Николай Лилиевъ

[Hatshepsut]

Родина

Да позова? - Ти нямаш име,
ти, светла и безсънна скръб!
Към тебе водят ли, кажи ми,
просторите неутешими
и лунният чугунен сърп?
 
И тия рътлини, заболи
в мъглите ледени чела,
и тия равнини, где голи
треперят белите тополи,
и зъзнат немилите села -
 
към тях ли моя друм извива
и с тях ли, в заника, сама
душата ми за миг се слива
и безпокойна се опива
от нова радост: у дома!


ЕТО старите стрехи надвесени,
гдето родната песен трепти,
и водите тревожно понесени
под шумът на вихрушките есенни,
сред които пристигаш и ти.
 
Где са дните - о, дни непробудени! -
где са простите чисти сърца?
От прозорците гледат учудени
- изумени, сломени, отрудени -
полинелите в нужди лица.

И пред тия стени, в запуснение
гдето плаче безсънна тъма,
навестен от печални видения,
след безплодни молитви и бдения,
ти ли спираш най-сетне дома?
 
 
БАЩИНАТА къща, и все същия
друм извива за дома,
сухата поза прегръща я
и приспива все тъй сам-сама.
 
Огън вътре са отдавна стъкнали
и те чакат може би сега;
прозорчета, очи помръкнали,
дебнат - откога?
 
Всички тайни тръпнат неразказани
в будното сърце,
и сред мрака вече са изрязани
две протегнати ръце.
 
 
ТИ - хляб и сол, ти - хляб и сол и вино
за родната земя,
с това сърце, и чисто, и невинно,
към тебе се стремя.
 
Минаха дни, минаха дни-години
в чужбина без следа,
и глас дочух: към роден дом води ме,
вечерница-звезда!
 
И тръгнах пак, и в път съм пак отколе
с измамите самин,
но в път ме стигна черната неволя
и ето - блуден син -

към - тебе са ръцете ми прострени
и кръв по тях личи,
и в извори от сълзи изгорени
са моите очи.

О, погледни! - ти би видял тогава,
сред сънния покой,
че моли сам, за прошка и забрава,
синът ти, татко мой!
 

НАПУСТО ще питаш: тъмнее пред мене.
- А думите, мрежа за волния дух,
сред улици шумни отвени! -
аз тях не дочух.
 
Аз тях не дочух, и под чуждата стряха,
цветята на вечния грях
за мене печална утеха те бяха:
аз тях не видях.
 
Аз тях не видях, и сред грохота вечен
на сивия каменен град
напусто се взирах, за всички далечен,
не срещнах там брат.
 
Не срещнах там брат, и щом бавно затрака
дъждът по вратите в нощта,
аз тръгнах отново да диря сред мрака
Родина в света.

 
И ЕТО ме изпълнен пак с любов,
и ето ме, Родино, пак готов
чело да сложа в твоето подножие,
да те посрещна като спомен скъп
и да приема твойта свята скръб
като награда, като милост божия.
 
Та в оня час, когато пак на път
неверна мисъл ще гнети духът
и ще нашепва тъмни предсказания,
утеха да ми бъде по света,
като светилник грейнал сред нощта,
Родино моя, твоето страдание.

[Hatshepsut]

Нощи

О, тия нощи стъклени и ледни,
тъкани от луна и самота
сред плисъка отмерен на вълните,
 
когато заридават всички жажди
и пият от солената вода
неутолими своята отрова,

когато се издига над морето
като една покрусена душа
на гларуса изгубения писък,
 
и бавно в далнината отминават
на миналото мъртвите звезди:
миражни кораби.

             — О, те са твои
и твои жалбите, които чуваш!
Като сърдито воинство връхлитат
ненужни укори.

                  И ти зовеш,
повярвал сам на своята измама:
— Върни се, моя незалязла песен,
пий вечност от това море, от тия
столетия нестихнали вълни!
 
Не беше ти сред бурите калена
и живите от сън не ще събудиш,
не ще ги поведеш на люта бран.
 
Ти беше скръб, ти беше нежна рана,
морето би могло да стане радост
за твоите неозарени дни.
 
И младостта ти, възкресена младост,
над неговата среброгрива пяна
като любовна ласка да звъни.
 
Ти би могла сега с любов да тръгнеш
като Исуса, и да укротиш
въздишките и стонът на морето...

[Hatshepsut]

Ловци на бисери

Морската пяна трепери,
къдрят се леки бразди
с бодрия рог на зората.
 
