Прилепитѣ въ България

[Hatshepsut]

Отбелязваме Нощта на прилепите

Стартира отбелязването на Нощта на прилепите в цяла България.

Информационната кампания ще се отбележи благодарение на приноса и доброволния труд на всички партньори в кампанията. В честването ще участват организации, институции и граждански групи, сред които: Зелени Балкани; Българска Фондация „Биоразнообразие“ – БФБ; Фондация ЕкоОбщност; Регионален Исторически Музей – Благоевград; Регионален Исторически Музей – Плевен; Регионален Исторически Музей – Русе; Дирекция Природен Парк „Врачански Балкан“; Община Ловеч; пещерняци, алпинисти и доброволци.

В събитията са включени множество инициативи – презентации, детски рисунки, прилепна гимнастика, „прилепни игри“, различни ателиета и томболи, арт работилници, изложби, викторини, презентации и филми ще провокират интереса към тайнствения живот на прилепите. Целта на инициативата „Нощ на прилепите“ е да се покаже, че прилепите не са никак страшни, а напротив различни и симпатични.

В България се срещат 33 вида от възможните 35 в Европа и всички те са насекомоядни. Прилепите са много полезни, защото голяма част от насекомите, с които се хранят са вредители в селското стопанство, а пък прилепите в градовете помагат в борбата с комарите, като едно малко кафяво прилепче може да изяде 1000 комара на вечер!

Целта на кампанията е и да съхрани колониите на прилепите в над 6000 български пещери. Много от тези пещери попадат в местообитание, което е обект на защита в мрежата НАТУРА 2000 по Директивата за хабитатите – местообитание 8310 Неблагоустроени пещери.

Инициативата за честване на събитието е на Секретариата на EUROBATS – Споразумението за опазване на европейските видове прилепи. Отбелязана за първи път през 1990 г. във Франция и Полша, днес Европейската нощ на прилепите се организира в повече от 30 държави, сред които и България.

През 2012 г., за първи път към събитието се присъединиха и САЩ, Филипините, Азербайджан, Израел, Тунис, Украйна и Ливан. С това Нощта на прилепите се превръща в международна проява, надхвърляща мащабите на „Стария континент“, която цели да запознае повече хора с уникалния начин на живот и голямата значимост на едни от най-интересните животни на планетата – прилепите.

Обичайно западните държави отбелязват нощта на прилепите в последния уикенд на август, но в България честването е след втората половина на септември, за да могат да се включат и деца в инициативите. Днес в Стара Загора „Зелени Балкани“ ще очакват гостите си, за да им представят изложба с фотографии на 33-те вида прилепи, които се срещат в България./БГНЕС

https://www.nationalgeographic.bg/a/otbelyazvame-noshhta-na-prilepite

[Hatshepsut]

Прилепите в България

ВИДОВЕ ПРИЛЕПИ, СРЕЩАЩИ СЕ В БЪЛГАРИЯ

https://greenbalkans.org/prilepi/indexdetails.php?menu_id=48

Страната ни може да се похвали с много голямо видово разнообразие на прилепите. От срещащите се в Европа 35 вида, 33 се срещат у нас.
Това се дължи на преходното ни географско разположение, мозайката от разнообразни местообитания, наличието на непокътнати кътчета дива природа, множеството пещери и екстензивното земеделие в планинските и полупланинските райони.
Най-високо е прилепното разнообразие в пояса от 100 до 400 м.н.в., където на места със сравнително малка площ могат да живеят над 20 вида прилепи.

сем. Подковоноси (Rhinolophidae)

Това семейство включва само един род Rhinolophus, който има над 70 вида. От тях у нас се срещат 5 вида. Името им идва от характерното кожно образование на носа - около ноздрите се намира т.нар. подкова, а над нея - вертикалното седло и ланцет.Нямат трагус. Опашката е малко по-къса или равна на дължината на задните крайници (краката).
Кожните израстъци служат за насочване на ехолокационните сигнали в тесен сноп, което им позволява да получат по-детайлна инфолмация за заобикалящите ги предмети. Издаваните от тях звуци са високочестотни. Имат къси и широки криле. Ловуват близо до земята или сред растителността и покрай нея.

Малък подковонос - Rhinolophus hipposideros (Bеchstein, 1800)

Описание: Както показва и самото му име, това е най-малкия от европейските подковоноси. Козината е сивокафява отгоре и сивкавобелезникава отдолу.

Размери:
LCp = 35 – 44 mm
LCd = 24 – 30 mm
LTP= 7.7 - 10 mm
LA= 15 – 19 mm
LR= 36 - 42mm
G= 5 - 9g
LCB = 13.4 - 14.5 mm

Ареал  на разпространение на Малък подковонос

Разпространение в Европа: той достига най-северно разпространение от
подковоносите прилепи (до 52° на север). Разпространен е от Ирландия, Иберийския полуостров и Мароко, през Южна Европа и Северна Африка до Киргизия и Кашмир, Арабския полуостров, Судан и Етиопия.

Разпространение в България: Обикновен вид в цялата страна. В планините достига 1500 м.н.в.

Местообитания: Пещерен вид, свързан преди всичко с богати на растителност карстови райони, разредени гори, паркове, храсталаци, среща се и в населени места.

Поведение: Полетът е сравнително бавен, но много маневрен, на около 2 - 5 метра над земята. Ловува близо до убежища (обикновено до 5 км) около гори, техни окрайнини, храсталаци, речни брегове, обрасли с растителност, над самата вода, около скали в карстови местности. Сравнително социален вид, но през лятото мъжките и женските живеят поотделно. Летните убежища са разнообразни – постройки (мазета, тавани), пещери, изкуствени галерии, скални струпвания и др. Зимният сън е от октомври до април в пещери и изкуствени подземни галерии. Предпочита вътрешните им части, където температура им е 5 - 9 градуса. Зимува поедничино или на редки групи, с разстояние между отделните индивиди – до 50 см. Стационарен вид – прелетите между зимните и летните убежища обикновено не надвишават 15 км.

Храна: малки летящи насекоми.

Размножаване и развитие: Копулацията се извършва обикновено през есента, но също и по време на хибернация и през пролетта. Бременността трае около 10 седмици. Формира размножителни групи през май-юни, най-често в постройки, съставени от 5-30 възрастни женски. Те раждат по едно голо и сляпо малко между средата на юни и средата на юли. Очите му се отварят след около една седмица. След 3-4 седмици започва да лети. Става самостоятелно на 6-8 седмици. Полова зрялост достига на 1-3 години. Доживява до над 20 годишна възраст.

Природозащитен статус: Строго защитен. Закон за биологичното разнообразие – Приложение 2 и 3, Бернска конвенция – Приложение II, Бонска конвенция – Приложение II, EUROBATS,Директива 92/43/ЕЕС – Приложение 2 и 4, IUCN 2002 – категория уязвим.
Информация от проучванията на вида в НАТУРА 2000 в България, като част от проект „Картиране и определяне на природозащитното състояние на природни местообитания и видове - фаза I".

Разпространение в България. Малкият подковонос е най-често срещания у нас пещеролюбив прилеп установен в над 340 находища (BENDA et al., 2003; PETROV & HELVERSEN, 2011; ЦИЗП непубл. данни) (фиг. 1). Среща се на територията на цялата страна, като най-често е намиран в карстови райони. Рядко е установяван в равнинните райони с развито интензивно земеделие. Не е установяван в най-високите части на планините. Повечето находища са разположени между 100-600 m, но се среща относително често до около 1300 m (PANDURSKA, 1997). Първично пещерен вид, свързан преди всичко с богати на растителност карстови райони. Използва много разнообразни естествени убежища, като предпочита такива с широк отвор. Размножаването у нас е слабо проучено. Размножителните колонии най-често обитават топли тавани, мазета на жилищни постройки, малки пещери, по-рядко в скални цепки. В България, броят на индивидите в летните колонии обикновено е 5-30 екз., рядко повече (ИВАНОВА, 2003; DIETZ et al., 2009b). Зимните убежища са изключително подземни - пещери, минни галерии и тунели. Броят на екземплярите в зимните убежища е между 10 и 50, рядко над 100. Малкият подковонос е стационарен вид (BERON 1963; DIETZ et al. 2009a, 2009b). Разстоянието между летните и зимни убежища обикновено не надвишава 15 km. Хранителната биология на вида у нас е слабо проучена, но малкото известни данни показват, че малките подковоноси използват алтернативни убежища и хранителни местообитания в радиус от около 5-10 km от лятното убежище, а индивидуалният участък е територия в радиус 5-10 km от убежището (Ch. Dietz, Т. Иванова непубл. данни). Ловува в широколистни и смесени гори, храсталаци, окрайнини на гори, край обрасли с растителност реки, около скали в карстовите райони. Продължителността на живота достига до около 21 години (HARMATA, 1982).

Над 80% от около 340-те  известни находища на вида са открити или потвърдени след 1990 г. Информацията за разпространението може да се счита като актуална и е пригодна за картиране на национално ниво и ниво зона.

Описание на вида. Най-малкият от подковоносите прилепи. Совалката e < 43 mm (обикновено 36 – 41 mm), D5: 46 – 53 mm, D3: 51 – 57 mm, P4.1: 5.7 – 7.5 mm; P4.2: 12.0 – 14.2 mm. Върхът на седлото (= долният израстък на седлото) е ясно по-дълъг от свързващия израстък и в профил изтъняващ към върха. Козината е мека и рядка, на цвят – сива до черна (при младите индивиди) и кафеникава при възрастните. Долната устна има една гънка (фиг. 32). CF-честота 108-115 kHz. За повече подробности виж в българския превод на определителя на DIETZ & VON HELVERSEN (2004).

Заплахи за вида: сред основните заплахи за вида в страната са  затварянето на пещери и галерии; разрушаването на сгради и построени от човека конструкции; безпокойството в пещерите, вслествие на  пещернячество и  посещения на пещери за отдих ;вандализма.          Негативно въздействие оказват също така интензифицирането на земеделието, използването на биоциди, хормони и химикали, отстраняването на горския подлес, използването на биоциди, хормони и химикали (в горско стопанство), замърсяването на подземни води.

