Рибитѣ въ България

[Hatshepsut]

Темата ще бъде посветена на рибите, които се срещат в България – сладководни и черноморски.

Руска есетра

Руската есетра (Acipenser gueldenstaedtii), също черноморско-азовска есетра, е проходна риба от семейство Есетрови. Среща се и в България.

Физическа характеристика

Дължина: до 2 м, много рядко до 4 м
Тегло: до 30 кг, много рядко до 100 кг

Разпространение

Среща се в Азовско, Черно и Каспийско море. Размножава се в прилежащите им реки.

В България се среща по цялото крайбрежие на Черно море и р. Дунав.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Руска есетра


Хрилните мембрани са сраснали с междубранхиалното пространство, под тях няма гънка. Муцуната е къса, заоблена. Долната устна е прекъсната. Тялото между редовете щитове обикновено е покрито с редове звездовидни пластинки. Броят на лъчите в първата гръбна перка е 25-51, в аналната перка 19-36, гръбните щитове 8-18, страничните - 23-50, вентралните - 6-13; хрилните ребра 9-31. Гърбът е сиво-кафяв, страните са сиво-жълти, коремът е светъл.

Руската есетра има продължителност на живота до 46 години. Средното телесно тегло е 15–25 кг. Максималната дължина на тялото е 236 см, а максималното тегло е 115 кг.

Мъжките стават полово зрели на възраст 8-13 години; женските - на 8-20 години. Повечето женски хвърлят хайвера си за втори път на възраст 17-23 години (80%), за трети път - на възраст 21-24 години (87%). Средната възраст на женските при първото до четвъртото хвърляне на хайвера е 15, 20, 22 и 24,5 години, а на мъжките - 12,5, 16,2 и 18,8 години. Средното тегло при търговски улов през 1960-1968 г. е 22 кг, през 1970-1975 г. - 12 кг.

В Каспийско море младите есетрови риби се хранят с мизиди, гамариди и амфиподи. Рибите се появяват в диетата, когато есетрите достигнат дължина от 26 см. Възрастните есетрови риби се хранят с ракообразни, мекотели и риби (цаца, херинга, сребърна риба, шемая и кефал).

Според Световния фонд за дивата природа, популацията на есетрата в Каспийския басейн е намаляла с коефициент 38,5 за период от 15 години (1991 до 2005 г.). Популацията на руската есетра в Азовско-Черноморския басейн е намаляла с коефициент 67 за период от 20 години (1988 до 2007 г.). Запасите от есетра продължават да намаляват, главно поради бракониерство и намаляване на биомасата на хранителния бентос.

В началото на 20-ти век руската есетра е била широко разпространена, с широк ареал: в Дон е достигала до Задонск, във Волга до Ржев, в Ока до Калуга и е била срещана в река Москва и басейна на Клязма. Есетрата е била по-голяма от днешната есетра, но под натиска на риболова средният размер и средната възраст на уловената риба са намалели.

В момента останалите диви популации се поддържат почти изцяло чрез изкуствено размножаване. Именно руската есетра е инициатор на индустриалното отглеждане на есетра през 1955 г., като производството достига своя пик през 1986–1995 г., когато освобождаването на млади екземпляри възлиза на 40,8 до 42 милиона екземпляра. Към началото на 21-ви век делът на развъдните риби в общото попълване на запасите от руска есетра е 65%. През последните години, поради невъзможността за улов на хвърлящи хайвер риби, изкуственото размножаване на руската есетра и освобождаването на млади екземпляри в реките, където хвърлят хайвера, са намалели.

https://ru.wikipedia.org/wiki/Русский_осётр

[Hatshepsut]

Шип

Шипът (Acipenser nudiventris) е проходна риба от семейство Есетрови.

Физически характеристики

Дължината му е до 2 м, теглото му достига до 50 кг, понякога и повече.
Външният вид е типичен за есетровите риби. От петте реда костни щитчета, гръбният се състои от 11-17 щитчета, страничните имат 52-72, а вентралните имат 12-17. На първата хрилна дъга има 21-40 (24-36) хрилни ребра.

Разпространение и местообитание

Разпространен е в Черно, Азовско и Каспийско море и по-големите реки, вливащи се в тях. В миналото в р. Дунав е достигал до Железни врата.

В морето обитава зоната до 50 м дълбочина, а в реките по-дълбоките места.

Хранене

Храни се основно с мекотели, ракообразни, ларви на насекоми и по-рядко с риби.

Размножаване

Шипът се размножава през 2 и повече години. Хвърля от 200 хил. до 1,3 млн. хайверни зърна.
Мъжките достигат полова зрялост на възраст 6-9 години, женските на 12-14 години.
Шипът живее до 30 или повече години.

Стопанско значение

Няма голямо стопанско значение поради ниската си численост.

