Български Националистически Форумъ

Немският косат (Ballerus sapa) е вид лъчеперка от семейство Шаранови (Cyprinidae). Видът не е застрашен от изчезване.

Разпространен е в Австрия, Беларус, Босна и Херцеговина, България, Германия, Грузия, Казахстан, Молдова, Полша, Република Македония, Румъния, Русия, Словакия, Словения, Сърбия, Туркменистан, Узбекистан, Украйна, Унгария, Хърватия, Черна гора, Чехия и Швейцария.


https://bg.wikipedia.org/wiki/Немски косат



Дължината на тялото е до 39 см, теглото до 1 кг. Височината на тялото е около една трета от дължината му. Долната лопатка на опашната перка е по-дълга от горната. Муцуната е дебела, гърбава. Устата е полудолна. Очите са големи, ирисът е сребристобял, откъдето идва и името на рибата. Люспите са сравнително големи. В страничната линия има 48-53 люспи. Хрилните тичинки са дълги, дебели, броят им е 18-23. Фарингеалните зъби са едноредови, по 5 от всяка страна. Аналната перка е много дълга, гръбната перка е къса. Цветът е сребрист, несдвоените перки имат тъмни ръбове.

Продължителност на живота до 15 години. Темпът на растеж е среден, през първите години от живота расте по-интензивно. Типично речна риба. Възрастните се държат близо до дъното на дълбоките участъци на реката и потока, а малките остават известно време в плитки места. Немските косати живеят на малки ята. През есента слизат надолу по течението до дълбоки дупки, през пролетта се издигат, за да хвърлят хайвера си. Хранят се с малки мекотели и други безгръбначни. Младите консумират зоопланктон.

Достига полова зрялост на 4–5-годишна възраст, с дължина 18–22 см и тегло 100–200 г. Мъжките достигат полова зрялост година по-рано от женските. Плодовитостта на женските зависи от размера и е средно 30–80 яйца на грам телесно тегло. Хвърлянето на хайвера става едновременно през втората половина на април при температура на водата 10–12°C на скалисто дъно. Яйцата са дънни. Ларвите, които се появяват, не реагират на светлина и остават на дъното известно време.

https://uk.wikipedia.org/wiki/Білоочка

Наименование: Блескавец
Други названия: блескавец, говедарка и белица, пръскач
Латинско наименование: Alburnoides bipunctatus


Описание

Блескавец е речна риба и спада към семейство шарани. Обитава едни и същи места, както и уклея и се среща предимно в горната част на водите, за разлика от уклея, който е в долната. Блескавецът не може да вирее в застояли води и водоеми.
По размери стига до 12–15 см, а теглото в редки случаи до 60 грама. Тялото му има сплескана форма, но за разлика от уклея е по-високо. Като най-голяма разлика с неговата роднина уклея е характерната двойна линия в страни, състояща се от черни и успоредни точици, която започва от мястото на хрилете, има малка извивка по долната част и достига до опашката. Блескавеца има широка глава, за разлика уклея и долната му челюст не се издава напред.
Блескавецът е красива рибка. Цветните му краски са в сиво-зелено с преливаща се двойна и успоредна линия от тъмни точици. Люспите по тялото са по-здрави и дебели в сравнение с тези на уклея, но отново са в сребрист метален тон.
Плавниците на блесковеца са в опушено сиви цветове, а основата им е характерна с малко жълти нотки. Блескавецът става още по-пищен по време на брачния период. Двойната линия се очертава по силно и отива към стоманен син нюанс, плавниците стават между жълто до оранжево. Блескавецът достига от 6 до 8 години. Прехраната му предимно се състой от водорасли, личинки и мамарци.
Бързеите, устията на реки и потоци и разливите разположени под праговете са сред любимите места за обитаване от блескавеца. По това се отличава и може да се открива по-лесно.

https://www.facebook.com/aquariumvarna

Уклейката (Alburnus alburnus) е вид ситна речна риба от семейство Шаранови. Също се нарича блескач, пръскач, плюске, чаушан или терзийка. Видимо е подобна на малко по-едрия уклей (Chalcalburnus chalcoides), но са различни видове.

Тялото ѝ е дълго, стреловидно и силно сплеснато отстрани. Главата е изострена, очите са големи, а устата е голяма и сочи нагоре. Люспите ѝ са сребристи и блестят ярко, докато перките са безцветни. Аналната перка е дълга, с между 18 до 23 лъча. Расте до около 25 cm.


Среща се на пасажи в горните водни слоеве и предпочита чисти прозрачни води. Храни се с малки насекоми и мекотели, червеи и други. Уклейката е важна храна за по-големите хищници в един биотоп. Среща се в България и в цяла Европа, но популациите ѝ намаляват поради слабата ѝ поносимост към замърсяване.


Лови се заедно с други Шаранови риби на въдица, но се използва главно като стръв за хищни риби. Нейните люспи са от значение, тъй като се използват в приготвянето на сребрист пигмент „Essense Orientale“ и изкуствени перли.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Уклейка


Живее само във водоеми с чиста вода и добър кислороден баланс. Събира се на ята. Държи се близо до бързеи и ями с пясъчно дъно, охотно се събира близо до дървета, надвиснали над водата. Понякога се събира близо до мостове, купчини и места, където добитък влиза във водата. Държи се на дълбочина не повече от половин метър, а при топло време близо до самата повърхност, събирайки насекоми, които падат във водата. Рибата е постоянно в търсене на храна. Основата на диетата ѝ са насекомите, храни се също с хайвер и малки на други риби.

