Български Националистически Форумъ

Началото на XVI в.
Испания става една от най-големите европейски държави. Включва не само значителна част от Пиринейския полуостров (без Португалия), но и значителна част от Италия (Неаполитанското кралство, островите Сицилия и Сардиния).

1516—1556 г.
Управление на Карл I Хабсбург (от 1519 г. като Карл V, император на Германия; внук на Фердинанд и Изабела). След смъртта на Фердинанд наследява Кастилия и Арагон и присъединява към тях страните от т. нар. бургундско наследство, а именно: Нидерландия, Люксембургското херцогство и Франш—Конте. В резултат на войните с френския крал Франсоа I присъединява Милано и много територии в Северна Италия. През 1535 г. за кратко време овладява Тунис. През 20-те и 30-те години на XVI в. Испания завладлва Мексико, Перу, Чили и Колумбия, превръщайки се в световна сила, с владения в двете полукълба.

1520-1522 г.
Въоръжено въстание на градските комуни (комунерос) в Испания. Въпреки обединяването на страната, в началото на XVI в. все още има различия в съдебното дело и в администрацията. Феодални привилегии имат както аристокрацията, особено висшите й слоеве, т. нар. грандове, така и свободните градове-комуни (особено в Кастилия). Голямо значение в обединена Испания запазват съсловните Кортеси (в Кастилия, Арагон, Валенция и Каталония). Господството на фаворитите на Карл V, най-вече фламандци, което предизвиква резки протести на аристокрацията и гражданите (по време на честите отсъствия на краля, негов наместник в Испания е архиепископът на Утрехт, кардинал Адриан, сетнешният папа Адриан VI). През пролетта на 1520 г. кастилските Кортеси представят на краля три искания: да не напуска Кастилия, да не изнася злато от страната и да отстрани чуждоземните от всички държавни постове. Кралят отговаря отрицателно и напускайки за първи път Испания през май 1520 г. поверява управлението на кардинал Адриан. През юни 1520 г. в Кастилия избухва-въстание в което главна роля играят градовете-комуни. През юли 1520 г. 11 града в Кастилия създават военно-революционен съюз, наречен Свещена хунта, със седалище в град Авила. Към градовете се присъединяват част от земевладелците, дори някои от духовниците. Въстаниците побеждават правителствените войски на кардинал Адриан. В края на 1520 г. въстанието обхваща цяла Кастилия. По въстаннческото движение е твърде обществено диференцирано, и с различни отстъпки Карл V успява да привлече на своя страна част от грандовете. Средната аристокрация скъсва с въстаническото движение, страхувайки се от неговия радикализъм (градските занаятчии, селяните и дребната шляхта придават на въстанието твърде антифеодадна насоченост). Опирайки се на аристокрацията и шляхтата, на 23. IV. 1521 г. кралското правителство разбива въстаннческите войски край Виляр. През лятото на 1522 г. начело на 4 хил. немски наемници Карл V разгромява окончателно въстаннческите части, осъждайки на смърт 290 души измежду още живите, най-популярни, участници във въстанието.

1532—1533 г.
Завладяване на държавата на инките в Южна Америка.

1547—1616 г.
Мигел де Сервантес Сааведра, испански писател. Известен е най-много с романа „Знаменитият идалго Дон Кихот де ла Манча“, в който с горчива ирония Сервантес изтъква социалните противоречия на тогавашното испанско общество. Романът е едно от най-значителните произведения на европейския Ренесанс.

1556—1598 г.
Управление на Филип II (син на Карл V), представител на по-старата линия от Хабсбургите. В състава на неговата огромна монархия влизали, освен Испания, Нидерландия (бургундско наследство), Неаполското кралство, Миланското херцогство и богатите колонии в Америка. Тази държава се населява от хора, както се различават по език, култура, обществен и икономически строй, традиции. Отделните провинции се управляват от вицекрале, най-често самоволни и брутални, считащи длъжността си като източник за забогатяване върху гърба на местното население. Това повсеместно създавало антииспански настроения. Кралят се опирал на чиновническата йерархия, както и на силната сухопътна армия и могъщия флот, поглъщащи значителна част от държавните доходи. Като религиозен фанатик, Филип се стремял, с помощта на йезуитите, да изкорени реформацията не само в своята държава, но и в другите страни. Разширява дейността на инквизицията и изтребва друговерците. Испания застава начело на контрареформацията в Европа.

1556—1559 г.
Война с Франция. Мир в Като-Камбрези. Франция се отказва от претенциите си към Италия, а Испания от претенциите си към Бургундия.

1560 г.
Пренасяне на столицата на Испания от Толедо в Мадрид.

1562—1635 г.
Лопе де Вега, испански писател. В творчеството си застъпва много литературни видове. В драматургията са запазени 470 негови пиеси (а има данни, че а написал 2000). Драмите му отразяват любовта към испанския народ. Едни от най-известните са: „Саламейският съдия“, „Учител по танци“, „Звездата на Севиля“ и мн. др.

1565—1575 г.
Испанците завладяват Филипинските острови.

1571 г. — 7. X
Морска битка при Лепанто (близо до Морея). Обединеният испанеко-венециански-папски флот, командван от брата на Филип II, дон Хуан Австрийски, побеждава турския флот, съставен от 264 кораба и около 80 хил. войници. Това е първото голямо поражение на вече западащата тогава турска империя. Испания води тази война в съюз с папа Пий V.

1567—1581 г.
Буржоазна революция в Нидерландия. Нетолерантната политика на Филип II се превръща в главна причина за въстанието и войната в Нидерландия. Под влияние на съседните протестантски страни, между аристокрацията и гражданите, особено в северните провинции се шири калвинизмът. Абсолютизмът на Филип, неговият стремеж да обвърже тясно Нидерландия с Испания, както и нетолерантността, налагането на решенията на Тридентския събор и използването на инквизицията предизвикват още през 1566—1567 г. съзаклятие на дворянството и въоръжени безредици, които прерастват в революция и продължителна война след кървавия терор на командващия испанските войски граф Атба. В резултат, през 1579 г. Нидерландия е разделена на две части: Южна (Белгия), която остава католическа и испанска; и Северна — съставена от 7 провинции, която получава независимост като протестантска независима Република на обединените провинции, наречена по-късно Холандия — по името на една от провинциите. В борбата с Испания Обединените провинции получават помощ от Англия, което става една от причините за войната на Испания с Англия (1588 г.).

1580 г.
След отмиране на португалската династия, Филип II присъединява Португалия към Испания, превръщайки се в господар на целия Пирикейски полуостров. Заедно с португалската корона, Филип II получава и огромните колониални владения на португалците: златоносното крайбрежие на Гвинея и богатата Бразилия; Мозамбик — в Източна Африка; Гоа, Макао, остров Цейлон и Молук-ските острови — в Източна Индия. Това е апогей на могъществото на този владетел.

1588 г.
Филип II прави опит да включи Англия в своята световна монархия. Експедицията на Непобедимата армада (официално наименование на огромния испански флот, наброяващ над 130 кораба, 30 хил. души, от които 18 хиляди — екипаж) под командването на адмирал Медина Сидония, срещу Англия завършва с поражение в Ламанша. Остарелите и трудно подвижни испански кораби не можели да се сражават с по-малките, но твърде подвижни и по-добре въоръжени английски съдове. Само неголям брой испански кораби се спасяват от разгром. След поражението на Армадата, Испания загубва контрол над търговските пътища в Атлантическия океан, което значително затруднява връзките и с колониите в Америка. През 1596 г. англичаните нападат испанското крайбрежие и ограбват испанското пристанище Кадис. Испания губи хегемонията си по море.

1592 — 1598 г.
Интервенция на Филип II във Франция. Испанските войски, които вземат участие във войната между френските католици и протестанти (хугенотите) подпомагат католиците в борбата им с водача на хугенотите, наварския крал Анри IV, който след смъртта на Анри III, става крал на Франция — под името Анри IV. Интервенцията завършва неуспешно: Анри IV завзема Париж, принуждавайки испанските войски да капитулират. С мирния договор от Вервен (1598 г.) Филип II се отказва от някои териториални придобивки в Северна Франция. Този мир подчертава френското надмощие над Испания.

1598 г.
Умира Филип II. Той оставя на наследниците си огромен държавен дълг, надвишаващ 100 млн. гулдена. Основна причина за финансовата катастрофа е голямата икономическа криза; тя обхваща цялата икономика на Испания в края на XVI в., след големите неуспешни войни, които сриват финансите на страната. Въпреки получаваните всяка година 7 млн, талера от колониите, страната обеднява. С посредничеството на женевските банкери, гаранти на Филип II хазната се изпразва. Обработваемата земя се превръща в пасища, под тежестта на данъците западат промишлеността и търговията. Намалява броят на населението в резултат на емиграцията до колониите и изгонването на около половин милион мориски (мюсюлманско население на Испания) през 1609—1610 г. След падането на Гранадския халифат, те са останали в Испания и приели християнството, запазвайки мюсюлманските традиции и обичаи. Това са предимно занаятчии и селяни, прилагащи арабска техника в земеделието и занаятите.

1598—1621 г.
Управление на Филип III. Положението в страната се влошава. През 1609 г. Филип III подписва примирие с Холандия, признавайки с това независимостта й.

1599—1660 г.
Веласкес (Диего Родригес де Силва), испански живописец. Реалистични творби: „Закуска“, „Продавач на вода“. Придворен художник на Филип IV в Мадрид.

1600—1681 г.
Педро Калдерон де ла Барка, испански поет и драматург. Драми: „Невидимата дама“, „С любовта шега не бива“, „Любов и след смъртта“ и др. Утвърждава бароковия стил в испанската литература.

1617—1682 г.
Бартоломе Естебан Мурильо, испански художник. Картини с религиозни теми: „Светото семейство“, „Мадоната с младенеца“ и др.

1621 —1665 г.
Управление на Филип IV. Продължава упадъка на испанското могъщество. През 1640 г. от Испания се отделя, използвайки тежкото й положение, Португалия. През 1648 г. Филип IV официално признава независимостта на Холандия, С неуспех завършва интервенцията на Испания в Тридесетгодишната война 1618—1648 г.) на страната на Германия, срещу Франция. В съответствие с Пиринейския мир от 1659 г. Испания загубва, в полза на Франция, Русийони Артоа, както и много градове във Фландрия. В резултат па англо-испанските войни през 50-те години, Испания изгубва в полза на Англия остров Ямайка в Карибско море.

1640—1656 г.
В Португалия (след отделянето й от Испания през 1640 г.) управлява крал Жуан IV, основоположник на династията Брага. Воюва с Испания, която се стреми да подчини Португалия.

1654 г.
Португалия сключва договор с Англия, който гарантира независимостта на Португалия, но я прави икономически зависима от Англия.

1656—1667 г.
Управление на Алфонс VI в Португалия.

1665—1700 г.
В Испания на власт е Карл II (последният потомък на испанските Хабсбурги). Испания загубва политическото си значение, държавните финанси са в окаяно положение, армията — в разложение. Франция и другите европейски сили изчакват момента за решаване на испанското наследство. Целта на европейските сили е да завладеят огромните териториални владения на Испания в Европа и колониите.

1665 г.
Край на войната между Испания и Португалия, в която Франция и Англия подпомагат португалците. Френският генерал Шомберг побеждава испанците край Алмексиал и Вила Впчоза (1665 г.). Със сключения в Лисабон мир Испания признава независимостта на Португалия.

1667 г.
Португалия сключва договор с Испания, който гарантира на португалците владеенето на Бразилия и останалите й немного територии в Източна Индия.

1867—1668 г.
Френоко-испанска война, предизвикана от агресията на французите. Френските войски завземат няколко града в Белгия (напр. Лил) и Франш-Конте. Поради образуването на антифренска коалиция, Франция сключва мир с Испания в Аахен (1668 г.). Испанците получават обратно Франш-Конте, но загубват, в полза на Франция, Лил (във Фландрия) и няколко други белгийски града.

1699 г.
Англо-френски договор, който предвижда, че в случай на прекратяване на династията на испанските Хабсбурги испанската монархия ще бъде поделена. Същинска Испания, Белгия и колониите в Централна и Южна Америка ще получи по-младият син на император Леополд I, ерцхерцог Карл; Франция трябвало да получи Неапол и Милано.

1700 г.
Карл II, крал на Испания, оставя преди смъртта си завещание, с което назначава за свой наследник внука на Луи XIV, Филип, при условие, че занапред той няма да получи френския трон. Това нарастване на френското могъщество и на Бурбоните предизвиква опасенията на Англия, Холандия и Австрия и довежда до т. нар. война за испанското наследство (1701 — 1714 г.).

1700—1746 г.
Управление на Филип V Бурбон (внук на Луи XIV) в Испания.

1701 г.
Англия и Холандия сключват съюз против Франция, т. нар. Велик съюз, който провъзгласил за наследник на испанския трон ерцхерцог Карл Хабсбург, по-младият син на Леополд I.

1701 — 1714 г.
Война за испанското наследство. Англия, Холандия, Австрия, германските държави воюват срещу Франция. Войната завършва с мир в Утрехт (1713 г.) и в Ращат (1714 г.). Филип V Бурбон запазва испанския трон при условие да не се обединява с Франция. Испания губи значителни територии, в полза на австрийските Хабсбурги (Белгия, Милано, Неапол, Парма и Сардиния), а в полза на Англия — Гибралтар и остров Минорка.

1706—1750 г.
Управление на Жуан V в Португалия.

1725 г.
Остра свада между Жуан V и папата. Кралят отзовава от Рим всичките си поданици (светски и духовни), изгонва от Лисабон папските поданици, забранява пътуването и изпращането на пари в Рим и не приема новоназначения от папата нунций.

1783 г.
Лична уния между Испания и Франция, гарантираща изгодно сътрудничество в международната политика.

1733—1736 г.
Т. нар. война за полското наследство. Испания и Франция воюват против Австрия и Русия. Съгласно сключения мир, Неапол и Сицилия стават владения на един от синовете на Филип V Испански, в замяна на което той се отказва от претенциите си към испанския трон.

1746—1828 г.
Франциско Гоя — испански живописец и гравьор. Създава богата галерия портрети: „Художникът Байеу“, „Голата маха“, „Облечената маха“ и др.

1750—1777 г.
Управление на Жозе I Емануил в Португалия. Управление на министър маркиз Помбал, който се опитва да усъвършенствува администрацията и да оздрави икономическите отношения в страната. Реорганизира въоръжените сили и съдебните инстанции, полага основите на светско образование. През 1760 г. Португалия скъсва с Рим и отстранява ордена на йезуитите.

1759—1788 г.
Управление на Карл III в Испания. С помощта на своя министър граф Аранда той провежда реформи, характерни за така наречения просветен абсолютизъм. Например ограничава дейността на инквизицията, намалява влиянието на римската курия, освобождава образованието от влиянието на духовенството, реорганизира по съвременен образец на администрацията. Тези реформи не променят отношенията в селото; юрисдикцията там остава в ръцете на земевладелците и духовенството.

1767 г.
Министър Дранда арестува всички йезуити в Испания и ги изгонва в папските територии. По същия начин скоро постъпват и в Неаполитанското кралство (1767 г.) и в Пармското херцогство (1768 г.), в които на власт е един от Бурбоните. Йезуитите са изгонени от всички държави, в които управляват Бурбоните.

1779 г.
Испания (в съюз с Франция) обявява война на Англия, защитавайки независимостта на Съединените американски щати.

1781 г. — VIII
Френско-испанският флот превзема остров Минорка.

1782 г.
Неуспешен испанско-френски опит за завладяване на Гибралтар.

1782 г. — 20. I
Парижки мир. Испания се отказва в полза на Англия от претенциите си към Гибралтар, но получава Флорида и Минорка.

https://nauka.bg/ispaniya-i-portugaliya-xvi-xviii-v/

Хабсбургска Испания

Управлението на Карлос I от династията на Хабсбургите, който става испански монарх през 1516 г., бележи началото на Хабсбургска Испания, а тъй като той е едновременно и император на Свещената римска империя като Карл V, Испания играе важна роля и в Централна Европа. Испанската политическа и икономическа тежест и влияние в управлението на света и Европа продължават около век и половина. Същевременно кралят често пътува в чужбина и трудно управлява многобройните си владения. В края на живота си той ги разделя на две: от една страна Испания, Нидерландия, владенията в Северна Африка и Америка, а от друга – Свещената римска империя. Това създава много трудности на сина му Филип II, който поема трона през 1556. Той счита себе си за стожер на католицизма, както срещу настъпващата Османска империя, така и срещу протестантите. Испания до голяма степен остава встрани от бушуващите религиозни конфликти в останалите европейски страни и запазва католицизма, като Филип II се самообявява за водач на контрареформацията в Европа.


През 1554 г. Филип сключва брак с английската кралица Мария I Тюдор („Кървавата Мери“) и затова е обявен за крал и на Англия. Брачните клаузи обаче са много строги и осигуряват пълната независимост на двете страни. През 1558 г. Мери умира, без да остави наследник и Филип престава да бъде крал на Англия.

През 1568 г. в Нидерландия, където се разпространяват протестантството и калвинизмът, избухва въстание, довело до Осемдесетгодишна война. Този конфликт поглъща много средства и води до войни с Англия, която подкрепя холандците (1585 – 1604), и с Франция (1590 – 1598). С цел завладяването на Англия е построен флот от 134 военни кораба, известен като Непобедимата армада, но е разбит през 1588 г.


Няколко слаби крале, нестихващите войни срещу Франция, Англия, Холандия, Португалия, различни протестантски държави и османците, обаче довеждат до постепенен упадък на Испанската империя. Държавата обявява няколко последователни банкрута. Влиянието ѝ намалява постепенно и през втората половина на XVII век Испания е изместена от абсолютистка Франция и англиканска Англия.

Хабсбургският период в управлението на Испания не преминава само в търсене на Елдорадо, но е и златната ера на испанската култура. Сред най-значимите творци от този период са Диего Веласкес, Ел Греко, Педро Калдерон де ла Барка и Мигел де Сервантес. Известни теолози от същия период са Тереза Авилска и Франсиско Суарес. Испанското изкуство, литература, драма, архитектура процъфтяват.

Начало на управлението на Бурбоните


Последният представител на Хабсбургите в Испания Карлос II няма пряк наследник и през 1700 г. престола заема неговият племенник Филип V Бурбон, френски принц. Обявяването му за испански крал се посреща остро от останалите европейски държави поради опасенията им от обединение на Испания и Франция и избухва Войната за испанското наследство (1701 – 1714). На двете страни се противопоставя алиансът на Англия, Нидерландия и Австрия, който след много битки (в частност в Испания) надделява и войната завършва с подписването на договора от Утрехт. С него Филип е признат за законен испански крал, а в замяна на това от Испания отпадат териториите на Менорка, Гибралтар, Испанска Нидерландия, Неапол, Милано, Сардиния и Сицилия.


През 1715 г. Филип V подписва серия от декрети (на испански: Decretos de Nueva Planta), с които лишава от привилегии няколко самостоятелни дотогава кралства (най-вече Арагон и Каталония) и ги поставя под управлението на Кастилия. Така в стремежа си за постигане на политическо и културно обединение Испания следва примера на абсолютистка Франция за централизация. Филип извършва реформи и заздравява централната власт за сметка на местната. Неговите реформи са продължени и достигат кулминацията си по времето на Карлос III, царувал от 1759 до 1788 г., който отменя много остарели закони, спиращи развитието на търговията и икономиката; по негово време е разширена пътната мрежа, построени са множество напоителни и отводнителни канали. Той е представител на просветения абсолютизъм, поощрява университетите и научните изследвания и иска да отслаби влиянието на църквата. Не успява обаче да контролира финансите на държавата, прави големи заеми и неговите реформи траят само до смъртта му.


По време на Седемгодишната война (1756 – 1763) Испания се съюзява с Франция, но претърпява редица поражения. Принудена да отстъпи Флорида на англичаните, тя печели Луизиана, отстъпена ѝ от Франция, с което испанците окончателно укрепват властта си в северозападната част на Северна Америка.

Към 1780 г. на върха на социалната структура на обществото са благородниците и църквата. Няколкостотин семейства доминират аристокрацията, а други около 500 000 души имат статут на благородници. С църквата са свързани около 200 000 мъже и жени, като половината от тях обитават богати манастири, контролиращи голяма част от земята, останала извън владенията на аристокрацията. Най-бедните живеят предимно в провинцията, във ферми или като ратаи и дребни земеделци. Градската средна класа е малобройна, но расте; същевременно е недолюбвана както от земевладелците, така и от селяните.

Следващият представител на Бурбоните е Карлос IV, заел трона през 1788 г. Той е женен за Мария-Луиза Бурбон-Пармска (1751-1819), внучка на Луи XV, от която има 15 деца. Слабохарактерен и придирчив, Карлос е лишен от всякакъв политически нюх, липсват му решителност и воля да управлява и той на практика оставя управлението на страната в ръцете на първия министър Мануел Годой, любовник на жена му.


Карлос IV получава испанската корона в сложна външнополитическа ситуация. От една страна, отношенията с Великобритания са обтегнати заради испанската подкрепа за французите в Седемгодишната война и на американците в Американската война за независимост. От друга страна, през 1789 г. избухва Френската революция, която помита властта на френските Бурбони. Екзекуцията на Луи XVI и Мария Антоанета през 1793 г. хвърля в ужас всички европейски кралски дворове и особено този в Мадрид, където опасността от разпространение на революцията е непосредствена. Това допълнително обтяга отношенията между Испания и революционните власти в Париж. Испания влиза в Първата антифренска коалиция от европейски държави и участва във войната срещу французите (известна локално като Пиренейска война).

След идването на Наполеон на власт през 1799 г. френският натиск над Испания се засилва, правителството не е способно да му се противопостави и през 1803 г. подписва договор с Франция, с който Испания поема различни задължения и повинности, в това число и задължението да застане на страната на Франция срещу Англия. На 20 октомври 1805 г. испанският кралски флот, сражаващ се на страната на Наполеон, е унищожен в битката при Трафалгар от британския флот под командването на адмирал Нелсън. През 1807 г. Испания и Франция подписват нов договор във Фонтенбло, който урежда подялбата на Португалия.

https://bg.wikipedia.org/wiki/История на Испания

Испанска война за независимост

Безсилието на Карлос IV е сигнал за Наполеон, че е настъпил часът за пълно подчинение на Испания. За това му помагат вътрешнополитическите сътресения в страната. Външнополитическата ориентация на Испания разделя двора на две партии. Начело на едната, която има профренска ориентация (на испански: afrancesado), са кралят и министърът Годой, а начело на другата са престолонаследникът Фернандо и съпругата му Мария-Антония. След смъртта на Мария-Антония (1806) положението се променя. Фернандо се ориентира към втори брак с принцеса от рода Бонапарт, а Годой отново заема проанглийска позиция. През 1808 г. Наполеон се обръща срещу съюзника си и започва Полуостровната война (която до голяма степен се припокрива с Испанската война за независимост (на испански: Guerra de la Independencia Española). През март същата година Карлос IV абдикира в полза на сина си Фернандо VII, който на свой ред 2 месеца по-късно е заставен да предаде престола на Жозеф Бонапарт, брат на Наполеон. Фернандо прекарва следващите шест години в един замък във Франция, а баща му, майка му и Годой заминават в изгнание в Италия.