Природозащитен статут

Червен списък на застрашените видове (IUCN Red list) – Застрашен (Endangered EN)
Червена книга на България – Изчезнал

https://bg.wikipedia.org/wiki/Шип

https://ru.wikipedia.org/wiki/Шип_(рыба)

[Hatshepsut]

Чига

Чигата (Acipenser ruthenus) е сладководна риба от семейство Есетрови (Acipenseridae). Тя е най-малката от това прастаро семейство риби. В България се среща само в Дунав, типична дънна риба, която обича каменисто и чакълесто дъно. На дължина достига до 125 cm, а на тегло – 16 кг. Храни се с ларви, дребни мекотели и червеи. Хваща се рядко на дънни въдици за бяла мряна в Дунав. Като всички есетрови е с деликатесно, чисто месо и ценен черен хайвер.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Чига


Сред есетровите риби, чигата е най-малката по дължина на тялото и тегло. Дължината ѝ не надвишава 35-55 см, а теглото ѝ е 5-6 кг. Понякога дължината на рибата достига около 80 см, а теглото ѝ е над 15 кг. При чигата, както и при другите есетри, тялото е удължено, стесняващо се към опашката, покрито с пет реда костни щитчета, опашката е неравноделна, устата е разположена в долната част на главата. Рибата се различава от другите есетри по тънката си, заострена муцуна, на която има реснисти антени. Гърбът е сиво-кафяв или тъмнокафяв, коремът е жълтеникаво-бял, а перките са сиви.

Води дънен начин на живот, избирайки най-дълбоките места в реките. Предпочита хладна, чиста и бърза вода. Изключително предпазлива риба е. Понякога, главно през нощта или вечер, се издига на повърхността на водата, за да се храни с насекоми, по-специално еднодневки, които падат във водата. За целта рибата се обръща с корема нагоре. Чигата се храни с дънни организми: червеи, ларви на насекоми, понякога яде яйцата на други риби. Не се храни през зимата. По това време стадата чига се намират в дълбоки дупки. Те ги напускат едва след разкъсване на леда, преди началото на миграцията за хвърляне на хайвера.

Хвърля хайвера си само в бързотечащи води, въпреки че може да живее и в езера и водоеми, където натрупва мазнини, но никога не се размножава. Снася яйца през периода на най-високо ниво на наводнение, когато температурата на водата достигне +13… + 15 °C. Женската може да снесе 10–70 хиляди яйца, чийто диаметър достига 2 мм. След седмица или половина от тях се излюпват ларви, които, пораснали, напускат родните си места и се събират в заливи, където намират хранителни обекти. С охлаждането се преместват в дълбоководни места.

Среща се в реките от басейните на Черно, Азовско и Каспийско море, в басейните на реките Северна Двина, Об, Енисей и Пясина, и е проникнала в басейните на Ладожкото и Онежкото езеро.

Ареал на разпространение на Чига (в червено – вече изчезнала)

https://uk.wikipedia.org/wiki/Стерлядь

[Hatshepsut]

Пъструга

Пъстругата (Acipenser stellatus) е проходна риба от семейство Есетрови. Среща се и в български води - в Черно море и река Дунав.

На дължина достига 220 cm, а на тегло до 80 kg. Оцветяването е тъмносиво до черно по гърба, а отстрани е по-светло. Коремът е бял.

Разпространена е в Азовско, Черно и Каспийско море и вливащите се по-големи реки. В България се среща по цялото черноморско крайбрежие и река Дунав. В миналото е обитавала и река Марица. Женските екземпляри дават до 1 – 2 kg черен хайвер. Хайверът се изхвърля през април – май. Отглеждат се изкуствено и във ферми.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Пъструга

Дължина до 220 см, тегло до 80 кг. Тялото е покрито с пет реда костни бодли (11-14 на гърба, 30-36 отстрани, 10-12 на корема), между които отстрани има звездовидни пластинки. Муцуната е сплескана и силно удължена, извита нагоре. Антените са къси. Цветът на гърба е тъмносив, понякога черен, коремът и бодлите са бели. Храни се с бентосни организми и малки риби. Възрастната пъструга прави дълги хранителни миграции, като през лятото се задържа на плитки дълбочини, а през есента и зимата - на дълбочини до 100 м.

Полова зрялост достига в различните водоеми по различно време. Мъжките – на възраст 5-13 години, женските на 10-17 години. Хвърлянето на хайвера в реките става от април до септември. В големите реки пъстругата мигрира 200-600 км, за да хвърли хайвера си, в малките планински реки - 30-60 км. Хайверът се отлага върху скалиста почва при температура на водата 13-30°C. Плодовитостта на женската е 35-630 яйца с диаметър 3 мм. Развитието на хайвера продължава 2-5 дни. Малките мигрират към морето на възраст от няколко седмици до няколко месеца.

Рядък вид риба, включен в Червената книга на IUCN (категория на опазване: видът е в критично състояние).

https://uk.wikipedia.org/wiki/Севрюга

[Hatshepsut]

Атлантическа есетра

Атлантическата (немска) есетра (Acipenser sturio) е проходна риба от семейство Есетрови. Много рядък и застрашен от изчезване в световен мащаб вид.

Дължина: до 3,5 м
Тегло: до 300 кг

Разпространена е в северната част на Атлантическия океан, по бреговете на Европа, Средиземно и Черно море. Навлиза и в прилежащите им големи реки. В България ареалът ѝ обхваща черноморското крайбрежие и река Дунав, но вероятно вече е изчезнала. В миналото се е срещала в реките Марица и Струма.

Природозащитен статут

Червен списък на застрашените видове (IUCN Red list) – Критично застрашен (Critically Endangered CR)
Директива за местообитанията и дивата флора и фауна на ЕС – Приложение II и IV
Атлантическата есетра е приоритетен вид за опазване на територията на ЕС.

Червена книга на България – Застрашен

https://bg.wikipedia.org/wiki/Атлантическа есетра

Живее в морето, навлиза в реки, за да се размножава. Води дънен начин на живот. Живее предимно самостоятелно или на малки групи.

