Никола Вапцаровъ

[Hatshepsut]

НИКОЛА ЙОНКОВ ВАПЦАРОВ

Никола Йонков Вапцаров (1909-1942) е български поет, чието творчество е предимно със социална и хуманна тематика. Единствената издадена приживе стихосбирка на Вапцаров (,,Моторни песни") излиза през 1940 г. Превеждана е на редица езици. Вапцаров сътрудничи на нелегалната тогава Българска комунистическа партия и е активен антифашист. В резултат на политиката на Коминтерна и директивите на БКП е повлиян от идеите на македонизма. През 1942 г. е арестуван и осъден на смърт по силата на Закона за защита на държавата за организиране на подривна дейност срещу установения държавен ред по време на война.Посмъртно е амнистиран след 1944 г.

Никола Вапцаров е роден на 7 декември (24 ноември стар стил) 1909 г. в град Банско, тогава все още в Османската империя. Баща му е войводата на ВМРО Йонко Вапцаров, а майка му е Елена Везюва със съдействието на американската мисионерка мис Стоун завършва американския колеж в Самоков и по-късно става протестантска мисионерка и учителка. Като юноша той попада под силното влияние на руснака д-р Борис Майлер, който живее от 1919 г. в къщата на Йонко Вапцаров като белогвардейски емигрант, оказал се (според по-късни улики) болшевишки агент на НКВД. След провала на Септемврийското въстание през 1923 г. той бяга обратно в СССР. Предполага се, че е внедрен да реализира проекта за създаване на ляво крило на ВМРО, т.н. ВМРО (обединена). Неговият образ и влияние върху възпитанието на юношата Никола в духа на комунистическата вяра се изтъква във всички мемоари на Вапцаровата фамилия, издадени след 9 септември 1944 г. От друга страна, къщата в Банско е посещавана от видни интелектуалци (поетите Пейо Яворов и Елисавета Багряна, художниците Константин Щъркелов, Иван Пенков и др.) и от короновани особи: цар Фердинанд, Вилхелм II, Борис III. През 20-те и 30-те години на ХХ век семейство Вапцарови има достъп в двореца; запазени са групови снимки на юношата Никола с цар Борис ІІІ и обкръжението му.


Вапцаров учи в гимназията в Разлог (1924 – 1926), след това в Морското машинно училище във Варна (1926 – 1932), по-късно наречено на негово име. Той е на учебна практика първоначално на кораба ,,Дръзки", а през април и май 1932 г. с кораба ,,Бургас" посещава Цариград, Фамагуста, Александрия, Бейрут, Порт Саид и Хайфа. При завършването на училището е произведен в ранг офицерски кандидат и получава диплом за машинен техник.



Вапцаров редактира в. ,,Литературен критик" (1941). Публикува във вестниците ,,Кормило" (1936), ,,Нова камбана" (1937), ,,Светлоструй" (1939), ,,София" (1941), сп. ,,Занаятчийска беседа" (1937 – 41) и др. През 1937 г. печели конкурс на сп. ,,Летец" за художествено произведение с въздухоплавателен сюжет със стихотворението си ,,Романтика". Приживе Вапцаров издава само една стихосбирка – ,,Моторни песни" (1940) – под името Никола Йонков. Освен това пише пътеписи, разкази, критика, произведения за деца и една пиеса. Някои от материалите са публикувани в периодичния печат, но най-много е издаван след смъртта си.

  Стихосбирка: ,,Моторни песни"
    Стихотворения: ,,Вяра", ,,Двубой", ,,Пролет", ,,История", ,,Селска хроника", ,,Писмо", ,,Романтика", ,,Кино", ,,Доклад", ,,Ботев", ,,Хроника", ,,Борбата е безмилостно жестока", ,,Прощално" и др.
    Драма: Вълната, която бучи

ВЪЗГЛЕДИ ПО МАКЕДОНСКИЯ ВЪПРОС

Никола Вапцаров е роден и израснал в средата на бански родолюбци. Баща му участва в българското национално-освободително движение в Македония и активно работи за българщината.Самият Вапцаров, както в годините на обучението си във Варна, така и след това, проявява българското си национално съзнание, но и горещ романтичен патриотизъм. Впоследствие, като прокомунистически ориентиран младеж, той е повлиян силно от тезата на Коминтерна по Македонския въпрос от 1934 година – за създаване на отделна народност на базата на македонската етнографска група от българския народ. Става член на т.нар. Македонски литературен кръжок, инициативата за чието създаване е на Централния комитет на Работническия младежки съюз (РМС). В доклада му: ,,Върху Македония и задълженията на писателите македонци към нея...", прочетен пред сбирка на кръжока през октомври 1938 г., се анализират задачите на ,,пишущите македонци" за утвърждаване на ,,македонската кауза". Вапцаров констатира, че съществуват благоприятни условия за ,,вербуване и насаждане" на ,,македонско съзнание", защото в ,,Сръбска и Гръцка Македония великобългарските утопии изстиват". Последните изречения в доклада са: ,,Ние сме македонци. И нашето творчество трябва да бъде в служба на македонската кауза... Относно възгледите на кръжока по македонския въпрос, активистът Михаил Сматракалев по-късно отбелязва: ,,... ние тогава така вярвахме на партията, че тя като кажеше, че бялото е черно и ние го възприемахме като черно...".



Когато по-късно осъзнава, че е станал проводник на политика, която има отрицателни последици, Вапцаров постепенно се завръща към българските си корени. През септември 1940 г. той в унисон с другите български писатели и поети възторжено посреща вестта за връщането на Южна Добруджа към България. През април 1941 г. по-голямата част от Македония е присъединена към Царство България и в еуфорията, обхванала цялата страна, Македонският литературен кръжок се саморазпуска. В броя си от 20 април 1941 г. седмичникът ,,Литературен критик", чийто уредник е Вапцаров, приветства разгрома на Югославия от германските войски и честити Обединението на целия български народ.

За отбелязване е, че Вапцаров пише само на български език и не достига до опити за кодификация на отделен македонски език. В неговия доклад от 1938 г. въпросът за създаването на македонски книжовен език липсва. Отделно в полицейското му дознание са запазени обясненията му от 1940 г. където той се самоопределя като българин.

Според академик Димитър Митрев, сам участник в Македонския литературен кръжок, преселил се след войната в Скопие, ,,македонските емигранти" в България, които се стремели да бъдат ,,македонски патриоти" в ,,съзнанието и подсъзнанието си таели ненадживени следи от ,,великобългарски шовинизъм"". Такива ,,нюанси" според него се забелязвали и в поетическите опити на Никола Вапцаров. В Република Македония Вапцаров е смятан за етнически македонец.

[Hatshepsut]

ВЯРА

Ето — аз дишам,
работя,
живея
и стихове пиша
(тъй както умея).
С живота под вежди
се гледаме строго
и боря се с него,
доколкото мога.
 
С живота сме в разпра,
но ти не разбирай,
че мразя живота.
Напротив, напротив! —
Дори да умирам,
живота със грубите
лапи челични
аз пак ще обичам!
Аз пак ще обичам!
 
Да кажем, сега ми окачат
въжето
и питат:
,,Как, искаш ли час да живееш?"
Веднага ще кресна:
,,Свалете!
Свалете!
По-скоро свалете
въжето, злодеи!"
 
За него — Живота —
направил бих всичко. —
Летял бих
със пробна машина в небето,
бих влезнал във взривна
ракета, самичък,
бих търсил
в простора
далечна
планета.
 
Но все пак ще чувствам
приятния гъдел,
да гледам как
горе
небето синее.
Все пак ще чувствам
приятния гъдел,
че още живея,
че още ще бъда.
 
Но ето, да кажем,
вий вземете, колко? —
пшеничено зърно
от моята вера,
бих ревнал тогава,
бих ревнал от болка
като ранена
в сърцето пантера.
 