Жозеф първоначално е приветстван от испанските франкофили, които вярват, че сътрудничеството с Франция ще доведе до модернизиране на страната и повече свободи. Пример за положителна промяна е премахването на испанската инквизиция. Но френските войски конфискуват и голяма част от обширните имоти на католическата църква. Църкви и метоси са осквернявани, като ги използват за конюшни и казарми, произведения на изкуството се изпращат във Франция. Духовенството и патриотите започват сред населението агитация срещу французите, и след първите репресии по време на Мадридското въстание се разгръща всенародна борба за независимост. Тя се счита от някои историци за една от първите национални войни и в нея за първи път се наблюдава мащабна партизанска война (на испански guerrilla, което означава „малка война“). Кървавите репресии са изобразени в серия графики от Франсиско Гоя, озаглавена „Бедствията на войната“; те не сломяват съпротивата, а напротив. Вместо разпуснатите местни власти населението спонтанно образува хунти – комитети, обединяващи хора от различни социални слоеве. Латиноамериканските колонии отказват да признаят Жозеф и властта в тях е поета от местни правителства, като това дава тласък на борбата им за независимост.


Войната и въстанието срещу окупацията на Наполеон довеждат до учредяването на независими Кортеси в Кадис, които да действат от името на краля, да координират местните хунти и да играят ролята на испанско правителство в изгнание. Те изготвят първата испанска конституция от 1812 г., една от най-либералните за времето си, станала по-късно крайъгълен камък на европейския либерализъм. През същата 1812 г. обединена съюзническа армия на Англия, Португалия и Испания започва да изтласква французите. През зимата на 1813 г. е сключен сепаративен мирен договор и изтощените и деморализирани френски сили тръгват в отстъпление през Пиренеите към Франция. В крайна сметка кампанията в Испания се оказва катастрофална за французите, като постепенно изчерпва техните пари, човешки ресурси и престиж.

Войната нанася сериозни щети на икономиката и опустошава Испания. Социалната и икономическата структура на страната са разрушени; започва епоха на социални безредици, политическа нестабилност и икономическа стагнация. Борците за независимост включват както либерали, така и традиционалисти – абсолютистки фракции, водени от офицери, натрупали опит в битките. Борбите между тях продължават до 1850 г., а непрекъснатото редуване на кризи и нашествия, революции и реставрации, в крайна сметка отслабва метрополията и повечето от испанските американски колонии успяват да извоюват независимостта си между 1810 и 1825 г.

Първа реставрация на Бурбоните

След края на войната за независимост властта на Бурбоните е възстановена и крал Фернандо VII (наричан отначало желаният, а по-късно предателят) се завръща, но с подкрепата на консерваторите отменя всички промени, направени от независимите Кортеси в Кадис. Той възстановява абсолютната монархия и продължава маниера на управление на предшествениците си, като преследва и осъжда на смърт всеки, заподозрян в либерализъм.

Банкрутът в икономиката принуждава Испания да продаде Флорида на САЩ през 1819 г. за 5 милиона долара. Следващите три години (1820 – 1823) се характеризират със силен превес на либералните настроения и на практика е извършена буржоазна революция, при което кралят е принуден да приеме конституцията от 1812 и бива поставен под домашен арест. Следва тригодишно либерално управление (1820 – 1823). Тези либерални промени обаче не се възприемат добре от европейските сили и по силата на решенията на Виенския конгрес кралят лобира пред другите абсолютни монарси от Свещения съюз за възстановяване на властта си. На Веронския конгрес на съюза Франция получава мандат да се намеси с военна сила и последвалата интервенция на френски войски в Испания възстановява абсолютната монархия през 1823 г. Възползвайки се от момента, в Америка избухват национални революции за независимост, повечето от които са успешни и под контрола на Испания към 1824 г. остават само Куба и Пуерто Рико.

Следващото десетилетие е на относителен мир. Изправен пред въпроса за наследяването, при липсата на мъжки наследник Фернандо променя Салическия закон в полза на невръстната си дъщеря Изабела II, изолирайки брат си инфант Дон Карлос, граф де Молина, също претендент за трона. Започва дълга епоха на граждански войни (Карлистки войни) между привържениците на Изабела и на Карлос.

Фернандо умира през 1833 г. и обявяването на тригодишната Исабела II за кралица става повод за първата от тези войни (1833 – 1839). Вместо Исабела като регент управлява майка ѝ Мария-Кристина Бурбонска. Карлос навлиза в страната на баските, където има подкрепа, и събира армия от „карлисти“. Въпреки че католическата църква и консервативните кръгове в Испания са на негова страна, Мария-Кристина успява да надделее, тъй като е подкрепена от армията и либералната аристокрация. Първата карлистка война приключва през 1839 г. с Договора от Вергара.


Героят от войната е генерал Еспартеро, радикален либерал (прогресист). Той претендира пред Мария-Кристина за реформи, но тя е против и предпочита да му отстъпи мястото си на регент. Проведените от него либерални реформи обаче срещат значителна съпротива, избухналите въстания са жестоко потушени. Затова регентското място заема по-умереният Рамон Нарваес.

Изабела II започва да управлява след навършване на пълнолетие, но не е популярна. Тя предпочита реакционния генералитет и консервативните среди, открито подкрепя католическата църква и религиозните ордени. Кралицата се превръща в оръдие за забогатяване на корумпираните придворни и фаворитите ѝ, което дава лоша слава на кралския двор. През 1854 г. отново избухва въстание, довело на власт Прогресивната партия. Успехът на Испания в Испано-мароканската война от 1860 г. подобрява малко популярността на кралицата, но последвалият опит да си върнат властта в Перу и Чили (1864 – 1866) е неуспешен.

През септември 1868 в Испания избухва т.нар. Славна революция, която обединява силите на либерали и републиканци срещу монархията. Начело на революционните войски застават генералите Хуан Прим и Франсиско Серано, които разбиват роялистките войски в битката при Алколеа (27 септември 1868 г.) и принуждават Изабела II и кралското семейство да избягат във Франция.

В Париж Изабела II е принудена официално да се отрече от испанския престол и на 25 юни 1870 г. абдикира в полза на сина си Алфонсо XII. Но макар че Алфонсо е крал де юре, испанските Кортеси решават да възстановят монархията, но под нова династия и на 16 ноември избират за испански крал херцога на Аоста под името Амадей I. Той се заклева тържествено в конституцията на 2 януари 1871 г., но се задържа на трона само 2 години и на 11 февруари 1873 също абдикира.


Първа испанска република (1873 – 1874)

Веднага след абдикацията на Амадей I се сформира правителство от радикали и републиканци, което обявява Испания за република. Тя обаче веднага попада под обсада от всички страни. Най-непосредствената заплаха са карлистите, които се вдигат на въстание. Има призиви за социалистическа революция от страна на Първия Интернационал, бунтове и вълнения в автономните региони Навара и Каталония, както и сериозна съпротива от страна на католическата църква. Вътрешнополитическите борби са между привържениците на унитарно или федералистко устройство.

Този първи опит за републиканско управление се характеризира с голяма политическа нестабилност и изблици на насилие и не продължава дълго. Избирани са един след друг четирима президенти, докато в резултат на военен преврат, извършен от генерал Мануел Павия, президент става Франсиско Серано, който веднага обявява възстановяване на монархията.

Втора реставрация на Бурбоните (1874 – 1931)


През 1874 г. Алфонсо XII се завръща в Испания и официално заема испанския престол. Коронясан е през декември. След смутните републикански времена испанците охотно приемат възвръщането на стабилността под управлението на Бурбоните. Същата зима републиканските армии декларират своята вярност към краля. Републиката е отменена и министър-председател става Антонио Кановас дел Кастильо, доверено лице на краля. Карлистката съпротива бързо е потушена с активното участие на краля. В Испания е установена система на редуване на двете основни партии – либерали и консерватори на кормилото на управлението (на испански: turnos), което води до стабилност и икономически прогрес по време на краткото царуване на Алфонсо (1874 – 1885), починал внезапно едва на 28 години.


Конституционната монархия продължава при управлението на неговия син и наследник на трона Алфонсо XIII. Той се ражда четири месеца след смъртта на баща си и е провъзгласен за крал още при раждането. До навършването на пълнолетие вместо него като регент управлява майка му Мария-Кристина Австрийска. Царуването на Алфонсо XIII (1886 – 1931) се запомня с катастрофалната Испано-американска война от 1898 г., в резултат на която Испания се разделя с Филипините и с последните си останали колонии в Америка: Куба и Пуерто Рико.

https://bg.wikipedia.org/wiki/История на Испания

Общ преглед

Началото на 20 век се отличава с политическа нестабилност и с редица разрушителни събития: Първата световна война (1914 – 1918) (макар че Испания остава неутрална), пандемията от испански грип (1918 – 1919) и войната в Мароко (1920 – 1926) г. Благодарение на неучастието си в Първата световна война страната отбелязва значителен ръст в промишлеността и селското стопанство, особено в Каталония и Баския.

През 1923 г. генерал Мигел Примо де Ривера завзема властта с военен преврат. С подкрепата на Алфонсо XIII той управлява като диктатор до 1930. В този период се зараждат каталонският и баският национализъм. Голямата депресия, започнала с краха на Уолстрийт от 1929, силно влошава икономическата ситуация в Испания и правителството на Примо де Ривера подава оставка. При проведените общи избори през 1931 г. републиканските и антиклерикални настроени кандидати получават болшинство. Провъзгласена е Втората испанска република и кралят напуска страната, макар и да не абдикира.

Втората испанска република започва своето съществуване на 14 април 1931 г., когато крал Алфонсо XIII напуска страната след победата на републиканците на местните и общинските избори. Заминаването на монарха води до сформирането на временно правителство начело с Нисето Алкала Самора и до свикването на Кортесите за изработване на нова конституция, приета на 9 декември същата година.

Самора става първият президент (1931 – 1936 г.) на републиката. По време на неговото управление Баския и Каталония обявяват независимост, но не получават веднага дори желаната автономия.

Между 1936 и 1939 години се води Испанската гражданска война, която окончателно съсипва Испания. Победата на Франсиско Франко води до установяването на неговото авторитарно управление.

По време на Втората световна война Испания възприема невоенна позиция в подкрепа на Оста (например предлага испански съоръжения за флота на Германия) и се завръща до пълен неутралитет през 1943 г., когато ходът на войната се обръща окончателно срещу Германия. Франко изпраща войски (Синя дивизия) да се сражават на Източния фронт.

Мигел Примо де Ривера


Мигел Примо де Ривера и Орбанеха (на испански: Miguel Primo de Rivera y Orbaneja; 8 януари 1870 – 16 март 1930) е испански генерал и диктатор. Като министър-председател при крал Алфонсо XIII управлява авторитарно Испания между 1923 и 1930 г.

Роден е в аристократично семейство на потомствени военни в Херес де ла Фронтера. Баща му е полковник, а дядо му Хосе Примо де Ривера е адмирал, герой от Войната за независимост и по-късно сенатор.

На 14-годишна възраст постъпва във Военната академия в Толедо и след завършването ѝ е разпределен да служи в Мелиля, където взима участие в Рифската война (1911 – 1927). Издига се бързо до чин капитан и е многократно награждаван за проявена храброст. След завръщането си в Испания, заема различни висши военни постове. През 1921 г. е разжалван и уволнен, след като прави публични изказвания за изтегляне на Испания от северноафриканските колонии. През май 1922 г., обаче, е върнат на служба и назначен на горещия пост военен губернатор на Барселона. По това време в града властват анархизмът, тероризмът и сепаратистките настроения. Примо де Ривера бързо печели симпатиите и подкрепата на десните партии с решителните си и твърди действия срещу безредиците.

Използвайки политическата криза, предизвикана от битката при Ануал (битка от Рифската война, загубена катастрофално от Испания), на 13 септември 1923 г. Примо де Ривера извършва държавен преврат с подкрепата на различни сектори от обществения живот (индустриалци, военни, консервативните партии). Конституцията от 1876 г. е отменена, свободните медии са забранени, парламентът е разпуснат.

Неговият авторитарен и националистически режим се опитва да обедини нацията под мотото „Държава, религия, монархия“. Макар той да се радва на успех в определени области, репресивното му управление не успява да създаде приемлива политическа система и се поддава на широкото недоволство, което е предизвикало. Правителството му не успява да спечели подкрепата на средната класа и потиска свободите в Каталуния. Освен това то разчита главно на земевладелците, което предотвратява въвеждането на фундаментални селскостопански реформи. Примо де Ривера се опитва да създаде силна партия, вярна на испанските традиции, но Испанският патриотичен съюз не осъществява надеждите му.

Режимът оцелява при опита за преврат през 1926 г. Докато правителството става все по-нетолерантно към опозицията, народното недоволство срещу него продължава да расте. Към 1929 г. финансовото положение в страната е зле, а недоволството вече се е разпространило в повечето обществени прослойки. Когато основният му източник на власт, въоръжените сили, отказват да го подкрепят повече, Примо де Ривера е принуден да подаде оставка през януари 1930 г. Страдайки от здравословни проблеми, много скоро след това Мигел Примо де Ривера умира на 16 март 1930 г. в Париж, Франция.

Втора испанска република (1931-1939)

Втората испанска република (на испански: Segunda República Española) е вторият случай в историята на Испания, когато формата на държавно управление се променя след избори. Първият е през 1873–1874 г. — Първата испанска република.

Втората испанска република започва своето съществуване на 14 април 1931 г., когато крал Алфонсо XIII напуска страната след победата на републиканците на местните и общинските избори. Заминаването на монарха води до сформирането на временно правителство начело с Нисето Алкала Самора и до свикването на Кортесите за изработване на нова конституция, приета на 9 декември същата година.


Първият президент (1931 – 1936 г.) на републиката е Нисето Алкала Самора. По време на неговото управление Баския и Каталония обявяват независимост, но не получават веднага дори желаната автономия. Скандалът Страперло срива доверието в центристките републикански партии и предизвиква политическа поляризация.

Десницата печели новите избори на 19 ноември 1933 г. Официално тя се ръководи от центристкия радикал Алехандро Лерукс, но разчита главно на парламентарната подкрепа на Испанската конфедерация на независимата десница (ИКНД) начело с Хосе Мария Хил Роблес, имаща разнообразен състав — от християндемократи до фашисти. Когато в кабинета влизат трима министри от ИКНД на 1 октомври 1934 г., в Астурия и Каталония избухват въстания на социалисти и анархисти.

Обединяването на левите партии в т.нар. Народен фронт им позволява да се върнат на власт след изборите от 16 февруари 1936 г., на които печелят 268 депутатски места срещу 205 десни. Така втори президент (1936 – 1939 г.) става социалистът Мануел Асаня.


Страната изпада в дълбока криза, след като същата година генерал Франсиско Франко заедно със свои съмишленици извършва военен преврат, поставяйки началото на Испанската гражданска война. Републиканците, които са по-слаби от Бунтовническата фракция във военно отношение и зависят от помощта на въоръжените сили на комунистите и анархистите, губят своята популярност сред правителствата на повечето чуждестранни държави, но получават помощ от други като СССР и Мексико. От своя страна националистите на Франко се ползват с подкрепата на Националсоциалистическа Германия, Фашистка Италия и съседна Португалия на Салазар.

Кабинетът на Асаня остава на власт до февруари 1939 г., като контролираната от него част от Испания постепенно намалява. Републиката пада окончателно на 1 април същата година, когато франкистите превземат Мадрид с помощта на т.нар. пета колона. Установява се диктатурата на Франко, просъществувала до неговата смърт през 1975 г.

https://bg.wikipedia.org/wiki/История на Испания

https://bg.wikipedia.org/wiki/Мигел Примо де Ривера

https://bg.wikipedia.org/wiki/Втора испанска република

Испанската гражданска война (на испански: Guerra Civil Española) е значителен военен конфликт между Втората испанска република (републиканците и Народният фронт) и опозиционната Бунтовническа фракция, начело с Франсиско Франко, в резултат на което е ликвидирана Испанската република. Конфликтът трае от 17 юли 1936 г. до 1 април 1939 г.

Войната започва след pronunciamiento (декларация на опозицията) от страна на група десни генерали под ръководството на Хосе Санхурхо срещу правителството на Втората испанска република, която е под ръководството на президента Мануел Асаня. Бунтовническият преврат е подкрепен от редица про-Франко групи – монархисти, фашисти, фалангисти, карлисти и алфонисти.

След само частично успелия преврат, Испания остава военно и политически разделена. Казармите във важни градове като Мадрид, Барселона, Валенсия, Билбао и Малага не се присъединяват към бунта, както и испанско Мароко, Памплона, Бургос, Валядолид, Кадис, Кордоба и Севиля. Оттогава нататък, Франсиско Франко започва продължителна война с правителството, докато лоялистки поддръжници на лявото републиканско правителство се борят с въстаническите сили за контрол над страната. Генералите получават подкрепата на Нацистка Германия, Кралство Италия, както и на съседна Португалия, докато Съветският съюз и Мексико, а в началото на войната и Франция дават подкрепата си на републиканското правителство.

Жестоки убийства съпътстват завладените от националистите територии. Подобни жестокости следват и в територии, завладени от републиканците. Гражданската война се води със страст и силно политическо разединение. Десетки хиляди цивилни от двете страни са убивани само заради техните политически или религиозни възгледи, а след края на войната през 1939 г. тези, които са свързани с републиканците, са преследвани от победоносните националисти.

Войната завършва с победа на националистите бунтовници, свалянето на републиканското правителство и изгнанието на хиляди испански републиканци, много от които бягат в бежанските лагери в Южна Франция.

Предистория

До началото на 20 век кралство Испания е в дълбок упадък и криза. Страната влиза в 20 век като изостанала полуфеодална държава със силно изострено междуетническо, междукласово и идеологическо противоречие и вражда. По-голямата част от населението живее под прага на бедността, земеделските производители страдат от липсата на земя и потисничеството на земевладелците, а работниците – от неуредените трудови отношения. Етническите малцинства (баски, каталунци, галисийци), които представляват повече от една четвърт от испанското население, се противопоставят на централизираната вътрешна политика в Мадрид и искат автономия.

В специална позиция в държавата е армията, която е като държава в държавата. Въпреки това, крайният консерватизъм на ръководството ѝ пречи на нейното развитие: испанските войски са обучени по остарели стандарти и воюват с остарели оръжия. С големи облаги и привилегии се ползва в страната и Римокатолическата църква.

Крал Алфонсо XIII и неговото правителство не възнамеряват да извършат необходимите реформи. Всеки опит за протест срещу режима е смазван брутално от армията и Гражданската гвардия (военизирана полиция).

През 1923 г. със стабилизиране на ситуацията в Испания се заема генерал Мигел Примо де Ривера. Той извършва военен преврат, разпуска правителството, парламента и политическите партии, налага цензура и установява военна диктатура в страната. Примо де Ривера се опитва да модернизира Испания въз основа на опита на италианските фашисти. Чрез насърчаване на местните предприемачи той постига редица социално-икономически успехи, но под натиска на краля и една голяма част от обществото, което е недоволно от ограничаването на техните права, на 28 януари 1930 г. Примо де Ривера подава оставка и напуска страната.

Монархията пада когато на 12 април 1931 г. се провеждат свободни избори, в големите градове триумфът на опозиционните партии е несъмнен. Под влиянието на многобройните демонстрации на поддръжниците на републиканската форма на управление на 14 април 1931 г. Алфонсо XIII емигрира, но формално не се отказва от трона. Испания е провъзгласена за република.

Първият президент на републиката става Нисето Алкала-Самора и Торес, а първият министър-председател Мануел Асаня.

Републиката обявява равенство пред закона, премахва всички видове аристократични титли и звания, дава на гражданите необичайно широк кръг от права и свободи (работа, образование, социално подпомагане, политическо участие и т.н.). Испания се превръща в парламентарна република.

Новото правителство встъпва в решително настъпление срещу бившия елит – духовенство, земевладелци и офицери. В частност, отчуждена е земята в излишък (повече от 200 хектара), значително са съкратени въоръжените сили, църквата е отделена от държавата, като ѝ е забранено да участва в образованието и да провежда служби в армията, ликвидиран е договорът с Ватикана, забранен е Орденът на йезуитите, легализирани са разводът и гражданският брак.

Неуверената политика на временното правителство въвлича Испания в редица остри политически кризи: от 1931 до 1936 г. републиката преживява повече от 20 правителствени кризи. През август 1932 г. има неуспешен опит на военен преврат, а през октомври 1934 г. – работническо въстание в провинция Астурия, което също завършва с неуспех. Расте влиянието на радикално настроените политически сили – комунисти, анархисти и фашисти. В 1933 г. е образувана ултрадясна партия – Испанска фаланга.

На 16 февруари 1936 година изборите с минимална преднина печели Народният фронт. Председател на правителството отново става Мануел Асаня. Министър-председател става Сантяго Касарес Кирога. Те ускоряват аграрната реформа. Повсеместно са организирани стачки. През първата половина на 1936 г. напрежението между управляващия ляв Народен фронт (социалисти, републиканци, каталонци и баски) и дясната опозиция (националисти и монархисти) се засилва значително. Убийството на водача на парламентарната опозиция, монархиста с про-фашистки възгледи Хосе Калво Сотело на 13 юли 1936 г. става повод за избухването на отдавна подготвяния от военните метеж.


Военен преврат


Малко след победата на Народния фронт на изборите през 1936 г., различни групи офицери, действащи и пенсионирани се събират, за да обсъждат перспективата за преврат. Едва в края на април, генерал Емилио Мола изпъква като лидер на национална заговорническа мрежа. Републиканското правителство предприема действия за отстраняване на заподозрени генерали от влиятелни постове. Франко е уволнен като началник-щаб и е прехвърлен на командване на Канарските острови. Мануел Годед е отстранен като генерален инспектор и е назначен за генерал на Балеарските острови. Емилио Мола е преместен от ръководител на армията в Африка до военен командир на Памплона в Навара. Това обаче позволява на Мола да ръководи бунта на континента. Генерал Хосе Санхурио става фигурант на операцията и спомага за постигането на споразумение с карлистите. Мола е главен плановик и втори в командването. Хосе Антонио Примо де Ривера е хвърлен в затвора в средата на март, за да ограничи фалангата. Действията на правителството обаче не са толкова задълбочени, колкото биха могли да бъдат, и предупрежденията на директора по сигурността и други фигури не са приети.