Състояние на европейската популация на вида. Статусът на вида в 25-те страни-членки в периода 2001-2006 г. е определен като „Неблагоприятен-лош“ само в Средиземноморския и „Неблагоприятен-незадоволителен“ в Континенталния и Атлантическия регион (European Topic Center, 2009). Общият природозащитният статус на вида в предишния период за докладване по Чл. 17 е бил „Благоприятен“ само в Унгария, Словения, Великобритания и Ирландия. Много находища в страните-членки от Централна и Западна Европа са изчезнали преди всичко в резултат на безпокойство, загуба на убежища, интензификация и химизация на селското стопанство, фрагментация и изолация на подходящите за вида местообитания (JACOBS et al., 2008). „Неблагоприятен-лош“ е статусът на вида в Германия, Белгия и Италия. България добавя Черноморския биогеографски регион в разпространението на вида в границите на ЕС (2012).

https://greenbalkans.org/prilepi/indexdetails.php?details=1&menu_id=48&elem_id=165

[Hatshepsut]

Голям подковонос - Rhinolophus ferrumequinum (Shreber, 1774)

Разпознаване: Най-едрият наш подковонос. Окраската на козината е от сива до черевникавокафява, кремава на коремната страна. Мембраните и ушите са светлокафяви. Ушите са големи и заострени, без трагус, с широка кожна ивица в долната страна (антитрагус). Израстъкът на седлото е заоблено застъпен. Крилата са широки.

Размери:
LCp = 58 - 70mm
LCd = 30 - 43mm
LTP = 11 - 13mm
LA = 20 - 26mm
LR = 51 - 60mm
G = 13 - 34mm
LCB = 20-22mm

Ареал на разпространение на Голям подковонос

Разпространение: От Южна Англия през Кавказ до Северна Япония, на юг до Мароко (липсва в Египет), Иран, Хималаите до Китай.

Разпространение у нас: Среща се в цялата страна, без най-високите части на планините (рядко над 1600 м.н.в.).

Местообитания: Редки гори, храсталаци, открити места в близост до карстови разкрития и скални венци, а също и води басейни.

Поведение: Излиза да ловува привечер, около 10-20 минути след залез слънце, като ловът може да продължи цяла нощ. Активен е дори в сравнително студени нощи. Ловният полет е ниско над земята – 0,5-3 м (понякога и по-високо сред дърветата). Полетът е бавен, подобен на пеперуда. Нощем се отдалечава до около 10 км от убежището, но понякога и до десетки километри. Социален вид. През лятото заселва плитки пещери, скални струпвания, настанява се под покриви, в запустели сгради, руини, изкуствени галерии. Понякога обитаваните сгради са в близост до пещери, където се оттегля при лошо време. Летните колонии са твърде шумни, особено младите, когато искат да бъдат нахранени. Често ползва временни и нощни убежища, където почива по време на лов и изяжда едрите уловени насекоми. Зимува в подземни естествени и изкуствени галерии – от октомври-ноември до април, като избира по-топлите техни части (7-11° C) . Често се събужда и сменя мястото си в убежището. Понякога през зимата, при меко време, се храни около входа на пещерата. Сезонните движения между летните и зимните убежища обикновено не надхвърлят 50 км, но са известни и прелети от 100 км.

Храна: големи летящи насекоми, главно нощни пеперуди и бръмбари.

Размножаване и развитие: Периоди на копулация има през есента и пролетта. Бременността е 10 -11 седмици. През май-юни женските се събират в размножителни колонии, с численост до 200 екземпляра (рядко до 600), където раждат (юни – началото на юли) и отглеждат малките си. Обикновено се ражда едно голо и сляпо малко (рядко две). Очите на малките се отварят след една седмица. Започват да летят след 3-4 седмици. Бозаят 6-8 седмици, след което преминават към самостоятелен живот. Размножителните колонии се разпадат в края на август - началото на септември. За първи път раждат на 3-тата година, но някои екземпляри едва на 9-тата. Женските не всяка година участват в размножаването. Мъжките стават полово зрели в края на втората си година. Продължителността на живота е до около 30 години.

Природозащиетн статус: Строго защитен. Закон за биологичното разнообразие – Приложение 2 и 3, Бернска конвенция – Приложение II, Бонска конвенция – Приложение II, EUROBATS, Директива 92/43/ЕЕС – Приложение 2 и 4, IUCN 2002 – категория рисково–потенциално застрашен.
Информация от проучванията на вида в НАТУРА 2000 в България, като част от проект „Картиране и определяне на природозащитното състояние на природни местообитания и видове - фаза I".

Разпространение в България: основните проучвания за вида са осъществени в рамките на проект „Картиране и определяне на природозащитното състояние на природни местообитания и видове - фаза I“. След два сезона теренни изследвания (2011-2012), Rhinolophus ferrumequinum беше потвърден в 79 зони и новоустановен в 36 зони в мрежата от защитени зони Натура 2000 в България. Броят на находищата е 631.

Заплахи за вида: сред основните заплахи за вида в страната са  затварянето на пещери и галерии; разрушаването на сгради и построени от човека конструкции; безпокойството в пещерите, вслествие на  пещернячество и  посещения на пещери за отдих ;вандализма.          Негативно въздействие оказват също така интензифицирането на земеделието, използването на биоциди, хормони и химикали, отстраняването на горския подлес, използването на биоциди, хормони и химикали (в горско стопанство), замърсяването на подземни води.

Състояние на европейската популация на вида. Статусът на вида в 25-те страни-членки в периода 2001-2006 г. е определен като „Неблагоприятен-лош“ в Средиземноморския и „Неблагоприятен-незадоволителен“ за Континенталния, Атлантическия и Панонския регион (European Topic Center, 2009). Общият природозащитният статус на вида в предишния период за докладване по Чл. 17 е бил „Благоприятен“ в нито една страна-членка. Много находища в страните-членки от Централна и Западна Европа са изчезнали преди всичко в резултат на фрагментация и изолация на подходящите за вида местообитания (AULAGNIER et al., 2008). „Неблагоприятен-лош“ е статусът на вида в Германия, Белгия, Австрия, Унгария, Португалия и Чешката Република.

Състояние и тенденции –  България. България добавя Черноморския биогеографски регион в разпространението на вида в границите на ЕС (2012). Крайната оценка на природозащитния статус на Rhinolophus ferrumequinum в трите биогеографски региона е че видът е в благоприятно природозащитно състояние.

https://greenbalkans.org/prilepi/indexdetails.php?details=1&menu_id=48&elem_id=164

[Hatshepsut]

Южен подковонос – Rhinolophus euryale (Blasius, 1853)

Разпознаване: Среден по размери подковонос. Основата на космите – светлосива. Окраската на гръбната страна е сиво-кафява, а коремната белезникавожълта, границата между коремната и гръбната страна не е рязка. Носните израстъци и устните – светлокафяви, ушите и мембраните – светлосиви. Седлото е с почти паралелни страни; израстъкът му е клиновидно застъпен; ланцетът има слабо стеснение преди средата, след което се стеснява постепенно до клиновидния връх. Крилата са широки. Втората фаланга на на 4-тия пръст (17,9- 19,1 mm) повече от два пъти надвиша дължината на първата. (6,6 – 8,5 mm). Когато виси, 3-тия и 5-тия пръст са под ъгъл при връзката между 1-вата и 2-рата фаланга, така че тялото не е напълно обвито от мембраните, дори и по време на хибернация.

Размери:
LCp = 45 - 58mm
LCd = 22 - 30mm
LTP= 9 – 11 mm
LA= 16 – 22 mm
LR= 45 – 50 mm
G= 10 - 17g
LCB= 15.6 - 17.8 mm

Ареал на разпространение на Южен подковонос

Разпространение: От Закавказието до Израел и Южна Европа, Туркменистан, Иран, Алжир, Мароко, Тунис, вероятно Египет.

Разпространение у нас: Обикновен обитател на карстовите райони. На най-голяма надморска височина е регистриран в Пирин (1700 м.н.в.), но обикновено до 1000 м.н.в.

Местообитание: Гористи карстови райони в близост до вода.

Поведение: Формира летни размножителни колонии. Много по-социален от големия и малкия подковоноси. Понякога образува самостоятелни колонии в пещерите от 50 - 300 индивида. Често съжителства с други пещерни видове прилепи. През зимата се среща в смесени колонии, най-често с подковоноса на Блази и подконовоноса на Мехели и по-рядко с големия подковонос. Обикновено се заселват в най-топлите части (10-13 градуса) на пещерите. Най-дългите регистрирани придвижвания не надвишават 140 км.

Храна: Липсват конкретни данни, но вероятно дребни насекоми (мухи, комари, нощни пеперуди).

Размножаване и развити: У нас са регистрирани размножителни колонии обикновено с численост от няколко десетки до около 2000 индивида. В пещера в Северна България е регистрирана и рекордно голяма размножителна колония на вида, наброяваща 20 000 екземпляра. Ражда по едно малко в периода края на юни – началото на юли.

Природозащитен статус: Строго защитен. Закон за биологичното разнообразие – Приложение 2 и 3, Бернска конвенция – Приложение II, Бонска конвенция – Приложение II, EUROBATS, Директива 92/43/ЕЕС – Приложение 2 и 4, IUCN 2002 – категория уязвим.
Информация от проучванията на вида в НАТУРА 2000 в България, като част от проект „Картиране и определяне на природозащитното състояние на природни местообитания и видове - фаза I".


Разпространение в България. В България е сравнително често срещан вид, известен от около 120 находища (BENDA et al., 2003; ЦИЗП непубл. данни) (фиг. 1). Среща се на много места, като е по-чест в Северна България. Повечето находища са между 100 и 500 m н.м.в (PANDURSKA, 1997). Обитава хълмисти карстови райони в близост до вода. Видът е силно зависим от наличието на естествени или изкуствени подземни местообитания. Често съжителства с други пещеролюбиви видове като голям подковонос (Rhinolophus ferrumequinum), подковонос на Мехели (Rhinolophus mehelyi), средиземноморски подковонос (Rhinolophus blasii), трицветен нощник (Myotis emarginatus) и други. Формира размножителни колонии след средата на май. Женските обикновено раждат след средата на юни до около средата на юли. Числеността в размножителните колонии у нас най-често е от 100 до 600 екз. (ПЕТРОВ, 2010), но достига до рекордните 7 000-10 000 екз. (БОРИСОВ, 2010; DIETZ et al., 2009b). Зимува в пещери като числеността в колониите му достигна от 50 до 8 000 екземпляра (BENDA, 2003; ЦИЗП непубл. данни). Ловни местообитания се явяват смесени широколистни гори, храсталаци, синори, крайречни гори, но със сигурност избягва откритите пространства и боровите насаждения. Отделни екземпляри може да зависят от около 1300 ha (RUSSO et al., 2002; RUSSO et al., 2005), 200-1200 ha (GOITI et al., 2003; GOITI et al., 2006) до 10000 ha (SCHUNGER et al., 2004). Средното разстояние от убежището до хранителното местообитание в Испания е 1.4-5.3 km (GOITI et al., 2003; GOITI et al., 2006), 2.2 km в Италия (RUSSO et al., 2005) и 9.3 km в България (SCHUNGER et al., 2004). Храната му се състои главно от дребни нощни пеперуди, но при наличие лови типулиди и торни бръмбари. У нас извършва сезонни миграции между летните и зимните убежища от 10 до 60 км (DIETZ et al., 2009a). Основните проучвания за вида са осъществени в рамките на проект „Картиране и определяне на природозащитното състояние на природни местообитания и видове - фаза I“. След два сезона теренни изследвания (2011-2012), Rhinolophus euryale беше потвърден в 54 зони и новоустановен в 5 зони в мрежата от защитени зони Натура 2000 в България. Броят на потвърдените находища е 166.
Описание на вида. Ланцетът се стеснява в една или друга степен към върха си, съвсем леко се стеснява над средата, а върхът му е широко заоблен. Свързващият израстък (= горния израстък на седлото/селата) леко наподобява формата на рог, в профил е заострен и закривен напред (леко надолу). Совалката обикновено < 50 mm (44.0 – 51.0 mm), D5: 52 – 63 mm, D3: 63 – 76 mm, P4.1: 5.7 – 8.2 mm; P4.2: 16.4 – 18.1 mm. Оцветяването на коремчето е по-сиво, не толкова белезникаво като при Rh. mehelyi. Границата между гръбната и коремната страна е незабележима. Антитрагусът на ухото (хоризонталната изпъкналост в основата на ухото) е около половината от височината на ушната мида, неговата ширина е приблизително равна на височината му и е само слабо назъбен близо до мястото на свързване с ухото. CF-честота 102 – 107 kHz. Тегло обикновено около 12 g (9 – 15 g) през лятото. За повече подробности виж в българския превод на определителя на DIETZ & VON HELVERSEN (2004).

