Български Националистически Форумъ

Бабушката (Rutilus rutilus) е сладководна риба от семейство Шаранови, погрешно наричана още червеноперка поради това, че трудно се различава от истинската червеноперка (Scardinius erythropthalmus). Най-лесния признак, по който се отличава от червеноперката, са очите. При бабушката те са оранжево-червени, а при червеноперката – прозрачни, или в редки случаи бледо жълтеникави.

Разпространение

Бабушката е разпространена в голяма част от Европа и Азия. Разпространила се е в Северна Америка и Австралия, но там се счита за инвазивен чужд вид, защото се конкурира за храна с местните риби и мъти водите. В България е обект на спортен риболов и е широко разпространена. Живее на големи популации в повечето езера, язовири и бавнотечащи реки. Тя е основна част от храната на повечето хищни риби в България. Среща се по притоците на Дунав от Искър до Русенски Лом и в Камчия.

Описание и начин на живот

Развитите риби достигат дължина 45 см и тегло 1,8 кг, но такива екземпляри са рядкост. В България най-често се улавят 50 – 100-грамови бабушки, но в големи количества, тъй като рибите плуват в огромни пасажи. Перките на бабушката са оранжеви или с червеникав оттенък. Около лещата на окото също има оранжева шарка. Броят на лъчите в гръбната перка е от 10 до 12.


Храни се с насекоми, червеи, мекотели, водорасли и др. Толерантна е към замърсени води и води с ниски концентрации на разтворен кислород.

Бабушката се хибридизира с червеноперката и платиката (Abramis brama).

https://bg.wikipedia.org/wiki/Бабушка


Бабушката е сладководна риба от семейство шаранови, която се среща масово в Европа и Азия, а по-късно е пренесена и в Северна Америка и Австралия, където се счита за инвазивен вид. В България е широко разпространена в езера, язовири, блата и бавнотечащи реки, особено в равнинните райони и по течението на Дунав – между устието на река Искър и Русенски Лом – както и в река Камчия. Бабушката често бива бъркана с червеноперката (Scardinius erythropthalmus) поради сходния телесен силует и оцветяване, но се отличава с оранжево-червени очи, докато тези на червеноперката са по-светли или жълтеникави. Тялото ѝ е високо, странично сплеснато, с малка уста и ярко оцветени перки – обикновено оранжеви до червеникави. Средно достигат дължина от 20–25 см и тегло между 50 и 100 грама, но при благоприятни условия могат да нараснат до 45 см и близо 2 кг. Бабушките обитават предимно застояли или слабо течащи води с богата растителност, където формират големи пасажи и са изключително устойчиви на неблагоприятни условия – включително ниски нива на кислород и умерено замърсяване. Хранят се всеядно – с насекоми, ларви, червеи, мекотели, водорасли и органични частици. Размножителният им период започва през пролетта, когато женската хвърля хайвера си върху подводна растителност. В практиката са известни случаи на хибридизация с други шаранови риби, включително червеноперката и платиката, което води до появата на междинни форми с изменен външен вид. Макар и често пренебрегвана в кулинарен план, бабушката е популярна сред любителите на спортния риболов заради активното си поведение и наличието ѝ в големи количества.

https://carpmap.bg/fish-list-type/babushka

Червеноперката (Scardinius erythrophthalmus) е сладководна риба от семейство шаранови. Обект е на промишлен и спортен риболов. Почти идентичната на вид бабушка (Rutilus rutilus) често се смята погрешно за „червеноперка“ от повечето рибари. Двата вида се чифтосват успешно. Тази риба се лови успешно почти на всички видове стръв: като торен червей земен бял и най-вече на грах защото тя го обича най-много в началото на лятото.


Вид

Има характерни оранжево-червеникави перки, от където идва и названието ѝ. Тялото е сплеснато. Люспите са жълтеникави. Гръбната перка е разположена далече от главата. Броят на лъчи в тази перка е 8 или 9. Устата ѝ е сплескана и сочи нагоре поради навика си да всмуква насекоми и друга храна от повърхността. Средната нормална дължина, до която достига е около 15-20 cm. Екземплярите, които достигат максимална дължина са от порядъка на 35-36 cm. Рядко може да достигне тегло от 2 кг.

Разпространение

Разпространена е в цяла Европа и североизточната част на Мала Азия. В България е разпространена в почти всички реки и язовири, но в малочислени количества. Храни се с безгръбначни животни и растителна храна, близо до повърхността. Не е придирчива към чистотата на водоемите.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Червеноперка



Червеноперка (Scardinius erythrophthalmus) е сладководна риба от семейство Шаранови, лесно разпознаваема по ярките си червеникави или оранжеви перки, от които произлиза и името ѝ. Тази отличителна окраска я прави една от най-колоритните риби в българските водоеми. Тялото ѝ е странично сплеснато, сравнително високо и компактно, което ѝ придава стабилност при плуване сред растителност и в застояли води. Люспите са едри, жълтеникави или златисто-сребристи, добре подредени, придавайки на рибата характерен блясък. Гръбната перка е разположена назад, далеч от главата, и съдържа 8–9 лъча, докато грудните, коремните, аналната и опашната перки са ясно оцветени в червено-оранжев оттенък, особено при по-възрастните екземпляри. Устата ѝ е горна и сплескана, насочена нагоре, което е приспособление за хранене в повърхностния слой на водата, където улавя плаващи насекоми, ларви и растителни частици. Обичайните размери на червеноперката са между 15 и 20 см, като рядко надвишава 35–36 см. Максималното ѝ тегло може да достигне до 2 кг, но такива размери са изключение и се наблюдават в големи, богати на храна и гъста растителност водоеми. Червеноперката живее на стада, предпочита тихи и добре залесени участъци на реки, блата, канали, язовири и езера, където дъното е тинесто или с много водорасли. Тя не е взискателна към качеството на водата и може да се срещне дори в по-заблатени и слабо проточни места. Размножителният период настъпва през пролетта, обикновено от края на април до началото на юни, когато водата достигне подходяща температура. Червеноперката хвърля хайвера си сред подводната растителност, където яйцата полепват и остават защитени. Женската отделя хиляди малки яйца, които се развиват за няколко дни. Храната ѝ е изключително разнообразна – включва малки безгръбначни, червеи, насекоми, ларви и водорасли. Възрастните индивиди проявяват всеядно поведение, като комбинират животински и растителен хранителен режим, в зависимост от сезона и наличността на храна. Макар да не е основен обект на спортния риболов, червеноперката често попада в уловите на любителите, особено когато се използва плувка и стръв, плаваща близо до повърхността. Освен това, тя е важна част от екосистемата, тъй като служи за храна на редица хищни риби и птици.

https://carpmap.bg/fish-list-type/chervenoperka

Линът (Tinca tinca), също каленик, е вид речна риба от семейство Шаранови. Широко разпространена в цяла Европа, тя обитава блата, езера и бавнотечащи реки с кални дъна, гъста растителност и ниско съдържание на кислород.