Причини за промени в числеността: Изчезване на типични биотопи в резултат на промени в хидрологичните, химичните и биологичните режими, причинени от строителство; замърсяване на водите.

Те се хранят с червеи, ракообразни, мекотели и малки риби.

Хвърлянето на хайвера се случва от април до юни при средна дневна температура на водата от 7,7-22,0°C. Мъжките стават полово зрели на 7-9-годишна възраст, женските на 8-14-годишна възраст. Средната дължина на зрелите мъжки е 137 см, а женските 182 см.

Хвърля хайвера си на места с бързи течения, снася яйца на скалисто-камъчесто дъно. Плодовитостта е 0,2-6,7 милиона яйца. Хайверът е лепкав, инкубацията продължава 3-13 дни. След размножаването възрастните риби, а през есента и младите, мигрират в морето.

https://uk.wikipedia.org/wiki/Осетер європейський

[Hatshepsut]

Моруна

Моруната (Huso huso) е най-голямата сладководна риба. Обитава Бяло море, Каспийско море, Азовско море, Черно море, Адриатическо море. Преходна риба, навлиза в реките пролетно време за хвърляне на хайвер. Хищник, храни се с различни водни животни. Лови се заради месото и хайвера. Тя е представител на малка, древна група риби, които имат белези и на хрущялни, и на костни риби. По кожата на моруната има пет надлъжни реда костни плочки. Имат несиметрична опашка. Устата им е разположена коремно.

Това е най-голямата риба, срещаща се в пресни води. Тя достига дължина до няколко метра, а теглото ѝ до 1120 кг, дори до 1280 кг. В миналото е надвишавала и 1600 кг.

Отличителни белези

Освен по размерите си, моруната леко се отличава от останалите есетрови риби. Тя има дебело цилиндрично туловище и къс заострен нос, играещ ролята на сензор, тъй като не е покрит с костни плочки. Устата ѝ е огромна, заема цялата ширина на главата като е обкръжена от тлъсти устни. Мустачките се отличават по своята ширина и стигат до устата. Освен това, костните плочки на главата и шиповете, особено страничните и коремните, са относително малко развити. Общият цвят на тялото е пепеляво сиво, коремът е сиво-бял, а носът е жълтеникав.

Рибар с уловена моруна

Местообитание

Каспийско и Черно море с вливащите се в тях реки са единствените местообитания на този великан на пресните води. Лови се в реките Волга, Урал, Дон, Кубан и Дунав.

Aреал на разпространение на Моруна (зелено – вече изчезнала)

Голяма част от живота си моруната прекарва в морето. В реките влиза при достигане на определена възраст, за да хвърли хайвера си, което не става всяка година. След това се връща обратно в морето заедно с малките. По реките тя се придвижва доста надалече. Големите екземпляри по принцип хвърлят хайвера си по-късно, тъй като за съзряване на половите им продукти е необходимо повече време. Ето защо има основание да се предполага, че колкото е по-голяма моруната, толкова по-нагоре по течението хвърля хайвера си.

Очевидно основната популация моруни живее в морето, тъй като млади моруни в реките не се срещат, а възрастните екземпляри не хвърлят хайвер всяка година. Повечето от есетровите риби, които влизат напролет в морето, се връщат в реките едва когато достигнат полова зрялост, така че зимуващите в реките моруни вече са възрастни, дошли от морето с единствената цел да си хвърлят хайвера. Оттук следва извода, че в реките зимува незначителна част от тези риби. Младата риба, достигнала полова зрялост и малките зимуват в устията на реките или на неголемите морски дълбочини. В по-дълбоките морски места зимува яловата риба, върнала се от реките в края на лятото и началото на есента. Най-големите дълбочини са постоянно обиталище за старите моруни, които вече са неспособни да се размножават. Напълно е възможно най-големите екземпляри да излизат от морето само веднъж на няколко години. Много големи моруни са рядкост в реките.

Сънят на зимуващата в реката моруна е по-дълбок и тя се покрива с дебел слой слуз, наречен още шуба, който ѝ пречи да се движи свободно. В морето, където ледът е разтрошен и рибата рядко се нуждае от кислород, такова натрупване на слуз не се наблюдава. Там тя е по-подвижна и се храни целогодишно.

Размножаване

Хайвер на Моруна

Моруната навлиза в реките по-рано от другите есетрови риби, освен това е и по-лакома в сравнение с тях. Храненето ѝ спира единствено в периода на хвърляне на хайвера. Въпреки ранното си влизане в реките, моруната хвърля хайвера си по-късно от есетрите. Известно е, че по време на оплождането на хайвера моруната често изскача на повърхността, а коремът ѝ почервенява от търкането в камъните, които размества с помощта на коремните щитове, за да се образуват ямички за падащия на дъното хайвер. Хайверът се изхвърля на няколко пъти на големи гроздове. Количеството му е огромно. Има сведения, че от една 1120 кг моруна се изкарва повече от 320 кг хайвер. Излиза, че тя принадлежи към най-плодовитите риби. При такава необичайна плодовитост моруната би трябвало да е доста по-многочислена от другите есетрови риби, но на практика нещата не стоят така. Количеството на хванатите моруни е далеч под това на есетрите, чигите и пъстругите. Този факт се обяснява с големината на тези риби, които рядко успяват да избегнат мрежите и кърмаците по пътя си. Освен това оцелелите екземпляри, ако не намерят подходящо място за хвърляне на хайвера, изобщо не го хвърлят. От своя страна хайверът също трудно оцелява. Високите пролетни води унищожават голяма част от него, както и част от новоизлюпените рибки. Не малко опасности ги дебнат и в морето. От 100 000 хайверни зърна до морето достига 1 рибка. От всички млади моруни влезли в морето едва 1/10 достигат полова зрялост и влизат в реката отново. Колко време продължава развитието на яйцата на моруната, колко време живеят излюпените рибки в реката, кога се връщат в морето – нищо от това не е известно със сигурност. Най-вероятно повечето млади моруни навлизат в морето през есента като малко от тях остават да зимуват в реката. Факт е, че повечето от младите моруни се ловят в морето на неголяма дълбочина, където на първо време се хранят с раковини и малки рачета. През месец юли по-големите моруни навлизат в реката, за да презимуват, а напролет тръгват по течението нагоре, за да хвърлят хайвера си. След това навлизат в най-дълбоките и хладни места на реката и с настървение улавят всичко, което им попадне. Ако намерят достатъчно количество храна и дълбоки ями, остават да зимуват в реката.

