Никола Вапцаровъ

[Hatshepsut]

СЪН

– Лорѝ, не спиш ли?
Чуваш ли, Лорѝ?
"По-тихо! Скрий главата си! Отвън
на педя са от нас, не говорѝ!"
– Лорѝ, сънувах толкоз хубав сън!...

Почакай... как започваше?... Така...
Войната свършена... Разбираш ме, нали?
И всичко е във нашата ръка,
нали така, Лорѝ?

Работех пак в завода. А пък то
уж същия завод, машини същи,
но частите им блеснали – злато!
И ставите им някак по-могъщи.

В завода ти, Лорѝ, си надзирател
и казваш: "Днеска искам триста болта!"
"Добре, Лорѝ, отлично, мой приятел!"
И двамата се смееме доволни.

А вънка тъй широк е небосвода!...
Блести небето, въздухът блести!
И дишаш, дишаш толкова свободно!
И сам не вярваш, че това си ти. –

Лорѝ погледна другия в очите
(те бяха толкова детински днес),
усмихна се и каза, уж сърдито:
"Какъв си ти мечтател, Фернандес!"

На изток гаснеха звездите. Мрака
отстъпваше във паника,
                    без строй.
Сигнал за бой!
Започваше атака...

[Hatshepsut]

ПЕСЕН НА ДРУГАРЯ

Ти не ще се върнеш, Фернандес –
днес картечен огън ви помете.
Във полето вие като пес
неуморно непокорен ветър.
 
Тръбен знак. И след сигнала пак
става тихо, непонятно тихо...
Във окопа дреме синкав мрак,
а в гърдите брули бесен вихър.
 
После някой с пръсти рий земята,
после къс и истеричен смях...
Някой грабна ръчната граната,
заотвинтва и отново спря.
 
След сигнала ти политна пръв.
Недалече чу се лай картечен.
Олюля се... на челото кръв...
Фернандес, не ще се върнеш вече.
 
Ний превзехме стръмнината днес.
Врязахме се в тяхната верига.
Колко би се радвал, Фернандес.
само тъй... да можеш да се вдигнеш.

[Hatshepsut]

ПЕСЕН НА ЖЕНАТА

Днес тревожния покой
дебне в малката ни къща.
Стихна боя, мили мой,
ала ти се не завръщаш.
 
А те молих, плаках аз,
ти защо не ме послуша?
Тръгна. В стаята тогаз
стана тихо и задушно.
 
Само моето сърце
чувах как тревожно бие
и протегнала ръце,
исках пак да те открия...
 
Аз ревнувам, Фернандес,
мразя даже тази дума
"свобода", която днес
те увлече тъй безумно.
 
Може би си прав, нали?
Може би си прав, любими,
ала мене ме боли
и тежи ми, и тежи ми
 
тая страшна пустота,
легнала във нашта стая.
Хлопна пътната врата. –
Няма да се върнеш. Зная.

[Hatshepsut]

ПИСМО

Адрес:
Сеньора
Франческа Лаборе
ХУЕСКА
 
 
Майко,
 
Фернандес убит!
Фернандес
зарит в земята!
Фернандес
го няма днес!
Фернандес
лежи в полята
пред стените
на Мадрид.
 
Той бе толкова добър,
те защо ми го убиха?
И след неговата смърт
боят им нима ще стихне?
 
Майко, само теб една
мойта скръб да кажа мога.
Знаеш как е през война,
колко са сълзите много. –

Взреш се в нечии очи
и утеха в тях подириш,
ала скръб и там горчи
и сълзи, сълзи напират...
 
Може би е брат умрел,
може би любим е паднал,
може би един шрапнел
е отнел прекрасна младост.
 
Може би сега и тя
като мен напразно чака,
ала влажната земя
го държи в прегръдка яка...
 
Майко, ти не го кори,
че отиде да се бие.
Фернандес бе прав, дори
мисля, че грешиме ние. –
 
Само той от нас прозре
истина една в живота –
по-добре е да умреш,
вместо да живееш скотски.
 
Хляб си имахме. Един
бе достатъчен за двама.
Но за бъдещия син
щеше ли да стигне, мамо?
 
