История на Португалия

[Hatshepsut]

Герб на Португалия


Герб на Португалия - пълна форма


Герб на Португалия - средна форма


Герб на Португалия - кратка форма

Съвременният португалски герб има почти хилядолетна история, произхождаща от синия кръст на сребърен фон на Анри Бургундски, към който постепенно се добавят и премахват нови елементи и завършва с голям комплекс от хералдически елементи през 1911 г.

Описание

Гербът на Португалия е златна армилярна сфера, върху която е поставен хералдически щит. Върху щита на бял фон във формата на кръст са изобразени 5 малки сини щита. На малки щитове са изобразени 5 сребърни безанта. По ръбовете на големия щит има широка червена граница със седем златни кичура. Армилярната сфера е обрамчена от златни клони, завързани в долната част с две ленти - червена и зелена (цветовете на националното знаме).

След официалното признаване на независимостта на Кралство Португалия през 1143 г., към знамето на Бургундия са добавени сребърни безанти (византийски монети), което означава правото на краля, като суверенен монарх, да сече собствени монети. По време на разцвета на средновековната хералдика щитът губи някои елементи и изображението на кръста. Без кръст и с пет малки щита, където са били сребърните безанти, гербът е наследен от Санчо I. По-късно броят на сребърните безанти е намален от крал Себастиан I от 11 на 5 на всеки малък щит. По-късните тълкуватели ги обясняват като петте рани на Христос, но такова обяснение е малко вероятно.

По време на управлението на Афонсо III се появява червена ивица със златни замъци (не с кули, както казват някои източници, а със замъци). Броят на замъците варира от 8 до 12. Афонсо IV определя 12, а Себастиан I накрая одобрява 7. Предполага се, че те означават мавритански замъци, отвоювани от Португалия по време на Реконкистата. Може би са кастилски, но за разлика от испанските, които са изобразени с отворени сини порти, португалските замъци са изобразени със затворени златни порти.

Важен елемент от португалската хералдика от 15-ти век насам, армиларната сфера често се използва върху знамената на колониите, особено в Бразилия. Това навигационно устройство, използвано за изчисляване на разстояния, символизира важността на Португалия в епохата на Великите географски открития, както и необятността на колониалните владения, принадлежали на първата република.

Въпреки че армиларната сфера обикновено се използва като "републикански" елемент, за разлика от короната на синьо-бялото знаме, тя се изобразява и на някои монархически знамена. По-специално, на знамето на Обединеното кралство Португалия, Алгарве и Бразилия, а след разпадането му - на знамето на кралството, а по-късно - на Бразилската империя.

История

Герб на Португалия 1160-1180


Герб на Португалия 1180-1247


Герб на Португалия 1247-1385


Герб на Португалия 1385-1481


Герб на Португалия след 1481

https://ru.wikipedia.org/wiki/Герб Португалии

[Hatshepsut]

Химн на Португалия


Музика и текст на химна

A Portuguesa е национален химн на Португалия. Музиката е на Енрике Лопеш де Мендонса, а текстът – на Алфредо Кейл.

A Portuguesa

I

Heróis do mar, nobre povo,
Nação valente e imortal,
Levantai hoje de novo
O esplendor de Portugal!
Entre as brumas da memória,
Ó Pátria, sente-se a voz
Dos teus egrégios avós
Que há-de guiar-te à vitória!
Припев
Às armas, às armas!
Sobre a terra sobre o mar,
Às armas, às armas!
Pela Pátria lutar
Contra os canhões marchar, marchar!

II

Desfralda a invicta Bandeira,
À luz viva do teu céu!
Brade a Europa à terra inteira:
Portugal não pereceu
Beija o solo teu jucundo
O oceano, a rugir d`amor,
E o teu Braço vencedor
Deu mundos novos ao mundo!

(Припев)

III

Saudai o Sol que desponta
Sobre um ridente porvir;
Seja o eco de uma afronta
O sinal de ressurgir.
Raios dessa aurora forte
São como beijos de mãe,
Que nos guardam, nos sustêm,
Contra as injúrias da sorte.
(Припев)


Превод

Герои на морето от благороден род,
Безсмъртен и смел народ,
Дойде време да се издигне отново
Великолепието на Португалия!
В мъглата на паметта
Отечество, викам те и слушам
Твоите смели предци,
Които ни водят към победа!

Припев:

На оръжие, на оръжие
На сушата, на морето!
На оръжие, на оръжие
Да се борим за Родината!
Срещу оръдията напред, напред!

Развей непобедимото знаме
Светлина, прославяща небето ти!
Той ще извика "Европа, цялата земя,
Португалия не е умряла."
Целувам вашата красива земя
Океанът шуми от любов.
И твоята ръка е победоносна
Давайки на света нови светове!

(Припев)

Поздравѝ слънцето, което изгрява
Над усмихнато бъдеще
Нека ехото на обидата стане
Сигнал за възкресение.
Лъчи на неговата сила на зората
Като майчини целувки
Това, което ни поддържа, ни подкрепя
Срещу обидите на съдбата.

(това е машинен превод и не гарантирам, че е точен на 100%)

https://bg.wikipedia.org/wiki/Химн на Португалия




National Anthem of Portugal - A Portuguesa (vocal and full version/with lyrics)

[Hatshepsut]

Лисабон

Лисабон (на португалски: Lisboa, изговор на португалски Лижбо̀а) е столица и най-голям град на Португалия с население (2001 г.) на града 564 477 жители, а агломерацията – около 2 700 000 души. Разположен е при вливането на река Тежу в Атлантическия океан.

