Български Националистически Форумъ

  Зимният Петковден е не само празник в чест на светицата-закрилница на децата, но и поставя началото на зимните семейни служби, посветени на покровителя-патрон на рода и семейството. От този ден започва периодът на сгледите, на годежите и сватбите.
    Петковден бележи и края на стопанските дейности - есенната сеитба и прибирането на реколтата; освобождават се овчарите и ратаите и започва оплождането на домашния добитък. Затова празникът е и на овчарите, а жените раздават питки за здраве на животните.
    От Петковден до Димитровден (26 октомври) се забранява домашната работа с вълна; кроенето, шиенето - за да не нападат хищници стадата. Според народното поверие, ако човек носи дреха, скроена през този период, ще се разболее, а след смъртта си ще се превърне във вампир. В някои краища вярват, че св. Петка се явява във вид на змия на онези жени, които не спазват забраните за работа.
    В деня на зимната св. Петка на много места в България се прави т.нар. семейна служба (светец или оброк) в чест на стопанина-закрилник на къщата. Месят се обредни хлябове като най-големият се нарича на св. Петка. Свещеник ръси светена вода в къщата, прекажда се хляба, а цялото семейство трикратно се покланя пред този хляб. Правят се общоселски събори, курбани - коли се ялово животно и хората сядат на обща трапеза. Тържествата с песни и хора, наричат по места и сгледи, защото на тях се избират бъдещите съпруги и съпрузи.
 
  Зимният Петковден символично изразява преход към зимата и носи белезите на древните женски аграрни култове. Елементи от тях се пренасят върху честването на св. Параскева - Петка - това е обща тенденция, която засяга и останалите светци и великомъченици от християнския пантеон. В този смисъл култът към св. Петка съчетава разнородни представи: свързва се с женската домашна работа (забраните), покровителството на брака, децата и плодовитостта (сгледите, сватбите, житната жертва). В народните схващания светицата се смесва и с духа-покровител на къщата и семейството (затова тя се "явява" като змия-пазител на дома). Празникът има и "пастирски" елемент, защото светицата закриля раждането и плодовитостта на животните.
    Чисто паганистични обредни практики са и жертвоприношенията на животни в чест на св. Петка, които обаче са "санкционирани" от християнството: животното се коли в църковния двор, а курбанът и трапезата се прекаждат от свещеника. Така зимният Петковден става начален момент на настъпващия поврат към зима и едновременно с това зимен празник на една от най-уважаваните и почитани светици в народна среда. 

http://margaritta.dir.bg/oktom/0405kalendar_oktomvri.htm

---

На 14 октомври църквата почита преподобна Параскева или Петка Българска. В народните представи св.Петка е светица лечителка и пазителка от болести.

В тракийските земи около Петковден се извършват най-масовите есенни женски жертвоприношения, наричани “Кокоша черква”, “Кокошин курбан”, “Божи дух”, “За лелино здраве” или още “Наместник”. В уречения ден - понеделник, а по-често в събота преди празника, всяка стопанка занася черна кокошка на определено място, смятано за свещено.

Най-често това е висока могила до селото, поляна с вековни дъбове или брястове, извор или стар оброчен каменен кръст. Възрастна жена, вдовица или момче, което още не е станало ерген, коли черните кокошки така, че кръвта им да изтече на едно и също място. Главите на птиците се нареждат една до друга, обърнати на изток, към изгрева на слънцето. С кръвта от закланите кокошки замесват тесто и изпичат специална обредна погача, която се освещава в черквата и после се раздава на присъстващите на обичая жени. Кокошките варят в казан с ориз или зеле и после този курбан се изяжда от жените на трапеза, наредена направо на земята.

В народните представи Петковден е един от празниците, които бележат завършека на лятото, началото на зимата и края на земеделския и животновъден годишен цикъл. Затова народът казва: “На Петковден ралото да ти е под стрехата”. На празника стопаните се разплащат с наетите през лятото ратаи и овчари. На много места в събота преди Петковден се отбелязва Петковска задушница.

http://zadoma.rozali.com/praznici/p8873.html

---

На 14 октомври българите почитат св.Петка - една от най-тачените и обичани светици от нашия народ. В народния календар празникът е известен още като Петковден.

