История на Португалия

[Hatshepsut]

История на Португалия

Историята на Португалия накратко

Португалия (на португалски: Portugal), с официално име Република Португалия (на португалски: República Portuguesa), е държава предимно на Пиренейския полуостров в Югозападна Европа. Това е най-западната държава в Европа, граничеща на запад и на юг с Атлантическия океан и на север и изток с Испания. Нейната територия включва също и атлантическите архипелази на Азорските острови и Мадейра, и двата автономни региона със собствени регионални правителства. Площта ѝ е 92 212 km² (109-о място). Столицата е Лисабон, официалният език е португалски. Населението към 2021 г. е 10 352 042 души. Португалия е светска държава със свобода на религията и съзнанието.

Земите на днешна Португалия са заселени от праисторически хора около 400 000 г. пр. Хр. Знае се, че през VІ в. пр. Хр. тук вече живее племето Кинети, което основава град Тартесос. По същото време на Иберийския полуостров нахлуват келти, но заемат главно северните и централните райони. Земите на Португалия попадат под римска власт през ІІІ пр. Хр. и са поставени главно в провинция Лузитания. Римляните оставят богато културно и археологическо наследство. След падането на Римската империя тук нахлуват германски племена (наричани от римляните варвари) – първо свевите, после и вестготите. През VІІІ в. сл. Хр. почти целият полуостров попада под властта на маврите (арабите), които създават държавата Кордовски емират (по-късно халифат). Те също оставят своя културен отпечатък върху днешните португалци.

Графство Португалия възниква в хода на борбата срещу маврите (Реконкистата) през ІХ в., а от ХІ в. е независимо кралство. До ХІІІ в. цялата съвременна португалска територия е освободена и за Португалия Реконкистата завършва. През 1255 г. столица става град Лисабон. Славните времена за малкото кралство настъпват през ХV в. с началото на Великите географски открития, започнати именно от португалския принц Енрике Мореплавателя. Португалия изгражда огромна колониална империя и контролира търговията с подправки, роби и слонова кост. Въпреки това тя попада в династичен съюз (де факто под властта) с Испания през 1580 г., от който се освобождава век по-късно. Започват векове на упадък.

През ХVІІІ в. се забелязва известно възраждане, свързано с името на маркиз Помбал и неговите реформи. Португалия влиза в съюз с Англия по време на Наполеоновите войни, а по-късно преживява болезнено загубата на Бразилия. Тя обаче разширява влиянието си в Африка и запазва малки колонии в Индия и Индонезия. През 1910 г. монархията е свалена и се установява Първата република, премахната на свой ред от преврата от 1926 г. Това довежда до Втората република и диктатурата на Салазар. През 1974 г. революцията на карамфилите възстановява демокрацията и Третата република. Португалия дава независимост на Мозамбик, Ангола, Гвинея и останалите си колонии, а 1 млн. португалци ги напускат като бежанци. Португалия е сред основателите на НАТО, а през 1986 г. заедно с Испания е приета в Европейската общност, която по-късно прераства в Европейски съюз.

Португалия е най-старата национална държава на Иберийския полуостров и една от най-старите в Европа. В античността територията ѝ е била населена от предримски и келтски народи, преди да премине във владение на Римската република, последвано от нашествията на германските народи суеби и вестготи. След мюсюлманското завладяване на Иберийския полуостров, по-голямата част от територията му е била част от Ал-Андалус. Португалия като страна е създадена по време на ранната християнска Реконквиста. Основан през 868 г., окръг Португалия придобива известност след битката при Сао Мамеде (1128 г.). Кралство Португалия по-късно е провъзгласено след битката при Орике (1139 г.), а независимостта от Кралство Леон е призната с Договора за Замора (1143 г.).

През 15 и 16 век Португалия създава първата глобална империя, превръщайки се в една от основните икономически, политически и военни сили в света. През този период, наричан днес Епоха на откритието, португалските изследователи започват морско проучване, по-специално под кралско покровителство на принц Хенри Навигатор и крал Жуау II, с такива забележителни пътешествия като плаването на Бартоломео Диас от нос Добра надежда (1488 г.), откриването на Вашку да Гама на морския път до Индия (1497 – 1498) и европейското откриване на това бъдещата държава Бразилия (1500). През това време Португалия монополизира търговията с подправки, разделя света на полукълба на господство с Кастилия, а империята се разширява с военни кампании в Азия. Събитията, като земетресението в Лисабон през 1755 г., окупацията на страната по време на Наполеоновите войни и независимостта на Бразилия (1822 г.) обаче заличават до голяма степен предишното богатство на Португалия.

След революцията от 1910 г. и свалянето на монархията е създадена демократичната, но нестабилна Португалска първа република, която по-късно е заместена от авторитарния режим на Estado Novo. Демокрацията е възстановена след революцията на карамфилите (1974 г.), с което се слага край на Португалската колониална война. Малко след това независимостта е предоставена на почти всички нейни отвъдморски територии. Предаването на Макао в Китай (1999 г.) бележи края на това, което може да се счита за най-дълго живялата колониална империя.

Португалия е оставила дълбоко културно, архитектурно и езиково влияние по целия свят с наследство от около 250 милиона португалскоезично население и много креоли, наследници на португалци. Това е развита страна с напреднала икономика и висок жизнен стандарт. Освен това е високо поставена в класациите за морална свобода (2-ро), спокойствие (3-то), демокрация (7-о), свобода на печата (12-о), стабилност (15-о), социален прогрес (18-о) и просперитет (26-о), Член на Организацията на обединените нации и Европейския съюз, Португалия също е един от основателите на НАТО, еврозоната, ОИСР и Общността на португалоезичните държави.

Етимология

Думата Португалия произлиза от римско-келтското местно име Портус Кале (Portus Cale); град, в който сега се намира днешната Вила Нова ди Гая, в устието на река Дуеро, на север от сегашна Португалия. Името на града е от латинската дума за пристанище portus, но вторият елемент на Portus Cale е по-малко ясен. Основното обяснение на името е, че това е етноним, произхождащ от хората на културата Кастро, известни още като калаики (Callaeci), Gallaeci или Gallaecia, които са владеели северозападната част на Иберийския полуостров. От Cale и Callaici произхождат днешните Вила Нова ди Гая и Галисия.

Друга теория твърди, че Cale или Calle е производно на келтската дума за пристанище, като ирландското наречено или шотландското галско обаждане. Тези обяснения биха изисквали предримският език на района да е клон на Q-келтски, което не е общоприето. Предримският език на региона е бил галийски келтски, но учени като Жан Маркале и Траной предлагат келтските клонове да имат един и същ произход и имена като Кале, Гал, Гая, Кале, Галатия, Галисия, Гелски, Гаел, Галия, Уелс, Корнуол, Валония и други произлизат от един езиков корен.

Друга теория гласи, че Кала е било име на келтска богиня (сравнение с гелската Кайлих или Калех, свръхестествена вещица). Някои френски учени смятат, че името може да е произлязло от „Portus Gallus“, пристанище на гали или келти.

Около 200 г. пр.н.е. римляните завзели Иберийския полуостров от картагенците по време на Втората пуническа война и в процеса превзели Кале, преименувайки го на Portus Cale (Пристанище Кале), включвайки го в провинция Галисия със столица в Бракара Августа (съвременен Брага, Португалия). През Средновековието регионът около Портус Кале става известен от суеби и вестготи като Портукале. Името Portucale еволюира в Portugale през VII и VIII век, а до IX век този термин е използван широко за обозначаване на региона между реките Дуеро и Миньо. Към XI и XII в. Португале, Португалия, Портгало или Портгалиали вече са били наричани Португалия.

Праистория


Черепът от пещерата Ароейра – най-старата следа от хора в Португалия

Най-ранните хора, които са оставили свои следи в земите на днешна Португалия, са живели преди 400 000 г. Те са от типа Хайделбергски човек. Това показва фосилът, намерен през 2014 г. в пещерата Ароейра. Има запазени следи и от неандерталци (пещерата Нова ди Колумбейра). Преди 35 000 години се появяват първите кроманьонци, които бързо заселват цялата страна.

Първите обитатели на териториите, днес заети от Португалия, са били неандерталци и хомо сапиенс. По време на неолита местните жители са правили опити да си осигурят поминък чрез риболов и животновъдство. Към първото хилядолетие пр. Хр. започват няколко последователни вълни от нашествия на келти, идващи от Централна Европа. Те се смесват с местното население, образувайки голям брой отделни племена, като калаики, лузитани, келтики и кинети.

Кинетите са племе, живяло в южна Португалия (провинциите Алгарве и Алентежу) през първата половина на І хил. пр. Хр. Известно е, че имат свой писмен език (Тартесийски, по името на град Тартесос), че са съюзници на Рим по време на римското завоевание. Друго преме – лузитаните – разрушава градовете на кинетите по време на съпротивата срещу римляните. В крайна сметка, борбата на Рим за покоряването на Иберия продължава два века. Тя завършва с победа, с покоряването на цяла Иберия и романизирне на населението ѝ.

Племето Кинети

Кинетите, кинесийците (Cynetes у Херодот) или кониите (Conii у Страбон) са доримски народ на Иберийския полуостров. Населявали съвременните региони на Алгарве и Алентежу в южна Португалия до 6 век, след което се романизирали.

Херодот отграничава келтите от съседните им кинети, което ще рече, че според „бащата на историята“ тези племена не са родствени или поне близкородствени. Страбон ги слага на края на Древния Запад след келтите, но ги примесва с келтиберите, а в района най-известния град бил Конисторгий. (Страбон, III, 2, 2; Херодот, IV, 49)

На местния език Conistorgis означавало „градът на кониите“. Този град бил разрушен от лузитаните по време на Лузитанската война срещу римляните, понеже кониите били римски съюзници по време на римското завоюване и колонизация на Иберийския полуостров. Точното местоположение на този град до днес не е установено.

Авиен споменава и народа естримнии, който живеел по местата обитавани от кинетите, но е възможно това да са били жителите на крайния запад на полуострова или галисийците.

На територията обитавана от кинетите са открити надписи на тартесийски език, изпълнени на югозападната разновидност на иберийската писменост. Близостта им с Тартес предполага и родственост с турдетаните.

Племето Лузитани

Лузитаните (Lusitani) са племе, живяло в началото между реките Дуро и Тахо в западната част на Пиренейски полуостров, дълго преди да се създаде римската провинция Лузитания (на територията на днешна Португалия, южно от река Дуро и на част от съвременна Испания).

Лузитанска лунула от предримската епоха

Лузитаните са говорели на лузитански език, който спада към прото-индоевропейските езици.

Най-ранните сведения за Лузитаните, дадени от Ливий, който ги описва като наемни войници при картагенците, са от 218 пр.н.е. През 194 пр.н.е. Публий Корнелий Сципион Назика, който по това време е претор в Испания, ги побеждава при Илипа.

Реконструирани езикови територии на Иберийския полуостров около 300 г.пр.н.е.

Лузитаните (лат. Lusitani) са древно племе от индоевропейски произход, живяло в югозападната част на Иберийския полуостров, според една от версиите от 6 век пр.н.е., според друг - от началото на 1-во хилядолетие пр.н.е.

През 61 пр.н.е. са превзети от Рим. Около 15 пр.н.е. територията на тяхното местообитание се наричала провинция Лузитания. Те се считат за народ без история, тъй като не са имали собствени записи преди завладяването от римляните. Съвременните португалци смятат лузитанците за свои предци.

Техният език - лузитански - принадлежи към индоевропейските езици, но принадлежността му към келтския клон, за разлика от езика на съседните на него келтиберийци, е съмнителна, тъй като лузитанският има редица нехарактерни за келтите сближавания с италийските езици. Този факт свидетелства в полза на версията, че предците на лузитанците са принадлежали към групата на индоевропейските племена, чийто език е заемал междинно положение между пракелтските и протоиталийските езици (или е бил и с двата езика в приблизително същата степен на родство), а самите говорещи лузитански език принадлежат към първата вълна индоевропейци, проникнали на Иберийския полуостров преди пристигането на собствените келти там. Предполага се, че предците на лузитанците са дошли от Алпите.

Сред историците и археолозите обаче има и други гледни точки за техния етнически произход. Някои съвременни учени смятат, че лузитанците са били първоначалния народ на Иберийския полуостров, но са били подчинени на келтите след пристигането на последните и следователно са били подложени на келтизация. Това мнение се основава на свидетелството на Страбон, който води лузитанците от Кантабри. Тясно свързана гледна точка определя лузитанците като местно иберийско племе, произлязло от междуплеменни бракове със съседни келтски племена. Друга версия постулира, че лузитанците са група племена от келтски произход, свързани с лузоните, които са обитавали източната част на Иберийския полуостров, но след преселването им на югозапад от Иберия са асимилирали голям брой автохтонно иберийско население. Като цяло всички изброени алтернативни мнения не могат да обяснят убедително особеностите на лузитанския език.

Първата област, заета от лузитанците, очевидно е била долината на река Дуеро и провинция Бейра Алта. След победата над келтите и други околни племена, техният обхват до пристигането на римляните достига територията на Естремадура.

Първоначално провинция Лузитания включва също териториите на Астурия и Галисия.

Римската власт

Провинциите Лузитания (в зелено) и Галеция (в синьо) през 298 г. сл. Хр.

През 219 г. пр.н.е. Римската империя започва нашествието си на Иберийския полуостров. Римските войски започват да превземат полуострова от юг, където кинетите ги посрещат като съюзници, но през 194 г. пр.н.е. лузитаните и други местни племена на север се обединяват под ръководството на Вириат и вдигат въстание срещу римляните.

Паметник на Вириатус в гр.Замора

Римското настъпление в Иберия започва през 218 г. пр. Хр., но достига земите на Португалия десетилетие по-късно. Главната цел на римляните е да отнемат на Картаген достъпа до множеството находища на мед, злато и сребро. Докато южната част на страната е окупирана лесно, в северната сериозна съпротива оказват келтите и лузитаните, водени от своя прочут герой Вириатус. Вириат скоро успява да освободи цялата територия на днешна Португалия. Рим изпраща легиони, водени от най-добрите пълководци, но не успява да се справи с въстаническата армия. Този овчар организира партизанска война, продължила десетилетия, разбива няколко римски армии, докато през 139 г. пр. Хр. не е убит от собствените си служители, платени от Рим. След този преломен момент борбата на местните народи постепенно стихва, и завършва окончателно чак по времето на император Август.

Постепенно населението на Иберия получава граждански права. Римляните откриват плодородието на тези земи и развиват земеделието, добива на руда и търговията. В началото в земите на Португалия съществува само провинция Лузитания, а по-късно в северната част е оформена провинция Галеция. Римската власт осигурява свободата да се пътува из огромната империя, значително се повишава нивото на образованието и културната дейност. Построени са редица градове като Олисипо (Лисабон), Бракара Аугуста (Брага) и Еминиум (Коимбра).

Римляните развиват значително региона, построявайки множество градове, някои от които са населени и съществуват до наши дни (Бежа). Късният римски период е описан от местните хронисти Павел Орозий и Хидаций. Между 5 и 7 век Западната Римска империя вече се е разпаднала и на полуострова нахлуват германските племена свеби, маркомани и вандали в съюз със сарматите, а по-късно пристигат и вестготите, чието кралство обхваща целия полуостров.

https://bg.wikipedia.org/wiki/История на Португалия

https://bg.wikipedia.org/wiki/Португалия

https://bg.wikipedia.org/wiki/Кинети

https://bg.wikipedia.org/wiki/Лузитани

https://ru.wikipedia.org/wiki/Лузитаны

[Hatshepsut]

Свеви и вестготи


Пиренейският полуостров през 560 г.: на север със синьо – кралството на свевите, в средата със зелено – Вестготското кралство, на юг – византийски владения

През 409 г. в Иберия започват нашествия на германските варварски народи. Първи са свевите, които скоро са признати за федерати и императорът официално им отпуска земи за заселване. Те създават свое кралство в северозападната част на страната (включително в северна Португалия) със столица Брага. Заедно със свевите тук пристигат и вандалите, но те скоро се изтеглят към Африка.

Вестготите – по-късните господари на цяла Иберия – създават в началото държава в южна Франция (през 418 г. със столица Тулуза). Притиснати от франките, те започват настъпление на юг и през 456 г. се сблъскват със свевите. В разразилата се битка при Орбиго свевите са разбити и отстъпват. Най-голямото разширение на вестготите на полуострова е извършено от крал Ейрих (466 – 484 г.). А когато Тулуза е превзета от франките през 507 г., те установяват столицата си в град Толедо. В следващите векове Вестготското кралство е предимно иберийска държава, която запазва властта си само над крайбрежната част на днешна Франция (Септимания). През 585 г. тя покорява свевите и поставя целия полуостров под обща власт.

Варварите разрушават римските управленски органи, освен църковните. Вестготите в началото са еретици (по-точно ариани), но постепенно приемат никейското изповедание под влияние на местното население. Голяма роля за това изиграва Св. Мартин, епископ на Брага.

Вестготско кралство

Вестготското кралство при максималното си разширение - 507г.

Вестготското кралство (на латински: Regnum Gothorum) е историческа държава, просъществувала за период от три века (418 – 721) на територията на днешна югозападна Франция и Иберийския полуостров. Тя е една от германските държави в рамките на бившата Западна Римска империя.

Кралството е основано от вестготите на крал Валия в римската провинция Аквитания в Югозападна Франция, където те са настанени от римското правителство, след което завоюват целия Иберийски полуостров. Кралството запазва независимостта си от Източната Римска империя или Византия в периода на нейния Юстинианов разцвет, чиито опити да се възстанови римската власт в Иберия са само частично успешни и краткотрайни. В началото на 6 век територията на кралството в Галия е завоювана от франките, с изключение на тясната крайбрежна ивица на Септимания (Septimania), но вестготите запазват контрола си над Иберия до края на века с изключение на териториите под властта на свебите и баските. Почти цялата територия на Вестготското кралство е завладяна в 716 г. от ислямските войски (маврите), дошли от Мароко, като в християнски ръце остава само най-северната част на днешна Испания (вж. Арабско-ислямско завоюване на Иберийския полуостров), където се заражда средновековното Кралство Астурия.

Вестготите и ранните им крале са били християни-ариани, поради което влизат в конфликт с Католическата църква, но след приемането на символа на вярата и проведените Толедски събори постулатите и догмите на християнската религия се приемат от кралството и всичките му християнски поданици.

В своето кралство вестготите разработват най-широкото светско законодателство в Западна Европа, известно като (лат.) Liber Iudiciorum, т.е. Готски закон, който служи за основа на испанското право през Средновековието.

Хронология

418 г.
След няколкогодишна борба вестготите се заселват като федерати (по договор с правителството на Империята) в Югозападна Галия (Аквитания). Тук възниква първата варварска държава на територията на Римската империя — Вестготското кралство със столица Толоза (дн. Тулуза). Завладяването на Галия от вестготите е улеснено от народните въстания на багаудите, насочени срещу галоримските робовладелци. Те обхващат робите, колоните (които искат да бъдат анулирани дълговете им), градската беднота и войниците, избягали от римската армия. Вестготите не премахват робството, но облекчават неговите форми и положението на робите се подобрява. В държавата на вестготите настъпва бързо разпадане на родовия строй и се появява класата на едрите земевладелци — германската аристокрация, която изпитва римско влияние. Вестготската олигархия подчинява на себе си останалите членове на племето, които губят личната си свобода и правото на земя.

419—451 г.
Теодорих I, крал на вестготите. В битката край Толоза (439 г.) като съюзник на римския император Валентин III, Теодорих I побеждава въстаналите срещу императора римски легиони, разположени в Галия. Той воюва с алеманите, свевите и вандалите и завзема част от Пиронейския полуостров, населен от римско-испанско население.

451 г.
Битка на Каталунските полета. Тук вестготите, заедно с римляните и франките, побеждават хуните, предвождани от Атила и съюзените с него остготи. В битката загива Теодорих I.

456 г.
Битка край Асторга (в Испания) — победа на Теодорих II над свевите. Вестготите разширяват земите си на Пиронейския полуостров и когато пада Западната римска империя, те владеят Галия от Лоара до Пиренеите (с изключение на днешна Бретания), както и значителна част от Пиршейския полуостров.

507 г.
Край гр. Поатие (Западна Фракция) Аларих II, крал на вестготите е Победен от краля на франките Хлодвиг. През същата година Хлодвиг превзема Толоза. Наследникът на Аларих II — Гезалих, премества столицата в Барселона. Под властта на вестготите (от източната страна на Пиренеите) остават Прованс и Септимания (край Средиземно море).

550 г.
Византийският император Юстиниан I използва династичните борби и религиозните спорове (местното население — никеанци; вестготите-ариани) във вестготската държава и с оръжие прави опит да си възвърне бившите римски провинции. Византийците успяват да овладеят южната част на Пиренейския полуостров — Бетика.

569—586 г.
Управление на Леовигилд. Като побеждава свевите в Северна Испания (585 г.), Леовигилд включва земите им в кралството си (Галиция). Столица на кралството е Толедо. В границите на вестготската държава влиза почти целият Пиренейски полуостров, с изключение на византийската Бетика и страната на баските.

587 г.
Крал Рекадър и по-голяма част от вестготската олигархия приемат християнската религия. Нараства политическото влияние на испанските епископи. Въпреки религиозното сближение, вестготите запазват етническата и правна обособеност (забранено е да сключват бракове с покореното население).

623 г.
Вестготите завладяват последните византийски владения на Пиренейския полуостров.

653 г.
Събор на епископите в Толедо, който разглежда светски въпроси; ограничава кралската власт. Встъпващият на трона монарх полага клетва, че няма да увеличава данъците без съгласието на богатите, ще се грижи за християнската църква и ще преследва евреите. На краля е забранено да продава именията на короната, които изцяло преминават в ръцете на неговите наследници, избирани всеки път от светската и духовната олигархия. Премахната е забраната да се сключват смесени бракове.

694 г.
Масови преследвания на евреите. Голяма част от евреите загубват имотите си и заедно със семействата си стават роби.

711 г.
Около 10-хилядна мюсюлманска армия, изпратена от губернатора на Северна Африка (халифата на Омаядите) Муса ибн Нусаир, за да завладее вестготското кралство, дебаркира на Пиренейекия полуостров. След решителната битка (19. VII. с. г.) мюсюлманите побеждават вестготите, предвождани от крал Родерих и превземат половината от полуострова, включително и столицата Толедо. В началото на VIII в. вестготското кралство престава да съществува.

