Български Националистически Форумъ

Швейцария (на немски: die Schweiz, на френски: Suisse, на италиански: Svizzera, на романшки: Svizra), официално – Швейцарска конфедерация (на латински: Confoederatio Helvetica, на немски: Schweizerische Eidgenossenschaft, на френски: Confédération suisse, на италиански: Confederazione Svizzera, на романшки: Confederaziun svizra) е малка вътрешноконтинентална федерация от 26 кантона в Централна Европа. Латинското наименование на страната е Confoederatio Helvetica. От това име идва съкращението на швейцарската валута, както и кодът на страната по ISO (също и означението на швейцарския интернет домейн) – CH. Върху пощенските марки също се използва латинското название Helvetia. Площта ѝ е 41 749 km², от които 39 996 km² суша и 1753 km² водна площ. Тя граничи с Германия на север, Франция на запад, Италия на юг, Австрия и Лихтенщайн на изток.


Швейцария няма официална столица. Седалище на федералните правителство и парламент (и де факто столица) е федералният град Берн. Други големи градове с икономическо и културно значение са Цюрих, Женева, Базел, Лозана и Люцерн.

Населението на страната е около 8 милиона души, като се състои от три основни етнолингвистични групи – немска, френска и италианска, и малък процент ретороманско говорещо население. Имигрантите наброяват около 2 милиона. В този смисъл швейцарците нямат единна национална идентичност, а са група от народи, споделящи обща история и ценности като федерализъм, неутралитет и пряка демокрация, както и приспособеността към алпийската природа.

Икономиката на Швейцария е една от най-развитите в света. Тя се нарежда на деветнадесето място по размер на брутния вътрешен продукт и на шесто по БВП глава от населението. Качеството на живот в страната се оценява изключително високо, като Цюрих и Женева редовно заемат челни позиции в различни световни класации.

В международните си отношения Швейцария традиционно поддържа неутралитет, като не е участвала като страна във въоръжени конфликти от 1815 година. Това е една от причините на територията ѝ да са разположени седалищата на редица международни хуманитарни, икономически и спортни организации, включително Червения кръст, Световната търговска организация и ФИФА.

По традиция Швейцария се счита за основана на 1 август 1291 година. На тази дата е и националният празник на страната.

Швейцария, започнала историята си като Хелветска конфедерация е един от най-добрите примери за развитие сред европейските федерални държави. През 1291 тя е разделена на три кантона: Швиц, Ури и Унтервалд. До битката при Лаупен през 1339 те са под формалната власт на Кралство Германия. Мирният договор след нея остава в историята под името „Bundesbrief“, което в превод означава федерация. Швейцарският съюз, чието начало е поставено тогава, получава и името Голям съюз.

Средновековие

През 14 век този съюз бил много успешен, добивайки независимост от Хабсбургите и Свещената римска империя. След победата над германския император Максимилиан II през 1499, сюзът става напълно независим и започва да налага принципа на неутралността. През 16 век съюзът вече се състои от 13 кантона.

Наполеонови войни

Тази система действала в Швейцария до началото на Наполеоновите войни. По времето на Реформацията, въпреки активната дейност на реформатори като Жан Калвин и Улрих Цвингли, Швейцария успява да избегне вътрешни религиозни конфликти, каквито има в съседните държави. Малко преди началото на Наполеоновата ера, през 1798, Швейцария създава своята първа конституция. Конфедеративното разделение е премахнато, а държавата става унитарна. Кантоните се превръщат в обикновени административни единици.

През 1802 е наложена нова конституция, която премахва унитарността на Швейцария. В държавата започват размирици между унитаристите и федералистите. Наполеон решава да направи т.н. „посредствен акт“, който прави Швейцария унитарна държава с някои елементи на конфедеративно държавно устройство, с което кантоните придобили по-големи права и власт. Според решенията на Виенския конгрес през 1815, Швейцария била разделена на 22 кантона и имала конфедеративно държавно устройство.

XIX век

Промяната на държавното устройнство на Швейцария от конфедерация към федерация става след гражданската война и промяната на конституцията. През 1847, кантоните с католическо вероизповедание формират свой собствен съюз, с намерение да се разделят от тези с протестантско такова. Така започва и гражданската война, която трае кратко време и взема малък брой жертви, около 100. През 1848 е приета нова конституция, в която е забранено всякакво делене на съюза.

XX век

През август 1942 г. Хитлер описва Швейцария като „пъпка на лицето на Европа“ и като държава, която вече няма правото да същестува, осъждайки швейцарския народ като „издънка на нашия народ“. Затова Нацистка Германия и Италия планират Операция Таненбаум, инвазия в Швейцария, но тя не се случва.

Държавно устройство


Швейцария е федеративна парламентарна република, като всеки кантон има свое правителство, парламент и конституция. Според федералната конституция страната е конфедерация, но реално с оглед на държавното си устройство тя е по-скоро федерация с много широка автономия за федералните си субекти. Тя е съставена от 26 равноправни федерални единици, наричани кантони. Поради историческото си развитие има три двойки от кантони, които са по-тясно свързани помежду си и неофициално са наричани полу-кантони. Това разграничение не е отразено във федералната конституция и е въведено за удобство, за да покаже, че тези кантони имат по един представител в Кантоналния съвет. Това са Базел-град и Базел-окръг, Вътрешен и Външен Апенцел и Обвалден и Нидвалден. Останалите 20 кантона имат по двама представители в Кантоналния съвет.


Швейцария е федерална парламентарна република с правителство, излъчвано от парламента, като всеки кантон има свое правителство, парламент и конституция. Швейцария се слави още с полупряката си демокрация на управление. Поне няколко избора се провеждат в рамките на една година, под формата на допитване за приемане или отхвърляне на особено важни за страната позиции в национален или международен план.

Федералният съвет е органът на изпълнителната власт, избиран на всеки 4 години, но ако всеки един от 7 – те федерални съветника в него има желание, мандатът му може да бъде продължен. Всяка година от Съвета се избира президент на Конфедерацията по принципа на старшинството, длъжност, която реално не дава особена власт над останалите, а е чисто протоколна.

Законодателната власт се състои от Федерално събрание с две равноправни палати – Национален съвет от 200 депутати, избирани на всеки 4 години, и Съвет на кантоните.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Швейцария

https://bg.wikipedia.org/wiki/История на Швейцария

https://bg.wikipedia.org/wiki/Държавно устройство на Швейцария

Праисторическа Швейцария е период от историята на Швейцария, започващ с формирането на най-ранните селища на нейната територия и продължаващ до началото на управлението на Хабсбургите.

Палеолит

Кремъчни инструменти от Altarhöhle (пещерите Wildkirchli) са датирани към последната фаза на неандерталската мустерска култура - преди около 40 хиляди години.

Археологическите данни от пещерите Wildkirchli в Appenzell, от пещерите близо до Schaffhausen и др. показват, че ловци-събирачи са се заселили в низините на север от Алпите още в края на горния палеолит.

В пещерата Бишон са открити останките на представител на азилийската култура, живял преди 13 560–13 770 години. Определени са неговата Y-хромозомна хаплогрупа I2a и митохондриална хаплогрупа U5b1h. Той е имал кафяви очи, черна коса и тъмна кожа.


Неолит

В неолитната Централна Европа и по-специално на Швейцарското плато от V хилядолетие пр.н.е. доминираща е културата на линейно лентовата керамика (KLLC).

През епохата на неолита Швейцария е била сравнително гъсто населена, както се вижда от множество археологически находки. По това време жителите на Швейцария - потомци на местната версия на KLLC - живеят главно в наколни сгради в плитките води на местните езера. Населението на наколни сгради, сравнително голямо (за Швейцария се оценява на 100 хиляди или повече души), живеещо от земеделие, скотовъдство и риболов (последното се доказва от намерените мрежи и стрели с върхове от рибени кости), е имало вече опитомени коне, крави, овце, кози, прасета, кучета, познато е било грънчарското производство, умело изработени оръжия и сечива от бронз, до които в значителни количества се откриват каменни сечива, очевидно наследство от още по-древни времена. Причината, която е принудила хората да се заселят по водата, не е изяснена (едва ли е приемливо предположението на някои изследователи, че наколните сгради са били складове, временни обекти, до които е трябвало да има земни жилища, които не са оцелели), но фактът е извън съмнение.

В селището на културата Хорген в Пресехаус е намерено колело с квадратен отвор за закрепване на ос, която се върти заедно с колелата. Използвайки дендрохронологията, тя датира от 3200 г. пр.н.е. За разлика от находките в Швейцария и Германия, в степния регион, както и в Холандия и Дания, дупките в колелата са кръгли, оста е прикрепена към тялото на каруцата, което означава, че различни европейски традиции за правене на колички са възникнали преди 3200 г. пр.н.е.

В началото на III хилядолетие пр.н.е. културите, които се развиват на базата на KLLC граничат с югозападната граница на културата на шнуровата керамика. В началото на 3-то хилядолетие пр.н.е. Традицията на камбановидни чаши, свързана още с бронзовата епоха, навлиза на територията на Швейцария.

Бронзова епоха

Говорещите индоевропейски езици проникват на територията на Швейцария не по-късно от II хилядолетие пр.н.е. (най-вероятно дори по-рано). От 13 век пр.н.е. в Швейцария се разпространява културата на полетата с урни, която включва хора говорещи келтски, а вероятно и италийски езици.

Доримска желязна епоха

През X-V век пр.н.е. територията на Швейцария е била част от халщатската култура, доминирана от келтите и илирите, а от 5 век пр.н.е. - в сферата на латенската култура, където също доминират келтите. През 1 век пр.н.е. (късен латен) швейцарското плато е било заето от келтските племена на хелветите на запад и винделиците на изток, докато алпийската част на източна Швейцария е била заета от ретите, близки по език до етруските.

Приблизително едновременно с прехода от бронзовата към желязната епоха, който се извършва много рано в Швейцария (може би едновременно със същия преход в Гърция и Италия, тоест през първата половина на първото хилядолетие пр.н.е., 1000-500 г.), настъпва промяна в образа на селището: наколните селища са изоставени и хората се заселват на сушата. Няма индикации, че този преход е станал с поробване, изселване или унищожаване на предишното население от новодошлите. Въпреки цялата древност на началото на културата в Швейцария, която не отстъпва по древност от културата в Гърция, историята на Швейцария започва много късно. Първите исторически свидетелства за населението на тази страна датират едва от II век пр.н.е., но само Юлий Цезар има подробна информация за тях. Дори след Цезар, историята на Швейцария е много неясна и е ограничена до информация, събрана от римски източници; историята, основана на независими швейцарски източници, започва по-късно от историята на съседните региони на Германия или Франция.

https://ru.wikipedia.org/wiki/Доисторическая Швейцария

Общ преглед на периода

По време на Римската империя, от V век пр.н.е. до IV век от н.е., територията на Швейцария е била обитавана главно от келтски племена, предимно хелвети (оттук и другото име на Швейцария, Хелвеция), а на изток от рети, вероятно свързани с етруските. Въпреки че гръцките и римските историци описват келтите като варвари, археологическите разкопки показват, че те са имали доста развита култура.

Първият важен контакт между швейцарските Хелвети и римляните се осъществява през 107 г. пр.н.е., когато племето Тигурини се присъединява към кимврите и тевтоните и нахлува в Южна Галия, където нанася тежко поражение на римляните по бреговете на Гарона. През 58 пр.н.е. друг хелветски набег в Южна Галия е отблъснат от римските войски под командването на Юлий Цезар; той ги избутва обратно на швейцарска територия.

През 52 пр.н.е. Хелветите се присъединяват към въстанието на галите срещу Рим, но то е потушено. Оттогава започва романизацията на Швейцария, която върви напред бавно и постепенно, но твърдо и стабилно в продължение на няколко века. През 15 г. пр.н.е. Швейцария е присъединена към Римската империя. Римляните основават десетки градове в Швейцария, включително 4 от 5-те съвременни града с население над 100 хил. души: Цюрих (Roman Turicum), Базел (Roman Basilia), Женева (Roman Geneva) и Лозана (Roman Lousonna); само Берн е основан по-късно, през 1191г. Основният римски град по това време е Авентикум. Въпреки това територията на Швейцария остава слабо населена както от хелветите, така и от римляните; населението в областта по това време се оценява на 100-200 хиляди души.

От III век от н.е. римляните започват да отстъпват под натиска на германските племена. До V век територията на Швейцария попада под властта на бургундците (на запад) и алеманите (на север).

Швейцария преди римското завоевание

Римска Швейцария е съвременното наименование на територията на Конфедерация Швейцария през периода на древноримското владичество.

Епохата на римското управление на колонията, на територията на съвременна Швейцария, обхваща времето на завладяването на племената, живеещи тук, до изгонването на римляните от тази страна (регион).

От древни времена Швейцарското плато - област, заобиколена от Алпите на юг и изток, Женевското езеро и река Рона на запад и Рейн на север - е било обитавано от келтски племена. Западната част на Швейцария е обитавана от хелветите, а източната от ретите, вероятно свързани с етруските. Северозападът, регионът на съвременния Базел, е обитаван от Раураки, Алоброгите са живели около Женевското езеро, а Нантуатите и Седуните са живели в района на кантона Вале.

Хелветите, най-голямото племе, са били земеделци и пастири; те живеели в села и градове и били разделени на много племена, които образували нещо като аристократични републики. Те вече имали писменост, донесена от Гърция; сред металите познавали желязото и златото, от които секли монети. Тяхната религия била близка до религията на другите келти.

От градовете, които вече са съществували по това време, са известни следните: най-значимите Авентикум (сега Авенш в кантона Во) - столицата на областта, Женева, Лаузониум (Лозана), Салодурум (Золотурн), Виндониса (Виндиш в Аргау), Турикум (Turicum, Zurich), Витудурум (Vitudurum, Winterthur) и др.

Първи стълкновения с римляните

Първата територия на съвременна Швейцария, завладяна от римляните, е в южната част на Тичино и е превзета от римляните след победата над келтското племе на инсубрите през 222 г. пр.н.е. Територията на Алоброгите около Женева попада под римско управление през 121 г. пр.н.е. и става част от провинция Нарбонска Галия.

Първият важен контакт между швейцарските Хелвети и римляните се осъществява през 107 г. пр.н.е., когато племето Тигурини се присъединява към кимврите и тевтоните и нахлува в Южна Галия, където нанася тежко поражение на римляните по бреговете на Гарона.

Поражение на хелветите

Съдбата на Галия и западните келтски народи като цяло е коренно променена от римското завоевание, свързано с името на Гай Юлий Цезар, консул от 59 г. пр.н.е. и след това проконсул на южната галска провинция Нарбон. Успехът на римското нашествие до голяма степен се определя от липсата на единство между галските племена, много от които търсят римска подкрепа по политически, икономически и военни причини. Поводът за нашествието е дълго подготвяното и извършено през 58 г. пр.н.е. намерение на племето Хелвети като цяло да напусне териториите си при извора на Рона и да се прехвърли на бреговете на Атлантическия океан. Причината за това е нарастващият натиск върху тях от германското племе суеви, което вече ги е принуждавало да мигрират. Намесата на Рим се обяснява както с опасността от пропускането на огромна въоръжена маса през наскоро умиротворените северни райони на провинция Нарбонезе, така и с нежеланието да се позволи на германците да достигнат територии, откъдето биха могли директно да застрашат северните италиански области.

Броят на заселниците е определен на 265 000 души, към които се присъединяват 95 000 души от други племена. Цялата тази маса, състояща се от мъже и жени, старци и деца, свободни и роби, с добитък, с хранителни запаси, унищожила градове и села зад себе си, се събира при Женевското езеро. Цезар им попречил да преминат Рона, след което им нанесъл тежко поражение при град Бибракт (сега Отун) и ги принудил да се върнат в Хелвеция. Страхувайки се от германците повече от хелветите, римляните гледали на последните като на буфер срещу първите и затова Юлий Цезар ги признал за съюзници (федерати) на Рим и запазил тяхната независимост.

Завладяване на Алпите

Опитите на Цезар да овладее прохода Сен Бернар през 57 г. пр.н.е. среща силна съпротива от страна на местното келтско племе варагри. По-координирани и успешни действия за завладяване на транспортни пътища през Алпите са извършени от наследника на Цезар Октавиан Август. През 15 пр.н.е. римска армия под командването на Децим Клавдий Нерон пресича Алпите, установява контрол над източна и централна Швейцария и пресича Рейн.

Римска Швейцария

Историята на Швейцария в периода от Октавиан Август до 260 г. сл. Хр. - това е епоха на мир и изключителен просперитет на региона. Pax Romana гарантира надеждна защита на далечните граници и мирна интеграция на населението в империята. Римската урбанизация на Швейцария оставя след себе си множество селища и мрежа от отлични пътища, осигуряващи бърза комуникация в страната и империята, което позволява на Хелвеция да бъде здраво интегрирана в имперската икономика. В допълнение към търговското развитие на страната и градовете, римляните въвеждат високо развита култура и с нея се разпространяват латинският език и римската религия.

