Български Националистически Форумъ

Увод

Историята на Уелс започва с пристигането на първите хора в региона преди няколко хиляди години. Преди около 230 000 години неандерталците вече са живели в Уелс. Преди 29 000 години Хомо сапиенс започва да се появява на територията на страната. Постоянното присъствие на съвременния човек в Уелс обаче започва след ледниковата епоха, приблизително 9000 г. пр.н.е. По време на желязната епоха този регион, подобно на цяла Великобритания на юг от Фърт ъв Форт, е бил доминиран от келтските британци и бритонския език.

Древните римляни започват завладяването на Великобритания през 43 г. сл. н. е., воюват на територията на съвременния североизточен Уелс през 48 г. сл. н. е. срещу Deceangli и придобиват пълен контрол над региона, побеждавайки ордовиците през 79 г. сл. Хр. Римляните напускат Великобритания през 5 век сл. н. е., създавайки предпоставки за англосаксонското завоевание. След това британският език и култура започват да се разминават и се появяват няколко отделни групи. Уелсците са били най-голямата от групите и до голяма степен се считат за независими от другите оцелели бритоноговорящи народи след 11-ти век.

В следримския период в Уелс възникват редица кралства. И въпреки че най-мощният владетел е признат за крал на британците (по-късно принца на Уелс), а някои владетели разширяват контрола си върху други земи на Уелс и Западна Англия, никой не е могъл да обедини Уелс за дълго време. Гражданските войни и натискът от страна на англосаксонските и след това норманските завоеватели отслабват Уелс и уелските кралства постепенно попадат под влиянието на Англия.

Въпреки че Уелс признава васалната си зависимост от Уилям I Завоевателя още през 1081 г., едва през 1282 г., след смъртта на последния независим владетел Llywelyn ap Gruffudd, страната е окончателно завладяна от английския крал Едуард I. След това, титлата принц на Уелс започва да се присвоява на престолонаследника на английския кралски дом. Уелсците организират редица бунтове срещу английското управление, най-големият от които е бунтът на Оуайн Глиндор в началото на 15 век. През 16 век Хенри VIII чрез своите закони допринася за пълното интегриране на Уелс в системата на управление на кралството. През 1707 г. Уелс, под английско управление, става част от Кралство Великобритания, а по-късно, през 1801 г., част от Обединеното кралство. Въпреки натиска на британците, уелсците успяват да запазят своя език и култура. Уелският превод на Библията на Уилям Морган значително заздравява позицията на уелския като литературен език.

През 18 век започва така нареченото методистко възраждане на църквата, което води до изолацията на религиозния живот на Уелс. През същия век започва индустриалната революция. През 19 век, в резултат на бързия растеж на въглищната промишленост и металургията на желязото, има икономически бум и в резултат на това значително нарастване на населението на Южен Уелс. До 20-ти век тези индустрии западат, докато националната идентичност и чувства сред уелсците нарастват. Лейбъристката партия заменя либералите през 1940 г., а Уелската националистическа партия започва да набира сила през 1960 г.



Праисторическият период от историята на Уелс по отношение на човешките селища обхваща периода от преди 230 хиляди години до появата на първите римски селища през 48 г. сл. Хр. Дълго време историците вярваха, че в Уелс различни вълни на миграция са довели до изместването на една група от населението от друга, но данните от популационната генетика предполагат относително стабилна генетична картина.

Палеолит

Най-ранните човешки останки в Уелс датират отпреди 230 хиляди години – това е горната челюст на неандерталец с два запазени зъба, датираща от междуледниковия период на долния палеолит, намерена в пещера в долината на р. Елуи по време на разкопки на палеолитния обект Бонтнеуид близо до Сейнт Асаф в Денбишир. Разкопки между 1978 г. и 1995 г. разкриват още 17 зъба, датиращи от 5 различни неандерталци, както и 7 ръчни брадви и няколко животински кости, някои от които носят следи от инструменти. Това е най-западното място в Евразия, където са открити останки от древни хоминиди. Неандерталски ръчни брадви също са открити в пещерата Койган, в Кармартеншър, датиращи отпреди между 60 000 и 35 000 години.

Варовиковите пещери Paveland на полуостров Gower в Южен Уелс са най-богатият източник на оринякски материал във Великобритания ("ориняк" е един от периодите на старокаменната епоха); по-специално тук са открити режещи инструменти и стъргала, датиращи отпреди приблизително 28 500 години.

Първите останки от Хомо сапиенс сапиенс в Уелс са тези на известната "Червената дама от Павиленд". Този човешки скелет, боядисан с червена охра, е намерен през 1823 г. в една от пещерите Павиленд. Въпреки името, скелетът всъщност принадлежи на млад мъж, живял преди около 29 000 години по време на късния горен палеолит. Погребението му се смята за най-ранното церемониално погребение в Западна Европа. Фрагменти от малки цилиндрични кости, фрагменти от костни гривни и морски миди (именно тези бижута доведоха до първоначалното идентифициране на останките като женски) бяха открити в близост до скелета.

Палеолитните селища в Уелс периодично изчезват и се появяват отново след дълъг период от време. Това се дължи на периоди на охлаждане и затопляне и съответно увеличаване или намаляване на ледената покривка. Смята се, че Уелс е бил необитаем между 21 000 и 13 000 години; Новото заселване се доказва от погребение в пещерата на Кендрик на Great Orme, което датира от преди около 12 000 години.

Мезолит

След края на последния ледников период Уелс придобива съвременната си географска форма около 7000 г. пр.н.е. и е обитаван от мезолитни ловци-събирачи. Мезолитни артефакти са открити на много места в Уелс, но само рядко могат да бъдат точно датирани. Най-ранният обект от мезолита в Уелс е Наб Хед в Пембрукшър, преди около 9200 години. Много мезолитни обекти са разположени на съвременния бряг, въпреки че преди 9000 години те биха били разположени на известно разстояние от брега поради по-ниските морски нива. Доста места са разположени в Pembrokeshire, но има и много древни места на по-високи места - очевидно това са били сезонни жилища на ловци, например близо до Llyn Brenig. Няколко украсени камъчета, намерени в Рудлан, са най-ранните примери за изкуство в Уелс.

Проучване на натрупване на дупки около неолитната гробница на Bryn Kelly Dee на Anglesey (2006) установи, че две от дупките са мезолитни.

Неолит


Смята се, че най-ранните земеделски общности са се появили около 4000 г. пр.н.е., което бележи началото на неолита. Поленовият анализ показва, че през този период е имало масово изсичане на горите от района. Епохата на неолита бележи началото на изграждането на многобройни мегалитни структури - камерни гробници, от които най-известните са Bryn Kelly Dee (на снимката по-горе) и Barclodiad y Gaures на Anglesey. В Уелс са открити три вида мегалитни гробници:

• Гробница Севърн Котсуолд - този тип е често срещан на югоизток,
• портален долмен,
• гробница с коридор, характерна за района на Ирландско море и атлантическото крайбрежие на Европа и Мароко.
Мегалитните гробници най-често се намират в западните низини. Има доказателства за културни връзки с Ирландия, особено през ранната неолитна епоха.

Редица неолитни къщи са открити в Уелс, от които най-известното е селището Clegyr Boia близо до St David's в Pembrokeshire. Тук са намерени и голям брой артефакти, по-специално полирани каменни брадви. Има няколко праисторически фабрики за каменни инструменти в Уелс, от които най-голямата (Graig Lwyd) се намира близо до съвременния град Penmaenmawr на северния бряг; продуктите от тази „фабрика“ се изнасят до територията на съвременния Йоркшир и Централна Англия. Намерената керамика показва връзки с Ирландия.

Бронзова епоха


Металните инструменти се появяват за първи път в Уелс около 2500 г. пр.н.е. - първоначално мед, след това бронз. Смята се, че климатът през бронзовата епоха (ок. 2100–1400 г. пр. н. е.) е бил по-топъл от днешния, тъй като много находки от този период са открити в сегашните необитаеми планини. Смята се, че по-голямата част от медта, използвана за производството на бронз, идва от мина от средната бронзова епоха на Грейт Орм. По-специално, медта от Грейт Орм е била използвана за производството на бронзови инструменти и сечива, открити в комплекса Актън Парк, кръстен на мястото на откриването на съкровището - Актън Парк близо до Рексам. Тези инструменти са произведени в края на ранната бронзова епоха и по-специално брадвите са примери за нови металургични технологии и изпълнение; в допълнение, те са били широко използвани като артикул за износ - техните находки са представени по дължината на континенталното крайбрежие на Европа от Бретан до Северна Германия.

Погребалната практика през бронзовата епоха се различава от предишния неолит - погребенията започват да се извършват в кръгли могили с погребални дарове, поставени в гроба. Трупополагането скоро е заменено от кремация и в Уелс гробната могила с множество подпогребения се превръща в стандартна форма на некропол около 2000 г. пр. н. е.

В погребенията от ранната бронзова епоха в Уелс има много малко оръжия в сравнение с други места. Липсата на доказателства за селища от този период предполага, че фермите и селата от ранната бронзова епоха не са били заобиколени от защитни структури.