Достига полова зрялост на 3-годишна възраст, а общата продължителност на живота е 5-6 години. Хвърлянето на хайвера става от май, когато водата се затопли до 17-19°C, до юли, само при топло и слънчево време на няколко етапа. Хайверът се снася върху подводна растителност, понякога върху пясък и камъчета. Ларвите се появяват на 7-8-ия ден, като пребивават в растителността близо до повърхността на водата, понякога заедно с възрастните.

https://uk.wikipedia.org/wiki/Верховодка звичайна

Распер (Aspius aspius), също харамия, е вид лъчеперка от семейство Шаранови (Cyprinidae). Видът не е застрашен от изчезване.

Разпространен е в Австрия, Азербайджан, Армения, Афганистан, Беларус, Босна и Херцеговина, България, Германия, Грузия, Гърция, Естония, Иран, Италия, Казахстан, Киргизстан, Китай, Латвия, Литва, Молдова, Норвегия, Пакистан, Полша, Република Македония, Румъния, Русия, Словакия, Словения, Сърбия, Таджикистан, Туркменистан, Турция, Узбекистан, Украйна, Унгария, Финландия, Хърватия, Черна гора, Чехия, Швейцария и Швеция.

На дължина достигат до 1,2 m, а теглото им е максимум 9 кг.

Продължителността им на живот е около 11 години.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Распер



Расперът е от семейство шаранови. Една от нашите най-бързо плуващи риби. Отличен плувец със стремителен издължен силует и мощно тяло. Силна и борбена риба. Често го бъркат с речния кефал, но за разлика от него расперът не е толкова вретеновиден. По скоро прилича на голям уклей. На дължина достига около 60–80 см, а на тегло 6–7 кг. Гърбът му е широк, синкав или тъмносив с леко странично преливане. Люспите са сравнително ситни, а перките големи, щръкнали и сивкави на цвят. Очите му са жълти със зелена черта в горния край. Опашният плавник е могъщ и широк с твърди лъчи с дълбоко стреловидно изрязване в средата. Устата на распера е голяма, с тъмна издатина на долната челюст. Главата му е леко заострена. Расперът е хищник и се храни предимно с дребни рибки. У нас популацията му е главно в Дунав и неговите притоци, но се среща и в долните течения на Струма, Места, Тунджа и някои по-големи язовири. Любимите му места са бързеите и горните пластове на води с умерено до силно течение. Понякога се държи в по-дълбокото, откъдето изненадващо атакува. Лови се на плувка, булдо, спининг, "Драшкович" и мухарка. Понякога може да се хване и на дъно. Най-често използвания метод е спининг с блесни и воблери. За мухарка се използват стримери и сухи мухи. На плувка се използват малки рибета, мухи, пчели или скакалци. Месото му е бяло и с малки кости. Консумира се пържен или печен. Минимално допустимите размери за улов на распер (Аspius aspius) са 25 см.

Любомир Лаков

https://ribitebg.free.bg/rasper.html

Бялата мряна (Barbus barbus) е вид лъчеперка от семейство Шаранови (Cyprinidae).

Разпространение

Видът е разпространен в Австрия, Андора, Беларус, Белгия, Босна и Херцеговина, България, Великобритания, Германия, Испания, Италия, Латвия, Литва, Лихтенщайн, Люксембург, Молдова, Нидерландия, Полша, Република Македония, Румъния, Русия, Словакия, Словения, Сърбия, Украйна, Унгария, Франция, Хърватия, Черна гора, Чехия и Швейцария.


Бялата мряна обитава само определени реки в България – в река Дунав и в нейните притоци. Искър е реката с най-масово разпространение на бялата мряна в България. В реки като Янтра и Огоста се среща по-рядко. Тази риба живее в бързеите и в широките реки. Бялата и черната мряна не се различават по поведение, но по размери бялата е в пъти по-голяма. По българските реки се улавят екземпляри близо килограм, най-много 2 – 3 килограма. В по-големи реки, като Дунав например, са хващани бели мрени с тегло 7 – 8 килограма, но рядко.

Физически характеристики

Бялата мряна достига размери от 80 – 100 сантиметра и маса от 6 – 8 килограма. Максималната дължина, която може да достигне е 120 см и маса до 12 кг. Главата е конусовидна с долна уста, която се отваря като рало напред. Има четири чувствителни мустачки в краищата ѝ.


Очите на мряната са малки, а гръбната перка е голяма и висока. Първият лъч от тази перка е твърд и назъбен като при шарана, но за разлика от него е извит назад при върха. Има мощен и здрав опашен плавник, който ѝ позволява да се движи в силните течения. Гръбната перка и горната част на опашката са сиво-кафяви. Останалите плавници са светло оранжеви с червеникав оттенък. Гърбът ѝ е кафяв, дори сив, а коремът е мръсно бял.

Начин на живот и хранене

Бялата мряна е дънна риба. Всеядна риба е, но предпочита животинска храна. Храни се само по дъното. Предпочита каменисти и чакълести дъна, понякога и глинести, където намира ларви, насекоми, червеи, пиявици с чувствителните си мустачки.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Бяла мряна

Маришката мряна (Barbus cyclolepis) е вид лъчеперка от семейство Шаранови (Cyprinidae). Видът не е застрашен от изчезване.

