История на Бирма

[Hatshepsut]

История на Бирма

Общ преглед


Будистки храмове от епохата на царство Баган

Мианмар, официално название Република Съюз Мианмар (също Мианма (бирманско произношение), преди – Бирмански съюз или Бирма) е държава в Югоизточна Азия с обширна територия. На север граничи с Китай, на изток – с Лаос, на югоизток – с Тайланд, на запад – с Бангладеш и на северозапад – с Индия. Страната има над 2000 km брегова ивица на Индийския океан, (Андаманско море и Бенгалски залив). През 1989 г. официално сменя наименованието си от английското Бирма на бирманското Мианмар (заедно с това и английските наименования на много градове и местности, вкл. това на тогавашната си столица – от Рангун на Янгон).

Бирма е старото име на Мианмар до 1989. Това е една слабо позната страна, макар да има богата история и култура. В продължение на десетилетия тя беше най-затворената държава в света. Нейната история започнала в 200 пр. н. е., когато възникнали няколко градове държави на народа Пю по долината на река Иравади. Това били Бейктхано, Бинака, Маингмо, Халин и Шри Кшетра. Те просъществували докъм 1050. В 788 било основано Кралство Аракан в Западна Бирма, оцеляло до 1406. Народът Мон също създал свои държави след 825: Харибхунджая, Дваравати, Баго (Пегу) и Тхатон. Намирали се на територията на Южна Бирма и Северозападен Тайланд. През 849 народът Бамар или бирманците създали своя държава Паган (Баган), която прераснала в империя. Нейна столица бил град Паган. През 1017 престолът бил зает от Анората (Анауратха) Минсо, който след 1044 обединил голяма част от територията на днешна Бирма. Той е смятан за Баща на бирманската нация. След като Анората завзел Тхатон, столица на Мон, бамарите приели Тхеравада будизма като религия. В този период било създадено бирманското писмо, базирано на писмото на Мон. Паганската империя претърпяла голямо поражение от монголите на Кубилай хан в 1277, а в 1287 била окончателно победена, като се разпаднала на няколко малки царства. Царство Минсаинг владяло Централна Бирма само от 1297 до 1313, а след него било Царство Пиня от 1313 до 1365. Паралелно с тях от 1315 до 1365 съществувало Царство Сагаинг. В 1364 възникнало Кралство Ава, което наследило Минсаинг, Сагаинг и Пиня. Негов основател бил Тхадо Минбя, който в 1365 основал и град Ава (Инва), столица на Бирма до 1839, когато бил разрушен от земетресение. Кралство Ава обединило северните бирмански земи, които владяло и управлявало до 1555. В 1482 от Ава се откъснало Царството Проме, чието самостоятелно съществуване продължило само 60 години до 1542. През 1555 Ава била завладяна от Крал Баинаунг от династията Таунгу. От 1287 до 1539 и от 1550 до 1552 Южна Бирма била владяна от друго Кралство – Хантхауади Пегу. Това било държава на народа Мон, затова била наричана Раманядеса, земя на раманите или моните. Основана била от Крал Уареру. Столица бил град Пегу. Най-известен крал на Пегу бил Разадарит (1384 – 1421). До 1530 това била най-мощната държава в Бирма, но също било завладяно от Крал Табиншвехти от династията Таунгу в 1539, като за кратко от 1550 до 1552 било независимо. В Западна Бирма на мястото на Аракан (днешния щат Ракхине) през 1429 възникнало Кралство Мраук У. До 1531 то било протекторат на Бенгалския султанат, а след това просъществувало самостоятелно до 1785, когато било завладяно от династията Конбаунг. Мозайката от държави в Бирма след разпада на Паганската империя била допълнена от Конфедерацията от държави на народа Шан (етнически таи), която включвала Мохнин, Могаунг, Бхамо, Момеик, Кале и съществувала от 1287 до 1563. Първата династия Таунгу (1485 – 1599) основал Минджи Ньо. През 1539 и 1555 Кралство Таунгу завладяло Хантхауади Пегу и Ава, като обединило старите земи на Империята Паган и създало нова империя. Известни крале на династия Таунгу били Табиншвехти (1530 – 1550) и Баинаунг (1550 – 1581). Неколкократно била променяна столицата на страната: Таунгу, Пегу, Ава. Втората династия Таунгу (Няунгян) била на власт до 1752, когато била заменена от династия Конбаунг. Столици на Кралство Конбаунг последователно станали Швебо, Ава, Амарапура и Мандалай. Династията управлявала от 1752 до 1885. След Паган и Таунгу това била третата бирманска империя. Неин основател бил Крал Алаунгпхая (Маун Аун Зея), царувал от 1752 до 1760. Той победил след петгодишна война в 1757 възроденото Кралство Хантхауади Пегу в Южна Бирма на народа Мон, което скоро преди това било завладяло земите на Таунгу, но просъществувало само от 1740 до 1757. Неговият син Хсинбюшин (1763 – 1776) през 1765 навлязъл в Лаоското кралство Виентян и без война го направил васал, а в 1767 завладял Сиамското кралство Аютхая и разрушил столицата му. В 1770 обаче сиамците си върнали териториите. Той бил принуден да се защитава от четири инвазии на Династия Цин от Китай през периода 1765 – 1769. През 1785 Крал Бодопая (1782 – 1819) завладял западното Кралство Мраук У (Аракан), през 1814 навлязъл в индийска територия, като окупирал Манипур, а през 1817 – 1819 и Асам. Това обаче довело до дълга обща граница с Британска Индия и станало причина за трите англо – бирмански войни от 1824 до 1826, от 1852 до 1853 и в 1885, в които победител била Британската империя. В 1885 Бирма окончателно загубила своята независимост и била присъединена към Британска Индия, като станала индийска провинция със столица Рангун. Едва на 4 януари 1948 е провъзгласена нейната независимост. Това е будистка държава с хиляди пагоди, от които най-известна е Златната пагода Шведагон в Янгон (Рангун). До 1962 има демократично управление. След това е управлявана от военна хунта, която изолирала страната от външния свят. През 1989 името ѝ е сменено на Мианмар (на бирмански: Мянма), а това на столицата Рангун на Янгон. От 6 ноември 2005 новата столица на Мианмар е Найпидо.

Мианмар е член на ООН от 1948 г.

Като република с демократично управление, Бирма просъществува едва 14 години – до 1962 г., когато генерал У Не Вин извършва военен преврат. Не Вин управлява страната в продължение на 26 години, налага реформи, създава Партията на бирманската социалистическа програма, революционен съвет, който обнародва политическата декларация „Бирмански път към социализма“. Този режим представлява смесица от марксизъм-ленинизъм, будизъм и нумерология. В резултат на управлението му през 1974 г. Бирма е провъзгласена за Социалистическа република Бирмански съюз. През целия период от 1948 г. до преврата през 1988 г. страната е разкъсвана от въоръжени борби срещу правителството на Не Вин. Репресивната политика води до политическа криза.

Едно от най-кървавите събития е т.нар. Въстание 8888, станало на 8 август 1988. Тогава неколкодневните протести на студенти, учители и лекари са потушени със стрелба от страна на армията. Загиват над 10 000 души в цялата страна, повечето от които жени и деца. На парламентарните избори през 1990 г. опозиционната Национална лига за демокрация и нейният лидер Аун Сан Су Чи печелят мнозинство с 80%, но военните отказват да предадат властта и налагат в страната военна хунта под ръководството на генерал Тан Шве (от 1992 г.) Авторитарното военно управление се запазва, но в същото време се засилва борбата с корупцията и намалява държавният контрол върху икономиката.

Политическо устройство

Страната от 1962 г. се намира под управлението на военните. През април 2008 г. Държавният съвет на мира и развитието огласява новата конституция на Мианмар. Основният ѝ принцип е „дисциплинирана, процъфтяваща демокрация“. Според тази конституция една четвърт от депутатските места в парламента на Мианмар са запазени за военните. Настоящият глава на държавата – Тхин Чжо, встъпва в длъжността президент на 30 март 2016 г.

Законът за извънредното положение, действащ в страната около 60 години, е отменен с постановление на президента.

https://laval.blog.bg/history/2018/06/25/birma.1614303

https://bg.wikipedia.org/wiki/Мианмар

[Hatshepsut]

Праистория

Общ преглед на периода

Праисторията на Бирма (Мианмар) обхваща стотици хилядолетия до около 200 г. пр.н.е. Археологически доказателства показват, че Хомо еректус е живял в региона, известен сега като Бирма, още преди 750 000 години, а Хомо сапиенс около 11 000 г. пр.н.е., в култура от каменната ера, наречена Аниатиан. Наречен на местата в централната суха зона, където се намират повечето от находките от ранните селища, Аниатианският период е епохата, когато за първи път са опитомени растения и животни и в Бирма се появяват полирани каменни инструменти. Въпреки че тези места са разположени в плодородни райони, доказателствата показват, че тези ранни хора все още не са били запознати със земеделските методи. Бронзовата епоха настъпва около1500 г. пр. н. е., когато хората в региона превръщат медта в бронз, отглеждат ориз и опитомяват кокошки и прасета. Желязната епоха настъпва около 500 г. пр.н.е., когато се появяват селища за обработка на желязо в района на юг от днешен Мандалай. Доказателствата също така показват селища за отглеждане на ориз от големи села и малки градове, които търгуват с околностите си и чак до Китай между 500 г.пр.н.е. и 200 г.сл.н.е. Украсени с бронз ковчези и гробни места, пълни с глинени останки от пируване и пиене, дават поглед върху начина на живот на тяхното заможно общество. Доказателствата за търговия предполагат продължаващи миграции през целия праисторически период, въпреки че най-ранните доказателства за масови миграции сочат само около 200 г. пр.н.е., когато хората Пю, най-ранните жители на Бирма, за които има запазени записи, започват да се преместват в горната част на долината Иравади от днешен Юнан. Пю продължават да основават селища в равнинния регион, съсредоточен при сливането на реките Иравади и Чиндуин, които са били обитавани от палеолита. Пю са последвани от различни групи като мон, араканците и мранма (бирманците) през първото хилядолетие от н.е. До Баганския период надписите показват, че тетс, кадус, сгау, каняни, палаунг, вас и шан също са обитавали долината Иравади и нейните периферни региони.

Палеолит и мезолит

През епохата на долния палеолит по поречието на река Иравади е съществувала културата Анята, чийто носител е Хомо еректус. Ранният етап на културата датира от преди 750-275 хиляди години, а късният етап - преди 275-25 хиляди години.

Homo Erectus

Смята се, че по време на крайбрежни миграции преди около 70 000 години Хомо сапиенс пристига в Мианмар (от Индия през Китай) и измества хоминидите, вероятно кръстосвайки се с тях. Въпреки това, за разлика от съседните региони, в Мианмар все още не са открити следи от човешко селище от това време. Най-ранните археологически доказателства за човешко обитаване датират от 11 000 г. пр.н.е. - това са скални рисунки в пещерите Пада Лин. Скалното изкуство в тези пещери продължава да се създава и по-късно, до бронзовата и желязната епоха, до около 1200 г. пр.н.е. Тези аборигени, заедно с по-късните вълни от мигранти, формират основата на бирманската цивилизация.

Грубо полирани каменни инструменти с различни размери често се намират в щата Шан в източен Мианмар. Инструменти от камъни, включително едностранни брадви и други инструменти, изработени от вкаменено дърво и туф, са открити в плейстоценски терасови отлагания в долината Иравади.

Неолит

Като цяло епохата на неолита в Мианмар датира от периода 7000 - 2000 г. пр.н.е. Може би това е свързано с притока на ново население. Неолитните жители на Мианмар са оставили паметници в централната част на страната, в щатите Качин, Шан, Мон, Танинтая, както и по бреговете на реките Чиндуин и Айяравади.

Епохата на неолита, когато опитомяването на животните и култивирането на растения за първи път се случва, е засвидетелствано в Мианмар от три пещери близо до Taunggyi на ръба на платото Шан. Те датират от периода 11000 - 6000 г. пр.н.е., тоест те обхващат не само неолита, но и по-ранни епохи. Най-важната от тях е пещерата Пада Лин, обитавана за първи път през ерата на горния палеолит. Някои от скалните рисунки, разположени на ниво 3-4 метра от пода, отразяват живота на неолита: това са две човешки ръце, изрисувани с червена охра, риби, бикове, бизони, елени, а също и вероятно гръб на слон. Тези рисунки могат да се тълкуват като доказателство, че пещерата е била използвана за религиозни и ритуални цели.

Пещерата Пада Лин

Друг забележителен археологически обект е районът Таунгтхаман близо до река Иравади. Тук, в стените на град Амарапура, който е бил столица на страната през 18 век, са открити следи от селище, обитавано от неолита до ранната желязна епоха, около средата на 1-во хилядолетие пр.н.е.

Бронзова епоха

Първите исторически известни мигранти в Мианмар са ракхайните (създатели на кралствата Аракан в западен Мианмар) и карените. Тяхното пристигане води до културна дифузия с аборигените.

До 1500 г. пр.н.е. се отнасят най-ранните доказателства за обработка на мед и бронз, отглеждане на ориз и опитомяване на кокошки и прасета в долината на река Иравади. Находките на бронзови брадви в село Швебо показват, че бронзовата епоха в Мианмар е започнала около 1500 г. пр.н.е. успоредно с ранните етапи на производството на бронз в Югоизточна Азия. Бронзовата епоха продължава от 1500 до 1000 г. пр.н.е. През този период технологията за топене и леене на мед и калай се разпространява широко по търговските пътища, установени през неолита.

През бронзовата епоха започва дребната разменна търговия, възниква и анимистичен култ.

Желязна епоха

В Мианмар културите от бронзовата и желязната епоха често се припокриват. До около 1500 г. пр.н.е. производството на желязо възниква в долината на река Иравади, но желязната епоха в Бирма започва по-късно, около 1200 г. пр.н.е.

Икономиката се основава на селското стопанство и добива на мед в планините Шан, полускъпоценни камъни и желязо в платото на планината Попа и сол в района на Халин. Тези материали са представени в погребални дарове заедно с внесени предмети от Китай. Погребалните дарове също включват декоративна керамика и битови предмети като купи и лъжици.

Около 500 г. пр.н.е. голям брой гъсто населени малки градове и големи села възникват в долините на Горен Мианмар. Населението им се е занимавало с отглеждане на ориз. Градската цивилизация в Мианмар се развива много по-късно, по-близо до началото на новата ера, заедно с развитието на напоителната система и изграждането на канали.

От II век пр.н.е. и до основаването на династията Баган през 11 век населението на Мианмар търгува с Индия и китайските династии, включително Хан и Цин. Контактът с тези региони донася будизма и монетосеченето в Мианмар, което по-късно се разпространява в други страни в Югоизточна Азия.

През I век пр.н.е., Пю пристигнали в страната, установявайки се в северната част на страната.

През 6 век от н.е. народността Мон започва да прониква на територията на съвременния Долен Мианмар от монските царства Харибунджая и Дваравати, разположени на територията на съвременен Тайланд. До средата на 9-ти век те са основали поне две малки кралства (градове-държави), центрирани в Пегу и Татон.

https://history-maps.com/bg/story/History-of-Myanmar

https://ru.wikipedia.org/wiki/Древнейшая_история_Мьянмы

https://ru.wikipedia.org/wiki/Пещеры Падалин

[Hatshepsut]

Градове-държави Пю

Пю пристигат в Бирма през I век пр.н.е. и основават няколко кралства по търговските пътища между Китай и Индия. Китайски източници пишат, че Пю контролират 18 кралства, които са мирни и хуманни. В кралствата Пю доминира теравада будизмът. Пю никога не се обединяват в една империя, създавайки над дузина градове-държави.

През 832 г. войските на тайската държава Нанжао, разположена в южната китайска провинция Юнан, победили най-голямото от кралствата на Пю, Шрикшетра, чиято икономика се основавала на плодородните земи в заливната низина на река Иравади.

Будистка пагода от Шрикшетра

Пю (ပျူ မြို့ပြ နိုင်ငံမျာ) са група градове-държави, съществували от II век пр.н.е.. до края на IХ век в съвременна Горна Бирма (Мианмар). Градовете-държави са създадени от народа Пю, който отива на юг, говорейки едноименния език от тибето-бирманското езиково подсемейство. Те са първите жители на Бирма, за които са оцелели записи. Цивилизацията Пю обхваща историческия период от бронзовата епоха до класическата епоха на възникването на държавата Баган в края на 9 век.

Разкопани са градове-държави - пет основни крепости и няколко по-малки града. Те са били в трите основни напоявани района на Горна Бирма: долината на река Му, долината Чауше и региона Минбу, около сливането на реките Иравади и Чиндуин. Част от сухопътния търговски път между Китай и Индия, царството Пю постепенно се разширява на юг. Градът-държава Халин, основан през I век в северния край на Горна Бирма, е най-големият и важен град до 7-ми или 8-ми век, когато отстъпва място на Шрикшетра в южната част на кралството. Два пъти по-голям от Халина, Шрикшетра бил най-големият и влиятелен център на Пю.

Хилядолетното кралство пада през 9 век, когато градовете-държави са унищожени от многократни нашествия от кралство Нанжао. През 12 век пю все още запазват езика си, но до 13 век са асимилирани от бирманците. Градовете-държави Халин, Пейтано и Шрикшетра са обекти на ЮНЕСКО за световно наследство.

История

Поради липсата на археологически находки може само да се гадае за древната история на района. Смята се, че най-ранните селища в Мианмар датират от 11 000 г. пр.н.е., главно на сухи земи близо до река Иравади. Неолитни артефакти, датиращи от 10 до 6000 г. пр.н.е., са открити в три пещери близо до Taunggyi, в подножието на хълмовете Шан.