Заплахи за вида: сред основните заплахи за вида в страната са  затварянето на пещери и галерии; разрушаването на сгради и построени от човека конструкции; безпокойството в пещерите, вслествие на  пещернячество и  посещения на пещери за отдих ;вандализма.        Негативно въздействие оказват също така интензифицирането на земеделието, използването на биоциди, хормони и химикали, отстраняването на горския подлес, използването на биоциди, хормони и химикали (в горско стопанство), замърсяването на подземни води.

Състояние на европейската популация на вида. Статусът на вида в 25-те страни-членки в периода 2001-2006 г. е определен като „Неблагоприятен-лош“ в Алпийския, Континенталния, Атлантическия и Средиземноморския и „Неблагоприятен-незадоволителен“ само в Панонския регион (European Topic Center, 2009). Общият природозащитният статус на вида в предишния период за докладване по Чл. 17 е бил „Благоприятен“ само в Унгария. Основните заплахи в страните-членки от Централна и Южна Европа са загубата на хранителните местообитания, безпокойството и загубата на подземни убежища (HUTSON et al., 2008). Пещерният туризъм, фрагментацията и изчезването на линейни ландшафтни елементи са допълнителни причин за определянето на „Неблагоприятен-лош“ статус на вида в Италия, Франция и Португалия.

Състояние и тенденции –  България. България добавя Черноморския биогеографски регион в разпространението на вида в границите на ЕС (2012). Крайната оценка на природозащитния статус на Rhinolophus euryale в трите биогеографски региона на България е следната: "неблагоприятен-незадоволителен" със стабилна тенденция.

https://greenbalkans.org/prilepi/indexdetails.php?details=1&menu_id=48&elem_id=167

[Hatshepsut]

Подковонос на Блази - Rhinolophus blasii (Peters, 1867)
(Средиземноморски подковонос)

Разпознаване: среден по размери. Основата на космите е почти бяла. Окраската на гръбната страна е сиво-кафява, долната почти бяла или бяла с жълтеникав оттенък, има рязка граница между окраската на горната и долната страна. Рядко има по-тъмни петна около очите. Кожните израстъци около носа с телесен цвят, а мембраната и ушите светлосиви. Израстъкът на седлото е висок, с остър връх. Крилата са широки. Втората фаланга на 4-ти пръст – най-много два пъти по-дълга от първата.

Размери:
LCp = 44 – 50 mm
LCd = 25 – 30 mm
LTP= 9 – 10 mm
LA= 18 – 21 mm
LR= 44 – 49 mm
G= 10 – 15 g
LCB= 16.3 - 17.8 mm

Ареал на разпространение на Подковонос на Блази

Разпространение: От Южна Африка през Етиопия, Сомалия, до Северна Африка, Южна Европа и Югозападна Азия – на изток до Туркменистан, Афганистан и Пакистан.

Разпространение у нас: В ниските части на цялата страна, но по-чест и многоброен в Южна България.

Местообитания: богати на растителност места, по-рядко безслесни карстови райони.

Поведение: През лятото населява пещери и скални цепнатини, често с проникваща светлина и непостоянна температура. Зимува в пещери с постоянна температура 11-12 градуса, където образува големи колонии смесени с други пещерни водове. Стационарен, не са регистринаи значителни миграции.

Храна: непроучена.

Размножаване и развитие: В Южна България са известни размножителни колонии с численост от няколко десетки до около 2000 индивида. Ражда по едно малко в края на юни – началото на юли.

Природозащитен статус: Строго защитен. Закон за биологичното разнообразие – Приложение 2 и 3, Бернска конвенция – Приложение II, Бонска конвенция – Приложение II, EUROBATS, Директива 92/43/ЕЕС – Приложение 2 и 4, IUCN 2002 – категория рисков – потенциално застрашен.

Информация от проучванията на вида в НАТУРА 2000 в България, като част от проект „Картиране и определяне на природозащитното състояние на природни местообитания и видове - фаза I".

Разпространение в България:  Видът е известен от около 65 находища (BENDA et al., 2003; ПЕТРОВ, 2010; ЦИЗП непубл. данни). Разпространението му е свързано с топлите части на страната с изразено средиземноморско влияние (PANDURSKA,. 1997). Обитава карстови райони в равнинните и хълмисти части на страната на запад от линията Бургас-Търговище-Свищов. Повечето находища са между 100 и 500 m н.м.в. Находищата му в Поломието (УНДЖИЯН, 1998) вероятно се отнасят за южния подковонос (Rh. euryale) или подковоноса на Мехели (Rh. mehelyi) (ИВАНОВА и др. 2005). Срещането му е тясно свързано с наличието на подземни убежища като пещери и минни галерии. Често съжителства с други пещеролюбиви видовe, като формира смесени размножителни и зимни колонии с южния подковонос (Rh. euryale) и подковоноса на Мехели (Rh. mehelyi). Предварителни резултати от изследване, проведено в Северна България показват, че храната му се състои основно от дребни нощни пеперуди (DIETZ et al., 2009a). Откъслечни данни за размножителната биология на вида има само за територията на Източни Родопи (ИВАНОВА, 2003). Видът формира колонии с численост от няколко стотин до около 2 000-3 000 индивида. Средиземноморският подковонос е сравнително „уседнал“ вид със силно изразена привързаност към убежищата си. Вероятно извършва сезонни миграции на къси разстояния (до 10 km) между летните и зимните убежища (DIETZ et al., 2009b). 55 от известните 65 находища у нас са били потвърдени след 1990 г. Информацията за разпространението може да се счита като актуална и е пригодна за картиране на национално ниво и ниво зона. Основните проучвания за вида са осъществени в рамките на проект „Картиране и определяне на природозащитното състояние на природни местообитания и видове - фаза I“. След два сезона теренни изследвания (2011-2012), Rhinolophus blasii  беше потвърден в едва 13 зони и новоустановен само в 1 зона в мрежата от защитени зони Натура 2000 в България. Броят на находищата е 48.

Описание на вида.  Втората фаланга на четвъртия пръст (P4.2) по-къса от два пъти дължината на първата (P4.1) (P4.1: 7.6 – 9.2 mm; P4.2: 14.3 – 17.4 mm). Върхът на седлото  (= долният израстък на седлото) е тесен погледнат отпред и долната му част не е заоблена. Седлото е клиновидно, погледнато отдолу. Хоризонталната бразда под ланцета обикновенно е ясно врязана в средата гледана отпред. Горният израстък на седлото е относително дълъг и прав, никога не се извива надолу. Основата на космите е белезникава (разрошените части на козината изглеждат светли), върховете на космите са кафяви или сивкави, често с жълтеникави оттенък. FA 43.9 – 50.1 mm, D5: 54 – 62 mm, D3: 63 – 74 mm. CF-честота 93 – 96 kHz. За повече подробности виж в българския превод на определителя на DIETZ & VON HELVERSEN (2004).

Заплахи за вида: сред основните заплахи за вида в страната са  затварянето на пещери и галерии; разрушаването на сгради и построени от човека конструкции; безпокойството в пещерите, вслествие на  пещернячество и  посещения на пещери за отдих ;вандализма.          Негативно въздействие оказват също така интензифицирането на земеделието, използването на биоциди, хормони и химикали, отстраняването на горския подлес, използването на биоциди, хормони и химикали (в горско стопанство), замърсяването на подземни води.

Състояние на европейската популация на вида. Статусът на вида в 25-те страни-членки в периода 2001-2006 г. е определен като „Неизвестен“ в Средиземноморския регион. Регионът е единствения, където е било регистрирано присъствието на вида в границите на ЕС през този период (European Topic Center, 2009). Общият природозащитният статус на вида в предишния период за докладване по Чл. 17 е бил „Неизвестен“ и в трите страни потвърдили присъствието му на територията си (Кипър, Гърция и Испания). Основните заплахи в страните-членки от Южна Европа са били загубата на хранителни местообитания (средиземноморски дъбови гори), безпокойството свързано с пещерния туризъм и унищожаването на подземни убежища (JACOBS et al., 2008).

Състояние и тенденции –  България. България добавя три нови биогеографски региона в разпространението на вида в границите на ЕС (2012)- Континентален, Черноморски и Алпийски регион. Крайната оценка на природозащитния статус на Rhinolophus blasii в трите биогеографски региона е следната: „Неблагоприятен-незадоволителен“ със стабилна тенденция.

https://greenbalkans.org/prilepi/indexdetails.php?details=1&menu_id=48&elem_id=168

[Hatshepsut]

Подковонос на Мехели – Rhinolophus mehelyi (Matschie, 1901)

Разпознаване: Среден по размери, но малко по-масивен от южния подковонос. Основата на космите е сиво-бяла. Гръбната страна е сиво-кафява, долната – почти бяла с относително рязка граница между тях. Има по-тъмни петна около очите. Носните израстъци и устните са с бледотелесен цвят, мембраните и ушите -сивокафяви. Ланцетът рязко се стеснява около средата и остава тесен на върха. Крилата са широки. Втората фаланга на 4-ти пръст повече от два пъти надвишава дължината на първата. Когато виси, тялото не е напълно обгърнато от мембраните.

