Български Националистически Форумъ

ПЕСЕН

Във гората – враг стаен.
Във гората мрак и изстрел.
Той лежи, лежи ранен
и през тъпа болка мисли:
 
"Право стреля. Ще умра –
във гърдите ме улучи.
Свърна в гъстата гора
и избяга като куче.
 
Старата не ще изтрай.
Либето... ще ме прежали.
Ще прежали, то се знай,
но другарите – едва ли.
 
Тя смъртта ми, е добра.
И не жаля свойта младост,
ала исках да умра
някога на барикада...
 
Мислех, с песен... но беда –
право стреля и улучи.
Ех, да имаше вода,
а то в сух валог се случи...
 
Поолекна ми... така...
може би ще оживея?...
Някъде шуми река
и вода, вода се лее...
 
Някъде картечен лай...
Песни... нещо ме удари...
Дай вода! Вода ми дай!
Падам... дръжте се, другари!..."
 
Във гората – враг стаен.
Във гората – мрак и изстрел.
Той сега е вцепенен
и не чувства, и не мисли.

ДОКЛАД

Часът е седем. –
Да губиме време
не струва.
Но гледам –
отсъствуват двама.
И знаете, мене ми идва
да псувам,
защото нехайството
значи измама,
предателство значи
към нашето дело.
Макар и шаблонно,
аз смело ще кажа,
че трябва да влеем
умът и кръвта си,
живота си даже
във нашта идея.
 
Аз почвам доклада.
Ако случайно
в него мъничко
мисъл не стига,
търсете виновника –
моята младост,
сърцето ми
с кръв непокорна
на тигър.
 
Какво ще докладвам?
Какво ще усуквам?
Да почна с войната
в Китай ли? – Излишно!
Та аз съм просмукан
от мъка
и чукам
на вашата съвест
за нещо по-висше,
което е вплетено
в нашия спомен,
което гневно
в гърдите напира,
умира
и пак се заражда
в сърцето
и носи прекрасното име
        Р о д и н а!
 
Ако с главите си
счупим вратите,
подпрени със мрака
на днешното време,
ако умреме
на поста си, верни
на гладния повик
на нашата ера,
това е прекрасно,
но чакайте, нека
поставим наясно въпроса. –
Далеко
не мерим ли,
твърде далеко, другари?
 
Аз мисля, че първата
капка, която
от своята кръв
за света ще пролея,
ще бъде за мойте
поробени братя,
ще бъде за Нея!
И ти се опитай да спориш
                      със мене.
Та аз за секунда, за миг
                       ще те смажа.
Аз чувствам горещите думи на
                           Ленин:
"Прав е другарят Вапцаров" – ще каже.
 
И тъй – към доклада.
Докладвам направо –
аз страдам!
Но някой ще каже тогава:
"Забравяш –
въпроса е толкова личен...
Ти можеш да страдаш,
тъй както обичаш,
но твоята мъка
ще трогне малцина."
Грешите –
аз страдам за свойта Родина.
Аз страдам за вас,
и за себе си страдам...
Защото живота ни бие сурово
в лицата,
а ние примигаме, братя,
защото перото си топиме ние
далече, далече –
през девет морета
и наште куплети
едва ли достигат
до робската мъка,
която в сърцето
народно е свила
възел
от змии.
 
Работи работник
в хлебарница "Охрид".
Очите червени,
мишците потни.
Във стаята душно,
в сърцето студено,
в сърцето омраза
и ропот.
 
Работи работник
в хлебарница "Охрид".
А вътре задушно
и сиво.
Но всеки си има
малко в живота
и радост,
и нещо красиво. –
Някаква фирма
увиснала горе,
фирма, зацапана с синьо.
Но за работника
тя е простора
над Охрид
тя е Родина.
 
Числа. А числата –
това е съдбата
на някакъв
беден чиновник.
В ръцете размерно
сметалото трака
като курдисан
часовник.
Това са шестнайсет
години, протекли
без радост,
ала и без мъка. Без мъка и радост
в живота човешки –
е нещо по-лошо от пъкъл!
Но ето веднъж
някой песен полека
подкарал
така от досада:
някаква песен
си пеел човека
как мътен
и кървав бил Вардар.
Сметалото спряло.
Сметалото млъкнало,
станало синьо
във стаята,
сякаш от здрача.
И ето, пръв път
след шестнайсет години
човекът с числата
заплакал.
В полето, където
морето допира –
тръстика, блата
и комари.
Там привечер
чайките с крясъци викат
и дебне малария.
В блатата отровните пари
задушват,
убиват,
изсмукват живота.
И хората зли,
и с напукани устни
псуват на майка
теглото.
 
