Мария Донева

[Hatshepsut]

Обикновено стихотворение

Какво зелено, хубаво дръвче
е сливата, прилежно прецъфтяла!
Побързала е да се облече
във други дрехи. Вчера беше бяла,

но вече не е булка, а снаха,
и с новата подредба леко свиква.
С надеждите, с пчелите и смеха,
с дъжда нехаен, който топло бликва.

Обикната, приета, от дете
в очакване да ражда и да шета,
със всяко клонче бърза да расте,
за да надмине другите дръвчета.

[Hatshepsut]

Сърдита пролетна разходка

Стръкчета хилави, зеленикави,
а пък напират – растат, цъфтят.
Въздухът – лумнал от чуруликане!
Колко са малки, а как крещят

разните чавки, врабчета, гарвани,
сойки, и всякакви топки пух.
Пеят, и даже не е за вярване
само за час колко врява чух.

Котките – същата дива работа!
Мяукат, изискват си любовта.
Ало! И аз искам не по-слабо,
но да ме чувате да крещя?

Флиртът, простете, е нещо лично.
Пролет е, вярно. Но чак да викате?!
Граждани, мяукайте по-прилично,
и по-възпитано чуруликайте!

[Hatshepsut]

Полето дишаше свободно...

Полето дишаше свободно
и правеше цветя.
И нещо, на любов подобно,
през мене прелетя.

Видях как рапицата светна,
засмя се и изгря.
Една усмивка мимолетна
лицето ми допря.

Дъждът дойде и леко ръсна.
И спря да ме боли.
И радостта ми се разпръсна
на мравки и пчели.

И самотата ми избяга.
И ме разсъни хлад.
Великолепие от влага,
разкош от аромат…

[Hatshepsut]

Морето се страхува…

Морето се страхува,
че няма да се справи,
че пролетта отплува,
а лятото се бави,

че всички си отиват,
а кой ли ще се върне,
че слънцето изстива
и гръб ще му обърне.

Сълзите му са сиви.
Медузите му парят.
Минутите красиви
откара ги лодкарят.

Изтрива смугла скула.
Развява флаг разнищен.
Морето е на нула,
под  морското равнище.

Мълчи и се поклаща
във дупка, във депресия.
Усмивката искряща
един пират отнесе я.

Сега какво да прави?
Напред – безчет години.
Обмисля да се дави,
обаче… Ще му мине.

[Hatshepsut]

"Любовта идва" от Мария Донева



Автор   Мария Донева
Оформление   Иво Йорданов
Категория   Поезия
Поезия / Българска поезия
Корица   Мека корица
Корична цена   12.00 лв.
Брой страници   68
Издадена на   11.2016


“Безпокои ме светлината. И мракът ме безпокои.” Да се чете наум и на глас, шепнешком и с гороломен патос. “И пак се чува как земята зрее...” Да се чете в морен полумрак, в светлините на рампата, под пръските на борда, под одеяло с фенерче, на одеяло сред поляна, на опашка за нещо скучно, иззад рамо в метрото, в предлюбовна нега или следлюбовна меланхолия, в книжарница, в сладкарница, през входове и сводове, в кънтящи коридори. “Само се пусни от всичко. / Отпусни се. Остави / имената за наричане, / името си забрави...” Да се чете на болен, на заспиващ, на внезапно събуден, на весела или тъжна компания, на въображаем приятел, на пеленаче или старец. “Човек се отчайва, озъбен и малък, / търпи и изтрайва без риза, без залък, / затваря очи и изписва си вежди, / ръмжи и мълчи и засажда надежди...” Да се чете веднъж, два, десет пъти. “Всички сенки имат двойно дъно...” В знак на приятелство или несъгласие, в разрез, всъщност, впрочем, вредом. “Лястовиците са нервни котви, / напосоки хвърлени в небето...” Поезията на Мария Донева е чудесен акомпанимент за всички дишащи и чакащи моменти в живота, но не защото музиката й е монотонна или лесна, а защото е талантлива, почтена, човечна, храбро възторжена, триумфално уязвима (“живо ли е – ще кърви”); защото в нея тъгата е способна да издиша всичкия си мрак и да се превърне в радост (“една наивна топла топка перушина”), но дори да не го направи, любовта непременно идва. “Ти разбираш за какво говоря. / Затова споделям само с тебе.”

Нева Мичева 

 

Проявете малко деликатност!
Лятото и без това разбира.
Сигурно не му е най-приятно
да повтаряте, че ще умира.