713 г.
След дългомесечна обсада мюсюлманите овладяват Мерида и Севиля — най-големия град и център на интелектуалния живот в Испания. Испания е превърната в провинция на халифата, наречена Андалузия (ал Андалус).

https://bg.wikipedia.org/wiki/История_на_Португалия

https://bg.wikipedia.org/wiki/Вестготско кралство

https://nauka.bg/drzhavata-na-vestgotite-418-713-g/

[Hatshepsut]

Завладяване на Иберийския полуостров от арабите


Омаядският емират през 750 г.

Арабско-ислямското (срещано и като мавърско) завладяване на Иберийския полуостров е военна кампания на нахлуващи от Африка арабски и берберски племена, предвождани от умаядски военачалници, на територията на Пиренейския полуостров в периода от 711 до 788 г.

По време на управлението на халиф Ал-Уалид I от династията Умаяди, през април или май 711 г. ислямски войски, съставени предимно от бербери от Северна Африка и предвождани от Тарик ибн Зияд, прекосяват Гибралтарския пролив. След като побеждават вестготите на Родерих в решителната битка при Гуадалете през юли, Тарик получава подкрепления от страна на своя командир Муса ибн Нусаир и продължава похода си на север. Към 717 г., арабско-берберските войски пресичат Пиренеите и навлизат в Септимания. Те продължават да завземат територии в Галия до 759 г. В резултат на нахлуването е унищожено Вестготското кралство и е установен независим Кордобски емират начело с Абд ал-Рахман I (управлявал 756 – 788 г.), който завършва обединението на ислямските територии на Иберийския полуостров, които получават името Андалус. Тази кампания бележи най-западната точка на разширение на Умаядския халифат и на исляма в Европа.

В началото на VІІІ в. във Вестготското кралство бушува гражданска война. От нея се възпозва арабският пълководец Тарик ибн-Зияд, който слиза край Гибралтар с малка армия от маври. Побеждава вестготите в първата битка при река Гуадалет, където загива последният им крал Родерих. В следващите седем години кампанията на Тарик завършва успешно с покоряването на почти целия полуостров. Под властта на маврите попадат и всички португалски земи. Само по бреговете на Бискайския залив се запазва съпротивата на вестготите, където се създава кралство Астурия. Оттам започва Реконкистата – отвоюването на полуострова от християните, което продължава повече от седем века. В началото тя не засяга земите на Португалия.

Мюсюлманите наричат владенията си на Пиренейския полуостров Ал Андалус. За да разпространят исляма в цяла Европа, те се прехвърлят през Пиренеите и започват системно да нападат Франкското кралство. Успяват да завладеят само Септимания – последната част от вестготското кралство, а през 732 г. франкският майордом Карл Мартел ги побеждава в битката при Поатие.

Новите господари са смесица от етноси – маври, бербери, а управляващата прослойка се състои от араби. Много от тях са мюсюлмани само повърхостно. В началото те са поданици на Омаядския халиф в Дамаск, който се намира на хиляди километри. През 756 г. свалената Омаядска династия намира убежище в Испания. Абд ар-Рахман І се обявява за независим от Абасидите и създава свой емират със столица Кордоба. През 929 г. емиратът се превръща в халифат, а през 1031 г. се разпада на двадесетина малки държави. Това събитие оказва положително влияние върху стремежа на християните да си върнат полуострова.

Арабско-мавърското господство оставя дълбоки културни и циливизационни следи върху португалския народ. В градовете и до днес стоят постройки от мюсюлманската епоха в стил мосарабик. Обикновените хора съхраняват християнската си религия, а дребните аристократи-християни запазват властта си. Маврите демонстрират толерантност, което не пречи да избухват освободителни въстания, особено в началото на Х в.

Андалус (в зелено) около X век

Извори

За събитията от този период не съществуват достатъчно надеждни източници. Единственият християнски източник, считан за правдоподобен, е една Хроника от 754 г., известна като Мосарабската хроника (на испански: Crónica mozárabe de 754). С неизвестен автор и написана на простонароден латински език, тя описва събития, станали в района на Средиземноморието между 610 – 754 г. Ценен исторически източник за Византия, Вестготското кралство и Арабския халифат от VII—VIII в., тя често е неясна в описанието си. Мюсюлмански източници, писани от съвременници няма, а за тези от по-късна епоха се счита, че са идеологически повлияни. Поради това всички подробности, касаещи тези събития трябва да бъдат приемани само като вероятни.

Предистория

Всъщност още преди нахлуването от 711 г. берберите многократно са нахлували в южната част на Иберийския полуостров. От тях произлиза и името на завоевателите, популярно сред европейците – маври. Във втората половина на VII век византийските крепости в Северна Африка се огъват една след друга пред мощния натиск на арабските завоевания. Картаген е превзет през 698 г. През 705 г. ал-Уалид I (al-Walīd I), шестият халиф на Умаядите, назначава Муса ибн Нусаир за наместник на запад; той анексира цяла Северна Африка на запад до Танжер и постига напредък в разпространението на исляма сред местното население. От друга страна, с възкачването на престола на Родерих през 709 г. Толедското кралство изпада във вътрешна криза, прераснала в междуособици. Наследниците на сваления след преврат предишен крал Витица бягат със своите привърженици в Магреб – в близост до Сеута. Християнският владетел на Сеута граф Юлиян Сеутски постига споразумение с Муса да го подкрепи във войната срещу узурпатора Родерих.

Военни действия

През април или май 711 г. ислямски войски, съставени предимно от бербери от Северна Африка и предвождани от Тарик ибн Зияд, прекосяват Гибралтарския пролив и навлизат на европейския континент. В битката при Гуадалете на 19 юли 711 г. вестготите на Родерих са разбити, включително и поради масово дезертьорство от бойното поле. Вместо да се завърне в Африка, Тарик напредва на север и превзема Толедо, унищожавайки остарялата вестготска военна машина. Част от вестготите успяват да се оттеглят на север от Пиренеите във Франкската държава. Тарик презимува в Толедо, а на следващата година Муса начело на нова армия навлиза и след дълга обсада превзема Мерида. Той достига Толедо през лятото на 713 г. Оттам напредва в посока североизток, превземайки Сарагоса и покорявайки страната на север до Пиренеите; след това продължава на изток. В края на лятото на 714 г. Тарик и Муса са извикани в Дамаск от халифа, към този момент единствените незавладени територии на полуострова остават част от Астурия и страната на баските.

Бързият успех на завоевателите може да се обясни с липсата на консолидирана съпротива от страна на местното население, което намира подслон основно в централната планинска част на полуострова. Съпротивата му е слаба, като завоевателите намират подкрепа сред съществуващото еврейско малцинство, което е тормозено при управлението на вестготите. Освен това завоевателите водят политика, която е по-благоприятна от тази на вестготите: налозите не са така тежки; крепостните селяни, които приемат исляма, получават свобода (mawālī; ед.ч.: mawlā – мюсюлмани, които не са араби) и покровителството на местния владетел-арабин; а евреите получават равни права с християните. Така в мюсюлманска Испания се оформя нова социална структура на обществото: арабите са управляващата класа; под тях са берберите, чиято численост и влияние нараства през следващите векове поради постоянния им приток от Африка; следва местното население, избрало да приеме исляма (musālimah – ислямизирани) и техните потомци мувалади, като мнозина от тях са също така mawālī (ползват се с покровителството на владетел-арабин) или са от берберско потекло. Тази група формира болшинството от населението, тъй като през първите три века населението има социална и икономическа мотивация да приеме исляма. Най-отдолу в социалната йерархия са християните и евреите, които са избрали да запазят вярата си, но техният брой намалява с времето. Има и малка група роби (Ṣaqālibah) – пленници от север или други европейски страни и черни роби и наемници.

През 719 г. маврите пресичат Пиренеите и са пред Тулуза, а през 720 г. – по долината на Рона във Франция. В новите си владения, в началото Омаядите правят редица отстъпки, явно желаейки да привлекат на своя страна местното християнско население. След похода си до Мурсия, Абд ал-Азиз подсигурява създаването на т.нар. Теодемирово кралство, което просъществува до 740 г.

Съвсем скоро след нашествието християните оказват съпротива в битката при Ковадонга през 722 г., в която печелят първата си значителна победа. Така се слага началото на многовековен процес по възвръщане на териториите – Реконкистата. Междувременно нашествието на арабите в Западна Европа достига до брега на Лоара и е окончателно спряно след поражението им от войската на Карл Мартел в битката при Поатие през 732 г.

През 759 година франките, водени от Пипин Къси, прогонват арабите от Нарбон, завладян от тях през 719 г., и ги преследват чак до Пиренеите. Отгласът от сраженията между франки и мюсюлмани, заедно с прославяната битка при прохода Ронсево (778 г.), в която са убити много знатни франки, лежат в основата на множество епични песни, написани две-три-столетия по-късно, сред които изпъква Песен за Роланд.

https://bg.wikipedia.org/wiki/История_на_Португалия

https://bg.wikipedia.org/wiki/Арабско_завоюване_на_Иберийския_полуостров

[Hatshepsut]

Раждането на Португалия


Паметник на Афонсо І в Алентежу

През ІХ в. астурийците за първи път завземат част от днешните португалски земи. През 868 г. в тях се създава васалното на краля на Астурия графство Португалия. Столица става град Порто Кале (днес Порто), от който идва името на държавата. Първият граф е Вимара Переш. Столетие по-късно португалските графове повишават силата си дотам, че присвояват титлата dux, тоест херцог. Графството се оказва заплетено в династичните борби на астурийската династия и често преминава от властта на Галисия под властта на Леон. Първият опит да спечели свободата си завършва с неуспех. През 1071 г. в битката при Педросо Гарсия ІІ от Галисия разбива войските на граф Нуно Мендеш, убива го и се провъзгласява вместо него за владетел на Португалия.

През 1085 г. християните постигат един от най-големите успехи на Реконкистата – превземат Толедо. Отговорът на маврите е бързо контранастъпление, което завършва с тежко поражение за леонския крал при Саграхас. Тогава Алфонсо VІ призовава френски и бургундски рицари на поход против исляма. Отзовават се много, един от тях е Реймонд Бургундски. Той води със себе си брат си Анри. За да закрепят съюза, бургундските рицари се женят за дъщери на Алфонсо VІ. Анри взема незаконната му дъщеря Тереза и заедно с нея – графство Португалия. Така от 1095 г. Португалия има нова (Бургундската) династия и е самостоятелна държава, затворена между реките Миньо на север и Мондегу на юг.

Анри е известен в португалската история с името Енрике І. Превръщането на страната в кралство обаче е дело на сина му Афонсо І (1112 – 1185 г.), който през 1139 г. се провъзгласява за крал], а през 1143 г. с договора от Замора леонският владетел му признава тази титла. Заедно с нея е установено, че Португалия ще бъде независима държава.

Бургундската династия

Тази първа португалска династия управлява почти триста години и дава на страната девет владетели. Това е време на значителен напредък в Реконкистата. Започва се с победата на Афонсо І при Урике – успехът, който му дава кураж да се обяви за крал. Там той разгромява армията на емира на Кордоба. През 1147 г. кралят се съюзява с рицарите от Втория кръстоносен поход за обща атака срещу Лисабон. Обсадата завършва успешно и се приема за единствения успех на този поход. Афонсо ІІІ (1248 – 1279) успява в зората на своето царуване да прогони маврите от най-южната португалска област – Алгарве и за завърши Реконкистата. Той променя титлата си на Крал на Португалия и Алгарве и през 1255 г. премества столицата в Лисабон.
През 1383 г. след смъртта на крал Фернандо І настъпва тежка династична криза. Дъщеря му Беатрис е омъжена за кастилския крал Хуан І, който смята страната за свое законно наследство. Португалците обаче не искат такава съдба и избират за свой владетел Жоао, магистър на ордена на Авиз, който е незаконен син на предшественика на Фернандо. Кризата от 1383 – 1385 г. е решена с известната битка при Алжубарота. Португалците печелят благодарение на наетите английски стрелци с лъкове, които покосяват кастилската рицарска конница, довела до разгром на кастилците и установяването на новата династия Авиз.

Битката при Алжубарота, илюстрация от Английска хроника

Първа криза на португалското наследство

Първата криза на португалското наследство представлява преход от Бургундската към Ависката династия в Португалия. Това се случва чрез междуцарствие и гражданска война от смъртта на крал Фернандо І през 1383 г., който не оставя мъжки наследник, до възцаряването на Жуау I след победата при Алжубарота през 1385 г.

Претенденти за короната

Бургундската династия дава девет крале на Португалия, като се започне от основателя на кралството Афонсу І Енрикеш. На 22 октомври 1383 г. мъжката линия се прекъсва със смъртта на Фернандо І, който приживе има двама синове, починали в детска възраст. Единственото му живо дете е дъщеря му Беатрис (1373 – 1412), омъжена за краля на Кастилия Хуан І.

Хуан І Кастилски

Международната ситуация в тази епоха се усложнява от ожесточения етап, в който се намира Стогодишната война между Англия и Франция. Търсейки съюзници, двете сили се намесват в делата на Пиренейския полуостров. Френският конетабъл Бертран дю Геклен успешно поставя династията Трастамара на кастилския престол и така си осигурява верен съюзник. През 70-те години кастилците няколко пъти нападат Португалия и тя логично търси помощта на Англия. Една от целите на тези нападения е да бъде принуден Фернандо да даде дъщеря си за жена именно на кастилския крал – така кастилците се надяват да си осигурят бъдещото завземане на португалската корона.

Регентка става вдовицата на Фернандо – ненавижданата от народа Леонор Телеш, която при това включва в управлението новия си испански любовник. Неин основен съперник е незаконороденият син на крал Педро І и следователно полубрат на Фернандо – Жуау, велик магистър на ордена на Авис (португалското подразделение на ордена на калатравите). В началото Жоао не се вижда като претендент за трона. Той дори кани кастилския крал да се намеси, но после оттегля поканата и сам ръководи бунт, който прогонва регентката от Лисабон и го предоставя в ръцете му. Обявява се за регент и защитник на кралството, но се оказва пред лицето на ново кастилско нашествие.

Хронология на конфликта

Авизкият претендент може да разчита на юга, където са съсредоточени повечето предприемачи, търговци и собственици на кораби. Те се страхуват от кастилската власт, защото очакват, че ще използва ресурсите на страната за своя изгода и че ще фаворизира богатите аристократи-земевладелци от севера. Те на свой ред предпочитат Хуан І.

От януари до октомври 1384 г. кастилците настъпват в Португалия и се насочват към Лисабон. Състои се и първата битка но тя не е решителна – авизкият генерал Нуно Алвареш Перейра побеждава кастилците при Атолейрос. Това не им попречва да обсадят Лисабон с голяма решителност, като блокират устието на река Тежу с целия си флот. През юли товарен конвой пробива блокадата и доставя храна на гладуващия град. Това проваля плановете на Хуан І и след четири месечни усилия той се вижда принуден да се оттегли. През това време Жоао трескаво реформира войските си и праща посолство в Англия за подновяване на политическите връзки. Синът на Едуард ІІІ Джон Гонт опитва да спечели кастилската корона, като се жени за дъщерята на Педро І. Неуспехът му го кара да потърси Португалия като съюзник. То убеждава регента Джон Гонт да изпрати войници за подкрепа на португалската армия и той обещава 5000.

През пролетта на 1385 г. англичаните пристигат. Противно на очакванията са само 600 души, но опитни от битките на Стогодишната война. Между тях повечето са стрелци с дълги лъкове, които вече са доказали ефективността си срещу рицарска конница. Жоао Авиз свиква кортеси в Коимбра и на 6 април те го обявяват за крал – истинска провокация против кастилците. Първата стъпка на новия крал е да назначи генерал Перейра за конетабъл (главнокомандващ) на Португалия.

Хуан І реагира светкавично и изпраща армията си да накаже претендента, но е спрян при Транкосо. През юни много по-добре подготвена войска, подкрепена от мощна френска конница нахлува в страната. Тя наброява 25 000 войници (18 000 според други сведения) срещу 6500 на португалска страна и бързо достига до района на Лисабон, превземайки Сантарем. Жоао І решава, че при втора обсада столицата няма да издържи и дава сражение на пътя на кастилците, при градчето Алжубарота, на 70 км северно от столицата (14 август 1385). Там бавната кастилска войска става жертва на същата тактика, приложена по-рано при Креси и Поатие – обстрел с дълги лъкове, заедно с калтропи по фланговете (кръстове с остри шипове, които възпрепятстват обхващането в чувал). Армията на Хуан І не само е разбита, тя е почти унищожена и той се отказва от по-нататъшни опити да напада Португалия.

Развръзката

С победата при Алжубарота на португалския престол се установява новата Авизка династия, управлявала през следващите два века и довела страната до най-голямото ѝ могъщество. Португалия не само гарантира своята независимост, сред народа и аристокрацията се утвърждава неприязън към единствените сухопътни съседи – кастилците. Това предопределя и в следващите векове борбите на малкото кралство да съхрани самостоятелния си живот.

През 1386 г. Англия и Португалия сключват прочутия Уиндзорски договор, който се приема за най-стария и до днес действащ международен акт. С него англичаните обещават да подпомагат португалците със сухопътни войски в продължаващия конфликт срещу Кастилия, докато португалците обещават кораби, за да се противодейства на французите в Ла Манш. Във връзка с това през същата година Джон Гонт стоварва войски в Галисия, за да претендира за трона на Кастилия, с което удължава военните действия. Сблъсъци има и през 1396 – 97 г., след което се сключва примирие. Мирен договор се подписва чак през 1432 г.

https://bg.wikipedia.org/wiki/История_на_Португалия

https://bg.wikipedia.org/wiki/Първа_криза_на_португалското_наследство

[Hatshepsut]

Могъщество на Португалия (1385 – 1580 г.)

Великите географски открития

Португалия е първата и водеща сила в процеса на откриване, изследване и усвояване на нови за европейците земи, наречен Велики географски открития. Благодарение на това малката европейска държава се превръща в световна сила, създава своя колониална империя и развива грандиозна търговска дейност, от която натрупва несметни богатства. Всичко започва с армадата от 1415 г., насочена срещу африканския град Сеута. Превземането на града събужда интереса на португалците към Африка и изобщо към непознатия свят. Тогава представата за света е непълна и погрешна, базирана върху антични карти. Залогът да се изследва непознатото обаче е голям и той съвсем не е научен. Дълбоката мисъл на първите плавания е да се достигнат Индия с приказните ѝ богатства, Китай, Япония и ценните острови на подправките. Да се осигури морска връзка с тях, като се заобиколи Африка, би дало на португалците най-доходната търговия в света.

Енрике Мореплавателя, портрет от Нуно Гонсалвеш

Поблазнен от тази перспектива, синът на крал Жоао І (1385 – 1433) Енрике (наречен в днешно време Мореплавателя) се оттегля в най-южния край на страната – в Сагриш, събира учени и смели моряци и започва да изпраща експедиции по африканските брегове.[16] Те заобикалят страховития нос Бохадор, по-късно и Зелени нос, стигат до Гвинея. Така преодоляват вековните страхове на европейците от непознатите морета.[17] Най-важни (вече слад смъртта на принц Енрике) са африканските плавания на Диого Као (1482 – 86), който изследва 2500 км от брега (включително Гвинейския залив, устието на река Конго, Ангола) и Бартоломео Диаш (1487 – 88), който достига нос Добра надежда и известява, че пътят към Индия е открит.

Плаването на Вашку да Гама до Индия

Кулминацията на португалските усилия е плаването на Вашку да Гама до Индия – въоръжен с четири отлични кораба и цялото познание и инструменти, необходими да успее. През 1498 г. той достига индийския бряг и определя път, по който португалците ще плават оттук нататък. Две години по-късно Педро Алвареш Кабрал открива Бразилия и я обявява за владение на португалския крал. Неизвестен брой други изследователи пътешестват до Етиопия, Северна Америка, откриват островите Света Елена и Тристан да Куня. Един друг португалец – Фернандо Магелан – приема испанска служба и извършва първото околосветско плаване.

Португалската колониална империя

Още с първите плавания започва създаването на колонии. Най-рано, още през ХV в., португалците се установяват на Азорските острови и Мадейра, в Гвинея и около Зелени нос. Заобикалянето на Африка през 1488 г. и откриването на Америка предизвикват конфликт със съседна Кастилия и се стига до подписването на Тордесилския договор за подялба на света (1494 г.). Хазартният характер на това споразумение е впечатляващ – никоя от двете страни не знае точно какво получава. Общата идея е Португалия да вземе източната част на света с африканската търговия, Индия и островите на подправките, а Кастилия – Америка. Но тъй като тогава не са известни дори размерите на планетата, нито какви богатства има Америка, това е дележ на неизвестното.

Португалските владения през ХVІ в.

Все пак договорът определя посоката на португалските завоевания. Изпратените ескадри побеждават арабите и установяват морско господство в Червено и Арабско море. След 1510 г. португалците завземат Гоа, Даман и Диу в Индия, Малака в Малайзия, Ормуз, Цейлон, островите на подправките и Макао в Китай. Кралят изпраща посланици в Тайланд и Япония. В Африка португалски бази се появяват по бреговете на днешните Мозамбик и Ангола, на островите Мадагаскар и Мавриций, на Сао Томе и Коморските острови. През тази епоха, за разлика от кастилците, португалците не създават колонии с голяма площ и не развиват в тях стопанска дейност. Те основават търговски бази, купуват евтино в далечните страни и продават скъпо в Европа. Единственият район, където навлизат в дълбочина на континента, е Бразилия. Там главен център става Рио де Жанейро. Повечето от тези успехи се случват по времето на крал Мануел І (1495 – 1521), не случайно наречен Щастливия.