Около 1500 г. пр.н.е. жителите на региона са знаели как да топят бронз, да отглеждат ориз и да опитомяват прасета и кокошки (опитомяването е едно от първите в света). Към 500 г. пр.н.е. селища на хора, правещи железни инструменти, се появяват на юг от съвременния Мандалай. От същото време датират намерените в района бронзово украсени ковчези и погребения с фрагменти от керамика. Археологически находки в долината на река Самон на юг от Мандалай показват, че местните жители са отглеждали ориз и са търгували с Китай през 500 г. пр.н.е. - 200 г. сл. Хр.

Около II век пр.н.е. Пю, които говорели езика на тибето-бирманския клон на китайско-тибетското семейство, започнали да се спускат в долината на река Иравади от територията на съвременния Юнан. За родина на Пю се счита Кукунор, разположен в съвременните китайски провинции Qinghai и Gansu. Пю се заселват в равнините около сливането на Иравади и Чиндуин. Техните земи се простирали от Шрикшетра на юг до Халина на север; на изток те завършвали отвъд Бинака и Майнмо, а на запад - отвъд Аядохе. Записите на Тан сочат 18 градове-държави Пю, 9 от които са били заобиколени от градска стена.

Към 2005 г. са открити 12 оградени града Пю, включително пет големи и няколко по-малки селища без стени, разположени в трите най-важни района на предколониална Бирма: долината на река Му на север, равнините Чауше в центъра и регионът Минбу на югоизток. Едновременно с Пю съществуват Бапном (Камбоджа) и Чампа (Южен Виетнам); Дваравати (Тайланд), Тамбралинга и Шриваяя (югозападна Суматра) - „класически държави от Югоизточна Азия“.

Упадък

Пю е завладян от „бързи ездачи“, които се спускат от Нанжао до горното течение на долината Иравади през 9 век: Мранма. Според хрониките на Тан Нанджао започва набези в Горна Бирма през 754 или 760г. До 763 г. кралят на Нанжао Гелофенг (蒙閣羅鳳) превзема Горна Бирма. Набезите от Нанжао стават по-чести през 9 век, първо през 800–802 г., след това през 808–809 г. Според китайски източници през 832 г. воините на Нанджао унищожават съпротивата на Пю и вземат 3000 пленници в Халин.

В същото време няма твърда сигурност, че поне един от градовете на Пю е станал жертва на нападения. Най-вероятно нападенията на Нанжао са отслабили Пю и са позволили на Мранма (бирманците) да се установят на техните територии.

Миграцията на бирманците е била постепенна. През 870 г. Халина все още е обитаван град. Бирманските хроники казват, че Мранма основава укрепения град Баган през 849 г., но радиовъглеродното датиране показва, че най-старите стени на Баган са построени около 980 г., основните укрепления датират от около 1020 г., само 24 години преди царуването на Анората, основателят на Баганското царство.

До края на Х век бирманците започват да управляват земите на Пю, а в средата на 11-ти век те обединяват долината Иравади и нейните околности. Културата Пю е оставила незаличима следа в културата на Бирма. Легендите за Пю са включени в бирманските; бирманските владетели на Баган твърдят, че са потомци на царете Шрикшетра и Тагаун (съвременната наука опровергава това). Селищата Пю оцеляват в Горна Бирма в продължение на три века, но постепенно хората Пю са асимилирани от Баганското кралство. До 13-ти век пю започват да се смятат за бирманци.

Градове

От 12-те оградени града, разкопани досега, пет са останките на най-големите от тях: Пейтано, Минмо, Бинака, Халин и Шри Кшетра.

Пейктано

Пейктано, разположен в напоявания регион Minbu (близо до съвременния Taungduingyi) с директен достъп до земя на напоените равнини Чауше на североизток, е най-старият град-държава на Пю. Останките му - малки сгради, керамика, артефакти и човешки скелети - датират от 200 г. пр.н.е. до 100 г. сл. Хр. Градът може да е първата столица на политически обединена държава в историята на Бирма. Това е голямо укрепено селище с площ от около 300 хектара. Стените и укрепленията по него били дебели шест метра. Подобно на повечето градове на Пю, главният вход на града води до дворец, който гледа на изток. Освен това по време на разкопки в градските стени са открити ступи и манастирски сгради.

Майнмо

Майнмо също се намира в района на Чауше. Строежът му датира от първото хилядолетие пр.н.е. С площ от 222 хектара, Майнмо е един от най-големите древни градове в цялата равнина Чауше. Градът е разделен наполовина от канал, който се смята за съвременен, въпреки че това не е научно потвърдено. Разкопките, започнали през 1979 г., са открили много артефакти, включително бижута и сребърни монети. Много от артефактите, като монети, са почти идентични с тези, открити в Пейтано и Бинак.

Сребърни монети от Пю

Бинака

Бинакa също се намира в района Чаушe. Градът много прилича на Майнмо. Разкопките в града са разкрили златни огърлици, изображения на слонове, костенурки и лъвове от скъпоценни камъни, керамика, плочки с надписи от теракота и различни видове мъниста от оникс, кехлибар и нефрит. Открити са също сребърни монети, идентични с тези, открити в Пейтано и Майнмо, каменни форми за отливане на сребърни и златни декоративни цветя, златна гривна и сребърна купа с надписи на писмеността Пю. Според хрониките владетелят на Бинаки завладява малкото селце Тагаун, което се нарича там по името на мястото, откъдето идва бирманският народ. Бинака е бил обитаван до около 19-ти век.

Халин

Халин (Halingzhi), разположен в долината на река Му, една от най-големите напоявани зони на предколониална Бирма, е най-северният град Пю, открит досега. Най-ранните артефакти на Халин, дървените порти на града, датират от 70 г. сл. Хр. Разкритите стени са дълги около 3,2 км. С площ от 664 хектара градът е почти два пъти по-голям от Пейтано. Имал е четири главни входа и общо 12 порти, построени според знаците на зодиака. През града е минавала река (може би канал). Следи от ров има от всички страни на града, с изключение на юг, където вероятно не е бил необходим, тъй като реката там е била преградена, за да се образуват резервоари. Халин е бил известен със своята сол, която е била високо ценена през първото хилядолетие.

До 7-ми век Шрикшетра засенчва Халин и се превръща в най-големия град Пю.

Малки населени места

Много селища на Пю са открити в Горна Бирма. Те включват Вати (град западно от Mайнмo), Аядочхе-Ива в долината на реката Mу (западно от Halin и южно от наскоро открит обект от бронзовата епоха, наречен Nyaungan) и няколко други, главно в устието на река Mу. Малко, но важно селище на Пю, наречено Тагаун (တကောင်း) в Северна Бирма (на около 200 км северно от Мандалай), дава значителен брой артефакти от Пю, включително бижута. Значението на това селище произтича от факта, че бирманските хроники наричат Тагаун „домът на първото бирманско кралство.” С изключение на Пейтано и Шрикшетра, повечето от териториите на Пю не са били широко разкопавани.

https://ru.wikipedia.org/wiki/Пью_(города-государства)

[Hatshepsut]

Монски царства на територията на Бирма

Монските царства са държавни образувания на народа Мон на територията на съвременен Мианмар.

Ранните държавни формации на Мон възникват на територията на Мианмар през първите векове на нашата ера. Мианмарските хроники съобщават за осем такива асоциации на племена Мон в района между реките Ситаун и Салуин, чиито лидери са били в състояние на постоянна враждебност помежду си. Китайските източници от 3-4 век споменават имената на някои от тях (Мичен, Кунлун, Модипо), над които държавата Шрикшетра претендира за сюзеренитет. Но центърът на държавността и културата на Мон, към който гравитират Моните на Мианмар, се намирал извън неговите граници - държавата Дваравати контролира центровете на Мон на брега на Мианмар през 7 век и повлиява на тяхното държавно развитие.

Най-известните държави на Мон са Татон, Тайкала, Пегу; в науката тези ранни крайбрежни териториални асоциации, активно ангажирани в международната морска търговия, се наричат нагари. Те са проучени много слабо, тъй като архитектурните паметници във влажния и горещ климат на брега практически не са запазени. Нагарите се състоят от самия град (обикновено малък, но добре укрепен) и малък селски район. Селячеството се е занимавало главно с поливно отглеждане на ориз; Риболовът също става широко разпространен. Материалната база на нагарите е богатството, натрупано в резултат на търговия, пиратство, данъчно облагане на чуждестранни търговци, монополи върху вноса и износа на определени стоки (обикновено нагарите са разположени при вливането на реката в морето). Нагарите били управлявани от владетели, които носели индийски титли и имена. Възприети са и социалните норми на древна Индия - преди всичко разделението на варни (касти), което спомогнало за укрепване на привилегированото положение на управляващата прослойка.

През 7-8 век територията на градовете-държави Мон се разширява поради анексирането на долината Ситаун и делтата на Иравади. През 805 г. един от тези градове, Михаен, изпраща посолство в империята Тан и според китайски източници получава признание от императорския двор. След като държавата Нанжао унищожила кралството Шрикшетра, държавите Мон успели да обединят силите си и да спрат напредването му, както и да напреднат значително на север за сметка на територията на бившата Шрикшетра.

През 9-ти и 10-ти век моните разработват долината на река Чауше, главната житница за ориз в страната. Това им позволява да създадат икономически потенциал за обединена държава, чийто център бил град Татон. През 10-11 век вторият център на държавата Мон става крайморският град Пегу. Очевидно обединената сила Мон, която индийците и кхмерите наричат Раманадеса (рман-мон), не е аграрна империя с достъп до морски търговски пътища, а съюз от градове-държави, в които основната функция е морската търговия по международни пътища; Вътрешните земеделски райони остават в чисто формална или трибутарна зависимост.

През 11 век държавата на моните е завладяна от държавата Баган.

https://ru.wikipedia.org/wiki/Монские царства

Първото записано царство, приписвано на народа Мон, е Дваравати, което просперира до около 1000 г. сл. н. е., когато столицата им е разграбена от Кхмерската империя и значителна част от жителите бягат на запад към днешна Долна Бирма и в крайна сметка основават нови държавни образувания. Друга държава, говореща мон, Харибунджая също е съществувала в северен Тайланд до края на 13 век. Още през 6 век мон започват да навлизат в днешна Долна Бирма от кралствата на мон Харибунджая и Дваравати в съвременен Тайланд. До средата на 9-ти век мон са основали поне две малки царства (или големи градове-държави), центрирани около Баго и Татон. Държавите са били важни търговски пристанища между Индийския океан и континенталната част на Югоизточна Азия. Все пак, според традиционната реконструкция, ранните градове-държави на Мон са били завладени от Баганското кралство от север през 1057 г. и че литературните и религиозни традиции на Татон са помогнали за формирането на ранната Баганска цивилизация. Между 1050 г. и около 1085 г. майстори и занаятчии от Мон помогнали за изграждането на около две хиляди паметника в Баган, останките от които днес съперничат на великолепието на Ангкор Ват. Писмеността Мон се счита за първоизточник на бирманската писменост, чието най-ранно доказателство е датирано от 1058 г., година след завладяването на Татон. Въпреки това, изследвания от 2000-те години (все още възглед на малцинството учени) твърдят, че влиянието на Мон върху вътрешността след завладяването на Анаврахта е силно преувеличена пост-баганска легенда и че Долна Бирма всъщност не е имала съществено независимо държавно устройство преди експанзията на Баган. Вероятно в този период утаяването в делтата — което сега разширява бреговата линия с три мили (4,8 километра) за един век — е било недостатъчно и морето все още е достигало твърде далеч навътре, за да поддържа населението от късната предколониална епоха. Най-ранните доказателства за бирманската писменост са датирани от 1035 г. и вероятно още от 984 г., като и двете са по-ранни от най-ранните доказателства за писмеността на Бирма Мон (1093 г.). Изследвания от 2000 г. твърдят, че писмеността на народа Пю е източникът на бирманската писменост. Въпреки че размерът и значението на тези държави все още се обсъждат, всички учени приемат, че през 11-ти век Баган установява своята власт в Долна Бирма и това завоевание улеснява нарастващия културен обмен, ако не с местния Мон, то с Индия и с бастиона на Теравада будизма Шри Ланка. От геополитическа гледна точка завладяването на Татон от Анаврахта спира напредването на кхмерите в крайбрежието на Тенасерим.

https://history-maps.com/bg/story/History-of-Myanmar

[Hatshepsut]

Аракански царства


Аракан на територията на Бирма

Араканските кралства са държавни образувания на територията на съвременен Мианмар.

Историческият регион Аракан се простира в тясна ивица по протежение на източното крайбрежие на Бенгалския залив и е отделен от основната територия на Мианмар от планината Чин. Това благоприятства по-голямата му връзка с Индия, отколкото с основната територия на Мианмар, и първите държавни образувания в Аракан възникват под влиянието на индийската цивилизация. Традицията датира произхода им от 3325 г. пр.н.е., обаче нито епиграфиката, нито археологията могат да потвърдят валидността на тази дата.

През първите векове след Христа центърът на държавността на Аракан е град Динявади в района на съвременния Акяб. През 788 г. град Вейшали става столица. Така остава до края на XI век, поради което самата средновековна араканска държава в историографията се нарича още Вейшали.

Към днешна дата не е възможно да се пресъздаде някаква пълна картина на политическия живот на тази държава. От находките на медали и монети е възможно да се разберат само имената на владетелите и периодите на техния престой на трона. Надписите върху монетите са с писменост Нагари, имената на династиите в Динявади и Вейшали също са индианизирани, а царете обикновено са изобразявани с емблеми на бог Шива. От първите векове на н. е. в Аракан се разпространяват и индийските религии - будизъм и брахманизъм.

Араканските хроники не съдържат почти никакви доказателства за връзки с държавата Шрикшетра, въпреки че се споменава фактът, че през 9 век внукът на араканския крал се жени за принцеса от народа Пю и за войни с Пю през 10 век. Но тъй като по това време държавата Шрикшетра вече е престанала да съществува, учените смятат, че хрониките най-вероятно отразяват опитите за завладяване на Аракан от по-късна държава - Баган. Баган успява да наложи трибутарни отношения само в северната част на Аракан, докато неговите владетели остават суверенни.

След като Баганското кралство е победено от монголите през 13 век и се разпада на части, Аракан става напълно независим. Аракан е пощаден от набезите на шаните (тайски народ), които изгонили монголските поддръжници и започнали да основават свои собствени държави, поради факта, че бил отделен от централната равнина от планини и шаните, заети с междуособна борба, не могли да разпределят сили за такава трудна експедиция. От друга страна обаче, независимостта на Аракан е застрашена от Бенгалския султанат.

По време на управлението на араканския цар Минхти (1279-1374), Аракан е нападнат от бенгалския флот. Араканците успяват да потопят вражески кораби, които блокират устието на река Хиня близо до Читагонг, като хвърлят камъни по тях и спускат по тях горящи салове по реката.

През 1374 г. част от управляващата класа на Аракан се обръща към царя на държавата Ава Минджи Свасоке с молба да назначи негово протеже на освободения аракански трон, което той и прави. През 1381 г. той провъзгласява сина си за цар на Аракан, когото араканците обаче свалят от власт през 1385 г.

През 1404 г. цар Нарамейхла (Минсоман) се установява на араканския трон, но две години по-късно войските на Ава отново поставят своето протеже тук. Нарамейхла избягал в Бенгал. Помощта на бенгалците позволява на Нарамейхла да провъзгласи независимостта на Аракан през 1430 г. През 1433 г. той основава нова столица - Мияу-У (Мрохаун). Така се появява средновековната араканска държава.

https://ru.wikipedia.org/wiki/Араканские царства

[Hatshepsut]

Баганско царство (1044-1287)


Баганското царство около 1200г.

Баган (бирм. ပုဂံခေတ်) е средновековна будистка бирманска държава, съществувала на територията на съвременен Мианмар през 1044-1287 г. Столицата му е едноименният град Баган.

Баган е първата държава, която успява да подчини цялата територия на съвременен Мианмар. Именно тук възникват бирманската писменост, изкуство, архитектура и литература.

Предистория

Предците на хората от съвременния Мианмар са били известни на китайците като „западните Цян“. По време на династията Хан те обитавали района на съвременния Ланджоу. Бягайки от китайската експанзия, те се оттеглят в североизточен Тибет и оттам започва миграцията им на юг. Попаднали в Съчуан, те стават васали на държавата Нанжао. През 7-ми век западните цианг, които наричат себе си „Мианмар“, са известни като един от народите, включени в Нанджао. Те били част от армиите на Нанжао, които побеждават държавата Шрикшетра на народа Пю и впоследствие се биели с моните.

Първите селища на хората от Мианмар в Средна Бирма са били разположени в долината Чауше. Хрониките са запазили имената на единадесетте първи каруини (родови селища); още осем каруини били разположени по-близо до Иравади. Хората от Мианмар са наследили напоителните системи на Пю, които са живели там; Най-вероятно процесът на асимилация на Пю от народа на Мианмар започва по същото време. Името "Пю" се среща само в ранните мианмарски надписи от 11-ти век, където се използва заедно с хората от Мианмар; впоследствие изчезва безследно. Век и половина, през който продължава асимилацията, е най-недокументираният период в историята на Мианмар, който също не оставя никакви археологически обекти в долината Иравади. Хрониките датират основаването на град Баган през 850 г.: според техните сведения някакъв принц Пийнбу е обградил този град със стена. Възможно е Баган първоначално да е била една от крепостите, построени от Нанджао и обитавани от воини и техните семейства. Постепенно значението на Баган, който е разположен на брега на Иравади, нараства. Още в средата на 10 век принц Сорахан построява будистки параклис на планината Туран близо до Баган и той е титулуван владетел на Баган; това се знае не само от хрониките, но и от запазения там надпис. Хрониките и надписите предават информация за началото на борбата за трона в Баган, чието притежание става важно за надмощие над народа на Мианмар. През 964 г. принц Сорахан е свален; Мианмарските хроники свързват свалянето му от власт с факта, че той се отказва от будизма и отбелязва това с изграждането на статуя на змията Нага. През следващите десетилетия две фамилии се борят за властта в Баган и затова наследяването винаги е било придружено от дворцови преврати.