Какво ще остане
от мене тогава? —
Миг след грабежа
ще бъда разнищен.
И още по-ясно,
и още по-право —
миг след грабежа
ще бъда аз нищо.
 
Може би искате
да я сразите
моята вяра
във дните честити,
моята вяра,
че утре ще бъде
живота по-хубав,
живота по-мъдър?
 
А как ще щурмувате, моля?
С куршуми?
Не! Неуместно!
Ресто! — Не струва! —
Тя е бронирана
здраво в гърдите
и бронебойни патрони
за нея
няма открити!
Няма открити!

[Hatshepsut]

ПРОЩАЛНО - Н.Й.Вапцаров
рецитира Цветана Манева



...и друго стихотворение на Н.Й.Вапцаров

НЕ БОЙТЕ СЕ, ДЕЦА...

[Hatshepsut]

Родина

Над тебе Пирин
издига гранити
обвити във сиви мъгли.
Орли над бедни села
размахват крила
и хала в полята пищи.

А бяха години
когато невинно
люляха ме празни мечти.
Животът бе ведър
и лесен,
животът бе щедър
и песен бе ти.

Но ето -
преминах
през дим,
през масло
и машини,
преминах през
гнет и тегло -
бред, където
се борят за хлеб.

И нещо се счупи
във мене.
Простенах от болка,
но бях без изход.
Погледнах надире
и плюх озлобено
и в теб,
и в самия живот.

Сега си ми близка,
по-близка от майка дори,
но днеска ме плиска
ненужно пролятата кръв,
насън ме души
площадния кървав двубой
на твои герои,
платени със чужди пари...
Тежи ми, Родино,
кошмарно жестоко тежи
димящата кръв
и аз ще те питам -
всичко това
за тебе ли бе нужно,
кажи?

Вред мрак.
И в мрака - тегло и робия.
Глад.
Остана стотици години назад.
А нейде живота пулсира,
израства
завод
след завод,
бръмчат проперели...
И моят народ
работи,
умира,
както в дълбоката
бронзова ера.

Аз пак те обичам,
Родино на Гоце и Даме,
защото израстнах,
защото закрепнах във Теб.
И нося в сърцето си младо
тревожното знаме
и вечния устрем
на всички без покрив и хлеб.

[Hatshepsut]

История

Какво ще ни дадеш, историйо,
от пожълтелите си страници? -
Ний бяхме неизвестни хора
от фабрики и канцеларии,   

ний бяхме селяни, които
миришеха на лук и вкиснало,
и под мустаците увиснали
живота псувахме сърдито.

Ще бъдеш ли поне признателна,
че те нахранихме с събития
и те напоихме богато
с кръвта на хиляди убити.   

Ще хванеш контурите само,
а вътре, знам, ще бъде празно
и няма никой да разказва
за простата човешка драма.

Поетите ще са улисани
във темпове и във агитки
и нашта мъка ненаписана
сама в пространството ще скита.   

Живот ли бе - да го опишеш?
Живот ли бе - да го разровиш?
Разровиш ли го - ще мирише
и ще горчи като отрова.

По синорите сме се раждали,
на завет някъде до тръните,
а майките лежали влажни
и гризли сухите си бърни.   

Като мухи сме мрели есен,
жените вили по задушница,
изкарвали плача на песен,
но само бурена ги слушал.

Онез, които сме оставали,
се потехме и под езика,
работехме къде що хванем,
работехме като добитък.   

Мъдруваха бащите в къщи:
"Така било е и ще бъде..."
А ние плюехме намръщено
на оглупялата им мъдрост.

Зарязвахме софрите троснато
и търтвахме навън, където
една надежда ни докосваше
със нещо хубаво и светло.   

О, как сме чакали напрегнато
в задръстените кафенета!
И късно през нощта си легахме
с последните комюникета.

О, как се люшкахме в надеждите!...
А тегнеше небето ниско,
свистеше въздуха нажежен...
Не мога повече! Не искам!...   

Но в многотомните писания,
под буквите и редовете
ще вика нашето страдание
и ще се зъби неприветно -

защото би ни безпощадно
живота с тежките си лапи
направо по устата гладни,
затуй езика ни е грапав.   

И стиховете, дето пишем,
когато краднем от съня си,
парфюмен аромат не дишат,
а са навъсени и къси.

За мъката - не щем награди,
не ще дотегнем и с клишета
на томовете ти грамади,
натрупани през вековете.   

Но разкажи със думи прости
на тях - на бъдещите хора,
които ще поемат поста ни,
че ние храбро сме се борили.

[Hatshepsut]

ПРОЛЕТ

Отвънка ухае на люляк,
отвънка е синьо небе.
Приятелю, птиците чу ли?
Отвънка е пролет! Здравей!

Дори през бензинните пари,
през пласт от стоманни ята
тя иде. Вратите разтваряй
и бодър срещни пролетта.

Тя иде с реките, които
събират сребристия сняг,
тя идва със бой канонаден,
разбива простора мъглив.

Тя пита: "Стоиш ли на поста?
Не клюмна ли вече глава?"
И после те грабва и носи
на своите светли крила.

В очите ти пламват пожари,
кръвта ти немирно шуми.
Пред тебе светът се разтваря,
разтварят се слънчеви дни.

Ти имаш любима? - Обичай!
Ти вярваш в живота? - Добре!
Подай си ръката челична -
отвънка е пролет! Здравей!

[Hatshepsut]

Пролет

Пролет моя, моя бяла пролет,
още неживяна, непразнувана,
само в зрачни сънища сънувана,
как минуваш ниско над тополите,
но не спираш тука своя полет.

Пролет моя, моя бяла пролет –
знам, ще дойдеш с дъжд и урагани,
бурна страшно, огненометежна
да възвърнеш хиляди надежди
и измиеш кървавите рани.

Как ще пеят птиците в житата!
Весели ще плуват във простора...
Ще се радват на труда си хората
и ще се обичат като братя.

Пролет моя, моя бяла пролет...
Нека видя първия ти полет,
дал живот на мъртвите площади,
нека видя само твойто слънце
и – умра на твойте барикади!

http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=17&WorkID=131&Level=1

[sekirata]

КРАСИВИЯТ И НЕОТРАЗИМ ПОЕТ Н.Й.ВАПЦАРОВ- У КОГО СА "ЗАКЛЮЧЕНИТЕ СТИХОВЕ" НА ПОЕТА?!

Животът и любовта на Вапцаров са белязани от три знака свише, които предопределят съдбата му. Когато е съвсем мъничък, родителите му го водят на гости при княз Фердинанд, с когото са близки приятели. Царят бил чест гост в Банско, веднъж дори довел германския кайзер Вилхелм Втори. Но когато върнали визитата в двореца, малкият Кольо заспал в стола на монарха, което според легендите се наказвало със смърт. Вторият знак съдбата му праща във Военноморското училище. Тогава Вапцаров е обикновен моряк, но при посещението си цар Борис Трети го кани на обяд в ,,Евксиноград", понеже го познава от дете. Никола изяжда първо своя хляб, а после и филията на монарха. Третата поличба описва сам в своите стихове ,,Дебне враг, в ръката с парабел..." Това разказва племенницата на поета Мая Вапцарова. Тя намира езотеричен момент и в стихотворението му ,,Прощално":



Цветана Манева Прощално

ВОЙВОДА ОЖЕНИЛ Н.Й.ВАПЦАРОВ НАСИЛА ЗА БОЙКА



Животът и любовта на Вапцаров са белязани от три знака свише, които предопределят съдбата му. Когато е съвсем мъничък, родителите му го водят на гости при княз Фердинанд, с когото са близки приятели. Царят бил чест гост в Банско, веднъж дори довел германския кайзер Вилхелм Втори. Но когато върнали визитата в двореца, малкият Кольо заспал в стола на монарха, което според легендите се наказвало със смърт. Вторият знак съдбата му праща във Военноморското училище. Тогава Вапцаров е обикновен моряк, но при посещението си цар Борис Трети го кани на обяд в ,,Евксиноград", понеже го познава от дете. Никола изяжда първо своя хляб, а после и филията на монарха. Третата поличба описва сам в своите стихове ,,Дебне враг, в ръката с парабел..." Това разказва племенницата на поета Мая Вапцарова. Тя намира езотеричен момент и в стихотворението му ,,Прощално":

 
Понякога ще идвам във съня ти
като нечакан и неискан гостенин.
Не ме оставяй ти отвън на пътя -
вратите не залоствай.
Ще влезна тихо. Кротко ще приседна,
ще вперя поглед в мрака да те видя.
Когато се наситя да те гледам -
ще те целуна и ще си отида.