Започвайки около 1250 г. пр.н.е., има влошаване на климата, което става особено забележимо от 1000 г. пр.н.е., количеството на валежите се увеличава, средната лятна температура спада. Това води до увеличаване на броя на торфищата и вероятното изоставяне на много високопланински селища. Предполага се, че следствие от това е социалното разслоение, което намира израз в появата на първите укрепени селища на хълмовете до 800 г. пр. н. е.

През късната бронзова епоха има развитие на по-напреднали бронзови технологии, като оръжията стават широко разпространени. Започват да се открояват регионалните особености на изпълнение при производството на инструменти и оръжия, по-специално на брадви. Според тези характеристики Уелс може да бъде разделен на четири региона: югоизточен, югозападен, северозападен и североизточен. Трябва да се отбележи, че тези области, с известно приближение, могат да бъдат съпоставени с териториите, в които следните племена са били записани от римляните по-късно: съответно силури, демети, ордовики и декеангли.

Желязна епоха


Най-ранните следи от използването на желязо в Уелс идват от Llyn Wawr в горната долина Ронда, където са открити предмети, за които се смята, че са от оброчен характер, три от които са железни: меч, връх на копие и сърп. Откритото съкровище датира от 650 г. пр.н.е. Предполага се, че мечът не произхожда от Уелс, а сърпът е направен в съответствие с местен бронзов прототип.

Характерна особеност на желязната епоха във Великобритания е изграждането на укрепени крепости на хълмове, примери за които в Уелс включват Pen Dynas близо до Aberystwyth и Trer Cairie на полуостров Llyn. Най-ранното селище, ясно приписвано на желязната епоха, е Кастел Одо, малка крепост, разположена на върха на полуостров Лин и датираща от 400 г. пр.н.е. Най-големите градища са съсредоточени главно по източната граница на Уелс, но някои големи укрепени селища се намират и в низините на северозапад. В същото време укрепленията на югозападен Уелс са доста многобройни, но са малки по размер с площ от приблизително 1,2 хектара.

Особено важна находка от този период е направена през 1943 г. близо до Llyn Cerrig Bach на Anglesey, докато разчистват мястото за военновъздушна база. Съкровището съдържа оръжия, щитове и колесници заедно с оборудване и броня, както и робски вериги и инструменти. Много от тях са били умишлено счупени и изглежда представляват оброчни дарове. Тези предмети представляват една от най-големите колекции от метални находки, свързани с латенската култура във Великобритания. От друга страна, керамиката от този период е доста рядка в Уелс и повечето от нея изглежда е внесена отвън.

Латенската култура традиционно се свързва с келтите и доскоро повечето историци вярваха, че появата на тази култура е свързана с широкомащабно нашествие на хора, донесли със себе си келтския език, предшественика на уелския. Според най-популярната в момента гледна точка широкомащабните човешки миграции са били рядкост през този период и повечето случаи включват културно разпространение. Този модел се подкрепя например от погребения в култови места на предишни култури. Предполага се, че келтският език се е появил в Уелс не по-късно от 700 г. пр.н.е.

Праисторическият период завършва с пристигането на римляните, които започват кампания срещу уелските племена през 48 г. сл. Хр., атакувайки декеанглите в североизточен Уелс. По това време Уелс е разделен на владения на множество племена, от които силурийците и ордовиците оказват най-яростна съпротива. Римското завоевание е успешно завършено през 79 г. сл. н. е. Свидетелства от римски историци като Тацит предоставят допълнителна информация за Уелс през този период; от тях се знае например, че остров Англси тогава е бил друидска крепост. Влиянието на римляните е неравномерно в различните части на Уелс; някои келтски хълмови крепости, като Trère Cairi, продължават да бъдат обитавани през римския период.

https://ru.wikipedia.org/wiki/История_Уэльса

https://ru.wikipedia.org/wiki/Доисторический_Уэльс

През 48 г. сл. н. е. Римската армия достига границите на съвременен Уелс. По това време тук са живели хора, които говорят предимно британски езици, както и някои келтски, поради което впоследствие се формира уелският език. През 1 век пет племена съставляват етническото разнообразие на страната. Декеанглите са живели на североизток, ордовиците на северозапад, деметийците на югозапад, силурите на югоизток и корновците в централната част. Римското завладяване на Уелс завършва през 78 г. сл. Хр. Римското управление в Уелс е било военна окупация, с изключение на южните крайбрежни райони на Южен Уелс, източно от Гауър. Единственият град в Уелс, основан от римляните, Caerwent се намира в южен Уелс. Caerwent и Carmarthen (също в Южен Уелс) по-късно ще станат римски civitates. По време на окупацията регионът, който по-късно ще стане Уелс, и неговите хора са до голяма степен непозната част от Римска Британия.

До 47 г. сл. Хр. Рим нахлува и завладява всички най-южни и югозападни региони на Британия под ръководството на първия римски управител на тази провинция. През 48 г. сл. н. е. неговият наследник, като част от римското завоевание на Британия, стартира серия от кампании за завладяване на Уелс. Тези кампании са били подновявани от време на време от следващите губернатори, докато завладяването приключи през 78 г. Именно тези кампании са най-широко известната характеристика на Уелс през римския период, благодарение на решителната, но неуспешна защита на родината им от двете местни племена на силурите и ордовиците.

В югозападен Уелс деметианците бързо установяват мир с римляните, тъй като в този регион не са намерени доказателства за война с Рим. Родината на деметите не е била силно застроена с крепости и покрита с пътища. Деметите са единственото уелско племе, което излиза от римското владичество, като същевременно запазва своята земя и племенно име.

Уелс е бил богат източник на минерали и римляните са използвали своите техники за добиване на големи количества злато, мед, олово, както и малки количества други метали като цинк и сребро. Когато мините вече не са били практични или печеливши, те са изоставени. Развитието на римската икономика е съсредоточено в югоизточна Британия, докато в Уелс няма важни предприятия. Това до голяма степен се дължи на обстоятелствата, тъй като Уелс не разполага с правилните материали в необходимата комбинация, а гористата планинска местност не е податлива на индустриализация.

Годината 383 бележи важно събитие в историята на Уелс, което се споменава в литературата и се разглежда като основаването на няколко средновековни кралски династии. През тази година римският генерал Магнус Максим, с подкрепата на римските войски, се провъзгласява за император. Той преминава в Галия, като взема със себе си по-голямата част от гарнизона на Северна и Западна Британия, за да свали и убие император Грациан. В същото време във Великобритания той назначава представители на британското благородство на най-важните постове, а собствените му деца завладяват различни уелски княжества: Кунеда е поканен да управлява в северозападната част на Уелс, на юг е подчинен на сина на Магнус Анун Динод, а централните и източните региони на Уелс са управлявани от Вортигерн.

Следримски Уелс. Епоха на светиите (411-700г.)


Когато римският гарнизон е изтеглен от Великобритания през 410 г., различните британски земи стават независими. Доказателство за продължително римско влияние след заминаването на римските легиони се предоставя от надписан камък от Гуинед, датиращ от края на 5 век до средата на 6 век. Надписът отбелязва един Кантиорикс, който е бил гражданин на Гуинед и братовчед на Магъл, магистрат. Имало е много имигранти от Ирландия на югозапад, както се вижда от многобройни надписи с огамско писмо. По време на епохата на светиите (ок. 500-700 г.) Уелс е обърнат към християнството и монашески селища са основани в цялата страна от религиозни водачи като Св. Давид, Илитуд и Тейло.

Една от причините за оттеглянето на римляните е натискът върху военните ресурси на империята поради нахлуването на варварски племена от изток. Тези племена, включително англите и саксите, които по-късно стават англичани, не успели да нахлуят в Уелс. Те обаче постепенно завладяват Източна и Южна Британия. В битката при Честър през 613 г. силите на Поуис и други британски кралства са победени от Нортумбрийците под Етелфрит и кралят на Поуис, Селив ап Синан, е убит. Смята се, че именно след тази битка са прекъснати връзките между Уелс и Древния Север - кралства, разположени на териториите на съвременна Южна Шотландия и Северна Англия, където също са се говорили британски езици. От 8 век Уелс е най-големият британски регион във Великобритания. Другите два са Древният Север и Корнуол.

Уелс е разделен на няколко кралства, най-големите от които са Гуинед на северозапад и Поуис на изток. Гуинед е бил най-могъщ през 6-ти и 7-ми век, по време на управлението на крале като Maelgwn ap Cadwallon и Cadwallon ap Cadwan, който в съюз с Penda води своите воини чак до Нортумбрия през 633 г. , убивайки местния владетел Едуин и контролирайки тази територия за една година. Когато Кадвалон е убит в битка от Осуалд от Нортумбрия, неговият наследник също се съюзява с Пенда срещу Нортумбрия, но след това Гуинед, подобно на другите уелски кралства, е до голяма степен зает със защита срещу надигащата се Мерсия.

