Пѫтеписи отъ България

[Hatshepsut]

Нос Калиакра и неговите загадъчни тайни

Нос Калиакра. Висок, ветровит, и скалист, врязан на 2 километра навътре в морето край бреговете на Каварна. Едно от най-живописните места по Северното Черноморие. Била съм на носа неведнъж, но никога няма да ми омръзне да се връщам там.

Всъщност всички знаем или поне сме чували за високия скалист нос с делфините, плуващи наоколо, и с красивите гледки в почти всички посоки. Малцина обаче имат представа, че мястото има повече от две хиляди годишна история, чиито останки личат и до днес – тракийското селище Тиризис, ранновизантийският град Акре, българската крепост Калиакра.

Нос Калиакра – към крепостта

При археологически проучвания в течение на доста години са открити много артефакти, разкриващи част от събитията, случили се на полуострова през годините от древността до наши дни. Но има и немалко тайни, които нос Калиакра заветно крие в своите високи скали и дълбините на близките морски води.

Обща информация за нос Калиакра

Нос Калиакра отстои на един час път с кола от Варна или по-точно на около 60 километра североизточно от морската ни столица и на 12 километра от град Каварна. Пътят за Калиакра минава през село Българево, столицата на българските пъпеши. Ако сте в района, следвайте табелките за носа и няма да се объркате.

Любопитен факт за нос Калиакра е, че това е едно от най-ветровитите места на Балканския полуостров. Затова не е чудно, че там са разположени огромен брой перки за генериране на ток от вятър.

Има много какво да се види на носа – неземните морски гледки, обагрените в червено от желязото в почвата скали, крепостни стени, старинни църкви, некрополи, а и паметници от по-ново време. Има музей, ресторант и праклисче, разположено на ръба на скалата.

Към музея

Легендата разказва, че от тази скала с вплетени една в друга коси са се хвърлили 40 млади български девойки, за да запазят своето българско име и чест от турския поробител.

Според  друга легенда, свети Никола, закрилникът на моряците, бягал от турците, а Бог, за да му помогне удължавал към морето пътя под краката му. Така се образувал носът. За съжаление, това не помогнало и свети Никола бил заловен, а на лобното му място било издигнато параклисче в негова чест. Параклисчето стои и до днес на края на носа.

Параклисчето до скалата, от която са се хвърлили девойките

Основни Периоди на обитаване

Тракийски период

В резултат на проучвания в района на нос Калиакра е установено наличието на богата тракийска култура. Различни археологически находки и писмени източници показват, че още в 4-ти век пр.Хр. на носа е имало добре укрепено тракийско селище, населявано от тракийското племе тиризи. От там идва и името на селището – Тиризис.

Ранновизантийски период

През 5-ти 6-ти век Тиризис влиза в пределите на Византия, като името на селището вече е Акре Кастелиум. Поради важното си стратегическо местоположение Акре се превръща във важен стожер срещу варварските нашествия от север. В средата на 7-и век Акре е изоставен и подложен на разруха.

Нос Калиакра в лятна вечер

Българската крепост Калиакра

14-ти век бележи период на разцвет на скалистия нос, който се появява по тогавашните морски карти под името Калиакра, с което го знаем и днес. По това време на носа има изграден и добре укрепен пристанищен град, важен политически и търговски център в обособилото се в онзи период на разединение на българската държава Добруджанско (Карвунско) деспотство, което прави Калиакра българска столица. Градът е защитен от три укрепителни линии, преграждащи подхода от сушата между двата му бряга. Владетел на деспоството през този период е Балик, а след това – приемникът му Добротица (дал име на обширната област Добруджа).

От този силен период за Калиакра в наши дни могат да се видят внушителни останки от крепостни стени, части от водопровода, баните и двореца на княза.
Важно е да се отбележи, че Добротица създава силен военноморски флот, което го превръща в конкурент на Генуезката република в черноморската търговия. Около 1360 година това съперничество прераства във военен конфликт, продължил и след смъртта на Добротица при неговия син Иванко.

С цената на много усилия княз Иванко успява да приключи войната с генуезците и подписва с тях договор, предвиждащ създаването на генуезка търговска колония на територията на Добружанското деспотство и българска колония в Генуа. Самият договор е подписан в Пера, генуезка колония в Константинопол, като от страна на българите при подписването участват двама близки довереници на княза – Коста и Йолпан.

Тази история е много интересно развита и художествено описана в романа на Петър Бобев Куцият дявол. А в нейното своеобразно продължение – романът Калиакра, писателят Петър Бобев ни запознава с периода малко след падането на Калиакра под турско робство.

В края на 14-ти век, около 1393-1394 година районът на нос Калиакра е завладян от османските нашественици.

През 1444 г. в района на нос Калиакра спрели войските на полския крал Владислав Ягело (Варненчик) в кръстоносен поход срещу Османската империя. Тогава турците изоставят Калиакра и крепостта минава във владение на кръстоносците. В похода участвал и Фружин – син на последния търновски цар Иван Шишман. Владислав Варненчик пада убит след жестоко поражение в битка при Варна, а Калиакра окончателно минава под турско владение в продължение на векове.

Да вметна, че малко преди това кръстоносците минали през крепостта Петрич кале над село Разделна и я опустошили.

Тайни и мистерии

Въпреки многото разкрити и проучени останки от древното минало, нос Калиакра съкровено пази немалко от тайните си. Ето някои от тях, на които попаднах и които ми направиха силно впечатление. Всички те са свързани с определени находки, но еднозначно обяснение, като че ли липсва или е леко размито.

Скритите съкровища на Лизимах

Лизимах е един от наследниците на Александър Македонски, който след смъртта му през 323 г. пр. Хр. поема управлението на Тракия. По това време Тракия е колонизирана от Александър Велики. Според древногръцкия географ и историк Страбон, живял в края на 1-ви век пр. Хр., Лизимах струпал своите войски в крайбрежна Добруджа, за да пречупи съпротивата на местното тракийско население. Това станало през 313-312 г. пр. Хр. Освен войските си, Лизимах струпал там и още нещо – своите несметни богатства. Много хора и до днес търсят в пещерите край Калиакра скритото съкровище, но засега без успех.

Ако ви се четат увлекателни приключенски разкази за морето и Лизимах, мога да препоръчам книгата на Цончо Родев „Съкровището на Лизимах“.

Пръстенът-убиец

През август 2013 г. при разкопки на нос Калиакра археолозите попадат на уникален бронзов пръстен, към който е припоена кухина с малка дупчица, годна да побере отрова, която може да бъде излята незабелязано … съвсем като в историите и интригите от едно време. Находката е датирана в 14-и век, малко преди падането на България под турско робство. Предположенията са, че пръстенът-убиец е бил използван по време на междуособните противоречия на добруджанския деспот Добротица и синът му Иванко Тертер с част от останалите боляри.

Липсващите кораби от голямата битка

През лятото на 1791 година край бреговете на нос Калиакра се разиграва едно от най-мащабните морски сражения в Черно море. Битката е между две световни империи – Русия и Турция. Русия убедително печели битката, въпреки многочислената турска армада на Хюсеин паша, благодарение на тактическите ходове и маневри на адмирал Ушаков. По-късно адмиралът е канонизиран за светец заради своите победи срещу враговете на Православието.

Въпреки голямата битка и поражението на турския флот, според Андрей Кудрин, украински учен-теолог, около бреговете на нос Калиакра няма открит нито един корпус на турски кораб. В резултат на което, възниква въпросът: къде са потопените турски кораби, претърпели поражение…

Паметник на адмирал Ушаков

Плажове до нос Калиакра

Най-близките плажове до нос Калиакра са:

- заливът Зеленка от юг с малък живописен каменист плаж;
- плаж Болата от север – един от най-живописните плажове по нашето Черноморие. По време на лятната ни почивка в началото на юли плажувахме почти цяла седмица там. Не ми омръзна, напротив. На два пъти ходихме на плажа и в по-късни часове. Дори кръвожадните комари привечер не успяха да променят невероятните ми впечатления от Болата.⁠

Залив Зеленка с поглед към Калиакра


Плаж Болата

И още

Когато отидете в района на носа, непременно потърсете сергиите с богати морски дарове – рапани, рапанчета, морски звезди и огромни миди, извадени от водите на нос Калиакра.

Също така може да пробвате да се спуснете по старата пътека на ръба на скалите. Но внимавайте много! Част от пътечката и стълбите по нея са изровени и има опасни участъци. Ходете там физически подготвени… и на ваша отговорност. Хората от поддръжката не случайно са поставили в началото на екстремната пътека знак за внимание.

По старата пътека

Затова пък, ако успеете, ще видите и усетите морето и скалите по-отблизо.

Стъпалата и високите скали

Разходката до нос Калиакра може да се комбинира с разходка в резерват Яйлата и скалистите брегове на Камен бряг и Тюленово.

Ако сте любител на активния морски туризъм, непременно си направете вълнуващ каякинг тур около нос Калиакра. Така не само ще се впуснете в морско приключение, но и ще видите нос Калиакра от съвсем друга гледна точка – откъм морето.

Нос Калиакра: поглед от морето

https://drumivdumi.com/

[Hatshepsut]

Изкачване на връх Мальовица

Връх Мальовица отдавна беше залегнал в плановете ми. Мислех си, че няма да имам никакъв проблем с неговото изкачване, предвид опита ми с другите високопланински върхове в България, които до момента бях изкачила. Уви! Бях се доста надценила. Изкачването на връх Мальовица „ми разказа играта“, 'дето се вика, и изпи силите ми. Все пак, радвам се, че успях да стигна до горе, че и да се върна.

Изкачване на връх Мальовица

Следващите редове са посветени на изкачването на връх Мальовица по маршрут: ЦПШ Мальовица – хижа Мальовица – връх Мальовица. Маршрутът не е никак лек, но е постижим почти за всеки, дори и за хора не много активни в спортуването, но с желание за повече движение, красиви гледки и нови места.

Обърнете внимание, че става въпрос за лятно изкачване на върха! Зимно време, доста от участъците по описвания маршрут са лавиноопасни.

Преходът до връх Мальовица

Изходна точка за изкачване на връх Мальовица е комплексът около ЦПШ Мальовица (Централна планинска школа), който се намира в местността Меча поляна, на около 25 километра югозападно от град Самоков и на около 13 километра след село Говедарци. До комплекс Мальовица се стига по асфалтов път, а там в самия комплекс има достатъчно място за паркиране, а също и голям платен паркинг.

Спирате колата, вземате раниците, минавате през поляната и се озовавате на входа на Национален парк Рила, откъдето започва пътеката за изкачване на връх Мальовица.

Към връх Мальовица: началото

Маршрутът за изкачване може да се раздели условно на следните четири етапа:

етап 1: ЦПШ – хижа Мальовица: 1 час;
етап 2: хижа Мальовица – краят на втора тераса: 1 час;
етап 3: втора тераса – Еленино езеро: 50 минути;
етап 4: Еленино езеро – връх Мальовица: 50 минути.

За информация, най-ниската точка от маршрута, която е в самото начало при ЦПШ Мальовица се намира на 1720 м надморска височина, хижа Мальовица е на 1960 метра, а планинският ас Мальовица е с височина 2729 метра. Цялото разстояние между ЦПШ Мальовица и връх Мальовица по този маршрут е около 6.2 километра (като хижа Мальовица е на около 3 километра от началото), а общата денивелация, която трябва да се преодолее до горе е 1009 метра.