Линът е бавнорастяща риба и обикновено достига 2 кг. Въпреки това, съществуват и доста по-едри екземпляри. Световният рекорд е 4,64 кг и е поставен в река Люнгбион край Калмар, Швеция. На цвят е маслиненозелена и люспите ѝ са ситни. Тялото ѝ е тромаво и пригодено за бавен и ленив начин на живот. Перките са закръглени и малки в сравнение с останалото тяло. Очите ѝ са малки и червени на цвят. Устата ѝ има чифт мустачки, като на шаран. Покрита е със слуз, която я прави доста хлъзгава.

Храни се с растения, насекоми и мекотели, които издълбава от дъното. Линът е обект на риболов и е силен боец.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Лин



Линът (Tinca tinca), наричан още каленик в някои региони, е сладководна риба от семейство шаранови (Cyprinidae), широко разпространена в цяла Европа и части от Азия. Видът предпочита тихи и топли водоеми – блата, езера, стари речни корита и бавнотечащи реки, особено такива с кално дъно, гъста подводна растителност и ниски нива на разтворен кислород. Тази среда го прави изключително издръжлив и адаптивен, дори към неблагоприятни условия, в които много други риби не биха оцелели. Тялото на лина е късо, масивно и закръглено, с тромава и мускулеста структура, идеално приспособена за живот сред гъстите водни растения. Люспите му са много ситни и плътно прилепнали, обвити в дебел слой слуз, който го прави особено хлъзгав на допир и го предпазва от паразити и механични увреждания. Цветът му варира от тъмно маслиненозелен до бронзов, с по-светъл корем и малки червеникави очи, които му придават характерен вид. Перките са малки, заоблени и меки, а около устата има две къси мустачки, наподобяващи тези на шарана. Линът расте бавно, но при добри условия може да достигне дължина от 40–60 см и тегло над 2–3 кг, като най-големите екземпляри надвишават дори 5 кг. Продължителността на живота му е 10–15 години, но има документирани случаи на индивиди, живели над 20 години. Въпреки тромавия си външен вид, при улов се съпротивлява ожесточено, което го прави търсена трофейна риба сред любителите на спортния риболов. По отношение на хранене, линът е всеяден, но предпочита дънна храна – ларви на насекоми, червеи, охлюви, дребни мекотели и водни растения. Обича да рови по дъното, като със своята муцуна разравя тинята в търсене на храна. Най-активен е в топлите месеци – от пролетта до есента, а през зимата изпада в състояние на полулетаргия, заравяйки се в дъното. Размножителният период настъпва през пролетта и началото на лятото (май–юни), когато температурата на водата надвиши 18°C. Женската хвърля до 300 000 яйца, които залепват по подводната растителност. Малките се излюпват за 3–5 дни и израстват бавно, достигайки полова зрялост около третата–четвъртата година. Месото на лина е плътно, сочно и леко сладникаво, със сравнително малко кости, особено при по-едри екземпляри. Въпреки че не е от най-популярните търговски риби, той е ценен в кулинарията, особено печен на жар или в рибена чорба, и се счита за деликатес в някои европейски кухни.

https://carpmap.bg/fish-list-type/lin



Линът /Tinca tinca/ представлява речна риба, която се среща във водите на Европа и Азия. У нас той е известен още под наименованията каленик, блатна пъстърва, царска пъстърва, блатарка. Този вид принадлежи към семейство Шаранови /Cyprinidae/. Линът живее в заблатени водоеми и бавнотечащи реки, които имат кални дъна. Друга характерна за тях особеност е, че обитават води с ниско съдържание на кислород.

Линът наддава бавно. Теглото му рядко надвишава два килограма, но все пак трябва да споменем, че са хващани и по-едри представители на вида. Така например в шведската река Люнгбион е хванат лин, който тежал 4.64 килограма. Иначе дължината може да възлиза и на повече от половин метър. Линът може да се познае и по неговия интересен цвят. Туловището му е обагрено в маслинено зелено, като на места проличават златисти нюанси.

Тялото на рибата е покрито със ситни люспи. То определено не е създадено за бързи и резки движения. Перките на рибата са заоблени и сравнително малки. Очите ѝ са неголеми, оцветени в червено. Линът разполага с чифт мустачки, благодарение на които си проличава към кое семейство спада видът. Тялото на лина е покрито с хлъзгава слуз.

Благодарение на нея той успява да преминава лесно и през непроходими за останалите риби места. Съществува твърдение, че тази слуз е причината той да не бъде нападнат от хищните си съседи във водоема. Друга интересна подробност е, че при този вид мъжките екземпляри ясно се отличават от женските. При самците коремните перки са по-издължени.

Характеристика на лин

инът предпочита спокойния и притихнал живот, ето защо може да бъде открит в гьолове и язовири, където растителността е избуяла. Той е изключително ленива риба, поради което се случва да прекара години наред в само дадена зона от водоем. Движенията му са доста меки и протяжни.

В менюто му присъстват основно организми, които може да намери в дънната тиня. Най-често това са червеи и личинки. На лина не му допадат ниските температури и по тази причина може да бъде видян в недълбоки зони на водни басейни.

Те му допадат с това, че първи се затоплят през деня, но пък последни се охлаждат. Единствено условие в близост да има растителност, чието присъствие действа успокояващо на рибата. Линът бързо се размножава. Той хвърля няколко порции хайвер.

Улов на лин

У нас лин може да се хване във водите на реките: Дунав, Лом, Велека, Янтра, Тунджа, Арда, Марица и др. Разпространен е още в много язовири, сред които: Домлян, Байкал, Копринка, Огоста, Пасарел и Лобош. Преследването на лин е амбициозно начинание, което успява да развълнува и най-опитните въдичари. Заради предпазливите и бавни движения на рибата се налага рибарите да измислят най-различни тактики, с които да примамят водния ленивец.

Някои от най-големите ентусиасти дори си приготвят гребла, с които да раздвижват дънната растителност. С тях обаче трябва да се внимава, защото могат много да наплашат ленивата риба. Иначе примамките за лин могат да са най-различни. Вършат работа варената царевица и ароматизираното варено жито.

Най-много се залага на торфен и земен червей. Захранката също е от значение. Тя може да съдържа части от стръвта или пък не. Можете да си набавите такава от специализирани магазини или да си послужите с най-обикновен хляб. Не бива да прекалявате с количеството, достатъчно е само да подразните обонянието на рибата с нея.

Почистване на лин

Преди да преминете към приготвянето на лина, трябва да го почистите старателно. За целта първо измийте рибата на течаща вода. След това я полейте внимателно с гореща вода, така че слузта да се отдели. Следва още едно измиване със студена вода. За да не се хлъзга рибата в ръцете ви, можете да я поръсите със сол. После почистете рибата от вътрешностите. За целта направете разрез на корема и отстранете органите.