Бунтът е лишен от каквато и да е конкретна идеология. Основната цел е да се сложи край на анархистичните безредици. Планът на Мола за новия режим е предвиден като „републиканска диктатура“, моделирана по Португалия на Антонио Салазар и като полу-плуралистичен авторитарен режим, а не като тоталитарна фашистка диктатура. Първоначалното правителство да бъде изцяло военна "Директория", която ще създаде "силна и дисциплинирана държава". Генерал Санхурио да бъде ръководител на този нов режим, тъй като е широко харесван и уважаван в армията, въпреки че позицията му до голяма степен е символична поради липсата на политически талант. Конституцията от 1931 г. да бъде замразена, заменена от нов „учредителен парламент“, който да бъде избран от нов политически прочистен електорат, който ще гласува по въпроса за републиката срещу монархията. Някои либерални елементи ще останат, като отделянето на църквата от държавата, както и свободата на религията. Аграрните въпроси да бъдат решавани от регионалните комисари на базата на дребни стопанства, но колективното отглеждане да бъде разрешено при някои обстоятелства. Законодателството преди февруари 1936 г. да бъде спазено. Ще бъде необходимо насилие, за да се унищожи опозицията срещу преврата, въпреки че изглежда Мола не е предвидил масовите зверства и репресиите, които в крайна сметка ще се проявят по време на гражданската война. От особена важност за Мола е да се гарантира, че въстанието в основата си е дело на армията, което няма да бъде обект на специални интереси и че превратът ще превърне въоръжените сили в основата на новата държава. Въпреки това, отделянето на църквата от държавата е забравено, след като конфликтът придобива измерението на религиозна война и военните власти все повече се подчиняват на Църквата и на изразяването на католическите чувства. Програмата на Мола обаче е неясна и само груба скица и има разногласия между превратаджиите относно тяхната визия за Испания.

На 12 юни министър-председателят Касарес Кирога се среща с генерал Хуан Ягуе, който лъжливо убеждава Касарес в своята лоялност към републиката. Мола започва сериозно планиране през пролетта. Франко е ключов играч заради престижа си като бивш директор на военната академия и като човек, който потушава стачката на астурийските миньори от 1934 г. Той е уважаван в армията на Африка, най-здравите части на армията. С помощта на британските разузнавателни агенти Сесил Беб и Хю Полард, бунтовниците наемат самолет Dragon Rapide (платен с помощта на Хуан Марч, най-богатият човек в Испания по това време), за да докарат Франко от Канарските острови до Испанско Мароко. Самолетът излита за Канарските острови на 11 юли, а Франко пристига в Мароко на 19 юли. Според Стенли Пейн на Франко е предложена тази позиция, тъй като планирането на Мола за преврата става все по-сложно и не изглежда, че ще бъде толкова бързо, колкото се надява, вместо това вероятно ще се превърне в миниатюрна гражданска война, която ще продължи няколко седмици. По този начин Мола заключава, че войските в Испания са недостатъчни за задачата и че ще бъде необходимо да се използват елитни части от Северна Африка, нещо, което Франко винаги е вярвал, че ще е необходимо.

На 12 юли 1936 г. фалангистите в Мадрид убиват полицейския служител лейтенант Хосе Кастийо от Guardia de Asalto (щурмова гвардия). Кастийо е член на социалистическата партия. Кастийо е ръководил щурмова гвардия, която яростно потушава бунтовете след погребението на лейтенанта от Guardia Civil Анастасио де лос Рейес. (Рейес е застрелян от анархисти по време на военния парад на 14 април в чест на петте години на Републиката.)

Последват масови репресии. Убийството на Сотело с участието на полицията събужда подозрения и силни реакции сред опонентите на правителството вдясно. Въпреки че националистическите генерали вече планират бунт, събитието е катализатор и публично оправдание за преврат. Стенли Пейн твърди, че преди тези събития идеята за бунт на армейските офицери срещу правителството е отслабнала; Мола изчислява, че само 12% от офицерите надеждно подкрепят преврата и в един момент обмисля бягство от страната от страх, че вече е компрометиран и трябва да бъде убеден да остане от своите съзаговорници. Въпреки това, отвличането и убийството на Сотело трансформира „куцащата конспирация“ в бунт, който може да предизвика гражданска война. Произволното използване на смъртоносна сила от държавата и липсата на действия срещу нападателите води до обществено неодобрение към правителството. Не са предприети ефективни наказателни, съдебни или дори следствени действия. Убийството на парламентарен лидер от държавната полиция е безпрецедентно и вярата, че държавата е престанала да бъде неутрална и ефективна в задълженията си, насърчава важни сектори на десните да се присъединят към бунта. Часове след като научава за убийството и реакцията, Франко променя решението си за бунт и изпраща съобщение до Мола, за да покаже твърдата си ангажираност.

Социалистите и комунистите, водени от Индалесио Прието, искат да бъде раздадено оръжие на хората, преди военните да вземат властта. Премиерът се поколебава.

Начало на преврата

Времето за избухване на въстанието е фиксирано на 17 юли, в 17:01 ч., съгласувано с лидера на карлистите, Мануел Фал Конде. То обаче е променено — мъжете в мароканския протекторат трябва да бъдат вдигнати в 05:00 ч. на 18 юли, а тези в същинска Испания ден по-късно, за да може да се постигне контрол над Испанско Мароко и силите да бъдат изпратени обратно на Иберийския полуостров, за да съвпаднат с вълненията там. Въстанието е предназначено да бъде бърз държавен преврат, но правителството запазва контрола над по-голямата част от страната.

Контролът над Испанско Мароко е почти сигурен. Планът е разкрит в Мароко на 17 юли, което кара заговорниците да действат незабавно. Срещната е малка съпротива. Въстаниците разстрелват 189 души. Годед и Франко веднага поемат контрола над островите, на които са назначени. На 18 юли Касарес Кирога отказва предложение за помощ от Националната конфедерация на труда и Общия съюз на работниците, което кара групите да обявят обща стачка - на практика мобилизиране. Те отварят скривалища за оръжия, някои заровени след размириците през 1934 г., и сформират милиции. Паравоенните сили за сигурност често чакат резултата от действията на милицията, преди да се присъединят или да потушат бунта. Бързите действия от страна на бунтовниците или анархистките милиции често биват достатъчни, за да се реши съдбата на даден град. Генерал Гонсало Куейпо де Ляно овладява Севиля за бунтовниците, като арестува редица други офицери.

Резултат

Бунтовниците не успяват да превземат нито един голям град с изключение на Севиля, която осигурява точка за десант на африканските войски на Франко, и предимно консервативните и католически области на Стара Кастилия и Леон, които падат бързо. Те превземат Кадис с помощта на първите войски от Африка.

Правителството запазва контрола над Малага, Хаен и Алмерия. В Мадрид бунтовниците са приковани към обсадата на Куартел де ла Монтаня, която пада със значително кръвопролитие. Лидерът на републиканците Касарес Кирога е заменен от Хосе Хирал, който нарежда разпределението на оръжия сред цивилното население. Това улеснява поражението на армейското въстание в основните индустриални центрове, включително Мадрид, Барселона и Валенсия, но позволява на анархистите да поемат контрола над Барселона заедно с големи части от Арагон и Каталуния. Генерал Годед се предава в Барселона и по-късно е осъден на смърт. Републиканското правителство в крайна сметка контролира почти цялото източно крайбрежие и централната зона около Мадрид, както и по-голямата част от Астурия, Кантабрия и част от Страната на баските на север.

Бунтовниците се наричат Nacionales, което обикновено се превежда като „националисти“, въпреки че първото означава „истински испанци“, а не националистическа кауза. Резултатът от преврата е националистическа зона на контрол, с 11 милиона от 25-милионното население на Испания. Националистите са си осигурили подкрепата на около половината от испанската териториална армия, около 60 хиляди души, към които се присъединява и Африканската армия, съставена от 35 хил. мъже, и малко под половината от военните полицейски сили на Испания, щурмова гвардия, гражданска армия Гвардейци и карабинерите. Републиканците контролират по-малко от половината от пушките и около една трета от картечниците и артилерийските оръдия.

Испанската републиканска армия има само 18 танка, а националистите поемат контрола на 10. Военноморският капацитет е неравномерен, като републиканците запазват числено предимство, но с висшите командири на флота и два от най-модерните кораби, тежки крайцери Канриас — плячкосани в корабостроителницата Ferrol — и Baleares, под контрола на националистите. Испанският републикански флот страда от същите проблеми като армията - много офицери са дезертирали или са били убити. Две трети от въздушния капацитет е запазен от правителството, но всички републикански военновъздушни сили са много остарели.
 

1936


Гражданската война започва като бунт на армейски командири в Испанско Мароко срещу засилващите се социалистически и антиклерикални тенденции на републиканското правителство на Асаня. Начело на бунта са генералите Хосе Санхурхо, Емилио Мола и Франсиско Франко. След смъртта на Санхурхо вследствие на самолетна катастрофа, Франко поема ръководството на войските.

Районите на Кадис, Сарагоса, Севиля и Бургос застават на страната на националистите, а Мадрид, Барселона, Билбао и Валенсия остават под републикански контрол.

Метежниците начело с генерал Франко са подпомагани от германски военновъздушни части от легиона „Кондор“ и 50 хил. италиански доброволци. СССР изпраща на републиканците съветници, военни специалисти и техници, оръжие и муниции. На страната на правителството на Народния фронт се сражават интернационалните бригади, съставени от комунисти и леви симпатизанти от много страни.

Гражданската война протича в четири основни етапа.

През 1936 г. Франко завладява половината Испания, включително цялото протежение на португалската граница – ключов път за снабдяване. Баските и каталунците се обединяват около правителствените сили и отстояват изтока и севера, а националистите са отблъснати на подстъпите към Мадрид.


Бунтовнически сили под командването на полковник Алфонсо Беорлеги Канет, изпратени от генерал Мола и полковник Естебан Гарсия, предприема кампанията на Гипускоа от юли до септември. Превземането на Гипускоа изолира републиканските провинции на север. На 5 септември националистите затварят френската граница за републиканците в битката при Ирун. На 15 септември Сан Себастиан, дом на разделените републикански сили на анархисти и баски националисти, е превзет от националистически войници.

Републиката се оказва неефективна във военно отношение, разчитайки на дезорганизирани революционни милиции. Републиканското правителство под ръководството на Жирал подава оставка на 4 септември, неспособно да се справи със ситуацията, и е заменено от предимно социалистическа организация под ръководството на Франсиско Ларго Кабайеро. Новото ръководство започва да обединява централното командване в републиканската зона. Цивилните милиции често са просто цивилни, въоръжени с всичко, което е на разположение. Така те се представят зле в битка, особено срещу професионалната армия на Африка, въоръжена с модерни оръжия, което в крайна сметка допринася за бързото напредване на Франко.

От страна на националистите, Франко е избран за главен военен командир на среща на високопоставени генерали в Саламанка на 21 септември, вече наричан с титлата Генералисимус. Франко печели нова победа на 27 септември, когато неговите войски вдигат обсадата на Алкасар в Толедо, който е държан от националистически гарнизон под командването на полковник Хосе Москардо Итуарте от началото на бунта, съпротивлявайки се на хиляди републикански войски, които напълно обсаждат изолираната сграда. Мароканците и части от испанския легион се притичат на помощ. Два дни след обсадата, Франко се провъзгласява за Каудильо ("вожд", испанският еквивалент на италианското дуче и германското фюрер), като същевременно насилствено обединява различните и разнообразни фалангисти, монархисти и други в рамките на националистите. Отклоняването към Толедо дава време на Мадрид да подготви отбрана, но е приветствано като голяма пропагандна победа и личен успех за Франко. На 1 октомври 1936 г. генерал Франко е обявен за държавен глава от армията в Бургос. Подобен драматичен успех за националистите се случва на 17 октомври, когато войски, идващи от Галисия, освобождават обсадения град Овиедо в Северна Испания.

През октомври франкистките войски започват голяма офанзива към Мадрид, достигайки го в началото на ноември и започвайки голямо нападение срещу града на 8 ноември. Републиканското правителство е принудено да се премести от Мадрид във Валенсия, извън зоната на бойните действия, на 6 ноември. Въпреки това атаката на националистите срещу столицата е отблъсната в ожесточени боеве между 8 и 23 ноември. Фактор, допринасящ за успешната републиканска отбрана, е ефективността на Пети полк и по-късно пристигането на интернационалните бригади, въпреки че само приблизително 3000 чуждестранни доброволци участват в битката. След като не успява да превземе столицата, Франко я бомбардира по въздух и през следващите две години организира няколко офанзиви, за да се опита да обсади Мадрид, започвайки тригодишната обсада на Мадрид.

1937

С увеличаването на числеността на редиците си от италиански войски и испански колониални войници от Мароко, Франко прави нов опит да превземе Мадрид през януари и февруари 1937 г., но отново не успява. Битката за Малага започва в средата на януари и тази офанзива на националистите в югоизточната част на Испания се превръща в катастрофа за републиканците, които са зле организирани и въоръжени. Градът е превзет от Франко на 8 февруари. Консолидирането на различни милиции в Републиканската армия започва през декември 1936 г. Основният националистически напредък за пресичане на река Харама и прекъсване на доставките до Мадрид по пътя на Валенсия, наречен Битката при Харама, води до тежки жертви (6 000–20 000) от двете страни. Основната цел на операцията не е постигната, въпреки че националистите печелят скромно количество територия.

Подобна националистическа офанзива, битката при Гуадалахара, е по-значително поражение за Франко и неговите армии. Това е единствената разгласена републиканска победа във войната. Франко използва италиански войски и тактика на блицкриг; докато много стратези обвиняват Франко за поражението на десните, германците смятат, че първият е виновен за 5000 жертви на националистите и загубата на ценно оборудване. Германските стратези успешно аргументират, че националистите първо трябва да се концентрират върху уязвимите зони.

„Войната на север“ започва в средата на март с Бискайската кампания. Баските страдат най-много от липсата на подходяща авиация. На 26 април легион „Кондор“ бомбардира град Герника, убивайки 200-300 души и причинявайки значителни щети. Унищожението има значителен ефект върху международното мнение. Баските се оттеглят.

През април и май се разгарят вътрешни борби между републикански групи в Каталуния, наречени по-късно Майски дни в Барселона. Спорът е между едно в крайна сметка победило правителство – комунистическите сили и анархистката Национална конфедерация на труда. Размириците се харесват на националистическото командване, но то не се възползва от републиканските раздори. След падането на Герника републиканското правителство започва да отвръща на удара с нарастваща ефективност. През юли предприема ход да си върне Сеговия, принуждавайки Франко да забави напредването си на фронта в Билбао, но само за две седмици. Офанзивата в Уеска се проваля по подобен начин.

Мола, вторият командир на Франко, е убит на 3 юни при самолетна катастрофа. В началото на юли, въпреки по-ранната загуба в битката за Билбао, правителството започва силна контраофанзива на запад от Мадрид, фокусирайки се върху Брунете. Битката за Брунете завършва със значително поражение за Републиката, която губи много от най-успешните си войски. Офанзивата води до напредък от 50 квадратни километра с цената на 25 хил. републикански жертви.

Републиканската офанзива срещу Сарагоса също е неуспешна. Въпреки предимствата по земя и въздух, битката за Белчите, място без никакъв военен интерес, води до напредък от само 10 километра и загуба на много оборудване. Франко нахлува в Арагон и превзема град Сантандер в Кантабрия през август. С капитулацията на републиканската армия в баската територия идва споразумението от Сантоня. Хихон пада в края на октомври в Астурийската офанзива. Франко на практика печели на север. В края на ноември, когато войските на Франко се приближават към Валенсия, правителството трябва да се премести отново, този път в Барселона.

1938

Битката за Теруел е важна конфронтация. Градът, който преди е принадлежал на националистите, е завладян от републиканците през януари. Франкистките войски започват офанзива и си връщат града до 22 февруари, но Франко е принуден да разчита до голяма степен на германска и италианска въздушна подкрепа.

На 7 март националистите започват Арагонската офанзива и до 14 април те навлизат в Средиземно море, разрязвайки на две частта от Испания, която се държи от републиканците. Републиканското правителство се опитва да иска мир през май, но Франко иска от тях безусловна капитулация и войната бушува. През юли националистическата армия натиска на юг от Теруел и по крайбрежието на Валенсия, но е спряна в тежки битки по линията XYZ, система от укрепления, защитаващи Валенсия.

След това републиканското правителство стартира всеобхватна кампания за възстановяване на връзката на тяхната територия в битката при Ебро, от 24 юли до 26 ноември, където Франко лично поема командването. Кампанията е неуспешна и е подкопана от споразумението, подписано в Мюнхен между Хитлер и Чембърлейн. Мюнхенското споразумение на практика предизвиква срив в републиканския морал, като слага край на надеждата за антифашистки съюз със западните сили. Отстъплението от Ебро почти определя изхода на войната. Осем дни преди Нова година, Франко хвърля огромни сили в нахлуването в Каталуния.

1939


Войските на Франко завладяват Каталуния в бурна кампания през първите два месеца на 1939 г. Тарагона пада на 15 януари, последвана от Барселона на 26 януари и Жирона на 2 февруари. На 27 февруари Обединеното кралство и Франция признават режима на Франко.

Само Мадрид и няколко други крепости остават за републиканските сили. На 5 март 1939 г. републиканската армия, водена от полковник Сегизмундо Касадо и политика Хулиан Бестейро, се надига срещу министър-председателя Хуан Негрин и сформира Съвета за национална отбрана (Consejo Nacional de Defensa или CND) за преговори за мирно споразумение. Негрин бяга във Франция на 6 март, но комунистическите войски около Мадрид се надигат срещу хунтата, започвайки кратка гражданска война в гражданската война. Касадо ги побеждава и започва мирни преговори с националистите, но Франко отказва да приеме нищо по-малко от безусловна капитулация.


На 26 март националистите започват обща офанзива, на 28 март националистите окупират Мадрид и до 31 март контролират цялата испанска територия. Франко обявява победата в радиообръщение, излъчено на 1 април, когато последните републикански сили се предават.

След края на войната има жестоки репресии срещу бившите врагове на Франко. Хиляди републиканци биват хвърлени в затвора и най-малко 30 хил. са екзекутирани. Други оценки за тези смъртни случаи варират от 50 000 до 200 000, в зависимост от това кои смъртни случаи са включени. Много други са поставени под принудителен труд, строеж на железопътни линии, пресушаване на блата и копаене на канали.

Стотици хиляди републиканци бягат в чужбина, като около 500 хиляди бягат във Франция. Бежанците са в лагери за интерниране на френската Трета република, като лагер Гюр или лагер Верне, където 12 хил. републиканци са настанени в мизерни условия. В качеството си на консул в Париж, чилийският поет и политик Пабло Неруда организира имиграцията в Чили на 2200 републикански изгнаници във Франция, използвайки кораба SS Winnipeg.

От 17 хил. бежанци, настанени в Гурс, фермери и други, които не могат да се реализират във Франция, са насърчени от Третата република, в съгласие с франкисткото правителство, да се върнат в Испания. Голямо мнозинство правят това и са предадени на франкистките власти в Ирун. Оттам те са прехвърлени в лагера Миранда де Ебро за „пречистване“ съгласно Закона за политическите отговорности. След обявяването от маршал Филип Петен на режима на Виши, бежанците стават политически затворници и френската полиция се опитва да арестува онези, които са освободени от лагера. Заедно с други „нежелани“ хора, испанците са изпратени в лагера за интернирани Дранси, преди да бъдат депортирани в Нацистка Германия. Около 5000 испанци загиват в концентрационния лагер Маутхаузен.

След официалния край на войната, партизанска война се води на нередовна основа до 1950 г., постепенно намалена от военни поражения и оскъдна подкрепа от изтощеното население. През 1944 г. група републикански ветерани, които също се бият във френската съпротива срещу нацистите, нахлуват във Вал д'Аран в северозападна Каталуния, но са победени след 10 дни. Според някои учени, Гражданската война в Испания е продължила до 1952 г., а до 1939 г. е била "конвенционална гражданска война", но след това се е превърнала в "нередовна гражданска война".

Жертвите на Гражданската война възлизат на над половин милион души от двете страни.

Социална революция

В местностите, контролирани от анархисти, Арагон и Кастилия, освен временния военен успех, се осъществява и сериозна социална революция, при която работниците и селяните колективизират земята и индустрията и съставят съвети, паралелни на безпомощното републиканско правителство. Тази революция среща съпротивата както на комунистите поддържани от СССР, които са практически изцяло подчинени на сталинското Политбюро, което се страхува от загубата на контрол, така и на социалдемократичните републиканци, които се страхуват от загубата на правата върху частната собственост. Аграрните колективи имат значителен успех въпреки опозицията и липсата на ресурси. Ресурси липсват, защото Франко вече е завладял най-плодородните земи.

С развитието на войната правителството и комунистите успяват със средствата на силата и дипломацията да възстановят правителствения контрол на военните действия благодарение на съветските оръжия, които са им предоставени. Анархистите и комунистите-несталинисти са включени в редовната армия, макар и не без съпротива. По-късно Работническата партия за марксистко обединение е обявена за незаконна и инструмент на фашистите. През май 1937 г. стотици хиляди антифашисти воюват помежду си за контрола над стратегическите пунктове в Барселона, както е описано от Джордж Оруел в „Почит към Каталуния“.

Комунистически терор

При политиката си на червен терор, комунистите убиват 6832 католически духовници, сред които 13 епископи, 4122 епархийски свещеници и семинаристи, 2364 монаси и манастирски свещеници и 283 монахини, повечето от които – преди началото на военните действия, и изгарят или унищожават по друг начин 20 хиляди църкви, сред които и произведения на изкуството, ставайки причина Католическата църква да подкрепи националистите и да обяви войната им за свещена, ставайки тяхната основна обосновка за войната и играейки важна роля в победата им, в това число и водейки до привличането на националистическата страна много католици некастилци и на хиляди чуждестранни католически доброволци. При Червения терор общо загиват малко под 50 хиляди испанци.

Последици

Разходите за войната и от двете страни са много високи. Паричните ресурси на републиканците са напълно източени от придобиването на оръжия. От страна на националистите най-големите загуби идват след конфликта, когато те трябва да позволят на Германия да експлоатира минните ресурси на страната, така че до началото на Втората световна война е малък шанса да направят някаква печалба.