Въпреки силното римско присъствие в алпийските региони, където контролът върху сигурната връзка юг-север играе критично важна роля, действителната романизация на швейцарското плато е забавена с няколко десетилетия след установяването на римското господство. Основните и главни селища на Рим в Швейцария са римските лагери Новиодунум (Ньон), Авентикум (Аванш), Аугуста-Раурика (Аугст) и Виндониса (Виндиш).

Авентикум е бил столица на Хелвеция от основаването на града до първи век сл. Хр. От 40-те години на н.е., благодарение на търговските пътища, положени от Клавдий и минаващи през прохода Сен Бернар, градът се развива бързо и през 72 г. сл. н. е. получава официален статут на столица на колонията. Вероятният възход на града се свързва и с участието на Веспасиан, който живее известно време в този град и иска да подобри контрола над региона, като създава селище на ветерани (събитието е от 69 г.) в тази област.

Още по време на управлението на римляните християнството започва да прониква в Хелвеция (Бейт е проповедник в Бернските гори, а Луций - в Реция); Тук-там възникват манастири, появява се цяла църковна организация със свои (местни) епископи. От III век от н.е. римското господство в Хелвеция започва да запада под натиска на германците.

Залез и упадък на римската цивилизация в Швейцария

През 264 г. Хелвеция е нападната от алеманите; те разрушили Авентикум, който след това вече не могъл да се издигне и загубил всякакво значение. През 4 век, поради загубата на земи на десния бряг на Рейн, Хелвеция придобива особено значение за Рим; римляните започнали да строят нови крепости и да поставят военни лагери, но всичко било напразно. През 406-407 г. източна Швейцария е завладяна от алеманите; през 470 г. Западна Швейцария пада под властта на бургундите. И двете племена по това време са били варвари, а първите – езичници. Аламаните успяват почти напълно да унищожат следите от римското влияние (включително християнството) и да германизират напълно вече романизираните области. Именно те могат най-вече да се считат за предци на сегашните жители на Германска Швейцария; смесването на келтски и романски елементи там е относително слабо. И в по-късни времена, когато значителна част от Европа, включително Германия, възприема римското право, правото на Германска Швейцария е подложено на римско влияние в много слаба степен и до днес има много по-чист германски характер от правото на Германия сама по себе си. Бургундите са много по-малко способни да подчинят частта от Хелвеция, която са завладели, на своето влияние и следователно западна Швейцария остава романска. По същия начин югоизтокът (сегашният кантон Граубюнден), който попада под управлението на остготите, запазва своя романски език и отчасти римска култура, както и Тичино, който в последвалата лангобардска епоха е още по-подложен на римски влияния. Така етнически, или по-скоро езиково, Швейцария още през V век е била разделена на същите три или четири групи като сега и дори границите между тях, определени от планините и реките, са били почти същите като сега. Тези групи поддържат културните си връзки със съседните политически единици; Развитието на техните келто-римски диалекти върви успоредно с развитието на френския и италианския език.

https://ru.wikipedia.org/wiki/История_Швейцарии

https://ru.wikipedia.org/wiki/Римская_Швейцария

Швейцария през ранното Средновековие

Както и в останалата част на Европа, през Средновековието в Швейцария е установена феодална система. От 4 век християнството започва да прониква в Швейцария, но през 7 век влиянието му се увеличава значително благодарение на ирландските скитащи монаси. Един от тях, Гал, се установява в източна Швейцария, където през 820 г. от неговите последователи е основан първият манастир в Св. Гален; по-късно около манастира възниква град Санкт Гален, център на едноименния кантон.

През 4-8 век Швейцария, подобно на съседните страни, е разпокъсана на малки кралства. Едва когато Карл Велики идва на власт от франките през 768 г., в Западна Европа се формира голяма империя. При него Швейцария е разделена на десет окръга (Гае). През 843 г. Договорът от Вердюн довежда до разделянето на Швейцария на части: западната, заедно с Бургундия, и южната, заедно с Италия, отива при император Лотар I, а източната, заедно с цялата Алемания, отива при крал Людовик Немски. Въпреки това около 900 г. германският крал подчинява Бургундия и Италия, а през 962 г. германският крал Отон I Велики е провъзгласен за император.

През 1032 г., по време на управлението на император Конрад II, Бургундия става част от Свещената Римска империя и оттогава в продължение на три века, до укрепването на Швейцарския съюз, съдбата на цяла Швейцария зависи от германските императори. Но в същото време в северната част на Швейцария централизацията на властта е слаба; предимно Тогенбургите, Церингите и Кибургите, а по-късно и Хабсбургите, се радват на по-голямо влияние.

Образуване на Швейцарския съюз


Съгласно популярната легенда, през 1291 година представители на три кантона – Ури, Швиц и Унтервалден, подписали Федералната харта. Хартата обединила включените страни в борба срещу чуждото господство на Хабсбургите, които били на немския трон на Свещената Римска империя. В битката при Моргартен на 15 ноември 1315 година швейцарската армия победила хабсбургската и така осигурила полуавтономия на швейцарската Конфедерация. Автентичността на Федералната харта е оспорвана от много историци. За пръв път за митичното събитие се споменава през 1470 г. в Бялата книга от Зарнен (без обаче то да бъде датирано). През XVI век историкът Егидиус Чуди за пръв път датира събитието, което според него се е случило на 8 ноември 1307 година. През 1891 година митът отново претърпява промяна – поради желанието на жителите на кантон Берн да празнуват кръгла годишнина, за година на създаване на швейцарската конфедерация е определена 1291 година, а за ден е избран 1 август, който и до днес е национален празник.


През 1353 година към първите три кантона се присъединили кантоните Гларус и Цуг и градовете Цюрих, Люцерн и Берн, формиращи „Старата федерация“ от 8 кантона, оцеляла през по-голямата част на XV век (въпреки че Цюрих е изключен от конфедерацията през 1440 г. поради териториален конфликт) и довела до нарастване на силата и богатството на федерацията – и в частност по времето на Шарл Смелия от Бургундия през 1470 година, и до успеха на швейцарските наемници. Традиционното изброяване на кантоните е вследствие от реда на тяхното присъединяване, като 8-те формиращи „Старата федерация“ са споменавани първи. Де факто независимостта си от Свещената Римска империя Швейцария извоюва през 1506 г., 7 години след победата над Швабската лига. Успехът на швейцарските войници впечатлява папа Юлий II, който сформира специална наемна гвардия за охрана на папската държава.

През 11-13 век в Швейцария се появяват нови градове като Берн, Люцерн и Фрибург и започва да се развива търговията. Новите технологии за изграждане на мостове позволяват да започне развитието на преди това недостъпни територии на Алпите, през които минават търговски пътища от Средиземно море до Централна Европа. Един от тези търговски пътища минава през долините на Ури, Швиц и Гризон и прохода Сен Готард. Значението на този маршрут е толкова голямо, че германският крал Фридрих II извадил тези долини от подчинение на местните князе. Въпреки това, с възкачването на Фридрих на трона на Свещената Римска империя на Хабсбургите, населението на тези долини, страхувайки се от потисничеството от тази династия, сключва военен договор. Той е подписан на 1 август 1291 г. и обединява Ури, Швиц и Унтервалден. Подписването става в тайна и впоследствие е обрасло с легенди, най-известните от които са легендата за клетвата на Рютли и народния епос за Вилхелмм Тел. Не е известно със сигурност дали този договор наистина е бил подписан в Рютли, както и дали Вилхелм Тел е съществувал, но е запазен оригиналът на договора, чиято автентичност е потвърдена с радиовъглеродно датиране. Актът за споразумение, съставен на латински, се съхранява в архивите на град Швиц. От 1891 г. 1 август става национален празник в Швейцария.

Страховете на съюзниците не били напразни - Хабсбургите многократно се опитват да анексират земите им с помощта на военна сила, но неизменно били побеждавани, по-специално в битките при Моргартен (1315), Семпах (1386), Нефелс (1388). През 14 век конфедерацията се попълва с пет нови членове: Люцерн (1332), Цюрих (1351), Цуг (1352), Берн и Гларус (1353). Въпреки това, увеличаването на броя на кантоните също води до повишено напрежение между тях, което води до Цюрихската война от 1440-1446 г. Причината е борбата за влияние в съюза между Цюрих, подкрепян от Австрия и Франция от една страна, и Швиц и други кантони - от друга.

Градовете, които станали част от Швейцарския съюз, в крайна сметка получили статут на свободни градове, тоест те станали независими единици в рамките на Свещената Римска империя. Тези градове изкупили земите на местните обеднели аристократи и постепенно се превърнали в големи земевладелци. Градовете на Швейцарския съюз извършват оживена търговия с други европейски градове като Венеция, Краков, Антверпен и Лион. Въоръжените сили на конфедерацията били представени от доброволни отряди от млади мъже; много от тях стават наемни войници и това представлява значителен доход за кантоните на Швейцария.


През 1460 г. Сарганс и Тургау са присъединени към Конфедерацията, давайки на Швейцария достъп до Рейн. През 1474-1477 г. швейцарският съюз участва в Бургундските войни на страната на френския крал и срещу херцога на Бургундия Карл Смели, съюзник на Хабсбургите. Най-значимите битки са битката при Грансон (1476), битката при Муртен (1476) и битката при Нанси (1477). Карл Смели е убит в битката при Нанси и в резултат на това бургундската държава е разделена между краля на Франция и династията на Хабсбургите. Отново обаче възниква напрежение между кантоните при решаването на приемането на нови членове на конфедерацията. Разногласията са решени с Договора от Щансер (Stanser Verkommnis) от 1481 г., който прави възможно разширяването на съюза до 13 членове до 1513 г. През 1481 г. Фрибург и Солотурн са приети. През 1499 г. Свещената Римска империя се опитва да си върне контрола над швейцарските територии, което води до Швабската война. Германският крал Максимилиан I е победен в няколко битки и в резултат на това Швейцарската конфедерация най-накрая осигурява фактическата си независимост от Свещената Римска империя (въпреки че номинално остава част от нея) и е попълнена през 1501 г. с нови членове: Базел и Шафхаузен. През 1513 г. Апенцел е приет. Същата година швейцарската армия участва като наемници в битката при Новара, позволявайки на херцога на Милано Масимилиано Сфорца да отблъсне обсадата на град Новара от френските войски. Въпреки това, в следващата битка от Войната на Камбрайската лига, битката при Мариняно, швейцарската армия претърпява първото си сериозно поражение, губейки около 10 000 убити и впоследствие се въздържа от широкомащабно участие във въоръжени конфликти, въпреки че за швейцарските наемници продължава да има голямо търсене. По този начин поражението при Мариняно полага основите на швейцарския неутралитет. След завладяването на Миланското херцогство френският крал Франциск I сключва „вечен мир“ (с продължителност 250 години) с Швейцарския съюз, според който Швейцария се задължава да снабдява Франция с наемници, а също така получава достъп до френския пазар за продажба на своите стоки (платове, сирена, по-късни книги, бижута и часовници).

Културният живот в Швейцарския съюз също не е в застой. През 1432 г. в Базел започва да функционира първият и до 19 век единствен швейцарски университет (официалното откриване се състои през 1460 г.). С Базел се свързват и имената на известния швейцарски лекар и учен Парацелз, учения хуманист Еразъм Ротердамски, а по-късно, през 17-18 век, Йохан Бернули, Даниел Бернули, Леонард Ойлер.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Швейцария

https://ru.wikipedia.org/wiki/История_Швейцарии

Общ преглед на периода

В началото на 16 век Реформацията започва в Германия, а през 1520-1530 г. се разпространява и в Швейцария дори в по-радикална форма. Центърът на реформаторското движение е Цюрих, където е съставен и отпечатан първият превод на Библията на немски език. Преводът е извършен от Улрих Цвингли и Лео Юде и е отпечатан в печатницата на Кристоф Фрошауер. В допълнение към Цвинглианството, в Цюрих възниква и друго движение на Реформацията - анабаптизмът. В същото време централна Швейцария остава католическа, до голяма степен защото Цвинглианството осъжда използването на наемни армии, а за жителите на този регион наемната служба е основният източник на доходи.


Примерът на Цюрих е последван от Берн, Базел, Шафхаузен, Санкт Гален и Гларус, където постепенно идват на власт привържениците на Реформацията, и част от така наречените горски кантони (Швиц, Ури, Унтервалден и Цуг) и градовете от Люцерн и Фрибург остават верни на католицизма. В конфедерацията назрявало разцепление. Първата религиозна война през 1529 г. завършва с победа за протестантите, последвана от мир в Капел (оттук и изразът „първата Капелска война“); Разрешаването на религиозните въпроси е оставено на преценката на общностите. Католическите кантони обаче не позволяват протестантското проповядване; Започва втората Капелова война, която завършва с победата на католиците и втория Капелов мир, с който съюзът на протестантските градове е разтрогнат. Швейцария се разделя на католическа и реформирана.

Реформацията е въведена в Женева не без съпротива. Тук основните идеолози на реформата на Църквата са френският теолог Жан Калвин, изгонен от Париж, и неговият сънародник Гийом Фарел. Трябва да се отбележи, че протестантите малко се различават от католиците в отношението си към еретиците, към които са също толкова нетолерантни, достигайки същата степен на жестокост като католическата инквизиция. Показателен пример за това е съдбата на испанския мислител и натуралист Мигел Сервет, който е осъден от католиците в Лион и изгорен на клада на 27 октомври 1553 г. по настояване на Калвин в Женева. Реформаторите не отстъпват и в лова на вещици - в периода от 1590 до 1600 г. само в протестантския кантон Во са изгорени на клада над 300 жени. Но в протестантските кантони те охотно приемат хугеноти (поддръжници на Реформацията) от Франция, както и от други европейски страни, където царувал католицизмът. Повечето от тях били в Ньошател и Базел. Тъй като много от тях са били бижутери, банкери и часовникари, те са помогнали на западна Швейцария да се превърне в център на банковото дело и часовникарството.

Град Люцерн става център на контрареформацията (католическата реформация) в Швейцария. Карло Боромео, една от най-видните фигури на Контрареформацията, се установява тук. Йезуитски колеж е открит в Люцерн през 1577 г., последван от йезуитска църква век по-късно.

През 1648 г. независимостта на Швейцария е формализирана в Договора от Вестфалия между големите европейски сили.

След това конфликтът между протестанти и католици отново довежда до граждански войни два пъти: Първата Филмергенска война през 1656 г. и Тогенбургската война през 1712 г. Основните битки при двете войни се състоят при село Филмерген.

Начало на Реформацията

Реформацията в Швейцария (от лат. reformatio - поправка, възстановяване) е масово религиозно и обществено-политическо движение в Швейцария през 16 век.

Реформацията в Южна и Западна Европа се развива по различен начин, отколкото в Централна, Северна и Източна Европа. Ако в тези региони подкрепата на реформаторите е осигурена от владетелите на земята, тогава в Швейцария, конфедерация от независими територии, градовете сами избирали религията, която смятали за правилна. Това започва в Цюрих, където през 1518 г. известният проповедник Улрих Цвингли е избран за свещеник на катедралата. След като вече е изучил добре Библията, в своите проповеди той започва да учи хората, че спасението се постига не чрез спазване на религиозни ритуали, а чрез вяра в изкупителната жертва на Исус Христос. Трябва да се отбележи, че Рим първоначално е доста безразличен към новия реформатор - назрявала война с Франция и от всички швейцарски кантони само Цюрих подкрепя папата, като предоставя своите войски на негово разположение. Дори експулсирането от Цвингли на търговеца на индулгенции монаха Самсон не е осъдено, а похвалено от представителя на местния епископ.

Това продължава до 1522 г., когато самият Цвингли започва да влошава ситуацията. Първо, през март 1522 г., той говори от амвона за липсата на необходимост от спазване на църковния пост (и съответно от плащане на църковна глоба за неспазване), а през юли същата година той написал две отворени писма - до епископа на Констанс и членовете на Швейцарския съюз относно опасностите от безбрачие и разрешението на духовенството да се жени. Това вече било предизвикателство. Това предизвикателство обаче не предизвиква очакваните мерки от страна на римската йерархия - напротив, папският легат дава на Цвингли писмо, в което му се обещават огромни облаги, ако започне да подкрепя интересите на Рим. Цвингли обаче пренебрегна тези предложения.

По това време градският съвет на Цюрих назначава дебат, на който Цвингли, въз основа на Библията, трябвало да докаже истинността на своето учение. Архиепископът и представители на всички кантони били поканени на дебата, но дошли само представители на Шафхаузен. Архиепископът изпратил своя викарий Фабер, който бил инструктиран да изслуша Цвингли, но да не влиза в дебат. На свой ред реформаторът се подготвил старателно за дебата, като написал 67 тезиса - програма за църковна и държавна реформа, която планирал да защити на този дебат. Спорът започва на 29 януари 1523 г. Фабер избягвал спора, доколкото могъл, но Цвингли се хванал за небрежното му твърдение за необходимостта от ходатайството на светците и поискал тази теза да бъде обоснована въз основа на Библията. Непоследователността на аргументите на Фабер била очевидна дори за външни наблюдатели. На следващия ден Фабер обявил, че е прочел тезите и е готов да защити позицията на Църквата, но в този ден поражението му било съкрушително. В резултат на спора Цюрих отсега нататък отказал да признае властта на архиепископа на Констанц и започнал широки църковни реформи.

