Никола Вапцаровъ

[Hatshepsut]

БОРБАТА Е БЕЗМИЛОСТНО ЖЕСТОКА...

Борбата е безмилостно жестока.
Борбата както казват, е епична.
Аз паднах. Друг ще ме смени и...
                                                      толкоз.
Какво тук значи някаква си личност?!
 
Разстрел, и след разстрела – червеи.
Това е толкоз просто и логично.
Но в бурята ще бъдем пак със тебе,
народе мой, защото те обичахме!
 
14 ч. – 23.07.1942 г.

[Hatshepsut]

ВЛАК

Влак през гарата протегнат.
Празник. Слънцето блести.
И народа се тълпи
на перона.
Той от жегата ще бега
там – навън, навън, навън
под дърветата, където
има в туй горещо лето
сянка и спокоен сън.
 
А отпред на влака чака
горделивата машина.
И кълба от дим изскачат
и се пръскат над комина.
 
Ние с тебе, мой читател,
ще отидем на Владая.
Там е толкова приятно!
Там на воля ще играем!
 
И когато падне мрак
над зелената гора,
ние с вечерния влак
ще се върнем у дома.
 
Влак, напред лети, лети!...
Но машината сама
не върви –
трябва пара.
Кой я кара? –
Машиниста и огняра.
 
Машинистът бди на пост –
той командва всеки лост.
А огняра, в пот облен,
хвърля въглища в пещта,
че машината реве:
Знай добре, знай добре,
пара трябва ми на мен,
много пара и вода.
 
Към Владая влак лети.
Пътя стръмен е нагоре.
И машината сумти
и се моли и говори:
– Ох, не мога, ох, не мога,
оставете ме за бога
дъх за малко да си взема!
А огняра отговаря:
– Няма време! Няма време!
– Уморена си – аз зная –
и отвръща машиниста. –
Ще починеш на Владая,
малко там ще те почистим
и ще ти дадем вода.
Да, да,
там ще ти дадем вода.
 
Ето и Владая. Ето
под разлистени дървета
сенки в близката гора
и полянки за игра.
Тук ще спреме, мой читател,
тук е толкова приятно!
И когато падне мрак
над зелената гора,
ние с вечерния влак
ще се върнем у дома.
 
II
 
Стига песни и игри!
Над гори и канари
вечерния здрач пълзи,
над горите, с здрач покрити,
виснат сиви,
дъжделиви,
буреносни
зли
мъгли.
 
Ей, читателю, ела
да се върнем у дома!
Не виде ли, капка дъжд
падна вече.
Изведнъж
недалече
секна огнена стрела.
У дома! У дома!
 
Нататък, нататък са хукнали всички,
нататък, нататък към гарата тичат,
там влака ще чака народа уплашен,
че бурята иде свирепа и страшна,
да бързаме здраво, читателю драг,
че гони ни буря, че гони ни мрак.
 
Най-после и гарата стигнахме! Ето,
чиновника, спретнат стои пред гишето,
народа се блъска, тълпи се отвред,
а той разпорежда: – Полека! Със ред!
Печат ще ударя на всеки билет!
 
Госпожа една си протяга ръцете:
– Ах, моля, изгубих си днеска билета,
за София искам сега да си взема.
Ще дойде ли влака таз вечер навреме?
– Разбира се, да, разбира се, да,
но моля, запазвайте ред, господа!
 
Чиновника вече затваря гишето,
печат е ударен на всички билети.
А телефонът отсреща звъни:
– О, ти ли си? Здрасти, колега! Вали...
Пристигна ли влака?... Пусни го навреме,
машината трябва вода да си вземе.
Дочуване. Чу ли? Пусни го навреме!
 
Чуй как тръпнат и потракват
релсите. Това е влака!
Нека вятъра фучи,
нека вън дъжда се лее!
Виж, три огнени очи
бързо мрака разпиляват,
иде той насам и бодро
колелата се въртят,
като че разказват гордо
за изминатия път.
Чуй, той кани отдалече:
„Тук при мен, при мен, човече,
тука вятъра не духа,
тук е топло, тук е сухо.
Ще починете, а аз
ще ви заведа у вас.“
 
А пък входния семафор
своята ръка рамахва
и със важен, важен жест
казва: „Път свободен! Влез!“
 
Спира влака пред перона,
спират двадесет вагона
и за миг сред глъч и врява,
виж, перона опустява.
 