Уелс през ранното Средновековие (700-1066)


Кралство Поуис, като най-източното, изпитва най-голям натиск от Чешър, Шропшир и Херефордшър. Първоначално е заемало райони, които сега принадлежат на Англия, а древната му столица Пенгверн е идентифицирана от различни източници като съвременния град Шрусбъри или местност на север от Башърч. Постепенно Мерсия отново завоюва тези области. Изграждането на земни укрепления, известни като Стената на Офа (след мерсианския крал Офа от 8-ми век), най-вероятно маркира договорена граница.

През този период рядко се случва един човек да управлява цялата страна. Този факт често се обяснява със системата за наследство, съществувала в Уелс. Всички синове, дори и незаконните, получавали равен дял от имуществото на баща си, което довело до разпокъсване на земите. Уелският закон обаче задължава страната като цяло към такова разделение и това не се отнася за кралства, в които кралят обикновено избира свой наследник, който може да бъде всеки от синовете му. Често разочарованите кандидати се подготвят да защитават интересите си с оръжие в ръка.

Първият владетел на големи части от Уелс е Родри ап Меруин, първоначално крал на Гуинед през 9-ти век, който след това разширява влиянието си до Поуис и Кередигион. След смъртта му кралството е разделено между синовете му. Внукът на Родри, Хюел ап Кадел, основава Дехейбарт, обединявайки малките кралства на югозапада и разширявайки контрола си върху почти цял Уелс до 942 г. сл. Хр. На него се приписва кодифицирането на уелските закони, приети на срещата в Уитланд. Оттогава уелският закон се нарича "законите на Хюел". Хюел се придържа към политика на мир с англосаксонците. След смъртта на Хивел през 949 г. сл.н.е., синовете му успяват да държат Дехойбарт под контрол, но загубили Гуинед, в който традиционната династия се върнала на власт.

Между 950 и 1000 г. нападенията на викингите над Уелс зачестяват. Хрониката на принцовете записва, че през 987 г. Годфри Харалдсън заловил 2000 заложници в Англиси и кралят на Гуинед, Маредид ап Оуайн, трябвало да плати значителна сума пари, за да откупи хората си.

Груфид ап Лиуелин успял да обедини почти всички уелски кралства под свое управление. Той е първият крал на Гуинед, а до 1055 г. управлява почти цял Уелс и анексира граничните територии на Англия. Въпреки това през 1063 г. той е победен от Харолд II, след което е убит от собствените си хора. Неговите територии отново са разделени на традиционните кралства.

Уелс и нормандите (1067-1283)

По времето на нормандското завладяване на Англия най-могъщият владетел на Уелс е Бледдин ап Синуин, крал на Гуинед и Поуис. Норманите първо превземат юга: през 1070 г. Уилям Фиц-Осбърн окупира Гуент. До 1074 г. войските на граф Шрусбъри разграбват Дехейбарт.

Убийството на Bledyn ap Cynwyn през 1075 г. води до гражданска война и дава възможност на норманите да превземат северните земи на Уелс. През 1081 г. Груфид ап Кинан, който току-що е заел трона на Гуинед от Трахаярн ап Карадог в битката при Минд Карн, е поканен на среща с графовете на Честър и Шрусбъри, където е заловен. Така по-голямата част от Гуинед е превзета от норманите. На юг Уилям Завоевателя напредва до Дайфед, изграждайки замъци и монетни дворове в Сейнт Дейвид и Кардиф. Рис ап Теудур от Дехейбарт е убит през 1093 г. в Брихейниог и кралството му е завладяно и разделено между нормандските лордове. Норманското завоевание е почти приключило.

Въпреки това през 1094 г. започва общо въстание на уелсците и те постепенно си връщат загубените земи. Груфид ап Кинан в крайна сметка успява да изгради силно кралство Гуинед. Неговият син, Оуейн Гуинед, се съюзява с Груфуд ап Рис от Дехейбарт през 1136 г., побеждавайки норманите в битката при Крей Маур и анексирайки Кередигион. На следващата година Оуайн наследява трона на Гуинед от баща си и управлява до смъртта си през 1170 г. Той успява да се възползва от липсата на единство в Англия, където имало борба за трона между Стефан от Блоа и императрица Матилда, и да разшири границите на Гуинед още пò на изток.

Кралството на Поуис също има силен владетел - Мадог ап Маредид, но когато наследникът му Ливелин ап Мадог умира след смъртта му, Поуис е разделен на две части и никога повече не се обединява. На юг Груфид ап Рис е убит през 1137 г., но четиримата му сина, които управляват последователно Дехейбарт, в крайна сметка успяват да отвоюват по-голямата част от кралството на дядо си от норманите. Най-младият от тях, Рис ап Груфид, царува от 1155 до 1197 г. През 1171 г. Рис се среща с Хенри II и те се споразумяват Рис да плаща данък, но правото му върху завладените земи е потвърдено. В двора си в Кардиган, Рис провежда фестивал на поезията и песните на Коледа през 1176 г., който се счита за първия документиран Eisteddfod. Смъртта на Owain Gwynedd довежда до разделянето на кралство Gwynedd между неговите синове, като Deheubarth за известно време е най-могъщото уелско кралство по време на управлението на Рис.

https://ru.wikipedia.org/wiki/История_Уэльса

Едуард I потушава малко въстание в Уелс през 1276–77 г. и отговаря на второто въстание (1282–83 г.) с пълномащабно завоевание. Едуард завладява Уелс и го поставя под английско управление, като построява много замъци и градове в провинцията и ги заселва с англичани.

Последният независим владетел на Уелс, Llywelyn ap Gruffydd, се радва на благоприятна позиция след баронските войни. Благодарение на Договора от Монтгомъри (1267 г.), той официално завладява четирите кантреви (административни области в средновековен Уелс) на източен Гуинед, които е завладял и титлата му принц на Уелс е призната от Хенри III. Въпреки това въоръжените конфликти не спират, по-специално с няколко лордове, като граф Глостър, Роджър Мортимър и Хъмфри де Бохун, 3-ти граф Херефорд. Ситуацията се влошава допълнително, след като по-малкият брат на Llywelyn, David и Gruffudd ap Gwenwynwyn от Powys, дезертира при англичаните през 1274 г. след неуспешен опит за убийство на Llywelyn. Позовавайки се на продължаващите военни действия и това, че английският крал укрива враговете му, Лиуелин отказва да положи васална клетва пред Едуард. Самият Едуард възприема планирания брак на Лиуелин и Елинор, дъщеря на Симон дьо Монфор, като провокация. През ноември 1276 г. е обявена война. Английските действия са водени от Мортимър, Едмънд Ланкастър (брат на Едуард) и Уилям дьо Бошан, граф на Уоруик. Сънародниците на Лиуелин му оказали само слаба подкрепа. През юли 1277 г. Едуард нахлува със сила от 15 500 мъже, от които 9 000 са уелсци. По време на кампанията няма голяма битка. Лиуелин скоро разбира, че няма друг избор, освен да се предаде. Договорът от Абърконуи (ноември 1277 г.) оставя на Лиуелин само западен Гуинед, въпреки че му е позволено да запази титлата принц на Уелс.

През 1282 г. войната пламва отново. Не само уелсците вземат участие в нея; противниците на крал Едуард получили широка подкрепа, подхранвана от опитите за налагане на английските закони на жителите на Уелс. За разлика от предишната кампания, която имала по-скоро наказателен характер, тази кампания се превърнала в завоевателна за Едуард. Войната започва с бунта на Дейвид, който е недоволен от наградата, получена от Едуард през 1277 г. Лиуелин и други уелски лидери скоро се присъединили към Дейвид. Отначало успехът във войната съпътства бунтовниците. През юни Глостър е победен в битката при Llandeilo Wawr. На 6 ноември, докато архиепископът на Кентърбъри Джон Пакам водел мирни преговори, Люк дьо Тани, командирът на Англси, реши да започне изненадваща атака. Построен е понтонен мост, но хората на Тани попадат в засада от уелсците малко след преминаването и претърпяват тежки загуби в битката при Мойл-и-Дон. На 11 декември Llywelyn е привлечен в капан и умира в битката при моста Orewyn, слагайки край на успехите на уелсците. Окончателното подчинение на уелсците идва след залавянето на Дейвид през юни 1283 г., той е транспортиран до Шрусбъри и екзекутиран като предател следващата есен.

Следващи бунтове се случват през 1287–1288 г. и (по-сериозно) през 1294–1295 г. под ръководството на Мадог ап Лиуелин, далечен роднина на Ливелин ап Груфуд. Последният бунт привлича личното внимание на Едуард, но и в двата случая въстанията са потушени. Според статута на Рудлан (1284 г.) владенията на Лиуелин са включени в територията на Англия, Уелс получава административна система, подобна на английската, а редът в областите се поддържа от шерифи. Английското законодателство е въведено в сила по наказателни дела, въпреки че на уелсците е позволено да уреждат някои имуществени спорове според собствените си закони. През 1277 г. Едуард започва пълномащабна програма за английско заселване в Уелс, като заселването се увеличава рязко след 1283 г. Основани са нови градове, като Флинт, Абъристуит и Ридлан. Той също така бележи началото на мащабно строителство на замъци. Тази задача е поверена на майстор Джеймс от Сейнт Джордж, уважаван архитект, когото Едуард среща в Савоя при завръщането си от кръстоносния поход. Сред основните сгради са замъците Beaumaris, Caernarvon, Conwy и Harlech. Неговата програма за изграждане на замъци поставя началото на широкото използване на вратички за стрелба с лък в стените на замъци в цяла Европа, повлияни от източния опит, натрупан от кръстоносните походи. В тази връзка е въведена идеята за концентричен замък: четири от осемте замъка, основани от Едуард в Уелс, са построени според този дизайн През 1284 г. синът на Едуард (по-късно крал Едуард II) е роден в замъка Кернарвон. През 1301 г. той става първият английски принц, който получава титлата Принц на Уелс.