Внимавайте да не засегнете жлъчния мехур, тъй като това ще влоши вкуса на рибата впоследствие. След това премахнете и хрилете. Що се отнася до люспите на лина, не всички кулинари ги премахват. Ако все пак държите да го сторите, потопете рибата във вряла вода за не повече от петнадесетина секунди, а след това веднага я пуснете в студена. Сега внимателно изстържете люспите с тъпата страна на ножа в посока от опашката към главата на рибата.

Лин в кулинарията
Линът не е от рибата, които често се срещат в магазините и ресторантите. Така че, за да си похапнете от тази риба, ще трябва да си я уловите и сготвите сами. Според опитните кулинари този вид може да се използва вместо шаран в голяма част от рецептите. Въпреки това на вкус съществуват известни разлики между двата вида риба. Месото на лина е вкусно и много крехко. Друга положителна негова черта е, че в него няма чак толкова досадни кости, както при шарана.

Единствен негов недостатък е мирисът на тиня, който обаче може да притъпен, ако в устата на рибата се налее малко оцет. Линът може да се сервира с гарнитура или да се вложи в различни рибни яхнии, рибни супи, рибни салати. Панираният, опушеният и маринованият лин също са много съблазнителни.

Когато приготвяте лин, е препоръчително да го овкусявате със зехтин, лимон, черен и червен пипер, майорана, естрагон, риган, копър и магданоз. Съчетава се добре с моркови, чушки, домати, маслини, лук и чесън.

Ползи от лин

Месото на лин е питателно и много полезно. То лесно се усвоява от човешкия организъм и го зарежда с множество полезни вещества. Заради това негово качество то се препоръчва най-вече на деца и възрастни, които спазват специални диети. Линът е източник на калий, бор, желязо, мед, магнезий, фосфор, манган и др. В рибата също така се съдържат витамин А и витамин В. Според специалистите редовната консумация на риба предотвратява появата на сърдечни проблеми и оказва благотворно влияние на дейността на мозъка.

Източник: https://gotvach.bg/n-54648-%D0%9B%D0%B8%D0%BD

Морунаш (Vimba vimba) е вид лъчеперка от семейство Шаранови (Cyprinidae). Видът не е застрашен от изчезване.

Разпространен е в Австрия, Азербайджан, Армения, Беларус, Босна и Херцеговина, България, Германия, Грузия, Гърция, Дания, Естония, Иран, Италия, Казахстан, Латвия, Литва, Молдова, Нидерландия, Полша, Република Македония, Румъния, Русия, Словакия, Словения, Сърбия, Турция, Украйна, Унгария, Финландия, Хърватия, Черна гора, Чехия и Швеция.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Морунаш



Морунаш е сладководна риба от семейство Шаранови. В България той се среща в река Дунав и нейните притоци, а в последната година е забелязан  често и в други реки и затворени водоеми. На пръв поглед морунажът много прилича на скобара, но тази прилика е само в контурите на тялото. Долният кил е без люспи, а зад гръбната перка има кил с извити люспи. Гърбът е тъмносив, с нюанси на зеленикаво-маслинен или дори синкав цвят. Страните са сребристи, а долните перки са червени. Гръбната перка и опашката са сиви. Устата на морунажа е кръгла, а очите му са сравнително големи в съотношение с тялото. Размерите на морунажа могат да достигнат до 40 см дължина и 2 кг тегло винаги, но той е значително по-малък. Обикновеният морунаж е пасажна риба, която образува пасажи от индивиди с подобни размери и рядко допуска по-едри риби в групата. Тази риба е всеядна, но предпочита животинска храна, като червеи, насекоми и ларви.

ФБ страница KING Fishing

Маришки морунаш (Vimba melanops), също карабалък, е вид лъчеперка от семейство Шаранови (Cyprinidae).

Разпространение

Видът е разпространен в България, Гърция, Северна Македония и Турция. В България е уязвим.

Описание

На дължина достига до 32 cm.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Маришки морунаш



Vimba melanops (Heckel, 1837)

Vimba vimba melanops Heckel: Дренски, 1951: 107; Abramis vimba var. melanops Heckel: Ковачев, 1921: 92; Ковачев, 1923: 71.

Разред Шараноподобни (Cypriniformes)

Семейство Шаранови (Cyprinidae)

Природозащитен статус: в България: уязвим VU [A1a]; международен: IUCN [DD].

Общо разпространение. Среща се в Европа – в реките от Егейския водосборен басейн: Вардар, Струма, Марица и техните притоци. Установен е и в р. Пиниос в област Тесалия (Гърция).

Разпространение и численост в България. Среща се само в басейните на реките Марица и Струма. Видът е описан от България (р. Марица при Пловдив). Впоследствие е намерен и в други участъци от реката, както и в някои от нейните притоци – Въча, Луда Яна, Стряма, Съзлийка, Тополница, Чепеларска и Харманлийска [1, 2, 3, 4]. Съобщен е за яз. "Батак" [5]. В района на Източните Родопи е установен в р. Арда, притока й р. Крумовица, както и в Бяла река и яз. "Студен кладенец" [6]. Намерен е също и в язовирите "Кърджали" и "Ивайловград" и в повечето от притоците на р. Арда [7]. През последните години е улавян в реките Стряма, Тунджа и Марица [М. Василев, непубл. данни]. В басейна на р. Струма е установен в Кресненското дефиле [8], района на Благоевград и притока Пиринска Бистрица [9], но като цяло се среща от границата до района на Скринския пролом на север (наши данни). В миналото видът е бил със сравнително висока численост в р. Марица [3], но сега е относително рядък.

Местообитания. Среща се предимно в средните и по-рядко в долните течения на постоянни реки с пясъчно и чакълесто дъно.

Биология. Реофилен вид. Съзрява полово на 2–3 години. Размножава се през май–юли. За размножаване извършва характерни миграции нагоре по реките. Отлага хайвера си по каменисти и чакълести места. Храни се с бентосни безгръбначни животни и водорасли. На дължина достига 30, рядко до 40 cm [3, 10, наши данни].

Близки видове. Обикновен морунаш (Vimba vimba). Маришкият морунаш се различава по липсата на кил зад гръбната перка и по-слабо издаденото напред рило.

Отрицателно действащи фактори. Хидротехническите дейности, свързани с напречно преграждане на речните корита, замърсяването на водите и бракониерството.

Предприети мерки за опазване. Няма.

Необходими мерки за опазване. Ограничаване на хидротехническото строителство в средните течения на реките Струма и Марица и техните притоци. Опазване на реките от замърсяване и контрол на спазването на забраната за риболов през размножителния период.

Основна литература за вида: 1. Ковачев, 1921; 2. Ковачев, 1923; 3. Шишков, 1939a; 4. Дренски, 1951; 5. Маргаритов, 1964; 6. Stefanov, Trichkova, 2005; 7. Pehlivanov, 2000b; 8. Стефанов, 2001; 9. Михайлова, 1965а; 10. Карапеткова, Живков, 1995.

Автори Тихомир Стефанов, Теодора Тричкова

http://e-ecodb.bas.bg/rdb/bg/vol2/Vimelano.html

Морски налим (на латински: Gaidropsarus mediterraneus) е риба от разред Gadiformes.