Етап 1: ЦПШ – хижа Мальовица

Това е първият етап от маршрута към връх Мальовица и съответно най-лесният. В тази си част пътеката се изкачва съвсем плавно нагоре към хижата и е като каменист черен път, макар и доста неравен на места. Тук, както и в следващия етап от маршрута, неизменен спътник е Мальовишката река, нейният ромон, водоскоци и разни други форми. На места пътеката се превзема от малки ручеи, които мокрят само подметките.

По пътеката към хижа Мальовица

На горната снимка връх Мальовица е този, с ореол от мъгла.

Към хижа Мальовица

Етапът завършва на хижа Мальовица се изминава за около 1 час умерен ход. Там на хижата е удобно място за първата почивка. Също така, ако шишетата с вода са празни, тук е моментът да ги напълните – чешмата с рилска вода се намира отвън до самата хижа.

Едно малко отклонение – сядайки за почивка там на една от пейките пред хижа Мальовица, някак неусетно направих асоциация с хижа Вихрен. Хижа Мальовица и високопланинската обстановка около нея ми се видяха подобни на пиринската хижа Вихрен и околните гледки. Асоциации разни 🙂

Етап 2: хижа Мальовица – краят на втора тераса

От тук започва интересната част.

По пътеката над хижа Мальовица: поглед назад

Малко над хижа Мальовица пътеката преминава от левия на десния бряг на река Мальовишка, като припомням, че ляв и десен бряг се смята по отношение на течението. Така че, в случая, река Мальовишка след този брод през реката остава вдясно на пътеката към връх Мальовица. Трудността при преминаването на реката в този участък е, че този брод е доста широк и някои от камъните са ръбести. Реката не е дълбока, така че при падане (не дай си боже) човек най-много да се намокри целия, което пък не е толкова безобидно предвид многото път, който остава да се извърви нагоре към връх Мальовица.

Към първата тераса в маршрута до връх Мальовица

Наличието на щеки значително улеснява преминаването на реката, а и останалите интересни участъци по пътеката.

Теренът в този етап е доста пресечен, на няколко пъти преминава от единия на другия бряг на река Мальовишка и в голямата си част се движи по сипеи от големи камъни. Като цяло посоката е нагоре.

Изключение правят двете тераси – равни участъци по протежението на реката. Тези тераси са като оазиси в пустиня – през тях се върви бързо и лесно, защото пътеката там е равна и не е наситена с каменни сипеи.

На прага на втората тераса към връх Мальовица

Все пак, обстановката е много красива, от двете страни на пътеката се извисяват високите рилски хребети, а тук там има тънкоструйни водопади. В началото на втората тераса има скала-паметник в чест на загинали планинари и алпинисти.

Паметната скала

Етапът завършва в края на втората тераса, точно преди голямото изкачване, и се изминава за около 1 час умерен ход.

Тук е мястото да направите и втората си по-голяма почивка. Ако имате сандвичи, подкрепете се. Очакват ви още доста усилия по пътя нагоре.

В дъното на втората тераса: поглед назад

Етап 3: втора тераса – Еленино езеро

От тук започва същинското изкачване на връх Мальовица, при което за много кратко се преодолява голяма денивелация. Пътеката в по-голямата си част от този етап е от типа камък върху камък и където намериш. Да, вярно, има добре различима маркировка – бяло-червена, но преходът си е труден.

С постепенното преодоляване на височината гледките назад стават все по-мащабни. Започва да се открива самата хижа Мальовица.

Елениното езеро в Рила

Етапът завършва на брега на Елениното езеро и се изминава за около 50 минути. Пеизажът около езерото е много красив – от едната му страна е пътеката, а от другата – мощно се издига Мальовица – върхът-цел.

Да, сещате се – мястото около езерото е страхотно за почивка, преди преодоляването на последните метри до връх Мальовица.

Ние почивахме покрай Елениното езеро и на отиване, и на връщане. Гледката е запленяваща. По едно време, аз не се стърпях и потопих ръце в езерото – водата ми се видя изненадващо топла за високопланинско езеро. Във водата плуваха и доста малки рибки. Красота!

Тук пак ще отворя една скоба, за да разясня, че всъщност спряганото Еленино езеро е най-голямото от група от 3 рилски езера с общото име Еленини езера. В някои източници се споменават също като Еленски езера.

Етап 4: Еленино езеро – връх Мальовица

След приятната почивка край Елениното езеро, изкачването по вертикалата от каменни сипеи продължава до билото. Това изкачване е все така трудно, като досегашното, но там на билото пътеката става полегата, върви се по-лесно и в допълнение идват красиви гледки във всички посоки. Елениното езеро, погледнато така от високо, заедно със съседното малко езерце, придобива формата на въпросителен знак. Малко по-нагоре от Елениното езеро следва още едно по-малко езеро, но все още замръзнало, въпреки че вече е лято.

В самото начало на билната си част, пътеката е леко екстремна – тясна е и върви по каменен рид, подобен на Козя стена, но доста по-кратък. Пътеката е добре очертана и има стабилни скали за упора.

Към връх Мальовица: на билото

Както споменах, на билото гледките следват една след друга, коя от коя по-величествени. Виждат се всички околни върхове, виждат се няколко езера, вижда се Рилският манастир.

Поглед към Рилския манастир от Мальовишкото било


Поглед назад от Мальовишкото било

Етапът се изминава за около 50 минути. Погледнете ли назад, установявате колко трудно е било качването. Огледате ли се наоколо, особено ако има добра видимост, установявате, че всички усилия са си стрували. Огромната награда са невероятните 360 градусови рилски гледки.

Елениното езеро от високо

Горе на върха

Горе на връх Мальовица гледките са зашеметяващи, особено при ясно време, каквото имахме ние.

Връх Мальовица

Там на Мальовица от високо различихме две от Урдините езера, връх Мусала и въобще голяма част от рилския релеф. Страхотно е усещането на върха на планината!

Гледки от връх Мальовица: Мальовишките езера и хижата


Гледки от връх Мальовица: поглед към Урдините езера и връх Харамията


Гледки от връх Мальовица: поглед към връх Мусала

От връх Мальовица тръгва билна пътека към хижа Рилски езера. Погледнато в обратна посока, това е още един маршрут за изкачване на връх Мальовица. Нямам опит с цялата част на този маршрут, но доколкото имам информация той е по-лек от гореописания, макар и по-дълъг.

Обратният път и още

Обратният път следва гореописания маршрут с всичките му особености. Макар и надолу, не се върви по-лесно. Освен това, умората се превръща в съществен фактор, а краката не слушат вече така добре.

На обратно: Мальовишкото било

Обратният път от връх Мальовица до ЦПШ Мальовица се изминава за приблизително същото време, като на отиване.

Ние малко позакъсняхме с изминаването на маршрута и от билото надолу нямаше почти никакви хора. Настана привечер, но все още не беше тъмно – денят беше дълъг. Така в един момент, вървейки надолу по пътеката срещнахме един специален турист, тръгнал нагоре 🙂

Един специален турист към връх Мальовица

И като стана дума за хора и посещаемост, нека отбележа, че връх Мальовица е от посещаваните високопланински върхове в България, но хората по маршрута са значително по-малко, отколкото до върховете Мусала и Вихрен.

Съвети за изкачване на връх Мальовица

Ако решите да изкачвате връх Мальовица, следните съвети ще ви бъдат от полза.

Проучете добре маршрута. В горното подробно описание се постарах да дам различни детайли и аспекти от нашето изкачване. Надявам се, да съм отговорила на всичките или почти всичките въпроси, които биха ви възникнали.
Следете прогнозата за времето и изберете подходящ ден. Не тръгвайте при прогноза за гръмотевици и виелица.
Правете си сметка на времето и на силите.
Ако сте по-млади и/или пъргави, вероятно ще изкачите върха по-бързо от мен. Все пак, съветвам ви, отделете си достатъчно време за почивка. Има си нужда.
Щеките биха облекчили част от усилията ви и със сигурност биха улеснили както изкачването, така и слизането от върха.
Носете си челници за всеки случай, но правете сметка в никакъв случай да не замръквате.
Вземете мерки против насекоми. Голяма част от маршрута е покрай река Мальовишка, а комарите там са нахално кръвожадни, много са, и на рояци, а привечер са във вихъра си.

https://drumivdumi.com/

[Hatshepsut]

Екопътека и водопад Боров камък

В средата на този юни посетихме Враца и минахме по една от най-интересните екопътеки в България – екопътека Боров камък, позната още като Врачанска екопътека. Пътеката е атрактивна с многото си мостчета, стълби и стъпала в скалите и най-вече с това, че по нея могат да се видят изключително много водопади – по-големи, по-малки, ниски, високи, тесни, широки … Красота! Самата пътека не е от лесните, но пък е много добре маркирана и укрепена.

Водопад Боров камък

Как се стига до екопътека Боров камък

За да стигнете до началото на екопътеката, трябва да се насочите към село Згориград, което се намира на около 5 километра югозападно от Враца. Тръгвате от Враца в посока пещера Леденика и след пролома Вратцата държите ляво за Згориград ( вдясно е към пещерата). Трябва да минете през цялото село Згориград. Екопътеката започва на около 2 километра от центъра на селото на един почти обратен завой надясно, до последните къщи на селото. Там около завоя има удобно място за паркиране.

Има си информационна табела за пътеката, от която може да се осведомите най-общо за маршрута.

Началото на екопътека Боров камък

По пътеката към водопада

Тук няма да описвам етапите на маршрута, тъй като, както вече споменах, пътеката е много добре маркирана и няма опасност от объркване. Ще изтъкна само, че до водопад Боров камък се стига за около един час и половина умерен ход, без да се смятат почивките.

Екопътека Боров камък

Имайте пред вид, че пътеката е от екстремните – тя се изкачва умерено плавно нагоре, на около 15 минути от началото й се пресича реката по брод от камъни, има няколко тесни и хлъзгави участъци, стръмнини. Все пак, на трудните места пътеката е много добре укрепена.

Екопътека Боров камък

От друга страна, екопътека Боров камък е много интересна със своите гледки покрай коритото и каньона на река Лева, с множеството водопади, с добре направените стълби и мостчета минаващи над реката и водопадите. Само в началото й има един не дотам красив участък, в който личат следите от еко катастрофата преди години, когато се е скъсала стената на близкото хвостохранилище, в резултат на което е залято цялото село Згориград.

Водопадите на река Лева по екопътека Боров камък

Пътеката се изкачва срещу течението на река Лева, която образува живописно ждрело. Долу-горе на средата на маршрута до водопад Боров камък се намира доста голям водопад, във високите скали над който има много интересни мостчета – добро място за отдих, преди да се продължи нагоре.

Водопадите на река Лева по екопътека Боров камък

Последните 15-20 минути ходене по пътеката, поне за мен, бяха най-трудните – в този си участък екопътеката е доста стръмна и на места хлъзгава. Добре е, че на много места има изградени дървени парапети за подкрепа и упора.

Водопад Боров камък
Със своите 63 метра височина Боров камък е един от високите водопади в България. Водата пада от високо, виейки се с интересни струи по огромен скален венец. Водопадът, за разлика от другия врачански водопад – Скакля, е постоянен – работи през цялата година.

Водопад Боров камък

Много е красиво мястото в подножието на водопада. Човек може да стои и да гледа, без да усети как минава времето.

Водопад Боров камък

Да кажа също, че от това място нагоре пътеката продължава, минавайки под водната завеса на водопада. Невероятно!

Водопад Боров камък: пътеката зад водната завеса

Пътеката продължава над скалния венец и стига до хижа Пършевица. Според информационните табелки, до хижа Пършевица се върви около час и половина.

Водопад Боров камък: от другата страна

Ние постояхме при водопада около час и се върнахме по обратния път за долу-горе същото време – час и половина.

