Мария Донева

[Hatshepsut]

Усетих всичко

Усетих всичко. Аз бях там,
когато то се случи.
Един човек стоеше сам,
самичък като куче.

И куче след това дойде,
самотно по човешки.
Човекът беше пременен
с прилични чисти дрешки.

А кучето – дръгливо псе,
с разръфани ушета.
Но той във скута си го взе.
Почти замърка псето.

Изядоха един геврек
на равни половини.
И кучето като човек
полегна да почине.

И умореният човек
отиде да работи.
Но вече беше странно лек,
по-мек дори от коте.

Каква минута – като плод
в дланта му кротко капна.
Най-сладкото в един живот –
с приятел да похапнеш.

[Hatshepsut]

Помооощ! Изгубих сеее!!!

Я го гледай как мяука
и си търси правата,
жива топчица малка
със уши над тревата.

Цяло пух и тревога,
като сиво глухарче.
Да те взема не мога,
мило малко другарче.

Дребен кресльо със лапи,
разпищян възмутено
и готов да ухапе.
Няма място при мене.

Аз съм толкова важна.
Аз по цял ден работя.
Тъй че ще ти откажа,
смешно пухкаво коте.

Храбро сбръчило чело,
някак си ще изтикаш.
Порасни. Бъди смело!
И не спирай да викаш!

[Hatshepsut]

Смисъл

Съпротивлявам се на чувството, че смисълът се похабява.
Че е преправян и изкуствен, че некрасиво остарява.

Че няма „с“ и няма „мисъл“, че е разпръснат като лего
и както щъкаме залисани, настъпваме трохи от него.

И цялото ни неразбиране, усещането, че сме смешни,
че търсим и не се намираме, и че се мъчим безуспешно

е все от този недоимък на плътна, пълноценна вяра.
С каквото по наследство имаме, убого, някак, да изкараме…

Но трябва да намеря нов, да изкопая от земята,
от гняв, от радост, от любов, от същината на нещата,

в брашно, в озон, в хемоглобин, в писмо, което с дъх си писал
обикновен, необходим, като свещица трепкащ
смисъл.

[Hatshepsut]

Какъв хубав камък…

Пастелна земя с цветове умълчани.
Полета разтребени. Кротки поляни.
Кафяво, прошарено. Шипки и сламки.
И пътища като напукани рамки.
Това е спокойствие. Не е умора.
Картина, приятно лишена от хора.
Току под небето – резка в акварела –
баири от синьозелена дантела.
И точно до пътя – подробност последна –
един топъл камък, на който да седна.
С прозрачни копита, със мека муцуна,
дойде тишината, за да я целуна.
Оса ли ме жилна, тъга ли ме жегна –
какъв хубав камък, под който да легна…

[Hatshepsut]

На пазара...

На пазара продават жилетки.
И чорапи – буквално до горе.
Снощи някой забравил е клетката
на студа да се вее отворена.

Сутринта се усети – излизал е
и храна си е търсил наоколо.
И листата изглеждат изгризани.
И по-сиви са сивите блокове.

Насъбрали се сенки по пейките.
Свети слънце, но зло и дребнаво.
И страхът със очите си зейнали
се опитва нощта да забрави.

Аз вървя и усмихвам се леко,
и сама с две ръце се прегръщам,
но студът вече знае пътеката
до сърцето на моята къща.

[Hatshepsut]

Възраст

Аз имам още много да раста
и още много книги да чета,
да казвам глупости, да съжалявам,
да се науча да се извинявам,

да бъркам имена, да гладя дрехи,
да имам в нещо някакви успехи,
да ме боли и после да минава,
и хоризонтът да се приближава,

да ми е тъжно, чак непоносимо,
да срещна нещо ново и любимо,
да си намирам лъскави стотинки,
по пръстите ми да пълзят калинки,

да се старая да се движа плавно,
да правя същото, но все по-бавно,
да се страхувам, да се впечатлявам,
да се прибирам, пак да заминавам,

да се изплъзвам и да се разплитам,
да се вглъбявам, после да отлитам,
небето ми е вече до колене,
добре съм си. Не ме мислете мене.

[Hatshepsut]

Помирение

Валя до обед, а сега е ясно,
и капките полека-лека спират.
Като уши на палав първокласник
листата руменеят и прозират.

Сив облак, с тънко розово поръбен,
блести, и слънцето е укротено.
Спокойствие със аромат на гъби.
Оранжево и матово зелено.

Усмихнатите локви се вълнуват,
когато вятърът ги гъделичка.
Следобед като този съществува
да спра и да се помиря със всичко.

[Hatshepsut]

Идея

Неизразима и неясна, а плаче да я назова.
Във мислите ми ѝ е тясно. Върти се в моята глава.
Напада, а не стреля точно. Последователно греши.
Ръмжи, излага ме нарочно. Не иска да се утеши.
Оттегля се, печели време. Тревогата ѝ не минава.
Не мигва нощем, денем дреме. Отива си, но пак остава.
Стърчи облечена, готова, под мигащото осветление –
една идея чисто нова в очакване на вдъхновение.

[Hatshepsut]

Есенната тишина

Есенната тишина.
Да не я смутиш с гласа си!
Кротко помълчи. Една
мигла падна. И се скъса
паяжина. И златист
прах контурите запали.
Приеми, смирен и чист,
залезът да те погали.

