Български Националистически Форумъ

Увод

В древността територията на Хърватия е била населена от илири. През 6-7 век тук се заселват славяните. От 8 до края на 9 век хърватските земи са под властта на франките. През 9 век възникват две княжества - Далматинска Хърватия (столици: Книн, Нин и Клис) и Княжество Посава. Първото писмено споменаване на името „Хърватия“ във връзка с тази територия датира от 9 век. През 10-11 век кралството на хърватите е една от най-могъщите балкански държави. След сключването на Унгарско-хърватския съюз (1102 г.) Хърватия става част от Унгария с правата на самоуправление. Впоследствие Далмация и Славония се развиват отделно от останалата част на Хърватия в продължение на няколко века.

През 16 век по-голямата част от територията на страната е завладяна от турците, а за защита на останалата територия е създадена Военна граница. През 1868 г. е призната културната, църковна, административна и съдебна автономия на Хърватия като част от Унгария. През 1918 г. хърватските земи стават част от Кралството на сърби, хървати и словенци (от 1929 г. - Кралство Югославия). През 1939 г. всички хърватски земи са административно обединени в Бановина Хърватия. През 1941 г. е създадена „Независимата държава Хърватия“. От 1945 г. е федеративна република в състава на Югославия. От 8 октомври 1991 г. – независима държава. От 1991 до 1995 г. в страната се води война. Хърватия се присъедини към НАТО през 2009 г. и се присъедини към Европейския съюз през 2013 г.


Най-старите обитатели на Хърватия са били неандерталците. Следи от тяхното присъствие, датиращи от ранния палеолит, са открити в пещерата Виндия край Крапина.


Първите признаци за появата на съвременна човешка култура в пещерата Шандаля II в Истрия се появяват 5-6 хиляди години след вулканичното суперизригване от Кампания, продължило стотици години, настъпило преди 40 хиляди години в района на Флегрейските полета в Апенините. Скелетни останки на най-малко трима души са открити на обекта Шандал II.

В Далмация са открити останки от неолитни селища. По крайбрежието и островите на Адриатическо море неолитните паметници са широко разпространени. В селищата на даниловата култура Покровник и Данило Битин на средиземноморското крайбрежие на Хърватия са открити керамични изделия - ритони, които преди 7200 години са били използвани за съхранение на ферментирали млечни продукти, очевидно меко сирене. Според резултатите от генетични изследвания тогавашните жители на Далмация са страдали от непоносимост към лактоза. Културата Данил е заменена от културата Хвар.

През бронзовата епоха, вероятно през 2-ро хилядолетие пр.н.е. тук се заселват илирийски племена, включително истриите в Истрия, далматините в северната част на Далмация, доклеатите в южната част на Далмация, либурните в района на хърватското крайбрежие, ясите и бревките в района между Драва и реките Сава. Според археологически данни от около 7 век пр.н.е. е имало търговски връзки между илири и гърци. Около 400 г. пр.н.е. келтите мигрират на Балканите, предпочитайки да се заселват в речните долини и край пътищата. Понякога келтите се сливат с покорените от тях илирийци. Най-значимото илиро-келтско племе са яподите, чиято територия се простира от Словения до Босна. В началото на 4 век пр.н.е. на брега и островите на Адриатическо море започват да се появяват гръцки колонии, най-големите от които са Фарос на остров Хвар, Коркира Мелайна на остров Корчула, Иса на остров Вис, Салона (сега Солин), Епидавър (сега Цавтат), Трагурион (сега Трогир). При илирите възникват племенна аристокрация и домашно робство. Имало е войни между илирийците и келтите.


През 178-177 г. пр.н.е. римляните нахлуват в Истрия и установяват властта си там. През същата епоха, с консолидирането на римляните по балканското крайбрежие на Адриатическо море, се формира илирийската държавност. През 155 пр.н.е. те покорили далматинците. През 77-75 г. пр.н.е. римляните потушават въстанието в Далмация. При Юлий Цезар и след смъртта му (44 г. пр. н. е.) римляните водят тежка война с далматинците. През 35 пр.н.е. римляните превземат град Сиския (Сисак) в долината на Сава.


При Август възниква римската провинция Илирик. През 12-11 пр.н.е. далматинците и панонците отново вдигат бунт, който е потушен. Далмация и Панония са засегнати от римската колонизация. Истрия и крайбрежието на Далмация претърпяват романизация. От началото на II в. илирийците започват да се набират на служба в римските легиони. До началото на 4-ти век християнството става широко разпространено в илирийските провинции. В началото на V век Южна Далмация е опустошена от вестготите под водачеството на Аларих. По същото време Панония е окупирана от орди хуни. През 453 г. хуните са прогонени от Панония от остготите. След завладяването на Италия (493 г.) остготите подчиняват Далмация и южната част на Панония, които контролират до средата на 6 век.

През епохата на Великото преселение на народите


След падането на Западната Римска империя регионът преживява трудни времена.

През 535 г. готите разграбват Салона. След дълга война византийците, като наследници на Римската империя, установяват пълен контрол над Далмация до 554 г.

Скоро обаче се появява нова заплаха - аварите, които създават мощна държава, простираща се от Алпите до Азовско море. През 596 г. те превземат Далмация и започват да я населяват с подвластни славяни от територията на Галиция, сред които са белите хървати. Очевидно е, че византийците са се борили отчаяно за Далмация, така че аварите трябвало да завладеят отново региона през 630 г.

https://ru.wikipedia.org/wiki/История_Хорватии

https://ru.wikipedia.org/wiki/Дославянская_Хорватия

Заселване на хърватите на Балканския полуостров

Византийският император Константин VII Багренородни (912 – 959) в труда си „За управлението на империята“ пише за идването на хърватите в Далмация, Илирия и Панония, за покоряването на аварите, част от които биват асимилирани от хърватите. В този труд се посочва още, че хърватите идват в сегашната си родина като съюзници на византийския император Ираклий в борбата му срещу аварите. След победата над аварите хърватите, вместо да се върнат по старите си земи, остават в новата си родина. Тя включва шест географски области които биват плътно заселени с хървати: Кроация (или Централна Хърватия), Далмация, Истрия, Славония, Босна и Херцеговина.

Още през 7 век Светият престол осъществява първите си контакти с хърватите, което е отразено в папския летопис „Liber pontificalis“, където е записано, че папа Йоан IV (640 – 642) изпраща в Далмация и Истрия своя абат Мартин да плати откуп за пленници и за костите на стари християнски мъченици.

Хърватите, скоро след заселването си на Балканския полуостров, приемат християнството, благодарение на гъвкавата политика на Светия престол, който прилага правилата на папа Григорий I за прилагане на християнските принципи към езическите обичаи и храмове на новопокръстените народи (постепенно покръстване).

Хърватски княжества

През първите три века след заселването на хърватите на Балканския полуостров, обществения и политическия им живот се развива в три хърватски княжества: в Далмация, в Панония и по поречието на река Неретва.

Най-известният княз на Панонска Хърватия е Людевит (ок. 810 – 823), който води редица успешни битки срещу франките. Други князе на панонското хърватско княжество са: Войномир (791 – ок. 810), Ратимир (829 – 838) Браслав (880 – 897).

Като първи княз на Далматинска Хърватия се споменава Порга, който управлява през втората половина на 7 век. През втората половина на 8 и началото на 9 век, княз Вишеслав воюва срещу франките. От времето на неговото царуване е запазен кръщелен купел от катедрала в Нин. След княз Вишеслав, начело на далматинското княжество застава княз Борна (ок. 810 – 821), който воюва заедно с франките срещу Византия и срещу далматинския княз Людевит. Борна е наследен от племенника си Владислав (821 – 835). Тогава започва столетният конфликт между хърватите и венецианците за Адриатическо море. По времето на княз Мислав (ок. 835 – 845) и княз Търпимир (ок. 845 – 864), далматинското княжество става все по-силно. Княз Търпимир воюва с венецианците, византийците и българите. Наследява го княз Домагой (ок. 864 – 876), който води успешни войни срещу арабите, венецианците и византийците, както и тежка седемгодишна война с франките, в която хърватите успяват да извоюват независимостта си. Синовете на Домагой управляват от 876 до 878 година. Княз Здеслав (878 – 879), с помощта на Византия ги прогонва, но го сполетява подобна съдба, след като народът се разбунтува, недоволен от политиката му. На престола тогава се възкачва княз Бранимир (879 – ок. 892), който спечелва благоразположението на папа Йоан VIII. След Бранимир на престола идва княз Мунцимир, баща на последния хърватски княз и първия хърватски крал Томислав (910 – 928).

По своето разположение хърватските земи са между четири основни политически сили: Византия, която се стреми да владее градовете в Далмация и островите в югоизточната част на Адриатическо море; Франкска държава - на север и северозапад; Авари, които след това са заменени от унгарци - на североизток и многобройни съюзи на древните славяни, сърби и българи - на изток.

Северните земи на Хърватия стават част от държавата на Каролингите през 803 г. Тези земи са били управлявани от маркграфството на Фурлания по време на френския суверенитет. Патриаршията в Аквилея е натоварена със задачата да извърши покръстването на франкските поданици на далматинските земи. Нашествието на Карл Велики във византийските далматински градове предизвика Франкско-византийската война. Резултатът от тази война е мирен договор, според който Византия запазва своите далматински градове и острови, а Карл от своя страна запазва Истрия и останалата част от Далмация. Князът, който управлявал Далмация по това време, се казвал Вишеслав.

След смъртта на Карл Велики хърватите стават васали на италианския крал Лотар. Княз Мислав създава мощна флота до 839 г. и подписва споразумение с венецианския дож Пиетро Традонико. Венецианците се присъединяват към битката срещу независимите езически пирати, но не успяват да ги победят. Българският цар Борис I също води война срещу далматинските хървати, опитвайки се да спечели земи в Адриатика.

По време на управлението на Трпимир I, основателят на династията Трпимировичи, Приморска Хърватия постепенно се освобождава от васалитет. Най-накрая Тръпимир успява да разбие българите и техните другари от Рашка. Тръпимир води политика за укрепване на Далмация и разширяване на земите си. Първото споменаване на името „Хърватия“ датира от 4 март 852 г., когато в Устава на княз Трпимир управляваната от него територия е наречена Хърватия. Династията Трпимир управлява Хърватия с прекъсвания от 845 до 1091 г.


Междувременно сарацински пирати нахлуват в италианските градове Таранто и Бари. Продължителността и мащабът на хищническата дейност на арабите принуждават Византия да изпрати войски в южната част на Адриатика. През 867 г. византийската флота побеждава сарацините край Дубровник (по това време наричан Рагуза) и също побеждава езическите пирати. Принц Домагой отново създава хърватска флота и помага на франките да превземат Бари през 871 г. Силата на хърватския флот принуждава венецианците също да плащат на хърватите такса за преминаване през източната част на Адриатика. Синът на княз Домагой, чието име е неизвестно, който царува от 876 до 878 г., атакува западните градове на Истрия през 876 г., но е победен от венецианската флота. Княз Коцел от Блатен с помощта на Домагой и сина му се освобождава от властта на франките. При сина на Домагой Далмация най-накрая се отървава от сюзеренитета на франките.

Княз Здеслав, който е наследник на Трпимир и сваля сина на Домагой, управлява много малко и управлението му е белязано само от следващите византийски завоевания в Далмация. Година по-късно той е свален от княз Бранимир, който обещава подкрепа от Запада, като убеждава папа Йоан VIII да признае независимостта на Хърватия от франките. В Рим Бранимир е титулуван като dux Chroatorum (княз на хърватите). Той успешно отблъсква атаките на Византия с подкрепата на Рим. След смъртта на Бранимир на власт идва братът на княз Здеслав Мунцимир. Той отхвърля протектората както на Рим, така и на Византия и приема титлата като divino munere Croatorum dux (с Божията помощ, принц на хърватите). Мунцимир е заменен от принц Томислав. Той успява да отблъсне атаките на унгарците от север, завладява земи до река Драва и окончателно обединява земите на Далмация и Панония.

Князе на Хърватия

Трпимир I - княз на Далмация и Хърватия (845-864)
Здеслав (864), свален от власт от Домагой
Домагой (864—876)
Син на Домагой, име неизвестно (876–878), свален от власт от Здеслав
Здеслав (втори път, 878-879), свален от Бранимир
Бранимир (879–892), първият независим княз
Мунцимир (892-910), с Божията помощ княз на хърватите
Томислав I (910–925), първият крал на Хърватия
 

 

Общ преглед

Папа Йоан X, в писмо от 925 година, провъзгласява княз Томислав за хърватски крал и тази година се смята за начало на хърватското кралство. По времето на крал Томислав Хърватия се нарежда сред силните държави в Европа и води войни с българския цар Симеон I.

Наследниците на крал Томислав, неговият по-малък брат, Търпимир II, и след него Крешимир I, успяват да запазят хърватското кралство. Обаче след ранната смърт на крал Крешимир I, бан Прибин предизвиква вътрешни размирици в борба за престола, при които бива убит наследникът на престола, Мирослав. Хърватската войска и флота намаляват значително, а границите на кралството се свиват. Крал Михайло Крешимир II се заема да възстанови отслабеното кралство, задача, която продължава успешно впоследствие и неговият син, Стефан Държислав, който по време на 28-годишното си управление връща мощта на кралството. След неговата смърт обаче тримата му сина Светослав Суроня, Крешимир III и Гоислав започват междуособици, които нанасят най-тежкия удар на хърватската държава и повличат след себе си и дългогодишни войни с Венеция за Далмация.

След Крешимир III на престола сяда неговият племенник Стефан I Крешимирович, който започва обновяване на хърватското кралство. През 1058 г. го наследява синът му, крал Петър Крешимир IV, при когото Хърватия достига най-голямото си могъщество като дори успява да присъедини далматинските градове и острови. От 1075 до 1089 г. на хърватския престол е крал Димитър Звонимир, който провежда сериозни реформи в икономическия и обществен живот. Установява също така здрави връзки с папа Григорий VII, чийто легат го коронясва през 1075 г. за крал на Хърватия и Далмация, укрепва църковното единство, допринася много за налагането на глаголицата в писмеността, за което свидетелства най-важния паметник на хърватската глаголическа писменост, Башчанската плоча.

След Звонимир на престола се качва за две години последният крал от династията Търпимировичи, Стефан II, а след неговата смърт в началото на 1091 г. в Хърватия настъпват големи безредици, оказали се фатални за хърватската държава. Последният хърватски крал от хърватски произход, крал Петър, загива в бой на планината Гвозд, носеща днес неговото име, Петрова гора. Съпругата на крал Звонимир, Елена Унгарска, сестра на унгарския крал Ласло I помага на брат си да стане хърватски владетел.


Кралство Хърватия (на хърватски: Kraljevina Hrvatska) е независима държава от приблизително 925 до 1102 г. Княжество Хърватия, което съществува от средата на 9 век, става кралство, след като Томислав I приема титлата крал през 925 г. Владетелите на хърватското кралство са били предимно представители на династията Трпимировичи.

Независимостта на Хърватия е прекъсната през 1102 г., когато кралството влиза в съюз с Унгария и е сключена лична уния на двете държави. След загубата на суверенитет Хърватия все още се радва на значителна автономия като част от обединеното кралство и запазва най-важните си власти: парламента (sabor) и поста на кралски управител (ban), които са отговорни пред кралете на Унгария и Хърватия. Хърватия запазва своята автономия, докато е в съюз с Унгария до разпадането на Австро-Унгария през 1918 г.

Границите на държавата се променят често, но в своя пик територията на Хърватия обхваща почти цялата съвременна Хърватия, както и по-голямата част от Босна и Херцеговина.

Възникване на кралството

Томислав е основателят на династията на хърватските крале Трпимировичи. В рамките на 5 години (923-928 г.) Томислав обединява Панония и Далмация в рамките на Хърватия, а през 925 г. приема титлата крал на Хърватия. Папа Йоан X изпраща на Томислав писмо (оцеляло е копие от това писмо от 16-ти век), в което го нарича „Rex Chroatorum“ (Крал на хърватите).


Земята на кралството е разделена на 11 "župania" (области) и Banovina (т.е. владението на бана). Най-големите от земите, които са били част от Хърватия, са Панония, Далмация, Босна и Славония. Всеки регион имал собствена столица.

Скоро след образуването накралството Томислав влиза в конфликт с царя на България Симеон Велики. Кралят сключва съюз с Византийската империя, което позволява на Хърватия да използва византийските градове, разположени в Далмация, докато Томислав не се бие със Симеон. След като Симеон завладява Сръбското княжество през 924 г., Хърватия приема и защитава изгнаните сърби заедно с техния водач Захарий. През 926 г. Симеон Български се опитва да наруши хърватско-византийския договор, като изпраща огромна армия срещу Томислав, но българската армия е победена от хърватите в битка при Босненските хълмове. Според трактата на Константин Багренородни „За управлението на империята“ армията на Томислав се състояла от 100 хиляди пехота, около 60 хиляди кавалерия, 80 големи и 100 малки бойни кораба, но тези цифри обикновено се възприемат като значително преувеличение. Крал Томислав умира през 928 г.


Съборите в Сплит

По време на управлението на Томислав се състоят два църковни събора в Сплит през 925 и 927 г. Именно на първия Сплитски събор е изпратено папското дипломатическо писмо, в което той потвърждава кралската титла на Томислав. Папата призовава за латинизиране на приетата по това време в Хърватия римска литургия на славянски език, като в замяна обещава дипломатическа помощ за разрешаване на конфликта с българите. Съборите се съгласяват с папските призиви за превод на богослужението на латински; партията на привържениците на славянското богослужение, водена от епископ Нина Гргур, е победена. Друго решение на съборите е прехвърлянето на епархията на Нина (морски) и епархията на Сисак (континентален) под властта на Сплитската архиепископия, която от църковна гледна точка е подчинена на папата, но политически била зависима от Византия, а не върху Хърватия. Решенията на събора обаче срещат съпротива, славянската литургия продължава да се служи, до голяма степен поради факта, че много хърватски свещеници просто не говорят латински. Папа Николай II дори заплашил с отлъчване всеки, който ръкоположи славянски свещеник, който не знае латински, но дори и след това използването на славянската литургия продължи в някои части на Хърватия за дълго време.

Хърватия през Х век

През 10 век системата на държавно управление претърпява значителни промени. Местните владетели (жупаните) са заменени от служители на короната. Кралят взема земите на жупаните в лично подчинение, като по същество създава феодална система. Предишните свободните селяни стават зависими. Селяните също спират да формират армия, което нанася съкрушителен удар на военната аристокрация.

Крал Томислав е наследен от по-малкия си брат Трпимир II (928-935 г.). След смъртта на основния си враг, българския цар Симеон I, Константинопол престанал да се нуждае от хърватска военна помощ и поискал богатите адриатически градове да се върнат под номиналния контрол на Византийската империя и да плащат данъци на императорската, а не на хърватската хазна. Борбата за връщане на далматинските градове под управлението на хърватските крале ще стане основна задача на Хърватия през следващите десетилетия.

По време на управлението на Трпимир продължава църковният конфликт между привържениците на латинизацията на литургията и привържениците на славянското богослужение. Папа Лъв VI одобрил решението за ликвидиране на епархията на Нин и преместването на епископ Гргур, основният привърженик на славянската литургия, в малкия град Скрадин.

Според трактата „За управлението на империята“ от император Константин VII Порфирогенет при Трпимир II, Хърватия има търговски флот, който ѝ позволява да търгува в цяла Адриатика.

Синът на Трпимир II, Крешимир I (935–945 г.) поддържа добри отношения с Византия и Рим и стабилност в страната, но след смъртта му избухва първият граждански конфликт в историята на кралството. Синът на Крешимир Мирослав Крешимирович (р. 945-949) е убит от неговия съветник, бан Прбина. Това предизвиква междуособици в Хърватия, по време на които икономическата и военна мощ на страната отслабва толкова много, че сръбският владетел Часлав Клонимирович лесно анексира части от Пагания и Босна, както и островите Брач, Хвар и Вис.

Въпреки това крал Михаил Крешимир (управлявал 949–969) успява да стабилизира ситуацията в Хърватия и да възстанови контрола над част от загубените земи. Поддържал добри отношения с далматинските градове-държави и водил активна религиозна политика, в която бил активно подпомаган от съпругата си Елена Задарска. По нейна заповед са построени църквите „Свети първомъченик Стефан“ и „Света Богородица“ в град Солин. Михаил Крешимир е наследен от сина си Стефан Држислав (управлявал 969–997). Управлението на Држислав става най-дългото в хърватската история, 28 години. Той успява да възстанови отношенията с Византия и да ги подобри. Подобряването на отношенията с Византия става на фона на нов конфликт между империята и българите и традиционния опит на Константинопол да си осигури подкрепата на хърватите. Империята отново се съгласява адриатическите градове да превеждат данъци в хърватската хазна, което води до рязко подобряване на финансовата ситуация в кралството. През 988 г. император Василий II изпраща кралски знаци на краля на Хърватия.

Хърватия през 11 век

След смъртта на Држислав на трона се възкачва най-големият му син Светослав Суроня, но братята му Крешимир и Гоислав се разбунтуват, предизвиквайки най-голямата гражданска война в историята на Кралство Хърватия. Братята привличат подкрепата на българския цар Самуил, който през 998 г. окупира и опустошава цяла Южна Далмация до Задар, включително големите пристанищни градове Трогир и Сплит, след което се завръща през Босна в България. Той предава цялата завладяна територия под управлението на братята Крешимир и Гоислав. Светослав се опитва да привлече подкрепата на Венецианската република; през 1000 г. дожът Пиетро II Орсеоло повежда венецианската флота към източната част на Адриатика и започва да превзема градове. Венецианците превземат островите в залива Кварнер, столицата на Хърватия - Биоград на Мору, а след това и всички най-големи градове на Хърватия - Трогир, Задар, Сплит. Венецианците също провеждат успешни военноморски кампании в Пагания, установяват контрол над Корчула и Ластово и изискват дожът да получи титлата „херцог на Далмация“. След смъртта на Пиетро Орсеоло обаче Светослав Суроня е свален от власт от братята си и е принуден да избяга от страната със сина си.