В представите на предците ни св. Петка била медиатор между земния и отвъдния свят, покровителка на митичния праотец и закрилница на жената и рода. Вярват, че има свръхестествена сила да лекува бездетни и лихуси (млади родилки).

По стар обичай на Петковден жените споменават мъртвите и в тяхна памет раздават подковки, поръсени с варено жито; подсладен ориз, диня и грозде.

В памет на светицата се прави семейна родова служба. Месят се малка питка „Св.Петка за здраве и благополучие на семейството.

В миналото жителите на някои родопски селища свързвали Петковден с есенните женски жертвоприношения, известни като „черкуване за Господа”. Всяка стопанка колела бяла животно - обикновено кокошка, която готвела с ориз. От обредната храна раздавала на жените в махалата за здраве на семейството, да се плодят животните, да има берекет в нивите. А в двора на църквата правели общоселски курбан.

В календара празникът е известен още като зимен Петковден. Той бележел края на стопанската година и началото на нечистите дни, които продължават до Димитровден (26 октомври). През това време са забранени веселбите, правят се магии и заклинания, гадае се каква ще е годината, като на всеки ден съответствал по един месец в от нея.

Когато нечистите дни отминат, започват сватбите. По къщите тръгват лятници и годежари. Стопанките организират седенки и надпявания. А на площада се вият широки петковденски хорà.

Имен ден имат всички, които носят имената Петко, Петка, Петкана, Пенко, Пенка, Петя, Петьо, Параскева, Параскев, Параско, Парашка, Парунка, Паца, Паша, Паруш, Пачо, Пъшо, Кева, Кевка, Кево.

https://frognews.bg/

Този ден православната християнска църква посвещава на преподобна Параскева или Петка Българска, която е родена през ХIII век в семейството на българи в тракийския град Епиват, разположен на Мраморно море. След като родителите й починали, светицата раздала имуществото им на бедните и се посветила на Бога в малък храм в Иракли. След пет години отишла да се поклони пред гроба Господен в Палестина, след което се заселила в Йорданската пустиня. В преклонна възраст се завърнала в родния си град Епиват, където починала. По време на царуването си Иван Асен пренесъл мощите на светицата в старопрестолния Търновград. Това станало през 1238 г. След като турците завладели българската столица, реликвите на св. Петка Епиватска били отнесени във Видин, а по-късно в Белград. Днес нейните мощи почиват в румънския град Яш.

Петковден е един от големите народни празници, с които българите отбелязват края на топлото време и настъпването на зимата. На този ден стопаните започват да се разплащат с наетите за летния сезон работници - ратаи, овчари и надничари. Обикновено на Петковден става и заплождането на домашните животни, известно сред народа като “мърлене” или “овча сватба”. Докато трае заплождането, жените не бива да подхващат никаква работа - не плетат и не шият, не перат и не месят тесто, за да се роди здрав и пъргав добитък. Затова пък след оплождането на овцете те изпичат пресни пити, които раздават помежду си из махалата.

С Петковден започват семейно-родовите чествания, които в различните български райони се наричат “светец”, “светого”, “служба”, “оброк”, “слава”, “запис”, “черкуване” или “наместник”. Ето защо нашият народ казва, че “света Петка повежда празниците”. За службата се коли задължително курбан - обикновено мъжко животно с бял цвят, което се опява от свещеник. Стопанките приготвят специални големи обредни хлябове, наричани най-често “боговица”, “светец” и “света Петка”. Около празничната трапеза се събира целият род. Тези чествания са посветени на митичния семеен покровител, който българите осмислят като смок и назовават “стопан”, “сайбия” или “змия домошарка”, а също и на родовия светец, който пази домочадието от болести и злини.