Лисабон е сред най-старите градове в Европа и втората най-стара европейска столица (след Атина). Той е политическият, икономическият и културният център на страната.

Kраткa iстория

Основан като финикийска или гръцка колония, след завладяването от римляните градът е включен в провинция Лузитания. Завладян е от маврите около 711 и е превзет отново през 1147 от Афонсу Енрикеш, първият крал на Португалия. Лисабон става столица на страната през 1260, а през 1290 е основан Лисабонският университет.

Лисабон достига своя най-голям разцвет през 16 век, по време на Португалската империя. Той се превръща в европейски център на търговията с Азия, като в същото време в него се излива златото, произвеждано в Бразилия. Този подем не е прекъснат и от тежкото земетресение на 26 януари 1531, при което загиват хиляди жители на града.

На 1 ноември 1755 Лисабон е засегнат от голямото Лисабонско земетресение, при което загиват около 90 000 души, около 1/3 от жителите на града, и почти всички сгради са разрушени. Градът е възстановен по план на маркиз Помбал. Лисабон е център на републикански метеж през октомври 1910, както и на Революцията на карамфилите от 25 април 1974, довела до демократизирането на Португалия.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Лисабон


Предримски период

През периода на неолита регионът е обитаван от предкелтски племена, които издигат религиозни и погребални паметници, мегалити, долмени и менхири, някои от които все още са оцелели в покрайнините на Лисабон. Келтите пристигат тук през 1-во хилядолетие пр.н.е. и се смесват с местното доиндоевропейско население, давайки началото на келтоезичните племена на кемпите (на латински Cempsi).

Резултатите от археологическите разкопки дават доказателства за присъствието на финикийци в района от 1200 г. пр.н.е. Има мнение, че в центъра на съвременния град, на южния склон на Хълма на замъка, може да има финикийско търговско пристанище, където финикийските кораби, пътуващи на север, биха могли да попълнят хранителните запаси. Предполага се, че това място би могло да бъде наречено „Алис Убо“ (благословен залив) поради удобния пристанищен заслон, образуван от десния клон на река Тежу.

Римски период

След като победили Ханибал в поредица от пунически войни, римляните се заели да лишат Картаген от най-значимото му владение - Испания (Иберийския полуостров). Картагенските войски в Източна Испания били победени от Сципион Африкански, което позволило на консула Децим Юний Брут Калаик да умиротвори западната страна и да подпише мирен договор.

Децим спечелил подкрепата на Лисабон (който изпратил хора да се бият заедно с римските легиони срещу северозападните келтски племена) и го включил в републиката като Municipium Cives Romanorum Felicitas Julia Olisipo. Местните владетели получили правото на самоуправление в рамките на града и в радиус от 50 километра от него; освободени от данъци, жителите му получили римско гражданство. След това тази територия е включена в римската провинция Лузитания (чиято столица става Емерита Августа).

Лузитанските набези и бунтове налагат изграждането на стена около града. По време на управлението на Октавиан Август римляните също построяват голям театър; Касиановите бани (под Rua da Prata); храмове на Юпитер, Диана, Кибела, Тетис и Идея Фригия (малочислен култ от Мала Азия), без да се броят храмовете на императора, голям некропол под Praça da Figueira, голям форум и инсули (многоетажни жилищни сгради) между Хълма на замъка и историческата част на града. Много от тези руини са разкопани за първи път в средата на 18 век (по същото време се провеждат активни разкопки на Помпей, което допринася за нарастването на интереса на висшето общество към римската археология).

Градът процъфтява, когато проблемът с пиратството е решен. С настъпването на технологичния напредък Felicitas Julia се превръща в център на търговията с Римска Великобритания (особено Корнуол) и Рейн. Проспериращият Олисипо става известен като място за производство на гарум (рибен сос, популярен сред всички класи на империята, доставян в Рим в амфори), вино, сол, а също и като място за отглеждане на коне. Римският дух и култура навлизат все по-дълбоко във всички сфери на живота. Градът е свързан с широк път с два други големи града в Западна Испания - Бракара Аугуста (съвременна Брага, Португалия) в Таракония и Емерита Аугуста (съвременна Мерида, Испания), столицата на Лузитания. Градът се управлява от олигархичен съвет, доминиран от две фамилии, Юлии и Касии, въпреки че регионът се управлява от почетния римски управител или директно от император Тиберий. В допълнение към латиноговорещото мнозинство, градът също имал забележим брой гръцки търговци и роби.

Олисипо, както повечето градове в западната част на империята, се превръща в център за разпространение на християнството. Първият епископ е Потамий (около 356 г.). Сред мъчениците от времето на преследването на християните могат да се отбележат Евлалия и Юлия. По времето на падането на Рим Олисипо вече е основна крепост на християните.

След разпадането на Римската империя започват варварски набези – между 409 и 429 г. градът е последователно окупиран от сармати, алани и вандали. Свевските германци, които основават своето кралство в Галеция със столица в Бракара Аугуста, също разширяват властта си върху територията на Лисабон и я държат до 585 г. През 585 г. кралството на свевите е включено към вестготското кралство Толедо, което заема целия Иберийски полуостров, оттогава градът започва да се нарича Улишбона.