Разпространение и местообитание

Разпространен е в България, Гърция и Турция.

Обитава сладководни басейни, морета и реки.


Описание

На дължина достигат до 30 cm.

Продължителността им на живот е не повече от 6 години. Популацията на вида е стабилна.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Маришка мряна

Черната мряна (Barbus petenyi), наричана също балканска мряна, е вид лъчеперка от семейство Шаранови (Cyprinidae).

Разпространение и местообитание

Разпространен е в басейна на долното течение на Дунав, в северна и южна България и южна Румъния, както и в басейните на някои черноморски реки като Камчия.

Обитава придънните слоеве на водоемите. През пролетта слиза към по-дълбоките части на реките, а през лятото се изтегля нагоре, към по-бързите течения.

Описание

Живее на пасажи. Обикновено в тях рибките са от едно люпило и затова на едно място по време на риболов се ловят риби с едни и същи размери. Черната мряна рядко надхвърля 35 cm на дължина, а теглото ѝ може да достигне и до 1 кг. Цветовете на мряната силно зависят от околната среда. Най-често рибата е златиста, изпъстрена със ситни тъмни петънца. Ако обаче дъното е повече каменисто, отколкото песъчливо, се срещат и сребристи екземпляри. Гърбът при черната мряна винаги е тъмен. Плавниците най-често са жълтеникави на цвят, но ако рибата е в брачен период, могат да бъдат и чисто оранжеви. Характерна за балканската мряна е аналната перка, която е силно прибрана към тялото. От другите видове мрени – от бялата – Barbus barbus, маришката – Barbus cyclolepis, и резовската – Barbus tauricus, я отличава последният удебелен лъч в гръбната перка. При черната мряна той е мек и не е назъбен в задния си край. Главата на рибата е малко източена и удължена. Устата е долна с месести и здрави устни, гарнирани с два чифта мустачки. Първата двойка мустачки е в ъглите на устата и са по-големи. Втората двойка се намират на върха на муцуната и са по-малки.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Черна мряна



Черна мряна, известна още като балканска мряна (Barbus meridionalis petenyi), е сладководна риба от семейство Шаранови, която обитава придънните слоеве на бистри планински и полупланински реки с чакълести и каменисти дъна. Този вид е широко разпространен на Балканския полуостров, включително и в България, където се среща в горните и средни течения на реките, особено в райони с богато кислородно съдържание и умерено до силно течение. Черната мряна се отличава с елегантно и издължено тяло, дълго обикновено до 30–35 см, а в редки случаи достига до 1 кг тегло. Тялото е вретеновидно и стегнато, адаптирано за живот в течащи води, където рибата поддържа активен плувен режим. Оцветяването ѝ е променливо – зависи от характера на дъното и водната растителност. Водещият нюанс е златист или бронзов, покрит с малки, разпръснати тъмни петна. При екземплярите, обитаващи по-каменисти и по-светли участъци, окраската става сребриста, което затруднява разпознаването им с просто око. Гърбът е винаги тъмен, вариращ от маслинен до сивочерен, а перките са жълтеникави. В размножителния период те придобиват ярко оранжев цвят, най-вече при мъжките. Главата на черната мряна е леко източена и удължена, завършваща с долна, дъговидна уста, която е адаптирана за търсене на храна по дъното. Устните са дебели, месести и чувствителни, снабдени с два чифта мустачки, които играят роля на осезателни органи. Характерна анатомична особеност на вида е удебеленият последен лъч на гръбната перка, който при черната мряна е мека структура – неназъбена и незаострена, за разлика от някои други представители на рода Barbus. Аналната перка е силно прибрана към тялото, което също спомага за разпознаване на вида. Черната мряна живее на пасажи, като предпочита участъци с променливо течение, където дъното е покрито с чакъл, камъни и водорасли. През пролетта мигрира към по-дълбоките участъци на реките, докато през лятото се издига към по-плитки и по-бързи води, където се храни и размножава. Храната ѝ е разнообразна, включваща дънни безгръбначни, личинки на насекоми, дребни червеи и растителни остатъци. Размножителният период на черната мряна настъпва в края на пролетта и началото на лятото. През този период мъжките стават по-цветни и агресивни, подготвяйки подходящи места за снасяне на хайвера. Яйцата се прикрепят към чакъл и подводна растителност. Излюпването е сравнително бързо и малките започват да се хранят активно още в първите дни след излюпването. Черната мряна е чувствителна към замърсяване, което я прави индикатор за чистота на водните екосистеми. Въпреки сравнително малките си размери, тя е ценена сред риболовците поради живата си борба при изваждане и естетическия си вид.

https://carpmap.bg/fish-list-type/cherna-mryana

Резовската мряна (Barbus tauricus), също приморска мряна, е вид лъчеперка от семейство Шаранови (Cyprinidae). Видът е уязвим и сериозно застрашен от изчезване.

Разпространение и местообитание

Разпространен е в Украйна, България, Турция.

Обитава сладководни и полусолени басейни, скалисти дъна на морета, реки и потоци.

Описание

На дължина достига до 70 cm.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Резовска мряна



Приморска мряна, Кримска мряна

Barbus tauricus (Kessler, 1877)

Barbus barbus borysthenicus Dybowsky: Дренски, 1951: 89; Barbus barbus bergi Chichkoff, 1935: Шишков, 1935: 20.

Разред Шараноподобни (Cypriniformes)

Семейство Шаранови (Cyprinidae)

Природозащитен статус: в България: уязвим VU [B1a, b]; международен: ДХ-V.