Броят на цивилните жертви все още се обсъжда, като някои оценяват приблизително 500 хиляди загинали, докато други достигат до 1 милион. Тези смъртни случаи се дължат не само на битки, но и на екзекуции, които са особено добре организирани и систематични от страна на националистите, като са по-дезорганизирани от страна на републиканците. Броят на загиналите от 500 хил. обаче не включва смъртните случаи от недохранване, глад или болести, причинени от войната.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Гражданска_война_в_Испания

Франсиско Паулино Ерменехилдо Теодуло Франко и Баамонде Салгадо Пардо (на испански: Francisco Paulino Hermenegildo Teódulo Franco y Bahamonde Salgado Pardo), наричан съкратено Франсиско Франко Баамонде или само Франсиско Франко, е действителен управляващ и по-късно официален държавен глава, първо на части от Испания от октомври 1936 г., и след това на цяла Испания от 1939 г. до смъртта си през 1975 г. Познат е като каудильо (Caudillo de España – водач на Испания) и официално като Caudillo de España por la gracia de Dios (водач на Испания по Божията милост). Той председателства авторитарното правителство на Испания след победата си в Испанската гражданска война. Генералисимус.

Произход и младежки години

Франко е роден на 4 декември 1892 г. във Ферол, Галисия. Кръстен е след 13 дни във военна църква. Баща му е с андалуски произход. След като се премества в Галисия, семейството е силно ангажирано в Испанския военноморски флот. В продължение на два века то произвежда военноморски офицери в шест непрекъснати поколения до бащата на Франко, Николас Франко и Салгадо Араухо (1855 – 1942).

Майка му е Мария дел Пилар Баамонде и Пардо де Андраде (1865 – 1934) и е римокатоличка от средната класа. Родителите му сключват брак през 1890 г. Младият Франко прекарва голяма част от детството си с двамата си братя, Николас и Рамон, и двете си сестри, Мария дел Пилар и Мария де ла Пас, като последната умира на 4-годишна възраст. Николас става военноморски офицер и дипломат. Рамон е летец и масон с първоначално леви политически възгледи, който е убит в авиационно произшествие на военна мисия през 1938 г.

Военна кариера

През 1907 г. Франсиско Франко влиза в Пехотна военна академия Толедо, която завършва през 1910 г.

През 1916 г., на възраст 23 г. и вече капитан, той е тежко ранен в битка с берберите и вероятно губи тестиса си. В крайна сметка, през същата година е повишен в чин майор и става най-младият старши офицер в испанската армия.

От 1917 до 1920 г. той служи в европейската част на Испания, а след това в Африка като заместник-командир на новосформирания испански чуждестранен легион. През 1923 г. той става подполковник и командир на легиона.

През същата година Франсиско Франко се жени за Кармен Поло (Мария дел Кармен Поло и Мартинес-Валдес), а крал Алфонсо XIII е кум на сватбата му. Заради този факт по-късно, през първите години на испанската република, той ще бъде считан за офицер-монархист. Имат една дъщеря, Мария дел Кармен. През 1925 г. става полковник, а през 1926 г. – най-младият генерал в Испания. Назначен е за директор на новосъздадената Военна академия в Сарагоса.

Втора испанска република

В края на монархията през 1931 г., запазвайки своята предишна аполитична репутация, той не заема ясна позиция. При затварянето на академията през юли военният министър Мануел Асаня решава, че прощалната реч на Франко към кадетите е обидна, в резултат на което Франсиско е лишен от поста си за 6 месеца, освен това е поставен под надзор.

На 5 февруари 1932 г. той поема командването в Ла Коруня. Франко не участва в опита за преврат на генерал Хосе Санхурхо през същата година. Като страничен резултат от военната реформа на Асаня през януари 1933 г. Франко е преместен от първо на 24-то място в листата на командирите; въпреки това на 17 февруари същата година му е дадено командването на Балеарските острови – пост, който е над неговия ранг.

Астурийско въстание

През октомври 1933 г. са проведени нови избори, при които се определя центристко дясно мнозинство. На 5 октомври 1934 г. избухва опозиционно революционно въстание. То бързо е потушено в по-голямата част от страната, но печели силна поддръжка в Астурия с помощта на миньорските профсъюзи. Франко, вече генерал от Дивизията и данъчен експерт при военния министър, е поставен начело на операциите, насочени към прекратяване на въстанието. Силите на армията в Африка трябва да понесат тежестта на операциите с генерал Едуардо Лопес Очоа като главнокомандващ на полесражението. След 2 седмици на тежки битки (и оценка на жертвите между 1200 и 2000), въстанието е потушено.

Астурийското въстание, както и събитията през следващите 2 години от Гражданската война, са все още дискутирани. Въпреки това всички са съгласни, че бунтовниците в Астурия заострят антагонизма между левите и десните. Франко и Лопес Очоа – който до този момент е бил длъжностно лице с отявлен ляв политически уклон, са белязани от левицата като врагове. Лопес Очоа е преследван, пратен в затвора и убит в началото на войната.

Известно време след тези събития Франко става главнокомандуващ на армията на Африка (от 15 февруари 1935 г.), а от 19 май 1935 г. – шеф на генералния щаб, върховният военен пост в Испания.

Правителство на Народния фронт

След провала на центристките партии от властващата коалиция, причинен от скандалите за корупция, са проведени нови избори. Формират се 2 широки коалиции: Народния фронт вляво, съставен от републиканци до комунисти, и Национален Фронт (Френте Насионал) вдясно, който включва от централни радикали до консерватори. На 16 февруари 1936 г. левите печелят с малко мнозинство. Последвалите дни са белязани от почти анархистки действия. Франко неуспешно се опитва да придобие статут на избран при непредвидени обстоятелства, като предлага да потуши безредиците и да позволи повторно преброяване на гласовете. Вместо това, Франсиско е пратен на остров Тенерифе като военен командир с малобройна войска.

През това време заговорът, воден от Емилио Мола, се оформя и Франко е информиран за това, и въпреки че той не подкрепя въстанието, поддържа двусмислено становище почти до юли. Чак на 23 юли 1936 г. той предлага на главата на правителството Сантяго Касарес Кирога да потуши недоволството в армията, но отговорът на правителството е крайно незадоволителен за него. През юли, след като средната класа и десноцентристите се присъединяват към въстанието, ситуацията достига положение, от което връщане няма. Както е предадено на Франко от Мола, въстанието не може да бъде избегнато и той трябва да избере коя страна да подкрепи. След като се решава да се присъедини, на Франсиско му е възложено да командва Африканската армия. Частен самолет („Бързият дракон“) е нает от Англия, за да го ескортира на 11 юли.

Убийството на лидера на опозицията Хосе Калво Сотело от частите на правителствената полиция дава тласък на въстанието. На 17 юли Африканската армия вдига бунт и арестува командирите си. На 18 юли Франко публикува манифест и тръгва към Африка, където пристига на следващия ден, за да поеме командването.

Седмица по-късно бунтовниците, които скоро започват да бъдат наричани „националисти“, контролират една трета от Испания, но по-голямата част от частите на военноморската флота остава под контрола на републиканската опозиция, която оставя Франко изолиран. Въстанието се проваля, но испанската гражданска война вече е започнала.

Франко по време на войната


Първите дни от бунта са белязани с нуждата от обезопасяване на контрола над Протектората. Франко успява да спечели подкрепата на местните и техните власти, за да подсигури контрола си над армията. Това довежда до екзекуцията на няколко висши офицери, лоялни към републиката (един от които е негов първи братовчед). Франко е изправен пред проблема как да премести войските си на Иберийския полуостров, защото повечето части на военноморската флота остават под контрола на републиката и блокират Гибралтарския проток. От 20 юли нататък той е имал възможността, заедно с малка група от самолети, да сложи началото на въздушен мост до Севиля, където войските му помагат да се осигури контрола на бунтовниците над страната. Чрез специални представители той започва преговори с Англия, Германия и Италия за въздушна военна подкрепа. Преговорите се осъществяват с Германия и Италия на 25 юли и на 2 август самолетите започват да пристигат в Тетоуан. На 5 юли, с тази въздушна подкрепа, той успява да пробие блокадата и да изпрати корабен конвой с 2000 войници.

През първите дни на август ситуацията в западна Андалусия е достатъчно стабилна, за да му позволи да образува колона (с дължина 15000 мъже), която е под командването на тогавашния подполковник Хуан Ягуе, която тръгва през Естремадура към Мадрид. На 11 август е завзета Мерида, а на 15 август – Бадахос – по този начин се обединяват двете територии, командвани от националисти. На 21 септември, когато колоната е насочена към Македа (на 80 км от Мадрид), Франко нарежда градчето да се заобиколи, за да се освободи обсадения гарнизон в крепостта Алкасар, Толедо. Планът успява на 27 септември. Това решение дори тогава е било оспорвано, но положителният резултат е важен за успеха на пропагандата на националистическата партия и на самия Франсиско Франко.

Безспорният водач на въстанието генерал Хосе Санхурхо Саканел загива на 20 юли при самолетна катастрофа. Националистическите водачи успяват да надделеят над регионалното командване (Мола на Север, Куайпо в Андалусия, Франко с независимо командване и Кабанелас в Арагон) и създават хунта, по силата на която най-опитният да получи върховната власт. На 21 септември е решено Франко да стане главен командир, а на 28 септември, след известни дискусии, и глава на правителството. На 1 октомври 1936 той е публично провъзгласен за генералисимус на националистическата армия и държавен глава.

До края на войната Франко еднолично води военните операции. След завършилия с неуспех опит да бъде превзет Мадрид през ноември 1936 г., Франко решава, че печеленето на територии парче по парче е по-добро от дръзкото маневриране. Пряко следствие от това решение е освобождаването на гарнизона от Толедо, което многократно е дебатирано. Някои от неговите действия остават спорни, като например когато през юли 1938 г. той решава да се насочи първо към Валенсия, а не към Каталония.

Неговата армия е подкрепена от дивизиите на нацистка Германия (Легион Кондор) и най-вече на фашистка Италия, но степента на влияние на двете големи сили върху възгледите на Франко за войната е незначителна. Португалия, в лицето на Антониу ди Оливейра Салазар също публично помага на националистите от самото начало.

Франко успява да обедини несъвместимите фашистка Фаланга (phalanx, крайно дясна испанска политическа партия, чиято идеология е близка до тази на Мусолини) и карлистките монархически партии под своя власт. От началото на 1937 г. всяка смъртна присъда трябва да е подписана от лидера.

На 6 март 1939 г. заговорниците от т. нар. „пета колона“ – Хунтата за национална защита – обявяват по радиото за свалянето на министър-председателя Хуан Негрин, преминаване на властта към хунтата и скорошния край на войната. Водени от полковник Сегисмундо Касадо и Хулиан Бестейро, те печелят контрол над Мадрид почти без бой. Те се опитват да договорят с Франко приемливи условия за капитулацията на републиканците, но той заявява, че ще приеме само безусловно подчинение и републиканците се предават на 27 март. Войната официално завършва на 1 април 1939 г. Хитлер впоследствие съжалява, че е участвал в качването на власт на консервативен, монархически и клерикален режим и планира след спечелването на войната да свали Франко и да го замени с крайнодясната част на Фалангата.

През 40-те години някои партизански движения правят неуспешни опити за съпротива срещу Франко в отдалечените селски територии като Вал д'Аран и Каталония.

Испания под властта на Франко


В резултат от гражданската война Испания е разделена. След войната започват много жестоки преследвания, при които са извършени хиляди екзекуции без съд и присъда, незнаен брой републиканци отиват в затвора, а хиляди хора са изпратени в изгнание във Франция и Латинска Америка. Един от най-забележителните случаи на ранна репресия е разстрелът на президента на каталонското правителство Луис Компанис.

През септември 1939 г. в Европа избухва Втората световна война и въпреки че Адолф Хитлер се среща с Франко в Хендайе, Франция (23 октомври 1940 г.), за да обсъдят влизането на Испания във войната на страната на тристранния пакт, исканията на Франко (храна, въоръжение, френските части от Северна Африка и т. н.) се оказват твърде големи и не се достига до споразумение.

Проведен е диспут за правата на Германия над мините в Испания, който допринася за несъгласието помежду им. Някои историци заявяват, че Франко е предявил такива искания, защото е знаел, че Хитлер няма да ги приеме и по този начин се е опитал да избегне участието си във войната. Други историци твърдят, че той просто е нямал какво да предложи на Германия. След рухването на Франция през юни 1940 г. Испания възприема невоенна позиция в подкрепа на Оста (например предлага испански съоръжения за флота на Германия) и се завръща до пълен неутралитет през 1943 г., когато ходът на войната се обръща окончателно срещу Германия. Франко изпраща войски (Синя дивизия) да се сражават на Източния фронт. Те са „доброволци“ – някои са били кръстоносци срещу комунизма, други – професионалисти, които са нямали избор, трети – заради заплащането или за да изчистят имената си от бившите си връзки с Републиката.

С края на Втората световна война Франко и Испания са принудени да изстрадат икономическите последици от изолацията, която им е наложена от други държави като Великобритания и САЩ. Тази ситуация частично приключва, когато САЩ започва търговия и сключва военен съюз с Испания заради стратегическото положение на страната по време на Студената война. Това историческо обвързване започва с посещението на американския президент Дуайт Айзенхауер през 1953 г. С това се започва така нареченото „Испанско чудо“, което помага на Испания да тръгне по пътя на капитализма.


Без да има строга идеология, Франко започва да търси помощ от националсиндикалистите (nacionalsindicalismo) и римската католическа църква (nacionalcatolicismo). Неговата коалиционно управляваща партия „Мовимиенто Насионал“ е толкова разнородна, че дори трудно може да се категоризира като партия и със сигурност не е идеологическа като „Фасио ди Комбатименто“ (фашистката партия) или управляващия блок на Антонио Салазар. Главното предимство на неговата испанска държава е кооперативизмът – режим, в който се набляга повече на ред и стабилност, отколкото на точна политическа визия.

През 1947 г. Франко провъзгласява Испания за монархия, но не определя водач. Този жест е направен най-вече за да успокои монархическите фракции в партията. Въпреки че се е провъзгласил за монархист, Франко не иска да стане крал, затова оставя трона празен, като той всъщност става регент. Той носи униформата на капитан-генерал (ранг, традиционно отреден на краля), живее в двореца Ел Пардо, определен за краля, и неговият лик се появява на повечето испански монети. Въпреки това неговите официални титли са само „Хефе дел естадо“ (управляващ държавата) и „Генералисимо де лос ехерситос еспаньолес“ (Върховен генерал на Испанските въоръжени сили), придружени от „por la gracia de Dios, Caudillo de España y de la Cruzada“ („по Божията воля водач на Испания и Кръстоносните походи“). (Следва да се отбележи, че „по Божията воля“ е по-скоро технически правна фраза, която означава върховни почести в абсолютните монархии и е използвана само от монарси).

По време на неговото властване са забранени неправителствените търговски организации с всички политически опоненти срещу политическия спектър, от комунистки и анархистки организации до либерални демократи и каталонски или баски националисти. Единственият легален профсъюз е правителственият Синдикато Вертикал.

За да построи единна испанска нация, публичната употреба на всеки език, различен от испанския кастилски (и по-специално каталонски, галисийски и баски), са строго забранени. Езиковата политика във франкистка Испания обхваща правителствените, нотариалните, юридическите и търговските документи, които са преведени на испански; всеки документ, написан на друг език, не е бил зачитан. Употребата само на испански език е наложена и в надписите на улиците и табелите на магазините, рекламите и изобщо всички надписи в страната.

Всички културни дейности стават обект на цензура и много са направо забранени. Тази културна политика се смекчава с времето, най-вече след 1960 г.

Идеологията на франкизма се нарича и национал-католицизъм. Спазването на стриктните католически правила е причислено от публичните власти към целите на социалния строй, налагани най-вече с помощта на закона. Испанските номади са изключително засегнати. През 1954 г. хомосексуализмът и проституцията са обявени за престъпления.

Във всеки град има непрестанно присъствие на Гуардиа Сивил, военна политическа сила, която патрулира по двойки със специални оръжия и упражнява всички средства на контрол. Самият Франко е непрекъснато преследван от мания за франкмасонски заговор. В общоприетите представи той е често в черно-белите изображения на кинопрегледите, откривайки нов язовир, от където идва и прякорът му Пако Ранас (пако – умалително от Франсиско, ранас – жабата) или улавяйки огромна риба от яхтата Азор по време на почивките си.

През периода 1955 – 1965 г. Франко изключва Фалангата от държавната власт, като вместо нея се опира на кадри на католическото духовенство „Опус Деи“, испанският генералитет и олигарсите, и впоследствие левите поддръжници на Фалангата се настройват опозиционно срещу режима на Франко и са подложени на репресии.

През 1968 г., под натиска на Обединените нации, Франко обявява Екваториална Гвинея за независима държава. През 1969 г. той определя принц Хуан Карлос де Бурбон за носител на новата титла „Принц на Испания“ като негов наследник. Така прескача карлисткия претендент за престола – бащата на Хуан Карлос, Хуан де Бурбон, граф на Барселона – който технически има по-голямо право да се възкачи на престола. През 1973 г. Франко се отказва от поста министър-председател (Presidente del Gobierno), като остава само начело на държавата като главнокомандващ на армията. През последните години от живота му продължава напрежението около различните фракции на Мовимиенто, освен това различни политически групи се борят за по-голям контрол в държавата.

Смърт

След като напуска властта, Франко има сериозни проблеми със здравето си. Страда от болестта на Паркинсон, през последния месец от живота си получава 2 инфаркта, ампутират му 2/3 от стомаха, оперират го след остър перитонит. На 30 октомври 1975 г. изпада в кома, включен е към апарат за изкуствено дишане. Официално Франко умира на 20 ноември 1975 г., също като Хосе Антонио Примо де Ривера, създател на Испанската Фаланга. Някои смятат, че е наредено на лекари да поддържат изкуствено живота му до тази символична дата. Историкът Рикардо де ла Киевра казва, че още на 19 около 6 часа вечерта е било съобщено, че той е мъртъв. Два дни по-късно за крал е провъзгласен Хуан Карлос.

Франко е погребан в „Долината на падналите“, националистически монументален комплекс, построен с принудителния труд на затворници през 1940 г. като паметник на незнайните воини, загинали по време на Испанската гражданска война (1936 – 1939).

На 24 октомври 2019 г. тялото на Франко е ексхумирано от мавзолея в „Долината на падналите“ и препогребано в малка семейна крипта в гробището „Пардо-Мингорубио“ до съпругата му Кармен Поло.


Наследство

Наследството от управлението му е противоречиво. Поддръжниците му отбелязват фактите, че е спасил Испания от комунистически тоталитарен режим и е запазил неутралитета ѝ през Втората световна война, направил е икономическо чудо, в резултат на което страната преодолява присъщата си бедност, съществувала от загубата на латиноамериканските колонии през 20-те години на 19 век, запазва Каталония в състава ѝ, полага усилия за оборването на вековни противоиспански пропагандни шаблони и за постигане на национално помирение в испанското общество, травмирано от близо тригодишната гражданска война, и в дългосрочен план прави възможно влизането на страната в НАТО и ЕС, а раждаемостта в Испания по негово време е най-високата в Европа след тази в Ирландия. Заради това американският историк Стенли Пейн нарича Франко най-значимият испански държавен глава след крал Филип II, управлявал през втората половина на 16 век, а за Майкъл Сейдман Франко е най-значимият контрареволюционен водач през 20 век. Франко е бил поддържан от западни политици като Чърчил, Дьо Гол и Аденауер, както и от много католици в Съединените щати. Обаче неговите комунистически критици го обвиняват в провеждането на жестоки политически репресии, довели до хиляди смъртни случаи, и в сътрудничество със силите на Оста през Втората световна война. Въпреки обвиненията във фашизъм, повечето историци са съгласни, че Франко е въвел в Испания само някои фашистки атрибути, а най-раннототалитарната фаза от управлението му е описвана като „фашизирана диктатура“ или „полуфашистки режим“ – всъщност Франко дори приема на испанска територия по време на войната еврейски бежанци от окупираните от Хитлерова Германия територии. Франко става вдъхновител на антикомунистическите военни диктатури в Латинска Америка през втората половина на миналият век – примерно Аугусто Пиночет се е възхищавал на Франко, а от своя страна през 2006 г. привърженици на Франко в Испания почитат Пиночет.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Франсиско Франко

Правителство

След победата на Франко през 1939 г. Фалангата е обявена за единствената законна политическа партия в Испания и се утвърждава като основен компонент на Националното движение. В положение, подобно на извънредно положение, Франко управлява с повече власт от всеки испански лидер преди или след това. От него дори не се изисква да се консултира с кабинета си за повечето закони. Според историка Стенли Пейн Франко има повече ежедневна власт, отколкото Адолф Хитлер или Йосиф Сталин са притежавали на съответните върхове на властта си. Пейн отбелязва, че Хитлер и Сталин най-малкото са поддържали парламенти, докато Франко се отказва дори от тази формалност в първите години на своето управление. Според Пейн, липсата дори на парламент прави правителството на Франко „най-чисто произволното в света“. 100-членният Национален съвет на движението служи като импровизиран законодателен орган до приемането на органичния закон.

Органичният закон прави правителството отговорно за приемането на всички закони, като същевременно определя Кортесите като чисто консултативен орган, избран нито чрез пряко, нито чрез всеобщо гласуване. Кортесите (парламента) нямат власт върху държавните разходи и правителството не е отговорно, министрите се назначават и освобождават единствено от Франко като „шеф“ на държавата и правителството. Ley del Referendum Nacional (Законът за националния референдум), приет през 1945 г. одобрява всички „основни закони“ да бъдат одобрени от народен референдум, в който могат да гласуват само главите на семействата. Местните общински съвети се назначават по подобен начин от главите на семейства и местни корпорации чрез местни общински избори, докато кметовете се назначават от правителството. По този начин Испания е една от най-централизираните страни в Европа и със сигурност най-централизираната в Западна Европа след падането на португалския режим в Революцията на карамфилите.

Законът за референдума е използван два пъти по време на управлението на Франко – през 1947 г., когато референдум възражда испанската монархия с Франко като де факто пожизнен регент с единственото право да назначава своя приемник; а през 1966 г. се провежда още един референдум за одобряване на нов „органичен закон“ или конституция, за който се предполага, че ограничава и ясно определя правомощията на Франко, както и формално създава съвременната служба на министър-председателя на Испания. Като отлага въпроса за републиката срещу монархията за своята 36-годишна диктатура и като отказва сам да поеме трона през 1947 г., Франко се опитва да демонизира монархическите карлисти (които предпочитат възстановяването на Бурбоните), както и републиканските „стари ризи“ (оригинални фалангисти). Франко пренебрегва претенциите за трона на Хуан, граф на Барселона, син на последния крал Алфонсо XIII, който се определя за наследник; Франко го намира за твърде либерален. През 1961 г. Франко предлага на Ото фон Хабсбург трона, но получава отказ и в крайна сметка следва препоръката на Ото, като избира през 1969 г. младия Хуан Карлос за свой официално определен наследник на трона, малко след 30-ия му рожден ден (минималната възраст, изисквана съгласно Закона за наследството).