Хранене

Основна храна на моруната, както и на всички големи есетрови риби, са раковините. По тази причина младите екземпляри се задържат около устията на реките, където раковините са по-малки и с по-тънка черупка. Моруната е хищна риба и освен с раковини се храни с попчета, хамсия, цаца и с полупроходните подвидове на бабушката в устията на реките. Тя започва да се храни през февруари след пропукването на ледовете. В търсене на храна достига морските брегове и навлиза в реките дори под леда. Придвижва се все по-нагоре по течението, отначало под самата повърхност на леда, като трие гръбните си шипове в него. След това придвижването ѝ става по самото дъно.

По разкази на рибари, моруната засмуква храната и ако тя лежи на дъното, с помощта на опашката си създава водовъртеж, повдигайки рибата, за да ѝ е по-удобно да я засмуче. Според други тя често се рови с носа си в дъното, като постоянно се придържа към него и само на разсъмване излиза на повърхността. Казват, че гладната моруна през лятото може да погълне дори камък, дърво или други недотам хранителни предмети, но това е рядко явление.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Моруна

[Hatshepsut]

Веслонос

Веслоносът (Polyodon spathula) е представител на есетрообразните риби, достигащ дължина 2 m и маса над 70 кг. Родината ѝ е Северна Америка, среща се в река Мисисипи, нейните притоци Охайо, Мисури, Илинойс и други реки, вливащи се в Мексиканския залив. Тя е единственият вид от есетрообразни, която се храни с планктон, в процес на аклиматизация в България.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Веслонос

Достига дължина от 2 м и тегло от 75 кг. Има лопаткообразен рострум, който е около една трета от цялата дължина на тялото. Смята се, че този нос има чувствителни електрорецептори за откриване на храна, както и за навигация по време на миграции до места за хвърляне на хайвера. Хвърлянето на хайвера започва през април-май, когато температурата на водата е +14…+16 °C. Хайверът се отлага на земята на дълбочина около 5 метра (82–290 хиляди яйца). По време на хвърляне на хайвера често образува големи струпвания.

Признак, показващ готовността на женските за хвърляне на хайвера, е изпъкнал, увиснал и мек корем. Мъжките в предхайверния период имат добре очертан „брачен“ вид, т.е. „перлени“ обриви главно по главата и рострума. За да се определи готовността на женските за хвърляне на хайвера, се използва биопсия, т.е. със сонда, под остър ъгъл спрямо повърхността на тялото, се прави пункция в коремната кухина на дълбочина 6-8 см и се изваждат няколко яйца, които се спускат във вряща вода за 1-2 минути. След това яйцата се изваждат и разрязват наполовина. Степента на зрялост се определя от местоположението на зародишния диск. При женските, готови за хвърляне на хайвера, ядрото приляга плътно към черупката. За стимулиране на узряването на хвърлящите хайвера риби се използват хипофизните жлези на есетровите риби.

Веслоносът мирно съжителства в общи водоеми с други риби: шаран, толстолоб и бял амур. В същото време той притежава същите ценни вкусови качества като другите есетри. Енергийната стойност на месото му е близка до тази на моруната, а вкусният му черен хайвер по никакъв начин не отстъпва на този на самата есетра. А липсата на малки кости и люспи, както и високият (над 60%) добив на месо и лекотата на обработка ни позволяват да считаме веслоноса за една от най-ценните сладководни риби.

https://uk.wikipedia.org/wiki/Веслоніс американський

[Hatshepsut]

Европейска змиорка

Европейската змиорка (Anguilla anguilla), също европейска речна змиорка или ягула, е хищна риба от семейство Змиоркови. Тялото е тънко и удължено. Женските достигат дължина 1,5 – 2 m и маса до 4 kg, а мъжките до 0,5 m и маса 0,5 kg. Официалният рекорд е 3,6 kg и е поставен в река Аар, Швейцария и 3,59 kg в река Ликеби край Карлскруна, Швеция.

Разпространение

Живее в сладки водоеми, които са свързани с Атлантическия океан (Северна Америка, Европа и Африка), Средиземно море и Черно море. В България допреди 80 години е била широко разпространена в много реки. Срещала се е в басейните на реките в Южна България, които се вливат в Бяло море, като (Марица, Места и Струма). През Марица е стигала до Баташкото блато в Родопите, както и в притоците ѝ Харманлийска река, Въча, Сазлийка и Стряма. По река Тунджа и нейните притоци се е придвижвала до бившето Стралджанско блато. Срещала се е също в някои крайчерноморски езера, както и в река Дунав. След 50-те години на 20-и век, вследствие на масово пресушаване на блатата, видът изчезва в голяма част от находищата си. В България вече се срещат само единични екземпляри.