Ранна история

За дата на основаване на Баганското царство традиционно се смята 1044 г., в която според хрониките крал Анората се възкачва на престола, обединявайки територията на съвременен Мианмар под свое управление. Всъщност той заема трона в Баган през 1017 г., но първите десетилетия от управлението му не са свързани с походи и завоевания и затова са пропуснати от хронистите. През този период баганската държава закръгля своите владения, възползвайки се от благоприятното си местоположение в долината Иравади и контрола върху големи напоителни системи, останали от народа Пю и възстановени от народа на Мианмар. Ситуацията е в полза на Анората, тъй като основните му съперници, моните, са били принудени да се защитават срещу Кхмерите и Чол, а другите му съседи са слаби. През 1020-1030 г. Анората прави поредица от кампании на север и изток, анексирайки околните земи. С укрепването на Баган анексирането на богатите южни земи и достъпът до морето идват на дневен ред. Първоначално Анората отнема от моните онези райони на Шрикшетра, които били завладени от тях след падането на държавата Пю, а след това отива до границите на самите земи на Мон. Отначало отношенията с моните не са враждебни: през 1049 г. войските на Мианмар дори участват в защитата на Татхун от кхмерите. Но скоро започват мианмарско-монските войни, в резултат на които войските на Анората превземат първо Пегу (където влизат като съюзници в битката срещу планинските племена, но в края на тази война се превръщат в завоеватели), а през 1057 г. град Татхун, главният център на моните. В резултат на поражението на държавата Татхун Южен Мианмар и неговите пристанищни градове преминават в ръцете на народа на Мианмар.

В резултат на анексирането на Татхун етническият състав на държавата се променя. Значителна част от населението вече е от мони, които са по-добри в културно отношение от мианмарците. Анората отвел няколко хиляди семейства Мон от Пегу и Татхун в Баган, включително цялото благородство, водено от краля. В резултат на това Баган става наследник на две царства и две култури. Започва бързият възход на Баган, който до края на управлението на Анората се превръща в един от най-големите центрове в Югоизточна Азия.

Разцвет на Баганското царство

Будистки пагоди в гр.Баган

Към момента на смъртта на Анората през 1077 г., въпреки че баганската държава е имала предпоставки за консолидация, тя все още не е разработила приемлива система за управление, която да гарантира нейното съществуване в случай на отслабване на централната власт. Ето защо, веднага щом Ман Лулан се възкачва на трона в Баган след смъртта на Анората, опасни въстания залели страната. Първи се надигнали моните, водени от Янмакан, който бил възпитан в баганския двор. Въпреки първите успешни кампании на народа на Мианмар на юг, въстанието се разпространява и в крайна сметка кралят на Баган умрял, моните завладяват Баган и прогонват населението оттам към своите градове.

Въпреки това, след като превзели Баган, моните не започнали да превземат каруините (родови селища) на народа на Мианмар в долината Чауше, където бил избран нов цар, Тилуин Ман. Той бил владетел на един от каруините, известен в кампаниите на Анората, но нямал семейни връзки с него. Разчитайки на икономическата база на каруина и набирайки армия там, Тилуин Ман успял да изгони моните от Баган и след това в рамките на няколко години възстановил наследството на Aноратa.

По време на управлението на Тилуин Ман (1084–1112) е имало интензивна "монизация" на Баган. Само армията остава чисто мианмарска, а моните заемат ключови позиции в администрацията на страната, езикът мон става равен по права с мианмарския. Тилуин Ман успява да постигне вътрешен мир в страната. Единствената значима война била експедицията срещу Аракан, която прави възможно присъединяването на това царство към Баган.

След смъртта на Тилуин Ман на трона се възкачва Кансу I (1113–1167). В същото време последвали бунтове в земите на Мон на юг, които, въпреки че не представлявали заплаха за държавата, дават повод на царя да намали рязко влиянието на моните върху живота на страната. От първата половина на 12-ти век надписите на монски практически изчезват и имената на моните изчезнали сред дарителите на земи на манастири и участници в съдебни процеси. От равни съюзници моните се превърнали в подчинен народ.

Упадък и гибел на царството

През втората половина на 12 век започва упадъкът на Баган, отслабен от вътрешни борби. В резултат на това държавата е победена във войната с Цейлон през 1160-те години; Армиите на Шри Ланка временно окупирали южните пристанища на страната.

Заплахата от нашествия на планинците, които вече не могли да бъдат задържани от граничните крепости, довело до факта, че царете на Баган започнали да привличат шаните на служба. Племенните лидери на планинците се появили в двора и започнали да придобиват все повече и повече власт.

През целия 13-ти век царството губи териториите си под атаките на шаните и карените. Градовете на моните стават все по-независими, а баганските феодали разделят най-добрите земи на страната помежду си и престават да се съобразяват с централната власт.

Монголската империя Юан, която извършва няколко нашествия срещу Баган, слага край на бавната деградация на държавата. През 1277 г. бирманците претърпяват първото си голямо поражение от монголските войски, а през 1287 г. Баган е окончателно победен и се разпада на части. След като завладели Баган, войските на Юан поставили марионетен владетел на трона и напуснали Мианмар, оставяйки там гарнизони. Скоро войските на Шан изгонват завоевателите от долината на Иравади, но баганското царство вече не се възражда. Вярно е, че в продължение на много години баганският трон все още съществувал и бил последователно заеман от принцове от най-близките владения, на които страната се била разпаднала. Последното епиграфско споменаване на багански цар датира от 1369 г. Постепенно град Баган е изоставен от жителите си.

Списък на владетелите

Анората   1044—1077
Солу (Ман Лулан)   1077—1084
Чанзита (Тилуин Ман)   1084—1112
Алаунситу (Кансу I)   1112—1167
Нарату   1167—1170
Нартейнкха   1170—1173
Нарапатиситу (Кансу II)   1173—1211
Нантаунгмья (Натомья)   1211—1234
Чосва (Клаква I)   1234—1250
Узана II (Уккана II)   1250—1254
Наратихапате (Кансу III)   1254—1287
Руйнасян (Клаква II)   1289—1299

https://ru.wikipedia.org/wiki/Паганское царство

[Hatshepsut]

Монголско завоевание на Бирма


Монголската инвазия в Бирма 1277-1287

Монголското завладяване на Бирма се случва през втората половина на 13-ти век и включва няколко нашествия на Монголската империя в царството на Баган.

Предистория

На територията на съвременната китайска провинция Юнан се е намирала държавата Дали, основното население на която били тайски народи. Поради проникването на китайците на юг, тайците трябвало да мигрират към полуостров Индокитай. В средата на 8 век те се появяват на територията на съвременна Бирма и подчиняват местните племена пю и изтласкват моните. През 11 век там е основано царството Баган. В резултат на завладяването на Китай, където се установява династията Юан, монголите побеждават и държавата Дали през 1253-1254 г., което ускорява преселването на тайците на полуострова и отваря пътя за завоевателите там.

Държавата Дали, 1142г.

Първи стълкновения

Скоро след провъзгласяването на империята Юан през 1271 г., Кубилай хан, чрез владетеля на провинция Юнан, изпраща пратеници до владетеля на царство Баган, Наратихапата, които изискват Баган да бъде включен във владенията на империята Юан. Владетелят на Баган трябвало лично да пристигне в Ханбалик с подаръци. Наратихапат избягва това посещение, предизвиквайки възмущение сред управляващите кръгове на империята. През 1273 г. в Баган пристига мисия, която донася писмо от Кубилай до владетеля на Баган с напомняне за подчинение на императора и заплаха от война в случай на отказ. Източниците на Мианмар и китайската династична хроника "Юан Ши" твърдят, че владетелят на Баган е екзекутирал посланиците.

През 1276 г. китайската империя Южна Сун пада, което освобождава голям брой монголски войски за военни действия. През пролетта на 1277 г. войските на империята Юан под командването на губернатора на Юнан Хуту нахлуват в Баган; Марко Поло участва в тази кампания. Шестдесет хилядната армия на Мианмар се срещна с монголската кавалерия и отряд гвардейци, въоръжени с лъкове, в битката при Нгазаунджан, колоритно описана от известния венецианец като очевидец. Слоновата кавалерия, основната ударна сила на армията на Мианмар, попада в капан и битката е загубена.

В края на 1277 г. монголите предприемат нова кампания срещу Баган от Юнан под предлог, че помагат на едно от планинските племена. Силната крепост Каунсин на североизточната му граница е превзета, както и град Бамо. След като ограбили този център на керванна търговия, монголите скоро се изтеглили към територията на Юнан.

Разгром на Баганското царство

През 1285 г. монголците са победени във Виетнам. Събирайки сили за нова офанзива срещу Дай Виет, Кубилай не дава разрешение за война с Баган през 1287 г. Владетелят на провинция Юнан бил принуден да води военни операции срещу Баган на собствен риск.

Тимур успява да превземе столицата на страната и да окупира територията до Пром. Баган с неговите храмове и манастири, пагоди и дворци е разрушен и опожарен. На територията, превзета от монголите, е създадена административната единица Мианчжун, която скоро се трансформира в държава, зависима от Юан. Васалният владетел Чосва е поставен на трона в Баган през 1289 г. и е установен размерът на годишния данък.

https://ru.wikipedia.org/wiki/Монгольское завоевание Бирмы

[Hatshepsut]

Период на враждуващите царства


Бирма около 1310г.

Царство Мийнсайн

Мийнсайн (бирм. မြင်စိုင်းခေတ်) е краткотрайно средновековно държавно образувание в централен Мианмар.

От 12-ти век отслабващото Баганско царство започва да привлича планинците от народността Шан на служба. През 1260 г. един от лидерите на шаните, Тейнхабо, бил принуден да избяга от родината си и се заселил на баганска територия в град Мийнсайн близо до река Чауше. Тримата му сина - Атинхкая, Язатингян и Тинатху - се присъединили към баганската армия и скоро са назначени заедно да командват гарнизона в Мийнсайн. Те получили титли, а единствената им сестра дори била омъжена за багански принц.

През 1287 г. Баган е разграбен от монголите, а крал Наратихапате бяга и умира. След заминаването на монголите, Чосва, синът на Наратихапате, заел трона. Той обаче реално контролирал само град Баган и околностите му и нямал друг избор освен официално да признае тримата братя Шан за владетели на района Чауше. През 1293 г. той назначава по-големия брат за владетел на Mийнсайн, средния за владетел на Meккай, а по-малкия брат за владетел на Пинлe.

Братята започват да се държат като независими владетели, провеждат независима външна политика и обявявали война. Когато през 1297 г. монголското правителство в Пекин признава Чосва за владетел на зависимите територии на Мианджун и дава на братята китайски титли, братята, чиято власт би била силно ограничена от това, канят Чосва в Мийнсайн под претекст, че участват в церемония по откриването на построения от тях манастир. Когато Чосва пристигнал, той бил принуден да абдикира и затворен в манастир.

В Баган синът на Чосва Сохни се възкачил на трона; Друг син на Чосва, Кумара Касапа, избягал в контролираната от монголите провинция Юнан. През януари 1300 г. войски, водени от Aтинкхай, атакуват монголски гарнизони в Нга-Сингу и Мале на север от Мандалай. През лятото на 1300 г. монголите обявяват Кумар Касапа за законен наследник на Чосва и преместват 12 000 армия от Юнан в Мианмар, която достига Мале на 15 януари 1301 г. Въпреки тежките загуби от болести и партизански атаки, монголите достигнали Мийнсайн и обсадили крепостта на 25 януари, но тя издържала на обсадата и на 6 април 1301 г. монголите напуснали, след като получили подкуп, който те тълкували като данък. През април 1303 г. монголите изтеглят всички гарнизони от Горен Мианмар.

След като монголите напуснали, владетелите на Mийнсайн станали доминиращата сила в Централен Мианмар; В Северен Мианмар са формирани независими княжества Шан. Най-младият от тримата братя Шан, Тинатху, не искайки да споделя властта с братята си, след смъртта на средния си брат, отровил най-големия през 1310 г. и станал единствен владетел на Горен Мианмар. През февруари 1313 г., по съвет на астролози, той премества столицата от Пинле в Пиня на река Иравади.

Царство Пиня

Пиня (бирм. ပင်းယခေတ်) е средновековна държава, съществувала на територията на съвременен Мианмар.
Дворът се премества в Пиня на 11 февруари 1313 г. При коронацията вдовицата на владетеля на Баганското царство представила на Тинатху символите на царската власт и той започнал да се смята за наследник на владетелите на Баган. Той осиновява Узана, сина на Чосва, и през 1315 г. го обявява за наследник на трона.

Савюн, собственият син на Тинатху, не приема факта, че е бил пренебрегнат по въпроса за наследяването на трона. Без официално да се бунтува срещу баща си, на 16 май 1315 г. той преминава на западния бряг на Иравади и се установява в Сикайн, разположен срещу Пиня. Когато Тинатху умира през 1325 г., Савюн не се подчинява на Узана и става владетел на независимо кралство: Пиня контролира източната и южната част на Централен Мианмар, Сикаин контролира западната и северната.

Узана I, бидейки мианмарец (наследник на династията Паган), бил черната овца сред министрите и военните водачи, принадлежащи към народа Шан. През 1340 г. той се отказва от трона и става отшелник.

Чосва I, синът на Тинатху, който се възкачил на трона след Узана I, бил наследник както на мианмарската династия Баган, така и на династията Шан Мийнсайн, превръщайки се в идеален вариант за премахване на династичните проблеми.

Кралствата Сикаин и Пиня периодично се биели помежду си, но нито една от страните не могла да надделее. Освен това княжествата Шан, които се образуват след напускането на монголите в северните земи на Мианмар, представляват заплаха и за двете. През 1350 г. шанските набези започват да се засилват.

През 1364 г. крал Нарату, който тогава управлявал в Пиня, решил да се отърве както от Сикаин, така и от Шаните. Той поканил Саофа, шанския владетел на Могаунг, да атакуват заедно Сикаин, но когато войските на Могаунг атакували Сикаинг, армията на Пиня просто наблюдавала от другата страна на реката. Въпреки това, Шаните успели да победят Сикаин сами и след това обърнали оръжията си срещу Пиня. През 1368 г. кралство Пиня изчезва от историческата арена.

Царство Ава

Бирма около 1450г.

Ава (бирм. အင်းဝခေတ်) е средновековна държава на територията на съвременен Мианмар, съществувала през 1364-1555 г. и се намирала в Северна Бирма, на река Минге, в долината Чауше. До края на 19 век Бирма е известна в Европа като Ава.

През 1364 г. кралство Сикаин пада под ударите на Шанските княжества. Владетелят на Тадоминбия, който избягал от Сикаин със семейството си, основава град Ава на река Миинге (приток на Иравади). Удобното местоположение в близост до долината Чауше, която е оризовата житница на страната, и стабилизирането на политическата власт позволили на Ава да се превърне в най-важния политически център на всички жители на Мианмар.

Тадоминбия успял да завладее опустошените територии на бившите държави Сикаин и Пиня от Шаните и ги присъединил към Ава. При Тадоминбайе монашеската общност (сангха) е укрепена в долината Чауше, построени са будистки храмове и е подобрено напояването. Наследникът на Тадоминбайе, Минджи Свасоке, който също подчертава своята генеалогична връзка с династията, управлявала Баганското кралство, успял значително да обедини Централен Мианмар (особено с превземането на град Taунгу през 1377 г.). През 1371 г. той разграничава владенията си с държавата Мон Хантавади. За да се защити по някакъв начин от атаките на шаните, Минджи Свасоке е принуден през 1383 г. да изпрати посолство в Китай и да се признае за васал на новосъздадената империя Мин.

През 1374 г. Минджи Свасоке поставя първо чичо си, а след това сина си на трона на Аракан. Намесата на царя Мон Разадари скоро позволява на араканците да постигнат независимост от двора на Ава, но не за дълго.

При Минджи Свасоке започва продължителна война между Ава и Хантавади, която продължила и при неговия наследник Минхаун. Мианмарците постигат най-големия си успех през 1415 г., когато окупират почти цялата западна част на делтата на Иравади, с изключение на Пегу и Мартабан. Въпреки това, скоро след това, Ава е нападнат от обединените сили на шанските принцове. След като стигнали до столицата, шаните обсадили града; това било резултат от маневра на Разадари, който успял чрез подкуп да разруши приятелските отношения на двора Ава със северните шански княжества.

От началото на 15 век държавата Ава навлиза във времето на най-голям разцвет. Има активна керванна търговия с Китай. Отношенията се поддържат и със Шри Ланка (през 1456 и 1474 г. са изпратени мисии до Канди от Ава). Основният поминък на жителите било отглеждането на ориз. Формирането на бирманската национална литература започва в държавата Aва; известни са поетите Шин Утамаджо (1453-1542) и Шин Махатилавунта (1453-1518).

След смъртта на Минкхаун държавата на Ава постепенно започва да се разпада. През 1430 г. Аракан напълно се отделя. Членовете на управляващото семейство, на които е дадено наследство, започват да имат все по-голяма независимост от центъра; най-големият от тях смятал владетеля на Ава само за първия сред равни. Феодалите започват да използват кралски титли, стремят се да превърнат владенията си в наследствени, изграждат в тях укрепления и набират лични отряди.