Беше страхотна разходка, макар и малко екстремна, с много красиви гледки и множество водопади. За мен това беше една от най-интересните екопътеки, по които сме минавали.

Други интересни забележителности в района на Враца

Може би, най-познатата природна забележителност до Враца е пещера Леденика.

Ако сте любител на водопадите и на планинските преходи, сигурно ще ви заинтригува маршрутът, който направихме ден преди да отидем до водопад Боров камък, а именно: Вратцата – водопад Врачанска Скакля – Враца.

Там, от района на Вратцата започват няколко пешеходни маршрута, като един от тях обхожда останките на старинната крепост Вратица.

Районът е много подходящ и за скално катерене (който го може 🙂 ).

Друго интересно място е връх Околчица – районът на Ботевата битка. Недалеч от връх Околчица, в подножието на близкия връх Камарата, се намира и предполагаемото лобно място на големия български поет и войвода Христо Ботев.

На път за връх Околчица се минава и през небезизвестното село Челопек и къщата-музей на Вазовата героиня баба Илийца. Точно там, в малката къщичка се намира и печатът от Околчица от 100-те национални обекта.

На около 15 километра северно от Враца, в района на село Лиляче се намират два скални феномена – Божият мост и Пешкето (скален лабиринт).

https://drumivdumi.com/

[Hatshepsut]

Пещера Света Марина в Странджа: място красиво, мистично, завладяващо

За пещера Света Марина знаехме, че е едно от най-интересните места в Странджа. Място, привличало в миналото много поклонници отблизо и далеч и считано за най-големия култов център на светицата в Югоизточна Тракия. Място, което не бива да се пропуска. При скорошното ни посещение в района на Малко Търново, пещерата беше един от основните ни приоритети.

Пещера Света Марина в Странджа

Беше неделя, невероятно богат на впечатления ден. Ден, по време на който посетихме Гробницата на Бастет (за трети път), връх Градище – най-високият в българската част на Странджа (също за трети път) , тракийската куполна гробница в Мишкова нива (за втори път), където присъствахме на художествена възстановка на древен тракийски обичай, пещерата Света Марина, скалното оброчище Индипасха.

Пещера Света Марина се оказа наистина впечатляващо място – тайнствено, загадъчно, влажно и много свежо. Намира се в дълбок дол и представлява малка пещера със сводест вход, с лековита вода, капеща от тавана и стените, провиралка в единия край и параклис с аязмо в близост. Мястото някога е било тракийско светилище.

Къде се намира пещерата Света Марина и как се стига до нея

Пещерата Света Марина се намира много близо до гранична ограда с Турция, на около 25 километра източно от Малко Търново, на около 12 километра източно от село Сливарово и на около 10 километра южно от село Кости. До светилището водят черни пътища, които не са подходящи за лека кола. За ориентир, на места по черните пътища има указателни стрелки за пещерата и други интересни обекти в района. Най-добре да се отиде с джип. Може и пеша, но разстоянието не е малко и ще ви отиде цял ден. Освен това, добре е да имате водач, че понякога дори и местните се объркват из дебрите на Странджа.

Към пещерата

Последната отсечка от маршрута към пещерата е тясна пътека, която се отделя от черния път и за около 5 минути ходене ви отвежда надолу в дола до беседка.

Над пещерата – беседка с параклис

От там пещерата се вижда насреща – с интересен вход, като полукръг, отвътре блещукат запалени свещички. От беседката надолу пътеката продължава още малко, но вече е съвсем стръмна и хлъзгава, минава покрай голяма скала, изкачва се по дървена стълба и влиза в пещерата.

Финалната стръмна пътечка към пещера Св. Марина

А там се натъкваме на толкова свеж и чист влажен въздух, върху нас капе лековита вода.

Входът към пещера Света Марина

Имайте предвид, че пещерата е много близо до граничната ограда и затова, преди да отидете, трябва да се регистрирате в Гранична полиция.

Може да се обърнете към Туристическия информационен център в Малко Търново за съдействие – за джип и беседа (срещу заплащане).

С какво е интересно мястото

Според предание, подобно на Индипасха, пещерата Света Марина била открита от овчар. Той имал сляп бик в стадото си, който прогледнал, след като потъркал глава в капещата от стените на пещерата вода.

В пещера Света Марина

Местните вярват, че силата на светицата се проявява най-мощно в нощта срещу празника ѝ. Бездетни и търсещи изцеление идвали при пещерата от предната вечер. Преспивали там, но ставали още преди изгрев слънце, влизали в пещерата да се помолят и да отпият по глътка и гърбом си тръгвали – без да се обръщат.

В пещерата

От стените и тавана на пещерата се стича лековита вода, събирана в съдове, по пода са се образували варовикови бели камъчета, наричани перлички, за които се вярва, че носят късмет и здраве. Много хора си отчупват по една малка перличка и си я отнасят вкъщи за здраве.

Лековитата вода в пещера Света Марина в Странджа

В пещерата има и провиралка, но е доста нависоко и е трудно да се провре през нея човек. През нея се провирали моми и ергени с надежда за скорошна женитба. На брачни двойки не било позволено да се провират от там.

Света Марина
Според житието на светицата, тя била едва 16 годишна, когато я подложили на жестоки мъчения, за да се откаже от Христовата вяра, но тя не се отказала – молела се през цялото време, денем я изтезавали, а вечер от молитвите ѝ раните заздравявали.

В българската народна традиция света Марина се счита за сестра на свети Илия, господар на небето, гръмотевиците и дъждовете. Често пъти, когато хората изграждали параклис в чест на единия от тях, недалеч от него строели параклис и в чест на другия. Дори празниците, на които се честват са близки – празникът на света Марина е на 17 юли (третият от Горещниците), а този на свети Илия – на 20 юли (Илинден). Света Марина не казвала на брат си кога му се пада празникът, защото той празнувал като пращал на земята проливни дъждове и гръмотевици.

В Странджа има особена почит към двамата светии, те са нестинарски светци.

Света Марина е смятана за покровителка на водите и брака, светицата помагала на бездетни жени да заченат. Считана била още за повелителка на змиите, лекувала от ухапванията им.

https://drumivdumi.com/

[Hatshepsut]

Изкачване на връх Руен

В последната събота на август, когато прогнозата за времето вещаеше чудесно време за планински туризъм, се отправихме към връх Руен – първенецът на Осоговската планина, висок 2251 метра.

По билото на Осоговската планина

От София излязохме около 8.10 часа сутринта, а час и половина по-късно бяхме вече в Кюстендил. След влизането ни в Кюстендил, не беше трудно да намерим отбивката вляво от главния път към хижа Осогово и комплекс Трите буки, тъй като имаше открояващи се отдалеч зелени указателни табелки с надпис „к-с Трите буки“. Продължихме около 20 километра по стръмен асфалтов път с много завои и след по-малко от половин час бяхме на паркинга пред хотел Трите буки – мислехме си, че от тям някъде тръгва пътеката за Руен.

Хижа Осогово

В хотела сложихме печат номер 27 за връх Руен от 100-те обекта и питахме за пътеката. Упътиха ни, че тя започва някъде от ски-пистата преди комплекса, а на идване видяхме, че ски пистата е между хижа Осогово и комплекс Трите буки.. Затова се върнахме малко назад до хижа Осогово, където оставихме колата и пихме по едно бързо кафе. Един човек от хижата ни обясни по-подробно къде започва пътеката за връх Руен: на около 100-ина метра от хижа Осогово в посока комплекс Трите буки, в дясно от пътя. На самото разклонение има малка табелка, указваща крайната цел – връх Руен, разстоянието до него – 18 км и времето за изминаването му – 3 часа и 40 минути.

Пътеката за връх Руен – започва вдясно от главния път


Пътеката за връх Руен – табелката

И така в 10.25 бяхме в началото на пътеката. Пътеката всъщност се оказа доста широка и не особено стръмна, тъй като е някакъв черен път. Това е гранична зона и навремето там е било пълно с гранични войски, които са прокарали доста черни пътища през планината. Пътеката беше маркирана с червена маркировка.

Черният път върви малко по-ниско от билото, маркиран е и не е стръмен. По-интересно да се върви по билото, защото гледките са във всички посоки. По билото, минаващо през няколко върха има зимна маркировка.

Към връх Руен – застава

След около един час ходене спряхме за 7-8 минути на почивка на една изоставена застава. Там хапнахме малко и продължихме. Около 10 минути след тази застава стигнахме до заслон Превала. Там спряхме само за минута, колкото да го снимаме, тъй като вече бяхме отпочинали. На 50-ина метра след заслона минахме през една дървена беседка с чешма зад нея. Там спряхме само да си допълним шишетата с вода и продължихме. Не много след тази беседка започват поредица върхове, последният от които е връх Руен.

Към връх Руен – заслон Превала

На отиване ние вървяхме по билото и минахме почти през всички върхове. Горе на един от върховете – този преди връх Шапка – направихме втората си почивка – около 10 минути. От там слязохме на пътеката покрай заслон Шапка в подножието на връх Шапка, но на следващия хълм – последният преди Руен, пак се качихме на билото. От там до върха не беше нито много далеч, нито стръмно.

Към връх Руен – гледки от билото на Осоговската планина

В 14.06 часа бяхме на заслон Руен (поредната застава), а две минути по-късно – на самия връх Руен. Бяхме изминали разстоянието от около 18 километра от началото на пътеката до връх Руен за 3 часа и 43 минути със все почивките. Беше си добро темпо.

На върха

Останахме известно време там на върха. В началото имаше мъгла, но не след дълго тя се поразкара, така че имахме възможност да огледаме и поснимаме във всички посоки.

Съвсем близо до връх Руен – само на няколко метра – минава границата ни с Македония. Ние, разбира се минахме за малко и в Македонско. После се върнахме при заслон Руен, направихме си малка почивка и в 14.50 поехме по обратния път.

По пътя на връщане минахме през самия връх Шапка. Оказва се, че в тази посока той е доста по-полегат и лесен за качване. От него също се откриват чудни панорамни гледки във всички посоки.

Връх Шапка в Осоговската планина

След връх Шапка слязохме на пътеката и продължихме по нея без повече качвания. Слизането надолу по пътеката е по-леко. Така без почивка за час и 40 минути, точно в 16.30 спряхме за кратък отдих в дървената беседка преди заслон Превала. Отдихът всъщност се оказа не дотам кратък – почивахме 20 минути. Едва тук усетихме умората. Бяхме минали страшно много километри.

В 16.50 часа продължихме спускането. Да, беше малко по-лесно от изкачването, но умората си казваше думата. Краката ни на моменти не се подчиняваха и на места се спъвахме. Най-накрая, в 18.10 часа пристигнахме в хижа Осогово. Обратният път ни отне 3 часа и 20 минути заедно с почивката.

Там на хижата пихме кой кафе, кой бира и в 18.45 тръгнахме обратно към София. Толкова много ходене пеша не бях ходила никога.

Въпреки многото ходене и умората бяхме много доволни – още един изкачен връх, двехилядник. Гледките по билото на планината бяха невероятни, при това във всички посоки – върхове, била, долини, скални образувания. Гънките на околните хълмове бяха неповторими. Девствените котловини в подножието на върховете също бяха пленителни.

Красиви цветя по пътя към върха


Морени

https://drumivdumi.com/

[Hatshepsut]

До Плаковския манастир Свети пророк Илия, Великотърновско

Следващото място през този изпълнен със забележителности ден беше Плаковският манастир. Не бяхме го планирали. Той буквално ни се изпречи на пътя. И както става със всяко непредвидено, но интересно нещо, бяхме очаровани от неговата самобитност и история.