Размери:
LCp = 49 – 64 mm
LCd = 23 – 32 mm
LTP= 9 – 12 mm
LA= 16 - 22mm
LR= 48 - 55mm
G= 12 - 16g
LCB= 16.6 - 18.6 mm

Ареал на разпространение на Подковонос на Мехели

Разпространение: Португалия, Испания, Франция, Румъния, Югославия, България, Гърция, Закавказие, Мароко, Либия, Средиземноморски острови, Иран, Афганистан, Мала Азия, Израел, Египет.

Разпространение у нас: Ниските части на цялата страна. Сравнително рядък вид.

Местообитание: В Европа е изцяло свързан с карстови райони.

Поведение: Обитава пещерите през цялата година, често заедно с други видове от рода, както и с обикновения нощник, остроухия нощник и пещерния дългокрил. Формира големи колонии – до 800 - 2000 екземпляра.

Храна: Липсват конкретни данни, вероятно нощни еперуди и други насекоми.

Размножаване и развитие: Ражда по едно малко в периода от края на юни до началото на юли.

Природозащитен статус: Строго защитен. Закон за биологичното разнообразие – Приложение 2 и 3, Бернска конвенция – Приложение II, Бонска конвенция – Приложение II, EUROBATS, Директива 92/43/ЕЕС – Приложение 2 и 4, IUCN 2002 – категория уязвим.

https://greenbalkans.org/prilepi/indexdetails.php?details=1&menu_id=48&elem_id=169

[Hatshepsut]

Голям нощник – Myotis myotis (Borkhausen,1797)

Разпознаване: Един от нашите най-едри прилепи. Окраската на козината е сиво-кафява отгоре и светлосива отдолу. Крилата са широки, мембраната им е тъмносива. Ушитге са широки и овални, трагусът достига до половината от височината на ушната мида. Образува многочислени, шумни, летни колонии в пещери.

Размери:
LCp = 67 – 80 mm
LCd = 48 – 65 mm
LTP= 13 – 15 mm
LA= 23 - 31mm
LR= 55 – 71 mm
G= 28 - 45 g
LCB= 22 – 25 mm

Ареал на разпространение на Голям нощник

Разпространение: Южна, Централна и Източна Европа, сравнително рядък в Северна и Западна Европа, Мала Азия, Ливан, Израел.

Разпространение у нас: В карстови райони в цялата страна – един от най-счесто рещаните пещерни видове. В Западна и Централна Стара Планина е установен до 1400 м.н.в., а на Пирин – на 2500 м.н.в.

Местообитание: Разредени гори, паркове, ливади.

Поведение: Полетът на този прилеп е относително бавен и маневрен на височина 5 - 8 м. Храни се на открити места в редки горички и покрайнините им, където земята е покрита с опадали листа и малко трева. Лови жертвите си в полет или ги събира от различни повърхности – най-често от земята.Средният размер на ловната територия на един прилеп е около 0,5 кв.км. През лятото населява пещери, рядко тъмни части на сгради, хралупи на дървета. Зимува в пещери, минни галерии и др., като избира места с висока влажност и температури в интервала 7-12 градуса. Обикновено виси свободно по таваните на пещерите. Извършва редовни миграции между летните и зимните убежища (понякога над 200 км), като използва редица временни междинни убежища. У нас най-дългата регистрирана миграция е 40 км.

Храна: Едри насекоми, които лови в полет (напр. нощни пеперуди) или събира от земята (бръмбари, щурци и др. )

Размножаване и развитие: Копулацията е главно през есента, по–рядко през пролетта. Женските посещават мъжките. Обикновено един мъжки привлича „харем“ от 4 - 5 женски. Бременността е 50-60 дни. През лятото мъжките живеят предимно поединично, а женските формират колонии, където раждат и отглеждат малките. Тези размножителни колонии се намират в малки, сухи и проветриви пещери или в привходни части на по-големи пещери, често смесени с други пещерни видове прилепи. Числеността на колониите може да достигне до няколко хиляди женски. По данни от нашата страна половата структура на колониите е 80 - 90% репродуктивни женски и до 10% възрастни мъжки. Ражда в края на май - началото на юни едно голо и сляпо малко. Малките се раждат обикновено рано сутрин. На следващата нощ, майките, за да отидат на лов, ги оставят на малки групи с няколко женски. Малкото започва да лети след 40 - 50 дни, а става самостоятелно след 2 месеца. Полова зрелост женските достигат на 3-месечна възраст, а мъжките на 15-месечна. Само около 10% от женските участват в размножаването през първата си година. Максималната продължителност на живота е над 25 години, но най-често около 5 години.
Природозащитен статус: Строго защитен. Закон за биологичното разнообразие – Приложение 2 и 3, Бернска конвенция – Приложение II, Бонска конвенция – Приложение II, EUROBATS, Директива 92/43/ЕЕС – Приложение 2 и 4, IUCN 2002 – категория рисков – потенциално застрашен.

Разпространение в България: В България се счита като обикновен и често срещан вид. Известен е от над 200 находища на територията на цялата страна, без най-високите части на планините (BENDA et al., 2003; PETROV & HELVERSEN, 2011; ЦИЗП непубл. данни) (фиг. 1). Повечето находища са между 100 и 800 m н.в. Среща се във всички карстови райони у нас. В повечето обитава едни и същи убежища с вида-двойник Myotis blythii. Целогодишно обитава подземни убежища – карстови, вулкански и морски пещери и минни галерии. Формира големи размножителни колонии с численост от няколкостотин до около 7 000 индивида (ПЕТРОВ, 2010). Често те са смесени с M. blythii и на практика е невъзможно да се даде точна оценка за числеността на отделните видове. В страната са известни около 25 размножителни колонии (PANDURSKA 1998, BENDA et al. 2003). Максимумът на ражданията е през периода 20 май - 10 юни. Данни за хранителната биология на вида у нас засега не са публикувани. В Швейцария е установено, че над 46% от храната му се състои от едри бръмбари-бегачи (сем. Carabidae) (ARLETTAZ, 1996). По данни от Западна Европа големият нощник най-често ловува в овощни градини и широколистни гори, а по-рядко в смесени гори, лозя, обработваеми полета с малка площ, смърчови гори (RUDOLPH 2009; ZAHN 2005). Хранителните местообитания най-често се намират в радиус 2-6 km, максимум до 15 km от убежището (DRESCHER, 2004).
Женските показват изключително висока филопатрия, като над 90% се връщат и се размножават в убежището, в което са се родили (ZAHN, 1998). Вероятно у нас извършват редовни сезонни миграции между зимните и летните убежища от 20 до ок. 100 km (BERON, 1963; HUTTERER et al., 2005; PETROV & HELVERSEN, 2011). У нас зимуването започва в края на ноември и продължава до към средата на март. През този период е установен в много пещери, но никъде с численост повече от 4 000 екземпляра. Продължителността на живота му достига до 25 г. (STEFFENS et al., 2005).

170 от известните 200 находища у нас са били потвърдени след 1990 г. Информацията за разпространението може да се счита като актуална и е пригодна за картиране на национално ниво и ниво зона.

Описание на вида: Вид-двойник на Myotis blythii. Совалката е с дължина в диапазона 55,0 - 66,9 mm, D5 67-84 mm, D3 89-107 mm. Муцуната е груба. Ушите са широки > 16 mm и дълги > 24.5 mm (24.4 – 27.8 mm). Предният ръб на ухото ясно се извива назад, а задният ръб обикновено има 7-8 хоризонтални гънки. Трагусът е широк в основата си и обикновено има малка черна точка на върха си . Дължината на горния зъбен ред (виж снимката) CM3 e > 9.5 mm (9.2 – 10.6 mm). По данни от нови генетични изследвания е известно, че двата вида-двойници е възможно да хибридизират, което вероятно засяга под 5% от популациите им в България. За повече подробности виж в българския превод на определителя на DIETZ & VON HELVERSEN (2004).

Заплахи за вида: според оценките на проект „Картиране и определяне на природозащитното състояние на природни местообитания и видове - фаза I”, сред най-важните заплахи за вида са: безпокойството в пещерите, в следствие на  пещернячество, посещения на пещери за отдих, вандализъм, затварянето на пещери или галерии, разрушаването на сгради и построени от човека конструкции. От значение за вида са също така интензифицирането на земеделието;  използването на биоциди, хормони и химикали; отстраняването на горския подлес, използване на биоциди, хормони и химикали (горско стопанство); замърсяването на подземни води (точкови и разсредоточени източници)

Състояние на европейската популация на вида. Статусът на вида в 25-те страни-членки в периода 2001-2006 г. е определен като „Неблагоприятен-незадоволителен“ в Алпийския и Панонския регион, „Неизвестен“ в Континенталния и Атлантическия и „Неблагоприятен-лош“ в Средиземноморския регион. Общият природозащитен статус на вида в предишния период за докладване по Чл. 17 в страните е бил „Благоприятен“ само в Унгария и Германия, „Неизвестен“ в Гърция, Кипър, Франция и Испания, „Неблагоприятен-незадоволителен“ в Полша, Словения, Австрия, Чехия, Словакия, Холандия и Португалия, „Неблагоприятен-лош“ в Италия (European Topic Center, 2009). Видът се счита за изчезнал в Англия. Основните заплахи свързани с намаляването числеността на вида са промяната, интензификацията и употребата на пестициди в мозаечните селскостопански местообитания както и безпокойството свързано с пещерния туризъм и унищожаването на подземните убежища (пещери и изоставени сгради) (HUTSON et al., 2008).

България добавя Черноморския биогеографски регион в разпространението на вида в границите на ЕС (2012). Крайната оценка на природозащитния статус на Myotis myotis в трите биогеографски региона е следната:

Състояние и тенденции –  България: статука на вида в България, въз основа на състоянието му в НАТУРА 2000 е определен като „Неблагоприятен-незадоволителен“ със стабилна тенденция.

https://greenbalkans.org/prilepi/indexdetails.php?details=1&menu_id=48&elem_id=170

[Hatshepsut]

Остроух нощник – Myotis blythii (Tomes, 1857)

Разпознаване: много сходен с предния вид, но малко по-дребен. Горната част на тялото е светлокафява, долната – сиво-бяла.

Размери:
LCp = 59 – 74 mm
LCd = 46 – 73 mm
LTP= 12 – 14 mm
LA= 21 – 28 mm
LR= 48 – 61 mm
G= 15 – 30 g
LCB= 19.9 - 21.4 mm

Ареал на разпространение на Остроух нощник

Разпространение: Средиземноморските (в широк смисъл) части на Европа и Северозападна Африка, Крим, Кавказ, Мала Азия, от Израел до Киргизия, Афганистан, Хималаите, Северозападен Алтай, Вътрешна Монголия, Китай (Шанси).