През 1400 г., при крал Хенри IV, възползвайки се от тогавашните вълнения в Англия, уелсците се разбунтуват отново под водачеството на Оуейн Глиндур, който произхожда от древно княжеско семейство. В продължение на много години, в съюз с Франция, той остава владетел на Уелс, но умира победен и изоставен от всички.


И накрая, при Хенри VIII, Уелс влиза в съдебната и правна система на Англия съгласно актовете на английския парламент от 1535 и 1542 г., във връзка с които възниква концепцията за „Англия и Уелс“, английският става официален език в Уелс.

https://ru.wikipedia.org/wiki/История_Уэльса

След разрива на Хенри VIII с Рим и папата (1534г.), Уелс в по-голямата си част последва Англия в приемането на англиканството, въпреки че редица католици са активни в опитите си да противодействат на това и създават някои от най-ранните книги, отпечатани на уелски. През 1588 г. Уилям Морган прави първия пълен превод на Библията на уелски език. Библията на Морган е една от най-значимите книги на уелски език и нейното публикуване значително увеличава ръста и обхвата на уелския език и литература.


Епископ Ричард Дейвис и протестантският духовник дисидент Джон Пенри въвеждат калвинистката теология в Уелс. Калвинизмът се развива през пуританския период, след възстановяването на монархията при Чарлз II и в рамките на методисткото движение на Уелс. Въпреки това, малко копия от произведенията на Калвин са налични преди средата на 19-ти век. През 1567 г. Дейвис, Уилям Сейлсбъри и Томас Хюет завършват първия съвременен превод на Новия завет и първия превод на Книгата на общите молитви (на уелски: Y Llyfr Gweddi Gyffredin). През 1588 г. Уилям Морган завършва превода на цялата Библия. Тези преводи са също толкова важни за оцеляването на уелския език и имат ефекта да придадат статут на уелския като литургичен език и средство за богослужение. Това има значителна роля за продължаващото му използване като средство за ежедневна комуникация и като литературен език до наши дни, въпреки натиска на английския език. Уелс е преобладаващо роялистки във войните на Трите кралства в началото на 17-ти век, въпреки че имаше някои забележителни изключения като Джон Джоунс Мейзигарнед и пуританския писател Морган Луид. Уелс е важен източник на хора за армиите на крал Чарлз I от Англия, въпреки че в Уелс не са се състояли големи битки. Втората английска гражданска война започва, когато неплатените парламентарни войски в Пембрукшър преминават на другата страна в началото на 1648 г. Полковник Томас Хортън побеждава роялистките бунтовници в битката при Сейнт Фейгънс през май и лидерите на бунтовниците се предават на Кромуел на 11 юли след продължителната двумесечна обсада на Пембрук.

Образованието в Уелс е на много ниско ниво през този период, като единственото налично образование е било на английски, докато по-голямата част от населението говори само уелски. През 1731 г. Грифит Джоунс създава циркулиращи училища в Кармартеншир, провеждани на едно място за около три месеца, преди да се преместят (или „циркулират“) на друго място. Езикът на обучение в тези училища е уелски. До смъртта на Грифит Джоунс през 1761 г. се смята, че до 250 000 души са се научили да четат в училищата в Уелс.

През 18-ти век също се наблюдава възраждането на уелските методисти, водено от Даниел Роуланд, Хауъл Харис и Уилям Уилямс Пантиселин.


Сектантството има значително влияние в Уелс от осемнадесети до двадесети век. Уелското методистко възраждане от 18 век е едно от най-значимите религиозни и социални движения в историята на Уелс. Възраждането започва в Англиканската църква в Уелс и в началото остава като група в нея, но уелското възраждане се различава от методисткото възраждане в Англия по това, че неговата теология е калвинистка, а не арминианска. В началото на 19-ти век уелските методисти се отделят от англиканската църква и създават своя собствена деноминация, сега Презвитерианската църква на Уелс. Това също води до укрепване на други неконформистки деноминации и до средата на 19 век Уелс е до голяма степен неконформистки в религията. Това има значителни последици за уелския език, тъй като той е основният език на неконформистките църкви в Уелс. Неделните училища, които се превръщат във важна част от живота на уелсците, правят голяма част от населението грамотно на уелски, което е било важно за оцеляването на езика, тъй като уелски не се преподава в училищата. Уелските методисти постепенно изграждат свои собствени мрежи, структури и дори домове за срещи (или параклиси), което в крайна сметка довежда до отцепването им през 1811 г. и официалното създаване на Калвинистката методистка презвитерианска църква на Уелс през 1823 г. Уелското методистко възраждане също оказва влияние върху по-старите неконформистки църкви или дисидентите баптисти и конгрегационалисти, които на свой ред също претърпяват растеж и обновление. В резултат на това до средата на деветнадесети век Уелс е предимно неконформистка страна.

В края на 18-ти век започва Индустриалната революция и наличието на желязна руда, варовик и големи находища на въглища в югоизточен Уелс означава, че в тази област скоро се създават железарски заводи и въглищни мини, по-специално Cyfarthfa Ironworks и железарската фабрика Dowlais в Мертир Тидфил.

https://en.wikipedia.org/wiki/History_of_Wales

1800-1914

Съвременната история на Уелс започва през 19 век, когато Южен Уелс става силно индустриализиран с железарски заводи; това, заедно с разпространението на въгледобива в долините Cynon и Rhondda от 1840 г., довежда до увеличаване на населението. Социалните последици от индустриализацията водят до въоръжени въстания главно срещу английските собственици. Социализмът се развива в Южен Уелс през втората половина на века, придружен от нарастващата политизация на религиозния неконформизъм. Първият депутат от Лейбъристката партия, Keir Hardie, е избран като младши член от уелския избирателен район на Merthyr Tydfil и Aberdare през 1900 г.


Населението на Уелс се удвоява до над един милион между 1801 и 1851 г. и отново се удвоява, достигайки 2 421 000 до 1911 г. По-голямата част от увеличението идва в районите за добив на въглища, особено в Гламорганшир. Част от това увеличение може да се отдаде на демографския преход, наблюдаван в повечето индустриализиращи се страни по време на Индустриалната революция, тъй като смъртността спада, а раждаемостта остава стабилна. Има обаче и широкомащабна миграция на хора в Уелс по време на индустриалната революция. Англичаните са най-многобройната група, но има и значителен брой ирландци и по-малък брой италианци, мигриращи към Южен Уелс, както и руски и полски евреи.

Първото десетилетие на 20-ти век е периодът на въглищния бум в Южен Уелс, когато нарастването на населението надхвърля 20 процента. Демографските промени засягат езиковата граница; делът на говорещите уелски език в долината Ронда спада от 64 процента през 1901 г. на 55 процента десет години по-късно, а подобни тенденции са очевидни и на други места в Южен Уелс.

Уелското възраждане от 1904–1905 г. е най-голямото пълномащабно християнско възраждане на Уелс през 20-ти век. Смята се, че най-малко 100 000 души са станали християни по време на възраждането от 1904–1905 г., но въпреки това то не е сложило край на постепенния упадък на християнството в Уелс, а само леко го е задържало.

Кенет О. Морган твърди, че ерата 1850-1914 г.:

« беше история за нарастваща политическа демокрация с хегемонията на либералите в националното и местното управление, за все по-процъфтяваща икономика в долините на Южен Уелс, доминиращият в света район за износ на въглища с огромни пристанища в Кардиф и Бари, все по-оживяваща литература и съживление в Еisteddfod и много жизненост в неконформистките параклиси, особено след краткотрайния тласък от „голямото съживление“, "Y Diwygiad Mawr", от 1904–1905. Като цяло имаше широко разпространено чувство за силна национална идентичност, с национален музей, национална библиотека и национален университет като негов авангард. »

1914-1945

Световните войни и междувоенният период са трудни времена за Уелс от гледна точка на колебливата икономика на антивоенните загуби. Мъжете с нетърпение се записват като доброволци за военна служба. Първата световна война и последиците от нея имат сериозно въздействие върху Уелс по отношение на икономическото въздействие, както и жертвите по време на войната. Резултатът е значителни социални лишения. Лейбъристката партия заменя либералите като доминираща партия в Уелс, особено в индустриалните долини на Южен Уелс. Уелската националистическа партия "Plaid Cymru" е създадена през 1925 г., но първоначално растежът ѝ е бавен и печели малко гласове на парламентарните избори.