В Тракия около Петковден са съсредоточени и най-масовите есенни женски жертвоприношения, познати като “Кокоша черква”, “Господева черква”, “Черкуване на Господа”, “Божи дух”, “За лелино здраве”, “Блага черква” или “Наместник”. Те се изпълняват в понеделник и по-често в събота непосредствено преди Петковден или след празника - във времето до Архангеловден. В тях вземат участие само жените. В уречения ден всяка домакиня улавя една черна кокошка и я отнася на определеното място извън селото, което се смята за свещено. Такива места са високи поляни или могили, стари дъбови дървета, оброчни каменни кръстове, манастирчета и параклиси, лековити извори и аязми. Възрастна жена или малко момче колят черните кокошки, така че кръвта да изтече на едно и също място. Главите на птиците се нареждат една до друга, обърнати по посока на слънчевия изгрев. С малко кръв от закланите кокошки старицата замесва тесто и изпича специална обредна погача, която се носи в църквата. След като питата се освети от свещеник, тя се разпределя между всички присъстващи жени. Кокошките се варят в общ казан с ориз или зеле. Курбанът се изяжда от жените на трапеза, постлана направо върху земята. Жертвоприношението на черни кокошки е обреден акт, посредством който жените изразяват своята почит към силите на природата, към душите на мъртвите прадеди и към светците, от които зависи земната благодат.

При женските чествания “Божи дух” и “За лелино здраве” се приготвят постни ястия. Всяка домакиня донася малко фасул, който се вари в общ съд обикновено на някой кръстопът в рамките на селището. Жените са приготвили и питки, намазани отгоре с мед. Част от тях и от сварения фасул се оставят по плетищата и на самия кръстопът. Тази храна е предназначена за “лелите”, “видяфките”, “светенките”, “сладки и медени” (местни табуизирани названия на демоните на болестите - баба Шарка, епилепсия, чума, и на самодивите). В района на Сакар планина женските есенни трапези имат за цел да неутрализират и омилостивят крилатите змейове-юнаци, които пазят землището от градушка и епидемии. Понякога те се правят в чест на “вънкашната болест” (епилепсията).

В отделни пловдивски села “черкуването на Господа” се отбелязва два пъти в годината - веднъж след Петковден и втори път в периода от Гергьовден до Великден.

Във всички български земи Петковден поставя началото на един дванадесетдневен отрязък от време, изпъстрен с множество забрани от магическо естество. През този период, който се смята за опасен и вредоносен, жените не бива да работят с вълна - да влачат, да предат и да тъкат. Те не бива да кроят и шият дрехи за своите съпрузи. Ако мъж облече дреха, която е кроена или шита през тези дни, той и стадата му ще бъдат нападнати от вълци. Ако човек умре с такава дреха, душата му ще се превъплъти и ще се превърне във вампир или върколак. Тези дванадесет дни от годината се назовават още “Вълчи празници”. Интерес в това отношение представлява вярването от Троянско, според което св. Петка се осмисля като звяр и по-точно като вълк.

http://praznici.start.bg/article.php?aid=10766

На 14 октомври православната църква чества паметта на Света Петка (Параскева), българска светица и отшелничка, живяла през Х-ХІ век.

Скиталческа е съдбата на мощите на светицата. През 1238 година цар Иван Асен пренася нетленните останки на света Петка Българска в Търново, в новопостроения за тях храм „Преподобна Петка". През 1393, след превземането на старопрестолния град от турците, били пренесени във Видин, а три години по-късно, след падането на града, преместени в Сърбия. През 1521 година Сюлейман Великолепни превзема Белград и ги изпраща в Цариград, където са приети с благоговейна почит от Цариградската патриаршия. Столетие след това Патриаршията предава мощите на влашкия войвода Йон Василий Воевод. Пренасят ги в град Яш, Румъния, където се намират и до днес.


С деня на Света Петка Търновска в народния календар започвали зимните празници. Дойде ли Петковден – казвали старите хора – ще си отдъхнем, защото Преподобната ни повежда към Разпус. Така на места наричали празника, защото от този ден до Димитровден ставало разплащането с ратаите, наемните работници, овчарите.

С празник дедите ни отбелязвали подготовката си за зимата. Скривали ралата под сайвантите в очакване на първия сняг, овчарите пускали овните при овцете, правели „овча сватба", но внимавали това да стане на „лек ден", съобразявали се с фазата на луната. Тя трябвало да „отива на пълно", та да се пълни кошарите с малки агънца.