Със уши зелени, с остър слух
тъжните ви думи то дочува.
И настръхва мекият му пух.
И тревожни сънища сънува.

То си е приготвило за край
дрехите най-бели и искрящи.
И се чувства толкова замаяно,
че не иска никакво изпращане.

Иска до последния си ден
да е силно, младо и красиво.
И в сърцето си е убедено,
че по своя воля си отива.

Затова не говорете с жал,
че било за малко и за кратко.
То си има всичко – тънък шал,
чаша, неизписана тетрадка,

книга с пясък, прежалим багаж,
разлюлян хамак във чуждо село.
То се е целувало на плажа.
То не помни – затова е смело.

То минава само. Не тежи
раницата му на раменете.
Лятото за нищо не тъжи.
Затова и вие не тъжете.

https://mdoneva.com

[Hatshepsut]

Малко човече

Мек като пръст над къртичина прясна,
залезът пламна и после угасна.
И светлината се слегна. Изтече.
Търсиш ли нещо на пътя, човече?

Имаш ли къща? Дали се прибираш?
Или не знаеш къде се намираш?

Там, на града във сърцето безлюдно,
крачи самичко човечето будно.
И зад ребрата му нещо трепери –
пърха надежда с крила пъстропери.
Мрака разгръща. Звездичките щраква.

Имаш си къща и тя те очаква.
Имаш си печка, завивка и книга.
Малко човече, какво не ти стига?

Нещо, което душата ти гони
и под дъга от преплетени клони
кара те до преумора да крачиш,
нещо да имаш, да мислиш, да значиш,
да си задаваш безкрайни въпроси,
да се зазяпваш в мечти русокоси,
и да не спиш. Да се чудиш за всичко.

Малко човече, само и добричко,
твоята радост почти е готова!

Тя те очаква, измита и нова,
тя като тебе почти не е спала,
поуморена, но чиста и цяла.
Търси те. Чака. От нерви трепери.
Малко човече, дано те намери.
Мисли за теб, от надежда сияе.

Малко човече, дано те познае…

[Hatshepsut]

Моят ангел е далече

Моят ангел е далече.
Гледа от високо
разни къщички, с човечета,
щъкащи наоколо.

Чакам го, заспивам после,
някой път сънувам.
Моят ангел е на гости.
Другаде нощува.

И понякога, по навик,
хвърля поглед само.
Той не ме е изоставил.
Но сега го няма.

И е малко по-студено,
с пет-шест нежни градуса.
Щом помисли си за мене,
ме полъхва радост.

Аз не искам да го губя –
пърхащ, неустроен,
моят личен много хубав
ангел неспокоен.

[Hatshepsut]

Моля те, слънце

Моля те, слънце, погрей за утеха.
Имам в багажа си шарена дреха.
Имам в обувките пясък от плажа.
Имам на майка две думи да кажа.

Имам и студ, по-дълбок от морето.
Цялото топло ми беше отнето.
Цялото лято на юг емигрира.

Слънце – стотинка. Капачка от бира.
Слънце – рисунка във детска градина.
Хапче, наронено наполовина.

Въздуха хапя. Дъхът ми не стига.
Дрехата ми е корица на книга.
Аз съм история. Разказ записан.
Спомен на пътник, във мисли улисан.

Губя се зиме. Намирам се лете.
Слънчице, слънце, стопли ми ръцете.

[Hatshepsut]

И все не е симетрично сърцето…

– Купени картички?! Много са скучни! –
скръцват със зъб целофаните звучни.
Тръгват из къщи бонбоните голи:
– Взимай. Даряваме ти станиоли!

Лак на звездички. Прозрачно лепило.
Смешни целувки с червено червило.
Няколко шепи насипен брокат.
Пъстра хартия и късчета плат.
Пликове. Марки. Украси. Адреси.
Там ли сте още? Приятел? Къде си?

Масата, подът – с пайети посипани.
Режа, лепя, с маникюри съсипани.
И химикалчетата на детето.
И все не е симетрично сърцето.
И на елха не прилича елхата.
И постепенно възлиза тъгата.

Ама че глупости. Тъпо е. Стига.
Този дори телефона не вдига.
Втори замина, а трети загина.
– Пак ли детинщини! – казват мнозина.
Тези сърца не задържат броката.
И замъгляват ми се очилата.

Що за наивност – да вярваш все още
в живите мощи на Български пощи…
Кой гледа в пощенската си кутия?
Сипвам си нещо, макар че не пия.
”Приказни празници да ни се случат!
Ти да си здрава! Децата да учат!”