В средата на 15 век започват нашествията на китайските войски. През 1446 г. китайските войски се приближили до стените на Ава и крал Нарапати трябвало да се признае за васал на китайския император.

През 1455 г. са постигнати споразумения за нормализиране на отношенията с Аракан и границата е демаркирана.

В началото на 16 век нападенията на Шан от север се засилват, обикновено започвайки с края на мусоните. Особено активното княжество Мохнин през 1524 г. завладява североизточната част на държавата Ава с град Бамо, а след това войските му достигнали Таемио и Пий. През 1527 г. шаните превземат, побеждават и опожаряват град Ава. Последният владетел на Ава, Нарапати II, който участва в битката, е убит на бойния си слон от изстрел от мускет (смята се, че това е първото споменаване на използването на огнестрелно оръжие в Мианмар). Самата държава съществува до 1555 г., когато е превзета от Байиннаун от династията Таунгу и е включена в новото бирманско кралство.

https://ru.wikipedia.org/wiki/Мьинсайн

https://ru.wikipedia.org/wiki/Пинья (царство)

https://ru.wikipedia.org/wiki/Ава (государство, Бирма)
 

[Hatshepsut]

Царство Пий

Царство Пий (бирм. ဒုတိယ သရေခေတ္တရာ နေပြည်တော်) — държава, съществувала в продължение на шест десетилетия, от 1482 до 1542 г., в днешния централен Мианмар.

Тази малка държава, произхождаща от град Пий, е една от многото малки държавни единици, които се отделят в края на 15 век от разпадащата се империя на Ава. През 1520-те години Пий е съюзник на конфедерацията Шан, нападайки територията на Ава с тях. След окончателното падане на Ава под атаките на Шанската конфедерация през 1527 г., Пий скоро, през 1532 г., сам става държава, зависима от Шан. През 1530 г. Пий се забърква във война между държавите Таунгу и Хантавади (1534–1541). Въпреки военната помощ от Шанската конфедерация и кралство Мяу-У, тази малка държава е превзета от войските на Таунгу през 1542 г.

Царство Хантавади

Хантавади (бирм. ဟံသာဝတီ ပဲခူး နေပြည်တော်, мон. ဟံသာဝတဳ), в европейските източници често наричан просто Пегу по името на столицата, е средновековна монска държава в част от съвременен Мианмар. Тъй като преди това Мон е бил известен и като Рамана, друго историческо име за този щат е Раманадеса (бирм. ရာမညဒေသ, мон. ရးမည, „страна на Раманите“).

През 11 век монската държава Татон е завладяна от мианмарското кралство Баган, в резултат на което Баганското кралство става двунационално. От втората половина на 12 век обаче тази държава започва да отслабва, постепенно губи териториите си и през 1287 г. окончателно пада под ударите на монголите. Още преди окончателното разпадане на страната феодалите на Мон постигнали независимост. Монголското нашествие не е достигнало бреговете на Индийския океан и по този начин не е имало практически никакво въздействие върху земите на Мон.

Заслугата за консолидирането на земите на Мон принадлежи на Вареру, родом от народа Шан. След падането на властта на Мианмар той обединява монските княжества Татон, Мартабан и Пегу. Град Татхун става столица на новата държава. Силата на Вареру е зависела до голяма степен на помощта от господаря - тайландското кралство Сукотай. В същото време Вареру признава и сюзеренитета на китайския император от династията Юан, като по този начин премахва заплахата от монголско-китайско нашествие. След смъртта на основателя в Хантавади започва борба за власт, при което тронът често минавал от ръка на ръка.

През 1353 г. Биня У се възкачва на трона. По това време Тенасерим е нападнат от тайландската държава Аютая, създадена през 1350 г. Тъй като през 1363 г. част от крайбрежието на Тенасерим, включително Мулмейн и самия Мартабан, попадат под контрола на Аютая, през 1369 г. Биня У е принуден да премести столицата на държавата в Пегу.

По същото време централен Мианмар започва да се обединява под управлението на мианмарското царство Ава. При приемника на Биня У, Разадари, започва четиридесетгодишна война между Ава и Хантавади, между мианмарците и моните, които се борят за хегемония. Войната, която се води само в сухия сезон, се провежда без явно предимство за една от страните и през 1407 г. е сключен мирен договор, страните разменят пленници, сключват династичен брак и маркират границата. Но още през 1408 г. мианмарците отново атакуват Хантавади поради придворни интриги, а през 1415 г. значителна част от Хантавади е превзета от армия под командването на престолонаследника на Ава. Отнема две години, за да се освободи делтата на Иравади от окупаторите на Ава. По-късно, след смъртта на владетеля на Ава, войната се проваля.

През 15 век европейските търговци и пътешественици започват да се появяват в Хантавади, привлечени от възможностите за морска търговия през държавата Мон. През 1435 г. Пегу е посетен от венецианеца Николо ди Конти; Афанасий Никитин съобщава за търговия в Пегу през 1470 г.; през 1496 г. генуезците Йеронимо ди Сан Стефано и Йеронимо Адорио стават гости на моните. Това, което било изпратено от Пегу до други страни, са не толкова много подправки, които били малко, но известната керамика, ориз, скъпоценни камъни и метали, тиково дърво, восък и бензоинова смола, използвани в богослужението и парфюмерията.

През втората половина на 15 век кралица Шинсобу заема трона в Пегу; този единствен епизод в историята на държавността на Мианмар, когато тронът принадлежи на жена, се дължи на факта, че в династията Разадари не са останали мъжки наследници. Впоследствие самата Шинсобу избира монаха Даммазеди за наследник, но му дава дъщеря си, за да избегне гнева на роднините си.

При Даммазеди държавата Мон най-накрая се превърнала в духовен и културен център на Мианмар, включително допринасяйки за разпространението на нови тенденции в будизма в региона. Чрез Хантавади хинаянската версия на будизма навлиза и се налага в Мианмар. Това се случва, след като Даммазеди изпраща мисия от 22 монаси в Ланка през 1475 г., за да се запознае с дейността на сектата Махавихара. При завръщането си монасите от Мон разпуснали сангха (будистка община) и започнали масови церемонии по посвещение по сингалски модел в манастира Каляни в Пегу.

Spoiler

Сангха (бел. изговаря се Санга) (санскрит – събрание, множество) е название на практикуващите методите на Буда, независимо от школата. В Тхеравада традицията се има предвид общността на напълно посветените монаси, които са получили външните или пратимокша обети – 254 за монасите и 350 за монахините. Калу Ринпоче ги определя като „всички, които практикуват и предават думите и преживяването на Дхарма. В зависимост от степента на реализация на членовете си Сангхата бива Благородна и Обикновена. Благородната сангха се състои от тези, които са свободни от самсара и са достигнали стабилност на ума, която може да бъде опора за останалите. Обикновената Сангха се състои от всички останали практикуващи, които са взели решение да практикуват Будистката Дхарма и да подкрепят другите според капацитета и възможностите си. Двете заедно образуват т. нар. „рядко срещана Върховна Сангха“. Заедно с Буда и Дхарма Сангхата е една от „Трите Редки и Скъпоценни“ и е неотменима част от Будисткото Убежище. Също така понякога се говори за четириделната Сангха, която включва монасите, монахините, миряните и мирянките.

[затвори]

Дори монаси от Ава, която винаги е била в конкуренция с Хантавади, са преминали през това посвещение, което допълнително укрепва позицията на държавата Мон в региона.

Изгодното стратегическо местоположение и богатство на Хантавади привлекли специалното внимание на първата колониална сила в региона, Португалия. Още през 1512 г. (според други източници, дори през 1511 г.) португалският вицекрал на Индия Афонсо де Албукерке изпраща своя емисар Руй Нунес д'Акуня от Малака в Пегу. През 1519 г. е подписано споразумение между Антонио Кореа и владетеля на Хантавади, Биня Ран II, за създаване на португалски търговски пост в Мартабан. Като част от същия договор, Биня Ран II е първият в Мианмар, който започнал да използва португалски наемници, които притежавали огнестрелни оръжия (включително артилерия), което му дава предимство в битката срещу Ава.

Но още през 1527 г. държавата Ава пада под ударите на шанските князе. Град Таунгу става новият център на консолидация на хората от Мианмар. През 1535 г. неговият владетел Тхабиншвети, начело на голяма армия, включваща личните отряди на много мианмарски феодали, превзема западната част на делтата на Иравади и град Миаунмя, след което обсажда Пегу, столицата на Хантавади. Обсадата продължава четири години и в крайна сметка градът пада едва през 1539 г. в резултат на предателство. През 1541 г. Тхабиншвети превзема Мартабан (в битка, за която португалците вече са се били и за двете воюващи страни) и Mоулмейн и превзема цялата територия на държавата Мон до границата с Аютая (тайландско царство).

В опит да легитимира властта си над завоюваните територии, Табиншвети извършва своя коронационен ритуал три пъти. Първият път, през 1541 г., след установяване на контрол над Южен Мианмар, той е коронясан в Пегу. Вторият път, когато коронацията е извършена в съответствие с традициите на Мианмар, през 1542 г., в Баган, в навечерието на кампанията на север, която завършва с превземането на Пром. През 1546 г., желаейки да демонстрира единството на своята държава, Табиншвети отново е коронясан в Пегу, който става новата столица на неговата империя; тази коронация се провежда едновременно според ритуалите на Мианмар и Мон.

Шански княжества

Шанските княжества са конгломерат от владения, съществували през Средновековието в северната част на съвременен Мианмар.

Шаните, завършили миграцията си от Югозападен Китай към полуостров Индокитай, през втората половина на 13 век се установяват в североизточните и северозападните планински райони на Мианмар, обхващайки в полукръг равнините на горното течение на Иравади, Салуин и Ситаун (тоест самият Мианмар). Още по време на съществуването на Баганското царство те създават свои собствени протодържавни варварски асоциации, водени от собуа (князе), и започнали да правят редовни набези в централните райони на страната, а също така постепенно мигрират на юг. Особено активно настъпление на шаните от техните феодализиращи се княжества по периферията на страната към същинските региони на Мианмар се наблюдава с началото на монголската инвазия през 1277 г., когато баганският крал Наратихапата не е в състояние да устои на вътрешните конфликти и две външни сили едновременно.

След разпадането на Баганското царство, на бившата му територия през първата половина на 14 век възникват и царствата Пиня и Сикаин, основани от шаните, които в своята междуособна борба прибягват до помощта на своите северни сънародници, които са били на по-ниска степен на развитие. В крайна сметка държавните структури на шаните в Централен Мианмар са пометени от свободните шани: през 1364 г. шанските принцове унищожават Сикаин, а през 1368 г. Пиня.

През 14 век започва борбата на шаните с държавата Ава, която постепенно обединява територията на Централен Мианмар под своя власт. Тъй като Ава също воюва с държавата на Мон Хантавади, тя често влиза в съюз с Шаните срещу Мон и позволява на войските на Шан да преминават през нейната територия.

В началото на 15-ти век владетелят на Мон Разадари успя чрез подкуп да разруши приятелските отношения на двора на Ава със северните шански княжества, а обединените сили на принцовете на Шан нападнали Ава и обсадили столицата на страната.

В началото на 16 век конфедерация от шански княжества, водена от укрепналото княжество Мохнийн, засилва набезите си срещу държавата Ава. През 1524 г. тя превзема североизточната част на страната с град Бамо, а след това войските му достигнали Таемио и Пий. През 1527 г. шаните превземат, побеждават и опожаряват град Ава; последният мианмарски владетел на Ава, участвал в битката, е убит на бойния си слон от изстрел от мускет (смята се, че това е първото споменаване на използването на огнестрелно оръжие в Мианмар). Тогава шаните атакуват бившия си съюзник, кралство Пий, вярвайки, че то не им оказва достатъчно помощ във войната с Ава, и през 1533 г. го побеждават. След това монинският принц Саулон, който ръководел конфедерацията, е убит от своите министри и настъпва политически вакуум.

Междувременно Южен Мианмар започва да се обединява под властта на династията Таунгу. През 1555 г. мианмарците превземат Ава и в следващите кампании, продължили до 1569 г., повечето от княжествата на Шан са завладени до границите с Китай и Сиам. Шанските държавни образувания са поставени под сюзеренитета на Мианмар, гарнизоните на Мианмар са поставени във всички големи градове, принцовете започнали да полагат клетва за вярност към монарха на Мианмар, да плащат годишен данък, да се присъединяват към армията му с техните опълчения, да изпращат дъщерите си в харема и синовете си да служат в двореца.

Царство Мяу-У

Провинцията Аракан на картата на съвременна Бирма

Мяу-У е средновековна държава, съществувала на източното крайбрежие на Бенгалския залив в част от териториите на съвременен Мианмар и Бангладеш.

В края на 14 век две основни сили, борещи се за власт в Мианмар, се състезават за влияние над Аракан: държавите Ава и Хантавади. Те поставили свои протежета на трона и се биели срещу протежетата на врага.

През 1404 г. крал Нарамейхла (Минсоман) се установява на араканския трон, но две години по-късно войските на Ава отново поставят своето протеже тук. Нарамейхла избягал в Бенгалския султанат, с който Аракан има по-тесни връзки, след като част от населението му приема исляма. Помощта на бенгалците позволява на Нарамейхла да провъзгласи независимостта на Аракан през 1430 г. През 1433 г. той основава нова столица, Мяу-У. Освободен от зависимостта от мианмарците, Аракан обаче става васал на Бенгалия и изпраща там данък.

През 15 век държавата се разширява значително както на север, така и на юг. Али Хан завзема Сандоуей и Рама, Басопи (Калима Шах) - Читагонг. Почти нищо не се знае за социално-икономическата структура на араканската държава от този период.

През 16 век араканската държава Мяу-У се оказва въвлечена в сферата на португалската експанзия. Много португалски флибустери, които са служили като наемници в двора на владетеля на Мяу-У, се установяват в района на Читагонг и на остров Дианг. Тук е създаден португалският флот, който първоначално помага на управляващия дом в Мяу-У да защити своята независимост от претенциите на Aва, Таунгу и Пегу. Но скоро португалците, които се заселват там, престават да се подчиняват на централата на португалската империя в Гоа и действат не само като съперници (заедно с араканските търговци) на своите сънародници от Гоа, но и като заплаха за цялата международна търговия в Бенгалския залив. Пиратството на португалските наемници в Аракан засяга до известна степен търговията на мюсюлманските търговци в региона.

След като династията Таунгу започва да обединява Мианмар под свое управление, нейният владетел Табиншвети се опитал да завладее Аракан през 1546 г. Въпреки че войските на Мианмар, подсилени от нови отряди на португалците, водени от Диего Соарес де Мело, превзели араканския град Сандовей, те не успели да превземат столицата на страната, град Мяу-У, също защитен с помощта на португалски наемници.

През 1622 г. португалските наемници на Феринджи са изгонени от Аракан и Читагонг става част от Моголската империя.

В началото на 18 век, при владетеля Сандавизай, араканските войски извършват няколко нападения в долината Иравади, но след смъртта му през 1731 г. в страната отново започва анархия.

В средата на 18 век започва обединението на Мианмар под управлението на династията Конбаун. През 1785 г. крал Бодопая превзема Аракан.

https://ru.wikipedia.org/wiki/Пьи (царство)

https://bg.wikipedia.org/wiki/Сангха

https://ru.wikipedia.org/wiki/Хантавади

https://ru.wikipedia.org/wiki/Шанские княжества

https://ru.wikipedia.org/wiki/Мьяу-У (царство)

[Hatshepsut]

Династия Таунгу (1486-1752)


Царството Таунгу в своя разцвет, 1580г.

Династията Таунгу (бирм. တောင်ငူခေတ်) е бирманска династия, управлявала от средата на 16 век до 1752 г. и обединила държавите, образувани след разпадането на Баганското кралство, в една държава.

Зараждане

Таунгу възниква през 1280 г. като укрепено селище на върха на хълм на брега на Ситаун. Когато Баганското царство е победено от монголите, бежанците от Баган започват да се стичат тук, бягайки първо от монголските, а след това от набезите на шаните. Консолидирането на властта на неговите владетели, мианмарци по произход, е белязано от приемането на кралската титла от Тинкабой (управлявал 1347–1368) през 1347 г. и построяването на дворец в традиционен мианмарски стил. По-късно Таунгу става убежище за жители на Мианмар от всички рангове, бягащи от феодални войни и междуособици, като постепенно се разширява към долината Чаушe, където могат да се събират три оризови култури годишно. По това време обаче в Таунгу няма силна власт; тя до голяма степен зависела от политическата борба между народа на Мианмар (от другия им център - Ава) и Мон. През 1377 г. Taунгу губи своята независимост, ставайки част от държавата Aвa.

Първа династия Таунгу

Владетелят Минджиньоу (1486-1531) значително разширява територията на Taунгу. През 1510 г. в горното течение на река Ситаун, южно от Ава, той построява столицата на държавата - Таунгу. Столицата била оградена със стена, а вътре били построени дворец за владетеля и голям резервоар. След като войските на принцовете на Шан унищожават държавата Ава през 1527 г., поток от население на Мианмар се излива в Княжество Таунгу. Според хрониките много малки владетели на централен Мианмар са дошли тук с децата и домакинствата си, благородници и обикновени хора.