И тук се стига до едно от скритите семейни скърцания. Съпругата на Вапцаров - Бойка, се опитва да замени думата ,,неискан" с ,,далечен", докато кръвните роднини на поета държат на оригинала и се отнасят хладно към нея. ,,Тя може би е била много привлекателна за него, била е една невероятна красавица. Но, от друга страна, чувственото, интелектуалното ниво, ценностната система е била различна", добавя в интервю Мая Вапцарова. Майката на поета Елена публично не казва лоша дума за снаха си, но и нищо добро. Разделят се мненията и дали стихотворението ,,Прощално" има посвещение ,,На жена ми", или то е добавено от Бойка допълнително, а всъщност е писано за актрисата Иванка Димитрова.

Родната къща на Вапцаров в Банско днес е музей

Като поетична и романтична натура Вапцаров често се влюбвал и изливал чувствата си в стихове. Но, както казват, първите любови са репетиции за голямата. А тя може би наистина е Боя, както поетът наричал жена си. Иначе в Разложката гимназия ученикът в шести гимназиален клас Никола се влюбва за първи път в две години по-малката Кина Рупова. Той е председател на ученическото въздържателно дружество, а тя е в контролната комисия. На Кина той посвещава първите си малко неумели любовни стихове:

Ти помниш ли любимото ни място?

На пролет тиха розова градина

и старата протегната камина,

където ние се срещахме тъй често.

Ти помниш ли? Аз няма да забравя

когато ти за пръв път ми се врече,

но всичко туй е толкова далече

и всичко се измени оттогава.

Рупова обаче отива да учи право в София, а Кольо се колебае дали да не замине при двамата си чичовци в Америка и пътищата им се разделят. През една от отпуските си като курсант във Военноморското училище във Варна на излет в Пирин Вапцаров се запознава с Анна Мицова от Горна Джумая (Благоевград - б.а.). Родителите му одобряват красивото, свенливо и ученолюбиво момиче. Срещат се повече от две години в Банско, София, Варна, Русе, но разстоянията и дългите раздели си казват думата. Вапцаров написва:

... Иди си!... Ти си толкоз светла,

   толкоз нежна

и твоя млад възторг добре разбирам,

и любовта, която ще изчезне...

Не виждаш ли, крилата ми сломени,

забравих всичко, даже моите спомени,

които сам се мъча да презирам.

Когато през лятото на 1932 г.  среща Бойка Димитрова, поетът вече се е ,,специализирал" в любовта от пръв поглед и романтичното идеализиране. Двамата се запознават на събор. Тя е студентка по математика в София, ,,светлоока, височка и тънка, мило усмихната девойка" както я описва биографката на Вапцаров Мария Радонова. По онова време Никола работи във фабриката на братя Балабанови и живее в село Бараково. Избухналата любовна стихия рязко променя живота и на двамата. Бойка напуска университета, за да бъде близо до любимия си. Времето е размирно и смутно. Във ВМРО има междуособици и бащата на поета - Йонко, е отвлечен от крилото на Ванче Михайлов. Единствената утеха на Никола са разходките с Бойка в гората над Горна Джумая. Наслаждават се на чувствата си, търкалят се в снега, рецитират любовни стихове. Веднъж влизат да се постоплят в една барака в местността Баларбаши. Там ги сварват трима въоръжени мустаклии. Бойка разпознава страшилището Барбата, местния войвода на ВМРО, близък приятел на баща Ӝ. Уставът на организацията бил безкомпромисен и към отношенията между мъж и жена. Ако уличат дама в ,,неморално поведение", я наказват с 50 тояги на голо. За мъжа е същото плюс солидна глоба. Ако няма пари, тоягите стават 100. Барбата свъсва вежди към Вапцаров: ,,Или се венчавате веднага, или с тебе ще се разправяме по друг начин." Родителите на Бойка, и без това разгневени от напускането на университета, отказват да дадат дъщеря си на бунтар с неясно бъдеще. Още на другата вечер обаче Никола спира файтон пред дома на любимата си и съпроводена от неистовия плач на майка си, Бойка му пристава. Сватбата също не минава безпроблемно. Вапцаров е убеден атеист, но в кръщелното му пише ,,протестант". (Майка му Елена е една от ученичките на мис Стоун, завършила е  протестантския колеж и говори перфектен английски - б.а.). За да има мир, Никола отива в Банско и взема разрешение от протестантския пастор да приеме източноправославната вяра. Проблем има и с кръщелното на Бойка - годината на раждане в него не съвпада с датата от църковната книга. Тя се води още малолетна. Неврокопският митрополит като приятел на баща му Йонко се намесва и оправя неточността. Дава благоволението си за венчавката, като по изключение разрешава 40-те молитви по три пъти на ден, които задължително се четат преди сватбата, да се отложат за след нея. На сватбата в село Бараково на 17 февруари 1934 г. идва само майката на Вапцаров, баща му още се води в неизвестност. Идилията свършва! Уволняват Никола от мукавената фабрика в Кочериново. Останало без препитание, младото семейство заминава за София. Бойка не си е представяла семейния живот като безработица и мизерия. На 4 януари 1936 година се ражда синът им Йонко. Но след седем месеца детенцето заболява и умира от недохранване. През 1941 г. Бойка ражда преждевременно втората им мъжка рожба, но бебето живее само няколко часа. По онова време отношенията им са изтънели драматично. Нелегалната дейност, която Никола крие и от жена си, доразрушава брака им. Интернират го в Годеч за няколко месеца. На 4 март 1942 г. го арестуват в жилището им в София. Старото приятелство на Йонко Вапцаров с цар Борис Трети не е достатъчно, за да спаси Никола. Разстрелват го на  23 юли 1942 г. В нощта преди смъртта си поетът написва ,,Прощално".Официалната версия е, че посвещението е ,,На жена ми". На 23 юли 1953 г. обаче журналистът Атанас Тончев успява да разговори Елена Вапцарова, която споделя  съкровената тайна за последната любов на поета и разбива мита за щастливия му брак: ,,Той беше много чувствителен и обичлив, но  и лесно раним. Когато обикнеше някого, чувствата му бяха безрезервни, от цялото му сърце и ако не срещнеше същото отношение към себе си, страдаше дълбоко. А разочарованията му и в тая насока бяха повече от сполуките. От книгите, които четеше, бе си изградил един идеален образ на жената и любовта. За такава жена и такава любов жадуваше душата му", казва пред Тончев майката на Вапцаров. Според нея отначало Бойка внася голяма радост в сърцето му. След сватбата обаче разбира, че са от два различни свята. ,,Нейната нагласа бе твърде практическа и нямаше нито мисловните криле, нито духовния полет на Никола. В това е разликата им, която той все по-ясно виждаше и се измъчваше. Защото чувствата му към нея не бяха угаснали", казва баба Лена, както всички наричат майката на Вапцаров, и обяснява: ,,По онова време разводът сред македонците се смяташе за неморално нещо. Пък и Бойка вече чакаше бебе. След смъртта на дечицата Никола се сви в себе си и потърси утеха в поезията и в борбата за сбъдване на идеалите си. И тогава се появи тя - голямата любов на живота му. Само че много късно... това беше Иванка Димитрова. Впоследствие актриса в Народния театър. Но не беше само артистка. Бе замесена от неговото тесто, с неговите идеали и участваше активно в антифашистката съпротива. Тя окрили Никола и осмисли по-пълно живота му, признава Елена Вапцарова. Иванка Димитрова е подсъдима по процеса на Никола - наказателно дело № 585/1942 г. Партийната деятелка Мара Междуречка, която е била с нея в съседна на поета килия, разказва, че двамата общували с почукване на стената чрез Морзовата азбука. Според проф. Чавдар Добрев Междуречка била натоварена от партийното ръководство в затвора да им каже да крият чувствата си Когато чул какво го съветват, Вапцаров възкликнал, че това е непосилно за него. ,,Ти била ли си истински влюбена" - запитал я поетът. Иванка Димитрова, която изпитвала същите чувства, отвърнала, че сърцето не и позволява да се държи отчуждено и привидно студено към ,,толкова милия и нежен Никола". Според Мара Междуречка любовта между двамата си остава неосъществена. Иванка Димитрова никога не признава открито връзката им. Може би за да пощади чувствата на Бойка Вапцарова, или понеже пази любовта им като нещо съкровено в сърцето си. Седмината други арестувани в килията на поета свидетелстват, че при морзовото общуване през стената ,,позивната" му към любимата Иванка била ,,жена ми". Така че за коя от двете е посвещението на стихотворението ,,Прощално", остава под въпрос. Крият стиховете му под въглища . През 1962 г. Бойка Вапцарова разказва пред Радио София как пазела стихотворенията на мъжа си в специално скривалище, в единия от ъглите на мазето - под въглищата. Сложила ги била в тенекия със сирене, в нея порцеланово гърне, а в гърнето - ,,платно, да не ги изяде влагата". Листчето с ,,Предсмъртно..." и ,,Прощално"  Бойка твърди, че непрестанно носела в себе си. След екзекуцията на поета тя ги преписва в няколко екземпляра и ги раздава на близки и роднини. Поезия в сейф. Осем абсолютно неизвестни стихотворения на Никола Вапцаров се пазят в банков сейф. Собствениците на касетката са пожелали анонимност и са допуснали единствено племенницата на поета - Мая Вапцарова, да ги види, и то за половин час. ,,Чакаме разрешение от притежателите им, за да ги публикуваме. Стиховете са писани малко преди смъртта му в затвора. Виждала съм ги само веднъж. Това е уникална лирика. Той не пише за това, което му предстои - за страха и смъртта. Те драстично се различават от популярния текст на ,,Прощално". От тях разбрах какво означава неговото връщане - ,,Понякога ще идвам в съня ви, като нечакан и неискан гост. Не ме оставяйте на пътя, вратата не залоствайте." Виждате, че стиховете са в множествено число, не както се смяташе, че са адресирани до жена. Той се обръща към хората, към обществото", разказва племенницата на поета през 2008 г. Оттогава ,,заключените стихове" тънат в неизвестност по желание на притежателите им.



