Български Националистически Форумъ

През последните години улиците на Стария град са изпълнени с многобройни и любопитни туристи. Въоръжени с фотоапарати, кинокамери, таблети и телефони, гостите на Пловдив заснемат хиляди кадри за спомен от забележителностите на Трихълмието.

Най-често това са прекрасните образци на възрожденското архитектурно наследство. Къщи, съхранили духа на отминалото време, запазили спомена за романтичната атмосфера на една преломна епоха, в която се сбъдва мечтата на българите да имат своя държава и сами да градят бъдещето си.

Куюмджиевата къща е един от шедьоврите на възрожденската архитектура в Стария град. Построена е през далечната 1847 г. от майстор Хаджи Георги. Тя е типичен представител на пловдивската симетрична възрожденска къща. Специалистите я определят като връх на бароковата архитектура у нас. Неин собственик е бил Аргир Куюмджиоглу – богат пловдивски търговец.

Сградата е с внушителни размери: четири етажа, всеки с площ от 570 кв. м., два големи салона, 12 стаи (всички с уникални дърворезбовани тавани) и над 130 прозореца. Акцентът е поставен върху представителния приемен салон (хайет) на втория етаж, издаден дъгообразно под портика към двора. Характерна за него е овалната централна част, завършваща със силно профилиран дъсчен таван, издигнат на висок изписан холкел.



Източната фасада на къщата е „стъпила” върху старата крепостна стена и е неразделна част от ансамбъла на Хисар капия. Добре озелененият двор е с мраморен шадраван и кладенец. Входът е оформен с издаден напред портик, предизвикан от подчертаното излизане в пространството на салона на втория етаж. Този бароков похват се съчетава чудесно с изящната крива на трите фронтона и декоративно изписаната фасада. Салонът на първия етаж е с внушителните размери 18,5 х 11 м. Просторните стаи са с изписани стени и са украсени с геометрично профилирани дъсчени тавани, великолепни дърворезбовани „слънца“ и елегантно извити „алафранги“.



В края на XIX век сградата е девически пансион, а по-късно шапкарска фабрика, оцетна фабрика, склад за брашно.

През 1930 г. е откупена от тютюневия търговец Антонио Коларо. През 1938 г. по инициатива на кмета Божидар Здравков, Пловдивската община и Министерството на народното просвещение подписват протокол за създаване на Общинска къща-музей, чийто приемник сега е Регионален етнографски музей – Пловдив.

От 1943 г. къщата-експонат е отворена за посещения. Уникалната сграда днес е национален паметник на културата.



https://plovdivtime.bg/nasledstvo/kuyumdzhievata-kashta-barokovoto-bizhu-plovdiv-6760/

Трявна е един от малко запазените възрожденски градове, който привлича многобройни туристи от страната и чужбина със своите многобройни забележителности и музеи, предаде репортер на БГНЕС.

Градчето е възникнало през 1565 г., когато е издаден султански ферман. В него се казва, че „мястото е удобно да се създаде селище“. То е било освободено от всякакви данъци в продължение на 50 години от издаването на фермана. В замяна местните жители са охранявали проходите, през които са минавали керваните. Този вид дейност по време на Османската империя се е наричал дервенджийство. За това съдейства и липсата на земеделски поминък. Земите в района не са плодородни и са трудни за обработване. Това създава прекрасни условия Трявна да се развие като център на търговията и занаятите.


Трявна – перлата на българското Възраждане

„Както повечето подбалкански селища, и тук не е имало мюсюлмани. Според законите на империята мюсюлманин или турчин не е имал право да влиза в Трявна на кон. Ако случайно все пак трябва да премине през града, той е слизал от коня и пешком е минавал“, разказа пред БГНЕС историкът Константин Малчев, който е уредник в местния музей и един от пазителите на традициите в града. „Строги забрани е имало и за бременните мюсюлманки, които не могат да преспиват, за да не родят и да оставят корен в Трявна. Дори и заптиите са живеели в Дряново и са идвали на смени в градчето за по една седмица“, добави той.



Статутът на Трявна е бил почти автономен и благодарение на това, градът се развива изключително добре, над 40 занаята са се упражнявали от местните майстори. Особено силно се развиват художествените занаяти. Градът е роден дом на най-старата и дългопросъществувала възрожденска художествена школа, която се състои от три основни занаята – иконопис, дърворезба и строителство.


Часовниковата кула – символът на Трявна

Часовниковата кула се издига на стария площад в центъра на града и е част от единствения съхранен възрожденски архитектурен ансамбъл в страната. Той се формира около кулата, която е построена през 1814 г.

„Нейната цел е да отмерва времето, през което протича работният ден на разположените тук търговски и занаятчийски дюкяни. Първоначално кулата е била само с камбана, която отброявала кръглия час. Впоследствие вече се слага и циферблат“, разказа Константин Малчев.

Името на строителя на кулата не е достигнало до нас, но за това пък нейното изграждане е свързано с една легенда, с едно традиционно за тревненския край украшение на носия. Става дума за украшение на глава, което се нарича сукай. То е много красиво и едновременно с това, много тежко. Изисквало се е жените да ходят с гордо изправена глава. Точно това никак не се е харесвало на турския поробител. Легендата разказва, че търновският кадия се съгласил да даде разрешение за кулата, но само ако тревненки свалят украшението.

Както във всяка легенда и тук има зрънце истина. В периода 1812-1814 г. в Османската империя има кампания, която цели да накара раята, както по онова време се нарича християнското население, да не се облича по-богато и красиво от турските господари. Легендата явно е свързана с този закон. В крайна сметка тревненци приели да се откажат от сукая, но за сметка на това се сдобили с една от най-красивите Часовникови кули по нашите земи.



Църквата „Свети Архангел Михаил“

В непосредствена близост до Часовниковата кула се намира църквата „Свети Архангел Михаил“, която е построена през 1818 г. Смята се, че на нейно място е била най-старата постройка в района на Трявна.

Според преданията църквата е построена във връзка с победата на братята Асен и Петър през 1190 г. над византийските войски на император Исак II Ангел в Тревненския Балкан. Всеки един от братята по пътя към Търново е заповядвал на определени места да бъде построен храм с името „Свети Архангел Михаил“, който в Средновековието е бил почитан като покровител на българската войска и небесното войнство.

Църквата в Трявна е издигната по заповед на най-малкия брат бъдещият цар Калоян /1197-1207 г./.

По косвени факти може да се предположи, че църквата е от епохата на Второто българско царство. След падането на Търново през 1393 г. под ударите на османските турци в Трявна бягат част от неговите жители. Те намират в пущинаците тази изоставена църква. Легендата разказва, че в олтара те откриват мечка с мечетата й. Те я прогонват, почистват храма и започва да се развива самото селище.


Църквата „Свети Архангел Михаил“ - небесният закрилник на българското войнство

„Църквата е в този си вид от 1818 г., защото в края на XVIII век по време на кърджалийските набези е опожарявана два пъти. Последният път, когато е опожарена, нейната конструкция сериозно е била нарушена, но все пак е била използвана до 1818 г. Тогава тревненци решават да я построят наново, но им е било необходимо разрешение от търновския кадия. Те не са имали време, много бързо се организират, издигат дувар около старата църква и изграждат новия храм. Старият е разглобен и изнесен. Тревненци специално опушват стените и когато идват представителите на властта, за да попитат с чие разрешение строят църквата, те заявяват, че не строят нищо, а само са направили ремонт. Така тя е узаконена“, заяви Константин Малчев.

Храмът е паметник на най-голямата зографска фамилия в Трявна – Витанови, които са иконописци и резбари. Единствено иконата на Апостол Тома е дело на друга зографска фамилия – Захариевската. Владишкият трон, направен от поп Кольо Витанов, се смята за един от най-красивите на целия Балкански полуостров. /БГНЕС

https://bgnesagency.com/bulgaria/трявна-перлата-на-българското-възра/

Акве Калиде край Бургас е сравнително нов туристически обект. Представлява бани още от римско време, използвани преди това от траките като светилище и впоследствие преустройвани през вековете. Ползвали са се и в наши дни до преди десетина години. Сега е музей.

Къде се намира Акве Калиде

Мястото се намира на около 14 километра северозападно от центъра на Бургас между селата Ветрен и Банево, сега квартали на Бургас. Най-подходящо е да посетите обекта на отиване или връщане от морето.

С какво е интересно мястото

Мястото има богата история. Най-напред минералните извори били използвани от траките, които в I хил.пр.Хр. направили там светилище – нимфеум, известно под името Трите нимфи. Останки от подобен нимфеум на територията на днешна България могат да се видят край село Каснаково, Хасковско.

Да се върна към Акве Калиде … По-късно през 1-2 век, след като римляните завладяват нашите земи, те построяват в района обществени бани, които са споменати в писмени източници като Акве Калиде, в превод Горещите води.

През Ранното Средновековие селището около баните е известно с името Терма или Термопол. През 8-ми век районът попада в пределите на България. След това през вековете той, така примамлив като район, няколко пъти сменя своята принадлежност, бидейки част или от България, или от Византия.



В началото на 13-ти век Термопол е разрушен от латините и рицарите от 4-я кръстоносен поход, водени от император Хенри Фландърски, брат на Балдуин, който пък е пленен от нашия цар Калоян в битката при Одрин, разиграла се недалеч от село Маточина в Сакар и близката крепост Букелон.



След това дълго време районът остава в забвение.

През 16-ти век, при управлението на султан Сюлейман Великолепни на мястото е построена турска баня.



След Освобождението, банята е позната като Айтоски минерални бани.

Туристическият обект Акве Калиде включва реставрираната баня на Сюлейман Великолепни, в която посетителите могат да разгледат и да научат историята на мястото от 3D филмче с впечатляващ финал, който няма да издам, защото е интересно да се види.