Разпространение у нас: Често срещан и обикновен вид, разпространен главно в ниските части на страната, но в Западна Стара Планина е установен до 1400 м.н.в., а в Пирин – до 2500 м.н.в.

Местообитание: Придържа се към райони с пресечен релеф – хълмове, скални разкрития и венци, стръмни речни брегове и др., карстови райони обрасли с редки гори, храсталаци, паркове, градове. Избягва обширните степни пространства.

Поведение: Лови жертвите си във въздуха, но често ги събира и от земята. Обитава пещерите през цялата година. Формира големи летни и зимни колонии. Зимните колонии са съставени от инидивиди от двата пола. Температурите на зимните убежища варират от 3 до 12-15 градуса. Извършва сезонни миграции, като средното разстояние установено на основата на опръстеняване е около 60-70 км, а максималното около 600 км.

Храна: Едри насекоми - нощни пеперуди, бръмбари, скакалци.

Размножаване и развитие: През пролетта и лятото женските образуват големи колонии – до няколко хиляди екземпляра, в които раждат (в края на май – началото на юни) и отглеждат малките. Те започват да летят самостоятелно на възраст 30-35 дни. Смяната на млечните зъби завършва на 45-тия ден, а след 50-тия ден престават да се хранят с мляко и преминават към самостоятелен живот. Установена е максимална продължителност на живота от около 30 години.

Природозащитен статус: Строго защитен. Закон за биологичното разнообразие – Приложение 2 и 3, Бернска конвенция – Приложение II, Бонска конвенция – Приложение II, EUROBATS, Директива 92/43/ЕЕС – Приложение 2 и 4.

Информация от проучванията на вида в НАТУРА 2000 в България, като част от проект „Картиране и определяне на природозащитното състояние на природни местообитания и видове - фаза I".

Разпространение. В България се счита като обикновен и често срещан вид. Известен е от около 130 находища на територията на цялата страна, без най-високите части на планините (BENDA et al., 2003; PETROV & HELVERSEN, 2011; ЦИЗП непубл. данни) (фиг. 1). Повечето находища са между 100 и 800 m н.в. Среща се в почти всички карстови и скалисти райони в страната. Видът е с азиатски произход и еволюционно е свързан със засушливи, топли и открити местообитания (TOPAL & RUEDI, 2001). Целогодишно обитава подземни убежища – карстови, вулкански и морски пещери и минни галерии и само рядко единични прилепи са намирани в постройки (BENDA et al., 2003). В много от случаите и през зимата и през лятото обитава едни и същи убежища с вида-двойник Myotis myotis, подари което точната оценка на числеността на отделните видове e почти невъзможна. В страната са известни около 25 по-големи размножителни колонии с численост от няколкостотин до около 7 000 индивида (BENDA et al. 2003; PANDURSKA, 1998; ПЕТРОВ, 2010). Максимумът на ражданията е през периода 20 май - 10 юни. Данни за хранителната биология на вида у нас засега не са публикувани. В Швейцария е установено, че над 60% от храната му се състои от едри дългопипалести скакалци (сем. Tettigoniidae), които лови в открити райони, пасища и често в прясно окосени ливади (ARLETTAZ, 1996). У нас извършва редовни сезонни миграции между зимните и летни убежища в рамките на 50 до 80 km (HUTTERER et al., 2005; PETROV & HELVERSEN, 2011). У нас зимуването започва в края на ноември и продължава до към средата на март. През този период е установен в много пещери, но никъде с численост повече от 3-4000 екземпляра. Миграцията към местата за размножаване вероятно става след 10-20 април. Продължителността на живота му достига до 33 г. (ARLETTAZ et al., 2002). 110 от известните 130 находища у нас са били потвърдени след 1990 г. Информацията за разпространението може да се счита като актуална и е пригодна за картиране на национално ниво и ниво зона.

Описание на вида. Вид-двойник на Myotis myotis. Совалката е с дължина 50.5-62.1 mm, D5: 63-81 mm, D3: 85-103 mm. Ушите са тесни: ширина <16 mm и по-къси: дължина <24.5 mm (21.0-24.3 mm). Предният ръб на ухото се извива назад не много рязко и ухото се заостря повече, външният ръб обикновено има 5-6 гънки. Трагусът е тесен в основата си, с копиевидна форма (ланцетна и достига до половината от дължината на ухото. Обикновено коремът е по-светъл, дори бял в сравнение с M. myotis. Много рядко има по-светли кичури (като бяло петно) между ушите. Дължината на горния зъбен ред СМ3<9.4 mm (8.1 – 9.4 mm). По данни от нови генетични изследвания е известно, че двата вида-двойници е възможно да хибридизират, което вероятно засяга под 5% от популациите им в България. За повече подробности виж в българския превод на определителя на DIETZ & VON HELVERSEN (2004).

Разпространение в България: основните проучвания за вида са проведени в рамките на проект „Картиране и определяне на природозащитното състояние на природни местообитания и видове - фаза I“. Като част от него, в периода 2011-2012, Myotis blythii  е потвърден в 66 зони от НАТУРА 2000 и новоустановен в 23 зони в мрежата. Броят на находищата е 324.

Заплахи за вида: сред основните заплахи за вида в страната са  затварянето на пещери и галерии; разрушаването на сгради и построени от човека конструкции; безпокойството в пещерите, вслествие на  пещернячество и  посещения на пещери за отдих ;вандализма.

Състояние на европейската популация на вида. Статусът на вида в 25-те страни-членки в периода 2001-2006 г. е определен като „Неблагоприятен-незадоволителен“ само в Панонския регион и „Неблагоприятен-лош“ в Континенталния, Атлантическия, Алпийския и Средиземноморския регион с голямо преобладание на отговора „неизвестно“ в полетата за оценка. Общият природозащитен статус на вида в предишния период за докладване по Чл. 17 в страните е бил „Неизвестен“ в Гърция, Кипър, Словения, Словакия и Испания, „Неблагоприятен-незадоволителен“ в Унгария, Чехия и Италия и „Неблагоприятен-лош“ в Австрия, Франция и Португалия (European Topic Center, 2009). Основните заплахи свързани с намаляването числеността на вида са промяната, интензификацията и употребата на пестициди в селскостопанските местообитания както и безпокойството свързано с пещерния туризъм и унищожаването на подземните убежища (пещери и изоставени сгради) (HUTSON et al., 2008).

Състояние и тенденции –  България. крайната оценка на природозащитния статус на Myotis blythii в трите биогеографски региона е следната: „Неблагоприятен-незадоволителен“ със стабилна тенденция.

https://greenbalkans.org/prilepi/indexdetails.php?details=1&menu_id=48&elem_id=171

[Hatshepsut]

Нощник на Бехщайн – Myotis bechsteinii (Kuhl, 1817)
(Дългоух нощник)

Разпознаване: Среден по размери нощник. Окраската на козината е червеникавокафява отгоре и бледосива отдолу. Лицето е голо, розово, муцуната – червеникавокафява, ушите и крилните мембрани – сивокафяви. Ушите са много дълги, но по-къси от тези при дългоухите прилепи (род Plecotus) и не се сливат в основите си.

Размери:
LCp = 43 – 55 mm
LCd = 30 – 44 mm
LTP = 8.5 - 10.5 mm
LA = 20 – 26 mm
LR = 38 – 47 mm
G = 7 – 18 g
LCB =16.0 - 17.1 mm

Ареал на разпространение на Дългоух нощник

Разпространение: Европа, от южните части на Скандинавския полуостров до Средиземноморието, на изток – до Кавказ и Северен Иран.

Разпространение у нас: Макар и рядък , видът се среща почти из цялата страна, главно с единични екземпляри. Максималната надморска височина, на която е установен е 2500 м..в (в Пирин), но най-често в диапазона между 100 и 500 м.н.в.

Местообитание: Главно влажни, широколистни гори, но също и смесени гори, паркове.

Поведение: През лятото обитава почти само хралупи на дървета и по-рядко жилищни постройки и пещери. Често сменя убежището дори и по време на отглеждане на малките, вероятно за намаляване на опаразитеността. Излиза след залез и ловува сред дърветата. Зимува в пещери и галерии с висока влажност и температура между 4 и 11 градуса, по рядко при по-ниска от 1 до 7 градуса. Виси поединично или на малки групи (3-5 екземпляра). По-рядко се завира в цепнатини. Характерно е сравнително късното пристигане в зимовищата. Понякога сменя убежищата си през зимата. В зимните групи често преобладават мъжките (до 75%). Стационарен вид, извършващ само къси придвижвания, най-често между летните и зимните убежища . Най-дългата известна миграция е 35 км.

Храна: Преобладават нелетящи наземни или живеещи по листата на дърветата безгръбначни животни, по-малко са дневно летящи насекоми, които прекарват нощта, кацнали по листата на храсти или дървета.

Размножаване и развитие: Копулацията се извършва в периода между есента и пролетта. Формирането на размножителни колонии започва през средата на май, като групи от 15-35 мъжки, бременни женски и млади се заселват в хралупи на дървета. Ражда по едно малко след средата на юни, като преди това мъжките са напуснали колонията. Размножителните колонии се разпадат през втората половина на август. Максималната продължителност на живота е 21 години.
Природозащитен статус: Строго защитен. Закон за биологичното разнообразие – Приложение 2 и 3, Бернска конвенция – Приложение II, Бонска конвенция – Приложение II, EUROBATS, Директива 92/43/ЕЕС – Приложение 2 и 4, IUCN 2002 – категория уязвим.
Информация от проучванията на вида в НАТУРА 2000 в България, като част от проект „Картиране и определяне на природозащитното състояние на природни местообитания и видове - фаза I".

Разпространение в България: Бехщайновият нощник е обитател на стари широколистни и смесени гори Известен е от 63 находища у нас, в планините до 1650 m (PETROV, 2006; ЦИЗП непубл. данни). Общо 56 от находищата са в мрежата Натура 2000, а 7 са извън ЗЗ. Общият брой на уловените от 1935 г. до края на 2010 г. бехщайнови нощници в България е 401 екз. (259 мъжки, 142 женски). Около 94% от общия брой публикувани екземпляри са уловени в периода 1994-2010 г. (PETROV, 2006; ЦИЗП непубл. данни) (фиг. 1). Най-голяма е концентрацията на находища в пояса 0-300 m (24 находища, 42%) и в пояса 301-600 m (12 находища, 21%). Освен установените през зимата само три екземпляра в 3 пещери липсват данни за зимуването на вида в България. Най-голям брой индивиди са установени в буковите и смесени гори в пояса 800-1450 m. Горите с преобладание на цер (Quercus cerris), полски ясен (Acer campestre) и по-рядко от обикновен габър (Carpinus betulus) или източен бук (Fagus orientalis) в Странджа са предпочитаните местообитания в низинните находища на вида у нас.
Видът е известен като стационарен и у нас не е известно да извършва сезонни миграции. В Западна Стара планина са установени вертикални миграции (ок. 770 m в рамките на една нощ) с цел размножаване и swarming. Най-често в края на май и началото на юни женските формират малки размножителни колонии (5-35 женски) в хралупи на дървета и раждат по едно малко. Кърменето продължава около 3 седмици, след което до около края на август младите прилепи живеят заедно с родителите си. Възрастните мъжки обикновено живеят поединично в различни убежища (най-често малки дупки в дървета).