Общо разпространение. Среща се в Черноморския водосборен басейн – повечето кримски реки, както и Днепър, Днестър, Буг и някои по-малки реки в България и Турция, които пряко се вливат в Черно море.

Разпространение и численост в България. Видът е установен за пръв път в Резовска река [1]. Впоследствие е намерен и в други черноморски реки – Велека [2], Елешница [3], Двойница [4], Средецка и Факийска [5]. За р. Камчия е съобщен още през 30-те години на XX в. [6], но неговото наличие е доказано по-късно [7]. В миналото е бил широко разпространен в р. Камчия и притоците й, като се е срещал и в повечето от прилежащите й азмаци [8]. Видът е намиран и в реките Ахелой и Дяволска [9]. Днес разпространението му е значително стеснено. Среща се в р. Велека, където е един от най-масовите видове [10, 11], и вероятно в Резовска река. Улавян е в басейна на р. Камчия и притока й Елешница (наши данни), като е изчезнал от азмаците на р. Камчия [12]. По време на последните проучвания (2005–2006) не е установен в реките Ахелой и Дяволска.

Местообитания. Среща се в средните течения на постоянни реки с пясъчно и чакълесто дъно, рядко обитава и естуарни води.

Биология. Слабо позната. Бентосен реофилен вид, обитаващ участъци с умерено течение. Съзрява полово на втората година. Размножителният период вероятно е през април–юни. Плодовитостта на женските е около 21 000 хайверни зърна. Храни се с дънни безгръбначни и в по-малко количество с водорасли. Достига на дължина обикновено до 30 cm. Най-големият индивид, уловен в България, е 38 cm [2, 13].

Близки видове. От черната мряна (B. petenyi) се отличава с финно назъбен последен лъч на гръбната перка, а от маришката мряна (B. cyclolepis) – с по-малък брой на люспите в страничната линия (до 62).

Отрицателно действащи фактори. Основните заплахи за вида са замърсяването на водите, хидротехническото строителство и бракониерството.

Предприети мерки за опазване. Няма.

Необходими мерки за опазване. Опазване на средните течения на реките, вливащи се в Черно море, от замърсяване. Въвеждане на ограничения за изграждане на хидротехнически съоръжения по тях.

Основна литература за вида: 1. Шишков, 1935; 2. Дренски, 1951; 3. Пешев, 1966; 4. Пешев, 1969; 5. Пешев, 1970; 6. Шишков, 1934; 7. Пешев, 1971; 8. Карапеткова, 1974; 9. Карапеткова, 1976; 10. Karapetkova et al., 2003; 11. Dikov, Zivkov, 2004; 12. Vassilev, 1999; 13. Маринов, 1989.

Автори Тихомир Стефанов, Теодора Тричкова

http://e-ecodb.bas.bg/rdb/bg/vol2/Batauric.html

Златната рибка (Carassius auratus) е домашна версия на Сребриста каракуда (Carassius gibelio, тъмносиво/кафяв шаран родом от Азия). За пръв път е отгледана успешно в Китай преди около 1000 години. Благодарение на селективното кръстосване, днес златните рибки се срещат в различни цветове, окраски, големина и форма, доста различни от първоначалния домашен шаран.

История


В Китай по време на династията Танг (618 – 907) е било популярно да се отглеждат шарани в изкуствени езера. Като резултат от доминантен ген се е появила мутация и някои от рибките са изглеждали като златни (всъщност жълто-оранжеви), доста различни от нормалната сребърна декорация. Хората започнали да отглеждат златните, вместо сребърните, показвали ги в малки аквариуми. Рибите не са се държали постоянно в тях, а в изкуствени езерца. Едиствено с изложбена цел са се слагали в аквариуми.

През 1162 г. императрицата от династията Сонг, наредила да се изгради изкуствено езеро, където ще отглеждат селектираните червени и златни декоративни шарани. До това време на хора извън императорското семейство е било забранявано да отглеждат златни рибки от жълтата разновидност, жълтото е било императорският цвят. Вероятно това е причината да има повече оранжеви златни рибки, за сметка на жълтите, въпреки че последните са по-лесни за отглеждане.

Появата на други разновидности за пръв път е документирана през 1276 г. Първата поява на воална златна рибка е по време на династията Минг. През 1502 г. за пръв път са представени в Япония, където по-късно са получили видовете Риукин и Тосакин.

През 1611, златната рибка е представена в Португалия и от там на други места е Европа. През 1620 година е приета много добре в Северна Европа, където се е смятало, че люспите ѝ с метален блясък символизират късмет и успех. Станало е традиция женените мъже да подаряват на съпругите си златна рибка за годишнините си, символ на просперитет за следващата година. Първата златна рибка е донесена в Северна Америка около 1850 г. и много бързо е станала много популярна е САЩ.

Описание

Златната рибка е сравнително дребен член на семейство Шаранови, което е най-голямото семейство сладководни риби в света и може би най-голямото представителство от семейство гръбначни. Освен златната рибка, други представители са лещанка, главуш, шинер, данио, шаран и кои.

Селективното развъждане през вековете е довело до много различни цветови вариации, някои доста различни от основния „златен“ цвят. Има различни форми на тялото, конфигурация на перките и очите. Някои „крайни“ форми на златната рибка могат да се държат единствено в аквариуми на закрито и не са толкова издръжливи като обикновената златна рибка (шлаер). Но има и разновидности като „Шубункин“ (Shubunkin), които са много издръжливи и могат да се гледат във външни аквариуми.