Местообитание

Популациите на този генеративно морски и трифично сладководен вид навлизат във вътрешните водоеми само за отхранване. Най-подходящите биотопи са блата и езера с тинесто дъно и значително обрастване с водна растителност.

Размножаване

Когато достигне възраст 4 – 6 години змиорката навлиза в морски води и се отправя към Саргасово море, изминавайки близо 6400 km, където се размножава и след това умира. Ларвите имат форма на върбов лист. За период от около 3 години ларвите се придвижват от Атлантическия океан и видоизменени като малки змиорки навлизат в сладките води, където отрастват.

Стопанско значение

Все още е невъзможно култивирането на змиорката, тъй като тя не може да се размножава в контролирана среда – излюпването на ларвите става само и единствено в Саргасово море, след което те се понасят по топлото течение Гълфстрийм. Тези които се отглеждат във фермите за змиорки са били уловени, като малки именно там, след което са били продадени и разпределени по новите си домове. През този период заради прозрачността на тялото си се наричат „стъклени“, а по-късно след настъпване на пигментацията минават през още два етапа на развитие, като са известни с имената си – жълти, и в по-късен етап – сребърни змиорки. Змиорката е риба, която се среща все по-рядко. В България е имало ферма за оглеждане на змиорки по бреговата ивица на язовир „Овчарица“, която е закрита и сега не функционира. Има стопанско значение в кожарството. Обект е предимно на спортен риболов. Кръвта на змиорката съдържа невротоксини, които наподобяват по действие змийските. При попадане на токсина в кръвта на човек може да доведе до отравяне.

Природозащитен статус

Критично застрашен вид в световен мащаб. През последните 30 години изчезнал от повечето местообитания в България, поради което е включен в Червената книга на България. На територията на Европейския съюз търговията на вида е регулирана.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Европейска змиорка

[Hatshepsut]

Атерина

Атерина (Atherina boyeri), също сребърка, е вид лъчеперка от семейство Atherinidae. Видът не е застрашен от изчезване.

Разпространение и местообитание

Разпространен е в Азербайджан, Албания, Алжир, Андора, Белгия, Босна и Херцеговина, България, Великобритания, Германия, Гибралтар, Грузия, Гърция, Египет, Израел, Иран, Испания, Италия, Казахстан, Кипър, Либия, Ливан, Мароко, Монако, Нидерландия, Палестина, Португалия, Румъния, Русия, Сирия, Словения, Сърбия, Тунис, Туркменистан, Турция, Украйна, Франция, Хърватия и Черна гора.

Обитава сладководни и полусолени басейни, пясъчни дъна на морета, лагуни, крайбрежия и реки. Среща се на дълбочина около 1 m.

Описание

На дължина достигат до 20 cm.

Тялото е удължено, донякъде сплескано отстрани, покрито с циклоидни люспи. Люспите са по-големи, отколкото при другите представители на рода, има 39-53 напречни реда люспи (обикновено по-малко от 50). Устата е голяма, на двете челюсти има малки многоредови зъби. Дължината на главата е 1/4 пъти от общата дължина на тялото. Задният ръб на горната челюст не се простира отвъд вертикала, преминаващ през предния ръб на окото. На първата хрилна дъга има 26-31 хрилни ребра. В първата гръбна перка има 6-9 твърди неразклонени гъвкави лъча. Във втората гръбна перка има 2 твърди и 9-15 (обикновено 10-13) меки лъча. В аналната перка има 1 бодлив и 12-18 (обикновено 13-15) меки лъча. Гръдните перки достигат до основите на тазовите перки. Опашната перка е раздвоена. Има 40–47 прешлена.

Гърбът е сиво-зелен или светлокафяв, с малки черни точки. Сребърна ивица преминава по средната част на тялото. Ширината на ивицата не е по-широка от ширината на един ред люспи. Коремът е сребристобял.

Биология

Продължителността им на живот е не повече от 4 години.

Пасажни пелагични риби. Те обитават крайбрежни води в горните слоеве на водата. Понасят както сладка, така и хиперсолена вода (до 77‰).

Хранят се с планктонни ракообразни, предимно мизиди и копеподи (Веслоноги рачета). В лагуните диетата им включва и малки бентосни безгръбначни (амфиподи, гамаруси, полихети и мекотели). Младите индивиди се хранят изключително с планктон.

Те достигат първа зрялост на възраст 1 година, с дължина на тялото 4,4-7,5 см. Могат да хвърлят хайвера си в широк диапазон от соленост (от 2 до 42 ‰). Хвърлянето на хайвера е удължено от април до август, понякога се наблюдава през март и септември, и започва при температура на водата над 10°C. Те хвърлят хайвера си на няколко партиди яйца. Плодовитостта варира от 20 до 2000 яйца, в зависимост от размера на женската. Яйцата са сферични, с диаметър 1,5-1,9 мм, с нишковидни израстъци. Тези израстъци помагат на яйцата да се слепят и да се прикрепят към водната растителност. Ембрионалното развитие при 22-25°C продължава 10 дни. След излюпването жълтъчният сак се резорбира в рамките на 24 часа. Ларвите са пелагични.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Атерина

https://ru.wikipedia.org/wiki/Южноевропейская_атерина

[Hatshepsut]

Зарган

Зарганът (Belone belone), наричан също и морска бекаса, е морска, стадна риба със силно източено и издължено тяло, наподобяващо змия, и сребриста окраска. Среща се в устията на реки и в дълбоките води на Атлантическия океан, Средиземно море, Карибско море, Балтийско море както и в Черно море. Живее на дълбочина до 20 m.

