Мария Лалева

[Hatshepsut]

Мария Лалева



"Дамасцена“ е за мечтата, която е по-голяма от молитвата

Тя е поетеса. От тези, чиито стихове улавят толкова детайлно едно чувство, че често са по-красиви от самото него. Автор е на две издадени стихосбирки и много текстове, които онлайн обществото познава, препрочита и споделя с ритуално благоговение. Този път обаче Мария Лалева е в обсега на вниманието ни като сценарист.

Неин е сюжетът и диалозите в най-любопитната кинопродукция, снимана у нас напоследък - филма "Дамасцена". В него се разказва истинската история на едно момче, израсло в долината на розите, чийто живот преминава през няколко политически режима, за да изпълни своята "българска мечта". Каква е тя и как българската роза е свързана с нея, разказва лентата, чийто тизър за броени дни се превърна в истинска онлайн сензация с над 200 000 гледания само в първата седмица.

Режисьор на "Дамасцена" е Тодор Анастасов, а основните роли са поверени на Веселин Плачков, Димитър Баненкин, Неда Спасова, Симона Халачева, Любен Чаталов и още над петдесет актьори. В най-мащабната продукция, снимана у нас през последните двадесет и пет години, участват още над 1300 статисти, сцените са снимани през четирите сезона и на десетки локации из България.


Интервю на Мария Касимова

Как се роди този сюжет с розоварната? Истина е, че досега не познавам киносюжет, базиран на тази тема, която всъщност е много изконно българска...

Сюжетът е изграден на основата на истинска история. Бях поканена да взема интервю и да напиша книга за историята на българското розопроизводство у нас. В процеса на работа започнаха да се раждат картини, да се оформя много интересна и драматична история за пътя на един човек през три епохи - социализма, прехода и съвременното ни общество. Относително бързо стигнахме до решението да направим филм.

Разбира се, наложи се да внесем много промени в историята, обединихме образи, чистихме сюжета от излишни детайли, за да бъдат всички тези близо петдесет години по-компактни като представяне и възможно най-обективно пресъздадени. В крайна сметка, филмът се превърна в един чудесен разказ за пътя на героя, далече от биографичен филм и много близко до драмата.

Оказа се, че всички ние живеем в страната на розите, но не знаем почти нищо за отглеждането на рози и производството на розово масло, което има повече от 250-годишна история у нас. Други народи нямат толкова дълга история като държава, колкото ние като производители и износители на розово масло. Беше непростимо да не направим филм, посветен на нещо толкова красиво и толкова българско. Все пак сме най- големия производител и износител на розови продукти в света.

Какъв е най-подходящият жанр за филм с толкова рози?

Това е филм на ръба на поезията. И на този фон от рози - история, която има няколко пласта. Дълбоката лична борба на главния герой да осъзнае рамките на собствените си заблуди. Външните му битки със системата на тоталитаризма и новата демагогия.

Темата за свободата и въпросът не сме ли всъщност ние, които сами си зидаме затворите, е една от големите теми на филма ни. Още тъгувам по един текст, който се наложи да свалим при монтажа. „По дяволите, та вие се страхувате, мързи ви даже да обичате. Как искате да сте свободни?"

Когато правиш филм за рози, започваш да вярваш в промяната повече от всичко. В цикличността, в силите на природата, в енергията на земята, в силата на едно малко цвете. Когато правиш филм за рози, всъщност създаваш приказка. Приказка за големи деца, които повече от малките имат нужда да вярват в нещо извън реалните граници на битието си.

Какво означава "българска мечта" и с какво тя е по-различна от американската или която и да е друга такава?

Отговорът на този въпрос има две страни. Едната е личната мечта, сбъдната и осъществена на земята, където си роден. В нашия случай - България. Мечтата е българска, защото героят ни е българин, историческите времена, в които живее, са българската ни история, манталитетът и прийомите на противниците му са български, но най-вече розите са му български. Изборът му е да реализира мечтите си тук. Да остане тук въпреки всички несгоди и да сътвори своя мечтан свят у дома.

Другата страна на отговора е чиста проба народо-психология. Всяка друга мечта, която не е българска, а е американска, скандинавска, френска, индийска и т.н., е формирана на база на историята на тези страни, на традициите и религиите им, на манталитета и суеверията им, ако щете.

Можеш да сбъднеш всяка една от тези мечти, стига да я припознаеш като своя. Както всеки американец или друг може да дойде и да сбъдне нашата - българската. А тя е проста за формулиране - да живееш в Рая и да не се грижиш за него е липса на обич, на чувство на тъждественост.

Доколкото усетих от тийзъра, във филма става дума за един мъж, който има мечта, по пътя на чието осъществяване среща много пречки, а накрая всичко завършва щастливо за него. Това е класическа филмова конструкция, която киното избягва вече да използва. Защо се захванахте именно за нея?

Не вярвам в правилата. Живеем в свят, в който ни манипулират точно по този начин - с правила за всичко. И за изкуство, и за кино, и за храни, и за свободи, и за толерантност.... Има моди за всичко, дори и в киното. Те отминават, а с тях и правилата за тази или онази модна линия.

Но има филми, които остават. "Козият рог" не попада в класическа филмова конструкция, но е "Козият рог". "Осъдени души", "Бялата стая" и много други също. Но те ще останат завинаги големите филми в историята на нашето кино.

Когато първият въпрос, който ми зададат например е "Колко е дълъг филмът?" аз на мига вече знам, че срещу мен стои човек, с когото аз никога няма да се разбера и който задължително и категорично няма да разбере мен. Знам, че съм попаднала при търговците в храма. Живеем бързо. Ядем сандвич на крак, ядем полуфабрикати, караме бързи коли, редно е да гледаме по-късички филми.

Ей така, по- бързичко да преминат пред очите. Но ние правим филм , който минава през сърцето. Там времевите понятия са други. Добрите филми затова са добри, защото намират правилната точка на равновесие между инвестиция, качество и тема.

Била съм на бригада за рози като ученичка и темата ми е по особен начин близка. Вие лично как опознахте живота, традициите и работата около българската роза? С какво този образ ви привлече?

Със свободата, която ми даде. Нямаше значение дали ще пиша за рози или орехи. Имаше значение това, което героят беше извлякъл от трудния си път навътре към себе си. Това беше интересното - философията му. Розите просто помогнаха тази история да бъде приказна.

Как направихте избора на актьори? Имаше ли имена и лица, които виждахте, докато пишехте сценария?

Изборът на актьори беше изцяло задача на режисьора Тодор Анастасов. Филмът имаше тежък кастинг, защото трябваше да покрием три възрасти на героя, а главният герой, изигран от Веселин Плачков, изигра няколко различни възрасти - от 30 годишен до 55. Не просто трудна роля, но и много работа, себеотдаване и талант изискват подобни роли. Но Веселин се справи повече от чудесно.

Лица не съм си представяла докато пиша сценария, но си "познавах" актьора, когато обсъждахме предложенията. Сценаристът носи отговорност за историята и думите, но тежката отговорност за целия филм, за актьорския състав, за отделните линии, за темпото на филма е на режисьора.

В това отношение Тодор Анастасов прояви нюх на хищник. Много често със стъпването на терена променяше цялата сцена, внасяхме промени в текста на място, пренареждахме интериора.

Той притежава рядкото качество да те вбеси до сълзи, но когато видиш филма, да му простиш всички капризи, които не си разбирал на терен. Работейки с него осъзнах защо талантливите хора имат малко приятели. Защото са безпощадни първо към себе си и изискват първо от себе си.

В киното има строга йерархия, но то е отборен спорт. Пропука ли се една брънка от веригата на терен и всичко рухва. А чисто организационно нашият филм беше много тежък за снимане. Имахме чудесен директор на продукция - Иван Кирилов, човек с много опит и точен поглед.

Имахме над 34 локации, в различни епохи, четири сезона, което превръщаше задачите на сценографа Боряна Минчева в нещо повече от предизвикателство. Сега, като се върна назад, живея с усещането, че не сме имали екип, а семейство.

Да, някои се отрекоха от нас, други ни псуваха, но то е като в живия живот - накрая остават тези, които наистина са работили с любов. Филмът е като да създадеш дете и да го отгледаш. Истинските човеци не заплюват децата си.

Точно там на терените около Павел баня и Казанлък написах един текст от бъдещия ми роман „Живот в скалите", че по пътя си човек ще срещне много наемници и много верни, въпросът е да не ги объркваш. Където има любов, няма цена, няма сделка. "Дамасцена" даде много за моята книга - теми, образи, опит, въпроси. Най-вече въпроси. Аз съм от авторите, които питат.

За кого е този филм?

За всеки, който обича въпросите, промяната, риска. За всеки, който обича българската земя. За всеки, който вярва, че „мечтата е по-голяма от молитвата", както казва нашият герой Течо.