Характерна особеност и за двата пола е честата смяна/редуване на убежището в един и същи район/участък от гората пред и след размножителния сезон. Известно е, че женските са силно привързани към района откъдето произхождат, а мъжките са значително по-мобилни и много рядко остават да живеят в района, където са се родили. Наблюдения върху хранителното поведение в България (резервата Ропотамо, около манастира “Седемте престола” в Западна Стара планина) показват, че видът се храни недалеч от убежището си (50-450 m, много рядко по-далече). Предпочита окрайнини на гори, ловува около и над речни течения в горски масиви (Б. Петров, непубл.). Индивидуалният ловен участък е малък, 0.6 – 1 ha, често припокриващ се между индивидите от една колония. Всички изследвани местни популации в България показват висока степен на генетично разнообразие в сравнение с популациите на вида в Западна и Централна Европа (KERTH et al., 2008). Продължителността на живота му достига до 21 г. (HENZE, 1979).

От общо 63 известни находища само 4 са установени преди 1990 г. и не са били потвърдени след откриването им. Всички останали находища са открити или потвърдени след 1994 г., като най-голям е броят на находките след 2001 г. Информацията за разпространението може да се счита като актуална и е пригодна за картиране на национално ниво и ниво зона.

Описание на вида: Вид с много големи уши, по-дълги от 20 mm (21 - 26 mm). Извити напред се издават близо с половината от дължината си пред върха на муцунката (издадени са повече от 8 mm). Летателната мембрана се вмъква в основата на първия пръст на крака. Совалката е дълга 39.0 – 47.1 mm, D5: 50 – 57 mm, D3: 61 – 69 mm. За повече подробности виж в българския превод на определителя на DIETZ & VON HELVERSEN (2004).

Заплахи за вида: според оценките на проект „Картиране и определяне на природозащитното състояние на природни местообитания и видове - фаза I”, сред най-важните заплахи за вида са  изсичането на горите, отстраняването на горския подлес, използването на биоциди, хормони и химикали (в горското стопанство), както и залесяването с неместни дървесни видове, отстраняването на мъртви и умиращи дървета, експлоатацията на горите без повторно засаждане или естествен растеж  и затварянето на пещери или галерии.

Състояние на европейската популация на вида. среща е сравнително слабо проучен и попада в категорията на видовете с широко разпространение, но ниска представеност в мрежата Натура 2000 (wide range/ low representation) (GRUBER et al. 2012). След два сезона теренни изследвания (2011-2012), Myotis bechsteinii беше потвърден в 32 сайта и новоустановен в 11 зони в мрежата от защитени зони Натура 2000 в България. Видът е установен в едва 27 зони в мрежата от защитени зони в 25-те страни-членки в периода 2001-2006 г. (European Topic Center, 2009). Поради това, в предишния период за докладване по Чл. 17 от Директивата за местообитанията, статусът на вида е определен като „неизвестен“ в Алпийския, Атлантическия и Средиземноморския биогеографски регион, с добавката „Неблагоприятен-незадоволителен“ за Континенталния и Панонския регион. Единствената страна, която е отбелязала, че природозащитния статус на вида е „Благоприятен“ е Словения. Много регионални популации в страните-членки са изчезнали в резултат на загубата или фрагментацията на местообитанията. „Неблагоприятен-лош“ е статусът на вида в Италия, Португалия и Холандия. В заключение се препоръчва увеличаване на познанията за разпространението на вида, както и обявяването на допълнителни защитени зони, които да увеличат представителността на вида в мрежата от защитени зони.

https://greenbalkans.org/prilepi/indexdetails.php?details=1&menu_id=48&elem_id=172

[Hatshepsut]

сем. Гладконоси (Vespertilionidae)

Нямат кожни образования на носа. Имат трагус.  Представени са с 8 рода у нас: Нощници (Myotis), Ушани (Plecotus), Широкоухи прилепи (Barbastella), Вечерници (Nyctalus), Прилепчета (Pipistrellus), Hypsugo, Полунощни прилепи (Eptesicus) и Кожовидни прилепи (Vespertilio).

Нощник на Натерер – Myotis nattereri (Kuhl, 1817)

Разпознаване: Среден по размери нощник. Козината на гърба е сивокафява, а отдолу – белезникава. Лицето, ушите и крилните мембрани са сивокафяви с червеникав оттенък. Има къси четинести косми по ръба на опашната мембрана. Ушите са големи и овални, трагусът – висок и тесен.

Размери:
LCp = 40 – 55 mm
LCd = 34.0 - 46.5 mm
LTP = 7.5 – 9 mm
LA= 14 – 18 mm
LR= 25 – 44 mm
G= 6.5 - 12
LCB= 14.0 - 15.6 mm

Ареал на разпространение на Нощник на Натерер

Разпространение: Европа (без североизточните части на Скандинавския полуостров), Северна Африка, умерените части на Азия.

Разпространение у нас: Из цялата страна. Често се среща в средния планински пояс – обикновено до 1500 м.н.в. (Рила, Западна Стара Планина, Родопи), но в Пирин е намерен и на 2500 м.н.в.

Местобитание: В Европа е най-чест в централните части на континента, където обитава влажни хълмисти и планински райони. Среща се в паркове, гори, овощни градини, често близо до водоеми и в населени места.

Поведение: Полетът е бавен, пърхащ, маневрен. Лети обикновено на около 5 м. височина, между короните на дърветата и рядко на около 15 метра над върховете им. При полет в спокойно време държи опашката си завита надолу, а не както при повечето прилепи – изпъната назад в една плоскост с тялото. Социален. Обикновено ловува на малки групи в гори, паркове, покрай обрасли с растителност речни брегове по дължината на синори, живи плетове, окрайнини на гори. Летните убежища са в хралупи, под кората на дърветата, къщички за птици, кухини на сгради. Понякога обитава хралупи на дървета заедно с други видове прилепи – дългоух нощник, воден нощник, ръждив вечерник. Хибернацията (октомври-април) е индивидуална или на малки групи, във влажни пещери или скални цепнатини. Уседнал вид – най-дългата миграция е 90 км.

Храна: Малки безгръбначни – мухи, комари, еднодевки, нощни пеперуди, паякообразни, гъсеници. В храната доминират средните и големи двукрили – с размах на кривата 4-10 мм. Лови жертвите си, както във въздуха, така и на повърхността на листата.

Размножаване и развитие: Копулацията протича в период между края на лятото и пролетта. Размножителните колонии се формират през април – май в хралупи на дървета или тавани на жилищни постройки, както и в скални цепнатини. Състоят се главно от женски – 30 - 40 (рядко 100-200) индивида и неголям брой млади мъжки. Раждат по едно (понякога две) малко в края на юни - началото на юли. То започва да се храни самостоятелно след 3 седмици, а става независимо на възраст 6 седмици. Продължителността на живота е до около 20 години.

Природозащитен статус: Строго защитен. Закон за биологичното разнообразие – Приложение 2 и 3, Бернска конвенция – Приложение II, Бонска конвенция – Приложение II, EUROBATS, Директива 92/43/ЕЕС – Приложение 4.

https://greenbalkans.org/prilepi/indexdetails.php?details=1&menu_id=48&elem_id=173

[Hatshepsut]

Трицветен нощник – Myotis emarginatus (Geoffroy, 1806)

Разпознаване: Среден по размери прилеп. Космите му са трицветни – в основата са сиви, по средата жълти, а върховете – наситено чевеникавокафяви. Коремната страна е жълтеникаво-сива. Муцуната – червеникаво-кафява, ушете и мембраните – по-тъмно сиво-кафяви. Външният ръб на ухото е с ясно изразена изрезка в горната си част

Размери:
LCp = 41 – 53 mm
LCd = 35.0 - 48.0 mm
LA = 14 – 17 mm
LR = 36 – 43 mm
G = 6 – 15 g
LCB = 14.0 - 15.7 mm

Ареал на разпространение на Трицветен нощник

Разпространение: Южна Европа, на север до Холнадия и Южна Полша, Крим, Кавказ, Копет Даг, на изток до Узбекистан и Източен Иран, Израел, Мароко, Алжир, Тунис, Ливан, Афганистан.

Разпространениe у нас: В цялата страна. В планините до 1500 м. н.в. По-значителни постоянни колонии са известни край с. Реселец (край Червен бряг), около Маслен нос и в Източни Родопи.

Местообитание: При ловуване предпочита площи, покрити с храстова или дървесна растителност. Понякога ловува над водни площи. Заселва се също в карстови райони, пракове и градини.

Поведение: Лети сред редки корони на дървета или малко над тях. Има сравнително висока летателна активност и може да ловува повече от два часа без да кацне. Храни се с дребни безгръбначни, които събира от листната повърхност на дървета и храсти. Обитава пещери, тавани на жилищни постройки и по-.рядко – изкуствени галерии. Характерно за летните убежища е високата темпепратура в тях (36-40 градуса). Летните колонии са компактни и плътни. Често обитава заедно, както с подковоноси, така и с пещерния дългокрил и дългопръстия нощник. Зимува в пещери и по-рядко в зимни галерии – поединично или на малки групи при температура 5-10 грдуса. Сравнително уседнал вид, чиито придвижвания рядко надхвърлят 40 км. Най-дългата установена у нас миграция е около 100 км.

Храна: хранителния сепкътр се състои от паяци, мухи, мрежокрили и насекоми.

Размножаване и развитие: Копулацията е в края на лятото. На следващата година през май се сформират размножителни колнии, състоящи се главно от женски. В Централна Европа колониите се състоят от 20-200 индивида, докато в Южна Европа броят им достига 500-1000. Малките се раждат през юни. Самостоятелни полети на младите са регистрирани най-рано на 20 юли. Колонията се разпада към средата на анвгуст. Максималната установена продължителност на живота е 20 години.