Описание

Дължина на тялото: 45-50 см, обикновено 25-28 см, тегло до 450 г, средно 150-200 г. Продължителност на живота: приблизително 5-6 години. Тялото е удължено, ниско, забележимо странично сплеснато и гъсто покрито с малки люспи. Страничната линия е прекъсната, с остър завой над началото на аналната перка. Има две гръбни перки и една анална перка. Първата гръбна перка е ниска, състояща се от една истинска перка и множество къси, кожести лъчи. Дългата втора гръбна перка и аналната перка са отделени от забележими пролуки от заоблената опашна перка. Горната част на тялото и главата са жълтеникавокафяви, тъмни, понякога червеникавокафяви или почти черни. Отдолу оцветяването изсветлява - коремът е сив или сиво-бял. Цялото тяло и перките са покрити с множество неправилно оформени, овални петна или заоблени, големи и малки петна. Отворите на каналите на страничната линия по тялото са оградени с бели петна. Оцветяването на младите индивиди по време на пелагичния живот се отличава със синкаво-сив гръб и горна трета на тялото, докато страните и коремът са сребристи.


Местообитание

Разпространение на вида: Източен Атлантик от Норвегия до Северна Испания и Португалия, Средиземно море, Адриатическо море, Егейско море и Черно море.

Биология


Морска дънна риба, обитаваща крайбрежната зона. Почти винаги живее в заливи и кейове сред скали, подводни скали и гъсталаци от растителност по скалите. Избягва открити и обезсолени райони. Възрастните са поединични на дълбочина 5-25 м; младите водят пелагичен начин на живот известно време (преминават към дънен живот при дължина на тялото 4-7 см), когато се срещат както във водния стълб, така и в придънните слоеве. Достигат полова зрялост на 2-3-годишна възраст, при дължина на тялото над 16-18 см. Размножаването се случва в крайбрежната зона от октомври-ноември до май. Хвърлянето на хайвера е многократно, като се случва при температура на водата 9-16°C. Младите се хранят с планктон и бентос, възрастните риби се хранят с млади и малки риби (попчета, мерлани, сребърници, зелени чинки и др.), както и с ракообразни (амфиподи, скариди, раци и др.), червеи и други бентосни безгръбначни.

https://ru.wikipedia.org/wiki/Средиземноморский_трёхусый_налим

Михалцата (Lota lota) е вид риба от семейство Трескови (Gadidae), единствен представител на род Михалци (Lota).

Разпространение и местообитание

Михалцата обитава сладки води. Тя е студенолюбива риба, проявяваща активност при температура на водата, не по-висока от 10 градуса, и по тази причина през лятото е практически невъзможно да бъде уловена. За най-благоприятно време за риболова ѝ се смята студеното, неприветливо време. Вероятно заради това михалцата не е много популярна сред риболовците.

Тъй като михалцата е пришълец от студените арктически води, тя обича хладните и богати на кислород води. Най-често се среща в дълбоките ями и в тъмната крайбрежна растителност. Дъното, което предпочита, е твърдо, с тинести отлагания тук-там. Михалцата предпочита бавните и широки равнинни реки, както и големите водоеми. В горното течение на реките, както и на прекалено скалистите участъци тя не се среща. В течение на цялата година тя стои около дъното. Никога не излиза на повърхността, като води нощен начин на живот. През деня почти не се движи, докато през нощта е доста активна и дори доближава плитчините. Активността ѝ се увеличава значително след залез слънце, като пиковият момент настъпва през нощта.

Описание

Михалцата има удължено тяло, цилиндрично в предната част, а назад – сплеснато. Главата ѝ е малка, с изпъкнали очи. Устата е със закръглени челюсти, на които има един ред малки зъби. В центъра на долната устна има един добре развит мустак. Плавникът на гърба е двоен: предният е къс, докато задният е дълъг и стига почти до опашката. Аналният плавник също е доста дълъг и обгръща задната долна част на тялото. Опашката е закръглена. Люспите са едва забележими, тъй като кожата е покрита с обилно количество слуз. Гърбът, перките и страните на михалцата са с черно-зелен цвят. По тялото са разхвърляни тъмни петна с неопределена форма. Долната част на главата, коремът и коремните плавници са бели. Младите екземпляри са черни.


Размножаване

Полова зрялост достига към 3 – 4 години. Мръстенето става в периода декември – февруари при температура около 0 градуса. Рибите хвърлят хайвера си в плитките участъци със силно течение и пясъчно дъно, като това става групово. Женската бива съпроводена от няколко мъжки. Хайверът е плаващ, като течението го разнася на доста голяма площ. Развитието му продължава до пролетното пълноводие, като малките се излюпват през април – май. Голяма част от хайвера загива, но михалцата е плодовита риба – женските хвърлят над 140 хил. зърна. В реките, вливащи се в Северния ледовит океан, тази риба достига около метър на дължина и тегло 10 – 12 кг.


Хранителни навици

Опитно е установено, че михалцата вижда лошо, въпреки че може да различава цветовете. Напада жертвите си от малко разстояние, прокрадвайки се бавно към нея. При това тя се ориентира с помощта на вкусовите и обонятелните органи, които ѝ позволяват да определи мястото на жертвата си. Страничната линия също играе важна роля в търсенето на храна. Колкото и да е странно, михалцата се привлича от светлината на огън или лампа на брега.

Младите екземпляри се хранят с хирономуси, червеи, хайвер, ракообразни и охлюви. Възрастните риби са отявлени хищници, които нападат всякакви дребни риби, а не рядко и собственото си поколение. Най-интензивно михалцата се храни в периода април – май, когато излиза близо до брега, причаквайки хвърлящите хайвера си по-дребни риби. С повишаването на температурите тя отива в ямите и в укрития, като дупки, коренища и др. и изпада в летаргия. С настъпването на края на лятото отново се активизира и започва усилено да се храни до настъпването на размножителния период. През него тя спира да се храни напълно, а след хвърлянето на хайвера започва отново.

Замърсяването на водите, в които живее, силно намаляват популацията на тази интересна риба.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Михалца

Меджидът (Merlangius merlangus), също черноморски меджид или мерланг, е вид лъчеперка от семейство Gadidae. Видът не е застрашен от изчезване.

Разпространение

Разпространен е в Белгия, България, Великобритания (Северна Ирландия), Германия, Грузия (Абхазия), Гърнси, Гърция (Егейски острови), Дания, Джърси, Европейска част на Русия, Ирландия, Исландия, Испания, Италия, Нидерландия, Норвегия, Полша, Португалия, Румъния, Словения, Турция, Украйна (Крим), Фарьорски острови, Франция, Хърватия и Швеция.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Меджид



Максималната дължина на тялото е 91,5 см. Мерлангът има три гръбни перки, разделени от малки процепи. Третата перка достига почти до опашната перка. Опашната перка е скъсена. Двете анални перки са разположени много близо една до друга. Гръдната перка също е доста дълга. Горната челюст е малко по-голяма от долната. Страничната линия се простира по цялата дължина на тялото и се простира до главата. Малки тъмни петна често присъстват над основата на гръдната перка.