С какво ще е конкурентен на сцената на световното кино?

Светът не познава достатъчно добре България. Нашият малък рай заслужава всички усилия да бъде показан честно и красиво. В това отношение операторът Христо Генков, който е внук на Генко Генков, постигна картина, достойна за възхищение. За технически средства и техническо обезпечаване на снимачния процес пари не се жалеха.

Отговорността на оператора във филм като "Дамасцена" е огромна. И въпреки всички трудности и за операторската група, и за осветителите, и за грип-а, тези всеотдайни момчета вложиха себе си във филма. Ако да заснемеш и покажеш красота и истина са белези за конкурентност, то нашата история ще е конкурентна точно с това.

Как си представяте филма и бъдещия му живот на екран?

Не си го представям, знам. Ние създадохме един много хубав и много честен филм. Неведнъж съм казвала - зрителят има в себе си един скрит камертон за истина. Ще ти прости, ако излъжеш в историята, но няма да ти прости, ако като автор, го излъжеш в емоцията. Затова "Дамасцена" се получи. Това е истински емоционален филм. Ние нямахме друг репер за темпо, визия и сюжет освен честната емоция. Вярвам, че зрителите ще го усетят.

А с какво този филм ще е различен от реализираните български филми напоследък?

С това, че няма да е поредният мрачен филм за нерадостния малшанс да си роден в България. От екрана няма да се самобичуваме колко сме нещастни, защото сме българи. Във филма няма да покажем само тази страна на нашата действителност, в която властват мутри, продажни политици, проститутки, задкулисия. Главният ни герой няма да е задължителният напоследък персонаж в българските филми - впиянчен интелектуалец, депресиран от действителността човек, безпътен и обречен на Терминал 2 българин.

Точно обратното - ще покажем колко сме красиви, колко много можем заедно, на какво красиво място живеем и колко много решения и надежда има във всяка трудност. "Дамасцена" е филм за надеждата и вярата, за красотата, за свободата вътре в нас, за промяната. Големият въпрос на нашия филм е: "И какво правиш след като го осъзна?". "Дамасцена" ще покаже точно това.

https://www.webcafe.bg/lifecafe/story/id_1114271230__Damastsena%E2%80%9C_e_za_mechtata_koyato_e_po-golyama_ot_molitvata

Дамасцена - Официален трейлър [2017]

[Hatshepsut]

Мария Лалева: Свободата плаши човека без обич

Във филма "Роза дамасцена" ще покажем, че България е красиво място за живеене, изпълнено с надежда, казва сценаристката на драмата

Мария Лалева на 21 януари представя в "Хеликон" на "Цар Освободител" втората си стихосбирка, наречена "Не съм ви ближна". Във Фейсбук се въртят и епизоди от нейния първи роман "Живот в скалите". В момента обаче тя работи по грандиозен проект - филма "Роза дамасцена". Впечатляващата дама, която по професия е икономист, е сценарист и продуцент на лентата, чийто режисьор е Тодор Анастасов. Всъщност ученикът на Крикор Азарян открива случайно поезията на Мария в онлайн пространството. И веднага звъни на добрата си приятелка Маргарита Петкова. Маргото е доволно сдържана, преди да прочете стиховете на Мария. А после става редактор на първата й книга "Личен архив", издадена от Лъчезар Минчев. Сега - и на "Не съм ви ближна". След като съдбата сблъсква Тодор и Мария, двамата се питат: "Кои сме ние, та да й отказваме - да сътворим нещо заедно, да бъдем дует на сцената или екрана?". Така се стига до "Роза дамасцена". Обединява ги философията на утвърждаването, на съзиданието. "В България се раждат деца, нали? Има радост. Защо непрекъснато ни занимават с нерадости?", чуди се Тодор.

- Мария, защо решихте да наречете втората си книга "Не съм ви ближна" - не е ли твърде библейско и ангажиращо?

- Пуснах стихотворението с това заглавие във Фейсбук и издателят Лъчезар Минчев на мига рече: "Това е". Понякога съм ужасно нахална и си позволявам лукса, риска и глупостта да разхождам душата си гола пред хората.

- Страх ли ги е мъжете от талантливи жени?

- Не се задържат дълго около тях. Но и двата пола са еднакви - всичко, което изисква повече усилия да бъде разбрано, допуснато, осъзнато - ги натоварва. Границите на хармонията са недоизчистени.

- Цяла България вече разбра, че снимате филм - ще има ли поезия в него?

- Мечтата ми е да бъде изпълнен и с динамика. Когато с Тодор Анастасов седнахме да превърнем съвсем истинска житейска история в приказка, му казах: "У всеки има поезия". Някои се срамуват да признаят, че я четат. Други се срамуват да споделят, че им харесва. Има личности, при които римата на живота идва малко по-късно. Всъщност всичко е избор. Ето това искаме да покажем с "Роза дамасцена". Всеки сам пише приказката си. Макар че това често става в самота. Ще покажем, че България е красиво място за живеене.

Истината не е в Терминал 2

Често сме склонни да виним друг за собствения си страх да изберем. Нашият главен герой е мъж от така нареченото изгубено поколение. Той успява - благодарение на духовния си скок. И на късмета си, разбира се -той също е въпрос на избор.

- Когато писахте сценария, който съдържа оценка на епохата от 80-те до днес, кой надделя у вас - икономистът или лирикът?

- С човека, който е прототип на въпросния главен герой, направих първото и най-дълго интервю в живота ми. Продължи 6 дни. 34 часа запис. Та тогава, по средата на целия този разговор, решихме, че от това може да излезе филм. А после и роман - с цялата фактология. За два месеца направихме екип. През есента бяха снимките на първия сезон.

- Как преходът ще се оглежда във вашето действие?

- С Тодор Анастасов сме категорични - ще се лишим от традиционната рамка. Мутри с ланци няма да се гонят с джипове, преди да отидат при проститутките. Не желаем да се включваме в тенденциозната експлоатация на тъмната страна на БГ луната. Искаме да покажем хора, които работят честно, мечтаят и успяват. За тях България е държава, а не територия - както се опитват да ни внушават.

- Защо ни се получава така?

- Ние, българите, се опияняваме от идеята да сме нещастни. Сякаш сме пристрастени към собствената си мизерия. Колкото рани имаме, все в тях си въртим пръстите. А пък ако им сипем и малко сол, няма по-щастливи от нас. В "Роза дамасцена" анализираме грозотата, но не твърдим, че само тя изпълва живота ни. Нито пък че в него има главно тъжби и неволи.

- Къде са корените на драмата ни?

- Не се обичаме. Не се харесваме.

Нацията е като човек в депресия

Като предалия се, който абсолютно се е отказал от радостта. Предпочита да бъде егоцентричен и крещящ - а това е равносилно на необич. Е, как всеки от нас да обича ближния си? Или да се почувства съпричастен, тъждествен... Така се стига до страха. В неговата основа е нелюбовта. А тя води до себеунищожение. До истерично подчинение на слепи правила, налагани с години. Човекът изначално се страхува от свободата. Тя е състояние за дълго непознато на нас, българите - поради исторически причини. У нацията е формирано усещане, че нищо не може да бъде обичано тук и сега в тази държава. Дори земята, по която стъпваме.

- Кои са вашите актьори?

- Веселин Плачков е в главната роля, а Любо Чаталов е неговият баща. Димитър Баненкин е в образа на човека, който винаги е на върха, използвайки системата и всички привилегии - преди 10 ноември и след това. Той е символ на цялата върхушка, която преминава през 45-те години. Любо Фърков прави много интересен персонаж. Симона Халачева е младо, красиво и талантливо момиче с бъдеще в киното. Това е нейният дебют. Джани Ферад е чудесна, топла, чувствена актриса. В единствена и тежка за снимане нощна сцена, в която е показана подготовката за изгонването на българските турци, Сашка Братанова и Троян Гогов изнасят цялата трагедия на "голямата екскурзия". Той е изключителен - като присъствие, като изпълнение. С главния герой тръгват от едно и също място, но в една и съща среда правят различни избори. И стигат до различно осъществяване в пространството. Обикновено истината се изрича от дете или от шут - при нас в неговата кожа влиза Теди Янкулов. На екрана той владее тихата вселенска мъдрост.

- В книгите ви има художници - рисувате ли?

- Мога да драскам. Като вид концентрация. Като освобождаване. Художникът като образ в стиховете ми е другият рисувач на мирозданието, другият създател на неговия изказ, на всемирната му изящност. Това е поезия с различни средства. В стиховете си обаче нямам композитори. Защото музиката е навсякъде - тя е ритъмът, който изпълва вселената. Бях на 13, когато кандидатствах в "Любомир Пипков", но оперираха ръката ми и казаха, че повече никога няма да свиря на пиано. Много трудно го преживях. Голям рев настана.