Замъкът Свети Георги и околностите на Кастело и Мурария. Изглед от палубата за наблюдение на Сан Педро де Алкантара

Средновековие

На 6 август 711 г. Лисабон е превзет от мюсюлманите. Завоевателите, предимно бербери и араби от Северна Африка и Близкия изток, построяват много джамии и къщи, възстановяват градската стена (известна като Cerca Moura) и установяват административен контрол, който позволява на разнообразното население (муваллади, мозараби, бербери, араби, евреи и др.) да поддържа обичайния си начин на живот. Оттогава мозарабският се превърнал в един от родните езици на по-голямата част от християнското население. Ислямът е бил официалната религия на арабите, берберите, дзанджи, скалиба и мулади; На християните било позволено да живеят, поддържайки религията си в статута на dhimmi, за което трябвало да плащат специален данък (jizya), но по всички останали въпроси - права на собственост, дългови задължения и при сключване на договори - християните и евреите били равни на мюсюлманите.

Мюсюлманското влияние все още може да се види в съвременния квартал Алфама - старият квартал на Лисабон, оцелял след опустошителното земетресение в Лисабон от 1755 г. Имената на много места са заимствани от арабски - самото име "Алфама" идва от арабското "Ал-Хама".

За кратко време Лисабон беше централният град на Бадахос Тайфа (местен емирàт, ислямско княжество в рамките на халифата), а след това, като независима Тайфа, Лисабон Тайфа.

През 1108 г. Лисабон е превзет и окупиран от норвежките кръстоносци, водени от Сигурд I на път за Светите земи като част от Норвежкия кръстоносен поход. През 1111 г. е превзет от алморавидските маври.

През 1147 г., по време на Реконкистата, рицарите-кръстоносци под ръководството на Афонсу I от Португалия обсаждат и превземат Лисабон. Градът, чието население по това време е 154 000 души, отново се връща към християнския начин на живот. Отвоюването на Португалия и възстановяването на християнството е едно от най-значимите събития в историята на Лисабон, описано в хрониката De expugnatione Lyxbonensi. Някои от мюсюлманите, които живеели там, били обърнати в католицизма, но повечето от останалите избягали в други части на мюсюлманския свят, главно в мюсюлманска Испания и Северна Африка. Всички джамии са или разрушени, или преустроени в църкви. В резултат на края на мюсюлманското господство арабският език в крайна сметка губи статута си и изпада от употреба.

Поради централното си местоположение Лисабон става столица на Кралство Португалия през 1255 г. Първият португалски университет е основан в Лисабон през 1290 г. от крал Динис I; Studium generale (Основно обучение) се извършва периодично в Коимбра, където се консолидира през 16 век, образувайки университета в Коимбра.

Обсада на Лисабон 1384 г. в Хрониките на Фроасар

През 1384 г. градът е обсаден от крал Хуан I Кастилски в резултат на кризата от 1383-1385 г. Резултатът от обсадата е победата на португалците под ръководството на Нуно Алвареш Перейра.

През последните векове на Средновековието градът се разраства значително и се превръща във важна търговска точка, свързваща Северна Европа и градовете на Средиземноморието.

Лисабон през Новото време

Повечето от португалските експедиции от епохата на откритията започват в Лисабон между 15-ти и началото на 17-ти век, включително експедицията на мореплавателя Васко да Гама до Индия през 1498 г. През 1506 г. 3000 евреи са убити при Лисабонския погром. 16-ти век е златен за Лисабон: градът е основният посредник в търговията между Европа и Африка, Индия, Япония и по-късно Бразилия. Това позволява да се спечели голямо богатство чрез експлоатация на търговията с подправки, роби, захар, текстил и други стоки. През този период е възхода на мануелинския стил в архитектурата, който оставя следи в много паметници от 16-ти век (включително Torre de Belém в Лисабон и манастира Jerónimos, които са изброени като обекти на световното наследство на ЮНЕСКО). Описание на Лисабон е написано от Damian de Goiso през 16 век и публикувано през 1554 г.

Португалия губи независимостта си и попада под испанско управление след криза за наследяването на престола през 1580 г., с което започва 60-годишен период на дуалистична монархия между Португалия и Испания под испанските Хабсбурги. Освободителната война, започнала с преврат, организиран от благородниците и буржоазните класи в Лисабон завършва с възстановяването на португалската независимост. Периодът от 1640 до 1668 г. е белязан както от периодични сблъсъци между Португалия и Испания, така и от кратки епизоди на по-сериозни военни действия преди подписването на Договора от Лисабон през 1688 г.

В началото на 18 век златото от Бразилия позволява на Жоао V да спонсорира изграждането на няколко барокови църкви и театри в града.

Дворецът Рибейра и Лисабонското общество през 1662 г. от Дърк Стоп

До 18-ти век Лисабон е преживял няколко серии от значителни земетресения: осем през 14-ти век, пет през 16-ти век (включително земетресението от 1531 г., което разрушава 1500 сгради, и земетресението от 1597 г., което разрушава три градски улици) и три през 17-ти век век. На 1 ноември 1755 г. градът е разрушен от друго опустошително земетресение, което отнема живота на между 30 000 и 40 000 жители на Лисабон според различни оценки, докато населението на града се оценява между 200 хиляди и 275 хиляди, и унищожава 85% от инфраструктурата на града. Сред най-важните изгубени сгради са дворецът Рибейра и Кралската болница на Вси Светии. В крайбрежните райони, като Пениче, разположен на около 80 км северно от Лисабон, много жители са убити от последвалото цунами.