Аз лично му сваляч шапка не само като велик поет, но и като мъж. Въпреки, че от женска злоба и завист към Иванка тогавашната любовчийка в пъшкащите си  стихове  Елисавета Багряна и поетесата пишеща за зайчета, тревички, цветенца...Дора Габе му завидяха и Вапцаров загуби делото , в което бе обвинена и любовта му Иванка, и така  Вапцаров бе разстрелян! Цитирам -

-,,Вие двете сте в министерството , кажете става ли за поет подсъдимия , че да го оставим доживотно в килията, па да  си пише там?

-Той е драскач, не е поет, разстреляйте го. И неговата Иванка..."



Всички знаем каква поетеса е Елисавета Багряна,



Елисавета Багряна завършва живота си в старчески дом , но живяла доста години, а защо ли?
поетеса под чаршафите!



 Както и Дора Габе- със сладникавите си детски стихчета, какъвто е днес и Недялко с мазната си рима и още , и още... Но Радой Ралин беше и  е голямата работа.

автор А.Х.Т. sekirata cekupama

[sekirata]

ДНЕС 23 ЮЛИ 2019 СЕ ПОЯВИ ДЪГА, ЗА ВАПЦАРОВ ПЛАЧЕ И ПРИРОДАТА!



НА ДНЕШНАТА ДАТА Е РАЗСТРЕЛЯН ВЕЛИКИЯТ ПОЕТ Н.Й.ВАПЦАРОВ - 77 ГОДИНИ ОТ ГИБЕЛТА НА ПОЕТА!



Дъга днес се появи,

слънце пече, дъжд вали,

природа плаче за поета!

Дъгата бе от мен заснета.

Във Плевен тя се появи

и всичко сякаш оцвети,

душа предадена от наши,

разстреляна от куп търгаши!

Вапцаров ще остане в мен

в сърцето ми до Ботев, в плен

съм аз на стиховете му,

а на злодеят мамка му!

Багряна кукувица злобна,

захвърлила си рожбата утробна

и Дора Габе завистлива - зла,

скриха му поезията, захвърлиха в калта!

Дали е комунист или пък не,

но е поет велик до Ботев! Време

малко дадоха му тварите

да пише , да твори и правите

грях голям щом политизирате,

той не умира, Вий умирате!



 









https://www.168chasa.bg/article/7571534

https://www.168chasa.bg/article/7571808

https://www.168chasa.bg/article/7571400



Анита Христова Трифонова sekirata cekupama

[Hatshepsut]

От нашата Download-секция може да свалите книгата на Марин Георгиев "Третият разстрел":

https://bg-nacionalisti.org/BNF/index.php?action=downloads;sa=view;id=3891

[Hatshepsut]

ВАПЦАРОВ И МАКЕДОНИЗМЪТ

Българо-македонският прочит на ,,общата история" все трябваше да започне някой ден. Което не се случи нито след падането на Берлинската стена, нито след разпада на Югославия. Как обаче ще заработи мултидисциплинарната експертна комисия на паритетен принцип, предвидена в клаузите на подписания договор за приятелство, добросъседство и сътрудничество между двете държави, предстои да видим. Историци вече изразиха съмнения тъкмо по ,,експертността" и ,,обективността" на прочитите, каквито едва ли са възможни. Още повече – ако си послужим с едни известни думи на литературоведа Цветан Стоянов от началото на ,,Геният и неговият наставник" – че цялата ,,тази тема е тъмна и болезнена, и дори по особен начин криминална".

И наистина в дъното на т.нар. ,,македонски въпрос" има от всичко по много: фалшиви етнически или антични митологии и идеологическо инженерство; спорове за ,,естествени" и ,,изкуствени" нации; коминтерновски интернационализъм, гузно смитане под килима на конкретни вини и грехове, че и невероятни лъжи; и най-вече множество смазани човешки съдби. Нарочно не уточнявам кои от камъните в коя градина попадат. Нали с това тепърва ще се занимават експертните комисии, като целта е в хода на разискванията всяка от страните да открие нещо ново (или премълчавано) за себе си в увеличаващата се пролука на времето. Миналото не е някаква вкаменелост и историкът винаги говори за миналото в сегашното.

Поне на теория. На практика е още по-трудно. Щом трябва да се изправиш лице в лице с десетилетни преиначавания и премълчавания, които лъсват, речеш ли да обмислиш конкретен казус или някоя лична съдба. Затова в следващите редове ще използвам като маркер съдбата на Никола Вапцаров и обвързването му с македонизма – тема, която продължава да разпалва и днес ожесточени спорове. При това в контекст, в който творчеството и биографията му търсят своята преоценка.