Замълчах за половин година

Просто не желаех да говоря с никого - не само за проблема, но на каквито и да било теми. И забраних да продават пианото ми. Независимо че не можех да се слея с клавишите му. Затова пък пишех върху капака му всичките си домашни и учех уроците си, седнала пред него. Остана у нас, докато бях студентка. Един ден майка и татко ми казаха, че съседско момиче имало голямо мерак за пианото ми. Поисках да говоря с детето по телефона - и то така ми обясни желанието си, че се разревах и се съгласих моят стар, черен "Чайковски" да отиде у тях. Знаех, че ще бъде обичан. Девойката стана много известна пианистка, прави концерти из Европа.

- Посвещавате прекрасни думи на играещите - да не би сцената да ви влече подсъзнателно?

- Не. Прекалено емоционална съм. Ако пусна някой образ у мен, после няма изваждане. Ще е непосилна работа да го изкарам от себе си.

- Що за личност сте вие - на словото или на бизнеса?

- Словото идва само. То те избира. Колкото и да искаш, няма как да стигнеш до него, ако не излиза от дълбините ти. Понякога това се случва благодарение на рана. Или на тишина. При някои римите се обострят като язва. Имаш я, но невинаги се проявява. Поезията е като криза на язвата. От болката се пръква стихотворение. Изведнъж. Не е като нещо, което дълго си носил и после го раждаш. Първо е мелодията. Трябва да я има дори при псувнята. Още повече - при кратката поезия като моята. Не я меря. Тя е като парен чук. Дадеш ли си свобода да разхождаш "трижди прокълната гола душата", тогава вадиш всичко от себе си. И се чувстваш спокоен.

- Какво друго е задължително за поета?

- Някой да му вярва. Джоко Росич казваше: "За какво са му всичките успехи на някой мъж, ако няма жена, която да му извика "браво". При поезията няма значение кой ти вярва - мъж, жена, дете, приятел... Талантът е най-несериозното нещо - по начина, по който ти е даден. Понякога можеш да напишеш първите два реда от стихотворението и да спреш - за шест месеца. И половин година по-късно да го финализираш. Значи вече си му чул края. Нали знаете - всички идеи са в пространството. Който има антени, ги хваща. Така че самата поезия е твърде сериозна. Не го разбрах, докато не започнах да публикувам. Първо във Фейсбук ме сполетя странна за мен популярност. Получих изумителни признания. 20 човека наведнъж ми казаха: "Това стихотворение си го написала за мен. Аз съм целият в него". И ми повярваха, че следващото мое стихотворение ще бъде също толкова честно. Нямах право вече да лъжа, да измислям.

Артистът трябва да е искрен. Иначе не струва

Е, понякога няма достатъчно свобода, за да бъде честен. Но е длъжен много да се стреми към почтеността. Честността ражда красотата в изкуството. Затова все още пиша моя роман "Живот в скалите". Не бързам. Не искам в него да има нито една нечестна пауза. Рано е за финала. Всичко започна край брега на Созопол, когато синът ми дотърча с голи рапани в ръка и ме запита: "Мамо, скалите природа ли са?" И когато му отговорих утвърдително, той продължи: "А Бог ли е създал всичко това наоколо?". Отново казах "да". И погледнах мъжете в съседната кръчма - пиеха ракия в пластмасови чаши в края на април. Тогава Созопол мирише на море, смокини, водорасли и всичко останало. Фантазия.

Копирано от standartnews.com

https://standartnews.com/mneniya-intervyuta/mariya_laleva_svobodata_plashi_choveka_bez_obich_-318073.html

[Hatshepsut]

Мария Лалева: Тежестта на живота е лична мярка

Мария Лалева е популярно име. Поет, писател и сценарист на кинопродукцията за българската мечта „Дамасцена“, авторката става по особен начин близка и на читатели, и на зрители. Защото стиховете, прозата и диалозите (във филма) са изтръгнати от същността й, а тя е ненатрапена на явленията. Нейната личност е толкова истинска, че, ако я нямаше, щяхме да я измислим. Но я има! Мария Лалева присъства категорично в нашия болящ свят, като умее да ни накара да търсим щастието си толкова високо, колкото е ръстът ни. Новият й роман „Живот в скалите“ изненадва с това, че читателят успява да достигне до същностни неща, за които е знаел, но не е формулирал. Книгата излиза от печат на 8 октомври 2018 г., а авторката ще я представи пред старозагорската публика в залата на библиотеката на 12 октомври тази година.

Книга за море и любов… Вълнуваща, цитати от която станаха популярни в интернет пространството още докато я пишехте. Кое Ви даде силата да накарате толкова много хора да се разпознават в тях?

„Живот в скалите“ не е точно книга само за море и любов. Тя е роман и за отношението на човека към смъртта, семейството, приятелствата, загубите, изборите. За огромната разлика между вяра и религия. За илюзиите и удобните ни лъжи, за страхливите ни бягства от промяната, за вкопчването в миналото, за разделите ни, за обидите. За всички най-обичайни неща, които се случват по пътя на всеки от нас и които оцветяват красиво, или тревожат и почернят дните ни. Наистина не знам кое кара хората да се разпознават в текстовете на „Живот в скалите“. Може би трябва да попитате самите тях. Моята единствена цел беше да съм максимално честна, когато пиша.

Колко тежи един „Живот в скалите“?

Колкото тежи всеки един човешки живот. Тежестта на живота е лична мярка. Носиш толкова, колкото сам си се научил на издръжливост и смелост.

Кой е отговорът, който искате „да изплачете“ с тази книга и който вече познавате?

Отговорът за срещата и раздялата. Когато се научим да се срещаме и разделяме красиво и с хората по пътя си, и с живота, и с материалните неща, ще сме малко по-близо до душата си. В човешките ни отношения има твърде много желание за притежание и твърде малко честност. Твърде много удобна дистанция и твърде малко смелост да изричаме истината. Бъркаме връзка с любов, приятелство с интереси, край с омраза. Един апартамент струва повече от една човешка душа. Или човешки живот. Самоинквизираме се с лицемерие. Опиянени сме да мразим, съдим, отмъщаваме. Трудно прощаваме. Страхуваме се от промените. Канонизираме навиците и миналото си. Можем да живеем години наред нещастни в името на дълга и обещанието. Самонаказваме се с чувство за вина. И после се сърдим на живота, на Бог и на другите за това, че не сме щастливи.

Срещали ли сте днес усмивка, която „боли от честност“?

Всекидневно. Просто идете в една детска градина или на една детска площадка. Честността боли възрастните, не децата. Не те, ние, уж порасналите, се страхуваме да плачем и да се смеем честно. Защото се страхуваме, че има какво да загубим. Всъщност истината е, че в най-добрия случай ще загубим веригите си. И понякога това ни плаши повече, отколкото възможността да си ползваме крилете. За разлика от децата, нас свободата в повечето случаи ни плаши. Истината – също.

Защо, според Вас, любовта става „задължителна за човека“, когато него вече между нас го няма? Кое ни пречи да познаем онази, която бихме могли да дадем?

Страхът. Убедена съм. И в романа, и преди това съм го казвала – обратното на любовта е страхът.

След „Не съм ви ближна“ и „Личен архив“, след филма „Дамасцена“ очаквате ли „Живот в скалите“ също да постигне целта си – да се превърне в „средство за вълнение на най-голямо количество хора“?

Не мисля в количество хора, когато става въпрос за емоция. За нито едно от нещата, които съм създала. Целта е тези, които са прочели книгата, да живеят с усещането, че нещо ги е докоснало. Нещо ги е провокирало да си зададат различен въпрос или да си дадат различен отговор. Една книга, един филм, едно стихотворение е изповедта на автора. Той сякаш казва: „Ето, аз до тук съм стигнал. Това разбрах, това ме тревожи, това е моят отговор, това са моите въпроси. А ти как мислиш?“. Всяко произведение е диалог между автора и читателя или зрителя. В резултат могат да спорят, да се скарат, да се обикнат, да се отрекат, да се разберат. Да се променят.  Важното е колко честно са подходили един към друг участниците в този диалог. То с всяко човешко взаимоотношение е точно същото.

Колко голяма е крачката от „не съм ви ближна“ до „само близък може да каже истината с любов“?

Колкото е голяма личната ти крачка между това да знаеш със сигурност кой не си и кой си избрал да бъдеш. Когато си собствения си избор, е много лесно да определиш и разпознаеш не ближния и ближния. Странно е, но колкото повече любов имаш смелостта да изпитваш, толкова по-малко не ближни имаш.