Плаковски манастир

До този момент не бяхме чували за него. Пътувайки от село Велчево към Капиновския манастир, на около 2 километра преди него, видяхме табелка „Плаковски манастир“ и стрелка, сочеща надясно от шосето с надпис „50 метра“.  Решихме да го посетим на връщане от Капиновския манастир.

Още като слизахме от колата, силно впечатление ми направиха старинните сгради – църквата, кулата-камбанария и жилищните постройки. Почти на прага бяхме посрещнати от свещеника, който след първоначалните поздрави започна да разказва за историята на манастира, интересно, увлекателно, без да пести думите си.

От него научихме, че Плаковският манастир Свети пророк Илия е построен през 1212 година. По време на турското робство е бил опожаряван 7 пъти. Възстановен е през средата на 19-ти век. Бил е един от големите и богати манастири. По времето на социализма е бил изоставен и занемарен.

Църквата

Като цяло това е нерадостната съдба на повечето български манастири. Това е общото между тях. Но иначе всеки си има по нещо уникално и впечатляващо. Това нещо го има и Плаковският манастир.

Най-голямо впечатление от разказа на свещеника ми направиха следните 3 любопитни факта:

- кулата-камбанария, заедно с жилищните сгради са възстановени от майстор Колю Фичето;
- иконите на иконостаса в църквата са рисувани от големия Захари Зограф;
- тук в манастира през 1835 година е била подписана Велчовата завера – това е опит за местно въстание срещу османския поробител, който за съжаление е разкрит, а участниците в него са избити.

В църквата


Камбанарията

През 1935 година по повод 100 годишнината от Велчовата завера в памет на загиналите патриоти е изградена паметна плоча точно под камбанарията.

Разгледахме старинната черква, запалихме по свещичка и след това свещеникът ни въведе в старинната трапезария на манастира – това е сградата точно срещу входа. Все едно влязхоме два века назад. Всичко там – каменните стени, огнището, скромната мебелировка беше от онова време. Но това не беше всичко. Оказа се, че от трапезарията, вдясно от огнището има вход към малък параклис.

Огнището в трапезарията на Плаковския манастир

Поговорихме още малко с домакина – за миналото, за настоящето и най-вече за вярата. Голям проблем е, каза ни той цялото това безверие в днешно време и залитанията встрани. Много отзивчив и мъдър човек…

https://drumivdumi.com/

[Hatshepsut]

Плаж Листи до Синеморец – екзотика и морски гледки в изобилие

До скоро си мислех, че съм посетила всички екзотични, все още автентични и свободни от бетон плажове по българското Черноморие. Неотдавна за моя радост се оказа, че има един, за който все още нямах лични впечатления – плаж Листи до Синеморец. По-долу ще ви разкажа накратко за него, защото е голям, красив и малко познат. В допълнение, посещението до този плаж се предшества от приятен преход с прелестни гледки по брега на морето.

Плаж Листи до Синеморец

Плаж Листи е голям самотен плаж, до който се стига пеша. Името на плажа идва от името на носа – издадената част от сушата точно преди плаж Листи.

Къде се намира плаж Листи и как се стига

Плаж Листи се намира на около 3,3 километра южно от плаж Бутамята в Синеморец. Има пътека и от плаж Силистар, но за нея нямам точна информация. По-долу описвам маршрута от Синеморец.

Отправна точка е южната част на плаж Бутамята в Синеморец. Поема се на юг по платото. Пътеката се движи съвсем близо до морето.

Към плаж Липите до Синеморец

След около 20 минути се стига до плаж Липите – все още автентичен, без арендатори и чадъри.

Плаж Липите до Синеморец

Ако не сте били преди това на него, със сигурност ще ви се прииска да поплажувате. Но внимавайте – плаж Липите през годините е взел немалко жертви, не влизайте навътре, особено при вълнение дори и да сте перфектен плувец!

Плаж Липите – поглед от скалите в южния му край

За Листи се продължава от южната част на плаж Липите. Върви се по обособена пътека по платото като през цялото време се наслаждавате на морските гледки в три посоки. Брегът е скалист и с причудливи форми. Една от тях е Скалата на Сизиф. В интерес на истината не знаех името, научих го от сайта bgnaturetrip.com.

Скалата на Сизиф

Друго чудо е Разделената канара.

Разделената канара

Докато вървите, може да се поодерете на места в поизрастнали шумки.

Гледки по маршрута

След около 30 минути се стига до северната част на залив Листи. От това място се вижда, че в залива има два плажа, като до първия води пътеката, по която вървите. До по-големия плаж се поема по пътеката през гората след първото плажче. През гората се ходи още около 10 минути.

Нос Листи и залив Листи

На плажа се наслаждавате на голям и ненаселен плаж, да не кажа самотен. Птиците спокойно прелитат над главите ви, някои от тях кацат в относителна близост. В плитчините на морето ще се изненадате от богатите му дарове – различни видове рапани и миди.

Плаж Листи

Няколко съвета при посещение на плаж Листи
Плаж Листи е все още напълно автентичен и (за щастие!) несоциализиран. В това се състои както неговото обаяние, така и някои опасности, срещу които трябва да се вземат мерки. Подгответе се и имайте предвид следните съвети:

- не тръгвайте по джапанки, екипирайте се със спортни обувки – след плаж Бутамята има кратко изкачване по скалите, а след Липите за кратко пътеката е доста тясна, освен това на платото има и змии, не са по пътеките, но все пак човек трябва да има „едно наум“;
- бъдете особено предпазливи при къпане в морето на плаж Листи – голяма част от дъното му е каменисто, той е доста открит и съответно морето образува силни и коварни вълни;
- предвидете си достатъчно време за връщане в изходната точка;
- не забравяйте да се напръскате против ухапвания от насекоми, особено в късните следобедни часове;
- насладете се максимално на всички гледки и на все още екзотичния плаж Листи.

https://drumivdumi.com/

[Hatshepsut]

Водопад Срамежливеца: водна красота и грохот над село Камена в Беласица

Водопад Срамежливеца, познат още като Каменишки водопад, е истинско водно бижу, скрито в едно от многото дълбоки дерета на Беласица. Той е висок и красив, шумен и мощен, тече в обособено каменно корито и прилича много на Смоларския водопад. Посетихме го в самото начало на март, точно преди извънредното положение. По-долу ще ви запозная с маршрута до този Срамежлив водопад.

Каменишки водопад Срамежливеца

Откъде започва пътеката към водопад Срамежливеца

Пешеходният маршрут към водопад Срамежливеца започва от южните покрайнини на село Камена. Селото се намира на около 15 километра западно от Петрич. Отправна точка са бунгала Камена, до които води асфалтов път.

Как да стигнете до тях? Самото село Камена е разположено малко по-южно от шосето към другите беласишки села, край които има водопади. Към селото има два основни подхода от това шосе, но аз ви препоръчвам да използвате по-близкия спрямо Петрич, тъй като при по-далечния пътят е по-лош. Завивате към село Камена и карате все направо. В покрайнините на селото пътят се разклонява. На това място трябва да свиете вляво и да пресечете реката по мост. След моста са бунгала Камена.

В началото на пешеходния маршрут към водопад Срамежливеца

Съвсем близо до тях в гората има стара почивна база с порутени бунгала. Край базата е удобно да оставите колата. Точно там започва пътеката.

Приблизителни координати: <41.360670, 23.072833>.

Особености на маршрута

На места по пътеката се вижда зелена маркировка. В началото се върви покрай реката, първо от лявата ѝ страна, после от дясната. След 10 минути ходене пак се минава от лявата страна (това е всъщност десния бряг) по мост и малко след него започва изкачване, олекотено на места с обособени в земята стълби. 25 минути след началото се стига до беседка, а от там надолу към реката са последните метри до водопада.

Финални метри на пътеката към водопада

Подсигурени са с парапет и дървени стълби и се вземат за около 5 минути. До последно водопадът остава скрит. Като слезе човек в края на стълбите при реката и погледне наляво към водопада, направо ахва. Истинска красива водна изненада!

Водопад Срамежливеца и платформата

Пред водопада е изградена дървена платформа за наблюдение.

Водопад Срамежливеца

Общо целият маршрут от старите бунгала в края на с. Камена до водопад Срамежливеца се взема за около 30 минути.

Красотата на водопада

Водопад Срамежливеца е невероятно красив и мощен, с права струя. Пада от 21 метра височина по издълбано от водата каменно корито. Водните му пръски се усещат от дървената платформа, че и малко преди нея.

Водопадът е пълноводен през цялата година, но са го кръстили така, защото е бил много скрит и труднодостъпен. Сега, за щастие, вече не е така с обособената пътека.

Водопад Срамежливеца съвсем отблизо

В търсене на още водопади по река Камешница

В началото на пешеходния маршрут е поставено информационно табло. Според него, по река Камешница над селото има 7 водопада, един от които е Срамежливият водопад. Ние за тези 7 водопада бяхме прочели и преди идването ни към село Камена и се опитахме да ги локализираме по картата bgmountains.org с идеята да видим и някои от останалите. В крайна сметка видяхме още два, които се намират до железен мост на черен път малко по-нагоре по реката.

Как да стигнете до моста? От беседката преди спускането към водопада, трябва да се тръгне по черния път нагоре. Той се извива в противоположна на водопад Срамежливеца посока. След десетина минути ходене пътят се включва в по-широк черен път. На това място трябва да се поеме надясно (в южна посока) по черния път. Малко след това включване пътят се разделя на два пътя – левият е маркиран в жълто маршрут към хижа Лопово, десният е към железния мост. Така че ние на това място държим дясно.

След още около 15 минути ходене се стига до железния мост. Единият от водопадите – това е водопад Четала съгласно картата bgmountains.org – се намира над моста – там, откъдето се спуска реката. Падовете са няколко и в различни посоки, за жалост няма добра видимост към тях.

Каменишки водопади: Четала – този над моста

Другият водопад, който ние видяхме е точно под моста. Веднага след моста вдясно може да се слезе няколко метра надолу към реката, но не съвсем до нея, че е опасно. Трябва много да се внимава, защото няма пътека и е стръмно.

Каменишки водопади: водопадът под железния мост

Ние след като видяхме тези два водопада се върнахме обратно към колата, тъй като се смрачаваше и нямахме повече време за изследване. Все пак, имаме план някой път да се върнем в района и да се изкачим до високите части на планината. Тогава, живот и здраве, надявам се да успеем да видим още от водопадите на Беласица.

Да споделя и още малко личен опит. Ние от беседката първоначално тръгнахме по едва различими останки от пътека в посока юг-югоизток (т.е. противоположна на пътя нагоре, който описах). Бяхме видели на картата този брод и после съвсем кратък участък без пътека, които да ни изведат директно на черния път малко преди железния мост. Мислехме, че така ще стигнем по-бързо, но уви! Малко след беседката попаднахме на много обрасло място, където едвам намирахме пролука през храстите. Допълнително, дебелата шума по земята създаваше трудности, на места направо потъвах в нея. Наистина, участъкът беше кратък, но не стигнахме по-бързо. Пресякохме още един черен път – и той беше много обрасъл, преди да се изкачим до горния, водещ към железния мост. После се върнахме по маршрута, който ви описах първоначално и съжалихме, че така сме се лутали без път уж за по-накратко. Да знаете, да не се подлъжете и вие.

https://drumivdumi.com/

[Hatshepsut]

Древният тракийски град на мъртвите в местността Пропада край Малко Търново

Беше летен ден, изпълнен с много впечатления от няколкото интересни забележителности край Малко Търново, които вече бяхме посетили. Отправяхме се към следващото интересно място в мистичната Странджа – древният могилен некропол в местността Пропада. Бяхме попрочели тук-там за мястото, но не знаехме какво точно да очакваме.