Отвън край банята има солидни останки от големите римски терми, които все още се проучват, но могат да бъдат разгледани.



В заключение
Аква Калиде е интересно място, нетрадиционно и по своему уникално. Ако имате път към морето и харесвате места, съчетали в себе си богата история и старинни останки от различни епохи, непременно посетете Акве Калиде!

Повече информация за мястото може да прочетете на официалния сайт на обекта.

https://drumivdumi.com/

Районът около Дряновския манастир представлява красива клисура, образувана от река Дряновска, врязала високите скали наоколо, които са част от платото Стражата. Ще отворя една скоба, за да кажа, че това плато Стражата, което стига до Габрово и Севлиево, има формата на равнобедрен триъгълник. (Видях и аз една правилна геометрична форма в географски обект и ми стана интересно … математик съм, какво да се прави ).

Другото интересно за целия район е дълголетната му история. Тук са открити следи от живот още от старокаменната епоха (100 000 – 10 000 г. пр. н. е.). Установено е, че от старожелязната епоха до Античността, основни обитатели са били траките. По-късно, когато тези земи са били в пределите на Византия, са изградени две крепости в близките местности Боруна и Града. Крепостите са изоставени през 5-ти век по време на славянското нашествие, но по-късно, когато влизат в пределите на българската държава се обитават и използват отново.


Сега, да ви разкажа малко повече за отделните забележителности в района.

Дряновски манастир

Безспорно, най-известната от тях е Дряновският манастир „Свети Архангел Михаил“. Той се намира на 220 километра източно от София и на 5 километра от Дряново по пътя за Габрово. Отбивката за манастира се пада в ляво от шосето малко след един голям 90 градусов завой след Дряново в посока Габрово. До манастира се стига с кола. Ако отивате в почивен ден, най-добре отидете от рано, за да си намерите добро място за паркиране.

Смята се, че манастирът е създаден през 1206 година, когато нашият цар Калоян пренесъл мощите на един светец – св. Махаил Воин – от Потука (предполага се, че това е днешен Батак) в патриаршеската катедрала „Св. Възнесение“ в столицата Търново. При пренасянето на тези мощи, се случва така, че цялата процесия пренощува край река Дряновска и след това на това място е издигнат манастира.

От тогава до днес, Дряновският манастир е важен просветен и културен център. Като повечето български манастири, той е бил разрушен по време на турското робство и възстановен отново през 19-ти век.

Манастирът заема важно място по време на Априлското въстание. В него се води дълга и тежка битка между българските бунтовници начело с поп Харитон, и турците. За съжаление, повечето от нашите въстаници загиват геройски в тази битка, а няколко години след нея в тяхна чест е построен паметникът-костница, който може да се види и днес пред храма на манастира.


Водопад Сини вир

До Дряновския манастир има няколко водопада, при това са лесно достъпни. За да видите първия от тях – Сини вир, трябва да излезете през задната врата на манастира, да минете по дървеното мостче над река Дряновска и да тръгнете по пътеката, която се пада вляво от мостчето на края на паркинга.


Пътеката е прохладна и много приятна – върви се в горичка и покрай реката. До водопада се стига за 5-6 минути, като самият той се вижда и чува малко преди това. Водите му падат на четири струи като първата е най-мощна.


В периоди на пълноводие струите се обединяват в една мощна широка водна маса.
Водопад Сини вир не е много висок – само около 5-6 метра, но гледката е интересна. Отдолу под него се е образувало живописно езеро. На това място каньонът на реката е много тесен и високите скали красиво обграждат мястото около водопада. Човек се чувства като в зала. В лявата страна на брега на езерото се е обособила малка пещера. Красота!


Втори Дряновски водопад

Друг Дряновски водопад се намира по пътеката към пещерата, а за пътеката си има много ясни и добре видими табелки. Ако сте на първия водопад Сини вир, трябва да се върнете по същата пътечка, по която сте дошли към паркинга в задната част на манастира, да пресечете другата река пак по мостче и да хванете алеята вляво. Там преди завоя има заведение.


Водопадът се намира малко преди пещерата. Вижда се от алеята. По-страстните любители на водопадите могат да го приближат по кратка, но стръмна пътечка. Е, да, усилията си струват. Там, на камъка пред него гледката е още по-приятна.


А в пълноводен период си е изумително дори.


Рекичката на този водопад се нарича Андъка и се влива долу при манастира в Дряновската река. Именно тази река е образувала Дряновската пещера в продължение на хиляди години.

Малко над него преди пещерата има още един водопад, също заслужаващ внимание.


По-нагоре по река Андъка след пещера Бачо Киро има и други водопади. Ето един малко по-тесен, но също красив и буен:


За да го видите, трябва да се изкачите по пътеката над пещерата и след това да поемете надясно покрай реката. Преди време това е бил участък от Дряновската екопътека, но сега не е в добро състояние, затова трябва да се подхожда с повишено внимание.

Пещера „Бачо Киро“

Пещерата се намира на 300 метра от Дряновския манастир. Кръстена е на Бачо Киро, героят от Априлското въстание. Тя е първата благоустроена пещера и обект номер 22 от 100-те национални туристически обекта. В пещерата могат да се видят различни красиви пещерни образувания.


За посещение в пещерата са обособени два туристически маршрута:

кратък, който се изминава за около 25-30 минути и е без екскурзовод. Цената на билета за този тур е 3 лв.;
дълъг маршрут, който се изминава за около 60-70 минути, задължително с екскурзовод и при група от минимум 15 души. Именно този маршрут дава пълна представа за красотата на пещерата. Цената на билета за него е 5 лв.
Да вметна, че навремето имаше само един маршрут за посещение – този дългия.

Пещерата е дълга 3.3 километра, има 4 нива и постоянна температура от 13 градуса.

Накратко за екопътеката

В района на Дряновския манастир преди време е била изградена екопътека, за която по-горе споменах, но която е доста амортизирана към момента. Все пак, може да се мине част от нея. Маршрутът тръгва от водослива на двете реки Дряновска и Андъка в задната част на манастира, продължава към пещерата, обхождайки първите два водопада на Андъка, после покрай входа на пещерата се изкачва нагоре и стига до платото. Там човек може да се наслади на две панорамни площадки, на една от които се намира романтичната пейка на любовта.


За слизане от платото има два варианта – обратният маршрут или по пътека да се стигне малко по-напред по платото и по стръмна стълба в скалите да се слезе до река Дряновска, близо до водопад Сини вир и от там по пътеката към манастира.

За финал

Районът около Дряновския манастир е едно очарователно място с не една, а няколко интересни забележителности, при това – повечето са сравнително лесно достъпни. Човек може да прекара цял ден там.

Онези, които са огладнели от активните туристически занимания, могат да се подкрепят в един от двата ресторанта в района или с нещо на крак от павилионите пред манастира.


Водопадите край Дряновския манастир на реките Андъка и Дряновска

https://drumivdumi.com/

Крепостта е разположена на едно високо плато в района на Провадия. Има данни, че е използвана в няколко различни периода през Средновековието, като е населявана от “ траки, римляни, византийци, българи, турци„.

От крепостта се разкрива красива панорамна гледка към град Провадия.


Как се стига до крепостта Овеч

На влизане в Провадия от към магистрала Хемус, се продължава направо, минава се покрай централната градска част и  полицейското управление и малко след това трябва да се завие в ляво по една тясна уличка. Има кафява указателна табела точно преди тази уличка. След това тазли уличка завива леко вдясно. След този завой се вижда стръмен черен път в ляво от уличката. Той води до източния вход към крепостта. По този черен път се кара около 400 метра.

Този подстъп към крепост Овеч е с много интересни изсечени в скалите на платото каменни стъпала. Горе на самото плато има запазени останки от църкви, жилища и други. Има и реставрирана част. Интересен дървен мост свръзва крепостта със съседното плато. Хубавото е, че на някои места има табелки с надпис на обекта. Лошото е, че освен името, няма друга информация. Би било добре да се сложи и кратък пояснителен текст към всеки обект. Иначе е много неясно за какво точно става дума.


Интересна ми беше крепостта, но не беше толкова внушителна, колкото очаквах. Може би точно защото нямаше никакви обяснения и не знаех точно какво гледам. Обхождането на крепостта и обектите в нея ни отне около 40 минути.

Други обекти за посещение наблизо

Има още два интересни обекта пътьом близо до Варна. Това са Музеят на музайките в Девня и природният феномен Побитите камъни.

Музеят на мозайките в Девня

Това е обект номер 10 от 100-те национални туристучески обекта. Посетихме го след Провадия. Градчето ми се видя малко невзрачно, но музеят беше много интересен. Мислех си, че в него са изложени някакви камъни, продукт на съвременната промишленост, но той се оказа сграда от соца, построена върху средновековна сграда с красиви мозайки по пода и стените, повече или по-малко запазени. Имаше интересни експонати с подробни обяснения.

Музеят на мозайките се намира в центъра на Девня. На влизане в градчето има указателни табелки.

Побитите камъни

Ако случайно на път от Девня за Варна, пропуснете отбивката към магистралата за Варна, което не е никак трудно, тъй като пътните табелки към Варна са все сини (да сме благодарни, че все пак и тях ги има), то ще излезете на стария път за Варна. Той не е лош като път, малко по-кратък е и при това е ненатоварен, така че няма никакво забавяне към Варна.

Направи ми впечатление, че по този път има голяма конкуренция между труженички на най-древната професия. Те бяха много и доста нагъсто – може би през 50 метра една от друга. като изсипани от автобус. Явно по този участък от пътя този бизнес процъфтява добре, за жалост.