До 1755 г. Лисабон е един от най-големите градове в Европа; Катастрофалното събитие потриса цяла Европа и оставя дълбок отпечатък в съзнанието на хората. Волтер написва дълга поема „Poême sur le désastre de Lisbonne“ малко след земетресението и я отбеляза в разказа си „Candide“ от 1759 г. (смята се, че тази критика на оптимизма е вдъхновена от земетресението). Оливър Уендъл Холмс-старши също отбелязва това събитие в стихотворението си „Шедьовърът на Дякона“.

След земетресението от 1755 г. градът е възстановен до голяма степен според плановете на министър-председателя Себастиан Хосе де Карвальо и Мело, маркиз на Помбал; долният град започва да се нарича Baixa Pombalina (Долен град на Помбалина). Вместо да възстанови средновековния град, Помбал решава да разруши това, което е останало след земетресението, и да изгради градски център според принципите на модерното градоустройство по това време. Той е преустроен с отворен правоъгълен план с два големи площада: Praça Rossio и Praça do Comércio. Първият, главният търговски район, се превръща в традиционно място за срещи и местоположение на стари кафенета, ресторанти и театри; вторият се превръща в основен градски достъп до река Тежу и точка на тръгване и пристигане на морски кораби, украсена с триумфална арка (1875) и паметник на крал Хосе I.

Съвременна история

В началото на 19 век Португалия е окупирана от войските на Наполеон, което принуждава кралица Мария I и принц-регент Жоао (бъдещият Жоао VI) временно да отплават за Бразилия. По времето, когато новият крал се завръща в Лисабон, много сгради и институции са били разграбени или разрушени от нашествениците.

През 19-ти век либералното движение донася нови тенденции в градския живот. Водеща роля започват да играят кварталите Baixa и Chiado, където тук-там започват да се появяват магазини, лавки за тютюн, кафенета, книжарници, клубове и театри. Развитието на индустрията и търговията допринасят за по-нататъшното разрастване на града и разширяването му на север - все по-далеч от река Тежу. По това време е построена Авенида да Либердаде (1879 г.).

През 1908 г. Лисабон става мястото на убийството на крал Карлос I, което в крайна сметка води до формирането на Първата република две години по-късно.

През 1911 г., след прекъсване от няколко века, Лисабонският университет отново отваря врати, обединявайки много колежи и други висши учебни заведения в града (като Escola Politécnica, сега Faculdade de Ciências). Понастоящем градът има два държавни университета (Лисабонския университет и Нов лисабонски университет), Държавен университетски институт (Лисабонски университетски институт) и Лисабонския политехнически институт.

По време на Втората световна война Лисабон остава едно от малкото активни европейски пристанища, които остават неутрални. Той е служил като основен маршрут за влизане на бежанците в Съединените щати и е бил скривалище за много шпиони. Повече от 100 000 бежанци успяват да избягат от нацистка Германия през Лисабон.

По време на режима Estado Novo (1926–1974) Лисабон продължава да се разраства за сметка на други региони на страната и много националистически и монументални проекти са инициирани. Появяват се нови жилищни и обществени сгради; Територията на Белем е преустроена за португалското изложение от 1940 г. В резултат на нарастването на населението се появяват нови периферни райони. С пускането в експлоатация на моста над Тежу комуникацията между двата бряга значително се подобрява.

През 20 век Лисабон е бил място на три революции. Първата от тях, революцията от 5 октомври 1910 г., слага край на португалската монархия и води до създаването на изключително нестабилната и корумпирана Първа португалска република. Революцията от 6 юни 1926 г. слага край на Първата република и довежда до създаването на Estado Novo или Втората португалска република. Третата революция, Революцията на карамфилите, се случва на 25 април 1974 г. и бележи края на режима Estado Novo, началото на всеобхватни реформи и създаването на модерната португалска Трета република.

През 90-те години на миналия век много от районите на града претърпяха бурно развитие - стартираха проекти за модернизиране на общественото пространство в историческите квартали; реставрирани са сгради с богато архитектурно наследство; северният бряг на Тежу е разпределен за жилищни сгради и съоръжения за отдих; построен е мостът Васко да Гама; Източните покрайнини на града бяха подготвени за Световното изложение през 1998 г. (насрочено да съвпадне с 500-годишнината от пътуването на Васко да Гама до Индия, което донася несметно богатство на Лисабон и предизвиква разцвет на културата, отразено в архитектурата на града).

Реставрацията засегна и историческия квартал Chiado. Пожар през 1988 г. нанася сериозни щети на много сгради от 18-ти век, построени в стил Помбалино. След приключване на реставрационните дейности, районът е върнат в предишния си вид, след което бързо се превръща в любима дестинация за пазаруване и център на най-престижните магазини.

Лисабонската стратегия, споразумението на Европейския съюз относно мерките за съживяване на икономиката на ЕС, беше подписана в Лисабон през март 2000 г. През октомври 2007 г. Лисабон беше домакин на срещата на върха на ЕС през 2007 г., на която беше постигнато споразумение за нов модел за организация на ЕС. Окончателното Лисабонско споразумение беше подписано на 13 декември 2007 г. и влезе в сила на 1 декември 2009 г.

https://ru.wikipedia.org/wiki/Лиссабон

[Hatshepsut]

География на Португалия


Сателитна снимка на Португалия

Португалия е страна разположена в Югозападната част на Европа, заемаща западната част на Пиренейския полуостров, на брега на Атлантическия океан. Нейна територия са Азорските острови на запад и островите Мадейра на юг.