Древна гробница в местността Пропада

Сега вече мога да кажа, че това беше поредното забележително място, свързано с траките, което посетихме. Място, обвито в мистика и дълбока тишина, кротко пазеща покоя на мъртвите.

Известно време след това наше първо посещение направихме и второ, този път с приятели. Мястото си беше все така тихо и загадъчно и макар да знаехме какво ще видим, пак ни беше интересно

Как се стига до некропола в местността Пропада

С кола се стига почти до самия некропол. От Малко Търново се поема в югозападна посока по шосето от Бургас към българо-турската граница. Малко, след като се излезе от градчето има кафяви табелки. На около 4,5 километра след Малко Търново, на един голям обратен завой, вдясно от шосето трябва да се отбиете за некропола по тесен асфалтов път, по който се кара почти един километър до некропола. На места по това тясно шосе има бяло-синя маркировка. В един момент в дясно от шосето се появява табела за некропола. Там срещу табелата има отбивка, удобна за паркинг. Оставяте колата и тръгвате по пътеката в указаната посока.

Към могилния некропол в местността Пропада

Първо се пресича реката по дървено мостче и се продължава по горска пътека.

Местност Пропада: по дървеното мостче

Няма и 5 минути ходене и се стига до началото на некропола, за което подсказва информационна табела със схема на най-важните обекти. Междувременно по пътеката до некропола могат да се видят следи от стари градежи.

Съвет: разучете внимателно информационното табло и най-вече схемата с разположението на гробниците, тъй като няма добре отличима маркировка.

Местност Пропада: по пътеката

За да обиколите некропола си планирайте поне 40 минути. Най-интересната част от него е голямата куполна гробница в края на маршрута.

Нашето посещение до могилния некропол в местността Пропада

Както вече споменах, ние посетихме този уникален град на мъртвите в един ден с няколко знакови за Странджа места – тракийската куполна гробница в Мишкова нива и гробницата на Бастет.

След кратката обедна почивка със скромно хапване в Малко Търново се насочихме към местността Пропада. Използвахме картата на Гугъл за упътване, въпреки че установихме неточност в нея. Според картата, до светилището няма асфалт, а в действителност се оказа, че има, както описах по-горе.

И така, паркирахме колата, минахме по дървеното мостче и тръгнахме нагоре по пътеката. Първо се впечатлихме от останките от каменни зидове, повечето от които с доста мъх по тях. След това видяхме информационното табло в началото на некропола и започна същинската част от разглеждането на обекта.

Могилен некропол в местността Пропада

Видяхме един цистов гроб, разгледахме го с някакво страхопочитание, после още един и още един. Продължихме нагоре по хълма и видяхме още много подобни гробове.

Едно пояснение: под цистов гроб се разбира гробна камера, изградена от каменни плочи.

После се натъкнахме на първата от гробниците, след това и на другата (снимката в началото на статията). За да се видят и останалите, трябва да се продължи нагоре по хълма.

Обозначенията са скромни, затова както писах по-горе, човек трябва да се ръководи от схемата на информационното табло.

Това е третата гробница.

Пропада – третата гробница

Макар и трите гробници, за които ви казах до тук да се считат за римски, третата е доста различна от първите две – изградена е от ломен камък, докато първите две са с цели плочи. И трите гробници се отнасят в периода 2-4 век.

Тракийска куполна гробница в местност Пропада

Кулминацията на посещението ни беше голямата тракийска куполна гробница отгоре на хълма в края на маршрута. Нейната датировка е 5-3 век пр.н.е.

Куполът на гробницата

Според информационната табела проучването на обекта започва през 1979 година, като по-късно е било прекъснато. През 1999 година започва ново проучване, продължило няколко години, по време на което са открити и проучени останалите обекти – гробове и гробници.

https://drumivdumi.com/

[Hatshepsut]

Бистришки водопад: истинска рилска перла

Пролет, време за водопади…

Залинели от дългата зима, някак жадно се вкопчихме в този слънчев и топъл априлски ден. Решихме да го посветим на един рилски водопад – Бистришкият водопад край Дупница. Бяхме чели, че посещението съчетава сравнително лек планински преход в Рила с красиви гледки и водопад за капак.

Бистришки водопад

Тази статия е посветена на нашето посещение до Бистришкия водопад. Да си призная, не бяхме чували за него до скоро. Затова и не очаквахме да е кой знае какво, когато подочухме, че има такъв водопад. Видяното обаче, надмина всички наши очаквания. Ето и подробностите.

Как се стига до Бистришкия водопад
Пътеката към Бистришкия водопад започва в югоизточния край на Дупнишкото село Бистрица, което се намира на около 75 километра от София. Тези километри се изминават за около час.

Като влезете в Дупница (откъм София) пропускате отбивката в ляво за Паничище и Седемете рилски езера и хващате следващата голяма отбивка в ляво за парк Рила. Шосето минава покрай едноименния дупнишки квартал Бистрица, подминава го и на следващото кръгово кръстовище вече има и указателна стрелка за село Бистрица – на първия изход от кръговото. От това кръгово кръстовище до село Бистрица не е много път – 2-3 километра. Селото се вижда в далечината, точно в подножието на рилските хълмове.

В село Бистрица указателни табелки за пътеката към Бистришкия водопад няма. Добър ориентир е църквата, чийто купол се вижда отдалеч. Заобикаляте я отляво и после продължавате все направо, докато стигнете до един голям за мащабите на селото паркинг. От паркинга, право нагоре започва пътеката. Там в началото й има информационно табло за пътеката, от което е видно, че последната е облагородявана по европроект.

Началото на пътеката в края на паркинга

Екопътеката

Както споменах в предния раздел, пътеката към Бистришкия водопад започва от един голям паркинг в югоизточния край на селото. Тя представлява стабилен черен коларски път, криволичещ в красивата клисура на река Бистришка. Разделена е на множество отсечки от няколко опорни точки, информация за които има на информационна табела в почти всяка една от тези опорни точки.

Информация за маршрута

Да поясня, че в цялост тази пътека подминава Бистришкия водопад и завършва в природния феномен Морени. Обект на тази статия е частта от пътеката, започваща от село Бистрица и стигаща до водопада и пътят наобратно. Разстоянието от село Бистрица до водопада се изминава за около час и 50 минути в посока. Следва описание на маршрута.

Аз бих разделила маршрута от паркинга на село Бистрица до водопада на три етапа:

етап 1: от паркинга до скалистото плато над Бистрица, което е обозначено като точка 3 (Ветрен камък) в гореспоменатите информационни табели – 40 минути;
етап 2 : скалистото плато – местност Влашка бара (точка 6 от табелките) – 35 минути;
етап 3: местност Влашка бара – Бистришки (точка 7) – 35 минути.
В следващите редове ще дам и малко повече информация за всеки от тези етапи.

Етап 1: паркинга – скалистото плато над Бистрица (т. 3: Ветрен камък)

Това, според мен, е най-трудният етап, тъй като денивелацията е най-голяма. Освен това маркировката се губи на места. Все пак, гледайте в краката си – по някои камъни има червена боя за ориентация. Това е голяма част от маркировката през този етап.

На няколко места в този етап пътеката се разделя на два клона, които впоследствие се събират. Има и други разклонения, които са предимно в началото на пътеката, малко след паркинга. Важно е да знаете, че вашата посока е нагоре от паркинга и после вдясно – така криволичи пътеката (изток – югоизток).

Етапът се изминава за около 40 минути.

Като стигнете скалистото плато (Ветрен камък) може да си направите и първата почивка.Там от скалите се открива много красива панорамна гледка към село Бистрица, а и много по-надалеч.

Панорамна гледка от скалистото плато

Етап 2 : скалисто плато – местност Влашка бара (точка 6 от табелките).

Този етап е значително по-лек от предишния. Пътеката лъкатуши покрай река Бистришка в красиво дефиле. На места се чува силен плясък на води – знак за близки, макар и трудно видими от тази пътека водопади.

По пътеката

Етапът се изминава за около 35 минути и няма разклонения на пътеката, които да ви объркат.

По пътеката

Етапът завършва с една дървена беседка с ручейче покрай нея. Зад беседката има отклонение за хижа Иван Вазов. Посоката към Бистришкия водопад е вдясно пред беседката – пресичате ручейчето и продължавате.

Беседката в края на етапа

Етап 3: местност Влашка бара – Бистришки водопад (точка 7 от табелките)

Последен етап от маршрута Бистрица – Бистришки водопад. Този етап по трудност, гледки и продължителност прилича много на предишния, с тази разлика, че завършва с крайната цел на разходката.

Ето и една забележителност в тази част на пътеката, която рязко контрастира с типичните планински гледки

По пътеката

Етапът се изминава за около 35 минути.

Нашето посещение до водопада

Водопадът се оказа просто страхотен. Така красив и уникален с многото си падове, с голямата си височина и с невероятната си сила. Без колебание мога да кажа, че това е най-красивият рилски водопад и един от най-мощните и красиви български водопади, които съм виждала, а в това отношение имам богат опит

Бистришки водопад

Водата на Бистришкия водопад пада от високо – от около 35 метра, разлива се на множество падове и водоскоци, кой от кой по-красив и мощен. Поради цялата тази сила, водопадът е бял, като перла – цял изтъкан от пенливи и игриви води. Хладни води. От него лъха хлад и свежест, дори и при слънчево и топло време. Водите се стичат по огромни скали и всичко това сред свежа иглолистна гора.



Бистришки водопад в Рила

В дясно от мостчето пред водопада има пътечка до горната му част – кратка и лека. Ние не пропуснахме да видим и горните водопадски картини.

Бистришки водопад: един от горните падове


Бистришки водопад: поглед отгоре

Накрая, да кажа, че преди време посетихме един друг Бистришки водопад – край софийското село Бистрица. Имената определено са идентични. Друго интересно съвпадение е името на местностите около тези два водопада – и двете се наричат Самоковището. Как мислите, не е ли странно? Споделете, ако имате повече информация!

https://drumivdumi.com/

[Hatshepsut]

Стефан Караджово – родното място на Стефан Караджа

Ако се намирате в района на Елхово и обичате да минавате по непознати пътища и да изследвате нови места, отбийте се в село Стефан Караджово, за да видите родната къща на един от големите ни национални революционери и борци срещу турското робство – Стефан Караджа. Да, не си струва да биете много път специално до селото. Затова, казвам – ако сте там някъде в района или минавате от там.

Къща-музей Стефан Караджа

Село Стефан Караджово се намира се на около 26 километра от Елхово. Като цяло, шосето от Елхово до селото е добро – предимно с нови участъци и една малка част с кръпки, вероятно спорна територия между две общини или пък признак за приключили по-бързо от очакваното европари.

Както и да е. Да се върнем отново на селото, чиято основна забележителност е къщата-музей на Стефан Караджа. Това е малка къща с няколко стаи, като в една от стаите има схема с родословното дърво на големия герой. Всъщност, имам честта да познавам една страхотна жена от рода на Караджата. Нейният баща е родом именно от там. От нея знам за селото, в което и до днес живеят хора от този род.

Къща-музей Стефан Караджа

На мегдана на селото е издигнат внушителен паметник на Стефан Караджа.

Паметникът на Стефан Караджа

Другото интересно нещо в това село е минералната вода с горчив вкус. Точно пред къщата-музей има чешма и може да я пробвате. На минералната вода се дължи старото име на селото – Ичме, от турски „не пий“. На мен ми беше леко гадна, но иначе, след като е била изследвана в началото на 30-те години на 20-ти век се оказва, че по химически и лечебни свойства тя е една от най-лековитите води в България. В селото навремето е имало санаториуми заради нея.