Малко преди Варна, вдясно от пътя се намира природният феномен Побитите камъни, представляващ голяма група различни по големина и дебелина каменни колони, дело на природата. Известни са и се посещават много отдавна.

https://drumivdumi.com/

За крепостта Цепина и Алекси Слав знаех предимно от романите на Фани Попова-Мутафова – Дъщерята на Калояна и Последният Асеновец, така силни и въздействащи. И въпреки че деспотът там не е централен персонаж, сцените с него, а и романите като цяло, възбудиха любопитството ми към Цепина. Точно в този район на Родопите не бяхме ходили и все се чудехме с какво да съчетаем посещението до Дорково и крепостта Цепина.

Къде се намира крепостта Цепина

Крепостта Цепина се издига на висок хълм в Западните Родопи на около 140 километра югоизточно от София, на 4 км след село Дорково. С кола се стига почти до самата крепост, а възвишението, на което е разположена се вижда отдалеч вдясно от пътя.

В подножието на крепостта има удобен паркинг. Край паркинга, в бялата сграда е обособена музейна експозиция. От паркинга нагоре тръгва широка пътека към крепостта.

При нашето посещение достъпът до крепостта беше свободен.

Малко информация – първа част

Според информационните табели в крепостта, хълмът е бил населяван още в края на 5-то хилядолетие пр. Хр. След 9-ти век пр. Хр. на възвишението е имало тракийско светилище на племето беси. След християнизирането на Тракия през 4-ти век на хълма възниква голям манастирски комплекс, чиито останки личат и днес.

През 9-ти век крепостта Цепина влиза в границите на България, но през 11-ти е завладяна от Византия. През 1205 г. след знаменитата победа на цар Калоян в битката при Одрин, крепостта отново става част от България.

Най-голям разцвет крепостта Цепина и районът наоколо бележат в първата половина на 13-ти век, когато там живее отделилия се през 1207-1208 г. от българската държава в самостоятелно феодално владение деспот Алексий Слав.


Алексий Слав е син на една от сестрите на братята Асеневци. Както е известно, през 1207 г. е убит цар Калоян и тронът е завзет от племенника му Борил – син на другата му сестра и братовчед на Слав. Алексий Слав не признавал Борил за легитимен владетел.

Владенията на деспот Слав са обхващали голяма част от Родопите и Пиринския край. Те са отново присъединени към България след битката при Клокотница през 1230 г. С дипломация и твърдост Деспот Слав е успял да опази владенията си повече от 20 години, въпреки сложната обстановка на Балканите по онова време. Знае се също, че е бил голям строител.

През Средновековието Родопите са наричани Славееви гори. Предполага се, че това е по името на деспот Слав. Друго предположение, свързано с него е за името на река Доспат, че произлиза от думата деспот.

През 1208 г. Алекси Слав довежда в крепостта Цепина 13 годишната си съпруга Изабел, извънбрачна дъщеря на латинския император Анри Фландърски. За жалост, година по-късно тя умира. Няколко години по-късно деспот Слав се жени повторно – този път за племенница на епирския владетел – Теодор Комнин… Царски работи 🙂 .

Царско-приказно отклонение

Изобщо, доколкото съм чела и съм се интересувала, намирам, че царските работи в България в първата половина на 13-ти век са като в приказките, поне що се отнася до личния живот на царските особи.

Цар Калоян, според мен един от най-великите български царе, пленява император Балдуин Фландърски, който по-късно умира в столицата Търново. Години по-късно, след смъртта на цар Калоян, Мария – дъщерята на Калоян – се омъжва за брата на Балдуин – Хенри Фландърски, който пък след пленяването на брат си сяда на престола в Константинопол. Но това не е всичко. Преди тази сватба е имало други две любопитни сватби – узурпаторът на трона в България Борил, също племенник на цар Калоян и братовчед на деспот Слав, се жени за вуйна си – вдовицата на Калоян, за да утвърди властта си. После пък деспот Слав се жени за незаконната дъщеря на Хенрих Фландърски – Изабел.

Още интересни истории стават в българския царски двор години по-късно. Иван Асен II, друг велик български държавник, побеждава византийците през 1230 г. в битката при Клокотница и взема владетелят Теодор Комнин и цялото му семейство в плен в Търново. Години по-късно Иван Асен II се влюбва и впоследствие се жени за дъщерята на Теодор Комнин – Ирина.

Малко информация – втора част

Да се върна към основната тема – крепостта Цепина. Тя се състояла от вътрешен град на върха на хълма и от външен град – подградие, в подножието му. По времето на деспот Слав, крепостните стени обхващали площ от 25 дка. На върха на възвишението се издигал пищен дворец, внушителните останки от който личат и до днес. Имало е и манастирски комплекс.

През втората половина на 13-ти и през 14-ти век крепостта Цепина е била обект на непрекъснати спорове между България и Византия, заради важното си местоположение. През втората половина на 14-ти век при османските нашествия крепостта Цепина удържа 9 месечна обсада, но впоследствие се предава при предварително договорени условия.

Манастирският комплекс продължава да действа и след падането на Цепина под турска власт до 1666 г., когато е масовото потурчване на Родопите, пак според информационна табелка в района на крепостта.

Разходката до крепостта

Както казах по-горе, с кола се стига почти до самата крепост. До паркинга има обособена музейна експозиция, представяща историята и проучванията на крепостта. Към крепостта води широка пътека.


Още от пътеката започват да се откриват красиви панорамни гледки. След 5-10 минути ходене се стига до зидовете на крепостта Цепина.

Там горе на хълма има солидни останки – високи крепостни стени, дворец в руини, основи от църкви, няколко водохранилища. Има множество информационни табла, но тъй като не са правени мащабни реставрации, човек трябва да разчита основно на въображението си, за да си представи как е изглеждала крепостта през годините на своето величие.


Като дадености, мястото е красиво с хубави околни гледки. Около 40 минути поне трябва да се предвидят за разглеждане на крепостта.

Още от с. Дорково: музей Плиоценски парк

Освен крепостта Цепина, в село Дорково има още едно интересно място – музей Плиоценски парк. Музеят се намира в североизточните покрайнини на селото и до него се стига с кола. Билетът за вход струва 5 лв.


Музеят е малък – състои се от една зала, но е интересен с това, че представя находки от плиоцена, открити в палеонтологичното находище недалеч от самия музей. В музея могат да се видят останки от животни-мастодонти от времето на плиоценската епоха отпреди милиони години. Изложена е и научно обоснована възстановка на овернски мастодонт. Любопитно е да разбереш за проучванията и резултатите, както и да видиш мастодонт в цял ръст 🙂

https://drumivdumi.com/

Тракийската куполна гробница

Гробницата в село Мезек е една от най-представителните тракийски царски гробници по нашите земи. Тя е била използвана първо като гробница, а впоследствие и като храм. Интересен факт е, че температурата в гробницата е постоянна: около 18-19 градуса.


Местоположение

Гробницата се намира в началото на село Мезек. Малко след влизане в селото трябва да се свие наляво. Има указателна табелка. Могилата, под която е разположена гробницата се казва Мал-тепе, което от турски значи  Иманярска могила. Защо ли 🙂 ?

Откриване

Гробницата е открита случайно през 1931 година, като малко след откриването й започват археологически проучвания под ръководството на професор д-р Богдан Филов и д-р Иван Великов. Любопитен факт е, че могилата на гробницата – Малтепе – става известна години по-рано. През 1908 година в горния й насип е открита бронзова скулптура на глиган в естествен ръст. Откриватели са местни жители. По това време село Мезек се намира в пределите на Турция, въпреки че населението му е българско. По тази причина ценната находка – бронзовият глиган – днес е част от експозицията на археологическия музей в Истанбул. Землището на село Мезек става официално българска територия през 1912 година по време на Балканската война.

Популярна реплика на бронзовия глиган може да се види днес на мегдана на селото.


Архитектура

Тракийската гробница при село Мезек е една от най-големите на Балканския полуостров. Ориентирана е по оста изток-запад, като входът е откъм изток. Състои се от коридор, две камери с правоъгълна форма и кръгло гробно помещение с купол. Общата й дължина е близо 30 метра, като само коридорът е дълъг повече от 20 метра. Такъв тип коридор се нарича „дромос“.


Изградена е от сравнително големи и добре обработени каменни блокове, свързани един с друг единствено със скоби. Хоросан не е използван.


Храмове с подобна архитектура – дълъг коридор и камера-кошер, са открити на територията на древна Микена, част от днешна Гърция, като една от най-известните от тях е Съкровищницата на Атрей-бащата на великия Агаменон. Затова, на много места в интернет се споменава, че Мезешката тракийска гробница е от микенски тип.

Датировка

Въз основа на находките в гробницата е установено, че тя е построена в края на 4-ти в. пр.н.е. и е била използвана до средата на 3-ти в. пр. н. е. В гробницата са открити следи от шест погребения. Предполага се, че гробницата е на някой могъщ тракийски владетел от Одриското царство.

Впечатления

Въпреки че сме идвали тук и преди, пак ни беше интересно да се докоснем до света на траките. Разказът на екскурзовода отново беше много интересен. Неотдавна, по европроект са направени пана с елементи от бита на траките. Тези пана бяха разположени по алеята от билетния център пред гробницата до самия й вход. Вътре в гробницата по стените бяха накачени 3Д холограми със снимки на предметите, намерени в гробницата, което от една страна беше интересно – изглеждаха съвсем като истински, но от друга – по мое скромно мнение, някак не им беше мястото точно тук в храма по стените. Това, според мен, са си тичпични музейни експонати и трябва да си стоят в музей.


Все пак трябва да призная, че тези холограми не накърняват по никакъв начин великолепието на гробницата.