Те сеят, но кръстове никнат.
Децата
се раждат
със жълти зеници.
Ех, майко ле моя,
в строя тръбата
ще свика
все отбор войници!
А старите още
сънуват житата
край Струма, край Вардар
и Места.
 
Но някой в леглото
ръмжи и с ръката си
чергата грубо намества.
И пролет, когато
прииждат ятата,
от скръб
аили
атавизъм,
плодът в утробите
тъй се премята,
че пукат на майките
ризите.
А ние се тътриме
тука излишни
за нашите братя.
Жестоко!...
И с кръв по челата
живота ни пише:
"Изгубили свойта посока."
 
Да, пишем.
И пишеме верно и честно,
защото ни смазва живота.
Но колко от нас са
написали песни
за този незнаен
работник,
който се просва
в леглото без мисъл,
но в съня си кошмарен
мисли за Охрид,
за лодката мисли,
която в детинство
е карал?
Колко от нас
са написали песни?
Питам ви –
кой е написал?
 
Затуй и народа
със нас е на "Вие" –
не чувства но свои,
ни близки.
Дълбоко в сърцето си
мъката крие
и гледа ни
някак изниско.
 
Послушайте, верно е,
нас ни отплесна
епохата, хляба, живота.
Помислихме ние
родината тесна
за нашите песни,
защото очите ни гледаха
нейде звездите
и чакахме само сигнала,
когато зората
със гръм ще отприщи
на дните водите
преляли.
Очите ни гледаха
само звездите,
пред нас
те не виждаха нищо.
 
А в Прилеп са скрити
в мъха на стените
легенди, които ни чакат.
Открий със ръката
кората на мрака,
пиши!
И не бой се нататък!
 
Вятъра пее в Пирина,
в скалите,
пее в усои, в увини –
колко са паднали
в боя за своя
покрив
и свойта Родина!
Вятъра пее в зелените листи:
слушай
и само записвай.
 
Записвай го просто и честно,
тъй както
просто го пее народа –
"Заплакала е гората
все зарад Индже войвода...".

ДУМИ

Има думи, които пробиват
на сърцето коравия щит
и наливат отрова вонлива
от жлезите на свойте зъби.
 
Има дума предател, при нея
аз потръпвам, аз пламвам във миг
и лицето ми – кръв, руменее,
сякаш някой ми удря плесник.
 
Не, за тях аз не искам да пиша,
аз съм толкова девствен и млад,
че гърдите ми искат да дишат
на живот, а не на тяхната смрад...
 
Ти лежиш окован във затвора,
във главата бучи – водопад.
И дочуваш уж някой говори:
                                       С в о б о д а !
 
Ти виждаш полето пред тебе,
ти виждаш го сякаш на длан,
и с някакво странно вълшебство
звучи – Свобода! Свобода!
 
Свободно, просторно размахваш
косата и чуваш – звънти.
И чорли перчема ти вятъра
хубава дума, нали?

Цитат на: Hatshepsut - 16 Яну 2024, 20:09:44ДОКЛАД

Отново силно македонистко стихотворение.

МАЙКА

Колко всички майки си приличат в света!
И сърцата им как са еднакви!
Иди потърси на Украйна в степта
и след туй провери в Киренайка...
 
    Имала майка,
    имала син. –
    Хубав бил, млад бил
    и волен.
    Раснал.
    Над него синеел Пирин
    с мури и кмъни голи.
 
Нейде бащата погинал.
Тогаз
малък бил още
синът ѝ
и във вековната тъмна гора
дебнел пашата хайдутин.
 
Под планините горели села.
Светел високия хребет.
И от селяшките гладни гърла
беят изтръгвал и хлеба.
 
Гледала майката свойто дете,
гледала с мъка сурова –
как очите му бягали все
на бащата в пищова.
 
    Имала майка,
    имала син. –
    Хубав бил, млад бил
    и строен.
    Но възмъжал
    и хванал Пирин,
    тъмното хванал усое.
 
Години минали
и смутни били.
Добри не дошли за раята.
Отдръпнала
свойте зелени поли
от равнините
гората.
 
Понякога нощем
мъжете дома
се връщали гузни и плахи.
Изгаряли ризите скрито в жарта
и криели свойте силяси.
 