В България до 1989 г. оценката за Вапцаров бе повече от еднозначна – ,,поет-революционер" и ,,комунист". Това изчерпваше всичко. Идеологически зададено и то веднъж завинаги беше революционното направление в българската поезия – Ботев-Смирненски-Вапцаров – ос, спрямо която се подреждаха всички останали поети. Така например Яворов, поради екзистенциалните си тежнения, частично отпадаше от схемата, а Гео Милев само отчасти се вписваше в нея със ,,Септември", пак поради модернизма си. В съзнанието на цели поколения поезията на Вапцаров бе схематизирана като ,,партийна поезия", още повече, че в поезията от 30-те и 40-те години имаше само Вапцаров. Нямаше ги например Далчев или Вутимски, изобщо всичко и всички бяха в подножието на пиедестала, върху който самотно се извисяваше фигурата на ,,поета-революционер", моряк и ,,огняроинтелигент" Никола Йонков Вапцаров. Какво да говорим, че тъкмо тази идеологическа подредба, легнала като оловен похлупак върху творчеството на Вапцаров, пречеше дори на онези, които харесват стиховете или поетиката му, да могат да ги контекстуализират, да видят нещо отвъд тях – ,,и в дъното небе", както пише самият той в прочутото си стихотворение ,,Кино".

Йордан Каменов, един от известните познавачи на неговото творчество, признава в книгата си ,,Властта, историята и Вапцаров" (2004), че на практика до 1989 г. всички тръгваха от стиховете му, ала кривваха към биографията му, започвайки да величаят героя.

Затова някак логично след 1989 г. стана тъкмо обратното – биографията затисна поезията му.

Тя изчезна, сякаш оставайки между пожълтелите страници на учебниците, а едни нови съвременници вече под вежди с него се гледаха строго – Вапцаров стана ,,поетът-терорист", отговорен за злото, донесено от комунизма. Литературоведът Димитър Камбуров лансира следната формула: ,,Това, че Вапцаров работи като поет, но диша като терорист, не бива да се забравя" (,,Българската лирическа класика", 2004).

Пръв Марин Георгиев през 1993 г. в книгата ,,Третият разстрел" публикува обширните признания на Вапцаров на процеса през 1942 г., дотогава строго засекретени и непознати за читателите и даже за изследователите му – най-голямата прозаична творба на поета, както сполучливо ги определя Йордан Каменов. Тяхното многословие наистина смущава и разбива познатия от детинство на цели поколения образ от бронз на непоклатимия поет-антифашист. Тъй като тези признания разкриват друг един Никола Йонков Вапцаров – объркан, залутан в междините между своята идеология и поезията си, силно маргинализиран. Който още в самото начало на признанията си пред следствието определя своята дейност в ,,подривната секция" така: ,,Аз заемах длъжност при Централния комитет на Българската комунистическа партия, в комитета, който ръководеше така наречената специална работа. Тази специална работа се състоеше в това, че от партийните хора трябваше да се отделят една част, и то най-смелите, и заедно с нелегалните да формират бойни групи. Задачата на тези бойни групи трябваше да бъде: в случай на война със Съветския съюз те трябваше да прекъсват железопътни линии, мостове, телеграфни и телефонни линии, да изхвърлят влакове със специални клинове, да подпалват вагони с цистерни, маслени резервоари и шлепове с горива и муниции". За щастие, нищо от това не се случва и на съвестта на поета Вапцаров не тегнат жертви в диверсионни акции под лозунга ,,Терорът долу: съюз със СССР". Което не му пречи да скъта в нелегална квартира сандъче с 20 килограма пресован тротил (оприличен от поета на черен хляб, под който има люспи бертолетова сол). От 7-8 септември 1941 г. Никола Вапцаров става платен функционер на БКП с псевдонима ,,Лозан". Отначало му дават на ръка по 100-200 лв. на седмица, после по 2000-3000 лв. на месец. Сетне самият той се сдобива с една огромна за времето си сума от над 2 млн. лв. по пресмятанията на полицията (става дума за куфар с пари, наследен от Павел Шатев, който някогашният ,,солунски атентатор" доставя от съветската легация – 5 000 долара, 200 000 драхми и 100 000 динара). ,,Лозан" и брат му Борис трябва да продадат ,,на черно" доларите (неофициалният курс долар-лев е 1:300). За справка: тютюноработник получава 1300 лв., а вездесъщият Никола Гешев, началник на отделение А в Дирекция на полицията, се разписва срещу 5600 лв. Когато арестуват Атанас Романов, у него има около 100 000 лв. и 1000 долара. С такива суми разполага и непосредственият началник на ,,Лозан" – Цвятко Радойнов, като самият Вапцаров непрекъснато пренася из страната като куриер, съгласно показанията му, суми от порядъка на 30 000-50 000 лв., с които трябва да се осигурява оръжие от подкупни войници и да се подготвят диверсионни акции.

И най-накрая, няколко думи за задържаните заради признанията му. Те са поне десетина души. Вапцаров описва подробно и почти кинематографично всички явки и срещи, които е имал, квартирите, лицата. Как три дена е търсел някого в една бозаджийница във Варна, но така и не го е намерил, докато се черпел с приятели от Военното училище. Или за това как не е успял да изпълни заданието на партията и да посрещне изпратените от СССР подводничари в устието на р. Камчия с разпознавателно пеене на песента ,,Елено, моме". Просто полицията загражда района и песента се отлага за друг път.

Сред задържаните обаче, в резултат на признанията му, са поетът Младен Исаев, художникът Стоян Сотиров и актрисата Иванка Димитрова, които също са разпитвани и дават показания.

Стоян Сотиров признава, че е изпълнил заръката на Вапцаров и пуснал някаква пратка по пощата, другата останала непотърсена. В онези военни години, когато действа Законът за защита на държавата и има доказателства за шпионаж в полза на чуждо разузнаване, всичко това не изглежда никак безобидно.

Младен Исаев, бъдеща гордост на литературата на НРБ, ,,показва", че по молба на колегата Никола Йонков в канцеларията на Съюза на българските писатели, където Исаев е чиновник, бил оставен пакет за него. Донесла го дама, пълничка, с кожено палто, заедно с Борис Вапцаров. В пакета, увит във вестник, имало 4 връзки банкноти. Исаев ги заключил на тавана на Писателския съюз на пл. ,,Славейков". Заключението на Младен Исаев: ,,С най-голямо огорчение разбирам, че неволно съм бил в някаква мрежа". Толкоз.

Още по-категорична е актрисата Иванка Димитрова, известна след 1944 г. с вдъхновените си рецитали по Вапцаров и близостта си с поета: ,,Аз не съм комунистка и никога не съм била такава. Мисля, че те не са за България и никога не биха могли да виреят при нашите условия. Още повече, че в Русия не са могли след толкова много години да подредят своите желания. А се връщат към стария начин на живот. Някои от тях по сведения, които има от пресата, радиото и кинопрегледите, си служат с терористични мерки".

Това са само щрихи от втората част на битието на Никола Вапцаров – вече не като поет, а като военно-технически сътрудник с псевдонима ,,Лозан".

И така стигаме до темата Вапцаров и Македония. С какво обаче всичко, разказано дотук, което поражда и съвсем закономерно ще продължи да поражда спорове и интерпретации в България, е важно оттатък Вардара? Работата е там, че в учебниците по литература за македонските общообразователни училища образът на Вапцаров е съвсем различен.

,,Поетът-революционер" (тази щампа на образа у нас до 1989 г.) присъства, ала бива отместен встрани, доколкото Никола Вапцаров е важен основно като принадлежащ към два дома или две отечества – македонско и българско. И в тези учебници отново няма да намерите стихотворения на Вапцаров като ,,Кино" или ,,История".