Династичният съюз с Испания

През 70-те години на ХVІ в. Авизката династия отива към своя край. Крал Себастиао загива безславно в Африка и през 1580 тронът се оказва свободен. Създава се ситуация подобна на кризата от 1383 – 1385 г., тъй като испанският крал Филип ІІ е женен за първородната дъщеря на Мануел Щастливия. Сега мъжкото наследство на Мануел се изчерпва и правата върху короната преминават към дъщерите. Но ако през 1385 г. е имало силен национален кандидат, който да се противопостави на кастилците, сега такъв е един незаконен внук на краля – Антонио де Крато. Филип ІІ отказва да преговаря и да се задоволи с част от португалското наследство. Той издига претенциите си за цялото кралство и изпраща армията начело с опитния херцог Алба. Докато адмирал Санта Крус блокира португалските брегове, Алба разбива набързо събраната армия на Антонио де Крато при река Алкантара и превзема Лисабон. Така Португалия се оказва в персонална уния с Испания. Португалските кортеси приемат документа Carta Patente, с който гарантират автономията на страната: на всички постове да се назначават португалци, редовно да се свикват кортесите, крал да бъде само член на управляващата династия на Хабсбургите. Филип ІІ решава да признае този документ.

От гледна точка на Испания присъединяването на Португалия е логичното продължение на по-ранните династични сливания. Сега целият полуостров е под обща власт и се нарича Иберийски съюз. Той продължава 60 години и е нещастно време за Португалия. В този период тя не може да защити колониите си и да се възползва от търговията с тях. Тя е лишена от правото на външна политика и враговете на Испания сега са и нейни врагове. Старият съюз с Англия е нарушен и през 1622 г. англичаните отнемат Ормуз. Португалия дори се оказва във война с тях по време на Великата армада – армадата потегля именно от Лисабон. Военни действия се водят и с холандците – за кратко те завземат част от Бразилия (Салвадор и Пернамбуко) и са прогонени от там чак през 1654 г. Това е времето, в което те отнемат на Португалия водещото място в източната търговия.

Втора криза на португалското наследство

Кризата на португалското наследство от 1580 г. води до край на властта от Авизката династия в Португалия и замяната на самостоятелното й управление с общо с това на Испания (т. нар. Иберийска уния), под егидата на Хабсбургите, което продължава след това около 60 години - до възцаряването на Жуао IV Щастливеца, като крал на Португалия.

Към края на ХVІ в. Португалия притежава богата колониална империя, възникнала в резултат от плаванията на Вашку да Гама, Педру Кабрал и от активната дейност на Франсишку Алмейда и Афонсу Албукерки. Най-ценната част от владенията обхваща редица бази в Югоизточна Азия и най-вече в Индия – Гоа, Диу, Даман, Ормуз, Малака, Макао. Португалците завладяват също Островите на подправките и монополизират търговията с подправки и луксозни стоки от изтока. Черен пипер, кимион и индийско орехче се продават в Европа на цени 20 пъти по-високи от тези, на които се купуват. Търговските пътища около Африка са военна тайна и се отбраняват с всички сили. Към португалските владения трябва да се прибави също Бразилия, чиято захар става от средата на века много ценна суровина и носи значителни доходи. Неслучайно португалският крал е най-богатият на европейския континент.

Испанците също притежават много колонии и към този момент двете държави са единствените колониални сили. През 1494 г. чрез Тордесилския договор те определят сферите на влияние и в действителност повече си сътрудничат, отколкото враждуват. Вече се е очертал общият враг в лицето на английските, френските и нидерландските пирати. Португалците изпитват първите си трудности, затова търговските слоеве са склонни да одобрят съюз с Испания. Тя се надяват, че могъщият крал Фелипе ІІ ще ги защити успешно от вражеските набези.

Кризата на династията

Авизката династия преживява своя апогей при крал Мануел І Щастливия (1496 – 1521), който оставя стабилно наследство – шестима синове, а именно Жоао, Луиш, Фернандо, Афонсу, Енрике и Дуарте. Оттам нататък обаче наследството му бързо се стопява. Някои от тях имат деца, но постепенно остават само момичета. Дори примерът с първородния син е показателен. Жоао ІІІ (1521 – 1557) надживява единствения си син, който също се нарича Жоао. Младият престолонаследник умира внезапно на 2 януари 1554 г. на 16-годишна възраст, три седмици преди да се роди синът му Себастиао. Самият Себастиао така и не се жени, което поставя в риск продължаването на династията. От 1562 до 1568 г. негов регент е пра-чичо му Енрике, кардинал на португалската църква. Той е и фактическият престолонаследник. През 1578 г. Себастиао тръгва на поход срещу мюсюлманите в Северна Африка и намира трагично смъртта си в битката при Алкасар Кебир. Енрике (тогава на 66 години) заема престола, но поради духовния си сан нито е женен, нито може да има деца.

Себастиао, худ. Ф. Серано

Испанският крал Фелипе ІІ се пада чичо на Себастиао, син на неговата сестра Катерина Австрийска. Фелипе много добре съзнава, че може да получи португалския престол като наследство. Когато през 1576 г. Себастиао му предлага общи действия в Африка, Фелипе умишлено отказва. При това, макар че на думи го убеждава да се откаже, той подсъзнателно го насърчава. Тогава идва катастрофата в Африка, а тя е пълна. Заедно с краля загиват много военачалници и принцове, избити са почти всички войници. Възцаряването на Енрике испанският крал възприема като временно отлагане на развръзката и време за подготовка. Енрике му предлага да се откаже от претенциите си, но Фелипе отказва – според него той е първостепен претендент, защото е женен за първородната дъщеря на Мануел Щастливия. Останалите претенденти са пармският херцог Ранучо І (внук на Дуарте), Еманюел Филибер Савойски (внук на Мануел по женска линия), Катерина Браганза – дъщеря на Дуарте. Никой от тях няма военните и политически възможности на Фелипе ІІ и не може да му се противопостави със сила.

Антонио де Крато

Както и през 1383 г., мнозинството от португалците не искат уния с Испания. Те намират патриотичен кандидат, но отново с незаконен произход – това е Антонио де Крато, син на инфанта Луиш от негова любовница. Той е вече на 50 години, но населението го харесва. Около него се формира патриотична партия, която се подготвя за война. Само че този път испанците са я изпреварили и с много подкупи и заплахи са изградили мрежа от свои съмишленици в страната.

Фелипе ІІ, худ. Тициан

Войната от 1580 г.

Фелипе избира за ръководител на происпанската партия един ренегат на име Крищовао ди Моура. Главната му задача е да направи така, че кортесите (а евентуално и папата) да не се произнесат ясно във вреда на филиповите претенции. Моура разполага с неограничени средства и започва издаването на серия брошури, които обясняват защо Фелипе трябва да е португалски крал. След смъртта на кардинал Енрике през февруари 1580 г. се създава регентски съвет от пет души, трима от които веднага са подкупени от Моура и привлечени на испанска страна.

В сравнение с това Антонио де Крато няма нито толкова средства, нито войски. Той умишлено припомня събитията от 1385 г., когато Жоао Авиз (незаконен син на крал Педро І) събира армия и побеждава кастилците при Алжубарота. Припомня също, че по този начин страната е съхранила своята независимост и призовава за същото и сега. На 24 юли той се обявява за крал в Сантарем и получава подкрепа в някои райони. Това довежда до светкавична намеса на испанците. Фелипе поверява армията на опитния Фернандо Алварес, херцогът на Алба – човек с богато минало на бойните полета. Испанската армия влиза при Бадахос, докато адмирал Санта Крус извежда корабите в морето и блокира устието на река Тежу. На 25 август се разиграва решителното сражение при река Алкантара. Там 8-те хиляди португалци са пометени от 13 хиляди испанци. „Крал“ Антонио бяга на север, а Алба влиза в примирения Лисабон.

Неуспешният монарх се опитва да организира съпротива в северните провинции, но в началото на 1581 г. трябва да се спасява във Франция. От там с група авантюристи той заминава за Азорските острови, откъдето възнамерява да управлява португалските колонии. Франция и Англия му помагат да формира малка военна ескадра, но през юли 1582 г. тя търпи тежко поражение от флотилията на Санта Крус (битките при Понта Делгада и при остров Сао Мигуел). Принуден отново да бяга, Антонио стига в Англия. Той придружава сър Френсис Дрейк в неговия рейд към бреговете на Пиренейския полуостров през 1589 г. и слиза на азорския остров Тершейра. И този последен опит да се задържи на някаква португалска територия приключва безславно.

Създаване на Иберийската уния

Фелипе ІІ свиква нови кортеси в Томар, които го признават за крал. Стъпвайки на факта, че още преди нападението той обещава на португалците пълно спазване на правата и зачитане на португалската автономия, кортесите издават документа Carta Patente, с който официално регламентират положението на страната сред владенията на испанския крал. Всички португалски кортеси трябва да се свикват в Португалия и само те да приемат законите, които я касаят; вицекрал да бъде само португалец или член на кралското семейство; на всички останали постове да се назначават само португалци; в страната да има само португалски войски; да се създаде Съвет за Португалия (създава се през 1582), който да съветва краля за португалските дела; колониите и търговията с тях да останат под португалски контрол, а митниците между двете държави да се ликвидират. Този забележителен документ, издаден от Фелипе ІІ, дава на Португалия много повече, отколкото която и да било друга част от испанската корона. Той показва, че регионализмът е в духа на Хабсбургите и чрез него Португалия се превръща действително само в още едно кралство към и бездруго дългия списък на испанския владетел.

https://bg.wikipedia.org/wiki/История_на_Португалия

https://bg.wikipedia.org/wiki/Втора_криза_на_португалското_наследство

[Hatshepsut]

Португалия – второстепенна сила (1640-1910)


Издигане на Жоао ІV за крал през 1640 г., худ. Велосо Салгадо

Португалската революция (1640 – 1668 г.)

Унията с Испания носи полза на буржоазията и аристокрацията, защото им дава свободен достъп до испанските колонии. Търговията между Бразилия, Мексико и Перу процъфтява. Освен това, докато крал е Филип ІІ, Испания успешно предпазва португалската империя от посегателствата на другите европейски сили. От друга страна, селяните недоволстват от повишените данъци и между тях чуждата династия никога не е била популярна. С течение на времето и особено от началото на Тридесетгодишната война Испания осезателно отслабва. Затруднената империя опитва (при управлението на първия министър Оливарес) да ограничи автономията на Португалия и да я привлече в по-голяма степен към военните усилия. Това подготвя цялото португалско общество за борба за отхвърляне на унията. Сигналът идва от Каталунската революция от пролетта на 1640 г. и на 1 декември същата година португалците въстават.

Португалия се надява, че правителството в Мадрид няма да може да воюва едновременно на три фронта и се оказва права. Благоприятно е и това, че Оливър Кромуел в Англия и кардинал Ришельо във Франция веднага подкрепят бунта. Богатите земевладелци издигат за крал херцога на Браганса – най-богатия човек в Португалия и далечен наследник на старата Бургундска династия. Без да се консултират с него, те го обявяват за крал с името Жоао ІV и той, осъзнавайки, че вече не може да се оневини пред Мадрид, приема. Революцията не е подкрепена единодушно от всички слоеве, но е достатъчно масова, за да постигне недвусмислени успехи: победата при Монтежу (1644), която спира първата испанска атака; победите при Елвас (1659) и Амешиал (1663), в които на португалска страна се бият англичани, холандци и германци; и рашаващата победа при Монтеш Кларош (1664), сложила край на последния испански опит да се подчини страната. Със смъртта на своя крал Филип ІV Испания приема, че Португалия отново е независима и регентката кралица Мариана признава това през февруари 1668 г. с договора от Лисабон. Границите са като през 1580 г., само Сеута остава испанска.

Епохата на Помбал

Династията Браганса се развива с най-различни перипетии. Жоао ІV умира още преди договора от Лисабон, през 1656 г., наследен от умствено недоразвития Афонсо ІV. Той, на свой ред, е свален от брат си Педро, който става крал. Кралете не се интересуват толкова от рационализиране на управлението и от реформи, които да развият стопанството, а от собствения си абсолютизъм и разкоша на двора. Португалия подновява съюза си с Англия и става активен участник във Войната за испанското наследство. Това води до фактическото разоряване на страната. През 1703 г. тя сключва т. нар. Метюенски договор, според който може да изнася почти без такси вината си за Англия, а англичаните могат при същите преференциални условия да внасят своите промишлени стоки. Този договор създава икономическа зависимост на Португалия и в средата на века се стига дотам, че английският дял във външната търговия е 2,5 пъти по-голям от този на всички останали държави.

Към 1750 г., когато умира Жоао V и се възцарява Жозе І, Португалия е жалка картина – с неразвито и следователно непродуктивно земеделие, с индустрия на примитивно ниво, впримчена в тежки зависимости към Англия. Населението е едва 2,5 милиона и макар че нараства до 3 милиона в края на века, столицата Лисабон се свива до 150 000 души, което е нетипично за епохата. Тежко на страната се отразява и опустошителното земетресение от 1755 г., предизвиканите цунами и пожар. Лисабон е в руини, загиват между 60 000 и 100 000 души. Желанието на правителството да установи причините за това събитие поставя началото на научните познания за земетресенията.

Маркиз Помбал и съветниците му след Лисабонското земетресение

В тази ситуация властта като първи министър на Жозе І поема Себастиао Жозе ди Карвальо и Мело, издигнат до титлата маркиз Помбал. Със серия реформи в духа на просветения абсолютизъм, той дава нов живот на страната. Първо реформира централното управление, като създава Търговски съвет, Сметна палата и съвет по цензурата. Отстранява йезуитите от образованието, отделя църквата от държавата. Провежда военна реформа, оптимизира събирането на данъците, създава кралски компании – риболовна, селскостопанска, търговска. По негова инициатива се внедряват нови технологии в земеделието и индустрията и се подобряват пътищата и водните връзки.

Кризите на ХІХ век

Реакцията на португалските управляващи спрямо Френската революция от 1789 г. не е положителна. От страната са депортирани много французи. Сключен е нов военен съюз с Великобритания и през 1801 г. се стига до кратка война с Испания, тогава френски съюзник. През 1807 г. Наполеон Бонапарт отправя ултиматум към Португалия да затвори пристанищата си за английските кораби и така да се присъедини към обявената от него континентална блокада. Португалия се опитва да избегне войната, но е окупирана от маршал Жюно. Крал Жоао VІ премества столицата си в Рио де Жанейро в Бразилия и отива там с целия си двор и правителството. По-късно англичаните отблъскват французите и превръщат страната в плацдарм за действията им против Наполеон. Чак до падението на императора през 1814 г. продължават ожесточените военни действия.

Жоао VІ, портрет от Жозе Леандро ди Карвальо

През 1820 г. в Порто избухва революция. Жоао VІ решава да се върне и през 1822 г. приема първата конституция на страната, която е в либерален дух. Съпругата му обаче и вторият му син Мигел са против либерализацията и успяват да отменят конституцията. Мигел е прогонен, но след смъртта на Жоао VІ се връща и се обявява за абсолютен монарх. Следващата конституция от 1826 г. не е така либерална. В крайна сметка опитите да се спре либерализацията не успяват и от 1836 г. Португалия става конституционна монархия.

Същевременно тя загубва Бразилия. Когато я напуска през 1822 г., Жоао VІ оставя за император на страната първородния си син Педро, който веднага я обявява за независима държава. Конфликтите в Португалия не ѝ позволяват да се намеси и тя трябва да признае независимостта ѝ. Загубата обаче е тежка, особено в стопанско отношение. Без доходите от южноамерикансктата страна Португалия преживява остра финансова криза.

В следващите десетилетия социалните проблеми предизвикват редица бунтове, които, макар и потушени, разтърсват страната. Въпреки нарастващата бедност, Португалия може да си позволи да развие колониална експанзия в Африка и да завземе още земи в Мозамбик и Ангола. Противоречията с Великобритания са уредени с договори от 1890 и 1899 г. и границите между колониите са окончателно установени. При управлението на Карлош І (1889 – 1908) се стига до открита диктатура и не се свикват кортесите. Кралят е убит от терористи, а престола наследява по-малкият му син Мануел ІІ. През 1910 г. той е свален и португалската монархия приключва.

https://bg.wikipedia.org/wiki/История_на_Португалия

[Hatshepsut]

Първа португалска република (1910-1926)


Убийството на крал Карлош I през 1908г. в Лисабон

Революцията от 1910 г. сваля монархията, след което започва хаотичен републикански период (ранна република). През първите две години от съществуването на републиката са извършени много реформи: започва разширяването на универсалната училищна система, през 1911 г. португалските работници получават правото на стачка, а също така е проведена данъчна реформа. Първият републикански парламент е избран през май 1911 г.

Новата конституция гарантира гражданските права и свободи, както и неприкосновеността на личността. Особено внимание е отделено на премахването на господството на католическата църква: всички религиозни титли са премахнати, църквата и държавата са официално разделени през април 1911 г., а бившата църковна собственост попада в светски ръце. Часовете, посветени на религиозното образование, са намалени повече от половина, а броят на духовните семинарии е намален наполовина.

В началото на Първата световна война Португалия остава неутрална страна, но през февруари 1916 г. влиза във войната на страната на Антантата. През 1917 г. Сидониу Паис установява диктатура в страната, но управлението на Паис приключва на следващата година с неговото убийство. Войната изостря финансовите проблеми на страната, инфлацията рязко нараства.

Бичът на новото правителство, въпреки факта, че е демократично избрано, е корупцията. През 1919 г. има опит за възстановяване на монархията. През периода на първата република - от 1910 до 1926 г., са сменени 44 правителства, има 24 въстания, 158 общи стачки, 17 опита за държавен преврат с участието на недоволни военни. През 1921 г., по време на така наречената Кървава нощ, министър-председателят Антонио Гранж, който е принуден да подаде оставка от пучистите, и редица други политици са убити. От осемте президенти на републиката само един остава на поста през целия мандат. До 1926 г. португалските демократи окончателно губят подкрепата на хората, особено на селяните в северната част на страната, които остават дълбоко религиозни дори по време на периода на репресиите срещу Църквата. След като през 1925 г. в страната се случва най-голямата финансова измама в историята на западния капитализъм през първата половина на 20 век, дните на първата демокрация са преброени.

Първата португалска република (порт. Primeira República Portuguesa) е 16-годишният период в историята на Португалия между революцията от 1910 г. и държавния преврат от 1926 г.

Португалското цареубийство от 1908 г. и засилването на ролята на републиканците в управлението на страната довеждат до нарастване на републиканските настроения. След републиканското въстание от 5 октомври 1910 г., което сваля крал Мануел II, през 1911 г. е приета републиканска конституция, която провъзгласява парламентарен режим с малка власт в ръцете на президента и двукамарна система. Новата конституция гарантира гражданските права и свободи, както и неприкосновеността на личността. Особено внимание беше отделено на премахването на господството на католическата църква.

По време на периода на първата република страната преживява изключителна нестабилност - от 1910 до 1926 г. се сменят 44 правителства, има 24 въстания, 158 общи стачки и 17 опита за преврат с участието на недоволни военни. Португалската републиканска партия, по-известна като Демократическата партия, водена от Афонсу Аугусто да Коща, остава основната политическа сила в републиката. Опозиционните сили започват да използват насилието като метод за спечелване на властта, тъй като няма истински демократична политическа и парламентарна традиция; почти всички политически фракции се борят за радикални промени, които да сложат край на стагнацията, характеризираща дома на Браганса.

В началото на Първата световна война Португалия е неутрална държава, но през февруари 1916 г. влиза във войната на страната на Антантата. Демократическата партия (официално Португалската републиканска партия) вижда участието във войната като уникална възможност да постигне целите си: да сложи край на заплахата от чуждестранна окупация на колониите и у дома да създаде национален консенсус около режима и дори около партията. Тези вътрешни цели не са постигнати, тъй като финансовите затруднения на Португалия пречат на формирането на адекватен контингент за войната, въпреки че правителството изпраща армия от почти 12 000 войници във Франция. Липсата на консенсус относно участието на Португалия във войната прави възможна появата на две диктатури, водени от Хоаким Пимента де Кастро (януари-май 1915 г.) и Сидонио Паис (1917-1918 г.), който получава прозвището „президента-крал“.

Сидониу Паис

На 8 декември 1917 г. Сидониу Паис установява полудиктаторски режим в страната. Опита се да управлява по харизматичен начин. Направени са опити за премахване на традиционните партии и промяна на съществуващия модел на национално представителство в парламента чрез създаване на корпоративен сенат и единна Национална републиканска партия. Държавата провежда интервенционистка икономическа политика, преследвайки синдикатите и работническите движения. Сидониу Паис също се опитва да възстанови социалния ред, като прави републиката по-приемлив модел за монархистите и католиците, които все още са политическа сила (представена по-специално от партията на Португалския католически център). Но управлението на Паис приключва на 14 декември 1918 г. с неговото убийство. Войната изостря финансовите проблеми на страната, инфлацията рязко нарасна. През 1919 г. има неуспешен опит за възстановяване на монархията.

Опияненото от първичната демократизация и крайната либерализация португалско общество скоро се сблъсква с техните странични ефекти, с които поради редица културно-исторически особености не може да се справи. Корупцията се превръща в особен бич на новото правителство, въпреки факта, че то е избрано демократично. Финансовият измамник Артур Виргилио Рейс извършва голяма измама, като нарежда издаването на ескудо в брой през 1925 г., действайки привидно от името на португалската банка. В особено голям мащаб правителството на Антонио Мария да Силва е затънало в корупция. До 1926 г. португалските демократи напълно са загубили доверието на хората, особено на селяните в северната част на страната, които остават дълбоко религиозни дори по време на периода на църковно преследване.

На 19 октомври 1921 г., по време на така наречената Кървава нощ, министър-председателят Антонио Гранж, който е принуден да подаде оставка от пучистите, и редица други политици са убити. От осемте президенти на републиката само един, Антонио Жозе де Алмейда, изкара целия четиригодишен мандат. До средата на 20-те години националната и международната политическа практика показва, че само с помощта на авторитарно стабилно управление може да се установи обществен ред и да се възстанови политическата ситуация.

Антонио Жозе де Алмейда

Накрая, на 28 май 1926 г. е извършен държавен преврат от въоръжените сили, с подкрепата на почти всички политически партии, за да се установи стабилно правителство. Населението на Лисабон не се опитва да защити републиката, а самите леви партии и техните синдикати отказват да се съпротивляват на преврата, позволявайки на властта да премине в ръцете на армията. Така се формира Втората португалска република от 1926-1933 г., която след приемането на нова конституция се трансформира в т. нар. диктатура на Антонио де Салазар, наречена Нова държава (1933-1976 г.).

https://ru.wikipedia.org/wiki/Первая Португальская республика

https://ru.wikipedia.org/wiki/История_Португалии

[Hatshepsut]

„Новата държава“ (1926-1974)


Антониу ди Оливейра Салазар, снимка от 1968г.

