Рибитѣ въ България

[Hatshepsut]

Европейски сом

Сомът (Silurus glanis), още Европейски сом, е сладководна риба, чието тяло е без люспи. На дължина вероятно достига до 5 m, а на тегло – до 300 kg (тези данни са от стари публикации и не са доказани). Официалният рекорд е 134,97 kg – на сом, уловен в река По, Италия през 2010 г.

Зъбите на сома са остри и завити навътре. Отгоре тялото му е тъмно, а страните и коремът са на петна. На горната челюст има две, а на долната – четири по-къси мустачки. Тези мустачки са осезателните му органи.

Бронзова статуя на сом, която се намира пред входа на Немския музей на лова и риболова (Deutsches Jagd- und Fischereimuseum) в Мюнхен

Разпространен е в Европа и Азия. В България се среща в Дунав, Струма, Тунджа, Марица, Янтра, Вит и техните притоци. Някои от големите язовири, които обитава сомът, са Въча, Студен кладенец, Кърджали, Ивайловград, Пясъчник, Йовковци, Жребчево, Тича и др. Мъжкият сом прави на дъното гнездо и пази хайвера, снесен от женската. Сомът е хищна риба и се храни с рибки, жаби, раци, насекоми, мекотели и дори по-дребни представители на собствения си вид. По-едрите могат да включат в менюто си дребни бозайници и водоплаващи птици.

Осезанието му е добре развито. Сомът е активен лятно време при по-висока температура на водата. През зимата ляга на дъното и изпада в летаргия. Пробужда се от зимен сън към средата на април и ловува до ноември, като активността му е най-голяма на дълбоко заради по-топлата вода. В средата на лятото може да напада плячката си и по повърхността на водоемите.

Сомът се лови по няколко начина: от брега, от лодка на „влачене“ или от лодка на „кльонк“. Могат да се използват както естествени, така и изкуствени примамки.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Сом

Сомът, познат още като европейски сом (Silurus glanis), е най-голямата сладководна риба в Европа и емблематичен представител на семейството Сомови. Отличава се със своята голяма, широка глава, удължено и цилиндрично тяло, което се стеснява към опашката, и липса на люспи – кожата му е гладка, покрита с дебел слой слуз. Окраската варира от тъмнокафява до сивозелена на гърба и по-светла по страните и корема, често с неравномерни петна, които помагат на рибата да се слива с дънната среда. Характерна особеност са мустачките – две дълги на горната челюст и четири по-къси на долната, които функционират като осезателни органи, чрез които сомът се ориентира и намира плячката си, особено в мътни и тъмни води. Устата е голяма, с множество остри, навътре извити зъби, което прави захапката му много ефективна. Размерите на сома варират значително в зависимост от местообитанието и възрастта. В българските води най-големите екземпляри достигат до 3 метра дължина и тегло между 80 и 120 кг, но при изключително благоприятни условия може да нарасне до 5 метра и над 300 кг, което го нарежда сред най-внушителните хищници в сладководна среда. Сомът е разпространен в цяла Европа и части от Азия. В България той е широко разпространен – обитава река Дунав и нейните по-големи притоци като Марица, Струма, Янтра, Вит, Осъм, Тунджа, както и големи язовири като Студен кладенец, Въча, Жребчево, Кърджали, Пясъчник, Тича, Йовковци, Ивайловград и други. Предпочита дълбоки, бавноподвижни води с богато дъно, където може да се укрива. Размножаването започва през пролетта, когато температурата на водата достигне около 20°C. Мъжкият сом изкопава гнездо в плитчините с меко дъно и растителност и охранява хайвера, който женската снася. Известен е с това, че полага грижи за поколението, защитавайки яйцата от хищници. Сомът е изключително хищен, активен най-вече привечер и нощем. Менюто му включва малки и средни по размер риби, жаби, раци, миди, водни насекоми, но също така не пренебрегва и мърша. По-големите индивиди могат да нападат патици, мишки, плъхове, а в редки случаи и домашни животни, паднали във водата. Известен е с прояви на канибализъм, особено при недостиг на храна. През студените месеци сомът изпада в летаргия, скрит в дънните ями. Пробужда се в средата на април, когато водата започва да се затопля, и остава активен до късна есен. Най-интензивно се храни през лятото, особено при бури и дъжд, когато водата се размътва. През този период може да излезе и на повърхността, за да преследва плячка, и често се лови именно в късните часове на деня. Сомът е една от най-търсените трофейни риби в България, както заради внушителните си размери, така и заради борбения си характер при улов.

https://carpmap.bg/fish-list-type/som

[Hatshepsut]

Дългоносо морско конче

Дългоносото морско конче (Hippocampus guttulatus) е вид морско конче от семейство иглови (Syngnathidae).

Разпространение и местообитание

Видът е разпространен в България, Великобритания, Грузия, Гърция, Израел, Ирландия, Испания, Италия, Кипър, Малта, Монако, Нидерландия, Португалия, Румъния, Русия, Сирия, Тунис, Турция, Украйна, Франция и Хърватия.

Обитава крайбрежията и пясъчните дъна на полусолени водоеми, морета и лагуни. Среща се на дълбочина от 5 до 20 m, при температура на водата около 19,2°C и соленост 37,5‰.

Описание

На дължина достигат до 21,5 cm.

Продължителността им на живот е около 6 години.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Дългоносо морско конче

Макар че имат толкова странна външност, морските кончета наистина са риби. Представители са на семейството на морските игли. Предпочитат водите на по-топлите морета и океани. Живеят в крайбрежната зона, там където дъното е с богата растителност. Досега са описани около 30 вида с размери, вариращи от 2 до 35 см.
В Черно море се среща само един вид – обикновеното или дългомуцунесто водно конче (Hippocampus ramulosus). Тялото му е покрито с костни плочици във вид на пръстени. Муцуната е удължена, завършва с уста без зъби. Окраската е тъмнокафява, понякога с жълтеникав или зеленикав оттенък. Коремчето е по-светло. На дължина достига до 12 см и тегло до 5-10 грама. Гръбната му перка е най-добре развита. С нейна помощ морските кончета плуват, но само вертикално изправени. Всъщност „плуват” е силно казано. Те не са добри плувци и се придвижват бавно и главно носени от водните течения – за да преминат разстояние от 30 см са им необходими около 1–2 минути. Преместват се от една растителна клонка на друга, като с помощта на залавящата се опашка елегантно обвиват стъблото. Ако не се хванат добре, морските теченията често ги отнасят далеч от местата, които обитават и където трудно биха оцелели. Тъй като са слабо подвижни, им се налага да бъдат майстори на маскировката. При опасност могат да променят цвета си, за да се слеят с обкръжаващата ги среда. Имат много добро зрение - кръглите им и силно подвижни очи се въртят независимо едно от друго, което им позволява да забелязват евентуалната плячка или опасност в различни посоки.