На този ден се извършвали още куп традиционни обредни практики, защото Света Петка била покровителка на брака и патрон на семейството. От Петковден са разрешени годежите и сватбите. На този ден се правело и първото зимно хоро, на което се залавяли за първи път несгодените моми. Тогава започвали и родово-фамилните тържества, които в различните области на България носели различни названия –„светец", „оброк", черкуване", „наместник". Изказвала се почит и към невидимия митичен семеен покровител, който в представите на старите българи бил смок или змия. Наричали го „стопанин", „домошар" и го чествали и на този ден през годината. Затова и на Петковден се освещавали новопостроените къщи. Правел се курбан, задължително с мъжко животно. Стопанинът го колел на прага на новия дом, до огнището или под плодно дръвче, в чест на домашния дух покровител.


Съществувало вярване, че ръката на Преподобната майка Петка посочвала къде под земята има животворна вода и на кое изворче или кладенец водата е целебна. Ако селото си имало аязмо, всички се събирали там. Правел се общоселски курбани. Колело се общинско животно – бивол или бял овен. Сядали на обща трапеза. Редно било и по домовете си да занесат по паница от курбана.

В някои тракийски села денят на света Петка се смятал за женски празник, защото освен всичко друго, светицата била възприемана и като лечителка. Затова тук и обредите имали магически послания. Жените омесвали питки, намазвали ги с мед. Варели и курбан от черен петел или кокошка. Докато птицата се готвела, излизали извън селото, на високо място с изглед „към изгрев слънце", правели бразда, до браздата слагали храна, та като дойдели „болестите и злочинковците" да хапнели и да си ходели по живо по здраво.

От Петковден до Димитровден започвал 12-дневен отрязък от време, подобен на мръсните, поганови дни, броящи се от Коледа до Йордановден. И тези 12 дни били изпълнени с много магически действия и заклинания за здраве и плодородие през следващата стопанска година.

Това е и денят, в който празнуват Петковците. До преди няколко десетилетия това име, ведно с Иван и Георги., е било сред най-разпространените в България. Има няколко Петковци в нашата история, оставили значим отпечатък: капитан Петко Войвода; Петко Каравелов – три пъти министър-председател, един от „Строителите на съвременна България"; Петко Стайнов – юрист и политик; писателят Петко Тодоров – майстор на идилиите; Петко Стайнов – незрящ композитор, Петко Славейков – поет, публицист и политик.

Всеки от тях е оставил диря в историята и културата на България и заслужава отново да бъде възкресен споменът за него.

http://club50plus.bg/life/family/1855-sveta-petka-lichitelka-i-pokrovitelka-na-braka.html

Винаги в петък, след Великден се празнува Летен Петковден. Тачи се за предпазване на нивите и посевите от градушка, пожари и други природни стихии. Жените боядисват повторно яйца, отиват на гробищата и ги нареждат върху гробовете на близките си родственици, а после ги раздават за помен.

 На Петковден някъде правят курбан - животинска жертва и на оброчището което носи името на светицата се събират всички и извършват молебен за дъжд. После свещеник прекажда трапезата и започва угощение. Така празникът прераства в събор на различни селища - пеят се песни, играят се хорà. Често на връщане от събора мъжете се надбягват с каруците си, за да е плодовита и здрава годината. На други места вярват, че светицата може да излекува болни и недъгави хора, затова в ранно утро се мият и къпят в извори, които са наречени на нейно име.

  http://radioburgas.net/index.php?option=com_content&view=article&id=1513:29---&catid=48:2009-11-08-13-57-25&Itemid=91
 

 
  В народния календар седмицата след Великден е известна като Томина неделя. В библейски план тя е свързана с мълвата за чудното Възкресение и с Тома, единственият от дванадетте апостоли, които не повярвали в чудото. Народните обичаи, които се изпълнявали този ден, финализирали празничния великденски цикъл.

В миналото я наричали още Празна неделя, защото през цялото време работа не се подхващала. Жените не насаждали кокошки, защото няма да се излюпят пиленца, а мъжете не подрязвали млади феданки, защото няма да родят никога плод.

След “разтури понеделник” българите почитали светла сряда. Някога в този ден девойките, които вече са лазарували, изпълняли ритуала Мара Лишанка. Правели кукли, наречени Мара Лишанка, от три различни чехъла, които крадяли от бременни жени. Вмъквали ги един в друг, като първият винаги бил червен. За да приличат на истинска булка, слагали було, украсявали ги с накити и с песни ги понасяли към реката. Там пеели, после умивали лицето на Мара, измивали и своите лица. Лазарките вярвали, че така ще прогонят лошите змейове, които крадяли девойките, за да ги направят свои годеници. Така щели да си намеряд добър момък, с който да се задомят и да имат щастлив живот. После играели Ладино хоро.