Синът на Минджиньоу, Табиншвети (1531-1551), получил от баща си княжество, чието население непрекъснато се попълвало от потока от хора от Мианмар, бягащи от шаните и търсещи да отвоюват своите родни места в централните равнини на Мианмар от последните. Първият обект на неговите завоевателни кампании обаче била държавата на моните Хантавади. През 1535 г. Табиншвети, начело на голяма армия, към която се присъединили много феодали от Мианмар с техните войски, бързо превзема западната част на делтата на Иравади и след това обсадил столицата на Мон Пегу. Градът е защитаван цели четири години и е превзет само в резултат на интриги. До 1541 г. завладяването на Хантавади е завършено.

За да консолидира завладените южни територии, Табиншвети извършил своя ритуал на коронясването три пъти. Първият път, през 1541 г., той е коронясан в Пегу, след завладяването на Южен Мианмар, а вторият път - през 1542 г., в Баган, в съответствие с традициите на Мианмар. През 1546 г., желаейки да демонстрира единството на държавата си, Табиншвети е коронясан за трети път, спазвайки ритуалите на Мианмар и Мон, в Пегу, обявен за столица на новата империя. За да привлече моните на своя страна, той не само изравнява правата им с народа на Мианмар, но също така оставя Мон сановниците в предишните им владения и позиции и дори носи косата и дрехите си според модела Мон.

В опит да постави стратегическата икономическа основа на държавата, Tабиншвети се опитва да превземе араканския щат Mяу-У на запад през 1546 г., а на следващата година да превземе Аютая (сиамско царство) на изток. И двете кампании обаче са неуспешни. Кралят е морално сломен от повтарящи се провали и се оттегля от властта. Скоро той бил убит от въстаналите мони.

Крал Байнаун, съпругът на полусестрата на Табиншвети, се възкачил на трона. По това време страната е обхваната от ново въстание на моните, които възстановяват сваления владетел на трона в Пегу. Владетелите в централен Мианмар и дори братята на Байнаун в Пий и Таунгу обявили независимост. Въпреки това, Байнаун успява да възстанови властта си над териториите на централен и южен Мианмар, обединени под Tабиншвети, след което насочва вниманието си към вековния враг на народа на Мианмар - шаните. Пред лицето на тази заплаха княжествата на Шан успяват да се обединят, но до 1569 г. Байнаун завладява повечето от княжествата на Шан до границите с Китай и Сиам. Шанските държавни образувания са поставени под сюзеренитета на Мианмар, гарнизоните на Мианмар са поставени във всички големи градове, принцовете започнали да полагат клетва за вярност към монарха на Мианмар, да плащат годишен данък, да се присъединяват към армията му с техните опълчения, да изпращат дъщерите си в харема и синовете си да служат в двореца. Проведена е строга политика на мианмаризация на районите на Шан (често със сила), изпратени са мисионери, за да обърнат Шаните към будизма. Част от населението на Шан от различни княжества, цели семейства, са изселени на територията на опустошените райони на Мианмар.

През 1564 г. Байнаун завладява Аютая и поставя своето протеже на нейния трон. С безброй съкровища и пленници той се завръща в Пегу, където по време на неговото отсъствие започва въстание, по време на което столицата е опожарена заедно с кралския дворец. След като потушава въстанието, Байнаун построява нов град и дворец, чието богатство и красота е описано с възхищение от европейските пътешественици. През 1568-1569 г. започва нова кампания срещу Аютая. Превзетата столица е предадена на войниците за плячкосване, а страната става васал на Мианмар за 15 години.

Разпад на държавата

Строителят на империята Байнаун, въпреки че обръща внимание на съдебните процедури и законодателството, прекарал целия си живот във военни кампании и малко участвал в управлението на държавата. В самата столица избухват въстания, щом владетелят тръгва на поход. Тъй като всички големи центрове са оставени във владение на преките роднини на краля, а завладените държави на Шан, Лао и Тай останали под контрола на традиционни лидери (подложени на васална зависимост), страната е разкъсана от феодален сепаратизъм. Изчерпването на ресурсите от постоянни експедиции и войни довело империята до ръба на колапса със смъртта на Байнаун.

Синът на Байнаун, Нандабайн е принуден през 1584 г. да се противопостави на сепаратистките бунтове, повдигнати в Aвa, Пий и Tаунгу от роднините на краля и неговите министри. След това са проведени три неуспешни кампании срещу Аютая, която обявила независимост, но в крайна сметка, напротив, тайландската Аютая започнала да отвоюва пристанищата в Тенасерим от държавата Мианмар и да насърчава моните да се противопоставят на силата на мианмарците. Югът постепенно започва да отпада от империята. Виждайки слабостта на централното правителство, роднините на Нандабин започват да се борят за трона. В крайна сметка управителя на Таунгу, в съюз с араканския владетел Мин Разаджи, предприема атака срещу Пегу и превзема града през 1599 г. Араканците изгорили столицата, а заловеният Нандабин бил отведен в Таунгу и отровен.

Мианмар отново се разпада на няколко феодални държави и владения, воюващи помежду си. Сириам е превзета от араканците, а Тавой и Тенасерим от сиамците. Скоро южната част на страната преминава в ръцете на португалеца Фелипе де Брито, който разшири властта си от Сириам, която бил завладял от араканците, до други територии на Мон и установи контрол върху морската търговия.

Втора династия Таунгу

Няунджан, един от синовете на Байнаун, бил владетел на областта Мейтила в сухата зона. През 1597 г. (все още при Байнаун), сюзеренитетът на Няунджан, който се провъзгласил за крал, е признат от много владетели в централен Мианмар. През 1600 г., след възстановяване на стените и двореца в Ава, той извършва церемонията по коронацията тук и провъзгласява Ава за столица на своята държава. В резултат на военни кампании той покорил княжествата Наш в горното течение на Иравади през 1601-1606 г.

Синът на Няунджан, Анаукпетлун покорява Пий през 1609-1610 г. и изпраща войските си в Tаунгу. Превземането на княжеството е белязано от унищожаването на кралските регалии на неговия владетел, настаняването на мианмарски гарнизон в града и депортирането на почти две трети от населението в Ава. След това идва ред на "кралството" на ди Брито в Сириам. През 1613 г. щабът му е превзет и самият той е екзекутиран. Почти цял Мианмар (с изключение на Тенасерим, който не можа да бъде превзет от сиамците) бил обединен. Столицата отново е преместена в Пегу, където бежанците постепенно започнали да се връщат (особено след като монархът на Мианмар не нарушил правата на моните). Тогава е завладян Чиенг Май, в северната часст на Сиам.

Талоун, който заема трона през 1629 г., възстановил разкъсаната от война страна и изоставил политиката на завоевание. Според данни от 1635 г. населението на държавата достига два милиона души. Мианмар признава независимостта на Сиам. През 1635 г. столицата отново е преместена в Ава. Основното внимание започва да се обръща на укрепването на държавата в повече или по-малко постоянни граници. Извършено е първото в историята преброяване на населението, в което са посочени видовете земевладения и техните собственици и др. Собствениците са включени в списъците на чиновниците, което значително отслабва сепаратистките тенденции.

От края на 17 век държавата Мианмар навлиза в период на упадък и разпадане. В атмосфера на ненапълно уредени отношения по наследяване на трона групи от отделни министри номинират своите претенденти за трона (обикновено предпочитание се дава на слаба личност, върху която може да се повлияе). Съперничеството между фракциите на елита за увеличените приходи от морската търговия в началото на 18 век, объркването в много клонове на правителството допринася за обогатяването на „силните домове“. Това довежда до стесняване на публичния сектор на икономиката и отслабване на държавата. В контекста на спада на авторитета на централната власт и контрола върху нейните институции, увеличаването на бандитизма и скитничеството, ролята на местните лидери се увеличава, те набирали отряди за защита на населените места и, като престанали да изпращат данъци на централна хазна, дори започват да се борят със съседите си за увеличаване на владенията си.

През 1727 г. жителите на Чиенг Май се разбунтували, възмутени от новите данъци. Те победили гарнизона на Мианмар, убили губернатора и поканили лаоски принц на трона; и трите мианмарски експедиции срещу княжеството са неуспешни. Отпадат и северните княжества Нан, Кентунг, Могаун и други.

Въпреки че Сиам, Китай и Аракан не се намесват в работите на Мианмар, страната има нов външен враг - васалното княжество Манипур в източна Индия. През 30-те години на 17 век манипурските конници се появяват ежегодно в долините на Иравади и Чиндуин, изгаряйки села до основи, унищожавайки будистки храмове (манипурите са били индуисти), опустошавайки нивите; жителите са вземани в плен. Само нахлуването в Манипур на раджата на Трипура попречило на кавалерията на Манипур да победи Ава през 1740 г.

Падане на империята

През 1740 г. губернаторът на Мианмар в Пегу е убит и моните обявяват независимост, основавайки държавата на Възродените Хантавади. През пролетта на 1752 г. Ава е завладян от тях. Последният владетел от династията Таунгу е заловен заедно със семейството си и отведен в Пегу.

https://ru.wikipedia.org/wiki/Таунгу_(династия)

[Hatshepsut]

Династия Конбаун (1752-1885)

Конбаун (бирм. ကုန်းဘောင်ခေတ်) е династия на бирмански крале, управлявала от 1752 до 1885 г. в Кралство Бирма.

Столици

Столицата на кралството се мести няколко пъти. Всеки път, когато столицата се мести, градът е напълно преместван с помощта на слонове.

Шуебо (1758-1765)
Ава (1765—1783, 1823—1841)
Амарапура (Безсмъртен град) (1783–1823, 1841–1860)
Мандалай (1860-1885)

Начало на династията

През 1752 г. Бирманската империя Таунгу най-накрая пада под ударите на държавата Мон на Възроденото Хантавади. Последният владетел на Бирма е отведен в столицата на Мон Пегу и висшият ешелон на бирманския елит се подчинява на владетеля на Мон.

Въпреки това, бирманският народ скоро се надига, за да се бори срещу управлението на Мон. Владетелят на областта Moксoбo, Маун Аун Зея, събира населението на 46-те села под негов контрол в укрепление, построено в Moксoбo, изгорил околните селища, запълнил кладенци и потоци, изсякъл дървета и унищожил всички насаждения в радиус от десет километра, превръщайки околностите на Моксобо в пустиня, където вражеската армия не може да намери подслон и храна. Аун Зея отблъсква атаките на Moн срещу Moксoбo, след което селяни, занаятчии, войници и бивши служители от цялата страна започват да се стичат при него. През 1753 г. Аун Зея се провъзгласява за владетел на Бирма и приема тронното име Алаунгпая и прави Моксобо, преименуван на Шуебо, новата столица. След това Алаунгпая побеждава губернатора на Мон Талабан при Шуебо и побеждава Шан, лишавайки Мон от съюзник в централна Бирма.

Паметник на крал Алаунгпая

В края на 1753 г. Алаунгпая превзема Ава и през 1754 г. се премества на юг, като преди това поставя под свой контрол районите на Шан на север от Ава и попълва войските с войски на Шан. През февруари 1755 г. той напълно освобождава територията, населена с бирманци, а през 1757 г. превзема и унищожава столицата на Мон Пегу, като по този начин слага край на борбата за обединение на Бирма. През 1759 г. той потушава въстанието на Мон в делтата на Иравади и провежда победоносна кампания в Манипур, превръщайки това княжество във васална държава на Бирма.

През ноември 1759 г. бирманските войски дебаркират на остров Негра, превзет от британците шест години по-рано, убиват английския гарнизон и връщат острова на Бирма. Британската източноиндийска компания също е принудена да ликвидира търговския пост в басейна и да прекъсне официалните отношения с Бирма за много години.

През 1760 г. Алаунгпая предприема завоевателна кампания в Сиам. Въпреки това, по време на обсадата на столицата на страната, Аютая, той е ранен (или се разболява), започва отстъпление и умира на връщане.

Наудонджи

Синът на Алаунгпая Наудонджи укрепва позицията на централното правителство в обединена Бирма, потушавайки множество бунтове.

Схинбюшин

Другият син на Алаунгпая, Схинбюшин, който заема трона през 1763 г., завладява Сиам през 1767 г. Сиам е спасен от окончателно поражение от избухването на бирманско-китайските войни. Схинбюшин е принуден да изтегли войските си от Сиам, за да защитава Бирма, от което се възползва сиамският командир Пя Таксин, който повдига народа на борба за независимост и освобождава централната част на Сиам от бирманците.

След сключване на мир с Цински Китай и потушаване на ново въстание на Мон с изключителна жестокост през 1773 г., Схинбюшин отново насочва армиите си срещу Сиам през 1775 г. Информацията за тежкото положение на армията, разположена в Сиам, подтиква моните в Южна Бирма отново да се противопоставят на управлението на Бирма. След като въстанието е брутално потушено, хиляди мони избягали в Сиам и се присъединили към битката на Сиам срещу Бирма.

Сингу

След смъртта на Схинбюшин през 1776 г. неговият миролюбив син Сингу е издигнат на трона. Новият владетел изтегля войските си от Сиам и се потопил в дворцови и религиозни грижи. Това довежда до засилване на опозицията, която възнамерявала да постави свое протеже на трона и да започне отново завоевателни кампании, които биха донесли военна плячка. Сингу е свален от власт чрез дворцов преврат.

Бодопая

Бодопая, друг син на Алаунгпая, започва нови кампании в Сиам, присъединява Аракан към Бирма през 1785 г. и укрепва бирманския контрол над княжествата Шан. Но войните срещу Сиам завършват с поражението на Бирма, която в края на 18 век губи своя суверенитет над лаоските региони, които признават властта на новия крал на Сиам Рама I.

След завладяването на Аракан много араканци, бягайки от асимилаторската политика на бирманските власти, избягали в слабо населената територия на граничните райони на Бенгал, във владенията на Източноиндийската компания, където със съгласието на британските власти те се заселват в областите Читагонг и Дака. Бежанците започнали да използват британската територия като база за нашествия и хищнически нападения над Аракан, повдигайки населението му да въстане срещу управлението на Бирма. Бирма упорито настоявала британските власти в Калкута да екстрадират лидерите на бунта за престъпленията, извършени от тях по време на нападения на територията на Бирма. Британската страна започна да използва този интерес на бирманската държава към разрешаването на Араканския въпрос като фактор за натиск.

Няколко посолства били изпратени до двора на Бирма от генерал-губернатора на Британска Индия. Резултатът от мисията на Майкъл Саймс през 1795 г. е споразумение за приемане на британски резидент в Рангун, който да наблюдава британската търговия, но не било възможно да се разреши въпросът с Аракан, който се е превърнал в истински граничен проблем в отношенията между Великобритания и Бирма.

През 1798 г. един от влиятелните аракански феодали, Нга Тан Де, бяга в Бенгал с многобройни последователи и оттам започва да напада Аракан. Бирманските войски под командването на Маха Бандула се приближили до граничната ивица, заплашвайки да преминат на територията на Бенгал и да заловят Нга Тан Де там. През 1802 г. Майкъл Саймс отново е изпратен в Бирма и успява за кратко да намали напрежението в англо-бирманските отношения. Въпреки това през 1811 г. Чинбян - синът на Нга Тан Де - събира значителна армия на британска територия, пресича границата и щурмува араканската столица Мяу-У. След като се обявил за независим владетел, той се обърнал за помощ към британците. Бирманските войски успели да изгонят Чинбян от Аракан, но до смъртта си през 1815 г. той се бори срещу властите на Бирма, с помощта на британците, извършвайки редовни нападения на нейната територия.

През 1817 г. Бодопая се намесва в гражданските борби в щата Ахом в Асам. Бирманската армия нахлува в това княжество и през 1821 г. командирът Маха Бандула поставя бирманско протеже на асамския трон.

Баджидо

Баджидо се възкачил на трона през 1819 г. През същата година бирманците, обвинявайки раджата на Манипур, че не е присъствал на коронацията на Баджидо, го свалят от власт и поставят нов раджа на трона на княжеската държава Манипур. През 1824 г. бирманската армия нахлува в княжество Качар, където се е установил сваленият раджа от Манипур. Британски отряд също се преместил в Качар под претекст, че защитава своя раджа от манипурите. Раджа Качар и принцът на съседна Джайнтия (също окупирана от Бирма) се признават за васали на Британската източноиндийска компания. През март 1824 г. започва първата англо-бирманска война.

Бирманският двор, заслепен от превръщането на Бирма в най-силната държава в Индокитай, която успешно се съпротивлява на Китай, побеждава Сиам и завладява Шанските и Индийските княжества, не успява да предвиди истинския мащаб на идващата опасност. Понасяйки поражения на два фронта, в края на 1825 г. Баджидо е принуден да започне мирни преговори. Полученият Договор от Яндабо бележи началото на превръщането на Бирма в британска колония.

11 000 европейци и индийски войници под командването на генерал-майор Арчибалд Кембъл плават нагоре по Иравади и превземат пристанището Рангун на 11 май 1824 г., а скоро след това и редица други населени райони; но сухопътните сили, които трябвало да се придвижат напред от Асам, претърпели многократни поражения от Маха Бандула, смелият лидер на Бирма.

Опустошената от войната страна е принудена да плати огромни обезщетения. Плащането на първата му половина в размер на 5 милиона рупии довело до взрив на масово недоволство сред населението, неспособно да понесе увеличаването на данъчната тежест и през следващите години било необходимо да се съберат пари за втората половина на обезщетението. Конфликтите между Великобритания и Бирма относно времето за изплащане на обезщетения и граничните проблеми в северозападната част на страната предизвиква недоволството на британските власти, които в края на 1820-те години решават да назначат свой официален представител в бирманския двор в Ава.