Крешимир III първоначално управлява в съуправление с брат си Гоислав (1000–1020). Те правят опит да си върнат далматинските градове. До 1018 г. те имат успех, но скоро са победени от венецианците, на чиято помощ се притичват лангобардите. През 1020 г. Крешимир при неизяснени обстоятелства убива брат си Гоислав, което предизвиква недоволство сред народа и папата, който отказва да признае братоубиеца за законен крал. Причината за убийството е неясна, предполага се, че братята имат различни възгледи за бъдещата политическа ориентация на Хърватия, Крешимир III напълно подкрепя папския престол, Гоислав предпочита покровителството на Византия.

Папският легат Мейнард е изпратен в Хърватия, за да разследва убийството; през 1027 г. Крешимир се кълне в невинността си, но никой не му вярва. Синът на Светослав Суроня, Стефан Светославич, решава да се възползва от конфликтната ситуация в страната. Стефан не достига трона, но с помощта на унгарските войски се установява в Славония, която от този момент до 1074 г. ще се нарича само формално хърватска земя, управлявана от династията Светославич. Анархията в страната продължава до смъртта на Крешимир III през 1030 г.

Стефан Крешимирович, който идва на власт след смъртта на баща си през 1030 г. и управлява до 1058 г., планира кампания срещу венецианците и Пагания, за да върне загубените земи. Хърватия обаче отново е много слаба и Стефан не посмява да се бие с венецианците. Кралят сключва съюз с Византия, преустройва флотата и постепенно с чисто дипломатически средства отново постига фактическото преминаване на търговските градове на Далмация под хърватска власт. Неговото управление е едно от малкото напълно мирни царувания. Стефан I приема титлата крал на Хърватия, Босна и Далмация, той управлява територията до границите на Дубровнишката република, както се вижда от даренията на земя, които прави на Рагуза (Дубровник) през 1050 г.

Управлението на крал Петър Крешимир (1058-1074) се счита за времето на възхода на Хърватия до върха на мощта, когато хърватите постигнаха успех във войните и вътрешната политика, придобивайки значителни територии. Петър Крешимир принуждава византийския император да го признае за владетел на цяла Далмация. Крешимир IV също поддържа близък съюз с Римската църква, на която позволява да се намесва в религиозната политика на Хърватия, което допълнително укрепва властта му. Намесата на римските свещеници обаче унищожава глаголицата и старите ритуали в част от земите на Истрия. След многобройните завоевания на Петър Крешимир, Хърватия включва 12 области, чийто брой надхвърля дори броя на хърватските земи при Томислав I. Крешимир най-накрая подчинява Пагания на Хърватия, а също така разширява влиянието си върху Захумле, Травуния и Дукла. След загубата на Биоград, Шибеник става новата столица на Хърватия.


Колкото и да се опитвал Петър да поддържа добри отношения с Византия, той все пак трябвало да влезе в конфликт. През 1072 г. той подкрепя българското и сръбското въстание срещу Византия. В отговор Византия изпраща войски, водени от нормандския граф Амикус, за да обсадят остров Раб. Норманите не успели да превземат острова, но пленили крал Петър Крешимир. Хората, които обичали своя владетел, били принудени да направят отстъпки: Сплит, Трогир, Биоград и Нин са дадени на норманите. Норманите обаче скоро са изгонени от Италия и хърватските градове попадат под властта на Венеция. Смъртта на Крешимир IV през 1074 г. слага край на прекия клон на династията Трпимировичи.

Петър Крешимир нямал синове. Не е ясна причината, поради която не е посочил племенника си Стефан за наследник; може би това се дължало на лошото здраве на Стефан, може би на желанието на краля да реинтегрира Славония, управлявана от по-младия клон на Трпимировичи (Светославици), в Хърватия. Бан на Славония Дмитър Звонимир (1075-1089 г.) е провъзгласен за наследник на трона през 1070 г. Въпреки това, след смъртта на краля през 1073 г., далматинското благородство, което не искало да види рода от Славония на трона, отказало да признае Звонимир за крал и през 1074 г. избрало благородник на име Славак за нов крал.

Тези избори, против волята на папата и желанията на богатите далматински градове, довели до извикването на норманските сили срещу Славак. Според стара хърватска хроника Славак бил победен при Раб и хвърлен в затвора. Съвременните изследователи смятат, че това съобщение се отнася за поражението на Петър Крешимир при Раб, а Славак е споменат погрешно. Славак се споменава като крал само в няколко документа и всъщност не е царувал. Междуцарствието от 1074-1075 г. завършва с установяването на Дмитър Звонимир на престола с подкрепата на папа Григорий VII.

Звонимир помага на нормандския херцог Робърт Гискар в битката срещу Византия и Венеция през 1081 и 1085 г. Звонимир помага на норманите да преминат през протока Отранто и да окупират град Драч. Неговите войски също помагат на норманите по време на кампанията им по бреговете на Албания и Византия. В резултат на това през 1085 г. Византия прехвърля всичките си права върху Далмация на Венеция.

През 1089 г. Саборът (парламентът) се разбунтува в Хърватия. По време на това въстание Дмитър Звонимир е убит или, според друга версия, се самоубива. Кралят не оставил наследници, така че отново трябвало да търси представител от страничния клон на фамилията Трпимировичи. Стефан II, племенник на Петър Крешимир, е поканен на хърватския престол. По това време Стефан е много стар и управлявал само две години (1089-1091). Старостта на Стефан отново кара хърватите да се замислят за наследник. Стефан II е последният представител на фамилията Трпимировичи, така че най-реалистичният кандидат за трона е Ласло I Свети, крал на Унгария от династията на Арпадите, чиято сестра Елена е съпруга на последния крал Дмитър Звонимир. Армията на Ласло Светия навлиза в Хърватия веднага след смъртта на Стефан II и окупира цяла Панония. Елена временно става кралица на Хърватия (управлява за известно време през 1091 г.). Династията на Трпимировичите е прекъсната. Византийският император Алексей I Комнин се противопоставя на унгарците и изпраща куманска армия, за да спре унгарците. Ласло Светия напуска Хърватия, но запазва Славония, където са установени синът на крал Геза и племенникът на Ласло, принц Алмос. Скоро кралица Елена се отказа от титлата в полза на Алмос.

През 1093 г. хърватското благородство се разбунтува срещу унгарското владичество. Те обявили Алмос за свален и поставили нов крал, Петър Свачич, на трона. Той успява да обедини кралството и да изгони Алмос от Славония през 1095 г. През същата година крал Ласло умира и хърватите се надяват на прекратяване на унгарския натиск. Но новият крал, братът на Алмос и племенникът на Ласло, Калман, не толерира подобно развитие на събитията в Хърватия. Той привлича подкрепата на папа Урбан II и през 1097 г. изпраща войски в Хърватия. Решаващата битка на тази кампания е битката на връх Гвозд (съвременна Петрова планина). В тази битка е убит Петър Свачич.

https://bg.wikipedia.org/wiki/История_на_Хърватия

https://ru.wikipedia.org/wiki/Королевство_Хорватия

Общ преглед на периода

Периода, през който хърватите имат общ крал с унгарците, е от 1102 до 1526 г. През този период хърватите отблъскват татарите, успешно воюват с Венеция и Византия, а по-късно с Османската империя, за Далмация и за оцеляване. Непрекъснатите войни все повече утвърждават хърватско-унгарските връзки, олицетворявани отначало само от кралската особа.

Pacta Conventa

Смъртта на крал Петър през 1097 г. не оказва негативно влияние върху военната мощ на хърватите, които задържат хърватско-унгарската граница по река Драва. При тези обстоятелства през 1102 г. се стига до сключване на съглашение между хърватите и унгарския крал Калман, известно като „Pacta Conventa“, според което унгарският крал става общ крал на хървати и унгарци, като двете държави запазват самостоятелността си. Има много причини, довели до това фатално съглашение, но една от тях е тайното споразумение на хърватските аристократи с унгарския крал.

В Биоград на Мору Калман бива коронясан за крал на Хърватия и Далмация, а той обещава всички държавни права на Хърватското кралство, като признава на хърватската аристокрация и допълнителни привилегии. Срещу това хърватските аристократи се задължават да подкрепят краля по време на война.

Всички владетелски права на хърватския крал преминават в ръцете на Калман и неговите наследници, а именно: да назначават банове, да дават привилегии и дарения, да ратифицират приетите от Сабора закони, да събират данъци и мита, да ползват кралските земи на някогашната хърватска династия, върховно командване на хърватската войска и определяне на външната политика. По този начин Хърватия на практика губи своята независимост, но спомага за вътрешна консолидация.

Antemurale Christianitatis

През 1453 г. турците превземат Константинопол и папа Каликст III призовава всички християнски народи на кръстоносна война. В тази война участват и много хървати. Един от тях е Иван Капистран, францискански монах, предвождащ хърватските бойци в битката край Белград през 1456 г., обявен по-късно за светец.

Вековете 16 и 17 са наречени в хърватската история „два века на плач“, поради жестоките битки, които хърватите водят с многократно по-многобройната турска армия. Тежък удар е загубата на повече от 10000 хърватски войници, загинали през 1493 г. в битката на Кърбавското поле. През 1519 г. Хърватия получава от папа Лъв X почетното название „Antemurale Christianitatis“ („авангард на християнството“).

През почти 400-годишния период на войни срещу завоевателите се прославят множество знайни и незнайни хърватски войници.

Характеристика на периода

Унгарско-хърватската уния е период от историята на Хърватия, когато тя е обединена с независимото Кралство Унгария като лична уния. Започва с коронацията през 1102 г. в Биоград на унгарския крал Калман Книжник и завършва през 1526 г. със смъртта на крал Луи II и избора на Фердинанд I за нов крал от хърватския парламент. през 12-15 век този съюз се нарича Archiregnum Hungaricum (Велико унгарско кралство).

Предистория

След смъртта на крал Димитър Звонимир през 1089 г. Стефан II е избран за крал. Той бил тежко болен и водел монашески, а не кралски начин на живот. След смъртта на Стефан II през 1091 г. династията на Трпимировичите е прекратена. Вдовицата на Димитър Звонимир, Елена, полага усилия брат ѝ, унгарският крал Ласло I, да се възкачи на хърватския трон. През 1091 г. Ласло I превзема значителна част от Посавска Хърватия и поставя своя племенник Алмос за крал на Хърватия.

На конгреса хърватското благородство избира за крал Петър Свачич (резиденцията му се намира в град Книн), който постига временен успех, като прогонва унгарците от по-голямата част от страната. През 1097 г. новият крал на Унгария, Калман Книжник, печели решителна победа над хърватите в битката при планината Гвозд (близо до съвременна Петриня), което довежда до ликвидирането на независимостта на страната.

Договор Pacta Conventa (1102)


През 1102 г. в договор, обикновено наричан Pacta Conventa, хърватското благородство признава династичен съюз с Унгария. Договорът означава, че Хърватия и Унгария са управлявани от един владетел като две отделни кралства. Кралят се задължава да не населява хърватските земи с унгарци, да гарантира самоуправление под бан (владетел), назначен от краля, и да зачита привилегиите на хърватското благородство. Калман Книжник през същата 1102 г. е коронясан в Биоград, който по това време е станал хърватска столица, като крал на Унгария и Хърватия.

Точки от споразумението Pacta Conventa:

Хърватските благородници не плащат данъци.
Хърватите носят военна служба само в границите на Хърватия; ако бъдат изпратени да служат в Унгария, им се плаща допълнителна заплата.
Кралят на Унгария се задължава да защитава Хърватия от външни заплахи.
Кралят на Унгария е представляван в Хърватия от бан.
Хърватия има свой собствен парламент (sabor).

Трогирско споразумение (1105 г.)

Със сключването на договора Pacta Conventa хърватското благородство признава Калман Книжник за крал, но богатите далматински градове (Сплит, Трогир, Задар и други) отказват да го направят. Поради това кралят отново идва в Далмация с войска и през 1105 г. сключва Трогирското споразумение с далматинските градове.

Точки от Трогирския договор:

Унгарците не се заселват в хърватските земи на юг от река Сава.
Градовете имат право да избират своите епископи, но кралят трябва да одобри този избор.
Градовете не плащат данъци, с изключение на митата.
Унгарската армия се набира в Унгария. Всичко, което остава, е кралски служител с малък брой войници, които да наблюдават събирането на данъците. Според Трогирското споразумение 2/3 от всички данъци върху стоките, внасяни или изнасяни от Далмация, отивали в кралската хазна.

След сключването на две споразумения в Хърватия и Далмация се установява нова политическа ситуация. От 1108 г. Калман Книжник е официално наречен „Крал на Унгария, Хърватия и Далмация“. Тъй като Славония е под унгарски контрол от 1091 г., тя не е предмет на Pacta Conventa и Трогирския договор. По-специално забраната за унгарци да живеят в Хърватия и Далмация не се отнася за Славония.

География и административна организация

Хърватското кралство е било ограничено на запад от далматинския бряг (от носа на залива Кварнер на север до устието на Неретва на юг), на изток от коритата на реките Врбас и Неретва, на юг от долното течение на Неретва, а на север от планинския хребет и река Купа. Територията между Далмация и Неретва, западен Хум, не винаги е била в хърватско владение. Терминът "Далмация" се отнася до няколко крайбрежни града и острови, понякога използвани като синоним на Хърватия, и се разпространява по-навътре с експанзията на Венеция през 15 век. През втората половина на 15 век и началото на 16 век границите на Хърватия се разширяват на север и включват територията на Загребския окръг и околностите му, които вече са под същата администрация.

Хърватия се управлявала от заместник на краля, управител с титла "бан". След наследяването на Имре през 1196 г., по-малкият му брат Андраш II става херцог на Хърватия и Далмация през 1198 г. Така от 1198 г. Хърватия и Славония са под управлението на херцозите на Хърватия, които управляват своето херцогство, все още известно като Кралство Хърватия, като полунезависими владетели. Под херцога имало и бан, който обикновено бил голям благородник, понякога от хърватски произход, а понякога от унгарски произход. Един бан управлява всички хърватски провинции до 1225 г., когато територията под управлението на бана е разделена между два бана: бана на Хърватия и Далмация и бана на Славония. Тези длъжности се заемат периодично от едно и също лице след 1345 г., а до 1476 г. официално са обединени в една. Територията на Хърватия е разделена на окръзи (на хърватски: županiya), всеки от които е подчинен на граф (župan). Хърватските графове са били местни благородници, които са управлявали по наследство, както преди 1102 г., според хърватското обичайно право. Що се отнася до църковните дела, Хърватия на юг от планината Наил била под юрисдикцията на архиепископа на Сплит, а Славония под властта на архиепископа на Калоча.

Политическа еволюция на унията

През първите 150 години на съюза отделни коронации са проведени от Унгарската корона в Унгария и Хърватската корона в Хърватия. Впоследствие в Унгария започва да се провежда само коронацията, след което кралят изпраща встъпително писмо до хърватския парламент, което утвърждава (с право да не одобрява) краля на хърватския трон. Последната отделна коронация на хърватската корона се провежда през 1301 г. при възкачването на Карл Роберт на престола, но тъй като унгарските благородници обявили тази коронация за незаконна, тя се провежда отново през 1308 г.

Когато Уласло II изпраща встъпително писмо през 1490 г., в което Хърватия е наречена не кралство, а унгарска провинция (писмото включва думите: „Кралство Унгария и териториите, които управлява“), парламентът отказва да утвърди краля. Тази политическа криза приключва през 1492 г., когато Уласло II изпратил ново встъпително писмо, в което се споменава кралски статут (писмото включва думите: „Кралство Унгария заедно с обединеното кралство на Далмация, Хърватия и Славония, Трансилвания и териториите, които управлява.”).

Промени има и в други титулатури. През първите 200 години от съюза унгарският престолонаследник понякога получавал новосъздадената титла херцог на Хърватия (Имре, Андраш II), но този обичай приключва през 1300 г. при  Андраш III със смъртта на майка му, която държала титлата херцог на Славония по време на гражданската война.

Борба за Далмация

През XII-XIV в. между Унгарското кралство и Венецианската република се води непрекъсната борба с променлив успех за контрол върху Далмация и нейните богати крайбрежни търговски градове. В средата на 12 век Венеция завладява повечето от далматинските острови, включително Брач, Хвар, Вис, Крък и Раб. Крал Андраш II си връща контрола над тях, но само за кратко.

Крал Луи I Велики, след войната с Венеция, си възвърнал властта над Далмация чрез Задарския договор (1358), но след смъртта му венецианците си върнали ключови крепости по крайбрежието и островите. Установяването на унгарски контрол над Далмация чрез Задарския договор също води до образуването на Дубровнишката република, която е номинален васал на „Archiregnum Hungaricum“, но пълната власт в Дубровник принадлежи на местното благородство. Борбата за Далмация приключва през 1409 г., когато претендентът за унгарската корона Владислав продава Далмация на Венеция. Дубровнишката република запазва своята независимост.

Монголско нашествие

По време на управлението на Бела IV, монголите, след като завладяват Киев и Южна Рус, нахлуват в Унгария през 1241 г. В битката при Мохи на река Сайо на 11 април 1241 г. монголите унищожават унгарската армия. Коломан, брат на крал Бела, е тежко ранен и е отведен на юг в Хърватия, където умира от раните си. Бату изпратил своя братовчед Кадан с армия от 10-20 хиляди души да преследва крал Бела, който избягал в Хърватия.

През 1242 г. монголите преминават река Драва и започват да плячкосват славяните в Пожега и Крижевци. Те разграбват градовете Чазма и Загреб, чиято катедрала е опожарена. Благородството, заедно с крал Бела, се премества на юг към крепостта Клис, Сплит, Трогир и околните острови. През март 1242 г. монголите са близо до Сплит и започват да атакуват Клис, тъй като смятат, че Бела, който по това време е в Трогир, се крие там, но не успяват да превземе крепостта му.

Скоро пристигнали новини за смъртта на Угедей в Каракорум. За да участват в избора на нов хан, монголите се върнали обратно. Една група се връща на изток през Зета, Сърбия и България, всички от които са разграбени, докато преминават през тях, докато втората група разграбва района на Дубровник и опожарява град Котор.

След като монголите напуснали Хърватия, нейните земи били опустошени и започнал огромен глад. Монголското нашествие показва, че само укрепени градове могат да осигурят защита срещу тях. Тъй като монголите все още държат голяма част от Източна Европа, започва работа по изграждане на отбранителни системи, създаване на нови укрепления и укрепване или ремонт на съществуващите. Укрепеният град Медведград е построен на планината Медведница над Загреб, както и Гарич, Липовац, Окич, Калник и др. На 16 ноември 1242 г. кралят издава Златната була за жителите на Градец (сега част от Загреб), с който е провъзгласен за свободен кралски град. Благородниците имали право да строят замъци върху земите си и да увеличат размера на армиите си, което ги прави още по-независими.


Гражданска война

Хърватия, според договори от 1102 и 1105 г., има възможност да избере свой крал в случай на прекъсване на кралската династия. Това се случва няколко пъти и всеки път води до война.

След смъртта на Ласло IV Кун през 1290 г. Унгария избира Андраш III за нов крал. От своя страна Хърватия отказва да го признае, тъй като Стефан Постум (баща на Андраш III) е обявен през 1235 г. за извънбрачно дете, а не син на Андраш II. Карл Мартел е избран за нов крал. По време на гражданската война Карл Мартел е коронован за крал на Хърватия. Опитвайки се да спечели подкрепата на Сърбия в този конфликт, той обявява сръбския престолонаследник Стефан Владислав II за бан на Славония, която е под контрола на Андраш III. Това решение е важно, защото през 19 век в Сърбия се създава мит, че през този период Славония е била управлявана от Сърбия. След смъртта на Карл Мартел през 1295 г., Андраш III печели надмощие над хърватското благородство, което през 1300 г. призовава сина на Карл Мартел, Карл Роберт, да поеме контрола над кралството. Скоро той акостира в Хърватия, където е коронясан за крал на Унгария и Хърватия. След смъртта на бездетния Андраш III войната приключва и Карл Роберт е признат за унгарски крал през 1308 г.

След смъртта на Луи Велики през 1382 г. дъщеря му Мария, която е обещана за съпруга на Сигизмунд Люксембургски, става новата кралица на Унгария и Хърватия. Хърватското благородство и част от унгарското благородство са против Сигизмунд и призовават краля на Неапол Карл III да се възкачи на унгарския престол. Няколко месеца след коронацията си Карл III е убит по заповед на майка си Мария Елизабет от Босна. След убийството в Хърватия избухва въстание, Владислав, малолетният син на Карл III, е провъзгласен за крал.

Опитвайки се да успокоят ситуацията, Мария и Елизабет от Босна идват в Хърватия с въоръжена охрана, но са заловени от хърватското благородство и хвърлени в затвора. Елизабет е убита в затвора през 1387 г., Мария е освободена със съдействието на Венеция и следват 40 години военни действия между Хърватия и Сигизмунд.

Първият период от войната завършва през 1395 г. с поражението на хърватите, след което Сигизмунд се смята за достатъчно силен, за да започне кръстоносен поход срещу турците, който завършва с поражението на армията на Сигизмунд в битката при Никопол. Когато новината за битката достига до Хърватия, без да изчакат по-подробна информация, те обявили Сигизмунд за мъртъв, а Владислав за законен крал. След като станало ясно, че Сигизмунд е жив, хърватският парламент и кралят разменили помирителни съобщения и се съгласили да се срещнат, за да разрешат всички проблеми.

По време на срещата, която по-късно получава името „Кървав събор в Крижевци“, на 27 февруари 1397 г., привържениците на Сигизмунд убиват бан Степан Ласкович и членове на хърватския парламент, след което бягат с краля на унгарска територия. Това събитие довежда до още 12 години война. На 5 август 1403 г. Владислав е коронясан в Загреб като крал на Хърватия и Унгария от унгарски архиепископ от хърватски произход. Тази война, която силно подкопава силата на хърватското благородство и парламента, завършва през 1409 г., когато Владислав продава Далмация за 100 000 дуката на Венецианската република.