Четвъртъкът в някои селища е известен като Конски Великден. Рано сутрин жените ходели на нивите, обикаляли ги три пъти и заравяли в някой мравунят червено яйце и парче от великденските погачи, за да прогонят облаците и градушките и да се роди много жито.

В петък отбелязвали дена на св.Петка, която почитали като покровителка на небесните стихии. Наричали деня още Летен Петковден. В Странджанският край вярвали, че точно в полунощ срещу празника светицата се явявала на извор или чешма, във вид на бяла или златна патица. Който видел чудната птици, мигом се излекувал от всякаква болест. Затова хората се стичали на такива мяста, в очакване на чудодейното изцеление.

Стара традация е край църква или манастир, който носи името на св.Петка, да се правят всенародни веселия. За празника жените приготвяли обредни хлябове, които раздавали за здраве и берекет. Организирали игри и състезания, играели буйни хорà. Изпълнявал се ритуалът молебен за дъжд. Участници в него символично напръсквали с чиста вода лицата си, за да здрави и красиви. След празника всички се разотивали, като гледали да срещнат по пътя бременна жена или майка с мъжко дете. Вярвали, че те носят хубава поличба.

В някои краища Томината неделя завършвала с боядисването на червени яйца, които наричали за душите на умрелите.

https://frognews.bg/news_34812/Prez_Tomina_nedelia_gonim_burite_chestvame_sv_Petka/

Празна, или Томина, се нарича седмицата след Великден, която завършва празничния цикъл. В библейски план е свързана с чудната мълва за Възкресението и с Тома, единствения от дванадесетте апостоли, който не повярвал в чудото. Тома искал да види своя учител с очите си, да пипне раните от гвоздеите, с които го приковали на кръста. Затова и на осмия ден Христос сам отишъл при невярващия свой апостол. Апостолът нямал никакво съмнение след това, но завинаги му останало името Тома Неверни, както и цяла неделя в празничния календар, в която невярващите да повярват.
Народът нарича тази седмица и "празна", защото през цялото време не трябва да се работи. В различните є дни се извършват няколко характерни обреда.


На втория ден от празника (наричат го Разтурни или Разметни понеделник) младежи излизат извън селището, разделят се на две групи и търкалят група срещу група червени яйца. Вярва се, че това предпазва от градушка и предизвиква плодородие.
Обичаят "Мара Лишанка" се изпълнява в Светлата сряда от девойки, които са лазарували. Те правят кукла от три разноцветни чехъла, откраднати от бременни булки. Вмъкват чехлите един в друг. Най-отгоре за глава на куклата слагат червения. Като за истинска булка слагат було, сребърни накити и така натъкмена, лазарките я понасят с песни към реката. Там пак играят и пеят, умиват "лицето" на Мара Лишанка (както наричат куклата), умиват се и те самите и се надяват, че са направили добрата магия: няма змей да ги залюби, а добър момък, ще имат деца, ще са щастливи, ще е дъждовна и плодовита годината.
В сряда се играе и Ладино хоро. Участват пак момичета лазарки. Две от тях правят с кърпите си арка, под нея преминават останалите една по една, на последната припяват и наричат за момъка, който є е писан: какъв ще е, от какво семейство, с каква работа и най-важното – с какво сърце. На някои посочват и точното име дори. Неделята след Великден се боядисват отново яйца и се раздават, този път за душите на мъртвите.