III
 
Във купето има трима:
баба, старец и младеж.
И навлезли, тя подзема
със приветен, тих брътвеж:
 
– Вън вали ли? Да вали!
Време му е, нека плиска!
От градо ли сте, или
татък некъде от близко?
 
– От града сме. – А, така ли?
Що не кажете тогава?!
Да сте чули и срещали
нейде Дино от Дъбрава?

Син ми е, та със старика
му отиваме на гости.
Да го видим, що се вика,
пък да сложим стари кости.
 
В ъгъла старика дреме
със луличка във устата
и във такт, в размерно време,
олюлява си главата.
 
А младежа гледа с мътни,
гледа с трескави очи
в коридора всеки пътник
и мълчи, мълчи, мълчи.
 
– Ще ти мине като куче –
бабата го утешава. –
Във града светът е учен,
сетне, всичко с кураж става.
 
– Ех, с кураж... но и с пари!
– И парите требват, баби,
огънят да ги гори!
Откъм тех комай сме слаби.
 
Но нали си млад, ще мине,
болестта от младост бега!
Не е тя за млади, сине,
тя на старите прилега!
– Има във града, разправят,
болница. Да мога там
да се настаня, тогава,
вярвам, ще ми мине. Знам
 
от село момче, което
мислехме, че ще умре,
влезе в нея и момчето
оздраве! Оздраве!
 
И отново пак мълчи,
пак унася се младежа.
Бабата го гледа с нежни,
топли, майчини очи.
 
Колко хубави мечти
носиш в своите купета,
влак, преминал през гори
и през ширните полета!
 
Но за всичките съдби
там – в вагоните закрити,
кой на поста вярно бди
със очи във мрака впити?
 
Кой във дневната омара
и във вечерния мрак
с равномерно темпо верно
кара пътнишкия влак? –
Машиниста и огняра.
 
Тя, машината, е също
като всеки жив човек,
по нагорнището пъшка,
а надолу удря в бег.

И затуй, когато мина
влака гарата, надолу
облекчената машина
машиниста взе да моли:
 
– Ох, пусни ме! Охлаби
ти спирачките и аз
ще се спусна нанадоле
с триста километра в час.
 
Охлаби и ще се спусна,
в мене сигурен бъди,
ще премина аз изкусно
леко всеки нов завой.
С триста километра в час
ще летя във мрака аз,
не се бой, не се бой!
Само малко охлаби.
Ах, да знаеш как обичам
по надолното да тичам!...
Милостив към мен бъди!
 
Машинистът ѝ отвръща:
– А защо, проклета дъще,
ти по стръмното нагоре
друго молиш и говориш?
 
– Ех, нима така се кара
влак по този хубав път?!
Тук не трябва даже пара,
колелата се въртят
тихо, гладко, с устрем лек
и помислил би човек –
не вървят,
а летят.
 
Машинистът отговаря:
– Още десет километра
мога да отпусна аз,
но надоле с ред ще караш.
Виж, отвън е дъжд и вятър,
да не стягам час по час
със спирачката. Разбра ли?
 
А машината се хвали:
– Трака-трак, трака-трак,
не ме плаши дъжд и мрак,
имам аз отпред прожектор,
той ми свети надалеко.
Трака-трак, трака-трак,
не ме плаши дъжд и мрак.
 
*
Тук е топло, приятно, нали?
Във вагона дъжда не вали,
но навънка със дъжд и със вятър се бори
човек неуморен.
 
Обхожда веднъж той и пак се повръща,
обхожда железния път
и си мисли: „Сега са заспали във вкъщи
дечицата – кротичко спят.“
 
Той мисли за тези дечица, които
отиват със влака в града,
и гледа небето – пробито корито,
което изсипва дъжда.
 
„Ще мина отново. Да бъдем на чисто.
Ще падне случайно скала...
И как ли ще може сега машиниста
да види сред тази мъгла?“
 
Човека потъва сред мрака,
а влака лети като бясна стрела,
потиска небето със мрак дефилето,
със мрак и със гъста мъгла.
 