Един факт от биологията на морските кончета наистина е малко известен – те са сред малкото животни в света, при които мъжкият „ражда“ бебетата. Размножават се от май до септември, като мъжките и женските изпълняват красив и сложен брачен танц с дълбоки поклони и бавно въртене в кръг. Накрая застават едно срещу друго, прегръщат се с опашките си и женската снася до 200 яйца в коремната торбичка на мъжкия. След това чрез един мускул отворът на торбичката се затваря, яйцата се оплождат и започва развитието им. Торбичката е богато кръвоснабдена и множеството капиляри носят кислорода, необходим за развитието на малките. За 4-5 седмици яйцата завършват пълното си развитие. Тогава мускулът освобождава отвора. След поредица от полюшвания напред-назад, бащата изтласква навън своите малки. Новородените морски кончета са копия на възрастните, но на големина са едва 15 – 16 мм. Движенията им изглеждат тромави, тъй като главата и гръбната им перка са много по-развити от останалата част на тялото. Веднага щом напуснат бащината торбичка, малките заживяват самостоятелно.

д-р Светла Далакчиева - гл. уредник на Природонаучен музей Бургас

https://www.burgasmuseums.bg/bg/encdetail/dulgomutsunesto-vodno-konche-289

[Hatshepsut]

Морско шило

Морското шило (Nerophis ophidion) е вид морска игла от семейство иглови (Syngnathidae). Видът не е застрашен от изчезване.

Разпространение и местообитание

Разпространен е в Албания, Алжир, Белгия, Босна и Херцеговина, България, Великобритания (Северна Ирландия), Германия, Гибралтар, Грузия (Абхазия), Гърнси, Гърция (Егейски острови и Крит), Дания, Джърси, Египет (Синайски полуостров), Естония, Израел, Ирландия, Испания (Балеарски острови и Северно Африкански територии на Испания), Италия (Сардиния и Сицилия), Латвия, Либия, Ливан, Литва, Малта, Ман, Мароко, Монако, Норвегия, Оландски острови, Полша, Португалия, Румъния, Русия (Европейска част на Русия и Калининград), Сирия, Словения, Тунис, Турция, Украйна (Крим), Финландия, Франция (Корсика), Хърватия, Черна гора и Швеция.

Обитава крайбрежията и пясъчните дъна на сладководни и полусолени басейни и морета. Среща се на дълбочина от 2 до 15 m, при температура на водата от 6,9 до 10,3°C и соленост 34,6 – 35,5‰.

Описание

На дължина достигат до 30 cm.

Дребна риба с шилообразно тяло, приличаща на голям червей или малка змиорка. Близък роднина на морското конче и няколкото вида морски игли, които живеят в Черно море. Придържа се в крайбрежните участъци, където предпочита подводните ливади на морските треви. Към техните стъбла увива опашката си и наподобява лист на морска трева. Така маскирана дебне жертвите си - зоопланктон и малки ракообразни. Женската снася яйцата на коремчето на мъжкия, който се грижи за тях до излюпване на малките. Понеже женската трябва да ухажва мъжкия, обикновено те са по-ярко оцветени и развиват декоративни кожни гънки по тялото за привличане на мъжкото внимание.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Морско шило

https://burgasmuseums.bg/bg/encdetail/morsko-shilo-384

Рисунка на Морско шило

Природозащитен статус: в България: застрашен вид ЕN [B2b (i, ii)].

Общо разпространение. Видът обитава Британските острови и атлантическото крайбрежие от Трьондхайм (Норвегия) до Северно Мароко, Средиземно море и прилежащите към него Адриатическо, Егейско, Мраморно и Черно море.

Разпространение и численост в България. В миналото е бил разпространен навсякъде по Черноморското крайбрежие, в реките Камчия, Ропотамо, Велека и някои от крайбрежните езера – Дуранкулашко, Варненско, Белославско, Бургаско и Мандра [1, 2, 3, 4, 5]. През последните години единични индивиди се улавят в района на н. Калиакра, Варненския залив и Дяволска река [6, 7, 8].

Местообитания. Фитофилен вид. Придържа се в крайбрежните участъци, обикновено сред обраствания от морска трева (Zostera sp.).

Биология. Размножава се порционно от май до август. Женските индивиди отлагат яйцата си по коремната част на мъжките пред аналния отвор. Плодовитостта на вида варира от 28 до 70 хайверни зърна. Морското шило е единственият вид от семейството, при който се наблюдава свободен ларвен стадий, в който малките се излюпват със запазени ембрионални плавници. Ювенилните форми се срещат в планктона на крайбрежната зона от юни до началото на септември [3]. Храни се с планктонни организми и личинки на риби [2, 9].

Близки видове. По Българското черноморско крайбрежие се срещат още шест вида морски игли: Syngnathus abaster, S. acus, S. schmidti, S. typhle, S. tenuirostris и S. variegatus. От тях морското шило се различава по липсата на добре обособена люпилна торбичка и редуцираната опашна перка.

Отрицателно действащи фактори. Основна заплаха за вида е замърсяването на водите.

Предприети мерки за опазване. Видът е включен в Червена книга на Черно море (1999).

Необходими мерки за опазване. Опазване на долните течения на черноморските реки, крайбрежните езера и Черноморското крайбрежие от замърсяване.

Основна литература за вида: 1. Дренски, 1951; 2. Стоянов и др., 1963; 3. Георгиев, др., 1960; 4. Георгиев, 1967; 5. Карапеткова, 1976; 6. Sivkov, 2000; 7. Сивков, 2003; 8. Trichkova et al., 2006; 9. Световидов, 1964.