Интервю на Димка Кабаиванова

https://dolap.bg/

[Hatshepsut]

Живот в скалите – Мария Лалева

Драматичната история на ръба между философията и притчата провокира читателя да си задава въпроси, да открива своите лични отговори и да изживее цяла палитра от човешки емоции – от сълзи до смях, от страдание и усещане за загуба до тържество на красотата, любовта и истината.
Неизлечимо болна млада жена и малкият ѝ син пристигат в Стария Созопол. Тук се запознават с няколко души, които скоро стават тяхно семейство: Михаил – бивш популярен актьор и настоящ пияница, Демир – мъдър и благ старец, Луиза – борбена и импулсивна арменка, и баба Настасия – ясновидка и гадателка. От този миг животът на всички се преобръща, а съдбите им се преплитат необратимо в любов, раздяла, смърт, прошка, мистика и усещане за предопределеност.
Една история, която е разказана чрез размишленията и спомените на главните пет герои. Всеки от тях със собствените си мисли, трепети, страхове и надежди предава на читателя своите мисли и опит. Разказ за взаимоотношенията между мъж и жена – това, което ги събира и разделя и философските мнения за живота на всеки от героите. От 8 годишния Павел до възрастната баба Настасия и дядо Демир. Историята ни погъллъща от самото начало с малкия Павел и не ни пуска чак до края с признанията в собствените мисли на Луиза.
Роман за важните избори. За това как миналото ни белязва бъдещето, за изкуството да прощаваш и да искаш прошка. Книга, която ме убеди, че да си човек не е грешно, нито е безгрешно…

“Роман за въпросите и отговорите по житейския ни път. За въпросите, които е добре да зададем първо на себе си. И за отговорите, които си дължим, за да продължим. Различна, многопластова и емоционална книга. Откровена и вълнуваща. Роман за прошката и волята за промяна. Усещане за красива книга. Убедителен дебют на популярната поетеса и киносценарист Мария Лалева в прозата. Смела заявка за сериозна литературна интерпретация на човешките взаимоотношения и избори.”
– Георги Тошев

„Живот в скалите“ е книга за море и любов. Мария Лалева е категорична:

Любовта винаги е правилният отговор. На всеки въпрос под това небе. Единственият правилен. Още по-голямата тайна на любовта е, че самата тя е едновременно и въпрос, и отговор. Защото е отделна енергия, отделен елемент от нас. Със собствен разум и воля. Не тя живее в нас, а ние в нея.

За Автора:

Мария Лалева е любимо име за ценителите на поезията. Свързваме го със стихосбирките „Не съм ви ближна“ и „Личен архив“. По повод рождения ден на авторката през месец юли, издателство Книгомания преиздаде двете й стихосбирки. Тъй като Мария Лалева вярва, че стиховете спасяват, тя реши да дари целия си авторски хонорар от продажбите на „Личен архив“ за лечението на Надежда Огойска, дъщеря на Маргарита Петкова – редактор на двете стихосбирки на поетесата.
От преиздаването до момента са продадени над 1200 бройки от всяка. Освен популярна поетеса, Мария Лалева е и изпълнителен продуцент и сценарист на пълнометражния български филм „Дамасцена“ (2017). За филма тя споделя, че основната й цел той да бъде честен и да задава въпроси е била изпълнена.  Този проект от една страна, забавя писането на книгата, но от друга, допринася с развитието на нови идеи, герои и линии в сюжета. Самото благоговение към словото Лалева обобщава съвсем кратко и искрено: „Не може да се пише ей така, между другото. „Живот в скалите“ е като любовта – или даваш всичко от себе си, или не пристъпваш“.
Очакванията й също са много човешки, честни и далеч от мечти за главоломен успех. Желанието й е единствено читателят да разпознае себе си в текстовете, да затвори книгата с въпроси и изненадващи отговори за самия него.

НЯКОЛКО ИЗВАДКИ от книгата:

Знаеш ли, никой, който си отива, не е виновен. От живот, от човек, от дом… Всеки има право да си отиде. Животът – най-вече. Светът така е устроен, че мъдростта остава у  изоставения. И извън всяка логика, запомни – изоставеният е избрал да бъде изоставен. Пътят до тази истина е най-трудният път за него. И най-тежкият избор за теб. Същото е и с любовта. Същото е и със смъртта. Раздялата понякога е най-краткият път до най-важната среща в живота ти – тази с теб самия.

***
Когато се видяхме, вече му бях простил. Всъщност разбрах, че няма какво да прощавам. Когато разбираш някого, прошката е излишна.
Но в онази вечер аз говорех със себе си чрез него и актьорът в мен отново беше в света на киното. Една невидима камера работеше в съзнанието ми непрекъснато. Сменяше ракурси, улавяше детайли, общ план, близък план… Лица, ръце, жест, поглед, шум, стъпка, звън от чаша, музика, вятър. Исках си филма. Моя филм. Мечтата на всеки актьор е да застане от другата страна на камерата. И който говори друго, лъже. Всеки миг от живота може да бъде филмиран. Всеки живот, всяка история заслужава да бъде филмирана. Няма малки и големи истории, има неразказани добре истории. Дори и най-обикновената случка може да се превърне в приказка. Трябва да се превърне в приказка, защото всичко е приказка. И когато забравим за приказката в дните си, значи сме тъжно пораснали.

***
„– На жените, които обичах, подарявах залез…
– Защо не изгрев?! Символично е, начало… Начало на нов ден.
– Защото да подариш залез е обещание. Обещанието, че ще бъдеш до нея в тъмното, което идва. Каквото и да крие в себе си. Обещанието, че няма да се събуди сама. Повярвай ми, всяка жена чака този, който иска да ѝ подари залез. Жените са уморени от изгреви с мъже, с които не са залязвали. Прииска ли ти се да подариш залез на жена, не се питай повече дали я обичаш.“

***
– Стигнеш ли до кръстопът, сине – каза Демир на Богомил веднъж, – забий си тоягата, дето ти е била опора по пътя дотам. Като табела без посока я остави да стърчи, като незавършен кръст върху пресен гроб. Като гръмоотвод. Приседни, но не за да помислиш. Щом вече си на кръстопътя, значи сам си го извикал и знаеш накъде да поемеш още преди да си пристигнал. Приседни, помълчи, за да благодариш. И после тръгвай. Без да се подпираш. Ако пак стигнеш до същия кръстопът и си видиш забитата тояга, не се обвинявай. Не посоката е била грешна, а ти си имал нужда да се повъртиш в кръг. Човек винаги стига до един и същ кръстопът различен.
– А ако има и други забити тояги?
– Ти гледай своята. За себе си си я оставил ти там. Пътищата и кръстопътищата са едни и същи за всички, синко, ние минаваме различни по тях.
– Не мога да й нарисувам очите. Не мога… – промълви Богомил, потънал в своите мисли и рани.
– Много съм пиян, за да го премълча! – решително се включи в разговора Михаил. – Досаден съм в нравоученията си, знам, но бъди снизходителен. И ти ще остарееш. Те, мелодрамите, са за артистите, пияниците и старците. Млади момко, за да нарисуваш очите на жена, трябва поне за една от всичките жени по пътя си да си бил готов да се биеш до смърт. И после да си я изоставил. И после да си я забравил… И в някаква си незнайна тежка нощ да си я спомниш. Това е мигът, в който се рисуват очите на жена. Иначе всичките техники, целия талант на света да ти е насипал Дядо Боже, няма да докараш онова усещане за любов и загуба. А жените са това, младежо – любов и загуба.

***
– От тебе са, Боже, и любовта, и смъртта, и срещата, и разлъката, и времето, дека ни требе да ги изживеем – занарежда тя. – Толку ногу си дал за едно маленко човешко сърце… Толку па ногу да верваш у нас, човеците?…
Баба Настасия вярваше. Затова говореше на цветя, дървета, земя, вода, Бог и хора, наричайки всички и всичко „Боже“. Мен също. Така научих, че пътят да повярваш Бог, е да си убеден, че той вярва в теб.
– Боже, ке ти е трудно да чуеш, ама ке е важно да го запомниш – почти унесено продължи баба Настасия, – преди един пат да речеш на глас на другио „обичам те“, наум требе три пъти да си му рекъл „прощавам ти“. Така е, Боже, у тоя живот на тая, наш'та земя, черната. Разпериш ли сърце, Боже – как тихо повдигна ръцете си като криле тая умираща жена, – требе да си силен да понесеш куршумо. И да го простиш още у пушката.

***
Влюбени сме в границите на материята и на времето, вкопчваме се в логиката на реалността, в навиците си, в суеверията си, в страховете си. А когато се ударим в стените на затвора си или ни се случи нещо, което човешките причинно-следствени мисловни вериги не могат да обяснят, тихо казваме: „Божа работа!“, или: „Просто се случи“. Нищо не се случва просто ей така, от нищото. Ако го приемаш като случайност или като стечение на обстоятелствата, задължително ще ти се случи пак, за да ти се покаже, че „божата работа“ сам си я повикал. И няма как да те подмине. И това, че не разбираш и не виждаш себе си в причините, не те лишава от неизбежността да понесеш последствията.
Вече съм убеден, че всеки фанатизъм започва с невежество. И с непознаване на любовта.