После има друго. То
някак мъчно се разбира.
Тръгват. Бият се. Защо?
Само хлябът ли ги сбира?
 
Днес погребваха стоте,
дето ги зари блиндажа.
Аз с очите си видех,
но не мога да разкажа
 
колко странно бе това,
колко чудно бе за мене,
как във нова светлина
бяха хората огрени.
 
Аз видях, видях за миг
през дъските на ковчега,
през ковчежните дъски
те ръцете си протегат.
 
Те се сливат в свойта смърт,
във един човек се сливат
и в очите им горят
пламъци на смърт щастлива...
 
Изведнъж разбрах, че той
все пак трябваше да иде.
Милият, загина в бой
и не ще го вече видя.
 
Майко, Фернандес убит!
Фернандес го няма, мамо!
Фернандес лежи зарит!
Поплачи за младостта му.
 
Но пред стария мълчи! –
Тази скръб ще го разнищи.
Скрито нейде поплачи
и не казвай нищо, нищо...
 
Ако някой разбере,
ако някак той усети,
ти кажи, че сме добре
и очакваме детето.
 
Ти кажи му: "Долорес
детски приказки се учи.
И те питат с Фернандес
внук ли искаш, или внучка."
 
Друго да ти пиша, пак
скръб ще бъде, майко моя.
С поздрав: твоя дъщеря
Долорес Мария Гойя.

[Hatshepsut]

ЗОРА

Зора. Събужда се града.
Сиренен вой.
След туй покой
и пустота...
Това е може би минута,
о, не минута,
то е миг.
И после пак отново тътен.
Денят разгонва с слънчев щик
стадата черни на нощта.
Зора.
Събужда се града...
 
Събуждаш се тогаз и ти
от своя сън.
Отвън –
сирените надуват
прегракналите си гърла.
Денят във стаята нахлува
през помътените стъкла.
И ти неволно се усмихваш
на тази бодра светлина,
която тъй упорно плиска,
шуми в зелените листа.
И тръгваш. Накъде?
Не знаеш.
Вървиш към непознат завод,
защото там остави всичко,
остави целия живот.
Ти чувстваш – още маховика
облъхва те с приятен хлад,
сирените – те тебе викат,
те непрестанно те зоват.
Но где? На – пътя е заприщен:
навред затворени врати...
В гърдите ти, като в огнище,
като в вулкан, протест дими.
Разбираш цялата нелепост
на този див, объкан свят
и тръгваш като вълк напреко
със твърди стъпки. А зад теб
ти чувстваш здраво как напира,
обгръща със ръце града
метежен порив. И разбираш:
– Зора. Събужда се света.

[Hatshepsut]

ЩЕ СТРОИМ ЗАВОД

Ще строим завод,
огромен завод,
със яки
      бетонни стени!
Мъже и жени,
народ,
ще строим завод
за живота!
 
Децата ни мрат
в отровната смрад,
без слънце,
в задушни коптори.
Светът е затвор.
Мъже и жени, народ,
ни крачка назад!
Ще строим завод
за живота!
 
Децата ни мрат
в задушната смрад
със жадни за слънце очи.
А ние? – Бездушно
превиваме врат
и мълчиме,
позорно мълчим.
Прокарахме мрежи
и в тях укротена тече,
да, нашата кръв
преминава
        в проводните мрежи
                         и движи живота
а той ни помита,
              влече
и ние го гледаме
               с тъпа, наивна
                            небрежност.
Със нокти дълбахме скалите.
             В гранита
                     тунели пробихме.
Опасахме с релси земята,
                      в недрата ѝ
всичко открихме.
Антени замрежват небето,
                      където
в мъглите
        забити
са небостъргачи,
а още нагоре в простора
                    стоманени
                           гарвани
                                грачат.
Другари,
      да бъдем наясно –
не удрям клеймо
              на прогрес
и знам прекрасно,
че не прогреса е, който ни души.
         И ние не ще го рушим. –
 
Ще строим завод,
огромен завод,
със яки
      бетонни стени.
Мъже и жени,
          народ,
ще строим завод за живота!