Средновековната крепост

Другият интересен за посещение обект в село Мезек е средновековната крепост. И въпреки, че тя е една от най-добре запазените средновековни крепости по нашите земи, за нея се знае твърде малко.


Разположение

Крепостта има важно стратегическо положение – тя е пазила старинния град Адрианопол (днешен Одрин) от варварските нашествия от север. Крепостта е разположена на:

150 км от Пловдив;
150 км от Бяло море;
150 км от Черно море;
300 км от София;
300 км от Истамбул.
Крепостта е построена на хълм и гледката надолу към Одрин и Бяло море е страхотна. В ясно време се вижда доста надалеч.


Датировка

До този момент, най-старите находки от района на крепостта са от 11-и век, а най-много от откритите находки са от периода 13-14-и век. Тези факти дават основание на археолозите да заключат, че крепостта е построена през 11-и век. Смята се също, че е използвана интензивно до падането на района под турско робство.

Наименование

В общи линии, името на крепостта в Мезек не е много ясно. Някои учени считат, че името на крепостта е Неутзикон. Това име се споменава в аналите на византийския хронист Никита Хониат. За съжаление, обаче, това име не е потвърдено от археологически находки.

Архитектура

Крепостта в Мезек има формата на неправилен четириъгълник и заема площ около 6,5 дка. Крепостта е снабдена с девет заоблени кули, като 5 от тях са на южната стена – тази, която се вижда на идване към крепостта.


Две от кулите са разположени на западната стена – тази, откъм която е входа. Останалите две кули са разположени съответно на северната и на източната стени.

Както споменах по-горе, Мезешката крепост е една от най-добре запазените средновековни крепости по нашите земи. Три от стените – южна, източна и западна – са запазени почти в цялост. Най-пострадала е северната стена, от която всъщност се открива красивата панорамна гледка.

Във вътрешността на крепостта не са открити останки от сгради, поради което се смята, че крепостта е имала чисто отбранителни функции – приютявала е населението от близката околност само по време на опасност от нападение.


Впечатления

По време на второто ни посещение на крепостта в Мезек имахме много интересна екскурзоводска  беседа. От нея научихме, че името Мезек идва от „межда“, т.е. синур, разделител, междинно място. Новото, което видяхме при това посещение, беше бункерът от наше време, разположен в североизточния ъгъл на крепостта. Трябва да призная, че този бункер трудно се вписваше в средновековните останки … но пък кой му е мислил толкова, като го е изграждал …

При първото ни посещение беше малко по-автентично, сега има нови укрепителни зидове на места, има и атракции за привличане на посетители.

Странно е колко много е останало от крепостта и колко малко се знае за нея, дори името й е неизвестно. В района няма археологически разкопки поради липса на средства …

Надявам се, че все пак един ден ще проима средства. Дано дотогава иманярите не са опустошили всичко интересно!


Как се стига до село Мезек

Село Мезек се намира на 287 километра от София. На пръв поглед разстоянието не е малко, но се изминава с кола за около 2 часа и половина, тъй като се пътува само по магистрали – отначало по магистрала Тракия, а след това – по магистрала Марица. Преди време беше далеч по-бавно да се стигне до Мезек …

В заключение, горещо ви препоръчвам да се разходите до Мезек и околностите. Тракийската куполна гробница и средновековната крепост там са само малка част от невероятно интересните места в региона. За няколко дни, прекарани в този район, човек може да се върне стотици и дори хиляди години назад и да се докосне до културата на предците ни.

https://drumivdumi.com/

Крепостта може да се види от Подбалканския път в района на Анево. До нея се стига за около 50 минути пеша по стръмна пътека. Изкачването на крепостта си е приключение, защото първата част от маршрута е стръмно изкачване, а втората – тясна пътека с пропаст надолу.

Накратко, Аневското кале е средновековна българска крепост с невероятно красиви панорами, до която води атрактивна и солидно раздвижваща пътека, на места леко екстремна.

С какво е интересна крепостта Аневско кале?

Местоположение

Аневското кале се намира в южните поли на Стара планина в района на село Анево близо до Сопот. Крепостта е кацнала на висок каменен рид, висок 958 метра по картографски данни от bgmountains.org. В сайта на Национален парк Централен Балкан я дават на 960 метра надморска височина, което е приблизително същото. Въз основа на тези два, според мен достатъчно достоверни, източника приемам, че наистина височината е около 960 метра, а не както е отбелязано в повечето сайтове 850 метра.

От изток и от запад е заобиколена от реките съответно Асар дере и Куру дере. От крепостта се вижда и едната станция на Сопотския лифт.

В района на крепостта могат да се видят масивни крепостни останки и очарователни гледки към Карловската котловина и Средна гора.



История

Крепостта Аневско кале е описана накратко от Иван Вазов в пътеписа „Един кът от Стара планина“:

„Недалеко, въз един скалист, остър, непристъпен рът на ребрата на планината, меланхолно изглеждаше полуразрушената старовремска крепост, въз буренясалите стени на която зееха големи черни дупки, направени от времето. Аз съм ходил и друг път при тези развалини, но никакъв знак или надпис не съм намерил, по който да би се узнало нещо за миналото на този скелет. Никакво предание тоже не съществува в народа.“

Крепостта Аневско кале е наричана още крепост Копсис. Защо Копсис? В исторически план е известно, че през Средновековието и по-точно през втората половина на 13-ти век районът на днешните Сопот и Карлово е бил автономна област, владение на братята Смилец, Радослав и Войсил. В периода от 1292 до 1298 г. Смилец е български цар. Център на тази област бил българският средновековен град Копсис, за който, освен че е споменаван в историческите писмени извори, не се знае много.

Знае се обаче, че от името Копсис произлиза името Гьопса – така била наречена река Стряма по време на турското робство. Реката протича на няколко километра южно от крепостта. Гьопса било турското име на административната турска област (нахия) в Стрямската долина. От тук и изводът, че стария град Копсис е бил разположен по долината на река Стряма.

През 1983 г. започват археологически проучвания на останките от крепостта под ръководството на археолога Иван Джамбов. В резултат на проучванията Джамбов свързва средновековния град Копсис с крепостта край Анево, като доказва това в редица научни публикации. Откритите в района на крепостта монети, керамика, строителни орнаменти и др. дават основание за датиране на активното функциониране на крепостта в периода от втората половина на 13-ти век до 70-те години на 14-ти век, като също са установени следи от живот там в района още от Античността и Ранното средновековие..

В интеренет попаднах и на някои противоречиви мнения. Знам, че звучи несериозно да правя какъвто и да било паралел между официалната българска историческа наука и интернет, но тъй като самата аз посетих крепостта и видях какво предизвикателство е да се изкачи този хълм, в някои от тях намирам известна логика, без да правя заключения. Така напр. в някои от тях се споменава, че крепостта край днешното село Анево е само част от средновековния град Копсис, който е заемал територията на съвременен Сопот.

Ще спомена още, че в подножието на крепостта е разкрит манастирски комплекс от 13-14-ти век. Останките от него могат да се видят още в началото на маршрута към Аневското кале.

Къде се намира и как се стига до крепост Аневско кале

Крепостта се намира в околностите на село Анево, Сопотско. Селото отстои на 2.2 км западно от Сопот и на 134 км източно от София, които се изминават за около 2 часа по живописния Подбалкански път.

За да стигнете до пътеката още на влизане в Сопот откъм Анево, на стотина метра от входната табела на града, завивате наляво (северно, към планината), следвайки кафявата указателна табела. Малко след селото пътят става черен, но е проходим с лека кола. На около 2 километра след завоя наляво се стига до началото на пътеката. Там има широка поляна, удобна за паркинг.


Пешеходният маршрут към твърдината се изминава за около 50 минути и може да се раздели на два етапа:

етап 1: изкачване на хълма – 30 минути;
етап 2: отгоре на хълма към крепостта – 20 минути.
Накратко ще опиша особеностите на всеки от етапите.

Етап 1: изкачване на хълма

От поляната за паркинг се тръгва пеша по черният път през горичката. Натам вече той не е подходящ за лека кола. В самото начало на маршрута, вляво от пътя ще видите останките на средновековен манастирски комплекс. До него е поставена информационна табелка.


Малко след това за крепостта трябва да завиете надясно и нагоре по хълма.

След още малко стигате до рекичка, която трябва да пресечете. Не е трудно, защото тя е малка и има място, на което е съвсем тясна. Няколко метра по-нагоре реката образува малък водопад, на който може да се полюбувате.


Следва изкачването по хълма – върви се бавно, защото е много стръмно. Все пак с малки почивки за поемане на въздух се преодолява. Щеките тук вършат чудесна работа.

Макар че пътеката е ясно обособена, на ключови места на някои дървета са поставени стрелки за ориентация.

Етапът завършва с изкачването на хълма, откъдето се открива страхотна гледка към крепостта. Изминава се за около 30 минути.

Етап 2: отгоре на хълма към крепостта

В тази си част пътеката се насочва към крепостта и като я приближи я подсича източно в скалите от страни.

На места има леко екстремни участъци (да не кажа страшнички), обусловени от това, че пътеката е тясна, а вдясно надолу е пропаст.


На едно място е поставена дъска като мост над пропастта, по която трябва да се пази равновесие. Едно от предизвикателствата. Все пак, като се внимава, не е проблем да се измине.


Етапът се изминава за около 15-20 минути.

В крепостта

Стигне ли човек крепостта вижда, че всички усилия са си заслужавали. На място могат да се обходят (с повишено внимание) масивните останки: две големи кули – северна и южна, крепостна стена, която ги свързва и останки от помещения.


Ако адреналинът дотук не ви е бил достатъчен, може да се изкачите в южната кула.