Край на първата уния

След завладяването на Византийската империя през 1453 г., османците бързо се разширяват на запад и също заплашват Хърватия. След падането на Босна през 1463 г. крал Матиас Корвин укрепва отбранителната система, като създава банатството на Яйце и банатството на Сребреник. Въпреки че на османците им било трудно да пробият отбраната им, те редовно извършвали грабителски набези в Хърватия и Южна Унгария. По време на един от тези набези през 1463 г. хърватският бан Павао Спиранчич е заловен в Сен. Османската империя бързо се разширява в южните райони, където през 1482 г. завладява по-голямата част от Херцеговина и хърватските крепости в долината на Неретва.

Първата голяма хърватска победа над османците е спечелена от граф Петър Зрински през 1478 г. близо до Глина. През 1483 г. армия, водена от хърватския бан Матиас Гереб и франкопаните, побеждава около 7000 османски кавалеристи (известни като акинджи) в битката при пресичането на река Уна близо до съвременния Нови град. Същата година е подписан мирен договор, който спасява Хърватия от големи османски набези. Локалните конфликти по границата продължават, но с по-малка интензивност.

Примирието приключва със смъртта на Матиас Корвин през 1490 г. 10 000 османски лековъоръжени конници пресичат река Уна през 1491 г. и навлизат в Карниола. На връщане те са победени в битката при Врпил. 2 години по-късно започва война между новия бан на Хърватия Емерик Деренчин и рода Франкопан. Първоначално франкопаните са по-успешни и започват обсада на град Сен, но обсадата е вдигната, след като срещу тях е изпратена армия, водена от бан Деренчин. Въпреки това, пристигащата османска армия, водена от Хадим Якуб паша (бей на санджака на Босна), връщайки се от нападение в Карниола през Хърватия, ги принуждава да сключат мир. Хърватските благородници събрали около 10 000 души и решили да се бият с тях в открита битка, въпреки че някои настоявали, че засадата би била по-добър вариант. На 9 септември 1493 г. хърватската армия прехваща османските войски близо до Удбина в Лик и претърпява съкрушително поражение в битката при Крбава. Въпреки че поражението е тежко, Османската империя не прави никакви териториални придобивки в резултат на това. Хърватското население от засегнатите от войната райони постепенно започна да се премества в по-безопасни райони на страната, докато някои бежанци избягали отвъд Хърватия към Бургенланд, Южна Унгария и италианското крайбрежие.

На 16 август 1513 г. бан Петър Бериславич побеждава османска армия от 7000 мъже в битката при Дубица на река Уна. През февруари 1514 г. османците обсаждат Книн с 10 000 мъже, опожаряват покрайнините на града, но не успяват да го превземат и губят 500 войници. Петър Бериславич прекарва 7 години в постоянна битка с османците, изправен пред постоянен недостиг на пари и недостатъчно войски, докато не е убит в засада по време на битката при Плешевица на 20 май 1520 г. След два неуспешни опита през 1513 и 1514 г., османските войски, водени от Гази Хюсрев бег, най-накрая обсаждат Книн и го превземат на 29 май 1522 г. Те също така обсаждат Клис няколко пъти, но капитан Сен и князът на Клис Петър Кружич защитават крепостта Клис почти 25 години.

На 23 април 1526 г. Сюлейман Великолепни напуска Истанбул с 80 000 души редовна войска и тълпа от нередовни спомагателни войски, започвайки инвазията си в Унгария. Той достига Сава на 2 юли, превзема Петроварадин на 27 юли след двуседмична обсада и Илок на 8 август. До 23 август войските му преминават Драва при Осиек, без да срещат съпротива. На същия ден крал Луи II пристига в Мохач с приблизително 25 000 души. Петхилядната армия на граф Христофор Франкопан не пристига на бойното поле навреме. Унгарската армия чака османците в равнината южно от Мохач на 29 август и е победена за по-малко от два часа. Битката при Мохач през 1526 г. е решаващо събитие, при което управлението на династията Ягелон е унищожено от смъртта на крал Луи II. Поражението подчертава пълния провал на християнската феодална армия да спре османците, които ще останат основна заплаха в продължение на векове.

Първият съюз между Унгария и Хърватия се разпада след поражението на унгарската армия от турците в битката при Мохач и смъртта на крал Луи II. Настроенията в Хърватия през последните 100 години на съюза са добре описани в думите на Крсто Франкопан, изречени от него след новината за поражението в битката и бягството на краля (което се оказа невярно):

„Тъй като кралят избяга, Всемогъщият Бог явно позволи това поражение на краля и унгарците не за нещастие и гибел на тази страна, а напротив, за нейното по-нататъшно спасение. Защото ако сега унгарците победят императора (т.е. султана), кой би могъл да сложи край на недостойната им агресия и кой би могъл да продължи да съществува под тях?

Малко след това изявление през 1527 г. Крсто Франкопан е избран за бан от хърватското благородство. След смъртта на Луи II хърватският парламент започва преговори с Фердинанд Хабсбургски относно възкачването му на хърватския престол. Тези преговори завършват с избирането му за хърватски бан на 1 януари 1527 г.

В същото време унгарският парламент избира Янош Заполяй за нов крал на Унгария. Тези избори не са признати в цяла Унгария, част от унгарското благородство отказа да признае Заполяй и също избира за крал Фердинанд I. След 43 години непрекъсната борба за унгарската корона, през 1570 г. Хабсбургите са признати за унгарски крале, а съюзът между Унгария и Хърватия отново е възстановен, но вече под австрийско управление. През 18-ти и 19-ти век страните, обединени с Унгария чрез лична уния, се наричат "Земята на короната на Свети Стефан".

https://bg.wikipedia.org/wiki/История на Хърватия

https://ru.wikipedia.org/wiki/Венгерско-хорватская_уния

Третият период от Хърватската история започва с битката на Мохачкото поле през 1526 г., а завършва със смъртта на крал Йосиф II през 1790 г. През този период хърватите успяват трайно да отблъснат турците. След победата край Сисак през 1593 г., хърватите започват да си възвръщат изгубените територии, обаче голяма част от териториите им е безвъзвратно изгубена. Същевременно, хърватите водят борба и за правата си, които все повече са застрашени от плановете на Виенския двор за централизация на властта и за германизация на всички народи в Хабсбургската монархия. През този период стават големи етнически промени по хърватските земи – заселват се голям брой сърби в Срем, Славония и хърватската военна погранична област.

Хърватите избират Хабсбургите за свои крале

Тъй като край Мохач загива последният Ягело, Людвиг II, крал на Унгария и Хърватия, а на Хабсбургите вече е обещана короната, и те са единствената реална сила, която може да организира отбраната на Хърватско, естествено е хърватите да ги изберат за свои владетели. Освен това, Хабсбургите помагат и преди това за защитата на Хърватско, защото през нея минава пътят към наследените територии Щирия, Каринтия и Крайна.

Поради тези причини, хърватите, независимо от унгарците, избират през 1527 за свой крал Фердинанд I, но при условие да помогне за отбраната на Хърватско и да уважава всички нейни стари права и свободи. По този начин потвърждават елементите на държавността си и статута на свободно кралство. Обаче част от славонската и унгарската аристокрация избират за свой крал граф Ян Заполски, което води до избухване на гражданска война, продължила до смъртта на Заполя през 1540 г. През това време турците постоянно нападат от Босна и през 1528 г. превземат град Яйце, който е на най-предната линия на отбраната на Хърватско, а през 1532 г. тръгват с основната си армия към Виена. Хърватите, начело с Никола Юришич успяват да спрат турското напредване към Виена, но постепенно една след друга падат непревземаеми хърватски крепости: през 1536 г. пада Пожега, главният стълб на отбраната на Славония, а през 1537 година – Клис в Далмация.

Селско въстание

През 1573 година, след като напразно се оплакват на краля и бана от престъпленията, извършвани от чужди благородници, селяните, в знак на протест престават да плащат нереално високите данъци. Един от най-жестоките аристократи, Ференц Тахи, изпраща въоръжените си наемници да съберат данъците, но селяните ги посрещат също с оръжие. Заради тази съпротива хърватският Сабор обявява селяните за предатели, на което те отговарят с всеобщо въстание. За водач на въстанието бива избран Амброз Губец, по-късно наречен Матия Губец от Горня Стубица. Селското въстание е характерно най-вече с това, че има програма за установяване на селска власт, която да води сметка за данъците и другите налози за отбраната на Хърватско от турците.

Въстанието избухва в края на януари 1573 г. и бързо обхваща голяма част от Хърватско и Словения. Обаче армията бързо го потушава. На 5 февруари 1573 словенските селяни са разбити край Кръшко, а на следващия ден е разбита и селската войска край Керестинце. Малко по-дълго имат успех единствено бунтовниците на Губец в хърватското Загорие. На 9 февруари 1573 г. се води последният бой между бунтовниците на Губец и войската, ръководена от Гашпар Алапич. След като селяните почти спечелват тази битка, идва подкрепление за Алапич и бунтовниците са разгромени. Матия Губец е заловен и на 14 февруари 1573 г. е екзекутиран на площад Марков търг в Загреб.


Възникване на пограничните военни области

За отбраната на Хърватия и Славония от постоянните турски набези в Сен, Огулин, Бихач, Храстовица, Жумберак, Иванич, Крижевци и Копривница се организират т.нар. „капитании“, военни окръзи, които покриват територията от Адриатическо море до Драва. Хърватите укрепяват Сисак за отбрана, а Хабсбургите за тази цел изграждат крепостта Карловац (1579). Скоро всички капитании в Хърватско биват обединени в Карловачката (Хърватската) погранична военна област, а в Славония – във Вараждинската погранична военна област. Тяхното управление и финансиране е директно от Хабсбургите, като техните генерали управляват тези области от Грац, а по-късно – от Виена. Създадена е система военни укрепления и наблюдателни кули, които имат както отбранителни, така и съобщителни функции.

Между Хърватската и Славонската погранична област, в Покупле е оставен пояс от укрепления под прякото командване на хърватския бан, поради което е наречен Банска погранична област или Бановина. По-късно тук се образуват т.нар. „регименти“ (укрепени пунктове) Глина и Петриня. Основен проблем на пограничните военни области е финансирането, въоръжаването и заселването на пустеещите райони. Поради това че хърватският Сабор и бан нямат власт върху по-голямата част от тези области, в края на 16 и през целия 17 век биват заселени власи, като по този начин се променя етническият състав на населението по тези земи.

Поражение на турците край Сисак през 1593 г.

Беят на Босненския санджак, Ферхад паша, започва да завладява земите между реките Уна и Купа и по поречието на Глина. От 1575 до 1577 г. превзема много хърватски крепости. През 1580 г. Босна става пашалък. През 1592 г. Хасан паша Предоевич решава да превземе Сисак, но през 1593 г. претърпява поражение от хърватския бан Тома Ердьоди. По този начин е спряно настъплението на турците към Загреб и централната част на Хърватско.


Зринско-франкопанската завера

След поражението на турците край Сисак започва дългогодишна война между Хабсбургите и Османската империя. Тя завършва през 1606 г. и на хърватите биват върнати част от изгубените територии. През 1618 г. започва нова, 30-годишна война с турците. В нея се изявяват братя Зрински, тогава най-влиятелните хърватски аристократи.

През 1664 войската на Хабсбургите разбива турците край унгарското село Санкт Готхард, но Леополд I (1657 – 1705) не се възползва от победата, а сключва неизгоден мирен договор с турците, които запазват завладените хърватски и унгарски земи. Хърватите и унгарците не се съгласяват с условията на този договор, който нарушава правата им, и се вдигат на бунт, оглавяван от хърватския бан Никола VII Зрински. Бунтовниците водят преговори с френския крал Луи XIV, който е в конфликт с Виенския двор, заради европейската му политика. Преговорите не постигат резултат, а на 18 ноември 1664 г. Никола Зрински нелепо загива по време на лов. Мястото му заема по-младият му брат, Петър Зрински, който продължава борбата за правата на хърватите заедно с Фран Кръсто Франкопан и унгарски благородници. Обаче съюзът с унгарците се разпада през 1667 г., след смъртта на водача им Ференц Вешелейни. Скоро след това, чрез измама, са заловени Петър Зрински и Фран Кръсто Франкопан, както и унгарските водачи на бунта. На 30 април 1671 г. Зрински и Франкопан са екзекутирани и погребани тайно. Последва разграбване на имуществото им и унищожаване на семействата им. Гробовете на Зрински и Франкопан са открити чак през 1907 г., а през 1919 г. посмъртните им останки са пренесени в Загребската катедрала. На надгробната им плоча е изсечен стих от Фран Кръсто Франкопан, който е и известен хърватски поет: „Navik on živi ki zgine pošteno“ (Тоз, който загине с чест, живее навеки).

„Съживена Хърватия“ и Карловицкият мирен договор

През 1683 г. турците за последен път обсаждат Виена, но претърпяват поражение. Окуражени от това, хърватите започват война за освобождение на завладените от турците земи. За 15 години си възвръщат цяла Славония, Бановина, Лика и др. През 1699 г. турците са принудени да сключат в Сремски Карловци мирен договор с Хабсбургската монархия и се изтеглят напълно от Унгария и голяма част от хърватските територии. Този период в хърватската история бива наречен от известния хърватски учен от онова време Павел Ритер-Витезович „Croatia rediviva“ (Съживена Хърватия), макар че Венеция успява да завладее доста територии, населени с хървати.

„Прагматичната санкция“ от 1712 и абсолютизмът

Тъй като Карл VI Хабсбург няма мъжки наследник, съществува възможност за поделяне на държавата му. С желание да предотврати това, той се стреми да осигури престола на дъщеря си Мария Тереза. Хърватският Сабор помага, като приема през 1712 т.нар. Прагматична санкция, с която, независимо от Унгария, признават женската линия на династията. С този акт за пореден път (както през 1102 и 1527) Хърватско се изявява като самостоятелно кралство и по своя воля си избира владетел. Унгарците се възпротивяват, но все пак през 1715 г. унгарският парламент признава, че не може да се меси в работата на хърватския.


Мария Тереза води първо война с Прусия, а след това участва в Седемгодишната война. Поради заслугите на редица хървати в тези войни, Мария Тереза връща през 1745 г. на хърватския Сабор и бан управлението върху Славония и възстановява древната система на жупаниите, а през 1746 г. реформира хърватско-славонската военна погранична област.

На практика обаче, Мария Тереза налага абсолютизма, не свиква нито хърватския, нито унгарския парламент и провежда политика на насилствена централизация, като управлява чрез издаване на патенти и временни укази. В областта на образованието и икономиката, обаче, се осъществяват редица реформи, въвеждат се облекчения на феодалните задължения на селяните. Тази политика на т.нар. „просветèн абсолютизъм“ бива продължена и от сина на Мария Тереза – Йосиф II Хабсбург (1780–1790).


https://bg.wikipedia.org/wiki/История на Хърватия

През четвъртия период от Хърватската история, който продължава от 1790 до 1918 г., хърватите водят борба за териториален суверенитет и независимост. В началото на този период Венеция губи Далмация, която след кратко френско управление (1815), става австрийска област. Поради стремежите на Унгария да заграби хърватските територии, през 1848 г. се стига до война с Унгария. Поради непрестанните безредици и конфликти между католици и мюсюлмани в Босна, Австро-Унгария я завладява през 1878 г., като по този начин целият хърватски народ се оказва в една държава.

Съюз с Унгария 1790г.

След десетгодишното управление на Йосиф II, по време на което всички права на хървати и унгарци са премахнати, през 1790 година хърватският Сабор приема решение за съюз с Унгария за общ отпор срещу абсолютизма на Виенския двор. В резултат на това е образувано общо хърватско-унгарско правителство. Това е само временна мярка, но в Унгария се възползват от това и се опитват да наложат своите език, закони и управление и в Хърватия. Оттогава хърватите започват борба на два фронта – срещу унгарския хегемонизъм и срещу австрийския централизъм и германизация.

Войните на Наполеон

След Френската революция започват войните на Наполеон, които засягат и Хърватско. През 1797 г. престава да съществува Венецианската държава, а териториите ѝ в Далмация са завладени от Австрия. През 1805 г. французите отнемат от Австрия тези земи, а след нова война през 1809 г. завладяват още хърватски и някои западни словенски земи и образуват т.нар. Илирски провинции, които просъществуват до 1813 г. Армията на Наполеон влиза през 1806 г. в Дубровник, а през 1808 е обявен краят на Дубровнишката република. След поражението на Наполеон всички хърватски земи под негова власт попадат под австрийско управление.

Кралство Далмация


Кралство Далмация е васално кралство просъществувало от 1815 по 1918 г. под властта на Австрийската империя, а от 1868 г. на Австро-Унгария.

Столица на кралството бил град Задар.

През 1900 г. по етнически състав кралството включва следните народности:

475 000 хървати
95 000 сърби
15 300 италианци

Най-големи градове на кралството (към 1900 г.) са:

Зара/Задар (32 506)
Спалато/Сплит (27 198)
Себеницо/Шибеник (24 751)
Рагуса/Дубровник (13 174)

Причина за съществуването на отделно и второ хърватско кралство извън другото Кралство Хърватска и Славония е наличието на италиански, т.е. романизирани далмати, което е в основата на италианските претенции към Далмация прераснали след края на Първата световна война в т.нар. спор за Далмация.

Кралството, редом с другото Кралство Хърватска и Славония, и словенското Кралство Илирия, е образувано на територията на бившите илирийски провинции.

Хърватско народно възраждане


Периодът от 1830 до 1848 г. в хърватската история е известен като „Хърватско народно възраждане“, което възниква под влияние на френската революция и поради силния натиск за германизация и маджаризация, както и вследствие на засиленото икономическо и културно развитие. Благодарение усилията на редица хърватски интелектуалци, като напр. Людевит Гай, Янко Драшкович, както и трудовете на загребския епископ Максимилиян Върховац, се оформя хърватският книжовен език, започват да се издават вестници и списания, учредяват се национални институции. От 1847 г. в Хърватско престава да се използва латинският като официален език, като за тази цел започва да се използва само хърватският. Хърватското възраждане ражда движението на илиризма, което има за цел обединението на всички южни славяни. На практика обаче тази идея не се осъществява.

Революцията от 1848 – 1849 г.

През 1848 г. избухва революция в Хабсбургската монархия. Хърватите издигат политическа програма под формата на Искания към Виенския двор, а народното събрание избира полковник Йосип Йелачич за бан. Той прекратява всички отношения с Унгария, отхвърля решението от 1790 г. за общо правителство, премахва крепостничеството, образува самостоятелно хърватско правителство. При последвалите заплахи от унгарска страна, бан Йелачич заема отбрана на Хърватско. На практика бан Йелачич контролира всички хърватски територии: той е хърватски бан, управител на пограничните области, както и на Риека и Далмация.


Избухналата в Унгария революция не признава хърватите за отделен народ и заплашва Хърватско с оръжие. Въпреки стремежа на бан Йелачич да не се стига до война, като води неуспешни преговори, войната между унгарци и хървати избухва. Виенският двор, който се нуждае от защита – революцията е обхванала и Виена, подкрепя бан Йелачич. Той води няколко успешни битки и разбива унгарската войска край Виена.

След като Унгарската революция е потушена, новият владетел Франц Йосиф I налага абсолютизма както върху всички наследствени австрийски земи, така и върху земите на хърватите, които помагат на Хабсбургите, така и на унгарците, които вдигат революция. Обаче по време на абсолютизма Йелачич остава бан и продължава да полага усилия за икономическото развитие на Хърватско. Освен това, хърватската католическа епископия се отделя от унгарската. В този период град Загреб се утвърждава като хърватска столица.

Край на абсолютизма – хърватско-унгарско споразумение от 1868 г.

След поражението на Австрия в Италия през 1859 г., монархът е принуден да премахне абсолютизма, да възстанови конституционното управление, а в самата монархия все повече се дискутира върху въпросите за централизма и федерализма. През 1861 г. е свикан хърватският Сабор, който настоява за обединение на всички хърватски земи: Далмация, Хърватско и Славония, а освен това отказва да влезе във виенския Императорски съвет, като по този начин отхвърля възможността за споразумение с Австрия. Последва ново сближаване с Унгария, но този път при условие да бъде призната териториалната цялост и равноправното положение на Хърватско. Тогава за пръв път в Хърватско се появяват политически партии от съвременен тип и за пръв път се издига идеята за независима хърватска държава.

След ново поражение във войната срещу Италия и Прусия през 1866, Австрия е принудена от централистична държава да се преобразува в двойна монархия: да се раздели на Австрия и Унгария, наречена официално Австро-Унгария. През 1868 година между Унгария и Хърватско се сключва отделен договор, хърватско-унгарско споразумение, според което на хърватите се признава държавна и юридическа обособеност и автономия в управлението, правосъдието, образованието, както и църковна самостоятелност. Освен това, Хърватско има собствен държавен символ и войска. Макар че хърватите не са доволни от това, такъв статут няма никой друг народ в рамките на Австро-Унгария (напр. чехи, поляци и др.).

Присъединяване на пограничните военни области към Хърватско през 1881 г.

Въпреки че хърватско-унгарското споразумение не е много изгодно за хърватите, особено в икономическата област и данъците, Хърватско се развива бързо, особено в периода на управление на бана реформатор Иван Мажуранич (1873 – 1880).

През 1881 година са премахнати пограничните военни области и управлението им е върнато на Хърватия. Обаче Далмация, Бока Которска и Истрия остават под директно австрийско управление, а Риека и Меджимурие – под унгарско управление, въпреки усилията на хърватския Сабор да обедини всички хърватски земи.

Първи политически партии в Хърватско


След хърватското народно възраждане възникват и първите политически партии в Хърватско, от която най-силна е Народната партия на епископ Йосип Юрай Щросмайер, известен в България като Йосиф Щросмайер. Идеите на тази партия са за просветно и културно издигане на Хърватско и обединение на всички южни славяни (т.нар. „южнославянска идея“). От 1861 г. съществува и Партия на правото, която се обявява за независима хърватска държава и е против съглашения с Австрия, Унгария или Сърбия.

В края на 19 и началото на 20 век в Хърватско се заражда движение срещу унгарското влияние, а по-късно – и срещу сръбския национализъм. През 1883 в Загреб и Централна Хърватия биват свалени всички унгарски гербове и надписи и антиунгарското движение се разраства дотолкова, че се намесва войската. През 1895 година загребските студенти палят унгарски трибагреници, които за тях са символи на маджаризацията.