Златните рибки могат да си сменят цвета в зависимост от светлината. Те произвеждат пигмент в зависимост от светлината, под която са изложени.

Достигат максимална дължина от 16 – 20 cm. В нормални условия могат да живеят около 10 – 15 години, но повечето златни рибки, които са домашни любимци живеят по-малко от шест или осем години, поради лоши условия (като отглеждане в малки кръгли аквариуми). При добро гледане много златни рибки в аквариумите доживяват и до 30 – 35 години. Най-старата златна рибка живяла някога е била на 49 години.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Златна рибка

Златната таранка (Carassius carassius), също златиста каракуда, е вид риба от род Каракуди.

Разпространение

Обитава гьолове, мъртвици, микроязовири, долните и средните течения на реките, блата, езера, язовири, тресавища.

Описание

Достига размери от дължина 40 см и тегло 2 кг. Тя е златисто оранжева отстрани и понякога медено златно тъмното горе и понякога с карваво-червени перки, но по-често са полупрозрачни. Размножителния сезон е началото на пролетта и е по същото време като това на шарана, сребърната таранка и лина. За разлика от сребърната си роднина, която почти няма мъжки и, когато се опложда от мъжките екземпляри на златната таранка, шарана и лина, се излюпват женски сребърни таранки, при оплождането на златната таранка от други видове се раждат хибриди. Хибридът от сребърната и златната таранка е издръжлив като златната и е активен през зимата като сребърната.

Тя е по-дълга от сребърната таранка и расте по-бавно и затова не е толкова предпочитана. Различава се от шарана по това, че няма мустаци и е по-дълга.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Златиста каракуда


Carassius carassius (Linnaeus, 1758)

Carassius vulgaris Nilss.: Ковачев, 1923: 61.

Разред Шараноподобни (Cypriniformes)

Семейство Шаранови (Cyprinidae)

Природозащитен статус: в България: застрашен вид ЕN [B1b (ii, iv)]; международен: IUCN [LR/lc].

Общо разпространение. Източна и Средна Европа, Северна Италия, Финландия, Средна и Централна Азия. Липсва в Западна и Южна Франция, Португалия и Швейцария. Интродуциран е в Испания.

Разпространение и численост в България. В миналото е известен от р. Дунав и прилежащите блата, както и от реките Марица и Тунджа и някои от реките и езерата на Черноморското крайбрежие – Камчия, Дуранкулашкото и Белославското езеро [1, 2, 3, 4]. През последните години е улавян само в долните течения на реките Искър, Вит, Осъм и Янтра [5], в р. Камчия при Старо Оряхово, яз. "Мандра" [6], ез. Сребърна [7] и язовирите "Ивайловград", "Студен Кладенец" и "Кърджали" [8]. Среща се и в някои от дунавските блата като Калимок, Белене, Орсоя и др. (наши данни).

Местообитания. Среща се в постоянни реки, сладководни езера и блата, както и в крайбрежни сладководни лагуни.

Биология. Златистата каракуда достига полова зрялост на 3–4 години в зависимост от условията на обитание [9]. Размножава се през юни–август. Отлага хайвера си порционно върху подводната растителност. Плодовитостта е между 100 000 и 300 000 хайверни зърна [1]. Храни се с различни дънни безгръбначни – ракообразни, ларви на насекоми, мекотели, червеи, както и с водорасли [9].

Близки видове. Сребриста каракуда (Carassius gibelio). Златистата каракуда се отличава с по-къса и висока глава, по-високо тяло и по-къса гръбна перка.

Отрицателно действащи фактори. Основните заплахи за вида са пресушаването на крайречните и крайморските блата и езера, замърсяването на водите, както и постепенното му изместване от много по-пластичния вид сребриста каракуда.

Предприети мерки за опазване. Няма.

Необходими мерки за опазване. Разработване и прилагане на План за действие за опазване на вида в страната. Изкуствено размножаване и реинтродуциране на вида в част от находищата му като ез. Сребърна, ез. Дуранкулак и др.

Основна литература за вида: 1. Ковачев, 1923; 2. Моров, 1931; 3. Стоянов и др., 1963; 4. Дренски, 1951; 5. Карапеткова, 1994; 6. Sivkov, 2003a; 7. Pehlivanov, 2000a; 8. Pehlivanov, 2000b; 9. Жуков, 1965.

Автори Тихомир Стефанов, Янаки Сивков, Теодора Тричкова

http://e-ecodb.bas.bg/rdb/bg/vol2/Cacarass.html

Уклеят (Alburnus chalcoides) е вид речна риба от семейство Шаранови (Cyprinidae). Нарича се също брияна, облез или чаушан и се среща само от Централна Азия (Казахстан и Узбекистан) до Централна и Източна Европа по поречието на река Дунав и нейните притоци.

Описание

Дълъг и сребрист, уклеят е всеяден. Прилича на по-дребния си братовчед, уклейката, но уклеят расте до около 40 см и има сравнително по-малки уста и очи. Среща се на пасажи в бистра, спокойна вода в горните водни слоеве. Често се наблюдава над водата, когато скача за насекоми или бяга от хищници.

Обект на риболов. Люспите се отлепват лесно и е нужен нежен подход, ако искаме да върнем улова жив обратно във водата.