Църковните реформи в Цюрих

Целибатът е премахнат и е разрешен бракът на свещениците (самият Цвингли се жени на 2 април 1524 г.). На 28 октомври 1523 г. се провежда втори дебат, на който се обсъждат въпросите: дали почитането на иконите е в съответствие с Библията и дали литургията трябва да се счита за жертвоприношение. И на двата въпроса е отговорено отрицателно, но градският съвет отлага окончателното решение по въпроса до пролетта на 1524 г., а на 15 май 1524 г. издава указ за отмяна на литургията и унищожаване на иконите. В резултат на това всички изображения били премахнати от църквите, органите били счупени, а мощите на светците били погребани. От 1525 г. в Цюрих започва практиката да се дава причастие на енориашите „под два вида“, тоест вино и хляб.

Освен всичко друго, Цвингли започва да реорганизира църковната организация - ако преди това цялата власт принадлежала на епископите, тогава Цвингли засилва демократичните тенденции в организацията на църквата, поставяйки начело енорията - (конгрегация), която сама избира своя проповедник. Енориите съставлявали Синод (Съвет). По-късно тази форма на църковна организация се нарича конгрегационализъм и в момента е много популярна сред различни протестантски деноминации. За обучение на персонал за новата църква в Цюрих, с активното участие на Цвингли, е открит богословският колеж Каролинум (Collegium Carolinum (Zürich)). Освен това съществуващите църковни училища били реорганизирани и били открити много нови.

Въпреки това дори такива решителни мерки от страна на Цвингли имали критици, които изисквали още по-радикални промени. Както навсякъде в Европа, такива борби се провеждат под знамето на анабаптизма, воден в Цюрих от Конрад Гребел и Феликс Манц. Участниците в движението се готвели да вдигнат въстание, подобно на съседна Германия, но енергичните мерки на властите го предотвратят. През 1527 г. лидерите на анабаптистите, водени от Феликс Манц, са удавени.

Религиозните войни в Швейцария. Смъртта на Улрих Цвингли

Примерът на Цюрих е последван от Берн, Базел, Шафхаузен, Санкт Гален и Гларус, където постепенно на власт идват привърженици на Реформацията, но част от така наречените горски кантони (Швиц, Ури, Унтервалден и Цуг) и градовете от Люцерн и Фрибург остават верни на католицизма. В конфедерацията назрявало разцепление. През 1528 г. католиците предлагат дебат, който досега са избягвали по всякакъв възможен начин. Подозирайки капан, Цвингли не участва в него, като изпраща там Еколампадий от Базел и Берхтолд Халер от Берн. От страна на католиците на дебата говорят Ек и Фабер. Въпреки това, преди края на спора, католиците се обявили за победители и Цвингли е тържествено осъден на църковното проклятие и всякакви промени в църковните обичаи били забранени.

През 1529 г. възниква първият конфликт между кантоните. Повод за това е арестът в Швиц на цюрихския свещеник Якоб Кайзер, който е изгорен въпреки протестите на Цюрих. В отговор Цюрих и Берн напредват със силите си към Капел. Въпреки това, с посредничеството на други кантони, между воюващите страни е сключен мир, според условията на който протестантските кантони са победители и получават значителна парична компенсация. Така наречената първа Капелска война приключва, преди дори да започне.

Въпреки това страните продължили активно да се подготвят за нова война. Докато католическите кантони си осигуряват подкрепата на ерцхерцог Фердинанд Австрийски, Цвингли търси подкрепа от протестантските принцове на Германия. За да направи това, той се обърнал към Филип от Хесен. Той поканил Цвингли да се срещне с Лутер, което се случва в град Марбург. Резултатите от спора обаче са далеч от очакванията на Цвингли - Лутер отказва да го признае за свой събрат по вяра, в резултат на което швейцарците не получават помощ от Германия.

През 1531 г. възниква нова конфронтация между „Християнския съюз на градовете“ и горските кантони. Берн обаче отказва да предприеме решителни действия, като се застъпва за блокада на католическите кантони. А в самия Цюрих нямало толкова много желаещи да участват във военни действия. В резултат армията на Цюрих се оказва много по-малка от очакваното. Католиците имали около 4 пъти по-голяма армия. В резултат на това на 11 октомври 1531 г. Цюрихският отряд е победен от превъзхождащи вражески сили, оставяйки около 80 католици и 500 жители на Цюрих убити на полето, сред които е и самият Цвингли. На следващия ден тялото му е идентифицирано, незабавно е организиран съдебен процес, в резултат на който трупът на Цвингли първо е разпокъсан, след това изгорен, а пепелта била смесена с пепелта на прасе и разпръсната по вятъра.


На 20 ноември 1531 г. е сключен втори мирен договор, в резултат на който реформаторите губят всички плодове от първата си победа. Католицизмът е насилствено въведен в някои спорни територии. Не можело да се говори за провеждане на Реформацията в други кантони.

Въпреки това в имперските градове съратниците и учениците на Цвингли остават духовни авторитети: в Цюрих - Хайнрих Булингер и Лео Юда, в Базел - Миконий (Еколампадий умира скоро), в Берн - Берхтолд Халер, в Шафхаузен - Себастиан Хофмайстер и Еразъм Ритер, в Санкт Гален - Йоахим Вадиан и Йохан Кеслер и в Граубюнден - Йохан Командер. Сред тях обаче нямало лидер, който да ръководи „Християнския съюз на градовете“.

Калвинистка реформация

Швейцария все още остава една от основните крепости на Реформацията, но центърът на движението се измества от Германска Швейцария във Френска Швейцария - от Цюрих към Женева. Първоначално това движение е ръководено от Гийом Фарел, който в началото на 20-те години бил принуден да емигрира от Франция заради възгледите си. Тук той участва активно в реформаторска дейност, помага на Цвингли, Еколампадий, Буцер и участва в установяването на контакти с валденсите (еретическо движение). През 1532 г. Фарел проповядва в Женева. С проповедите си той привлича много поддръжници, но с речите си предизвиква недоволството на градското ръководство и е изгонен. Въпреки това, с помощта на властите на Берн, които предоставили военна помощ на Женева, той успял да се върне в града. През 1536 г. градският съвет на Женева решава да създаде реформирано богослужение в града. Фарел обаче смятал, че му липсва способността да поеме водачеството в движението.

През лятото на същата 1536 г. Жан Калвин минава през Женева на път за Германия. Вече запознат с неговия „Institutio religionis christianae“, Фарел веднага го оценява като организатор и го моли да остане в Женева и да започне да организира църквата. Калвин се съгласява и заедно с Фарел предлага своя проект на градския съвет - така наречените Статии от 1537 г. След това са съставени катехизис и изповед. Въпреки че Фарел изразява своя умерен възглед за отлъчването в своята изповед, като цяло той се подчинява на ригористичните (по-строги) стремежи на Калвин и неговото учение за независимостта на църквата от държавата. Прилагането на програмата на Калвин предизвиква опозиция в Женева и след победата на партията Либертин на изборите през 1538 г. се стига до изгонването на двамата реформатори. През 1540 г. последователите на Калвин и Фарел, Guillemins (от името на Фарел - Гийом / Guillaume), призовали Калвин обратно. След дълга борба през 1542 г. реформаторите успяват да наложат организиране на църквата в духа на Калвин. Идентифицирани са четири класа служители в Църквата: пастори (тяхната задача включва проповядване и поддържане на дисциплината), учители (преподаващи основите на доктрината), дякони (благотворителна дейност) и над всички тях била Консистория на старейшините, която би трябвало да наблюдава богословието и моралните основи на обществото и, ако е необходимо, дори да прибягва до отлъчване от Църквата.


За да бъде по-ефективен, Калвин предлага използването на държавния апарат за извършване на по-строги наказания. Трябва да се отбележи, че наказанията се оказват твърде жестоки – през 1546 г. са екзекутирани 58 души, а 76 са заточени. През 1553 г. властите на град Женева, в резултат на решението на консисторията, изгарят известния учен и проповедник Мигел Сервет, който проповядвал антитринитарната доктрина.

В резултат на усилената работа на Калвин, Фарел и техните сътрудници, Женева в крайна сметка се превърнала в новия център на Реформацията. През 1549 г. Калвин и Булингер подписват Цюрихското споразумение, което води до обединението на калвинистите и последователите на Цвингли. През 1559 г. е създадена Женевската академия, която започва обучението на кадри за новата деноминация. От Женева реформаторските учения се разпространяват в много европейски страни: Франция, Шотландия, Унгария, Полша, Холандия и дори Германия. В момента реформаторите са една от най-големите протестантски деноминации. Самият Калвин умира през 1564 г. и е наследен от Теодор Беза, ректор на Академията.

https://ru.wikipedia.org/wiki/История_Швейцарии

https://ru.wikipedia.org/wiki/Реформация_в_Швейцарии

Общ преглед на периода

Победата на католиците във Втората Капелова война дава началото на контрареформаторски политики в Швейцария. Схизмата между католици и протестанти на практика парализира външната политика на държавата до XVIII век. Въпреки това Швейцария успява да запази неутралитет по време на Тридесетгодишната война, отчасти заради зависимостта на европейските държави от швейцарските наемници. Законодателният орган на швейцарската конфедерация по това време – т.нар. Тагзатцунг, се обявява против участие на конфедерацията във военни действия и отказва преход на войски от други държави през територията ѝ. Единственото изключение е направено за Анри дьо Роан, комуто е позволено да премине през протестантските кантони, за да стигне до Граубюнден. Граубюнден остава единственият швейцарски кантон, засегнат от войната, най-вече защото по това време не участва в Конфедерацията. Останалите кантони съумяват да избегнат военни действия, и успешно отразяват шведско нападение край Бодензе през 1647 година.

С договора от Вестфалия през 1648 г. Швейцария най-накрая получава официална независимост от Свещената Римска империя. Страната обаче не остава стабилна. През 1653 г. избухва селско въстание заради проведена валутна девалвация. Правителството успява да потуши селските бунтове, като същевременно провежда данъчни облекчения и избягва налагането на абсолютистки режим, както се случва по-късно в повечето други европейски държави. Напрежението в обществото обаче се запазва, и нови опити за въстания са направени при двете Вилмергенски битки (1656 и 1712 г.).

По време на Революционните войни Франция превзема Австрия, обграждайки напълно Швейцарската конфедерация. През 1798 г. французите я превземат и създават на нейно място единна Хелветска република. Уповаването на френски войници за териториална защита, както и премахването на кантоните правят това държавно формирование непопулярно сред швейцарците, и то остава нестабилно по време на краткото си съществуване. През 1803 г. Наполеон частично възстановява автономията на кантоните; към страната са присъединени дотогава съюзните територии Ааргау, Тургау, Граубюнден, Сен Гален, Во и Тичино като пълноправни кантони. Виенският конгрес през 1815 г. възстановява независимостта на Швейцария, която бива призната от европейските държави. Тогава се състои и последното териториално разширение на страната с присъединяването на Ньошател, Вале и Женева.

Начало на индустриализацията

Въпреки конфронтацията между католици и протестанти, животът в Швейцария през 17-18 век е доста спокоен. Липсата на обичайните разходи за редовна армия и кралски двор както в съседните феодални държави прави възможно премахването на данъчното облагане в някои градове. Доходите от наемна служба позволяват да се натрупат значителни средства, които са насочени към развитието на индустрията, предимно текстил и часовникарство. До края на 18 век около една четвърт от населението на Швейцария е било заето в промишлеността, а само в Женева има повече от хиляда часовникари. Значителни доходи са генерирани и от отпускането на парични заеми срещу лихва на воюващи страни, главно на Франция, благодарение на което Женева постепенно се превръща във финансовия център на Европа.

Текстилната промишленост възниква в Швейцария през 14 век, но по-нататъшното й развитие е забавено от пандемията от чума, която убива една пета от населението на Швейцарския съюз. Разцветът на тъкането идва през 17 век, когато освен традиционните вълнени тъкани, се усвоява производството на копринени и муселинени тъкани. Поради ограниченията на градските гилдии, индустрията се развива главно в селските райони, главно около Цюрих, Винтертур, Санкт Гален, Апенцел и Гларус. Католическите (централни) кантони и кантон Берн остават предимно земеделски.

Швейцария при Наполеоновите войни (1798-1815)

По време на Френските революционни войни френските армии преминават през Швейцарския съюз, докато се придвижват на изток към Австрия. През 1798 г. Швейцария е напълно превзета от французите и е преименувана на Хелветска република, която по-късно е изправена пред сериозни икономически и политически проблеми на фона на Втората коалиционна война. През 1798 г. страната става бойно поле за Революционните войни, чиято кулминация е битката при Цюрих през 1799 г.

През 1803 г. посредническият акт на Наполеон възстановява Швейцарската конфедерация, суверенитета на кантоните и бившите субектни и съюзнически територии Аргау, Тургау, Гризон, Санкт Гален, Во и Тичино стават равноправни кантони.

Виенският конгрес през 1815 г. възстановява независимостта на Швейцария и признава нейния неутралитет. По това време територията на Швейцария е разширена за последен път от новите кантони Вале, Ньошател и Женева.

Възстановяването е белязано от вълнения и борба на селското население срещу игото на градските центрове, например по време на Цюрихския пуч от 1839 г.

Падане на стария режим

В последните години на стария режим нарастващите конфликти в цялата Конфедерация между аристократични градове и селски фермери, протестанти срещу католици и междукантонални борби отклоняват вниманието на парламента. Основан през 1790 г. в Париж от няколко изгнаници от Водоа и Фрибургери, хелветския клуб се превръща в център за разпространение на идеите на Френската революция в западната част на Конфедерацията. През следващите осем години в Швейцария избухват поредица от успешни въстания: през 1790 г. Долен Вале се разбунтува срещу по-горните области, през 1791 г. Порентру се разбунтува срещу епископа на Базел и през ноември 1792 г. се обявява за Рауратска република, през 1793 г. се провежда въстание във френския департамент Мон, 1795 г. Санкт Гален успешно се разбунтува срещу принца-абат. Тези въстания са вдъхновени и подкрепени от Франция, но френската армия не участва в битките срещу конфедерацията.

Въпреки това, след френския успех във войната на Първата коалиция (1792–1797) срещу армиите на Прусия и Австрия, е дошло времето за преки действия срещу аристократичния режим в Швейцария. През 1797 г., с подкрепата на Франция, регионите Киавена, Валтелина и Бормио, зависими от Трите лиги, се разбунтуват и бързо са превзети и присъединени към Цизалпийската република на 10 октомври 1797 г. През декември същата година епископството на Базел е окупирано и анексирано. На 9 декември 1797 г. членът на хелветския клуб от кантона Во, Фредерик Сезар Ла Арп, иска от Франция да нахлуе в Берн, за да защити региона. Виждайки шанс да елиминира своя феодален съсед и да спечели богатството на Берн, Франция се съгласява. До февруари 1798 г. френските войски окупират Мюлуз и Биел/Биен, докато друга армия навлиза във Во и провъзгласява Република Леман. Парламентът се разпада, без да предприеме никакви стъпки, за да предотврати предстоящата буря. На 5 март войските влизат в Берн, изоставен от съюзниците и разсеян от вътрешни кавги. Когато тази крепост на аристократичната партия пада в ръцете на революционерите, старата Конфедерация се разпада.

Хелветска република


На 12 април 1798 г. 121 кантонални депутати провъзгласяват Хелветската република. Новото правителство унищожава суверенитета на кантоните и феодалните права; френският окупационен корпус подкрепя създаването на централизирана държава, основана на идеите на Френската революция.

Преди това всеки кантон е имал пълен суверенитет върху своята територия. Имало малка централизирана власт и въпросите, засягащи страната като цяло, били ограничени до среща на водещите представители на кантоните в парламента.

Конституцията на Хелветическата република е изготвена главно от базелския магистрат Петер Окс. Той създава централен двукамарен законодателен орган, който включва Големия съвет (8 члена на кантон) и Сената (4 члена на кантон). Изпълнителната власт, известна като Директорията, се състояла от 5 членове. Конституцията също установява де факто швейцарско гражданство, а не само кантонално гражданство по рождение. С швейцарското гражданство идва абсолютната свобода за установяване във всеки кантон; сега политическите комуни се състояха от всички жители, а не само от бюргерите. Въпреки това общинската земя и собственост остават при бившите местни бюргери, които се събират в Bürgergemeinde.

Нямало общо съгласие относно бъдещето на Швейцария. Ръководните групи били разделени на унитаристи, които се стремели да обединят републиката, и федералисти, които представлявали старата аристокрация и настоявали за връщане към суверенитета на кантоните. Опитите за организиране на държавен преврат зачестяват и новото правителство, за да оцелее, трябвало да разчита на подкрепата на французите, които, като ограбили много градове и села, само усложнили ситуацията в страната.