През 1902 година в Загреб избухват антисръбски демонстрации, след като местните сърби публикуват във вестника си „Сърбобран“ памфлет, в който обявяват на хърватите война до изтребление. През 1903 година се надига и второ антиунгарско движение.

Нови политически тенденции от 1903 г.

Второто народно движение от 1903 година повдига нерешения хърватски въпрос в Австро-Унгария. Към това движение се присъединяват и хърватите от Далмация и Истрия. Подкрепят го и други славянски народи от Австро-Унгария. През 1905 г. двама далматински политици- Франо Супило и Анте Трумбич, поставят начало на т.нар. „политика на нов курс“, която има за цел обединяване на всички опозиционни партии на народите, населяващи Австро-Унгария. Към края на 1905 г. в Хърватско се оформя хърватско-сръбска коалиция, която печели мнозинство на изборите през 1906 година.

Първа световна война и разпадане на Австро-Унгария

След Сараевския атентат през 1914 г. започва Първата световна война. Повечето от опозиционните хърватски политици избягват от Австро-Унгария и основават т.нар. „Южнославянски комитет“ за освобождение на южните славяни в Австро-Унгария и за сътрудничество със Сърбия. Обаче Франо Супило, който е един от учредителите му, го напуска, защото другите членове не са привърженици на федерализма в една бъдеща държава на южните славяни или са колебливи в мнението си.

Австро-Унгария, съставена от множество народи, се разпада, след като изгубва войната през 1918 г. и на нейната бивша територия изникват нови държави.

https://bg.wikipedia.org/wiki/История_на_Хърватия

https://bg.wikipedia.org/wiki/Кралство Далмация

На 29 октомври 1918 г. Хърватският събор обявява прекъсването на всички държавно-правни отношения с Австрия и Унгария: „Далмация, Хърватия, Славония и Риека се обявяват за държава, напълно независима от Унгария и Австрия...“. Народното събрание, разположено в Загреб, става върховен орган на провъзгласената държава. На 31 октомври тя уведомява страните от Антантата, че не е във война с тях. В началото на ноември италианските войски започват да окупират бреговете на Хърватия и Словения. На 24 ноември Народното събрание взема решение за обединение със Сърбия. На 1 декември сръбският престолонаследник Александър Караджорджевич провъзгласява създаването на Кралство на сърби, хървати и словенци. Крайните националисти на Хърватия не искат създаването на Кралство CXC.

На 5 и 6 октомври 1918 г. в Загреб е учреден Народният съвет на словенци, хървати и сърби. В приетия правилник се подчертава, че е „политически представител на всички словенци, хървати и сърби, които живеят в Хърватия и Славония от Риека, в Далмация, Босна и Херцеговина, Истрия, Триест, Крайна (Кранска), Гориция (Горишка), Щирия (Щаерска), Каринтия (Корошка), Бачка, Банат, Бараня, Меджимурие и в останалите части на Югозападна Унгария. “ Народният съвет формално се оглавява от Антон Корошец, а в негово отсъствие се ръководи от Анте Павелич и Светозар Прибичевич.

През октомври 1918 г. Австро-Унгария прави предложение на Антантата за примирие, подкрепено с автономия за славянските народи в рамките на държавата, което обаче бива отхвърлено от президента на САЩ Удроу Уилсън. На 21 октомври 1918 г. последва настояване от страна на Народния съвет за безусловно самоопределение. След разгрома на Австро-Унгария и Централните сили, на 29 октомври 1918 г. хърватският Сабор в Загреб и словенският народен Сход в Любляна обявяват националното освобождение и създаването на независима Държава на словенци, хървати и сърби с център в Загреб. На 1 ноември 1918 г. Народният съвет на Щирия повишава Рудолф Майстер в чин генерал и му поверява командването в словенска Щирия. На 23 ноември словенските части разоръжават австрийските опълченци в Марибор.

Опасността от страна на Италия, която окупира Словенското Приморие и Истрия, както и части от Далмация, а също и натискът от страна на сърбите за обединяване в обща държава, изразен още в Декларацията от Корфу, приета на 20 юли 1917 г. на остров Корфу, става причина на 1 декември 1918 г. Държавата на словенци, хървати и сърби да се обедини с Кралство Сърбия в Кралство на сърби, хървати и словенци със столица Белград.

Сръбската династия на Караджорджевичите застава начело на новата държава, която заема стратегическа позиция между Балканите и Централна Европа. Тази многонационална държава, наредила се в редицата на победителите, откъсва по волята на версайската система и много земи от съседните страни. Всред ощетените е и победената България, която наред с предадената още през 1913 г. Вардарска Македония трябва да отстъпи на КСХС и Западните български покрайнини и Струмишко, като предходно още от възникването си, Сърбия е овладяла Поморавието и Тимошко.

На 28 ноември 1920 г. се провеждат избори за учредително събрание. На него най-много гласове (92) получава Югославската демократична партия, следва я Народната радикална партия с 91 гласа, Комунистическата партия на Югославия с 58 гласа, Хърватската републиканска селска партия с 50 гласа и други по-малки партии. През декември същата година с указ е забранена комунистическата партия и на всички нейни народни представители са отнети мандатите.

Първата конституция на Кралството на сърби, хървати и словенци, т.нар. Видовденска конституция, е приета на 28 юни 1921 г. с обикновено мнозинство от 223 гласа, против гласуват 35 народни представители, а 161 се въздържат от гласуване. Конституцията определя Кралството на сърби, хървати и словенци като монархия на народ с три имена, съставляван от три равноправни племена и като официален език се определя сръбско-хърватско-словенският език. Други народи в кралството (черногорци, българи, албанци, унгарци, власи, немци и т.н.) не се признават. Конституцията все пак гарантира някои демократични свободи, като например свобода на печата и на политическите сдружения, от друга страна обаче дава на монарха големи пълномощия, като например разпускане на Скупщината (парламента), назначаване на правителство и съдии. Административно държавата е разделена на 33 области, начело на които стоят жупани, а централното управление се намира в Белград.

Според мирния договор с Австрия Италия получава, между другото, Истрия, Задар и четири далматински острова. Риека е присъединена към Италия в резултат на плебисцит. Емиграцията, започнала в края на 19 век, продължава и през 20-те години на 20 век. През това десетилетие 350 хиляди хървати заминават само за Съединените щати. Загреб е финансов център на кралството до 30-те години на 20 век.

На 20 юни 1928 г. народният представител от Народната радикална партия Пуниша Рачич (Puniša Račić) стреля срещу група хърватски народни представители и убива Павао Радич (Pavao Radić) и Джуро Башарички (Đuro Bašarički), а също така ранява тежко председателя на Хърватската селска партия, Степан Радич, който на 8 август 1928 г. умира от раните си. След стрелбата в парламента опозицията настоява за отмяна на Видовденската конституция и въвеждане на федерализма. В Загреб се провеждат големи демонстрации, стига се до въоръжени сблъсквания и множество убити.


На 6 януари 1929 г. крал Александър I Караджорджевич отменя Видовденската конституция, разпуска парламента и поема цялата власт. Правителството, ръководено от генерал Петър Живкович, отговаря непосредствено пред краля. Характерна за шестоянуарската диктатура е неограничената власт на краля и разпускането на политическите партии. На 3 октомври 1929 г. държавата е преименувана на Кралство Югославия (Kraljevina Jugoslavija) и бива разделена на 9 административни единици, наречени бановини:

Дравска (с център Любляна)
Савска (с център Загреб)
Приморска (с център Сплит)
Върбашка (с център Баня Лука)
Дринска (с център Сараево)
Зетска (с център Цетине)
Дунавска (с център Нови Сад)
Моравска (с център Ниш)
Вардарска (с център Скопие)


Град Белград, заедно с предградията си Земун и Панчево, има статут на самостоятелна административна единица. Границите на бановините по принцип не спазват историческите народностни (етнически) граници, например словенската Бела краина известно време е включена към Савска бановина.

На 6 януари 1929 г. е установена диктатурата на крал Александър Караджорджевич. Държавата става известна като „Кралство Югославия“. През 1929-1935 г. световната аграрна криза засяга Хърватия. Територията на Югославия, вместо предишните 33 области, е разделена на 9 бановини: Загреб става административен център на бановината Сава, а Сплит - на бановината Приморска, Южна Далмация става част от бановината Зета с център в черногорския град Цетине. Един от „бащите” на Кралството на CXC, С. Прибичевич, е арестуван и след това емигрира в Чехословакия. През януари 1929 г. депутатът А. Павелич създава съпротивителното движение (усташи). В изгнание Павелич, заедно със своите последователи, провежда пропаганда за независимост. С течение на времето се появяват въоръжени усташки групи. Усташите са ръководени от Мусолини, както и от Хитлер. През 1932 г. възниква „Хартата“ на движението на усташите, чиято задача е въоръжената борба за освобождението на Хърватия до Дрина. От 1929 г. Югославия е в състояние на икономическа криза. Новата конституция от 1931 г. запазва централизацията на страната. На 1 ноември 1932 г. селско-демократичната коалиция, в отговор на политиката на краля, излиза със „Загребските точки“, които предлагат елиминиране на властта на сърбите от Хърватия и възстановяване на държавата. През 1934 г. крал Александър е убит при атентат. За министър-председател е назначен М. Стоядинович. За първи път от създаването на Югославия се признава съществуването на „хърватския въпрос“. Комунистическата партия на Югославия, ръководена от Йосип Броз Тито, до 1936 г. е привърженик на ликвидирането на Югославия като „рожба на Версай“. Въпреки това, под заплахата на Хитлер, Комунистическата партия на Югославия през 1936 г. призовава за единство. През 1939 г. за разрешаване на хърватския въпрос е създадена Бановина Хърватия, която включва сръбски анклави. Хърватия получава автономия; Спорните въпроси с Белград са разрешени от конституционния съд. През 1941 г. е сключено споразумение за влизането на Югославия в Тристранния пакт, но още на 27 март прозападните сили идват на власт.

В резултат на това в Хърватия възниква силно движение за национална независимост или поне реална автономия в рамките на Югославия, водено от лидера на Хърватската селска партия Степан Радич. Хърватските искания са отхвърлени от Белград, тъй като сръбският управляващ елит смята всички югославски територии, които са били част от Кралството на сърби, хървати и словенци, като „военна награда“. Великодържавната политика на Белград предизвиква протест сред народите, които са част от кралството.


През септември 1931 година кралят издава нова, октроирана конституция (неприета от парламента), с която Югославия става наследствено кралство, начело на която стои династията Караджорджевич. В конституцията се говори за един „югославянски“ народ. Въведен е двукамарен парламент, съставен от сенат и камара на представителите. Специален закон разрешава учредяването на политически партии, които не могат да бъдат на верска, племенна или регионална основа.

На 9 октомври 1934 г. активистът на ВМРО Владо Черноземски, подкрепян от хърватското усташко движение, извършва успешен атентат срещу крал Александър I по време на държавното му посещение в Марсилия. Понеже престолонаследникът Петър II Караджорджевич е непълнолетен, го замества неговият чичо, княз Павле Караджорджевич.

През декември 1938 г. се провеждат избори, след които премиер става Драгиша Цветкович, а негов заместник – Владимир Мачек от Хърватската селска партия (HSS). На 26 август 1939 г. двамата подписват т.нар. Споразумение Цветкович-Мачек, с което Савска и Приморска бановина се обединяват в голяма Хърватска бановина. По същото време има замисъл и за бановина Словения.

На 25 март 1941 г. Кралство Югославия подписва във Виена договор за присъединяване към Тристранния пакт и така застава на страната на Оста Рим-Берлин-Токио. Два дни по-късно, на 27 март 1941 г. в Белград избухват демонстрации. Група проанглийско настроени офицери и граждански политици се възползва от протестите на югославските народи и извършва държавен преврат. Свалят княз Павле, обявяват за пълнолетен 17-годишния крал Петър II и го поставят на престола. Начело на правителството застава генералът от военновъздушните сили Душан Симович. По този начин държавата фактически излиза от Тройния пакт.

https://ru.wikipedia.org/wiki/История_Хорватии

https://bg.wikipedia.org/wiki/Кралство_Югославия

Независимата хърватска държава (на хърватски: Nezavisna Država Hrvatska) е хърватско държавно образувание в годините на Втората световна война на територията на днешните Хърватия и Босна и Херцеговина, съществувала в периода 1941 – 1944 година.

Независимата хърватска държава (НХД) e обявена на 10 април 1941 година, по време на катастрофалната за Югославия война с Германия. НХД представлява държава на усташкото движение, която е напълно обвързана със силите на хитлеристката коалиция. Макар и формално, начело на държавата да е поставен роднина на италианския крал под името Томислав II, а фактическия държавен глава („поглавник“) е Анте Павелич. Политиката на държавата е подчинена на идеята за постигане на етническа чистота – всички сърби е трябвало да бъдат хърватизирани, избити или прогонени. Не по-добра участ сполетява и евреите и циганите.

В рамките на Независимата хърватска държава са образувани различни военни сили. Част от тях участват и във войната срещу СССР под името Хърватски легион.

Победата на съюзниците над силите на Оста слага край на Независимата хърватска държава. Много от нейните функционери са избити със или без съдебна присъда в Титова Югославия, а други успяват да избегнат смъртта, като избягват в западни страни и в страните от Латинска Америка.

НХД и България

България признава НХД на 19 април 1941 година. Между двете страни са установени дипломатичски отношения – на 14 юли 1941 г. Йордан Мечкаров става български пълномощен министър в НХД, а малко по-късно хърватският пълномощен министър д-р Владимир Жидовец връчва своите акредитивни писма в София. Сред хърватския политически елит по това време съществува тенденция на сближаване с България на антисръбска основа. Още по времето на Кралска Югославия усташите и българските войводи от ВМРО често действат заедно срещу сръбския режим, например при убийството на крал Александър през 1934 г.

През септември 1941 година между двете страни се подписва Търговска спогодба и Поверителна спогодба за стокообмена и плащанията. През декември същата година е подписана и културна спогодба, която регламентира популяризирането на кулурно-историческото наследство на двата народа, много инициативи в областта на науката, културата и изкуството. В Загреб гостуват български културни делегации и изложби, издават се книги на български автори – Йордан Йовков (1942), Ангел Каралийчев (1943), Елин Пелин (1943), Стоян Загорчинов (1943), излъчва се радиопредаване на български език.

https://bg.wikipedia.org/wiki/НХД


Независимата държава Хърватия (на хърватски: Nezavisna Država Hrvatska) е марионетна колаборационистка държава - сателит на Германия, провъзгласена от усташите на 10 април 1941 г. с военната и политическа подкрепа на държавите от Оста и техните съюзници. През 1941 г. тя е бил населявана от 6,64 милиона души и е заемала площ от 102,7 хиляди km²

История

Новата държава включва част от съвременна Хърватия без Истрия и по-голямата част от Далмация, както и цялата съвременна Босна и Херцеговина, някои области на Словения и Срем. Цяла Истрия и по-голямата част от Далмация (с градовете Шибеник и Сплит) съгласно Римските договори (сключени от правителствата на Италия и НХД на 18 май 1941 г.) са включени в Кралство Италия. НХД граничи на запад и югоизток с Италия, на север с Германия и Кралство Унгария, на изток със Сърбия (Правителството на националното спасение) и Черна гора, която е била италиански протекторат.

След капитулацията на Италия германското правителство обявява Римските договори за нищожни и анексира Далмация към Хърватия. Въпреки това Истрия, както и далматинският град Задар, който е бил италиански анклав през периода между двете войни, са били окупирани от Германия и не са били част от НХД.

В страната се разгръща терор, насочен главно срещу православните сърби, както и срещу евреите и циганите. В резултат на масово унищожение (на територията на НХД има концентрационни лагери), по време на Втората световна война, според различни оценки, на територията на НХД загиват от 330 000 до 1,2 милиона сърби. В книгата на Бранимир Станойевич „Усташкият министър на смъртта“ се казва, че 800 хиляди души са загинали в ХД през 1941-1945 г. (текстът е превод от руската Уикипедия и е разбираемо защо руснаците жалят за сърбите, за нас като българи обаче дадените от сърбите жертви не са повод за някаква скръб)

Опитът за физическо унищожаване на сърбите довежда до въоръжена съпротива. В резултат на това правителството на Независимата държава Хърватия всъщност никога не е контролирало голяма част от собствената си територия; През целия период на съществуването си в страната се води гражданска война с партизански формирования на комунистите и четниците от една страна и формированията на НХД и немско-италианските войски от друга.

В края на 1944 г. само редица големи градове, както и най-важните пътища и малки територии по тях, са под контрола на НХД и германските войски.

Хърватските войски участват в боевете на Източния фронт на страната на нацистка Германия. През 1943 г. просъветски части са формирани от хървати, заловени в Сталинград.

През юли-август 1944 г. възниква заговорът Лоркович-Вокич, по време на който редица висши сановници се опитват да сформират коалиционно правителство, водено от Август Кошутич, заместник-лидер на популярната предвоенна Селска партия на В. Мачек, която да разбие съюза с Германия и да доведе до излизане от войната. Още преди началото на активните действия на заговорниците всички те са арестувани, а през май 1945 г. някои от тях са екзекутирани (Кошутич бяга).

На 6 май 1945 г., когато германската армия почти напълно се оттегля от Балканите, хърватското правителство напуска Загреб. През същия месец Народноосвободителната армия на Югославия под командването на Йосип Броз Тито напълно установява контрол над територията на НХД.

Държавно устройство

Всъщност държавата през цялата си история е била ръководена от „поглавника“ (лидер) на партията на усташите Анте Павелич. През първите две години от съществуването на НХД за формален държавен глава се смята кралят, който през 1941 г. е провъзгласен, това е братовчеда на италианския крал Виктор Емануил III - Аймоне, херцог на Сполето, който приема името Томислав II в чест на първия крал на Хърватия. Монархът никога не е посещавал своите „владения“. През октомври 1943 г., след преминаването на италианското кралско семейство на страната на съюзниците и капитулацията на Италия, той абдикира от престола, след което до края на съществуването на НХД тронът на Хърватия остава незает, а Павелич официално поема правомощията на държавен глава. В тази връзка е създаден постът на министър-председател, който до края на съществуването на държавата е заеман от възрастния адвокат Никола Мандич (преди това ръководител на правителството е бил „поглавника“).

Представителният орган е Хърватският държавен събор (Hrvatski državni sabor). Най-висшият съдебен орган е Върховният съд (vrhovni sud), апелативният съд е Бански трибунал (banski stol), първоинстанционният съд е жупански трибунал (Župske sudbene stolove), най-ниското ниво на съдебната система е окръжният съд (kotarska sudа).

НХД е част от окупационната система, установена в Югославия. Въпреки това тя има истинските атрибути на държава и известна независимост при провеждането на вътрешната политика. Широки слоеве от хърватското население виждат в нея осъществяването на националната държавност. Според руския историк Леонид Гибянски НХД е подкрепяна от мнозинството от хърватското население и част от босненските мюсюлмани. Усташкото правителство е радикален националистически режим със силни тоталитарни черти. Усташите и тяхната идеология заемат абсолютно монополно положение в новата държава. Всички политически партии и социални движения са забранени. Като заместител е създадена система от официални обществени организации, включително младежки, женски и т.н., които са или част от усташкото движение, или напълно контролирани от него. Само членове на движението могат да заемат важни държавни длъжности.

Още в първите дни на своето съществуване НДХ започва геноцида на сърби, евреи и цигани.

Въоръжени сили

Формирането на Хърватската вътрешна гвардия (Хърватски сили за самоотбрана) започва през април 1941 г. заедно със създаването на държавата. Хърватската армия участва главно в борбата срещу югославските партизани. До май 1945 г. общата численост на хърватската армия достига 200 000 души. С напредването на силите на НOAЮ (Народноосвободителна армия на Югославия) през май 1945 г. по-голямата част от хърватската армия се оттегля към Австрия, където се опитват да се предадат на съюзниците, но те отказват да ги вземат в плен и ги предават на партизаните. Няколко десетки хиляди хърватски колаборационисти загиват по време на клането в Блайбург, а значителна част от бившите членове на хърватските въоръжени сили са репатрирани в Югославия, където са изправени пред съд. Отделни части продължават съпротивата до средата на май 1945 г. От хърватски доброволци са организирани три дивизии на германския Вермахт (369-та, 373-та, 392-ра), 13-та СС планинска дивизия „Ханджар“, 369-ти пехотен полк (Хърватски легион), хърватски въздушни и военноморски легиони. Последните три участват във войната на източния фронт. Също така редица хървати са били част от други формирования на германските и италианските въоръжени сили.

От юли 1941 г. съществува и т. нар. „Итало-хърватски легион“ (известен още като „Лека моторизирана бригада“), създаден по инициатива на Мусолини. Командван е от полковник Егон Зитник. Числеността му е 1215 души (45 офицери, 70 подофицери, 1100 редници). През есента на 1941 г. бригадата участва в борбата срещу партизаните, а през март 1942 г. заминава за съветско-германския фронт, където влиза в състава на 3-та кавалерийска дивизия „Принц Амедео, херцог на Аоста“ на 8-ма италианска армия. На 7 май бригадата за първи път влиза в бой и участва в лятното настъпление на немците. В началото на септември бригадата е прехвърлена в Сталинград, където загубите ѝ започват бързо да нарастват, а по време на съветската контранастъпление от 19 до 25 декември е обкръжена и почти напълно погубена. Официално разформирован през март 1943 г.

През почти цялата война хърватските военни части действат на съветско-германския фронт и понасят тежки загуби - над 5000 убити и най-малко 1000 пленници.

Закони на НХД

Ако властите на НХД искаха да създадат държава, състояща се предимно от хървати, а след това от католици, тогава католическата църква на Хърватия постави католизацията на първо място. Две идеи се сляха в една - католиците бяха провъзгласени за хървати. Съществува и документ, излязъл от Министерството на вътрешните работи на НХД, според който всички православни сърби, приели католицизма, се считат за хървати.

През април 1941 г. е наложена забрана за използване на кирилицата в личния и обществен живот.

Според декрета „За хърватската националност” право на гражданство имали само лица от арийски произход. Сърби и естествено евреи и цигани, не са признати за такива.