Будно око над морето,
фар на света, затрепти:
бялата утрин се ражда.
 
Падайте, бисери чудни,
бели звезди на небето,
в тия зелени води!

Кораби сънни се носят,
острови сини цъфтят,
пеят крилати моряци.
 
Ново небе се издига,
вият се шумни лози,
никнат градини безкрайни.
 
Моите лодки минават,
в техните мрежи тежат
гроздове чудни от бисер —
 
падайте, бели звезди!

[Hatshepsut]

Залез в пристанището

На запад кървав мак пламти, догаря,
и сълзите му капят над водите
на теменуженото море.

Един народ прехласнат в своя празник
по улиците весело търчи:
от изток идат седем яхти.

Те греят от възторг и чудеса
и носят от далечните пустини
седеф и янтар, и рубин.
 
Посрещат ги огньовете на фара,
от вълнолома — палави деца
и тяхната безгрижна вяра.

Пристанищната врява ги приема,
закотвят ги коравите ръце
на обгорените моряци.
 
Огряват ги последните лъчи
на слънцето, удавено в морето,
вечерницата бди над тях.
 
Спокойната вода ги отразява,
над нея се развяват знамена
от всички багри на дъгата.
 
И в леката мъгла на вечерта
ухае тоя чуден лес от мачти
на екзотичност и смола.

[Hatshepsut]

В далечни спомени...

В далечни спомени се губя.
Какво ли ще намеря там?
Дали животът, който любя,
ще затрепти с неверен плам?
 
Или смъртта, която чака
и непрекъснато зове
да минат в гънките на мрака
най-верните й синове?

[Hatshepsut]

Николай Лилиев


Николай Лилиев (1885-1960) - виден български поет символист и драматург

На 6 октомври 1960г., в София умира Николай Лилиев (истинско име Николай Михайлов Попиванов). Виден български поет символист и драматург. От началото на века до войните, Лилиев е един от най-талантливите поети на България. След появата на първите му книги неговата поезия се оказва в центъра на критичните полемики. Тя се свързва с върха и залеза на българския символизъм. По време на Балканската война е граждански мобилизиран в Стара Загора. През 1914г. участва със стихове, преводи и критика във всяка от петте книжки на редактираното от Д. Подвързачов сп. „Звено“. През Първата световна война е редник и кореспондент. След комунистическия преврат на 9 септември 1944г. поезията на Лилиев е обречена на забрава и отрицание от страна на официалната комунистическа литературна критика.

