Мария Донева

[Hatshepsut]

История

Имаше ни. Бяхме.
Първо се открихме.
Дишахме. Живяхме.
Ядохме и пихме.

Винаги любими.
Никога омразни.
Милион години
във мечти напразни.

Милион минути
във любов искряща.
Щастие нечуто
тъжно ни изпраща.

Начала, финали,
дадено и взето.
Тишината галим.
Помниш ли небето?

Помниш ли земята?
В дланите ти плува
ласката, с която
ти си ме сънувал.

Тайно. Всеотдайно.
Дишахме. Живяхме.
Кратко. И безкрайно.
Имаше ни. Бяхме.

[Hatshepsut]

Инат

Приготви си ината: има още скали за дълбаене,
има тежки врати, има тайни, достъпни за знаене,
има истини остри, отдавна готови за казване,
има дълги обети и дългове, важни за спазване,
има дарове, твърде големи да бъдат приети,
има време и ние да станем поети,
има още – и нищо, че многото мина,
има дума горчива и сладка – родина,
има място, което е толкова наше,
че го гушвам за смелост, когато го видя уплашено,
и се скривам във него – и в себе си значи се скривам,
и се търпим, и сме хубави, и си отиваме,
и ни е зле, и изчакваме, и си оставаме,
и се обичаме и си прощаваме, че се предаваме,
и се гневим, но вървим под ръка със съдбата,
и затова, най-добре, приготви си ината.

[Hatshepsut]

Тя се наслаждава на дъжда

Бодливата роза дъждът я вали
дори по най-ситните меки бодли,
и тя се отпуска в ръцете му мокри,
показва му своите алени рокли,
а той я докосва, където обича,
и между листата ѝ тънки потича,
и нежно и весело я гъделичка,
а тя си повдига полите самичка,
цъфти, изчервява се, тихо се смее,
и даже не се и замисля къде е,
а те са на пътя, съвсем под небето,
и хора минават, и кестени светят,
и слънцето светва. Дъждът си отива,
а мократа роза спокойно заспива.

[Hatshepsut]

Възраст

Отлагам, има време!
Сега не ми се страда.
Връстниците ми знаят,
че аз съм още млада.

Да, те са ми свидетели,
че още съм наивна
и капчица внимание
ми стига, за да живна.

Че аз съм даже малка,
едно фъстъче сладко,
и вчера се излюпих –
ако попиташ татко.

Пък имало промени…
Е, нека, за добро е.
Това, което имам,
си е прекрасно мое.

Синът ми ме съветва
и често ме поправя.
Каквото искам - помня,
каквото мога - правя.

И хич не ми се страда,
че наближавал краят.
Нали съм още млада –
връстниците ми знаят.

[Hatshepsut]

Довиждане…

Аз очаквах всеки нов
том Валериев-Петров.
Щом излезе, го купувах.
Щом го вземех, го празнувах.
Той ми даваше надежда,
че умът не се разрежда,
че и в късните години
в умствените ни градини
може да се ражда плод.
Че полезният живот
продължава и при-вечер.
Светложълта книга вече
знам ли, ще ли да излезе?
Светложълтото залезе.
Може би една? Последна.
Странно ми е да погледна
и да знам, че на лавицата
вече крайна е редицата.
И че авторът не диша.
И сега това ви пиша,
и съм сигурна, разбирате,
не за глупаво намирате,
не за евтино изтъкване…
Нямат думите помръкване.
Не и топлите. Любимите.
Светлина голяма имат те.
Авторът им се сбогува.
Приказката съществува.
Стиховете и поемите.
Само трябва да ги вземете,
за да могат тези чисти
думи пак да се разлистят.
Тази приказка е цяла.
Тя започва отначало
с всяко възхитено четене.
И не е умрял поетът, не.
И ако в момента плачем,
то е от тъга, обаче
книгите са кът за свиждане.
Господин Петров, довиждане!

[Hatshepsut]

Без мама

Днес всичко е различно. Къщата
съвсем не се усеща същата.
Различни миризми и вкусове.
Последните вторични трусове
затихват. Уж сме оцелели,
но външно и привидно цели.
Година мина, почна втора.
Когато срещам нови хора,
улавям се, че се старая
да съм добра, защото зная,
че вече майка ми я няма,
че който не познава мама,
ще си представя тя каква е
по мен, като ме опознае.
Най-после с времето разбрах,
по нас ще съдят и за тях.
А после, след не много време,
по моето дете – за мене.

[Hatshepsut]

Гилотината

Въздъхна отчаяната гилотина:
– Скучая тук двеста и трийста година!
От скука тъпея. Виж колко съм тъпа!
Ръждива е вече стоманата скъпа.

Къде е тълпата? Палачът къде е?
Два века сънувам кръвта как се лее.
Избликва на тласъци, артериална.
Ех, вярно – червена. Ех, вярно – банална.

И все пак е нещо. А бяха години,
когато се къпех във кървища сини.
Работех с барони, с дукеси, с принцеси.
Ех, ти, революцийо френска, къде си…

Да, жалба за младост. Сега си почивам.
Стърча и мълча. И в музея изгнивам.
Уж не е затвор… И съм тук без присъда.
Аз – в пенсия! Аз!? Уж за пример да бъда,
да бъда поука и предупреждение…
Нима съм убивала по убеждение?!
По своя идея? По хрумване лично?
Аз честно работех. Работех отлично.

Без болка, изискано и на момента.
Работех със врат и глава на клиента.
Но славното време дойде и отмина.
И като прерязана със гилотина
съдбата ми коренно се промени.
Ни празник, ни работа делнична, ни…
Ни смисъл в живота. Характерът твърд,
умът ми – бръснач, а скучая до смърт.