В тях поетът е ,,регионализиран" с други свои творби – ,,Земя" и ,,Родина" (в превод – ,,Татковина"), а също със стиховете за Илинден.

Там Никола Вапцаров е репрезентиран в своята чуждост.

В българския оригинал стиховете, припомням, звучат така:

Тази земя,
по която тъпча сега,
тази земя,
която пролетен вятър пробужда,
тази земя не е моя земя.
Тази земя,
простете, е чужда.

А ето и македонският превод на този откъс:

Таа земja
сега што ja чекорам,
таа земja,
во пролет што ja буди jугот,
таа земja
своja не ja знам
таа земja простете е туг'а.

Разлика все пак има. В българския оригинал се казва: Тази земя не е моя земя, докато на македонски фразата е доста по-различна: таа земja / своja не ja знам.

Игра на чуждости и двудомности? Не само. В македонската си интерпретация творчеството на Вапцаров попада в друг един контекст и в един литературен кръжок, за който е редно да се разкаже по-подробно. Става дума за текстове, факти и обстоятелства, които в НРБ се криеха дълги години и то като ,,срамна тайна", пак поради политически и идеологически причини.

Става дума за МЛК, дълго време представян у нас като Младежки литературен кръжок. Всъщност истинското му наименование е Македонски литературен кръжок, създаден през есента на 1938 г. в София, в квартирата на поета Асен Шухов (Ведров) на ул. ,,Люлин" 20. За дейността на този кръжок се знае и малко, и много, около него си вихрят и всевъзможни спекулации, до такава степен той е обрасъл в легенди.

До 1989 г. нито Бойка Вапцарова, завеждаща наследството на ,,поета-революционер", нито други изследователи имаха право да споменават думата ,,македонски" – от страх пред ,,насрещна интерпретация".

А истината е такава, каквато е. Македонският литературен кръжок в София възниква по решение на нелегалната БКП, в изпълнение на резолюцията на Коминтерна от 11 януари 1934 г., с която се насърчава борбата за ,,обединена независима македонска република на трудещите си", не само на ,,трудещите се македонски маси", но и на ,,борещите се под ръководството на компартията работническа класа и селячество в България, Югославия и Гърция". На 13 май 1934 г. току-що освободеният от Моабит Георги Димитров, вече в качеството си на ръководител на Коминтерна, изпраща поздравление до ЦК на Македонския народ в Америка, в което доскорошният ,,син на българската работническа класа" заявява: ,,Националното робство на македонския народ е източник за усилване на гнета на работниците и селяните в Македония, Югославия и Гърция. Разделена и ограбена, Македония е ябълка на раздора между балканските империалисти и извор на постоянна опасност и от военни конфликти, и пертурбации на Балканите".

С което нещата си идват на мястото. Ала трябва да признаем, че освен в Москва, люлката на бъдещата македонска нация определено е в София. Именно тук започва да се разработва бъдещата македонска литература, паралелно с работата на група съветски учени-слависти от Киев, които под ръководството на А. С. Величков, старши научен сътрудник към Украинската комунистическа академия, работят по въпросите на македонския език. Инак е необяснимо как новата македонска книжовна норма сякаш пада от небето по силата на непонятен декрет, огласен от АСНОМ в манастира ,,Св. Прохор Пчински" на 2 август 1944 г.

А в дъното на процеса до голяма степен са тези млади, начинаещи поети и журналисти от Македонския литературен кръжок, родени в Пиринска, Вардарска или Егейска Македония. Които, трябва да признаем, имат и своите предшественици, напълно забравени по онова време, но днес включени в македонската традиция: като Кръстьо Мисирков, който още през 1897 г. в Петербург създава Младежка студентска група, или кръгът около сп. ,,Лоза" в София, под редакцията на Г. Д. Баласчев и Петър Попарсов, където се прокрадват подобни идеи. И това са само някои от примерите.

Така или иначе през 1938 г. бъдещият македонизъм минава под шапката на БКП.

Иван Масларов, отговорник в ЦК за младежите бежанци, определя за ,,ментор" на кръжока критика Васил Александров, родом от Ботевград, но активно сътрудничил на ,,Македонски вести". Александров свиква кръжока, който изработва свой устав, редакционна програма и си поставя точно определени цели.

Още в първата селекция вътре попадат Никола Йонков Вапцаров и Антон Попов. Другите, освен домакина на сбирките Асен Шухов, са Кирил Николов, Георги Абаджиев, Тодор Янев, Антон Великов (Беломорски), Георги Деспотов, Иван Керезиев. Към тях се присъединяват и още двамина поети – Коле Неделковски и Венко Марковски, родом от Велес, вече пишещи на македонски, заедно с Михаил Сматракалев, Митко Зафировски и Димитър Митрев. Тези уточнения са важни, тъй като половината от участниците стават важни фигури в нова Македония и са сред създатели на съвременната македонска книжнина, а други остават в българската културна традиция. На два или три пъти пред кръжочниците идва да говори философът Тодор Павлов, бъдещ регент и бъдещ председател на БАН, създател на марксистко-ленинската ,,Теория на отражението". Той, чисто диалектически, тези години стига до извода, че в Македония има и ,,славяноезични македонци", и ,,българи" – всичко е въпрос на самоопределение (,,Поезията на Венко Марковски", София, 1939, с.101-106).

Встъпителният доклад на Македонския литературен кръжок е поверен обаче на Никола Йонков Вапцаров. И тъкмо този доклад, неговата тема, както и тезите в него, бяха дълги години сред най-строго пазените тайни в НРБ по обясними идеологически причини.

Докладът на Вапцаров, носещ дългото и предълго заглавие Върху Македония и задълженията на писателите македонци към нея, които трябва да следват революционните идеи на Гоце Делчев и Даме Груев, е изнесен през октомври 1938 г.

В него Вацпаров не прави друго освен стриктно да се придържа към начертаната партийна линия. Анализират се на първо място задачите на ,,пишущите македонци". След което той заявява: ,,Случи се така, че в Сръбска и Гръцка Македония великобългарските утопии изстиват и крепне едно ново поколение, ентусиазирано от лозунга – Свободна и Независима Македония. Това е най-важният етап от македонския въпрос в последните години, който ние навреме не забелязахме и за чието проспиване носим лична и организационна отговорност". Тезата е повече от ясна. Сетне Вапцаров продължава: ,,Но ако ние милееме за своята Родина, ако в нас има капка македонска кръв и е останала искра от благороден патриотизъм, този път трябва да се впрегнем, за да понесеме част от тежестта на едно дело и жестокото величие на една епоха".

Едва ли може да се спори по тези твърдения, в които поетът ясно определя каква е идеологическата задача. Те трябва да се приемат такива, каквито са. Смешно е тези позиции да се крият, както прави ЦК на БКП, когато през 1962 г. засекретява тази тетрадка, изписана с почерка на Вапцаров, заедно с още една, съдържаща негов втори доклад пред МЛК, посветен на македонската поезия на Михаил Сматракалев. Последният също е прелюбопитна фигура. Съмишленик на Вапцаров и поет под псевдонима Ангел Жаров, който след 1946 г. като съдия и прокурор в Пиринска Македония издава безпощадни присъди срещу противниците на ,,македонизацията". После, след скарването на БКП с Тито, извършва пълен обрат и се пенсионира като съдия в София. Но през 1993 г. отново се пробужда като македонец. Президентът Киро Глигоров лично го прави македонски гражданин и той завещава архива си на Института за македонска история в Скопие.