Природозащитен статус: Строго защитен. Закон за биологичното разнообразие – Приложение 2 и 3, Бернска конвенция – Приложение II, Бонска конвенция – Приложение II, EUROBATS,Директива 92/43/ЕЕС – Приложение 2 и 4, IUCN 2002 – категория уязвим, Червена книга на България – категория рядък.
Информация от проучванията на вида в НАТУРА 2000 в България, като част от проект „Картиране и определяне на природозащитното състояние на природни местообитания и видове - фаза I".

Разпространение. Трицветният нощник е характерен обитател на нископланинските карстови райони у нас. Видът е известен от ок. 78 находища разположени в цялата страна (BENDA et al. 2003; ЦИЗП непубл. данни). Първично пещерен обитател, в райони без пещери видът се среща и в мазета на изоставени постройки, тавани на църкви и къщи, стари военни бункери и други убежища (PANDURSKA, 2000; 2002). Най-много са убежищата в ниско-планинския пояс (400-500 m). Единични екземпляри са установявани до ок. 1500 m в Централна Стара планина (IVANOVA, 1998) и на 1610 m в Западните Родопи (HORACEK et al. 1974). Обитанието на трицветния нощник в България може да се счита за сезонно (от април до септември), защото досега у нас не са открити големи зимуващи колонии. В известните у нас около 30 размножителни колонии броят на индивидите наброява средно от 300 до 1000. През размножителния период, трицветеният нощник най-често формира смесени колонии с подковоноси прилепи (Rhinolophus spp.). Наблюдаваното струпване от 7000 екземпляра в пещера в Източните Родопи (IVANOVA & GUEORGUIEVA 2004; ПАНДУРСКИ § ПОПОВ, 2009) беше потвърдено през лятото на 2008 и 2010 г. (ПЕТРОВ, 2010). В България е установена най-дългaтa миграция на вида – 105 km (от с. Муселиево, Никополско до пещерата Водните дупки при х. Плевен в Централен Балкан) (SCHUNGER et al. 2004).

Шестдесет и пет от известните 78 находища у нас са били потвърдени след 1990 г. Информацията за разпространението може да се счита като актуална и е пригодна за картиране на национално ниво и ниво зона.

Опасине на вида: Дължината на совалката е обикновено > 37 mm (36.1 – 44.7 mm), D5: 49 – 58 mm, D3: 59 – 71 mm. Изразената вдлъбнатина на външната страна на ухото е почти под прав ъгъл (виж снимката). Вдлъбнатината е над върха на трагуса. Шпората е без заден калкарен издатък (кил) или кожна ивица. Гръбната козина е дълга, вълнеста и особено при възрастните индивиди, с отчетливо червеникав оттенък. Свободният край на опашната мембрана понякога е с ясно видими редици от косми, но обикновено е с редки, къси и меки косъмчета, които понякога са едва забележими, а може дори да липсват. Кожата на тестисите и епидидимиса е оцветена в черно дори при възрастните (на няколко години) мъжки. За повече подробности виж в българския превод на определителя на DIETZ & VON HELVERSEN (2004).

Разпространение в България: основните проучвания за вида са осъществени в рамките на проект „Картиране и определяне на природозащитното състояние на природни местообитания и видове - фаза I“. След два сезона теренни изследвания (2011-2012), Myotis emarginatus e потвърден в 51 зони и новоустановен само в 5 зони в мрежата Натура 2000 в България. Броят на регистрираните находища е 133.

Заплахи за вида: сред основните заплахи за вида в страната са  затварянето на пещери и галерии; разрушаването на сгради и построени от човека конструкции; безпокойството в пещерите, вслествие на  пещернячество и  посещения на пещери за отдих ;вандализма.          Негативно въздействие оказват също така интензифицирането на земеделието, използването на биоциди, хормони и химикали, отстраняването на горския подлес, използването на биоциди, хормони и химикали (в горско стопанство), замърсяването на подземни води.

Състояние на европейската популация на вида. Статусът на вида в 25-те страни-членки в периода 2001-2006 г. е определен като „Благоприятен“ в Атлантическия и Панонския регион. “Неблагоприятно-незадоволително“ е състоянието в Континенталния и „Неизвестно“ в Алпийския и Средиземноморския регион. Общият природозащитният статус на вида в предишния период за докладване по Чл. 17 в страните е бил „Неизвестен“ в Гърция, Кипър, Словакия и Испания, „Благоприятен“ в Германия (само в Конт. Регион), Франция (само в Атл. Регион), Белгия, Холандия, Унгария и Словения, “Неблагоприятен-незадоволителен“ в Италия, Австрия, Полша, Чехия, Люксембург и  „Неблагоприятен-лош“ в Португалия (European Topic Center, 2009). Най-висока численост е докладвана от Франция- 51 054 екз. Последните данни показват, че наблюдаваният в страните от Западна и Централна Европа популационен спад в периода 1960-1990 г. е спрял и през последните 20 години в много райони са наблюдава стабилизиране и увеличаване на числеността. Основните заплахи за намаляването числеността на вида са свързани с интензификацията и химизацията на селскостопанските и животновъдни дейности, както и безпокойството по време на ремонтни дейности в създадени от човека местообитания и дейности влошаващи качествата на подземните му убежища (HUTSON et al., 2008).

България добавя Черноморския биогеографски регион в разпространението на вида в границите на ЕС (2012).

Състояние и тенденции –  България. България добавя Черноморския биогеографски регион в разпространението на вида в границите на ЕС (2012). Крайната оценка на природозащитния статус на Myotis emarginatus в трите биогеографски региона е че видът е в благоприятно природозащитно състояние.

https://greenbalkans.org/prilepi/indexdetails.php?details=1&menu_id=48&elem_id=174

[Hatshepsut]

Мустакат нощник – Myotis mystacinus (Kuhl, 1817)

Разпознаване: Най-дребният европейски нощник. Има дълга вълниста козина. Окраската на гърба варира от тъмнокафява или сивокафява до светлокафява – по-рядко. Долната страна от тъмно до светлосива. Муцуната, ушите и крилните мембрани чернокафяви. Внъшния ръб на ухото с ясна изрезка под нивото на върха на трагуса.

Размери:
LCp = 35 – 48 mm
LCd = 30 – 435 mm
LTP = 7 – 8 mm
LA = 12 – 17 mm
LR = 30 – 37 mm
G = 4 – 8 g
LCB =12 - 13.2 mm

Ареал на разпространение на Мустакат нощник

Разпространение: Европа, умерените части на Азия – на изток до Усурийския край, о. Сахалин, Япония, Източен и Южен Китай, Курилските острови, на север до Скандинавския полуостров (Швеция), на юг до Мароко, Северeн Иран.

Разпространение у нас: Из цялата страна, както в ниските части, така и в планиниите (Западна и Средна Стара планина, Родопите, Рила, Пирин – до 2500 м.н.в. (Пирин).

Местообитание: Заселва разнообразни местообитаня, както в горски райони, така и в открити ландшафти, понякога в близост до водни площи. Често – в селища, паркове и градини.

Поведение: В заселесените дървета се придържа около върховете на високите дървета и рядко се спуска ниско над земята. Обратното - в обезлесените местности лети край стени, стръмни брегове, живи плетове – често на неголяма височина. Среща се главно поединично или в групи до 10 - 15 индивида в хралупи, под кора на дървета, цепнатини на скали, пещери. Зимува в подземни убежища – пещери, минни галерии, мазета и прочие, като предпочита по-студените привходни части (2-8 градуса). При зимуване преобладават мъжките. Главно седентарен, но понякога мигрира – известни са придвижвания до 240 км.

Храна: Летящи дребни насекоми, но понякога събира нелетящи безгръбначни от повърхността на листата.

Размножаване и развитие: Копулацията е от есента до пролетта. Женските и мъжките се разделят през май, когато се сформират размножителните колонии. Те се състоят от 20 - 50 женски. Мъжките през този период живеят поединично. Женската обикновено ражда по едно малко, но има и сведения за женски с два ембриона. Малките стават независими на възраст от 6 седмици. Размножителните колонии се разпадат в края на лятото. Женските стават полово зрели на 15 месечна възраст, но някои още на 3-месечна. Максималната продължителност на живота е 23 години, а средната – 4 години.

Природозащитен статус: Строго защитен. Закон за биологичното разнообразие – Приложение1 и 2, Бернска конвенция – Приложение II, Бонска конвенция – Приложение II, EUROBATS,Директива 92/43/ЕЕС – Приложение 4.

https://greenbalkans.org/prilepi/indexdetails.php?details=1&menu_id=48&elem_id=175

[Hatshepsut]

Нощник на Брандт - Myotis brandtii (Eversmann,1845)

Разпознаване: Дребен нощник. Козината е сравнително дълга. Гръбната страна е по-светла от тази при мустакатия нощник – светлокафява, понякога със златист оттенък. Долната страна е светлосива с жълтеникав нюанс . Муцуната, ушите и мембраните са кафяви до тъмнокафяви. Основата на трагуса и вътрешния ръб на ухото са по-светли в сравнение с мустакатия нощник.

Размери:
LCp = 38 – 50 mm
LCd = 32 – 44 mm
LA= 12 - 17.5 mm
LR = 31 – 39 mm
G= 4.5 - 9.5 g
LCB = 13.0 - 14.4 mm

Ареал на разпространение на Нощник на Брандт

Разпространение: От Англия до Казахстан, Южен Сибир, Монголия, на юг до Испания и Гръция , на север – до 64° северна ширина.

Разпространение у нас: До момента е известен главно от планински райони (до 1200 м.н.в.) - Родопите, Централна и Западна Стара Планина.

Местообитание: Населява разнообразни местообитания, но предпочита горски райони, особено в близост до водоеми. За разлика от мустакатия нощник по-рядко се среща в селища. През лятото намира убежища в постройки, хралупи, къщички за птици. Зимува в пещери или аналогични изкуствени подземни съоръжения, при температура 7-8 градуса.

Храна: Слабо проучена, вероятно дребни летящи насекоми.

Размножаване и развитие: Женските образуват малки колонии за раждане и отглеждане на малките, съставени от 20-60 индивида. Раждат по едно малко. Женските достигат полова зрялост вероятно на 2 годишна възраст . Максимална възраст – до 19 години.

Природозащитен статус: Строго защитен. Закон за биологичното разнообразие – Приложение 2 и 3, Бернска конвенция – Приложение II, Бонска конвенция – Приложение II, EUROBATS,Директива 92/43/ЕЕС – Приложение 4.

https://greenbalkans.org/prilepi/indexdetails.php?details=1&menu_id=48&elem_id=176

[Hatshepsut]

Воден нощник – Myotis daubentonii (Kuhl, 1817)

Разпознаване: Среден по размери прилеп. Окраската на козината е сивокафява отгоре и бледокафява или сребристосива отдолу, с рязка граница между окраската на гърба и корема. Муцуната е червеникавокафява, ушите и крилните мембрани са тъмносивокафяви. Младите, до едногодишна възраст имат тъмно петно на брадичката. Има най-късите уши сред нощниците. Задните стъпала са много големи, покрити с дълги косми. Ушите са овални, трагусът е малък и заострен.

