Мария Лалева

[Hatshepsut]

Като песен на камбана

Не ме плашете с клада. Нестинарките
са вещиците огнени на Господ.
И след присъда, произнесена от малките,
върху жаравата ѝ ще танцуват гордо.

Не ме плашете със смъртта. Красива е,
когато в упор се вторачи в тленното
и с цялата си вечност те помилва,
преди да те освободи от земното.

След мен, като след всяка друга вещица,
три пепелни пътеки ще останат –
към кладата, към храма, към небесното.
И ще съм вечна. Като песен на камбана.

[Hatshepsut]

Храм

Не вдигай храм, преди да те повика
сама земята, дето ще го носи,
преди на мястото вода да бликне,
преди да си готов за тях да просиш.

Икони не рисувай гол и гладен –
треперещата длан не вае истини.
Олтар не слагай неумит и жаден –
начало е за всеки търсещ смисъла.

Камбана не закачай ням и тъжен –
чрез нея Бог ще разговаря с хората,
ще възвестява смърти и възкръсване.
И с любовта е същото, За Бога!

[Hatshepsut]

Завърналите се

И Бог е сложил празнична трапеза
на блудното завърнало се чедо.
Коя съм аз, че да не те приема,
след път жесток осъмнал пак при мене.

Коя съм аз, че да не ти покажа
на прошката лицето всемогъщо.
Не си ти грешният – стоящ на прага,
а аз, че твърде дълго се отвръщах.

Не си ти блудният и колеблив невежа,
потърсил своя път далеч от мене,
а аз, че не дочаках да се върнеш,
преди да хвърля камък от съмнение.

И не на теб, на мене Той ще сложи
трапеза за прозрял лика му грешник.
Една любов ще има там на масата,
един усмихнат Бог и ти до него.

[Hatshepsut]

Разпъваха ме

Разпъваха ме своите. Не бях
онази преуспяла предвидимост.
Разпъваха ме чуждите. От страх
да не взривя затвора им със смисъл.

Разпъваха ме хромите. От гняв
към женската ми плът горещо светла.
Разпъваха ме немите. Без тях
аз много песни бях изпяла цветно.

Разпъваха ме моите мъже.
От култ към вездесъщото си его.
Разпъваха ме и жените им. Но те
загиваха, без мен дори, от ревност.

Разпъвайте! Плътта е за това –
страхливецът да победи удобно.
Без свобода, любов и светлина
светът ни плаче, уморен от хората.

[Hatshepsut]

Някъде в края на времето

Някъде в края на времето,
на пространството,
на смъртта,
на болката,
в точка ще се свие небето,
в звезди ще възкръсват хората,
в песен ще се превърнат раните,
светло ще ни прегръщат облаци,
любов ще е всяка покана.
А Бог ще вечеря с просяците.

[Hatshepsut]

Орисия

И ако пак ще ме орисваш, Господи,
си искам точно същото разпятие.
До края да обичам Невъзможния.
Ни благослов да е. Нито проклятие.

Смъртта да ми покаже със мълчание.
Да си изпиша сълзите по него.
Да изримувам мъка със страдание.
На сянка ме стори. Но да съм негова.

Мечтите да намразя като спомена.
И глуха да съм за морето. Сляпа.
Ти прокълни ме пак със него, Господи!
И нека думите да ме спасяват.

[Hatshepsut]

Защо ми даде, Господи, очи

Защо ми даде, Господи, очи?
Защо реши, че мога да ги нося?
Не им се плаша, но боли. Горчи
да виждам как мъдрецът проси.

Да гледам как разпънати на кръст,
живеем на ръба на съвестта си,
търгувайки със вяра, с обич, скръб,
продавайки дори и гордостта си.

Добре поне, че ме дари с море –
две дози вечност за очите тленни.
И ме благослови с едно дете –
да е надежда в болните ми песни.

[Hatshepsut]

Когато поетите

Когато поетите плачат
е точното време да виждаш
във думите сила и слабост,
във римите – лудост и смисъл.

Когато поетите псуват,
е време да бъдеш внимателен
и скрит във горчивите думи,
да видиш света пред разпадане.

Когато поетите мълком
си чистят цевта, острят ножа,
е време, което да помниш.
В момента те пишат история.

[Hatshepsut]

Монолог на Мария-Магдалена

Защо са им толкова камъни, Боже?
Единствен и точен ще бъде достатъчен.
И само един от тълпата ще може
да бъде палачът. За всички останали.