Много швейцарски граждани се съпротивлявали на тези „прогресивни“ идеи, особено в централните райони на страната. Някои от най-противоречивите аспекти на новия режим ограничават религиозната свобода, което разгневило много от по-набожните граждани. Случили се няколко въстания: три горски кантона (Ури, Швиц и Унтервалден) се разбунтуват в началото на 1798 г., въстанието е потушено през април и май (Швиц) и август-септември (Унтервалден).

След бунта на горските кантони някои кантони били обединени, което намалява тяхната антицентралистка ефективност в законодателната власт. Ури, Швиц, Цуг и Унтервалден заедно стават кантон Валдщетен; Гларус и Саргансерланд стават кантон Линт, а Апенцел и Санкт Гален заедно стават кантон Сантис.


Падане на републиката

Въпреки боевете, които се водят на територията на републиката, нестабилността в нея достига своя връх през 1802-1803 г. и води до гражданска война, която кулминира в така наречената „Война на пръчките“ (Stecklikrieg), федералистко въстание срещу Хелветската република през лятото и есента на 1802 г. Заедно с местната съпротива финансовите проблеми довели до разпадането на държавата и преместването на правителството в Лозана. През четирите години на своето съществуване републиката приема шест конституции.

Първият консул на Франция Наполеон Бонапарт кани двете страни в конфликта в Париж за преговори. На 19 февруари 1803 г. е приет акт за посредничество, с който се възраждат кантоните и конфедеративният статут на Швейцария.

Периодът на Хелветската република е много противоречив в историята на Швейцария. За първи път в историята си Швейцария се обединява и прави крачка към федерализма, а местното население се идентифицира като обединен народ, а не като жители на отделни кантони. За редица кантони (Вау, Таргау, Тичино) този период бележи политическа свобода от властта на други кантони, докато за редица други кантони (Берн, Нидвалден, Швиц) - военно поражение и окупация. През 1995 г. федералният парламент на страната реши да не празнува 200-годишнината от основаването на републиката, но позволи на отделните кантони да празнуват това събитие, ако желаят.

Акт на посредничество (1803-1805)

След отстъплението на френските войски през юли 1802 г. Хелветската република пада и Наполеон решава да успокои привържениците на стария ред и републиканците с акт на посредничество.

Първоначалните тринадесет кантона на старата конфедерация са възстановени, към които са добавени шест нови (Санкт Гален и Граубюнден били преди това асоциирани членове на съюза, а Аргау, Тургау, Тичино, Во били териториални завоевания през 15-ти и 16-ти век).

Актът дава на всеки от кантоните собствена конституция, Федералният закон (Acte Fédéral) описва връзката между тях и правомощията на Федералния парламент. В него шест кантона с население над 100 хиляди души (Берн, Цюрих, Во, Санкт Гален, Граубюнден и Аргау) имат по два гласа, останалите кантони имат по един. Срещите се състоят във Фрибург, Берн, Солотурн, Базел, Цюрих и Люцерн. В демократичните кантони народните парламенти или Landsgemeinde са възобновени, в други случаи властта била в ръцете на висшия съвет (законодателната власт) или малкия съвет. Вече нямало привилегировани класи от бюргери или избрани земи; всеки швейцарец получил свобода на движение и заселване в целия съюз.

Скоро обаче правата, предоставени от Франция, започнали да се нарушават. През 1806 г. Княжество Ньошател е прехвърлено на маршал Луи Бертие, Тичино е окупиран от французите от 1810 г., а Во от същата година, за да се осигури контрол над прохода Симплон, става френски департамент със същото име. През 1805 г. свободата на движение е заменена от парламента с квалификация за 10 години пребиваване на едно място, гаранцията за зачитане на политическите права също е прекратена.

Когато силата на Наполеон започва да отслабва през 1812 г., Швейцария започва да се чувства застрашена от Австрия, която подкрепя реакционната партия и чрез изпращане на войски на 21 декември 1813 г. принуждава парламента да отмени конституцията от 1803 г.

На 6 април 1814 г. т.нар, Дълъг парламент е свикан за промяна на конституцията, но той не действа до 12 септември, когато Во, Ньошател и Женева получават статут на пълноправни членове на съюза. До Виенския конгрес  парламентът успява да постигне малко.

Швейцария от 1815 до 1848г.

Според договорите на Виенския конгрес от 1814-1815 г. Швейцария става независима от Франция и предишната структура е възстановена. „Актът за посредничество“ е заменен от Федералния пакт, в който само броят на кантоните (22 равноправни кантона), премахването на крепостничеството и задължителното начално образование са нови в сравнение със ситуацията преди 1798 г. Но движението за либерализиране на страната не изчезва напълно. Под влияние на Юлската революция от 1830 г. във Франция започват трансформации в много кантони: властта на аристократите е премахната в 12 кантона, увеличава се броят на политическите вестници и списания, Цюрихският университет (1833 г.) и Бернският университет (1834 г.) са открити.

В същото време започват да се проявяват всички недостатъци на липсата на централизация на властта. Дори вътре в кантоните възникват неразрешими противоречия: между градското и селското население (което довежда до разделянето на кантон Базел на град Базел и отделен кантон Базел), между католици и протестанти, между поддръжници на стария ред и привърженици на реформите. През 1839 г. се случва Цюрихският пуч - селски вълнения, причинени заради поканата да работи в местния университет известния либерален теолог Давид Щраус. През 1845 г. католическите кантони Люцерн, Ури, Швиц, Унтервалден, Цуг, Фрибург и Вале сформират сепаратистката лига Sonderbund. Тя не включва двата католически кантона Солотурн и Тичино, което показва, че това е политически съюз, а не религиозен. През юли 1847 г. Съветът, представляващ мнозинството от либералните (протестантски) кантони, обявява лигата Sonderbund за противоречаща на Федералния пакт и поискал нейното разпускане. След отказа започва войната Зондербунд през ноември 1847 г., която продължава само 29 дни и взема 80 жертви. Повече кръвопролития билиа избегнати благодарение на генерал Гийом-Анри Дюфур, както и голямото числено превъзходство на съюзническата армия.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Швейцария

https://ru.wikipedia.org/wiki/История_Швейцарии

https://ru.wikipedia.org/wiki/Швейцария в эпоху Наполеоновских войн

През втората половина на 19-ти и началото на 20-ти век в Швейцария настъпиха важни политически и икономически промени: например Швейцария през 19-ти век се трансформира от конгломерат от олигархични републики и зависими територии, практически фрагментирана страна с полуфеодална система (след Виенския конгрес) в напълно суверенна правова държава с развита демократична система (след революцията от 1848 г.); страната постепенно, но сигурно еволюира от конфедерация във федерация; и в резултат на тези политически процеси бяха премахнати значителни пречки пред търговско-икономическото развитие на страната. Всички тези промени определят трансформацията на Швейцарската конфедерация, създадена от Виенския конгрес, в съвременна Швейцария.

Швейцария според конституциите от 1848 и 1874 г.

След обявяването на новата конституция (12 септември 1848 г.), която трансформира Швейцария от слаб съюз на отделни кантони в съюзна държава със силна политическа система, започва нова ера в историята на Швейцария, белязана от появата на всеобщия мир и пълен ред в страната.

Новите власти на Съюза показаха изключително ползотворна организационна дейност. Започва унификацията на пощата, телеграфа, митническото ведомство, както и системата на парите, мерките и теглилките. Митническите постове между отделните кантони, както и таксите по пътищата и мостовете бяха премахнати; с подкрепата на Съюза са построени нови пътища и канали; в Цюрих е основана Политехническата академия (1854 г.) и т.н. Строителството на железниците, след дълги спорове в двата съвета, е оставено на частна инициатива.

Отношенията с чуждите сили също бяха приятелски, въпреки че германският парламент и Австрия бяха недоволни от факта, че немски и италиански политически имигранти намериха убежище в Швейцария. Едва през 1856 г. Швейцария едва не се въвлича във война с Прусия поради събитията в Ньошател. В този кантон на 1 март 1848 г., благодарение на въстанието на републиканците, е сложен край на властта на пруския крал и е създадена република, но роялистите не губят надежда да завземат властта и провеждат бунт през септември 1856 г., завършил с пълен провал и множество арести. Прусия иска незабавното освобождаване на арестуваните, заплашвайки с война в противен случай. Благодарение на посредничеството на Наполеон III този сблъсък беше решен: Съюзният съвет освободи роялистите, а пруският крал призна независимостта на Ньошател (26 май 1857 г.).

Когато Сардиния отстъпва Савоя на Франция през 1860 г., Швейцария, въз основа на правата, предоставени й от Виенския конгрес, декларира претенциите си към Горна Савоя (Шабле), но тези права не са признати от Франция.

През 1867 г. Федералният съвет сключва международна конвенция относно прокопаването на тунела Готард, която е одобрена от двата съвета на 22 юли 1870 г.

По време на френско-пруската война от 1870 г. Швейцария разположи значителни военни сили, за да защити своя неутралитет. Когато френската източна армия, отстъпваща пред прусаците, пресича швейцарската граница (1 февруари 1871 г.), тя е разоръжена и разположена в Швейцария.

Междувременно борбата на партиите в Швейцария не спира, но техните действия, с много малки изключения, не надхвърлят границите на законността. През 1869 г. Цюрих, а през 1870 г. някои други кантони (Тургау, Люцерн, Берн, Золотурн, Аргау) променят конституциите си в демократичен дух, въвеждайки референдум и законодателна инициатива (правото на определен брой граждани да предлагат закони). Първият опит за преразглеждане на конституцията на съюза през 1866 г. се проваля.

През 1872 г. е изготвен нов проект за конституция, който значително разширява компетентността на Съюза: той дава правото на Съюза да прави закони за железниците, банките, застрахователните дружества и фабриките, както и закони за браковете, подчинява военното дело на неговата компетентност, премахна смъртното наказание и телесното наказание, гарантира пълна свобода на съвестта и религията, обявява основното образование за задължително и безплатно и въвежда незадължителен референдум и за самия Съюз. Не само духовници и консерватори, но и някои либерали са против проекта; На 12 май 1872 г. той е отхвърлен с мнозинство от 13 кантона (261 096 гласа) срещу 9 (255 585 гласа). Съюзният сейм, след като успява да спечели на своя страна опозиционните либерали, леко променя първоначалния проект в смисъл на по-малка централизация. В този изменен вид конституцията е приета на 19 април 1874 г. от 14,5 кантона (340 199 гласа) срещу 7,5 (198 013 гласа) и влиза в сила на 29 май 1874 г.

Според промените в първоначалния проект, определени области на военните дела бяха поверени на юрисдикцията на кантоналните правителства и Съюзът получи правото да издава граждански закони само по определени специфични въпроси. Но в църковните дела новата конституция значително разшири правата на Съюза. Създаването на епископии е поставено в зависимост от съгласието на съюза; създаването на нови манастири е напълно забранено. Разпоредбите на новата конституция относно отношенията с църквата бяха следствие от Kulturkampf, който също избухна в Швейцария. Когато базелският епископ Лаша, въпреки забраните на кантоните, които са били част от този диоцез (Золотурн, Люцерн, Цуг, Берн, Аргау, Тургау и селски район на Базел), провъзгласява догмата за папската непогрешимост и уволнява няколко свещеници, които не искат да признаят тази догма, тогава споменатите кантони (с изключение на Цуг и Люцерн) го свалят. Лаша се премества от Солотурн в Люцерн.

Друг конфликт с Римската курия възникна в Женева, където Курията, против волята на федералното и кантоналното правителство, иска да възстанови бившата Женевска епископия, като назначава свещеник Мермило за апостолски викарий. Когато Мермило отказва да се откаже от ранга си, Съветът на Съюза му забранява достъпа до Швейцария (17 февруари 1873 г.). Накрая, поради факта, че папата в своята енциклика от 23 ноември нарича поведението на швейцарските власти „срамно“, Съветът на Съюза окончателно скъсва с Римската курия.

Упоритостта, с която швейцарските власти защитават новите църковни закони, най-накрая подтиква курията да направи отстъпки. През 1878 г. католическото духовенство се съгласява да признае новите църковни закони; курията се отказва от намерението си да създаде епископство в град Калвин и през 1884 г. възстановява Базелското епископство. Лаша е назначен за апостолически администратор на кантона Тесин, който по същото време окончателно се отделя от епископствата на Комо и Милано и през 1888 г. официално се обединява с епископството на Базел.

През 1874 г. в Лозана е създаден постоянен съюзен съд; през същата година се извършва реорганизация на военното дело. Законът от 1875 г. въвежда задължителен граждански брак. През 1877 г. Законът за фабриките, който установява нормалния работен ден на 11 часа, бележи началото на законодателство за защита на интересите на работническата класа. През 1880 г. е създаден общошвейцарски търговски и менителничен закон и е засилен надзорът на железниците. На 18 май 1879 г. членът от конституцията, забраняващ смъртното наказание, е променен. На 25 октомври 1885 г. е въведен монопол върху алкохола, приходите от който обаче трябва да се плащат от Съюза на кантоните. С всенародно гласуване на 26 октомври 1890 г. Съюзът получава правото да организира държавно осигуряване в случай на болест или нещастие. Петата частична ревизия, на 5 юли 1891 г., дава възможност за промяна на някои членове от конституцията чрез народна инициатива, а шестата, на 18 октомври 1891 г., предоставя на Съюза кредитен монопол. „Правото на работа“, поискано от социалистите през 1894 г., както и предложението на ултрамонтанските федералисти относно разделянето на митническите приходи между Съюза и кантоните, бяха отхвърлени. По същия начин беше отхвърлена пълната централизация на военните дела, предложена от съюзническите власти.

Добрите отношения на Швейцария със съседните държави понякога бяха нарушавани от социалисти, които в резултат на германския социалистически закон потърсиха убежище в Швейцария. Федералният съвет им позволи да останат в Швейцария само докато се ограничават до теоретичното изложение на своите идеи, но ги гони, ако се компрометират с обиди на приятелски правителства или революционна пропаганда. Въпреки това германското правителство не престана да наблюдава с помощта на своите шпиони социалистите в Швейцария и експулсирането от Съюзния съвет на един такъв шпионин от Швейцария предизвика конфликт между Швейцария и Германия през 1889 г., който обаче скоро беше решен.

Като цяло Швейцария, като неутрална страна, заема доста почетна позиция сред другите европейски страни. На Федералния съвет на Швейцария е поверено например ръководството на много международни институции, някои от които бяха създадени по инициатива на Съюза. Такива институции включват: Международен комитет на Червения кръст (1864), Женевската конвенция (1864 г.), Всемирният пощенски съюз (1878 г.), Международният телеграфен съюз (1875 г.), Съюзът за защита на собствеността върху произведенията на промишлеността и изкуството (1883-1888 г.) и др. През 1889 г. , Съветът на Съюза покани индустриалните държави в Европа на конференция за разработване на международно законодателство за защита на интересите на работниците, но скоро оттегли тази покана, тъй като император Вилхелм II направи подобно предложение до силите през февруари 1890 г.

През август 1891 г. Швейцария отбелязва 600-годишнината от създаването на Съюза.

Икономическо развитие

Федералната конституция позволи на ситуацията в Швейцария да се стабилизира, което допринесе за икономическото развитие. Индустриализацията на Швейцария започва рано; още през 1801 г. страната започва да сглобява първите машини по модел на британските, а до 1814 г. машините напълно изместват ръчния труд от текстилната индустрия. През 19 век, особено през втората му половина, в Швейцария се появяват предприятия в различни индустрии:

• Saurer - производител на шевно и текстилно оборудване (от 1853 г.), от 1896 до 1980 г. също произвежда автомобили и камиони и двигатели;
• Sulzer е производител на машини и оборудване от 1834 г.;
• Nestlé е производител на храни от 1866 г.;
5 Ciba е компания за химическа промишленост от 1884 г.;
• Sandoz е химическа компания от 1886 г.;
• Hoffmann–La Roche е фармацевтична компания от 1896 г.;
• часовникарски компании, главно в град La Chaux-de-Fonds
• Банки като Credit Suisse, основана през 1856 г., и Bank of Winterthur, основана през 1862 г. (по-късно преименувана на UBS), изиграха важна роля в икономическото развитие на Швейцария.

Първата железопътна линия в Швейцария е разклонение на френската линия Страсбург - Базел, която започва да функционира през 1844 г. Първата чисто швейцарска железопътна линия свързва Цюрих и Баден през 1847 г. През 1887 г. е построена алпийската железница, минаваща през железопътния тунел Готард. През 1901 г. най-големите частни железници са национализирани, за да формират федералната железопътна мрежа.