Поведение

Мерлангът живее на дълбочина от 10 до 200 метра, обикновено 30-100 м. Предпочита тинести и чакълести дъна, но се среща и по пясъчни и скалисти дъна. Младите екземпляри прекарват поне една година в крайбрежната зона на дълбочина от 5-30 метра, след което мигрират към открити води.

Достигат полова зрялост на три до четиригодишна възраст. Хвърлянето на хайвера се случва на дълбочина от 20–150 метра. Сезонността му варира в зависимост от географското местоположение: от януари до ранна пролет в Средиземно море, от януари до септември в района между Британските острови и Бискайския залив; в Черно море хвърлянето на хайвера се случва целогодишно. Плодовитостта варира от 200 000 до над един милион яйца. Яйцата са пелагични. Ларвите и младите, с дължина до 5–10 см, също са пелагични, след което преминават към бентосен начин на живот. Мерлангът расте доста бързо, като женските растат по-бързо от мъжките, и живее до 10 години. Диетата им се състои предимно от раци, скариди, малки риби, мекотели, червеи, калмари и сепии.

https://ru.wikipedia.org/wiki/Мерланг



Меджидът, който често е изписван погрешно меджит, но носи и другото си име мерланг, е студенолюбива риба, която може да се намери в много морета, както и в Атлантическия океан.

Зара своите вкусови качества и ценни съставки на месото ѝ, тя е предназначена за стопански риболов и все още не спада към застрашените от изчезване риби. Размножава се почти целогодишно, което позволява на всички нас да продължаваме да се наслаждаваме на неустоимия ѝ вкус.

Дали ще са приготвени пържени, панирани, на рибена чорба, мариновани, плакия, на фурна или под формата на чироз, рибките меджид никак не са за подценяване и са уважавани от всеки любител на морските деликатеси. Кулинарните им приложения могат да са много, но в следните редове ще ви покажем как тези рибки стават най-вкусни.

Меджид на фурна

Макар рибките меджит да са предпочитани най-вече изпържени, можете и да приготвите меджид на фурна. Особено ако не желаете да пържите или пък спазвате някакъв диетичен режим. В подобен случай освен просто да осолите и да поръсите с черен пипер рибата.

Можете и да я оставите леко да се маринова в смес от бяло вино, лимонов сок, малко чесън, зехтин и подправки по избор (риган, мащерка, босилек, розмарин, магданоз, копър и т.н.). Намажете рибките с тази марината или направо ги потопете в нея и ги оставете да престоят така около 30 минути. След това ги запечете в предварително загрята на 180 градуса фурна.

Пържен меджид

Най-популярният начин за приготвянето на меджид е като изпържите рибките в олио. За да направите пържен меджид, е необходимо след като ги изчистите и измиете да ги оставите добре да се отцедят или дори да ги подсушите с кухненска хартия. Осолете ги и ги поръсете с черен пипер. Дайте им около 30 мин, за да поемат подправките, оваляйте ги в брашно (най-добре смес от брашно тип 500 и царевично) и ги изпържете в избрана от вас мазнина. Поднесете ги задължително с резен лимон.

Чироз от меджид

Интересно е да се отбележи, че самата думичка „чироз“ произхожда от Гърция и в превод означава „сушена скумрия“. Защото неотдавна за направата на чирози, което всъщност са изсушени риби, са се използвали предимно скумриите. С течение на времето хората установили, че за тази цел може спокойно да се използват рибките меджид, както и сафрида, чието месо изсъхва доста по-бързо.

Единствен плюс в полза на сафрида е, че не е необходимо да бъде чистен веднага, докато изчистването на меджида изисква да бъде извършено не по-дълго от два часа, след като е уловен. За сметка на това обаче е изключително вкусен!


За да си направите чироз от меджид има най-разнообразни рецепти, но е задължително след като рибките бъдат изчистени, те да бъдат заровени в морска сол и да престоят така няколко дни. Съдът, в който престояват, задължително трябва да бъде оставен под наклон, за да може периодично да се премахва водата, която ще изплува в него.

Когато измине определеното време (обикновено около 3-4 дни) рибките се измиват, подсушават, завързват се за опашките с канап и се провесват на проветриво място, без никаква пряка светлина. Когато рибите изсъхнат след около 10-тина дни, се прибират в пликове и се съхраняват в сухо и хладно помещение.

Източник: https://gotvach.bg/

Мерлузата (Merluccius merluccius), известна още като европейска мерлуза, европейски хек или само хек, е вид риба от семейство Мерлузови (Merlucciidae).

Таксономия

Видът е описан за първи път от Карл Линей през 1758 г.


Разпространение

Европейската мерлуза се среща в Средиземно море, Северно море и източната част на Атлантическия океан между Исландия и Мавритания. Един екземпляр от европейска мерлуза е уловен по време на научно-изследователска експедиция (организирана от Института по океанология при БАН) през юли 2023 г. в Черно море (в акваторията южно от нос Емине, на дълбочина 22 m).


Описание и начин на живот

Мерлузата може да достигне на дължина до 140 cm, при тегло от 15 кг.


Тя е нощен хищник, който през деня стои на пясъчното или кално дъно, на дълбочина обикновено между 30 и 400 m, по-рядко на дълбочина до 1000 m. Младите мерлузи се хранят с ракообразни, но веднага щом пораснат започват да се хранят с малки и средни по размер риби и главоноги. Възрастните проявяват канибалско поведение, ядейки по-малките членове на собствения си вид.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Мерлуза

Триигла бодливка (Gasterosteus aculeatus) е вид риба от семейство Бодливкови (Gasterosteidae).

Разпространение

Рибата е разпространена в Северна Европа, Северна Америка и Далечния изток. Интродуцирана е в Южна Европа. Обитава сладка и солена вода. В България се среща в блатата на Марица и крайбрежието на Варна, Шабла, устието на река Резовска и в Бургаското езеро.

На дължина достига 12 см, на тегло - 4 грама.
Живее 3-4 години.

Хранене

Хищник е и яде ракообразни, насекоми и риба.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Триигла бодливка


Природозащитен статус: в България: уязвим VU [A3]; международен: IUCN [LR/lc].

Общо разпространение. Обитава северните части на Атлантическия и Тихия океан; в Европа – от Нова Земя, Бяло море, Колския полуостров и Исландия, до Алжир и Черно море; Балтийско море; от Гренландия до Ню Йорк; в Тихия океан – от Беринговия пролив до Корея и Япония, Курилските острови, по американското крайбрежие до Калифорния.