В петък след Великден българинът празнува Лятна Св. Петка, макар че източноправославната църка празнува деня на Параскева-Петка на 26 юли.
Така се посочва по-древната връзка на името на светицата с петъчния ден, обвързва се двойният є облик – летен и зимен – със сезонната и стопанската цикличност. Като поставя празника на финала на великденския празничен комплекс, народът показва специално отношение към св. Петка, издига я до ранг на покровителка на небесните стихии – дъжд, градушка и слънчев огън.
Край църкви и манастири с името на светицата се вдига весел всенароден празник с борби, състезания, игри и, разбира се, с буйни хорà. Курбанът в чест на Лятна Св. Петка пази нивите от градушка и може да докара плодоносен дъжд. Изпълнява се и молебен за дъжд, на който символичното пръскане с вода трябва "да доведе" дъжда и плодородието. На връщане след празника всеки гледа да срещне бременна жена или майка с мъжко дете сукалче, защото те носят голямо щастие.
На Летния Петковден ритуално се обхождат нивите и градините – за предпазване от градушка и за плодородие.
Там, където светицата е патрон на местната църква или манастир, се правят общоселски и междуселищни сборове и панаири. На тях се събират и много болни, които принасят своя жертва, за да се излекуват. В Странджа вярват, че точно в полунощ срещу празника св. Петка се явява на извора във вид на бяла или златна патица. Който я види, мигом оздравява. Затова тази нощ болните се стичат на поляните пред аязмото на светицата и с надежда очакват чудото да стане.


На осмия ден след Великден, понеделник, не се работи – против окуцяване на хората и добитъка. Не се ядат яйца – да не излизат циреи и пъпки по тялото.
На т. нар. Петковска задушница (задушницата след Великден) стопаните не впрягат добитък, за да не се разболява.


Ако на третия ден на Великден има мъгла, пчелите през годината ще са добри.

Пловдивското село Яврово е известно не само с великите си синове като Николай Хайтов, Борис Димовски, прочули го по целия свят. Това родопско селище има своите уникални религиозни празници, които се почитат само в него, и които не се празнуват в нито едно друго българско село или град. Такива са църковният празник Черковане, известен още като «Вдигане на куните», който се празнува в края на месец май. Такъв е и празникът «Здраве».

След като е узряло житото на нивата, хората започват да го прибират по къра. Млякото вече е в мандрите – подсирено за прислада на хляба. Остриганата вълна от добитъка е струпана в кошове, а жените през зимните вечери ще я изпредат за вълненици и дрехи. Гроздето е обрано, сеното, картофите също. Виното е сложено в каците.
Дошло е времето да се отправят благодарствените молитви към боговете. В село Яврово това се прави на «Здраве» – църковен празник, който се чества в съботата преди Петковден.

Приготовленията за него започват от ранни зори. Всяка къща изпраща по едно момиче, за да помете около старата църква «Свети Димитър», която се намира в двора на училището.
На мегдана се събират и момците, които заколват един вол за курбан. Тях местните ги наричат “гурбанджии”. След като заколят жертвеното животно, едни започват да го дерат, а други тръгват из селото, от къща на къща, за да съберат дърва за курбана. В някои години в двора на училището са се събирали по няколко камари дърва. Една част от тях отивала за сваряването на курбана, а останалите цепеници се продавали вечерта. С парите курбанджийте си купували вино, заделяли си една част от курбана и вечерта се гощавали в метоха.

Докато обредното ястие ври в казаните, по къщите също така кипят усилени приготовления.  Жените точат рогатници, варят пилета или кокошки, точат баници, свиват сърми, замесват пити. По обед бие камбаната на черквата за сбор. Тогава явровките завиват яденето в нови месали, като слагат и от всичко, което са приготвили, по малко. Взимат също така и грозде, сирене, петмез, бъклици с вино, шишета ракия, ябълки…

Всичко се занася на «Бърцето» – така наричат мястото, където е църквата «Свети Димитър». Всяко семейство си застила на земята черги и нарежда върху тях донесените гощавки. Дворът на училището се превръща в една огромна трапеза, из която сноват празнично облечени жени, мъже и деца. Свещеникът отслужва молитва и благославя трапезата.

След това започва така нареченото “ломене”. Първо минават овчарите, на които всеки дава по парче от питата и другите ястия. А после започва размяната между всички на парче пита, заедно с мръвка от пилето, рогатник… Всяка жена казва: „Наломи си свате (кумице или бабо – според роднинството)”. Дарената взима парчето и на свой ред подава пита, пилешка мръвка като отговаря: На, и ти си наломи”. През трапезата се подават и присягат много ръце, които късат от питата и взаимно си разменят пилешки мръвки, рогатници...

Когато ломенето свърши, децата отиват на мястото, където се вари курбанът с бакърчетата си, нареждат ги в редица и чакат курбанджията да мине да им разсипе от курбана. След това те се връщат с бакърчетата на трапезата и всеки си хапва от него за здраве.
Заедно с яденето хората си разменят и бъклиците с вино, шишетата с ракия и всеки благославя другия: „Ха да е на помощ свети Димитър!”. Всеки отпива колкото му се иска. Явровци поруменяват от виното, но никой не запява, нито пък заиграва. Такава е традицията.