Географско положение, граници, големина, брегова линия

В съвременните си граници Португалия има площ 92 340 km². Морските граници на страната са 1647 km, в т.ч. континентална брегова линия – 832 km, брегова линия на островите – 815 km. На север и изток Португалия граничи с Испания, като дължината на границата е 1214 km. Максималната дължина на страната от север на юг е приблизително 340 km, а от запад на изток – 140 km.

Територията на Португалия, заедно с островите се простира между 32° и 42°с.ш. и между 6° и 31°з.д. Крайните точки на страната са следните:

• крайна северна точка – (42°09′15″ с. ш. 8°11′54″ з. д.), ляв бряг на река Миньо, на границата с Испания
• крайна южна точка – континентална (36°59′37″ с. ш. 8°56′56″ з. д.), нос Сагриш, на брега на Атлантическия океан; островна (32°37′59″ с. ш. 16°56′42″ з. д.), остров Мадейра от архипелага Мадейра.
• крайна западна точка – континентална (38°46′52″ с. ш. 9°30′02″ з. д.), нос Кабу да Рока (най-западната континентална точка на Европа), на брега на Атлантическия океан; островна (39°27′06″ с. ш. 31°16′08″ з. д.), остров Флориш от Азорските острови.
• крайна източна точка – (41°34′30″ с. ш. 6°11′21″ з. д.), десен бряг на река Дуеро, на границата с Испания.

Бреговете на Атлантическия океан са предимно ниски, пясъчни и слабо разчленени. Само в районите на устията на реките Тежу и Саду морските води, са залели част от сушата и са се образували заливи (Сетубал) и естуари.

Релеф

Северната част на страната основно е заета от дълбоко разчленената западна периферия на платото Месета, над което се издигат отделни кристалинни масиви, като преобладаващите височини са 1000 – 1200 m – южната част на Галисийския масив (1526 m), Сера ди Маран (1415 m), Сера ди Ногейра (1319 m), Сера ди Борниш (1201 m), Сера да Гуардуня (1223 m), Сера ди Карамулу и др. Максималната височина в континенталната част на страната е връх Ещреля (1991 m) в масива Сера да Ещреля, а най-високата точка на Португалия е връх Пико (2351 m), на едноименния остров в Азорските острови. На запад планините стръмно се спускат към приморската равнина. Южно от река Тежу е разположена голяма част от Португалската низина, в състава на която равнинните участъци се редуват с ниски хълмисти ридове. На изток низината е заградена от плато с отделни възвишения с височина от 600 до 1000 m (максимална 1025 m). В крайната южна част на страната е разположено възвишението Сера да Алгарви с височина до 902 m, южните склонове на което стръмно се спускат към крайбрежната низина. Азорските острови и остров Мадейра имат вулканичен произход, като на Азорите няколко вулкана са активни и в наши дни.

Климат

Климатът на Португалия е субтропичен, от средиземноморски тип, с горещо лято и дъждовна зима. Благодарение на постоянния приток на влажни въздушни маси от Атлантическия океан зимата е мека, а лятното засушаване се смекчава от високата относителна влажност на въздуха и сухия сезон е по-къс в сравнение със средиземноморското крайбрежие на Пиренейския полуостров. Често явление през лятото по крайбрежието е морския бриз, който значително освежава въздуха. Средната януарска температура по крайбрежието е около 10°С, а във вътрешните райони 7 – 8°С. Средната юлска температура на въздуха нараства от 20°С по крайбрежието и на север до 25 – 27°С във вътрешните и южните райони на страната. По високите хребети в Северна Португалия в течение на няколко месеца се задържа снежна покривка. Годишната сума на валежите в крайбрежните райони на юг е около 400 mm, на север – до 800 mm, а в планините – от 1200 до 2500 mm. Дъждовете падат предимно през зимния период. Климатът в Мадейра и Азорските острови, поради тяхното разположение в Атлантическия океан, е дъждовен и влажен.

Води

Речната мрежа на Португалия е гъста. В пределите на страната преминават долните течение на най-големите реки на Пиренейския полуостров – Дору, Тежу, Гуадиана и Миньо. Най-голямата изцяло португалска река е Мондегу. Реките на страната са с предимно дъждовно подхранване, с максимален отток през зимата и пролетта и рязък минимум през лятото. В планините реките обикновено текат в тесни и дълбоки долини, имат голяма денивелация и притежават значителни хидроенергийни запаси. В равнините голяма част от водите на реките се използват за напояване.

Почви, растителност, животински свят

На север в планините са разпространени предимно планински горски подзолисти почви, а в централните и южните райони преобладават кафявите и канелените почви. По крайбрежието големи участъци са заети от заблатени земи, на места с развити солончакови почви. Растителността предимно от средиземноморски тип е характерна за южните райони на страната. В отдалечените от океана планини широко разпространение имат маквисовите гори със значително участие на дървовиден пирен и драка на север и лавдан на юг. Горите на Португалия са почти унищожени и заемат едва 5% от нейната територия. В планините на север са разпространени кестенови и дъбови (каменен и корков дъб) гори, а по крайбрежието – малки горички от приморски бор, пиния и насаждения от евкалипт. Значителни участъци са заети от ливади. В близост до южното крайбрежие на места е развита халофитно-ливадна растителност.

Животинският свят от средиземноморски тип е с широко разпространени видове, свойствени за Средна Европа (вълк, лисица, пор и др.) и с участието на представители на североафриканската фауна (генета, алжирски таралеж, испански заек). Има многочислени гризачи, летящи мишки, множество видове птици, а също змии и гущери. Крайбрежните води са богати на риба.