***
– Превърнали сме всичко в живота, Демире, във възможно най-елементарната и примитивна игра – на победители и жертви – тежко подхващах аз. – И колкото и да е странно, мама му стара, логично е всеки да се стреми да е победител, нали? Но не! Три пъти не! Огледай се. Предпочитана някак се оказва ролята на жертвата. Удобничко му е на човека да се изживява като зависим, измамен, предаден, слаб, безсилен, ограничен. На сърце му е вината за нещастието му да бъде извън него. Победителят да е виновен. Щото за победата се изисква отговорност и дупе да я носиш. И няма кого да обвиниш за нея. И няма на кого да турнеш едно яко чувство за вина от позицията на жертвата. Е, затова от жертвата по-страшен палач няма. И на другия, и на себе си. Само победител може да прояви благородството да помилва. Гледаш ли на какво си играем ние, човеците? Венец на творението сме били… Не смея да мисля какво щеше да е, ако не бяхме.
– Пак венец, Михаиле. Но малко по-небрежно изплетен – кротко се включваше Демир. – Бог, Аллах или както искаш там, го наречи, не ни дължи отговори. Всъщност истината е, че никой на никого не дължи отговори. И въпросите, и отговорите са избор.

***
– Пълзим като охлюви, скрили в черупката на гърба си самите себе си. Истинските нас. И тъпчем там всичко, което искаме да скрием. От страх, от срам, от невяра. И крилете ни там, и думите, дето сме изревали в мълчание, и децата – неродените, и псувните, заместени с усмивка, и закъснелите ни любови, и неизречените извинения, и закъснелите ни бягства… Все са там. От глупост ли, по навик ли, или от интерес – има ли значение? Все е страх. И кой ни обича? Този, който застава срещу нас и вижда вътре в черупката. А казват, че любовта носела розови очила. Не е вярно! Тя е рентген. Защото е прозряла и прегърнала скритата ти истина и твоята черупка само я разсмива. Или дразни. И когато такава любов ти се случи, имаш избора или да се сгърчиш целият в черупката и да се скриеш, или да я пръснеш и да се покажеш с всичко, което вътре си крил.
– Или да я споделиш… – опитах се да допълня.
– Споделянето е обща крачка. Но и обща черупка. Оставиш ли черупка – дали за един, или за двама, още си далеч от любовта. Любовта не е предпазлива.

***
Цинично е, да, но е вярно – бедността ни превръща или в просяци, или в крадци, или в проститутки. Аз избрах да бъда просяк. Проституцията, дали буквална, или духовна, е имитация на любов, неравностойна сделка по дефиниция. Търгуваш с тялото си, със съвестта си, с приятелствата, с чувствата. Когато проституираш от глад, това е начин да оцелееш. Но най-много се страхувам от проституиращи, които ме убеждават, че го правят в името на мисия, кауза, изкуство. Това вече е форма на алчност. Затова предпочитам да изпия една изпросена ракия с човек, почерпил ме от състрадание, дори от съжаление, отколкото да ми приседне скъпата хапка на продалия се евтино. И изобщо, лятото е сезонът, в който ставам още по-отвратителен и досаден дървен философ.

***
Съблече якето, свали ръкавиците и очилата. Поогледа стаята, запъти се към леглото и опъна завивките и възглавницата по войнишки, без гънка. След това взе препълнения пепелник от масата, изхвърли го, забърса го старателно и го сложи обратно на масата. Вършеше всичко това машинално, като робот. Познавам това усещане на истерична потребност да вършиш каквото и да било, само и само да не се изправиш срещу мислите си.
– Само недей да миеш прозорците! – опитах се да се пошегувам.
В отговор ме изгледаха две бездънни, болящи до черно очи. Не каза и дума. Не се усмихна. Седеше на масата опустошена и изтърбушена.
– Искаш ли да пием кафето навън? Още е студено, но след малко ще съмне и ще се позатопли.
Облече се безмълвно. Изчака ме да си сложи якето. Пред мен стоеше само тяло, не знам къде беше душата й. В ъгъла на разхвърляната ми стая ме чакаше да се облека една оголена рана, облечена в палто, и опустошението, което излъчваше, ме вледени. Не знам как се рисува рана, но видях кадъра. „Намалете осветлението, колеги! – редях наум. – Трябва ми само намек за скула и полупрофил, по-меко, по-меко, моля! Не й оправяйте шапката, не я пипайте, нека да скрива очите!“ Беше истинска до сълзи в болката си тази Марина.

***
– Мила приятелко – взе думата Луиза, искрено вбесена на непознатия Богомил, – прости ми, но езикът ме сърби да ти кажа. Аз не съм светица, а просто една очарователно остаряваща сексуалноактивна пияница. Заради тези двамата нямам друг избор, освен да си попийвам всеки ден. Приеми ме с острите ми думи. Розовите очила, скъпа, никак не са ти нужни, когато си влюбена. Тогава доброволно си самомонтирала криви лещи в очите си и централно си изключила мисловния шалтер. Розовите очила ти трябват най-много след раздяла. За да си останеш неспасяемо романтична и готова за следващите криви лещи. Инак като мен ще пиеш водка за цял руски гвардейски полк. И все с един и същи въпрос към Всевишния: „Защо, бе, мили Боже, обърках отново лицето със задника?“ Ако имаш късмета да поносиш тези лещи малко по-дълго от една любов, няма да се докараш до състояние да се срамуваш. Най-отвратително е да се срамуваш, когато се обърнеш към спомена за една любов. Пък нека всички мъдреци на света да рипнат и да ти обясняват как не бива да съжаляваш. Как било прекрасно, че си обичала и че си го изживяла, дрън-дрън! Да не съжаляваш, е едно, а да се срамуваш – съвсем друго. Когато се обърнеш назад към една любов, да няма от какво да се срамуваш – това е най-важното. Да пийнем по още една чаша вино? Понякога има силата на розови следлюбовни очила. Михаиле, налей!
Демир подаде чашата си към мен да му налея и кротко добави:
– Ех, момиче, нека ти кажа и аз нещо. Животът, любовта и децата не ни принадлежат. Имат си собствени закони и собствен път. Идват точно когато са ни нужни и си отиват пак така, но никога случайно. По тяхната си логика, не по нашата. Затова много често не ги разбираме. Можем да направим само едно – да ги приемем с благодарност, когато дойдат, да им дадем всичко най-красиво от себе си и да ги изпратим пак с благодарност, че са споделили себе си с нас. Не тъгувай, Марина, и запомни: любовта не свършва и не умира, тя просто си отива… На друго място, при други сърца. И се връща при теб с друго лице, с друго сърце. Понякога със същото лице, със същия човек, но само тя знае защо отново ви среща. Явно не сме дорасли да познаваме тайната й. А може би истината е толкова близо до очите ни и толкова проста, че не я виждаме. Казах проста, но това не я прави лесна.

http://4eti.me/skalite/

[Hatshepsut]

Продължавам с едно стихотворение на Мария Лалева, може да се каже, че ми е любимото (уточнявам, че съм чел само няколко нейни стихотворения)


Измамна е тъгата ми...

Измамна е тъгата ми. Измамна.
Сълзите ми миришат на кокиче.
Умората ми - пролетна и жадна,
е хищник, който вие да обича.

Измамна е тъгата ми. Измамна...
След зимата възкръсвам с нова песен.
Не се кълна, че ще е път за двама,
но обещавам да съм честна есен.

Обичах трудно. Много трудно. Натежа ми.
Тъгата ми намордник е. Не маска.
По-страшно от това да ме погалиш
е само да пропуснем тази ласка.

[Hatshepsut]

Няколко стихотворения от "Благословете Юда" на Мария Лалева


Благословете Юда

Благословете Юда. Той познава
капаните на смъртната си орис,
тъгата на въжетата и хляба,
очите на човека със окови,

прегръдката по братски преди ножа,
съмнението черно подир залез,
цената на последната си кожа,
съдбата на прокълнат и помазан,

на сребърника – тихата отрова,
на верността – пределите и края.
Благослових го в стих, защото може
да ме предава и все още да ми вярва.


Търговци в храма

Търгуваме, защото всичко мерим –
живот, любови, хляб и милостиня.
Приписахме на Дявола монетите.
Виновен да е друг, само не ние.

Измислихме си храмове и църкви,
светци, олтари, псалми, вощеници –
с надеждата, че утре, като съди,
добрият Бог ще ни прости жълтиците.

Ще ни прости, разбира се. Той знае –
с кантар си мерим даже и оковите.
От милост и Сина Си ще накара
да ни разчисти храма от търговците.

Но вътре в нас не може да разчисти.
Кантарите в сърцата ни са лични.
Забравихме, че храмът е душата ни.
А там търговците сме само ние.