От 1945г. до наши дни

В периода непосредствено след Втората световна война се наблюдава силно съживяване на икономическия растеж, придружено от по-голямо лично материално благосъстояние на по-бедните слоеве от обществото в резултат на новите системи за социално подпомагане. Подкрепата за политическия национализъм се засили с известен успех за партията Plaid Cymru и нарастващ натиск за децентрализация на уелските власти. Личните доходи нарастват през следвоенния период; През 1962 г. например средната седмична заплата на мъжете физически работници е била 315s 8d, в сравнение със средната за Обединеното кралство 312s 10d. Според едно проучване, „Само в Мидландс и южната част на Англия заплатите на мъжете за ръчен труд са по-високи, отколкото в Уелс.“ Независимо от това въгледобивната промишленост стабилно намалява след 1945 г. До началото на 90-те години в Уелс имаше само една дълбока мина, която все още работеше. Имаше подобен катастрофален спад в стоманодобивната промишленост (кризата на стоманата) и икономиката на Уелс, подобно на тази на други развити общества, се насочваше все повече към разширяващия се сектор на услугите.

Междувременно нарастващите призиви за признаване на уелския език на институционално ниво доведоха до приемането на Закона за уелския език от 1967 г. По този начин уелският език беше официално признат за легитимен език в правен и административен контекст за първи път в английското право. Делът на уелското население, което може да говори уелски език, намалява, падайки от малко под 50% през 1901 г. до 43,5% през 1911 г. и достигайки най-ниско ниво от 18,9% през 1981 г. Оттогава той леко се е повишил.

На референдум през 1979 г. Уелс гласува против децентрализацията на Уелс с мнозинство от 80 процента. През 1997 г. втори референдум по същия въпрос осигури много малко мнозинство (50,3 процента). Националното събрание на Уелс (Cynulliad Cenedlaethol Cymru) е създадено през 1999 г. (съгласно Закона за правителството на Уелс от 1998 г.) с правомощието да определя как се изразходва и администрира бюджетът на централното правителство на Уелс, въпреки че парламентът на Обединеното кралство си запазва правото да налага ограничения върху неговите правомощия.


Законът за правителството на Уелс от 2006 г. на парламента на Обединеното кралство реформира Националното събрание на Уелс и позволи по-лесното му предоставяне на допълнителни правомощия. Законът създаде система на управление с отделна изпълнителна власт, съставена от и отговорна пред законодателната власт. След успешен референдум през 2011 г. за разширяване на законодателните правомощия на Националното събрание, то успя да изготви закони, известни като "Актове на събранието", по всички въпроси в областите на делегираните пълномощия, без да е необходимо съгласието на парламента на Обединеното кралство. През май 2020 г. парламентът беше преименуван на „Senedd Cymru“ или „Уелският парламент“, известен като „Senedd“ както на английски, така и на уелски.

https://en.wikipedia.org/wiki/History_of_Wales

Уелският език (Cymraeg, Къмрайг или y Gymraeg, ъ Гъмрайг) е келтски език от бритската подгрупа на келтските езици. Говори се в Уелс, както и в някои прилежащи части на Англия. Извън Уелс най-голямата общност, говореща уелски, живее в долината Чубут, аржентинска Патагония. Уелски също така се говори в останалите части на Обединеното кралство, САЩ, Канада и Австралия.

История

Периодът на римското владичество (I – V век) не довежда до пълното романизиране на келтските P-диалекти в Британия, от които по-късно произлиза уелският език.
Възникването на уелски се датира между VI и VIII век, период на англосаксонските нашествия, заселването в Англия на германоезични племена и изтласкването на британското келтско население на запад и юг, към изолираните помежду си области Уелс, Корнуол, Кумбрия и Бретан. Този период се нарича ранноуелски, оттогава са и първите паметници, позволяващи да се идентифицира уелският език. По-многочислени са паметниците от староуелския период, обхващащ IX – XI век.

Периодът XII – XIV век се нарича средноуелски и се характеризира със създаването на множество религиозни текстове, както и на сборниците с митологично-историческа проза Mabinogion, Llyfr Gwyn Rhydderch („Бялата книга на Ридерх/Родерик“) и Llyfr Coch Hergest („Червената книга на Хергест“).

За новоуелски се говори от XIV-XV век, като решаващо събитие от това време е издаването на превода на Библията от Уилиам Морган през 1588 г. Преводът изиграва ролята на кодификатор на литературния език, при все че този процес не е завършен и до днес, и се запазват съществени различия между северните и южните диалекти. На границата между средноуелски и съвременния уелски период твори и смятаният за най-велик уелски поет Давид ап Гуилъм (Dafydd ap Gwilym, 1315/1320 – 1350/1370).


Периодът на късния новоуелски започва с публикуването на Библията на Уилиам Морган и продължава до днес.

Езици на Уелс 1750 - 1900

Легенда: • Уелски (зеленo)  • Двуезичен (розовo)  • Английски (бяло)


Съвременен статус

Периодът от XIX век до днес се отличава с намаляването на броя на говорещите уелски и на изместването му от английския. При преброяването на населението от 1891 г. 54 на сто от жителите на Уелс са посочили, че говорят уелски, докато през 1981 г. този брой е бил едва 19 на сто. Негативната тенденция обаче постепенно се пречупва, и при преброяването през 2001 г. около 21 на сто са посочили, че говорят уелски. Това се дължи както на засилващата се кампания по изучаването му, така и на приемането на редица закони за неговата защита през 90-те години на ХХ век, и особено на използването му в парламента на Уелс, създаден през 1999 г. Според британския Закон за уелския език (Welsh Language Act) от 1993 година този език е равноправен с английския на територията на Уелс. Законът влиза в сила на 21 декември 1993 година и предвижда създаването на специален Комитет за уелския език към държавния секретар на Уелс.

Речник

Речниковият състав е с индоевропейски произход. Има много заемки от латински, френски, английски.

Буквите J, K, V, X и Z се използват само в думи от чужд произход.
Ударението пада винаги на предпоследната сричка.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Уелски език

https://ru.wikipedia.org/wiki/Валлийский язык

Християнството е най-разпространената религия в Уелс. До 1920 г. държавната религия е англиканството, въпреки че нонконформизмът и методизмът традиционно са силни в Уелс. Църквата в Уелс и други християнски църкви като Презвитерианската църква на Уелс, католицизма, баптизма, конгрегационализма и православието имат най-голям брой енориаши. Уелс също е дом на религии като будизъм, хиндуизъм, юдаизъм, ислям и сикхизъм, като по-голямата част от нехристияните живеят в Кардиф.

Християнство


Християнството навлиза в Уелс с римското завоевание, но първоначално е потиснато. Първите християнски мъченици на Уелс - Аарон и Юлий, са убити в римската крепост Isca Augusta в Южен Уелс около 304 г. сл. Хр. Най-ранният християнски предмет в Уелс е намерен на кораб близо до град Вента Силурум, това е мирò. В края на 4 век християнството става единствената официална религия на Римската империя.

„Епохата на светиите“ (ок. 500-700 г. сл. Хр.) е периодът, който е белязан от създаването на монашески селища в целия Уелс и появата на религиозни водачи като Дейвид от Уелс, Братен и Гуендолин, Илтуд и Тейло. Това е периодът на формиране на уелската нация, със споделена национална идентичност, произтичаща от езика и религиозните вярвания.

Уелсците отказват да сътрудничат на мисията на Августин от Кентърбъри за християнизиране на англосаксонците. Въпреки това, в резултат на помирението на келтско-римското християнство с английското завладяване на Уелс, от Средновековието до 1920 г. уелската епархия е част от провинция Кентърбъри, която е в общение с римския престол до Реформацията.

Като част от провинция Кентърбъри, Уелс става част от Англиканската църква. От времето на Хенри VIII Англиканската църква се превръща в държавна църква на Уелс. Въпреки че някои църковни писания са преведени на уелски още през Средновековието, първият превод на Новия завет е от Уилям Сейлсбъри през 1567 г., а пълен превод на Библията е направен от Уилям Морган през 1588 г. Преводът на Библията на уелски е много важен за запазването на езика, който на практика е забранен от Актовете на Съединението 1535–1542. Уелският е вече официално признат за език на богослужението, това също повлиява на запазването на езика в ежедневието, въпреки силното влияние на английския език.

Уелското методистко възраждане от 18 век е едно от най-значимите религиозни и социални движения в историята на Уелс. Възраждането започва с англиканската църква в Уелс, но разликата между уелския методизъм и английския методизъм е, че той е калвинистки, а не арминиански. Уелските методисти постепенно създават свои собствени мрежи, структури и дори домове за срещи (или параклиси), което в крайна сметка води до отделяне от Англиканската църква през 1811 г. и официалното създаване на Калвинистката методистка презвитерианска църква на Уелс през 1823 г.

Методисткото съживяване в Уелс също повлиява на по-старите неконформистки църкви като баптистите и конгрегационалистите, които също претърпяват растеж и обновление. В резултат на това до средата на деветнадесети век Уелс се превръща в преобладаващо неконформистка страна.