Какво ще спечелят от повече болка?
От повече кръв. И от повече рани.
Ще вдигат грамади, вървейки към Бога,
но камък и грях вътре в тях ще останат.

И тялото грешно сред кръв ще надвика
страхливата съвест на всеки убиец.
За милост не моля. И прошка не искам.
Човешкият съд ме превърна в светица.

[Hatshepsut]

Завещание

Ако онази със косата, сине,
ме вземе, без да ме изчака
най-мъжките ти сълзи да попия,
най-първите ти – по жена и от предател,

заклевам те във всичко да си спомняш –
душата е актрисата велика
на Бог – една вселена, пълна с обич,
играе честно и в това е смисълът ѝ.

Аз цял един живот ти завещавам,
със всичките му часове за радост,
една земя, за да вървиш изправен,
сърце, за да обичаш безпощадно,

ръце, за да се мериш с птиците,
очи, за да мълчиш пред святото.
Но видя ли те там отгоре сред циниците,
ще се завърна. И ще почнеш от началото.

[Hatshepsut]

Усмивката ми

Не пипай зад усмивката ми. Ясно е,
че раните на шута са загадка.
И правото през смях да пее истини
е скъпо. Не за всеки е цената.

Не тичай след усмивката ми. Трудно е
да бъдеш спътник на смеха свободен.
Разголените истини ни будят,
за да поемем пътя си към Господ.

Но вярвай на усмивката ми. Честна е.
Смехът е страшна, осъзната сила.
Да, шутът плаче тайно зад кулисите,
но даже и смъртта до плач разсмива.

[Hatshepsut]

Трудна сделка

Не зная колко струва свободата ми.
Те – сметките ми – вечно идват с лихва.
Просрочила съм всичките очаквания
да бъда маргинално сиво-тиха.

На кредит са ми стъпките и битките,
и думите ми – честни до припадък.
Предсрочно изискуема е с лихвите
юнашката ми смелост, без остатък.

Банкерчето-живот е леко бесен –
душа със ипотека да търгува?!
Не казвам, че ще я откупя лесно.
Но моя е и затова си струва.

[Hatshepsut]

Щрих сред нищото

Когато изтъргуваме достойнството,
приспим мечтите, изнасилим смисъла
на вярата и любовта, на словото,
излъжем в песен, стих или картина,
започваме да съдим най-простимото –
промяната и смелостта, различното,
забравили, че след смъртта на истината
остава куха сянка. Щрих сред нищото.

[Hatshepsut]

Преди да ми разкажеш самотата

Оставах тук, оттатък страховете,
че следващото утре ще е рана.
И се научих. Да умирам всяка вечер,
преди да ти разкажа самотата.
Росица Маркова

Преди да ми разкажеш самотата,
сто кани болка заедно изпихме.
И двеста дявола накарахме да чакат
последното „Наздраве“ за сълзите.

Последното „Наздраве“ за поета,
роден да го обичаш сто живота.
За тъжния художник без морето,
открил във самотата си Голгота.

Преди да се научиш да умираш,
за да разказваш светло самотата,
ще те погледна тихо във очите
и ще прозреш, че вече съм я пяла.

[Hatshepsut]

Разговор с татко

При татко замръквам, когато боли.
Мълчи и ме гали, налива ракия.
Поглежда ме тихо, не чака сълзи
и с обич прошепва: – Разказвай, Марийо!

След Юда се вдигнах. Умрях след Пилат.
С вода от измитата съвест се къпах.
И пак му поливах ръцете, и пак...
Дордето и изворът с писък пресъхна.

– Така се обича, кое ти горчи?
С такова сърце се живее на заем.
Такива ръце не рисуват звезди.
Горкият Пилат е прозрял и го знае.

Наздраве, момиче! На татко сълза...
Прости си, преди пак река да потърсиш.
Повярвай ми, щерко, със твойта вода
сам Бог е измивал Пилат. И покръстил.

[Hatshepsut]

Аз

Обичам както дишам – просто.
Естествено, без мисъл, без остатък.
Живея както мисля – остро.
Нетърпеливо, алчно, до припадък.

Раздавам както пея – силно.
Без ноти, партитури и награди.
Умирам както искам – скрито.
Щастлива да съм аз. Дори оттатък.