През 1973 г. поради напреднала възраст и за да облекчи тежестта си в управлението на Испания, Франко подава оставка като министър-председател и назначава адмирал Луис Кареро Бланко на споменатия пост, но Франко остава като държавен глава, главнокомандващ на въоръжените сили Сили и ръководител на движението. Кареро Бланко е убит през същата година и Карлос Ариас Наваро става новият министър-председател на страната.

Въоръжени сили


През първата мирна година, Франко драстично намалява размера на испанската армия от почти един милион в края на Гражданската война до 250 000 в началото на 1940 г., като повечето войници са наборници. Загрижеността за международната ситуация, възможното влизане на Испания във Втората световна война и заплахите от нахлуване го карат да отмени някои от тези редукции. През ноември 1942 г., когато съюзническите десанти в Северна Африка и германската окупация на Франция приближават военните действия по-близо от всякога до границата на Испания, Франко нарежда частична мобилизация, като армията нараства до над 750 000 души. Военновъздушните сили и флотът също нарастват по численост и по бюджети до 35 000 летци и 25 000 моряци до 1945 г., въпреки че по фискални причини Франко трябва да възпре опитите за значителното им нарастване. Армията поддържа сила от около 400 000 души до края на Втората световна война.

Колониална империя и деколонизация

Испания се опитва да запази контрола върху последните територии от своята колониална империя по време на управлението на Франко. По време на Алжирската война (1954–1962) Мадрид става база на организацията Armee secrete, дясната група на френската армия, която се стреми да запази Френски Алжир. Въпреки това, Франко е принуден да направи някои отстъпки. Когато френският протекторат в Мароко става независим през 1956 г., Испания предава своя протекторат в Мароко на Мохамед V, запазвайки само няколко ексклави. Година по-късно Мохамед V нахлува в Испанска Сахара по време на войната Ифни (известна като „Забравената война“ в Испания). Едва през 1975 г. със Зеления марш и военната окупация, Мароко поема контрола над всички бивши испански територии в Сахара.

През 1968 г. под натиска на ООН, Франко дава независимост на испанската колония Екваториална Гвинея и на следващата година отстъпва ексклава Ифни на Мароко. Под управлението на Франко Испания също провежда кампания за придобиване на суверенитет над британската отвъдморска територия Гибралтар и затваря границата си през 1969 г. Границата не е напълно отворена до 1985 г.

Франкизъм

Първоначално режимът приема определението за „тоталитарна държава“ или етикета „национал-синдикализъм“. След поражението на фашизма през Втората световна война, „органичната демокрация“ е новото прозвище, което режимът приема за себе си, но звучи достоверно само за непоколебими вярващи. Други по-късни меки дефиниции включват „авторитарен режим“ или „конститутивна диктатура или диктатура на развитието“, като последната има вътрешна подкрепа от режима. Франкисткият режим е описан от други учени като "Fascismo a la espanola" ("фашизъм в испански стил") или като специфичен вариант на фашизма, белязан от преобладаването на католическата църква, въоръжените сили и традиционализма.

Докато режимът се развива заедно с продължителната си история, примитивната му същност остава, подкрепена от законовата концентрация на всички правомощия в едно лице – Франсиско Франко, „Каудильо на Испания по Божията милост“, олицетворяващ националния суверенитет и „само отговорен пред Бога и историята“.

Последователните точки във франкизма включват преди всичко авторитаризъм, антикомунизъм, испански национализъм, национален католицизъм, монархизъм, милитаризъм, национален консерватизъм, антимасонство, антикаталанизъм, пан-испанизъм и антилиберализъм - някои автори също включват интегрализъм. Стенли Пейн, учен на Испания отбелязва, че „едва ли някой от сериозните историци и анализатори на Франко смята генералисимуса за основен фашист“. Според историка Валтер Лакьор „по време на Гражданската война испанските фашисти са принудени да подчинят дейността си на националистическата кауза. Начело са военни лидери като генерал Франсиско Франко, които са консерватори във всички основни аспекти. Когато гражданската война приключва, Франко е толкова дълбоко вкоренен, че фалангата няма никакъв шанс, в този силно авторитарен режим няма място за политическа опозиция. Фалангата става партньор в правителството и като такъв трябва да поеме отговорност за политиката на режима, без да бъде в състояние да го оформи съществено“. Съветът за сигурност на ООН гласува през 1946 г. да откаже признаването на режима на Франко, докато не се създаде по-представително правителство.

Испанската фаланга, фашистка партия, създадена по време на Републиката, скоро се трансформира в референтната рамка на Националното движение. През април 1937 г. Falange Espanola Tradicionalista y de las Juntas de Ofensiva Nacional Sindicalista (Традиционалистическа испанска фаланга и на Съветите на националната синдикалистка офанзива) е създадена от поглъщането на Comunion Tradicionalista (Традиционалистка общност) от Falange Espanola de las Juntas de Ofensiva Nacional Sindicalista, която сама по себе си е резултат от по-ранно поглъщане на Juntas de Ofensiva Nacional-Sindicalista от Falange Espanola на Хосе Антонио Примо де Ривера. Тази партия, често наричана Фаланга, става единствената законна партия по време на режима на Франко, но терминът "партия" обикновено се избягва, особено след Втората световна война, когато обикновено се нарича "Национално движение" или просто "движението".

Основната гледна точка на тези учени, които са склонни да смятат испанската държава за авторитарна, а не за фашистка е, че Фалангата е относително хетерогенна, а не идеологически монолит. След Втората световна война Фалангата се противопоставя на свободните капиталови пазари, но в крайна сметка преобладаващите технократи, някои от тях свързани с Опус Дей, избягват синдикалистката икономика и предпочитат повишената конкуренция като средство за постигане на бърз икономически растеж и интеграция с по-широка Европа.

Испанската държава е авторитарна: неправителствените профсъюзи и всички политически опоненти от целия политически спектър са или потиснати, или контролирани с всички средства, включително полицейски репресии. Повечето провинциални градове и селски райони са патрулирани от двойки на Гражданската гвардия, военна полиция за цивилни, която функционира като основно средство за социален контрол. По-големите градове и столици са предимно под тежко въоръжената полицейска армада. Франко е и център на култ към личността, който учи, че той е изпратен от Божественото провидение, за да спаси страната от хаос и бедност.

Членовете на потиснатите варират от католически профсъюзи през комунистически и анархистки организации до либерални демократи и каталонски или баски сепаратисти. Профсъюзите Национална конфедерация на труда (CNT) и Общ съюз на трудещите се (UGT) са забранени и заменени през 1940 г. от корпоративния Sindicato Vertical. Испанската социалистическа работническа партия (PSOE) и партията Esquerra Republicana de Catalunya (ERC) са забранени през 1939 г., докато Комунистическата партия на Испания (PCE) преминава в нелегалност. Студентите, търсещи демокрация се разбунтуват в края на 60-те и началото на 70-те години, което е потиснато от армадата. Баската националистическа партия (PNV) е в изгнание и през 1959 г. въоръжената сепаратистка група ЕТА е създадена, за да води война с ниска интензивност срещу Франко. Подобно на други по това време, Франко проявява загриженост за възможен масонски и юдейски заговор срещу неговия режим.


Испански национализъм

Испанският национализъм на Франко насърчава кастилско-центрична унитарна национална идентичност чрез потискане на културното многообразие на Испания. Бикоборството и фламенкото са популяризирани като национални традиции, докато онези традиции, които не се считат за испански са потиснати. Възгледът на Франко за испанската традиция е донякъде изкуствен и произволен: докато някои регионални традиции биват потиснати, фламенкото, андалуска, а не кастилска традиция се смята за част от по-голяма национална идентичност. Всички културни дейности са подложени на цензура и много от тях са напълно забранени, често по хаотичен начин. Тази културна политика се отпуска с времето, най-вече в края на 60-те и началото на 70-те години.

Франко не желае да въведе каквато и да е форма на административна и законодателна децентрализация и запазва напълно централизирана форма на управление с административна структура, подобна на тази, установена от Камарата на Бурбоните и генерал Мигел Примо де Ривера. Тези структури са моделирани по модел на централизираната френска държава. В резултат на този тип управление вниманието и инициативите на правителството са нередовни и често зависят повече от добрата воля на представителите на правителството, отколкото от регионалните нужди. По този начин неравенствата в образованието, здравеопазването или транспортните съоръжения между регионите са явни: исторически богати региони като Мадрид, Каталония или Страната на баските се справят много по-добре от други като Естремадура, Галисия или Андалусия.

Франко премахва автономията, предоставена от Втората испанска република на регионите и вековните фискални привилегии и автономия (fueros) в две от трите баски провинции: Гипускоа и Бискай, които са официално класифицирани като „предателски региони“. Fueros се съхраняват в третата баска провинция Алава, а също и в Навара, бивше кралство през Средновековието и люлката на карлистите, вероятно поради подкрепата на региона по време на Гражданската война.

Франко също използва езиковата политика в опит да установи национална хомогенност. Въпреки че самият Франко е галисиец, правителството отменя официалния статут и признаването на баския, галисийския и каталонския език, които републиката им предоставя за първи път в историята на Испания. Възобновена е предишната политика за насърчаване на испанския като единствен официален език на държавата и образованието, въпреки че милиони граждани на страната говорят други езици. Законното използване на езици, различни от испански е забранено: всички правителствени, нотариални, юридически и търговски документи трябва да бъдат съставени изключително на испански и всички написани на други езици се считат за невалидни. Използването на всеки друг език е забранено в училищата, рекламите, религиозните церемонии и табелите по пътищата и магазините. Публикациите на други езици също са забранени, въпреки че гражданите продължават да ги използват частно. В края на 60-те години тези политики стават по-снизходителни, но некастилските езици продължават да бъдат обезсърчавани и не получават официален статут или правно признание. Освен това, популяризирането на задължителната национална образователна система и развитието на модерни средства за масово осведомяване, както контролирани от държавата, така и изключително на испански, намалят компетентността на говорещите баски, каталонски и галисийски.

 
Римокатолицизъм


Режимът на Франко често използва религията като средство за увеличаване на популярността си в целия католически свят, особено след Втората световна война. Самият Франко все повече се изобразява като пламенен католик и твърд защитник на римокатолицизма, обявен за държавна религия. Режимът предпочита много консервативния римокатолицизъм и обръща процеса на секуларизъм, който се провежда при републиката.
 
Законът за политическата отговорност от февруари 1939 г. превръща Църквата в извънзаконен орган за разследване, тъй като на енориите са предоставени полицейски правомощия, равни на тези на служителите на местното правителство и лидерите на Фалангата. Някои официални работни места изискват декларация за „добро поведение“ от свещеник.

Властите насърчават доносите на работното място. Например кметството на Барселона задължава всички правителствени служители да „съобщят на съответните власти кои са левичарите във вашия отдел и всичко, което знаете за тяхната дейност“. Закон, приет през 1939 г. институционализира прочистването на държавните служби. Поетът Карлос Барал записва, че в семейството му "всякакви намеци за републикански роднини са били стриктно избягвани; всички са участвали в ентусиазма за новата ера и са се увили в гънките на религиозността". Само чрез мълчание хората, свързани с Републиката могат да бъдат относително защитени от затвор или безработица. След смъртта на Франко цената на мирния преход към демокрация е мълчанието и „мълчаливото съгласие да се забрави миналото“, на което е даден правен статут от Пакта на забравата от 1977 г.

Гражданските бракове, сключени в републиката се обявяват за недействителни, освен ако не са утвърдени от църквата, заедно с разводите. Разводът, контрацепцията и абортите са забранени. Децата трябва да получат християнски имена. Франко е обявен за член на Върховния орден на Христос от папа Пий XII, докато самата Испания е посветена на Свещеното сърце.

Връзките на католическата църква с диктатурата на Франко ѝ дават контрол над училищата в страната и разпятията отново са поставени в училищните стаи. След войната Франко избира Хосе Ибанес Мартин, член на Националната католическа асоциация на пропагандистите да ръководи Министерството на образованието. Той заема поста в продължение на 12 години, през които завършва задачата за прочистване на министерството, започната от Комисията по култура и преподаване, ръководена от Хосе Мария Пеман. Пеман ръководи работата по католизиране на спонсорираните от държавата училища и отпуска щедро финансиране на училищата на Църквата. Ромуалдо де Толедо, ръководител на Националната служба за начално образование е традиционалист, който описва идеалното училище като "манастира, основан от Свети Бенедикт". Духовенството, отговарящо за образователната система, санкционира и уволнява хиляди учители от прогресивната левица и разделя училищата в Испания между семействата на фалангисти, лоялни войници и католически семейства. В някои провинции, като Луго, практически всички учители са уволнени.

Осиротелите деца на "Червените" са обучавани в сиропиталища, управлявани от свещеници и монахини, които твърдят, че "родителите им са извършили големи грехове, които те могат да помогнат да изкупят, за които мнозина са били подтикнати да служат на Църквата".

Франкизмът изповядва силна привързаност към милитаризма, свръхмъжествеността и традиционната роля на жените в обществото. Жената трябваше да бъде любяща към родителите и братята си, вярна към съпруга си и да живее със семейството си. Официалната пропаганда ограничава ролите на жените до грижата за семейството и майчинството. Повечето прогресивни закони, приети от Втората република са обявени за невалидни. През 60-те и 70-те години има нарастваща либерализация, но подобни мерки продължават до смъртта на Франко.

През 1947 г. Франко провъзгласява Испания за монархия чрез акта Ley de Sucesion en la Jefatura del Estado, но не назначава монарх. Той няма особено желание за крал поради обтегнатите си отношения с легитимния наследник на короната Хуан. Следователно той оставя трона празен със себе си като регент и поставя основата за своето наследство. Този жест до голяма степен е направен, за да успокои монархическите фракции в Движението. По същото време Франко носи униформа на капитан-генерал (ранг, традиционно запазен за краля), живее в кралския дворец Ел Пардо, присвоява си кралската привилегия да ходи под балдахин и ликът му се появява на повечето испански монети. Въпреки че официалните му титли са Jefe del Estado (държавен глава) и Generalisimo de los Ejercitos Espanoles (генералисимус на испанските армии), той е наричан Каудильо на Испания по Божията милост. "Por la Gracia de Dios" е техническа, юридическа формулировка, която посочва суверенното достойнство в абсолютните монархии и е използвана само от монарсите преди.

Права на жените
 
Жените за първи път получават право на глас в Испания по време на Втората република. Съгласно новата конституция те притежават пълен правен статут и равен достъп до пазара на труда, абортите са легализирани и престъплението прелюбодеяние е премахнато.

Възприемането от режима на Франко на националния католицизъм като част от идеологическата му идентичност означава, че католическата църква, която традиционно подкрепя социалното подчинение на жените има превъзходство във всички аспекти на обществения и личния живот в Испания. Католическата църква има централна роля в поддържането на традиционната роля на семейството и мястото на жената в него. Гражданският брак също е въведен в страната по време на Републиката, така че Църквата незабавно иска от новия режим на Франко да възстанови контрола си върху семейните и брачните закони. Всички испански жени са задължени от държавата да служат в продължение на шест месеца в Женската секция, женският клон на държавната партия Фаланга за да преминат обучение за майчинство заедно с политическо индоктриниране.

Франкизмът изповядва преданост към традиционната роля на жената в обществото, тоест да бъде любяща дъщеря и сестра на родителите и братята си, да бъде вярна съпруга и да живее със семейството си. Официалната пропаганда ограничава ролята на жената до грижата за семейството и майчинството. Веднага след гражданската война най-прогресивните закони приети от Републиката, насочени към равенството между половете са анулирани. Жените не може да стават съдии или да свидетелстват в съдебен процес. Техните дела и икономически живот трябва да се управляват от техните бащи и съпрузи. До 70-те години на миналия век една жена не може да открие банкова сметка без да е подписана от нейния баща или съпруг. През 60-те и 70-те години тези ограничения са донякъде облекчени.

Медии

Съгласно Закона за печата от 1938 г. всички вестници са поставени под предварителна цензура и принудени да включват всякакви статии, които правителството желае. Главните редактори са избирани от правителството и всички журналисти трябва да бъдат регистрирани. Всички либерални, републикански и леви медии са забранени.

Delegación Nacional de Prensa y Propaganda е създадена като мрежа от правителствени медии, включително ежедневниците „Diario Arriba“ и „Pueblo“. Правителствените информационни агенции „EFE“ и „Pyresa“ са създадени през 1939 г. и 1945 г. Държавното радио „Radio Nacional de España“ има изключителното право да предава новинарски бюлетини, които всички радио и телевизионни оператори са длъжни да излъчват. Televisión Española, правителствената телевизионна мрежа е създадена през 1956 г.

Римокатолическата църква има свои медии, включително вестник „Ya“ и радио мрежата „Cadena COPE“.

Медии с известна независимост включват хумористичното списание „La Codorniz“.

Законът за печата от 1966 г. премахва предишния режим на цензура и позволява на медиите да избират свои директори, въпреки че критиката все още е престъпление.

Икономическа политика

Гражданската война унищожава испанската икономика. Инфраструктурата е повредена, работници са убити и ежедневният бизнес е силно затруднен. Повече от десетилетие след победата на Франко икономиката се подобрява твърде малко. Първоначално Франко следва политика на автаркия, прекъсвайки почти цялата международна търговия. Политиката има опустошителни последици и икономиката стагнира. Само търговците на черния пазар могат да се радват на богатство.

През 1940 г. е създаден Sindicate vertical. Той е вдъхновен от идеите на Хосе Антонио Примо де Ривера, който смята, че класовата борба ще бъде прекратена чрез групиране на работници и собственици според корпоративните принципи. Това е единственият легален профсъюз и е под контрола на правителството. Други профсъюзи са забранени и силно репресирани заедно с политическите партии извън Фалангата.

Франкистката аграрна колонизация е една от най-амбициозните програми, свързани с аграрната политика на режима, които са отговор на Закона за аграрната реформа на републиката и военновременните колективизации. Донякъде вдъхновена от кратките точки, свързани с аграрната политика на Фалангата, франкистката колонизация подкрепя материализацията на аграрната политика, обещана от фашизма.

Политиката се провежда от Националния институт за колонизация (INC), създаден през 1939 г. с цел модернизация на селското стопанство чрез създаване на напоявани земи, подобрения в аграрната технология и обучение и настаняване на заселници. Чрез INC разширяването и прилагането на вътрешните закони за колонизация стават приоритет в страната. Наложените политики консолидират привилегиите на земевладелските класи, защитавайки до голяма степен едрите земевладелци от потенциални експроприации. Въпреки че началото му датира от периода на хегемония на фашистките сили в Европа, планът не е изпълнен напълно до 1950 г. От 1940 до 1970 г. са създадени около 300 колонизационни селища.

На ръба на фалита, комбинираният натиск от страна на Съединените щати (включително около 1,5 милиарда долара помощ през 1954–1964 г.), МВФ и технократите от Опус Дей успяват да „убедят“ режима да либерализира икономиката през 1959 г. в размер на малък държавен преврат, който отстранява старата гвардия, отговаряща за икономиката, въпреки съпротивата на Франко. Тази икономическа либерализация обаче не е придружена от политически реформи и потисничеството продължава неотслабващо.

Икономическият растеж се засилва след 1959 г., след като Франко отнема властта от тези идеолози и дава повече власт на либералните технократи. Страната прилага няколко политики за развитие и растежът започва, създавайки "испанското чудо". Едновременно с отсъствието на социални реформи и смяната на икономическата мощ, започва вълна от масова емиграция към европейските страни и в по-малка степен към Южна Америка. Емиграцията помага на режима по два начина: страната се отървава от излишното население и емигрантите снабдяват страната с така необходимите парични преводи.

През 60-те години Испания претърпява също нарастване на богатството. Международни фирми създават свои фабрики в Испания. Испания става втората най-бързо развиваща се икономика в света, заедно с Бразилия и веднага след Япония. Бързото развитие на този период става известно като "испанското чудо". В световен план Испания вече се радва на доста висок материален стандарт на живот с базисни, но всеобхватни услуги. Периодът между средата на 1970-те и средата на 1980-те обаче се оказва труден, тъй като в допълнение към петролните шокове, на които Испания е силно изложена, установяването на новия политически ред има приоритет пред модернизирането на икономиката.

Наследство


В Испания и в чужбина наследството на Франко остава спорно. В Германия ескадрила на името на Вернер Мьолдерс е преименувана, защото като пилот той ръководи ескортиращите части при бомбардировките на Герника. През 2006 г. BBC съобщава, че Мачей Гиертих, евродепутат от дясната Лига на полските семейства е изразил възхищение от авторитета на Франко, който според него е „гарантирал поддържането на традиционните ценности в Европа“.

Испанското мнение се променя. Повечето статуи на Франко и други публични франкистки символи са премахнати, като последната статуя в Мадрид е свалена през 2005 г. Освен това Постоянната комисия на Европейския парламент „твърдо“ осъжда в резолюция, единодушно приета през март 2006 г., „многобройните и сериозни нарушения“ на правата на човека, извършени в Испания при франкисткия режим от 1939 г. до 1975 г. Резолюцията е по инициатива на евродепутата Лео Бринкат и на историка Луис Мария де Пуиг и е първото официално международно осъждане на репресиите, прилагани от режима на Франко. Резолюцията също така призовава да се предостави публичен достъп на историците (професионалисти и аматьори) до различните архиви на франкисткия режим, включително тези на Fundación Francisco Franco, които както и други франкистки архиви остават недостъпни за обществеността от 2006 г. Освен това той настоява испанските власти да създадат подземна изложба в Долината на падналите за да обяснят ужасните условия, в които е построена. Той предлага изграждането на паметници в памет на жертвите на Франко в Мадрид и други важни градове.

В Испания комисия за възстановяване на достойнството на жертвите на режима на Франко и отдаване на почит към тяхната памет (comisión para reparar la dignidad y restituir la memoria de las víctimas del franquismo) е одобрена през лятото на 2004 г. и е ръководена от тогавашния вицепрезидент Мария Тереса Фернандес де ла Вега. Провинциите на баските и Каталония са сред регионите, които оказват най-силна съпротива на Франко в Гражданската война, както и по време на неговия режим.

През 2008 г. Асоциацията за възстановяване на историческата памет инициира систематично търсене на масови гробове на хора, екзекутирани по време на режима на Франко, ход подкрепен след победата на Испанската социалистическа работническа партия на изборите през 2004 г. от правителството на Хосе Луис Родригес Сапатеро. Законът за историческата памет (Ley de Memoria Histórica) е приет през 2007 г. като опит да се наложи официално признаване на престъпленията, извършени срещу цивилни по време на управлението на Франко и да се организира под държавен надзор търсенето на масови гробове.