Законът за Уелската църква от 1914 г. предвижда отделянето на четирите епархии, разположени в Уелс, от Църквата на Англия (от тези епархии се формира Църквата на Уелс) и отделянето на църквата от държавата. Актът влиза в сила през 1920 г. и оттогава в Уелс няма държавна религия.

Ислям

Най-голямата нехристиянска религия в Уелс е ислямът, с 22 000 вярващи през 2001 г. В Уелс има около 40 джамии. Първата мюсюлманска общност, която живее постоянно в Уелс, са йеменските моряци, които пристигат на пристанището на Суонзи след 1900 г. Първата джамия във Великобритания е построена в Кардиф през 1860 г. По-голямата част от уелските мюсюлмани живеят в Кардиф (11 261, 3,7% от населението), но също така има голям брой в Нюпорт (3 491) и Суонзи (2 167).

Юдаизъм

Юдаизмът има доста дълга история в Уелс, като първата еврейска общност е регистрирана в Суонзи около 1730 г. През август 1911 г. еврейските магазини в Южен Уелс са унищожени по време на граждански вълнения. От този момент еврейското население на района, което достигна своя връх от 4000 - 5000 през 1913 г., е намаляло, като само Кардиф поддържа значителна еврейска общност, около 2000 души през 2001 г.

Други религии

Индуизмът и будизмът имат по 5000 последователи в Уелс, а Кередигион е центърът на уелския будизъм. Църквата и ресторантът на Говинда, управлявани от общността Харе Кришна в Суонзи, са център за много от индуистите в Уелс. Около 2000 последователи на сикхизма живеят в Уелс, а първата специално построена гурдвара е в Кардиф, открита през 1989 г. При преброяването от 2001 г. около 7000 души се описват като последователи на друидизма, предхристиянската религия на Уелс.

Атеизъм

Приблизително една шеста от населението на Уелс, около 500 000 души, няма религиозна принадлежност.


Статистика

Римокатолическата църква (Eglwys Gatholig Rufeinig) и Църквата на Уелс (Eglwys yng Nghymru) са най-големите религиозни традиции, всяка от които има последователи от около 5% от населението на Уелс. Следващата по брой вярващи е презвитерианската църква на Уелс (Eglwys Bresbyteraidd Cymru) с 34 819 (2004) енориаши (повече от 1% от населението), следвана от конгрегационалистите и баптистите, всеки с около 1% от общото население.

Преброяването от 2001 г. показва, че по-малко от 10% от населението посещава редовно църква, но около 70% от населението се смятат за християни по някакъв начин.

https://ru.wikipedia.org/wiki/Религия_в_Уэльсе

Уелската култура е културата на народа на Уелс, включително уелския език, обичаи, фестивали и музика. Основните национални символи на Уелс са уелският дракон, праз-лук и нарцис.

Национални празници

Светецът-покровител на Уелс е Дейвид от Уелс, Деуи Сант на уелски. Денят на Свети Давид се празнува на 1 март и някои смятат, че този празник трябва да стане национален празник в Уелс. Също така запомнящи се дати за Уелс са 16 септември (денят, в който започна въстанието на Owain Glyndŵr) и 11 декември (денят на смъртта на Llywelyn ap Gruffydd).

Уелс също има четири традиционни сезонни фестивала и уелска Нова година.

Музика


Уелс често се характеризира като „Земя на песните“, която се отнася до афинитета на хората към пеенето, поезията и музиката. Най-известният вид музикално творчество на уелсците е хорът, особено мъжкият. Въпреки че хоровото пеене със сигурност е важна част от съвременния музикален живот в Уелс, то в никакъв случай не е единствената или най-старата част от него, хоровата традиция всъщност не датира много по-далеч от разцвета си през 19 век.

Най-старата музикална традиция в Уелс е инструменталната народна музика. Традиционният музикален инструмент на уелската народна музика е арфата, по-специално тройната арфа. Традиционни за Уелс са също кротът и пибгорнът, които, въпреки че са заменени от други инструменти през 18 век, днес отново придобиват известна популярност.


През 90-те години уелската музика получава нов звук, появяват се нови музикални групи като Super Furry Animals, Manic Street Preachers, Catatonia, Stereophonics и много други. Алтернативният рок и пънк рокът стават все по-популярни през последните години, като групи като Lostprophets, The Automatic и Funeral for a Friend постигат международно признание.

Изобразително изкуство

Уелс има древни традиции във визуалните изкуства и много примери за келтско изкуство са открити тук. През Средновековието уелското изкуство е имало религиозен характер; най-известният паметник на уелското изкуство от онова време е Псалтирът Райсмърк.

Уелският художник Ричард Уилсън е един от първите известни британски пейзажисти, но той е известен не с уелската, а с италианската си работа, въпреки че става един от първите художници, които изобразяват природата на Уелс.

До 20-ти век уелските художници трудно намират работа в родината си, много от тях предпочитат да работят в Лондон или в чужбина. Това се променя през 1865 г., когато се открива училището по изкуства в Кардиф. По това време в Уелс започва да се формира национална школа по живопис, която дава тласък на развитието на изобразителното изкуство и се появява цяла поредица от талантливи художници и скулптори.


Кухня

Уелс традиционно се разглежда като земеделски регион и традиционната му кухня отразява това. В готвенето се използват традиционни хранителни продукти. Печенето представлява най-богатата част от уелската кулинарна култура, с различни кифли, кифлички и "хляб на петна" (bara brith), за които е известно, че издържат дълго време.


Напоследък много готвачи приготвят традиционни уелски ястия по нови начини. Празът се използва широко, особено в ястията, приготвени за Давидовден. Агнешкото и рибните ястия също стават все по-традиционни в уелската кухня.

Религия

Най-голямата религиозна традиция в Уелс е християнството, като 72% от уелсците се наричат християни през 2001 г. Презвитерианската църква на Уелс беше в продължение на много години най-голямата религиозна организация, като се отдели от Англиканската църква през 1811 г. Църквата в Уелс днес е най-голямата по отношение на броя на енориашите, тя е част от Англиканската общност. Второто място по брой енориаши заема Римокатолическата църква с 3% енориаши; 18% от жителите на Уелс не смятат себе си за членове на никоя религиозна традиция.

Спорт

Националният спорт на Уелс е ръгби, по-специално ръгби-15. Големите състезания по ръгби се провеждат на стадион "Милениум" в Кардиф.


В Среден и Северен Уелс ръгбито не е толкова популярно, колкото на юг, но футболът е по-популярен тук. Много професионални състезатели по бокс и конен спорт също идват от Уелс. Въпреки популярността на футбола в Уелс, само един уелски футболен отбор, Кардиф Сити, успя да спечели ФА Къп през 1927 г. и беше финалист през 2008 г.

https://ru.wikipedia.org/wiki/Культура_Уэльса

Уелската кухня (на уелски: Coginiaeth Cymru, на английски: Welsh cuisine) е националната кухня на уелсците.

Оригиналната уелска кухня се развива в Уелс. Народите, живеещи по тези места, отдавна са запазили своите кулинарни традиции, считайки ги за неразделна част от културата и историята. Римляните са имали голямо влияние върху уелската кухня, благодарение на които кухнята на Уелс е обогатена с много подправки, които са идеални за рибни ястия.

Два от най-известните символи на Уелс (празът и нарцисът) имат пряка връзка с готвенето. В древността се е смятало, че празът носи късмет в битка, затова воините са го добавяли към доспехите си като талисман. Празът вече е неразделна част от уелската диета.

Нарцисът, който се появява в земите на Уелс по време на Римската империя и днес има чисто декоративна стойност (нарцисът служи като незаменима украса на масата на 1 март, деня на Св. Давид), първоначално е бил използван за гастрономически цели; в комбинация със зелени смокини, сервира се като десерт.

Поради близостта на морския бряг рецептите на уелската кухня винаги са включвали разнообразни ястия от риба и морски дарове (скариди, миди, стриди и др.), а римляните, които завладяват Уелс през първи век след Христа, обогатяват уелската кухня с разнообразни подправки (кориандър, вратига, мента, мащерка, копър и др.), които започват да се използват при приготвянето на риба.

От древни времена населението на Уелс се занимава с отглеждане на добитък и засяваане на овес, който е основната зърнена култура. Ястията от него са се консумирали в комбинация със сирене, сметана и мътеница - нискомаслена сметана, която се получавала като вторичен продукт от кравето мляко при производството на масло.

Въпреки това, уелската кухня окончателно се формира под влиянието на келтите, които използват открито огнище за готвене. Комбинацията от месни и зърнени съставки води до появата на много известни уелски ястия, които стават национални. Пример за това е т. нар. каула, супа-гулаш, приготвена от месо и кореноплодни зеленчуци, овкусена с билки, към които се добавят овесени ядки, придаващи на ястието необходимата плътност. Уелсците предпочитат агнешкото като месо; телешкото и свинското месо са по-малко популярни.