Автори Янаки Сивков, Тихомир Стефанов, Теодора Тричкова

http://e-ecodb.bas.bg/rdb/bg/vol2/Neophidi.html

[Hatshepsut]

Късомуцунеста игла

Късомуцунестата игла (Syngnathus abaster), позната още като черноивичеста игла, е риба от семейство иглови (Syngnathidae).

Разпространение и местообитание

Има висока толерантност към солеността на водата, поради което обитава различни морски и сладководни водоеми, обикновено сред водорасли, но също и върху тинесто дъно на дълбочина до 5 m. Среща се по атлантическото крайбрежие на Португалия и Испания, както и в Средиземно и Черно море.

Описание

Достига максимална дължина 21 cm и максимално тегло 5 – 10 g. Тялото е издължено. Дължината на муцуната е около половината от дължината на главата. Оцветяването е кафеникаво до зеленикаво, с тъмни или светли петна или линии по тялото, често с тъмни петна или линия в основата на гръбната перка.

Хранене

Диетата ѝ е съставена най-вече от новородени риби и дребни ракообразни.

Размножаване

Размножителният сезон продължава от май до август. Мъжкият носи големите яйца в продължение на 20-25 дни в специална торбичка, образувана от две кожни гънки от долната страна на опашката. Половата зрялост настъпва след една година.

Обикновено живее 4 години.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Късомуцунеста игла

https://ru.wikipedia.org/wiki/Итальянская рыба-игла

[Hatshepsut]

Шипчеста игла

Шипчестата игла (Syngnathus schmidti) е вид морска риба от семейство иглови (Syngnathidae).

Разпространение и местообитание

Видът е разпространен в Черно море и Азовско море. Среща се на дълбочина от един до 10 метра, и в по-редки случаи до 100 метра.

Описание

Броят на пръстените на туловището (12) е 13-17, броят на пръстените на опашката е 36-41 (42-44). Най-голямата дължина на тялото е 16 см, тегло 1,20 грама. Продължителността на живота е неизвестна. Тялото е много дълго и ниско, не е компресирано странично, с добре очертани ръбове. Има гръбни, гръдни и анални перки. В задния край на гребените на щитовете на туловището и опашните пръстени има остри бодли, които заедно с гребените правят тялото, за разлика от другите игловидни риби, не само грубо, но и бодливо. Под основата на гръбната перка има поне 13 пръстена. И двете половини на гръдния пояс са неподвижни, сраснали, под тях има несдвоена вентрална пластина, предният (горен) ръб на двете половини на пояса е гладко заоблен. Муцуната е дълга, ниска и донякъде странично компресирана; дължината ѝ е средно 58-61% от дължината на главата. Очите са големи и изпъкнали, диаметърът им е повече от два пъти по-голям от височината на муцуната. Гърбът е тъмен, сиво-синкав, с напречни черни ивици; страните на тялото и хрилната капачка са сиво-сребристи или сребристи. Коремът е млечно-сребърен или сребрист.

Глава на Шипчеста игла

Биология

Биологията им е слабо проучена. За разлика от всички други игловидни риби, те са изключително пелагични и понякога се срещат в крайбрежни води. Те живеят на малки групи, обикновено в повърхностните слоеве на водата (най-често в горния 10-метров слой), въпреки че са регистрирани от дълбочина до 100 метра. Достигат полова зрялост през втората си година с дължина на тялото около 7 см. Размножаването се случва между април и октомври. Женска с дължина 9,3 см има плодовитост от 95 яйца, докато мъжките мътят до 476 потомци в люпилните си камери. Хвърлянето на хайвера се случва на множество партиди, като на една партида се броят 100 (58-116) яйца. Хранят се с планктонни безгръбначни, предимно ракообразни.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Шипчеста игла

https://ru.wikipedia.org/wiki/Черноморская шиповатая игла-рыба

[Hatshepsut]

Тънкомуцунеста игла

Тънкомуцунестата игла (Syngnathus tenuirostris) е вид морска дънна риба от семейство иглови (Syngnathidae).

Видът е разпространен в Средиземноморския басейн (Адриатическо море, Тиренско море и Черно море).

https://bg.wikipedia.org/wiki/Тънкомуцунеста игла


Описание

Броят на пръстените на тялото е 16-18, а броят на пръстените на опашката е 40-44 (45). Най-голямата дължина на тялото е 41 см. Теглото е 35 грама. Продължителността на живота е неизвестна. Тялото е много дълго, ниско, не е странично сгъстено, грапаво, с добре очертани ръбове. Има гръбни, гръдни и анални перки. И двете половини на гръдния пояс са неподвижни, сраснали, с вентрална пластинка под тях, а предният (горен) ръб на двете половини на пояса е тъпо заоблен, без прорез. Има поне 40 пръстена на опашката. Муцуната е дълга, тънка, ниска (5,7-9,1% от дължината на главата), странично сплесната, главно в предната си третина. Очите са малки, диаметърът им е забележимо по-голям от височината на муцуната. Оцветяването е променливо. Общият цвят варира от светло или тъмносив, кафяв или червеникавокафяв до светлокафяв, почти жълтеникав. Тялото и опашката имат сравнително широки, с неправилна форма, понякога размазани, напречни ивици, които са светли на тъмен фон и тъмни на светъл фон. Долната половина на хрилните капаци е сивкава, понякога сребриста. Гръбната перка има черни или кафеникави точки по лъчите. Гръдните и опашните перки са с еднороден цвят, съответстващ на общия фон. Опашната перка има светъл външен ръб. Коремът е сив или белезникав.

Биология

Биологията на тази риба е слабо проучена. Тази крайбрежна морска риба обитава райони с чиста, добре аерирана вода. Понякога се среща близо до речни устия, но като цяло избягва значително обезсоляване. Обитава или се среща близо до гъсталаци от подводна растителност, сред скали и струпвания от камъни, покрити с водорасли, обикновено в дънните слоеве или във водния стълб. Живее поединично или на групи от 2-3 индивида, на дълбочина от 3-15 метра или повече. Очевидно достига полова зрялост при дължина на тялото най-малко 12-14 см. Размножаването се случва в крайбрежната зона, сред растителност, от края на април до началото на май до август, а вероятно и през септември. При мъжки екземпляри с дължина 17,3-23,5 см, в люпилните камери са преброени 44-214 яйца или ембриони с яйца.

https://ru.wikipedia.org/wiki/Тонкорылая игла-рыба

[Hatshepsut]

Високомуцунеста игла

Високомуцунестата игла (Syngnathus typhle) е риба от семейство иглови (Syngnathidae).