    Пак майка.
    И нощем,
    когато звезди
    над тъмния хребет горели,
    тя
    вземала в скутите малкия син
    и тихо му пеела:
 
„Не слушай,
не гледай,
а нанкай сега.
Дано не кръвясат очите ти,
когато
след време изправиш снага
и сам си поемеш юздите.
 
Отвънка е смутно.
Отвънка снежи.
Но топло е в моите скути.
Спи ми, детенце,
спокойно ми спи,
нанкай...
Не ставай хайдутин...“
 
Добър
и послушен излязъл синът.
Не хванал с хайдутите горите.
Оженил се,
сетне зарязал домът
и... станал комита.
 
    Години на кръв.
    Години на кръв и войни.
    Пирин.
    И орлите
    в горите на мърша налитат.
    Под всяко дърво,
    с изцъклени,
    тъмни очи,
    убитите гледат как вечер изгряват звездите.
 
Отишъл си бея.
Отишъл си – значи, добре.
Но хората после запсували нещо султана.
Народ е това! –
А някой нахакан келеш
си мисли,
че може сърцето му в шепа да хване.
 
    Смълчал се народа.
    Смълчал се и само сумтел.
    И вече не виждал на робството де ще е края.
    Излезли комити,
    в горите не бродили те,
    а се разкарвали с „Щаери“.
 
А там, във гората,
израсли железни тръби.
Комини израсли в гората.
И със рапидно-стоманни зъби
заръфал снагата ѝ
                гатер.
 
    Пак майка.
    И майката имала син.
    Залoствала всяка вечер вратите
    и пяла му:
    „Нанкай, сега сме сами,
    нанкай, не ставай комита.“
 
    Комита не станал.
    Не бил бикоглав. –
    послушен бил момъка, значи.
    Но някой разнесе в селото мълва,
    че паднал убит като стачник.

КРАЛИ МАРКО

Стани рано, Марко Кралевики,
да се биеш с тежка боздугана.
Отзарана три ята челични
триж се роят вече над Балкана.
 
Я оседлай коня Шарколия,
пришпори я бялата си коня –
да погледам как ли ще се биеш
боздуганно с танкова колона!
 
Шест сме века чакали напразно.
Чакали сме – сто синджира роби.
Късай ти, а аз ще ти разказвам:
Рожба писка в майчини утроби.
 
Кой не мина, той не ни ухапа...
А една ли мина вража орда!
Стигат ли ти песните в земята
или претендираш и за орден! –
 
Би се ти. Та само ти ли? Мигар
е един помела тежка брадва?
Но след дни – дигни пръстта със мигли,
погледни ни и ни се порадвай...

ИЛИНДЕНСКА

Вината не бе наша.
Вината беше чужда
и другиму тежи
стотонна отговорност.
Когато дойде ден,
когато стане нужда,
ний всичко ще разкажем
на майката история. –

Започнаха със мръсните ръце
да пипат във душите на народа.
Гневът бе толкоз много накипел,
че не съзряха вълчата порода,
муцуните под овчите им кожи,
престъпната и плитка лицемерност.
Но идат дни, когато ний ще можем
да хвърлим кал във мутрите им черни.

И бунта почна.
Нямаше защо
да вдигнеме ръце,
да изостанем,
ала
с кръвта
на простия народ
в Илинден вляхме
наше съдържание.

Какво ще кажете на тази новина,
ще търсите ли тука руски рубли? –
във Крушево бе феодална власт
и що за скок –
градят сега република!

Те бяха също като нас младежи.
Досущ такива сме сбрани ние.
И биха се,
и мряха във метежи,
тъй както утре
ще умреме ние.

Не хленча аз, че буря ги обрули.
Израстват други в димните пожари.
Погледай тук – това е Питу Гули,
а ти, наверно, си... Никола Карев.

И ако трябват лозунги – добре! –
Ще вдигнеме плакати до луната! –
Свободна искаме,
не щем,
не щем протекторати!


Всъщност руските рубли, споменати от Вапцаров в това македонистко стихотворение, не са някаква фикция или метафора, а нещо съвсем реално: с руски рубли е финансиран атентатът в Света Неделя през 1925г., а и самият Вапцаров е осъден и разстрелян за терористична дейност, финансирана от Москва... също и македонизма, въпреки че възниква още през втората половина на 19-ти век, без руската подкрепа би си останал маргинално течение на сърбомани и откачалки 

КИНО

Отвънка беше шум
и светеха реклами.
В афиша
пишеше:
"Една човешка драма."
Отвънка беше шум
и конника на Крум
се потеше
от стискане
в дланта ми.