Уелската кухня е известна с многобройните си рецепти за печене - разнообразие от плоски хлябове и палачинки (например кремпоги), които са незаменим атрибут на масата. В допълнение, широко се практикува съхраняването на плодове и зеленчуци за бъдеща употреба под формата на различни конфитюри, маринати, кисели краставички и консерви.

Приготвянето на много ястия от уелската кухня в древни времена е било съобразено с края на различни селскостопански работи, което е отразено в техните имена, сред които можете да намерите питки за косене, супа за прибиране на реколтата и др.

"Уелски заек"


"Уелски заек" е уелско ястие, крутони или филийки препечен хляб със сос от разтопено сирене. Първоначалното име на ястието от 18-ти век е шега (уелски заек), но по-късно е преинтерпретирано като „рядък заек“, тъй като ястието не съдържа заешко. Има варианти на имена и ястия: английски заек, шотландски заек, златен долар и румено зайче.

Въпреки че няма убедителни доказателства, че ястието произхожда от уелската кухня, понякога се идентифицира с уелското caws pobi, „печено сирене“, документирано през 1500 г.

Според някои рецепти процесът на приготвяне е просто топене на настъргано сирене върху препечен хляб. Има варианти със сос от сирене, ейл, горчица, подправени с лют червен пипер или червен пипер. Понякога се добавят мляко, вино или сос Worcestershire. Сосът може също да съдържа сирене и горчица в сос бешамел.

Кремпог


Кремпог (уелски crempog, множествено число crempogau) е уелска палачинка, приготвена от брашно, мътеница, яйца, оцет и осолено масло. Традиционно приготвен върху камъни за печене или на тиган, кремпогът е една от най-старите рецепти в Уелс. Тези палачинки са известни още като froes, pancos и cramoth и обикновено се сервират намазани с масло на дебели купчини. В Уелс те традиционно се сервират на тържества като Дебелия вторник и рождени дни.

Историята на готвенето в Уелс е слабо документирана и голяма част от това, което се знае, се основава на устни и археологически доказателства. Уелс има дълга история на печене върху специален кръгъл плосък камък (bakestone, на уелски maen). Каменната плоча е заменена от метална плоча, известна като градел (скара), и те се появяват в списъка с предмети, направени от ковачи в Законите на Хивел (13 век). Камъните за печене са били често използвани в селските райони на Уелс за приготвяне на кифлички и доказателства за използването им са открити във ферми и имения. Ранните плоски камъни са били поставяни на триножник над открит огън, въпреки че в много области, особено в югозападен Уелс, е била използвана специално проектирана кръгла желязна рамка с дръжка с половин пръстен. До началото на ХХ век фурните за вграждане са често срещани в кухните в Уелс, въпреки че са работели с дърва и въглища. Традицията за използване на камък за печене съжителства с тези по-нови фурни. Разпалването на големите пещи обикновено се ограничава до един ден в седмицата и се използва за печене на хляб и други печени продукти, за да поддържа семейството до следващата седмица. Те са допълнени с всичко, което може да се готви на открит огън с помощта на камък за печене. Обичайните храни, приготвени по този метод, са cacen radell (плоски хляб на тиган), bara crai' (безквасен хляб), уелски плоски хлябове cacen gri (плоски хляб със стафиди) и crempog.

Въпреки че няма документирани доказателства за най-ранната рецепта за кремпог, основните съставки, лесно достъпни в Уелс, предполагат дълга история. Рецептата за кремпог отразява много стари кулинарни традиции, които някога са били разпространени в цяла Великобритания. Хранителният историк Боби Фрийман в своето класическо ръководство за уелската кухня (1980 г.) пише, че кремпогът, заедно с каул (уелска супа), е единственото уелско ястие, оцеляло от отминалите времена. Въпреки че кремпогът е бил основна част от уелската кухня поради лекотата на приготвяне в миналото, той също се свързва с традиционни празненства. Кремпог се сервира на Дебелия вторник в цял Уелс и се свързва с рождени дни, особено в Южен Уелс, където купчина палачинки се нарязва на филийки и се сервира като торта.

При стандартната рецепта за кремпог маслото се разтопява в топла мътеница, след което се изсипва в брашното и се разбива. Сместа трябва да престои няколко часа. Втората смес се приготвя от захарта, содата, оцета и разбитите яйца. След това смесите се смесват до получаване на хомогенно гъсто тесто.

Втасалото тесто се изсипва върху сгорещен камък за печене или тиган на умерен огън. Кремпогът се запържва от двете страни до зачервяване и се поднася на купчинка с намазана с масло всяка палачинка.

Уелски плоски хлябове


Уелски плоски хлябове, уелски сладкиши (на уелски: picau ar y maen, pice bach, cacennau cri или teisennau gradell, също bakestones или pics) - традиционни сладки уелски сладкиши или сладкиши, приготвени в сух тиган. Те са популярни от края на 19 век, като добавят мазнина, захар и сушени плодове към по-стара рецепта за плосък хляб, изпечен на скара.


Познат в Уелс като кексчета или печени камъни, защото традиционно се приготвят на „камък за печене“, на уелски maen („камък“) или planc („дъска“): общ уелски тип тиган, обикновено с овална форма, направен от стеатит (сапунен камък), шисти или много фино зърнест пясъчник. Хлебчетата също се пекат в чугунен тиган, който се слага на огъня или котлона; в редки случаи те могат да бъдат наречени griddle scone.

https://ru.wikipedia.org/wiki/Валлийская_кухня

https://ru.wikipedia.org/wiki/Валлийский кролик

https://ru.wikipedia.org/wiki/Кремпог

https://ru.wikipedia.org/wiki/Валлийские лепёшки

Ка̀рдиф (на английски: Cardiff; на уелски: Caerdydd, Кайрдѝд) е столица на Уелс, административен център на едноименния самостоятелен окръг Кардиф. Население 316 800 жители (2004 г.)

География

Кардиф е пристанищен град, разположен в Южен Уелс, на крайбрежието при вливането на реките Илай и Таф в Бристолския канал на Атлантическия океан.

История


Основан е от келтите през 1 век пр.н.е. По-късно, в края на I век при превземането на Британия, римляните изграждат „форт“ – военен лагер, който при Константин I Велики е укрепен с каменна укрепителна стена с квадратен план. Части от нея се забелязват в основите на средновековния Замък на Кардиф. След 1066 г. при завладяването на Англия от норманите вътре в средата на по-ранния лагер се издига голям землен насип, с каменна кула и овална висока стена. На 20 декември 1955 г. е обявен за столица на Уелс.

Образование

Университетът на Кардиф е основан през 1883 г.


Спорт


На стадион „Милениум Стейдиъм“, красиво разположен на брега на река Таф, се играят от 2000 г. финалните мачове за купата на Англия (FA Cup) и суперкупата Чарити Шийлд (Charity Shield), както и много срещи по ръгби.

Представителният футболен отбор на града се нарича ФК Кардиф Сити (Cardiff City FC). Дългогодишен участник е в английската футболна група Чемпиъншип. Играе мачовете си на стадион „Ниниън парк“.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Кардиф



Кардиф (Cardiff) е столица на Уелс (Wales). Градът е с население от над 340 000 човека. Кардиф е център на финансовото, спортното и културното развитие на Уелс.

Историята на града започва от времената на Римската империя.

През 75 година преди новата ера на мястото, където днес е разположен град Кардиф, е било построено римско укрепление. След пети век укреплението било изоставено и започнало да се разрушава. Части от него могат да се видят и днес, тъй като те са били използвани за строежа на стените на замъка Кардиф, който е построен през 1091 година. Замъкът, който е поставил началото на уелската столица, през викторианската епоха е бил съществено разширен и преустроен.

През тринадесети век в Кардиф живеели две хиляди човека. Това е бил единственият град в Уелс с такова голямо население, но в сравнение с големите английски градове градът е бил повече от скромно населен.

През дванадесети век градът е бил ограден с дървена стена, която е трябвало да защити бъдещата столица на Уелс от нашественици. По това време Кардиф е бил пристанищен град, а през двадесетте години на четиринадесети век е бил обявен за едно от главните пристанища на страната.

В началото на петнадесети век градът е бил опожарен, но бързо бил възстановен и отново последвал период на разцвет. В края на деветнадесети век Кардиф се превърнал в най-голямото пристанище в света за износ на въглища. Тъкмо поради тази причина през 1905 година Кардиф заслужил статут на град. В началото на деветнадесети век всяка година през пристанището минавали над десет милиона тона въглища.

Постепенно населението се увеличило, най-вече за сметка на емигрантите от Норвегия, Сомалия, Йемен, Испания, Ирландия и Италия.

В средата на двадесети век добивът на въглища в района намалял, което довело до икономическия упадък на града. Днес Кардиф е напълно възстановен в икономическо отношение и се радва на икономически разцвет.

Едно от нововъденията в Кардиф е стадионът Милениум (Millennium), благодарение на който Кардиф се превърнал в истинска европейска столица. Кардиф е главен транспортен възел на Уелс.

Замъкът Кардиф е притегателен за туристите от цял свят със своята интересна архитектура и история. След посещението в него те се чувстват сякаш са били за няколко минути в епохата на Средновековието.