Като драматург в Народния театър в София (1934–1960) Лилиев оставя трайни следи в българската театрална култура. Възражда и следва най-добрите традиции на театъра, положени от Пенчо П. Славейков и Пейо Яворов. Присъствието му се оказва особено стимулиращо за развитието на българската драматургия. Привлича за каузата на театъра най-добрите български писатели и преводачи. Превежда за нуждите на репертоара огромна част от европейската класическа и съвременна драма: Уилям Шекспир („Сън в лятна нощ“, „Ромео и Жулиета“, „Крал Лир“), Пиер Корней („Сид“), Морис Метерлинк („Чудото на Св. Антоний“), Хуго фон Хофманстал („Електра“), Виктор Юго („Ернани“), Алексей Толстой („Цар Феодор“), Хенрик Ибсен („Малкият Ейолф“) и др. Името на поета е свързано с разцвета на българския театър през 30-те и 40-те г.
Роден на 26 май 1885г. в Стара Загора в семейство на потомствени учители и свещеници, но от малък остава кръгъл сирак. Основно образование получава в родния си град, а после завършва търговска гимназия в Свищов през 1903г.
Литературните му интереси се проявяват още през ученическите години, но тласък за поетическа изява му дава срещата с Димитър Подвързачов към края на 1903г. По това време Лилиев е чиновник в старозагорската земеделска банка и е отпечатал само две пародии в сп. „Българан“, подписани с инициали.
През 1905-1906г. следва три семестъра литература в Лозана, откъдето изпраща стихове в списанията „Ново общество“ и „Демократически преглед“. Поради липса на средства се завръща в България. Живее в една квартира с Хр. Досев и е близък до неговите толстоистки търсения. През 1907г. е чиновник в Долна баня, където се запознава със С. Ничев - основал толстоистка комуна там; запознава се и с Димчо Дебелянов, среща се за пръв път с Владимир Василев и Боян Пенев, с които е свързана творческата му съдба. През 1908-09г. е учител в III мъжка гимназия в София. Заедно с Димчо Дебелянов се радва на покровителството на Димитър Подвързачов и на приятелството на млади поети, журналисти и художници от неговия артистичен кръг. Същата година в сп. „Съвременник“, № 2, под стихотворението „An die Natur“ („Към природата“) за пръв път се подписва с псевдонима Николай Лилиев, измислен от редактора на списанието Г. Бакалов.
През есента на 1909г. Лилиев спечелва конкурс и заминава за Париж, където учи търговски науки със стипендия на Министерството на търговията. От Париж изпраща стихотворения, които Подвързачов и Дебелянов публикуват в списанията „Съвременник“, „Оса“, „Смях“, „Наш живот“, „Демократически преглед“, „Съвременна мисъл“ и др. В хумористичните издания се подписва с псевдонимите Одуванчик, Анонимус, Лилипут. Кореспонденцията на тримата поети е ценен документ за епохата и за равнището на епистоларната култура.
През 1910г. Лилиев е представен с 14 стихотворения в първата „Антология на българската поезия. От Вазова насам“, съставена от Д. Подвързачов и Д. Дебелянов. След завръщането си от Париж (лятото на 1912г.) е учител в търговската гимназия в Пловдив (1912–13) и в Свищов (1913–15).
След войните работи в Дирекцията за стопански грижи и обществена предвидливост, в издателството на Александър Паскалев, в Дирекцията по печата във Външното министерство, в различни редакции. Първата му книга „Птици в нощта“ излиза в две издания. От началото на 1920г. Владимир Василев започва да издава сп. „Златорог“ и привлича Лилиев за съредактор и постоянен сътрудник.
През 1921г. Лилиев заминава (заедно с проф. Н. Михов) за Виена и до септември 1924г. работи последователно в големите библиотеки на Виена и Мюнхен върху подготовката на историческа библиография за българския стопански живот през вековете. В тези години стриктно изпълнява ангажиментите си към сп. „Златорог“, като осигурява голяма част от чуждестранната кореспонденция на списанието. През 1922г. излиза книгата му „Лунни петна“ (наградена от Министерството на просвещението).
От есента на 1924 до 1928г. и от 1934г. е драматург на Народния театър в София.
След поемата си „Родина“ (1925) в продължение на 6 години Лилиев не публикува нови стихове. Тази пауза е белязана с две важни събития в творческата му биография. В края на 1931г. се появява антологичната му книга „Стихотворения“, а през март 1934г. в „Златорог“ излиза цикълът „При морето“ — последните стихове, които поетът отпечатва приживе. Те са свързани с пребиваването му във Варна, където е преподавател по френски език (1932–1934) в Търговската академия. Цикълът предизвиква широк отзвук. Възприема се като поетическо възкресение и обновление, като нова стилистична ориентация на поета.
Избран е за академик (1945); участва активно в изданията на Института за литература при БАН, но повече не написва нито ред поезия.
„Николай Лилиев е може би най-чистият, най-завършеният български лирик, ако имаме предвид красотата на задушевното звучене и голямата изисканост на стохотворната техника. Докато го чета и препрочитам, аз непрекъснато си повтарям, че за него е говорено и писано много по-малко, отколкото той заслужава като поет, като образец на европейско мислене, но и на национална самобитност на езика, като един от забележителните строители на българския театър, като цялостно присъствие в нашия духовен живот. (...) Лилиев се прекланя пред сложността на човешката душа. Но и се стреми да я разбере, като потъва в не малко от нейните дълбочини, в нейните тайни. Поетът често чува нечувани гласове. Пътува извън границите на очевидното. Прекрачва доста прагове пред неизвестното от вътрешния живот на индивидуалността.“ (из книгата на проф. д. ф. н. Юлиан Вучков „Върхове в историята на българската литература“).
Гробът на Николай Лилиев в Софийските централни гробища
Поезията на Лилиев е преведена на множество европейски езици, името му неизменно присъства в европейските литературни речници и енциклопедии.

Съчинения :
1. Птици в нощта, 1918 (1919)
2. Лунни петна, 1922
3. Стихотворения, 1931
4. Стихотворения, с предговор от Г. Константинов, 1960
5. Събрани съчинения, в 3т. 1964
6. Стихотворения, подбор и предговор от Г. Константинов, 1968
7. Стихотворения, 1974
8. Поезия, с предговор от Никола Фурнаджиев, съставители и редактори Е. Константинова, Н. Александрова, 1985г.

Асен Виденов