Но да се върнем към ,,македонските доклади" на Вапцаров. През 1962 г. Димитър Митрев, вече като академик в Скопската академия на науките, идва да търси в София докладите на ,,поета революционер", които е слушал на кръжока. Отговарят му, че няма такива. Така твърдеше и продължава да твърди и фамилията на поета, смятайки, донякъде с основание, че тези ,,прокълнати доклади" могат да подкопаят позициите ѝ. ,,Несъществуващите доклади" обаче са факт и днес се намират в Държавния архив в София. Всеки, който поиска, може да ги види. Публикувани са още през 1995 г. и в Скопие (по преписа на Михаил Сматракалев), и в София (във в. ,,Литературен форум,  по преписа на Николай Шмиргела). А през 2004 г. Цвета Трифонова в книгата си ,,Никола Вапцаров. Текстът и сянката" за първи път свери съществуващите преписи с оригинала, написан от ръката на поета.

Именно в оригинала откриваме и следния финал на доклада: ,,Ние сме македонци. И нашето творчество трябва да служи на македонската кауза. За мнозина ще бъде трудно".

Когато бъдат прочетени, осмислени и поставени в контекст, възприемането на тези текстове не ще бъде чак толкова трудно. Още повече, че Никола Вапцаров не е първопроходец по ,,македонския въпрос". Той чисто и просто стриктно следва спуснатото от партията като тънка червена линия.

В основата на което са постановки като тази на Христо Кабакчиев: ,,Македонците имат право и възможност сами да определят своята националност и да завоюват своята независимост като самостоятелна ,,македонска нация" (сп. ,,Комунистически интернационал, кн. 13-14, 1934 г.). Или пък тезите на Владимир Поптомов: ,,Българските шовинисти, експлоатирайки сродството на македонския език с българския, заявяват, че македонците са българи и по този начин искат да оправдаят завладяването на Петричко и анексионистическата си политика по отношение на цяла Македония." (Писмо от Владимир Поптомов до ЦК на БКП по предложението на А. С. Величков за формиране на група за разработването на въпросите за македонския език и нация, Москва, 25 юни 1935 г).

Цитираните хора са важни дейци на БКП и до 1989 г. на техните имена в София и в други градове на страната бяха назовани улици. Който не е наясно с това, може би е време да го научи и в този смисъл работата на предстоящата мултидисциплинарна експертна комисия би могла да отвори очите на мнозина за редица нелицеприятни тайни в най-новата ни история.

А що се отнася до Никола Вапцаров, безспорно е, че той като поет е част от българската литература и никога не излиза от нейната книжовна норма, доколкото не пише на ,,македонски". За разлика от други двама поети от кръжока – Коле Неделковски и Венко Марковски, родом от Велес.

У Вапцаров няма да открием подобни редове:

Везден одам, везден траам,
Везден в судни маки чмаам...
Глава веднам... съзи леам
и сред лути рани тлеам.

(Коле Неделковски, ,,Мъскавици", София, 1940, с.32)

Днес Коле Неделковски е смятан в Македония за македонски национален поет, още повече, че смъртта му през септември 1941 г. след престрелка с полицията на ул. ,,Паренсов" в София, се възприема като убийство на поета заради македонското му самосъзнание.

Нито пък такива:

Ф кърф памет щука пред суроф век;
А жена чека и клетви вие,
До нея дете на земня гние,
И яд и болес и плач и щрек.

(Венко Марковски, ,,Луня. Македонска лирика", София, 1940, с. 137).

Впоследствие Венко Марковски също променя позицията си. От 1945-1949 г. е народен представител в парламента в Скопие. Големите му идеи за развитие на македонския език и книжовност обаче не се споделят от югославските функционери. От 1956 до 1961 г. лежи в лагера ,,Голи оток" и през 1968 г. се връща със семейството си в България, където го правят академик и народен деятел на културата.

Каква би била съдбата и траекторията на Никола Вапцаров след 1944 г., ако бе получил не смъртна, а доживотна присъда, можем само да гадаем.

От показанията му пред следствието узнаваме, че той е решил да напише по поръчка на партията стихотворение за Македония. Възложителят е неговият началник Цвятко Радойнов (Васил): ,,След дълго обмисляне на темите аз реших да напиша за войната в Македония. И действително написах стихотворение на тази тема. Оставих го в бележника си, но после го изгорих, защото бе компрометиращо. Не се страхувах, че ще го забравя. Помня наизуст всички стихове. След седмица дойде Васил, казах му, че съм написал стихотворение. Поиска да го чуе и му го прорецитирах. Един път, след това, ме накара да му го кажа още веднъж. Васил намери стихотворението, че е построено по погрешна идеологическа база, защото най-напред се отнася по тема за събития, които са минали. Направи ми забележка, че погрешно хуля целия германски народ, а би трябвало да насоча жилото срещу фашизма. Намери неуместно подчертано, че не за пръв път влиза у нас историята с кървавата мутра, защото в Македония са влизали и турци, и гърци, и сърби, а в настоящия момент ние нямаме интерес да припомняме всичко това... Колкото и да знаех, че в настоящия момент поезията не е лична амбиция, мене ми стана криво и реших да напиша ново... Една сутрин, без да искам, си спомних една мисъл на Ленин – електрификация плюс колективизация значи комунизъм – тази мисъл ми послужи за база на ново стихотворение, което носеше заглавие ,,Бъдеще". Не зная по какви причини краят на стихотворението не можах да довърша".

Примери като този няма как да не подсещат какво се случва, когато не само поезията, а и историята бъдат пряко подчинени на идеологията.

И ни връщат към много неща, в които тепърва трябва да вникнем и осмислим.

Включително и чрез въпроса, завещан ни от самия Вапцаров:

Какво ще остане
от мене тогава? –
Миг след грабежа
ще бъда разнищен.
И още по-ясно,
и още по-право –
миг след грабежа
ще бъда аз нищо.

(Никола Вапцаров, ,,Вяра")

https://kultura.bg/

[Hatshepsut]

Ще бъда стар, ще бъда много стар...

Ще бъда стар, ще бъда много стар,
ако остана след погромите, разбира се,
като окъсан рибен буквар
модел хиляда осемстотин и четирийсе.

Тъй както малките деца разлистват
и почват със картинките от края,
така и мене днеска ми се иска
за бъдещето да си помечтая.

Защо пък не? – В мечтите няма цензура,
мечтите греят с синкава прозрачност.
А по-добре е да подгониш вятъра,
отколкото да седнеш и да плачеш.

Тогава аз ще имам син,
синът ще бъде двадесетгодишен.

[Hatshepsut]

Не, сега не е за поезия...

Не, сега не е за поезия,
ни за римите с звънкия смях,
под дебелата броня железна
ще достигнат ли будно сърце?

Ти започваш да пишеш и ето –
вместо рима избухва снаряд,
озаряват небето ракети
и пожари обхващат града.

Позатихва. Но в твоя бележник
вместо нежни, парфюмни слова
на листата в полетата снежни
се строяват ловджийски ята.

Те се впускат далече задружни,
помирисали някъде стръв. –
И тогаз забелязваш със ужас:
не с мастило, ти писал си с кръв.

Не, сега не отива поезия,
и да искаш, не мож я изпя.

[Hatshepsut]

Един сляп

Един слеп
свири на чело
в кварталното кино.
И теб
ти се струва,
че чуваш
на тройка в степта необятна звънци
и виждаш дори
как мъж и жена се целуват.
Облечени в боброви шуби,
снегът ги милува...
А те са сами -
далече от хората груби.

О, колко различен
е нашият слух
и колко далече
сме с тебе сега!...
 
Аз виждам: разкаляна вечер.
Тъга
притиска квартала...
И знам,
че там -
зад всяка стена
и ограда -
страда
един
отхвърлен син
на живота.

Притихва последната нота
на този миньорен пасаж.
Ти още живееш със своя
далечен, загубен мираж.
Не чувстваш, че вече покоя
е само привиден. Сега
за мене дори е обида
да креташ със куха тъга,
да хленчиш, задето умира
в Испания рицар. Защо,
когато светът е миниран
със ново идейно ядро;
когато над твоите степи,
покрити от белия сняг,
преминал е пролетен ветър,
преминал е бързия влак
на новите хора, донесли
слънца от Кавказ и Урал,
и няма ни спомен далечен
от дивата степна печал.