Видът е разпространен в крайбрежните плитки води на източния Атлантически океан, Балтийско море и Британските острови. Също така се среща и в Средиземно море, Черно и Азовско море.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Високомуцунеста игла

Муцуната е силно компресирана странично, предният ръб на хоботчето е заоблен. Има 30–35 опашни пръстена на костната черупка. Аналната перка е практически редуцирана. Цветът на тялото е зелен или кафеникавочервен с черни петна. Достига 35 см дължина. Живее предимно в крайбрежни води.

Глава на Високомуцунеста игла

Високомуцунестата игла е склонна да почива във вертикално положение сред листата на водораслите и се храни с планктон, като копеподи, които засмуква през устата си.

Този вид риба игла има система за чифтосване с обърнати полови роли, при която женските се конкурират за достъп до мъжките. Тази риба се размножава през лятото. Мъжкият има торбичка за потомство, в която няколко женски снасят около двадесет яйца и където яйцата се оплождат. Малките се излюпват след около четири седмици и се изхвърлят в откритите води. Дори след това мъжкият продължава да осигурява някои родителски грижи, тъй като малките могат да се оттеглят в торбичката за потомство в случай на опасност.

https://en.wikipedia.org/wiki/Broadnosed_pipefish

https://uk.wikipedia.org/wiki/Трубкорот

[Hatshepsut]

Дебеломуцунеста игла

Дебеломуцунестата игла (Syngnathus variegatus) е риба от семейство иглови (Syngnathidae).

Разпространение

Обитава крайбрежни води до 30 – 40 m дълбочина, но през зимата мигрира на места до 70 m дълбочина.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Дебеломуцунеста игла

Описание

Броят на пръстените на тялото е 17-19 (20), броят на пръстените на опашката е 37 (38-41). Най-голямата дължина на тялото е 35-36 см, а теглото е 30 г. Продължителността на живота е неизвестна. Тялото е много дълго, ниско, не е странично сплеснато, грапаво и има добре очертани ръбове. Има гръбни, гръдни и анални перки. И двете половини на гръдния пояс са неподвижни, сраснали вентрално, с неравна вентрална пластинка под тях, а предният (горен) ръб на тези половини има ясно изразена вдлъбнатина. Муцуната е сравнително дълга (1,6-2 пъти дължината на главата), масивна и висока (дълбочината ѝ е 8-12% от дължината на главата и 1/5-1/6 от дължината на муцуната). Оцветяването е променливо. Общият фонов цвят варира от светлокафяв, сив, почти мраморен до червеникаво или тъмнокафяв. Коремът е сивкав или млечнобял. Гърбът и страните се характеризират с неправилно оформени тъмни петна и точки, както и напречни кафяви ивици, чието редуване, заедно с по-светли пространства, придава на оцветяването забележим раиран вид. Гръбната перка има три (понякога повече) наклонени надлъжни сиво-кафяви ивици, образувани от тъмни точки. Опашната перка обикновено има напречна тъмна ивица.

Глава на Дебеломуцунеста игла

Местообитание

Разпространение на вида: крайбрежни води на Средиземно, Адриатическо, Егейско, Мраморно и Черно море.

Биология

Биологията на този вид е слабо проучена. Това е морска риба от крайбрежната зона. Живее сред или близо до гъсталаци от подводна растителност, сред скали и купчини камъни, покрити с водорасли, където живее самостоятелно или на групи от 2-3 индивида на дълбочина по-голяма от 2,5-3 м (до 15 м или повече) в дънните слоеве или във водния стълб. Избягва силно обезсоляване. Възрастта, на която започва да се размножава, е неизвестна, но може да се случи през втората или третата година от живота ѝ. Размножаването се случва в крайбрежната зона сред растителност от края на април-началото на май до края на август-началото на септември. Съобщава се, че женски с дължина 27,1-31,7 см и тегло 15-24 грама снасят 198-969 яйца. Мъжкият носи малките в специална камера за разплод под опашката, където получава яйца от няколко женски. Храни се с безгръбначни (ракообразни, ларви на насекоми и др.), както и с рибни яйца, млади риби и малки риби.

https://ru.wikipedia.org/wiki/Толсторылая игла-рыба

[Hatshepsut]

Светипетрова риба

Светипетровите риби (Zeus faber) са вид актиноптери от семейство Петровки (Zeidae).

Те са недостатъчно проучен вид.

Таксонът е описан за пръв път от Карл Линей през 1758 година. Наречен е на свети Петър.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Светипетрова риба


Описание

Тялото е много високо и силно сплескано в странично направление (почти плоско като чиния). Има голямо кръгло черно петно, обградено от светъл кръг, разположено в средата на двете страни. Легендата разказва, че това е отпечатъкът от палеца на апостол Петър. Гръбната перка има много дълги бодливи лъчи, завършващи с нишковидни израстъци. Малки бодли се срещат и в основата на гръбната и аналната перка. Устата е много голяма, наклонена и издължаваща се (изпъва се напред, за да всмуква плячката си). Цветът е променлив – варира от сиво-зелен до златистожълт, със сребристи отблясъци и често с тъмни надлъжни ивици. Обикновено достига дължина между 30 и 40 см, но може да достигне 60 до 90 см при максимално тегло от 8 кг. Тя е строго месоядна и ловува от засада.

Хабитат

Дънна морска риба (живее близо до дъното), но може да плува и в средните слоеве на водата. Среща се на дълбочина от 5 до 400 метра, но е по-разпространена на дълбочина между 50 и 150 метра. Обитава пясъчни, тинести или скалисти дъна, както и морски тревни полета.

Разпространение

Светипетровата риба е разпространена почти по целия свят (с изключение на Северна и Южна Америка). От Норвегия до Гвинейския залив и чак до Южна Африка. Среща се около Мадейра, Азорските острови и Канарските острови. Много разпространен е в Средиземно море и се среща и в Черно море. Среща се също в Япония, Корея, Австралия и Нова Зеландия. Намира се също в Мозамбик, Мадагаскар и в някои крайбрежни райони на Източна Африка.