През април 1941 г. е издадена и заповед, според която сърбите са длъжни да носят отличителен знак на дрехите си - синя лента на ръката с буквата „П“, което означава „православен“. Въпреки това Татяна Пушкадия-Рибкина (бивш служител на Националния архив на Хърватия) твърди, че не са открити съответни заповеди нито в архивни документи, нито в официалната преса, което обаче не означава, че това не се е случило на място. Според спомените на нейна приятелка, такива ленти за глава са били носени в град Вировитица (в източната част на съвременна Хърватия), но след известно време носенето им е отменено.

Според антисемитските норми, установени за евреите от Загреб, на евреите било строго забранено да напускат Загреб, имали право да пазаруват само в еврейски магазини (всички еврейски магазини трябвало да имат специален знак), на всички евреи е забранено да се разхождат в забранените за евреи места в града.

Въпреки това хората, които са наполовина евреи, могат да бъдат признати за арийци при определени условия, например съпругата на губернатора Мара Павелич (майка ѝ е с еврейска кръв) е призната за арийка, тъй като била католичка и се омъжила за ариец. Един евреин може дори да стане неевреин, като премине през определени официални процедури. Имало и евреи, които получили статут на т. нар. „почетни арийци“ – те не можело да станат пълноправни арийци, но временно им били дадени арийски права.

На 2 юни 1941 г. е издадена заповед за ликвидиране на всички сръбски православни народни училища и детски градини в НХД.

Международно правно признаване и дипломатически отношения

До 20 октомври 1941 г. Независимата държава Хърватия получава дипломатическо признание от следните държави: Германия, Италия, България, Дания, Финландия, Япония, Манджуго, Румъния, Словакия, Испания, Унгария.

https://ru.wikipedia.org/wiki/Независимое_государство_Хорватия

Социалистическа република Хърватия (на хърватски: Socijalistička Republika Hrvatska, SR Hrvatska), съкратено СР Хърватия и СРХ, е социалистическа държава и суверена съставна държава на бивша Социалистическа федеративна република Югославия. Нейният наследник в днешни дни е Република Хърватия.

През 1990 година от името на републиката отпада „социалистическа“, тя преминава към многопартийна система и свободна пазарна икономика. На следащата Хърватия обявява своята независимост.


Социално-икономическо развитие

Икономически Хърватия се смяташе за развит регион в СФРЮ. Ако през 1979 г. безработицата в СФРЮ като цяло е била 15,52%, то в Хърватия тази цифра е едва 5,68%. По време на управлението на Тито Хърватия постигна значителни успехи в здравеопазването: детската смъртност спадна през 1952-1979 г. с повече от 5 пъти: от 102,3 души на 1000 жители до 19,2 души на 1000 (през 1979 г. в СФРЮ като цяло - 32,2 души на 1000). До голяма степен това се дължи на промени в структурата на заетостта. Ако през 1953 г. 56,4% от населението е било заето в селското стопанство, то през 1979 г. само 24,1% от хърватското население. Като просперираща република, Хърватия трябваше да внесе средства в специален федерален фонд за подпомагане на слабо развитите региони (Черна гора, Косово, Македония и Босна). През 1981-1985 г. хърватските вноски възлизат на 25,5% от средствата, прехвърлени от регионите на СФРЮ във фонда, а през 1986-1990 г. - 23,3%. Загреб обаче не получи средства от този фонд. Разликата в нивото на развитие на Хърватия и изостаналите региони на СФРЮ само се увеличи. Ако през 1952 г. БВП на глава от населението в изостаналата Босна и Херцеговина е бил 391 динара, а в Хърватия - 554 динара, то през 1971 г. тези цифри са съответно 4622 и 8738 динара.

Политическо устройство

Законодателният орган е Съборът, състоящ се от Обединения трудов съвет (Viječe Udruženog Rada) (до 1974 г. - Икономически съвет (Privredno Viječe), Културно-просветен съвет (Prosvjatno-Kulturno Viječe), Социално-здравен съвет (Socialno- Zdravstveno Viječe ) и Организационно-политическия съвет (Organizaciono-političko vijeće) (до 1968 г.), Социално-политическият съвет (Društveno-političko vijeće) (до 1968 г. - Републиканският съвет (Republičko Viječe)), Съветът на общностите (Viječe općina) (от 1967 г.), колективен държавен глава - Президиум (Predsjedništvo) (от 1974 г., до 1953 г. - Президиум на Събора (Prezidijum Sabora)), изпълнителен орган - Изпълнителен съвет (Izvršno vijeće) (до 1953 г. - Правителство (Vlada)).

Хърватска пролет

Хърватската пролет (на хърватски: Hrvatsko proljeće) е название на политическо движение, възникнало в края на 60-те и началото на 70-те години на 20 век в Социалистическа република Хърватия. Целта на движението е запазване на хърватската национална идентичност в рамките на Титова Югославия и постигане на повече автономия за Хърватия. Настоява се за признаване на отделен хърватски език и култура, а не за общ сърбохърватски език, като първия е трябвало да получи официален статут и в Югославската армия.

Движението възниква в средите на хърватските интелектуалци и е силно подкрепено от студентството. Хърватската комунистическа партия също не остава настрани, като иска по-голяма финансова и политическа децентрализация в рамките на Югославия. Отправени са искания и за предоставяне на несуверенно членство на СР Хърватия в ООН, по подобие на тези на Украинска ССР и Беларуска ССР.

Тогавашното югославско правителство разглежда хърватската пролет като един вид възраждане на хърватския фашизъм от времето на Втората световна война. Движението е наречено от официалните белградски среди „националистическа контрареволюция“. Много от студентите, участвали в демонстрациите в подкрепа на това движение, са арестувани през 1971 г. и осъдени на дългогодишен затвор. Ръководството на Съюза на комунистите на Хърватия е сменено, а доста интелектуалци са уволнени.

Движението организира демонстрации в Загреб през 1971 г., на които присъстват хиляди студенти.

Трима хърватски лингвисти, Степан Бабич, Божидар Финка и Милан Могуш, публикуваха наръчник по граматика и правопис, озаглавен Hrvatski pravopis (Хърватски правопис) през 1971 г. Самият термин - вместо официалния "сърбохърватски" - беше предизвикателство. Книгата веднага е забранена, но един от екземплярите попада в Лондон, където е публикуван.

Ръководството на Югославия и СКЮ (Съюз на комунистите на Югославия) възприеха движението като възраждане на хърватския национализъм и изпратиха полицията да потуши демонстрациите. Тито отстранява от длъжност най-малко лоялните поддръжници, като Савка Дабчевич-Кучар, Мико Трипало и Драгутин Харамия, а също така провежда чистка в Хърватската комунистическа партия и местната администрация. Много студентски активисти бяха арестувани, някои дори осъдени на затвор. Сред арестуваните през онези години са както бъдещите хърватски президенти Франьо Туджман и Стиепан Месич, така и журналистът-дисидент Бруно Бушич.

Редица участници в тези събития станаха известни политици след падането на комунистическия режим в Югославия. Иван Звонимир-Чичак стана лидер на Хърватския хелзинкски комитет за правата на човека. Дражен Будиша оглавява Хърватската социално-либерална партия. Савка Дабчевич-Кучар, Мико Трипало и Драгутин Харамия стават основатели на новата Хърватска народна партия.

През 1974 г. е приета нова федерална конституция, която дава повече автономия на националните републики.

Четвъртото издание на хърватския правопис от Бабич, Финка и Могуш понастоящем се счита за стандартна граматика на хърватския език.

Административно деление

Територията на СРХ е разделена на райони (области) (до 1963 г.), областите на окръзи (котар), окръзите на градове (град) и села (село).

Представителните органи на районите - районните народни комитети (областен народен комитет), се избират от населението, изпълнителните органи на районите - изпълнителните комитети на районните народни комитети (до 1953 г.).

Представителни органи на окръзите са окръжните събрания (kotarska skupština) (до 1963 г. - окръжни народни комитети), всеки от които се състои от окръжен съвет, съвет на трудовите асоциации и съвет на местните асоциации (от 1967 г.).

Представителни органи на общините - общински събрания (opčinska skupština) (до 1963 г. градски народни комитети и селски народни комитети), всеки от които се състои от обществено-политически съвет (до 1968 г. - обществен съвет (opčinsko vieče), съвет на обединения труд (до 1963 г. - Съветът на трудовите общности (vieče radnih zajednica) и Съветът на местните общности (от 1967 г.).

Правова система

Най-висшата съдебна власт е Върховният съд (Vrhvovni Sud), избран от Събора, апелативни съдилища (до 1963 г.) - окръжни съдилища (okružni sud), избрани от регионалните народни комитети, съдилища от първа инстанция - общински съдилища (до 1963 г. - окръжни съдилища (kotarski sud), се избират от окръжните народни комитети.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Социалистическа_република_Хърватия

https://ru.wikipedia.org/wiki/Социалистическая_Республика_Хорватия

https://bg.wikipedia.org/wiki/Хърватска_пролет

https://ru.wikipedia.org/wiki/Хорватская_весна

Хърватската война за независимост (на хърватски: Domovinski rat или Velikosrpska agresija; на сръбски: Рат у Хрватској) е остър въоръжен конфликт между сърби и хървати, който започва през 1991 г. и завършва през 1995 г. Избухва след като Хърватия обявява независимост от Социалистическа федеративна република Югославия.

Мнозинството от хърватите искат Хърватия да напусне федерацията и да стане суверенна държава, докато много етнически сърби в Хърватия се противопоставят на отделянето и искат някои от земите на новата държава да влязат в състава на обща държава със Сърбия. Повечето сърби желаят образуването на нова сръбска държава в Югославската федерация, включваща земи от Хърватия, Босна и Херцеговина със значително сръбско малцинство и се опитват да завладеят колкото се може повече територия от Хърватия. Хърватия обявява независимостта си на 25 юни 1991 г., но се съгласява да отложи формализирането ѝ с Брионската декларация и да скъса отношенията си с Югославия на 8 октомври 1991 г.

Югославската народна армия (ЮНА) първоначално се опитва да задържи Хърватия в Югославия чрез окупация. След като този план се проваля, сръбските сили установяват самообявилата се държава Република Сръбска Крайна в Хърватия. След примирието от януари 1992 г. и международното признаване на Хърватия като суверенна държава, фронтовите линии са укрепени, силите по опазване на мира към ООН са мобилизирани и военните действия са непостоянни през следващите три години. През това време Сръбска Крайна контролира 13 913 km² – над четвърт от територията на Хърватия. През 1995 г. Хърватия предприема две големи офанзиви, станали известни под имената операция „Мълния“ (1995) и операция „Буря“, които слагат край на войната в тяхна полза. Останалите зони под контрола на ООН са включени в състава на Хърватия през 1998 г.

Войната завършва с победа за Хърватия, която постига целите си, обявени в началото на конфликта: независимост и запазване на границите си. Между 21 и 25% от хърватската икономика е унищожена, като инфраструктурните щети и нереализираните печалби са оценени на 37 млрд. долара. Над 20 000 души са убити във войната, а бежанци побягват и от двете страни. Сръбското и хърватското правителства започват постепенно да си кооперират, но напреженията остават, отчасти поради присъдите на Международния наказателен трибунал за бивша Югославия, както и от делата, заведени от всяка от страните, обвиняващи другата в престъпления.

През 2007 г. Международният наказателен трибунал за бивша Югославия намира за виновен Милан Мартич, един от сръбските водачи в Хърватия, за това, че е заговорничил със Слободан Милошевич и други за създаването на „обединена сръбска държава“. В периода 2008 – 2012 г. трибуналът разследва хърватските генерали Анте Готовина, Младен Маркач и Иван Чермак за предполагаемо участие в престъпленията, свързани с операция „Буря“. Обвиненията срещу тях, обаче, са опровергани. Международният съд на ООН отхвърля взаимните обвинения на двете страни за геноцид през 2015 г. Той потвърждава, че престъпления срещу цивилни граждани са извършвани, но намерения за геноцид не е имало.

Предистория

През 1970-те години югославския социалистически режим се разцепва на либерално-децентралистична националистическа фракция, предвождана от Хърватия и Словения, която подкрепя децентрализирана федерация, допускаща по-голяма автономия на двете страни, и консервативно-центристка националистическа фракция, предвождана от Сърбия, която подкрепя централизирана федерация, целяща главно защитаване на сръбските интереси в Югославия, тъй като те са най-голямата етническа група във федерацията. Така към края на Студената война и краха на комунистическите режими в Източна Европа през 1989 г., в Югославия се разразява криза. В Хърватия, регионалното крило на Съюза на комунистите на Югославия губи идеологическа мощ. Хърватия и Словения започват да искат да се отцепят, но Сърбия, оглавявана от Слободан Милошевич, се придържа към централизацията и еднопартийната власт и на практика отнема автономията на Косово и Войводина към март 1989 г. и вече разполага с техните гласове в югославското федерално президентство. Така към 1991 г. Сърбия си е осигурила четири от общо осем федерални вота, което прави управляващият орган неефективен, тъй като останалите републики възразяват и призовават за реформи на федерацията. Политическите партии са разрешени през 1989 г. и така се появява Хърватската демократична общност, оглавявана от Франьо Туджман, който по-късно става и първи президент на Хърватия.

Междувременно, разколът между словенци и хървати от една страна и сърби и черногорци от друга расте. През февруари 1990 г. Йован Рашкович основава Сръбската демократична партия в Книн, която цели промяна на регионалните подразделения на Хърватия по такъв начин, че да отразява и сръбските интереси.

През април и май се провеждат първите свободни избори в Хърватия. Те са спечелени от Хърватската демократична общност на Туджман. Над страната вече тегне тежка атмосфера. – на 13 май 1990 г. по време на футболен мач в Загреб между Динамо (Загреб) и Цървена звезда (Белград) избухват размирици между хърватски и сръбски фенове.

На 30 май 1990 г. Хърватският събор провежда първото си заседание. Президентът Туджман обявява манифеста си за нова конституция, както и набор от политически, икономически и социални промени. Местните сърби се възпротивяват на новата конституция. Към 1991 г. хърватите представляват 78,1%, а сърбите 12,2% от населението на Хърватия, но последните заемат по-голям процент държавни постове: 17,7% от държавниците в Хърватия са сърби. По-рано те заемат дори по-голям дял от тези позиции, което създава у хърватите усещаните, че сърбите са защитници на комунистическия режим. След идването на новата власт, много от сърбите в публичния сектор, особено в полицията, са уволнени и заменени с хървати. Това, заедно с изказването на Туджман „Слава Богу, че жена ми не е еврейка или сръбкиня“, е интерпретирано от сръбските медии по такъв начин, че да се създаде страх у хората, че всякакъв вид независима Хърватия би означавало „държава на Усташи“. В Сърбия, хърватските национални символи вече се считат за еквивалентни на фашистка власт. В крайна сметка, ксенофобската реторика на Туджман, отношението му към хърватските сърби и подкрепата му за бившите лидери на Усташите само засилват страховете на сърбите. На 14 май 1990 г. оръжията на Териториалната отбрана на Хърватия в районите с хърватско мнозинство са отнети от ЮНА, което попречва на Хърватия да разполага със собствени оръжия.

През август 1990 г. се провежда непризнат моноетнически референдум в регионите със значително сръбско население относно сръбските суверенитет и автономия в Хърватия. На 21 декември 1990 г. е провъзгласена Сръбска автономна област Източна Славония, Бараня и Западен Срем от общините в северните части на Далмация и Лика. На следващия ден парламентът на Хърватия ратифицира новата си конституция, която за сърбите е начин да им се отнемат правата, предоставени им от социалистическата конституция.

След приемането на конституцията сръбските националисти около Книн започват да предприемат бойни действия срещу хърватските правителствени служители. Хърватската държавна собственост в областта попада под контрола на сръбските общини на новосформирания Сръбски национален съвет. Той е базата за създаването на Република Сръбска Крайна (РСК).

Когато става ясно, че хърватският министър на отбраната Мартин Шпегел се опитва да набави оръжия за страната си чрез черния пазар през януари 1991 г., югославските власти поставят ултиматум, изискващ разоръжаването и разпускането на хърватските въоръжени сили. Хърватските власти не се съобразяват с това, а югославската армия изтегля ултиматума си след шест дни.

На 12 март 1991 г. ръководството на ЮНА се среща с президиума на СФРЮ в опит да ги убеди да се обяви извънредно положение, което би позволило на армията да поеме контрол над страната. Югославският главнокомандващ Велко Кадиевич обявява, че е налице заговор за унищожаване на страната. Анте Маркович споменава, че след като президиумът на удовлетворява исканията на ЮНА, Кадиевич отива при него с предложение за преврат срещу отцепващите се републики.



Първи въоръжени сблъсъци

Етническата омраза нараства, докато различни инциденти захранват пропагандните апарати и от двете страни. Според бившия президент на Сръбска Крайна Милан Мартич, сръбската страна започва да прилага сила първа. Конфликтът прераства във въоръжени сблъсъци в районите, където сърбите са мнозинство. Сърбите нападат хърватските полицейски екипи в Пакрац в началото на март 1991 г., а 21-годишният Йосип Йович е първият убит полицай от сръбските сили в края на месеца.

През март и април 1991 г. сърбите в Хърватия започват да предприемат действия за отцепване от хърватската територия. Съществуват спорове относно колко е бил локално мотивиран този ход и в каква степен е било замесено сръбското правителство на Милошевич. В крайна сметка, Сръбска Крайна е провъзгласена, включвайки всички хърватски територии със значително сръбско малцинство. Хърватското правителство счита този ход за въстание. Към края на април 1991 г. вече са записани около 200 инцидента, включващи взривни устройства, и 89 нападения срещу хърватската полиция. Хърватското министерство на вътрешните работи започва да въоръжава все повече специални полицейски екипи, което довежда до съставянето на истинска армия. На 9 април 1991 г. хърватският президент Франьо Туджман нарежда специалните полицейски сили да бъде преименувани на „Народна гвардия“. Това бележи създаването на отделни въоръжени сили на Хърватия.

Сред по-значителните сблъсъци от този период са обсадата на село Киево, където над хиляда души са обсадени, и инцидентът в Борово Село, при който хърватски полицаи влизат в схватка със сръбски паравоенни и губят 12 души. Из селата в източна Славония цари насилие: в Товарник хърватски полицай е убит от сръбски паравоенни на 2 май, а в Сотин сръбски цивилен е убит на 5 май, след като попада в кръстосания огън между сръбски и хърватски паравоенни. На 6 май протестите в Сплит водят до смъртта на войник от ЮНА.

На 15 май хърватинът Степан Месич трябва да поеме поста на председател на редуващото се президентство в Югославия. Сърбия, подпомагана от Косово, Черна гора и Войводина, чиито гласове по това време са под сръбски контрол, блокират назначаването, което до този момент се е считало за най-вече церемониално. Този ход оставя Югославия без държавен глава и без главнокомандващ. Два дни по-късно повторен опит за гласуване също се проваля. Анто Маркович, министър-председател на Югославия по това време, предлага да се състави панел, който да разполага с президентски правомощия. Кои ще са членове на този панел не става ясно веднага, нито кой ще заеме поста на главнокомандващ ЮНА. Предложението бързо е отхвърлено от Хърватия като противоконституционно. Кризата приключва след шест седмици, когато Месич в крайна сметка е избран за президент.

През този период, ЮНА и Териториалната отбрана остават под лидерството на федералните власти, които се контролират от Милошевич. Хелзинки Уоч докладват, че властите на Сръбска Крайна са екзекутирали сърби, които са търсели примирие с хърватските политици.

Обявяване на независимост

На 19 май 1991 г. хърватските власти провеждат референдум за независимост, включващ и избор за оставане в Югославия като по-свободен съюз. Местните сръбски власти призовават за бойкотиране на референдума. Въпреки това, референдумът приключва с 94% от гласовете в полза на независимостта. Новосъставените хърватски военни формирования провеждат военен парад на стадион Кранчевичева в Загреб на 28 май 1991 г.

Парламентът на Хърватия обявява независимостта на страната и скъсва връзките си с Югославия на 25 юни 1991 г. Европейската общност и Съвещанието по сигурност и сътрудничество в Европа призовават хърватските власти да въведат тримесечен мораториум върху решението си.

Югославското правителство и югославският министър-председател Анте Маркович определят провъзгласената независимост на Хърватия и Словения за незаконна и противоконституционна, подкрепяйки действията на ЮНА за осигуряване целостта на Югославия. Десетдневната война в Словения през юни-юли 1991 г. приключва бързо, отчасти поради етническата хомогенност на словенското население. Хърватия подписва Брионската декларация, която предвижда замразяването на независимостта на страната за три месеца, което в известна степен успокоява вълненията.

Ескалация на конфликта

През юли 1991 г., в опит да спасят това, което е останало от Югославия, силите на ЮНА предприемат операции срещу преобладаващо хърватските области. Сръбската Териториална отбрана започва настъпление по далматинските брегови райони в хода на операция „Бряг-91“. Към началото на август, големи райони от Банска крайна вече са под сръбски контрол. С началото на военните действия в Хърватия, много хървати и сърби започват масово да дезертират от армията, подобно на случая в Словения. Албанци и македонци започват да търсят начини законно да напуснат ЮНА или да прослужат времето си в Македония. Това прави етническият състав на ЮНА в Хърватия по-хомогенен.

Месец след като Хърватия обявява независимостта си, югославската армия и други сръбски сили контролират по-малко от 1/3 хърватска територия, най-вече в районите с преобладаващо сръбско население. Военната стратегия на ЮНА отчасти е съставена от мащабни бомбардировки, понякога и по цивилни. С напредването на военните действия, градовете Дубровник, Госпич, Шибеник, Задар, Карловац, Сисак, Славонски Брод, Осиек, Винковци и Вуковар попадат под ударите на югославските войски. ООН налага оръжейно ембарго на двете страни, но това не засяга особено ЮНА, която разполага с достатъчно голям арсенал, а в същото време възпрепятства сериозно новосформираната хърватска армия. Поради тази причина, правителството на Хърватия започва контрабанда на оръжия през границите си.