Природни райони

В зависимост от релефа, климата и растителността територията на Португалия се поделя на два природни района:

Северна Португалия – район с относително влажен климат и преобладаване на планински, горски и ливадни ландшафти;
Южна Португалия – район със засушлив климат и преобладаване на хълмисти равнини и ландшафти от средиземноморски тип.

https://bg.wikipedia.org/wiki/География на Португалия

[Hatshepsut]

Португалски език и писменост


Държави и територии, в които португалският е официален език

Португалският език (на португалски: português или língua portuguesa,) е романски език, единствен официален език в Португалия, Бразилия, Мозамбик, Ангола, Кабо Верде, Гвинея-Бисау и Сау Томе и Принсипи и един от официалните езици на Екваториална Гвинея и Източен Тимор. По традиция от колониалната епоха португалски се говори и в Макао в Китай, Гоа, Даман и Диу в Индия и Малака в Малайзия.

Португалският е част от иберороманската езикова група и се развива в средновековното кралство Галисия от няколко диалекта на простонародния латински. С 240 милиона души говорещи португалски, 210 – 215 милиона от които като роден език, това е седмият по разпространение език в света и третият сред европейските езици. Португалският е също вторият по разпространение романски език след испанския, най-разпространеният език в Южна Америка и един от официалните езици на Европейския съюз и Меркосур.

МЕРКОСУР (на испански: Mercado Común del Sur; на португалски: Mercado Comum do Sul) е най-голямото междудържавно обединение в Южна Америка. МЕРКОСУР обединява 250 милиона население и повече от 75% от общия БВП на континента. В него влизат Аржентина, Бразилия, Парагвай, Уругвай и Венецуела (от юли 2006 г.), а асоциирани членове са Чили, Боливия, Колумбия, Еквадор и Перу.

Названието на организацията произлиза от израза на испански: Mercado Común del Sur, което означава „Южноамерикански общ пазар“ (на португалски: Mercosul). Като първа стъпка към създаването на този общ пазар е послужило споразумението за свободна търговия, подписано между Аржентина и Бразилия през 1986 г. През 1990 г. към това споразумение се присъединяват Парагвай и Уругвай.

История

С установяването си на Пиренейския полуостров в края на III век пр.н.е. римляните пренасят на полуострова латинския език, от който произлизат романските езици в региона, включително португалският. Латинският е разпространен от римските войници, заселници и търговци, които изграждат мрежа от градове по целия регион.

След разпадането на Римската империя през V век полуостровът е завладян от свевите и вестготите, които до голяма степен възприемат римската култура и простонародния латински език в местните му диалекти. През VIII век маврите завладяват по-голямата част от Пиренейския полуостров и арабският става официален език, но голяма част от населението продължава да говори романски диалекти, обикновено наричани мосарабски език. В запазилите независимостта си християнски държави в северната част на полуострова арабският език има по-слабо влияние, най-вече в областта на лексиката.

Португалският език произлиза от средновековните романски диалекти, говорени в най-западната част на контролираните от християните области на Пиренейския полуостров. Най-ранните запазени текстове, за които се смята, че принадлежат към тази група диалекти, са административни документи от IX век, които все още съдържат множество латински фрази. Най-ранният етап от развитието на езика, до отделянето на Португалия от Галисия през XII век, се нарича протопортугалски език.

През следващия етап, продължил от XII век до началото на XVI век, езикът е известен като старопортугалски или галисийско-португалски. Този етап обикновено се разделя на два подетапа. До XIV век старопортугалският постепенно навлиза в широка употреба. За известен период това е предпочитания език на лирическата поезия в цялата християнска част на Пиренейския полуостров, подобно на окситанския, който по това време е езикът на трубадурската поезия във Франция. През 1139 година Португалия става независимо кралство, през 1290 година е основан първият португалски университет (първоначално в Лисабон, по-късно преместен в Коимбра), а португалският, наричан просто „обикновеният език“, става официален в държавата.

През XIV век започва периодът на португалските мореплавателни експедиции и колониално разширение. Португалският език е пренесен в отдалечени части на Азия, Африка и Америка и днес в Европа живеят съвсем малка част от лузофоните. През XVI век португалският се превръща в лингва франка за европейската търговия в Азия и Африка, като се използва не само от португалската колониална администрация и в търговията, но и за общуване между местните власти и европейци от всички националности.

Разпространението на езика е подпомогнато от смесените бракове между португалци и местни жители, както и от католическите мисионери. Мисионерската дейност довежда до възникването в Азия на креолски езици като кристан, който остава широко използван в Азия до XIX век. Някои християнски общности в Индия, Шри Ланка, Малайзия и Индонезия продължават да използват португалския език дълго след като вече не са под португалско управление и нямат преки контакти с Португалия.

Краят на старопортугалския период бележи публикуването на „Cancioneiro Geral“ на поета Гарсия ди Ризенди през 1516 година, която поставя началото на съвременния португалски. Ранният етап от неговото развитие се характеризира с включването в езика на голям брой заемки от класическия латински и старогръцкия.

Класификация и свързани езици

Португалският е част от западноиберийския клон на романските езици, в който влизат също испанския, астурлеонския и галисийския. Въпреки значителните лексикални и граматични сходства между португалския език и останалите романски езици, той не е взаимноразбираем с тях. Извън западноиберийските езици, португалскиговорещите обикновено имат нужда от известно изучаване на граматиката и речника, преди да постигнат приемливо ниво на разбиране на романските езици, както и обратното.