„Новата държава“ (порт. Estado Novo) е политически режим и специфична икономическа структура, съществувала в Португалия от 1933 до 1974 г. и се свързва с личността на Антониу ди Салазар, икономист по образование и консерватор по убеждения, който дава приоритет на религията, патриотизма и укрепването на социалната роля на семейството.

Антониу ди Оливейра Салазар (на португалски: António de Oliveira Salazar) е португалски икономист и политик. Той е министър-председател на Португалия и фактически диктатор от 1932 до 1968 г.

Произхожда от скромно семейство на земеделец. Майка му съумява да осигури средства за образованието му благодарение на огромни лишения. Първоначално има намерение да стане свещеник. Постъпва обаче в университета в Коимбра, където учи икономика и финанси и се издига до професор по национално стопанство. През 1928 г. оглавява финансовото министерство. Скоро се превръща в главен властови център в страната.

Чрез строга политика на икономии Салазар успява да стабилизира държавните финанси. От юли 1932 г. е министър-председател на Португалия. Подкрепян е от онези обществени кръгове, които са отвратени от хаоса на републиканска Португалия.

През 1933 г. е приета нова конституция на страната, която узаконява еднопартийното управление. Оповестено е създаването на т.нар. Нова държава (Estado Novo). По своята същност тази Нова държава е консервативно-авторитарна диктатура, която се базира на стопанската стабилност и политическата репресия. Въведената още от 1926 г. цензура, забрана на събранията и свобода на изказванията възпрепятстват дейността на несъгласните с водената от правителството политика. Политическите партии, които сами не са се разпуснали, са забранени.

Режимът на Салазар често бива дефиниран като фашизоиден, макар да остава далече от класическия италиански и германски модел на тоталитарно уреждане на държавата. В страната функционира тайна полиция (Polícia Internacional e de Defesa do Estado), казионни организации (например младежката Mocidade Portuguesa) и паравоенни милиции (Legião Portuguesa), но общо взето тяхната мисия е съхраняване на спокойствието за установената власт. Националният съюз, председателстван от Салазар никога не придобива облика на фашистките партии в другите европейски страни. Членството в него не е задължително, а нечленуващите в него успяват също да заемат важни държавни и административни постове. Официално се твърди, че това не е политическа партия, а организация за единство на всички португалци.

В същото време Салазар не крие, особено пред 30-те години на XX век, че се възхищава от Мусолини. По това време определено може да се намери тенденция към фашизация на португалското общество, тенденция която постепенно и тихомълком е изоставена в годините след Втората световна война.

В годините на Испанската гражданска война Салазар заема страната на франкистите. В последвалата световна война обаче той се стреми да води политика на балансиране между съюзниците и силите на Оста. Израз на тази политика е използването на Азорските острови от съюзниците като военна база. В същото време на хитлеристка Германия е предоставена концесия за добив на волфрам, за което Португалия е богато възнаградена. Страната е една от малкото, които успяват да постигнат икономически напредък през войната - златните резерви нарастват, а предвоенният дълг към Великобритания е погасен.

Големите колониални владения на Португалия дават самочувствие на Салазар да разгърне широка пропагандна кампания под надслов: „Португалия не е малка“. Геостратегическото положение на страната и антикомунистическата ѝ риторика позволяват тя да стане един от основателите на НАТО (1949 г.). През 1955 г. страната става член и на ООН.

Избухналите колониални войни от началото на 60-те години на XX век подкопават режима на Салазар. Все повече военни и граждани разбират, че задържането на колониалната империя на страната става непоносимо и неизпълнимо бреме.

През 1968 г. Салазар е покосен от мозъчен удар и вече не е в състояние да седи начело на държавата. Прекарва следващите две години в родния си град, където умира през юли 1970 г. Четири години по-късно Революцията на карамфилите помита обявената от Салазар Нова държава и слага край на португалската колониална империя.

Макар че управлението му е откровена авторитарна диктатура, Салазар остава изключително популярен сред широки кръгове на португалското общество.

Предистория

Военният преврат в Португалия на 28 май 1926 г. слага край на така наречената Първа република, описвана от съвременниците като период на „продължителна анархия, корупция в правителството, бунтове и грабежи, убийства, извънсъдебни арести и преследване на вярващите“. За 16 години в страната са сменени 8 президента, 44 правителства и са извършени 21 революции.

Военната диктатура (Ditadura Militar), установена след преврата, която в крайна сметка е ръководена от генерал Антонио Окскар Фрагосо Кармона, е заменена две години по-късно от „Националната диктатура“ (Ditadura Nacional), която се превръща в преходен период от военна диктатура към „Нова държава”. Генерал Кармона, който за първи път става временен президент на страната, е преизбиран на този пост през 1928, 1935, 1942 и 1949 г. и умира на този пост на 18 април 1951 г.

През 1926 г. основният проблем на португалската икономика е нейният огромен национален дълг. От 1926 до 1928 г. на Салазар няколко пъти е предлагана позицията на министър на финансите, която той се съгласява да заеме само с оглед на предстоящия колапс на финансовата система на страната и при условие за личен контрол върху всички държавни разходи. На 26 април 1928 г. Салазар става 81-ият министър на финансите на Португалия.

След като получава практически неограничени правомощия в областта на публичните финанси, Салазар елиминира бюджетния дефицит за една година и стабилизира португалската валута. Чрез налагане на фискална дисциплина, агресивно съкращаване на разходите, новият финансов министър постига безпрецедентен резултат в португалската история: бюджетен излишък. Данъчните реформи на Салазар осигуряват увеличение на бюджетните приходи, държавният дълг е намален и са отделени значителни средства за икономическо развитие, благоустройство, отбрана и социална сфера.

Обща характеристика на политиката и държавното устройство

През 1932 г. Антонио Салазар, който е министър на финансите от 1928 г., е назначен за министър-председател на страната и изготвя проект за конституция, приет на 19 март 1933 г. с референдум. Проектът на новата конституция, изготвен под ръководството на Салазар и Марсело Каетано, е публикуван година преди референдума за публично обсъждане в пресата. 719 364 души гласуват за конституцията, 5955 души гласуват против, 488 840 гласоподаватели се въздържат, но техните гласове са отчетени като подадени в подкрепа на конституцията. Според някои изследователи такъв голям брой въздържали се може да се дължи на факта, че новата конституция предвижда пакет от нововъведения, които трябва да бъдат или приети, или отхвърлени от гражданите изцяло, без възможност за избирателни решения. Жените, които за първи път в историята на страната получават право на глас (каквото не е било дори по време на Първата република), са могли да участват в референдума, ако имат средно образование, докато за мъжете е било достатъчно да могат да четат и пишат.

Конституцията, с чието приемане започва "Новата държава", се основава на идеологията на корпоративизма и е обявена за "първата корпоративна конституция в света". Според нея президентът се избира за 7 години от грамотни мъже или такива, които плащат най-малко 100 ескудо данъци годишно, както и жени, които имат образование не по-ниско от средно или плащат данъци от най-малко 200 ескудо годишно, т.е. да се възползват от правото на глас могат само 1,2 милиона души от 7 милиона жители на страната. Президентът назначава министър-председателя и министрите. Правителството формално отговаря пред президента, а не пред събранието. Събранието се състои от 120 депутати, избирани за 4 години. Както правителството, така и събранието имат законодателна инициатива, но събранието има декоративен характер и не може да взема решения, които биха увеличили разходите или намалили приходите. Ръководителите на 18-те провинции се назначават от централната изпълнителна власт. Създадена е корпоративна камара - съвещателен орган, избран от създадени от режима и контролирани от него културни и професионални сдружения, както и организации на предприемачите. Свободата на словото, събранията и печата са предвидени в конституцията, но има член, според който правителството ограничава тези свободи „за общото благо“.

Португалската корпоративна държава има някои прилики с италианския фашизъм, но нейният подход към моралното оправдание на властта се различава значително. Салазар се дистанцира от фашистката диктатура, която смята за езическа цезарианска политическа система, която не признава нито правни, нито морални ограничения. Според Салазар германският националсоциализъм също насърчава някои елементи на езичеството, които Салазар смята за отблъскващи. В навечерието на Втората световна война Салазар прави следното изявление:

Противопоставяме се на всички форми на интернационализъм, комунизъм, социализъм, синдикализъм и всичко, което може да посее раздори в семейството, да намали стойността му до минимум или да го разруши. Ние сме против класовата борба, безверието и нелоялността към собствената страна; срещу робството, материалистичното възприемане на живота и превъзходството на силата над истината.

Икономически и политически основи

Икономическата система на „Новата държава“, известна като корпоративизъм, се основава на така наречената католическа социална доктрина, чиито основи са изложени в папските енциклики Rerum Novarum и Quadragesimo anno, обявяващи необходимостта от частна собственост, гарантиран минимален доход за работниците, правото и необходимостта държавата да се намесва в икономиката като арбитър и необходимостта църквата да използва влиянието си, за да осигури класова хармония.

„Нека работникът и работодателят са свободни да сключват [трудови] договори и по-специално нека свободно да се договарят относно заплатите; естествената справедливост обаче спешно изисква ... достатъчно доходи, за да осигурят всичко необходимо за един икономичен и почтен работник. Ако поради нужда или страх от още по-голямо бедствие, работникът се съгласи на трудни условия, тъй като работодателят или изпълнителят не му предлага други, тогава работникът става жертва на насилие и несправедливост.

Католическата социална доктрина налага определени задължения и на двете страни на трудовото правоотношение. Например, от работниците се изисква пълно и добросъвестно изпълнение на работата, както и въздържане от вандализъм и насилствени действия; а от страна на работодателя - зачитане достойнството на служителите и възлагане на работа, отговаряща на способностите на всеки служител. Държавата трябва да защитава както правата на работниците, така и правата на работодателите, като не допуска злоупотреба с техните права от никоя страна.

Очевидно в такава система, предназначена да сплоти обществото и да предотврати класовата борба, няма място за политическите партии като инструменти на политическата борба на различни класи и социални слоеве за техните групови интереси. Това логично следва антипарламентаризма на "Новата държава" и нейния общ авторитаризъм, които са приети - с различна степен на подкрепа - от мнозинството от населението на страната след негативния опит на политическия хаос и беззаконието на Първата република. В католическа Португалия е широко разпространено убеждението, че либерализмът не съответства нито на националния характер, нито на културата на страната.

Салазар е толкова последователен в потискането на всякакви политически партии, че обявява дори католическата политическа партия Centro Católico Português за „ненужна“, твърдейки, че църквата трябва да играе социална, а не политическа роля. Това провокира съпротива от страна на кардинал-патриарха на Португалия Серехейра, спрян само от личното указание на папа Пий XI Серехейра да се съсредоточи върху обществените, а не върху политическите въпроси. Член 45 от Конституцията от 1933 г. предвижда свободата на публично и частно практикуване на всяка религия, заедно с правото да се създават църковни организации и сдружения в съответствие с нормите на закона и реда.

Противно на широко разпространената класификация на „Новата държава“ като фашистки политически режим, португалските привърженици на радикалния фашизъм са подложени на не по-малко преследване от португалските комунисти; Португалия остава неутрална по време на Втората световна война; по отношение на Салазар към нацистка Германия основното е възприемането му не като съюзник, а като бастион на антикомунизма; идеологията на „Новата държава“ е чужда на антисемитизма. Според американския историк Робърт Пакстън, Салазар "смаза португалския фашизъм, след като копира някои от неговите методи за мобилизиране на обществена подкрепа"

Португалия в условията на „Новата държава“

От 1933 г. Португалия всъщност е управлявана от Салазар. Управляващата и единствена партия е Националният съюз. Видна роля изиграва държавната паравоенна организация Португалски легион (LP). Ръководителите на Португалския легион, професорът по икономика Жоао Коста Лейте (първият президент на LP) и адмирал от флота Енрике Тенрейро (последният президент на LP), са водещите идеолози на режима.

Провеждат се избори, но те винаги са оспорвани от опозицията, която обвинява властите във фалшифициране на резултатите и пренебрегване на принципа на пропорционалност.

Съгласно Националния статут на труда, приет на 23 септември 1933 г., стачката се наказва със затвор, а по-късно и в концентрационния лагер Тарафал на островите Кабо Верде. На същия ден друг указ въвежда държавната система на асоциациите на работодателите, която става известна като gremios. По отношение на селяните и рибарите режимът се ограничава до организирането на т. нар. народни домове и рибарски къщи в селските райони, които не са популярни сред населението и дори през 1956 г. обхващат едва 20% от селяните. Едрите земевладелци, особено в Алентехо, подобно на индустриалците, се организират, за да лобират за своите интереси. През 1949 г. те дори издигат „опозиционна листа“, оглавявана от Хосе Адриано Пекито Ребело. Отношенията между държавната бюрокрация, едрия капитал и земевладелството понякога са много сложни поради тенденцията на правителството да централизира и регулира икономиката.

Въпреки факта, че през 30-те години 70% от населението на страната е неграмотно, Салазар заявява през 1932 г.: „Смятам, че е по-важно да се създаде елит, отколкото да се научат хората да четат“. Поради това неграмотността намалява бавно: през 1950 г. неграмотните са 40%, а през 1970 г. - 15%. Въпреки това, в сравнение с Първата република, един от основните лозунги на която е премахването на неграмотността, "Новата държава" постига много по-голям успех по този въпрос. По време на Първата република (от 1911 до 1930 г.) процентът на грамотност сред непълнолетните на възраст от 7 до 14 години се е увеличил от 26 процента на 33 процента, докато при „Новата държава” цифрата е била 56 процента през 1940 г., 77 процента през 1950 г. и 97 г. % - през 1960 г.

Въпреки че разделянето на църквата и държавата е запазено, държавата възстановява почти всички привилегии на католическата църква, които съществуват по време на монархията, включително финансова подкрепа. На 7 май 1940 г. е сключен конкордат с Ватикана, според който държавата плаща 30% от разходите за строеж на храмове, ако вярващите съберат останалите 70%. През 1940 г. гражданските бракове са забранени за офицери и други държавни служители, те са длъжни да се венчаят в храма. Друг указ забранява на офицерите да се женят за жени без висше образование.

Има строга цензура, дори президентът на САЩ Джон Кенеди е в списъка на забранените автори. Салазар често прави две различни изказвания по една и съща тема – за чужди държави и за Португалия.

Има и политическа полиция, PIDE (порт. Polícia internacional e de Defesa do Estado - Полиция за международни въпроси и защита на държавата), а по-късно DGS (Direcção Geral de Segurança - Генерална дирекция по сигурността), която започва като PVDE (Polícia de Vigilancia e Defesa do Estado - Полиция за надзор и защита на държавата), преследваща всяка опозиция. Директорите на PIDE - Агостиньо Лоуренсо, Антонио Невес Граса, Омеру ди Матос и Фернандо Едуардо да Силва Паис - са най-близките сътрудници на Салазар, принадлежат към ключовите фигури на режима и до голяма степен определят държавната политика. Въпреки това в Португалия по време на режима на Новата държава няма смъртно наказание, което е премахнато в тази страна още през 1867 г.

По време на Гражданската война в Испания на страната на Франко се бие легиона Viriatos на португалските доброволци. По време на Втората световна война Португалия остава неутрална, въпреки че през 1943 г. предоставя на Великобритания военни бази на Азорските острови. На 4 април 1949 г. Португалия става една от основателките на НАТО.

Сериозна опозиция срещу Салазар се появява за първи път на президентските избори през 1958 г., когато подкрепяният от Салазар адмирал Америго Томас печели, но генерал Умберто Делгадо, който ръководи опозицията, успява да събере една четвърт от гласовете. В резултат на това през 1959 г. преките президентски избори са премахнати и правото да се избира президент е прехвърлено на избирателната колегия. През 1965 г. PIDE организира убийството на Умберто Делгадо.

През 1961 г. португалските територии Гоа, Даман и Диу в Индия са окупирани от индийски войски и анексирани към Индия. През 60-те години на миналия век започват антиколониални въстания в Португалска Гвинея, Португалска Западна Африка и Португалска Източна Африка. В резултат на това Португалия изпраща значителна част от армията в тези колонии и харчи много пари за борба с бунтовниците. Една от последиците от колониалните войни е емиграцията на 1,6 милиона португалци, които не искат да служат в армията и отиват в различни страни по света в търсене на работа.

През януари 1961 г. 18 португалци, 13 испанци и 2 венецуелци, под ръководството на португалския политически изгнаник Енрике Галвао завладяват португалския пътнически кораб "Санта Мария". Превземането на Санта Мария предизвиква широк международен отзвук и привлича вниманието към ситуацията в Португалия.

На 27 септември 1968 г. Салазар получава инсулт, след като пада от стол, който се счупва под него, и Марсело Каетано става министър-председател (по същото време президентът Америго Томас и влиятелната икономка на министър-председателя Мария де Хесус поддържат илюзията на Салазар, че той продължава да е ръководителят на правителството). Каетану продължава политическия курс в малко смекчена форма.

На 9 септември 1973 г. възниква нелегално „Движение на капитаните“, формирано от средни и младши офицери, чието ръководство в крайна сметка се оказват привърженици на леви политически възгледи, които постигат поправка в програмата на движението, заявявайки, че Португалия трябва да направи „социалистически избор“. На 25 април 1974 г. армията, водена от "Движението на капитаните", сваля правителството на Каетано.

Причини за революцията на карамфилите

През 1973 г. Португалия е най-бедната страна в Западна Европа, заемайки 39-то място по стандарт на живот. Защитната политика на режимите на Антонио Салазар и Марсело Каетано превръща страната в една от най-изостаналите аграрни европейски държави за половин век. Но дори в селското стопанство нивото на механизация е минимално, производството всъщност не нараства и например добивите на зърно са 5 пъти по-ниски, отколкото в други страни от Западна Европа. Селското население е почти напълно неграмотно и на практика обедняло в сравнение с фермерството на Франция или Германия.

Страната внася предимно промишлени продукти, плащайки за това с произведеното от селското стопанство. Това не допринася за развитието на собствената индустрия, въпреки че Португалия има огромни суровини в своите африкански колонии. Правителството предпочита да изпраща суровини в чужбина, без да инвестира пари в развитието на страната. Въпреки че разполагат с петролни запаси в Ангола, управляващите кръгове на Португалия не се интересуват от неговото разработване и преработка и когато 15 години след откриването му арабските страни обявяват петролно ембарго на Запада, Португалия, „седяща на петрол“, остава без бензин.

Търговията със суровини, чрез която португалското правителство иска да осигури мира в страната, е атакувана през 1961 г., когато започва партизанска война в африканските колонии - Португалска Гвинея, Португалска Западна Африка и Португалска Източна Африка - срещу метрополията. Огромните военни разходи само влошават позицията на Португалия. Последните политически аргументи на премиера Марсело Каетано са "борбата срещу комунизма в колониите" и "атлантическата солидарност" в рамките на НАТО, чрез които той се опитва да привлече максимална военна и икономическа помощ.

През 1973 г. бягството на капитали от Португалия придобива по-големи размери. Тогава в икономиката изобщо не се инвестира нищо, а 1,4 милиарда ескудо са изпратени в чужбина. Премиерът Марсело Каетано решава проблема, като забранява публикуването на тази статистика.

Непроменящата се политическа система на страната не отразява настроението на обществото, диапазона от политически възгледи и внимателно изолира населението от управлението на страната. При тези условия радикалните политически възгледи от нацизма на Хитлер до теориите на Мао Цзедун се разпространяват нелегално или полулегално в Португалия. Марксизмът и социалистическите учения проникват дори в традиционния стълб на режима - офицерството, значителна част от което правителството самоубийствено унижава със своята социална и кадрова политика.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Антониу ди Оливейра Салазар

https://ru.wikipedia.org/wiki/Новое_государство_(Португалия)

[Hatshepsut]

Трета португалска република (от 1974г. насам)


Плакат от революцията на карамфилите

Две са причините за края на Estado Novo – масовото преселване на хората в градовете, от което тя губи обществена подкрепа; и трудностите на колониалните войни, което настройва армията против диктатора Каетано. Млади и радикални офицери създават Движението на въоръжените сили (MFA) и на 25 април 1974 свалят Каетано с нов преврат,[39] известен като Революция на карамфилите, заради символа на извършителите. Сред новите управляващи единодушно се приемат само две неща: че трябва да се сложи край на войната в Африка (независимостта на Мозамбик и Ангола е призната през 1975 г.) и че сега е ред да настъпи демокрация. Каква точно ще бъде тази демокрация обаче е спорен въпрос и се оформят различни лагери. В началото доминират десните, водени от Антонио ди Спинола, но MFA му се противопоставя и идва ред на левите, доминирани от комунистите. Започват национализации на заводи и окупация на поземлени владения, което придава на събитията революционен привкус. MFA разрешава избори за Национално събрание, но контролирани, защото се опасява, че новопоявилите се партии ще му отнемат властта. Печелят социалистите (38%), следвани от Народната партия (27%), докато комунистите остават само с 12,5 %. Когато през ноември 1975 г. се сформира новото правителство, начело със социалиста Марио Суареш, MFA напуска политиката.

Насилствената деколонизация

През 1975 г. Португалия дава независимост на своите отвъдморски провинции (Províncias Ultramarinas на португалски) в Африка (португалски Мозамбик, португалска Ангола, португалска Гвинея, португалска Кабо Верде и португалска Сао Томе и Принсипи). Близо 1 милион португалци или лица от португалски произход са напуснали тези бивши колонии като бежанци. През 1975 г. Индонезия нахлува и анексира португалската провинция Португалски Тимор (Timor Leste) в Азия, преди да може да получи независимост. Масовото изселване на португалската армия и граждани от Ангола и Мозамбик ще предизвика ера на хаос и тежки разрушения в тези територии след независимостта от Португалия през 1975 г. От май 1974 г. до края на 70-те години над един милион португалски граждани от Португалскте Африкански територии (предимно от португалска Ангола и Мозамбик) напуснаха тези територии като бедни бежанци – реторнадо.