От 1850 г. започва да се развива туризмът в Швейцария.

https://ru.wikipedia.org/wiki/Швейцария_перед_мировыми_войнами

https://ru.wikipedia.org/wiki/История_Швейцарии

1798 г.
Френските войски завземат Швейцария и тя става Република Хелвеция, зависима от Франция. Прокламира се общо политическо равенство, свобода на съвестта, религията, печата и свободна търговия. Селяните са освободени от феодални повинности, но изплащането на твърде значителен откуп става причина за селски въстания, смазани от френските войски.

1799 г.
Швейцария става бойно поле на френските войски с втората коалиция. В битка край Цюрих французите побеждават австро-руската армия.

1803 г.
Наполеон утвърждава нова конституция за Швейцария, наречена „Акт на посредничеството“. Всички кантони се обединяват в конфедерация.

1815 г.
Виенският конгрес възстановява независимостта на Швейцария — обявява я за вечни времена в неутрална държава. Оттогава Швейцария се превръща в убежище за политически емигранти от различни страни.

1830-1831 г.
Юлската революция и събитията в Белгия стават причина във всички кантони да бъдат извършени реформи: всеобщо избирателно право, свобода на печата, премахване на цеховите ограничения, свобода на заселване и преселване и т. н.

1833 г.
Гражданска война в Базелския кантон. Патрициатът се стреми към възстановяване на изгубените привилегии и влиза в конфликт със селското население на кантона. Създадени са 2 полукантона: Бааел-град и Базел-селски.

1841 г.
Радикалите вземат властта в кантона Ааргау. Пропадат усилията на реакцията да смъкне новото правителство. Кантоналните власти ликвидират манастирите и изгонват от кантона монасите, които настояват за антиправителствени демонстрации.

1845 г.
Католическите кантони (Швиц, Ури, Унтервалден, Цуг, Фрайбург и Валис) под водачеството на Люцерн, образуват таен военнополитически съюз — „Зондербунд“, който веднага започва подготовка за гражданска война, разчитайки на чужда помощ, особено на австрийска.

1847 г. — 12. X — 23. XI
Гражданска война между федералните войски и частите на „Зондербунд“. Федералното правителство спечелва подкрепата на Англия, а „Зондербунд“ — на Австрия и Франция. Поражението на „Зондербунд“ укрепва позициите на радикалните и прогресивни сили в Швейцария.

1848 г. — 12. IX
Тържествено е провъзгласен новият държавен строй: Швейцария става федерална държава с републикански строй. Двукамарна законодателна власт: Национален съвет (1 депутат на 20 хил. жители) и Държавен съвет (по 2 представители от всеки кантон). Изпълнителната власт е поверена на Съюзен съвет (от 7 души), избиран от Националния и Държавния съвет за срок от 3 години.

1864 г. – 22. VIII
Женевска конвенция. Конференцията в Женева довежда (по инициатива на швейцареца Дюнан) до международно споразумение за подобряване положението на ранените и болни войници по време на война. Споразумението е подписано от 12 държави. Постепенно към него се присъединяват и останалите. Символ на организацията е червеният кръст на бял фон (в Турция — червен полумесец; в Япония — червено слънце).

1866 г. — 3—8. IX
Първи конгрес на I интернационал в Женева. Програмата за конгреса е подготвена от К. Маркс (искане за 8-часов работен ден, създаване на работническо профсъюзно и кооперативно движение и т. н.).

1867 г. — IX
В Женева се провежда първият конгрес на Лигата за мир и свобода — основана по инициатива на Виктор Юго. Почетен президент е Джузепе Гарибалди. Това е първата пацифистка организация в Европа.

1867 г. — 2-8. IX
Втори конгрес на I интернационал в Лозана. Голямо влияние върху конгреса оказват прудонистите. В Швейцария пристига анархистът Бакунин (начало на вътрешните сблъсъци в Интернационала). Маркс осъжда остро анархистичните схващания на Бакунин.

1873 г.
Създаден е Швейцарският работнически съюз трансформиран през 1888 г. във Федерация на швейцарските профсъюзи.

1874 г.
Промяна на конституцията. Държавата е реорганизирана във федерална република.

1879 г.
Основано е Бюро на международната поща.

1893 г.
Основано е Бюро на международния транспорт.

1895—1917 г.
Многократно в Швейцария пребивава В.И. Ленин.

1905 г.
В Берн се провежда международна конференция за защита на работническите права.

1907 г.
Във всички кантони е въведен единен граждански кодекс.

1913 г.
Реорганизация на федералното правителство. Разширяват се правата на федералния канцлер.

1914 г.
Швейцария запазва неутралитет (по време на войната предоставя убежище на преследваните политически дейци).

https://nauka.bg/shvejtsariya-1798-1914-g/

Швейцария по време на световните войни

Както през Първата, така и през Втората световна война Швейцария заема позиция на въоръжен неутралитет. С избухването на Първата световна война на 1 август 1914 г. в Швейцария се провежда мобилизация, която събира около 220 хиляди души. Ролята на армията обаче е ограничена до защита на границите от евентуална инвазия и през следващите години числеността й намалява значително до 12 500 до края на войната. По време на войната неутралната страна се превръща в убежище за бежанци, руски революционери, както и художници, които основават движението Дада в Швейцария. Ноември 1918 г. е белязан от масова стачка (около 400 хиляди души) и опит за държавен преврат, потушен с помощта на армията.

На 10 януари 1920 г. Швейцария става една от 42-те страни основателки на Обществото на нациите, а през ноември седалището на тази организация се премества от Лондон в Женева.

На 10 май 1923 г. на конференция в Лозана е убит съветският дипломат В.В.Воровски. След като убиецът и съучастникът му са оправдани от швейцарски съд, СССР къса дипломатическите отношения с Швейцария (те са възобновени през 1946 г.).

През 1931 г. започват да работят три национални радиопредавателя, през 1941 г. те са модернизирани за излъчване към чужбина в късовълновия диапазон, а по време на Втората световна война стават единственият немскоезичен противовес на нацистката пропаганда.

През 1932 г. е основан швейцарският клон на NSDAP, който известно време се радва на подкрепата на населението и дори получава едно място в парламента (от 187). Същата година, в резултат на заговор между правителството в Женева и фашистката партия Национален съюз, водена от антисемита Жорж Олтрамаре, на 9 ноември се състои масова стрелба по работническа демонстрация на площад Плейнпале в Женева, при която са убити 13 души и ранени 65 други. Страхувайки се от нарастващото влияние на Социалистическата партия, властите в Женева подкрепят фашистите, които възнамеряват да проведат на площада „публичен съд“ срещу левите лидери Леон Никол и Жак Дикер. Социалистите организират масов протест, а правителството изпраща срещу тях офицери и новобранци от Лозана.

По-късно обаче отношението на огромното мнозинство от населението на Швейцария към нацистите става рязко негативно и в страната започват да се появяват множество общества, обединени в движението „Духовна защита“.

През 1934 г. Федералният парламент приема Федералния закон за банките и спестовните каси, който поставя основите на банковата тайна в Швейцария. Оттогава разкриването на информация за собственика на сметка в швейцарска банка е криминално престъпление. Промените в тази област започват едва след 2010 г. под натиска на Съединените щати и други страни, по-специално през май 2015 г. е подписано споразумение между Швейцария и Европейския съюз за обмен на информация за клиентски сметки, считано от 2018 г.


С избухването на Втората световна война е извършена и мобилизация, която събира 430 хиляди военнослужещи (20% от броя на работещите). Главнокомандващ на швейцарските войски по време на войната е Анри Гизан. Съществена разлика от Първата световна война е, че сега швейцарската армия е значително по-слаба от възможните агресори според количеството съвременни оръжия. Германското командване имало план Таненбаум за превземане на Швейцария, но той не е осъществен с цената на значителни отстъпки, преди всичко финансови. Швейцария, която не произвежда достатъчно храна и няма почти никакви суровини за промишлеността, по време на войната е принудена да води външна търговия главно с Италия и Германия. В допълнение към храната и въглищата, Швейцария също купува злато в замяна на швейцарски франкове; Общо от 1939 до 1945 г. Швейцарската национална банка купува злато от Райхсбанк за 1,321 милиарда франка, а също така предоставя заеми и извършва парични преводи за клиенти от швейцарски банки към германски. В края на 1996 г. в Берн започва работа комисия, ръководена от швейцарския историк Жан-Франсоа Бержие, известна като комисията Бержие, която разследва фактите за сътрудничеството на Швейцария с нацисткия режим. Окончателните му резултати бяха публикувани през 2002 г. Трябва да се отбележи, че някои авторитетни историци, например Серж Кларсфелд, изразиха съмнения относно обективността на заключенията на комисията.

През 1946 г. по споразумение със своите съюзници (предимно Съединените щати) Швейцария изплаща компенсации на централните банки на западните страни за злато, откраднато от нацистите по време на окупацията и след това продадено на Швейцария. Общата сума на плащанията възлиза на 250 милиона швейцарски франка.

Във военен смисъл, въпреки декларираната политика на неутралитет, Конфедерация Швейцария си сътрудничи с нацистка Германия в ограничена степен: съгласно тайно споразумение с Вермахта, Швейцария изпраща няколко медицински мисии на германо-съветския фронт. Целта на лекарите е да лекуват германски ранени в болници в окупираните територии на СССР. Още по време на войната това сътрудничество е усложнено от информация за военни престъпления, свидетели на които са били швейцарски лекари.

Швейцария след 1945г.

Веднага след края на Втората световна война, през 1946 г., в Швейцария се появяват планове за създаване на собствено ядрено оръжие. Центърът за развитие е Висшето техническо училище в Цюрих. Въпреки това, поради недостатъчно финансиране, плановете не са изпълнени и през 1969 г. Швейцария подписва и през 1977 г. ратифицира Договора за неразпространение на ядрени оръжия, въпреки че проектът е напълно затворен едва през 1988 г. През 1960 г. е построен първият ядрен реактор в страната.

Най-голямата в света лаборатория по физика на високи енергии работи в Женева и околните райони на границата между Швейцария и Франция. Първоначално е създадена през 1954 г. като Европейски съвет за ядрени изследвания (Conseil Européen pour la Recherche Nucléaire) и продължава да бъде известна с акронима си CERN. В допълнение към значителните постижения в изследването на атомното ядро, лабораторията е известна и с компютърния си център, където през 1989 г. стартира световната мрежа (WWW), а през 1991 г. са създадени първият уеб сървър, уебсайт и браузър.

От 1959 г. е приет постоянен състав на Националния съвет (правителство): двама представители от Либералната партия, двама от Консервативната партия, двама социалдемократи и един представител от Швейцарската народна партия. Това съотношение се запазва до 2003 г., когато Швейцарската работническа партия получава второ място в Съвета.

През 1960 г. Швейцария става един от основателите на Европейската асоциация за свободна търговия и продължава да бъде член, без никога да се присъединява към Европейския съюз. Швейцария също се присъедини към няколко други международни организации, като Международния валутен фонд и Световната банка (и към двете през 1992 г.) и Световната търговска организация (1995 г.).

Жените получават право на глас едва през 1971 г. (в някои кантони - от 1959 г.).

През 1979 г. след референдум кантон Юра е отделен от кантон Берн.

През 1999 г. на федерален референдум е приета нова конституция. По-специално, тя потвърждава разделението на три кантона (преди това те се състоят от шест полукантона). Новите пълноправни кантони бяха Базел-Ланд и Базел-Щад, Апенцел-Аузерроден и Апенцел-Инерроден, Нидвалден и Обвалден (преди те съставляваха кантон Унтервалден, един от трите основатели на Швейцарския съюз). Общият брой на кантоните в Швейцария вече е 26.

През 2002 г. Швейцария стана член на ООН (преди това на референдум през 1986 г. три четвърти от населението гласува против присъединяването към ООН).

През 2009 г. Швейцария влезе в Шенгенското споразумение, а през 2008 г. ратифицира Дъблинската конвенция (Дъблинския регламент), изясняваща тълкуването на Женевската конвенция от 1951 г. за страните от ЕС и някои други европейски държави, които не са членки на ЕС.

https://ru.wikipedia.org/wiki/История_Швейцарии

Обща характеристика

Швейцария е процъфтяваща и стабилна модерна пазарна страна с брутен вътрешен продукт, по-висок от този на големи западноевропейски страни. Традиционно е известна с:

• световно значимия швейцарски банков сектор – Обединена банка на Швейцария (UBS), Credit Suisse, Swiss National Bank, Zurich Cantonal Bank, Кантоналната банка на Базел, Юлиус Баер и пр., най-дълго съществувалата самостоятелно в страната частна банка „Вегелин" създадена в 1741 г. в януари 2013 г. се слива с Райфайзен банк – Швейцария.
• фармацевтичните, химически и козметичните си компании като: Рош, Сандоз, Новартис и др.,
• производството на точно прибороствоене и часовници – Swatch, Zenith, Doxa, Omega, Rado, Perrelet, Maurice Lacroix, Bulova, Louis Erard, Longines, Balmain, Quinting, Balmain, Tag Heuer, Breitling, Frederique Constant, Gucci и пр.,
• с универсалните армейски джобни ножчета на Wenger и Victorinox,
• производството на шоколади – компанията Нестле (въвела продуктите „нескафе“, „нескуик“ и ред други в хранителния и фармцефтичния сектор), фабриките Сушард (Milka), Toblerone в Базел, Lindt & Sprüngli в Килхберг и Teuscher в Цюрих, Alprose, Camile Bloch, Favarger, Frey, Maestrani, Villars Maître и пр.

Страната е член на Европейската асоциация за свободна търговия. През последните години се стреми да спазва изискванията на Европейския съюз, за да увеличи своята международна конкурентоспособност. Пълноправното членство в ЕС е крайната цел на швейцарското правителство в дъргосрочен план. Поради тази причина е създадена Интеграционна служба при Министерството на икономиката и външните работи.

За да се минимизират негативните последствия от изолацията на Швейцария от останалите държави в Европа, през 1999 е подписано споразумение за увеличаване на икономическите връзки между Швейцария и ЕС. Продължават да се обсъждат по-нататъшните области за взаимно сътрудничество. През 1992 Швейцария гласува против членството в Европейската икономическа общност и оттогава поддържа и развива връзки с другите европейски страни чрез двустранни споразумения.

Швейцария има пазарна икономика, една от най-развитите, стабилните и капиталистическите в света; през по-голямата част от XX век това е най-богатата страна в Европа. По отношение на икономическата свобода страната се нарежда на второ място в Европа за 2010 г. Номиналният БВП на глава е по-висок от този на големите европейски икономики и Япония и в това отношение само Люксембург, Норвегия, Катар, Исландия и Ирландия имат по-добри показатели. Швейцарският франк е една от най-силните световни валути и има най-нисък процент на инфлация. Според Световния икономически форум, швейцарската икономика е най-конкурентоспособната в света.

Разпределението на работната ръка е характерно за страна от Първия свят – малък брой работници в първичния сектор (земеделие и селско стопанство), голям брой във вторичния сектор (производство и преработка) и най-голям брой работници (73,2%) в третичния сектор (услуги). Дори в условията на финансова криза, безработицата в страната остава по-ниска от тази в останалите европейски държави – под 4%.

Стопанска структура

Швейцария е развита индустриална страна с модерно и интензивно селско стопанство. Нейната икономика е свързана с широкия европейски и задокеански пазар. Тя е един от главните финансови и банкови центрове в света. Традиционно силно се развиват международния туризъм и външната търговия. По жизнен стандарт страната заема второ място в света. Световноизвестни са отрасли от нейната промишленост – производство на часовници, на млечни продукти, на шоколад, банковото дело и животновъдството.

Швейцарската промишленост се характеризира с голяма зависимост от вноса на суровини и се специализира в производството на скъпоструващи и висококачествени изделия, изискващи малко суровини и висококвалифициран персонал. Част от отраслите на възникнали като отделна промишленост – часовникарска, текстила и галатериина. Водеща роля имат машиностроенето (по-точно приборостроене и производството на транспортни и текстилни машини), електрониката, химическата, хранително – вкусовата и текстилната промишленост.

Развитието на енергетиката се базира на големите хидроенергийни запаси на швейцарските реки. Само 10% от енергийните нужди на страната са задоволеени от собствени горива – нефт, въглища и газ. Недостигът се компенсира с внос на въглища от Германия и на нефт от Близкия изток и Северна Африка чрез нефтопровода Генуа – Енгъл. Над 60% от електроенергията се получава от ВЕЦ по реките Рона, Рейн и Ааре. По електроенергия на глава от населението Швейцария заема едно от първите места в света. За западните райони се внася електроенергия, но от източните се изнася голямо количество.

Малките предприятия за металургия в страната работят само с вносни суровини и метален лом. Общото проиводство на стомана и чугун е 1 млн. тона годишно, количество което не задоволява нуждите на страната и затова се внася допълнително. От Франция се внася необработен боксит които с евтина собствена електроенергия се преработва и по-голямата част от получения алуминий се изнася.