Започват разследвания на широкомащабни отвличания на деца през годините на Франко. Изгубените деца на франкизма могат да достигнат 300 000.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Франкистка_Испания

Преход към демокрация

Преходът към демокрация (или нова реставрация на Бурбоните) е периодът, когато страната преминава от диктатурата на Франко към либерална демократична държава. За негово начало обичайно се счита смъртта на Франко, а за край – победата на социалистическата партия на изборите на 28 октомври 1982 г.


През октомври 1977 г. назначеният от краля министър-председател Адолфо Суарес събира на едно място политици, партии и търговски съюзи и се сключва споразумението „Монклоа“, което определя как да се осъществи преходът от диктатура към демокрация. Легализирани са всички партии, разпусната е партията „Национално движение“ (Испанска фаланга), разработен е закон за политическа реформа, провеждат се парламентарни избори за нови Кортеси. В резултат на това първо демократично споразумение на 6 декември 1978 г. с референдум е одобрена новата конституция на Испания, според която Испания е конституционна монархия и предоставя автономия на всичките си провинции. През март 1979 г. се провеждат първите общи демократични избори след ерата на Франко. Между 1979 и 1980 г. изборите се печелят от Съюза на демократичния център (на испански: Unión del Centro Democrático), макар и не с пълно мнозинство, като три от правителствата са оглавявани от неговия водач Адолфо Суарес. През януари 1981 настъпва политическа криза и Суарес подава оставка, като е заменен на премиерския пост от Леополдо Калво Сотело.


На 23 февруари 1981 г. е извършен опит за държавен преврат от страна на военните. Въоръжени офицери от Гуардия Сивил (Guardia Civil), водени от генерал Антонио Техеро, нахлуват в парламента и прекъсват заседанието на Конгреса на депутатите точно в момента на избиране на Леополдо Калво Сотело за министър-председател. Критичната ситуация продължава 18 часа, но се проваля след намесата на крал Хуан Карлос, който прави телевизионно обръщение в подкрепа на законността и демократично избраното правителство.

На парламентарните избори от октомври 1982 г. лявоцентристката социалдемократическа Испанска социалистическа работническа партия (на испански: Partido Socialista Obrero Español) начело с Фелипе Гонсалес издига лозунга „За промяна“ и печели убедително. В продължение на почти 14 години начело на страната са нейни правителства. През този период се утвърждава демокрацията и Испания става член на НАТО (1982) и Европейската общност (1986) (преименувана през 1992 на Европейски съюз), което дава нов тласък на икономиката.


Заедно с политическите промени настъпват и радикални промени в испанското общество с либерализация и пренареждане на ценностите. Промените в ежедневието са не по-малко радикални от политическата трансформация и са известни с името „движението“ (La Movida). Променят се класовата структура, икономическите институции, политическата рамка. Намалява влиянието на църквата, частично се узаконяват абортите, увеличава се ролята на жените в обществото, целият социален живот се модернизира. Промяната е още по-радикална като се вземе предвид обстановката от времето на Франко.

Ляво правителство на Фелипе Гонзалес (1982-1996)

През декември 1982 г. на власт идва Испанската социалистическа работническа партия (PSOE), водена от Фелипе Гонзалес. Четири последователни мандата начело на правителството и три последователни абсолютни мнозинства в парламента са рекорд за демократично избран премиер в Испания.

Легализация на абортите (1985).

На 30 май 1982 г. Испания е приета в НАТО. Докато е в опозиция, PSOE се противопоставя на участието на Испания в НАТО, но след това проведе кампания за оставане на референдума за членство в НАТО (1986 г.).

През 1986 г. Испания се присъедини към Европейския съюз, ползите от членството в който до голяма степен обясняват икономическите успехи на страната през 80-те и 90-те години, свързани с развитието на потребителския сектор и сектора на услугите. В същото време към продължаващия проблем със сепаратистките тенденции в Каталуния и Страната на баските (през ноември 1987 г. беше подписано споразумение от почти всички парламентарно представени партии, включително и двете баски, призоваващи ЕТА да се откаже от въоръжената борба в замяна на отмяната на закона за борба с тероризма и прехвърлянето на функциите на жандармерията към местната баска полиция) бяха добавени към общоевропейските проблеми, свързани с притока на мигранти извън Европа (от северна Африка и Латинска Америка) и дейността на религиозните екстремисти. На фона на изключително напрегната демографска ситуация (Испания е с една от най-ниските нива на раждаемост в Европа), проблемът с масовата безработица, особено сред младите хора, е належащ. Въпреки сравнително високия стандарт на живот, страната е зависима от държавни и чуждестранни инвестиции и финансова помощ от Европейския съюз.

Олимпиада в Барселона (1992).

Корупционните скандали подкопаха популярността на Гонзалес и неговата партия сред населението. През 1993 г. PSOE отново печели изборите, въпреки че вече не получава абсолютно мнозинство. Решителният удар върху престижа на социалистите, довел до поражението им на изборите през 1996 г., е публикацията за тайната държавна борба, извън рамките на закона, срещу тероризма на баските сепаратисти.

Дясно правителство на Хосе Мария Аснар (1996–2004)


Приватизация на държавните предприятия. През 1999 г. Испания се присъедини към еврозоната. Изявление на ЕТА за прекратяване на огъня (1998-1999 г.). Премахване на задължителната военна служба (2001 г.).

Терористични атаки в Мадрид (2004 г.).

Ляво правителство на Хосе Луис Родригес Сапатеро (2004–2011)


Оттеглянето на Испания от войната в Ирак.

Еднополовите бракове бяха легализирани в Испания през 2005 г.

Испания беше една от най-засегнатите европейски страни по време на икономическата криза в края на 2000-те години. Световната финансова криза засяга изключително силно Испания, защото слага край на десетилетие от бурен икономически растеж, свързан с усилени строежи на ваканционни имоти, и страната навлиза в рецесия.

Дясно правителство на Мариано Рахой (2011–2018)


След победата на Народната партия на изборите през 2011 г., която получи 186 от 350 места в Конгреса на депутатите, нейният лидер Мариано Рахой оглави испанското правителство.

Парламентарните избори на 20 декември 2015 г. хвърлиха Испания в правителствена криза. Заелата първо място Народна партия получи 28,7% от гласовете и 123 места в Конгреса на депутатите, докато Испанската социалистическа работническа партия (PSOE) получи 22% (90 места). Не беше възможно да се състави правителство, което да получи мнозинство в Конгреса на депутатите. На 26 юни в Испания се проведоха предсрочни парламентарни избори, в резултат на които Народната партия остана най-голямата, леко се увеличи и постигна 137 мандата, но това не й позволи да състави правителство сама. Резултатът от изборите потвърди, че двупартийната система, при която PSOE и Народната партия се редуваха на власт, е нещо от миналото.

През юни 2014 крал Хуан Карлос взема решение за абдикация. На негово място крал става престолонаследникът Фелипе като Фелипе VI.

От декември 2015 г. до октомври 2016 г. Испания беше управлявана от техническо правителство, ръководено от действащия премиер Рахой. На 29 октомври Конгресът на депутатите във втория кръг на гласуване с обикновено мнозинство подкрепи кандидатурата на Рахой за поста ръководител на правителството. Правителството на малцинството на Рахой се радва на най-малко парламентарна подкрепа в съвременната испанска история.

https://bg.wikipedia.org/wiki/История на Испания

https://ru.wikipedia.org/wiki/История_Испании

Въоръжените сили на Кралство Испания (на испански: Fuerzas Armadas Españolas – FFAA) са държавната институция, осигуряваща суверенитета и териториалната цялост на кралството. Освен основната територия на Иберийския полуостров, те охраняват и Балеарските острови, Канарските острови, африканските анклави на Сеута и Мелиля, както и отделни необитаеми територии (placas de soberania). Съставени са от сухопътни войски, военноморски сили, военновъздушни сили, кралска гвардия, части за реакция при бедствия, а Гражданската гвардия е жандармерийска организация на подчинение на Министерството на вътрешните работи и Министерството на отбраната. Върховен главнокомандващ е кралят, за когото е отредена титлата капитан-генерал на въоръжените сили. Испания е страна членка на НАТО.

История

Кралство Испания възниква от брака на католическите крале Фернандо Арагонски и Исабела Кастилска, които обединяват двете кралства в персонална уния, като всеки управлява своето владение. При техните наследници владенията са обединени в единно кралство, което в резултат на Великите географски открития, колонизирането на американския континент и експлоатацията на богатствата му бързо се превръща в европейската политическа и военна суперсила. Достига зенита си при императора на Свещената римска империя Карл V (който е и крал на Испания под името Карлос I) и сина му крал Фелипе II, но следва период на дълъг упадък, предизвикан от икономически кризи, дисбалансиран бюджет и стагнация на икономиката, предизвикана от феодалните порядки в обществото. Това оставя Испания назад от страни, като Англия и Франция.

Установяването на Бурбонската династия на испанския трон на мястото на Хабсбургите стабилизира до голяма степен държавата, икономиката и въоръжените сили, но Испания вече не е великата сила от предишни исторически периоди.

Нахлуването на наполеоновите войски и окупирането на Испания предизвикват дълготрайни последици за кралството. Тронът е зает от брат на Наполеон, а американските колонии формират хунти от местните благородници, които да поемат управлението им. От 1810 г. до средата на 20-те години на века вълна от войни за независимост залива испанските колониални владения в Америките и на практика единствените територии, които остават под властта на Мадрид са Куба и Пуерто Рико. След американско-испанската война от 1898 г. Испания губи и тях, заедно с Филипините и Марианските острови в Тихия океан, и фактически единствената ѝ останала колония е Екваториална Гвинея.

През XX век военните играят важна роля в политиката на страната. Диктатурата на генерал Примо де Ривера е свалена и скоро след нея е свалена и самата монархия, като на мястото на управлението на избягалия в изгнание крал Алфонсо XIII е създадена Втората испанска република. Сблъсъците между представители на левия и десния политически спектър и последиците от световната финансова и икономическата Депресия хвърлят страната в дълбока криза и част от генералитета се вдига на бунт през 1936 г., начело с генералите Мола и Санхурхо. Впоследствие метежът прераства в Испанската гражданска война, а лагерът на метежниците, известни още Лагер на националистите е оглавен от генерал Франсиско Франко. Той получава подкрепа предимно от Третия райх и фашистка Италия, а републиканският лагер е подпомаган основно от Съветския съюз. Войната завършва през 1939 г. с победа за националистите на Франко. Макар режимът му да е определян за фашистки и въпреки подкрепата на Третия райх, Франко запазва неутралитет във Втората световна война, като изпратената на Източния фронт испанска Синя дивизия е съставена от доброволци, които се бият в състава на Вермахта.

Смъртта на Франко възкачва на престола крал Хуан Карлос I и страната тръгва в своето развитие по пътя към либерална демокрация. Последният случай на намеса на военните в политиката на страната е опитът за военен преврат от 23 февруари 1981 г., организиран от офицери от сухопътните войски и Гражданската гвардия. През 1982 г. Испания се присъединява към НАТО.

Съвременно състояние

Испанските въоръжени сили са професионална сила с численост около 120 хил. военнослужещи и 16 400 резервисти. Към тях се прибавя Гражданска гвардия от около 80 хиляди. Военният бюджет на кралството възлиза на около 5,71 милиарда евро. Минимално повишение е предизвикано от увеличената опасност за сигурността в Европа след терористичните атаки във Франция. Към 2016 г. числеността е приблизително 20 хил. офицери и подофицери и 50 хил. войници.


Сухопътна армия (Ejército de Tierra)

Формално начело на армията стои монархът със запазения за него чин капитан-генерал на армията. Де факто начело е офицер с чин генерал на армията. След проведената реформа на сухопътните войски, армията се състои основно от две дивизии и поддържащи командвания и съединения, като регионалните командвания на Балеарските острови, на Канарските острови, на Сеута, на Мелиля, командването за специални операции, армейската авиация и логистичното командване, както и части на централно подчинение.

Испански военноморски сили (Armada Española)


Испанските военноморски сили имат дълги и славни история и традиции и са високо уважавани както от испанското общество, така и зад граница. Високотехнологични ВМС, които са сред десетте военни флоти в света, опериращи със самолетоносач. Формално начело на армията стои монархът със запазения за него чин капитан-генерал на военноморските сили. Реално начело стои началникът на военноморския щаб с чин генерален адмирал (Almirante general), който съответства на чин адмирал в другите натовски страни. Основните военноморски съединения на испанските ВМС са Grupo Alfa (авионосно ударно съединение, патрулиращо пространството между Пиренейския полуостров и Канарските острови) и Grupo Delta (амфибийно ударно съединение, действащо в тясно сътрудничество с италианските ВМС и морска пехота). Основен приоритет е приемането на въоръжение на фрегатите тип F110 (подобрен вариант на Фрегати клас Алваро де Басан), подводниците тип S-80, доставката на последващи серии от многоцелевите патрулни корвети тип ВАМ, както и замяната на бойните самолети EAV-8B+ „Matador“ c F-35B, като за последното все още не е взето решение от страна на политическото и военно ръководство на страната.

Въздушна армия (Ejército del Aire)


Въздушна армия (по френски образец) е официалното означение на испанските военновъздушни сили. Организирани са в три основни и едно териториално командване. Оперативните сили са разположени в петнадесет основни авиобази на територията на страната и включват десет изтребителни авиоескадрили с около 130 изтребителя. Общият флот възлиза на около 450 машини от всички типове. Страната разполага със значителна авиационна индустрия и местната компания CASA SA участва в разработката и производството на Eurofighter Typhoon, от който Испания е поръчала 87 бройки за своите ВВС. Освен това в Испания се осъществява производството на перспективния европейски военнотранспортен самолет Airbus Military A400M „Atlas“.

Основната задача на военновъздушните сили е противовъздушната отбрана на страната (зенитно-ракетните подразделения са в състава на армията). Това включва наблюдение на въздушното пространство (съвместно с цивилното РВД AENA), еър полисинг и сваляне на враждебни въздушни цели при криза и война. Испанските ВВС си сътрудничат тясно с другите страни членки на НАТО в командната и оперативна структура на Алианса. Командният център за въздушни операции (CAOC) на Южния фланг на НАТО се намира в авиобаза Торехон де Ардос.

Друга основна мисия на испанските ВВС е отбраната и укрепването на международната сигурност. Това включва участието им в операции по налагане и опазване на мира и хуманитарни операции под егидата на НАТО, ЕС и ООН. Подобна операция е установяването на предна оперативна база Херат под командването на испанските ВВС и включваща основно подразделения на ВВС и испанската армейска авиация.

Помощ на населението също е важна част от операциите на испанските ВВС. Основно това е свързано с оказване на помощ при бедствия, авиоспасяването на море и в планините, както и борбата с тежките летни горски пожари, характерни за Испания.

Кралска гвардия (Guardia Real)


Кралската гвардия е специален корпус на Въоръжените сили на Кралство Испания, осигуряващ почетен караул на краля и охрана на кралските резиденции. Физическата охрана на кралското семейство се осигурява от отдел на Гражданската гвардия.

Числеността на гвардията е приблизително 1900 военнослужещи от армията, ВМС и ВВС. Гвардията има пълна бойна подготовка и членовете ѝ дори скоро са участвали в мисии в Ирак и Афганистан.

Кралската гвардия е една от най-старите подобни институции в света. Съществува от създаването на Корпуса на кавалерите на личните покои на краля на Кастилия „Монтерос де Еспиноса“ (Monteros de Espinosa) от Санчо Гарсия през 1006 г.

Сили за реакция при бедствия (Unidad Militar de Emergencias – UME)


Силите за реакция при бедствия са самостоятелен корпус на въоръжените сили, създаден от правителството на Хосе Луис Родригес Сапатеро през 2005 г. и кралски декрет от следващата година. Характерно за него е, че също както и Кралската гвардия военнослужещите му са под отделно оперативно командване, но административно остават част от трите основни вида въоръжени сили. Числеността му е приблизително 4000 души.

Гражданска гвардия (Guardia Civil)


Гражданската гвардия е създадена по образец на френската жандармерия като военизирана структура за правоохрана. Тя следва френския модел за разделение на работата с националната полиция на Испания, като полицията осигурява охраната на правовия ред в големите градове, а гражданската гвардия работи в малките общини, труднодостъпни райони, като планинските, осигурява охраната на стратегическата национална инфраструктура, патрулира магистралната мрежа на страната и действа като военна полиция и контраразузнавателна служба антитерористична служба, борба с наркотрафика, брегова охрана, както и охрана на местата за лишаване от свобода и лична охрана на кралското семейство. Формално начело стои монархът със запазения за него чин капитан-генерал на Гражданската гвардия. Де факто начело е генералният директор на Гражданската гвардия (цивилно лице), подпомаган от заместника си с длъжност заместник-директор по операциите и чин генерал-лейтенант от Гражданската гвардия.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Въоръжени сили на Испания

Мадрѝд (на испански: Madrid, [maˈðɾið]) е столицата и най-големия град на Испания. Населението на града е 3 223 334 души (2018 г.), а на градската агломерация – 6 211 000 души (2018). По население в границите на града, Мадрид се нарежда нa второ място в Европейския съюз след Берлин, както и по големина на градската агломерация, където отстъпва на Париж.

Разположен на бреговете на река Мансанарес в централната част на страната, градът е административен център на автономната област Мадридска общност. Като столица на кралството, седалище на правителството и резиденция на краля, Мадрид е също политическият, стопански и културен център на Испания.


Средновековие

Първите сведения за града са от IX век, когато днешна Испания е Ал-Андалус и емирът на Кордоба заповядва изграждането на малък дворец там, където днес се издига кралският дворец. Около него е построена крепост, наречена Махерит. По време на Реконкистата, при своето настъпление към Толедо крал Алфонсо VI превзема крепостта през 1085 г. и я присъединява към кастилската корона. През 1329 г. тук се събират Генералните Кортеси. През XIV век градът преживява тежки моменти, а след голям пожар е възстановен от Енрике III (1379 – 1406).

Ренесанс


През 1479 г. кралство Кастилия със столица Толедо и кралство Арагон със столица Сарагоса се обединяват в лична уния след сватбата между Исабела Кастилска и Фердинанд II Арагонски, което поставя основата за обединението на Испания. Техният внук Карлос I (по-известен като император Карл V) е благосклонен към Мадрид, но прекарва малко време в Испания. През 1561 неговият син Филип II премества столицата в Мадрид и построява огромния дворец-манастир Ескориал на 40 km североизточно от града. По онова време той е 20-хилядно градче и отстъпва значително по големина и значение на Севиля и Барселона, както и на европейските столици Лондон и Париж. Въпреки това Мадрид започва да играе все по-голяма роля, защото има политическо надмощие над Севиля, която от своя страна контролира доходоносната търговия с американските колонии.

Мадрид през XVIII и XIX век


Макар да е столица на най-могъщата държава на света, Мадрид продължава да отстъпва по своето развитие на много европейски и испански градове. Първият Бурбонски крал, Фелипе V (1700 – 1746) решава, че това не може повече да продължава и предприема мащабно строителство. По време на неговото управление се издигат нови дворци и административни сгради, включително и величествения Кралски дворец (Паласио Реал). Мадрид обаче става истински съвременен град по времето на неговия син, Карлос III (1759 – 1788), който е един от най-популярните и обичани крале в Мадрид. По времето си той е известен сред народа като най-добрия кмет на Мадрид. В началото на XIX век Испания е принудена да стане съюзник на Наполеонова Франция, което предизвиква недоволство към безволевия крал Карлос IV което преминава в бунт начело на собствения му син Фернандо VII. През 1808 френски войски, които навлизат в страната като съюзници предателски окупират столицата. На 2 май населението на Мадрид въстава срещу окупаторите, които за кратко са прогонени, но се завръщат с подкрепления от маври. Французите избиват хиляди граждани, което има съществена роля за отношенията между испанци и французи. Новият крал Жозеф Бонапарт, по-малък брат на Наполеон е мразен и презиран от населението въпреки опитите му за благоустройство.

След победата във Войната за независимост през 1814 г., Фернандо VII се връща на престола, но след либералната революция е принуден да се закълне във вярност към Конституцията на Испания. Той моли за помощ Франция и през 1823 г. стохилядна френска войска преминава Пиренеите, безпрепятствено влиза в Мадрид и възстановява абсолютната власт на Фернандо. През целия XIX век градът се разраства въпреки вътрешната нестабилност и гражданските войни.

XX век

По време на Испанската гражданска война (1936 – 1939) Мадрид е сред главните центрове на републиканците, като още от самото начало на войната в някои предградия се водят ожесточени боеве между националистическите и републиканските сили. На 28 март 1939 г. градът е превзет от войските на Франсиско Франко. По време на тежките сражения градът силно пострадва, като щетите са напълно отстранени след години.

При продължителното авторитарно управление на Франко градът нараства с бързи темпове. Особено след 1960-те години силно развитие получават много отрасли на тежката промишленост, като самолетостроене, автомобилостроене, електроника. Строят се нови предградия на юг, за да приемат вълните от работници, които идват от по-бедните райони на страната, за да работят в новите предприятия.

След смъртта на Франко през 1975 г. при неговия наследник Хуан Карлос I Испания отново става конституционна монархия. Новият крал успява да се справи с привържениците на авторитаризма и страната става многопартийна демокрация. През 1980-те години Мадрид се развива бурно, като утвърждава позицията си на водещ политически, културен, промишлен, образователен и технологичен център на Пиренейския полуостров, а и на Южна Европа.

На 11 март 2004 г. на гара Аточа е извършен терористичен атентат, при който загиват 191 души и са ранени 2050.

Мадрид кандидатства за Летни олимпийски игри 2012, но за техен домакин е избран Лондон. През 2009 г. Мадрид отново кандидатства, но заема второ място по резултатите от гласуването за правото да е домакин на Летни олимпийски игри 2016 г., отстъпвайки на Рио де Жанейро.

Население

Населението на Мадрид се увеличава, след като градът става столица на Испания през XVII век, и се е стабилизирало на около 3 милиона души от 1970-те години насам. От 1970-те до средата на 1990-те години се наблюдава спад на населението. Този феномен, който засяга и други европейски градове, е частично причинен от растежа на сателитните предградия за сметка на централните градски части. Това се случва на фона на слаб растеж на европейската икономика.

Прирастът на населението се увеличава към края на 1990-те години, благодарение на имиграцията заедно с подем на испанската икономика. Според преброяванията, населението на града нараства с 271 856 души между 2001 и 2005 г.

Към 2011 г. около 63,3% от населението на Мадрид са римокатолици.

Икономика

Мадрид е един от най-важните икономически, финансови и транспортни центрове в цяла Европа, както и най-важния на Пиренейския полуостров и Южна Европа. Той е и център на три от стоте най-големи компании в света (Telefónica, Grupo Santander и Repsol). В града се издига и петата по височина сграда в Европа – Торе Каха Мадрид (250 m), седалище на една от най-големите финансови институции в страната Каха Мадрид.