В контекста на непрекъснато нарастващата експанзия на Великобритания, по-голямата част от управляващата прослойка на Бирма, водена от владетеля Баджидо, няма правилна преценка; мнозина вярват в случайното поражение на Бирма във войната, слушат различни пророчества за предстоящото възраждане на страната и наивно вярвали, че самите британци ще върнат Тенасерим и ще унищожат резидентурата. Друга част от столичната бюрокрация и висши служители (начело с Май Ну - съпругата на Баджидо - и нейните роднини) смятат, че най-добрият начин за разрешаване на трудната ситуация е да изгонят английския резидент и да изолират Бирма от външния свят. Най-далновидните бирмански сановници се групирали около принц Таравади; те искали да се запознаят със ситуацията в света, интересували се от постиженията на европейската наука и разбирали необходимостта от промяна в страната.

Започналите ограничени реформи предизвикали изостряне на противоречията в управляващата класа, което довежда до открит конфликт през 1837 г. Минтаджи (брат на Май Ну), който дал на държавата по-голямата част от парите за изплащане на обезщетения и всъщност оглавява регентския съвет при болния Баджидо, се опитал да завземе властта в страната, но селското население на Бирма и част от армията подкрепили Принц Таравади. На 9 април 1837 г. той обявява свалянето на Баджидо.

Таравади

По време на управлението на Таравади мерките за укрепване на отбранителната способност на страната са значително разширени. Армията е превъоръжена с европейско оръжие, европейски инструктори започнали да я обучават и Рангун е подсилен. Веднага след възкачването си на трона Таравади обявил непризнаването на Договора от Яндабо и британското анексиране на провинциите Аракан и Тенасерим. Той на практика успява да дезавуира дейността на британския резидент Г. Бърни, който е отзован през 1840 г., поради което дипломатическите отношения между страните са прекъснати.

Паган Мин

През 1846 г. Паган Мин става владетел на Бирма, при когото се провежда втората англо-бирманска война през 1851-1852 г. На 20 декември 1852 г. е подписана декларация за анексирането на Южна Бирма и присъединяването й към британските владения в Индия.

Миндон

Миндън, който идва на власт през февруари 1853 г., привърженик на бързия край на войната, не признава анексирането на половината страна и британците трябвало да се съгласят не на договор, а само на мълчаливото признаване от двете страни на края на военните действия. Войната обаче продължава под формата на партизанско движение, което британците успяват да потиснат не по-рано от 1862 г.

При Миндон по-голямата част от управляващата класа вече разбира необходимостта от сериозно преструктуриране на социално-политическата структура на страната. През 1860-те години разпределението на земя за служба е спряно, а князете и служителите са прехвърлени на месечни заплати. Извършено е по-ясно разделение на провинции, което ги превръща в истински териториални единици с единен състав на провинциалния апарат. Извършени са реформа на съдебната система, данъчна реформа и реформа на военната система. През 1855 г. в Амарапура е открит завод за производство на барут, суровините за който са донесени от княжествата Шан; По същото време започва работа фабрика за производство на пушки. Миндон се опитва да защити продоволствената независимост на Горна Бирма и да премине към самозадоволяване с ориз, но това не било напълно възможно и оризът все още трябвало да се внася от Британска Бирма. За балансиране на бюджета било необходимо да се продължи политиката на държавни монополи върху минералните суровини, както и да се определят експортно-импортни цени и да се въведат мита. През 1870 г. е построена първата телеграфна линия, свързваща Мандалай и Рангун, а през 1874 г. в столицата започва да излиза първият вестник на бирмански език.

Миндон се стреми да установи добросъседски отношения с британските власти и прави много отстъпки на британците. Той твърдо се придържал само към едно нещо: непризнаване на завземането на Долна Бирма. Дълго време той разчитал да установи директни контакти с правителството на кралица Виктория в Лондон, но британците препращали всички посолства от Бирма до генерал-губернатора на Британска Индия, като по този начин подчертават, че Бирма в никакъв случай не е суверенна държава. Опитвайки се да преодолее тази унизителна ситуация, която била трудна за възприемане от правителството на Бирма, Миндон бил първият от владетелите на Бирма, който изпраща свои посланици в западните страни.

В края на 1873-1874 г. възниква сериозно объркване относно границите на горския район, обитаван от Карас, войнствен народ, който не признава английското управление. За по-точно определяне на границата между Бирма и Манипур, васална държава на Англия, е предприето географско изследване на спорната зона. След дълги пререкания кралят най-накрая отстъпва и на 21 юни 1875 г. е подписан договор, изготвен в духа на английските искания.

Тибо

Миндон умира през октомври 1878 г., без да назначи наследник от страх да не предизвика борба за трона сред многото си синове. В резултат на това още по време на болестта му започнали интригите около наследяването на властта в Бирма. В резултат на заговора най-малкият слабоволев син Тибо Мин е назначен за наследник на трона. В началото на 1879 г. онези роднини на Тибо, които нямали време да избягат от страната и били опасни като потенциални претенденти за трона, са унищожени. Около 80 души от кралското семейство и техните сътрудници са убити, включително 8-те братя на Миндон, 31 от 48-те му синове и 9 от 62-те му дъщери. В резултат на това реформаторската група на бирманския елит практически престава да съществува.

Масовите екзекуции от 1879 г. предоставят отличен претекст за раздвижване на британското обществено мнение срещу Тибо и в полза на анексирането на Бирма (или превръщането й в протекторат). През октомври 1879 г. британците практически прекъсват отношенията си с Бирма; Те отказват незабавна атака срещу Бирма само поради трудностите в англо-афганистанската война и борбата срещу бурите в Южна Африка. Постоянните провокации срещу Тибо обаче продължават чрез организиране на речи на претенденти за бирманския трон (измежду онези, които успяват да избягат на британска територия по време на преврата от 1878 г.).

Бирма продължава да демонстрира желание за уреждане на отношенията с Великобритания и изпраща приятелски мисии, а също така се опитва да установи равноправни отношения с Русия, Франция и други европейски сили, за да противодейства на британската експанзия и да защити своята независимост, но всичко е неуспешно.

През октомври 1885 г. Висшият съвет на Бирма в Хлудо глобява английска дърводобивна компания за двукратно превишаване на квотата за износ на тиково дърво. Британците видждат това като „нарушение на интересите на британската търговия“. Върховният комисар на Британска Бирма издава ултиматум и след като бирманците отказват да се съгласят с премахването на суверенитета на страната, започва третата англо-бирманска война. На 2 декември 1885 г. Тибо официално абдикира от трона, а на 1 януари 1886 г. е обявено, че Бирма ще бъде анексирана и оттук нататък ще бъде част от владенията на кралицата на Англия.

Владетели от династията Конбаун

1752–1760 Алаунпая (У Аунг Зея)
1760–1763 Наундоджи
1763—1776 Схинбюшин
1776–1782 Сингу Мин
1782 Маун Маун
1782—1819 Бодопая
1819—1838 Баджидо
1838—1846 г. Таравади
1846—1853 Баган Мин
1853—1878 Миндон
1878—1885 Тибо
1879–1885 Супаялат (кралица)

https://ru.wikipedia.org/wiki/Конбаун

[Hatshepsut]

Бирма като английска колония


Карта представяща британското завладяване на Бирма

Британска Бирма е името на британските колониални владения в Югоизточна Азия от средата на 19 век до 1948 г. До 1937 г. колонията е част от Британска Индия.

Терминът Британска Индия обикновено се отнася до цялата територия на колониалното владение, въпреки че, строго погледнато, се прилага само за онези части от субконтинента, които са били под пряка британска администрация (администрация първо във Форт Уилям, а след това в Калкута и Делхи); освен тези територии е имало и т.нар. „местни княжества“, формално само във васална зависимост от Короната.

През 1948 г. Британска Бирма получава независимост.

https://ru.wikipedia.org/wiki/Британская Бирма

Карта на Британска Бирма през 1943г.

Британското управление в Бирма обхваща периода от 1824 до 1948 г. и е белязано от поредица войни и съпротива от различни етнически и политически групи в Бирма. Колонизацията започва с Първата англо-бирманска война (1824–1826), водеща до анексирането на Тенасерим и Аракан. Втората англо-бирманска война (1852 г.) доведе до поемане на контрол от британците над Долна Бирма и накрая, Третата англо-бирманска война (1885 г.) доведе до анексирането на Горна Бирма и свалянето на Бирманската монархия. Великобритания прави Бирма провинция на Индия през 1886 г. със столица Рангун. Традиционното бирманско общество е драстично променено от падането на монархията и отделянето на религията от държавата. Въпреки че войната официално приключва само след няколко седмици, съпротивата продължава в Северна Бирма до 1890 г., като британците най-накрая прибягват до систематично унищожаване на села и назначаване на нови служители, за да спрат най-накрая всички партизански движения. Икономическата природа на обществото също се променя драматично. След откриването на Суецкия канал търсенето на бирмански ориз нараства и огромни площи земя са отворени за култивиране. Въпреки това, за да подготвят новата земя за обработка, фермерите са били принудени да вземат пари назаем от индийските лихвари, наречени четиари, при високи лихвени проценти и често имотите им са им отнемани и изгонвани, губейки земя и добитък. Повечето от работните места също отиват при наети индийски работници и цели села са обявени извън закона, тъй като те прибягнали до „dacoity“ (въоръжен грабеж). Докато икономиката на Бирма расте, по-голямата част от властта и богатството остават в ръцете на няколко британски фирми, англо-бирмански хора и мигранти от Индия. Държавната служба до голяма степен е съставена от англо-бирманската общност и индийци, а бирманците са до голяма степен изключени почти изцяло от военна служба. Британското управление има дълбоко социално, икономическо и политическо въздействие върху Бирма. Икономически, Бирма се превръща в богата на ресурси колония, като британските инвестиции са насочени към добив на природни ресурси като ориз, тиково дърво и рубини. Разработени са железопътни линии, телеграфни системи и пристанища, но до голяма степен за да се улесни добивът на ресурси, а не в полза на местното население. Социално-културно, британците прилагат стратегията „разделяй и владей“, облагодетелствайки определени етнически малцинства пред мнозинството бирманци, което изостря етническото напрежение, което продължава и до днес. Образованието и правните системи са преработени, но те често облагодетелстват непропорционално британците и онези, които си сътрудничат с тях.

БИРМАНСКО СЪПРОТИВИТЕЛНО ДВИЖЕНИЕ (1885-1892)

Движението за съпротива на Бирма от 1885 до 1895 г. е продължило десетилетие въстание срещу британското колониално управление в Бирма, след анексирането на кралството от британците през 1885 г. Съпротивата започва веднага след превземането на Мандалай, столицата на Бирма, и изгнанието на крал Тибо, последният бирмански монарх. Конфликтът включва както конвенционална война, така и партизански тактики, а бойците на съпротивата са водени от различни етнически и роялистки фракции, всяка от които действа независимо срещу британците. Движението се характеризира със забележителни битки като обсадата на Минхла, както и защитата на други стратегически места. Въпреки местните успехи, съпротивата на Бирма е изправена пред значителни предизвикателства, включително липса на централизирано ръководство и ограничени ресурси. Британците имали превъзходна огнева мощ и военна организация, което в крайна сметка унищожава разнородните бунтовнически групи. Британците приемат стратегия за „умиротворяване“, която включва използването на местни милиции за осигуряване на селата, разполагането на мобилни колони за участие в наказателни експедиции и предлагането на награди за залавянето или убиването на лидери на съпротивата. До средата на 1890 г. съпротивителното движение до голяма степен се е разсеяло, въпреки че спорадичните бунтове ще продължат през следващите години. Поражението на съпротивата довежда до консолидирането на британското управление в Бирма, което ще продължи до получаването на независимост на страната през 1948 г. Наследството на движението има трайно въздействие върху бирманския национализъм и полага основите за бъдещи движения за независимост в страната.

Администрация

Британците контролират новата си провинция чрез пряко управление, като правят много промени в предишната правителствена структура. Монархията е премахната, крал Тибо е изпратен в изгнание, а религията и държавата са разделени. Това е било особено вредно, тъй като будистките монаси, известни като Сангха, били силно зависими от поддръжката на монархията. В същото време монархията получава легитимност от Сангха, а монасите като представители на будизма давали на обществото възможност да разбере националната политика в по-голяма степен.

Британците също въвеждат светска образователна система. Колониалното правителство на Индия, на което е даден контрол над новата колония, основава светски училища, където се преподава както на английски, така и на бирмански, като същевременно насърчава християнските мисионери да посещават страната и откриват училища. И в двата типа училища на будизма и традиционната бирманска култура се гледа с недоверие.

Отделяне на Бирма от Индия

Британците отделят провинция Бирма от Британска Индия на 1 април 1937 г. и дават на колонията нова конституция, призоваваща за напълно избирано събрание, с много правомощия, дадени на бирманците, но това се оказва спорен въпрос, тъй като някои бирманци смятали, че това е трик да ги изключат от всякакви по-нататъшни индийски реформи. Ба Мау е бил първият министър-председател на Бирма, но е бил изгонен от У Соу през 1939 г., който е бил министър-председател от 1940 г., докато не е арестуван на 19 януари 1942 г. от британците за комуникация с японците.

Вълна от стачки и протести, която започва от петролните находища в Централна Бирма през 1938 г., се превръща в обща стачка с далечни последици. Студенти протестиращи в Рангун, след като успешно протестираха срещу Секретариата, седалището на колониалното правителство, са нападнати от британската конна полиция, размахвайки палки и убивайки студент от университета в Рангун. В Мандалай полицията стреля в тълпа от протестиращи, водени от будистки монаси, убивайки 17 души. Движението става известно като Htaung thoun ya byei ayeidawbon („Революцията от 1300 г.“, кръстена на бирманската календарна година), и 20 декември, денят, в който пада първият мъченик Аун Кяу, отбелязан от студентите като „Денят на Бо Аунг Кяу“.

https://ru.wikipedia.org/wiki/Британская Бирма

https://history-maps.com/bg/story/History-of-Myanmar

https://en.wikipedia.org/wiki/British_rule_in_Burma

[Hatshepsut]

Бирма във Втората световна война


Японски войници в Бирма пред лежаща статуя на Буда в храма Шветаляун, Пегу

По време на Втората световна война Бирма се превърна в значителна спорна точка. Бирманските националисти бяха разделени относно позицията си към войната. Докато някои видяха това като възможност да договорят отстъпки от британците, други, особено движението Такин и Аун Сан, търсеха пълна независимост и се противопоставиха на всяка форма на участие във войната. Аун Сан е съосновател на Комунистическата партия на Бирма (КПБ) и по-късно на Народната революционна партия (НРП), като в крайна сметка се присъединява къмяпонците, за да формира Армията за независимост на Бирма (BIA), когато Япония окупира Банкок през декември 1941 г. BIA първоначално се радваше на известна автономия и формира временно правителство в части от Бирма до пролетта на 1942 г. Въпреки това възникнаха различия между японското ръководство и BIA относно бъдещото управление на Бирма. Японците се обръщат към Ба Мо, за да съставят правителство и реорганизират BIA в Армията за отбрана на Бирма (BDA), все още под ръководството на Аун Сан. Когато Япония обявява Бирма за „независима“ през 1943 г., BDA е преименувана на Национална армия на Бирма (BNA). Когато войната се обърна срещу Япония, на бирманските лидери като Аун Сан стана ясно, че обещанието за истинска независимост е кухо. Разочарован, той започва да работи с други бирмански лидери, за да създаде Антифашистката организация (AFO), по-късно преименувана на Антифашистка лига за народна свобода (AFPFL). Тази организация беше в опозиция както на японската окупация, така и на фашизма в глобален мащаб. Установени са неофициални контакти между AFO и британците чрез Force 136 и на 27 март 1945 г. BNA започва национален бунт срещу японците. Този ден впоследствие е отбелязан като „Ден на съпротивата“. След бунта Аун Сан и други лидери официално се присъединиха към съюзниците като Патриотични бирмански сили (PBF) и започнаха преговори с лорд Маунтбатън, британският командир на Югоизточна Азия. Въздействието на японската окупация беше тежко, което доведе до смъртта на 170 000 до 250 000 бирмански цивилни. Опитът по време на войната значително повлия на политическия пейзаж в Бирма, като постави началото на бъдещите движения за независимост на страната и преговорите с британците, кулминиращи с получаването на независимост на Бирма през 1948 г.

Държавата Бирма (1943-1945)


Възпоменателна марка в чест на създаването на държавата Бирма (1943 г.)

Държавата Бирма е държава, образувана на територията на Бирма, окупирана от Японската империя. Съществува от 1 август 1943 г. до 27 март 1945 г.

Предистория

В началото на Втората световна война Японската империя нахлу в Британска Бирма, главно за да получи суровини (включително петрол от находищата близо до Енанджаун, както и минерали и големи запаси от ориз), и да блокира пътя на Бирма, който беше основният маршрут за британските подкрепления и оборудване за китайските национални сили на Чан Кайши, докато се бият с Япония.

Японската 15-та армия, водена от генерал-лейтенант Иида Шоджиро, бързо окупира Бирма през януари-май 1942 г. Японците помогнаха за формирането на Армията за независимост на Бирма, която подкрепи Япония в тази кампания. Бирманските сили формираха временно правителство в някои райони на страната през пролетта на 1942 г., но имаха разногласия с японското ръководство относно бъдещето на Бирма. Въпреки че полковник Сузуки Кейджи призова Армията за независимост да формира временно правителство, японското военно командване никога не се съгласи официално с това и японското правителство се ограничи до неясни обещания за независимост след края на войната. Въпреки това, на 1 август 1942 г., Бирманската изпълнителна администрация, подчинена на японското военно командване, е сформирана в Рангун за решаване на ежедневните проблеми и задоволяване на гражданските нужди. Ръководителят на временната администрация беше д-р Ба Мау, виден адвокат и политически затворник по време на британската колониална власт.

