Български Националистически Форумъ

Ахинора

Имам къща и рамка. Вече съм се прибрала.
И воалът ми кротко тлее в здрачната зала.
Аз съм вкъщи и вече съм далече от всичко.
И сърцето ми пърха, неизменно самичко.

В свят, потънал във багри, то мълчи и замира.
То самò се прегръща. И понякога спира.
Тишината е плаха, светлината – прозирна,
а земята е щедра, ароматна и мирна.

И зелена, и черна. Аз оплаквам не нея,
а тревожните хора, за които живея.
Тези топли човеци, те ми идват на гости
и са тихи, вглъбени и самотни до кости.

Аз не съм ги поканила. Те сами ме намират.
В моя поглед, най-после, като в дом се прибират.

Диагноза

Лятото си плаща
за тарикатлъка –
хремата го хваща
и преглъща с мъка.

Като залез тлее
гърлото червено.
Лятото немее
и е уморено.

Пръстите си скрива
в дългите ръкави.
Вкъщи си отива.
Киха. Чай си прави.

То да е завито
никак не обича.
Спи, на точка свито,
и не си прилича.

И не е щастливо,
че е изменено.
И му е горчиво.
И му е студено.

Слънцето е бледо.
Хоризонтът – тесен.
– Край на сладоледа.
Пипнало съм есен!

Някои неща са обратими…

Някои неща са обратими,
а пък аз се счупих безвъзвратно.
Бях едва ли не неповторима,
а сега, с примижване, приятна.

Сприхава съм. Без да искам груба,
мрачна, иронична, заядлива.
Да го кажем тъй: ако съм гъба,
не разчитай, че ще съм ядлива.

Възраст, стрес и нерви, преумора.
Бях, каквото бях, сега не съм.
Но това е временно, и скоро
ще еволюирам в таласъм.

Напразно.

Човек се хваща за каквото хване.
И за снежинка, ако прехвърчи.
За изгрева, ако е станал рано.
За тишината, ако премълчи.

За думите, щом почне да говори.
За сламка. За сърцето. За главата.
И пуска корен и расте нагоре,
щом смогне да се хване за земята.

На работа се хваща, пренарежда
по свой модел парченце от света.
Жена намира, вярва във надежди
и след това се влюбва в любовта.

Протяга доверчив открити длани.
Забива нокти. Сграбчва във юмрук.
Човек се хваща за каквото хване,
за да се задържи по-дълго тук.

Един лъч слънце...

Един лъч слънце, чист и смел.
Монета, цопнала във кишата.
Разходка без нарочна цел –
да повървим и да подишаме.

Ръката ми да задържиш.
Усмивката ти да поискам.
Щом можеш да ме натъжиш,
то значи – станали сме близки.

Във джоба си да отнеса
билет, продупчен през сърцето.
Перце от твоята коса.
Две захарчета от кафето.

Тъга, дошла със мен у нас.
Надежда, хваната на тясно.
Един съвсем случаен час,
запаметен кристално ясно.

Оптимизъм

Оптимизмът ми крета.
– Уф, че лоша планета.
Новините – омразни.
Всички чаши са празни,
и дрънчат, и се чупят.
Мъчат се да ме купят.
Всеки ден ме е срам,
от какво – сам не знам.
И се чувствам глупак.
И смехът ми е грак.
Аз съм гарван проклет.
Аз съм кофти поет.
Аз си тръгвам. Пеша.
Стискай зъби, душа.

– Оптимизме, недей.
Ти си хала и змей.
Тръгваш? Мисъл нелепа.
Пий от моята шепа,
за какво ти е чаша?
Всяка радост е наша.
Виждам как си се скапал,
колко си се оцапал,
и си станал различен,
и не оптимистичен,
мъката те души,
и си клепнал уши…
Даже ме досмеша.
Стискай зъби, душа.

Ти все още си мой.
Аз ти казвам, постой.
Няма как да ти дам
да вървиш чисто сам
по пътеката тъмна.
Пък и то почти съмна…
Не бъди черноглед.
Глупчо, кофти поет,
мое мило мрънкало,
братче и огледало,
много си ми любим.
Още ще издържим.
Аз ще те утеша.
Стискай зъби, душа.

Захарен памук

Жена от захарен памук –
ефирна, ароматна, сладка.
За празника е само тук.
Но празниците траят кратко.

Тя цялата е панаир
с гледачки, песни и животни.
И топъл, всепоглъщащ мир –
когато млъкне и се кротне.

Целувки, смях, искри… И мрак.
Тя плаче, като се сбогува,
а няма да се върне пак.
Но ти си знаеш, че си струва.

Наивно стихотворение

Накриво този свят е сложен
и лошотията е сила.
И аз не знам дали ще можем
да се държим за малко мило.