Чешмата с минерална вода

И да знаете – ако сте с GPS и карти Гармин, трябва да въведете името на селото с тире: Стефан-Караджово, иначе, устройството не го намира. Ако не разполагате с GPS устройство, ето карта.

Карта: как се стига от Елхово до Стефан Караджово

Ако сте търсили и други забележителности наблизо, вероятно, също като мен, сте попаднали на информация за Голямата могила край селата Златиница и Маломирово, определяна от специалистите като един от най-богатите гробове на владетели от 4-ти век пр.Хр., откривани по нашите земи. Тъй като не успях да намеря информация по интернет как да се стигне до там и какво може да се види, докато бяхме в Етнографския музей в Елхово, използвах случая да попитам уредничката на музея как стоят нещата с Голямата могила. От нея разбрах, че това е бил просто един гроб с насип, който е проучен и в който са открити множество ценни находки, които се съхраняват в момента в Националния археологически музей в София. Така че, няма нищо за гледане там на мястото в момента.

https://drumivdumi.com/

[Hatshepsut]

Скална гробница Фурнаджика и тракийска крепост-светилище Сивридикме, Източни Родопи

Скалната гробница Фурнаджика и тракийската крепост-светилище Сивридикме бяха сред първите места от юнската ни обиколка в Източните Родопи. Намират се в района на Маджарово и са на има-няма 30 минути пеша едно от друго.

Фурнаджика е от типа скалноизсечени гробници с отвор отгоре, предшествали долмените. Като цяло, се свързват с траките и са датирани в периода XI – VIII в. пр. Хр.

Сивридикме е тракийска крепост и светилище от първо хил. пр. Хр. На място могат да се видят останки от крепостни стени, стъпала и ямки за религиозни ритуали. Прекрасен фон и допълнение на археологическия паметник са красивите панорами надалеч във всички посоки. Сред многото гледки е един малко познат меандър на Арда, реката, прорязваща Родопите почти по цялата им дължина.

Скална гробница Фурнаджика до село Горно поле

В следващите редове ще ви разкажа за маршрута до двете места.

Къде се намират и как се стига

Отправна точка е село Горно поле на около 3 километра северно от Маджарово по права линия и на около 10 километра по шосето.

Фурнаджика

Накратко, до Фурнаджика се върви около 40 минути по черен път, който се отделя вляво от шосето точно срещу входната табелка на селото. Подсича се един хълм – Баатепе, и отгоре на следващия е разположена гробницата.

Да не ви притеснява, че още в самото си начало пътят е преграден с ограда – на него има нещо като порта в оградата, която може да се отвори, да се премине и пак да се затвори. Няма указателни табелки за мястото, но на близкия отсрещен електрически стълб се вижда червена маркировка.

За информация, маркировката се губи до Фурнаджика и после се появява, макар и доста избледняла, по пътеката за Сивридикме.

Езеро по път към светилищата

Да призная, черният път от село Горно поле до подножието на Фурнаджика не е много приятен за ходене – без гледки е и е доста наситен с животински изпражнения, но все пак животновъдството е част от поминъка на местните хора. За утеха се минава покрай малко езеро.

Скално-изсечена гробница Фурнаджика

Ако сте тръгнали към светилищата в период с тучна растителност, като наближите подножието на хълма на гробницата, може и да не я видите отдалеч. За съжаление, няма и ясна пътека, която води нагоре.

Аз ви съветвам леко да заобиколите хълма по черния път и да го „атакувате“ от югозападна посока – там е най-малко обрасло и най-лесно за ориентация. За пет минути ще се изкачите по хълма нагоре до гробницата.

Отворът отгоре

Хълмът е скалист и освен гробницата, могат да се видят и други скали с изсечени форми – улеи в посока изток – запад, ямки, скални кръгове. Самата гробница е сравнително малка по размери. Не намерих информация дали формата на гробницата, наподобяваща фурна, е дала основание за името, с което се знае към момента.

Гледка от Фурнаджика

Сивридикме

Вторият обект от маршрута – тракийската крепост и светилище Сивридикме, се намира на съседния връх Сивридикме. Към него продължавате по обособена пътека. В тази част пътеката някога е била маркирана с червена маркировка, която все още личи по много от дърветата. Оглеждайте се за нея, за да сте сигурни, че сте на прав път. Иначе посоката, както казах, е ясна – близкият връх на изток.

В подножието на връх Сивридикме

След около половин час се стига до подножието на връх Сивридикме, на който се намира целта. Изкачването е от юг по стръмна пътека. Както споменах, има маркировка, но тя се губи.

Тракийска крепост и светилище Сивридикме

На върха попаднахме на останки от крепост, мегалити, триангулачна точка и невероятно красиви гледки във всички посоки.

На Сивридикме – поглед към Арда

Една информационна табела, паднала и почти скрита в тревата беше също сред находките.

Ямки – добре оформени кръгове

Координати:

на началото на маршрута: 41.6612563, 25.8506566;
на Фурнаджика: 41.670684, 25.867597;
на Сивридикме: 41.669754, 25.880999.

И още: гледката до кулата

В околностите на село Горно поле може да се насладите на още една прекрасна панорама към долината на Арда. Тя се открива в близост до ретранслаторната кула до селото, която се вижда отдалеч. Край нея се намира защитената местност Черната скала.

Панорамна гледка към Маджарово близо до кулата в Горно поле

Пешеходният маршрут до кулата започва от покрайнините на селото, недалеч от параклиса.

Координати:

начало на пътеката: 41.658057, 25.852405;
скалата с гледката: 41.652477, 25.852565.

Върви се около 20 минути по черен път, който на места може да се подсече през гората. Тук-там се забелязват следи от стара маркировка.

https://drumivdumi.com/

[Hatshepsut]

Остров Свети Иван край Созопол


Остров Свети Иван край Созопол

С какво е интересен остров Свети Иван край Созопол

География

Остров Свети Иван е най-големият български черноморски остров. Той се намира на по-малко от километър северно по права линия от стария град на Созопол, заема площ от 660 дка, а най-високата му точка се издига на 33 метра над морето. Съвсем близо до остров Свети Иван се намира още един остров – Свети Петър, който е значително по-малък. Предполага се, че в миналото двата острова са били свързани.

Морски фар

На остров Свети Иван е построен фар, висок повече от 9 метра, който подава звукови и светлинни сигнали и указва пътя на плавателните съдове към Бургаския залив. Интересно е да се отбележи, че островът е служел за ориентир на мореплавателите още от древността. Тогава за сигнал за били използвани огньове. Друг любопитен факт е, че единствената находка по нашите земи, изобразяваща фарово устройство е сечена в района на Аполония. На лицевата страна на монетата е изобразена жената на римския император Марк Аврелий (161-180 г.), а на обратната – фар с горящи пламъци.

Морският фар на остров Св. Иван

Съвременният фар е построен през 1911 година. Светлината му е видима на 18 морски мили.

История

Остров Свети Иван има богата история и това не е никак чудно, пред вид близостта му със Созопол, наследник на древния град Аполония.

Археологически проучвания на острова са провеждани между  1985 г. и 1994 г. и от 2008 г. насам. Най-голямото откритие до момента е т.нар. реликварий с мощи на свети Йоан Предтеча, открит от проф. д.и.н. Казимир Попконстантинов от Великотърносвският университет.

В хода на проучванията на острова е установено, че в южната му част е имало тракийско светилище през периода 7-ми – 4-ти в пр. н. е., посветено на Аполон Лечител. Смята се, че именно в това светилище е била поставена известната бронзова статуя на Аполон от древността, висока 13.2 метра, творба на скулптора Каламис от древна Атина. По-късно, през 72 г. пр. Хр. статуята е била отнесена на хълма Капитолия в Рим от римския  пълководец Марк Лукул. В средата на 5-ти век нейните следи се губят вследствие на готските нашествия .

Предполага се, че малко след обявяването на християнството за държавна религия в Римската империя – в края на 4-ти или началото на 5-ти в., върху руините на тракийското светилище на остров Свети Иван е построена християнска базилика, чийто останки могат да се видят и днес. Около базиликата се оформя манастирски комплекс. Базиликата и манастирът са разрушени в края на 5-ти или в началото на 6-ти век, вероятно при варварски нашествия, но малко по-късно е била построена нова, по-голяма базилика и манастирът е продължил да съществува.

Остров Свети Иван: манастирът

През 10-ти век манастирът се превръща във важен книжовен център. Патрон на манастира е Свети Йоан Предтеча.

През Средновековието районът около Созопол често минава от византийско в българско владение и обратно, като за последно е завладян за България под управлението на цар Светослав Тертер. През 1308 година точно тук на остров Свети Иван цар Светослав Тертер се венчава за византийската принцеса Теодора Палеологина. Това е втори брак за българския владетел. Първата му съпруга умира няколко години по-рано.

Манастир Свети Йоан Предтеча просъществува и по време на турското робство, чак до началото на 17-ти век, когато е опожарен и разрушен от турците, защото в продължение на няколко години се е използвал за убежище от пирати-казаци. След опустошението на манастира, монасите се преместват на остров Халки до Константинопол, като съхраняват голяма част от манастирската библиотека. Днес остров Халки е един от принцовите острови в Мраморно море, близо до Истанбул.

Биоразнообразие

Освен със своята история, остров Свети Иван е интересен и с това, че е местообиталище на най-голямата колония на средиземноморски жълтокраки чайки в България. Всяка година между април и юли там гнездят над 500 двойки. В този период не се допускат туристически посещения на острова.

Остров Свети Иван: чайките

Как се стига до остров Свети Иван

Към момента няма организирани посещения до остров Свети Иван. Туристическите корабчета, тръгващи от кея в Созопол, само минават покрай двата острова Свети Иван и Свети Петър.

За да се доберете до острова (и да се върнете обратно в Созопол), трябва да се обърнете към някой от лодкарите на рибарските лодки на кея. Цената е по договаряне. На нас ни излезе 40 лв., но бяхме само двама, а лодката можеше да побере без проблем поне още 10 души – тя си беше като малко корабче. Плаването до острова може да ви бъде отказано при много силно вълнение на морето, както и в забранения период април – юли.

Плаването с рибарска лодка до остров Свети Иван отнема около 20 минути. Също толкова време отнема и връщането. За разглеждане на самия остров си отделете поне 40 минути. Би било удачно да си вземете вода, преди да тръгнете към острова.

Островът е защитена територия и не е застроен – няма заведения, комплекси, не се посещава от много хора. Все още там е диво и красиво.

Нашата разходка с лодка до остров Свети Иван край Созопол

Както вече споменах, бяхме дошли в Созопол специално за Аполония. Бяхме отседнали в прекрасния хотел Селена на брега на морето с чудесна гледка към стария град на Созопол. Именно от хотел Селена ни свързаха с капитана на Санта Мария – лодката, с която стигнахме до острова.

Бяхме си уговорили час – почти по пладне. Макар че вече беше септември, времето беше доста горещо, но все пак, слънцето не жареше чак така, както през юли и август. Въздухът се раздвижваше от лекия бриз откъм морето. Вълните бяха утихнали, за разлика от предишния ден. С две думи, времето беше идеално за разходка с лодка до интересно място. И така – отплавахме.

Малко по малко заобиколихме остров Св. св. Кирик и Юлита, свързан със старата част на Созопол с вълнолом, и излязохме от тихите води в подковата на Созополския залив. Вълните се засилиха и вече съвсем осезаемо поклащаха лодката. Вятърът също се беше засилил. А морските гледки ставаха от хубави – още по-хубави.