Разпространение и численост в България. В миналото – по цялото Черноморско крайбрежие, главно в лиманите, устията на реките и крайморските езера, както и в дунавските блата [1, 2, 3, 4, 5]. Установен е в езерата Варненско, Белославско, Бургаско (Вая) и Мандра [6] и в повечето черноморски реки [3, 4, 7, 8, 9]. През последните години видът е намиран при Калиакра [10], Варненския залив [11], Дуранкулашкото езеро [12], реките Ропотамо [13], Маринка, Отманлий, Караагач, Арапя, Попска, Изгревско дере, Варвара, Бутамята и Силистар [14], както и в р. Камчия и р. Дунав (наши данни). Наличието на вида в р. Велека не е потвърдено [15].

Местообитания. Основните местообитания на вида са открито море, морски плитчини (до 6 m дълбочина, включително и морски заливи), крайбрежни бракични или солени лагуни, постоянни реки и блата.

Биология. Полова зрялост достига на 1–2 години. Размножава се през април–юни при температура на водата 16–24 °С. През брачния период мъжките придобиват брачна окраска и построяват на дъното на водоема гнездо от растителни клонки и стъбла. Женските отлагат в гнездото от 500 до 2000 хайверни зърна. Мъжките охраняват гнездото до излюпването на малките. Храни се с ракообразни, червеи, ларви на насекоми, хайвер и малки риби [5, 16, 17].

Близки видове. Деветигла бодливка (Pungitius platygaster). Трииглата бодливка се различава с по-малък брой шиповидни лъчи в гръбната перка (2–3), добре забележими костни пластинки по страните на тялото, добре оформен кил на опашното стъбло и по-големи размери на тялото (9–10 cm).

Отрицателно действащи фактори. Основните заплахи за вида са загубата на местообитания, вследствие на пресушаването на блатата и старите речни корита край р. Дунав и влажните зони по Черноморското крайбрежие. Инфраструктурното развитие, свързано с туризма и замърсяването на водите.

Предприети мерки за опазване. Видът е включен в ЧКБ (1985).

Необходими мерки за опазване. Разработване и прилагане на План за действие за опазване на вида в страната. Възстановяване на влажните зони по р. Дунав и опазване на местообитанията му от замърсяване.

Основна литература за вида: 1. Ковачев, 1923; 2. Дренски, 1923; 3. Дренски, 1948; 4. Дренски, 1951; 5. Стоянов и др., 1963; 6. Георгиев, 1967; 7. Пешев, 1969; 8. Пешев, 1970; 9. Карапеткова, 1976; 10. Sivkov, 2000; 11. Сивков, 2003; 12. Сивков, Сивкова, 2003; 13. Pehlivanov, 1999; 14. Trichkova et al., 2006; 15. Karapetkova et al., 2003; 16. Световидов, 1964; 17. Banister, 1986.

Автори Янаки Сивков, Теодора Тричкова, Тихомир Стефанов

http://e-ecodb.bas.bg/rdb/bg/vol2/Gaaculea.html

Деветиглената бодливка още малка бодливка (Pungitius platygaster) е вид лъчеперка от семейство Gasterosteidae. Видът не е застрашен от изчезване.

Разпространение и местообитание

Разпространен е в Азербайджан, България, Гърция, Казахстан, Молдова, Република Македония, Румъния, Русия, Сърбия, Турция, Украйна и Унгария.

Обитава слаботечащи или стоящи води – крайбрежия на сладководни и полусолени басейни, морета, реки и потоци.

Описание

На дължина достига до 6 cm. На гърба си има 7 – 12, най-често 9 бодила (преобразувана част от гръбната перка), несвързани, насочени в различни посоки (зигзагообразно). Гръдните перки са относително къси и закръглени. Слабо подвижна, но проявява активност сутрин и привечер.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Деветиглена бодливка



Природозащитен статус: в България: критично застрашен CR [A1c; B1a, b (i, ii, iii)]; международен: IUCN [LR/lc]; БеК-III.

Общо разпространение. Обитава басейните на Черно, Азовско и Каспийско море. В черноморския басейн се среща в р. Дунав от делтата до Белград, долните течения на реките Днестър, Буг и Днепър, делтите на Дон и Кубан.

Разпространение и численост в България. В миналото видът е бил многоброен в дунавските блата [1]. По-късно е съобщен и за р. Дунав, р. Видбол, азмаците на р. Камчия, езерата Шабла, Дуранкулак и Вая, яз. "Мандра", Варненското и Белославското езеро [2, 3, 4, 5, 6, 7, 8]. В последните години е изключително рядък, с постоянно намаляващ ареал. Сега се среща само в езерото Сребърна [9], в езерото Дуранкулак [10], във Варненския залив, където са уловени единични индивиди [11], и вероятно в някои черноморски реки, например устието на р. Маринка [12].

Местообитания. Постоянни реки, сладководни езера и блата, както и крайбрежни сладководни и бракични лагуни и морски заливи.

Биология. Полово съзрява на 1 година. Размножителният период е през месеците април–август. Плодовидостта варира между 10–20 до 600–700 хайверни зърна. Мъжките индивиди строят гнезда сред подводната растителност, които охраняват до излюпването на хайвера. Продължителността на живот е около 3 години. Храни се с дребни ракообразни, хайвер и личинки на риби [8].

Близки видове. Трииглата бодливка (Gasterosteus aculeatus), от която лесно се различава по по-големия брой (7–12) твърди лъчи (бодли) на гръбната перка, липсата на добре забележими костни пластинки отстрани на тялото и липсата на кил на опашното стъбло.

Отрицателно действащи фактори. Загуба (деградация) на местообитанията, поради пресушаване на блатата и заблатените райони; замърсяване на водите; интродуциране на чужди видове, които влияят пряко върху вида като конкуренти.

Предприети мерки за опазване. Включен в ЧКБ (1985) и Червена книга на Черно море (1999). Находищата на вида в езерата Сребърна и Дуранкулак попадат в границите на защитени територии.

Необходими мерки за опазване. Изготвяне на План за действие за опазване на вида в България.

Основна литература за вида: 1. Ковачев, 1923; 2. Дренски, 1951; 3. Георгиев, 1967; 4. Карапеткова, 1974; 5. Карапеткова, 1976; 6. Маринов, 1978; 7. Карапеткова, 1994; 8. Карапеткова, Живков, 1995; 9. Pehlivanov, 2000; 10. Vassilev, 1999; 11. Сивков, 2003; 12. Trichkova et al., 2006.

Автори Тихомир Стефанов, Теодора Тричкова

http://e-ecodb.bas.bg/rdb/bg/vol2/Puplatyg.html

Петнисто прилепало (на латински: Diplecogaster bimaculata), е вид лъчеперка риба от семейство Малки прилепала (Gobiesocidae).

Описание

Максималната дължина на тялото е 6-7 см, а теглото е 5-6 г. Продължителността на живота е неизвестна. Тялото е удължено, ниско, малко по-широко отстрани в предната част и голо. Главата е голяма, сплескана отгоре надолу. Муцуната е къса, широка и се стеснява към върха. Устата е въоръжена с малки зъби. Гръбната и аналната перка са много близо до опашната перка, но не са свързани. Оцветяването е променливо. Общото оцветяване е червено или червеникаво. Многобройни виолетови, сини, кафеникави или жълтеникави петна, а понякога и ивици, покриват цялото тяло и се простират до корема. Мъжките имат едно закръглено лилаво петно със сребристожълта рамка зад гръдните перки (подобно петно може да се намери и на тила) и жълти петна по гръбната перка.