Преди да си тръгнат жените за дома, когато трапезата започне да се изпразва, те отделят по едно или две парчета пита, намазват ги с петмез или мед, слагат по една мръвчица от пилето и ги оставят там, където е била импровизираната им трапеза. Вярвало се, че вечерта след празника на мястото, където е заклан курбанът, идва така нареченият „дух”. „Духът представлявал едър бик, който носи на рогата си по една запалена свещ. Той минава из селото и реве” - пояснява писателят Николай Хайтов с своята монография за миналото на Яврово. Срещата с него е опасна и затова никой не излиза по улиците вечерта след празника.

Празникът „Здраве” се празнува в Яврово от незапомнени времена. Това е една от най-хубавите и автентични тукашни традиции. „Здраве” е денят, в който хората и божествата си разчистват сметките и всеки получава своя пай от произведените блага през лятото. „Здраве” е традиция, която се празнува още и в недалечното село Югово, но там има малко по-различен характер.

Днес старата църква „Свети Димитър” вече я няма. Воловете ги няма, няма ги и козите – символът на село Яврово. Но в явровците духът на традиците продължава да живее. И тази година  в съботата преди Петковден, на 12 октомври 2013 година, те почетоха този най-явровски празник в местния храм „Света Богородица”. Като празнуването на „Здраве” в днешните времена по нищо не се различаваше от това в миналото.

http://www.desant.net/show-news/28665/

На Петковден – 14 октомври, църквата почита Света Параскева или още наричана Света Петка. Този ден обаче е наричан още Зимен Петковден и в българските вярвания бележи прехода към зимата.

Традициите и честванията на българите на този ден имат предхристиянски белези на арграрните култове. Техните корени са от епохата, когато земеделието дало нов поглед за живота на човека, а основно място заемало плодородието на земята, олицетворено от жена, даряваща живот.

Света Петка се смята за закрилник на дома и семейството. От Петковден започват сгледите на годежите и сватбите, тъй като в народните разбирания светицата е покровител на раждането и плодовитостта, както при хората, така и при животните.

Петковден бележи края на земеделската работа – последната есенна сеитба, прибирането на реколтата. Дотогава всичката земеделска работа трябва да е приключила, затова и народът казва „ На Петковден ралото да ти е под стрехата”.

Денят празнуват и овчарите – на Петковден те пускат кочовете при овцете, след което на овчаря се носи дар баница.

След това до Димитровден (26 октомври), докато трае оплождането на домашния добитък, жените не бива да работят с вълна, а ножиците се завързват с червен конец – „за да не се отваря устата на вълка”, също да плетат, за да не се оплетат чревцата на агънцата. Жените, които не спазват повелята, се вярва, че биват посетени от Света Петка – под формата на змия или съсухрена жена, която иска да ги умъртви. Смята се, че ако човек облече дреха, ушита в дните между Петковден и Димитровден, ще се полудее или разболее, а след смъртта си ще се превърне във вампир. След оплождането, по традиция, жените изпичат пресни питки и ги раздават, за да се роди здрав добитък.

Денят се смята за повратен и в този смисъл на Петковден в някои краища, се спазва обичая „полезване”. Според него, какъвто човек ти стъпи първи в къщата, определя късмета и здравето през цялата година.

Дните от Петковден до Димитровден имат митичен смисъл съответстващ на Мръсните Погани дни. Тези дванадесет дни наричани още "вълче или вампирско погано" представляват сакрална граница между старата и новата година. В тези дни чудати и отвъдни същества бродят по човешките земи и светът е по-хаотичен и опасен.

На места се провежда съботата преди Петковден Петковденска задушница, за почитане на мъртвите раздава се подковки, поръсени с варено жито, подсладен ориз, диня и грозде.

На Петковден се правят родови курбани и се месят обредни хлябове, като най-големият, наречен „Света Петка”, се слага на трапезата върху мъжка риза, паничка сол и чаша вино. Къщата се ръси със светена вода, обредният хляб се прекажда и цялото семейство му се покланя три пъти. След това най-възрастната жена вдига хляба високо и благославя с него всички и раздава парченца.