Разпространение и местообитание

Разпространен е в Азербайджан, Иран, Казахстан и Русия.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Уклей


Уклеят (чаушан) е представител на семейство шаранови. Може да изглежда невероятно, но всъщност малката сребриста рибка е близък братовчед на дебелия тромав шаран. По въпроса за размерите на тази сякаш отлята от сребро рибка в научната литература се срещат различни величини. Най-често дължината ѝ се определя в границите 15–20 см, а теглото й – между 80–100 г. Въдичарите обаче знаят, че това не е точно така, защото в нашенските рубрики “Добър улов”, “Златната въдица” и “Лична слука” неведнъж сме виждали снимки на “исполински” уклеи с дължина 25 см и тегло към 160–200 грама. Но все пак ихтиолозите имат право, защото уклеи с рекордни трофейни размери се срещат наистина само по изключение.

Описание

Уклеят е рибка с продълговато, странично сплескано тяло, с изящна стремителност и хармоничност. От пръв поглед е ясно, че имаме работа с отличен и бърз плувец.

Гръбчето най-често е зелено, синьо-зелено или сиво-зеленикаво, а понякога и с по-тъмен маслинов оттенък. Част от оцветяването на гръбчето сякаш премива странично и по-надолу, където се губи в подчертано металното сребро на люспите. За такова малко рибе те са добре оформени и достатъчно едри. Характерно за тях е, че лесно и бързо опадват при хващане на уклея в ръце. Перките най-често са сивкави, като в основата си могат и да жълтеят леко.

Характерна за рибката е и аналната перка, която е удължена подобно на кил. Очите са подчертано сребристи. Като повечето риби на въздух уклеят губи част от красотата на цветовете си, но все пак не така рязко, както това става с балканската пъстърва. Долната челюст на уклея е не само по-дълга от горната, но е и характерно извита нагоре. Това показва и типичният за тази рибка начин на хранене – често на самата водна повърхност, преследвайки малки мушици, комари и други ситни летящи твари.

Уклеите редовно изскачат над водата, особено привечер, когато насекомите са близо над нейната повърхност. Те ги атакуват директно или, скачайки, ги намокрят с пръски вода, за да прекъснат полета им. Това, разбира се, важи за по-големите, вече поотраснали рибки, иначе ситният уклей се храни предимно със зоопланктон. Рибката живее около 8 години, у нас достига полова зрелост на втората си година. Размножава се през втората половина на пролетта на големи пасажи, като хвърля хайвера си на порции в зависимост от температурата. При рязкото є понижаване за няколко дни уклеят прекратява хвърлянето на хайвера и го подновява чак когато температурите трайно се повишат. В нашите води тази рибка е разпространена почти навсякъде. Все пак по-добре се развива в дълбоки водоеми с бистра и чиста вода – язовири, кариери за вадене на чакъл, реки със средно течение. Определено не му понасят блатата и горните участъци на реките, едно, заради студената им вода и, друго – заради бързеите, които не обича много.

В заключение за вида може да се каже, че предпочита стоящи или бавно до умерено течащи води с по-голяма дълбочина, независимо че обитава предимно горния им слой. Оттук следва и изборът на местата за риболов на уклей: във водоемите със стоящи води – места с по-рязко увеличаване на дълбочината и със стръмни, не обрасли брегове; в реките – вирове с обръщане на течението и пак с достатъчна дълбочина.

https://kitchenbg.eu/

Скобар (Chondrostoma nasus) или бойник е риба от семейство Шаранови (Cyprinidae).

Описание

Рибата достига на дължина до 50 cm, а на тегло 1 – 1,5 кг. Световният рекорд е 2,49 кг и е поставен през 2010 година в река Рейн, Германия. Много рядко скобарът може да стигне и до два килограма. Той е типично речна стадна риба, която обича и непрестанно търси течението. Стремително издълженото му и леко странично сплескано тяло загатва за големите му способности на плувец. Скобарът е на трето място по скорост на плуване сред рибите в България. Преди него са само балканската и дъговата пъстърва, а веднага след него се нарежда расперът.

Скобарът е покрит със сравнително едри сребристи люспи. Всичките му плавници, с изключение на гръбния, са оранжево-жълтеникави. Гръбната му перка обаче е опушено сива. Най-лесният признак за разпознаването на скобара обаче си остава неговата уникална уста. Тя е долно разположена, при това доста назад от върха на изострената напред муцуна. Характерна за устата на скобара е острата като длето долна устна, с която рибата стърже водорасли от скалите и камъните. Поради странното разположение на устата си скобарът е принуден да се завърта настрани или направо нагоре с корема, за да приема храна. На терена на излета това се забелязва като твърде често проблясване на рибите във водата. Скобарът е риба с твърдо установени навици и приумици. Поради това мнозина риболовци са склонни да му приписват едва ли не човешки качества като капризност, коварство и т.н. Истината е, че скобарите, изглежда, инстинктивно изпълняват някои рибешки ритуали, но с такава вдаденост и последователност, че това изглежда едва ли не като съзнателно поведение.