Размери:
LCp = 45 – 55 mm
LCd = 29 – 45 mm
LTP = 7.5 -11 mm
LA = 8 -15 mm
LR = 33 - 40.5 mm
G = 6 – 14 g
LCB = 13.2 – 15 mm

Ареал на разпространение на Воден нощник

Разпространение: Европа (без северните части на Скандинавския полуостров), Азия. Рядък е в Югоизточна Европа, включително и у нас.

Разпросранение у нас: Из цялата страна, в планините до 1500 м.н.в., но в Пирин е установен на 2500 м.н.в.

Местообитание: Гористи равнинни ландшафти с големи водни повърхности, брегове на реки и езера, в култруни ландшафти. Свързан е с водни басейни, но не така тясно, както езерния нощник.

Поведение: Лети с много бързи движения на крилата, обикновено на около 2 метра над повърхността на субстрата. Ловува предимно над водни повърхности, където лети в правилни кръгове ниско над водата, а през пролетта – и около крайбрежна растителност. Често улавя насекоми с помощта на междубедрената мембрана и крилата. Понякога „събира“ плячката си от водната повърхност. В тези случаи също може да използва междубедрената мембрана, която се свива с участието на добре развитите шпори. Когато жертвата е по-едра, улавянето може да стане първо с крака. Дребните насекоми изяжда в полет, а по-едрите кацнал (висящ с главата на долу) на някой клон. Нощем се отдалечава значително от убежищата (от 6 до 10 км), като често придвижването и ловуването става на малки групи или по двойки. Летните убежища са в хралупи на дървета, цепнатини на сгради. Намиран е във водни пещери и под мостове, като колониите се разполагат над водата. Хибернацията е от октомври до март в скални цепнатини или подземни кухини. Мигрира на къси разстояния – под 100 км (максимално 240 км), за да достигне до подходящи за зимуване убежища.

Храна: Дребни летящи насекоми (мухи, комари), нощни пеперуди.

Размножаване и развитие: Копулацията е от есента до пролетта. Размножителни колонии се форимарт през май, съставени от 20 - 50 женски. Единични мъжки, също могат да присъстват, но обикновено живеят отделно на малки групи. Бременността е 50-60 дни, в замисимост от климатичните условия. Ражда по едно голо и сляпо малко през юни-юли. Очите му се отварят на 3 - 4 ден, а окосмяването започва на 4-тия ден и завършва след 31 - 55 дни. Зъбите се оформят на 37-мия ден. Започва да лети през третата седмица, а става напълно самостоятелно след 4 - 6 седмици. Полова зрялост при мъжките настъпва на възраст 15 месеца, а при женските по-късно. Живее до около 20 години, но е известна възраст от 40 години.

Природозащитен статус: Строго защитен. Закон за биологичното разнообразие – Приложение 2 и 3, Бернска конвенция – Приложение II, Бонска конвенция – Приложение II, EUROBATS, Директива 92/43/ЕЕС – Приложение 4.

https://greenbalkans.org/prilepi/indexdetails.php?details=1&menu_id=48&elem_id=177

[Hatshepsut]

Дългопръст нощник – Myotis capaccinii (Bonaparte, 1837)

Разпознаване: Среден по размери нощник. Горната страна на тялото е опушеносива с жълтеникав оттенък. Долната страна е светлосива. Границата между окраската на корема и гърба е размита. Муцуната е чревникавокафява, ушите и летателните мембрани са сивокафяви. Стъпалата са големи с дълги четинести косми. Двете страни на крилната мембрана са окосмени.

Размери:
LCp = 47 – 53 mm
LCd = 35 – 40 mm
LTP = 10 -13 mm
LA = 12 -15 mm
LR = 38 – 44 mm
G = 8 -15 g
LCB = 13.7 - 15.00 mm

Ареал на разпространение на Дългопръст нощник

Разпространение: В Средиземноморските (в широк смисъл) части на Европа (на север достига до Швейцария и Южна Унгария) и Северозападна Африка, Южна Мала Азия, Израел, Южните части на Ирак и Иран, Узбекистан.

Разпространение у нас: В ниските части на цялата страна, най-чест в карстови райони с пещери. В планините е рядък – почти не се среща над 400 м.н.в.

Местообитание: Карстови райнои, често – близо до гора в гористи ландшафти.

Поведение: Изключително пещерен вид – през цялата година обитава пещери и подземни галерии, където формира големи (до няколко хиляди индивида) колонии, почти винаги заедно с пещерния дългокрил. В повечето случаи летните убежища са малки, сухи и проветриви пещери. Обратното, за зимни убежища избира големи водни пещери с висока влажност и температура от 2 до 6 градуса. Извършва сравнително дълги миграции между летните и зимните си убежища.
Храна: Ловува нощем край реки. Предполага се, че храненето му е аналгоично на това на близкия до него воден нощник, т.е. главно с насекоми, уловени над водната повърхност.

Размножаване и развитие: Женските раждат по едно малко в края на май, началото на юни.

Природозащитен статус: Строго защитен. Закон за биологичното разнообразие – Приложение 2 и 3, Бернска конвенция – Приложение II, Бонска конвенция – Приложение II, EUROBATS, Директива 92/43/ЕЕС – Приложение 2 и 4, IUCN 2002 категория уязвим, Червена книга на България, категория рядък.

Бележки: Смята се за реликтен вид, който в Южна Европа заема екологичната ниша на по-рядко срещащия се воден нощник.
Информация от проучванията на вида в НАТУРА 2000 в България, като част от проект „Картиране и определяне на природозащитното състояние на природни местообитания и видове - фаза I".

Местообитания на вида в България: потенциалните местообитания на вида заемат 3 317 km2 от територията на страната при праг на хабитатна пригодност по модел по-голяма или равна на 0.3. От тях, в мрежата защитени зони Натура 2000 попадат 1 873 km2 (56.5%), а извън са 1 445 km2 (43,5%).

Оценка на националната численост на вида. По данни на проект „Картиране и определяне на природозащитното състояние на видове и местообитания от НАТУРА 2000 в България“, през лятото у нас са установени ок. 12 839 екз., през зимата ок. 28 986 екз., разликата е 16 147 екз. Поради наличието на подходящи за зимуване водни пещери, в България със сигурност зимуват екземпляри от Северна Гърция, а вероятно и от Южна Румъния и Източна Сърбия.  Приемаме, че имиграцията на индивиди от съседни страни (т.е. трансгранични прелети) има съществен принос в констатираната значителна сезонна промяна в числеността на националната популация. През лятото у нас са установени ок. 12 839 екз., през зимата ок. 28 986 екз., разликата е 16 147 екз. Поради наличието на подходящи за зимуване водни пещери, в България със сигурност зимуват екземпляри от Северна Гърция, а вероятно и от Южна Румъния и Източна Сърбия.

Заплахи за вида: сред основните заплахи за вида са безпокойството и вандализма в подземните местоообитания, затварянето на пещери и галерии, замърсяването на повърхностни води. Негативно въздейсвие имат и интензифициране на земеделието, използването на биоциди, хормони и химикали, разрушаване на сгради и построени от човека конструкции.

Състояние на европейската популация на вида. Статусът на вида в 25-те страни-членки в периода 2001-2006 г. е определен като „Неблагоприятен-лош“ във всички региони от ареала на вида- Алпийски, Континентален и Средиземноморски. Общият природозащитният статус на вида в предишния период за докладване по Чл. 17 в страните е бил „Неизвестен“ в Гърция, Кипър, Словения и Испания, „Неблагоприятен-лош“ в Италия и Франция (European Topic Center, 2009). Видът се счита за изчезнал в Швейцария. Популацията на вида е намаляла между 30 и 50% в Испания, Франция, Румъния и Турция. Основните заплахи свързани с намаляването числеността на вида е химическото замърсяване и локалното изчезване на канали, реки, стоящи водоеми, както и безпокойството свързано с пещерния туризъм и влошаването качествата на подземните убежища (HUTSON et al., 2008).

Състояние и тенденции –  България:  „неблагоприятен-незадоволителен“ със стабилна тенденция.

https://greenbalkans.org/prilepi/indexdetails.php?details=1&menu_id=48&elem_id=178

[Hatshepsut]

Езерен нощник – Myotis dasycneme (Boie, 1825)



Разпознаване: Среден по размери нощник. Козината – плътна и дълга. Окраската на гръбната страна е бледосивокафява със сребрист оттенък, отделена с рязка граница от белезникавосивата или жълтеникавосивата коремна страна. Муцуната е сравнително къса, червеникавокафява. Ушите и мембраните са сивокафяви. Външният ръб на ухото няма добре проявена изрезка. Има голямо стъпало с дълги четинести косми.

Размери:
LCp = 57 - 68mm
LCd = 45 - 53mm
LTP = 11 – 12 mm
LA = 14 – 17 mm
LR= 43 – 49 mm
G= 11 – 20 g
LCB = 15,7 - 17,4 mm

Разпространение: Североизточна Европа до Западен Сибир, на Запад до Източна Франция и Швейцария, на Изток до р. Енисей, на юг – до Австрия и Северозападен Казахстан, единични находки от Манджурия.

Местообитание: Горски равнинни райони в близост до водни басейни и ливади.

Разпространение у нас: Не е установен със сигурност. Идентифициран по ехолокационния му сигнал по крайбрежието на река Дунав.

Поведение: Често лови насекоми над водната повърхност или върху нея. През лятото заселва тавани на постройки, понякога хралупи на дървета. Зимува от октомври до април в подземни убежища – пещери, мини, мазета, при температура от 0 до 8 градуса. Прави къси миграции между летните и зимните си убежища – около 100 км (максимално 330 км).

Храна: Летящи насекоми – мухи, комари, нощни пеперуди.

Размножаване и развитие: Копулацията е от началото на есента до края на хибернацията. Размножителните колонии се сформират през май и се състоят от 40-100 женски. Мъжките живеят отделно на малки гурпи. Ражда се по едно малко в средата на юни. Младите се разселват през август. Максимална продължителност на живота – 19 години.

Природозащитен статус: Строго защитен. Закон за биологичното разнообразие – Приложение 2 и 3, Бернска конвенция – Приложение II, Бонска конвенция – Приложение II, EUROBATS,Директива 92/43/ЕЕС – Приложение 2 и 4, IUCN 2002 категория уязвим, Червена книга на България, категория уязвим.

https://greenbalkans.org/prilepi/indexdetails.php?details=1&menu_id=48&elem_id=179