Друго интересно място в града е природонаучният музей, който е разположен на открито и включва десетки сгради от различните епохи на града. Постройките, които се намират на територията на музея, са били докарани от различни краища на страната.

В центъра на града се намира Националният музей и галерията на Уелс, кралският съд на Кардиф, както и постройки, които са собственост на университета в Кардиф.

Уелският национален военен мемориал се намира в централната част на града.

Често посещавана от туристите е сградата на прочутата въглищна борса, където през деветнадесети век са се осъществявали най-големите сделки, свързани с така нареченото черно злато.

В Кардиф се намира университетът на Уелс, както и Кралският Уелски колеж за музикални и драматични изкуства.

В Кардиф се намира дестилерията Пендерин (Penderyn), която е единствената дестилерия на територията на района, където могат да се видят методите, по които са се дестилирали напитките през миналия век.

Уелският център Милениум е разположен в Кардиф и е една от най-големите културни атракции на Уелс. Тук се провеждат най-значимите културни събития.

Заливът Кардиф, където се намира специален посетителски център, е любимо място на туристите заради красивата си гледка.

https://pochivka.com/

Националното знаме на Уелс се състои от 2 равни по големина правоъгълника – бял и зелен. Върху двата правоъгълника е разположен червен дракон по ширината на флага.

Червеният дракон, който е бил свързан с ‎‎Уелс‎‎ в продължение на най-малко хиляда години, е разположен в центъра на флага. ‎Зелената и бялата ивици са заимствани от знамето на уелската династия Тудор‎‎, управлявала от 1485 до 1603 г. Зеленото и бялото са цветове на друга ‎‎национална емблема‎‎ на Уелс, ‎‎праза.‎‎

През 1807 г. кралското знаме е червен дракон на зелен хълм и бяло поле, през 1953 г. е променено на бяло и зелено поле със същия дракон и щит, увенчан с корона, а през 1959 г. знамето приема сегашния си вид.

История


Знаме на Свети Давид


Знамето на Свети Давид (на уелски: Baner Dewi Sant) е националният символ на Уелс.

Представлява черен правоъгълен панел със златен прав кръст (Георгиевски кръст).

Знамето на Свети Дейвид е използвано като алтернатива на знамето на Уелс с червения уелски дракон, заедно със знамената на Свети Георги, Свети Андрей и Свети Патрик, използвани съответно за представяне на Англия, Шотландия и Ирландия.

Има мнение, че черното и златото символизират така нареченото черно злато - въглищата, един от основните промишлени ресурси на Уелс до края на 20 век. Тези цветове също се свързват с герба на Св. Давид от Уелс (за да отпразнуват деня на този светец, хората излизат по улиците, носещи черни национални уелски шапки с бледожълти цветя нарцис, закачени на тях - националният символ на Уелс)

https://bg.wikipedia.org/wiki/Знаме на Уелс

https://ru.wikipedia.org/wiki/Флаг_Уэльса

https://ru.wikipedia.org/wiki/Флаг Святого Давида

Кралски знак на Уелс


Кралският знак на Уелс е гербът, носен от монарха на Великобритания, използван от Националното събрание на Уелс за удостоверяване на законодателните актове, които издава. Тъй като Княжество Уелс няма установен национален герб, кралската значка на Уелс е най-висшият хералдически символ. Влязло в сила през юли 2008 г.

Кралският знак е щит, изрязан и кръстосан в злато и алено с четири променливо оцветени леопарда с лазурни нокти и език. Щитът е ограден със зелена лента, върху която е поставено мотото: „Аз съм верен на моята страна“ (на уелски: Pleidiol Wyf I'm Gwlad) - ред, взет от уелския химн. Знакът е увенчан с короната на Свети Едуард. Около знака има венец от хералдически растения от съставните части на Обединеното кралство: Уелс, Шотландия, Ирландия и Англия - праз лук, бодил, трилистник и двойна роза на Тюдорите.

История

Сегашният кралски знак на Уелс е резултат от историческото развитие на хералдическите знаци, символизиращи Уелс.

Преди завладяването на Уелс, владетелите на средновековните уелски кралства са имали лични гербове, които с известна степен на условност могат да бъдат наречени гербове на държавните образувания, които са оглавявали. От тези кралства Гуинед е най-влиятелният в периода, довел до загубата на независимост, и просъществува най-дълго до 1282 г. Някои крале и принцове на Гуинед успяват да обединят повечето от земите, които съставляват територията на съвременния Уелс. Уелските носители на титлата принц на Уелс също са били представители на това северно кралство. Следователно личният герб на Лиуелин Велики, възприет от неговите наследници, се превръща в един от най-важните хералдически символи на Уелс. От началото на 20-ти век принцовете на Уелс започват да поставят щит с леопардови лъвове на Гуинед върху герба си; щитът на съвременния кралски знак също повтаря герба на Лиуелин.


Възкачването на трона на Хенри VII бележи началото на официалното използване на друг традиционен уелски хералдически инструмент - "Червения дракон". Хенри го използва като лична емблема, но при неговите потомци червеният дракон, преминаващ с вдигнати криле върху зелена планина, се утвърждава като знак на Уелс.

През 1953 г. червеният дракон под формата на Кралски знак на Уелс получава почетното допълнение на герб, състоящ се от щит, разделен на две части - бяла и зелена с червен дракон, поставен в центъра, и му е дадена рамка с жартиер с надпис „Червеният дракон вдъхновява действие“ (уелски. „Y Ddraig Goch Ddyry Cychwyn“). Значката също е увенчана от короната на Свети Едуард.


В тази форма кралският знак става доста разпространен: през 1956 г. той е поставен върху яките на щитодържателите на герба на Кардиф, след което неговите мотиви (но не самия знак) са използвани при одобрението на знаме на Уелс през 1959 г. Въпреки въвеждането на нова версия на знака, емблемата на червения дракон продължава да се използва, например, при сертифицирането на законодателни инструменти на Националното събрание или в символиката на Уелската служба, отдела за Уелс в правителството на Обединеното кралство.

През 2007 г. Националното събрание на Уелс, което по това време получи възможността да издава законодателни актове, които не изискват потвърждение от британския парламент, повдигна въпроса за необходимостта от одобряване на най-високия хералдически символ на принца на Уелс и Хералдическата палата. В резултат на това първият уелски закон след Хиуел Добрия (уелски крал от първата половина на Х век), издаден на 9 юли 2008 г., беше заверен с новия кралски печат на Уелс.

https://ru.wikipedia.org/wiki/Королевский_знак_Уэльса

Hen Wlad Fy Nhadau (Земята на моите предци) традиционно се счита за национален химн на Уелс (заедно с химна на Обединеното кралство „God Save the King/Queen!“). Думите на химна са написани от Евън Джеймс (1809–1878) през януари 1856 г., като музиката е композирана от неговия син Джеймс Джеймс (1833–1902). Думите на корнуолските (Bro Goth Agan Tasow) и бретонските (Brogozh ma zadoù) химни по-късно са настроени на една и съща мелодия.

Патриотичната песен бързо печели популярност в целия Уелс. Понякога се използва английският превод на химна - Land of My Fathers.

В гр.Понтиприт има паметник на авторите на химна.

Текст на химна

Уелски

Mae hen wlad fy nhadau yn annwyl i mi,
Gwlad beirdd a chantorion, enwogion o fri;
Ei gwrol ryfelwyr, gwladgarwyr tra mad,
Dros ryddid collasant eu gwaed.

Cytgan:

Gwlad, Gwlad, pleidiol wyf i'm gwlad.
Tra môr yn fur i'r bur hoff bau,
O bydded i'r heniaith barhau.

Hen Gymru fynyddig, paradwys y bardd,
Pob dyffryn, pob clogwyn, i'm golwg sydd hardd;
Trwy deimlad gwladgarol, mor swynol yw si
Ei nentydd, afonydd, i mi.

Cytgan...

Os treisiodd y gelyn fy ngwlad tan ei droed,
Mae heniaith y Cymry mor fyw ag erioed,
Ni luddiwyd yr awen gan erchyll law brad,
Na thelyn berseiniol fy ngwlad.

Cytgan...


Превод на български

Скъпа ми е земята на бащите ми,
Стара земя, където певците са почитани и свободни;
Неговите воюващи защитници са толкова храбри и смели,
За свободата те дадоха кръвта на живота си.

Припев:

У дома, у дома, наистина ли съм у дома
Докато моретата осигуряват земята толкова чиста
О, нека издържи старият език.

Стара земя на планините, раят на бардовете
Всяка клисура и всяка долина прелест пази
Чрез любовта към моята страна ще бъдат очаровани гласовете
Нейните потоци и нейните реки за мен.

Припев...

Въпреки че враговете са стъпкали земята ми "под краката си".
Езикът на Камбрия все още не знае отстъпление
Музата не е победена от падналата ръка на предателя
Нито замлъкна арфата на моята земя.

Припев...

https://ru.wikipedia.org/wiki/Гимн Уэльса




Welsh National Anthem - "Hen Wlad Fy Nhadau" (CY/EN)