В музея оставам да крея и тлея.
Защо ми е мир? За смъртта аз живея.
А тук съм изложена да се излагам
и няма надеждица, че ще избягам,
пазачи противни ми правят проверка… –
скърби гилотината-пенсионерка.

[Hatshepsut]

Без мама

Как така да нямам майка?
Тя си има име.
Тя си имаше приятелки
и цветя любими,
чувство за достойнство, навици –
някой път досадни,
тя по принцип не допускаше
да останем гладни,
тя подбираше по цвят
щипки за прането, и
стара снимчица на татко
спеше в портмонето ѝ.
Тя е толкова конкретна,
толкова реална,
че усещам във дланта си
порив да я гална,
и лицето ѝ ми свети,
скрито под клепача,
майка става вир-вода
всеки път, щом плача,
тя със всеки ден ми става
по-необходима.
Друго може и да нямам,
майка имам.

[Hatshepsut]

Тъгата мина

Водата слезе по скалите
и сякаш вдън земя потъна.
А по пътеката измита
тъгата мина, и се спъна.

В дланта със борова игличка,
със колене небесно сини,
подаде си ръка самичка,
и се целуна – да ѝ мине.

Прищя ѝ се да си поплаче,
но никой нямаше – да види.
Тъгата се засмя, закрачи,
и някъде далеч отиде.

[Hatshepsut]

Родина

Милата ми мъничка родина
гледа как децата ѝ се карат.
И не си говорят със години.
Тръгват и сърцата си затварят.

Наблюдава свитите им вежди.
Слуша някой как насън шепти.
Милостиво старците наглежда.
Бавно и старателно цъфти,

не престава да расте, да ражда,
да подава жито, хляб и вино.
Да живее, без да се обажда,
мълчаливо, моята родина.

[Hatshepsut]

Толкова любов

Толкова любов неприложима
като сняг вали и се разтапя.
И искри от радост в нея има.
И стрехи, които тихо капят.

Толкова любов с адрес объркан,
със красиви отлепени марки.
Закъснели, натъжени щъркели.
Пеперуди с избледнели шарки.

Толкова приготвено обичане
ей така невкусено остава.
Остаряват хората самички,
а пък любовта се разхищава.

[Hatshepsut]

Детство

Детството няма да свърши скоро.
Даже със цялата тъмна умора.
Даже със черните дрехи през зимата.
Даже със тежките сенки край името.

Детството – семчица, стръкченце хилаво,
всъщност е меко, но силно и жилаво.
Стряска го болката, дебне го мракът,
умни тревоги го блъскат със лакът…

То оцелява си невъзмутимо.
Свива гнезденца във всичко любимо.
Идва със новото бебе във къщата.
Тръгва си. Връща се. Връща се.
Връща се.

[Hatshepsut]

Колко смътно познати лица

Колко смътно познати лица
в този град, в който нямам познати.
Колко хубави чужди деца.
Колко весели чужди приятели.

Аз ги мервам, докато вървя,
и за кратко, но остро ревнувам.
И внезапно обиквам това,
дето тайно от мен съществува.

[Hatshepsut]

Смешни хора

Любовта я заровили жива.
Тя не искала да си отива.
Преценили, че е неуместна,
неудобна, печално известна,
прекалено боляща, трептяща,
през нощта – недискретно искряща,
прекомерно разкошна без нужда,
чак-пък-толкоз, съмнителна, чужда,
да, красива, но ако ги видят!,
ако лоши очи им завидят…
И за да не пострадат излишно,
деликатно, решително, скришно
я прибрали най-долу във шкафа,
обинтовали я със чаршафа,
закопали я в стара саксия
и преляли й капка ракия,
и усещали – още тупти,
но си казали – Бог да прости,
и се правят, че нищо не правят,
и търпят, и така я оставят,
и си мислят – с това ще се свикне.
Смешни хора. Тя пак ще поникне.

[Hatshepsut]

Юлско опяване

Защо се събуждам със болка в главата?
Защо е чаршафът на топка в кревата?
Край мен – стадо тежко преяли комари,
кракът ме сърби и ухото ми пари.

Защо няма кой да направи кафето?
Защо под прозореца не е морето?
Защо е съдбата ми толкоз нелека,
че утре съм даже и на зъболекар?

И как се очаква от мен оптимизъм,
щом зная, че трябва след час да излизам?
Лъчи като мечове слънцето вади,
а аз се втечнявам на локви и вади.

А още е осем часа! Ами в три?
Я спри се бе, юли! Наистина, спри.
Недей да се свършваш. Стой тука. Постой.
Такъв, отвратително жегав, но мой.

Така бързо всичко се сменя. Изчезва.
Което се позадържи, ме разглезва,
а после и то си отива – и край.
И лошо, и хубаво – всичко ми дай.

[Hatshepsut]

Тя е малко момиче

Тя е малко момиче
на шейсет и отгоре.
Тя избягва да тича.
Тя е вкъщи затворена,

а я будят мечтите,
все така неулегнали.
Тя изглежда сърдита,
със клепачи натегнали,

но зад строгите клепки
и в сърцето й кротко
има порив и трепкане,
има гръбче на котка,

има смях и вълнение,
и ръка за погалване,
уморено търпение
и искра за запалване.

И добре, че е баба
и децата посреща,
че алиби ѝ трябва
да политне към нещо,

нещо светло и звънко
тя да си пожелае,
и да хукне навънка,
за да си поиграе…