бялото е също и цвета на кората на брезите и летните бели нощи огряни от среднощното слънце.

Естонското знаме на замъка Тоомпеа в гр.Талин

История

Синьо-черно-бялото знаме на Естония се появява за първи път като знаме на студентската асоциация на естонските студенти в университета в Тарту на 4 юни 1884 г. Постепенно то започва да се свързва с естонския национализъм и се използва за национално знаме, когато Естония се обявява за независима държава на 24 февруари 1918 г.

Нахлуването на съветските войски през 1940 г. води до забрана на знамето. По време на немската окупация на страната през периода 1941–1944 г. това знаме се използва като етнически флаг на естонците, но няма статут на национално знаме. След края на Втората световна война Естония приема червеното знаме, което остава до 1989 г. През 1990 г. Естония приема отново за официално знамето, което се използва преди 1940 г.

Дизайн

Знамето на Естония е съставено от три хоризонтални цветни полета синьо от горе, черно в средата и бяло отдолу, и има правоъгълна форма с отношение ширина към дължина 11:7. Описанието е записано в Конституцията на страната.

Чл. 7 Националните цветове на Естония са синьо, черно и бяло. Дизайнът на националното знаме и герб се определят в закон

Дни на знамето

4 юни, в чест на освещаването на естонското знаме през 1884 г., официално се чества като Ден на естонското знаме. Законът за държавното знаме, влязъл в сила на 1 януари 2006 г., установява, че дните на знамето (т.е. дните, в които се развява държавното знаме) се считат за 13 празнични и значими дати, установени от Законодателството (с изключение на църковните празници), когато държавните и общинските власти са длъжни да развяват държавни знамена над своите сгради. Един от тези дни е 3 януари, когато се помнят участниците в Освободителната война (1918-1920 г.)


Флаг на президента на Естония

Знамето на президента е националното знаме, върху което е разположен естонския герб:

...и да споменем все пак и знамето на Естонската ССР от 1953 до 1990г., в което няма нищо впечатляващо и вдъхновяващо, просто пролетарско-култовска халтура 

https://bg.wikipedia.org/wiki/Национално знаме на Естония

https://ru.wikipedia.org/wiki/Флаг Эстонии