През август 1991 г. започва битката за Вуковар. Източна Славония е тежко засегната през войната и фронтове се образуват около Осиек и Винковци, докато Вуковар бива обграждан. Към септември Вуковар е напълно обграден от сръбски войски. Хърватските отбранители, включващи 204-та Вуковарска бригада, се укрепяват в града и се държат срещу елитните бронирани и механизирани бригади на ЮНА и сръбските паравоенни групи. Вуковар е почти напълно опустошен – 15 000 къщи са разрушени. Оценките на смъртните случаи в града в резултат на обсадата варират от 1798 до 5000 души. Още 22 000 хървати са пропъдени от Вуковар, след като градът е превзет. Според някои оценки, 220 000 хървати и 300 000 сърби се впускат във вътрешна миграция в страната по време на войната. В много случаи, голям брой граждани са извеждани извън населените си места от военните.

На 3 октомври югославските военноморски сили подновяват блокадата си на главните хърватски пристанища. Това се случва след месеци на неравно положение, след като хърватските войници в казармите на ЮНА блокират оръжейните складове в своя полза. Ходът следва и края на операция „Бряг-91“, в която ЮНА не успява да окупира бреговата линия на Хърватия в опит да отреже достъпа на Далмация до останалите части на страната.

На 5 октомври хърватският президент Туджман изнася реч, чрез която призовава цялото население да се мобилизира и отбранява срещу „сръбския империализъм“, към който се стреми ЮНА. На 7 октомври югославските военновъздушни сили извършват удари срещу правителствената сграда в Загреб – инцидент, познат под името „бомбардиране на Бански двори“. На следващия ден, меморандумът на Брионската декларация изтича, а хърватският парламент окончателно скъсва връзките си с Югославия. Така, 8 октомври се превръща в деня на независимостта на Хърватия. Бомбардирането на правителствената сграда и обсадата на Дубровник, която започва седмица по-рано, са фактори, които карат Европейският съюз да наложи санкции на Сърбия. На 15 октомври, след превземането на Цавтат от ЮНА, местните сърби, предвождани от Александър Ацо Аполонио провъзгласяват Дубровнишката република. Междувременно, чуждестранните медии отразяват щетите по културното наследство на Дубровник. Артилерийските обстрели по града повреждат около 56% от сградите му. Историческата крепост на града понася 650 попадения от артилерийски снаряди.

Кулминация на конфликта

В отговор на придвижването на 5-и корпус на ЮНА през река Сава към Пакрац и на север към западните части на Славония, хърватската армия започва успешна контраатака в началото на ноември 1991 г. – първата ѝ голяма операция във войната. Операция „Откос-10“ (31 октомври – 4 ноември) води до превземането на областта между хребетите Билогора и Папук от Хърватия. Хърватската армия си възвръща около 270 km² земи в хода на операцията.

Вуковарското клане е извършено през ноември, а оцелелите от него са транспортирани в затворнически лагери като Овчара и Велепромет, като повечето от тях накрая са вкарани в затвора на Сремска Митровица. Продължителната окупация на Вуковар привлича голямо международно внимание.

Също в източните части на Славония, през октомври се извършва Ловаското клане, а през ноември – Ердутското клане. Междувременно, във вътрешността на Далмания се извършва клане в Шкабърня, но то като цяло остава в сянката на събитията във Вуковар.

На 14 ноември морската блокада на далматинските пристанища започва да е притискана от цивилни кораби. Конфронтацията взима връх с в битка за далматинските протоци, когато хърватската брегова артилерия поврежда, потапя или превзема няколко югославски военни кораба. След това сражение, югославските военноморски операции на практика са ограничени до южните части на Адриатическо море.

Хърватските сили правят още пробиви във втората част на декември, включително и операция „Ураган-91“. Благодарение на нея, хърватската армия си възвръща около 1440 km² територия. Краят на операцията бележи и края на шестмесечния етап на интензивни сражения, в резултат на които са загинали 10 000 души, а стотици хиляди са мигрирали.

На 19 декември, докато боевете се ожесточават, Хърватия спечелва първото си дипломатическо признание от западна държава (Исландия), докато сръбските автономни области в Крайна и Славония се самопровъзгласяват за Република Сръбска Крайна. Четири дни по-късно и Германия признава хърватската независимост. На 26 декември 1991 г. доминираното от сърби федерално президентство обявява плановете си за по-малка Югославия, която да включва завладените територии от Хърватия по време на войната. На 21 декември, обаче, за пръв път във войната е нападната Истрия. Сръбските сили атакуват летището до град Върсар, разположено в югозападната част на полуострова и разполагащо с два МиГ-21 и два Г-2 Галеб. По-късно югославски самолети бомбардират и близкото летище Црленка, убивайки двама души. С посредничеството от чуждестранни дипломати, прекратявания на огъня са подписвани често, но и често нарушавани. Хърватия губи много от земите си, но увеличава състава на армията си от 7 бригади в началото на конфликта до 60 бригади и 37 независими батальона към края на годината.

Съветът на министрите на Европейската икономическа общност съставя Арбитражна комисия на Мирната конференция за Югославия на 27 август 1991 г. Тя има за цел да дава правни насоки. Към края на ноември 1991 г. петчленната комисия издава десет свои мнения. Комисията заявява, че СФР Югославия е в процес на разпад и че вътрешните граници на югославските републики не трябва да бъдат променяни, освен ако не се договорят свободно от двете страни.

Фактори в полза на запазването на довоенните граници на Хърватия са поправките в югославската федерална конституция от 1971 г. и югославската федерална конституция от 1974 г. Въпросните поправки въвеждат понятието, че суверенните права се упражняват от федералните субекти, а федерацията разполага единствено властта, която ѝ е дадена от конституцията. Югославската конституция от 1974 г. потвърждава и подсилва принципите, въведени през 1971 г.  Границите са прокарани от демаркационни комисии през 1947 г., които следват решенията на Антифашисткото събрание за народно освобождение на Югославия от 1943 и 1945 г.

1992: Примирие

Ново примирие, спонсорирано от ООН, 15-ото за период от шест месеца, е сключено на 2 януари 1992 г. и влиза в сила още на следващия ден. Хърватия е официално призната за независима държава от Европейската общност на 15 януари 1992 г. Въпреки че ЮНА започва да се изтегля от територията на страната, включително и от Крайна, Република Сръбска Крайна все още разполага с надмощие в окупираните територии, благодарение на подкрепата на Сърбия. Към този момент самообявилата се република включва 13 913 km² територия.[3] Това изключва 680 km² окупирани земи около Дубровник, тъй като този район се счита за част от Република Сръбска Крайна.


Слагайки край на поредицата от неуспешни примирия, ООН мобилизира сили по опазване на мира в сръбските части на Хърватия, които да се грижат за изпълнението и придържането към договора. Тези сили са съставени официално с резолюция на Съвета за сигурност на ООН на 21 февруари 1992 г. Враждуващите страни заемат укрепени позиции, а ЮНА скоро се оттегля от Хърватия в Босна и Херцеговина, където се очаква образуването на нов конфликт. Хърватия става член на ООН на 22 май 1992 г. под условието, че ще промени конституцията си така, че да защитава човешките права на малцинствените групи и дисидентите. Изгонването на несръбското цивилно население от окупираните територии продължава въпреки присъствието на силите на ООН, а в някои случаи те дори са описвани като съучастници.

Югославската народна армия взема хиляди пленници по време на войната и ги изпраща в затворнически лагери в Сърбия, Черна гора и Босна и Херцеговина. Хърватските сили също пленяват сърби и двете страни се съгласяват да разменят затворници. Повечето от тях са освободени към края на 1992 г.

Въоръженият конфликт в Хърватия продължава с прекъсвания в по-малък мащаб. Провеждат се няколко малко операции от хърватските сили, целящи облекчаване на обсадите на Дубровник, Шибеник, Задар и Госпич. На 21 – 22 юни 1992 г. избухват сражения на платото Милевци между Кърка и Дърниш. В периода 1 – 13 юли 1992 г. се провежда операция „Тигър“, от 20 – 24 септември се провеждат сражения за Конавле, а от 22 до 25 септември – за Влащица. Боевете около Дубровник са последвани от изтегляне на ЮНА от Конавле между 30 септември и 20 октомври 1992 г. Полуостров Превлака, пазещ подхода към Которския залив е демилитаризиран и предаден на силите на ООН, а Конавле е предаден на хърватските власти.

1993: Хърватско военно настъпление

Военните действия са подновени в началото на 1993 г., когато на 22 януари хърватската армия започва операция „Масленица“, която е прицелена в района на Задар. Тя има за цел да подобри стратегическата ситуацията в този район, а основните ѝ мишени са градското летище и Масленицкия мост, който е последната сухопътна връзка между Загреб и Задар, преди градът да бъде превзет през септември 1991 г. Атаката е успешна и постига целите си, макар и на висока цена – 114 хърватски и 490 сръбски войници загиват.

Докато тече операция „Масленица“, хърватските войски нападат сръбските позиции 130 km на изток. Те се насочват към Перучкия язовир и го превземат към 28 януари 1993 г., малко след като сръбски бунтовници изгонват миротворните сили на ООН, охраняващи язовира от лятото на 1992 г. Хърватите откриват, че сърбите са положили 35 – 37 тона взривно вещество на общо седем места по язовира по такъв начин, че не могат да се премахнат. Взривните заряди са оставени така. Отстъпващите сърби детонират три експлозива с общ заряд 5 тона по 65-метровата язовирна стена в опит да я разрушат и да наводнят по-ниските околни райони. Бедствието е предотвратено от британския лейтенант Марк Николас Грей от ООН, който рискува да бъде дисциплинарно уволнен за действия надхвърлящи пълномощията му като намалява нивото на водата в язовира, преди да бъде взривен. Действията му потенциално спасяват хиляди души, които иначе биха се удавили или биха останали без дом.

Операция „Медакски джоб“ се провежда южно от Госпич в периода 9 – 17 септември. Офанзивата на хърватската армия цели възпрепятстване на сръбската артилерия да обстрелва град Госпич. Операцията успява да премахне заплахата на артилерията, но е опетнена от военни престъпления – международният трибунал по-късно обвинява хърватските офицери във военни престъпления. Атаката спира под международен натиск, а хърватските войски се изтеглят към позициите си преди 9 септември, а при бившите артилерийски позиции са изпратени сили на ООН. Последвалите събития остават противоречиви. Канадските власти докладват, че хърватската армия с прекъсвания открива огън по напредващата канадска лека пехота, преди да отстъпи. Хърватското министерство на отбраната и офицерите от ООН отхвърлят твърденията, че са се водили такива битки.

На 18 септември 1993 г. хърватските власти подписват Даруварското споразумение с местните сръбски лидери в Западна Славония. Целта на този таен договор е да се нормализира живота на местното население близо до фронтовата линия. Въпреки това, властите в Книн научават за това и арестуват отговорните за споразумението сръбски лидери. През юни 1993 г. сърбите започват да гласуват на референдум за присъединяването на територията на Сръбска Крайна към Република Сръбска. Милан Матрич, изпълняващ ролята на министър на вътрешните работи на РСК, подкрепя сливането на „двете сръбски държави като първи етап в основаването на държава за всички сърби“. На 21 януари 1994 г. той заявява, че ще ускори процеса по обединяване и ще предаде щафетата на Слободан Милошевич. Тези намерения са контрирани от резолюция 871 на Съвета за сигурност на ООН през октомври 1993 г., когато съветът потвърждава за пръв път, че охраняваните от ООН области в РСК са интегрална част от Република Хърватия.

През 1992 и 1993 г. около 225 000 хървати, както и бежанци от Сърбия и Босна и Херцеговина, се заселват в Хърватия. Хърватски доброволци участват и във войната в Босна и Херцеговина. През септември 1992 г. Хърватия приема 335 985 бежанци от Босна и Херцеговина, повечето бошняци. Големият поток от бежанци първоначално обтяга хърватската инфраструктура и икономика.

1994: Сваляне на подкрепата за Крайна

През 1992 г. избухва Хърватско-босненския конфликт в Босна и Херцеговина. Първоначално войната се води между Хърватския съвет за отбрана и хърватски доброволчески войски от една страна и армията на Република Босна и Херцеговина от друга, но към 1994 г. хърватската армия вече е разгърнала от 3 до 5 хиляди души в конфликта. Под натиска на САЩ воюващите страни сключват примирие през февруари 1994 г., което е последвано от среща на хърватски, босненски и босненско-хърватски представители с американския държавен секретар Уорън Кристофър във Вашингтон. На 4 март Франьо Туджман подкрепя споразумението за създаването на Федерация Босна и Херцеговина и сключването на съюз между хърватската и босненската армии срещу сръбските сили. Това води до присъединяването на Херцег-Босна към новата федерация и намаляване на воюващите страни в Босна Херцеговина от три на две.

В края на 1994 г. хърватската армия се намесва в Босна при Купрес от 1 до 3 ноември, и при Динара и Ливно от 29 ноември до 24 декември. Тези операции са проведени, за да се облекчи обсадата на Бихач и да се обгради Книн, столицата на РСК. По това време текат неуспешни преговори между хърватското правителство и правителството на РСК, посредничени от ООН. Дискутираните въпроси засягат отварянето на окупираната от сърбите част от автомагистрала А3 близо до Окучани, както и предполагаемия статут на райони със сръбско малцинство в Хърватия. Магистралата е отворена към края на 1994 г., но много скоро е затворена отново поради съображения за сигурност. Неколкократните провали да се разрешат тези два проблема водят до по-големите хърватски офанзиви през 1995 г.


Междувременно, армията на Сръбска Крайна продължава обсадата на Бихач заедно с армията на Република Сръбска от Босна. Западните военни анализатори оповестяват, че освен сръбските системи земя-въздух около Бихач, в околностите на града е била разположена съвременна система С-75 Двина, вероятно донесена от Белград. В отговор на ситуацията, Съветът за сигурност на ООН приема резолюция 958, която позволява на самолети на НАТО да действат на територията на Хърватия. На 21 ноември самолети на НАТО нанасят удар по летището на Удбина, което се контролира от Сръбска Крайна, и временно го изваждат от строй. На 23 ноември натовски самолети атакуват и комплекс земя-въздух близо до Двор с противорадиолокационни ракети AGM-88 HARM.

В следващите си кампании, хърватската армия използва вариант на блицкриг тактиката, при който гвардейските бригади преминават през вражеските линии, докато останалите формирования държат позициите си в други точки, като по този начин се обгражда врага. Освен това, през септември 1994 г. Хърватия наема услугите на някои американски военни експерти, които да обучават хърватските офицери на основни ръководни качества, без да нарушават оръжейното ембарго на ООН, което още е в сила, или да ги учат на тактическа подготовка.
 

1995: Край на войната


Напрежението отново се покачва в началото на 1995 г., когато Хърватия започва все повече да притиска Република Сръбска Крайна. На 12 януари Франьо Туджман формално обявява пред генералния секретар на ООН Бутрос Бутрос-Гали, че Хърватия слага край на споразумението, позволяващо стационирането на сили на ООН в Хърватия от 31 март. Предполага се, че ходът му най-вероятно е бил мотивиран от действията на Сърбия, която предоставя помощи на сръбската окупация в Хърватия и се опитва да интегрира окупираните райони в територията на Югославия.

Международните умиротворителни усилия продължават, а пред властите на Хърватия и Сръбска Крайна е представен нов план за мир, наречен План Z-4. Първоначално няма отговор от хърватска страна, а сърбите отхвърлят предложението. След това е предложена нова умиротворителна мисия на ООН, която да разполага с по-голям мандат, за да патрулира международно признатите граници на Хърватия. Първоначално сърбите се противопоставят на този ход и изпращат танкове в източните части на Хърватия. Накрая е постигнато споразумение, а новата умиротворителна мисия на ООН е одобрена от резолюция 981 на Съвета за сигурност на ООН на 31 март. Хърватският външен министър Мате Гранич настоява към името на мисията да бъде добавена думата „Хърватия“. Така е създадена „Операция за възстановяване на доверието на ООН в Хърватия“ (на английски: United Nations Confidence Restoration Operation in Croatia, UNCRO).

Насилието избликва отново в началото на май 1995 г. Република Сръбска Крайна губи подкрепа от сръбското правителство в Белград, отчасти поради международния натиск. Междувременно, хърватската операция „Мълния“ завзема окупираните от сърбите територии в западните части на Славония. За отплата, сръбските сили обстрелват Загреб с ракети, убивайки 7 и ранявайки над 200 души. Югославската армия придвижва танкове към хърватската граница, за да отблъсне евентуална атака в окупираните източни части на Славония.

През следващите месеци международните усилия са главно концентрирани върху провалилите се хуманитарни коридори в Босна и Херцеговина и скрепяването на по-дълго примирие в Хърватия. Двата проблема на практика се обединяват към юли 1995 г., когато няколко зони на безопасност в източната част на Босна и Херцеговина са потъпкани, а тази в Бихач е застрашена. Още през 1994 г. Хърватия сигнализира, че няма да позволи Бихач да бъде превзет и новата увереност в способността на хърватските военни да завземат окупираните територии поставя натиск върху хърватските власти да не сключват повече примирие – окупираните територии се очаква да бъдат присъединени отново към Хърватия. Този развой на събитията води до примирие в Босна, последвано от среща на президентите на Хърватия и Босна и Херцеговина на 22 юли, когато е подписано Сплитското споразумение. Чрез него, Босна и Херцеговина моли Хърватия за военна помощ, главно за облекчаване на обсадата на Бихач. Хърватия се съгласява на тази военна намеса.

В периода 25–30 юли хърватската армия напада сръбските територии северно от Динара, завземайки Босанско Грахово и Гламоч в хода на операция „Лято '95“. Тази офанзива полага пътя към превземането на окупираните територии около Книн, тъй като прекъсва последния ефективен маршрут на доставки между Баня Лука и Книн. На 4 август Хърватия започва операция „Буря“, която цели завладяването на почти всички от окупираните територии в Хърватия, с изключение на относително малка ивица земя по поречието на Дунав. Офанзивата включва 100 000 хърватски войници и е най-голямата сухопътна битка в Европа след Втората световна война. Операцията постига целите си и е обявена за приключила успешно на 8 август.

Голяма част от цивилното население на окупираните райони побягва по време на офанзивата или веднага след нея, което по-късно е описвано както като прогонване, така и като планирана евакуация. Според генералния щаб на гражданска защита на Република Сръбска Крайна, евакуирането на сърбите е било организирано и планирано предварително. Според Амнести Интернешънъл, след края на операцията, членове на хърватските армия и полиция убиват, измъчват и насилствено изгонват хърватските сърби, останали в районите. BBC оценяват броя на сръбските бежанци на 200 000 в даден момент, докато международният трибунал докладва депортирането на 20 000 души. На хърватските бежанци от 1991 г. най-накрая е позволено да се приберат у дома. Само през 1996 г. около 85 000 хървати се завръщат от Крайна и западните части на Славония.

През следващите месеци има спорадични нападения, главно от артилерията в сръбските райони на Босна и Херцеговина срещу Дубровник и други места. Останалите райони под сръбски контрол в Източна Славония в Хърватия са изправени под възможността от военна конфронтация с Хърватия. Такава възможност е мноократно споменавана от Туджман след операция „Буря“. Заплахата е подчертана от придвижването на войски в региона към средата на октомври, както и по-ранна закана, че хърватската армия ще се намеси, ако до края на месеца не бъде постигнат мирен договор.

Реинтеграция на Източна Славония

Още евентуални сблъсъци се предотвратени на 12 ноември, когато е подписано Ердутското споразумение между министъра на отбраната на Сръбска Крайна Милан Миланович и хърватския министър-председател Хървое Шаринич. Според този договор, останалите окупирани части следва да бъдат предадени на Хърватия след двугодишен преходен период. Преходната администрация е поета от ООН чрез резолюция 1037 на Съвета за сигурност от 15 януари 1996 г. Споразумението гарантира и правото на създаване на Съвместен съвет на общините за местните сръбски общности.

Впоследствие преходният период е удължен с година. На 15 януари 1998 г. мандатът на администрацията на ООН приключва, а Хърватия поема пълен контрол над областта.

Последици

Съществуват две виждания за това дали войната е гражданска или международна. Правителството на Сърбия настоява, че това е изцяло граждански конфликт, докато преобладаващото мнение в Хърватия и на повечето международни правни експерти е, че това е международен конфликт между Сърбия и Хърватия. Нито Хърватия, нито Сърбия официално обявява война.

Повечето източници поставят броя на жертвите във войната около 20 000. Оценките на загиналите хървати варират между 12 000 и 15 000 души. Около 2400 души са докладвани за изчезнали по време на войната. Към 2010 г., хърватското правителство все още търси информация за 1997 души, изчезнали през войната. Към 2009 г., над 52 000 хърватски граждани са регистрирани като инвалиди вследствие участието им във войната.

Войната води до общо 500 000 бежанци. Между 196 и 247 хил. хървати и други несърби са преместени през войната от или около Република Сръбска Крайна. Повечето от тях са преместени през началния етап на войната (1991–1992).

Белградски неправителствени организации упоменават 7134 убити и безследно изчезнали в Република Сръбска Крайна, от които 4484 войници, 2650 цивилни и 307 членове на ЮНА, които не са от Хърватия. Повечето от тях са убити или изчезват през 1991 г. и 1995 г. Най-много загиват с северните части на Далмация. ЮНА докладва за 1279 души загинали в бой, но реалният брой на жертвите най-вероятно е много по-голям, тъй като такива цифри редовно се занижават от армията.

Според сръбски източници, около 120 000 сърби са преместени в периода 1991–1993 г., а 250 000 са преместени след операция „Буря“. През 1993 г. са изместени 254 000 сърби, и още 200 000 през последната година на войната. Повечето международни източници поставят броя мигрирали сърби около 300 000. Към 2008 г., 125 000 са се регистрирали като завърнали се в Хърватия, като от тях 55 000 остават за постоянно.

Програмата на ООН за развитие в Хърватия в свой доклад от 2013 г. определя, че общият брой на жертвите на изнасилвания (от двата пола) и други форми на сексуални посегателства е между 1470 и 2205 души. Повечето от жертвите са несърби и са нападани от сърби. Най-голям брой изнасилвания са извършени в Източна Славония: между 380 и 570. Хърватските сили са отговорни за 94 – 140 изнасилвания в хода на операциите „Мълния“ и „Буря“.