Новите независими държави бяха опустошени от брутални граждански войни през следващите десетилетия – Гражданската война в Ангола (1975–2002) и Гражданската война в Мозамбик (1977–1992) – отговорни за милиони смъртни случаи и бежанци. Азиатската зависимост на Макао, след споразумение през 1986 г., беше върната под китайския суверенитет през 1999 г. Португалия приложи международен натиск, за да осигури независимостта на Източен Тимор от Индонезия, тъй като Източен Тимор все още беше юридически зависима от Португалия и призната като такава от ООН. След референдум през 1999 г. Източен Тимор гласува за независимост, която Португалия призна през 2002 г.

Португалците се радват по време на Революцията на карамфилите от 1975 г.

С независимостта на нейните колонии през 1975–1976 г. (с изключение на Макао), 560-годишната Португалска империя фактически приключи. Едновременно с това приключиха и 15 години военни усилия; много португалци се върнаха от колониите (retornados) и станаха значителна част от населението: приблизително 580 000 от 9,8 милиона граждани на Португалия през 1981 г. Това отвори нови пътища за бъдещето на страната, точно както други се затвориха. През 1986 г. Португалия влезе в Европейската икономическа общност и напусна Европейската асоциация за свободна търговия, която беше основана от Португалия и нейните партньори през 1960 г. Страната се присъедини към еврото през 1999 г. Португалската империя приключи де факто през 1999 г., когато Макао беше върнат на Китай, и де юре през 2002 г., когато Източен Тимор става независим.

Политическо развитие

През 1982 г. Революционният офицерски съвет е разпуснат и заменен от граждански съвет, който от 1976 г. е консултативен орган към президента на страната.

На фона на икономическата криза през април 1983 г. се провеждат парламентарни избори, които са спечелени от социалистите, които съставят коалиционно правителство със социалдемократите, а Марио Суарес запазва поста министър-председател.

През 1985 г. социалдемократите отказват да подкрепят правителството на Соариш и печелят мнозинството от гласовете на изборите. Анибал Кавако Силва стана министър-председател на коалиционно правителство с християндемократите. На президентските избори през 1986 г. печели Марио Суарис, който става първият цивилен президент на Португалия от 60 години.

През 1986 Португалия, заедно с Испания, става член на Европейската икономическа общност. Макар и тогава най-бедна в общността, тя преживява усилена модернизация, индустриализация и през първите години ежегоден ръст на БВП с 3 – 5%. От 2002 г. в страната се използва еврото.

25 април е национален празник на Португалия. На него се чества денят на свободата.

В рамките на Европейския съюз

На 1 януари 1986 г. Португалия се присъединява към Европейския съюз.

През 1987 г. социалдемократите получават огромен брой гласове на парламентарните избори. С подкрепата на социалистите те променят конституцията на страната през 1989 г., променяйки марксистката фразеология от 1976 г. Държавната собственост беше ограничена и държавното регулиране на инвестиционната дейност беше премахнато. През 1991 г. Соариш е преизбран за президент.

Присъединяването на страната към ЕС и политиката на социалдемократическото правителство доведоха до увеличаване на чуждестранните инвестиции. В периода 1986-1991 г. увеличението на производството годишно варира от 3 до 5%, а нивото на безработица спада от 8% на 4%. Но през първата половина на 90-те години безработицата нараства. През 1993 г. идва нова икономическа криза. Ходът на правителството да намали социалните разходи предизвика протести.

На общите избори на 1 октомври 1995 г. Социалдемократическата партия претърпява тежко поражение, а социалистите печелят. Новото правителство, което се състои от социалисти и безпартийни, беше оглавено от социалистическия лидер Антониу Гутериш. През януари 1996 г. социалистът Хорхе Сампайо е избран за президент на страната.

През май 1996 г. парламентът реши да децентрализира управлението на страната. На 8 ноември 1998 г. се провежда референдум по въпроса за административната реформа, според който вместо 18 административни области в Континентална Португалия, чиито управители се назначават от централното правителство, трябва да бъдат формирани 9 региона с разширени права. Правителството нарече този план "реформата на века", дясната опозиция - "разцеплението на нацията". В резултат на това реформата беше отхвърлена с 63,6% от гласовете.

Правителството на Гутериш преследва политика на строги икономии в повечето индустрии, подобрявайки събирането на данъци. Правителството, работодателите и част от профсъюзите сключиха "социален пакт", който ограничи повишаването на заплатите.

През 1998 г. в Лисабон се проведе последното световно изложение на 20 век.

През октомври 1999 г. социалистите укрепват позициите си на следващите общи парламентарни избори, но след това недоволството на населението от социалната политика на правителството нараства и социалистите претърпяват поражение на предсрочните парламентарни избори през март 2002 г., а социалдемократите и народните Партията се върна на власт. Премиерският пост беше зает от лидера на социалдемократите Жозе Мануел Дюран Барозу. През януари 2001 г. Сампайо е преизбран за президент за още един мандат.

Антониу Коща е министър-председател на Португалия от 2015 г. На парламентарните избори през 2022 г. Социалистическата партия отново спечели убедителна победа.

През 2002 г. Португалия влезе в зоната на единната европейска валута евро. През 2004 г. Португалия беше организатор на Европейското първенство по футбол. Еднополовите бракове бяха легализирани през 2010 г.

https://ru.wikipedia.org/wiki/История_Португалии

https://bg.wikipedia.org/wiki/История_на_Португалия

https://en.wikipedia.org/wiki/History_of_Portugal

[Hatshepsut]

Въоръжени сили на Португалия


Емблема на въоръжените сили на Португалия

Военна история

Античност

В Древността Иберийският полуостров е заселен основно от иберите със средиземноморски, картагенците със семитски и келтите с индоевропейски произход. След като римляните изтласкват картагенците от полуострова го присъединяват към своята Римска република. На това обстоятелство се дължи днешният езиково-културен характер на страната. За администрирането, реда и отбраната на територията са настанени в римски колонии малък брой римски граждани, а иберите и келтите, съставляващи огромното мнозинство на населението на полуострова се смесват, образувайки т.нар, келтибери. На територията на днешна Португалия е формирана римската провинция Луситания, а малка част от северните португалски земи влизат в провинция Галеция, от където произхожда името на испанската област Галисия.

Ранно средновековие

С упадъка на Римската империя и Иберийският полуостров не е пощаден от хаоса и разрухата на варварски нападения. Напредъкът на хуните е прекъснат в Битката на Каталунските полета, по-късно през полуострова преминават редица от народи, предимно германски. Вандалите преминават през земите на път за Северна Африка, а визиготите и швабите дори основават кралства, покриващи голяма част от Иберия (впоследствие визиготите подчиняват швабите и обединяват целия полуостров под властта си). Визиготите търпят пълен разгром на териториалната експанзия на Исляма, чийто войнствени последователи се опитват да нахлуят в Европа през три точки – през Кавказ, Босфора и Гибралтар. Докато нашествията им в първите две зони са отблъснати, то те бързо овладяват почти целия Иберийски полуостров и задържат властта си столетия, преди маврите да бъдат окончателно изтласкани от земите от Католическите крале – Фернандо Арагонски и Исабел Кастилска. Победата на Карл Мартел, възвеличаван като „Спасителят на Европа“ е силно преувеличена като значимост. Освен че е водена между малобройни сили, тя закрепва фронта между християнските и мюсюлманските сили по Пиренеите, което дава на маврите възможността да закрепят властта си над полуострова. Земите на цяла днешна Португалия падат под властта им.

От Кантабрийските планини християнските благородници се реорганизират и започват отвоюването на земите си обратно от маврите (период, известен като Реконкистата). След като малоброен ислямски отряд е разбит от Пелагий (на галисийски Пелайо) Астурийски в Битката при Ковадонга (историците спорят дали това става през 718 или 722 г.) е основано Астурийското кралство, което след като измества столицата си от Овиедо в Леон през 910 г. променя и името си на Кралство Леон. През 868 г. Вимара Перес превзема от маврите стария римски град Портус Кале и е удостоен от астурийския крал с титлата Граф на Портокале. В официалните документи от това време владението е наричано Портукаленско графство, Графство Портукале, както и с латинското Португалия (Condado Portucalense, Condado de Portucale, Portugalia), което е считано за начало на португалската държава. Но Реконкистата върви с променлив успех, затрудняван и от междуособици между християнските владетели. На юг от Портукаленското графство е основано Графство Коимбра, но то няколко пъти преминава от християнски в мавърски ръце и Португалското графство продължава да страда от набези. Около 1000 г. напредването на християнските сили на юг започва по-стабилно, но през 1071 г. граф Нуно Мендес се опитва да извоюва независимостта на Портукаленското графство от Кралство Леон, но губи битката и загива, след което Портукаленското графство става владение на короната – Кралство Астурия и Португалия.

През 1096 г. за втори път е основано Портукаленско графство (Condado Portucalense) и дадено във владение на Анри Бургундски, съпруг на Тереса – незаконородена дъщеря на Алфонсо VI, Крал на Леон и Кастиля. Столицата на второто Портукаленско графство е изместена от Портукале (днешно Порто) в Брага, а французинът Анри Бургундски, внук на Херцога на Бургундия става Енрике де Боргоня. Енрике умира през 1112 г. и съпругата му Тереса управлява графството като регент до 1128 г. от името на малолетния им син Афонсу. Тя воюва със сестра си кралица Урака Кастилска за независимостта на Португалия в съюз с бунтовните кастилски благородници, но през 1121 г. е разбита и принудена да признае васалната зависимост на графството. По-късно Тереса воюва и със собствения си син за контрола над Португалското графство, но търпи поражение и от него през 1128 г. при Сау Мамеде край Гимараеш. От тази година започва да се титулува като принц (испанскотоinfante, както и латинското название princeps). След победата си над маврите край Урике (Ourique) през 1139 г. Афонсу започва да се титулува Крал на Португалия, открито отхвърляйки васалната си зависимост от братовчед си Алфонсо VII, Крал на Леон и Кастилия. Четири години по-късно двамата подписват Договора от Самора (подписан в катедралата на града в присъствието на кардинал Гуидо де Вико като представител на Папата и гарант), с който Леон и Кастилия официално признава независимостта на Кралство Португалия, а през 1179 г. титлата крал на португалския владетел е призната от папа Александър III.

Кралство Португалия

Афонсо I умира през 1185 г., наследен от сина си Санчо I, който продължава борбата с маврите. Освен с мюсюлманските владетели, той воюва и с Кралство Леон. Влошава отношенията си с папа Инокентий III и му декларира пълно подчинение малко преди да умре през 1210 г. Наследен е от сина си Афонсо II, който продължава Реконкистата главно в съюз с Кралство Кастилия и с помощта на чуждестранни рицари-кръстоносци. Той на свой ред разваля отношенията си с Рим и е отлъчен от църквата. През 1223 г. на трона го наследява Санчо II. Лошите отношения с Папата продължават и при неговото управление и през 1248 г. той е наследен с подкрепата на Църквата от брат си Афонсо III. Той отвоюва окончателно от маврите Алгарве, което го въвлича в конфликт с кастилците, предявяващи претенции към града и областта. Той е решен след женитбата на Афонсо за незаконна дъщеря на краля на Кастилия Алфонсо Х Мъдри. Така завършва Реконкистата в португалските земи.

В края на XIII век Португалия е обхваната не само от гражданска война между крал Динис I и най-големия му син, но и във война с обединените кралства Леон-Кастилия. Стабилизацията и излизането от тези конфликти идва с династичното сродяване на трите враждуващи лагера. Тъй като териториалната експанзия за сметка на изтласкването на маврите от полуострова приключва, властването на Динис е свързано преди всичко с вътрешнополитически преобразувания, свързани с утвърждаването на отделна национална идентичност и суверенитет. Португалският клон на военно-монашеския орден на свети Тиаго (или Сантяго) се отделя от испанския орден. Същото става и с ордените на рицарите хоспиталиери и на бенедиктинците. Предвид разорението на тамплиерите в останалите страни в Европа на проведения в Португалия църковно-съдебен процес те са оправдани и след смъртта на папа Климент V крал Динис използва възможността да се застъпи пред Рим за реабилитацията на ордена и за възстановяване на негови средства под управлението на португалския му клон. За да се скъса с лошото име на тамплиерите на основата им е формиран новият Орден на Христа. Тъй като Орденът на тамплиерите е може би първата европейска международна банкова и търговска корпорация, новият орден наследява сериозни финансови средства и собствен флот и бързо се утвърждава като средство на португалския крал за колонизиране на нови територии и завоюването на такива от маврите. Емблемата на Ордена присъства на множество военни емблеми, включително и на опознавателните знаци на португалските ВВС. Периодът до края на XIV век е белязан в португалската история с вътрешна нестабилност и хронични сблъсъци с Кралство Кастилия. Промяната идва през 1385 г., когато португалските Кортеси (Генералните щати на Кралството) на събрание в Коимбра избират за крал Жоао I (дотогава Велик магистър на Военния орден на Авиз). Новият монарх се доказва като изключително способен държавник, който стабилизира кралството и поставя основата за последвалия му възход. Близо две години след възкачването си на трона той взема за жена Филипа Ланкастърска, дъщеря на Джон Гонт, първи Херцог на Ланкастър и един от най-влиятелните английски държавници и европейски политици на своето време. Към момента на женитбата Джон е претендент за кастилския престол. Договорът от Уиндзор, сключен през 1386 г. между двамата има голям принос за португалската колониална империя и е прекъснат единствено в периода, когато Португалия е част от Испания.

Португалска колониална експанзия

За начало на Португалската колониална империя се смята превземането на Сеута в Северна Африка през 1415 г. от флота на принц Енрике Мореплавателя, трети син на Жоао I. И докато впоследствие с наследяването на португалския трон от крал Фелипе II и отделянето на Португалия след въстание, водено от Херцога на Браганса през 1648 г. Сеута остава испанско владение, то Мадейра (заселен от португалците през 1420 г.) и Азорските острови (заселени през 1427 г.) остават португалски владения. След тези начални стъпки португалците продължават с обследването на западния африкански бряг и създаването на фактории (feitorias) – укрепени търговски пунктове. Островите Сао Томе и Принсипи са колонизирани през 1470 г., за търговия със срещуположния гвинейски бряг, богат на златни залежи. От 1481 г. португалците започват строежа на фактории на континента и областта става известна като португалската колония Златен бряг (Costa do Ouro) до 1642 г., когато е превзета от нидерландците. През 1488 г. Бартоломеу Диаш за пръв път преминава покрай нос Добра Надежда и навлиза с флотилията си от Атлантическия в Индийския океан. По пътя си португалските изследователи поставят каменни кръстове с герба на Кралството като знак за претенции към териториите, създават укрепени фактории и започват търговия с роби и стоки от прилежащите области.

Новото време

През 1793 г. Португалия се присъединява към Първата антифренска коалиция, но след испанско-португалската война от 1801 г. е принудена да сключи мир с Испания и Франция. По време на Наполеоновите войни през ноември 1807 г. френските войски нахлуват в Португалия. Освен това през 1809-1817г. португалските войски окупират Френска Гвиана.

През октомври 1910 г. в страната започва въстание, което е подкрепено от армията и флота (в резултат на което Португалия е провъзгласена за република).

След избухването на Първата световна война през лятото на 1914 г. Португалия обявява своя неутралитет, но от 1916 г. участва във войната на страната на Антантата.

Глобалната икономическа криза, започнала през 1929 г., усложни ситуацията в страната и през януари 1934 г. започва въстание, за потушаването на което са използвани войските и полицията.

В средата на 30-те години Португалия подписва пакта Сааведра Ламас.

След избухването на Втората световна война Португалия обявява неутралитет.

На 4 април 1949 г. Португалия се присъединява към НАТО. По това време въоръжените сили на Португалия са най-големите в Западна Европа и в същото време добре въоръжени, разполагайки както с немска военна техника, така и с техника на страните от антихитлеристката коалиция.

Режимът на Салазар-Каетано непрекъснато увеличава военната мощ на Португалия. При Каетано почти 2/5 от общите държавни разходи са насочени към въоръжените сили.

През октомври 1963 г. е обявено, че ФРГ ще предостави военна база в Бежа, а през април 1964 г. е подписано френско-португалско споразумение за създаване на френска военна база на Азорските острови.

През 1973 г. въоръжените сили се набират чрез набор (продължителността на активната военна служба в армията е две години, във ВВС - три години, във Флота - четири години) и се състои от сухопътни сили, военновъздушни сили, флот и вътрешни сили за сигурност. Общият брой на редовните въоръжени сили е около 220 хиляди души (с изключение на войските за вътрешна сигурност).

След Революцията на карамфилите от 1974 г., във връзка с премахването на колониалната система, няма нужда от толкова голяма армия и флот.

През 2002 - 2021г Португалия участва във войната в Афганистан през 2003-2005 г. взема ограничено участие във войната в Ирак.

През 2013 г. въоръжените сили наброяват над 43 хиляди души, числеността на организирания резерв е 210,9 хиляди души.

Сухопътните сили наброяват около 25,7 хиляди души, 225 танка, около 480 бронетранспортьора, 40 бронирани превозни средства, над 360 полеви оръдия и 21 брегови артилерийски оръдия, над 175 минохвъргачки, 118 пускови установки за ПТУР, 93 противовъздушни артилерийски установки, 37 противовъздушни ракетни системи и 15 ПЗРК.
Военновъздушните сили се състоят от 7,1 хиляди души и 8 ескадрили (70 бойни самолета, 45 транспортни самолета, 40 учебни самолета, 12 хеликоптера за бойна поддръжка, 18 транспортни хеликоптера и 34 безпилотни летателни апарата).
Военноморските сили се състоят от над 10,5 хиляди души и включваха флота, морската пехота (над 1,4 хиляди души, 4 бронетранспортьора и 15 минохвъргачки) и военноморската авиация (5 хеликоптера).

Има и паравоенни формирования, които не са част от въоръжените сили: Националната републиканска гвардия (26,1 хиляди души, подчинени на Министерството на вътрешните работи, но във военно време могат да бъдат включени в интересите на въоръжените сили) и Националната полиция за сигурност (21,6 хиляди души) . Освен това на територията на Португалия са дислоцирани няколко части от въоръжените сили на САЩ.

Португалия взема ограничено участие във войната в Мали. През януари 2020 г. има 17 португалски войници в Мали. На 28 март 2020 г. е обявено решение за формиране на групата Takuba за борба с тероризма в Мали, която включва военни от 11 европейски държави (включително група португалски военни) под общото командване на Франция.

Към 1 януари 2022 г. числеността на въоръжените сили е 27,25 хил. души, други 24,7 хил. са служили в други паравоенни формирования, а 211,7 хил. души са били в резерва. Комплектуването на въоръжените сили – чрез набор и по договор.

Войските на страната участваха в няколко мироопазващи операции на ООН (13 португалски военнослужещи бяха убити в тези мироопазващи операции). В допълнение към военния персонал на въоръжените сили на Португалия, военнослужещи по договор на Португалия (служители на частни военни и охранителни компании) участват в операции извън държавата.

Структура и командване


Вертолет Lynx Mk.95 на военноморската авиация захожда за кацане на вертолетната площадка на фрегатата F-333 Бартоломеу Диаш, бивша нидерландска фрегата клас М „Карел Доорман“

Президент на Републиката

За разлика от повечето европейски страни, които са държави с парламентарно управление и военната политика се определя от министър-председателите, Португалия е страна с полупрезидентска система на управление (от френски тип), в която политиката на отбрана, вътрешна сигурност и международни отношения е прерогатив на държавния глава. Така Президентът на Републиката (Presidente da República) е Върховен главнокомандващ на въоръжените сили (Comandante Supremo das Forças Armadas) както във военно, така и в мирно време. По препоръка на правителството той назначава офицери на висши командни длъжности и ги ги произвежда в по-горно офицерско звание.

Асамблея на Републиката

Народното събрание, наричано Асамблея на Републиката (Assembleia da República) отпределя дългосрочната стратегия за отбрана на страната, обявява война, сключва мир, ратифицира участието на въоръжените сили в международни мисии, гласува бюджета за отбрана.

Висш съвет за национална отбрана

Висшият съвет за национална отбрана (Conselho Superior de Defesa Nacional (CSDN)), е съвещателен орган към Президента на Републиката за провеждане на отбранителната стратегия на страната, в рамките, определени от Асамблеята на Републиката. Съставът на Съвета включва:

Министър-председателят (Primeiro-Ministro)
Заместник министър-председателят (Vice-Primeiro-Ministros)
Министърът на национаната отбрана (Ministro da Defesa Nacional)
Министър на външните работи (Ministro das Negócios Estrangeiros)
Министърът на вътрешната администрация (Ministro da Administração Interna)
Министърът на финансите (Ministro das Finanças)
Министърът на индустрията и енергетиката (Ministro da Indústria e Energia)
Министърът на транспорта и комуникациите (Ministro dos Transportes e Comunicações)
Депутати на Асамблеята на Републиката и автономите региони Азори и Мадейра (Representantes da República para as Regiões Autónomas dos Açores e da Madeira)
Президентите на регионалните правителства (премиерите) на Азорите и Мадейра (Presidentes dos Governos Regionais dos Açores e da Madeira)
Председателят на Комисията за национална отбрана на Асамблеята на Републиката (Presidente da Comissão de Defesa Nacional da Assembleia da República)
Началникът на Генералния щаб на въоръжените сили (Chefe do Estado-Maior-General das Forças Armadas)
Началниците на ВМС, СВ и ВВС (Chefes de Estado-Maior dos Ramos das Forças Armadas)
Съветът заседава планово веднъж на три месеца и извънредно, свикван от Президента на Републиката или Министър-председателя при нужда.

