Български Националистически Форумъ

Почти Библейско

Съвсем библейски ме подкара, Боже.
Че даже двама Юди ми изпрати –
единият от тях поне да може
на кръста със целувка да ме прати.

Не беше нужно. Бяха най-добрите.
И първият ми беше предостатъчен
Сега ще са ти нужни две бесилки.
Излишно разточителство, повярвай ми.

След толкова усилия и Юди
абсурдно би било да не възкръсна.
Признавам само мъничко се чудя
Тома Неверни колко ли ще бъдат.

С какво ще ме изплашиш, Въздесъщи

С какво ще ме изплашиш, Въздесъщи?!
С едната смърт?! С разплакани илюзии?!
С гърба на мъж, заместил ме със курви?!
Със старост?! Със предател?! Със безумие?!

Със самота?! Със лудост?! Със мълчание?!
Със клюки?! С недоверия?! Със завист?!
Изпях ги, Боже, като Дявола Евангелието.
Видях ги и на живо, и на запис.

Играх ги във пиеси постмодерни
и в не дотам модерни сериали.
Написах сто сценария за гневни,
разкъсани от себе си страдалци.

Не ме плашѝ! Оглеждам се във всичко.
Откривам се и в черното, и в святото.
Ще се изплаша, само ако видя,
че вместо в храма, коленича в блатото.

Голяма ми е масата

Голяма ми е масата – широко да е
на малкото приятели, осъмнали
до хляба и ракията, до раните ми,
най-черните ми вечери прегърнали.

Такива, че умиращи от жажда,
и капка да не близнат тайно с Юда,
изплакал на голямата ми маса
душата си, преди да ме заплюе.

Голяма ми е масата, та внуците
да си подпалват в нощите камината.
Да топлят и най-верните, и юдите.
И после да броят. След зимата.

Обичам филмите с отворен край

Обичам филмите с отворен край.
Въпросът да е на ръба на надписа.
И да избирам – да е зима в май
или да следвам на сезоните сценария.

Да не умирам като Фани Хорн
самоубийствено – с морфин и без илюзии,
отец Ередиа да бъде мой,
но в края да не му спестя куршумите.

Да го накажа с толкова любов,
че доброволната му самота да рухне,
да се взриви обетът му към Бог.
И после да си тръгна. Със илюзиите.

Портрет на фея

Разплака ме кварталният пияница.
Седеше сам, на фас и без пари.
Почерпих го с бутилка и цигари.
„Благодаря ти, имаш нейните очи.

Сто курви нарисувах преди нея
и още двеста после. С тях преспах.
Един път Господ ми изпрати фея,
а точно нея да рисувам не успях.

Погледна ме, спаси ме и ме върна
при четките, при мене, у дома.
Оставих я, преди да я прегърна
с душата си. Прокълнато сама.

Успях да я целуна за последно,
преди да отпътува там – отвъд.
Погали ме и каза: „Ненагледен,
аз тръгвам, прибери се този път.“

Сега си чакам тихата минута
и с времето се гледаме на кръв.
Не тръгвай още, нека нарисувам
очите ѝ на фея в твойта плът“.

Изплаках си куплета покрай този
пияницата – местният Ван Гог.
А срещу мене думите ми гложди
портрет на фея, с подписа: Любов.

Самопокръстване

Мъжът тъгува черно. До прегърбване.
До пусто и лилаво под очите.
До бягство без посока. И без връщане.
До синьо от прехапване на истини.

Мъжът тъгува страшно. Без илюзии.
Без сляпата надежда за възкръсване.
Без тихото спасение на думите.
Мъжът тъгува сам в самопокръстване.

Аз съм заредената пушка

Аз съм заредената пушка, приятелю,
дето ще гръмне още в първото действие.
Нищо, че влизам в конфликт със сценария,
трудно играя овца и търпение.

Знам, че е мъдро да тъна във размисли,
трижди да меря, преди да отрежа.
Може, обаче съм внучка на баба си –
старата врачка с очи като рентген.

Зная финала, преди да се случи.
Плача, преди да ми пръснат сърцето.
Знам от кого и какво да науча.
Чувам предателя, даже и шепнещ.

Нощем говоря с едни непознати,
дето изпращат на живите поздрав.
Стига за днес, че и тебе изплаших.
Чуваш ли звук на предпазител? Мой си!

В антракта между теб и теб съм тиха

В антракта между теб и теб съм тиха.
Без щрих от любопитство към финала.
На първи ред съм. И съм просто зрител.
Дори не съм написала сценария.