Що се отнася до имуществените щети, официалната оценка на Хърватия от 1996 г. посочва 180 000 унищожени домове, 25% от хърватската икономика е унищожена, възлизащи на 27 млрд. долара материални щети. БВП на страната спада с 21% по време на войната. 2423 обекта на културно наследство, от които 495 свещени постройки, са повредени или унищожени. Войната налага икономическата тежест, тъй като въоръжените сили имат големи разходи. Към 1994 г. Хърватия вече се е развила във военна икономика, а въоръжените сили се ползват с до 60% от правителствения бюджет.

Сръбските военни разходи са дори още по-големи. През 1992 г. 81% от средствата са пренасочени към сръбските военни кампании. Тъй като значителна част от федералния бюджет до 1992 г. е предоставяна от Словения и Хърватия, най-развитите републики в Югославия, липсата на федерални приходи бързо довежда до отчаяно отпечатване на пари, с които да се финансират правителствените операции. Това се превръща в тежък епизод на хиперинфлация – между октомври 1993 г. и януари 1995 г. Югославия, тогава съставена от Сърбия и Черна гора, претърпява хиперинфлация от квадрилион процента.

Много хърватски градове попадат под обстрела на артилерия, ракети или авиационни бомби от силите на РСК или ЮНА. Приблизително 2 милиона мини са положени из различни части на Хърватия през войната. Повечето от тях не са залагани по някакъв модел, а поставянето им не е записвано никъде. Десетилетие след войната, през 2005 г., по бившите фронтови линии все още стоят заровени около 250 000 мини на площ от около 1000 km². Над 1900 души са убити или ранени от мини в Хърватия от началото на войната, включително над 500 след края ѝ. Между 1998 и 2005 г. Хърватия похарчва 214 милиона евро по различни програми за миночистене. Към 2009 г. всички останали неизчистени минни полета са ясно обозначени.

Към 2018 г. Международният наказателен трибунал за бивша Югославия е осъдил седем държавници от сръбска/черногорска страна и никого от хърватска страна. Милан Мартич получава най-голяма присъда: 35 години затвор. Милан Бабич получава 13 и се разкайва за ролята си във войната, молейки „хърватските си братя да му простят“. През 2007 г. офицерите от ЮНА Веселин Шливанчанин и Миле Мъркшич са осъдени съответно на 10 и 20 години затвор за участието им във Вуковарското клане. След превземането на Вуковар, ЮНА предава няколкостотин хървати на сръбските сили. От тях, най-малко 264 са убити и погребани в масови гробове в съседното селище Овчара. Кметът на града, Славко Докманович, е изправен пред съда, но се самоубива през 1998 г., преди да е започна съдебния му процес. През 2017 г. Драган Василкович, командир на сръбска паравоенна група в Хърватия, е осъден на 15 години затвор за военни престъпления от хърватски съд.

Генералите Павле Стругар и Миодраг Йокич са осъдени от трибунала съответно на 8 и 7 години затвор за това, че са бомбардирали Дубровник. Срещу бившия президент на Република Сръбска Крайна Горан Хаджич също е започнато дело, но той умира през 2016 г. През 2018 г. Войслав Шешел е осъден на 10 години за престъпления срещу човечеството чрез преследването и депортирането на хървати от Войводина през 1992 г., като след това са му прибавени още 4 години и 9 месеца за неуважение към съда.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Хърватска_война_за_независимост

С приемане на новата конституция, Хърватия е парламентарна република.

Изпълнителна власт

Начело на хърватското правителство е министър-председателят, който има двама заместници и 14 министри, отговарящи за определени сфери на управление. Правителството, като изпълнителна власт, предлага проектозакони и проектобюджет, изпълнява законите и води външната и вътрешната политика на страната.


Президент

Държавен глава на Хърватия е президентът, който се избира за 5 години. Освен че е върховен главнокомандващ на въоръжените сили, президентът предлага министър-председателя, който се назначава от Хърватския събор.


Законодателна власт

Хърватският събор е еднокамарен законодателен орган с максимум 160 народни представители, който се избира с общи парламентарни избори с 4-годишен мандат. Хърватският събор провежда заседанията си в периодите от 15 януари до 15 юли и от 15 септември до 15 декември, всяка година.

Съдебна власт

Хърватия има триинстанционна съдебна система: върховен съд, жупанийски (окръжни) съдилища и общински (районни) съдилища. Конституционният съд е компетентен по въпроси, свързани с конституцията.



Сегашната Конституция на Хърватия е приета на 22 декември 1990 година. Тя заменя конституцията от 1974 година, ратифицирана в социалистическа Югославия.

Структура

Конституцията на Хърватия се състои от 147 члена, поделени на 9 раздела:

Исторически основания
Основни положения
Защита на правата на човека и основните свободи
Организация на правителството
Конституционния съд на Хърватия
Местно и регионално самоуправление
Международни отношения
Изменения и допълнения на конституцията
Заключителни разпоредби

История

Най-старата хърватска конституция е създадена през 1868 г. като част от хърватско-унгарското споразумение, известно още като споразумението "Нагодба". Година по-рано е сключен Австро-Унгарският компромис, според който Австрийската империя се трансформира в двойна монархия Австро-Унгария. Според това споразумение територията на Хърватия принадлежи към Транслейтания (т.е. Кралство Унгария).

Австро-унгарският компромис предизвиква остър протест в Хърватия, която не иска да се подчини на унгарците. Хърватско-унгарското споразумение от 1868 г. е компромис, като Хърватия остава в Транслейтания, но получава значителна автономия. Конституцията е одобрена от унгарския парламент от една страна и от парламентите на Хърватия, Славония и Далмация от друга. Според конституцията повечето от държавните дела на Хърватия са под контрола на разширения унгарски парламент (през този период има собствен унгарски парламент, хърватски парламент и разширен унгарски парламент, който включва делегати от Хърватия, но мнозинството са унгарци). Хърватските отдели на вътрешните работи, религията и образованието, отделът на правосъдието и отделът на народното стопанство (само през 1914-1918 г.) водят своите дела независимо и не са под унгарски контрол. Според конституцията 55% от данъците, събирани в Хърватия, отиват в общата хазна, 45% остават в Хърватия. Правителството на Хърватия се ръководи от Бан, който получава поста от унгарския парламент след одобрение от императора.

В края на октомври 1918 г. парламентите на Хърватия и Унгария гласуват за прекратяване на съюза между страните. Хърватия става част от Кралство Югославия, където няма собствена конституция.

След края на Втората световна война Хърватия става част от СФРЮ и като всички републики от федерацията има своя собствена Конституция. Първата конституция е приета през 1947 г., втората през 1963 г. Между тези конституции няма съществена разлика, като основната разлика е промяната в името на републиката - Народна република Хърватия в конституцията от 1947 г. и Социалистическа република Хърватия в конституцията от 1963 г.

Критика

Конституцията от 1990 г. е приета няколко месеца след началото на конфронтацията между хървати и сърби, които съставляват мнозинството от населението в няколко хърватски региона. (по-точно е да кажем "съставляваха мнозинството", за сърбите като фактор в Хърватия вече може да говорим само в минало свършено време)  През август 1990 г. сърбите от Книнска Крайна блокираха пътните комуникации с барикади (т.нар. „Революция на трупите“) и провъзгласиха Сръбската автономна област Книнска Крайна.

На фона на тези събития коледната конституция провъзгласява Хърватия за „държава на хърватите и националните малцинства, живеещи в Хърватия“, докато предишната конституция говори за Хърватия като родина на хърватите, сърбите и националните малцинства, живеещи в Хърватия. Премахването на прякото споменаване на сърбите в новото издание послужи като една от официалните причини за сръбското въстание в Хърватия, започнало 4 месеца по-рано.

През 1997 г. противоречивата фраза, която беше критикувана, отново беше променена и започна да казва, че Хърватия е държавата на хърватския народ и националните малцинства, живеещи в Хърватия: сърби, чехи, словаци, италианци, унгарци, евреи, германци, австрийци , украинци, русини и др.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Държавно устройство на Хърватия

https://bg.wikipedia.org/wiki/Конституция на Хърватия

https://ru.wikipedia.org/wiki/Конституция_Хорватии

Хърватската култура е огледало на многовековна история. Географското положение на страната способства за амалгамата от различни културни течения. Тя се намира на кръстопът между западната и източна култура. Територията на днешна Хърватия се е намирала на границата между Западната Римска империя и Византия.

През VII век хърватите се заселват в днешните си земи от Северна Европа заедно със славяните и аварите. Хърватите показват широк интерес към римското изкуство и култура, както и към християнските ценности.

Илирийското движение е най-важният период в културната история на страната. То оказва солидно влияние върху националноосвободителните движения в южнославянските земи. Людевит Гай се заема със създаването на нов хърватски правопис, който е приет с Виенския книжовен договор. Раждат се значими исторически фигури.

Древна култура

На територията на Хърватия има древни паметници от епохата на палеолита, които са прости каменни или костни предмети. Намерени са останки от кости на неандерталци (пещерата Виндия, покрайнините на Крапина), които са живели тук преди 38 хиляди години.

Ранни неолитни култури са открити на Хвар и други хърватски острови, както и на континента. Енеолитът е представен от Вучедолската култура.

Първите обитатели на тези земи през историческия период са били илирийските племена (далматите), идентифицирани с племената на халщатската култура (XII-V в. пр. н. е.).

Около 4-ти - 3-ти век пр. н. е. континенталните земи на съвременна Хърватия са били колонизирани от келтски племена; а далматинското крайбрежие и острови - от гърците. Смята се, че първата гръцка колония на далматинските острови е основана от имигранти от Сиракуза на Вис (Иса) през 4 век пр.н.е. Освен това те основават Хвар (Фарос) и Корчула (Коркира Нигра), градовете на тези острови са били градове-държави и са били доста изолирани.

Докато гръцки колонии са съществували на островите, илирийски центрове са били разположени в континенталната част на съвременна Хърватия. Тяхната култура е силно повлияна от гръцкото изкуство, което имитира по много начини.

През II век пр.н.е. територията на Хърватия е завладяна от Рим, първо Истрия (177 г. пр. н. е.), а след това и други земи. Римляните развиват крайбрежната зона, превръщайки бившите цитадели в градове. Има най-малко 30 града в Истрия, Либурния и Далмация, чиито жители са получили римско гражданство. Най-добре запазените мрежи от римски улици (декуманус/кардо) са в Епетион (Пореч) и Ядер (Задар), а най-добре запазените паметници на римската култура се намират в Пола (Пула), включително амфитеатърът от 2 век сл. Хр.


През III век от н.е. най-големият (около 40 000 жители) и най-важен център на Далмация бил град Салона. Близо до града император Диоклециан, вероятно роден в Салона, построява своя дворец (около 300 г.), считан за най-добре запазения дворец на Римската империя. През 4-ти век Салона става християнски център на целия Западен Балкан. В града са издигнати множество базилики и християнски некрополи, появяват се дори местни светци: Свети Домнус и Свети Анастасий.

Една от малкото оцелели базилики, примери за ранновизантийско изкуство в Западна Европа (без да се броят подобните в Равена) е Евфразиевата базилика в Пореч от 6 век.

Ранното средновековие е белязано от голямото преселение на славяните на територията, включително днешна Хърватия, а „тъмните векове“ също оставят своя отпечатък върху културата на тези земи. През тази епоха на адриатическото крайбрежие, наред с италианските градове, се образуват славянски градове, които вземат за модел Венеция.

Голям хърватски художник по време на Ренесанса, който учи в Падуа, е Джорджо Скиавоне (1433 или 1436-1504).

Скулптура

Ограждането на олтара и прозорците на ранните средновековни църкви са силно декорирани с прозрачен, плитък орнамент като плетеница, който се нарича хърватска плетеница, тъй като нанизите се преплитат един върху друг. Понякога са изписвани на глаголица – ранното хърватско писмо. Впоследствие те са заменени от латински надписи по краищата на олтара и архитравите.


В романската архитектура има преход от хърватска плетеница към фигуративен релеф. Примери за нея са дървените врати на Сплитската катедрала, изработеви от Андрия Бувина и каменния портал на Трогирската катедрала от майстор Радован. Най-изящните примера за готически хуманизъм в Задар са от времената на Венецианската република – релефи от позлатен метал като в Арката на свети Симон от милански майстори. Сред най-известните съвременни скулптури са Иван Мещрович и Антун Аугустинчич.

Изобразително изкуство

Най-известният хърватски художник е Федерико Бенкович, живял и творил през по-голямата си част от живота си в Италия. В същото време на италианеца Франческо Роба се дължат голяма част от бароковите скулптури в Хърватия.


Готическите произведения не са толкова добре запазени. Най-изящните примери се намират на северозапад в Истрия като цикъла фрески на Винсент от Кастав в църквата Св. Богородица близо до Берам от 1474 г. Там, сред епизодите от живота на Исус Христос, се вижда и Танца на смъртта – популярна тема през Ренесанса. От тези времена са два от най-добре илюстрованите църковни ръкописи, изписани от монаси от Сплит – „Хвалс Сборник“ и „Мисъл на босненския дук Хрвойе Вукчич Хрватинич“.

Хърватският романтизъм в началото на XIX век се отличава със сантименталност и изтънченост. Влао Буковац донася духа на импресионизма от Париж, а по-късно оказва влияние на младите художници в страната. На Хилядолетното изложение в Будапеща вниманието е насочено именно към тях вместо към творците от Австро-Унгария.

Размирният XX век постоянно променя политическия курс на Хърватия, но не успява да промени съществено мястото ѝ като кръстопът на различни култури.

Музика

Хърватската музика се влияе от централноевропейската (в централните и северните части на страната, както и в Славония) и средиземноморската (в крайбрежните региони Далмация и Истрия).

Поп и рок музиката са много популярни. Те често включват славонски и далматински фолклорни елементи. От средата на XX веки шлагерът и шансонът оформят гръбнака на хърватската популярна музика.

Значими културни обекти

В Хърватия има седем обекта на световното културно и природно наследство на ЮНЕСКО:

Епископският комплекс в историческия център на Пореч;
Шибенишката катедрала „Св. Яков“;
Старият град на Трогир;
Диоклецианският палат в Сплит;
Старият град на Дубровник;
Плитвишките езера;
Равнината Стари Град на остров Хвар, обработвана от древните гърци


Архитектура

Най-старите запазени архитектурни примери в Хърватия са църкви от IX век, като най-голямата от тях е църквата „Св. Донатий“ в Задар. И римското влияние е най-силно в Далмация, където урбанизацията е най-обширна и има най-голям брой паметници. По крайбрежието архитектурата е средиземноморска със силно ренесансово влияние в основните градски части, най-добре изразени в творбите на венецианеца Джорджо да Шабенико и Николо Фиорентински.


Архитектурата отразява влиянието на съседните държави. Австро-унгарското влияние е видимо в публичните пространства и сграда в северните и централните части. Големи площади, носещи имената на национални герои, отлично поддържани паркове и пешеходни зони са характеристиките на тези подредени градове особено на места, където е налице бароково планиране, например Вараждин и Карловац.

В съвременната архитектура се усеща влиянието на ар нуво.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Култура на Хърватия

https://ru.wikipedia.org/wiki/Культура_Хорватии

Загреб (на хърватски: Zagreb), предишно име Аграм (докато е в Австро-Унгария), е столицата и най-големият град на Хърватия. През 2021 г. населението на града е 769 944 души, а с метрополния регион, който се образува, населението става 1 271 150 души. Това е приблизително една четвърт от цялото население на Хърватия.

През 2005 г. населението му е от 973 667 жители, като в столичната област живеят 1 609 525 души (Загребска, Крапинско-загорска и Сисашко-мославска жупания), разположена по склоновете на планина Медведница (височина 1035 м) и покрай бреговете на река Сава (височина 120 м). Благоприятното географското положение – в северозападната част на Панонския басейн, простиращ се до алпийските, динарските, адриатическите и панонските райони – предоставя възможност за търговски обмен между Централна Европа и Адриатическо море.

Транспортно-търговското местоположение, индустриалната концентрация (металообработване, производство на електрически уреди, химикали, текстил, фармацевтика, дървообработване, кожарска, хартиена промишленост, печатарство и др.) и научноизследователските институти са в основата на икономическия живот на града. Считан е за напреднал град (в Източна Европа), като средните доходи и цените са под нивата на Запад.

В Загреб са разположени централни държавни учреждения – законодателни, съдебни, изпълнителни, парични, отбранителни, здравни, културни, транспортни и др.

История

Макар че има следи от обитаване на територията на днешния град още от неолита, включително римския град Андаутония, с днешното си име Загреб е споменат за пръв път през 1094 г. Тогава унгарският крал Ласло I основава епископство на хълма Каптол. На съседния хълм Градец се развива отделна светска общност. Заселниците са тежко засегнати от монголското нашествие през 1242 г., но след оттеглянето им крал Бела IV обявява Градец за свободен град с цел да привлече чужди занаятчии.

През 14 и 15 век тези 2 общини активно се съревновават, икономически и политически. Епископството отлъчва Градец, който в отговор изгаря Каптол. Те си сътрудничат само при важни търговски начинания, като организирането на панаири. Тези средновековни общини – Градец и Каптол, в крайна сметка се сливат в град Загреб в началото на 17 век. Днес те са културният център на града. Каптолското епископство е преобразувано в Загребска архиепископия.

Построяването на железница (1860) дава възможност на старите предградия, които дотогава не представляват едно цяло, постепенно да се слеят в Долни град, характерен с ортогоналната си планировка. През австро-унгарския период градът е наричан с немското име Аграм. От 1868 г. провинция Хърватия и Славония получава автономия във вътрешните си дела, а в Загреб е седалището на управителя на провинцията с титлата бан, хърватското народно събрание (Сабор) и местното правителство, което име три министерства: на вътрешните работи, на правосъдието и отдел за вероизповедение и образование. Сборникът „Български народни песни“ на братя Миладинови е издаден в Загреб през 1861 г.

След Втората световна война на Югославия са предадени 9 от българските самолети ДАР-9 Синигер, като в музея в Загреб се съхранява последният останал представител от тях. През 1951 в града са проведени масови арести на студенти от НР Македония с Българско самосъзнание, като са известни имената на следните 14: Аспарух Пописаков, Илия Кръстев от Кочани, Борис Стрейов, Христо Зойчев от Прилеп, Никола Н. Самарджийски, Любка Чальовска, Цветанка Павлова, Пандора Бъчварова, Василка Велянова от Кичево, Димитър Долгов от Прилеп, Наум Михайлов от Скопие, Илия Рамбабов от Щип, Мария Миладинова и Лела Димитрова.

Между световните войни се появяват работнически квартали между железопътната линия и река Сава, както и жилищни квартали на средната класа по южните склонове на Медведница. След Втората световна война са построени нови квартали между железопътната линия и Сава, последвани в средата на 1950-те години от нови жилищни райони южно от реката, създавайки така наречения Нови Загреб. Градът се разраства също и на запад и на изток, поглъщайки села като Дубрава, Подсусед, Ярун, Блато и др. Урбанизирани ивици свързват Загреб с близките селища: Сесвете, Запрешич, Самобор, Дуго село и Велика Горица.

Южно от река Сава е построена голяма товарна железопътна гара и международното летище Плесо. Най-голямата промишлена зона Житняк на югоизток е продължение на промишлените зони в източните покрайнини на града, между Сава и района Пригорие. Изграден е околовръстен път през 1977 г.

Култура


Загреб е важен туристически център, не само по отношение на пътниците, пътуващи от останалата част на Европа към Адриатическо море, но и като туристическа дестинация. От края на войната града привлича близо един милион посетители годишно, главно от Австрия, Германия и Италия, а през последните години и много туристи от далечния изток (Южна Корея, Япония, Китай и последните две години от Индия). Той се превърна във важна туристическа дестинация не само в Хърватия, но и в Югоизточна Европа. Има много интересни забележителности и събития, които туристите могат да посетят в Загреб, например, двете статуи на Свети Георги, едната се намира на площад Република Хърватия, а другата на Каменита врата, за която се казва, че образът на Дева Мария е единственото нещо оцеляло при пожара от XVII век. Също така има и арт инсталация, която започва от улица Bogovićeva и представлява умален модел на Слънчевата система. Повечето хора не знаят за какво е предназначена статуята „Приземно Слънце“, а само драскат графити и подписи върху нея, но всъщност Слънцето е в умален мащаб, с много планети, разположени по целия Загреб в мащаб със Слънцето. През годината има и много фестивали и събития, което прави Загреб целогодишна туристическа дестинация.

През 2010 г. над 600 000 туристи са посетили града, с 10% увеличение спрямо 2011 г. През 2012 г. общо 675 707 туристи посетиха града. Рекордният брой на туристите посети Загреб през 2017 г. – 1 286 087, което е с 16% повече в сравнение с предходната година.

Многобройните музеи в Загреб отразяват историята, изкуството и културата не само на Загреб и Хърватия, но и на Европа и света. Около тридесет колекции в музеи и галерии съставляват над 3,6 милиона различни експонати, като тази бройка изключва експонатите в църковни и частни колекции.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Загреб


Загреб (Zagreb) е столицата на Хърватска, разположена по склоновете на планина Медведница и покрай бреговете на река Сава.

Високите върхове на катедралата се виждат отдалеч и перфектно представят красотата, която Загреб има да предложи на посетителите си. От векове градът е център на култура и наука, а сега се е развил и като представител на търговията и индустрията. В последно време Загреб е една от най-популярните дестинации в Източна Европа. Това е град с интензивен живот, който предлага както култура, така и забавление, и това е една от причините, поради които хора на всякаква възраст обожават този град.


В 1000-годишния Горни град се намират президентската резиденция, историческата църква Св. Марк, хърватският парламент и много музеи и галерии. Всички те са разположени на романтични каменни улици, осветявани от газови лампи във вечерните часове. Другият необикновен район – Долни град, има много ресторанти, кафенета, театри и паркове, които го правят удивително място. В Загреб има много зелени площи и алеи. Въпреки бързо развиващата се икономика и транспорт, градът е запазил чара си и спокойната атмосфера.

https://www.nasamnatam.com/grad/Zagreb.html



Загреб е столицата и най-големият град на Република Хърватия и се намира в северозападната част на страната. Разположен е по поречието на река Сава, която тече по южните склонове на планината Медведница. Хърватската столица се намира на височина от приблизително 122 м. над морското равнище. През 2011 г., жителите на Загреб са наброявали 792 875.