Разпространение и местообитание

Скобарите обитават средните течения на някои наши реки – Струма, Росица, Марица, Арда, Тунджа, Тополница, Малък Искър, Вит и, разбира се, Дунав. Но може да ги видим и нагоре или надолу от тази средна зона. Любимите им места често съвпадат с тези на черната мряна, поради което двете риби понякога се ловят заедно. Скобарите обаче спазват абсолютна ръстова йерархия. Стадата им са дълги върволици от почти еднакви на големина риби. Едрите скобари с настървение прогонват всичко по-дребно от тях от района, в който се настаняват. Тяхното място в реката най-често е долният край на бързея, веднага след който има увеличаване на дълбочината. На такива места по дъното най-често има редица от едри камъни, а зад тях – по-дълбочка трапчинка. Това е идеалното място за скобара. Така той хем е в бързея, хем има известен „завет“ от течението в окопчето зад редичката камъни. Друга важна привичка на тази риба е фактът, че нейните ята може да се проточат на стотици метри в подводна „индианска нишка“. Скобарите са чудесен пример за илюстрация на теорията за т. нар. рибни пътеки. При своите странствания нагоре по течението скобарите никога не са движат в средата на реката. Най-често те минават на 1,5 – 2,5 метра от брега, но винаги следвайки едни и същи рибни пътеки на дълбочина около 1,20 – 1,50 метра. Идеалният им път дори не е покрит с камъни, а с подводни, широки 15–20 см цепнатини по протежение на течението.

Скобарът обитава също така и вирове със скалисто дъно (леска). Тя лесно се покрива със ситни водорасли (глен) и скобарът се задържа там. На такива месна риболова на скобар е много успешен и доста по-лесен, отколкото на каменисто дъно. Липсват неприятни закачки, а също така захранването се извършва по-лесно. Обикновено има образувани „копки“ по дъното и когато захранката попадне там няма опасност да бъде отнесена от течението. Захранка: много колеги, включително и аз предпочитаме да ползваме за захранка „чист хляб“ понеже допълнителните аромати примамват и дребната риба (уклей, кротушки и други). Първото захранване е най-важно – хляба се подава на топки, които трябва да са максимално пресовани и жилави – омесва се поне един хляб. Добре е първо да се захрани и след това да се насочим към такъмите. През първите 10-20 минути няма смисъл да се лови понеже скобарът още не е дошъл и ще ловим само дребосък. Когато дребната риба престане да дърпа, значи скобарът е дошъл на захранката ни. Мястото трябва да се захранва периодично с малки топки, но не по-рано от 1,5 след първата захранка.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Скобар

Вардарски скобар (Chondrostoma vardarense) е вид сладководна риба от семейство Шаранови, балкански ендемит.

Видът е разпространен в Южна Албания, Северна Македония, Северна Гърция, Южна България и Източна Тракия. Обитава реките Вьоса, Вардар, Бистрица, Пеней, Струма, Места, Марица и техните притоци.

Скобарът има дълго, цилиндрично тяло, леко сплескано отстрани, покрито с гъсто нареддени люспи, които са със среден или малък размер. Горната част на тялото е тъмна (зеленикаво-кафява), страните са по-светли и почти чисто сребристи, а коремът е отчетливо сребристобял. Гръбната и опашната перка са сиво-черни, останалите перки имат червеникав оттенък със сивкав нюанс. Скобарът се отличава с малка глава с нос и уста, която е долна, във формата на плосък, напречен процеп. Долната устна е покрита с хрущял и е заострена. Вътрешната телесна мембрана, която обгръща коремната кухина, е отчетливо черна на цвят. Фарингеалните зъби са едноредови, силно сплескани отстрани. Долната челюст се съединява с черепа под средата на очите, които са сравнително големи. Гръбната перка обикновено има девет разклонени лъча. Горният ръб на гръбната перка е назъбен. Аналната перка е леко косо назъбена. Тазовите перки достигат почти до аналния отвор. При мъжките, по време на хвърляне на хайвера, по главата и предната част на тялото се появяват брадавичести израстъци (епителни гребени).

Скобарът обикновено обитава средните течения на реките, като може да се срещне и близо до изворния район и в долните течения на големите реки. Обикновено се задържа в бързеи, където водата преминава в по-спокойно течение, с чакълесто и песъчливо дъно. Въпреки че е обитател на течащи води, той се среща и в спокойни води. Среща се групиран на по-малки или по-големи ята. Скобарът узрява полово през втората или третата година от живота си. Хвърля хайвера си от март до юни, във водите на Република Македония предимно в края на април и началото на май. За хвърляне на хайвера му са необходими по-малки, по-плитки и по-бързи водни течения с чакълесто дъно. По време на хвърлянето на хайвера е специфично, че се групира на ята, разделени по пол. Ятата, състоящи се от мъжки индивиди, по време на хвърлянето на хайвера се намират по-близо до устията на притоците и навлизат в тях, докато ятата, състоящи се от женски индивиди, се намират в средните части на реката и там изчакват момента, в който са готови за хвърляне на хайвера си. След това те следват мъжките до притоците, където се извършва хвърлянето на хайвера. Плодовитостта на женските е до 100 000 яйца, които са с диаметър около 1,5 мм или дори до 2 мм и са лепкави. Ларвите, след резорбция на жълтъчния сак, се хранят известно време със зоопланктонови организми, но бързо преминават към растителна храна, главно перифитонови диатомови водорасли, но също и с детрит, а също така приемат безгръбначни (ларви на хирономиди, малки червеи и коремоноги). Скобарът достига максимална дължина до 50 см и маса около 3 кг, но обикновено достига 30-40 см.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Вардарски скобар

https://mk.wikipedia.org/wiki/Вардарски скобуст

Белият амур (Ctenopharyngodon idella) е риба, пренесена в България от Русия, като родината ѝ са реките Амур и Усури в Далечния изток. Оттам, поради изключително ценните си стопански качества и най-вече бързия темп на растеж, рибата е изкуствено разселена в Европа и Америка. В България първите амури са внесени още през 1964 г.