Дори суфльор не искам да играя –
пиесата е със текст за мълчаливец.
Аплодисментите ще са за теб накрая.
А аз от първи ред ще те обичам.

Гара разделна

Не съм Ана Каренина
и със сигурност не обичам влакове.
Ако ще мра драматично,
ще е от старост. Сред макове.

От цялата руска класика
обикнах до смърт Висоцки,
голямата глътка водка
и дългите бели нощи.

Ако ще казваш „Сбогом“, го казвай!
Да ти приличам на самоубиец?!
Любовта я живея на части.
Преди теб, след тебе. Винаги.

Да, наистина – след любов се умира,
но, повярвай, съвсем не след всяка.
Не, не искам да те обидя,
но и не гледай със ужас влака.

Банално болящо

Изплаках те до последния спомен,
до повръщане, до безсъзнание.
Наум те погребах и сторих ти помен,
и думи варих вместо жито. В мълчание.

Четиресет по четиресет чаках сърцето
без жал да обеси всяка надежда.
И още по толкова чаках спасение.
Четиресет казвам, но бяха по двеста.

Не помня по колко осъмвах със вяра,
че точно сега, в този миг, ще се върнеш.
Ръцете си счупих, та друг да не галят,
косите отрязах, очите завързах...

Сега ми е тихо. Свещена амнезия.
С едната надежда – дано си обичан.
Разбрах, че от рана се ражда поезия.
От радост най-много да се напием.

Неравноделно

Неравноделни са стихът ми и ... любовите.
Напук на строгия вселенски ритъм.
Неравноделни са ми болките и строфите.
Неравноделно търся и намирам смисъл.

Неравноделно моля, ала Бог ме чува
на равноделните си честоти в ефира.
И знам, че много често се преструва
на оглушал, за да го викам в рима.

Неравноделно виждам как се ражда
от всяка черна тишина – вселена.
И метрономът спря да се поклаща,
а ти се каниш да танцуваш с мене...

Неграмотно

Ти си ми многоточието
(поради липса на думи),
изпусната запетайка
(за да обърквам смисъла),
премълчаните удивителни
(прекалено са шумни)
и висящата въпросителна
(за да се ровя в истина),
сказуемото без подлог
(интересно е действието),
превъзходната степен
на смелите ми надежди.
Ти си моята истинска,
приказна неграмотност.
А пък разумът да ме съди
със свъсени вежди.

Смъртта се гледа право във очите

Смъртта се гледа право във очите,
тъй както любовта и самотата.
Страхът е стар предател – коленичи,
щом истината го опре в стената.

Смъртта не чака подходящо време,
тъй както любовта и самотата.
Решат ли да се срещнат точно с тебе,
ти дават само шанс да ги дочакаш.

Смъртта е просто брънка от верига,
тъй както любовта и самотата.
Приемеш ли ги, без да търсиш смисъл,
ти вече си прекрачил в свободата.

Била съм често

Била съм често
много тъжна песен.
Била съм често
лански сняг на пролет.
Била съм често
и горчива есен.
Но честно
и докрай говорих.
Била съм често
не съвсем безгрешна.
Била съм често,
на ръба, светица.
Била съм често
и лъжа гореща.
Но честно
и докрай обичах.
Но честно и докрай
се вричах на всеки дявол,
преоблечен в ангел.
След много Юди
с много вяра тичах.
До края.
Затова не съжалявам.

Забравените ангели

Забравените ангели живеят
в очите на сирак. Ранено смели.
В дисагите на просяка се смеят.
Надничат иззад погледа на слепия.

Забравените ангели ни пазят
от тлъстото доволство на преялия,
забравил, че да имаш и да нямаш
е просто сцена във театъра на дявола.

Забравените ангели сме ние.
И нашата невежо глуха памет.
Те тихо чакат във очите ни,
когато се погледнем в огледалото.

Твоят подарък

Заведи ме в Родопите за рождения ден.
Планина подари ми. С хребет тъмен и залез.
Вместо пръстен сложи ми луна. За кадем.
И със звезден гердан закичи ме в мълчание.

Намерѝ стара къща. От дърво и от кал.
На трева да мирише и на село забравено.
Постели върху сламата този стар весел шал
и с родопско бодливо одеало завий ме.

Целуни ме със изгрев. После гол донеси
две пакетчета нес в две пластмасови чаши.
Запомни ме с разрошени, в пот и слама коси.
Гола. Твоя сега, само днес – без остатък.

Запомнѝ тази нощ – твоят най-честен дар
за жена, със която нямаш път. Нито утре.
Планина подари ми. И един евтин зар.
Нестинарско хазартна и след теб да осъмвам.