За няколко минути само.
Или за няколко години.
Прегърнати, да се измамим,
че лошото ще ни отмине.

Един до друг, да се излъжем,
че сме открити и спасени.
Че вече няма да съм тъжна.
Че си най-важното за мене.

Да ме обичаш и закриляш.
Далеч от теб да пъдя злото.
Поне за малко да сме мили.
Поне до края на живота.

Пазар

Нали е вече пролет,
защо ми е студено?
Лалетата наболи –
с муцунки зачервени.

Неоново-блестящи
са първите салати.
Прозрачни и изящни
пластмасови домати.

Наръсените плочи
тъмнеят и не съхнат.
Копнея да изскоча
от дрехата си връхна.

Да стъпя на череша,
да сдъвча топла вишна.
Да купя нужно нещо,
плюс няколко излишни.

Плюс розово мушкато
от бабичка с елече.
Ела си, мило лято,
да спра да зъзна вече!

Буболечка

Бабичката като буба
готви разни зелении.
Дреме, мислите си губи.
Плакне сивите чинии.

Хапчетата са сметало
и отмерват часовете.
Синьо, розово и бяло,
само вечер – тези двете.

Спомените ѝ са нишки
от износена коприна.
Сиви, заядливи мишки
дъвчат булото ѝ в скрина.

Бабичката е протрила
на килима си пътечка.
Тихо вкъщи се е скрила
като стара буболечка.

Хапчетата са сметало
и отмерват часовете.
Синьо, розово и бяло,
само вечер – тези двете.

Бархет от преди години,
мъхав като лист мушкато.
Крехки снимки на роднини
на бюфета зад стъклата.

Тук не идват много гости.
Тук се пазят скучни тайни.
Старите неща са прости,
но са хубави и трайни.

Хапчетата са сметало
и отмерват часовете.

Наистина ли?

Дъждът, по-сладък от шира,
със дълги капки ме облива.
Наистина ли ще умра?
И вече няма да съм жива?

Във някой сочен следобяд
ще спре изобщо да ме има,
и чуруликащият свят
ще ме покрие със килима

на ароматната трева.
И с трепет, с облаци, с жужене,
заети много след това
ще бъдат всички тук. Без мене.

Вода. Земя. И благодат.
И няма да е по-различно.
Освен за моя собствен свят,
за който аз се грижа лично.

Ще се разпадне на перца,
трохи, иглички от елхите,
и думи – галени деца.
Дали ще ги осиновите?

За радостта ни

Няма убежище за радостта ни.
Няма за нея „Зелени Балкани”.
Щом е ранена – от всеки страни,
но не си търси по-топли страни.
Хората казват си: „Тая изкука!
Бури, виелици – тя все е тука!”
Плашат я, пъдят я – тя не отлита.
Гледай я – мъничка, пък упорита.

Но напоследък тук каца за кратко.
Куца, проскубана, среща се рядко.
В някои случаи – явно нетрезва.
Има съмнения чак, че изчезва.
Тия съмнения мътят ума ти.
Щом не се вижда – тя някъде мъти.
Или се крие – в уютно гнезденце,
в топлата шепа на спящо детенце.
Сили събира. По-шарена става
и от тъгата сама се спасява.

Не е изчезнала. Как ще замине?!?
И да умре дори – пак ще ѝ мине.

Коя съм аз, че да тъгувам

И дрян, и люляк прецъфтяха,
а още не е точно пролет.
Най-смелите едва посмяха
до лактите да се разголят.

Салатите са още тънки,
а ягодите са безвкусни.
В яйцата пилетата мрънкат,
а как навънка да ги пуснеш?

Липите зъзнат и танцуват
в комбинезони резедави.
Коя съм аз, че да тъгувам,
защото пролетта се бави?

Каквото виждам…

Каквото виждам, е красиво.
Каквото чувствам, е приятно.
През погледа ми в мен попива
великолепието лятно,

и във очите ми остават
полета, шипки, чисти мисли,
и чак до зима продължават
да топлят и да се разлистват.

Пак видях…

Пак видях една светулка, мило.
Беше много малка и туптеше.
Тя си мислеше, че се е скрила,
и че се вълнува си личеше.

Беше ярка нощ със мрак и блясък
в черно, ясно синьо и зелено.
Нежно се преструваха, че гаснат
няколко звезди опитомени.

И луната, пълна чак догоре,
правеше света да е вълшебен.
Ти разбираш за какво говоря.
Затова споделям само с тебе.

Вече късно се стъмнява

Вече късно се стъмнява.
Сенките са светлосини.
Тъмното се утаява.
С две светулки се разминах.

А пък миналото лято
не видях дори едничка!
Някой ми ги е изпратил,
за да не вървя самичка.

Не че нещо… но добре е,
някой като те наглежда.
Буболечка – а изгрее
в тъмното, и го разрежда.