Мадридското летище Барахас е петото по големина пътническо и деветото по големина товарно летище в Европейския съюз с преминали през него 41,6 милиона пътници и 0,37 милиона тона товари през 2005 г.


Мадрид е културният център на страната с великолепни дворци, фонтани, паркове и повече от 100 музея, включително световноизвестните Прадо, Център на изкуствата Кралица София и музеят Тисен-Борнемиса. Има много църкви, най-красивата от които е новата катедрала Нуестра Сеньора де Алмудена. Мадридската зоологическа градина разполага и с Аквариум и едно от любимите места за прекарване на свободното време на мадридчани.

Градът е една от най-красивите столици не само в Европа, но и в света. Икономическият и културният живот в града са съсредоточени на Пасео де ла Кастеляна и улица Алкала. Именно тук се намират най-скъпите магазини и известни ресторанти.

Музеи

Една от главните културни забележителности на града е музеят Прадо, основан от Мария-Изабела де Браганса, втората жена на Фердинанд VII. През 1819 г. музеят е преместен в сегашното си здание в качеството на Кралски музей. Зданието на музея е проектирано през 1785 г. от архитекта Хуан де Вилянуева, по поръчка на крал Карл III.

Двата други големи музея на Мадрид – Центъра за изкуства „Кралица София“ и Музей Тисен-Борнемиса, заедно с музея Прадо образуват така наречения „златен триъгълник на изкуствата“. В музея „Кралица София“ се намира най-знаменитата картина на Пабло Пикасо „Герника“, както и творби на Салвадор Дали и Хуан Миро. В музея Тисен-Борнемиса се намират картини от различни епохи, започвайки от Ренесанса и завършвайки с творби на известниимпресионисти, сюрреалисти и кубисти. Интерес представлява и колекцията на Кралската академия за изящни изкуства „Сан Фернандо“, която наброява 1300 картини, в това число работи на Диего Веласкес, Рубенс и Франциско Гоя.


Други музеи:

• Националният археологически музей притежава обширна колекция по археология и естествена история.
• В Морския музей има оръжия и макети на кораби, свързани със завоеванията на Испания, започвайки от XV век.
• В Музея на Америките има колекция от произведения на изкуствата от доколумбова Америка.

Музика

През 1908 г. е създаден Градският симфоничен духов оркестър на Мадрид.

Корида

До началото на XVIII век конната корида в Мадрид се провежда на Пласа Майор в присъствието на краля. След формирането на традицията на съвременната корида, главната арена се намира в района на вратата Алкала. През 1929 г. е построена грандиозната арена за корида Лас Вентас в края на улица „Алкала“.

Всяка неделя от март до октомври се провеждат борби с бикове, привличащи туристи от цял свят. От 1 до 30 май ежегодно в чест на градския празник на Св. Исидор, се провежда най-престижната борба с бикове в света – Feria de San Isidro.


Пласа Майор

Площад Пласа Майор на испански: Plaza Mayor е създаден по поръчка на крал Фелипе III от архитект Хуан Гомес де Морой. Строителните работи започват през 1617 г. и продължават две години. Зданията са построени в стил мадридски барок. На площада има 136 здания с 437 балкона, от които в миналото се наблюдавали кралските церемонии, рицарските турнири, кориди и аутодафе. В центъра на площада е паметникът на крал Филип III, третия испански крал от династията на Хабсбургите. И до днес площадът е едно от най-оживените места в града, тук са разположени многобройни кафенета и ресторанти. Квадратни или правоъгълни площади с колонади, подобни на Пласа Майор може да се видят и в други испански градове, както и в бившите колонии на Испания в Латинска Америка.


Площад „Пуерта дел Сол“

Площад „Пуерта дел Сол“ (на испански: Puerta del Sol (Врата на Слънцето) служи за нулева точка за отчитане на пътните разстояния в Испания (Мадрид е географският център на страната, а площадът е централна точка на града). Названието на площада се обяснява с това, че през XV век тук е преминавала крепостната стена, а на мястото на площада се е намирала една от градските порти.


Площад „Сибелес“ и булевард „Пасео дел Прадо“

В центъра на площад „Сибелес“ (на испански: Plaza de Cibeles) е разположен фонтан с колесница на богиня Кибела (построен през 1781 г. по проект на архитектите Хосе Ермосильо и Вентуро Родригес), дал названието на площада. Образът на колесницата на Кибела, с впрегнати лъвове и пантери, е доста популярен. Площадът е ограден от четири сгради: неокласическата Банка на Испания (1884 г.), дворецът на Буенависта (на херцозите Алба, от края на XVIII век), дворецът на маркизите Линарес и зданието на Главното пощенско управление в необароков стил (началото на XX век).

Булевард „Пасео дел Прадо“ възниква благодарение на крал Карл III. Булевардът е построен по подобие на римския площад „Навона“, имащ елипсовидна форма. На него са издигнати общо три фонтана. На площад „Кановас дел Кастеляна“ е разположен фонтанът на Нептун с колесница, теглена от делфини и коне (1780 г.), в средата на булеварда се намира фонтанът на Аполон (1777 г.), а третият фонтан (на Кибела) е разположен в края на булеварда – на площад Сибелес.


Кралският дворец

След пожара от 1734 г., вместо напълно унищожения стар дворец (на мястото на бивш арабски замък), е решено да се построи ново здание, подобно на двореца Версай. Строителството започва под ръководството на италианския архитект Филипо Ювари, след смъртта му е продължено от Джовани Батиста Сакети, а по-късно – от Сабатини и Вентуро. Строителството продължава от 1738 до 1764 г. Първият крал, заселил се в двореца, е Карл III. Понастоящем кралското семейство не живее в двореца, който се използва за протоколни мероприятия. Например, през 1991 г. в двореца е проведена Мадридската конференция за Близкия изток. Значителна част от зданието е отделена за музей. Интерес представляват тронната и празничната зали, както и богатата колекция от живопис, включващи творби на майстори като Ел Греко, Веласкес, Бош, Гоя.


Около двореца има два парка – „Сабатини“ и „Кампо дел Моро“ (Мавританския лагер).

Площад „Пласа де Ориенте“

Площадът възниква в началото на XIX век от източната страна на кралския дворец, откъдето е и името му (Пласа де Ориенте означава „Източен площад“). Неговото строителство е започнато от Жозеф Бонапарт (1808 – 1813 г.). Ансамбълът на площада е завършен по време на управлението на Изабела II. Кралицата пренася в центъра на площада конната скулптура на крал Филип IV (творба на Пиетро Така). Скулптурата е създадена през 1640 г. въз основа на портрета на краля (дело на Диего Веласкес), а пресмятането на центъра на тежестта на коня, опиращ се само на задните си крака, е направено от Галилео Галилей. на източната част на площада е разположено зданието на Кралския театър (на испански: Teatro Real), построено през 1850 г., в периода на управление на Изабела II, по проект на Антонио Лопес Агуадо. В епохата на управление на Франко, „Пласа де Ориенте“ е място на многохилядни демонстрации.


„Енкарнасион“

Манастирът „Енкарнасион“ е основан през 1611 г. от кралица Маргарита Австрийска, жена на Филип III. Архитектите – Хуан Гомес де ла Мора и отец Алберто де ла Мадре де Диос, подражават на фасадата на църквата „Сан Хосе“ в Авила. Зданието е построено в стил мадридски барок. Манастирската църква е реставрирана от Вентура Родригес. Главният олтар от мрамор е украсен с картината „Благовещение“ на Висенте Кардучо и фигурите на Свети Августин и Света Моника – дело на ученика му Грегорио Фернандес. Картините на страничните олтари отново са на Висенте Кардучо, а фреските са творение на Захария Гонсалес Веласкес, художник от 18 в. В манастира има портрети на членовете на кралското семейство от династията на Хабсбургите, както и картини на Каес, Кардучо, Романя, Кареньо, Хосе де Рибера, Бартоломе Гонсалес и скулптури на Грегорио Фернандес. Интересни са и покритите галерии с олтари от керамика талавера, скулптурните групи на Бузон, Перонис, Кармона, както и реликварият (хранилището за реликви) с таван, изписан през XVII в. от Висенте Кардучо.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Мадрид

Кралство Арагон (1035 – 1479)

Кралство Арагон (на арагонски: Reino d'Aragón; на испански: Reino de Aragón; на каталонски: Regne d'Aragó) е историческа държава, съществувала в периода от 1035 до 1707 г. на територията на днешна Североизточна Испания. Границите на Кралство Арагон съвпадат с границите на днешната автономна област Арагон в Испания.

Династия Хименес (1035 – 1162)

1035 – 1063: Рамиро I (ок. 1008 – 8.5.1063),
1063 – 1094: Санчо I (1042/1043 – 4.6.1094), син на предходния,
1094 – 1104: Педро I (1066/1068 – 27.9.1104), син на предходния,
1104 – 1134: Алфонсо I Войнствения (1082/1083 – 7.9.1134), син на Санчо І,
1134-1137: Рамиро II Монаха (1086 – 16.8.1157), син на Санчо І
1137-1162: Петронила (1135 – 17.10.1174), дъщеря на предходния

Основател на кралската династия Хименес в Арагон е Рамиро I (1035 – 1063), син на наварския крал Санчо III Велики. Той успява да превърне малкото пиренейско графство Арагон в силна държава и през 1035 г. приема кралска титла. За да увеличи териториите си се съюзява с арабския емир на Сарагоса срещу брат си, арабския крал Гарсия, но е отблъснат. Получава обаче владенията на другия си брат Гонсало, починал без наследници. Загива в бой с арабите. Женен е за Герберга, дъщеря на граф Бернар-Роже дьо Бигор.

Неговият единствен син Санчо I (1063 – 1094) наследява престола. Той продължава войната срещу арабите и им отнема редица територии. През 1076 г. заедно с кастилския крал Алфонсо VI завладява Навара и е провъзгласен за неин крал под името Санчо V (1076 – 1094). Загива при обсадата на арабската крепост Хуеска. Сключва брак с Фелицитас, дъщеря на граф Хилдуин IV дьо Ромер, а след смъртта ѝ взема за съпруга тулузката принцеса Филипа. Има трима синове: Педро I; Алфонсо I и Рамиро II.

След смъртта на Санчо I на престола на Арагон и Навара се възкачва първородният му син Педро I (1094 – 1104). Той успява да завладее Хуеска и я превръща в своя столица, както и всички арабски територии северно от река Ебро. Няма деца от съпругата си Агнес, дъщеря на аквитанския херцог Гийом VIII. Короната получава по-малкият му брат Алфонсо I (1104 – 1134). Сред най-големите му успехи в сблъсъка с арабите е превземането на Сарагоса през 1118 г., превърната в нова столица на кралството. Взема за съпруга кастилската кралица Урака, дъщеря на Алфонсо VI, но впоследствие бракът им е разтрогнат и между двете държави избухва война. Педро І е победен от арабите в Каталуния и умира няколко дни след това. Завещава владенията си на рицарско-монашеските ордени в Палестина, но аристокрацията не се съобразява с волята му. За крал на Арагон е издигнат Рамиро II (1134 – 1137), третият син на Санчо I, дотогава монах, а Навара се отделя отново в самостоятелно кралство. С решението на папата новият владетел се жени за Агнес, дъщеря на аквитанския херцог Гийом IX. През 1137 г. Рамиро II омъжва единствената си дъщеря Петронила на двегодишна възраст (официален брак през 1150 г.) за Раймон Беренгер IV, граф на Барселона и Прованс, абдикира в нейна полза и отново се оттегля в манастир, където умира през 1157 г. При управлението на Петронила (1137 – 1162) Арагон се обединява с Каталуния през 1162 г., а кралицата се отказва от властта в полза на сина си Алфонсо II Целомъдрения и умира през 1174 г. С обединяването на двете кралства се поставя началото на Барселонската династия.

Барселонска династия (1164 – 1410)

1164 – 1196: Алфонсо II Целомъдрения (1152 – 1196),
1196 – 1213: Педро II Католик (1176 – 13.9.1213)
1213 – 1276: Хайме I Завоевател (2.2.1208 – 27.7.1276)
1276 – 1285: Педро III Велики (1236 – 11.1285),
1285 – 1291: Алфонсо III Щедрия (1265 – 18.6.1291)
1291 – 1327: Хайме II Справедливия (10.8.1267 – 2.11.1327),
1327 – 1336: Алфонсо IV Добрия (1302 – 1336)
1336 – 1387: Педро IV Церемониалния (1319 – 7.1.1387),
1387 – 1396: Хуан I Ловеца (27.12.1350 – 19.5.1396)
1396 – 1410: Мартин I Хуманист (1356 – 31.9.1410), крал на Сицилия (Мартин II 1409 – 1410)

След две години междуцарствие и сключването на компромисния мир в Каспе престолът на Арагон се заема от нова династия – Трастамара.

Династия Трастамара (1412 – 1479)

1412 – 1416: Фернандо I (27.11.1380 – 2.4.1416),
1416 – 1458: Алфонсо V Великодушния (1394 – 27.7.1458),
1458 – 1479: Хуан II Неверния (29.6.1397 – 20.1.1479),
1479: Фернандо II Католик (10.3.1452 – 23.1.1516), крал на Испания (1479 – 1516)

През 1469 г. Фернандо II се жени за Иабела I, кралица на Кастилия, и след смъртта на баща си Хуан II Неверния през 1479 г. двете кралства се обединяват под названието Испания (официално през 1516 г.).


Кралство Кастилия

Кралство Кастилия (на испански: Reino de Castilla) е историческа държава в централната част на Пиренейския полуостров, съществувала между 850 и 1479. Създадена е в средата на 9 век като графство, васално на Леон. През 1035 става суверенно кралство. През следващите дестилетия играе важна роля в Реконкистата и се обединява с Кралство Леон. Столица на държавата е Бургос, а по-късно Толедо. През 1479 Кастилия се обединява с Кралство Арагон, образувайки Испания.

Наварска династия (Хименес) (1035 – 1126)

    Фернандо I (Кастилия)    Велики    (1037 - 1065)
    Санчо II (Кастилия)    Силния    (1065    - 1072)
    Алфонсо VI (Кастилия)    Храбрия    (1072 - 1109)
    Урака I        (1109 - 1126)

Бургундска династия (1126 – 1366, 1367 – 1369)

   Алфонсо VII    Императора    (1126 - 1157)
   Санчо III    Желания    (1157 - 1158)
    Алфонсо VIII    Благородния    (1158 - 1214)
    Енрике I        (1214 - 1217)
    Беренгела        (6 юни 1217 - 30 август 1217)
    Фернандо III    Свети    (1217 - 1252)
    Алфонсо X    Мъдрия    (1252 - 1284)
    Санчо IV    Смелия    (1284 - 1295)
    Фернандо IV    Обвинения    (1295 - 1312)
    Алфонсо XI    Справедливия    (1312 - 1350)
    Педро I Жестокия    (1350 - 1363)

Династия Трастамара (1369 – 1504)

     Енрике II   Братоубиеца   (1363 - 1379)
   Хуан I      (1379 - 1390)
   Енрике III   Болнавия   (1390 - 1406)
   Хуан II      (1406 - 1454)
   Енрике IV   Безсилния   (1454 - 1474)
   Изабела I   Католичката   (1474 - 1504)


Кралство Испания

Хуана I  (1504-1555)
Фелипе I (27 юни 1506 - 25 септември 1506)

Хабсбургска династия

          Карлос I   (1516 - 1556)
      Фелипе II   (1527 - 1598)
      Фелипе III   (1598 - 1621)
      Фелипе IV   (1621 - 1665)
      Карлос II   (1665 - 1700)

Бурбонска династия

          Фелипе V   (1700 - 1724)
      Луис I   (1724 - 1724)
      Фелипе V   (1724 - 1746) /повторно/
      Фернандо VI   (1746 - 1759)
      Карлос III   (1759 - 1788)
      Карлос IV   (1788 - 1808)
      Фернандо VII   (19 март 1808 - 6 май 1808)
      Карлос IV   (6 май 1808 - 6 юни 1808) /повторно/

Династия Бонапарт

Жозеф I Наполеон   (6 юни 1808 - 11 декември 1813)

Бурбонска династия – първа реставрация

          Фернандо VII   (11 декември 1813 - 29 септември 1833) /повторно/
      Изабела II   (29 септември, 1833 - 30 септември 1868)

Савойска династия

Амадей I   (2 януари 1871 - 11 февруари 1873)

Бурбонска династия – втора реставрация

          Алфонсо XII        (29 декември 1874 - 25 ноември, 1885)
      Алфонсо XIII   (17 май 1886 - 14 април 1931))

Бурбонска династия – трета реставрация

     Хуан Карлос I   (22 ноември 1975 - 19 юни 2014)
   Фелипе VI   (от 19 юни 2014)

https://bg.wikipedia.org/wiki/Кралство Арагон

https://bg.wikipedia.org/wiki/Кралство Кастилия

https://bg.wikipedia.org/wiki/Монарси на Испания

Испанският език (самоназвание: español), наричан и кастилски език (castellano) е иберо-романски език и е най-разпространеният романски език – говорен от ок. 548 млн. души (2019). Той е вторият по разпространение (след китайски) роден език (за ок. 470 млн. души той е роден език) и третият най-говорим език в света (след английски и китайски). По-голямата част от испаноговорещите групи живеят в Латинска Америка.

Произхождащ от Испания, откъдето по-късно е бил пренасян от испанските изследователи и колонизатори в западното полукълбо и други части на света през последните пет столетия, испанският е един от петте най-говорими езика в света и един от шестте официални езика на Обединените нации. Той е един от най-важните световни езици (заедно с английския и френския), който се говори на всички континенти: най-вече в Северна и Южна Америка, Европа и някои части на Африка и Азия. Голямото му значение се дължи и на международното разпространение и признатост на испаноезичната литература, филмова индустрия, телевизионна индустрия (най-вече теленовели) и музикална индустрия в глобализирания пазар.

„Испански“ или „кастилски“

Испанците наричат езика си español (испански), когато го съпоставят с други езици (напр. с френски или английски), но го наричат castellano (кастилски), когато го сравняват с други местни езици в Испания (напр. галисийски, баски и каталонски). По същия начин конституцията на Испания от 1978 г. използва термина castellano, за да определи официалния език на цялата държава, противопоставяйки го на las demás lenguas españolas (букв. останалите испански езици). Член III гласи следното:

El castellano es la lengua española oficial del Estado. (…) Las demás lenguas españolas serán también oficiales en las respectivas Comunidades Autónomas…
Кастилският е официалният испански език на държавата. (…) Останалите испански езици също ще бъдат официални в съответните автономни области…
В някои части на Испания обаче, главно където се говори галисийски, баски и каталонски, изборът на името може по някакъв начин да покаже чувството на принадлежност на говорещия, и дори неговите политически възгледи. Хора от двуезичните области може да счетат за обидно да се нарече езикът español, тъй като това е името, избрано от Франсиско Франко (по времето на неговата диктатура местните езици са били забранени), и защото то включва в себе си значението, че баски, каталонски и галисийски не са езици на Испания. От друга страна обаче, някои националистически настроени граждани (и испански и местни националисти) биха предпочели español, или за да покажат убеждението си за единството на Испанската държава, или за да обозначат схващането за откъснатостта между тяхната област и останалата част от държавата.

В някои от останалите части на испаноезичния свят езикът е известен като „испански“, а в други – като „кастилски“. „Кастилски“ е името на испанския език в Аржентина, Боливия, Чили, Еквадор, Парагвай, Перу, Уругвай и Венецуела.

Някои филолози използват термина „кастилски“ само когато имат предвид езика, говорен в Кастилия през Средновековието, твърдейки, че е за предпочитане да се използва „испански“, когато се говори за сегашната му форма. „Кастилски“ също може да бъде поддиалект на испански, който се говори в повечето части на днешна Кастилия. Този диалект притежава някои характеристики и специфично произношение, различни от това в Андалусия и Арагон например, където се говорят други поддиалекти. Произношението на този кастилски диалект съвпада точно със стандартното испанско произношение, и се различава много малко (даже никак) от стандартния испански език.

История

Испанският се формира в северната част на Иберийския полуостров от простонародния латински език, като се чувства келтско-иберийско, баско и арабско влияние. Някои от типичните черти на испанската диахронична фонология са омекотяването (латински vita, испански vida), палатализация (латински annum, испански año) и дифтонгация (накратко E/O) от простонародния латински (латински terra, испански tierra; латински novus, испански nuevo); подобни явления се наблюдават в повечето романски езици.

По време на Реконкистата този северен диалект е пренесен на юг и все още е малцинствен език в северно Мароко.

През 13 век в християнските кралства на Иберия се говорят множество езици, като повечето са взаимно разбираеми помежду си без много затруднения. Това са произлезлите от латинския кастилски, арагонски, леонски, астурски, галисийски, каталонски и окситански както и изолираният древен баски език. С течение на времето кастилският, който днес се нарича испански език, става предпочитаният език за култура и комуникация в кралство Кастилия. На кастилски започват да се пишат определени документи и той става официален език по времето на Алфонсо X (управлявал от 1252 до 1284).

Също през 13 век са основани няколко университета в Леон и Кастилия, от тях университетите в Саламанка и Паленсия са сред най-старите университети в Европа.

Първата испанска граматика (Gramática de la Lengua Castellana) е била написана в Саламанка, Испания, през 1492 г. от Антонио де Небриха. Когато книгата била представена на Исабела Кастилска, тя попитала: „Защо ми е подобна книга, ако вече знам езика?“, на което Антонио отвърнал: „Мадам, езикът е оръдието на Империята.“

След 16 век езикът е въведен от испанските колонизатори в Северна и Южна Америка, Микронезия, Гуам, Марианските острови, Палау и Филипините. Също така през тази епоха испанският се превръща в главен език на изкуството и политиката в по-голяма част от Европа. През 18 век френският заема неговото място.

През 20 век езикът е въведен в Екваториална Гвинея, в Западна Сахара и в някои части на Съединените щати като Испанския Харлем в Ню Йорк – територии, които не са били част от Испанската Империя.

Класификация и сродни езици

Испански/Кастилски се класифицира:

Семейство: Индоевропейско
Клон: Италийски
Група: Романска
Комплекс: Итало-западен
Подкомплекс: Западноромански
Клон: Гало-иберийски
Клон: Иберо-романски
Клон: Западноиберийски

Испанският/кастилският е най-близък с останалите испански езици (произлезли от латински) и диалекти (произлезли от самия испански), които се говорят в границите на днешна Испания. Повечето са взаимно разбираеми помежду си без много затруднения.