Биологични особености

На дължина достига над 120 cm и тегло 32 kg. Световният рекорд е 39,75 kg и е поставен в България от Стоян Илиев през 2009 г. в язовир Пясъчник. Месото му е бяло и вкусно, има удължено, заоблено тяло, покрито с едри люспи, подобни на тези на шарана. На пръв поглед белият амур силно напомня речния кефал – със същото торпедовидно тяло с мощна широкочела глава, подобни едри, изрядно подредени люспи, окръглени плавници, особено горният и аналният. При клена чифтните плавници са червено-оранжеви, а тук са опушено сиви. Освен това при белия амур опашната перка е повече изрязана навътре, с по-изразена стреловидност и при нея липсва по-тъмният кант в края, както е при клена. Съразмерно с тялото, при амура и устата е по-малка, отколкото при речния кефал, а хрилните капаци са радиално отчетливо набраздени. Хвърля хайвера си в руслото на пълноводни бързотечащи реки. Освен в река Дунав, в България не е констатиран случай на естествено размножаване. През първите етапи, личинките се хранят с дребен зоопланктон, като постепенно преминават на по-едри форми, като безгръбначни, хирономидни ларви, ракообразни. С нарастването си, белият амур започва да приема мека водна растителност, като възрастните консумират главно висши водни и сухоземни растения, с добре изразена избирателна способност към различните видове. Нараства различно в отделните климатични зони, като достига полова зрелост във възраст от 4 до 10 години. На дължина достига до 1 m, а масата на тялото му – 32 kg.


Стопанско значение

Най-ценното стопанско качество на белия амур е това, че може да се използва за биологична борба с обрастването на язовири, езера, блата, напоителни и отводнителни канали. В рибовъдните стопанства, отглеждан в поликултура, консумира и фураж, макар и да не го оползотворява добре.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Бял амур

Шаранът е типичен представител на костните риби. Той спада към семейството на каракудата, скобар, червеноперка. Шаранът (Cyprinus carpio) е сладководна риба, която достига до 120 cm на дължина и до 35 kg на тегло. Световният рекорд е 34,35 kg и е поставен в езеро Lac de Saint-Cassien във Франция. Шаранът е всеяден, като в ранна възраст се храни с планктон и с увеличаване на теглото, преминава към консумиране на различни бентосни организми. По-големите риби ядат и малки рибки поради неспособността да си осигуряват необходимото количество храна. Размножава се през пролетта. В нашите води той намира отлични условия за размножаване и живот.


Днес шаранът се отглежда често в язовирни и други водоеми. Високогърбестият шаран има дълги ъглести гръбни перки и четири мустака около устата, с които търси по дъното растения и дребни животинки. Чрез развъждане и селекциониране в продължение на столетия от него са създадени многобройни раси. Особено известни са унгарските шарани, които отстрани имат съвсем малко едри люспи (едролюспест шаран) както и огледалните (голи) шарани.

През май и юни по камъни и водни растения женските шарани хвърлят хайвера си – до 500 000 хайверни зрънца. Малките рибки се отглеждат в плитки, обрасли с растителност басейни. През есента се преместват в по-дълбоки басейни за презимуване. Тук, заровени в тинята, са защитени от студа. Теглото на един две-тригодишен шаран достига средно три килограма.

В България има традиция на Никулден да се готви пълнен шаран.

Риболов

Той е главен обект на промишлено развъждане от рибните видове главно заради търговията с неговото месо. Желан обект е за спортен риболов поради вкусовите си качества, борбеността си и непретенциозността си към природните условия. Шаранът е една от най-вкусните сладководни риби. Месото му е бледо розово и има голям брой дребни костици.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Шаран

Белопера кротушка (Romanogobio albipinnatus)

Уязвим вид.
Бентосен реофилен вид. Достига полова зрялост на втората година. Размножителният период е от средата на май до началото на юли. Размножава се порционно, като женската отлага хайверните зърна в участъци с по-слабо течение. Храни се с дънни безгръбначни животни (хирономиди и ларви на насекоми), детрит и в много по-малка степен с водорасли. Достига максимална дължина 110 mm и продължителност на живот 5–6 години.
Среща се в басейните на Черно, Каспийско и Балтийско море – реките Вистула, Одер, Дунав, Днестър, Днепър, Дон, Волга, както и тези, извиращи от Урал.
В България видът е установен за пръв път в р. Огоста, впоследствие е намерен в р. Дунав и притоците му Видбол, Искър, Вит, Осъм, Янтра и Русенски Лом. В р. Янтра е достигал нагоре по течението до Велико Търново. През 2005–2007 г. е установен със сравнително ниска численост в целия участък на р. Дунав от с. Връв до Силистра, в р. Видбол при гр. Дунавци и в р. Янтра до с. Петко Каравелово.
Белоперата кротушка се различава (Обикновена кротушка <Gobio gobio>, малка кротушка <Romanogobio uranoscopus> и балканска кротушка <R. Kesslerii>) по липсата на напетняване по перките, по-големите очи и разположението на аналния отвор, по-близо до коремните, отколкото до аналната перка.
2002г. - Видът е включен в Приложение 2 на ЗБР.

От ФБ страницата "Червена книга на България"