[Hatshepsut]

Ангел

Моят ангел има слаби ангели
и се влюбва сто пъти в минута.
Наминава, за да го погаля,
и заспива като бебе в скута ми.

После литва. След това го няма.
След това е гузен и наплашен.
После радостта му е голяма.
После се забърква в разни каши.

После идва гладен и безсилен
и разказва врели-некипели.
Той е в правото си да помилва,
да превръща делника в неделя,

той със всичко заемно е наясно,
оптимизмът му е просто дивен,
той е нещо светло и прекрасно,
но е точно като мен наивен.

[Hatshepsut]

Молба

Възрастта ми ми се подиграва.
Тялото не ще да поумнява,
а пък остарява неприкрито.
Ходи в много пластове обвито,
ту му е студено, ту горещо –
и не смей да коментираш нещо!
В мен клокочат бяс и чиста злоба.
Вижда ми се тесен гардероба –
писах го нарочно с кратък член!
И не ме поправяй! Не и мен!
Коля, беся, дразня се, римувам,
хич не мисля и да се преструвам,
криво ми е всичко – и природата,
хората, традицията, модата,
с равна сила – лятото и зимата,
мразя гравитацията, климата…

Ясно ми е, че се жалвам жалко.
Моля, изтърпи ме още малко!

[Hatshepsut]

Как се боледува най-добре

О, колко съм болен, о, колко съм жален!
О, как ми е нужно да бъда погален,
да бъда похвален, да бъда поглезен
с кафе и с целувка по топлия глезен!
Защото когато човек боледува,
е важно, че друг там човек съществува,
и своето болно любимо прегръща.
И със портокали и мляко се връща,
със дрехи студени и с дъх на снежинки,
и готви, и прави дори палачинки,
и е търпелив. И обича със тебе,
дори ако ти си ревлив като бебе,
а той те понася, защото те носи
в сърцето си. И ти задава въпроси,
а после те слуша, със теб разговаря.
Когато заспиш, той вратата затваря,
но толкова тихичко, толкова леко,
че теб ти се иска да викнеш – човеко,
върни се, че искам да си те прегърна!
И утре за всичко това ще ти върна!
И аз ще те глезя, и ще те завивам…
Но утре. Защото в момента заспивам,
и вече съм другаде, вече кротувам,
и ти обещавам, че ще те сънувам.
И тихо заспиваш, щастлив и доволен,
пък даже и да си за мъничко болен.

[Hatshepsut]

Нашата учителка

Има учители разнообразни:
някой, дори и да мигнеш, се дразни,
друг пък се мисли за много велик,
трети го стяга не знам кой чепик.
Има учители преуморени,
има – които не мислят за мене.
Също са хора, различни са, ясно.
Ала на нас провървя ни прекрасно!
Хванахме кръгла шестица от тотото
и сме щастливци големи, защото то
има направо огромно значение
да си усмихнат, в добро настроение,
да обясняваш спокойно нещата,
да ти е драго да бъбриш с децата,
да им отделяш внимание, време,
да не оставяш умът им да дреме,
да го поддържаш разсънен и свеж.
Нужните знания да им дадеш.
Ние си имаме чудна учителка.
Тя е вълшебница и вдъхновителка.
С нея във всеки час е интересно.
Трудното с нея превръща се в лесно.

[Hatshepsut]

Грип

Някакъв вирус ме тресна и просто ме срути.
Кихам на серии: 200 за 10 минути.
Шум във ушите – не се хваща радиостанция.
Над 300 лева за хапове (няма гаранция).

Про-, пре- и анти-биотици като хлебарки.
Други бъркочи, от всякакви мерки и марки.
Селски илачи, запарки, разтривки, компреси.
С грах се доказвали някакви прости принцеси…

Мен един вирус невидим, пет наномикрона,
ме е разбил… Аз кипя като чай на котлона.
Аз се топя и в чаршафите бавно попивам.
Все се е случвало и по-преди да настивам…

Ама такава мизерия… Месец ще стане
Гадния вирус друг вирус дано да го хване,
и да се сборят, и да се пребият взаимно…
Стига ми толкоз „Грипът и жената интимно“!

[Hatshepsut]

Очевидно

И да се смеем, и да плачем –
живеенето е за малко.
За малко само нещо значим.
Една черта от  химикалка.

Приятели – дано са здрави.
Деца – дано да са щастливи.
Това най-много да оставим.
Довиждане – и си отиваме.

И нищо няма да си вземем.
И нищичко не притежаваме.
Освен, назаем, малко време.
И радостта, която даваме.

[Hatshepsut]

Домашен змей

Искам пък домашен змей!
Вкъщи викат: – Хич недей…
– Той ще е въображаем!
– Да бе, да. Нали те знаем.
– Че какво не им харесвате?
С люспи – няма да го сресвате.
Знае да лети, и значи
разни пощенски задачи
може да ни изпълнява.
Нощем ще ни охранява.
Ще ме води на училище.
Няма да му правим жилище,
ще живее до комина.
С него няма да настина –
той е с вътрешно горене,
ще ми топли и на мене.
Змейче? С две глави поне?
Свикнали сте само "Не"
да ми казвате, нали?
Все едно ще заболи
с нещо да се съгласите.
За какво са ви ушите?
Само не-то сте научили…
Този път не искам куче!