Висш военен съвет

Висшият военен съвет (Conselho Superior Militar (CSM)) е основен орган на Републиката и на Министерството на националната отбрана. Той е компетентната организация за ежедневното управление на Министерството на националната отбрана. Включва:

Министърът на национаната отбрана (Ministro da Defesa Nacional) (председател на Съвета)
Началникът на Генералния щаб на въоръжените сили (Chefe do Estado-Maior-General das Forças Armadas)
Началникът на ВМС (Chefe do Estado-Maior da Armada)
Началникът на ВМС (Chefe do Estado-Maior do Exército)
Началникът на ВВС (Chefe do Estado-Maior da Força Aérea)
когато дневният ред засяга и цивилните структури на Министерството в заседанията участват и Държавните секретари на Министерството на националната отбрана (secretários de Estado do Ministério da Defesa Nacional)

Министерство на националната отбрана

Министерството на националната отбрана (Ministério da Defesa Nacional (MDN)), разположено в Лисабон и оглавявано от Министъра е органът на правителството, осъществяващ гражданския контрол и обезпечаването на въоръжените сили на Португалската република. То включва:

Централни интегрирани служби за пряка администрация на Държавата (Serviços centrais integrados na administração direta do Estado):
Главен секретариат (Secretaria-Geral)
Генерална дирекция за политика за национална отбрана (Direção-Geral de Política de Defesa Nacional)
Генерална дирекция за ресурси за национална отбрана (Direção-Geral de Recursos de Defesa Nacional)
Генерален инспекторат за национална отбрана (Inspeção-Geral da Defesa Nacional)
Институт за национална отбрана (Instituto da Defesa Nacional)
Съдебна военна полиция (Polícia Judiciária Militar)
Интегрирана организация за непряка администрация на Държавата (Organismo integrado na administração indireta do Estado):
Институт за социални дейности на Въоръжените сили (Instituto de Ação Social das Forças Armadas, IP)
Консултативни органи (Órgãos consultivos):
Висш военен съвет (Conselho Superior Militar)
Съвет на Началник-щабовете (Conselho de Chefes de Estado-Maior)
Военен здравен съвет (Conselho de Saúde Militar)
Съвет за висше военно обучение (Conselho do Ensino Superior Militar)
Други структури (Outras estruturas)
(Autoridade Marítima Nacional)
(Autoridade Aeronáutica Nacional)
(Comissão Portuguesa de História Militar)
Въоръжени сили (Forças Armadas)
Генерален щаб на Въоръжените сили (Estado-Maior General das Forças Armadas)
Военноморски сили (Marinha)
Армия (Exército)
Военновъздушни сили (Força Aérea)

Генерален щаб на Въоръжените сили

Генералният щаб на Въоръжените сили (Estado-Maior-General das Forças Armadas (EMGFA)) е висшият военен експертен орган за управление на Въоръжените сили на Португалската република. Интегриран е в състава на Министерството на националната отбрана и включва:

Началник на Генералния щаб на Въоръжените сили (Chefe do Estado-Maior-General das Forças Armadas (CEMGFA)) (генерал / адмирал)
Военна здравна дирекция (Direção de Saúde Militar (DIRSAM))
Финансова дирекция (Direção de Finanças (DIRFIN)
Командване за обща поддръжка (Comando de Apoio Geral (COAG))
Щаб за съвместна координация (Estado-Maior Coordenador Conjunto (EMCC))
Отдел за стратегическо военно планиране (Divisão de Planeamento Estratégico Militar (DIPLAEM))
Отдел за комуникационни и информационни системи (Divisão de Comunicações e Sistemas de Informação (DICSI))
Отдел за ресурси (Divisão de Recursos (DIREC))
Оперативен център на Въоръжените сили (Centro de Operações das Forças Armadas (COFAR))
Отдел за военна информация (Divisão de Informações Militares (DIMIL))
Отдел за операции (Divisão de Operações (DIOP))
Център за съвместни операции (Centro de Operações Conjunto (COC))
Оперативно командване на Азорите (Comando Operacional dos Açores (COA)) (генерал-лейтенант / вицеадмирал)
Оперативно командване на Мадейра (Comando Operacional da Madeira (COM)) (генерал-лейтенант / вицеадмирал)

https://bg.wikipedia.org/wiki/Въоръжени сили на Португалия

https://ru.wikipedia.org/wiki/Вооружённые_силы_Португалии

[Hatshepsut]

Португалска архитектура


Манастирът Жеронимуш в Лисабон, построен в 1520г.

Архитектурата на Португалия е набор от архитектурни структури, разположени на територията на съвременна Португалия, както и на страни, които са били силно повлияни от португалската култура. Това важи особено за страните, които са били част от португалската колониална империя.

Португалската архитектура, подобно на други компоненти на културата на Португалия, се основава на историята на страната; няколко различни народа по различно време оказват влияние върху общите културни явления в страната. Това са римляни, германски народи, араби. По-късно архитектурата на страната е повлияна от общоевропейските архитектурни стилове, които в определени периоди стават широко разпространени. Те включват романска, готическа, ренесансова, барокова и класическа архитектура. Сред собствените португалски архитектурни стилове се открояват мануелин - португалска версия на късната готика и помбалино - смесица от късен барок и класицизъм, получила широко разпространение след земетресението в Лисабон от 1755 г.

Португалската архитектура на 20-ти век се характеризира с редица известни личности, като Фернандо Тавора, Томас Тавейра, Едуардо Суто де Моура и особено Алваро Сиза Виейра.

Древна архитектура

Долмен в Кабесан

Най-ранните примери за архитектурна дейност в Португалия датират от епохата на неолита и са свързани главно с мегалитната култура. В цялата страна са открити голям брой долмени, могили и менхири. Регионът Alentejo е особено богат на мегалитни паметници, най-известният от които е паметникът Anta Grande do Zambujeiro, разположен близо до Евора. Откритите менхири стоят както отделно, така и образуват кръг, превръщайки се в кромлехи. Cromlech Almendres, също разположен близо до Евора, е най-големият на Иберийския полуостров, съдържа около сто менхира, образуващи два елипсовидни масива.

Примитивни укрепени селища, датиращи от медната епоха, са открити в долината на Тежу, като Vila Nova de São Pedro близо до Cartaxo или Castros do Zambujal близо до Torres Vedras.

Дом от Желязната епоха в Ситания-де-Бритейруш

Започвайки от VI век пр.н.е. Северозападна Португалия, както и съседна Галисия, са повлияни от културата Кастро. Регионът е осеян с поселения, които продължават да съществуват и през римския период, когато тези територии стават провинция Галеция. Най-известните археологически обекти от този период са Sitania de Sanfinches близо до Pacos de Ferreira, Sitania de Briteiros близо до Guimarães и Cividade de Terroso. близо до Повоа де Варзим. За отбранителни цели тези укрепления са построени на хълмове, заобиколени от пръстени от каменни стени (например Cividade de Terroso има три пръстена от стени). Къщите са с кръгла форма, стените са изградени от камък без хоросан, а покривът е от растителни материали.

Римски период

Римски храм в Евора

Архитектурата тук получава значително развитие с пристигането на римляните през II век пр.н.е. Завладените селища често са преустройвани по римски модели, изграждат се форуми, театри, храмове, бани, акведукти и други обществени сгради. Изградена е мрежа от пътища и мостове, свързващи селищата едно с друго.

Град Брага (Bracara Augusta) е бил столица на Галеция и е запазил до днес обществени бани, фонтан и театър от римския период. В Евора е запазен римски храм, вероятно свързан с култа към Октавиан Август. Римският мост пресича река Тамега в град Шавеш, в лисабонския квартал Алфама, запазени са останките от римски театър.

Най-добре запазените римски сгради са в руините на Конимбрига, разположени близо до Коимбра. Разкопките са разкрили градски стени, бани, форум, акведукт, амфитеатър, къщи от средната класа (insula) и луксозни имения (domus), с централен двор, украсен с мозайки. Друго известно римско селище е Мибрига, разположено близо до Сантяго до Касем. Тук са добре запазени римски храм, бани, мост и единственият запазен в Португалия римски хиподрум.

В отдалечени райони богатите римляни построяват вили, предназначени да управляват селскостопанската работа. В много вили има бани, интериорът им е украсен с мозайки и картини. Най-известните вили са Pizois (близо до Beja), Torre de Palma (близо до Monforte) и Centrum Selas (близо до Belmonte). Последният е запазил руините на триетажна кула, която е била част от резиденцията на собственика.

Предромански стил

Римското господство в Португалия завършва с нашествието на германските племена (най-вече суеби и вестготи), което започва през 5 век сл. н. е. Само няколко сгради са оцелели от периода на вестготите (580-770), повечето от тях са били преустроени в по-късни времена. Една такава оцеляла сграда е параклисът Сан Фрутуозо, разположен близо до Брага. Параклисът е бил част от вестготски манастир, построен през 7 век. Тази сграда е под формата на гръцки кръст с правоъгълни рамена и централен купол. Куполът и ръкавите са украсени с арковидни релефи. Параклисът показва силното влияние в района на сгради от византийската архитектура, като Мавзолея на Гала Плацидия в Равена.

Параклисът Сан Фрутуозо, разположен близо до Брага, VII век

След 711 г., по време на управлението на маврите на Иберийския полуостров, християнското кралство Астурия става център на християнската съпротива. В допълнение, много християни (мозараби), които са живели на териториите на маврите, са имали право да практикуват своята религия и да изграждат места за поклонение. Архитектурата на Астурия и мозарабското изкуство оказват влияние върху християнските структури на територията на бъдещата Португалия. Най-важната оцеляла сграда от този период е църквата São Pedro de Loruza, близо до Oliveira do Hospital. Според надпис, открит върху храма, той е построен през 912г.

Други предромански храмове, построени под астурийско и мозарабско влияние, са параклисът на Сант Педро де Балсеман, близо до Ламего, и параклисът на Сант Джао близо до Назаре, въпреки че някои учени предполагат вестготски произход. Вътрешното пространство на тези сгради е разделено от типични подковообразни арки.

Мавърски период

Нашествието на Иберийския полуостров на маврите от Магреб през 711 г. слага край на вестготското господство в региона, завоевателите наименуват полуострова Ал-Андалус. Присъствието на маврите оказва силно влияние върху изкуството и архитектурата в днешна Португалия, особено в южната ѝ част, където Реконкистата приключва едва през 1249 г. Въпреки това, за разлика от съседна Испания, малко мюсюлмански сгради в Португалия са оцелели до днес. Традиционните къщи в много градове и села в Португалия имат обикновени бели фасади и по този начин силно наподобяват селата в Северна Африка. Много португалски селища са запазили оформлението на улиците от ислямската епоха, като района Алфама в Лисабон. Мавританските сгради често са били построени от кирпич, след което са били покрити с вар.

Главния вход на стария градски център (Алмедина) на гр.Силвиш

Маврите строят добре укрепени замъци и укрепления в много градове, но докато много от замъците, построени по време на ислямския период, са оцелели до днес, всички те са значително преустроени по време на периода на Реконкистата. Един от най-добре запазените е замъкът Силвиш в Силвиш, древната столица на ислямска Португалия. Построен между 8-ми и 13-ти век, замъкът запазва своите стени и квадратни кули, както и цистерни за вода, построени през 11-ти век в случай на обсада. Древният мавритански център на града - Алмедина - е бил защитен от стена и няколко отбранителни кули, както и порти, някои от които също са запазени.

Друг известен замък в Алгарва е замъкът Падерне, чиито разрушени стени са доказателство за използването на пръстени тухли от маврите като строителен материал. В Замъка на маврите в околностите на град Синтра също са запазени стени и цистерни от времето на маврите. Част от стените, построени от маврите, също са оцелели в Лисабон и Евора. В градовете Фаро и Елвас има мавритански градски порти с характерни подковообразни арки.

Многобройни джамии са построени в днешна Португалия по време на мюсюлманското управление, но почти всички те са превърнати в църкви и катедрали, което прави търсенето на ислямски характеристики по-трудно. Катедралите в Лисабон, Силвеш и Фаро вероятно са били построени върху останките на големи джамии след Реконкистата.

Единственото изключение от това правило е църквата в Mertola, Baixo Alentejo. Джамията Мертола е построена през втората половина на 12-ти век и въпреки многото модификации е най-добре запазената средновековна джамия в Португалия. В планово отношение църквата е близка до квадрата, 12 колони поддържат ребрата на сводовете, направени през 16 век в мануелински стил. Въпреки че сградата е значително променена през 16-ти век, нейният лабиринтен интериор и "гора" от колони ясно свързват тази структура с други съвременни джамии в Испания и Северна Африка. Във вътрешната стена все още има михраб, украсена ниша, показваща местоположението на Мека. В допълнение, църквата има три подковообразни арки с алфиз, типична мюсюлманска декоративна техника.

Романски стил

Романският стил се появява в Португалия в края на 11 - началото на 12 век. Най-важните паметници на романския стил в Португалия са катедралата в Брага и манастирът Ратес. Катедралата в Брага е възстановена през 1070-те години от епископ Педро и осветена през 1089 г., въпреки че само апсидата е била завършена до този момент. Епископът планира да създаде църква с три кораба, амбулатория и голям трансепт. Напомняне за този ранен проект е малкият източен параклис, днес извън самата катедрала.

Строителството продължава след 1095 г., когато граф Анри става владетел на португалското графство. Анри пристига в Португалия с благородническа свита и с монах от бенедиктинския манастир Клюни, чийто абат е Юго, брат на графа. Бенедиктинците и други църковни ордени дават мощен тласък на развитието на романската архитектура в Португалия през дванадесети век. При Анри е построен манастирът Ратес, едно от най-великите произведения на първия португалски романизъм, въпреки че оригиналният дизайн е променян няколко пъти през дванадесети век.

Западната фасада на бенедиктинската църква на Ратешкия манастир (фасадата е построена през втората половина на 12 век)

Епископите на Брага и Ратес имали голямо влияние в Северна Португалия. Романски църкви, оцелели от 12-ти век, се намират в Магиенте (построена около 1117 г.), Рио Мау (1151 г.), Траванка, Пасо де Соуса, Помбейро де Рибависела и много други места.

Разпространението на романския стил в Португалия върви успоредно на Реконкистата от север на юг, особено по време на управлението на сина на граф Анри Афонсо Енрикес, първият крал на Португалия. При него е построен манастирът Санта Круз - една от най-важните манастирски сгради от онова време, за съжаление през 16 век манастирът е значително преустроен. Алфонсо и неговите наследници също финансират изграждането на много църкви и катедрали в епископствата на страната. Към този период принадлежат вече споменатата катедрала в Брага, Порто, Коимбра, Визеу, Ламего и Лисабон.

Всички романски катедрали на Португалия по-късно са силно преустроени, единственото изключение е катедралата на Коимбра (1147), която остава почти в оригиналния си вид. Катедралата е направена под формата на латински кръст, трикорабна, с трансепт. Централният кораб е покрит с каменен цилиндричен свод, а страничните - със свод. Вторият етаж на централния кораб има сводеста галерия (трифориум), средният кръст увенчава купола. Катедралата "Св. Яков" има подобна подредба, въпреки че катедралата в Коимбра е по-малка по размер.

Фасада на старата катедрала на Коимбра

Лисабонската катедрала (започнала през 1147 г.) много прилича на катедралата в Коимбра, с изключение на това, че има две масивни кули на западната фасада, характеристика, която се среща и в катедралите в Порто и Визеу. Като цяло португалските катедрали са доста масивни, външно напомнящи на укрепления. Декоративността се свежда до зъбери и дребни декорации около прозорците и порталите.

Особено внимание заслужава Кръглата църква в Конвенто де Кристо, която е построена през втората половина на 12 век от рицарите тамплиери. Тази централна сграда, рядко срещана в средновековна Европа, в Томар (1160 г.) е издигната като подражание не толкова на църквата на Божи гроб, колкото на арабския купол на Скалата (който кръстоносците погрешно взели за фрагмент от Соломоновия храм). По отношение на декора (растителни мотиви по колоните) най-близко доближава катедралата на Коимбра.

Spoiler

Купол на Скалата

Куполът на Скалата (на иврит: כיפת הסלע‎; на арабски: مسجد قبة الصخرة‎) е светилище (не джамия), разположено на Храмовия хълм в Стария град на Йерусалим.

Построено е от халифа Абд ал-Малик ибн Маруан през 691 г. То е сред най-старите запазени до днес образци на ислямската архитектура.

[затвори]

Замъкът Алмоурол, построен около 1171 г. на остров в река Тежу от рицарите тамплиери

През годините на португалската Реконкиста са построени много замъци, за да защитят селата от маврите и кастилците. Крал Алфонсо финансира изграждането на много укрепления, превзетите замъци на маврите често се възстановяват (такъв е случаят например със замъка Свети Георги в Лисабон). Кралят също предоставя земи на различни военни ордени, особено Ордена на рицарите тамплиери и хоспиталиерите, които са в състояние да защитават границите и селищата. Тамплиерите построяват няколко крепости по поречието на Тежу, като замъците в Помбал, Томар, Белвер и замъка Алмоурол.
 

[Hatshepsut]

Готика

Пламтяща готика в манастира Батала: фасада на църквата (вляво) и параклиса (вдясно)

Готическата архитектура е пренесена в Португалия от цистерцианците. Първата изцяло готическа сграда в Португалия се смята църквата на манастира Алкобаса, прекрасен пример за чистите и прости архитектурни форми, които са били популярни сред цистерцианците. Църквата е построена между 1178 и 1252 г. на три етапа. Трите кораба на църквата са много дълги и стройни, правят изключително впечатление на височина. Църквата е покрита с оребрен покрив, главният параклис е с деамбулаторий. Сводът на деамбулатория се поддържа от летящи контрафорси, което е характерно за готическата архитектура, но в Португалия се смята за невероятна иновация.

Централният кораб на църквата на манастира Алкобаса (XII-XIII век)

След построяването на Алкобаса, готическият стил се използва главно от просешките ордени (основно францисканци, августинци и доминиканци). През 13-ти и 14-ти век са основани няколко манастира в градски центрове като Порто (църквата Свети Франциск), Коимбра (манастир Света Клара), Гимараеш, Сантарем, Елваш, Лисабон (манастир Кармо) и много други места. Готическите църкви на просешките ордени са най-често трикорабни, таванът на корабите е дървен, апсидите са покрити с оребрени тавани. Тези църкви нямат кули, в по-голямата си част те са лишени от декор в духа на идеологията на просешките ордени. Ордените също построяват енорийски църкви в цялата страна, църквите в Синтра, Мафра, Луринян и Лола са оцелели.

Много романски катедрали са допълнени с готически елементи, по-специално романският кораб на катедралата в Порто сега се поддържа от летящи контрафорси. Апсидата на Лисабонската катедрала е напълно преустроена през първата половина на 14 век, по време на който е построен готическият деамбулаторий, осветен от клироса. Важна преходна сграда е катедралата Евор, която е построена през 13 век. Въпреки че нейният план, фасада и височина са подобни на романската Лисабонска катедрала, нейните форми (арки, прозорци, сводове) вече се приписват на готическия стил. Готическите храмове в Португалия често са били под формата на защитни структури, тази характеристика е останала от времето на романския стил. Примери за такива храмове включват вече споменатата катедрала Евора, църквата на манастира Lesa do Baliu (XIV век) близо до Matosinhos и дори по-късната Главна църква на Viana do Castelo.

Няколко готически манастира са построени и са оцелели до днес в катедралите на Порто, Лисабон и Евора и в манастирите Санто Тирсо, Алкобаса и Конвенто де Кристо.

В началото на 15 век, с построяването на манастира Баталя, финансиран от крал Жоао I, започва нов етап в португалската готика. След 1402 г. работата е поверена на архитекта Угет, който въвежда черти на пламтящата готика в проекта. Цялата сграда е украсена с крабби, релефи, големи прозорци, украсени с масверки и зъбери. Главният портал е обрамчен от архиволти, украсени с много фигури, а тимпанът е покрит с релефи, изобразяващи Христос и евангелистите.

Spoiler

Крабб

Crabbe (немски Krabbe, от (немски krabbeln - камбала, рояк, пълзене) - декоративен елемент от готическата архитектура под формата на сложно извити листа, полуразцъфнали пъпки или цветя, сякаш пълзящи или цъфтящи на остри ребра на кули, пинакли, вимперг корнизи.

От разстояние редиците от раци изглеждат като низове от зъби, което засилва тяхното декоративно значение: подчертават силуетите на архитектурните детайли, засилват тяхната изразителност на фона на небето. Отблизо проличава причудливата им пластика, която не е характерна за материала, от който са изработени – твърд камък.


Нотр-Дам де Витре, Франция

[затвори]

Друг вариант на готическата архитектура е така наречената мудехарска готика, която се развива в Португалия в края на 15 век в района на Алентежу. Името възниква поради силното влияние на мюсюлманското изкуство през Средновековието върху културата на страните от Иберийския полуостров. В Алентехо и други региони влиянието на мудехар се забелязва в няколко сгради, особено в прозорци и портали, често под формата на подковообразна арка, кръгли кули с коничен връх, ислямски бойници. Въпреки това влиянието на мудехар се вижда най-добре в азулежосите, които украсяват много стаи. Примерите включват портика на църквата Св. Франциск в Евора, двора на двореца Синтра и няколко църкви и дворци в Евора, Елвас, Арайолос, Беха и т.н. В крайна сметка характеристиките на Mudéjar са включени в мануелинския стил в началото на 16 век.


Изглед към замъка Браганса. Големият донжон е построен през 15 век

По време на готическата епоха са построени и укрепени много замъци, особено на границата с Кастилия. В сравнение с предишни епохи, готическите замъци в Португалия имат повече кули, често кръгли или полукръгли (за увеличаване на устойчивостта срещу снаряди), донжоните стават многоъгълни, портите на замъка често са защитени от две кули по краищата. Често използвани машикули и вратички. Започвайки от 14-ти век, донжоните стават по-големи и по-сложни и подобни подобрени донжони могат да бъдат намерени в Беха, Естремос и Браганса.

Spoiler

Машикула

Машикула е отвор в издаден навън парапет, намиращ се между конзолите на зъбците, през който могат да се пускат камъни върху атакуващите в основата на стената.

Те се развиват и разпространяват, след като нормандските кръстоносци се завръщат от Свещените земи. Зъбците на стената се издадени навън, за да се получи място за отвора. Дървените галерии, изграждани от дърво около върха на крепостните стени, са подобни и по принцип са строени само временно в случай на обсада. Предимствата на машикулите е голямата здравина на камъка и неговата незапалимост в сравнение с дървото.

Думата произлиза от старофренската дума „machecol“, спомената в превод на средновековен латински като „machecollum“. Машикула се образува от старофренското macher, означаващо мачкам, смачквам и col - врат. Вариация на машикулите, намираща се по таваните на постройките около портите на замъци, са т. нар. мортриери.