Ареал на разпространение на Светипетрова риба

https://www.mrgoodfish.com/

San Martiño - Zeus faber

[Hatshepsut]

Дунавска минога

Карпатската минога (Eudontomyzon danfordi) е вид безчелюстна риба от семейство Миногови (Petromyzontidae). Представител е на клас Cephalaspidomorphi, който включва най-примитивните гръбначни в европейската фауна.

Начин на живот и хранене

От яйцата се излюпват ларви наречени амоцети. Като ларви живеят 4 – 5 години. Хранят се с детрит и дънни безгръбначни. Метаморфозират в края на лятото.

Възрастните се хранят с кръвта и месото на живи и мъртви риби. Размножават се 1 година след метаморфозата. След размножаването умират.

Размножаване

Плодовитостта ѝ достига до 2000 – 3000 яйца през пролетта.

Разпространение

В басейна на реките Тиса и Тимис в Унгария, Румъния, Украйна и Словакия.

Природозащитен статут

Червен списък на застрашените видове (IUCN Red list) – Незастрашен (Least Concern LC)
Директива за местообитанията и дивата флора и фауна на ЕС – Приложение II
Червена книга на България – Изчезнал

https://bg.wikipedia.org/wiki/Дунавска минога

Семейство: Миногови

Състояние на застрашеност: Изчезнал Вид

Разпространение: От 1925 година до 1930 година намиран в река Златна Панега, река Вит, при Сомовит и при Плевен, река Русенски Лом, река Осъм, при село Калейца, Ловешки окръг. През 1959 година е забелязана на река Дунав, а през 1959 година край Русе.

Численост: У нас непроучвана - улавяни са различни екземпляри.

Местообитание: Основната част от популацията на вида предпочита бистри и чисти води, като разпределението на индивидите в речното течение зависи от наличието и изобилието на подходяща храна. Ларвите живеят заровени в тинята на дъното.

Размножаване: Недостатъчно проучено. Метаморфозата се извършва при дължина на ларвите между 15,6 и 17,6 см., на възраст от 3 до 5 години. Плодовитостта е от 2000 до 3000 хайверни зрънца.

https://chervenakniga.weebly.com/10441091108510721074108910821072-108410801085108610751072.html

[Hatshepsut]

Ручейна минога

Ручейната минога (Lampetra planeri) е вид безчелюстна риба от семейство Миногови (Petromyzontidae). Видът не е застрашен от изчезване.

Разпространение и местообитание

Разпространен е в Австрия, Андора, Беларус, Белгия, Великобритания, Германия, Дания, Естония, Ирландия, Испания, Италия, Латвия, Литва, Лихтенщайн, Люксембург, Нидерландия, Норвегия, Полша, Португалия, Румъния, Русия, Словакия, Украйна, Унгария, Финландия, Франция, Чехия, Швейцария и Швеция.

Обитава крайбрежията и пясъчните дъна на сладководни басейни, морета, реки и потоци.

Описание

На дължина достигат до 20 cm.

Продължителността им на живот е около 7 години.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Ручейна минога

Описание

Малка, непаразитна минога. Общата дължина достига 12–14 см, понякога 18 см. За разлика от речната минога, ручейната минога има гръбни перки, които се срещат, а всички зъби са тъпи. Максиларната пластина е широка, с 2 зъба по краищата. Мандибулата обикновено има 7 зъба. От всяка страна има 3 вътрешни странични зъба. При женските преди хвърляне на хайвера се появява анална перка, а при мъжките - урогенитална папила. Цветът на гърба е тъмен, с кафеникав оттенък, по корема е светъл, със златист оттенък.

Ареал

Обитава речните басейни на Северно и Балтийско море от Франция и Англия до Швеция, Финландия и Карелия, както и в Италия (Сардиния) и на Балканите (в горното течение на Дунав). Отделни популации извън основния ареал има в басейна на Горна и Средна Волга. Ареалът му до голяма степен съвпада с ареала на речната минога, но в реките на Централна Европа ручейната минога заема горните течения на реките или по-малките реки, разположени по-далеч от морето.

Биология

Ручейната миногата никога не излиза в морето, целият ѝ жизнен цикъл протича в реката. Ларвите (пясъчни мухи) по-често обитават малки реки и потоци, предпочитат затлачени райони, водят потаен начин на живот, заравят се в почвата. През 5-6-та година от живота настъпва метаморфоза, в резултат на която ларвата се превръща във възрастна минога, като дължината на тялото намалява. Следователно, възрастните са винаги по-малки от ларвите, не се хранят и живеят от натрупаните мазнини.

Възрастната минога не се храни и има атрофирано черво. Ларвите се хранят с диатомеи и други малки водорасли, а също така консумират детрит от разложени растителни и животински останки.

Тази минога се яде от много видове риби, включително пъстърва.

Размножение

След метаморфозата започва бърз растеж на половите жлези и миногите започват да се размножават много скоро. Възрастните индивиди са с дължина 11–14 см и тегло 2–3 грама. Хвърлянето на хайвера се случва през май-юни на скалисти издатини, при температура на водата 14–19°C. Мъжкият прикрепя устната си фуния към камък и почиства гнездо с овална форма. Един мъжки опложда последователно яйцата на няколко женски. По време на полов акт мъжкият прикрепя устната си фуния към задната част на главата на женската и увива опашката си около нея.

По време на размножителния период една женска снася 800–1500 яйца в него. Хвърлянето на хайвера е групово, обикновено 2–10 индивида снасят яйца в едно гнездо. Абсолютната плодовитост варира от 870 до 2170 яйца. Яйцата са големи, с диаметър 0,9–1,0 мм. Яйцата на миногите могат да бъдат изядени от други видове риби и мряни. Инкубационният период на яйцата продължава 11-14 дни, в зависимост от температурата. 2 месеца след хвърлянето на хайвера (юли), тазгодишните яйца са с дължина 1,3-1,6 см, а до есента (септември) нарастват до 2,0-2,6 см.

Скоро след хвърлянето на хайвера възрастните индивиди умират, като женските умират в по-голям брой от мъжките. Това води до факта, че на местата за хвърляне на хайвера винаги има повече мъжки.

https://uk.wikipedia.org/wiki/Мінога струмкова

[Hatshepsut]

Морска котка

Морската котка (Dasyatis pastinaca) е хрущялна скатова риба, среща се и в Черно море.