Щастие. Обич. Любов. Приключение.
Ние със тъжното ми настроение
пишем, рисуваме и оцветяваме,
и си припомняме, и си прощаваме.
Празникът светва по цветните листи.
Нека преспим така. Утре ще чистя.

[Hatshepsut]

Ела си

Ако си дойдеш поне за два дена,
Коледа няма да бъде студена,
Зимата няма да бъде огромна
И самотата ще стане по-скромна.

Няма значение, и да се скараме.
В приказки до сутринта ще откараме.
Нещо ще сготвим. За хляб ще изтичаме.
Малко на себе си ще заприличаме.

Като го мисля – изглежда реално.
Весело плача и смея се жално.
Милвам елхата. Подреждам украси.
И като мантра повтарям: Ела си…

[Hatshepsut]

Градът и плъхът (коледна приказка)

В един ноемврийски безрадостен ден,
градът се събуди от сън уморен.
Той трупаше тази умора отдавна.
Не беше приятна, не беше забавна.
По-тежка и грозна от кал по ботуша.
Градът потрепери. – Дойде ми до гуша!
Дърветата скърцаха с клони корави:
– Откакто се помним, стърчим тука прави.
И къщите охнаха: – Писна ни вече
от студ и от зима. Безкрайно далече
е Коледа. Толкова ни се празнува,
а все едно Коледа не съществува.
А по документи все още е есен!
Животът усеща се безинтересен.
Досада и скука. Кога ще ни мине?
Дали сме останали без витамини?
И дъжд, и мъгла. Може грип да ни хване.
А може и нещо по-лошо да стане.

Какво да направи един тъжен град?
Да тръгне на път, без да гледа назад?
Или да се прави, че нищо му няма?
Или да направи от зимата драма –
да легне, да рита… или да стачкува?
Нали ще му кажат: – Недей се преструва.

– Вкопан съм в основи, димя със заводи,
по моите улици диша и ходи,
живее си градското ми население.
Създава ми грижи, но и настроение.
Такива са меки, и топли, и малки,
със чанти, със чаши и със химикалки,
на токчета, боси, с коли, със колички.
Дори не си спомням кои бяха всички.
Човечета дребни, закътани в мен.
Започвам да мисля, че съм уморен,
че съм натъжен, разтревожен и плах,
защото по цял ден се грижа за тях.
И нощем ги пазя, под покрив ги крия.

Дали, ако имаше как, със магия,
за месец поне да изчезнат от тук,
да спрат да ме цапат, да правят напук,
да викат, когато на мен ми се спи,
без никой обяви по мен да лепи,
без някой злодей да ми реже дърветата,
без някой левак да разваля паветата,
дали щом за месец остана без хора,
ще се отърва от тъга и умора?

– Обмисляш го просто тъй, хипотетично?
Или е конкретно и искрено-лично?

– Кой пита? – градът изненадан подскочи
и сам си разби тротоарните плочи. –
Досаждат ми хората и си мечтая…
Но аз съм съвременен град и си зная,
вълшебствата не съществуват наистина,
магията в приказките е измислена.

– А има във тебе сто библиотеки!
Магията не е достъпна за всеки,
но ако понякога книги четеш,
ти сам ще научиш и ще разбереш:
възможни са, случват се и чудесата.
Е, искаш ли да ти се сбъдне мечтата?

– Но кой ми говори? Защо не те виждам?

– Защото не гледаш! Не ти се обиждам.
Кой би забелязал сив плъх като мен?
Аз имам причини да съм спотаен.
За тебе съм нищо. Но все пак съм нещо.
А лошите хора ме мразят горещо.
Преследват ме, тровят ме. Няма да спрат,
докато един по един не умрат
горкичките плъхове. Малките плъхчета,
от първия дъх чак до сетните дъхчета
не знаят какво е да си поиграят
на воля. Плъхкините също не знаят
покой, и в разплаканите им очи
тъга и умора и ужас личи.

– Кошмар! Та това е направо война!

– Да, бойно поле от стена до стена,
от покрива – в избата – чак до канала.
Но моята нация е оцеляла,
защото сме умни и книги четем.
Аз скоро открих как да се отървем,
но твоята помощ е необходима.

Градът се зарадва: – Спасение има?
Кажи как да стане? Какво си решил?

– Преследван, убиван – не бих аз убил.
Не искам да бъда проводник на злото.
Решение мирно потърсих, защото,
макар и живял във гонения, в страх,
не искам да бъда жесток като тях.

– Какво да направим? Ти много ме трогна
и аз с удоволствие ще ти помогна.