Машикули по продължението на крепостните стени и по цялата кула на шато дьо Перфон

[затвори]

От ХV век някои замъци се превръщат в истински дворци, като тези в Пенедона, Урене и Порто де Мос. Най-очевидният пример е замъкът Лейрия, който се превърна в кралски дворец при крал Жоао I. Някои стаи на двореца са украсени с готически лоджии, от които гледката можело да бъде оценена от краля и кралицата.

Стил Мануелино

Манастирът на йеронимите в Лисабон

Късната готическа архитектура в Португалия се характеризира с дизайна на специален мануелински стил, кръстен на крал Мануел I. По време на неговото управление (1495-1521) са построени или започнати повечето от сградите, приписвани на този стил. Мануелинът съчетава елементи от късна готика, ренесансова архитектура, испанска архитектура (Платереско, Изабелино), италианско и фламандско изкуство, както и мотиви от Мудехар. Сградите в мануелински стил често са били украсявани с естествени орнаменти, типични за епохата на великите географски открития, а спиралните декорации също са често срещани, което е препратка към въжетата, използвани на корабите.

Първата известна мануелинска сграда е Манастирът на Исус в Сетубал. Строежът на църквата на манастира продължава от 1490 до 1510 г. от архитекта Диого Бойтак, който се смята за един от основоположниците на стила. Сводът на църквата се поддържа от спираловидни колони, което е типично за мануелина, подобно решение може да се намери в катедралата Гуарда, както и в енорийските църкви Оливенца, Фрейхо де Експада а Синта, Монтемор о Велю и др. Църквата е трикорабна с еднаква височина, което е опит за унифициране на вътрешното пространство на храма. Тази тенденция достига своя апогей в манастира на Йеронимите в Лисабон, завършен от архитекта Жоао ди Кастило през 1520-те години. Мануелинските сгради се отличават и с изкусно изработени портали със спирални колони и ниши, украсени с ренесансови и готически декоративни елементи, такива има в манастира на Йеронимите, манастира Санта Круз в Коимбра и много други сгради.

Маниеризъм

Наос на църквата Свети Рох в Лисабон (1565-1587)

Каноничната архитектура на Ренесанса не се вкоренява в Португалия, първата сграда в този стил е построена от френски архитект през 1517 г., най-активното строителство на сгради от ренесансовата архитектура започва през 1530-те години, но се извършва главно от чуждестранни архитекти, за което получава името estrangeirada, което означава "чуждо влияние". През следващите години този стил постепенно се трансформира в маниеризъм. Португалският художник и архитект Франсиско де Холанда, автор на книгата „Диалози върху древната живопис“, описва в този трактат основите на новия стил.

Базиликата Nossa Señora da Conceicao в Томар е една от ранните църкви в „чистия стил“ на Ренесанса. Строежът му е започнат от кастилския архитект Диого де Торалва през 1532-1540 г. Красивата и ясна архитектура на тази сграда я прави една от най-добрите ранни ренесансови сгради в Португалия. Малката църква на Bom Jesus de Valverde, южно от Евора, е друг такъв пример.

Изключителен пример за португалска ренесансова архитектура е манастирът на Жоао III в Convento de Cristo. Строежът му е започнат по заповед на крал Жоао III, но е завършен още по време на управлението на испанския крал Филип II, известен още като португалския крал Филип I. Първият архитект на обителта е Диого де Торалва, който започва работа през 1557 г., но строителството е завършено вече от архитекта на Филип II, италианеца Филипо Терци. Този великолепен двуетажен манастир се счита за един от най-важните примери за маниеристична архитектура в Португалия.

Най-известният португалски архитект от периода е Алфонсо Алварес, чиито творби включват катедралите в Лейрия (1551–1574), Порталегре (започнала през 1556 г.) и църквата Свети Рох в Лисабон. През този период той започва да работи и в маниеристичния стил. Църквата Свети Рох е завършена от Филипо Терци, който също така построява йезуитския колеж в Евора и сградите на манастира Сан Висенте де Фора, както и епископския дворец в Коимбра. Освен религиозни сгради, Терзи построява и много крепости, акведукти и др. Последователи на Терзи са няколко португалски архитекти, като Мигел де Аруда, Балтасар Алварес, Франсиско Веласкес и Мануел Пирес.

"Проста" архитектура

Изглед към манастира Тибаинш, близо до Брага

По време на унията на Португалия и Испания, от 1580 до 1640 г., е създаден нов стил, наречен от Джордж Кублер Arquitecture chã (проста архитектура). Базиран на маниеристичната архитектура, този стил също има ясна структура, здрав външен вид с гладки, плоски повърхности и умерена композиция на пространството, няма излишна украса. Това е радикално прекъсване на силно декоративен мануелински стил. Този опростен стил, причинен от ограничените финансови ресурси, се изразява в изграждането на някои църкви и по-малко впечатляващи сгради. Като съпротива срещу бароковия стил, който вече е стандарт в Испания, португалците продължават да използват "простия" стил, за да изразят своята етническа идентичност.

Балтазар Алварес построява някои от най-известните сгради в този стил. Това са Се-Нова в Коимбра (1598-1640), църквата Грилуш в Порто (започната през 1614 г.) и църквата Санто Антан (1613-1656; разрушена). Други примери за този стил са няколко бенедиктински структури, като реконструкцията на Жоао Туриано на манастира Тибаинш и манастира Сао Бенто (сега сградата на португалския парламент). Испанският архитект Франциско де Мора построява женски манастир в Nossa Senhora dos Remedios за Ордена на босите кармелитки (1601-1614).

Когато крал Филип II направил Joyeuse entrée в Лисабон през 1619 г., в града били издигнати няколко триумфални арки от Ханс Вредеман де Врис във фламандски стил. Трактатът на Вендел Дитерлин също подхранва интереса към фламандското изкуство. Резултатът от това влияние е фасадата на църквата Greloos в Порто, чието строителство е започнато от Балтазар Алварес през 1622 г.

Използването на азулежос също нараства през този период, както и резбовано позлатено дърво (talha dourada), което може да се види на олтари и таванни повърхности.

Барок

Двореца Мафра

Бароковият стил в историята на архитектурата е пряко следствие от Контрареформацията, реакцията на Римокатолическата църква към разпространението на протестантството. Но тъй като идеите на протестантството не са пуснали корени в цяла Португалия, бароковият стил не се е наложил през периода, когато е бил преобладаващият стил в останалата част на Европа. Освен това този стил е твърде свързан с йезуитите и испанските потисници. Барокът в Португалия започва да се развива с пълна сила едва в началото на 17 век.

1697 г. е изключително важна година за португалската архитектура. Тази година в Минас Жерайс са открити злато, скъпоценни камъни, а по-късно и диаманти. Добивът на ресурси е строго контролиран от португалската корона, въведени са високи данъци, една пета от цялото добито злато отива лично за кралското семейство.

Тези огромни приходи допринасят за разцвета на Португалия и я превръщат в най-богатата европейска държава през 18 век. Крал Жоао V, който управлява от 1706 до 1750 г., се опитва да се конкурира с френския крал Луи XIV, който е наричан "Кралят Слънце", чрез голям брой скъпи строителни мерки. Но предимството на френския крал е, че той можел да прослави себе си и Франция с помощта на местните традиции. И така, Версайският дворец е построен от архитекта Луи Лево, декориран от художника Чарлз Лебрен, парковете са оформени от ландшафтния архитект Андре Льо Нотр. Португалският крал, поради липсата на собствена школа и традиции, трябвало да привлече архитекти в страната с огромни суми пари. Крал Жоао V харчи парите си щедро, започвайки множество строителни проекти, много от които никога не са завършени.

Дворецът Мафра е една от най-луксозните барокови сгради в Португалия. Този монументален комплекс дворец-манастир-църква е по-голям по размер от известния испански Ескориал, който е бил испанската кралска резиденция и е символизирал неограничената кралска власт на испанския монарх. За архитект португалският крал назначава немския архитект Йохан Фредерик Лудвиг. Този немски бижутер натрупва известен архитектурен опит, докато работи за йезуитите в Рим.

Крал Жоао се стреми да построи "Втори Рим" на брега на река Тежу. Неговите пратеници в Рим трябвало да предоставят на краля модели и етажни планове на много паметници на римската архитектура. Един такъв проект е Патриаршеският дворец в Лисабон. Пиемонтският архитект Филипо Ювара е поканен в Лисабон, за да изготви планове, но само няколко месеца по-късно Ювара, нарушил задълженията си, заминава за Лондон.

Фасада на двореца Райо в Брага

В Северна Португалия е разработен стил, включващ барок с елементи на рококо, по-типични за Централна Европа. Италианският архитект Николо Назони проектира църквата Клеригос и нейната впечатляваща гранитна камбана. Един от неговите последователи е художникът и архитект Хосе де Фигейредо Сейхас, който е един от неговите ученици. Светилището на Bom Jesus do Monte близо до Брага, проектирано от архитекта Луис Карлос Ферейра Амаранте, е отличен пример за място за поклонение с монументално, каскадно бароково стълбище, което се издига на 116 метра. Този последен пример вече показва преминаване към класицизма.

Дворецът Райо е изключителен бароков и рококо градски дворец с богато украсена фасада в Брага. През този период са построени и няколко селски къщи и имения в стил късен барок. Типични примери са къщите на семейство Лобо Мачадо (в Гимараеш), Малейро (във Виана до Кастело) и Матеус (във Вила Реал).

Стил Помбалино

Пазарният площад в Лисабон

Земетресението в Лисабон от 1755 г., както и произтичащите от него цунами и пожари унищожават много сгради в Лисабон. Крал Жозе I и неговият министър-председател Себастиан Хосе Помбал наемат много архитекти, за да възстановят града, особено района Байша.

Архитектурата на стила Помбалино е светска, утилитарна, наситена с идеологията на прагматизма. Той е наследник на "простия стил", включва някои елементи на класицизма и детайли в стил рококо. Маркизът на Помбал налага строги условия за възстановяването на града. Архитектурните модели на сградите са тествани от войски, които маршируват около тях, което създава ефекта на земетресение, което прави Помбалино една от първите устойчиви на земетресения архитектурни структури. Пазарният площад, улица Аугуста и Авенида да Либердаде са най-известните паметници в този стил. Търговската зона придобива правилна, симетрична форма в духа на новопостроения квартал Байша.

Стилът помбалино може да се намери и във Vila Real de Santo António, нов град в Алгарве, построен от Рейналдо Мануел душ Сантуш. Стилът е ясно видим в градската организация и особено на централния площад на града.

Стил Неомануелино

Детайл от фасадата на хотел Палас в Бусако

Неомануелинският стил се разпространява в Португалия от средата на 19 до началото на 20 век. В него са включени много елементи от мануелинския стил, за който е получил името си.

Първата сграда, построена в този стил, е дворецът Пена, построен при Фернандо II, недалеч от Синтра. Друг пионерен проект в този стил е възстановяването на манастира Jeronimos в Лисабон през 1860-те. Според проекта към манастира са добавени кула и няколко неомануелинови пристройки (сега тук се намират Морският музей и Националният археологически музей). През този период на кулата Белем се появяват и няколко неомануелинови елемента.

Нео-Мануелино се разпространява и на териториите на бившите и настоящи португалски колонии. В Бразилия има няколко сгради в този стил, построени основно от португалците. Най-известната сред тях е сградата на Кралската португалска библиотека, завършена през 1880-1887 г. от португалски имигранти в центъра на Рио де Жанейро.

Други забележителни неомануелинови сгради са гара Rossio в Лисабон (1886–1890), хотел Palace в Бусако (1888–1907), кметството на Синтра (1906–1909) и имението Quinta da Regaleira (1904–1910). Този стил се използва и в по-малки сгради като частни домове.

В Бразилия нео-мануелинският стил започва да се разпространява след построяването на Кралската португалска библиотека. Скоро са построени сгради като Португалския център в Сантос (1898-1901), Португалската библиотека в Баия (1915-1918) и Португалския литературен лицей в Рио де Жанейро (1938). Други примери за неомануелиновия стил могат да бъдат намерени в африканските и азиатските територии на бившата португалска колониална империя. Има и примери за разпространение на нео-мануелин в страни, които не са свързани с португалската култура.

Съвременна архитектура

Модерна португалска архитектура: Сгради в Парка на нациите, Лисабон

Португалия е дом на едно от водещите световни училища по архитектура, известно като Escola do Porto или „Училището на Порто“. Сред неговите възпитаници са известни архитекти като Фернандо Тавора, Алваро Сиза (носител на наградата Прицкер през 1992 г.) и Едуардо Суто де Моура (носител на наградата през 2011 г.). Основата за обучение на нови представители на португалската архитектурна школа е Архитектурният факултет на университета в Порто.

https://ru.wikipedia.org/wiki/Архитектура_Португалии

https://bg.wikipedia.org/wiki/Машикула

https://ru.wikipedia.org/wiki/Крабб

[Hatshepsut]

Португалска музика


Фаду, картина на Жозе Малхоа (1910)

Музиката на Португалия има общ произход с музиката на Испания и се е развивала през вековете във взаимодействие с нея, като същевременно се отличава със своята ярка оригиналност. Формирането на музикалната култура на Лузитания е повлияно от древните култури на Изтока (финикийци, гърци, картагенци), въпреки че е по-малко от влиянието на същите култури върху формирането на испанската музикална традиция.

Развитието на истинската португалска музика започва през 12 век, след отделянето на португалското графство от короната на Кастилия и Леон и образуването на независимо кралство. Формирането на португалската нация в резултат на укрепването на Реконкистата допринася за развитието на професионалната национална музика.

До ХII век

Основата на материалната и духовната култура на португалците е романската култура, която по време на формирането и развитието на португалската държава е повлияна от много компоненти, въведени както от завоевателите на португалските земи, така и от народите на огромните владения, превзети от португалците. Това в пълна степен важи и за формирането на португалската музикална култура. Географията на Страбон (ок. 1 век пр. н. е.) споменава лузитански хорови песни, изпяти под акомпанимента на флейти и тръби. В епохата на римското владичество (2 в. пр. н. е. - 5 в. сл. н. е.) християнството се разпространява в Лузитания и с него католическите песнопения, свързани с латинската литургия. Нашествието на вестготите в началото на V в. е съпроводено с проникването на гръко-византийското култово пеене, което оставя отпечатък върху по-късната португалска музика. Водещ жанр е богослужебният химн, който има народнопесен произход. Най-древните народни песни са трудови, календарни, а също и свързани с църковни празници.

Най-старите народни музикални инструменти на лузитанците са:

♦ щипкови струни - вихуела (по-късно виола и виола), кавакиньо;
♦ духови - гайта (гайда);
♦ перкусии - забумба (голям цилиндричен барабан), тамбурин (по-малък барабан), адуфе (квадратен барабан с 2 мембрани).

В музиката на лузитанците са запазени средновековни ладове, преобладаването на квадратни периоди е характерно, а в музиката на регионите, граничещи с Испания, се срещат променливи и смесени ритми.

Влиянието на музикалните култури на Изтока (финикийци, гърци, картагенци) оказва по-малко влияние върху музиката на Лузитания, отколкото върху музиката на съседна Испания. Въпреки дългия период на арабско господство (8-15 век), високоразвитата арабска музикална култура практически не оказва влияние върху музиката на лузитанците, не я лишава от нейната национална идентичност (дори уда, най-популярния инструмент сред арабите, не е приет нито от испанците, нито от лузитанците).

"Златният век" ХII–ХVI век

Развитието на истинската португалска музика започва през 12 век, след отделянето на Португалия от Кастилия и Леон и образуването на независимо кралство. Формирането на португалската нация в резултат на укрепването на Реконкистата допринася за развитието на професионалната национална музика. През 1290 г. крал Динис I открива университет в Лисабон (през 1307 г. е преместен в Коимбра), в който наред с други се преподават и музикални дисциплини.

12-13 век в Португалия е разцветът на придворното изкуство на трубадурите. Някои португалски крале също са били трубадури - Санчо I, Афонсо III и Динис I. Любимият жанр на трубадурите е "kantarish di gesture" (героично-епична песен, обикновено посветена на борбата срещу маврите и подвизите на християнските рицари) . Един от най-известните представители на това изкуство, G. Ansures (може би авторът на сборника "Cansan do Figueral", запазен в списъка от 15-ти век) е бил в двора на крал Санчо I. Сред другите музикални и поетични жанрове от португалските трубадури са trova, kansan, solau, loa, shakara, janeira, maya, rey, serranilla, много от които са с народен произход.

Светските романси на различни теми също били популярни сред хората, които произхождат от „cantares de gesture“ (на исторически, рицарски, любовни, а също и религиозни сюжети), изпълнявани от жонгльори, по-късно от народни музиканти, и вилансику, първоначално включени в средновековието музикални и драматични действия; по-късно вилансику се превръща в чисто песенна форма със светско и религиозно съдържание (като коледна песен е запазена в съвременната португалска и бразилска народна музика). Сред танците от 13-14 век в Португалия са често срещани танц с мечове, кръгови dansas de rode с пеене; по-късно възникват вира, вилан, марафас, фаррапейра, есталадиньо, малян, както и шакота (по-късно - чакона) и фолия, които впоследствие навлизат в европейската инструментална музика.

Сред средновековните музикални инструменти (с изключение на тези, запазени от древността) в Португалия са ребек, ситолон (струнен щипка), както и арфа и псалтир, известни в други страни от средновековна Европа.

През 15-16 век в Португалия интензивно се развива музикалният театър, чийто основоположник е Жил Висенте (работил и в Испания), в чиито фарсове и ауто музиката заема голямо място. Възникват характерни форми на инструментална португалска музика, появяват се композитори на вихуела, като Дон Педро (херцог на Коимбра), Ант. и Af. da Silva, P. Vash, E. Parlimpou, виртуозът P. da Pena, който култивира вариационните форми на инструменталната музика - така наречените glos и diferencias, както и tento (полифония, пиеси като ricercar), фантазии и танцови пиеси, които използват танци на фолклорна тематика - фолиа, чакон, вилан. Португалската музика обогатява изкуството на испанските музиканти, които са служили в португалския двор (виуелистите Л. де Милан, Д. Писадор и М. де Фуенляна, органистът А. де Кабезон, клавикордистът Ф. де Сота и др.). В средата на 15 век крал Алфонс V реорганизира придворната капела по образец на английската, в която работи Д. Дънстабъл, чиято работа оказва влияние върху развитието на полифоничната музика в Португалия. Сред най-големите португалски полифонисти от 15-16 век са Т. да Силва (сборник "Любители на музиката" - Los amables de la musica), Ж. де Менезес, М. Мачадо де Азеведо, Г. де Баена, Педро де Кристо и универсален музикант Canon E. de Pavia от Коимбра. Разцветът на хоровата полифонична музика през втората половина на 16-17 век (така нареченият "златен век на португалската музика") се свързва с дейността на М. Мендес (колекция "Изкуството на църковното пеене" (Arte de cantochgo)), Д. Лобу, М. Кардозо (колекция от страсти, публикувана през 1595 г.), Ф. де Магалаес, Д. Диас де Мелгас, Л. Ребел, Л. де Кристо. Инструменталната музика е написана от М. Коелю (колекция "Цветя на музиката" (Flores de musica), Лисабон, 1620 г.; включва 28 тенто за клавишни и арфа), органиста Ф. Кореа де Араухо (ръководство за изкуството да свири на орган - Facultad Organica, Алкала, Испания, 1626), А. да Круз, автор на най-ранното ръководство за изкуството да се свири на цигулка и композиции за нея (Lira de arco ou Arte de tanger rabeca, Лисабон, 1639). През 16-17 век се появяват национални музикални теоретици като Д. ди Гоиш („За музикалната теория“, годината и мястото на публикуване са неизвестни), А. Барбозо („За произхода на музикалните тонове“, публикуван в Севиля, 1520 г.), Ж. Осорю („За музиката“, публикувана в Кьолн, 1588 г.), П. Фалезио („За църковното пеене“, публикувана в Коимбра, 1617 г.), А. Фернандес („За църковното пеене“, публикувана през г. Лисабон, 1626); Трактат IV на крал Хуан - прогресивно за средата на XVII век полемично произведение в защита на новата музика (1649); Хуан IV е основател на най-голямата музикална библиотека в Лисабон (загива при катастрофалното земетресение през 1755 г.) .

Музикалното образование в Португалия през 17-18 век е предимно църковно, основните му центрове са Патриаршеската семинария в Лисабон, Семинарията Сан Педро в Брага, Кралският колеж във Вила Висоза, манастирът Санта Каталина в Рибамар и други църковни институции ; музикална теория се преподава в университета в Коимбра.

Португалската музика през 17-18 век

От края на 17 век италианската опера доминира в музикалния живот на Португалия в продължение на 200 години. От 1682 г. кралският двор редовно организира представления в Лисабон на множество италиански трупи. Построени са специални оперни сгради – „Teatro da Ajuda“, „Opera do Tejo“, „Teatro di Salvaterra“, „Teatro di Queluz“, „Teatro do Bairro Alto“ и др.; през 1793 г. в Лисабон е открит кралският театър "Сан Карлос". Португалски певци са изпратени да изучават изкуството на белканто в Италия; най-големите португалски оперни композитори от 18 век, Франсиско де Алмейда (автор на първата национална португалска опера „Търпението на Сократ“, 1733 г., поставена през 1793 г.), Х. С. Карвальо (12 опери), Д. Перес (около 30 португалски и италиански опери , включително Героизмът на Сципион, 1741; Александър в Индия, 1745; Демофонт, 1752; Сюлейман, 1757), както и М. А. Португал да Фонсека, чиито опери са поставяни в големите театри в Европа, включително в Санкт Петербург („Принцът коминочистач", "Двама гърбави") и Париж (Наполеон избира операта си "Съблазнителният философ" да открие сезона на италианската опера през 1801 г.). Основоположници на националната опера са А. Тейшейра и главно А. Ж. да Силва, чиито опери, близки по жанр до испанската сарсуела, са белязани с черти на зараждащия се национален стил (комичната опера „Животът на великия Дон Кихот от Ла Манча“, 1739). Но националното течение не е развито в португалската оперна музика; композиторите от следващото поколение - J. J. Baldi, L. S. dos Santos, A. Leal Moreira, A. Silva и други - продължават да имитират италиански модели. В същото време оперни композитори пишат емблематична хорова и инструментална музика, включително d'Almeida и Parish. Открояват се инструменталните композиции на К. Сейшас, църковен органист и ръководител на кралския параклис (1721-29) в Лисабон. Той е (според някои сведения) ученик на Д. Скарлати, автор на редица оригинални сонати и токати за клавесин в духа на италианските и испанските сонати от онова време, оцветенни с национален колорит; също пише 10 меси, мотети, композиции за орган. Инструменталните композиции на Карвальо (заедно с оперите) са добре известни; в неговите сонати, рисеркари, токати и други пиеси за клавесин вече проличават чертите на клавирния стил.