Арагонски (aragonés)
Леонски (llïonés)
Астурски (asturianu)
Галисийски (gallego)
Португалски (português)
Екстремадурски (estremeño)
Каталонски (català)
Окситански (aranès)

Стандартните форми на двата основни езика, които се говорят на полуострова – Испански и Португалски, са общо взето взаимно разбираеми, въпреки че испанската морфология се разбира много по-лесно от един португалец, отколкото обратното. Същото важи и за каталонския, който е по-близък с окситански, отколкото с испански или португалски.

Граматиката и по-голямата част от лексиката на испанския и португалския са сходни, а и двата езика имат обща история на влияние от арабския, докато голяма част от полуострова е била под ислямска власт.

Дифтонгизацията (промяната на един гласен звук в последователно произнасяни два гласни звука) на поставените под ударение къси гласни е обичайно за испанския, както и за другите романски езици, но липсва в галисийския и португалския.

Испанският има различни особености с каталонския, който е източноиберийски език и показва много Гало-романски белези.

Испанският не е взаимно разбираем с френски или румънски, или, противно на широко разпространеното вярване, с италиански. Въпреки че италианската фонетична система е много сходна с тази на испанския, езиците се различават изключително много в граматика, лексика и морфология, и обикновено могат да бъдат разбрани, единствено ако човек вече е запознат с другия език.

Азбука


Фонетика


WIKITONGUES: Mª Ángeles speaking Spanish

https://bg.wikipedia.org/wiki/Испански език

Под испанска литература разбираме на първо място литературата на Испания, но понятието се употребява също така и за литература, написана на испански език. По-специално, за литературата на Южна Америка виж Латиноамериканска литература. В тази статия се разглежда литературата, създадена в Испания.

Литературата процъфтява на Иберийския полуостров дълго преди появата на съвременния испански език през 13 век. Латинските писатели Сенека, Лукиан, Марциал и Квинтилиан са сред тези, които са родени или са живели в Испания преди разделянето на романските езици. В проучвания от XX век има открити текстове от X и XI век, написани от мюсюлмани и евреи, живеещи в Испания, която по това време е завладяна от маврите и се нарича Ал-Андалус.

Ранни творби на книжовен испански език

Прочутото ранно класическо произведение от испанската литература, сериозното и неукрасено епично стихотворение – Песен за Сид (Cantar de Mío Cid), XII век, възпява живота и делата на националния герой Родриго Диас Де Вивар, наричан Cid Campeador (Лагеруващ герой – войник). През XII век в различни провинции на Иберийския полуостров се появяват много други епични стихотворения, както и най-старите популярни стихотворения. Първият испански поет, чието име е известно със сигурност, е свещеникът Гонсало Де Берсео. Под покровителството на крал Алфонсо X (1221 – 1284), самият той писател, се развиват кастилската проза и език и много произведения на арабски и иврит са преведени на кастилски (книжовен испански език).


През XIV век сред най-важните писатели изпъкват имената на Педро Лопес де Аяла, чието стихотворение Rimado De Palacio (Рими от двореца) осмива обичаите на века; Фан Перес Де Гузман, създател на историческия Generaciones y semblanzas (Поколения и биографии); принца Дон Хуан Мануел, племенник на краля Алфонсо X, чийто Libro de los ejemplos del conde Lucanor et de Patronio (Книга с примерите на граф Луканор и на Патронио) е първата книга с къси истории на испански език; и сатиричния поет Хуан Руис.

По време на управлението на Хуан II през първата половина на XV век в Кастилия, двама важни поети са Хуан де Мена (1411 – 1456) и маркизът Сантияна, които пишат под италианско влияние. Италианските поетични форми са от голямо значение за растежа на испанската поезия отвъд народното изкуство и псевдопровансалския език, но те не са асимилирани в испанска книжнина за следващите векове. Бележита прозаична творба от този период е романът La Celestina (Монархията, 1499), приписана на Фернандо Де Рохас.

Ренесансът и Златната епоха на испанската литература

Първият известен рицарски роман, „Амадис Галски“ („Amadis de Gaul“), е напечатан в Сарагоса през 1508 и служи като модел за рицарския роман, който през 16 век се превръща в най-популярния жанр в Испания, заедно с анонимните балади (романсите), които са пети и рецитирани навсякъде. Междувременно духът на Ренесанса навлиза в испанската книжнина и Испания също става важен европейски център на ренесовата литературата. По време на управлението на император Карл V, е публикуван „Лазарильо де Тормес“ („Lazarillo de Tormes“) (1554) – първият авантюристичен роман (пикареска), чийто автор остава неизвестен.


Краят на 16 век и по-голямата част от 17 век представляват великата ера на испанската литература, известна като Златната епоха. В началото на този период, поетът Гарсиласо де ла Вега, стимулиран от работата на Хуан Боскан Алмогавер, успява да овладее стихотворната стъпка, размерите и същината на италианската поезия и по този начин да я адаптира към испанския дух и така осъществява революция в испанската поезия. Главният паметник на прозата от Златната епоха, и един от шедьоврите на световната литература, е романът „Дон Кихот Де Ла Манча“ от Мигел де Сервантес Сааведра. Авантюристичният роман процъфтява; видните примери за това са тези на Матео Алеман и Франсиско де Кеведо. Балтасар Грациан е водещ нравоучителен, прозаичен писател.


Златната епоха също създава много велики драматурзи. Лопе де Вега, един от най-плодовитите автори на всички времена, написва множество драми, комедии и религиозни пиеси. Тирсо де Молина, Гилен де Кастро и Белвис и Хуан Руиз де Аларкон също са блестящи драматурзи. Калдерон де ла Барка е последният и вероятно най-добрият драматург на епохата.

Част от Златната епоха са и големите испански мистици Св. Тереза от Авиля, авторка на вдъхновена, одухотворена, възвишена, религиозна автобиография, и нейният ученик Св. Хуан де ла Крус, един от най-добрите поети на Испания. Фрей Луис Понсе де Леон пише изящни пасторали, а Фернандо де Ерера – трогателни оди, но най-влиятелният поет на периода е Луис де Гонгора и Арготе, чийто префинен, претрупан стих е най-яркият израз на стила Барок в испанската литература; в края на 17 век културният стил, известен като гонгоризъм (Gongorism) доминира в испанската литература.

Осемнадесети век

През XVIII век френският неокласицизъм упражнява мощно и възпрепятстващо влияние върху испанската литература. „Поетика“ (Poética) на Игнасио де Лузан отразява академичните (традиционните) принципи на епохата. Важен есеист е Бенито Геронимо Фейхоо и Монтенегро, бенедиктински монах, който живее в Испания в епохата на Просвещението.

Трима автори са признати като видни изключения сред всеобщото западане на испанското литературно творчество: Леандро Фернандез де Моратин, писател на пиеси в неокласически стил; Рамон де ла Круз, автор на популярните пиески, наречени сайнете (sainete – от испански: популярна комична пиеса); и поетът Хуан Мелендез Валдес. Докато патриотичната поезия на Мануел Кинтана е в неокласическа форма, тя предпоставя чувствата на Романтизма.

Деветнадесети век и Романтизмът

По време на първите години на XIX век суровостите на наполеоновата окупация потискат продуктивността и градивния характер на испанския интелектуалец. Затова по-късно през 1833, със смъртта на Фернандо VII, романтизмът помита страната както огън – суха трева; неговото надмощие е драматично, но остава повърхностно.

Голяма част от работата на водещите романтични автори – Ангел де Сааведра, херцог де Ривас, Хосе де Еспронседа и Хосе Зория Морал – подражават и дори повтарят френски и английски модели, но Мариано Хосе де Лара показва оригиналност в своите възхитителни сатирични скици. Скиците на Лара са блестящи примери за битовост (Costumbrismo) – литературни изображения от местния колорит, обичаи и образци – жанр в Испания, тясно свързан и дори причина за по-нататъчните натурализъм и реализъм.

Двама надарени пост-романтични поети са Росалия де Кастро (пишейки на галисийски) и Густаво Адолфо Бекер.

Движенията на късния XIX и ранния XX век

Внушителната личност на Бенито Перес Галдос доминира в реалистичния роман по време на втората половина на 19 век, но Педро Антонио де Аларкон, Хосе Мария де Переда, Армандо Паласио Валдес, Хуан Валера, Алкала Галиано и Пардо Басан също пишат забележителна белетристика. Реализмът продължава да има водещи представители през XX век, особено Висенте Бласко Ибанес, но в края на XIX век интелектуалният и литературният живот на Испания преживява дълбоко преобразяване. Със загубата на колониите и разпадането си като империя и поради катастрофалните последици от Карлистките войни, Испания се изправя през икономически и културен фалит.

В края на века писателите на т.нар. Поколение '98 (Generación del '98), стимулирани от френски и германски влияния, от Рубен Дарио и модернистичните движения в испанска Америка, имат намерение да преоценят и съживят културния живот на Испания. Анхел Ганивет предвещава тяхната работа в т.нар. Idearium español (Испански идеали, мисли). Мигел де Унамуно, като писател, есеист, поет, романист и учител, подчертава донкихотския аспект на испанските ценности и оказва голямо влияние върху испанската младеж. Асорин създава паметни импресионистични скици. Рамон дел Валие Инклан привнася поетично усещане в своите фантастични и чудати романи и пиеси. Пио Бароха изпълва романите си с яростното, силно чувство за независимостта на духа, като отхвърля всички традиционни стойности и се опитва да събуди хората да действат.

Драмата, чийто единствен виден представител в късния XIX век е Хосе Ечегарай, е пробудена в ранния XX век от Хасинто Грау (Jacinto Grau), Грегорио Мартинес Сиера и по-специално от Хасинто Бенавенте Мартинес. Главна роля в испанското културно съживяване играе големият учител Франсиско Хинер де лос Риос.

След Първата световна война интелектуалните течения от Поколение '98 започват движение, заедно с други сили в европейския авангард, което цели да възроди испанския културен живот в годините, предхождащи избухването на гражданската война. Критиката, която процъфтява в началото на века под името на учения Марселино Менендес Пелайо, достига нови висоти в анализите на изтъкнатия специалист по история на средните векове Рамон Менендес Пидал. Хумористът Рамон Гомес де ла Серна пише в неподражаем стил т. нар. грегериас (greguerías – исп. шум, вик).

В поезията обаче испанската литература създава своите най-големи постижения. Стихотворенията на Антонио Мачадо и на изтъкнатия Хуан Рамон Хименес са сред най-ценените. Хосе Морено Виля, Рафаел Алберти, Висенте Алеиксандре, Луис Сернуда, Хорге Гилиен, Дамасо Алонсо и много други оформят блестящо съзвездие от поети, но най-ангажиращата фигура е тази на поета и драматург Федерико Гарсия Лорка.

Паралелно с този разцвет в поезията е и творчеството на един от най-надарените писатели на Испания – Хосе Ортега и Гасет. Романистът Рамон Перес де Аяла използва неговите романи като форум за интелектуална дискусия, докато Габриел Миро Ферер пише романи, които може да бъдат разглеждани като лирични стихотворения в проза, а Бенхамин Харнес създава сюрреалистични такива. Романите на Рамон Х. Сендер са връщане към социалната критика.

Испанската гражданска война и настоящето

Испанската гражданска война (1936–1939) пресича културната еволюция на страната. Много творци отиват в изгнание. Салинас, Гийен, Хуан Лареа и други емигрират в чужбина. Сред романистите, които се появяват след Испанската гражданска война, е носителят на Нобелова награда Камило Хосе Села, Кармен Лафорет и Хосе Мария Гиронея. Салвадор де Мадариага става известен като биограф и историк. През 1950-те и 60-те настъпва постепенно връщане към политическа и литературна хармония.

Списъкът на писатели, които са си създали литературно име след Втората световна война, включва романистите Макс Ауб, Мигел Делибес, Хуан Гоитисоло, Ана Мария Матуте, Рафаел Санчес Ферлосио, Луис Мартин Сантос и Госало Торенте-Байестер; поетите Мануел Алтоагире и Херардо Диего; и драматурзите Антония Буеро Вайехо, Алехандро Касона и Алфонсо Састре.

Отразявайки западноевропейското развитие, литературата в Испания в годините след диктатурата на Франсиско Франко се отличава с много формално експериментиране. Сред важните романисти са Хуан Бенет, Кармен-Мартин-Гаите, Едуардо Мендоса, Соледад Пуертолас, Кармен Риера и Ана Мария Моа. Драматурзите включват Фернандо Арабел, Антонио Гала, Фермин Кабал и Алонсо де Сантос. Сред поетите са Ана Росети, Антонио Карвахал, Гилермо Карнеро, Хайме Силас и Антонио де Вийена.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Испанска литература

Испанското изкуство като термин се отнася до произведения на архитектурата и други видове изкуство, създадени по територията на днешната европейска държава Испания. Под въздействието на широкото разнообразие от културни влияния, изкуството и архитектурата на Испания оставя необичайно и вълнуващо наследство.

Ранно изкуство

С изключение на важни праисторически останки, включващи картини от пещерата Алтамира и Когул, близо до Лерида (вижте палеолитно изкуство), най-ранните паметници датират отпреди римското завоюване на страната. Малко са и останките от произведенията на периода на вестготите, въпреки че са използвани ярки класически мотиви, по-специално в декоративната скулптура. Такива паметници на вестготите като църквата Сан Хуан де Баньос в провинция Валенсия (661 година) подсказва възможното близкоизточно влияние в употребата на плоско изравнената хоризонтална като подкова арка и свод.


Арабски и астурски влияния

Пълната като подкова арка е въведена от мароканците (8 век) обширно използвана в прочутата джамия в Кордоба (8 – 10 век). В техните дворци и джамии мавританците развиват определени архитектурни отличителни черти, които остават част от испанската традиция занапред, чак до наши дни. Мавританските интериори, подразделени в отделни елементи и участъци, са изящни и грациозни и използват сложни ефекти на светлината и сянката, като в прочутия Дворец на Лъвовете в Аламбра (Alhambra), Гранада. Тази тенденция към разграфяване на пространство е отразена в така нареченото затворено място на певческия хор в почти всички испански катедрали и църкви, управлявани като катедрали, но без епископ. Други мавритански елементи, като многолистни и пресичащи арки, влияят на християнските постройки на средновековна Испания, както прави мавританският обичай на преповторението и многочисленост на малки мотиви в изобилен плосък орнамент (илюстрирани нагледно в Алхамбра).


До 850 г. мюсюлманите завладяват цяла Испания, освен района на Астуриас. Характеристика на астурийските църкви (9 век) е базиликален план с квадратна апсида, закръглени арки и прозорци с перила. В Санта Мария де Наранко (средада на 9 век) е открито, че за първи път е употребявана формата на бъчва на свода, купола в Средновековието. Изкуството и архитектурата на мозарабите (9 – 11 век), комбинирайки астурийските и мавритански отличителни черти, създават няколко от най-оригиналните и интересни за своето време европейски сгради.

Романски период

По време на римския период (11 – 12 век) християнска Испания показва общи характеристики на романския стил в Европа, но със следи на близкоизточно влияние. Катедралата в Сантяго де Компостела (11 – 12 век) разкрива поразителни аналогии по архитектура и по скулптура с бургундски произведения.


Готически период

В началото на 19 век готическото изкиство започва да се изследва най-внимателно и се оценява по достойнство. По това време се ражда и определението на Виоле льо Дюк, че „готиката е изкуство градско и църковно“.

Архитектура
С постепенното обединение на испанските кралства се наблюдава увеличен просперитет и художествена дейност по време на готическия период (13 – средата на 16 век). Кастилската архитектура е главно вдъхновена от Франция, въпреки че различен и ясен собствен оттенък може да бъде усетен в пропорциите и в по-украсените декоративни отличителни черти. Блестящите примери включват катедралите на Бургос, Толедо и Леон, последната – забележителна също и със своя стъклопис. Каталонската готическа архитектура, илюстрирана в катедралите в Барселона и Палма де Майорка, се откроява с употребата на широки централни нефове с две отделени странични крила, вместо обичайните четири; те имат тежки вътрешни подпори и странични параклиси. При Херона страничните крила са пренебрегнати напълно, така че катедралата има един от най-широките сводести куполи на средновековна Европа.


Проникващ елемент в испанска архитектура е стилът мудехар, чието влияние продължава да се усеща силно и до 18 век. Любимите материали на мудехарските строители са тухла, мазилка и дърво, които те използват с изключително разнообразие. Тяхната украса се различава от употребата на натруфени геометрични форми, очертания и стилизации, свързани с най-типичното ислямско изкуство. Готическите църкви, главно на юг, често са с покрив, изработен от мудехарските занаятчии, или с дървени покриви.


Други изкуства
Ранната готическа скулптура е преобладаващо повлияна от френски модели. През 15 и началото на 16 век има силни фламандски и германски тенденции. Архитектурните украшения на олтара и мястото на певческия хор са сред обстойно изваяни многоцветни скулптури, като олтарът е понякога направен от алабастър. Забележителните примери включват катедралите на Тарагона, Севиля и Толедо. В края на 15 век Хил де Силое създава великолепния олтар и кралските паметници в църквата на Мирафлорес, близо до Бургос, представител на по-късния готически реализъм.

В изобразителното изкуство на 13 и 14 век в Испания има разпространение на елегантния и с изискани обноски френски стил и сиенски художници, въпреки че поразително изразителни и оригинални произведения на изкуството са създадени от майстори като Ферер Баса и Луис Бораса. Интензивната търговия с Холандия през 15 век насърчава появяването на испано-фламандски стил, илюстрирано в картините на Джауме Уге (Jaume Huguet). Успешна комбинация на мавритански и фламандски елементи е развита в творбите на художника Фернандо Гайего.

Ренесанс и маниеризъм

През 16 век италиански скулптори, работещи в Испания, като Джакопо Фиорентино, Доменико Фансели и Пиетро Ториджиано успяват много да популяризират ренесансовите мотиви, които са комбинирани с готика и мудехар, в произведенията в стил платереска). Блестящ паметник платерески стил е катедралата на Гранада от Диего Силое. Неговата ротонда в частност е замислена по модела на Божи гроб в Йерусалим, но също така отразява хуманистичните стремежи на неговите архитекти, които са с класически наклонности. Типична за по-декоративния платерески стил е фасадата на Университета в Саламанка (1520 – 1530) и тази на манастира Сан Маркос в Леон. По-развит висш стил за ренесанса се появява в такива произведения като незавършения дворец на Карл V (в Аламбра), замислен от Педро Мачука, и Ел Ескориал, замислен от Хуан Баутиста де Толедо и завършен от Хуан де Ерера.


Блестящи местни скулптори като Алонсо Беругете, Хуан де Хуни и Грегогио Фернандес са силно повлияни от по-усуканите, криволичещи творения на Донатело и Микеланджело. Италианските художници като Луис де Варгаси, Луис де Моралес и по-късният Хуан де Хуанес, развиват еклектични и маниерни стилове. Те са само до края на века, когато се появява Ел Греко. С корени от византийски и венециански традиции и в негова много лична версия на маниеризъм, Ел Греко привежда аспекти на италианската форма спрямо собствената му високо одухотворена страстна визия.


Бароков период

Бароковият период (17 – средата на 18 век) е маркиран от решителното налагане на собствените направления, течения и индивидуалния гений на местния жител във всички изкуства. Многоцветни религиозни скулптури от Хуан Мартинес Монтаньес, Алонсо Кано и Педро Де Мена служат като пример за характерните ефекти на краен реализъм и вътрешна духовност. Подобно в изобразителното изкуство, уравновесеност на цвета и настойчив натурализъм, както и драматични контрасти на светлина и сянка, са типични за такива майстори като Рибалта, Рибера, Наварете и Зурбаран, които понякога са свързани с Караваджо и италианците, известни със своите тъмни палитри, наречени „тенеброси“ (tenebroso – мрачен). Въпреки това, блестящия творец на периода е Веласкес – един от най-добрите дейци в историята от изкуството. Неговите картини са почитани толкова както заради техническата им виртуозност, така и поради дълбочината на тяхното охарактеризиране. Произведенията на Мурильо разкриват тенденция на лиричност и декоративни ефекти.


В архитектурата като крайна реакция против строгостта и ограничеността на ренесансовите форми се проявява в стилът чуригереска (стил на семейство Чуригера), който е характерен с анимация на повърхността, игра на светлината и ефекти на сянката, преувеличение, богатство и пищност на орнамента. Примерите на чуригеризъм в архитектурата включват транспаренте (transparente – прозрачен) в катедралата на Толедо и сакристията, ризницата Картуха (Гранада). Стилът е внесен в американските колонии, където все още могат да бъдат видени много негови примери.


При Бурбоните има силна реакция срещу индивидуализма и темперамента на късното бароково изкуство. Основаването през 1752 г. на първата Испанска академия за изкуство завършва с вълна от безплоден академичен неокласицизъм, който има склонността да обезсърчава съзидателността в изкуствата за почти два века. Страхотното изключение на общото западане е Франсиско Гоя, който разкрива в творбите си корупцията и жестокостта на тази епоха в испанската история.

Класика, романтика, модернизъм

Сред художниците от 19 в. Хосе де Мадрасо и Агудо принадлежи към школата на Жак-Луи Давид и Мариано Фортуни, с френски романтични и исторически художници. Най-ранниият архитект, работещ в неокласически стил е Хуан де Вилянуева. В края на века архитектът Антонио Гауди конструира множество от поразителни и оригинални постройки в Барселона, включително Църквата на Светото семейство.


Името на най-първия от съвременните модерни художници, Пабло Пикасо, дори и да е испанец, е постоянно свързвано с Училището в Париж, както и това на кубиста Хуан Грис, сюрреалистите Жоан Миро и Салвадор Дали и скулптора Хулио Гонсалес. Въпреки това, всеки доказва своя стил с нещо, което е отличително с испански произход. През 60-те години на 19 век има изблик на абстрактния експресионизъм в Испания, представян в работите на Антонио Тапиес и Луис Саес и много други. Едуардо Чиида е представителен съвременен испански скулптор, наред с Франциско Барон, Хосе Луис Санчес и Габино и Мартин Чирино. Видните художници на съвремието включват Луис Фикто Хосе Франсис и Рафаел Каногар.

Декоративни изкуства

В общи линии испанските минорни изкуства – малки и второстепенни, показват характеристики, аналогични на тези на главните изкуства в съответстващите епохи. Богати минерални ресурси в Испания и по-късно в колониите са предпоставка към обширното развитие на изработката на метални изделия. Изобилно декорирани с желязо църковни рамки, или т.нар. „рехас“, са характерно испански. Мавританското влияние насърчава развитието на филиграна (изделие с ажурен, нежен строеж) и емайла, така както и гравираната кожа. Фламандското влияние предпоставя налагането на гоблените. През 18 век порцеланът на Буен Ретиро (назован на името на палата Ел Ретиро в Мадрид) е сред най-хубавата керамика, която е създадена в Европа.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Испанско_изкуство

https://uk.wikipedia.org/wiki/Мистецтво_Іспанії