Ареал на разпространение на Зарган

Описание

Челюстите са силно издължени напред и приличат на човка. По цялата дължина на устата могат да се забележат ситните ѝ, но остри зъби. Расте бързо. Живее 5 – 9 години и съзрява полово на 1 – 2 години. Има изключително дълъг размножителен период, който започва от април и свършва през септември. Зарганът яде предимно малки риби и насекоми, попаднали във водата. Предпочитана за него храна е дребният сафрид и хамсия. Черноморският зарган е с дължина около 35 – 55 cm. Този, растящ в Средиземно море или Атлантическия океан, е значително по-едър и достига размери от порядъка на 75 cm. На тегло достига 700 g., в редки случаи и повече.

Употреба

Зарганът може да се консумира варен, пържен, печен или пушен. Костите им имат необичаен зелен цвят, дължащ се на съдържанието на биливердин. Поради това често бива избягван, но пигментът е безвреден.

Състояние

В по-голямата част от ареала си състоянието на естествените популации на вида остава горе-долу стабилно. Ето защо, според Червения списък на IUCN, той е получил природозащитен статут на „относително проспериращ вид“. В някои региони обаче се наблюдава тенденция популацията на вида да намалява. Поради това обикновеният зарганъте включен в Червената книга на Черно море (категория за опазване: видът е в застрашено състояние).

https://bg.wikipedia.org/wiki/Зарган

https://uk.wikipedia.org/wiki/Сарган_звичайний

[Hatshepsut]

Карагьоз

Карагьозът (Alosa immaculata) (от турски „черно око“), още дунавска скумрия, е вид проходна риба от семейство Селдови. Изхранва се в солени води, а за размножаване навлиза в сладките води на реките. Среща се и в България.

Описание

Дължината на тялото достига до 36 – 38 cm, теглото до 600 – 700 g.

Тялото е странично сплеснато, удължено и ниско. Има ясно изразен коремен кил от шиповидни люспи. Устата е сравнително голяма, като задния и край задминава окото. Челюстите са еднакво дълги със зъби. Горната челюст е изрязана по средата. В надлъжната линия има 51 – 57 люспи. В основата на опашната перка има 2 удължени люспи. Над основата на коремните перки има триъгълна заострена люспа. Главата е къса. Очите са с развити мастни клепачи. Зад хрилното капаче има тъмно петно, понякога слабо забележимо. Хрилните тичинки са 47 – 69, тънки, обикновено по-къси или равни на хрилните пластинки. Гръдните перки са къси – 15 % от дължината на тялото.

Разпространение

Карагьозът е проходна риба – приспособен е да живее и в сладки, и в солени води. Разпространен е в Черно и Азовско море. За размножаване навлиза в реките Дунав, Днепър, Днестър, Южен Буг и Дон.

Хранене и размножаване

Образува 2 биологични форми: едра и дребна. Едрата, която достига размери над 20 cm, расте по-бързо, по студенолюбива е и навлиза по-рано в реките. Продължителността на живота на карагьоза е 7 – 8 г.

Възрастните индивиди са хищници. Хранят се със стадни риби като хамсия, трицона (цаца), атерина и други видове, и по-малко с висши ракообразни. По време на размножаването в реките карагьозът не се храни.

Размножителният период е от средата на април до края на юли, максимум през втората половина на май. Обикновено хвърля хайвера си на 500 – 600 km от устието на реките, на порции. Хайверът е плаващ и се носи по течението на реката. Новоизлюпените рибки се хранят в реките с ротатории, ракообразни и водорасли.

Стопанско значение

Карагьозът е стопанско значим вид, обект на промишлен риболов в България. Улавя се главно през март – април, по време на пролетната размножителна миграция. Преди 2000 г. годишният улов е бил около 40 – 50 т.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Kaрагьоз

[Hatshepsut]

Блеч

Блеч (Alosa maeotica) е вид лъчеперка от семейство Селдови (Clupeidae). Видът е незастрашен от изчезване.

Разпространение

Разпространен е в България, Грузия, Румъния, Русия, Турция и Украйна.

Описание

На дължина достигат до 31 cm.

Продължителността им на живот е около 6 години.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Блеч


Дължина до 31 см, обикновено 16-20 см. Тялото е масивно в сравнение с други видове от рода Alosa, с удебелен гръб. Устата е голяма, горната челюст се простира отвъд вертикала на средата на очите. Долната челюст е равна на горната или стърчи леко напред спрямо горната. Очите имат мастни клепачи. Има 33-46 хрилни тичинки, средно около 40, тичинките са тънки и прави, разположени близо една до друга, заострени в краищата, по-къси от хрилните венчелистчета. Цветът на гърба е тъмен, страните и коремът са сребристи.

Видът е широко разпространен в Черно и Азовско море, в морски и солени води. Понякога навлиза в естуари и речни устия.

Пасажна пелагична риба. Най-студолюбивата от всички черноморски херинги. Практически не навлиза в реките. Хвърля хайвера си през март - април при температура на водата над 15°C. Хайверът се разполага на дъното. До 90% от диетата се състои от малки риби (хамса, тюлка, атерина), консумира и ракообразни - скариди, хамариди. Зимува в Черно море, главно в източната му част, като се разпространява до Батуми. В западната част на Черно море се среща близо до бреговете на Румъния.