[Panzerfaust]

Интересно, че Вапцаров употребява думата "завод" във времена, в които със сигурност е рядко употребявана. Българската дума за този вид предприятие тогава е латинската и общоевропейска "фабрика". Вероятно "завод" при Вапцаров се появява под съветско влияние от руски и много възможно да е бил някакъв неологизъм в нашия език, използван от нашите комунисти през 30-те години, покрай съветската индустриализация и наложен повсеместно след 1944 г.

В т.нар. "македонски език", понеже няма руско влияние, думата си е още "фабрика". Стихотворенията на Вапцаров, съдържащи "завод" в заглавието, на "македонски" звучат като "Пролет во фабриката", "Фабрика" и "Ќе градиме фабрика".

[Hatshepsut]

ГОРКИ

Аз бях в завод
с опушено, ниско небе,
където живота притиска
с чугунени лапи
и черния труд
бразди по челата.
 
И колко бе трудно
да можеш събуди
живота във този народ.
Да срутиш огромния
пласт от лъжи,
             който тежи
над този живот.
 
Аз бях във завод
с опушено, ниско небе,
където живота притиска,
а дните – ръждясали гайки –
затягат душите.
 
Но помня, когато четяхме
       „На дне“
       или
       „Майка“,
пробиваше слънцето
       мрачния свод
       на този завод,
       блестяха очите.
И хората скрити
във свойте бордеи,
човъркаха своята мисъл ръждива
и бяха щастливи,
и бяха щастливи...

Но днеска
при мене пристигна огняра
и каза:
„Вапцаров,
вентила за прясната пара
       затворен.“
Аз троснато гледах,
но той си отиде нагоре,
жестоко обиден.
 
След него нахълта ковача
и пита сърдито:
„Верно ли, братче,
верно ли – вика –
онзи, старика,
       починал?“
 
Изстинах и казах с омраза,
с съвсем безпредметна омраза
му казах:
„Аз, куче, те учих
да бъдеш конкретен,
а ти шикалкавиш!
Кой е починал?
             Разправяй!“
 
Разбрах и излязох на двора.
В машинната зала
ми стана задушно,
машинната зала
       бе тясна
       за моята горест,
машинната зала
       бе пуста
       за моите чувства.
 
И чух как ковача
        разправяше някому глухо:
– Той, братче,
така ни познава,
и мене, и тебе,
и всички.
Тури те в някоя книга
и казва: „Не шавай!“
И после четеш
            и примигаш,
и сам се познаваш.
 
Да кажем така ти се случи,
че имаш дете.
Детето чете.
Така че... борави със книгата,
                          значи.
 
А нямаш пари.
Така ти се случи,
че нямаш пари.
Той казва:
       „Детето трябва да учи
       това, към което
       му тегли сърцето.“

Да кажеме, ти  се завръщаш,
намръщен се връщаш
       във къщи.
В душата – горчилка.
Сърцето ти болка притиска.
Набиваш жена си,
а онзи те гледа изниско
под своите вежди,
гледа във тебе
и пита:
„Комай не достигат парите
за хлеба?“ –
 
Другия слушаше
тъй простодушно
              захласнат
и толкова ясно му ставаше
                        всичко сега,
че сякаш живота
              пред него вратите
                              разтвори,
че сякаш в гърдите
              се топеше буца
                          от снег.
 
И той промърмори,
едва промърмори:
„Това се казва човек!“

[Hatshepsut]

ЕПОХА

Машини,
      стомани,
             машини
и масло,  и пара,
                и смрад.
 
В небето – бетонни комини,
в бордеите – призрачен глад.
 
Във Мексико златното зърно
изгарят във парни котли.
А роби, с напукани бърни,
събират го нощи и дни.
 
Гърмят елеватори.
         Бодро
             мотора
                  удари
                      юмрук
на времето
         в старата
                 морда.
Разкъса „магичния кръг“
човека и днеска лети
от волната птица
               по-бързо.
Но все пак живота гнети.
Живота без милост ни вързва
крилата със яки въжа,
задушава с отровната плесен
на своята стара ръжда.
И жадния устрем потиска
стоманена каска-небе.
А доле размирно се плиска
човешкото тъмно море.
Напразни лозунги за братството –
живота изправя стена.
Живота – изпечен развратник –
цинично отвръща: – Война! –
Война!
     А безброя от гладни?
Война!
     А безцелната смърт?
А нашата бликаща младост,
която раздрусва светът?
 