Ала аз ще ви питам за сребърника

Колко кръста сковахте, безгрешни?
Колко камъка пъхнахте в джоба?
Колко клади редихте със песни?
В колко чаши наляхте отрова?

Колко трънни венци са ви нужни
за челото едничко на грешника?
Колко клетви и колко присъди?…
Ала аз ще ви питам за сребърника.

Със среброто си купихте Юда,
но и хляб, и земя, че и свещи.
За да вярвате, искахте чудо,
но предателят сам се обеси.

Ако утре децата попитат
колко струват човешките грешки,
се страхувам, че вместо със милост,
ще отсъдите само със сребърници.


***

Ако разплачеш птица и премажеш охлюв,
убиеш паяк в ъгъла на дом,
удариш коте, запокитиш роза,
оставиш да умре едно дърво,

забравиш песен, от дете изпята,
изхвърлиш думи, писани с любов,
иди на гроба на добър приятел.
И помълчи. Да плачеш си готов.


***

Едната болка никога не стига
за среща, за раздяла и за драма.
Понякога е нужно да избираш
между лъжата и мига за вяра.

Понякога са нужни сто въпроса
без отговор, за да покълнеш верен.
Самата болка никога не проси,
защото е орисана на честност.

Едната болка никога не плаче
от тишина, от бедност и от песен.
Понякога… Понякога обаче
се моли да осъмва лесно.

И не защото трудно оживява
от сложности, безсъния, кошмари.
Тя, болката, най-често ни спасява,
когато трябва пак да се изправим.


***

Не можеш да ми пращаш само юди.
Поне да се обесваха накрая.
След толкова целувки и заблуди
съм вече по-безсмъртна и от Дявола.

Безсмъртна да ги гледам как купуват
със сребърника свещи и мълчание,
а после опростени да целуват
децата си, Сина Ти и разпятието.

Съгласна съм с великата Ти мъдрост
Голгота да минава през монетата.
Готова съм за още двеста кръста.
Обаче Ти готов ли си с въжетата?


https://www.actualno.com/books/pet-nezabravimi-stihotvorenija-ot-blagoslovete-uda-na-marija-laleva-news_728573.html
© Actualno.com

[Hatshepsut]

Не искам да ме помниш...

Не искам да ме помниш. И не бива.
Жените като мен са труден спомен.
Болят, дори душата ти спасили,
от рана и от скръб. От зла прокоба.

Болят, дори когато след раздяла,
случайно през съня ти минат боси.
Тежат на съвестта. Сизифов камък.
Но ти не си прокълнат да го носиш.

Не искам да ме помниш. И не бива.
След вещицата ангел пали свещи
и чуваш канещ зов на самодива.
Послушай ме. Не ме сънувай вече.

[Hatshepsut]

Мечта

Загледана във цъфнало мушкато,
така внезапно тихо осъзнах
как истински тъгувам по мечтата
за стара къща, вино и сачак.

За скат планински във мъгливо утро.
За губер шарен, стомна и бунар.
За дървен под и ръжен от огнище,
ковани панти, плочник и дувар.

Чемшир на двора, смели минзухари,
кокичета, накацали в снега.
Трева на пролет, буболечки горди
и дъх на пръст и есен след дъжда.

За звън от брадва, чанове далечни
и пукаща камина във зори.
Кафе на джезве и една надежда -
до мене да приседнеш точно ти...

[Hatshepsut]

Задушница

Не плача на Задушница, а чакам
от оня свят да ме споходи мъдрост.
Отдавна се отказах да оплаквам
събляклата плътта човешка същност.

И вярвам, че любимите ни горе
обичат и живеят в друго време,
и можем да ги чуем как говорят,
притихнем ли, за да ги пуснем в себе си.

Те идват във съня да ни погалят,
от думите на песен се усмихват,
подкрепят чрез ръката на приятел,
присядат на трапезата ни тихо.

Задушница е нашата покана
и нашата най-истинска победа
на вярата ни, че смъртта я няма,
когато любовта ни в нея гледа.

[Hatshepsut]

От нашата Download-секция може да свалите книгата на Мария Лалева "Живот в скалите":

https://bg-nacionalisti.org/BNF/index.php?action=downloads;sa=view;id=1464

...както и две нейни стихосбирки "Не съм ви ближна" и "Личен архив":

https://bg-nacionalisti.org/BNF/index.php?action=downloads;sa=view;id=2851

[Hatshepsut]

Да преминеш честно

Дали ще се разделяш със година,
с човек, със дом, със минало, със рана,
погледай ги, благодари им тихо,
дари им свобода и продължавай.

Дали ще срещаш ангел или демон,
приятел, път, погром или победа,
обичай ги със цялата си смелост,
защото и със тях ще се разделяш.

След ден, след век, след няколко живота,
за ден, за век, завинаги най-често.
Най-важното и нечовешки сложно -
към всичко да си по човешки честен.

[Hatshepsut]

Завръщам се при тебе...

Завръщам се при тебе гола.
Съблякох времето отвън на прага.
Не ме целувай. Рано е за огън.
С очи ме искай. Вече ти пристанах.

Завръщам се при тебе боса.
Не ме обувай и не ме обличай.
Погледай ме - безбожно голо твоя,
и без да ме докосваш ме обичай.

Завръщам се при тебе тиха.
Свещено, в тишина ми се порадвай.
Дори светът и времето да викат
прости им. И не ни предавай.

[Hatshepsut]

Тихи въпроси

Рисуваш ли, когато плачеш.
И кой е твоят цвят за тишината.
Преливаш ли тъга и скръб до бяло.
Дали в червено пък не е сълзата.

Смъртта не е ли в жълтия ти изгрев.
Не си ли просяк ти, а принц-моделът.
И как виси разкъсаният прилеп
в картините на твоята победа.

Кога очите почват да говорят
в портрета на добър приятел.
Коя любов остави вън да проси,
за да рисуваш честно самотата.

[Hatshepsut]

Мария Лалева: "Оставила съм и думите, и животът да се случват"

Както казва самата тя в този разговор: „Думите идват с тази форма, която ще им придаде най-честен израз", и поредното доказателство е вторият й роман „Пасиансът на архангелите", който излезе наскоро. Една книга за смирението, за прошката, за любовта и... за спасението, до което винаги стигаме сами, но само когато сме готови за него. По-лесно ли се пише по време на пандемия, кои са моментите, които преобръщат живота ни, за да ни покажат вярната посока, докъде могат да ни отведат капаните на собственото ни его и защо е важно по-често да излизаме от зоната си на комфорт, си говорим с Мария Лалева. Вървяща по пътя. И с думите, и с тишината си.

Как се започва нов роман след огромния успех на предишния – „Живот в скалите"? По-трудно ли беше началото?

По-различно беше усещането ми за мен самата и за света, когато пишех „Пасиансът на архангелите" в сравнение с „Живот в скалите". Не изпитвах страх или колебание, нито се притеснявах от „синдрома на втората книга." Исках да напиша роман-огледало, в който да се огледам първо аз и да си отговоря на въпроса харесвам ли това, което виждам. Имах реални истории и прототипи, които наблюдавах, анализирах, които буквално попивах, докато не разгадая. Взирах се в страховете им, пусках ги да живеят в мен до степен да ги чувам какво мислят и после ми оставаше само да следвам героите. Ако предварително сравнявах двете книги, едва ли щях да започна да пиша. Просто седнах и започнах да пиша като че ли е първа книга.

Новата реалност, в която живеем, както обичаме да наричаме пандемията, изолацията, обръщането към себе си – помагат ли в един такъв процес като писането, или по-скоро пречат?

Трудните времена винаги са покана за промяна. Те ни показват, че е дошъл мигът нещо да се разруши, защото ни разболява. Дали става въпрос за отделния човек, или за цялото човечество, няма значение. Болестта се появява, когато съдбата иска да ни подскаже, че сме отишли много далече от светлината и доброто. Обръщането към себе си е най-трудният диалог и точно това направи пандемията – спря часовника, намали темпото и ни застопори рязко и насила пред въпросите: „Това ли съм аз, това ли сме ние?". Пандемията зададе два фундаментални въпроса към всички – какво правиш със свободата си на избор и накъде вървиш. Мисля, че в духовен смисъл днешната ситуация прилича на изпитание, в което човекът е поставен в много тесни и задушаващи рамки, за да осъзнае колко е голям. Такива времена са само за писане, защото задават важни въпроси.

Търсите ли историите, които разказвате в книгите си, или те ви намират сами?

Те сами идват. Когато вярваш в живота, той е щедър и ти дава всичко, което е нужно, за да свършиш това, което си избрал да направиш – думи, истории, случки, време.

И в „Живот в скалите", и в „Пасиансът на архангелите" пишете за това, че и любовта, и спасението, и страданието, и Бог е в самите нас. Само че хората все още предпочитат да ги търсят извън себе си. Кои според вас са моментите или срещите по пътя ни, които са склонни да обърнат напълно тази посока?