И стана тъмно.
В белия квадрат
лъва на "Метро"
сънно се прозина.
И изведнъж – шосе,
след туй гора
и в дъното небе –
просторно, синьо.
 
И на шосето,
точно на завой,
се срещат две луксозни лимузини.
Това е нашия герой
и нашта героиня.
 
След удара
излиза джентълмен
и взема във ръцете си чилични
като перце примрялото момиче.
 
Отваря си очите –
те горят,
премрежват се
и гледат небосвода,
Да видиш ти какво момиче, брат –
като жребица от разплодник!...
 
В дърветата –
разбира се, славей.
Ръми над тях спокойно синината.
Примамлива и мека зеленей
оттатък шанците
тревата.
 
Един размазан Джон
целува страстно Грета.
По устните му –
сладостна лига...
        С т и г а !
 
Къде е тука нашата съдба?
Къде е драмата?
Къде съм аз? Кажете!
В гърдите ни опрян е за стрелба
на времето барутно пистолета.
 
Та можем ли да любим
и скърбим
с наивната ви лековерност?
Гърдите ни са пълни с дим,
а дробовете ни – с каверни.
 
Така ли срещаме на път
любимите си
с лимузини? –
Изгрява любовта ни
в труд –
сред дим,
сред сажди
и машини.
 
И после... Сивия живот,
борба за хлеб,
мечти неясни;
и вечер – тесното легло,
в което неусетно гаснем...
 
Това е то.
Това е драмата.
Останалото –
е измама.

ДОХОЖДАТ ДНИ...

Дохождат дни, такива мрачни дни,
че иде ти да виеш от ненавист.
Боли в гърдите, в мутрата горчи
и в гърлото ръжда се наслоява.
 
Дохождат дни... и питаш се защо
е тази болка, тази дива ярост,
така е скрито нейното ядро.

СЕЛСКА ХРОНИКА

По радиото някой
шумно спори.
С кого?
Не знам.
А може би с народа.
Говори си и нека си говори,
нали затуй му плащат хората.
 
„Държава има,
има власт, която
неспирно бди
за ваште интереси.
Хвърлете лозунга!
Плаката на земята!
Народът е доволен,
сит
и весел.“
 
Във кафенето
някой се изсекна
и дълго трна
със здравите опинци,
игледа се и каза уж полека:
– Комай ни лъжат
тия синковци.
А и в писанието
писано е божем:
 
„Глас народен – глас божи.“
– Комай си прав –
обади се от ъгъла
един младеж
със глас от глад изстинал, –
нали така ви лъгаха
и през
петнайсета година?
 
И ако нас ни карат
да умираме,
а ако нас ни тикат
към куршумите,
то сигурно и лудия
разбира,
че ние трябва
да си кажем думата.
 
Та казвам аз,
понеже няма
олио
и хлябът е
от мъката по-чер,
един е лозунга:
Терора долу!
Съюз със СССР!


Отново виждаме директната и безогледна комунистическа пропаганда на Вапцаров в това стихотворение, факт е, че истинският терор дойде заедно със съюза със СССР след 1944г.

РИБАРСКИ ЖИВОТ

Ти виждаш:
издути платна,
луна на небето излезла,
и мислиш:
живот е това,
живот преизпълнен с  п о е з и я.
 
Отгоре –
изгряват звезди.
Небето –
седефено свети.
От сушата
кроткият бриз
с ръката си
къдри
морето.
 
Ех,
волен рибарски живот,
описан
във толкова песни!
На мачтата – бяло платно...
Така да описваш
е лесно. –
 
Турни му „безкрайно море“,
залей го излеко
с синило
и всичко излиза добре –
картинно
и мило.
 
А туй,
че със вълчи зъби
студеният вятър ни хапе
и като тежки
сачми
те бият смразените капки?
 
Прогизнал
се връщаш дома
от влага.
А лодката зее.
И в кърмовия долап
две риби
във мрака сребреят.
 
Христос да би слязъл
сега
с две риби
какво ще направи?
От мъка –
очите горят,
гърдите –
омраза задавя.
 
На покрива
в рядката тръст
дъждът се полека оцежда.
Заспиваш.
И после в съня
изгрява далечна надежда...
 
Ех,
черен човешки живот!
Рибарски живот! –
н е и з в е с т н о с т.
Не мож го разправи,
а то –
иди, че реди го на песен...