Епоха на дива жестокост,
препускаща лудо напред.
Кипяща, стоманна епоха
пред прага на новия свет.

[Hatshepsut]

ПУШКИН

Русия – мрак.
Русия – гнет.
Неразорана целина.
Вертеп. –
свирепа тишина.
На север – тундри, ветрове,
на юг – безкрайни диви степи.
А времето не бърза, крета
като бездомно
старо
псе.
Тогава простия народ
не знаеше за твойте песни.
Ти беше чужд и неизвестен.
 
Но ето днес –
            трудът задружен,
задружният човешки ход
и тази обща светлина
роди един щастлив живот.
 
Сега е друго. Ето на:
един работник,
млад стругар,
през обедната си почивка
чете във книгата усмихнат
и чувства те като другар.
Разбира те, защото може
да гледа чудните звезди
как гаснат във небето ясно,
как сутрин слънцето блести
над оросената с искри
просторна степ.
Той има хлеб,
и гордостта,
че там – във фабричния грохот
мазолестата му ръка
твори една епоха.
И нетревожен той разбира
отде извира
          песента.
Разбира на Мазепа мрачен
                       гневът,
на Ленски пролетта
преминала, преди цветята
на песните да разцъфтят.
Разбира твойта смърт жестока
и тази гнила суета,
забила някъде дълбоко
отровните си пипала,
изсмукала със старшна злоба
живота на един поет,
но неуспяла в своя пробив –
живота тръгнал пак напред,
живота сринал тези тесни
стени и простия народ
се влюбил в чудните ти песни
и в своя нов живот. –
 
едно момиче от колхоза
обича млад матрос.
И тъй – неволно, без да ще,
напява твои стихове.
И после спира. –
Златна шир
наоколо. И класове.
Усмихва се и разцъфтява
на устните й ален мак: –
„Ах, с колко радост се живее,
мой млад, любим моряк!“
 
Това е там.
Но ето днес –
защо? – не знам
но аз се уча
да пиша всеки свой протест
тъй искрено
и толкоз звучно.


Тук Вапцаров представя една напълно изкривена картина на действителността в СССР, всъщност първите стихове за "мрака" и "гнета" са си валидни и за съветското общество. Интересно дали нашенските комунисти са имали представа за терора и репресиите в СССР по това време? Все пак има и българи убити или репресирани, сещам се примерно за един Кръстьо Раковски. 

[Panzerfaust]

По-тесните кръгове, сред които е и Вапцаров, са имали представа за терора. Обаче комунистите са идиоти. Щом Сталин е предприел чистка, примерно към др.Х, то значи този другар Х нещо е виновен. Сталин и партията не могат да грешат. Между впрочем, този начин на мислене е записан мотамо от Христо Радевски (близък другар-комунист на Вапцаров) в стихотворението му "Към партията":
Мен хулите не ме смущават,
врагът с които те покри —
аз знам, аз вярвам, че си права,
когато съгрешиш дори!
            ***
… И ако нявга се забравя
и почна да те клеветя —
не ме заплювай! Аз тогава
не бих заслужил чест такава —
дори на храчките честта! „
            ***
И в милионния ти пристъп
срещу врага ни разнолик
не съм аз Радевски, ни Христо,
аз съм безимен твой войник.

[Hatshepsut]

ХИМН

Неспирно напирай, разраствай,
издигай бетонни стени!
На робството черната напаст
потъва в далечни мъгли.
 
Издигай в небето антени,
с сирени покоя разбий!
И в утрото нека засмени
прогреса посрещнеме ний!
 
Че всяка израснала сграда,
подпряла небесния свод,
е крепост, която изгражда
народът за мирен живот.
 
Стремително, смело нагоре!
В небето, където тупти
размерно сърцето моторно,
издигай бетонни стени!
 
Издигай в небето антени,
с сирени покоя разбий!
И в утрото нека засмени
прогреса посрещнеме ний!