Бирма като част от Голямата сфера на съвместен просперитет в Източна Азия

Тъй като военната ситуация постепенно се обърна срещу Япония, японското правителство реши, че Бирма и Филипините трябва да станат напълно независими държави в рамките на Голямата Източноазиатска сфера на съвместен просперитет, заменяйки първоначалния план, според който независимостта трябваше да бъде предоставена едва след края на войната. Японският премиер Хидеки Тоджо обеща, че независимостта на Бирма ще бъде предоставена в рамките на една година от 28 януари 1943 г., при условие че Бирма обяви война на Великобритания и Съединените щати. Японското правителство вярваше, че това всъщност ще заинтересува Бирма от победата на нацисткия блок във войната, създавайки опозиция срещу възможна реколонизация от западните сили и увеличавайки военната и икономическа подкрепа на Бирма за японските военни усилия.

Ба Мо, снимка от 1943г.

На 8 май 1943 г. е сформиран Подготвителният комитет за независимост на Бирма, ръководен от Ба Мо. На 1 август 1943 г. е обявявено създаването на независима държава Бирма и японското военно правителство на Бирма е официално разпуснато. Новата държава бързо обяви война на Великобритания и Съединените щати и сключи съюзен договор с Япония. Ба Мо стана "Naingandaw Adipadi" (държавен глава) на Бирма с широки правомощия съгласно новата конституция.

На 25 септември 1943 г. Япония, както обеща, прехвърли всички шански държави на Бирма с изключение на Кенгтунг и Монгпан, които по това време вече бяха дадени на Тайланд. Ба Мо присъства на Голямата източноазиатска конференция, която се провежда на 5-6 ноември 1943 г. в Токио.

Въпреки че Бирма вече беше формално независима, способността ѝ да упражнява своя суверенитет беше до голяма степен ограничена от военните договори с Япония и присъствието на значителни сили на японската имперска армия, която продължи да действа произволно въпреки факта, че Япония вече официално нямаше контрол над Бирма.

През 1943 и 1944 г. Националната армия на Бирма установява контакти с други политически групи в Бирма, включително Комунистическата партия на Бирма, която действа нелегално. В крайна сметка се формира популярна фронтова организация, наречена Антифашистка организация (AFO), с Такин Соу начело. С помощта на комунистите и спонсорираната от Япония Армия за отбрана на Аракан, бирманците най-накрая успяха да установят контакт с "Force 136", британският разузнавателен клон в Индия. Първите контакти винаги са били индиректни. Force 136 също така успя да се свърже с членове на звеното Карен на Националната армия на Бирма в Рангун.

През декември 1944 г. Националната армия на Бирма (BNA) влиза в контакт с антихитлеристката коалиция, показвайки готовността си да премине на нейна страна, започвайки национално въстание, което ще включва сили на BNA. Обаче Великобритания, която разполагаше със значителни резерви за снабдяване на BNA, се противопостави на това, смятайки, че моментът е неудачен. Първият воден от BNА бунт срещу Япония се случва в началото на 1945 г. в централна Бирма.

На 27 март 1945 г. остатъците от BNА организират парад в Рангун и се отправят уж в помощ на японската армия в битките, бушуващи в Централна Бирма срещу нахлуващите съюзнически сили. Вместо това на 27 март BNА открито обявява война на Япония. Аун Сан и впоследствие други започват преговори с Луис Маунтбатън, като официално се присъединяват към антихитлеристката коалиция като Патриотични бирмански сили (PBF). Без подкрепата на BNA правителството на държавата Бирма бързо пада и Ба Мо бяга през Тайланд в Япония, където е арестуван и държан в затвора Сугамо в Токио до 1946 г.

Бирманска операция (1944 – 1945)

Бирманската операция от ноември 1944 до август 1945 година е военна операция от Бирманската кампания на Втората световна война, при която Британската империя, подпомагана от Китай и Съединените щати си връща контрола надз завладяната преди това от Япония Британска Бирма.

Операцията се провежда на няколко фронта. На север американски и китайски сили навлизат в Бирма от Асам и Юннан и се срещат, възстановявайки връзките по Бирманския път. В централна Бирма Съюзниците нанасят решаващо поражение на противника, завземайки изоставената от него столица Рангун. Съюзниците установяват контрол и над ключови точки по крайбрежието, но японците продължават да водят ариегардни боеве в отделни области до самия край на войната.

https://history-maps.com/bg/story/History-of-Myanmar

https://ru.wikipedia.org/wiki/Государство_Бирма

https://bg.wikipedia.org/wiki/Бирманска операция

[Hatshepsut]

Независима Бирма през периода 1948-1962г.


Ден на независимостта на Бирма. Британският губернатор, Хюбърт Елвин Ранс, вляво, и първият президент на Бирма, Сао Шве Тайк по време на церемония, докато знамето на новата нация се издига на 4 януари 1948 г.

Аун Сан

Аун Сан (1915-1947)

Аун Сан (на бирмански: အောင်ဆန်း) e бирмански политик и революционер, който през 1941 – 1947 г. е ръководител на борбата за национална независимост от Япония и Британската империя. Национален герой на Мианмар.

Аун Сан е роден в семейство на адвокати. През 1932 – 1937 г. получил образование си в Рангунския университет. Сред студентите се запознава с идеите на марксизма и гандизма. През февруари 1936 г. той е изключен от университета по политически причини, както и за организирането на студентска стачка, принуждавайки администрацията на университета да направи някои отстъпки. През 1938 г. Аун Сан стана лидер на Бирманския студентски съюз.

Аун Сан се включа активно в националноосвободителни борби на Бирма срещу британското владичество през 1937 г. През 1938 г. се включва в социално-политическа организация, която обединява най-вече радикалните студенти и интелигенцията в правната борбата за национално освобождение в Бирма. За няколко месеца се превръща от неин член в генералния секретар. Чрез тази организация той бавно пристъпва към създаване на комунистическа партия в Бирма, учредена окончателно на 15 август 1939 г. Той става първият генерален секретар и остава на този пост до 1940 г.

В резултат на преследване от британските власти той избягва в Китай и после в Япония. По време на Втората световна война сътрудничи с Япония, като сключват споразумение, в което Япония се задължава да гарантира независимостта на Бирма, а Бирма, на свой ред, се впуска във войната на страната на Япония. През февруари 1941 г. Аун Сан се връща в Бирма с предложения и финансова помощ от японското правителство. През декември получа званието генерал-майор.

През 1941 – 1942 г. на територията на Тайланд, Япония и Индокитай, Аун Сан подготвя екип от служители, предназначени за командването на Бирманската армия за независимост във войната срещу Великобритания. Японските войски окупират Рангун през март 1942 г. и после – цялата страна. След нахлуването на японските войски в Бирма Аун Сан е назначен за началник на Бирманската армия за независимост през май 1942 г. През юли той реорганизира Агенцията за национална сигурност в Бирма в Армия на отбраната. По време на посещението си в Япония през същата година той е награден с Ордена на изгряващото слънце.

На 1 август 1943 г. Япония обявява независимостта на Бирма, Аун Сан е назначен за министър и армията е преименувана на Национална армия на Бирма. Причинените щети от японската окупация са големи. Аун Сан се убеждава, че Япония не е дала истинска независимост на Бирма и започва да подготвя мащабно антияпонско въстание. Заедно с негови колеги създава движението „Съпротива“.

През ноември 1943 г. Аун Сан има среща с британски войници, които се съгласяват да използват армията срещу японците. На 1 август 1944 г. в речта си по случай годишнината от „независимостта“ на Бирма, дадена от Япония той заявява, че независимостта е фиктивна. През август 1944 г. Аун Сан, колегите му и Революционната комунистическа народна партия (по-късно Социалистическа) създават „Антифашистка лига за народна свобода“, чиято цел е премахването на всякаква чужда колониална власт – британска и японска.

По време на срещата на Изпълнителния комитет на 19 юли 1947 г. Аун Сан и 6 членове на правителството са убити от десни заговорници. На 4 януари 1948 г. Бирма получава независимост.

НЕЗАВИСИМОСТ НА БИРМА (4 януари 1948г.)

След Втората световна война и капитулацията на Япония, Бирма претърпя период на политически турбуленции. Аун Сан, лидерът, който се съюзи с японците, но по-късно се обърна срещу тях, беше изложен на риск да бъде съден за убийство от 1942 г., но британските власти сметнаха това за невъзможно поради популярността му. Британският губернатор сър Реджиналд Дорман-Смит се завръща в Бирма и дава приоритет на материалното възстановяване пред независимостта, причинявайки търкания с Аун Сан и неговата Антифашистка лига за народна свобода (AFPFL). В самата AFPFL възникнаха разделения между комунисти и социалисти. Дорман-Смит по-късно беше заменен от сър Хюбърт Ранс, който успя да потуши ескалиращата стачка, като покани Аун Сан и други членове на AFPFL в Изпълнителния съвет на губернатора. Изпълнителният съвет под ръководството на Ранс започва преговори за независимост на Бирма, което води до споразумението Аун Сан-Атли на 27 януари 1947 г. Това обаче оставя фракциите в рамките на AFPFL недоволни, тласкайки някои към опозиция или нелегални дейности. Аун Сан също успява да привлече етническите малцинства чрез конференцията в Панглонг на 12 февруари 1947 г., която се празнува като Ден на Съединението. Популярността на AFPFL се потвърждава, когато печели решително на изборите за учредително събрание през април 1947 г. Трагедията се случи на 19 юли 1947 г., когато Аун Сан и няколко от членовете на кабинета му бяха убити, събитие, което сега се отбелязва като Ден на мъчениците. След смъртта му избухват бунтове в няколко региона. Такин Ну, социалистически лидер, беше помолен да състави ново правителство и ръководи независимостта на Бирма на 4 януари 1948 г. За разлика от Индия и Пакистан, Бирма избра да не се присъедини към Общността на нациите, отразявайки силните антибритански настроения в страната през времето.

Първи години на независимост

Първите години на независимостта на Бирма бяха изпълнени с вътрешен конфликт, включващ бунтове от различни групи, включително комунистите на Червеното знаме и Бялото знаме, Революционната армия на Бирма и етнически групи като Националния съюз на Карен. Комунистическата победа на Китай през 1949 г. също доведе до установяването на военно присъствие на Гоминдан в Северна Бирма. Във външната политика Бирма беше изключително безпристрастна и първоначално прие международна помощ за възстановяване. Въпреки това, продължаващата американска подкрепа за китайските националистически сили в Бирма накара страната да отхвърли повечето от чуждестранната помощ, да откаже членство в Организацията на договора за Югоизточна Азия (SEATO) и вместо това да подкрепи конференцията в Бандунг от 1955 г. До 1958 г., въпреки икономическото възстановяване, политическата нестабилност нараства поради разделенията в рамките на Антифашистката лига за народна свобода (AFPFL) и нестабилната парламентарна ситуация. Премиерът У Ну едва оцеля след вот на недоверие и, виждайки нарастващото влияние на „крипто-комунистите“ в опозицията, в крайна сметка покани началника на щаба на армията генерал Не Уин да поеме властта. Това доведе до ареста и депортирането на стотици заподозрени симпатизанти на комунизма, включително ключови опозиционни фигури, и спирането на видни вестници. Военният режим под ръководството на Не Уин успешно стабилизира ситуацията достатъчно, за да проведе нови общи избори през 1960 г., които върнаха на власт партията Съюз на У Ну. Стабилността обаче беше краткотрайна. Едно движение в рамките на щата Шан се стремеше към „хлабава“ федерация и настояваше правителството да зачита правото на отделяне, което беше предвидено в конституцията от 1947 г. Това движение се възприема като сепаратистко и Не Уин действа за премахване на феодалните правомощия на лидерите на Шан, като ги заменя с пенсии, като по този начин допълнително централизира контрола си над страната.

Мианмар се състои от седем национални региона (щати): Мон, Карен, Кая, Шан, Качин, Чин и Аракан и седем провинции (административни окръзи). В действителност нито един от щатите не признава централното правителство и много от тях водят гражданска война от основаването на независима Бирма през 1948 г. Въпреки това с всички щати са постигнати условни споразумения за прекратяване на огъня. Въпреки че правителствените войски контролират всички главни пътища, всички щатски столици и всички големи градове, въоръжените бунтовници имат свои собствени армии, често добре оборудвани, и правителствените войски не са в състояние да се справят с многобройните партизани.

Лидерът на националноосвободителното движение Аун Сан, заедно с цялото правителство, подготвяно по време на предаването на властта от британците през лятото на 1947 г., е убит от политическите си опоненти и предаването на властта е отложено. При напускането си британците обещаха независимост на щатите Карен, Шан и Кая, поставяйки мината за безкрайна гражданска война. Ситуацията се утежнява от факта, че в северната част на Бирма имаше въоръжени сили на Гоминдана, изгонени от Китай от Мао Цзедун, и противниковата армия на Комунистическата партия на Бирма, която беше оборудвана в Китай и се биеше срещу Гоминдана, главно за опиумните полета. На запад Бирма беше заобиколена от бурни индийски щати, където се водеше дългогодишна гражданска война и нестабилен Бангладеш с постоянни бежанци, а на изток от гористите райони на Тайланд, в които действат партизани от Тайландската комунистическа партия.

https://history-maps.com/bg/story/History-of-Myanmar

https://ru.wikipedia.org/wiki/История_Мьянмы

https://bg.wikipedia.org/wiki/Аун Сан

[Hatshepsut]

Бирманският път към социализма (1962-1988)


Бившата столица на Бирма - гр.Рангун

Общ преглед на периода

„Бирманският път към социализма“ е икономическа и политическа програма, инициирана в Бирма (сега Мианмар) след преврата от 1962 г., воден от генерал Не Уин. Планът имаше за цел да превърне Бирма в социалистическа държава, съчетаваща елементи на будизма и марксизма. Съгласно тази програма Революционният съвет национализира икономиката, поемайки ключови индустрии, банки и чуждестранни предприятия. Частните предприятия бяха заменени от държавни предприятия или кооперативни предприятия. Тази политика по същество отряза Бирма от международната търговия и чуждестранните инвестиции, тласкайки страната към самостоятелност. Резултатите от прилагането на Бирманския път към социализма бяха катастрофални за страната. Усилията за национализация доведоха до неефективност, корупция и икономическа стагнация. Валутните резерви намаляха и страната беше изправена пред остър недостиг на храна и гориво. Докато икономиката се сриваше, черните пазари процъфтяваха и населението като цяло беше изправено пред крайна бедност. Изолацията от глобалната общност доведе до технологично изоставане и по-нататъшен разпад на инфраструктурата. Тази политика имаше и дълбоки социално-политически последици. Тя улесни десетилетия на авторитарно управление от армията, потискайки политическата опозиция и задушавайки гражданските свободи. Правителството наложи строга цензура и насърчи форма на национализъм, която остави много етнически малцинства да се чувстват маргинализирани. Въпреки стремежите си за егалитаризъм и развитие, Бирманският път към социализма остави страната обедняла и изолирана и значително допринесе за сложната мрежа от социални и икономически проблеми, пред които Мианмар е изправен днес.

ДЪРЖАВЕН ПРЕВРАТ В БИРМА ПРЕЗ 1962г.

Армейски части на Shafraz Road (Bank Street) два дни след бирманския преврат от 1962 г.

Държавният преврат в Бирма от 1962 г. се случва на 2 март 1962 г., воден от генерал Не Уин, който завзема властта от демократично избраното правителство на министър-председателя У Ну. Превратът беше оправдан от Не Уин като необходим за запазване на единството на страната, тъй като имаше нарастващи етнически и комунистически бунтове. Непосредствено след преврата се наблюдава премахването на федералната система, разпадането на конституционния ред и създаването на Революционен съвет, ръководен от Не Уин. Хиляди политически опоненти са арестувани, а бирманските университети са затворени за две години. Режимът на Не Уин прилага „бирманския път към социализма“, който включва национализиране на икономиката и отрязване на почти цялото чуждестранно влияние. Това доведе до икономическа стагнация и трудности за бирманския народ, включително недостиг на храна и недостиг на основни услуги. Бирма се превърна в една от най-бедните и изолирани страни в света, като военните поддържаха силен контрол върху всички аспекти на обществото. Въпреки тези проблеми, режимът остава на власт няколко десетилетия. Превратът от 1962 г. имаше дълготрайно въздействие върху обществото и политиката на Бирма. Той не само постави началото на десетилетия на военно управление, но и дълбоко изостри етническото напрежение в страната. Много малцинствени групи се чувстваха маргинализирани и изключени от политическата власт, подклаждайки перманентните етнически конфликти, които продължават и до днес. Превратът също така задуши политическите и гражданските свободи, със значителни ограничения върху свободата на изразяване и събранията, оформяйки политическия пейзаж на Мианмар (бивша Бирма) за години напред.

Въстанието 8888

Въстанието 8888 е поредица от общонационални протести, маршове и бунтове в Бирма, които достигат своя връх през август 1988 г. Ключови събития се случват на 8 август 1988 г. и затова е известно като „Въстанието 8888“. Протестите започнаха като студентско движение и бяха организирани предимно от студенти в Университета за изкуства и науки в Рангун и Технологичния институт в Рангун (RIT). Въстанието 8888 е започнато от студенти в Янгон (Рангун) на 8 август 1988 г. Студентски протести се разпространяват в цялата страна. Стотици хиляди монаси, деца, студенти, домакини, лекари и обикновени хора протестираха срещу правителството. Въстанието приключи на 18 септември след кървав военен преврат от Държавния съвет за възстановяване на закона и реда (SLORC). Хиляди смъртни случаи се приписват на военните по време на това въстание, докато властите в Бирма определят цифрата на около 350 убити. По време на кризата Аун Сан Су Чи се превърна в национална икона. Когато военната хунта организира избори през 1990 г., нейната партия, Националната лига за демокрация, спечели 81% от местата в правителството (392 от 492). Военната хунта обаче отказва да признае резултатите и продължава да управлява страната като Държавен съвет за възстановяване на реда и закона. Аун Сан Су Чжи също беше поставена под домашен арест.