Подходът към северната кула също е интересен.


От крепостта се откриват невероятни панорами надалеч към Стрямската долина и Средна гора и към по-близките старопланински хълмове.

Други интересни места в района

Сопотски манастир Св. Спас, Сопотски водопад и още много места в района на Сопот и Карлово.

https://drumivdumi.com/

https://drumivdumi.com/

Къде се намира и как се стига до крепост Боженишки урвич

Крепостта Боженишки урвич се намира на около 4 километра от село Боженица. Самото село отстои на около 20 километра от Ботевград по пътя за Враца – от село Новачене (след Скравена) се хваща отбивката вдясно за Липница – Боженица. Предвижването от София до село Боженица с кола по магистрала Хемус отнема малко повече от час.

Лошото е, че в самото село няма много табели за крепостта. На влизане в село Боженица трябва да се завие надясно в посока центъра на селото и по-точно пощата. От пощата се поема по успоредната на сградата улица към реката. След това трябва да се пресече реката по едно много тясно мостче, а след него започва новоизграденият асфалтов път към крепостта. Пътят е дълъг около 4 километра и се изминава бързо, въпреки завоите. Този път свършва до една почивна база (сграда в жълто с двор и басейн) и до хубаво място за пикник в една горичка. Мястото е оборудвано с множество беседки, чешма и естрада и е много приятно за отдих. Там трябва да се остави колата и да се поеме по изградената към крепостта алея.

Крепостта Боженишки урвич е разположена на върха на висок хълм. Затова алеята към крепостта се изкачва нагоре и е на места доста стръмна. Разходката от мястото за пикник до крепостта отнема около 20-30 минути в зависимост от темпото. Там горе на крепостта са нужни около 30 минути за обход. Обратният път до колата е около 15 минути. Така че, отделете си поне час и 15 минути за пешеходно посещение до крепостта Боженишки урвич.


С какво е интересна крепостта

А там горе на хълма има много интересни находки. Още в началото може да се види древен скален надпис, запазен добре зад метална клетка. Запазени са също основите на крепостните стени и сградите до тях.


Най-интересен (поне за мен) от всичко е малкият скален параклис, разположен на най-високата скала в пределите на крепостта. Този параклис е вдълбан в самата скала и предразполага към размисъл и уединение.


Да отбележа също и невероятните панорамни гледки, откриващи се от трите страни на крепостта, естествено защитени от високи и непристъпни скали.


Вътре в крепостта има изградена чакълеста алея, която обхожда почти цялата крепост.

В исторически план се знае, че крепостта Боженишки урвич е едно от последните български укрепления, използвани за защита и отпор на турците по времето на цар Иван-Шишман. Там е имало и съдбоносна битка с турските нашественици, завършила с трагичен за нас край. Българите са били предвождани от севаст Огнян, който е оставил скалния надпис. Една интересна статия, посветена на това може да се види тук: https://www.blgari.eu/ArchivPDF/0505/www/0505-22-23.pdf

Други интересни обекти в близост, които могат да се посетят, са Паметникът-костница на Ботевите четници в село Скравена (обект 82 от 100-те Национални туристически обекта) и часовниковата кула в Ботевград (обект 81).

С какво е интересно мястото

Безименният град между Добринище и Банско е разкрит съвсем случайно. През 2003 година при строителни работи по изграждането на параклис Свети Никола в едноименната местност изпод земята изскачат крепостни стени. След това започват проучвания на терена и малко по малко се открива цял древен град. Проучванията се ръководят от Владимир Баряков, уредник и археолог в Музеен комплекс Банско.

Множеството находки в района дават основание да се смята, че там, преди повече от 3500 години – между 2000 г. пр. Хр. и XVII век – е имало голямо и многолюдно селище.

В местността са открити скелети с ръст 1,8 – 2 метра. В днешно време тази човешка височина може да е нещо напълно нормално, но в онези времена това е внушителен ръст. Въз основа на този факт, учените изказват хипотеза, че по тези места са живели траки от племето Даи, описани от Омир като смели и величествени, привличани за съюзници от гърците за войните помежду им.

Наименованието на древното селище е една от големите загадки на разкритите руини – сред тях не е открит надпис, насочващ за името. Освен това не са открити и писмени източници, свидетелстващи за определяне на името на града. От тук и сегашното „име“ на крепостта: Безименният град.

Как се стига до Безименния град

Безименният град е разположен на естествено възвишение в северните поли на Пирин планина между Банско и Добринище. Пътеката към старините започва от стария черен път между двете градчета.

За да стигнете началото на пътеката, трябва да се отбиете от главния път между Банско и Добринище. Отклонението се пада вдясно (към планината) на 1,8 км от крайната табела на Банско в посока Добринище. Там на отбивката има остатъци от указателна табела, но нищо не може да се прочете. Ако идвате откъм Добринище, табелката все още е цяла и четима.

Завивате по отбивката и продължавате по черния път. В лявата част на пътя има изграден колоездачен маршрут, който стига до началото на пътеката към крепостта. Именно този вело-маршрут е най-добрият ориентир към обекта.

На около 1,2 км след отбивката от главния път е първото разклонение от черния път към крепостта. Пада се на един голям завой. За ориентир, в близост, от другата страна на пътя има малко езеро. Ако решите, може да хванете това разклонение. По него ще стигнете до подножието на крепостта. Пътят е широк и твърд и може да се измине с лека кола. Разстоянието от там до крепостта е малко повече от километър.

Друг вариант е да продължите по черния път, успоредно на вело-маршрута и там, където той се отделя от пътя, да оставите колата и да продължите по изградената алея. (Между другото малко след това място черният път става много лош и трудно може да се измине с кола.)


В далечината се вижда дървена беседка, до която се стига след 5-10 минути пеша. От тази беседка нагоре започва пътеката към Безименния град.


Пътеката е доста стръмна и за кратко разстояние, което се изминава за около 10 минути, се качва доста нависоко. Там на високото пътеката се разклонява – направо е към близката река, наляво е към едни скали с красива панорамна гледка, а надясно е към самата крепост. Още съвсем малко и сте на крепостта.

Какво да видим

Това, което се вижда в момента от нея не е кой знае колко много, но в действителност всички разкрити останки заемат площ от около 25 декара. Приятно е човек да се разходи там и да разгледа руините. Разкрити са няколко големи помещения. Направена е и пътека между тях. На няколко места има информационни табелки.


На най-високото място, върху ранно-християнска базилика е построен сегашния параклис Свети Никола. В него може да се влезе.


За обекта няма входна такса. Човек може да си стои там и да си обикаля край останките колкото си иска.

https://drumivdumi.com/

Изгубихме се в Родопите за седмица

Църквата „Рождество Христово” е един от най-старите храмове в село Арбанаси и е обявена за паметник на културата с национално значение. Намира се в югозападната част на архитектурно курортното селище в близост до друг стар храм „Св. Архангели Михаил и Гавраил”, до манастира „Св. Николай Чудотворец” и до бившата резиденция на Тодор Живков. Построена е със средства на богатите арбанашки търговци, чийто имена са изписани на гръцки език за поколенията във всяко едно от отделенията. Сред тях се четат имената на Евгения, Кир, Тодор, Стати, Георги. За майсторите стенописали храма се знае, че са от Атон, но за съжаление те никъде не са оставили своите имена. Знае се само, че църквата е била зографисвана на етапи и това е продължило почти един век – от 1597 до 1681 г.

Сградата представлява масивна каменна постройка с размери 28,80 х 10,40 м. в чиято източна част се издига апсидата. Състои се от: наос – (мъжко отделение) и притвор (женско отделение), галерия, заобикаляща ги изцяло от север и от запад, а на изток завършваща с параклис носещ името на Свети Йоан Кръстител. Църквата е една от малкото изписани по българските земи по време на османското владичество и именно стенописите са тези, които я правят уникална и неповторима. За разлика от повечето български църкви, в които се представят основно и изключително събитията, свързани с Христос, тук има сюжети и сцени от цялата Библия.

Най-ранни са стенопосите от наоса,

които са завършени през 1597 г.

От този период са няколко композиции, сред които „Страшният съд” и „Рождество Христово”. Всъщност стенописите в наоса са по-опростени и достъпни за човешкото възприятие. В апсидната ниша са представени Св. Богородица, даването на светото причастие, или т.нар. евхаристия и светците, създали литургията, чието изобразяване е известно още като мелисмос. В първия регистър, разположен по северната и южната стени на наоса са представени светците воини: Св. Димитър, Св. Георги и Св. Нестор, а също и светците лечители и безсребреници: Св. Панталеймон, Св. Козма, Св. Дамян и Св. Трифон. Над тях има фриз от медальони, в които са представени десетки християнски светци и светици. Следващите регистри са заети от сцени, илюстриращи Празниците, Страданията и Чудесата Христови. Върху западната стена е изписана сцената „Преображение Господне”, а под нея се намира композицията „Успение Богородично”, от двете страни на която са изписани темите „Рождество Богородично” и „въведение на Мария в храма”. Върху свода на наоса се извисяват изображенията на Христос – Емануил, Христос Пантократор и Св. Троица.

Живописта в женското отделение – притвора е завършена през 1638 г. По стените и свода са представени различни цикли и теми като: „Акатист Богородичен”, „Древо Йесеево”, отново „Страшния съд” и други. Доста интересни са стенописите от „Древо Йесеево”, които същесвуват в много малко наши църкви и предствят библейския разказ за произхода и предците на Божия син, Исус Христос. Отделно в друга тематична група стенописи пък е разказът за самия Исус от момента на раждането до разпъването му на кръст и Възкресението. По южната и западната стени са пресъздадени композициите „Покров Богородичен”, „О тебе радуется” и „Сватбата в Кана Галилейска”.