Машиностроенето е най-важния отрасъл на промишлеността. Пройзвеждат се почти всички видове машини, като делът на страната в световния износ на машини е 10%. Развито е проиводството на електротурбини, елдвигатели, машини за полиграфическата, хранително-вкусовата, хладилната и металообработващата промишленост. Швейцария е известна с производството на металорежещи машини, на двигатели с вътрешно горене, на електроизмервателни уреди. Голям дял има фината механика главно с производството на часовници, което има многовековна традиция. До средата на 20 век на всеки 10 часовника в света 7 са произведени в Швейцария. Времето на швейцарския монопол в производството на измерватели на времето е вече минало. Сега вече в страната не се произвеждат евтини и масови часовници а се произвеждат прецизни и скъпи часовници. Своеобразен конкурент в производството на часовници е Италия където в нелегални фабрики се произвеждат швейцарски имитации. Швейцария осигурява половината от световния износ на часовници. Преобладават малките и средните предприятия и само 3 завода имат над 1000 работници. Големи известни фирми за часовници са: „Омега“, „Таван“, „Лангендорф“, Watch, които устояват на конкуренцията на електронните часовници производство на Хонконг, Южна Корея и Япония. Фирмата „Омега“ е основана през 1848 г. Нейната централа е в гр. Бил. Има представителства в 156 точки от света. Произвеждат се атомни часовници които за 3000 години дават една секунда отклонение.

Наличието на минерални соли в пайона на Базел и излишъкът на електроенергия са създали благоприятни условия за развитие на химическата промишленост. Останалите химически суровини са вносни, предимно от Южна Франция. Страната се специализира в изработването на фармацевтични изделия. Произвеждат се и анилинови и багрилни вещества, химически торове, пластмаси, изкуствени влакна, парфюмерийни изделия.

Един от най-старите отрасли е текстилната промишленост. Произвеждат се висококачествени фини тъкани от изкуствени и естествени влакна. Застъпени са копринената, вълнената и памучната промишленост. В условията на занаятчийско и домашно производство се изработват шевици, кърпи за глава и други битови тъкани. Този дял има експортна насоченост.

За хранително – вкусовата промишленост най-голямо значение има млекопреработването което се базира изцяло на местни суровини. Произвеждат се 24 вида сирене, сгъстено сухо мляко, масло, млечен шоколад и бонбони. В страната има 23 бонбонени и 16 шоколадови фабрики даващи около 100 хил тона годишна продукция, 40% от която се изнася. В страната има още предприятия за консерви, захар, вино, бира и др.

Селското стопанство на Швейцария е механизирано и високоинтензивно, но дава около 5 % от националния доход. Поради планинския релеф се разорават само 8% от земите. 60% от обработваемата земя е заета от зърнени култури – пшеница, по-малко царевица, ечемик, ръж, овес. Получените суровини не са достатъчни и се налага внос на пяница от Канада и Аржентина. Картофите са втора по важност култура. С тях се заема 20% от площите. Отглеждат се още захарно цвекло, тютюн и др.

Швейцария е жп и шосеен кръстопът на Европа. През страната минават и най-важните европейски въздушни линии. От международно значение са летищата на Цюрих, Женева и Базел, обслужвани от авиокомания „Свисер“ (Swiss Air).

Швейцария е класическа страна на туризма. Гошно се посещава от над 10 млн. туристи които внасят 3 млрд. $ приходи. Богата е туристическата база от хотели, санаториуми и курорти. Най-посещавани са големите градове, езерата и зимните курорти (Давос, Бад Скоул, Флимс).

С право наричат Швейцария световна банка. Към нейните банки се стичат пари от всички посоки. Банките са 580, а с филиалите си – 4500. На 1300 души се пада по една банка. Географията на влоговете обхваща 84 страни. Неспазването на тайната на влога се наказва със затвор и голяма глоба.

На страната се пада 2 % от световния външнотърговски оборот. В чужди предприятия които се ръководят от швейцарски капитали работят над 3,5 млн. дущи, повече отколкото в самата Швейцария.

Важни търговски партниори на страната са страните от ЕС – Германия, Франция, Италия, Великобритания, а също така САЩ, Австрия и Швеция.

Земеделие и селско стопанство

Швейцария има протекционистки закони по отношение на селскостопанския си сектор въпреки икономическата си обвързаност с Европейския съюз. Почти 70% от земеделието в страната е субсидирано от държавата, в сравнение със средното за ЕС ниво от 35%. Така се стимулира вътрешното производство, дори да няма гаранция, че консумацията ще бъде осъществена вътре в страната. Между 90 и 100% от картофите, говеждото, свинското и млечните продукти се произвеждат в страната. Селскостопанският сектор задоволява 65% от търсенето на вътрешния пазар. Субсидирането на земеделските работници обаче може да бъде отпуснато само ако се спазват определени екологични норми: „балансирана употреба на торове; поне 7% от обработваната територия да се използва за екологична компенсация; редовна оран; адекватни мерки за опазване на животните и почвата; ограничаване употребата на пестициди“, както е дефинирано по закон.

Вследствие на това законодателство броят на фермите с органично и екологично производство се увеличава, като към 2004 г. производството на тези селски стопанства възлиза на 979 милиона щатски долара.

Промишленост

Страната има добре развит промишлен сектор и компании с обширна дейност по целия свят, като Нестле, Новартис и Давидов. Основните промишлени сектори са машиностроенето, химическата промишленост, фармацевтиката, текстилната, хранително-вкусовата промишлености, металодобивът и производството на часовници.

Туризъм

В Швейцария се намират редица световноизвестни курорти като Санкт Мориц и Гринделвалд и др.

Банков сектор


Към 2003 г. финансовият сектор генерира 11,6% от БВП, а в него работят 196 000 души (от които 136 000 в областта на банкирането) или 5,5% от общата работна ръка. Към 2009 г. в швейцарски банки се намират активи на стойност 5,4 трилиона франка, а през 2005 г. чуждите банки в страната държат 870 милиарда франка активи.

В страната функционират около 4000 финансови институции, включително много филиали на чуждестранни банки. Швейцарските банки държат 35 – 40% от световното управление на собствеността и имуществото на физическите и юридическите лица. Те имат добра репутация сред клиентите си благодарение на стабилната вътрешнополитическа обстановка, твърдата швейцарска валута и стриктното спазване на банковата тайна. Като едър износител на капитали Швейцария заема четвърто място в света след САЩ, Япония и Германия. Преките инвестиции в чужбина са 29% от швейцарския БВП (при среден показател в света около 8%). Националната валута има златно покритие в размер на 130/100.

Транспорт


Швейцария разполага с особено добре развити системи на автомобилния и въздушния транспорт, а железопътният транспорт на страната е приеман за еталон в световен мащаб и швейцарските производители на подвижен състав, както и компаниите, изграждащи железопътна инфраструктура са търсени зад граница, генерирайки сериозни постъпления за швейцарската икономика и технологичен прогрес за индустрията.

Швейцарската железница има отсечки с дължина 5636,2 километра. През 2009 година средностатистически всеки живущ в Швейцария е пътувал 49 пъти с влак – най-често за Европа. Средната пропътувана дистанция е 2291 километра годишно – по този показател Швейцария е на първо място в света.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Швейцария

https://bg.wikipedia.org/wiki/Икономика на Швейцария

Швейцарската армия (немски: Schweizer Armee, френски: Armée suisse, италиански: Esercito svizzero, ретромански: Armada svizra, официално название на английски: Swiss Armed Forces) представлява въоръжените сили на Швейцарската конфедерация. Армията включва щабквартира (с два щаба), два вида въоръжени сили (сухопътни войски и военновъздушни сили, като страна без излаз на море Швейцария няма ВМС), две единни организации за оперативна и тилова поддръжка (свързочно и логистично командване) и една организация, обединяваща военнообразователните структури (Висше кадрово обучение на Армията).

Армията разчита на голям брой наборници (военната повинност не е отменена, за разлика от повечето европейски държави). Граничната охрана се осъществява от военизиран Граничен охранителен корпус към Министерството на финансите, а не от въоръжените сили. Шеф на армията е корпусен командант Андре Блатман. Швейцарската армия има дълбоки военни традиции, дълга история и утвърден международен престиж.

Военна история

Военното дело е неотменна и основна част от историята на Швейцарската конфедерация, то я предхожда и всъщност е катализатор за формирането ѝ. Предвид централното разположение на Швейцария на континента тя е със стратегическо значение още от Древността. Разположените на тези територии римски легиони пазят Апенинския полустров от набезите на варварските народи – първо келтите, а след тях и готите. Тези гарнизони стават центровете, около които възникват най-старите швейцарски градски селища. По-късно настъпват размирните Тъмни векове на ранното Средновековие и разпокъсването на политическата карта на Европа, комбинирано с трудната дотъпност на Алпите води до изолация на алпийските общности и на уникален път за развитие, за голяма част от тях встрани от феодалните порядки на останалата част на континента.

Когато политическата сила на Хабсбургите и Хоенщауфените в Централна Европа се централизира и засилва те предприемат военни походи, за да препотвърдят номиналната си власт над швейцарците. Швейцарските кантони започват да се обединяват пред външната заплаха и именно военната взаимопомощ за отразяването на външна агресия, скрепена с клетвен съюз между кантоните Ури, Швиц (от който идва и името Швейцария) и Унтервалден от 1291 г. се счита за рождението на швейцарската държавност. Хабсбургите претърпяват няколко значителни поражения, които предизвикват изненада в целия континент, тъй като по това време армията на Свещената римска империя е смятана за най-силната в Европа. Извоюваната репутация води нови и нови алпийски кантони в рамките на Конфедерацията, а също така и прави швейцарските войници желани наемници в армиите на европейските монарси. Те се бият доблестно и високоефективно за своите работодатели, макар че швейцарски наемни войскови контингенти в случаи, когато са в два противникови лагера на бойното поле отказват да воюват помежду си. Практиката на наемничеството става толкова честа, че кантоните започват да я забраняват със закони. Преминаването на европейските армии от наемни към наборни до голяма степен я прекратява, макар швейцарски гвардейци на френска служба да бранят крал Луи XVI при щурма на двореца Тюйлери, а до днес личната почетна гвардия на Папата е съставена от бивши швейцарски военнослужещи от католическите кантони.

Военните конфликти между кантоните са изключително редки, но все пак има такива случаи, последният от 1849 г. основно между протестантските и католическите кантони. Швейцария поддържа дългогодишна политика на въоръжен неутралитет. Тя го запазва и през двете световни войни. Изолираността на страната по време на Първата световна война довежда до продоволствена криза и за да бъде избегната такава ситуация в бъдеще се стига до куриозната ситуация континентална страна като Швейцария, без излаз на море или океан все пак да разполага с мореходен търговски флот, базиран в пристанищата на Базел на река Рейн. През Втората световна война страната също запазва неутралитета си, както и през Студената война – междублоковото противопоставяне между капиталистическия и социалистическия лагер. Швейцария не взема страна, но неутралитетът ѝ става причина Конфедерацията да стане арена за игрите на разузнавателните служби на двата лагера, както и предпочитано местоположение за размяна на заловени шпиони.

След края на Студената война и настъпилото разведряване, в условията на намаляващи военни разходи, Швейцарската армия се преориентира основно към вътрешни мисии за помощ на населението при бедствия и аварии и външни мисии за мироопазване и стабилизация.

Висша административна структура

Държавното устройство на Швейцарската конфедерация е доста своеобразно, както от останалите европейски държави, така и в световен план. Швейцария е федерация от 26 кантона, в която отбраната е прерогатив на федералните власти. Страната е парламентарна република, в която липсва разграничението между правителство и държавен глава, тъй като седемчленният Федерален съвет (Bundesrat) изпълнява и двете функции. Постът на федерален президент на Швейцария е напълно церемониален, срокът на мандата е една година и съществува единствено с цел отделен член на Съвета да представлява колективния орган в задгранични визити. В рамките на Швейцария седемте федерални съветници (официалното название на членовете му, на немски език използваното название също е Bundesrat) са напълно равнопоставени. Наред с това всеки един от федералните съветници е едновременно и федерален министър със свой ресор. В случая на въоръжените сили това е федералният съветник с ресор Федералния департамент за отбрана, гражданска защита и спорт (немски: Eidgenössisches Departement für Verteidigung, Bevölkerungsschutz und Sport, френски: Département fédéral de la défense, de la protection de la population et des sports, италиански: Dipartimento federale della difesa, della protezione della popolazione e dello sport, ретромански: Departament federal da defensiun, protecziun da la populaziun e sport), официалното название на министерството.

Сухопътни войски (Heer)


Комендант на сухопътните войски (Kommandant Heer, корпусен комендант (KKdt) Доминик Андрей)
Щаб на сухопътните войски (Heeresstab)
Териториални региони (дивизионни еквиваленти, координират действията за помощ на населението при бедствия и аварии, отговарят за мобилизационната готовност на резервистите, стопанисват военните полигони и стрелбищата на сухопътните войски)


Военновъздушни сили (Luftwaffe)

По време на Студената война организацията на Швейцарската армия следва плана за развитие на силите „Армия 61“ (Аrmee 61), според който военновъздушните ѝ сили са едни от най-многобройните в Европа. Въпреки това те не са отделен вид въоръжени сили. Северната по-равнинна половина от територията на швейцария е разделена в три зони на отговорност, всяка със свой полеви армейски корпус (Feldarmeekorps (FAK 1, FAK 2, FAK 4)). В Южната алпийска част от територията (фактически покриваща над 50% от общата територия на страната) е развърнат 3-ти Планински армейски корпус (Gebirgsarmeekorps 3 (Geb AK 3)). Военната авиация административно представлява съвкупност от два отделни рода войски, събирателно наричани Авиационни и противовъздушни войски (Flieger- und Fliegerabwehrtruppen (FF Trp)), а оперативно е организирана пети армейски корпус, равен по статус с 1-ви, 2-ри и 4-ти Полеви армейски корпуси и 3-ти Планински армейски корпус. Следвайки швейцарската военна доктрина за отразяване на външна агресия чрез даване на забавящи сражения на евентуалния противник и поетапно изтегляне на Швейцарската армия във високопланински укрепени редути, от които да изтощи вражеските съединения и да организира контраатака, авиационният корпус има две различни организации – мирновременна и военновременна. В мирно време активна е само малка част от състава на бойната авиация, осигуряваща охраната на въздушното пространство. Тя е организирана в „Ескадра за наблюдение“ (Überwachungsgeschwader, с щаб в авиобаза Дюбендорф).

Значителен брой ескадрили изтребители и изтребител-бомбардировачи са част от милицията и се мобилизират три-четири пъти в годината за учения от военновременните им авиобази. След края на Студената война Швейцарската армия започва да съкращава щата си предвид намалялата опасност от пълномащабен военен конфликт в Европа. Голяма част от авиобазите са закрити, а повечето летателни апарати са снети от въоръжение. Преди всичко това са последните DeHavilland Vampire и Venom, използвани като учебно и тренировъчни, както и Hawker Hunter, изпълняващи ролята на изтребител-бомбардировачи в Швейцарските ВВС. Функциите на първите са поети от специализираните реактивни УТС British Aerospace Hawk, а на вторите – от модернизирани Northrop F-5E/F Tiger. Грижата, която швейцарците полагат за своята армия и сериозността, с която приемат националната си отбрана ясно е демонстрирана от решението за замяната на остарелите френски изтребител-прехващачи Mirage IIIS, когато на референдум в началото на 1990-те години населението гласува за най-скъпия, но и най-високоефективния кандидат McDonnel Douglas F/A-18C/D Hornet. С приемането на плана за реформа на въоръжените сили Армия 95 (Armee 95) Въздушните войски и войските за ПВО най-сетне получават статус на отделен вид въоръжени сили, изравнен със сухопътните войски и първоначално получават наименованието Flugwaffe, а малко по-късно то е променено на актуалното традиционно немскоезично Luftwaffe. По-късно за замяна на Aerospatiale SA.330J Puma и допълване на по-модерния им вариант AS.332B Super Puma са поръчани модерните средни транспортно-десантни вертолети Eurocopter AS.532UL Cougar, a учебната авиация от турбовитлови самолети местно производство на фирмата Pilatus Aircraft Ltd., представена от самолети Pilatus PC-7 преминава дълбока модернизация и е допълнена от по-модерните Pilatus PC-9 и Pilatus PC-21.