– Открих една малка невинна магия
за местене. Ще се избавим от тия
човеци, без даже те да разберат.
Довечера, след като кротко заспят,
ще идем с мишленцата ми на площада
и после, без никой човек да пострада,
след като прошепна две думи вълшебни,
ще видим как хората стават по-дребни,
без нищо да чувстват, те ще се смалят
до степен – да могат да се поберат
във кукленска къщичка, в точен макет.
Направихме всичко това по-напред,
огледахме всеки площад, всяка къща,
дори катедралата има я, същата,
училища, кметство, тролеи, колички.
С усилия общи направихме всички
съвсем като истински, само че малки.
Столове, легла, залъгалки, запалки…
Отне ни години, привършихме днес.
Кажи, проявяваш ли ти интерес?
Остават ни две-три финални поправки.

– И хората просто ще станат на мравки?

– Да, както преди ще живеят, обаче
огрени от слънце с размер на петаче,
в изкуствена, но безопасна среда.
Но ти ще помогнеш ли? Казваш ли „да“?

– Добре, но какво се изисква от мен?

– Не много. Ти вече си предупреден.
Щом видиш, че хората вече ги няма,
не трябва да правиш от случая драма.
Живей си, почивай си, отпуск вземи.
На мирно и тихо по цял ден дреми.
Но трябва грижовно да бдиш над макета
и над омагьосаните човечета,
докато не свърши магията. Тя е
за кратко. И точно един месец трае.
А ние ще бъдем цял месец рахат,
и мисля да тръгнем по белия свят,
да се насладим от сърце на простора,
да идем на място, свободно от хора.
Ще водим живот без опасности вече.
Щом се размагьосат, ще бъдем далече.

– Това ми звучи извънредно добре!
Цял месец… и никой да не разбере.
И те ще се върнат, а вие – не. Значи
тук няма да има зловредни гризачи.

– Зловредни? Така ли?

– Прощавай, сгреших!
Не бих те обидил нарочно. Не бих!
Довечера действаме! Ами макета?

– В момента, насред кабинета на кмета
сглобяват го плъховете инженери.
След месец, щом кметът ей там го намери,
ще се изненада, и, може би, може
в музея пред хората да го изложи.
Това е за сбогом, прощалният дар!

– Подарък за мен, ей така? Ти си цар!

– Не, град най-любим и обичан си ти! –
плъхът, просълзен, изведнъж се смути. –
За нас занапред всичко ще е различно.
Усещам, че вече ми е носталгично.
Така ще ми липсваш… любимо градче.

Без думичка повече да изрече,
подсмръкна, а после, навирил мустак,
се фръцна и тръгна. Но върна се пак
и каза: – Довечера, без да слухтиш,
ти трябва дълбоко и дълго да спиш.
И ще се събудиш на другия ден,
от хора и плъхове освободен.

Как стана магията? Лесно ли беше?
Градът не разбра – той старателно спеше.
Събуди се – тихо. Каква тишина!
По-плътна и здрава от градска стена.
Надникна във кметството. Във кабинета
на дългата маса стоеше макетът.
Градът го разгледа отблизо под лупа.
Видя как тълпа на площада се трупа,
как тичат децата, и всеки работи,
една малка котка ей там се окоти,
във мънички тенджерки бобче варят,
по-ситни от мравчици хора вървят,
и всички живеят нормално, културно,
най-обикновено, но миниатюрно.

– Получи се! Стана! За пръв път – почивка!
Една тънка беличка снежна покривка
сега ще си метна и ще си доспя.
И без изненадата им да търпя,
и без да ми цапат чудесното бяло.
Ноември започна с досадно начало,
но малко преди да приключи, накрая,
без хора, без плъхове, аз съм във Рая!

Заводите кротко си спряха машините.
Престанаха дим да издишват комините.
Потънаха къщите в дрямка безгрижно.
Стрелките часовникови неподвижно
застанаха мирно и времето спря.
Градът топло чело в небето опря,
във снежни чаршафи спокойно се мушна,
потъна във сън и дърветата гушна.

Събуди се бодър, почти като нов,
за радостни срещи и празник готов.
Блещукаше сняг, недокоснат от стъпки.
Града го полазиха някакви тръпки.
Врабчетата клюмат от глад, без трошица.
Училища тъмни, без жива душица.
Замръзнали пътища, пусти, без трафик.
Безлюдно… А Коледа идва – по график!
Декември е, а без искра от украса.
Без лампички и без сребриста пластмаса.
Без коледни песни, без ярки реклами.