Галисийският, говорен главно в областта Галисия в северозападната част на Испания, е най-близкият до португалския език, като някои автори дори го разглеждат като португалски диалект. Взаимноразбираемостта между двата езика се оценява на 85%, като е по-добра при жителите на северните части на Португалия. Галисийският и португалският се разделят в резултат на политическото обособяване между Португалия и Испания, като основните различия между тях са в областта на произношението и лексиката. Въпреки това граматиката и основният лексикален фонд на галисийския остават значително по-близки до тези на португалския, отколкото до тези на испанския. По-специално, както и при португалския, в галисийския се използват бъдеще съслагателно наклонение, личен инфинитив и минало предварително време.

Фала е друг диалект, понякога определян като самостоятелен език, който произлиза от старопортугалския, а днес се говори от малък брой хора в испанските градове Валверде дел Фресно, Елхас и Сан Мартин де Тревехо в Естремадура.

От 16 век насам активните контакти между португалски пътешественици и заселници, африкански роби и местни жители довеждат до възникването на множество пиджини с различна степен на влияние на португалския език. Тъй като тези езици стават майчини за следващите поколения, те се развиват в пълноценни креолски езици, които се използват на много места в Азия и Африка до 18 век. Някои основани на португалския или повлияни от него креолски езици се говорят и в наши дни, главно от хора с частичен португалски произход, като броят им се оценява на около 3 милиона души.

Освен тези силно повлияни от португалския езици той става източник на заемки за много други езици като индонезийски, тамилски (в Шри Ланка), синхалски, малайски, бенгалски, английски, хинди, конкани, маратхийски, тетун, цонга, папиаменто, японски и други. Португалският оказва силно влияние върху езиците на индианците в Бразилия. Издаденият от йезуитите през 1603 година португалско-японски речник „Нипо Джишо“ става първият японски речник на европейски език. Подобно е положението и с издадения през 1583 – 1588 година португалско-китайски речник. През 1651 година излиза „Dictionarium Anamiticum, Lusitanum et Latinum“, който поставя основите на съвременния виетнамски правопис, базиран на португалския правопис от 17 век.

Официален статут

Общността на португалоезичните страни е международна организация, включваща осем независими държави, в които португалският е официален език: Ангола, Бразилия, Гвинея-Бисау, Източен Тимор, Кабо Верде, Мозамбик, Португалия и Сау Томе и Принсипи. В Източен Тимор втори официален език е тетум. Екваториална Гвинея е наблюдател в организацията и кандидат за пълно членство, поради което през 2011 година започва процедура за обявяване на португалския за официален език в страната, наред с испанския и френския.

Освен това португалският е един от официалните езици, заедно с китайския, на специалната територия Макао, както и на няколко международни организации, сред които Меркосур, Организацията на ибероамериканските държави, Съюза на южноамериканските нации, Организацията на американските държави, Африканския съюз и Европейския съюз.

Азбука

Буквите К, Ԝ и Ү се използват само в чужди заемки.

Фонетика

Famous Portuguese people | Easy Portuguese 1

https://bg.wikipedia.org/wiki/Португалски език

https://bg.wikipedia.org/wiki/Меркосур

https://www.omniglot.com/writing/portuguese.htm

[Hatshepsut]

Революцията на карамфилите: Преходът на Португалия към демокрацията

Революциите са неизменна част от човешката история. Те свалят режими и преобръщат политиката на страната.

Пример за това е Революцията на карамфилите в Португалия. Названието на революцията произхожда от нейния символ - карамфила, тъй като в дулата на оръжията на участващите войници са били поставени карамфили, а превратът приключва без жертви.

През 1932 г. Антониу ди Оливейра Салазар става премеир на Португалия. Година по-късно е приета нова конституция на страната, която узаконява еднопартийното управление.

Оповестено е създаването на т.нар. Нова държава (Estado Novo). По своята същност тази Нова държава е консервативно-авторитарна диктатура. Салазар остава начело на страната до 1968 г.

През септември 1968 г. Салазар е покосен от инсулт. Президентът Томас кани Марчело Каетано, един от архитектите на Новата държава, да сформира правителство.

Салазар не е уведомен за готвените промени. Той умира на 27 юли 1970 г. Въпреки че Каетано е по-светски настроен и по-малко сдържан от предшественика си, той се оказва неспособен да обърне хода на африканските войни на Португалия, да облекчи икономическите проблеми или да предотврати революцията.

Две ключови събития стимулират движението, което скоро ще свали диктатурата в Португалия.

Първото се случва в средата на 1973 г., когато офицерите от армията са отчуждени с правителствена мярка, назначаваща офицери от милицията за служба в колониалните войни.

Второто е публикуването на книгата "Португалия и бъдещето" от героя от колониалните войни, генерал Антонио де Спинола, който твърди, че войните в Африка не могат да бъдат решени с оръжие и се застъпва за договорена автономия за колониите и алтернатива на ръководството на Каетано.

Около 200 до 300 офицери, наричащи себе си Движение на въоръжените сили (Movimento das Forças Armadas; MFA), водени от Франсиско да Коста Гомеш и други офицери, планират и осъществяват преврат, който да свали режима на Каетано.

Този акт става известен като Революцията на карамфилите.

Революцията срещна малка съпротива от останалите лоялисти на диктатурата и печели първоначална подкрепа от градската средна класа, измъчвана от икономическа и политическа несигурност.

Преходът към функционираща, консолидираща се, плуралистична португалска демокрация отразява, макар и по ненасилствен начин, политическия ход на Френската революция - ранна умерено-консервативна фаза (май 1974 г. - март 1975 г.), последвана от средно-радикално-левичарска фаза (март - края на ноември 1975 г.) и последна умерена реакция (края на ноември 1975 г. - юни 1976 г.).