Местообитание

Разпространение на вида: Източен Атлантик от Норвегия до Иберийския полуостров, Средиземно море, Адриатическо море, Мраморно море и Черно море.

В Черно море се среща край бреговете на Крим (Севастопол, Карадаг, Феодосия и др.). Регистриран е също в Керченския проток и северозападната част на Черно море (Змийски остров, крайбрежната зона на Дунав), в Одеския, Ягорлицкия, Тендровския, Джарилгачския и Каркиницкия залив, както и близо до Филофорното поле на природния резерват „Зернов“.


Биология

Биологията на тази риба е слабо проучена. Това е уседнала дънна морска риба, обитаваща крайбрежните райони със соленост на водата най-малко 16-19%, характеризираща се с периодично линеене. Среща се в райони със скали, камъни и водорасли, както и в райони с дъно от черупки или пясък на дълбочина до 30 метра. Живее самотно, предимно в зоната на прибоя. Наблюдавана е близо до брега от май до септември, мигрирайки далеч от брега, когато водата се охлади. Размножаването очевидно протича от май до юли. Плодовитостта е приблизително 200 яйца. Хвърлянето на хайвера е периодично, случва се в плитки води близо до брега. Яйцата са лепкави и се снасят не само сред скали, но и върху празни черупки; мъжките охраняват гнездото. Ларвите се излюпват от яйцата в рамките на четири седмици, водят пелагичен живот около три месеца и едва след това постепенно преминават към дънен начин на живот. Младите се хранят с малки планктонни и бентосни ракообразни. Възрастните се хранят с по-големи ракообразни и млади мекотели.

https://ru.wikipedia.org/wiki/Пятнистая присоска

Дебеломуцунесто прилепало (Lepadogaster candolii) е риба от семейство Gobiesocidae.

Описание

Тялото е продълговато, с умерена височина, разширено отпред, сплеснато странично отзад. Главата е дълга, муцуната е широка, не много сплескана отгоре, леко стесняваща се към предния ръб. Предните ноздри са удължени във формата на къси тръбички, задните ноздри с къси тръбички. Устата е оформена като патешки клюн. Зъбите на челюстите са малки, във формата на кичур отпред, по-големи отстрани, в един ред. Най-голямата дължина на тялото е до 10 см. Цветът на тялото е червен, с множество овални светли петна, перките са карминови, със заоблени светли петна, при някои (вероятно женски) отстрани на главата зад очите, има по едно клетъчно тъмно петно.


Ареал

Разпространен в източната част на Атлантическия океан от Великобритания до Канарските острови, включително западното Средиземноморие и Черно море.

Биология

Морска, крайбрежна риба. Води дънен начин на живот. Живее в райони със соленост на водата 16–19‰, като не се разпространява в обезсолени райони. Държи се много близо до брега, почти до ръба на водата, често в зоната на прибоя, обикновено на скалисти почви. Не избягва дълбоките райони. Стои предимно под камъни, особено през деня, прикрепена към дъното с вентрална смукалка. По-активна е привечер. Плодовитостта е около 300 броя яйца. Местата за хвърляне на хайвера са разположени близо до брега, почти до ръба на водата, на скалисти места, на дълбочина 0,4–1,5 м. Субстратът за хвърляне на хайвера е свободна гладка повърхност на камък в гнездо, построено и охранявано от мъжкия. Хвърлянето на хайвера става през май–юни при температура на водата 17–19°C. Яйцата се снасят на порции, в непрекъснат слой, на тавана на гнездото, където се оплождат от мъжкия. В гнездата люпилата се състоят от 2–3 части люпилки на различни етапи на развитие, от различни женски; всяка част съдържа 150–200 яйца. Ларвите се хранят с микроскопични безгръбначни. Възрастните се хранят с малки дънни ракообразни и червеи. Рибите периодично линеят: старата кожа се заменя с нова.

https://uk.wikipedia.org/wiki/Риба-качечка_товсторила

Обикновеното прилепало (Lepadogaster lepadogaster) е вид лъчеперка от семейство Gobiesocidae. Видът не е застрашен от изчезване.

Разпространение и местообитание

Разпространен е в Албания, Алжир, България, Грузия, Гърция, Израел, Испания, Италия, Кипър, Ливан, Русия, Сирия, Словения, Тунис, Турция, Франция, Хърватия и Черна гора.

Обитава крайбрежията и скалистите дъна на океани и морета.

Описание

На дължина достигат до 6,5 cm.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Обикновено прилепало



Тялото на Обикновеноto прилепало е сплескано в предната част в дорзовентрална посока. Главата е удължена, почти триъгълна по форма. Муцуната е широка, удебелена, заострена, наподобяваща патешка човка. Отличителни белези са наличието на две големи пипала пред предните ноздри и две сини петна с червен или тъмнокафяв кант на главата зад очите. Тазовите перки са видоизменени в прикрепителен диск. Гръбната и аналната перка имат дълги основи, свързващи се с опашната перка. Гръбната перка има 15-21 меки лъча, а аналната перка има 9-12 меки лъча. Широките гръдни перки имат 20-25 меки лъча, краищата на перките са заоблени. Максималната дължина на тялото е 6,5 см.


Размножаване и развитие

Хвърлянето на хайвера в Черно море се случва през май-юни. Яйцата се снасят между скали или се прикрепят към повърхността на скалата на слоеве от 200-250 яйца. Яйцата са златисти на цвят.

Ембрионалното развитие при температура от 16,5°C продължава 16 дни. Дължината на тялото на ларвата при излюпване е 5,2 мм; има уста и анус, очите са пигментирани, а жълтъчният сак практически липсва. Вентралната повърхност е пигментирана. Ларвите са пелагични и постепенно преминават към бентосен живот. Ларвалният период при температура от 16,5°C продължава 18 дни.

https://ru.wikipedia.org/wiki/Обыкновенная рыба-присоска

Щуката (Esox lucius) е едра хищна риба, широко разпространена в нашите води. Среща се почти навсякъде – в Азия, Америка и Европа. Достига над 150 см дължина на тялото и тегло до 20 кг. Има сведения и за значително по-едри екземпляри. Официалният рекорд е 25 кг и е поставен в езеро Греферн, Германия. Женските са обикновено доста по-едри от мъжките на една и съща възраст.


Разпространение

Ареалът на щуката е доста широк. Среща се до 1500 м надморско равнище. На места живее и в полусолени води. Среща се в стоящи, сладки води. Отсъства само в малките високопланински реки и потоци. Любопитна подробност в разпространението на щуката е тази, че тя се среща във водоеми, които са отдалечени от реките. Това се дължи на факта, че хайверът на щуката е доста лепкав и се пренася от водоплаващите птици. При по-големи популации на щука във водоема тя е способна бързо да унищожава зарибителния материал. Но като цяло ползата от щуката е по-голяма, тъй като тя унищожава най-вече болните и малоценни риби и направлява равновесието на екосистемата на водоема.