– Ах, онзи вълшебен плъх май ме измами!
Къде са ми хората? Искам децата!
Мъжете с ботуши, жените с палтата!
Кутии с подаръци, панделки златни.
Задават се празници, но неприятни.
Къде са ми хората!

После се сети.
Надникна. Макетът във кметството свети.
Жужи от мелодии. Май го огря
пожар? Не, една подранила заря!
Във малката църквичка мигат свещички.
Рисуват се картички с цветни боички.
Ботушките тупкат към бели пързалки.
И весели бебета с майчици малки
посрещат във къщите малки бащи.
В камините огънче топло пращи.
Невидими ангели тайно надничат.
И всички са заедно и се обичат.

Градът си избърса окото с ръкав.
Внимателно, бавно изправи се прав.
Нави си часовника горе във кулата.
Видя термометъра – точно на нулата.
Видя календара. Добре. Бъдни вечер.
– Е, време е. Свършва магията вече.
Починах си. Стига. Прибират се скоро
любимите, топлите, моите хора!

А после добави, стаил нежно дъх:

– Дано си добре, мой магически плъх!

[Hatshepsut]

Твоето нещо

Твоето нещо ще те намери.
Скътани вещи в тъмни килери.

Точните думи – в някоя книга.
В празника шумен – няколко мига,

твои и само за тебе приготвени.
Две-три идеи, в ума ти закотвени.

Цветето. Вазата. Сянката. Шепотът.
Точно ей тази светулка във шепата.

Значи е важно, причина си има
именно аз да ти бъда любима.

Както със теб сме смутени и смешни,
за да ме видиш, когато те срещна,

важното, тихото, страшното, нежното –
твоето нещо, това, неизбежното,

то ни е чакало, то е избрало
да сме си заедно, да сме си цяло.

[Hatshepsut]

Щастие съвсем обикновено

Щастие – съвсем обикновено:
да не се изложим прекалено.
Важните ни хора да прощават.
Да ни искат. Да се забавляват.

Слабостите ни да са ни сила
и наивността ни да е мила.
Нежността ни някого да трогне.
Поривът ни искрен да помогне.

И телата ни да бъдат верни.
И по-малко да са дните черни.
Белите пари със кеф да пръснем.
Щом умрем от мъка – да възкръснем
по-добри, по-светли, по-полезни.
Нощите ни будни да са звездни.

Сънищата ни да са щастливи.
Близките ни хора да са живи.
Щом добро направим – да се връща.
И да има кой да ни прегръща.

[Hatshepsut]

Как бих могъл да бъда сигурен, че точно аз съм точно аз?

Как бих могъл да бъда сигурен, че точно аз съм точно аз?
А ако друг на мен прилича на вид, по мирис и по глас?
Дали ще стана друг човек, гласът ми щом мутира?
Сега съм най-добър на шах. А ако ме матират?

Да, знам си името, обаче си имам и адаши.
Ами ако са ме откраднали в родилното апаши?
Преди бях бебе, а сега съм метър и половина.
Преди живеехме във къща със куче и с градина,

сега живеем в друг квартал, а кучето остана.
През лятото си счупих крак – как тъй юнак без рана? –
сега кракът ми оздравя и постоянно тичам.
Преди обичах пиле с грах, но вече не обичам.

Преди стотинките пестях, но после ги похарчих.
Сега съм малък, след години ще се превърна в старче.
Щом постоянно се променям на вид, по мирис и по глас,
тогава как да бъда сигурен, че точно аз съм точно аз?

[Hatshepsut]

Такова чудно нещо

Сънливо мълчаливо замаяно врабче
във къщи си отглежда от вчера януари.
Те заедно закусват. Разделят си парче
оранжев портокал. Бурканче мед отварят.

Врабчето е разумно. Не бърза да лети.
То мисли да остане на топло. Тук ще чака.
Изпраща януари до външните врати,
и после нещо готви, чете, премита мрака.

И този януари си има вече дом,
врабче – да си обича, врати – да си отключва.
Какво като е зима, и е студено, щом
такова чудно нещо решава – и се случва.

[Hatshepsut]

Желе от дюли

Следобедът тече приятно
и спомените са нахлули,
по-лепкави и ароматни
от розово желе от дюли.

Във чая свети ранен залез,
пердето трепва с мигли фини.
В лъжичка мед са засияли
мечти от минали години.

Една троха. Една бисквита.
Една въздишка безпосочна.
Една усмивка – беззащитна,
и после вечерта ще почне.