Премиерът Каетано и президентът Томас са изпратени в изгнание. Фракция на MFA, наричаща себе си Хунта на националното спасение, запълва политическия вакуум, като назначава Антонио де Спинола за президент и започна преговори с африканските националистически движения.

Независимост е предоставена на Португалска Гвинея (Гвинея-Бисау) почти веднага след революцията. Новият режим премахва инструментите на репресия като цензурата, паравоенните сили и тайната полиция.

Спинола, който се противопостави на бързата независимост на колониите без свободни референдуми, подава оставка през септември 1974 г. Той прави неуспешен опит за преврат през март 1975 г., след което бяга в изгнание.

Политическата и социалната нестабилност преобладават през по-голямата част на 1975 г.

Повече от половин милион души бягат в Португалия от бившите африкански колонии, което добавя бежанския проблем към и без това нестабилната вътрешна ситуация.

През 1975 г. правителството решава да национализира банковото дело, транспорта, тежката промишленост и медиите.

На 25 ноември 1975 г. умерени военни елементи смазват радикално левия преврат в армията и възстановиха реда.

През април 1976 г. Учредителното събрание одобрява нова конституция, която ангажира Португалия със социализма.

Парламентарните избори, проведени на 25 април, не довеждат до формирането на силно изразено парламентарно мнозинство. Социалистите, Народните демократи , Социалдемократическата центристка партия и Комунистическата партия постигат най-добри резултати, а лидерът на социалистите Марио Соареш сформира правителство на малцинството.

През юни генерал Антонио Рамальо Еанеш, който играе ключова роля в предотвратяването на радикално ляв военен преврат през ноември 1975 г., печели повече от три пети от валидните гласове на президентските избори.

През декември 1977 г. правителството на малцинството на Соареш подава оставка, главно защото не е в състояние да приложи ефективна програма за строги икономии.

Последват редица нестабилни коалиционни правителства, докато през 1980 г., на общите избори, насрочени от конституцията, на власт не идва дясноцентристка коалиция, Демократичният алианс (Alianca Democrática). Новото правителство бързо предприема действия за преразглеждане на характера на конституцията от 1976 г.

Асамблеята на републиката одобрява серия от реформи, които включват намаляване на правомощията на президента и премахване на Съвета на революцията, на който беше дадено правомощието да определя конституционността на законите и дава на военните ефективно право на вето върху законодателството.

Тези конституционни реформи завършват прехода на Португалия към пълно гражданско управление.

Както правителствената политика, така и общественото настроение, отразено в многобройни избори и анкети, благоприятстват реприватизацията на до голяма степен национализираната икономика, намаляването на акцента върху общинското земеделие и възможно най-скорошното влизане в Европейската икономическа общност.

Коалицията се разпада през 1982 г., тласвайки страната към поредна криза.

Президентът Еанеш свиква предсрочни общи избори през април 1983 г. и социалистите, водени от Соареш, постигат неубедителна победа.

Тъй като Португалия спешно се нуждае от стабилно, широко управлявано правителство, което да се справи с тежките си икономически проблеми, Соареш сформира коалиционно правителство със Социалдемократите (бивши Народни демократи).

То успешно прилага 18-месечна програма за спешни случаи и четиригодишен план за модернизация в стремежа си за приемане в Европейската икономическа общност.

Коалицията, макар и несигурна, просъществува до 13 юни 1985 г. Тя преживя няколко вътрешни кризи, причинени предимно от разделение в социалдемократите между ляво крило, подкрепящо коалицията, и дясно крило, което се противопоставяше на икономическата политика на коалицията.

През май 1985 г. Анибал Кавако Силва, лидер на дясното крило, става лидер на партията.

Почти веднага Кавако Силва поставя под въпрос жизнеспособността на коалицията, изразявайки съмнения, особено по въпросите на труда и аграрната реформа.

Кризата, която слага край на коалицията през юни, е засилена от национални стачки в индустриалния и транспортния сектор, водени от комунистически синдикати, и от демонстрации на партии както отляво, така и отдясно на политическия спектър, призоваващи за край на коалиционното правителство.

Соареш подава оставка и през октомври 1985 г. социалдемократите, водейки кампания с платформа, застъпваща се за свободна пазарна икономика, стават най-голямата партия в Асамблеята на републиката и успяват да сформират правителство на малцинството с Каваку Силва като министър-председател.

Португалия е приета в ЕИО на 1 януари 1986 г., а на 16 февруари Соареш става първият цивилен президент на страната от 60 години насам.

Парламентарните избори през 1987 г. отбелязват още един важен момент, тъй като социалдемократите на Каваку Силва печелят първото ясно мнозинство в Асамблеята след революцията от 1974 г.

Подновяването на този мандат четири години по-късно осигурява приемствеността, необходима за провеждане на реформи.

Към края на 20-ти век демокрацията в Португалия се утвърдждава.

С оттеглянето на военните от политиката и няколкото редакции на конституцията, Португалия приема полупрезидентска система, която ограничава правомощията на президента, като дава значителна власт на министър-председателя.

Също така страната развива многопартийна система, в която се появяват две основни партии (социалистите и социалдемократите) и няколко по-малки партии.

https://chr.bg/voenni-hroniki/revolyutsiyata-na-karamfilite-prehodat-na-portugaliya-kam-demokratsiyata.html