На масата ни на Петковден е хубаво да присъства: гювеч с овнешко, курбан чорба, сармички с лозови листа, шкембе, ястия с праз, обредни хлябове.

Имен ден празнуват: Параскева, Петко, Пенчо, Петкан, Пеньо, Пенко, Паруш, Петричка, Петрана, Кева

https://www.hera.bg/s.php?n=69

Празникът Кокоша църква се празнувал в съботата преди Петковден, а празникът Господя църква - в понеделникът преди Петковден (14 октомври). В наши дни тези празници звучат с доста странни имена и надали са познати на повечето читатели, освен на тези, които евентуално се занимават с изследване живота на хората в миналото. За да разкажем за празници като тези пред по-широка общественост, ние стартирахме една инициатива. Разровихме се в старите книги, разпитахме стари хора, потопихме се в емоцията на техните разкази и се надяваме да успеем да предадем с историческа достоверност и етнографска коректност всичко, което събрахме като информация. Ще ви разходим в света на цикъла “Делник - празник”, по време на който ще съпоставим ежедневието на бита на българина с елементите от ритуално естество, граничещи в някои случаи със свръхестествени явления.

Кокоша църква се е празнувала в чест на болестите чума, шарка и епилепсия, както и за душите на умрелите. Поради тази причина, обредността на този празник е свързана с жертвоприношение - колела се е  черна кокошка, защото съществувало вярване, че тя е въплъщение на болестите и че чрез принасянето ѝ в жертва, те се умилостивяват. И така, обикновено най-старата жена в къщата, но в някои случаи и момиче - сираче, имала задължението на този ден да заколи черна кокошка на оброчище, кръстопът, на гробище, на могила или в основата на вековен дъб. Заедно с кокошката, трябвало да бъде “дарена” и бъклица вино.

Освен жената, която извършвала това обредно действие, друга нямала право да пролива кръв, в деня на Кокоша църква.

Както вероятно вече забелязвате, жената е главно действащо лице в обредните действия, свързани с този празник. Женска е и обредната птица - кокошката. В гощавката с приготвения курбан от заколените кокошки също участват само жени - омъжени. В някои краища на България, присъствали и стари жени, останали вдовици, но те сядали отделно от останалите. Строго забранено било присъствието на неженени девойки, още повече на ергени. Не било добре, да присъстват и млади, наскоро омъжени булки. 

Както вече споменахме, от закланите кокошки се приготвял курбан в един общ казан. А докато се готвел, жените играели хора около него и пеели обредни песни. С част от кръвта на кокошката пък, се замесвал обреден хляб. А останалата част, жените взимали, защото вярвали, че тя има лечебна сила и също така, че разваля магии. Когато храната била готова, се нареждала на трапезата и задължително преди гощавката се прекадявала от свещеник. Всичко, което било останало от храната след гощавката, се оставяло на свещеното място, за да се гостят и неговият покровител, и болестите, и умрелите.

След празникът Кокоша църква, хората в миналото празнували и празникът Господя църква - в понеделникът преди Петковден, както вече споменахме в началото на текста.

Господя църква бил празник, посветен на реколтата и по традиция се празнувал след като всички плодове от летния труд на селянина били прибрани в хамбарите и зимниците. С този празник селяните изпращали към Господ своята молитва и следващото лято бъде толкова плодородно, както отминалото.

Както и празникът Кокоша църква, така и празникът Господя църква, е свързан с жертвоприношение. Цялото село се събирало на обща трапеза и се правел курбан от жертвеното животно, което обикновено било бик. Стопанките на къщите в селото замесвали и пити. А преди да започне гощавката, свещеникът прекадявал храната.

Тези празници, както и предстоящите, отбелязвали края на лятото, края на работата за селянина. Поради тази причина, в тях присъстват елементи на благодарност към силите, донесли плодородие през изминалия сезон. Съвсем естествено, ритуалите имат ролята на молитва за благоденствие за следващия цикъл.


Източници:

М. Арнаудов - "Български народни празници"
Т. Дяков - "Народният календар"
Д. Маринов - "Жива старина"

https://www.bulgarianroots.bg/post/kokosha-i-gospodya-carkva