След около 15 минути приближихме острова, а след около още 5 акостирахме на северния му пристан. С приближаването на острова, голямо впечатление ми направиха многото чайки, накацали на скалите. Не си спомням да съм виждала друго място с толкова много чайки накуп.

Остров Свети Иван: северен пристан

Слизайки от корабчето, нашият капитан ни обясни, че трябва да вървим общо взето все направо към срещуположната страна на острова, за да стигнем до манастира, и че той ще ни чака при корабчето.

Остров Свети Иван: заслонът при северния пристан

Така и направихме. Не беше трудно за ориентация, защото пътеките на острова бяха утъпкани и освен това, имаше указателни табели. След около 10 минути стигнахме до манастирския комплекс, а освен старите му руини, там ни очакваше приятна изненада – беше ден, в който се извършваха археологически проучвания.

Остров Свети Иван: манастир Свети Йоан Предтеча

Поговорихме малко с хората от екипа, дори успяхме да разговаряме за кратко със самия проф. Казимир Попконстантинов, ръководител на проучванията.

Разгледахме руините – почти пред всяка от тях си имаше табелка с името на обекта. Разбира се, най-интересни ни бяха останките от раннохристиянската базилика, в чийто олтар е бил открит реликварият.

Остров Свети Иван: олтарът с реликвария

От манастира се откриват красиви морски гледки. Много добре се вижда и старият Созопол.

Остров Свети Иван: гледка към Созопол

След като разгледахме манастира се насочихме към фара, а после хванахме пътеката покрай него, която ни изведе до другия пристан – южния.

Остров Свети Иван: южен пристан

Полюбувахме се малко на морските гледки и се върнахме към северния пристан, където ни очакваше нашият капитан. Отплавахме обратно към Созопол, изпълнени с впечатления.

https://drumivdumi.com/

[Hatshepsut]

Изкачване на връх Ботев – туризъм за понапреднали

Преди доста време, при едно посещение в Калофер, уредничката в къщата-музей на Христо Ботев ни каза, че най-трудно се взема печатът на връх Ботев от 100-те национални туристически обекта. Най-трудният печат. При това, посъветва ни тя, качването на върха става само с планински водач. Още от тогава си мислех за това изкачване със страхопочитание.

Връх Ботев

В последно време обаче, многото посетени обекти, планинските преходи и двата наскоро изкачени върха Мусала и Руен, все повече ме убеждаваха, че изкачването на връх Ботев е напълно възможно, дори и от хора като мен – запалени туристи, но не чак планински водачи.

Разбира се, направихме сериозна подготовка за изкачването. Прочетохме много материали, проследихме различни мнения и впечатления по форуми и блогове, разучавахме карти и маршрути, с интерес следяхме прогнозите за времето. Най-накрая избрахме маршрут и определихме момента.

Изкачихме връх Ботев по Тарзановата пътека и се върнахме в Паниците по маршрут: заслон Маринка – заслон Михайлов – бивш заслон Бункера – Кошарите – Паниците. Цялото изкачване беше свързано с много ходене, много катерене и много спускане. Най-силно впечатление ми направиха многото водопади, които се чуваха и виждаха, красивите гледки, районът около хижа Рай, преминаването по страховитата Тарзанова пътека и динамиката на времето – облаците и мъглите падаха за секунди.

Началото

Беше петък, 12 септември, някъде около 11.30 часа, когато потеглихме от София и така започнахме реализацията на плана за изкачване на връх Ботев. Поехме към Калофер по подбалканския път. След малко повече от час пътуване се натъкнахме на неочакван за нас бонус – големичък водопад край шосето. Спряхме на отбивката срещу водопада, за да се насладим на красотата му. Оказа се, че освен големия водопад има няколко по-малки пада.

Антонови водопади

За щастие до водопада имаше табелка с пояснения, от която разбрахме, че това са Антоновите водопади. Най-високият от тях – този, който се вижда от пътя е доста красив, висок и пълноводен. Заставайки в подножието му, човек може да освежи невероятно, усещайки хладните му пръски.

След приятната кратка почивка около Антоновите водопади продължихме пътуването без други спирания към Калофер и по-точно местността Паниците, която се намира на около 3 километра след Калофер. Там в Паниците бяхме към 14.00 часа.

За ориентир могат да послужат хотел Райски кът и  семеен хотел Мечкареви, които се намират от дясната страна на шосето. Ние за кратко се отбихме в хотел Мечкарев, където оставихме колата и където бяхме резервирали нощувка за следващата вечер. На около 50-60 метра след този хотел започва екопътеката към хижа Рай.

Преходът до хижа Рай

На няколко метра след Мечкареви има табелка-стрелка, указваща накъде да се тръгне за хижа Рай. В началото се пресича река Тунджа по един мост, след което се продължава малко по левия бряг на реката, а след това пътеката отвежда нагоре по един стръмен и доста ерозирал хълм. Изкачването по хълма е доста натоварващо, не само поради голямата денивелация, но и поради хлъзгавия терен в резултат на почвената ерозия и изпъкналите от земята корени на дърветата. На нас изкачването по този хълм ни отне около 30 минути. След като се изкачи хълма, пътеката става сравнително равна – с малки денивелации.

Първата си почивка направихме на около час път от началото на екопътеката към хижа Рай – на едни пейки, до които има чешма. Там някъде в този участък се разминахме с едно много сладко куче, което не след дълго започна да ни придружава. Ние, разбира се, споделихме с него малка част от сандвичите, които носехме.

Резерват Джендема

След това продължихме около 40 минути и стигнахме началото на резерват Джендема, където направихме втората си почивка. Участъкът между двете почивки е лек и приятен за ходене, а там – преди Джендема – гледките стават невероятно красиви. В началната част на Джендема пътеката също не е нито стръмна, нито трудна. Не след много ходене обаче се стига до едно място, от което започва стръмно изкачване към хижа Рай. Мястото е обозначено с интересен надпис върху една огромна скала – „Преминете на първа предавка и 4х4“.

Когато го видях много се смяхме, но впоследствие установихме, че това си е самата истина.

Към хижа Рай

Преходът от Паниците до хижа Рай ни отне близо 4 часа. На хижа Рай бяхме възнаградени с невероятни гледки към околните върхове, резервата Джендема и най-големия водопад на Балканите – Райското пръскало.

Хижа Рай

Направихме кратка почивка на една пейка до хижата, оставихме багажа в столовата и поехме към водопада.

Водопад Райско пръскало под похлупак от мъгла

Ходенето от хижа Рай до водопад Райското пръскало ни отне около 30 минути. Много е красив и величествен този водопад. Условията там позволяват да се застане недалеч от подножието му, където се усещат неговите пръски и хладина. А гледката от това място – подножието на Райското пръскало, към хижа Рай е замайваща.

Водопад Райското пръскало, наричан още Калоферско пръскало, със своите близо 125 метра височина е най-високият постоянно течащ водопад в България. По-висок от него е само водопад Врачанска Скакля край Враца, но той е маловоден и често пресъхва.

Хижа Рай и Джендема – гледка от Райското пръскало

Върнахме се в хижата почти за същото време – 30 минути – малко преди смрачаване. Там бяхме настанени в една стая, след което си поръчахме храна за вечеря в столовата на хижата. Менюто не беше богато, но все пак напълно достатъчно в тези условия. За хапване имаше кебапчета на скара, зелева салата, пилешка супа и супа топчета, хляб, а за пийване предлагаха бира и червено вино. За закуска си взехме (пак от столовата) компле с чай и кафе.

Нагоре, нагоре към върха

В 9 часа сутринта се отправихме към връх Ботев. Пътеката е стръмна още от самото си начало. За това по нея се върви бавно. След около час изкачване стигнахме до началото на Тарзановата пътека. Бях чувала, че е много страшна и опасна и малко се притеснявах. Сега вече мога от личен опит да кажа, че на места наистина е тясно, стръмно и страшно, но хубавото е, че на тези места има прокарано здраво въже, което много помага при преминаване през тези места.

По Тарзановата пътека

Тарзановата пътека преминахме за около час. След нея обаче продължихме по все така стръмна, макар и не така тясна и страшна пътека по билото на планината. Не след дълго видяхме отдалече връх Ботев. Стори ни се много близко, но това беше една илюзия. От този момент до него вървяхме още един час и петнайсет минути.

Изглед към връх Ботев след Тарзановата пътека


Нагоре към връх Ботев … и пак мъглата ни гони

Връх Ботев

Малко след 12 часа покорихме връх Ботев. Всъщност, и той ни покори. Изкачването ни отне 3 часа и петнайсет минути със все почивките по пътя. В няколко източника бяхме прочели, че преходът от хижа Рай до връх Ботев отнема около 2 часа и половина. Всичко е строго индивидуално. Имаше хора, които тръгнаха половин час преди нас, а стигнаха един час след нас. Скоростта на всяка група се определя от скоростта на най-бавния. В нашия случай това бях аз.

Връх Ботев

Там на върха пихме чай или кафе – който каквото искаше. Изядохме по един сандвич за подкрепа. Сложихме печат номер 46 от 100-те национални туристически обекта – намира се на 3-ия етаж в основната сграда на върха. Снимахме и се радвахме на постиженията си. Останахме на връх Ботев повече от час.

Обратният път към Паниците
В 13.15 часа тръгнахме към Паниците, но не през хижа Рай, а по друг маршрут: връх Ботев – заслон Маринка – заслон Михайлов – бивш заслон Бункера – кошарите – Паниците.

На слизане от връх Ботев: заслон Маринка в далечината и пак тази мъгла

От връх Ботев тръгнахме в ясно, дори слънчево време, но още на първата спирка –  заслон Маринка – времето рязко се смени. Изненадващо бързо дойдоха облаци, падна мъгла и стана много студено. От заслон Маринка имахме две възможности: по-лесната – да продължим по коларския път до следващия заслон или да тръгнем вдясно от коларския път по една пътека обозначена със зимна маркировка. Казаха ни, че така ще спестим доста ходене. И сигурно щяхме да спестим, но поради гъстата мъгла в един момент изгубихме маркировката и се загубихме. Нямаше никаква видимост. Не знаехме накъде трябва да вървим. След едно моментно надигане на мъглата видяхме едно възвишение. Решихме да се изкачим на него, за да огледаме наоколо (в случай че мъглата се вдигне) накъде да продължим.

Загубихме ориентация, но не загубихме настроение. Майтапехме се, че е важно да не се прочуем.

За щастие мъглата малко се пораздигна и от възвишението видяхме накъде трябва да тръгнем, за да се включим отново в маршрута с маркировката. Не беше лесно, тъй като до този маршрут трябваше все нагоре по стръмно да вървим. На всичкото отгоре започна да вали дъжд. В началото слабо, след това си стана порой. Сложихме дъждобраните и продължихме, докато накрая стъпихме на основния път.

Не след дълго ходене по този път стигнахме следващия заслон – Михайлов. Подслонихме се там с надеждата дъждът скоро да спре, но като видяхме, че няма такива изгледи, продължихме. От там пътеката продължава стръмно надолу. Обозначена е със зимна маркировка. От този заслон всъщност започва най-голямото спускане. Спускахме се така около два часа с малки почивки, докато стигнахме пътя за хижа Рай, по който минахме на отиване, в частта му точно преди резерват Джендема. От там поехме по познатия път към местността Паниците и хотел Мечкарев.

А на няколко места по пътя за надолу се натъквахме на овце и свободно пасящи коне.

Свободно пасящи кончета под връх Ботев

Най-накрая, малко преди смрачаване се добрахме до хотела. След три часовото изкачване от хижа Рай до връх Ботев и близо шест часовото слизане от връх Ботев до Паниците не можех да си кажа името от умора. Бях леко в безтегловност. Къде що имах стави по краката, всичките ме боляха. Но бях много доволна. Всички бяхме много доволни, а и доста гладни.