Физическа характеристика

Тялото ѝ е ромбовидно, голо и гладко. Опашката е нишковидна, притежава назъбен опашен шип. На долната му страна има надлъжни шлебове с отровни жлези. При убождане се предизвиква сърцебиене и силна болка, а понякога и парализа. Морската котка е хищник; храни се с по-дребни риби и безгръбначни. Гръбната ѝ страна е леко изпъкнала, а коремната-плоска. Липсват гръбна и опашна перка. Окраската на гърба е тъмносива до кафява, а коремът-бял. Дължината на черноморските екземпляри достига до 100 cm, но най-често се ловят индивиди, дълги 30 – 60 cm с тегло 6 – 10 kg.

Максимална измерена дължина на женски индивид: 100 cm
Дължина на опашката: 35 cm
Рекорд: 201,39 кг (поставен край Азорските острови)

Разпространение и местообитание

Морската котка се среща в северния Атлантически океан по европейското и африканското крайбрежие, Средиземно и Черно море. Тъй като е дънна риба тя живее на дълбочина от 20 до 80 m. През лятото се доближава до брега, а през зимата отново се оттегля.

Хранене

Храна за морските котки са висшите ракообразни, мекотелите и по-дребни риби. Морската котка има 27 000 вкусови рецептора.

Размножаване

Морската котка е живородна и се размножава през юли-август месец. Оплодените яйца са между 4 и 12. Те се задържат в яйцепроводите. Между майчиния организъм и зародишите се образува своеобразна плацента. Тя служи за приемането на хранителни вещества от майката към зародишите. Инкубацията продължава за период от четири месеца.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Морска котка

[Hatshepsut]

Морска лисица

Морската лисица (Raja clavata) е хрущялна риба, която се среща и в Черно море.

Женската достига 125 cm, а мъжката едва до 70 – 85 cm. Официалният рекорд е 7,59 кг и е поставен край Джърси, Великобритания. Тялото ѝ е осеяно с шиповидни костни плочки, има ромбовидна форма с удължена опашка. Имат и дълги израстъци, с които се залавят за предмети и растения във водата.

Морската лисица се храни с дънни риби, ракообразни и мекотели. Преследвайки своята жертва, често се издига и към повърхността. Придвижва се, като размахва гръдните си перки, подобно на крила, и ако се наложи, може да развие доста висока скорост. Когато достигне жертвата, морската лисица плува над нея, обгръща я с перките си и я притиска към дъното, след което я поглъща.

През пролетта морската лисица се приближава към брега до дълбочина 10 – 20 m и отделя до 500 яйца.

Всяко от тях е обвито в рогова, тъмно оцветена капсула с правоъгълна форма и с дълги израстъци по краищата. Те се оплитат в подводната растителност и се развиват около 5 месеца. Тялото на малките е дълго 12 – 13 cm и широко до 8 cm.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Морска лисица

Морска лисица - дънна скатова риба с шиповидни плочки

Морска лисица е дънна хрущялна риба от скатовите, позната с широкото си ромбовидно тяло, дълга опашка и шиповидни плочки по горната страна. Научното ѝ име е Raja clavata, а в англоезичната литература често се среща като thornback ray. В Черно море тя се отличава от познатите костни морски видове като сафрид, паламуд, лефер или лаврак по форма, устройство и начин на живот.

Тялото на морската лисица е ниско, разперено и приспособено за живот близо до дъното. Вместо да плува постоянно в открита вода, тя прекарва много време върху пясъчни, тинести, чакълести или смесени дънни участъци. Там се прикрива, придвижва се ниско и търси храна сред дребните дънни животни.

Морската лисица и морската котка имат плоско тяло и дънен начин на живот, но се различават по форма, устройство, защитни белези и общ силует. Разликата личи по опашния шип при морската котка и по шиповидните плочки по тялото при морската лисица.

Названието ватос не винаги означава точно морска лисица, защото в различни райони може да се използва за повече от една скатоподобна дънна риба.

Как изглежда морската лисица

Отгоре морската лисица се разпознава по широкия ромбовиден силует и дългата опашка.

Горната страна обикновено е кафеникава, сивкава или пясъчна, като цветът помага на рибата да се слива с дъното. Окраската може да бъде неравномерна, с по-тъмни петна по горната страна. Долната страна е по-светла, което е типично за много дънни видове.

Очите са разположени отгоре, а устата се намира от долната страна на тялото. Това разположение показва връзката ѝ с дънното хранене. Храненето ѝ е свързано с дъното, където намира ракообразни, мекотели, червеи и дребни риби.

По горната страна има шиповидни костни плочки, които помагат при разпознаването. Те са причина видът да носи английското име thornback ray. Тези шипове не трябва да се бъркат с опашния шип на морската котка. При морската лисица става дума за различен тип защитни образувания по тялото и по опашната линия.

Разлика между морска лисица и морска котка

Двата вида си приличат по плоското тяло и връзката с дъното, но имат важни разлики.

Морската котка се отличава с гладко широко тяло и дълга опашка с шип, който изисква внимателно боравене. Морската лисица има по-ромбовидно тяло, шиповидни плочки по горната страна и различна структура на опашката.

Разпознаването зависи от ромбовидното тяло, шиповидните плочки и структурата на опашката.

Разграничението е важно, защото двата вида имат различни белези и изискват различно внимание при боравене.

Къде се среща морската лисица

Морската лисица се среща в източния Атлантик, Средиземно море и Черно море, където обитава пясъчни, тинести, чакълести или смесени дънни участъци.

В Черно море видът се свързва с дънни зони по шелфа и крайбрежни участъци, където условията позволяват прикриване и хранене. Присъствието ѝ трудно се забелязва от повърхността. Не образува видими пасажи като сафрида и не гони дребна риба над водата като някои хищници.

Морската лисица прекарва много време близо до дъното. През деня често може да лежи частично прикрита в пясък или тиня. Така окраската и формата ѝ помагат да се слее с дъното. Този начин на живот обяснява защо хората рядко я виждат, дори когато видът присъства в даден район.

Промените в тези местообитания засягат риби като морската лисица, защото храната и укритието ѝ са свързани с дъното.