Най-старото селище в близост до Загреб е римският град Андаутония- сега наречено Скитарево. То датира от 1-ви век от н.е. и е въздигнато с цел да се намира край река Сава и да кореспондира с главния римски път Сисак -Птуи (Сисция-Петовио. По намерените артефакти може да се заключи, че Андаутония е бил значим административен, икономически, културен и религиозен център.

Централната градска улица е постлана красиво с каменни плочи, а някога наоколо са се издигали величествени аркади. В източната зона на улицата са се разполагали градските бани (терми), снабдени с полукръгъл басейн, отводнителни канали и централна отоплителна система. В близост са намерени две монументални сгради, а забележителните мозайки, стенописи и каменни прагове, сочат, че обзавеждането им е било направено с вкус и внимание към детайла.

По време на преселение на народите, случило се в периода на края на 4-ти и началото на 5-ти век, градът е бил опустошен. Първата документирана поява на името Загреб датира от 1094 г. По това време градът е съществувал, разделен на два различни градски района: по-малък- Източен Каптол и Градец. Първият бил обитаван предимно от свещеници, а днес на негова територия се издига най-голямата катедрала, известна с високите си 105 м. кули. Западният район- Градец, пък бил населен основно от фермери и търговци. Загреб е окончателно обединен през 1851 г. от Йосип Елачич фон Бужим, а в негова чест е именуван главният градски площад. През периода на съществуването на бивша Югославия, когато Хърватия не е самостоятелна държава, Загреб остава важен икономически център и е вторият по големина град.

Модерен Загреб

В района между железопътната линия и подстъпите към река Сава се наблюдава строителен бум след Втората световна война. През 1950-те година издигането на нови жилищни комплекси на юг от река Сава се превръща в изграждането на Нови Загреб, първоначално наречен "Južni Zagreb" (Южен Загреб). Местността постепенно се разширява на запад и на изток и включва: Дъбрава, Блато, Ярун и други селища. Центърът на товарния железопътен транспорт и международното летище „Плесо” са построени на юг от река Сава. Най-голямата индустриална зона „Žitnjak”/”Житняк”, в югоизточната част на града, представлява разширение на индустриалните зони в източните покрайнини, между регионите Сава и Пригорие.

Загреб е бил избиран за домакин на Лятната универсиада през 1987 година. В южната част на столицата е разположено красивото езеро Ярун. То е обожавано местенце и "съсредоточие" за излет, почивка и забавление от хърватите. Може да се практикуват на водите му дори уиндсърфинг и гребане. По крайбрежието на езерото има редица кокетни заведения, които никога не остават празни.

Многобройните магазинчета, малки бутици, складове и търговски центрове предлагат голямо разнообразие на качествени дрехи, козметични продукти, артикули за бита и сувенири. Някои от тях са занаятчийско направени произведения от кристал, порцелан и керамика, плетените сламени кошници и др. По централните улици на Загреб се продават най-изисканите хърватски вина и изкусителни гастрономични деликатеси.

Известните сувенири в Загреб, които трябва да се поместят в багажа на всеки средностатистически пътешественик, са: вратовръзка- тип шалче и химикалка. Първият аксесоар, наречен „cravat„ и кръстен на хърватите, води историята си от Тридесетгодишната война през 17-ти век, когато местните завързвали и носили шалчета около врата си. Вторият задължителен сувенир, който може да закупите, е така популярната ни химикалка. Тя е изобретение на Славолюб Едуард Пенкала, който е по националност хърватин.

Много ресторанти в Загреб предлагат разнообразни специалитети от националната и международна кухня. Едни от местните кулинарни изкушения, които заслужават да бъдат опитани, са: пуйка, патица или гъска с mlinci (вид паста), štrukli (тестено изделие със сирене, яйца и сметана), vrhnje (извара със сметана) и orehnjača (традиционно орехово руло).

Загреб е важен туристически център за много пътници. Той е пресечна точка на планираните им пътешествия от Западна и Централна Европа към Адриатическо море. Градът е пленително място за почивка и развлечение. От края на войната Загреб е привличал близо един милион посетители годишно- главно от Австрия, Германия и Италия. Градът става все по-популярен. Очарованите от прекрасните пейзажи, исторически сгради и музеи в Загреб, не спират своето приключение в опознаването на Хърватия само до столицата, а продължават да събират слънчево впечатление от адриатическото крайбрежие и старите възрожденски градове като Дубровник, Сплит и Задар.

Има много интересни забележителности, които могат да видят туристите в Загреб, като например: двете статуи на Св. Георги. Едната се намира на площад "Маршал Тито"- име предизвикващо неведнъж сред хърватската общественост дискусии за това дали не е по-добре да бъде сменено, защото е дадено в чест на държавник с противоречива политическа биография и който е свързван с липсата на самостоятелна хърватска държава. Другата скулптура на св. Георги е издигната при Каменита врата.

На улица „Боговичева” в столицата е поставена арт инсталация. Повечето хора не знаят какво символизира, а необичайното й име- „приземеното слънце”, още повече разпалва въпросите им. Цялата е изографисана и подписана с всякакви бележки. Всъщност инсталацията представлява макет на Слънцето, свързан с планетите, разположени по целия Загреб в относителен мащаб с размера му.

Всяка събота (от април до края на септември), на площад "Сан Марко", в горната част на Загреб, туристите могат да се срещнат с членове на Ордена на "Сребърният дракон” (Red Srebrnog Zmaja), които пресъздават в актьорска постановка известни исторически конфликти между двете части на стария град- Градец и Каптол. Това е едно неописуемо вълнение, което позволява на всички посетители да направят повече снимки и да чуят автентични и исторически реплики, загледани в блясъка на средновековни бутафорни оръжия и брони.


Музеи в Загреб

В Хърватския училищен музей може да се проследи развитието на училищната система в страната от началото чак до наши дни. Изживяването е споделено забавление за педагози, родители и деца.

В Музея по пощите и далекосъобщенията ще може да се зарадвате на презентация, от която да научите за работното място на телефонните оператори в средата на 20-ти век и куп други любопитни факти.

С над 10 000 растителни вида, Ботаническата градина ще ни напомни, че в живота има много красота и радост и ще ни накара да се пренесем в един свят, далачен на коли и дим от изгорели газове, на сгради и нови технологии, където да се насладим на досега си с природата.

с тематично подбрана музика и с разпръснати из изложбената зала градски макети Градския музей в Загреб ще ви очарова със своите артефакти и презентации. Той ще ви преведе през историята на Загреб като град и през "пътя" на Хърватия като независима държава през 20-ти век.

Препарираните животни доминират като експонати в Хърватския природонаучен музей. Там могат да се видят от паяци, буболечки до лъвове, лешояди и много други неща. Малчуганите харесват това място, особено защото разполага с всички създания на природата, които интригуват детското съзнание.

В Етнографския музей човек, свикнал със света на високите технологии и познатото съвремие, ще се сблъска с контраста на времето и ще се потопи изследователски в живота на хърватите през вековете. Този музей ще изненада дори най-взискателния турист.

В Загреб може да се посети и един наистина необичаен, но будещ любопитството музей. Това е Музеят на разбитите връзки (Muzej prekunitih veza). Пристъпвайки в него, може да се потопите в място, разказващо безбройни истории за изоставени влюбени, неосъществена или несподелена любов, независимо кога се е случила и независимо на кое кътче от света.

https://pochivka.com/

Особености на хърватската кухня

1. Регионални различия - съвременната хърватска кухня се различава в различните региони - Истрия, Далмация, Дубровник, Славония, Лика, Подравина, Медимурска, Хърватско Загорие;

2. Простотата и невероятният вкус - всички ястия, които са част от хърватската кухня, се отличават със своята лекота на приготвяне, но за сметка на това имат много плътен, наситен и божествен вкус;

3. Истинска любов към сирената - ако се запознаете по-подробно с хърватската кухня, тогава ще забележите и сами, че тук сирената са на особена почит и кулинарно изкушение, което местните обожават;

4. Изобилие от качествени алкохолни напитки - най-популярните са: младо домашно вино, сливова ракия, комовица (различни видове ракия с билки), вино (бяло, червено, розе), местна бира.

Ако трябва да характеризираме накратко хърватската кухня, то ще кажем, че голяма част от ястията приличат на типична средиземноморска кухня. В същото време хранителните навици на местните жители се сравняват с тези на Западна Европа. Факт е, че закуските тук са много обилни и засищащи, като често включват различни видове сандвичи, шунка, сирене, салам, яйца, сладкиши и чаша силно кафе.

Обядът е цял набор от ястия, включително супа, гарнитура, месо или риба, от които да избирате, като накрая всичко завършва с десерт.

Традиционно меню от хърватската кухня включва:
1. Пршут - това е местна шунка, която се приготвя от свинско, което е сушено или пушено над дървени въглища. Традиционно то се сервира тънко нарязано със сирене, маслини или пъпеш;

2. Пажко сирене - твърдо сирене, което се приготвя от овче мляко с билки и зехтин, а също така е един от символите на Хърватия. Произвежда се главно във фабриките на остров Паг;

3. Бродет - рибена чорба и едно от любимите ястие на местните. Това реално е гъста яхния, която се приготвя с няколко видове риба, ароматни подправки и вино;

4. Чевапчичи - пържени котлети, които се сервират с различна гарнитура, като например пържени картофи или задушени зеленчуци;

5. Сарми - зелеви листа, които имат плънка от ориз с кайма или с различни задушени зеленчуци;

6. Загорска Джуха - гъста супа, приготвена от картофи, червен пипер, бекон, лук и чесън със заквасена сметана. Понякога към нея се добавят гъби;

7. Бурек - пай от бутер тесто, като плънката може да е картофи, сирене или месо;

8. Рижот - апетитно черно ризото с морски дарове и сепия;

9. Щрудел - прилича малко на виенския, но в него вместо плънка от ябълки се слага пълнеж от ядки и мед, като всичко се поръсва с пудра захар;

10. Манештра - гъста супа с царевица, грах и боб, ечемик, пушени и колбаси, копър и кисело зеле;

Хърватската кухня се счита за невероятно здравословна, тъй като се основава на средиземноморската и централноевропейската кухня. Въпреки това обаче тя е невероятно вкусна и всеки турист е длъжен да опита поне 3 от техните традиционни ястия.

https://edin.bg/


Хърватия определено не е само за pljeskavica (голяма баничка с месо) или ćevapi (наденици на скара), измити с бира Karlovačko. Изпълнена с цвят и вкус, изисканата местна кухня гарантира, че дори любители на храната сред вас ще намерят нещо, което да зарадва своите вкусови рецептори. Отделните ястия се различават леко от регион до регион, но по пътя има много местни специалитети, които чакат да бъдат открити по време на вашето пътуване, особено на островите. Например, прочутата траварица (билкова ракия), която се налива с мирта на остров Хвар. И така, какво трябва да опитате от вашето хърватско приключение?

Съкровището на Истрия: белият трюфел

Без съмнение най-ценената кулинарна наслада в Хърватия е Tuber Magnatum Pico или голям бял трюфел . Най-ценният на планетата, този трюфел има наистина уникален аромат и незабравим вкус. Въпреки че белите трюфели се срещат и във Франция и Италия, най-големият от тях е открит именно в Хърватия. Кръстен за „Хилядолетието“ и вписан в Книгата на рекордите на Гинес, той наклони везната до впечатляващите 1310 грама, но вместо да бъде продаден, се наслади на вечеря, на която присъстваха 100 специални гости в село Ливаде. Селото бързо се утвърди като световна столица на трюфелите и със сигурност си струва да го посетите по време на изложението Zigante Truffle Days (от средата на септември до средата на ноември).


Белите трюфели процъфтяват в Мотовунската гора в Истрия повече от 80 години, но можете да опитате паста, ризото или пържола със сос от трюфели във всяко от по-добрите заведения за хранене в страната. И винаги има други деликатеси, които да вземете по пътя, приготвени с тази ароматна наслада, като масло от трюфели, чипс от трюфели, сол от трюфели или трюфели, запазени в буркан, за да приготвите своя собствена кулинарна магия.

Какво да опитате в ресторант

ИСПОД ПЕКЕ ИЛИ „ПОД КАМБАНАТА”

За да бъде ясно, ispod peke (или под звънеца/капака , както го наричаме на английски) не е името на самата храна, а по-скоро методът на приготвяне. Камбаната е капак от ковано желязо, използвана е за различни цели в хърватската кулинарна традиция, включително като древен начин за печене на хляб. В днешно време под него се приготвят различни видове месо , но най-вече октоподът се е превърнал в истински деликатес по този метод. Приготвянето на това ястие отнема време, но основните изисквания са зона за готвене на открито и тенджера, поставена в горещата пепел. Тенджерата, напълнена със съставки, се покрива с тежката куполообразна камбана (капак) и отгоре се слагат още горещи жарава, като бавно се изпича храната в собствен сок. Единственият недостатък е, че трябва да резервирате тази вечеря поне един ден предварително.


Ако акостирате на остров Сали , можете да опитате ispod peke в Konoba kod Sipe само на няколко минути пеша от пристанището.

JANJETINA (агнешко)

В Хърватия могат да се опитат няколко вида месо, но хърватите са шампиони на агнешкото месо. Ако се озовете в околностите на Шибеник , отбийте доВико ( бивша Торцида ), ресторант, известен със своето агнешко месо. Не идвайте тук в търсене на гледка към океана, тъй като се намира точно на пътя малко по-далеч от брега. Но вие ще простите този малък недостатък, след като изпитате техните кулинарни умения.

CRNI RIŽOT (черно ризото)

Докато сте в Хърватия, можете също да опитате ризото (или паста) с морски дарове. Забележителен специалитет, на който ще попаднете, е crni rižot , уникално ястие от сепия, придобило отличителния си цвят от мастилото на сепия . Или ще харесате това ястие, или ще го мразите, наистина няма нищо между тях.

РИБА И МОРСКИ ДАРОВЕ

Рибата и морските дарове, разбира се, са хърватски специалитет. Често рекламирани в менюто като 1-ви клас (бяла риба) или 2-ри клас (синя риба), ще има няколко разновидности на бяла риба, от които да избирате, както и класическите аншоа. Не пропускайте да опитате калмарите , които могат да се намерят във всеки ресторант и няма как да сбъркате. Като гарнитура препоръчваме хърватската основна блитва ( blitva s krumpirom — листа от манголд с картофи).

AJVAR

Подправка от сладки червени чушки, патладжан, чесън, с различни количества студ. Най-подходящи са с месо, има такива, които биха сложили айвар в или върху каквото и да било, като тестени изделия, бъркани яйца или просто филийка хляб. Но както се казва, вкусът не се отчита...


ДАЛМАТИНСКО ПРОШУТО

Невероятно предястие от свински бут, което е изключително популярно сред хърватите. Местните прасета, отглеждани за това, са специално хранени и тежат до 16 кг. Защитено с показател за географски произход, естественият процес на сушене, опушване и зреене на месото отнема поне една година и придава на къдроглавото прошуто уникалния вкус. Когато месото придобие равномерен розов цвят, то е готово и може да се сервира самостоятелно или със сирене и хляб.


PAŠKI SIR (паг сирене)

Високо оценено овче сирене, произведено на остров Паг, с отличителен и деликатен вкус, който се топи в устата. Сиренето се произвежда изключително на острова от порода овце, които са сред най-малките в Средиземноморието и дават много малко мляко. Благодарение на силния североизточен вятър, бурата, пасищата, на които пасат, са покрити с морска сол и почти изглеждат като изцяло покрити със сняг. И това прави млякото толкова естествено солено. Високо ценено, това сирене се продава предимно след няколко месеца на узряване, въпреки че можете да го намерите отлежало повече от година. Без съмнение това е едно от най-добрите овчи сирена в света.


МАСЛИНИ И ЗЕХТИН

Отглеждането на маслинови дървета е традиционно в цяла Хърватия, от Истрия до Дубровник. Маслата с най-добро качество идват от малки маслинови горички, където всяко дърво се грижи индивидуално. Но Хърватия не би била Хърватия, ако нямаше и свои собствени традиции и обичаи в преработката на маслини. Вместо да използват нормална вода за измиване на маслините, например, те използват самото море, което придава на маслото уникален характер. Отличен зехтин с хърватски хляб е традиционно предястие във всички най-добри ресторанти.

ФИГ

Смокините се срещат главно в крайбрежните райони и на островите. Въпреки че самото отглеждане е било много по-разпространено в миналото, все още можете да ги купите пресни, както и под формата на сладко от смокини, което е истинско удоволствие.

Пекарните са задължителни

Хърватските пекарни, разположени във всеки град, не са само за дегустация на прословутия хляб. Силно препоръчваме следните лакомства.

КРАФНЕ

Просто най-добрите понички, които някога сте яли! Въпреки че можете да избирате между шоколад и сладко, шоколадът е истинският победител за нас. Но и с втория избор не можете да сбъркате.


КРЕМШНИТА

Вкусен десерт, чийто вариант може да сте попаднали в Словакия или Унгария като kremeš или Босна като krempita . Така или иначе, определено си заслужава: разкошен ванилов крем, омекотен с бита сметана, всичко в деликатно хрупкаво бутер тесто.


СЛАНЦИ

Ако не обичате сладко, опитайте тези меки солени пръчици хляб. Само с идеалното количество хрупкавост, този крал на кифличките все още ще бъде вкусен на следващия ден.


https://www.yachting.com/bg-bg/news/what-to-sample-in-croatia



Кухнята на Хърватия може да бъде описана като средиземноморска, ароматна, с италиански привкус. По-голямата част от хърватската храна е здравословна и лесносмилаема, която можете да ядете, без да се страхувате от необичайния й състав. Визитната картичка на хърватската кухня е прясна риба и вкусни морски дарове, изобилстващи в щедрата морска природа. Ненадминатото усещане на всеки празник е местното чудесно ароматно вино, богато на вкусове. Гастрономическата идилия на хърватската кухня се допълва с пресен зехтин и билки, които правят всички ястия уникално вкусни.

Хърватските супи са изключителни

Хърватските супи са леки и вкусни и присъстват във всяко меню. Първите ястия на хърватите са най-вече леки, прозрачни супи, на базата на пилешки или говежди бульон. В супата като правило се добавят кнедли, ориз, фиде. Ако искате обаче да си поръчате доматена супа, не очаквайте, че ще ви донесат едно обикновено студено гаспачо. В хърватската кухня то е ястие, което се сервира топло, богато подправено с ориз и подправки.


Крем супи или пюрета на морето едва ли можете да намерите, но ако откриете в менюто manestra, не пропускайте да го опитате. Няма да съжалявате. Какво е особеното в това ястие? Може би комбинацията от аромати, които се допълват взаимно и се смесват такива вкусни храни като боб, царевица, макаронени изделия, които са толкова редки заедно в обичайното меню. В действителност, maneśtra е нещо средно между супа и „основно”.


Месни ястия

Въпреки факта, че основата на хърватската кухня е рибата, ястията от месо са в изобилие. От месните произведения най-известното е свинската шунка прошуто. Добре селектирани парчета свинско, първо, са опушени на дървени въглища, а след това изсушени на слънце и от лекия морски бриз. Прошутото на Хърватия се комбинира чудесно с местното известно сухо овче сирене с маслини и лук.


Хърватите обожават агнешкото месо, така че не се изненадвайте от изобилието от ястия от него. Най-сочната комбинация е от прясно младо агнешко месо с овче кисело мляко: ястие, наречено “висовачке бегавице“. На морския бряг е търсено и говеждото месо. Кулинарите ще ви посъветват да опитате Пащицада – говеждо задушено в домашно ароматно вино. Не съществува универсална рецепта за готвене на това ястие, тъй като всяко семейство го приготвя по специален начин, добавяйки собствено направено вино. Иначе също му добавят сини сливи, ябълки, джинджифил и много подправки.


Ястия от риба и морски дарове изобилстват в кухнята на Хърватия

Да, няма съмнение, че хърватската кухня е изобилстваща от морски дарове.  Адриатическо море е известно с всички видове такива, включително деликатесите. В неговите води живеят най-малко 350 различни вида морски организми, подходящи за консумация като храна. Експерти в областта на гастрономията споделят мнението, че раците и бялата риба от водите на Адриатическо море са най-вкусните в света. Хърватските готвачи са експерти в подготовката на рибни ястия, така че често чревоугодниците смятат, че в Хърватия се сервират най-вкусните стриди, омари, треска и сом.


Трябва да се отбележи, че в хърватските ресторанти рибата в менюто обикновено се разделя на категории и следователно коренно се различава в цената. Най-доброто и следователно най-скъпото е scarpena или риба-дявол. Тя е получила името си заради ужасната си „усмивка”. Рибата дявол е невероятно вкусна, бялото й месо се топи в устата, оставяйки приятен остатъчен вкус. След като изядете порция от нея, ще поискате още, защото със сигурност не сте опитвали подобно нещо преди.

Ако е възможно, опитайте друг деликатес – Зубан (вид бодлоперка), който местните хора наричат „морски шаран”. Месото й е не само сочно и вкусно, но практически няма кости. С малко по-ниска цена, но с абсолютно не по-лош вкус е сафридът и скумрията. Хърватите ги приготвят вълшебно, дори и да става дума за най-обикновените видове риба. Местните майстори залагат основно на изпичането им на пещ, скара, задушаване на открит огън. Освен това богато подправят рибата с известни билки и подправки и зехтин.

Като гарнитури хърватските готвачи предлагат такива с картофи, ябълки, домати, аспержи и различни видове зеле.

Също така са популярни тестените изделия. Не е изненадващо, заради силното влияние на Италия в историята на държавата. Въпреки това в Хърватия, в допълнение към традиционните начини за приготвяне на паста в менюто, можете да намерите често и домашно приготвена паста по авторски начин.

Десертите в хърватската кухня

В списъка на хърватските сладкиши са главно здравословните, полезни десерти. В менюто на местните няма да намерите торти с мазен крем, тежки за стомаха. Техните специалитети съдържат предимно плодове, често ябълки, кремовете са с ниско съдържание на мазнини, нискокалорични и следователно не представляват заплаха за фигурата. В сладкишите често вместо захар, се добавя мед, понякога само сушени плодове (стафиди, смокини). Слагат им и ядки (бадеми, орехи). На вкус хърватските торти по-скоро приличат на пудинги.

https://palatka.bg/