Но днес Швейцарските ВВС са изправени пред сериозни проблеми, свързани с намаляващия бюджет и все по-негативното настроение на населението относно разходите за отбрана, подклаждано и от гражданската инициатива „За една Швейцария без армия“ (Für eine Schweiz ohne Armee), която определя за своя цел цялостното премахване на швейцарските въоръжени сили. Летателните часове на пилотите намаляват, редица авиобази се закриват и прехвърлят за цивилно ползване, стига се до парадокси като този мисиите по „еър полисинг“ да се изпълняват в обичайното работно време от понеделник до петък между 9:00 и 17:00 часаа, свързани с трудовото законодателство. Това става скандално известно на широката общественост след особено унизителния случай от 17 февруари 2014 г., когато Boeing 767-300ER на Етиопските авиолинии извършващ редовен полет от Адис Абеба до Милано – Малпенса с междинно кацане на летище Рим – Фиумичино (Ethiopian Airlines Flight 702), е отвлечен от втория пилот над Судан, навлиза нерегламентирано в швейцарското въздушно пространство, кръжи в него, докато вторият пилот настоява пред кулата в Женева за разрешение за кацане и предоставяне на политическо убежище и каца без разрешение на международното летище Женева – Коантрен едва след като остава с десетминутен горивен запас. Случаят предизвиква сериозен политически отзвук в Конфедерацията, което принуждава Шефът на Армията корпусен комендант Андре Блатман (самият той боен пилот) и Шефът на ВВС корпусен комендант Алдо Шеленберг да признаят, че намаляващите ресурси, отделяни за отбрана правят невъзможно изпълнението на функциите на ВВС в тяхната цялостност. Двамата адресират актуалните проблеми, свързани преди всичко с комплектоването с личен състав, нуждата от подготовка за замяната на застаряващите въпреки скорошните им модернизации многоцелеви изтребители F/A-18C/D Hornet и острата нужда от закупуване на заместник на морално остарелите F-5E/F, чиито двигатели дават чести откази и в които са открити сериозни пукнатини в конструкцията, причинени от умора на материала, свързана с напредналата им възраст. Въпреки това на референдум за закупуването на шведски модерни леки изтребители Saab JAS 39 Gripen, проведен само 3 месеца след случая с етиопския Боинг на 18 май 2014 г., 53,4% от шведските гласоподаватели отхвърлят сделката.

Днес основните авиобази на Швейцарските ВВС са пет – основни изтребителни авиобази са немскоезичната Майринген и френскоезичната Пайерн, основна въздушнотранспортна авиобаза е немскоезичната Алпнах, основна учебна и авиоремонтна авиобаза е немскоезичната Емен, а основната авиобаза за начално обучение и за безпилотни летателни апарати е италианоезичната Локарно. На тяхно подчинение са второстепенни авиобази и военнивременни летища, но техните функции са все по-затихващи. Операциите на изтребители от една от основните авиобази – немскоезичната авиобаза Дюбендорф са прекратени преди години, а през 2016 г. същата съдба ще сподели и френскоезичната авиобаза Сион, която ще бъде прехвърлена изцяло на гражданските власти за цивилна експлоатация.


База за командна поддръжка (Führungsunterstützungsbasis (FUB))

След края на Втората световна война свързочните части на Швейцарската армия са консолидирани (преди това всеки род войски има свои свързочни подразделения), без обаче да са консолидирани в свързочни войски. Формално са включени в състава на инженерните войски (Genietruppen). През 1950 г. началникът на инженерните войски отправя препоръка към федералния парламент за обособяването на свързочниците в единна централизирана структура. Така на 1 януари 1951 г. е формиран „Отдел за свързочните войски“ (Abteilung für Übermittlungstruppen (AUEM)) с личен състав от 28 души. Към 1978 г. Отделът на свързочните войски включва 300 души професионални военни, а резервистите от Милицията, мобилизирани за учения и във военно време достигат 30 000 души. През 1979 г. Отделът е реформиран във „Федерална служба за свръзка“ (Bundesamt für Übermittlung (BAUEM)).

С военната реформа от 1995 г. Федералната служба за свръзка е включена в състава на новосформирания Генерален щаб като „Подгрупа за командна поддръжка“ (Untergruppe Führungsunterstützung (UG FU)). Войските и учебните центрове са отделени и така новата структура включва по-малко от 150 души. В рамките на следващата радикална реорганизация на силите от 2004 г. (Армия XXI (Armee XXI)) на 1 януари 2005 г. е формирана Базата за командна поддръжка (Führungsunterstützungsbasis (VBS)), в която са включени оперативните подразделения на бившата „Федерална служба за свръзка“ (BAUEM) без учебните центрове.

Висше кадрово обучение на Армията (Höhere Kaderausbildung der Armee (HKA))

Комендант на Висшето кадрово обучение на Армията (Kommandant Höhere Kaderausbildung der Armee (Kdt HKA), дивизионер Даниел Рубати)
Генералщабна академия (Generalstabsschule)
Централно висше военно училище (Zentralschule)
Военна академия към Федералния технически университет в Цюрих (Militärakademie an der ETH Zürich (MILAK))
Професионална подофицерска школа на Армията (Berufsunteroffiziersschule der Armee (BUSA))

Военни звания

Широко разпространено, но и твърде погрешно, е твърдението, че Швейцарската армия не включва генерали в мирно време. То произхожда от факта, че в мирно време действително няма висши командни офицери с военно звание генерал (или популярно наричано „генерал с четири звезди“ по отличителните знаци на пагоните), а при обявяване на военна мобилизация на съвместно закрито заседание двете камари на швейцарския парламент избират висш офицер, когото произвеждат в това звание със задачата да ръководи отбраната на страната. През XX век има два такива случая:

Улрих Виле (1848 – 1925), ръководил отбраната по време на Първата световна война (на действителна военна служба със звание генерал от 1914 до 1918 г.)
Анри Гизан (1874 – 1960), ръководил отбраната по време на Втората световна война (на действителна военна служба със звание генерал от 1939 до 1945 г.)

Швейцарската армия няма традиционните англо- и немскоезични звания Генерал-лейтенант, Генерал-майор и Бригаден генерал или традиционните френскоезични „генерал на корпус“, „генерал на дивизия“ и „генерал на бригада“. Въпреки това има свои собствени военни звания, които са тяхно пряко съответствие.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Въоръжени сили на Швейцария

Постоянният неутралитет на Швейцария възниква в резултат на подписването на четири международни правни акта: Акта на Виенския конгрес от 8 (20) март 1815 г., Приложението към Акта на Виенския конгрес № 90 от 8(20) март 1815 г., Декларацията за правомощията по делата на Хелветския съюз и Акта относно признаването и гарантирането на постоянния неутралитет на Швейцария и неприкосновеността на нейната територия. За разлика от други страни, които са избрали подобен път единствено под въздействието на външни фактори (например в резултат на поражение във война), неутралитетът на Швейцария се формира и по вътрешнополитически причини: неутралитетът, превърнал се в обединяваща идея за нацията, допринася за еволюцията на нейната държавност от аморфна конфедерация до централизирана федерална структура.

През годините на политиката на постоянен въоръжен неутралитет алпийската република успява да избегне участие в две опустошителни световни войни и да укрепи международния си авторитет, включително чрез многобройни посреднически усилия. Принципът за поддържане на връзки „между страните, а не между правителствата“ позволяваше диалог с всеки, независимо от политически или идеологически съображения.

Швейцария представлява трети държави, в които дипломатическите им отношения са прекъснати, например интересите на СССР в Ирак през 1955 г., Великобритания в Аржентина по време на англо-аржентинския конфликт от 1982 г.; В момента Швейцария представлява интересите на Съединените щати в Куба и Иран, интересите на Куба в Съединените щати и интересите на Руската федерация в Грузия след скъсването на дипломатическите отношения между тези страни през 2008 г. Швейцария предоставя „добри услуги“, като предоставя територията си за преки преговори между страните в конфликти (нагорни Карабах, проблемите на Абхазия и Южна Осетия, кипърския въпрос и др.).

От всички видове неутралност, съществуващи в съвременния свят, швейцарският е най-дългият и най-последователен. Днес Конфедерация Швейцария не е част от никакъв военен съюз или ЕС. През последните години, поради промените в Европа и света, се засилват настроенията в правителството и общественото мнение в полза на засилване на интеграцията с ЕС и по-гъвкаво тълкуване на принципа на неутралност.

През май 2004 г. беше подписан „вторият пакет“ от секторни споразумения между ЕС и Швейцария, който заедно с „първия пакет“ (влязъл в сила на 1 юни 2002 г.) представлява своеобразна алтернатива на присъединяването на Швейцария към ЕС.

Като част от националните референдуми, проведени през 2005 г., народът на Швейцария реши положително въпроса за присъединяването на Швейцария към Шенгенското и Дъблинското споразумения (споразумението за това с ЕС е включено във „втория пакет“), както и удължаването от разпоредбите на Договора за свободно движение между Швейцария и ЕС (включен в „първия пакет“ от секторни споразумения) за новите членове на ЕС, които се присъединиха към Съюза през 2004 г. В същото време беше решено въпросът за присъединяването на Швейцария към Европейския съюз да се разглежда не като „стратегическа цел“, както преди, а само като „политическа опция“, тоест възможност.

През 1959 г. Швейцария става една от страните основателки на ЕАСТ (Европейска асоциация за свободна търговия), през 1972 г. влиза в Европейското икономическо пространство, а през 2002 г. - в ООН.

Швейцария активно предоставя хуманитарна помощ на жертвите на конфликти и насърчава икономическото развитие на страните от третия свят за преодоляване на бедността. Швейцария поддържа дипломатически отношения с Руската федерация. Дипломатическите отношения между Швейцария и РСФСР съществуват от май до ноември 1918 г., след което са прекъснати и възстановени със СССР едва на 18 март 1946 г.

Швейцария има дълга традиция на политически и военен неутралитет, но участва активно в международното сътрудничество; на нейна територия се намират седалищата на много международни организации. Има няколко гледни точки по отношение на момента на неутралитета на Швейцария. Според някои учени Швейцария започва да се придържа към статута на неутралитет след сключването на мирен договор с Франция на 29 ноември 1516 г., в който е провъзгласен „вечният мир“. Впоследствие швейцарските власти вземат редица решения, които придвижват страната към определяне на нейния неутралитет. През 1713 г. неутралитетът на Швейцария е признат от Франция, Испания, Холандия и Англия, които сключват Утрехтския мир. Въпреки това през 1803 г. Швейцария е принудена да сключи споразумение за военен съюз с Наполеонова Франция, според което страната се задължава да предостави територията си за военни действия, както и да предостави военен контингент за френската армия. На Виенския конгрес през 1815 г. е осигурен „вечният неутралитет“ на Швейцария. Неутралитетът е окончателно потвърден и конкретизиран с Гаранционния акт, подписан в Париж на 20 ноември 1815 г. от Австрия, Великобритания, Португалия, Прусия, Русия и Франция. На 22 януари 1506 г. е основана Швейцарската гвардия, за да защити главата на Римокатолическата църква и неговия дворец. Общата численост на първата швейцарска гвардия е 150 души (в момента 110).

Външната политика на Швейцария, според конституцията на тази страна, се изгражда, като се вземе предвид международноправният статут на постоянен неутралитет. Началото на швейцарската политика на неутралитет е трудно да се свърже с някаква конкретна дата. Швейцарският историк Едгар Бонжур каза по този повод: „Концепцията за неутралитет на Швейцария възниква едновременно с концепцията за швейцарската нация.“ Още през 14-ти век в договорите на отделните кантони, които по-късно образуват Швейцарската конфедерация с техните съседи, се използва немският термин „stillsitzen“ (буквално „седи мирно“), което приблизително съответства на по-късната концепция за неутралитет.

https://ru.wikipedia.org/wiki/Швейцария

https://ru.wikipedia.org/wiki/Внешняя политика Швейцарии

Цитат на: Hatshepsut - 20 Юни 2024, 14:36:04

Въоръжени сили на Швейцария

Интересно, какъв е командният език в швейцарската армия и как е решен въпроса при това многоезичие. По принцип, в многонационалните държави армията има един команден език - в СССР беше руския, в Югославия - сърохърватския. За Белгия също е интересен въпроса - преди е бил френския, но сега съм сигурен, че фламандците си държат на езика.

Швейцарската кухня дълго време незаслужено е стояла в сянката на съседните френска и италианската кухня. През последните години кулинарната традиция на алпийската държава печели все повече почитатели навсякъде по света. Най-известното швейцарско блюдо е уникалното фондю от сирена, но на световната сцена вече излизат и други алпийски ястия.

Те стават все по-популярни и у нас сред ценителите на добрата европейска кухня, а всичко, което трябва да знаем за швейцарската кухня , можем да научим, ако посетим ресторант Фондю в Банско.

Какво е най-характерно за швейцарските ястия?

В резултат от географското положение на Швейцария се е получило интересно смесване на различни кулинарни традиции, което е направило местната кухня много разнообразна.

В нея се усеща влиянието на съседните страни Германия, Франция и Италия. Характерно за швейцарската кухня е, че ястията са прости, засищащи и много вкусни, като за приготвянето им обикновено се ползват малко на брой продукти. Традициите на алпийската кухня са положени от местните фермери и съответстват на суровата природа в планината. В състава на ястията се използват основно местни продукти като месо, картофи, мляко и млечни продукти, масло. Швейцарските сирена са известни далеч зад границите на страната, а асортиментът им е много голям: Вашрен, Грюер, Апенцелер, Сбринц, Тет дьо моан и мн. др.


Няма как да изброим всичките, защото се твърди, че сирената са над 450. Важното е да се знае, че те са в основата на две от най-емблематичните швейцарски ястия – фондю и раклет. Всеки кантон в Швейцария се гордее със своите кулинарни традиции и уникални специалитети.

Традиционни швейцарски ястия

Фондю

Фондюто не случайно е смятано за национално швейцарско ястие и е харесвано от много хора по света. Класическото фондю се приготвя от няколко вида сирена, които се загряват на бавен огън в тенджера. След това директно в нея се потопят късчета хляб. Рецептата за фондю може да се различава по използваните сирена. Във Фрибург например Gruyères и Vacherin Fribourgeois се използват най-често, а комбинацията от Gruyeres и Raclette е по-типична за Женева. Често в Швейцария се използват Emmental, Appenzeller и др.

Другата важна съставка е качественото швейцарско вино, което се добавя при разтопяването на сирената. По желание ястието се подправя с чесън, черен пипер, индийско орехче. Сместа се загрява на умерен огън, докато сиренето се разтопи напълно. За приготвянето на фондю се използва специален съд - какелон.

Той представлява чугунена, керамична или емайлирана тенджера и се поставя направо на масата за хранене върху метална подложка. В основата й се намира източникът на топлина, който поддържа ястието горещо по време на цялото хранене. Хапките хляб се потапят във фондюто със специални дълги вилици с три зъба.


В ресторант Фондю предлагат няколко вида от традиционното швейцарско блюдо. За приготвянето им се използват различни комбинации от сирена с участието на Грюер, Ементал, Франш Конте, Ементал Гран Крю, Конте и Бофор и Апенцелер. На масата освен фондюто се сервират туршия, варени картофи, мариновани лукчета и други зеленчуци.

Освен класическо фондю със сирена, се приготвят варианти с месо и риба. Фондю може да е и десерт, когато се приготвя от шоколад.


Раклет

Швейцарският Раклет също се приготвя от сирена и то направо на масата. Той е особено подходящо блюдо за хладните вечери в планината. Характерно за приготвянето му е, че сиренето се затопля от едната страна, а разтопената му част се стърже със специална шпатула направо в чинията, в която вече има варени картофи, мариновани краставички или шунка.

Сиренето за приготвянето на Раклет носи същото име. То е с високо съдържание на мазнини, което позволява бързото му разтапяне, така че да стане кремообразно. За приготвянето на раклет се ползва специален уред, който се състои от електрически грил и нагреваема плоча.


Картофени Рьощи

Алпийските Rösti са едно много лесно за приготвяне и много вкусно ястие от картофи, което произхожда е от района на Берн . Германия и Австрия също го смятат за част от своята национална кухня. Рьощи се приготвят и в трите алпийски държави с известни разлики в технологията. В някои рецепти използват сурови настъргани картофи, а в други картофите трябва да са сварени.

Формата също може да е различна, например овални шницели или нещо като големи картофени палачинки, заемащи целия тиган. Рьощите могат да са пържени или печени, като за приготвянето им първо се настъргват суровите или варените картофи. Сместа се оформя като шницел с дебелина 1-2 см. или като голям кръг. Към картофките може да се добавят още бекон, сирене, сметана, мляко, лук, подправки и ябълки.


https://offnews.bg/sviat/shvejtcarska-kuhnia-vsichko-koeto-triabva-da-znaem-za-neia-748540.html



Страната на острите заснежени върхове и спиращи дъха алпийски ливади и езера Швейцария има много какво да предложи по отношение на своята национална кухня. Швейцария е една страна с много лица. Смесването на различни кулинарни традиции е довело до появата на една разнообразна кухня.

Повечето от вас вероятно знаят, че Швейцария е известна със своето разнообразие от сирена, тъй като страната е водещ световен производител на млечни продукти. Сирената Ементал, Вашрен, Грюер, Апенцелер са едни от най-широко използваните швейцарски сирена.

В традиционната кухня на Швейцария преобладават семплите продукти като сирене, картофи, лук, масло. Това е така, тъй като голяма част от настоящите швейцарски специалитети са измислени от фермери за фермери. Тяхната цел е била да приготвят ястия по време на гладни времена, когато хранителните запаси са били ограничени (през зимата например), И е трябвало те да са едновременно вкусни и питателни, тъй като фермерите са извълшвали нелек физически труд и им е трябвала засищаща храна, която да вземат със себе си на полето.