Поведение и начин на живот

Морската лисица е типичен дънен обитател. Начинът ѝ на живот е свързан с прикриване, бавно придвижване и близост до дъното. Тялото ѝ е устроено така, че да лежи стабилно върху пясък, тиня или смесен терен.

Когато се движи, използва разширените си гръдни перки с плавни вълнообразни движения. При спокойно поведение се движи плавно, а при опасност бързо сменя мястото си.

През деня морската лисица често остава прикрита. Нощем или при по-спокойни условия търси храна по-активно. Този ритъм е характерен за много дънни животни, които избягват открити места и използват прикриването като защита.

Тя не преследва пасажи в открита вода, а търси храна в близост до морското дъно.

С какво се храни морската лисица

Храната на морската лисица е свързана с дъното. Тя поема ракообразни, мекотели, червеи, дребни дънни риби и други животни, които живеят върху или в близост до морското дъно. Устата от долната страна е пригодена за такъв начин на хранене.

При по-млади екземпляри храната може да бъде по-дребна, включително малки ракообразни и червеи. При по-едри екземпляри храната включва и организми с по-твърда обвивка, за които челюстите са добре приспособени.

Този начин на хранене я свързва с дънните безгръбначни, дребните риби и по-едрите хищници.

Когато се говори за морска лисица, не е добре да се представя като бърза нападателна риба. Тя е хищник, но в дънен смисъл - търси и поема животни от своята среда, а не преследва пасажи в откритата вода.

Размножаване и развитие

Морската лисица е яйцеснасяща хрущялна риба. Женската снася яйца в капсули. Те имат плътна обвивка и израстъци за закрепване към дънни предмети, растителност или други структури.

Развитието на малките протича вътре в яйчната капсула. След излюпване младите риби вече приличат на малки морски лисици, с плоско тяло и дънен начин на живот. При морската лисица развитието е свързано с яйчна капсула, а не с масово отделяне на хайвер във водата.

Яйчните капсули на скатовите риби понякога се намират изхвърлени на брега след бури. Те са част от жизнения цикъл на вида и могат да дадат информация за присъствието на скатови риби в даден район.

При видове с по-бавен растеж и по-късно съзряване възстановяването на популациите отнема повече време.

Значение за морската среда

Морската лисица е част от живота по морското дъно. Тя се храни с ракообразни, мекотели и дребни риби, а самата тя може да бъде плячка за по-едри морски хищници. Така участва в хранителните връзки в морската среда.

Като дънен вид тя зависи от състоянието на морското дъно и храната, която намира там. Наличието на ракообразни, мекотели, червеи и дребни риби прави дъното подходящо за морската лисица. Замърсяването и промените в дънната среда засягат дънните организми и видовете, които се хранят с тях.

Поради дънния си начин на живот морската лисица рядко се вижда от брега, но има място в морската фауна.

Морска лисица в Черно море

В Черно море морската лисица е позната като представител на скатовите хрущялни риби. Среща се по дънни участъци, където има условия за прикриване и храна. Пясъчни, тинести и смесени дъна са подходящи за този начин на живот.

Поради дънния си начин на живот видът се наблюдава трудно, а сведенията за него често идват от подводни наблюдения, прилов и местен опит.

Видът се разпознава по плоското тяло, шиповидните плочки и връзката си с морското дъно. Морската лисица е част от дънните хрущялни риби, приспособени към пясък, тиня, прикриване и бавен ритъм на живот.

Морската лисица е пример за дънното разнообразие на Черно море, което остава по-слабо видимо от брега.

Как да разпознаем морска лисица

Разпознаването започва с формата на тялото. Морската лисица има ромбовиден силует, широки разперени перки и удължена опашка. Тялото е плоско и ниско, а горната страна е оцветена така, че да се слива с дъното.

Шиповидните плочки по горната страна и опашната линия помагат да се разграничи морската лисица от по-гладки скатоподобни видове.

Очите са отгоре, а устата е отдолу. Това разположение е типично за дънните скатови риби. Ако рибата се гледа отдолу, се вижда светлата страна и устата, пригодена за храна от дъното.

Морската лисица се отличава от морската котка с ромбовидната форма и шиповидните плочки по горната страна. Морската котка има друга структура на опашката и опашен шип, който е основен белег при нея.

Безопасност и отношение към вида

Морската лисица не трябва да се приема като опасна по същия начин, както морската котка с опашен шип. При среща с нея е нужно внимателно боравене заради шиповидните плочки, грубата кожа и дългата опашка.

При всяка среща с непозната морска риба е разумно да се избягва грубо пипане. Ако рибата е на брега или в лодка, тя трябва да се държи далеч от лице, очи и гола кожа. Дори видове без ясно изразен опасен шип могат да наранят при неправилно боравене.

Когато има съмнение дали става дума за морска лисица, морска котка или друг скатоподобен вид, по-добре е да се действа внимателно. Разпознаването се прави по форма, шипове, опашка и общ силует, а не само по местно име.

Ако рибата трябва да бъде върната, това се прави бързо и без излишно нараняване, като се спазват местните правила.

Защо морската лисица заслужава внимание

Морската лисица е по-слабо познат дънен вид, отличим с плоско тяло, шиповидни плочки и размножаване чрез яйчни капсули.

При морската лисица важни са конкретните белези - ромбовидното тяло, шиповидните плочки и структурата на опашката. За човек, свикнал с костни риби, плоското тяло и шиповидните плочки могат да изглеждат необичайно. При по-внимателно разглеждане става ясно, че това са приспособления за дънен живот, прикриване и хранене в специфична среда.

Разликата с морската котка е важна за правилното описание и безопасното боравене. Точното използване на имената морска лисица и морска котка помага да се избегне смесване на близки, но различни дънни риби.

Морската лисица е част от скатовите риби, дънната фауна на Черно море и хранителните връзки в морската среда.

https://www.mftackle.com/blog/morska-lisitsa

[Hatshepsut]

Черноморска акула

Черноморската акула (Squalus acanthias), също черноморска бодлива акула, е вид хрущялна риба от семейството на бодливите акули. Наричат я и морско куче.