Хранене

Щуката е обичаен хищник. Малките рибки, след излюпването от хайвера, се хранят със зоопланктон – хайвера на други риби и дребни ракообразни. При достигане на размер 5 – 6 см щуката започва да се храни изключително с малки рибки. Не са редки и случаите на канибализъм, когато по-едрите екземпляри се хранят с по-дребните. В нейната дажба попадат също така жаби, мишки и малките на водоплаващите птици. За разлика от другите хищници, щуката се държи на определени места във водоема и напада жертвите си от засада, като след нападението се завръща на своето място. Преследването на жертвата не е работа за щуката. Характерен е също така и начина, по който тя улавя рибата, с която се храни – обикновено първоначалното захващане е напреки на тялото, след което тя я поема с главата напред. Това е следствие на определения строеж на челюстите и зъбите на щуката, които не са предназначени за дъвчене – щуката гълта жертвите си цели.

Размножаване

Женската, в зависимост от размерите си, хвърля 40 000 – 250 000 хайверени зърна на килограм от теглото ѝ. Те имат размер около 3 mm. Инкубационния период е 10 – 30 дни. Полова зрялост настъпва на около 3 – 4-годишна възраст. Обикновено самката се придружава от 3 – 4 мъжки, като при по-възрастните екземпляри броят на самците достига 6 – 7 и дори 8. Рибите плуват групово, като мъжките се трият постоянно в женската. Щуката хвърля хайвера си в плитчините върху водната растителност, обикновено на места, наводнени от пролетните пълноводия. Периода на размножаване е по-рано от този на другите риби във водоема. В зависимост от географската ширина започва от края на февруари, началото на март и продължава до края на март, началото на април.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Щука



Щука (Esox lucius) е голяма хищна сладководна риба, която се среща често в нашите води. Тя е известна със своята агресивна природа и впечатляващи размери – достига дължина над 150 см и тегло до 20 кг, като има регистрирани случаи на значително по-големи индивиди. Женските обикновено са по-едри от мъжките на същата възраст. Тялото на щуката е удължено и стройно, с голяма, сплесната глава и широка уста, въоръжена с два вида зъби – остри за захващане и по-малки, насочени назад, които задържат плячката. Очите ѝ са жълти и сравнително големи, осигуряващи отлично зрение. Оцветяването е сивозелено или жълтозелено по гърба, със сиви или жълтеникави страни, украсени с по-светли петна, а коремът е бял. Това ѝ позволява ефективна мимикрия сред подводната растителност. Щуката обитава бавни и стоящи води – долни участъци на реки, блата, езера и язовири, като може да се срещне и в полусолени води. Предпочита богата на растителност среда, където намира прикритие. Видът достига полова зрялост на 3–4 години. Размножителният период в България настъпва рано – през февруари и март, преди повечето други риби в същия водоем. Хайверът се снася в плитки, наводнени зони, върху подводната растителност, където условията са по-благоприятни за излюпването. Малките щуки в началото се хранят със зоопланктон, включително ларви, ракообразни и хайвер на други видове. При достигане на дължина от 5–6 см, те преминават към хищен начин на живот, като ловуват дребни рибки. Щуката е типичен засаден хищник – тя избира определено място във водоема, дебне скрита сред растителността и атакува внезапно плячката, след което се връща на същото място. За разлика от други хищници, тя не преследва активно жертвата. В менюто ѝ влизат риби, жаби, раци, мишки и дори малки водоплаващи птици. Известна е и с канибализъм, при който по-едри екземпляри нападат по-дребни представители на собствения вид.

https://carpmap.bg/fish-list-type/shtuka

Морският дявол (Lophius piscatorius) е вид едра лъчеперка от семейство Морски дяволи (Lophiidae). Видът е разпространен в североизточните части на Атлантическия океан, от Баренцово море до Гибралтарския проток, както и в Средиземно и Черно море.


Знаете ли, че... в Созополския залив живее рядката за Черно море хищна риба морски дявол? Морският дявол (Lophius piscatorius) e дънна морска риба от семейство Морски дяволи. Тялото ѝ е с дължина до 150 cm, главата е гръбно-коремно сплесната, голяма, широка, обхваща 2/3 от тялото. Разпространен е по Атлантическото крайбрежие на Северна Америка и Европа и в Средиземно море. В Черно море е с дължина до 60 cm. Живее полузаровен в пясъка или между дънните водорасли. Изяжда голямо количество риба. Няма стопанско значение.

Описание

Дължина до 1,5 м, тегло до 20 кг. Много голяма сплескана глава, чийто размер може да бъде половината от дължината на тялото. Тяло без люспи, покрито с кожести израстъци, които помагат на рибата да се камуфлира на дъното. Предната гръбна перка се състои от 6 лъча, като 3-те предни са отделни, първият е много дълъг и гъвкав, има "стръв" в края, която се намира над устния отвор, 3-те задни лъча са свързани с мембрана. Гръдните перки са големи, с помощта на тях рибата се движи по дъното, правейки подскачащи движения. Устата е широка, с множество големи зъби, извити към устния отвор. Стомахът е голям. Цветът е тъмен.

Биология

Уседнала дънна риба. Обикновено се задържа на дълбочина от 50–200 м, понякога се приближава до бреговете на дълбочина до 10 м и може да се издигне във водния стълб в търсене на риба. През зимата и по време на хвърлянето на хайвера се спуска на значителни дълбочини (до 2000 м). Хищник, обикновено ловува от засада. Докато чака плячка, не се движи и може да задържи дъха си за 1–2 минути, като само „стръвта“ над устата ѝ вибрира, привличайки плячка. Храни се с риба (треска, змиорки, камбала, тревали, бикове и др.) и едри безгръбначни (раци).

Размножаване

Хвърлянето на хайвера се извършва през пролетта на големи дълбочини (400–2000 м). Плодовитостта на женската е много висока (до 3 милиона яйца). Яйцата се снасят във водния стълб под формата на лента, която достига дължина 10 м, ширина 0,5 м и дебелина около 4–6 мм. Яйцата са големи, с диаметър 2,3–4,0 мм, едно или две се поставят в слузестите шестоъгълни клетки на лентата. Постепенно клетките се разпадат, докато яйцата остават на повърхността поради наличието на мастни капчици в тях. Инкубационният период продължава малко повече от седмица. Ларвите се различават от възрастните риби по високото си тяло, водят пелагичен начин на живот. След около 4 месеца протича сложна метаморфоза, след което малките, които са с размер около 6 см, се установяват на дъното на големи дълбочини. На умерени дълбочини и близо до брега се появяват с размер 13–20 см.

Научноинформационен център „Българска енциклопедия“ при БАН

https://bg.wikipedia.org/wiki/Морски дявол

https://uk.wikipedia.org/wiki/Морський чорт