„Аз съм могъща и мощна машина,
аз съм с стоманни ръце,
моята плът е корава и здрава,
огън е мойто сърце.
 
Аз не познавам какво е умора,
мога да мина стрела.
Със дъжд и със вятър, със хали се боря
и с непрогледна мъгла.“
 
А огняра ѝ говори:
– Как по стръмното нагоре,
ако не подхвърля аз
въглища във твойта пещ,
ще се движиш ти тогаз?
Щеш не щеш,
  ще запреш!
 
– Ах, ти жалка самохвалка –
машиниста се обажда, –
как във твоята глава
толкоз глупости се раждат?!
 
И защо са тез хвалби?
Ей сега, ако река
да натегна с таз ръка
здраво твоята спирачка,
мислиш ли, че можеш ти
да направиш поне крачка?
 
А машината отвръща:
– Аз съм силна и могъща,
но с спирачка всеки знае
другите да обуздае.
 
Вий сте слаби, слаби, слаби,
с жалки немощни ръце
и страхливи като баби,
без сърце, без сърце.
 
Вас ви чакат цял живот
в къщи вашите деца.
Щом усиля своя ход,
вие бърчите лица.
Срамота! Срамота!
 
Изведнъж в мъгла и дъжд,
там неясно
ту просветне, ту угасне
светлина! Светлина!
Стой! Отпред червен фенер!
Стой! На срещния завой –
кантонер!
 
Приближава все по-ясно,
расне страшната опасност
сред мъгла. Ето на:
там скала, скала, скала!
 
Машинистът е на пост
и спирачката е в ход.
Той командва всеки лост,
бди над нашия живот.
 
Бавно, бавно спира влака,
а отпред стои и чака
във ръката със фенер
бледен, мокър кантонер.
 
Той не чака тук награда,
виж сърдечните очи:
колко скромност, колко радост
и наивност в тях личи.
 
Тъй е скромен, мой читател,
всеки истински герой.
И когато чуеш вой
и хвалби от свой приятел,
знай, че той, знай, че той
не е никакъв герой!
 
От вагоните изскачат
дружно всичките спирачи
и със общи сили те
се напъват в миг, така че
виж, скалата отлете
по надолнището, значи.
 
А началник-влака гледа:
няма никаква повреда.
Релсата напълно здрава,
що да чакаме тогава?
Чува се сигнал и пак
тръгва пътнишкия влак.
 
.................................................
 
Браво, браво, Вестинг Хаус,
Хардий, Божич, Кунц и Кнор,
вечна слава, вечна слава –
колелата пеят в хор,
 
че измислихте спирачки
здрави, сигурни, добри –
една ръчка завърти
и тогава спираш, значи,
точно дето искаш ти.
 
Браво, браво вам, другари,
машинисти и огняри,
що опасвате света
чак от северния студ
до екваторния пек
и разнасяте честта
и труда, и гордостта
на културния човек.
 
Браво бодри кантонери!
Със сигналните фенери
в дъжд и вятър, пек и студ
вие с непосилен труд
бдите, пазите редът.
 
Браво, браво вам, безбройни,
вам, безименни герои!
Вам, които тук ви нема
в тази мъничка поема,
без които кой знай как
би пътувал всеки влак.

[Hatshepsut]

БАЙ ИВАН

Тази вечер бай Иван
върна се съвсем пиян.
И езикът му дебел
във устата се заплел.
 
Дрехите му с кал покрити,
от страх тракат му зъбите.
Толкоз е уплашен, че
„връв“ не може да рече.
 
Посъвзе се той и вече
взе да фъфли, да пелтечи:
– Господи, помилуй нас,
бясна крава срещнах аз!
 
Не бе крава като крава,
а бе, пустата, двуглава!
Спра се аз, и тя се спира,
казах си: ще се умира!
 
Хукнах. Тя по мен – в петите
искрят нейните копита –
и с опулени очи
ме поглежда и мучи...
 
Паднах аз, и тя с рогата
ме намуши във ребрата.
Но нали пристигнах вече!... –
Стрина Кина го пресече:
 
– Твоята разбра се май,
току лягай и си трай.
Кравата не ти е крива,
ти си крив, че се напиваш!