Провал на Бирманския път към социализма

Осъществяването на бирманския път към социализма има отрицателно въздействие върху икономиката, образователното ниво и стандарта на живот на бирманския народ. Чуждестранни хуманитарни организации, като Американската фондация на Форд и Азиатската фондация, както и Световната банка, вече нямат право да работят в страната. Беше разрешена само междудържавна помощ. Освен това преподаването на английски език беше реформирано и преместено в средните училища, докато преди започваше в детската градина. Правителството също така наложи обширни визови ограничения на гражданите на Бирма, особено когато пътуват до западни страни. Вместо това правителството спонсорира пътуването на студенти, учени и техници до Съветския съюз и Източна Европа, за да учат и да „противодействат на годините на западно влияние“ в страната. Престоят на чужденците в страната беше ограничен само до 24 часа.

Свободата на словото и свободата на печата също бяха значително ограничени. Публикациите на чужди езици бяха забранени, както и вестниците, които публикуваха „фалшиви пропагандни новини“. През август 1962 г. е създаден съвет за контрол на печата, който и до днес цензурира всички публикации, включително вестници, списания, реклами и карикатури, съгласно Закона за регистрация на печатарите и издателите от август 1962 г. Революционния съвет създаде Бирманската новинарска агенция, която трябваше да разпространява новини в страната, като на практика замени чуждестранните информационни агенции. През септември 1963 г. два бирмански вестника, Vanguard и Guardian, са национализирани. През декември 1965 г. правителството забранява издаването на частни вестници.

Въздействието върху икономиката на Бирма беше огромно. Законът за национализация на предприятията, приет от Революционния съвет през 1963 г., национализира всички основни индустрии на 1 юни 1963 г., включително международната търговия, производството на ориз, банковото дело, минното дело, тиковото дърво и каучука. Общо повече от 15 000 частни фирми бяха национализирани. Освен това на индустриалците беше забранено да създават нови фабрики с частен капитал. Това имаше особено пагубен ефект върху англо-бирманците, бирманските индийци и британците, които бяха значително представени в тези индустрии.

Петролната индустрия, която преди беше контролирана от американски и британски компании като General Exploration Company и East Asiatic Burma Oil, беше принудена да прекрати дейността си. Тя беше заменена от държавната Burma Oil Company, която монополизира производството и рафинирането на нефт. През август 1963 г. последва национализация на основните търговски обекти, включително универсални магазини, складове и магазини на едро. Въведен е и контрол върху цените.

Законът за национализация на предприятията пряко засегна чужденците в Бирма, особено индийците от Бирма и китайците от Бирма, като и двете групи бяха влиятелни в икономическия сектор като предприемачи и индустриалци. До средата на 1963 г. 2500 чужденци седмично напускат Бирма. До септември 1964 г. приблизително 100 хиляди етнически индийци напускат Бирма.

По време на периода на „бирманския път“ основната характеристика на бирманското общество беше сивата икономика, която представляваше около 80% от националната икономика. Освен това неравенството в доходите се превърна в сериозен социално-икономически проблем. През 60-те години валутните резерви на Бирма спадат от 214 милиона долара през 1964 г. до 50 милиона долара през 1971 г., а инфлацията рязко нараства. Износът на ориз също намалява от 1 840 000 тона през 1961-62 г. до 350 000 тона през 1967-68 г. в резултат на неспособността на производството на ориз да отговори на търсенето, причинено от високия растеж на населението.

На първия конгрес на Партията на социалистическата програма на Бирма през 1971 г. бяха въведени няколко дребни икономически реформи, продиктувани от провалите на икономическите политики, прилагани през 60-те години. Правителството на Бирма поиска да се присъедини отново към Световната банка, присъедини се към Азиатската банка за развитие и потърси повече чуждестранна помощ. Въведен е „Двадесетгодишният план“, икономически план, разделен на пет етапа, който има за цел да развие използването на природните ресурси на страната, включително селско стопанство, горско стопанство, нефт и природен газ, чрез държавна подкрепа. Тези реформи върнаха жизнения стандарт до нивата отпреди Втората световна война и стимулираха икономическия растеж. Въпреки това до 1988 г. външният дълг на страната е нараснал до 4,9 милиарда долара, около три четвърти от БВП на нацията, а по-късният опит на У Не Уин да направи деноминациите на кятите (бирманската парична единица) кратни на 9, число, което той смята за щастливо, доведе до унищожаването на милиони от спестяванията на бирманския народ, което е една от причините за въстанието 8888.

Пътят на Бирма към социализма е широко описван от учените като "мрачен провал", превърнал една от най-проспериращите страни в Азия в една от най-бедните в света. Бирма преживя значително увеличение на бедността, неравенството, корупцията, а международната изолация на страната е описана като „катастрофална“. Реалният БВП на глава от населението се е увеличил от 159,18 щатски долара през 1962 г. до 219,20 щатски долара през 1987 г., или около 1,3% годишно, един от най-слабите темпове на растеж в Източна Азия през този период, но все пак е положителен. Програмата също така може да е послужила за увеличаване на вътрешната стабилност и да предпази Бирма от въвличане във вътрешните борби по време на Студената война, които засегнаха други страни от Югоизточна Азия.

https://history-maps.com/bg/story/History-of-Myanmar

https://ru.wikipedia.org/wiki/Социалистическая Республика Союз Бирма

[Hatshepsut]

Бирма в края на ХХ и началото на ХХI век


Членове на Държавния съвет за мир и развитие заедно с тайландска делегация в столицата Найпидо, 2010г.

ДЪРЖАВЕН СЪВЕТ ЗА МИР И РАЗВИТИЕ (1990-2006)

През 90-те години военният режим на Мианмар продължи да упражнява контрол, въпреки че Националната лига за демокрация (NLD) спечели многопартийните избори през 1990 г. Лидерите на NLD Tin Oo и Aung San Suu Kyi бяха държани под домашен арест, а военните бяха изправени пред нарастващ международен натиск след като Аун Сан Су Чи спечели Нобеловата награда за мир през 1991 г. Сменяйки Сау Маунг с генерал Тан Шве през 1992 г., режимът облекчи някои ограничения, но запази властта си, включително с отлагане на опитите за изготвяне на нова конституция. През цялото десетилетие режимът трябваше да се справи с различни етнически бунтове. Забележителни споразумения за прекратяване на огъня бяха договорени с няколко племенни групи, въпреки че траен мир с етническата група на Карен остава непостижим. Освен това натискът на САЩ доведе до сделка с Кхун Са, военачалник на опиума, през 1995 г. Въпреки тези предизвикателства имаше опити за модернизиране на военния режим, включително промяна на името на Държавен съвет за мир и развитие (SPDC) през 1997 г. и преместване столицата от Янгон в Найпидо през 2005 г. Правителството обяви "пътна карта към демокрацията" от седем стъпки през 2003 г., но нямаше график или процес на проверка, което доведе до скептицизъм от международните наблюдатели. Националният конгрес се свика отново през 2005 г., за да пренапише конституцията, но изключи основните продемократични групи, което доведе до допълнителни критики. Нарушенията на правата на човека, включително принудителният труд, накараха Международната организация на труда да поиска наказателно преследване на членове на хунтата за престъпления срещу човечеството през 2006 г.

ЦИКЛОНЪТ НАРГИС (1 май 2008г.)

Повредени лодки след циклона Наргис

През май 2008 г. Мианмар беше ударен от циклона Наргис, едно от най-смъртоносните природни бедствия в историята на страната. Циклонът доведе до ветрове със скорост до 215 км/ч и причини опустошителни щети, като над 130 000 души се смятат за загинали или изчезнали, а щетите възлизат на 12 милиарда щатски долара. Въпреки спешната нужда от помощ, изолационисткото правителство на Мианмар първоначално ограничи влизането на чуждестранна помощ, включително самолети на ООН, доставящи основни доставки. ООН описа това колебание да разреши широкомащабна международна помощ като „безпрецедентно“. Рестриктивната позиция на правителството предизвика остри критики от международни органи. Различни организации и държави призоваха Мианмар да разреши неограничена помощ. В крайна сметка хунтата се съгласи да приеме ограничени видове помощ като храна и лекарства, но продължи да не допуска чуждестранни хуманитарни работници или военни части в страната. Това колебание доведе до обвинения към режима, че допринася за „причинена от човека катастрофа“ и потенциално извършва престъпления срещу човечеството. До 19 май Мианмар разреши помощ от Асоциацията на нациите от Югоизточна Азия (АСЕАН) и по-късно се съгласи да допусне всички хуманитарни работници, независимо от националността им, в страната. Правителството обаче остава против срещу присъствието на чужди военни части. Американска група превозвачи, превозваща помощи, беше принудена да напусне, след като й беше отказан достъп. За разлика от международната критика, правителството на Бирма по-късно похвали помощта на ООН, въпреки че се появиха и съобщения за военна търговия с помощите.

ПОЛИТИЧЕСКИ РЕФОРМИ В МИАНМАР (2011-2015)

Aung San Suu Kyi се обръща към тълпи в централата на NLD малко след освобождаването си

Бирманските демократични реформи от 2011–2012 г. бяха продължаваща поредица от политически, икономически и административни промени в Бирма, предприети от подкрепяното от военните правителство. Тези реформи включват освобождаването на продемократичния лидер Аун Сан Су Чи от домашен арест и последващи диалози с нея, създаване на Национална комисия по правата на човека, обща амнистия на повече от 200 политически затворници, въвеждане на нови трудови закони, които позволяват синдикатите и стачки, облекчаване на цензурата на пресата и регулиране на валутните практики. Като следствие от реформите АСЕАН одобри кандидатурата на Бирма за председателство през 2014 г. Държавният секретар на Съединените щати Хилари Клинтън посети Бирма на 1 декември 2011 г., за да насърчи по-нататъшния напредък; това беше първото посещение на американски държавен секретар от повече от петдесет години. Президентът на Съединените щати Барак Обама посети страната една година по-късно, като стана първият американски президент, посетил Бирма. Партията на Су Чжи, Националната лига за демокрация, участва в междинните избори, проведени на 1 април 2012 г., след като правителството отмени законите, които доведоха до бойкота на НЛД на общите избори през 2010 г. Тя поведе НЛД при спечелването на междинните избори със съкрушителна победа, спечелвайки 41 от 44 от оспорваните места, като самата Су Чи спечели място, представляващо избирателния район Кауму в долната камара на парламента на Бирма. Резултатите от изборите през 2015 г. дадоха на Националната лига за демокрация абсолютно мнозинство от местата в двете камари на парламента на Бирма, достатъчно, за да гарантира, че нейният кандидат ще стане президент, докато лидерът на НЛД Аун Сан Су Чи е забранен по конституция да бъде президент. Въпреки това сблъсъците между бирманските войски и местните бунтовнически групи продължават.

Геноцидът на рохингите (2016-2017)

Бежанци рохинги в бежански лагер в Бангладеш, 2017г.

Геноцидът на рохингите е поредица от продължаващи преследвания и убийства на мюсюлманския народ рохинги от армията на Мианмар. Геноцидът се е състоял от две фази към днешна дата: първата беше военна репресия, която се случи от октомври 2016 г. до януари 2017 г., а втората се случва от август 2017 г. Кризата принуди над един милион рохинги да избягат към други държави. Повечето избягаха в Бангладеш, което доведе до създаването на най-големия бежански лагер в света, докато други избягаха в Индия, Тайланд, Малайзия и други части на Южна и Югоизточна Азия, където продължават да се сблъскват с преследване. Много други страни определят събитията като "етническо прочистване". Преследването на мюсюлманите рохинги в Мианмар датира поне от 70-те години на миналия век. Оттогава народът Рохингия е бил преследван редовно от правителството и будистките националисти. В края на 2016 г. въоръжените сили и полицията на Мианмар започнаха голяма репресия срещу хората в щата Ракхайн, който се намира в северозападния регион на страната. ООН откри доказателства за широкомащабни нарушения на човешките права, включително убийства без присъда; бързи екзекуции; групови изнасилвания; палежи на села, предприятия и училища на рохингите; и детеубийства. Правителството на Бирма отхвърли тези разкрития, като заяви, че те са „преувеличени“. Военните операции разселиха голям брой хора, предизвиквайки бежанска криза. Най-голямата вълна от бежанци рохинги избяга от Мианмар през 2017 г., което доведе до най-голямото изселване на хора в Азия след войната във Виетнам. Според доклади на ООН над 700 000 души са избягали или са били прогонени от щата Ракхайн и са намерили подслон в съседен Бангладеш като бежанци към септември 2018 г. През декември 2017 г. двама журналисти на Ройтерс, които отразяват клането в Ин Дин, са арестувани и затворени. Министърът на външните работи Myint Thu каза пред репортери, че Мианмар е готов да приеме 2000 бежанци рохинги от лагери в Бангладеш през ноември 2018 г. Впоследствие, през ноември 2017 г., правителствата на Бангладеш и Мианмар подписаха споразумение за улесняване на връщането на бежанците рохинги в щата Ракхайн в рамките на два месеца, което предизвика смесени реакции от международни наблюдатели. Военните репресии срещу народа рохингия през 2016 г. бяха осъдени от ООН (която цитира възможни „престъпления срещу човечеството“), правозащитната организация Amnesty International, Държавния департамент на САЩ, правителството на съседен Бангладеш и правителството на Малайзия. Бирманският лидер и държавен съветник (де факто ръководител на правителството) и носител на Нобелова награда за мир Аун Сан Су Чи беше критикувана за бездействието и мълчанието си по въпроса и че е направила малко за предотвратяване на военни злоупотреби.

ДЪРЖАВЕН ПРЕВРАТ В МИАНМАР ПРЕЗ 2021г.

Учителски протест в щата Кая, 9 февруари 2021г.

Държавният преврат в Мианмар започна на сутринта на 1 февруари 2021 г., когато демократично избрани членове на управляващата партия в страната, Националната лига за демокрация (NLD), бяха свалени от власт от Tatmadaw — армията на Мианмар — която след това предостави властта на военна хунта. Изпълняващият длъжността президент Myint Swe обяви едногодишно извънредно положение и обяви, че властта е прехвърлена на главнокомандващия на отбранителните служби Min Aung Hlaing. Той обяви резултатите от общите избори през ноември 2020 г. за невалидни и заяви намерението си да проведе нови избори след края на извънредното положение. Държавният преврат се случи ден преди парламентът на Мианмар да приеме клетвата на членовете, избрани на изборите през 2020 г., като по този начин предотврати това да се случи. Президентът Win Myint и държавният съветник Aung San Suu Kyi бяха задържани, заедно с министри, техните заместници и членове на парламента. На 3 февруари 2021 г. Win Myint беше обвинен в нарушаване на указанията за кампанията и ограниченията за пандемия от COVID-19 съгласно раздел 25 от Закона за управление на природни бедствия. Aung San Suu Kyi беше обвинена в нарушаване на законите за спешни случаи на COVID-19 и за незаконен внос и използване на радио и комуникационни устройства, по-специално шест устройства ICOM от нейния екип по сигурността и уоки-токи, които са ограничени в Мианмар и се нуждаят от разрешение от свързани с военните агенции преди придобиване. И двамата са задържани в ареста за две седмици. Aung San Suu Kyi получи допълнително наказателно обвинение за нарушаване на Закона за националните бедствия на 16 февруари, две допълнителни обвинения за нарушаване на законите за комуникациите и намерение за подбуждане на обществени вълнения на 1 март и още едно за нарушаване на закона за официалните тайни на 1 април. Въоръжени бунтове от Силите за защита на народа на правителството на националното единство избухнаха в Мианмар в отговор на репресиите на военното правителство срещу протестите срещу преврата. Към 29 март 2022 г. най-малко 1719 цивилни, включително деца, са били убити от силите на хунтата и 9984 арестувани. Трима видни членове на НЛД също загинаха по време на полицейски арест през март 2021 г. и четирима продемократични активисти бяха екзекутирани от хунтата през юли 2022 г.

ГРАЖДАНСКА ВОЙНА В МИАНМАР

Гражданската война в Мианмар е продължаваща гражданска война след дългогодишните бунтове в Мианмар, които ескалираха значително в отговор на военния преврат от 2021 г. и последвалото яростно потушаване на протестите срещу преврата. В месеците след преврата опозицията започва да се обединява около правителството на националното единство, което започва офанзива срещу хунтата. До 2022 г. опозицията контролираше значителна, макар и слабо населена територия. В много села и градове атаките на хунтата прогониха десетки хиляди хора. На втората годишнина от преврата, през февруари 2023 г., председателят на Държавния административен съвет Мин Аунг Хлаинг призна, че е загубил стабилен контрол над „повече от една трета“ от общините. Независими наблюдатели отбелязват, че реалният брой вероятно е много по-висок, като само 72 от 330 общини и всички големи населени центрове остават под стабилен контрол. Към септември 2022 г. 1,3 милиона души са били вътрешно разселени, а над 13 000 деца са били убити. До март 2023 г. ООН изчисли, че след преврата 17,6 милиона души в Мианмар са се нуждаели от хуманитарна помощ, докато 1,6 милиона са били вътрешно разселени, а 55 000 цивилни сгради са били унищожени. UNOCHA (служба на ООН за координиране на хуманитарни акции) каза, че над 40 000 души са избягали в съседни страни.

https://history-maps.com/bg/story/History-of-Myanmar