Всички продукти в традиционните за Швейцария ястия  са достъпни за обикновения човек и алпийските специалитети са едновременно лесни за приготвяне и носят ситост и удоволствие. Всяка област на страната си има своите обособени кулинарни традиции, който са повлияни от съседните на Швейцария страни като Германия, Франция, Италия. Едни от символичните за Швейцария храни са несъмнено Фондю, Раклет, Рьощи, както и Пастирски макарони (Alplermagronen).

Ако все още не сте опитвали автентично приготвени швейцарски гозби, то ви съветваме да не се лишавате от това страхотно кулинарно преживяване. Тук ще ви запознаем с някои традиционни швейцарски ястия, които всеки трябва да опита.

Раклет (Racklette)

Това традиционно швейцарско ястие започна да се популяризира през последните години отвъд границите на страната. То е още един зимен специалитет, който се приготвя със сирене Раклет и се среща във всички части на алпийската страна. То е едно от тези традиционни ястия на Швейцария, които всеки човек на масата си приготвя самостоятелно и представлява храна, която има сплотяващ характер, тъй като събира всички на масата.

Прави се с оригинално сирене Раклет. Сиренето се нарязва на едри парчета и се разтапя на огън или на специален домакински грил електрически уред за приготвяне на Раклет, който има към комплект индивидуални малки тигани,  наречени“coupelles„  където се разтапя сиренето.

При липса на Раклет може да се ползва сирене Ементал. Разтопеното сирене може да се поръси с червен и черен пипер. След като се разтопи сиренето топлата смес се залива върху плато, сервирано с различни храни като например средни по размер варени или печени на грил с кожата картофи, корнишони, мариновани миниатюрни лукчета, вид швейцарски сушен говежд колбас Buendnerfleisch, италианско  прошуто, обикновен салам или салам пеперони, френски хляб.

Раклет се сервира в комбинация със швейцарска ракия Кирш или леко бяло вино Фендан, идващо от Швейцария и дори билков чай през студените зимни месеци. Някои супермаркет вериги във Франция и други европейски страни продават комплекти за електрически Раклет грил заедно с готови нарязани парчета сирене или селекции от сушени меса, и по-специално по време на коледните празници. Някои швейцарски ресторанти организират дори Раклет вечери и партита.

Цюрихско кълцано (Zürich Geschnetzeltes)

Името на този швейцарски специалитет в буквален превод означава кълцано месо в стил Цюрих. Приготвя се от телешко месо, телешки бъбреци, масло, бяло вино, лук, сос „Демиглас”, заквасена сметана,  черен пипер, лют червен пипер на прах, лимонов сок и малко брашно. Сервира се обикновено с гарнитура от гъби и рьощи, но може и с ориз, талиатели, шпецле (тип немска юфка), картофено пюре. Може да се добави към рецепатта и магданоз.

Алпийски макарони (Älplermagronen)

Това семпло и вкусно ястие има селски корени и е любима комфортна храна на швейцарците през зимните месеци. Приготвя се като се нареждат слоеве паста пене, картофи, масло и сирене Грюер и Ементал, които се запичат с нарязан на колелца отгоре карамелизиран лук и се сервира с ябълков сос, като може да се добави и канела. В астието може да се използва и друг вид паста.

Малакоф

Още едно супер лесно за приготвяне швейцарско изкушение, което също може да се определи като засищаща улична храна, която се среща най-често в региона на Западна Швейцария. Представлява пържени топчета, приготвени от брашно, настъргано сирене Грюер (може да се ползва и друг вид сирене), индийско орехче, ситно нарязан чесън, черен и бял пипер, разбити яйца, сухо бяло вино, малко количество швейцарска черешова ракия, носеща названието Кирш (черешов ликьор) и растително олио за пържене.


Малакоф се сервира с мариновани лукчета и корнишони и чаша бяло вино и се яде както за основно ястие, така и като предястие. Името му произлиза от Битката на Малакоф по време на Кримската война. Швейцарските наемни войници са приготвяли Малакоф по време на обсадата на Севастопол.

Cervelat (Сервилат)

Поради факта, че швейцарската традиционна кухня е повлияна от германските традиции, в нея се открива богато разнообразие от колбаси. Името сервелат е познато на повечето от нас, но със сигурност не всеки е чувал, че този вид салам обичан от всеки швейцарец идва от Швейцария.

Прави се от говеждо месо, свинска кожа и бекон  и може да се приготви по различни начини (варен или печен на огън или барбекю). По вкус наподобява вкуса на франкфуртския колбас, но е по-къс от него, чието име е Frankfurter Wurstchen.

Името на швейцарския колбас всъщност идва от латинската дума „cerebrum“, която означава мозък, като това наименование се е ползвало през първите години след създаването му. Според кулинарна швейцарска традиция, съществуваща от векове, преди да се свари двата края на салама се разцепват, катго тази традиция преобладава и в някoи области на Германия.

Братвурст

Още един пример за тип швейцарски салам, произхождащ от региона на Германия. Този розов на цвят салам съдържа свинско, говеждо и телешко месо смлени на едро или на ситно, подправки като черен и бял пипер, риган, кимион.


Саламът има няколко разновидности по приготвяне. Името му идва от старонемската думата “brat”, която означава ситно накълцано месо, но и също идва от немския глагол braten, който означава пека или пържа на тиган.

Сервира се варен, печен на скара,  а в някои случаи и суров самостоятелно, като в някои случаи към него могат да се добавят пържени или печени картофи и кисело зеле.

Кроасани с шунка

Ако пътувате из Швейцария, ще забележите, че там едни от обичайните крайпътни храни са кроасани с шунка. Не забравяйте, че Швейцария произвежда едни от най-вкусните шунки в света и съчетанието на оригинална швейцарска шунка с прясно изпечено бутер тесто е страхотно.

Meringues (целувки)

Всъщност добре познатите ни захарни целувки, познати още с названието френски меренг (French meringue), които се свързват обикновено с френската кухня, всъщност са популярен десерт в Швейцария и Италия.


За тези, които не знаят, този лек въздушен десерт се прави от разбити яйчни белтъци, захар и киселинни съставки като лимон, оцет, калиев битрат и малко сол. Добавят се аромати на ванилия, бадем и кокос. Производителите на целувки добавят към сместа също царевично нишесте и желатин.

Крехката хрупкава структура на тези сладки в домашни условия се постига при бавно печене на 180-200 °C. Сервират се със сметанов крем или la Gruyère cream.

Историята, свързана с появата на целувките е наистина интригуваща. Били са измислени в швейцарското село Меринген от готвач на име Гаспарини в края на 17-ти и началото на 18-ти век.

https://fondue.bg/traditional-swiss-cuisine/

Берн (на немски: Bern; на френски: Berne; италиански и реторомански Berna; на бернски немски Bärn) е „федералният град“ (на немски: Bundesstadt) и де факто столица на Швейцария – седалище на Федералния съвет (правителството) и Федералното събрание (двукамерния парламент). Берн е също така столица на кантон Берн и окръг Берн. Населението на града е 133 798 жители (по приблизителна оценка от декември 2017 г.).

Повечето от жителите на Берн говорят немски, или по-точно бернски немски, който представлява регионален вариант на т. нар. „швейцарски немски“. В кантон Берн има също и голям брой френскоговорещи жители.

Германският физик Алберт Айнщайн е работил по теорията на относителността като служител в патентната служба в Берн.

Име

Името на град Берн за първи път се среща в документа Urkunde от дата 1 декември 1218 г. Етимологията на името му е все още много спорна. Според местна легенда, базирана на народната етимология, основателят на град Берн – херцог Бертолд V фон Церинген (1160 – 1218) – е негов кръстник. Преди първия си лов по тези земи той дал обет да назове града на името на първото срещнато животно, което се оказало мечка (на немски: Bär). Другата популярна версия е, че градът е кръстен на италианския град Верона, който по това време е бил известен като Берн (на средновековен немски Bern). След откриването през 1980 г. в Берн на цинковата плоча Gobannus tablet се налага мнението, че името на града произхожда от келтския топоним „Berna“, със значение „Mеча хралупа“ или „Меча яма“. След 1220 г. мечката се налага като хералдическо животно и започва да се поставя на герба и печата на Берн. Най-ранните сведения за отглеждането на мечки в Берн в местността „Мечата яма“ (на немски: 'Bärengraben), разположена на живописния завой на река Аар, датират от 1440 г. От 2009 г. „Мечата яма“ се обитава от двете кафяви мечки Фин (мъжка) и Бьорк (женска), които в края на 2009 г. стават горди родители на две мечета – Бернадет и Урс – днес една от най-популярните туристически атракции на града.

Географско положение

Град Берн е разположен в северозападната част на страната, в средата на Швейцарското плато. Градът е разположен на река Аар, ляв приток на Рейн. Населението му наброява 128 041 души. Берн се разпростира в радиус на 12 км около стария град във всички посоки.


История

Херцог Бертолд V фон Церинген основава града на река Аар през 1191 г. и го наименува на мечка – бер (нем. Bär), която бил убил. Бил е признат за свободен град от императора на свещената Римска империя – Фридрих II през 1218 г. след като Бертолд умира без наследници. През 1353 г. Берн се присъединява към младата швейцарска конфедерация и става водещ град. След като напада и превзема Арау през 1415 и Во (нем. Вадланд) през 1536 г., както и други малки територии, Берн става най-големият град-държава на север от Алпите. През 1798 г. е окупиран от френските войски по време на френските революционни войни и губи голяма част от териториите си. През 1831 г. градът става столица на кантон Берн, а през 1848 г. административна столица на Швейцария.

Забележителности

Берн е богат със забележителности. Старата част на града, в която са съсредоточени много от тях, през 1983 г. е включена от ЮНЕСКО в списъка на световното културно и природно наследство. Отличителна нейна особеност е наличието на много „аркади“ – навеси, преминаващи над улиците. В дъждовно време аркадите спасяват жителите на града, забравили чадърите си.


Фестивали и празници

Карнавалът в Берн – известен също като „Bärner Fasnacht“, привлича хиляди посетители всяка година. Прелюдията към карнавала започва на 11 ноември. Тогава мечките, символ на Берн, се затварят в кула за зимния си сън. Три месеца по-късно, винаги в четвъртък, започва фестивала „Bärebefreiig“ или освобождаването на мечките. Музикантите трябва да събудят мечките от зимния сън. Фестивалът продължава на следващия ден с „Chinderumzug“, където децата облечени в различни цветни костюми минават на парад в Стария град. В последния ден има голям парад в центъра на Берн, следван от публичните концерти и изпълнения на театрални трупи. Провежда се ежегодно.

Международен джаз фестивал в Берн – Първият фестивал се състои през 1976 г. Оттогава всяка година джаз изпълнители и любители на джаз музиката пристигат в Берн за 10-седмичния фестивал. Концертите се провеждат в Marian's Jazzroom, Kursaal and Stadt theater в Берн. Провежда се от 13 март до 22 май.

Гран-При в Берн – автомобилно състезание, което се провежда ежегодно. През 2009 г. повече от 2000 души са участвали в това състезание. Организаторите го наричат „10-те най-красиви мили в света“.

Женска надпревара в Берн – също известен като „Frauenlauf“ се провежда за пръв път през 1987 година. Събитието се провежда в различни категории, като бягане, ходене на различни разстояния от 0.5 км с 15 км. Всички жени над 8-годишна възраст могат да участват в това състезание. През 2009 г. в състезанието взимат участие над 13 000 жени.

Фестивалът „Гюртен“ – 4-дневно музикално събитие, провеждано на върха на планината Гюртен (Gurten) в Берн. Фестивалът първоначално започва да се провежда като народно събитие през 1977 г., а впоследствие могат да се чуят жанрове на музиката като рок, хип-хоп, пънк, електро, поп и блус. Друг интересен аспект за фестивала е мястото, където може да се спи, за което се казва, че е най-големият младежки хостел в света. Това е една голяма открита площадка с над 6000 места за къмпинг.

Уличният фестивал – музикален фестивал, който се провежда в Стария град на Берн от 2004 г. В него участват музиканти от цялата страна. Най-много посетители е имал през 2011 г. – 80 хиляди.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Берн



Берн е разположен в северозападната част на Швейцария. Този невероятно красив град е столица на страната и най-голямо населено място в четвъртия по големина кантон в алпийската страна. Градът лежи красиво на река Аар (Aare), която е ляв приток на Рейн и която обргражда Берн от три страни с воден ръкав. Щвейцарската столица не е толкова гъсто населена, както повечето европейски столици. Населението на Берн наброява 128 041 души. Градът има неверотно красива стара част, която е включена в списъка със Световното културно наследствео на ЮНЕСКО през 1983 година. Берн се разпростира в радиус на 12 км във всички посоки около стария град.

Името на града Берн идва от тукашната дума за мечка. Кафявите хищници са символът на швейцарската столица и във връзка с възникването й местните разказват доста интригуваща история. През 1191 г. херцог Бертолд V фон Церинген (Duke Berchtold V of Zähringen) се увлича в преследването на една мечка и неусетно достига до местност, която е обградена от три страни от река Аар.

Германският благородник, естествено, успява да отстреля дивото животно, но докато обикаля из местната природа, остава запленен от красотата й. В резултат на това и решава да основе по тези места град, който кръщава Берн. Възложил задачата на Куно фон Бубенберг, който изсякъл гората и използвал дървения материал за строежа на Берн. През 1405 г. градът претърпява унищожителен пожар и е издигнат почти изцяло на ново, като този път сградите били построени от пясъчник. През 16 и 17 век следва повторно издигане и преустройване сградите в Берн.

През 1218 г. императорът на свещената Римска империя - Фридрих II признава Берн за свободен град. Бертолд така и умира без наследници. През 1353 г. Берн се присъединява към младата швейцарска конфедерация и става водещ град. Берн става най-големият град-държава на север от Алпите, след като включва в състава си Арау през 1415 и Во - през 1536 г., както и някои други по-малки територии. През 1798 г. Берн е окупиран от френските войски по време на френските революциони войни и губи голяма част от териториите си. През 1831 г. градът става столица на кантон Берн, а през 1848 г. е обявен за административна столица на Швейцария.

Основан през 12 век по хълмовете на край река Ааре, швейцарската столица Берн днес съчетава голяма гама от характерни за дългата му история архитектурни особености. В Берно може да видите аркади от 13 век, както и фонтани от 16 век. Повечето от архитектурните шедьоври днес са благодарение на мащабната реставрация през 18 век, който не премахва, а само допълва оригиналния чар на града.


Освен мечката, която се появява на герба на града за първи път през 1224 г. друг символ на Берн е Часовниковата кула. Тя се извисява в центъра на стария град и е еталон за официалното бернско време. Също така тя е и отправна точка за измерването на всички разстояния в Кантона. Местните наричат Часовниковата кула Цайтглоке. По главната му източна страна на часовника има сложен астрономически и астрологичен механизъм, който показва 24-те часа на денонощието.

Освен това той дава сведение за 12-те часа дневна светлина, позицията на слънцето в зодиака, съответния ден от седмицата, датата и месеца, фазите налуната, плюс издигането на слънцето над хоризонта през настоящия период от годината.

Днес посетителите на Берн имат възможност да се изкачат по Часовниковата кула и да се насладят на красивата гледка от върха й. Освен това една опознавателна обиколка на вътрешността на този символ на Берн също е доста полезна. Малко преди настъпването на всеки кръгъл час, от вътрешността на часовника се появяват механични фигури – танцуващ шут, Хронос с неговия пясъчен часовник, кукуригащ петел и парад на мечки.

https://pochivka.com/

Националното знаме на Швейцария е държавен символ на страната.

Представлява бял кръст на червен фон. Белият кръст и червеният фон имат религиозен произход и символизират кръста, на който Исус е бил разпънат и кръвта му, пролята на кръста.

Всяко рамо на кръста трябва да има еднакъв размер, като съотношението ширина/дължина трябва да бъде 6/7.

Движението на Червения кръст е създадено в Швейцария и за негов символ е избрано швейцарското знаме, като цветовете са разменени – червен кръст на бял фон.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Национално знаме на Швейцария


Знамето на Швейцария е червена квадратно платно с бял прав кръст в центъра, чиито краища на кръстовете не достигат краищата на плата. Напречните елементи са еднакви по размер, като дължината на всяка напречна част е 1/6 по-голяма от нейната ширина. Знамето е официално одобрено като държавен символ на Швейцария на 12 декември 1889 г., едновременно с това е одобрен и гербът.

История

Според една версия знамето идва от герба на кантон Швиц (един от трите кантона, които образуват Конфедерация Швейцария през 1291 г., заедно с Ури и Унтервалден). За първи път знаме от този тип е използвано в битката при Лаупен през 1339 г. Тогава напречните елементи на кръста са били по-тесни и достигали краищата на знамето, напомняйки на съвременния датски флаг.



Други знамена


https://ru.wikipedia.org/wiki/Флаг Швейцарии

https://en.wikipedia.org/wiki/Flag_of_Switzerland