В галерията на църквата пък са представени два основни тематични сюжета: „Суетният живот в лъжливия свят” и „Колелото на живота”, придружено от зодиак.

Двете темиса доста сериозно отклонение от

строгите канони на църковното стенописване

тъй като са светски. Те представят идеята за вселената, за планетите, от които тя е съставена и за мястото на човека в нея. В стенописите може да се види и миниалог или календар, който показва в картини и образи всеки един от църковните християнски празници. Църковният календар започва от месец септември и завършва с август и със сцената на отрязването на главата на Свети Йоан Кръстител. Някога, когато църквата е била дестващ храм, в галерията е имало маси и пейки, на които хората са идвали да почетат с храна и вино паметта на починалите си близки и роднини. Обичай, който не е характерен за българските църкви и за българската църковна и религиозна традиция.

Доста любопитно е, че върху стените на църквата „Рождество Христово” присъстват и 12 изображения на персонажи, които не са свързани с християнството: математикът Питагор, философите Аристотел и Платон, поетът Омир, историкът Плутарх, лечителят Гален, законодателят Солон и дори пророчицата Сибила. Според експертите по църковна стенопис тяхното създване е породено от хуманистичните тенденции на епохата, в която се е намирала по онова време свободна Европа и които са достигнали и до поробените български земи чрез иконописите. И още едно от нещата, които правят църквата „Рождество Христово” уникална, това е откритият преди няколко години от специалиста Пламен Събев стенопис „Разкаянието и обесването на Юда Искариотски”. Този стенопис почти не може да се открие в останалите български храмове, освен в още два храма в Арбанаси: църквата „Св. Атанасий” и манастирът „Успение Богородично”.

Нещо, което учудва повечето от посетителите на църквата „Рождество Христово” е

изобразената над входната врата

„еврейска” звезда с шест лъча.

Всъщност оказва се, че това е Витлеемската звезда, която след това се превръща в еврейски символ. И в това няма нищо учудващо, та нали Божият син, Исус Христос, в крайна сметка е евреин. И другото, което кара туристите да ококорват очи са „нацистките пречупени кръстове”, които се появяват върху дрехите на някои от светците от стенописите. Всъщност т.нар. „нацистки” кръстове са хилядолетия по-стари и от нацизма и от Хитлер и изобщо не са открити от тях. Пречупеният кръст, или свастиката е познат още от вековете преди Христа на народите в Азия, където е бил соларен знак и е изобразявал слънцето и неговите лъчи. Та нали и днес много от децата рисуват почти по същия начин това небесно светило. Само дето не изкривяват лъчите му встрани. А ако човек се вгледа по-внимателно в пречупените кръстове върху дрехите на светците, ще види, че техните лъчи са пречупени в посока, обратна на тази на нацистките кръстове.

Според историците през първите години след създаването си църквата „Рождество Христово” в Арбанаси е обикновена енорийска църква. След това обаче

се превръща в част от един

цял комплекс и резиденция

от която се е осъществявало управлението на най-голямата митрополия на Балканския полуостров – Търновската в периода, когато тя е била под църковната юрисдикция на гръцката Цариградска патриаршия. А заради уникалните стенописи и сложната, изключително богата и всеобхващаща иконографска програма, специалистите наричат „Рождество Христово” още „църква енциклопедия”.

https://www.monitor.bg/

Мястото е определяно от учените като рядко срещан геоложки феномен. Там ще добиете представа как са изградени огромните варовикови скали, характерни за целия район. В допълнение, може да разгледате античен римски път и останки от късноантична и средновековна крепост.

В района е обособена екопътека, чийто маршрут освен интересен, е и сравнително лек. Ние бяхме там през втората половина на февруари и го обходихме за три часа, без да бързаме. За това време се завирахме и изкачвахме къде ли не, за да попием максимално от магията на мястото.

Тектонски гребен „Калето“ е природна забележителност, защитена през 1961 г.

В следващите редове ще ви разкажа как се е образувал скалния феномен, как да стигнете до него и какво да очаквате от маршрута.

Какво представлява природен феномен Тектонски гребен

Скалният феномен представлява огромно срутище от варовикови блокове отцепени по пукнатини и запълващи дълъг карстов каньон с площ над 57 хектара, дължина около 750 метра и височина 30 – 40 метра (това са размерите, посочени на информационното табло в обекта, според сайта на Геоложките феномени дължината на ждрелото е около 600 метра). Бил образуван през Мастрихткия век на Кредата (преди 68 – 72 милиона години). Чували ли сте за току-що споменатия век? Аз не бях, затова се поразтърсих за информация.

Последните три геоложки ери са палеозой, мезозой и неозой, като ние живеем в неозоя. Мезозоят от своя страна е наричан ерата на влечугите и се състои от три периода – триас, юда и креда. Мастрихткият век е последният етап от периода креда.


Да се върна на така нареченото Пропадало. Първоначално, то е описано като млада блокова структура – тектонски грабен (и от там днешното му популярно име). В геологията под грабен се разбира дълбока релефна долина, образувана от потънала земна кора, между два тектонични разлома. В хода на научните изследвания по стените на структурата не се установят следи от движения, а съставът на блоковете се оказва напълно идентичен със скалите от стените на каньона. По тази причина първоначалната теза за тектоничния произход на феномена бива отхвърлена и се приема ново обяснение за неговото образуване.

Според това ново обяснение, вследствие на слаби движения на земната кора с течение на времето са се получили вертикални пукнатини във варовиковите скали. Процесът продължил с цялостно разтваряне на варовиците между отделни вертикални пукнатини, оформяйки грабеноподобна структура – малко карстово ждрело с високи отвесни стени. След това е започнало отцепване на огромни блокове от стените на ждрелото, които падат в него под различен ъгъл и постепенно оформят днешната удивителна гледка от гигантски каменни паралелепипеди, някои от които са с височината на стените му. Процесът продължава и в наши дни, поради което широчината на каньона достига на места до 100 метра.


По-подробно и по-научно обяснение може да погледнете в сайта на Геоложките феномени в България, финансиран от фонд Научни изследвания.

Къде се намира и как се стига

Началната точка на пътеката се намира на около километър западно от село Реселец. Самото село е разположено на 6.5 километра югозападно от град Червен бряг.

За да стигнете до началото на пътеката, влизате в Реселец откъм Червен бряг и продължавате направо почти през цялото село, докато стигнете моста над реката – река Ръчене. Минавате по моста и продължавате след него по улицата вляво, която е успоредна на реката. По нея излизате от селото и после продължавате още около километър до началото на маршрута.

За ориентир, там има чешма, беседка и обширно място за паркинг. След беседката се виждат информационните табла за екопътеката.

Според информацията, екопътеката се състои от три части, наречени съответно: Тектонски гребен Калето, над Каньона и Скалните кукли. Първите две образуват кръгов маршрут, а третата част е отделен лъч. Следват подробностите.

Особености на маршрута

Начална точка: 43.237349, 24.012932.

Най-общо кръговата част от пътеката представлява силно сплескана елипса, като двете ѝ дълги дъги са условно казано успоредни на река Ръчене. Голямата ос на елипсата е идеално ориентирана североизток – югозапад. На отиване се движим в посока североизток, а на връщане в противоположната – югозапад. Това е главната пътека като по нея има множество малки разклонения. Туристическа маркировка няма, но табелките „пазете чисто“ са разположени начесто по основната пътека и мога да служат като вид маркировка.

От паркинга, минаваме по моста и след това тръгваме по дървените стълби вдясно. Асфалтовият път направо, който води към изоставената хижа Момина сълза, може да ни се струва по-примамлив, но той е за на връщане.

Стълбите преминават в тясна пътека, която не след дълго се разклонява – направо и наляво. Ние завиваме наляво към Тектонския гребен. Това е важно да го знаете за ориентация, защото табелки няма.

Продължаваме по пътеката и след броени минути влизаме в каменния свят на Тектонския гребен. Той си е направо смайващ. Както вече споменах, такова чудо не бях виждала – разнообразни по форма масивни скали и пътека между две огромни отвесни плочи – Пропадалото.


Вървим си по пътеката, говорим си и се оглеждаме. Не след дълго, вляво се отделяме по странична пътека към близкия процеп. Това е пещера Темната дупка. Влизаме вътре, въпреки надвисналите отгоре канари, и стигаме до разширение, което просветлява в горната си част. На това място от едната ни страна се вижда пропаст, а от другата – стръмно, затова се връщаме обратно към изхода и после на основната пътека. Малко след това се качваме на първото панорамно място по маршрута – една от многото пропаднали масивни скали.


След нея продължаваме по протежение на каньона. Минаваме близо до единия отвесен масив, а там виждаме разцепена скала – Отсечената скала.


В основата забелязвам малка интересна скала, която прилича на паметна плоча. Продължаваме по протежение на масива към отсрещния съвсем тесен процеп и минаваме през него, което се оказва предизвикателство заради стръмния терен в самия процеп.


Веднага след него вляво се качваме на близката канара, която е второто панорамно място. Гледките оттам са страхотни.


Слизаме от панорамната скала и по леко хлъзгава заради влажните камъни пътека навлизаме в гора и постепенно правим завой наляво, включваме се в черен път, а малко след това го напускаме до информационно табло, при което пак завиваме наляво. Там хващаме обратната дълга дъга на елипсата и се движим като цяло успоредно на реката.

От началото на разходката ни до този завой сме вървели и разглеждали около час и половина.

Маркировката под формата на табелки „Пазете чистота“ продължава да ни съпътства. В един момент, на другия бряг на реката отвъд храстите мяркаме воденицата-караджейка, за която сме прочели в току-що подминатата информационна табелка. Малко след това се отбиваме по тясна пътека вляво и стигаме до поредното любопитно място – тясна висока кухина между няколко скали.