Послушай,
и в свежия ручей
на този съсзвучен поток
умий си очите,
и гледай -
светът е широк!
Светът е в тебе и мен
и в тази тълпа,
която наричат безлична.
Но аз я обичам,
защото тя крачи нагоре,
към новия ден,
защото се бори!

[Hatshepsut]

"Оловна тишина". Как тайните около Вапцаров излизат наяве


Никола Вапцаров и Ивайла Александрова. Колаж

Всичко може да се скрие, но не може да се скрие завинаги. Ето един пример.

Съдебно дело в жестоки времена. Всички дават показания срещу всички. След смъртта им историята на взаимното предателство е укрита от държавата, а всеки участник е обявен за герой. Минават 80 години и потуленото излиза наяве.

Става дума за нови открития по делото ,,Вапцаров". Разказани са в книга, която на 1 декември ще излезе в издателство ,,Жанет 45": ,,Оловна тишина. История на един разстрел". Авторката ѝ е Ивайла Александрова, която 9 години работи върху книгата. Резултатът е 770 страници в жанра на документалния роман.

Писмо на Никола Вапцаров до съпругата му Бойка Вапцарова. Оригиналът се публикува за първи път в книгата ,,Оловна тишина"

Заедно с книгата идва поне една голяма новина: в големия процес от 1942 г., довел до смъртта на поета и на още петима комунисти, предателят не е един, както десетилетия наред се твърди. И двама не са. Не може да се твърди, че за разстрела на Вапцаров е виновна Елисавета Багряна или царят, както допускат много хора.

,,Всеки предава абсолютно всеки", каза Ивайла Александрова за Свободна Европа. Тя стига до този извод след като изучава показанията на подсъдимите и новооткритите документи, които от години се търсят от изследователите. А тя ги е намерила.

Но какво толкова може да има в това откритие за повсеместно предателство, извършено преди цели 80 години?

Вапцаров след смъртта

Приживе Никола Вапцаров има само една издадена книга – ,,Моторни песни".

Георги Господинов за "Моторни песни"

Самата книга излиза с един заем, който Бойка Вапцарова тегли от банката - ,,Помогни си сам", така се казва заемът - от Спомагателна каса. Няма издателство. Всъщност тази стихосбирка се печата в една печатница на ,,Калоян", излиза в 1500 бройки, като по-голямата част от тях са подарени и раздадени.

Вапцаров е осъден на смърт по дело № 585, изучавано в учебниците като процес срещу Централния комитет на БРП (к), както тогава се казва комунистическата партия. Сред обвиняемите, които са общо 60 души, има хора от ръководството на партията. Издадени са 12 смъртни присъди, но шестима от осъдените са "в отсъствие".

Вапцаров е един от другите шестима, чиято присъда е изпълнена на 23 юли 1942 г.

Само две години по-късно, на 9 септември 1944 г. комунистическата партия идва на власт. И какво прави още на втория ден?

Откъс от "Оловна тишина"

Веднага след деветосептемврийската победа, още на 11 септември 1944 г., дело No585 е засекретено. Разсекретено е чак в 2011 г.

Седемдесетгодишно засядане и амнезия. Защо тези преживявания в истинския им вид е трябвало да бъдат скрити?

Ивайла Александрова има няколко отговора на този въпрос, но основният е този – скрити са, за да се прикрие предателството и да продължи процесът по героизирането на всички участници, който е започнал веднага след разстрела.

В книгата за първи път се публикуват и неизвестни досега показания на Вапцаров от устните му разпити.

Публикуват се и откъси от показанията пред полицията на други ареестувани, в които всеки дава сведения срещу всеки – с дати, часове, места, шифри, псевдоними, прякори, подривни действия, партийни задачи, получени пари, пренесени експлозиви. Дегероизирани чрез собствените им думи.

Показания ,,срещу всеки" означава и ,,срещу себе си". Така пише Вапцаров – не само срещу приятели и познати, но и с думи, с които сам се изпраща на смърт. Текстът в обвинителния акт срещу него е изграден само на основата на личните му показания.

Из показанията на Никола Вапцаров

"Стигнахме в покрайнините на града, мисля че беше последната спирка на трамвай No4. Слезнахме и взехме две сандъчета... Моето сандъче тежеше към 20 килограма. Влезохме в една двуетажна къща... Пропуснах да кажа, че вътре имаше и един 30 годишен мъж. Стоян разтвори едното съндъче. Вътре имаше 3 или 4 парчета, които приличаха на черен хлеб. Отдоле под тех имаше люспеста материя прилична на нафталин... Тогава ни каза, че в сандъчетата имало тротил".

Докато властите готвят смъртоносно дело срещу десетки комунисти, самата комунистическа партия организира срещу своите хора паралелен процес – морален. Това става в самия затвор, докато един от лидерите на партията - Трайчо Костов - контролира останалите.

Арестуваните Антон Иванов, Никола Вапцаров, Петър Богданов, Атанас Романов, Георги Минчев - дават и писмени обяснения пред ЦК на комунистическата партия за това как са се озовали зад решетките и как се държат там, кого предават.

Сведенията им напускат затвора чрез адвокат. В ,,Оловна тишина" за първи път се публикуват тези обяснения.

Книгата разказва и за самата епоха, без която разбирането на този разстрел е невъзможно – за Втората световна, за съюза на България с нацистка Германия, за изтезанията в Дирекцията на полицията, за Москва и Коминтерна, които изпращат в България свои агенти, планират атентати, преврати и превземане на страната.

Разказът се движи по спомени на участници в събитията и откритите архивни материали. Нищо чудно, че работата по книгата отнема 9 години. Някъде в тях авторката попада на непубликувани документи, организира експертиза на почерка на Вапцаров, за да се увери, че текстът е негов, намира специалисти по криптография, които да разчетат шифрирани бележки на поета.

И покрай целия устрем да опише делото минута по минута открива оригинала на още едно стихотворение на Вапцаров, писано в затвора. Досега се смяташе, че са две – ,,Предсмъртно" и ,,Прощално", но преди тях, по време на разпит, е написано още и ,,Хроника".

Ръкопис на стихотворението "Хроника", писано от Вапцаров в затвора. Оригиналът се публикува за първи път

За авторката

Предишната книга на Ивайла Александрова е за трагичната участ на Райко Алексиев - ,,Горещо червено" (2008), която спечели наградите ,,Елиас Канети" и ,,Хеликон", както и наградата на Съюза на журналистите. Тя също е работена 9 години.

Предшественик на сегашната ѝ книга за Вапцаров е документален филм по неин сценарий - ,,Пет разказа за един разстрел" (2013) на режисьора Костадин Бонев. Филмът спечели ,,Златен ритон".

Ивайла Александрова е завършила журналистика и кинокритика в София. След дълги години пред микрофона на БНР, сега вече прави само исторически разследвания на свободна практика.

https://www.svobodnaevropa.bg/a/32145726.html

[Hatshepsut]

ЛЮБОВНА

Като бетонен блок над нас
тежи барутната тревога.
Душите ни ръмжат: – Война!
В душите кръв, и смут и огън.
 
Аз виждам тоя смут дори
сега в фабричните комини,
на запад в залеза или
в небето тъй спокойно синьо.
 
И в тези дни, кажи ми ти,
когато ни притягат в обръч,
в сърцето, грях ли е, кажи,
че пазя още кът за обич?
 
Кажи ми грях ли е, че пак,
дори и в този шум фабричен,
процепен с зъл картечен грак,
си мисля: – Колко я обичам!...
 
Да, вярно, мъничкият свет
на нашата любов е тесен,
затуй със поглед, впит напред,
ти пиша толкоз малка песен.