[Hatshepsut]

ДЕНОНОЩНО СНЯГ ВАЛИ...

Денонощно сняг вали,
сняг студен, озлобен,
като мънички игли
той се впива и забива
в всеки, който ще рече
пътя му да пресече.
 
Кучето лежи отвън –
няма къща – никъде?
Де да сложи то за сън
своята глава, не знае.
А снегът боде, боде
упорито и сърдито
и за никого нехае.
 
Кучето скимти и плаче:
– Ах, палач, ох палач,
не разбираш ти от плач,
ни от гняв, ни от молби –
да заспя ме остави!
 
Ах да дойде лятос, аз
къщичка ще си направя,
топла къща... и в захлас
ще почивам в нея аз,
но почакай до тогава!
 
Дойде лято. Псето мисли:
„Що ми трябва къща мен?
Не от мързел, не от лен,
но защо излишен труд?
Таз година няма студ,
няма да вали, нали?“
 
Празни мисли! Сняг вали
всяка зима. Мисли псето
къща да си построи,
само вън да размрази,
да се махне този сняг.

Но когато дойде лето,
но когато дойде пек,
псето – знаете – проклето
страшно много го мързи.

[Hatshepsut]

ВРАБЧОВА СГОВОРНА ДРУЖИНА

Врана, лакома и стара,
пазела със бой и вик
падналия на пазара
от конете ечемик.
 
Малкият врабец Сивушко
я замолил простодушно:
– Чик-чирик, чик-чирик,
дай ми малко ечемик!
 
– Га-а, га-а, закога
теб ти трябва ечемик?
– Чик-чирик, засега!
– А не искаш ли ритник?
 
Домъчняло на Сивушко –
бил неопитен и млад.
Под една стреха се сгушил
и треперил той от глад.
 
След Сивушко друг дошел –
пак премръзнал, изгладнел –
и заплакал той: „Чи-ри-ли
във стомаха ми игли,
във стомаха ми от глад
сто игли сега бодат!“

А след него – трети, пети,
петдесети и стотици
гладни мършави врабчета
и врабици.
 
Сбрал се врабчовия свет
под стряхата на съвет.
И решили с всички сили,
попрестане ли снега,
да сразят врага.
 
А от облаците бели
те изпрели сто къдели,
та започне ли войната –
да са топличко обути,
та започне ли войната –
да си имат парашути.
 
И денят на свободата
най-подир дошел. Ятата
се издигнали високо
във небето синеоко.
 
Най-напред летели в строя
рошопери бомбардери,
а след тях на две-три мили –
сто ловджийски ескадрили.
 
Боят свърши със победа.
Би се храбрата дружина.
Който иска, нека гледа
как от враната остана
само пух и перушина.

[Hatshepsut]

МАШИНИСТ

– Татко, ти работиш много,
уморен си, татко,
почини си, каза Гого,
аз ще карам влака.
 
Най-напред ще си намажа
с сажди двете бузи,
а след туй ще сложа важен
синята ти блуза.
 
Видят ли ме там на влака,
още отдалече
да си кажат: „Тоз юнак е
машинист изпечен!“
 
Мислиш, че не зная, татко,
влака как се кара?
Нека дойде чичов Владко
да смени огняра,
 
нека грабне във ръцете
здравата лопата
и погледай как ще цепи
влака през полята!
 
Гара стигнем ли – спирачка
удари веднага,
да не може нито крачка
влака да избяга...
 
Гледа уж бащата строго,
но му става ясно.
машинист ще стане Гого,
нека да порасне!

[Hatshepsut]

ТАЗИ СУТРИН РАНО-РАНО...

Тази сутрин рано-рано
пред прозореца застана
малка птичка, лястовичка,
и унесено захвана:
„Чик-чирик, чик-чирик,
отворете ми за миг,
отворете и простете,
че ви будя в този час,
но какво да правя аз?
Днес ще отлетя от тук
с моите деца на юг.“ –
В миг прозореца отворен
и децата ѝ говорят:
– А защо на юг, нима
лошо ти е у дома!
Може би си ни сърдита? –
с страх дечицата я питат
.............................
.............................
Е, довиждане тогава
и бъди щастлива, здрава.