БОТЕВ

Идва при мене
задъхан и потен
работник
и казва:
– Пишете за Ботев! –
 
"За Ботев ли? –
Седам.
Елате във среда
към седем."
 
Но ето че среда отдавна премина...
Навъсен, аз пъшкам
и късам листата.
Над покрива горе
моторите спорят
със влажната пролет
в света
и мъглата.
И нищо не идва.
Безпътната мисъл
в главата се мъти.
В гърдите тревога.
Преставам да пиша,
захвърлям листата,
дълбоко въздишам
и казвам:
– Н е   м о г а! –
 
Събличам се.
Лягам в леглото.
Заспивам.
Но ето пристига
навъсен работник
и пита:
 
 
 
– Написа ли песен за Ботев? –
За Ботев ли?
Чакай...
 
"Огряват звездите,
след туй на Балкана
излиза луната,
вълкът се промъква
и дебне в скалите
и светят очите му
в мрака."
 
Работникът бърчи челото
и пита:
– Това ли е Ботев?
Пиши за жетварите там,
за теглото,
за черните кърви,
що пие земята,
за робската песен
и мъката в нея,
която люлее нивята.
 
– Какво ще го търсиш
в усоите, дето
и хищника днеска не броди.
Не виждаш ли? – Ботев
в очите ни свети,
та Ботев е тук, при народа.
 
– Ти падаш и Ботев ни казва:
"Вдигни го!
И дай във ръката му знаме!"
Подавам ръката си,
ти се надигаш
и крачиме рамо до рамо.
 
– Това е то Ботев.
А ти го усукваш.
Та тук за усукване нема!
Повзри се в живота,
и ето ти Ботев,
и ето ти цяла поема.

НЕ, СЕГА НЕ Е ЗА ПОЕЗИЯ...

Не, сега не е за поезия,
ни за римите с звънкия смях,
под дебелата броня железна
ще достигнат ли будно сърце?
 
Ти започваш да пишеш и ето –
вместо рима избухва снаряд,
озаряват небето ракети
и пожари обхващат града.
 
Позатихва. Но в твоя бележник
вместо нежни, парфюмни слова
на листата в полетата снежни
се строяват ловджийски ята.
 
Те се впускат далече задружни,
помирисали някъде стръв. –
И тогаз забелязваш със ужас:
не с мастило, ти писал си с кръв.
 
Не, сега не отива поезия,
и да искаш, не мож я изпя.

ХРОНИКА

Отвсякъде врази.
Беласица е в броня.
Край Охрид син
картечниците грачат.
Какво сега? – Сълзи ли да пороним,
или на глас да седнем и да плачем?
 
Зенитите се кашлят към звездите
и храчките им светят с бяла диря.
Душите сме си стиснали в зъбите,
ала не мислим да умираме.
 
За първи път не влиза днес у нас
историята с кървавата мутра.
Столетия сме чакали, за час
ще потърпим сега дима барутен.
 
Но после, след жестокия погром,
когато прашни, морни и окъсани
се юрнете назад към своя дом –
ще ви посрещнем злобни и навъсени.
 
От глад ще вием в пустите поля,
на глутници ще ви следим в горите.
В гърдите ще избухне дива страст
и мътен блясък ще гори в очите ни.

АНТЕНИ

В студеното антените звънтят.
Над тях небето ниско е надвиснало
И аз не спя, и те не ще заспят,
замаяни от новини и мисли.
 
като оса в ушите ще бръмчи
гласът на тъп и злостен агитатор.
Ще светне ярост в моите очи
и после ще обърна кондензатора,
 
ще плувна в саксофонена мъгла,
на негърката, в ритъма отсечен,
ще се люлеят тръпните бедра...
Нима това си ти, човечество?
 
Като че ли в тропическия пек,
под този тежък купол на небето,
се ражда черния човек
за екзотичен декор в кабаретата.
 
То сякаш, че живота ни тече
спокойно като Дунав в равнината.
Развей си черния перчем
и се надбягвай с пролетния вятър.
 
Но слушай как в студеното звънтят
през тази нощ антените отчетливо.
И аз не спя, и те не ще заспят,
и ти не ще заспиш, човечество.

ПРОЩАЛНО

На жена ми
 

Понякога ще идвам във съня ти
като нечакан и неискан гостенин.
Не ме оставяй ти отвън на пътя –
вратите не залоствай.
 
Ще влезна тихо. Кротко ще приседна,
ще вперя поглед в мрака да те видя.
Когато се наситя да те гледам –
ще те целуна и ще си отида.