В по-голямата част от ареала състоянието на естествените популации на вида остава повече или по-малко стабилно. Ето защо, според Червения списък на IUCN, той е получил категорията за защита „относително проспериращ вид“. В някои региони обаче се наблюдава тенденция за намаляване на популацията на вида. Поради това, блеча е включен в Директива 92/43/ЕО на Европейския съюз „За опазване на природните местообитания и на дивата фауна и флора“ (Приложение II. Видове растения и животни от особен интерес за Европейския съюз, чието опазване изисква създаването на специални защитени зони).

https://uk.wikipedia.org/wiki/Оселедець керченський

[Hatshepsut]

Средиземноморска финта

Средиземноморската финта (Alosa fallax) е вид лъчеперка от семейство Селдови (Clupeidae). Видът е незастрашен от изчезване.

Разпространение и местообитание

Разпространен е в Албания, Белгия, Босна и Херцеговина, България, Великобритания, Германия, Гибралтар, Грузия, Гърнси, Гърция, Дания, Джърси, Египет, Израел, Ирландия, Испания, Италия, Кипър, Латвия, Ливан, Литва, Мароко, Монако, Нидерландия, Норвегия, Палестина, Полша, Португалия, Румъния, Русия, Сирия, Сърбия, Турция, Украйна, Франция, Хърватия, Черна гора, Швейцария и Швеция.

Среща се на дълбочина от 9 до 153 m, при температура на водата от 2,6 до 11,9 °C и соленост 6,1 – 35,6 ‰.

Описание

На дължина достигат до 60 cm, а теглото им е около 1500 g.

Продължителността им на живот е около 25 години. Популацията им е стабилна.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Средиземноморска финта


Тялото е стройно, коремът е странично сгъстен и има добре очертан кил. Малката, ниска и тясна глава е 22,6–24,5% от дължината на тялото. Очите са малки, с мастни клепачи. Устата е голяма, като горната челюст се простира отвъд вертикалния център на окото. Хрилните ребра са къси и груби, със слабо развити, редки и тъпи странични бодли; те са равни по дължина на хрилните нишки. Гръбната перка има 19–20 лъча (първите 4 лъча са неразклонени); аналната перка има 20–22 лъча (първите 3 лъча са неразклонени); на първата хрилна дъга има 34–37 ребра (средно 35).

Гърбът и горната част на главата са светлосини; От всяка страна зад хрилната капачка, отстрани отгоре, има тъмно петно; зад това петно понякога има още 7-8 петна.

Биология

Финтата е мигрираща риба, която се храни с малки ракообразни. Морските форми мигрират нагоре по течението, за да хвърлят хайвера си в реките. По време на хвърлянето на хайвера през май, юни и юли, финтите се събират в речните естуари и след това мигрират към долните течения на реките. Едно гнездо съдържа от 80 000 до 200 000 яйца, които се излюпват в ларви в рамките на 3-8 дни.

В италианските реки хвърлянето на хайвера започва през първата половина на март. Рибите хвърлят хайвера си през нощта при температура на водата от 22-25°C в райони с каменисто дъно. След хвърлянето на хайвера си те мигрират към морето. Младите мигрират към речните естуари през октомври. Плодовитостта на женските финти е приблизително 150 000 яйца или повече.

Мъжките достигат полова зрялост на 4-годишна възраст, рядко на 2-3 години. Женските достигат полова зрялост на 5 години, рядко на 4 години. Финтата хвърля хайвера си няколко пъти през живота си. В местата за хвърляне на хайвера се срещат индивиди на възраст 7-8 години. Женските обикновено растат по-бързо от мъжките.

По време на хвърлянето на хайвера в реките рибите не се хранят. В морето диетата им се състои предимно от различни ракообразни (най-често Gammarus pungensis), а понякога и от малки риби (аншоа, сардини, попчета).

https://ru.wikipedia.org/wiki/Финта

[Hatshepsut]

Малка дунавска скумрия

Малката дунавска скумрия (Alosa tanaica) е вид лъчеперка от семейство Селдови (Clupeidae). Видът е незастрашен от изчезване.

Разпространение и местообитание

Разпространен е в България, Грузия, Молдова, Румъния, Русия, Турция и Украйна.

Среща се на дълбочина от 50 до 70 m.

Описание

На дължина достигат до 20 cm, а теглото им е максимум 59 g.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Малка дунавска скумрия

Дължина до 20 см, обикновено 14-16 см. Тялото е издължeно, скъсено към опашката. Гръдните перки са дълги. Обикновено има няколко тъмни петна отстрани на тялото. Хрилните гребени са тънки и дълги, с 62-85 броя.

Това е риба, която хвърля хайвера си в долните течения на реките. Зимува в Черно море близо до Кавказкото крайбрежие. Достига полова зрялост на двегодишна възраст. Преминава през Керченския проток през пролетта, през март-април, и се връща в местата си за зимуване през есента. През април навлиза в долните течения на реките Дон и Кубан, и частично в Таганрогския залив преди устието на Дон, за да хвърля хайвера си. Хвърлянето на хайвера става от април до началото на юли. Плодовитостта варира от 12 000 до 39 000 яйца.