[Hatshepsut]

ХИМН (2)

Огромен град със звезден покрив
и електрически слънца,
открил вратите си широко
за хилядите си деца.
 
Във теб гори, във теб се ражда
стремежа на един народ.
Ив всеки камък, в всяка сграда
възхожда бодро нов живот.
 
Ти сбираш хиляди копнежи
в бетоненото си сърце;
съгрей ги, приласкай ги нежно,
обвий ги с своите ръце!
 
Пулсирай и напирай здраво
потискащите брегове!
Във всяка длан трепти корава,
желязна воля за прогрес.
Огромен град, бетонен град,
с едно бетонено сърце!
Като живота – вечно млад,
с протегнати напред ръце.

[Hatshepsut]

ПРОЛЕТ

Гълъбите гукат
в близката гора
По тревата падат
сребърни пера.
Мене ми е леко
като никой път –
чувствам се ефирен,
чувствам се
без плът.
 
През елите бликат
слънчеви лъчи.
Ще затворя свойте
блеснали очи,
но пак ще усетя
с чудна яснота
как ще ме целуне
топло пролетта.
 
Волно във простора птиците летят.
Пеят и извиват серпантинен път.
В песента познавам химна вдъхновен,
с който ще посрещнем утрешния ден.

[Hatshepsut]

ХРОНИКА

В заводите „Круп“ днес отливат гранати.
Натъпквайте здраво! – за нас са те, братя.
Те нашата кръв из полята ще пият.
Натъпквайте здраво! Милиони сме ние...
 
Във „Байер“ получили някакъв газ
от нова порода. И той е за нас.
той нашта осаждена гръд ще разяжда.
Картината ясна... Нали се догаждаш?
 
Във „Викерс“ пробиват картечни дула.
Шестотин куршума в минута – за нас.
те наште корави глави ще пробиват.
Бъдете щастливи! Бъдете щастливи!
 
Бъдете щастливи, не виждайте как
настига ни буря, обвива ни мрак.
Вземете за почест пред нашта епоха.
Но, моля... по тихо! Но, моля...
                                 без ропот!

[Hatshepsut]

НЕ БОЙТЕ СЕ ДЕЦА

Работиме много,
работим от сутрин до здрач.
Но хлеба е малко.
Но хлеба не стига, деца.
  И ваште лица
  са сгърчени вече от плач.
      И ваште очи
      са сухи и неми –
      такива големи,
      мъчително тъжни очи...
          И в тех е стаен
          ужас свиреп:
                 Хлеб!
                 Хлеб!
 
Послушайте, малки,
послушайте, мънички мои, –
така е днес,
наверно било е и вчера.
  И аз, понеже нямам храна,
      понеже нямам с какво,
          ето на:
                 ще ви нахраня със вера. –
 
Ще дойдат години
  и ний ще ги стигнем водите
     ще впрегнем в бетонен ръкав.
          Не ще ги изпуснем, нали?
                  Ще ги впримчиме здраво.
                  Ще им кажем:
                  "Така ще вървите!"
                  И те ще тръгнат така!
 
Ще имаме хлеб тогава.
Ще имаме хлеб!
  И радост в очите ще имате,
  мънички мои.
  Имам ли аз,
  то значи да има за теб,
  имаш ли ти,
      то значи да има безброя.
 
И толкова хубав ще бъде
  тогава живота.
      И днешната плесен
      ще бъде безкрайно далеко.
Ще пееме всички.
      Ще пеем, когато работим,
      но радостни песни,
      които ще славят човека.
 
И, ако случайно
  и аз остарея, тогава
     ще гледам от своя прозорец
       далечния път,
          ще гледам как вие се връщате,
              бодри и здрави,
                 и тихо ще шепна:
                     "О, колко е хубав светът!"
 
Така и ще бъде!
А днеска оскъден е хлеба.
      На вашите майки
      гърдите са сухи сега.
Да хленчим – не ще ни помогнат
и хленч не ни трябва.
Но мен ме притиска
      жестока, дълбока тъга. –
За вашто "сега"
е горест стаена във мен.
Ала
  не бойте се, деца,
      за утрешния
                ден!