Около 30 минути след гореспоменатия завой стигаме до масивна опустошена постройка – бившата хижа Момина сълза. На вас може да ви отнеме и доста по-малко време, особено ако пропуснете гореспоменатата кухина.

Личи си, че хижата някога е била подобна на почивна станция. Сега е като разложен скелет – жалка, но все пак даваща представа какво е било. Срещу хижата нагоре започват дървени стълби към крепост Калето. Стълбите са 235 и се изкачват за по-малко от 10 минути. Преди самото кале се пресича добре запазен римски път. Над него се виждат ясно останките от крепостта.


Стълбите свършват на малка билна поляна с парапет, пейки и беседка. Оттам чудесно може да се наблюдава отсрещната отвесна стена на каньона и нейните съставни блокове – истински вертикален разрез.


Виждаме силует на добре очертана гъдулка (забележителност Гъдулката) и изчертан от скални пукнатини кръст.


Тръгваме надясно, за да видим отсрещната плоча от друг ъгъл. Вървим за кратко по затрупани с пръст крепостни руини. Стигаме до ново място с невероятни гледки. Връщаме се към пейките и тръгваме в противоположна посока. Внимаваме с пропастите и кабелите. В тази част затрупаните крепостни останки са повече, но пък си личат и повече иманярски набези. Има ли спасение от тях?


При иманярските изкопи попадаме на парченца стара керамика. В този участък виждаме и сравнително добре запазена крепостна кула, както и нова доза панорами към тектонския феномен.


Връщаме се към хижата, минаваме в предната ѝ част. Оттам започва асфалтов път, в началото споменах за него, по който се връщаме към паркинга.

Това беше кръгът на екопътека Тектонски гребен, който ние изминахме за около 3 часа. Не сме бързали. Успяхме да се потопим изцяло в любопитния и чудат каменен свят.


Пътеката има още едно разклонение – по черния път от паркинга, в посока обратна на тази, по която сме дошли от Реселец. Той води до други интересни скални форми, познати като Скалните кукли. Пътят е стабилен и може да се измине с лека кола. Краят на маршрута се пада при язовир Реселец. Преди това на широката поляна се извисяват самите Скалните кукли.


На връщане към Реселец се отбиваме да разгледаме отблизо воденицата-караджейка, която мярнахме от пътеката. За съжаление, воденицата е затворена, но все пак придобиваме представа за нея.


https://drumivdumi.com/

С какво е интересен водопадът

Хотнишкият водопад със своите 30 метра височина е най-високият водопад около Велико Търново и не отстъпва нито на Еменския, нито на Капиновския водопад по чар. Водите му падат сред високи скали, образуващи малък каньон на реката, която го захранва – река Бохот. Водопадът „работи“ през цялата година – да, много по-пълноводен е през пролетта след снеготопенето, но от друга страна той не пресъхва през летните месеци.

Красотата на пейзажа прекрасно се допълва от синьозелените води на езерото, жадно поглъщащо водите на водопада.

Хотнишкият водопад е известен още под името Кая бунар (от турски – извор в скалата). Река Бохот, която го захранва, е дълга 32 километра и извира край великотърновското село Ново село, минава през село Балван и след това покрай село Хотница, за да продължи към Дунавската равнина и накрая да се влее в река Росица, недалеч от останките на античния римски град Никополис ад Иструм.

Екопътека „Хотнишки водопад“

В ляво от водопада, залепнала за високите скали, започва Хотнишката екопътека. Тя не е от големите – дължината й е само около километър и половина и се изминава за има-няма половин час, но е много интересна. Пътеката се движи нагоре по реката и стига до горната част на каньона, обхождайки цялата каскада Хотнишки водопади по река Бохот.

Пътеката започва с каменни стъпала нагоре, които стигат до малка площадка точно над големия водопад. След това пътеката продължава още нагоре като се редуват каменни и дървени стъпала и мостчета.


След първата дървена стълба от екопътеката се открива красива панорамна гледка към близките поля. След това се минава през едно много тясно място между скалите с подсигурена с решетка гледка към реката.


Малко по-натам по пътеката следват няколко интересни дървени стълби. По-нагоре по реката има още интересни водоскоци и малки водопади.


Пътеката излиза отгоре на каньона. Докато се движи човек по нея, може да се любува на реката, нейните водоскоци и високите скали наоколо, образуващи каньона.


Хубаво е, че пътеката е подсигурена с дървен парапет, който служи за помощ и при изкачването на стъпълцата, и после на обратно при слизането. Най-отгоре се излиза на широка ливада с чешма за напояване на животни. Там наблизо минава и шосето към близките населени места. По него можете да се върнете до паркинга пред водопада, но най-добре човек да се върне обратно по пътеката – така ще види всичко най-интересно още веднъж.

Как се стига до Хотнишкия водопад

Водопадът е много лесно достъпен – до него се стига с кола. Той се намира на около 230 километра североизточно от София и на около 20 километра северно от Велико Търново – малко след село Хотница, Великотърновско. Ориентир: за село Хотница трябва да минете през село Самоводене. Озовете ли се в Хотница, минавате през мегдана и малко след него завивате по шосето надясно. Преди време беше малко неясно, но сега си има упътващи табелки.

Шосето стига почти до реката. Спирате на широкото, пресичате реката по дървеното мостче и сте пред водопада.
Насладете му се!


Посещението до Хотнишкия водопад може да се комбинира с посещение до античния град Никополис ад Иструм край село Никюп, а също и с посещение до Еменския и Зараповския водопади.

https://drumivdumi.com/

Поводът за тази статия е последната ми разходка по копривщенските калдъръми сред красивите цветни къщи в тази очарователна средногорска котловина. Бях в група с още няколко български блогъра – запалени туристи. По време на посещението имах разговор с няколко местни копривщенци. Това, което ми направи силно впечатление е колко много местните тачат историята си и как си предават различни случки от нея „от уста на уста“.

Копривщица се намира на около 108 км източно от София, които се изминават за около час и 40 минути по живописния подбалкански път.

Най-интересните забележителности в Копривщица съвсем естествено са свързани с историята на градчето. Аз няма да ви я разказвам, но все пак, преди да ви ги опиша, ще спомена няколко любопитни факта за Копривщица.

9 любопитни факта за Копривщица

В Копривщица на 20 април 1876 г. пуква първата пушка в Априлското въстание

Как става това? На 14 април 1876 г. в местността Оборище се провежда общо събрание на комитетите от Четвърти революционен окръг с център Пловдив (по-късно преместен в Панагюрище), който е включвал Тракийската низина, Средногорието и част от Родопите и чийто главен апостол е бил Панайот Волов. На събранието се взема решение подготвяното въстание да бъде обявено на 1 май. За голямо нещастие обаче става предателство и многобройни турски части се впускат към Панагюрище и Копривщица, за да заловят водачите на въстанието. Каблешков събира въстаниците и с голяма част от тях се насочва към конака. До моста при конака един от бунтовниците – Георги Тиханек вижда турско заптие и го убива с пушката си. След това въстаниците щурмуват конака. Така пуква първата пушка в Априлското въстание.

В Копривщица е написано прочутото Кърваво писмо

След първата пушка и щурма на конака Тодор Каблешков пише и изпраща писмо до околните села и Панагюрище, за да извести за събитията в Копривщица и да призове и другите места да се вдигнат на бунт. Писмото е подпечатано с кръст от кръвта на убитото заптие.

Богатите копривщенци откупват Копривщица и я спасяват от кървава съдба и пепел

Както знаем, Априлското въстание е жестоко смазано и потопено в кръв, а разбунтувалите се селища са изпепелени. Копривщица обаче е спасена, благодарение на огромен откуп, даден от местни първенци.

В Копривщица е създадено едно от първите класни училища

В Копривщица през 1846 Найден Геров създава второто класно училище в България. Първото е открито през 1843 г. в град Елена от Иван Момчилов.


Много известни български възрожденци и революционери са родом от Копривщица

Копривщица е родно място на:

революционера Георги Бенковски (Гаврил Груев Хлътев);
Найден Геров – български писател и общественик, създател на класното училище в Копривщица;
Йоаким Груев – просветител, учител, книгоиздател и общественик;
поета Димчо Дебелянов;
видния апостол в Априлското въстание Тодор Каблешков;
Любен Каравелов – поет, писател и борец за свобода;
Петко Каравелов – политик, брат на Любен Каравелов и баща на Лора Каравелова, жената на Яворов;
Ненчо Палавеев – едър за времето си предприемач, известен като „Благодетелят на Копривщица“, тъй като освен че приживе е подпомагал градчето, след смъртта си завещава всичко на него
и много други български родолюбци.

Първият превод от френски на български на романа „Граф Монте Кристо“ е направен от Тодор Каблешков

Ръкописът може да се види в къщата-музей Тодор Каблешков.

Плъсти – килимите, типични за Копривщица

Това са нашарени пъстри постелки, изработени от вълна чрез валяне и притискане. За да се получат така пъстроцветни се е използвала вълна, оцветена само с естествени багрила. Използвали са се за застилане на подове или като дебела постелка за спане.

В Копривщица се провежда един от най-големите и автентични събори на народното творчество

Съборът в Копривщица се провежда от 1965 г. насам веднъж на всеки пет години в местността Войводенец над градчето. В събора вземат участие певци, свирачи, танцьори, разказвачи на народни предания, инструментални, певчески, танцови групи и групи за народни обичаи, които изпълняват автентичен български фолклор. Следващият събор ще се проведе през август 2020 година. (статията е от 2019г.)