Описание

Тялото на черноморската акула е източено торпедовидно и заоблено вретеновидно, тъмносиво на цвят. Покрито е с дребни плакоидни люспи с шипчета, насочени към опашката, която представлява асиметрична перка (с по-голяма горна част). Предната част на тялото е широка, леко изгърбена, триъгълна при напречен пререз. Главата е удължена и гръбно-коремно сплесната. Муцуната е конично заоблена напред. Дълговината уста е долна, напречна, с по една надлъжна бразда от двете страни. При челюстите има няколко реда дълги остри клиновидни зъби. Очите са без мигателна ципа, удължени по посока на дължината на главата и са покрити отгоре и отдолу до зеницата с твърда кожна мембрана. Анусът е разположен в задната половина на тялото, по-близо до края на опашката.

Глава на Черноморска акула

Гръбните перки са с удължени задни лъчи и с по един шип отпред. Началото на първата гръбна перка е над задния край на гръдните перки, а втората гръбна перка е разположена зад коремните перки. Гръбните преки са големи и се намират зад главата.Има и шип, разположен на гръбната перка. Коремните перки са малки и липсва анална перка. Опашката е несиметрична и почти с размерите на главата.

Горната част на тялото е тъмносива, осеяна с бели петна. Тези петна са по-ясно видими при младите индивиди- Коремната страна е белезникава.

Черноморската акула живее до 15 – 17 години. Средно достигат до 150 cm дължина, но има регистрирани случаи, в които този размер е 180 – 200 cm. Теглото ѝ е около 7 кг (при достигане на зрялост). Най-едрите представители могат да достигнат 14 кг. Официалният рекорд е 7,14 кг и е постигнат край графство Кери, Ирландия.

Разпространение

Разпространена е в морета и океани с умерени температури на водата (повсеместно в Атлантически и Тихи океан и свързаните с тях морета). Обитатели са на крайбрежните участъци и на откритите води. Попада рядко в Черно море.

Ареал на разпространение на Черноморска акула

Хранене

Черноморската акула живее на пасажи (стада), предимно в дънните слоеве на водата на дълбочина 180 – 200 m. Храни се хищно, с по-дребни риби. Възрастните акули се хранят с бентосни и нектобентосни видове, например меджид, писия, някои видове попчета и др. В отделни години през пролетно-есенните месеци на хамсията, трицоната, сафридът и скумрията придобиват по-голямо значение за изхранването на акулата. Ракообразните и мекотелите са по-маловажни за диетата ѝ.

Размножаване

Черноморската акула достига полова зрялост при дължина 70 cm. Тя е живородна – оплождането е вътрешно и става през пролетта. Бременността на женските, обитаващи Черно море, продължава около година (за сравнение с океанските представители, при които бременността трае около 2 години). Те са живородни. Близо до брега, на дълбочина 25 – 40 m, женската ражда между 16 и 32 малки. Те са сред най-бавно растящите акули на планетата. Продължителността им на живот е до 25 години.

Улов

Обикновено не е агресивна по отношение на хората. В България черноморската акула служи предимно като стопански улов (през зимния сезон) за вътрешния ни пазар и няма голямо стопанско значение. Месото се консумира в свеж, опушен или консервиран вид. Възможно е и приготвянето на пастърма. Черният им дроб съдържа до 81% масленост и е богат на витамините А и D. Затова интересът на фармацевтичните компании към тях е голям. Перките им са скъп деликатес на азиатските пазари. Кожата на акулата е много здрава. Опъната и изсушена, може да се употреби вместо стъклена хартия, а след известна обработка и за производството на кожени изделия.

В световен мащаб бодливите акули са застрашен вид поради прекомерния улов. Черноморската акула присъства в Червена книга на България, като защитен животински вид.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Черноморска акула

[Hatshepsut]

Малка бодлива акула

Малката бодлива акула (Squalus blainville) е акула от род Squalus, обитаваща континенталния шелф във всички океани на дълбочина между 15 и 800 m. Достига дължина един метър.

Обитава всички океани с изключение на Северния ледовит океан. Среща се на дълбочина до 780 м. Максималният регистриран размер е 100 см. Представлява интерес за търговския риболов.

Ареал на разпространение на Малка бодлива акула

Видът е описан научно за първи път през 1827 г. Не е определен холотип. Видът Squalus blainville е кръстен в чест на френския зоолог Анри-Мари Дюкроте дьо Бленвил.

Описание

Максималният регистриран размер е 100 см. Муцуната е заоблена във формата на парабола, доста дълга. Тялото е удължено, стройно. Ноздрите са рамкирани от широки кожни клапи. Разстоянието от върха на носа до устата е равно на или 1,3 пъти ширината на устата. Разстоянието от върха на муцуната до очите е два пъти дължината на окото. Ноздрите са разположени по-близо до върха на муцуната, отколкото до устата. В основата на гръбните перки има дълги бодли. Първата гръбна перка е по-голяма от втората. Основата на първата гръбна перка е изместена по-близо до гръдните перки. Основата на втората гръбна перка е разположена значително зад основата на тазовите перки. Гръдните перки са големи, широки, с триъгълна форма със заоблени краища. Тазовите перки са малки. Аналната перка липсва. Опашната перка е асиметрична, назъбена на ръба на по-дългия горен лоб.

Биология

Тези акули са яйцеживороденаждащи. Котилата се състоят от 3 до 4 новородени, всяко с дължина приблизително 23 см. Мъжките и женските достигат полова зрялост съответно на 50 см и 60 см. Бодливите акули се събират на големи пасажи. Диетата им се състои от костни риби като скумрия, ракообразни и главоноги.

Spoiler

Яйцеживородство

Яйцеживородство или ововивипария е остарял и твърде широк и недостатъчно прецизен термин за някои подобни типове размножаване при гръбначните животни, при които зародишът завършва развитието си, докато яйцето е в майчиния организъм и малките се излюпват непосредствено след снасянето. Според застъпниците на термина, яйцеживородството заема междинно положение между размножаването на живородните организми и яйценосните животни. Яйцеживородни животни са повечето скорпиони, кърлежи, някои гущери, акули (тигрова акула, синя акула, широкоуста акула), скатове (морска котка, някои електрически скатове) и змии (аспида, пепелянка, боа удушвач, зелена анаконда).

[затвори]

https://bg.wikipedia.org/wiki/Малка бодлива акула

https://ru.wikipedia.org/wiki/Длинношипая колючая акула

https://bg.wikipedia.org/wiki/Яйцеживородство