Трудните срещи, болките, болестите – това са инструментите на Вселената, с които ни предизвиква да се осмислим. Ние, човеците, сме стъписващо глухи и инертни, даже глуповати, когато живеем в ситуации и вървим по пътища с малко съпротивление. Отиваме на лекар едва когато нещо ни заболи, метафорично казано. И започваме да мислим и да си задаваме въпроси, когато ни стане трудно, когато загубим някого или нещо, когато ни предадат, когато ни заболи. А това обикновено е сигнал, че сме изместили центъра на внимание, смисъла на живота си извън себе си – или сме превърнали някой друг в свой център, или сме приели нечий чужд модел за свой, или сме избягали от някаква рана в някаква още по-голяма илюзия. Ако вместо да си задаваме въпроса „Защо еди-кой постъпи така с мен?" или „Защо това ми се случи точно на мен?", се запитаме: „Защо извиках този човек в живота си?" или „За какво ми беше нужна тази ситуация?", ще получим коренно различни отговори. Но за такава стъпка са нужни смелост и огромно желание да спреш да лъжеш себе си. Както и да си готов да си простиш. И да се обичаш.

Кога сте усещали най-осезаемо думите като оръжие, като сила?

Когато замълча. Тишината е като чиста пелена, в която животът ще положи точните думи, когато им дойде времето. Но трябва да вярваш и в думите, и в тишината, да ги познаваш, да им се довериш. На истините им е нужна тишина, за да пристигнат до съзнанието чисти, без примеси. Аз най-сериозно вярвам, че думите могат да убиват, но могат и да лекуват. И затова е хубаво човек да се вслушва в интуицията си и да предусеща миговете за тишина и миговете за думи. И да прави разлика между мълчание и тишина. Тишината предшества думите, а мълчанието ги замества. Там, където има мълчание, обикновено има нещо недоизречено, има страх. А Вселената не търпи недовършени разговори – било то с някой друг или с теб самия. Рано или късно думите, които трябва да чуеш или изречеш, ще бъдат чути или произнесени.

„Остави живота да се случва", казва Юстина на майка Христина. Наистина ли не можем да променяме съдбата си, да пренареждаме пасианса на архангелите? По-лесно ли ще живеем, ако не вървим срещу тях?

Навярно ще живеем по-спокойно и красиво, ако не приемаме съдбата като някаква външна сила, която ни налага това или онова като задължителни. Ако прозрем, че тя не е нещо, което е извън нас, че не е някаква чужда воля или прищявка. В новия роман Екатерина казва на Петър: „Нещата, които можеш да направиш само веднъж – това е съдбата, от която очакваш справедливост. Докато не разбереш, че съдбата си ти". Това е разковничето. Съдбата, предначертаното е твоя воля, воля на душата ти. Но капаните на малкото човешко его ти пречат да го разбереш. Ние, човеците, обичаме да воюваме, да има борба. Борба за справедливост, за свобода, за околната среда, за „световния мир"… Борби, борби. Срещу съдбата най-вече. Защото не я познаваме, не можем дори да допуснем, че тя всъщност е нашият най-висш и мъдър избор за нас самите. И така изпадаме в абсурда да се борим срещу себе си. Непрекъснато и самоубийствено.

В едно свое интервю казвате, че смирението не означава примирение, че смирението означава да приемеш определени ограничения, определени неща, през които трябва да минеш. Пишете за него и в новата си книга. Можем ли наистина да се научим на смирение и кое ни води до него – връщането в миналото, сблъсъкът с болката или стремежът към щастието?

Стремежът към познание. Но не просто да се напънем да изчетем няколко влакови композиции с книги и покатерени върху тях, да започнем назидателно да размахваме пръст към невежата тълпа в подножието на личния ни интелектуален Олимп. А да опознаваме нови аспекти от себе си, да прекрачваме духовни граници, да навлизаме в непознати територии на собствената ни същност. Познавам изключително ерудирани хора, които са духовни и морални пеленачета. А човешкият дух е величествен. Точно това величие е нужно да разкриваме в себе си, да го търсим, да му вярваме. Смирението е точно този път на себеопознаване. Смирението е отказът да искаш да бъдеш прав на всяка цена, да искаш да превъзхождаш другия на всяка цена, означава да спреш да си влюбен в паянтовите конструкции на чудовищната си самовлюбеност и да приемеш правото на всеки друг човек да бъде точно толкова великолепен, колкото си и ти самият, да уважаваш правото му да бъде различен от теб, без да го съдиш за това. Смирението е духовна категория, то е качество на просветения човек. На просветения в духа човек.

Според мен прошката и умението да прощаваме е важна част от пътя към смирението. Има ли нещо, за което вие самата все още не можете да простите, или на някого?

Има, разбира се. Хората сме възпитавани и живеем с мерките на егото. А неговата тирания е безгранична. Всяка прошка, която искаме и даваме на някого или на себе си, премахва още една брънка от тежката верига, с която егото ни смазва. Но прошката е тежък път. Защото първо разрушава точно тези неща, които най-искрено вярваш, че си ти самият. В този смисъл, ще се окаже, че прошката променя първо теб. И навярно затова викаш на пътя си ситуации и хора, които да те поведат към нея.

Пишете много за миналото, някак не го харесвате и в книгата Юстина го нарича капан, измамен сън, пречка да живеем. Но не минава ли именно оттам пътят към спасението, от което в момент на пропадане се нуждаем?

Няма как иначе да осмислим себе си, ако не минем през миналото. Точно в това е въпросът – просто минаваме или се закотвяме в него, заораваме в спомена за себе си или за някой друг и живеем в тази нагласа и с тази представа. Но и ние, и другите вече са променени, различни, реалността е друга. Просто сватбената рокля е сватбена само в деня на сватбата. Хиляди пъти след това да я облечеш и след 20 години да ти е по мярка, все ще има нещо, което няма да е баш сватбено. Затова миналото е капан, а за някои хора – спасение от сегашните болки, но никога не може да бъде истинската ти настояща реалност. Ти, другите, светът, такива каквито са били, вече ги няма, не са реални. Къде си ти тогава, кой си ти, кой е другият? Днес. Днес! Затова героинята ми казва, че ако прекалено дълго се задържиш в миналото, ще дойде миг, в който то няма да те пусне да се върнеш. И тогава следва логичният въпрос: „Кой живее живота ти в момента, ако ти си там – назад във времето?". Миналото е спасителен пояс и за много връзки. Виждали сте домове с прекалено много снимки – па как сме се целунали на морския бряг, па как сме изписали детето, па как сме изкачили връх Монблан... Все куки, на които бесим често липсата на всичко това в живота ни днес. Нещастните хора се опитват да спасят настоящото си нещастие с миналото си щастие. Но със сигурност не стават по-малко нещастни от тези опити.

В „Пасиансът на архангелите" преобладават женските образи и всички те са силни и ярки, дори и когато са лоши. Коя от тях е най-близка до вас?

Екатерина. Това е кръщелното църковно име на майка ми. А тя е един от най-силните хора, които аз съм срещала. Няма нищо общо с образа в книгата, но името идва оттам. В Екатерина има много свобода и много сърце. И смелост, и слабост, и съвсем женски емоции, и същевременно мъжка решителност. В книгата има много мъжки образи също, не знам защо женските се възприемат като повече. Един суров Борис, един мистичен Коста, мъжът в голямо сърце Георги, мъдрият чудак бай Милан и най-вече главният герой Петър, който върви по пътя към спасението. Мога дълго да споря по въпроса дали всъщност мъжките образи не са преобладаващи като типажи.

На какво ви учат героите, които създавате? Променят ли ви?

Всичко ме променя. Аз съм влюбена в промяната, в този безпощаден житейски ритъм, в красотата да не съществуват две еднакви секунди. Срещи и раздели, раждане и смърт, извисяване и пропадане, пристигане и заминаване, движение. Вътре в теб и извън теб. Болест е да застопориш човека си на едно място, в една връзка, в една професия, в една къща и е невъзможно. Просто защото душата е скитница. Вярвам в това. Съдбата винаги ти дава знак кога е дошло време да си тръгнеш от някого и  отнякъде. Но човекът в такива случаи обикновено удобно се настанява в ролята на сляп и глух. Най-често болестите са тези, които ни показват, че е време да тръгваме. Стига да разчетем правилно знака. Зоните ни на комфорт са най-тихите ни убийци.

В крайна сметка всички пътища и истории водят до любовта. Имало ли е момент, в който сте губили вярата си в нея?

Не. Това означава да загубя вяра в живота. А аз вярвам в живота като в най-висшата изява на любовта.

Имате издадени и няколко стихосбирки. Кога се появява необходимостта от писане на поезия и кога тя се заменя с желание за създаване на проза?