От Копривщица започват няколко маршрута за изкачване на средногорския първенец връх Богдан
Да си призная, още не сме изкачвали връх Богдан и не мога да дам информация за маршрут от първо лице, но ми е в плановете.


Забележителности в Копривщица

В този раздел ще ви разкажа за голяма част от най-интересните места в Копривщица. Градчето не е голямо и можете да ги обиколите за 2-3 часа. В допълнение, ще ви покажа и някои други неща, които може да пробвате там. Може да се обърнете към Дирекция на музеите в Копривщица, за да ви упътят на място. Техният офис се намира в дъното на централния градски площад. От там може да си закупите комбиниран билет за всички обекти.

Централен площад и костница

Централният градски площад в Копривщица носи името „20-ти април“.


На него се намира монумент-костница, построен през 1926-28 г. и посветен на загиналите в Априлското въстание.


Ослекова къща

Ослековата къща е архитектурно-строителен и художествен паметник на културата от епохата на Възраждането. Тя сега е частен обект и билетът за посещение се заплаща на място. Намира се нагоре по уличката малко след Дирекцията на музеите.


За да не се повтарям още тук ще изтъкна, че всички споменати по-долу къщи са впечатляващи паметници на българската възрожденска архитектура.

Къщата на Димчо Дебелянов

Копривщица е родно място на един от любимите ми български поети Димчо Дебелянов. Днес родната му къща е превърната в музей, където човек може да се докосне до ехото от краткия му живот и невероятно завладяваща поезия. Още с влизането в подредения двор те посреща „старата на прага“ – скулптурата на неговата майка.


Както по-горе споменах, последната ми към момента разходка в Копривщица беше в средата на май и в допълнение на цветните копривщенски къщи имаше много зеленина и цъфнали овошки. Така беше и в къщата на Димчо Дебелянов. Този спретнат двор и цъфналите дръвчета някак нашепваха незабравимите стихове:

„Помниш ли, помниш ли тихия двор,
тихия дом в белоцветните вишни?“

Вътре в къщата са изложени ръкописи и други негови вещи. В една от стаите може да се види фотография на Мара Василева, любима на поета, която умира от туберколоза и на която Димчо посвещава така въздействащото:

„Аз искам да те помня все така:
бездомна, безнадеждна и унила,
в ръка ми вплела пламнала ръка
и до сърце ми скръбен лик склонила.“

До нея има снимка на друга негова любима – Елена Петрунова, отново с трагична съдба – тя била убита от баща си, заради връзката си с Димчо. На нея поетът посвещава:

„Ела и дай ми свойта радост ясна,
лъчи обилни в мрачна нощ пръсни…“

Димчо Дебелянов загива 29 годишен в сражение по време на Първата световна война.

Църквата „Успение на Пресвета Богородица“

Близо до къщата на Дебелянов се намира църквата „Успение Богородично“, позната още като Старата църква. Построена е през 1817 г. Нейните камбани известяват избухването на Априлското въстание. Красива е и вътре, и вън. В двора на църквата е гробът на Димчо Дебелянов.


Къщата на Тодор Каблешков

Каблешковата къща е съвсем близо до църквата „Успение Богородично“.


Тъй като наскоро бях в Сопот, се сещам да вмъкна тук, че Тодор Каблешков заклева членовете на Сопотския революционен комитет в Сопотския манастир Св. Спас.

Църквата Свети Николай

Позната е още като Новата църква. Построена е през 1842 г. Тя е доста голяма трикорабна базилика.


Мостът на първата пушка


Лютова къща

Лютовата къща е строена през 1854 г. за богат копривщенски бегликчия, който по-късно я продава на Петко Лютов – копривщенски търговец, откъдето и името на къщата. Тя днес е етнографски музей. Освен интересен интериор, в приземния етаж на къщата могат да се видят типични копривщенски дантели – кенета, и плъсти – копривщенските вълнени постелки.


Следващите обекти са от другата страна на река Тополница.

Къщата на Любен Каравелов

Това е всъщност родна къща на братята Любен и Петко Каравелови. Посещавала съм я отдавна. От богатата програма по време на последното ми ходене до Копривщица, за съжаление, не остана време и затова нямам красива снимка от тази къща. Но пък, имам повод да се върна отново 🙂

Къщата на Георги Бенковски


Монументът Хвърковатата чета на Бенковски


Крайречен парк Тополница

По протежение на река Тополница (централната) в Копривщица е изграден приятен парк за разходка с алея и съоръжения за отдих. Река Тополница е ляв приток на река Марица и 14-та по дължина (около 155 км) в България.
Над къщата на Бенковски е впечатляващият монумент, издигнат в негова чест.


Реката захранва три язовира, като може би най-живописният от тях е язовир Душанци край едноименното село. Река Тополница протича и край село Чавдар, за което съм писала.

Посещението на гореописаните места може да допълните с:

демонстрация на плъстене на типичните копривщенски застелки. Това става в къщата с тепавицата до моста на първата пушка;
да се разходите с каручки по старите копривщенски калдъръми.


Повече информация може да получите на място в офиса на Дирекция на музеите на площада в Копривщица.

https://drumivdumi.com/

Гложенският манастир по вид е един от най-чудатите и отличаващи се български манастири. Кацнал на висок хълм на фона и в подножието на величествен скален венец, манастирът при хубаво време се вижда отдалеч. А качи ли се човек до светата обител, панорамните гледки отвисоко са невероятни – пак при хубаво време. Манастирът прилича на крепост и също като старинните крепости, има много богата история.

Тази статия е посветена на Гложенския манастир. За тези от вас, които не са били там, това е една виртуална разходка до манастира. А останалите знаят, че няма как да отиде човек там и да не се възхити от красотата и историята на мястото и от допира с духовното.


Сигурно забелязахте, че няколко пъти вече споменах  хубавото време като необходимо условие за красивите гледки от високо. Има защо. Първото ни посещение до манастира преди време беше буквално обвито в мъгла. Но дори тогава, в мъглата, мястото не беше изгубило красотата си. Дори напротив – освен красиво, изглеждаше и доста тайнствено. Все пак, гледките от високо останаха тогава за нас пълна мъгла. Затова искахме да отидем там и при ясно време. Е, направихме го тази пролет.

Как да стигнем до Гложенския манастир

Гложенският манастир се намира в полите на Стара планина, на около 100 километра от София, които се изминават за около час и 20 минути. Ако тръгвате от София към манастира, поемате по АМ Хемус, отбивате се към Ябланица и после в Ябланица хващате шосето за Тетевен. На село Малък извор се отклонявате за манастира. Има си табелки, но не са много добре отличаващи се. След като излезе от с. Малък извор, шосето за Гложенския манастир криволичи из гората и става доста тясно. На места е трудно разминаването, така че – внимавайте.

За хората, които не са от София, ще посоча и други опорни точки. Манастирът се намира на около 28 км от град Тетевен и на 16,6 км от село Гложене.

До манастира се стига с кола.

Също така, от село Гложене до манастира има и пряка горска пътека. Според няколко сайта в интернет, тази пътека се изминава за около час. Все пак, аз не съм минавала по тази пътека, затова не мога да кажа дали това време е коректно или не. Ако някой от вас, читателите на блога, има информация от „първа ръка“ за тази пътека, нека да сподели в коментар! Благодаря предварително! Със сигурност, тази информация би била полезна за много хора.


В исторически план

Гложенският манастир е от старинните български манастири и има многовековна история. Смята се, че е създаден през 13-и век от киевския княз Георги Глож, който се преселва по тия места с разрешение на нашия велик цар Иван Асен || и който е участвал в знаменитата победа на нашия цар в битката при Клокотница. Смята се също, че князът е дал и името на съседното село Гложене.


От надпис в музейната част на манастира става ясно, че този княз Глож създава първоначално манастира в село Гложене. После се случило така, че иконата на патрона на манастира – свети Георги – изчезнала и по-късно била намерена на близкия до селото хълм. Това било възприето като важен знак за преместването на манастира на чудния хълм, където той се намира и до днес.


Знае се, че през XV-XVI манастирът е бил обновен. През 17-ти век, в манастира започва да функционира килийно училище. В средата на 19-ти век Гложенският манастир дава убежище на редица наши революционери, сред които бил и Апостолът Левски.

След Освобождението, в продължение на една година (1893-1894) в манастира е бил заточен именития наш възрожденски писател, политик и общественик Васил Друмев, познат също като митрополит Климент Търновски. Заточението му е породено от негова реч в защита на Православието по време, когато държавен глава е цар Фврдинанд – католик.

И до ден днешен е запазена стаята, в която е живял Васил Друмев по време на неговото заточение в Гложенския манастир. Тази стая в момента е превърната в музей.

Ще отворя една скоба, за да кажа, че Васил Друмев е бил преди това за кратко заточеник и в един друг български манастир – Буховският.


Недалеч от манастира има чешма с кът за отдих, пътеката до която започва пред портата на манастира.


Пътеката лъкатуши в горичката под манастира и предлага свежест и хлад дори при топло време.


Според указателните табелки пред портата на манастира, по същата тази пътека се стига и до пещера. Ние, за съжаление, нямахме време да я посетим.

Пред манастира има и много интересно дърво, чиито корени са се сраснали с голяма скала.


Друг интересен обект в близост до Гложенския манастир е Гложенският водопад. Да знаете, че този водопад е малко капризен и не е от пълноводните – работи непостоянно през годината по свое усмотрение. При първото ни посещение в района преди 3 години там нямаше и капка вода.

Пътувайки към водопада, който е в покрайнините на село Гложене, човек може да погледне към описвания в статията Гложенски манастир. Долу от шосето той изглежда малък, но който го е посетил веднъж, не може да го сбърка!

https://drumivdumi.com/