ХIХ век

В началото на 19 век окончателно се оформя жанрът фадо (соло лирична песен в съпровод на португалска китара), който става най-разпространеният песенен жанр в Португалия.

Развитието на инструменталната музика в Португалия е улеснено от първите музикални общества и оркестри, създадени в началото на 19 век, включително Филхармоничното дружество в Лисабон, организирано през 1822 г. от Ж. Д. Бонтемпо, композитор, пианист и учител, основател (1835 г.) и ръководител на първата Кралска консерватория (по-късно - Националната консерватория в Лисабон). Бонтемпу е първият автор на национални симфонични и камерно-инструментални композиции, но той няма последователи и до края на 19 век португалските композитори продължават да пишат традиционни италиански опери; сред тях са F. Ca di Noronha, M. A. Pereira, F. di Freitas Gazul. В края на 19 век в португалската музика започват да навлизат френски и немски влияния, донесени от А. Мачадо (завършил Парижката консерватория), който става автор на опери в духа на френската лирична опера - Лауреана (1883 г. ), Марио Ветер (1898), „Венера" (1905), Боргезина (1909) и други, и 20 оперети, включително Слънцето на Навара (1870), Златен кръст (1873), Мария ди Фонт (1879). Под влияние на Р. Вагнер операта "Любов и смърт" (1907) е написана от Дж. Арой. Оперети в Португалия в края на 19 век са написани и от С. ди Кардозо, Ф. Дуарти, В. Пинто. От средата на 19 век в големите градове на страната се създават редица концертни организации, включително Академията на Мелпомена (1845 г.), Общественото общество за публични концерти (1860 г.), Музикалното дружество 24 юни (1879-88 г.) в Лисабон; концертите, организирани от тях, са посетени от чуждестранни диригенти, които изпълняват произведения на Р. Вагнер, Ф. Лист и други композитори от онова време. През 1863 г. пианистът Г. Дади организира първия публичен концерт на класическа камерна музика в Лисабон; той също така основава Обществото на класическите концерти (1874 г.) и Концертното общество на Лисабон (1875 г.), които не просъществуват дълго. Други организатори на концертите са Г. Косол и Е. Нойман. В продължение на половин век (от 1884 г.) Кралската академия на любителите на музиката е основният дистрибутор на симфонична и камерна музика в Португалия. В Порто се създават и музикални групи - Филхармонията (от 1852 г.; основана от Ф. Е. да Коста), Квартетното общество (1874 г.), Обществото за камерна музика (1883 г.); в Порто (от 1881 г.) има хор Орфеон, основан от видната музикална фигура М. ди Ка, който по-късно организира и Обществото на симфоничните концерти, Музикалната асоциация на фолклорните концерти и Асоциацията на преподавателите в класа по струнни инструменти (ръководи концертите му); през 1917 г. е открита консерватория в Порто. Създават се специализирани музикални списания и вестници – Arte Musical, Amphion, Gazeta de Harmonia, Gazeta Dramático-Musical di Lisboa, Anais di Orfego Portuense.

ХХ–ХХI век

Въпреки известно съживяване на музикалния живот, португалската музика през 20-ти век не издига такива видни фигури като представители на испанското Renacimiento.

През първата половина на 20 век в Португалия инструменталната музика получава по-голямо развитие (в сравнение с операта). Популяризират се големи композитори и изпълнители, учили предимно в Германия. Един от най-талантливите е композиторът, пианистът и диригентът Хосе Виана да Мота (ученик на големите немски майстори Ф. К. Шарвенка, Ф. Лист, Х. фон Бюлов). Със своите симфония „Родина“, „Португалска рапсодия“ за пиано и много пиеси за пиано и хорови творби, белязани с художествено майсторство и близост до националния музикален фолклор, Виана да Мота полага основите на националната португалска музика на 20 век. Той е и музиколог, ръководител на Концертното общество на Лисабон (от 1917 г.) и ръководител на Лисабонската консерватория (1919-1938 г.). Сред другите португалски композитори от първата половина на 20 век:

♦ О. да Силва (учил в Берлин; 2 струнни квартета, соната за цигулка, пиеси за пиано и др. камерно-инструментални композиции);
♦ Л. Фрейтас Бранко (ученик на Е. Хумпердинк, един от ръководителите на Лисабонската консерватория, директор на театър Сан Карлос през 1926-1938 г.; 5 симфонии, драматична симфония "Смъртта на Манфред" за солисти, хор, орган и оркестър , симфонични поеми, 2 оркестрови „Португалски сюити“, композиции за пиано и др.);
♦ Р. Коелю (предимно опери, както и симфонични композиции);
♦ К. Карнейро (ученик на П. Дюк; балет, оркестрови пиеси, камерно-инструментални композиции в духа на френските импресионисти).

С национален колорит са обагрени произведенията на И. Круш („Лузитански мотиви” за оркестър, симфоничните поеми „Лисабон” и „Коимбра”) и особено на Ф. Лопес Граса, възпитаник, а по-късно професор в Лисабонската консерватория, музикален критик и прогресивен общественик, пропагандист на съвременната музика, основател на дружеството за модерна камерна музика „Соната” (1942). В балети, оркестрови и вокални композиции, включително песни по текстове на Ф. Гарсия Лорка за тенор и инструментален ансамбъл и много камерно-инструментални и други произведения, Ф. Лопес Граса използва националния музикален фолклор. Възходът на музикалния живот на Португалия през 20 век се свързва и с дейността на пианиста и музиколог М. А. Ламбертини, основател на Обществото за камерна музика (1900-15), С. Л. ди Брага, организатор на изпълнения (от 1900 г. ) на симфонични оркестри от Берлин, Мюнхен, Париж, което стимулира създаването на национални оркестрови ансамбли (организирани през 1909 г. от М. А. Ламбертини и през 1910 г. от цигуларя Дж. Кардона, оркестрите скоро престават да съществуват поради финансови затруднения). Първият постоянен национален симфоничен оркестър, основан през 1911 г. от С. Л. ди Брага (работи до 1928 г.), изпълнява произведения на Р. Вагнер и френските импресионисти. Оркестърът, основан от виолончелиста Д. ди Соуса през 1914 г., насърчава класическата руска музика. Известно време (от 1928 г.) новият оркестър, ръководен от П. ди Фрейтас Бранко (1920 г.), изпълнява произведения на съвременни композитори. Сред изпълнителите от началото на 20 век са пианистите Л. Мендиш, Ф. Лайриш, А. Мареа, цигуларя А. Бетанкур, певеца Ф. д'Андради, пианиста и музиколог С. Кастнер. През 20-те години на миналия век големи чуждестранни музиканти свирят в Лисабон - пианистите М. Розентал, А. Рубинщайн, X. Итурби, цигуларите П. Кочански, X. де Манен, виолончелистите П. Казалс, Г. П. Пятигорски и други солисти и групи (включително римския квинтет). От средата на 30-те години на миналия век изтъкнати чуждестранни артисти изпълняват най-новата музика в симфонични и камерни концерти, организирани през 1935 г. от Елиза ди Соуса Педросо от Кръга на музикалната култура (президент М. Н. Маседо), който има клонове в много градове на страната. Сред музикалните дружества на Португалия са Дружеството на португалските автори (SPA), Лисабонското концертно общество, Хоровото дружество (основано през 1931 г., един от лидерите И. Круш, 1940-1947), Дружеството за изящни изкуства, Музикалното дружество Младежта на Португалия (от 60-те години на миналия век, основател - J. Braga Santos), "Музикален ренесанс" (популяризира древна португалска музика, основана от I. Krush през 1923 г.), Хоровото дружество Duarte Lobo (основано от I. Krush през 1930 г.). Сред композиторите от 1950-1970 г. - J. Braga Santos (също диригент) - автор на опери и симфонични композиции, A. Kasutu, използващ серийна техника (също диригент), F. Piris, представител на авангарда, J. Pechinho, автор на теоретични трудове.

Революцията на карамфилите, както и влизането на Португалия в Европейския съюз, допринесоха за по-нататъшното развитие на музикалната култура на страната, нарастването на броя на консерваториите и специализираните музикални училища, в контекста на свободата, както и музикалните фестивали. Фондация Gulbenkian, основана през 1953 г., играе важна роля в подкрепа на развитието на културата в Португалия, включително музиката. Основните музикални образователни институции в съвременна Португалия са Националната консерватория в Лисабон, Общинската консерватория в Порто и Музикалната академия в Коимбра, както и Академията на любителите на музиката в Лисабон (частна консерватория), специални лицеи с отдели по музика. През 30-те години в Лисабон са създадени симфонични оркестри на Националното радио, Лисабонската филхармония (от 1937 г., директор И. Круш), Националният съвет, Радио Порто (ръководител С. Перейра); Камерен оркестър на Фондация Гулбенкян (ръководител М. Табачник). Духови оркестри съществуват в Лисабон и други градове. В катедралата на Порто се изпълнява култова музика, където се изявяват най-големите хорове и органисти. Провеждат се музикални фестивали - Фондация Гулбенкян (Лисабон; май - юни; изпълняват се опери, балети, класическа музика), фестивал в град Синтра (ежегодно през август). Хорови музикални дружества и духови оркестри има и в други градове. В Лисабон е създадена асоциация на композиторите. Създадени са Центърът за изследване на изкуството на григорианското пеене, Кабинетът по музикални изследвания към Националния секретариат по изкуствата (GEMEN).

Музикални произведения са публикувани от издателствата "Сасети и Ко" в Лисабон, "Портукаленш" в Порто. Създаден е португалски клон на американската звукозаписна компания His masters voice; от 60-те години на миналия век се произвежда поредица от записи „Антология на музикалния фолклор на Португалия“ (ръководител на поредицата е Ф. Лопес Граса). Музикалните периодични издания са представени от Revista do Conservatorio, Musica, O Eco Musical (от 1911 г.), Arte Musical (от 1932 г.), De mũsica, Gazeta Musical (от 1951 г.). От 70-те години на миналия век излиза списание „Панорама“, посветено на общокултурните въпроси.
 

[Hatshepsut]

Фаду

Фа́ду (произнасяно неправилно фадо, на португалски: fado, от фатум на латински: fatum – съдба) е жанр в традиционната португалска градска инструментална и вокална музика, същността на който често се изразява с непреводимата дума „саудаде“ (на португалски: saudade), съчетаваща в себе си понятия като самота, носталгия, копнеж по непостижимото и любовна мъка.

Фаду се оформя окончателно в началото на 19 век в резултат от смесването на характерна гръцка (например лаика), романска и арабска музика при известно влияние и от бразилската колония. Играе важна роля в националната самоидентификация на португалците, тъй като прокарва ясна граница между ярките и живи испански ритми, отговарящи на по-буйния и рязък испански характер, и меката, меланхолична душа на португалския народ.

В популярния си вид се изпълнява в малки гостилнички (на португалски: tasca), наричани дом за фаду (на португалски: casa do fado) от всеки, който умее и пожелае, в съпровод на две китари: обикновена акустична китара и португалска китара (с шест двойки струни).

Има два основни центъра на фаду: Лисабон и Коимбра. Коимбренският стил е неразривно свързан с местната академична традиция, затова фадуто там е известно още и като „студентско“. Друга характерна негова черта е, че се изпълнява предимно от мъже.

Като Кралица на фадуто (в лисабонската му разновидност) е почитана класическата вече негова изпълнителка Амалия Родригеш. Родената в Мозамбик певица Мариза популяризира жанра и в други страни по света.

Амалия Родригеш – кралицата на фадото

Португалия на Евровизия

От 1964 г. Португалия участва в конкурса за песен на Евровизия, като най-добрия резултат от нейните представители е постигнат през 2017 г. - страната печели конкурса за първи път. Победата донесе диджей артистът Салвадор Собрал с песента Amar Pelos Dois, авторството на която принадлежи на композитора Луиз Собрал, сестрата на артиста. Записът събра 758 точки, като по този начин постави рекорд за най-висок брой събрани точки в историята на конкурса, като същевременно оглави гласовете както на професионалните журита, така и на телевизионните зрители.

Португалия спечели правото да бъде домакин на надпреварата през 2018 г., която се проведе от 8 до 12 май в "Алтис Арена" в Лисабон.

Рок музика

"Quarteto 1111", основана през 1961 г., стана първата и доста успешна португалска симфорок група.

1980-те се характеризират с появата на Boom do Rock Português, които имат пръст в групата GNR, изпълняваща поп-рок песни на португалски.

Една от най-популярните метъл групи от Португалия от 90-те години до днес е Moonspell, те са вмъкнали фолклорни елементи през цялата си история; през 2017 г. издават албума си на португалски "1755 г.", посветен на темата за голямото земетресение от същата година. Сътрудничеството с тях, както и собствената им работа в областта на gothic doom през 2005-2012 г., ще бъдат запомнени от групата Ava Inferi. Фолк-готик-метъл групата "Хюбрис" не е толкова широко известна, основният период на нейната дейност е от 1998 до 2009 г.; групата използва португалска китара.

Музикалното образование в Португалия

Основните музикални образователни институции в Португалия са Висшето училище за филми и театър - наследник на Националната консерватория в Лисабон, създадена през 1836 г. от кралица Мария II, общинската консерватория в Порто и Академията за музика в Коимбра, както и Академията за любители на музиката в Лисабон (частна консерватория) и специализирани лицеи с музикални отдели.

https://ru.wikipedia.org/wiki/Музыка_Португалии

https://bg.wikipedia.org/wiki/Фаду

[Hatshepsut]

Португалската кухня

Португалската кухня се отличава с широкото използване на прясна риба и морски дарове, богат избор от местни вина, включително известните портове (думата "порт" буквално означава "вино от Порто") и местни сирена. Португалската кухня е известна и със своите ликьори и десерти, много от които се наричат монашески, тъй като първоначално са били правени от монаси и монахини в католически манастири. За португалските десерти е характерно изключително широкото използване на яйчни жълтъци. Често срещани са и бадемови десерти, подобни на марципан, и местни сладкиши, най-известният пример за които е pastel de nata. Един от най-традиционните португалски десерти е мармаладът от дюли (а самата дума "мармалад" идва от португалското "marmelo" - "дюля"). В части на страната, отдалечени от морето, говеждото е основата на вторите ястия.

В Португалия има традиция на така наречените „ликьори“, където посетителите, предимно мъже, обсъждат своите дела на чаша местен черешов ликьор ginjinha. Освен това има голям брой кафенета и ресторанти.

Португалската кухня е историческата основа на бразилската кухня, но днес те са коренно различни една от друга. Бразилската кухня дори използва други съставки за създаване на подобни ястия (по този начин, след като не са намерили любимата си дюля в Америка, португалците в Бразилия започват да правят мармалад от гуава). Освен това бразилската кухня включва кулинарни традиции от други вълни имигранти: италиански, други европейски страни и Япония, докато португалската кухня е по-консервативна.

Освен в Бразилия, влиянието на португалската кухня (както и на културата) се усеща във всички страни, които някога са били колонии на Португалската империя: в Ангола и Мозамбик, на островите Кабо Верде (Зеления нос), на о. Тимор в Индонезийския архипелаг и в китайския град Макао (бивш търговски пункт на Португалия). Хората от тези страни и територии все още се наричат лузофони (говорещи португалски език) и днес, а няколко бивши португалски колонии са част от Общността на португалоговорящите страни.

В допълнение, Азорските острови и островите Мадейра (откъдето идва известната Мадейра), които са част от Португалия, имат свои собствени малко по-различни версии на португалската кухня.

Супи

Асорда (порт. açorda) е португалско ястие, което представлява супа на основата на хляб с различни добавки. Асорда няма строго определен състав. Това ястие е популярно в цялата страна и може да включва различни съставки в зависимост от региона. Най-разпространеният вариант е асорда а алентежана (порт. açorda à alentejana), характерен за Алентехо. Основните му съставки са ситно нарязан хляб, чесън, зехтин, сол и различни билки (най-често кориандър), които се смесват и натрошават, добавят се към хляба и след това се заливат с вряща вода, след което ястието се оставя да престои известно време. Поширани яйца, скариди или треска също могат да се добавят към асордата, а в някои варианти може да се използва бульон вместо вода.

Spoiler

Поширани яйца

Поширани яйца (познати в България с наименованието Яйца по панагюрски) е ястие от световната и българска национална кухня, приготвено от яйца, извадени от черупката и обработени с готварската техника наречена Поширане, при която продуктът се готви във вряща течност (вода, бульон и др.), като температурата на течността трябва да е между 60 и 80 градуса по Целзий, като целта е белтъкът да бъде сварен а жълтъка да бъде в полутечно състояние.

След като се обработват термично (обичайно от 5 до 7 минути), забуленото яйце става много сочно и вкусно, защото чрез техниката поширане храната (яйца, риба и т.н.), не остава суха а има много наситен вкус. Причината е в бавното готвене на сравнително ниска температура. По технология, яйцето се счупва в малък домакински съд (например малка чаша), след което горещата вода се разбърква за да се получи малък водовъртеж, в центъра на който се излива яйцето. Така завихрянето принуждава белтъка на яйцето да придобие сферична форма, която да се запази докато се свари.

[затвори]

Асорда а алентежана

Рибни блюда

Сардини на грил

Край бреговете на Португалия се ловят сардини, риба тон, раци, миди и октоподи. От различни видове уловена риба и морски дарове се приготвя калдейрада - рибена яхния с картофи и други зеленчуци, аналог на френския буйабес, малтийски алиот и тосканско какуко. Жителите често пекат сардини на скара.

Също така в Португалия е популярна осолена сушена треска bacalhau, чийто специален вкус се придава от подправки. В Лисабон обичат да я ядат с варени картофи и хляб.

Месни блюда

Португалски месни деликатеси

За приготвяне на говеждо месо обезкостените парчета месо се държат дълго време във вино и в него се втрива зехтин, поради което придобива специален вкус. Пържолата в португалски стил се приготвя в сос от портвайн, а местният кебап - еспетада - се маринова в портвайн с чесън.

Десерти

В португалската кухня има много десерти. Повечето сладки се приготвят от много захар и жълтък, към които се добавят кокос, канела и марципан. Популярни са бадемовите сладки със заквасена сметана, както и бутер тестото със сметана - пастел де ната. Прост и често срещан десерт в Португалия и нейните бивши колонии е серадура, приготвена от натрошени бисквити, кондензирано мляко и сметана. Разпънатият на тънък косъм жълтък за украса на десерти (fios de ovos) е отличителна черта на португалските и бразилските десерти.

Десерт «Brisa do Lis»

Напитки

Магазин за вино на о-в Мадейра

Много португалски вина са сертифицирани и се произвеждат само в райони, определени от закона. Най-известната напитка е портвайнът, съставлява около една трета от производството на вино в страната, останалото са червени и бели трапезни вина. Най-известното бяло вино е vinho verde („зелено вино“), което се произвежда за износ. Ароматно и тръпчиво червено вино се произвежда в провинция Алентехо. Ginginha, ликьор с череши, е популярен в Лисабон и някои региони.

https://ru.wikipedia.org/wiki/Португальская_кухня

https://ru.wikipedia.org/wiki/Асорда

https://bg.wikipedia.org/wiki/Яйца по панагюрски

[Hatshepsut]

Национално знаме на Португалия

Националното знаме на Португалия има правоъгълна форма с отношение ширина към дължина 2:3 и представлява две вертикални цветни полета – зелено откъм носещата част и червено към края. Двете полета не са с еднакви размери – зеленото заема 2/5 от ширината на флага, а червеното 3/5. В центъра на линията между двата цвята е изобразен националният щит пред жълта армилярна сфера.

В този вариант знамето е официално прието на 30 юни 1911 г., заменяйки стария герб на конституционната монархия.

История

Първият хералдически символ, от който произлиза първият вариант на знамето на Португалия датира от 1095 г. и е щит със син кръст на бял фон носен от Хенри от Бургундия, граф на Португалия, по време на битките с Маврите. Първото знаме на Португалия представлявало бяло платнище със син кръст и било използвано от първия крал на страната Афонсу I през 1139 г. Към края на 12 век се използва бяло знаме с пет малки сини щита наредени в кръст.

През средновековието португалското знаме представлява бял флаг с щит и корона, като формата на щита и короната се променят многократно. През 1830 г. е прието знаме с две еднакви вертикални цветни полета – сино и бяло и изобразен щит и корона в средата.

След републиканската революция в Португалия монархическото знаме било отхвърлено. То било заместено от флаг със зелен и червен цвят, символ на републиканците от 1891 г. Настоящият флаг бил официално утвърден на 30 юни 1911.

Символика

Зеленото символизира надежда, а червеното кръвта на загиналите в името на държавата. Армилярната сфера е важен астрономически и навигационен уред за португалските моряци и символизира един от най-важните периоди за Португалия – епохата на великите открития.

Националният щит, седящ на преден план, е един от най-важните и най-стари символи на Португалия. Той е присъствал в почти всички знамена на държавата.

Знамена през годините

Първият флаг на Португалия 1095-1143


Знаме на Португалия 1143-1185


Знаме на Португалия 1185-1248


Знаме на Португалия 1248-1385


Знаме на Португалия 1385-1485


Знаме на Португалия 1485-1495


Знаме на Португалия 1495-1578


Знаме на Португалия 1578-1640


Знаме на Португалия 1640-1667


Знаме на Португалия 1667-1707


Знаме на Португалия 1707—1815 и 1822—1830


Знаме на Португалия 1815-1821


Знаме на Португалия 1830-1911

https://bg.wikipedia.org/wiki/Национално знаме на Португалия

https://ru.wikipedia.org/wiki/Флаг Португалии