Няма необходимост и желание нито в прозата, нито в поезията. Думите идват с тази форма, която ще им придаде най-честен израз. Те най-добре знаят как да се наредят. Оставила съм и думите, и животът да се случват. Един от големите уроци, който учим по пътя на израстването, е да спрем да искаме да контролираме всичко и всеки около  нас. Това ни пречи да обичаме и да се радваме. И на живота, и на хората.

Кои досега са били „онези страници – най-трудните и за преглъщане, и за четене", и за писане?

Много са. Трудните страници са тези, в които не е имало достатъчно истина. И трудните дни са така, и трудните връзки, и трудните раздели, и трудните разговори. Ако нещо е трудно, значи не е достатъчно честно. Обикновено истината е тази, която прави нещата лесни. Казвам лесни, което не ги прави безболезнени.

На този етап от живота си как бихте определили себе си – като щастлива, смирена, търсеща, помъдряла или...?

Като вървяща по пътя. Затова подписвам всички книги с „На…. с вяра в Пътя". Ако не вярваш в Пътя, знаеш ли всъщност накъде вървиш и кой си ти?

https://www.graziaonline.bg/interviews/interview/19210/mariya-laleva-ostavila-sam-i-dumite-i-zhivotat-da-se-sluchvat

[Hatshepsut]

От жертвата по-страшен палач няма - МАРИЯ ЛАЛЕВА

Мария Лалева е автор, добре познат на публиката с поезията си. С излизането на романа „Живот в скалите“, тя се превърна в един от най-четените съвременни български автори.

Романът се оказа литературен феномен за България.

Вторият ѝ роман „Пасиансът на архангелите“ затвърди славата ѝ на най-обичаната съвременна писателка.

Подбрахме за вас някои от най-силните цитати на Мария Лалева:

Превърнали сме всичко в живота във възможно най-елементарната и примитивна игра – на победители и жертви. И колкото и да е странно, мама му стара, логично е всеки да се стреми да е победител, нали?! Но не! Три пъти не! Огледай се. Предпочитана някак се оказва ролята на жертвата. Удобничко му е на човека да се изживява като зависим, измамен, предаден, слаб, безсилен, ограничен. На сърце му е вината да е извън него, в тоя гаден победител най-вече. Щото… за победата се изисква отговорност и дупе да я носиш. И няма кого да обвиниш за нея. И няма на кого да турнеш едно яко чувство за вина от позицията на жертвата. Е, затова от жертвата по-страшен палач няма. И на другия, и на себе си. Само победител може да прояви благородството да помилва. Гледаш ли на какво си играем ние – човеците?! Венец на творението сме били… Не смея да мисля какво щеше да е, ако не бяхме.

Ако разчиташ на времето и на съдбата да раздадат възмездие и справедливост, дълъг път имаш все още към Бога. Големите души отдавна са пресекли границите на нуждата от разплата и на илюзиите на малкия човешки ум за наказание. Разумът неистово, но невежо се надява всеки да си получи заслуженото според малката му истина, според кривия му егоистичен съд. Но големите души са любов. Яснота. Истина. Нима вярваш, че можеш да гледаш през очите на любовта и да очакваш разплата!… Остави стария човешки свят да вярва във възмездието. Дяволът обича да танцува с невежите. А ти избери да растеш. В любовта. И с Бога.

Има срещи, в които надушваш раздялата от първия поглед. Той носеше толкова много страх и толкова много талант, че беше невъзможно да не се разделим. И още по-невъзможно да не ме има. Хората, които носят раздяла казват толкова честно „Обичам те“, колкото и онези, които не я носят. И си длъжен да ги последваш. И си длъжен да им вярваш. Поради тяхната вяра в тези думи, не заради твоята собствена. Разминаването в думите е голямата магия в общуването. Важното е да обичаш пресечните точки. И да се разделяш с любов. Което най-често означава навреме. Годините любов не винаги са белега за качество. Революциите са кратки. Кървави. Безпощадни. Но точно те обръщат света.

Раната си е рана. Спира да боли, но остава белег. Без значение дали е почти незабележим или грубо зараснал.

Най-трудно се създават приказки – защото трябва да си много светъл и честен, за да изречеш думи, да разкажеш история, в които детето да повярва. И че под това небе няма нищо по-трудно от това да излъжеш дете И не бива.

За да победиш дявола, първо е нужно да го познаваш. Второ – да имаш търпението да се подготвиш добре за битката с него. И трето – да имаш търпение и да изчакаш дяволът да повярва, че е победител. Дори и умният противник не е застрахован от грешката да потъне в самодоволство и моменти на невнимание.

Да говориш за красота и надежда, у нас е почти неприлично. Ние, българите, се опияняваме от идеята да сме нещастни. Сякаш сме пристрастени към собствената си мизерия. Колкото рани имаме, все в тях си въртим пръстите. А пък ако им сипем и малко сол, няма по-щастливи от нас.

Нацията е като човек в депресия. Като предалия се, който абсолютно се е отказал от радостта. Предпочита да бъде егоцентричен и крещящ – а това е равносилно на необич. Е, как всеки от нас да обича ближния си? Или да се почувства съпричастен, тъждествен… Така се стига до страха. В неговата основа е нелюбовта. А тя води до себеунищожение. До истерично подчинение на слепи правила, налагани с години. Човекът изначално се страхува от свободата. Тя е състояние за дълго непознато на нас, българите – поради исторически причини. У нацията е формирано усещане, че нищо не може да бъде обичано тук и сега в тази държава. Дори земята, по която стъпваме.

Всеки сам пише приказката си. Макар че това често става в самота.

Словото идва само. То те избира. Колкото и да искаш, няма как да стигнеш до него, ако не излиза от дълбините ти. Понякога това се случва благодарение на рана. Или на тишина. При някои римите се обострят като язва. Имаш я, но невинаги се проявява. Поезията е като криза на язвата. От болката се пръква стихотворение. Изведнъж. Не е като нещо, което дълго си носил и после го раждаш. Първо е мелодията. Трябва да я има дори при псувнята.

Често сме склонни да виним друг за собствения си страх да изберем.

Човек е устроен така, че да вижда и чува по-ярко нещата, които обича. Затова всички влюбени са поети.

Свободата започва с отказа да притежаваш – нещо или някого. Ние, хората, обичаме да бъркаме любовта с притежание, свободата – с безотговорност и страха си – с липса на избор или компромис.

И двата пола са еднакви – всичко, което изисква повече усилия да бъде разбрано, допуснато, осъзнато – ги натоварва. Границите на хармонията са недоизчистени.

Понякога съм ужасно нахална и си позволявам лукса, риска и глупостта да разхождам душата си гола пред хората.

За всяка самота си има утре
Понеже не обичам да мълча,
усмихвам се и плаша със въпроси,
не пий на екс със мойта самота.
Надпивала е всичките си гости.

Дарявала е скитници със дом,
приспивала е плачещи „юнаци“,
надскачала е великан и гном,
изслушвала е неми и простаци,

обичала е роби и светци,
разплаквала е клоун и убиец,
вбесявала е техните жени,
защото безпощадно ги изтрива.

Не пий на екс със мойта самота-
от свобода се изтрезнява трудно.
Наздраве и се връщай у дома.
За всяка самота си има утре.

…

Толкова малко вино,
а толкова много истини.

Не ме гледай накриво
и остави неразлистени
онези страници – трудните –
и за преглъщане, и за четене.

Не съм от най – лудите,
но не съм и от лесните
ни за надпиване, ни за надскачане,
ни да те лъжа, че съм богиня,
ни да повярвам, че на здрачаване
ще се превърнеш в месия.

Толкова малко делници,
а толкова много среброто
и във косите ни, и за сребърници.
Не ме питай дали, а колко.

От „Не съм ви ближна“
* * *
Голямото сбогуване приключи.
Не съм по- малка, нито ти порасна.
Добре ще е след мене да заключиш.
(Едва ли ще се върна. Но помага.)

Добре ще е след мен да се напиеш.
(Аз трезви философи не познавам.)
Навярно самотата ще откриеш.
Не е като смъртта. (Но пак помага.)

Добре ще е да ми простиш. Отчасти.
(Напълно се прощава със забрава.)
Не можех да се споделя на части.
Сбогувам се, за да остана цяла.

https://chetilishte.com/

[Hatshepsut]

Не съм ви ближна

Не просто безбожно, а трижди прокълнато гола
ще разхождам душата си пред очите ви слепи –
да ви гледа от упор, да ви стряска с въпроси,
да ви плаши със смях и със липса на дрехи.

Голотата е страшна, безпощадно жестока
към удобния свят на страхливата съвест.
И е ад, и е грях, и е път без посока
за човешката глупост, заблудена да съди.

Облечете добре лицемерното лустро,
наметнете грижливо завистта си със риза,
закопчайте прилично, пристегнете я гузно.
Ако имате две, отминете. Не съм ви ближна.