Храни се с малки ракообразни.

https://ru.wikipedia.org/wiki/Азовский пузанок

[Hatshepsut]

Азовска тюлка

Азовската тюлка (Clupeonella cultriventris) е вид лъчеперка от семейство Селдови (Clupeidae). Видът не е застрашен от изчезване.

Разпространение и местообитание

Разпространен е в България, Румъния, Русия, Турция и Украйна.

Обитава крайбрежията на сладководни и полусолени басейни, морета, лагуни и реки. Среща се на дълбочина от 10 до 13 m.

Описание

На дължина достигат до 14,5 cm, теглото е до 22 г. Тялото е силно сплескано отстрани; добре развитият коремен кил се състои от 24-29 (средно 27) люспи. Главата е удължена и широка. Горната челюст на малката уста се простира отвъд вертикала на предния ръб на окото. Гръбната перка има 14-17 лъча (средно 15, първите 3-4 лъча са неразклонени); в аналната перка 17-21 (средно 18, първите 3 лъча са неразклонени); хрилни гребени 49-62 (средно 54); прешлени 41-43 (средно 42), включително опашни прешлени 23-26 (средно 25). Цветът на гръбната повърхност е от сиво-зеленикаво до синкаво-зелено, вентралната повърхност е сребристобяла или златистожълта.

Продължителността им на живот е около 5 години.

Биология

Тюлките достигат полова зрялост при дължина от 5 сантиметра и живеят до 4-5 години. Хранят се с дребен зоопланктон. Това са пасажни пелагични риби, които навлизат в сладки води. Хвърлят хайвера си в Азовско море от април до август, главно в Таганрогския залив. Хвърлянето на хайвера се случва и в естуарите на северозападната част на Черно море, както и в Днепър и Дунав. Женските снасят от 2300 до 2800 яйца при температура на водата от 4-5 до 24°C и при соленост от 0 до 10‰, предимно до 7‰. Пикът на хвърляне на хайвера е през май при температура на водата от 15 до 18°C. Пелагичните яйца се развиват в повърхностните слоеве на водата. Яйцата имат мастна топка и голямо перивителинно пространство; диаметърът им е 0,8-1,05 мм. Развитието при 10°C продължава 98 часа, при 14°C – 62 часа, при 18°C – 33 часа, а при 20°C – 25 часа. Предларвите са с дължина 1,8–1,9 мм. Жълтъчната торбичка се абсорбира при дължина 3,8–4 мм. Средно дължината на мъжките е 8 см, а на женските – 9 см. Тюлката се храни с планктон (копеподи, кладоцери и мизиди). От своя страна, тя е плячка на костур, херинга, саблерика, есетра и калкан.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Азовска тюлка

https://ru.wikipedia.org/wiki/Черноморско-каспийская_тюлька

[Hatshepsut]

Сардина

Сардина (Sardina pilchardus), също сардела, е вид селдова морска риба. Достига дължина до 26 cm. Разпространена е в Атлантическия океан и Средиземно море, в малки количества и в Черно море. Храни се с планктон. Среща се в Тихия океан, където достига до 25 cm дължина. Улавяната от нашите риболовци е обикновено 17 – 18 cm и достига на тегло 25 до 50 г. Има вкусно месо и се използва в прясно състояние, за осоляване и за консервиране. Полова зрелост достига на 3-годишна възраст и от декември до май женската изхвърля около 50 хиляди хайверени зрънца. В нея са установени ценни незаменими аминокиселини, като аспарагинова и глутаминова, лизин, левцин, валин, метионин, треонин, а така също фолиева киселина, биотин и витамин Е.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Сардина

Максималната дължина на тялото е 27,5 см, обикновено 15–20 см; максималната продължителност на живота е 15 години.

Тялото е удължено, почти цилиндрично, коремът е заоблен (но при младите е леко сплеснат странично), а вентралният кил е добре развит. Тялото е покрито с леко падащи люспи с неравномерен размер, като по-големите люспи покриват по-малките. Устата е малка и няма зъби по челюстните кости. Горната челюст е без прорези. На очите има мастни клепачи. Хрилният капак има 3–5 радиални жлеба.

Гръбната перка има 17–19 меки, разклонени лъча, разположени по-близо до главата. Аналната перка има 12–23 меки, разклонени лъча, като последните два лъча са удължени; тя е разположена далеч от края на основата на гръбната перка, близо до опашката. Опашната перка е силно раздвоена.

Горната част на тялото е синкавозелена, докато страните и коремът са сребристобели. Ред от тъмни петна е разположен отстрани на тялото точно зад хрилната капачка, едното от които е по-голямо, а понякога има втори или дори трети ред петна.

Разпространена в североизточната част на Атлантическия океан от Исландия и Северно море до Сенегал. Многобройна в Средиземно море, предимно в западната му част. Среща се в Адриатическо, Мраморно и Черно море.

Пасажна пелагична риба, срещаща се в крайбрежни води на дълбочина от 10 до 100 метра.

Обикновено извършва дневни вертикални миграции, спускайки се на дълбочина от 50 и дори 100 метра през деня и издигайки се по-близо до повърхността през нощта.

Храни се предимно с планктонни копеподи (Copepoda) и фитопланктон.

Достига полова зрялост на двегодишна възраст, достигайки дължина на тялото от 10-14 см. Хвърлянето на хайвера се случва на дълбочина от 20-25 метра близо до брега, но понякога на разстояние до 100 км от брега. Плодовитостта варира от 22 000 до 53 000 яйца.

https://ru.wikipedia.org/wiki/Европейская сардина