Вечерта прекарахме в хотела. Стаите бяха малки, но безупречно чисти и уютни. Имахме гледка към планината. Вечерята също беше добра.

На сутринта установихме, че от прозореца на стаите ни се вижда връх Ботев … но не беше много за дълго. В следващите няколко минути мъглата и облаците го покриха.

https://drumivdumi.com/

[Hatshepsut]

България на длан: Кърджали

[Hatshepsut]

Връх Вихрен от всички страни

Още щом изкачихме върховете Мусала и Ботев преди две години, започнахме да гледаме към връх Вихрен, висок 2914 метра, първенец на Пирин и втори по височина в България. Мина известно време оттогава, през което или спирахме да мислим за него, или ни изскачаше някаква спънка. Това лято обаче, върхът трайно се настани в плановете ни.

Връх Вихрен

Настани се дотолкова, че в началото на юли хукнахме да го изкачваме, пренебрегвайки лошите прогнози за времето. Така, първият ни опит беше неуспешен – тръгнахме на слънчево време и се надявахме да минем между капките, но едва изминали половината от маршрута, времето се смени за секунди – падна гъста мъгла, заваля, затрещя и трябваше да се върнем безславно. Прогнозата се оказа точна, както обикновено. Тогава не успяхме, но поне проучихме обстановката до хижа Вихрен и част от пътеката, което много ни помогна за втория опит.

Този път, в последния уикенд на август успяхме. Направихме подход от южната страна и слизане от северната. Това са и двата основни маршрута за изкачване на пиринския първенец. Има и трети маршрут – по един от ръбовете на Вихрен – Джамджиеви скали, но той е само за алпинисти.

Подготовката за изкачване на върха

Досега сме изкачили няколко планински първенци в България и смятаме, че имаме известен опит при изкачване на върхове. Все пак, преди да се отправим към Вихрен отделихме достатъчно време, за да се подготвим. Подготовката ни се изразяваше главно в няколко неща:

проучване на маршрута: търсихме информация за маршрута и прочетохме информационни материали и лични впечатления, за да сме подготвени какво ни очаква;
следене на прогнозата за времето: това е най-важната част от подготовката, особено за любители-туристи. На толкова високо времето може да се преобърне за секунди. Не започвайте изкачване при прогноза за валежи и лошо време. Вероятността да съжалявате е голяма;
проверка на екипировката: преглеждане кое е здраво и кое има нужда от поправка или замяна;
избор на място за нощувка.
Бяхме си решили да отседнем на хотел в Банско, а не на някоя от хижите Вихрен или Бъндерица (които също са опция), защото в градчето има повече възможности за вечерна разходка и хапване. Освен това, хотелът има малко повече удобства и в допълнение, през лятото повечето хотели в Банско са на много ниски цени.

Трите критерия, по които си търсехме място за нощувка в градчето бяха:

атрактивна цена;
осигурено място за паркиране;
близост до централната градска част.
Така попаднахме на хотел Корина Скай – приличен хотел в централната част на Банско с двор-паркинг, добри ценови предложения и много любезни домакини. В крайна сметка, останахме доволни.

Няколко съвета, ако сте отседнали в Банско
Тук ще споделя няколко важни неща, които да имате пред вид, отправяйки се към Вихрен, ако нощувате в Банско:

планирайте около 30 минути път с кола до хижа Вихрен. Разстоянието между градчето и хижата е 18 километра и въпреки, че пътят е добър, се напредва бавно поради многото завои и стръмнината;
тръгнете рано за хижата, за да си намерите добро място за паркиране. Най-добре, планирайте да сте там преди 7:30 сутринта. Паркингът пред хижата е малък и много от колите спират почти на шосето. Но пред вид скалистия планински район, няма много удобни места за паркиране. Щом минете Байкушевата мура, оглеждайте се – има ли около шосето много наспирали коли, по-добре търсете място още там около тях.
Изкачване на връх Вихрен от южната му страна
По-лекия вариант за изкачване на връх Вихрен е откъм южната му страна и започва от едноименната хижа Вихрен. Маршрутът е маркиран с червена маркировка и може да се раздели условно на три етапа:

етап 1: хижа Вихрен – рекичката;
етап 2: рекичката – Кабата;
етап 3: Кабата – връх Вихрен.

Етап 1: Хижа Вихрен – рекичката

Пътеката за Вихрен започва точно пред хижата, заедно с още няколко пътеки към други интересни места в Пирин планина. Още от самото начало се вижда, че пътеката е особена – стръмна и камениста, дори на места наименованието пътека, според мен, е доста пресилено 🙂 . В началото пътеката преминава през каменни сипеи и иглолистни храсти и дръвчета.

След рекичката пътеката се разделя на две – дясното разклонение е към Премката, Кончето и хижа Яворов, а лявото – към връх Вихрен. За южния подход към върха трябва да се хване точно това ляво разклонение.

Разстоянието от хижа Вихрен до рекичката се изминава приблизително за 20-30 минути.

Етап 2: рекичката – Кабата

След рекичката пътеката продължава да се вие нагоре по склона. Колкото повече се набира височина, толкова по-интересна става гледката назад към хижата, докато в един момент хижата спре да се вижда. В същото време погледът неизменно се спира върху каменния колос нагоре – пиринският ас.

По пътеката към седловината Кабата

В тази част на пътеката има удобни места за кратка почивка. Етапът се изминава за около час в зависимост от темпото. Краят на етапа е седловината Кабата между връх Вихрен и Хвойнати връх.

Кабата – поглед назад

Там на ръбчето на седловината е удобно място за по-дълга почивка. На това място човек доста се е поизморил, а предстои най-стръмният участък от маршрута до върха. Батериите трябва да бъдат презаредени. Освен това гледката е очарователна – малко по-надолу от ръбчето се синее красиво езеро – едно от Влахините езера, заобиколено от високи хълмове, а напред в далечината се виждат други върхове. Пиринска красота! И да не си уморен, ще се поспреш да й се порадваш. Та нали това е една от големите награди на разходката в планината.

Гледки от Кабата

Етап 3: Кабата – връх Вихрен

Стигайки до седловината Кабата, пътеката прави завой надясно и се насочва право към върха. Е, „правото“ е само първите няколко метра в началото, преди същинското изкачване по камъните. След това пътеката се вие в серпентина.

Към Вихрен: финалната права

Труден е този етап поради големия наклон. Но с постоянство и малки почивки разстоянието се изминава за около час.

Сумарно целия маршрут се изминава за около 2 часа и половина, но това е времето само за ходене. Отделно трябва да се предвиди и време за почивка.

На връх Вихрен

Горе на върха

Въпреки многото пот и усилия, усещането горе на върха е зашеметяващо. При ясно време се виждат буквално всички дипли на Пирин и на съседните планини Рила и Малешевската планина, назад по маршрута има гледка към езерата, а напред е внушителното каменно пиринско било от връх Кутело през Кончето до връх Бански суходол.

Връх Вихрен: поглед към отсрещното каменно било


Връх Вихрен: гледка към Кончето

Там на върха човек може да се поразходи напред-назад, за да си обогати гледките.

Връх Вихрен: горе на върха


Горе на върха: поглед към връх Тодорка


Горе на върха: гледка към Банско и Рила

Да спомена отново и неимоверно многото хора горе на върха, конкуриращи се на моменти за хубаво място за снимка и за почивка. Освен това, съвсем нормално, вятърът горе е доста силен. Направо си е студено, колкото и слънчево да е времето. Имайте го пред вид – непременно си предвидете шапка или поне дреха с качулка дори и в лятно време. Вземете си и ръкавици.

Още два съвета:

носете си достатъчно вода: по маршрута може да се пълни само на 2 места при изкачването – когато сте в близост до реката;
тръгнете със стабилни обувки. Обуете ли гуменки, ще ви бъде доста сложно, а и опасно. Най-добре си купете туристически обувки и ги изпробвайте в някой кратък преход предварително.
Ако решите да се спускате по същия маршрут, времето за слизане е почти същото. Надолу човек вече не се задъхва, но пък коленете започват да тежат. Камъните по пътеката допълнително усложняват спускането.

Ние решихме на връщане да изпробваме и другия маршрут, затова слязохме по пътеката от северната страна на Вихрен. Имаше няколко места и в тази посока, на които думата пътека беше просто пожелание.

Слизане от връх Вихрен по северната му страна
Слизането от северната страна на връх Вихрен до хижа Вихрен може да се раздели на пет етапа. За определеност на опорните точки по целия кръгов маршрут хижа Вихрен – Кабата – връх Вихрен – Премката – хижа Вихрен, тук продължавам номерацията на етапите от предишния раздел.

етап 4: връх Вихрен – Премката;
етап 5: Премката – разделянето на пътеките;
етап 6: разделянето на пътеките – големият завой надясно;
етап 7: големият завой надясно – рекичката;
етап 8: рекичката – хижа Вихрен.

Eтап 4: връх Вихрен – Премката

Първата част от слизането от връх Вихрен по северната му страна се състои от главоломно спускане по пътека, криволичеща по каменните сипеи под върха. Пътеката на места е доста стръмна и хлъзгава дори и в сухо време – връх Вихрен е предимно мраморен връх, а мраморът е хлъзгав. За щастие, на най-трудните участъци от пътеката има прокарано метално въже (синджир), по което човек да се държи и да подсигурява слизането. Но дори и с въжето, трябва много да се внимава къде се стъпва.

Спускането от северната страна на връх Вихрен

Все пак при почивките след трудните участъци човек може да се полюбува на каменното било отсреща – от връх Кутело до Кончето, че и по-натам. Краят на етапа е седловината Премката между двата най-високи пирински върхове: Вихрен и Кутело.

Този етап отнема около 50-60 минути в зависимост от физическата подготовка и почивките.

Северната страна на Вихрен

едловина Премката е удачно място за почивка и презареждане преди следващите етапи от маршрута. Освен това, там на седловината има доста еделвайси, на които да се полюбува човек.

Еделвайси: един от многото

Етап 5: Премката – разделянето на пътеките

След Премката, маршрутът продължава надолу през местността Казаните, след която пътеката се разклонява – дясното разклонение е към хижа Вихрен, нашата посока, а лявото – към хижа Бъндерица.

Местността Казаните обхваща два дълбоки циркуса (ледникови образувания) – големият и малкият Казан. В местността има изграден заслон. Там, в подножието на Вихрен, се намира и един доста голям снежник.

Казаните

В тази си част пътеката има едно по-особено стръмно каменисто спускане, на което човек трябва да внимава да не се хлъзне лошо.

Този етап отнема около 40 минути.

Етап 6: разделянето на пътеките – големият завой надясно

Този етап е кратък като разстояние и времетраене, но си има своите предизвикателства най-вече поради това, че преминава през екстремен скален участък – пътеката почти се губи в наклонените скали, а под тях е пропаст. Добрата новина е, че скалите са здрави и с дълбок релеф, предлагащ множество степенки и дръжки.

По пътеката

Етапът свършва с преминаването през скалния ръб Джамджиеви скали, където пътеката прави остър завой надясно.

Този етап отнема около 20 минути ходене.

Етап 7: големият завой надясно – рекичката

Прекрачили ръба Джамджиеви скали, следва малко по-лек преход надолу към хижата. Усещането в тази част е малко измамно – на моменти се вижда шосето към хижа Вихрен долу в ниското, връх Тодорка изглежда съвсем наблизо, а пътеката напред привидно изглежда нормално – без каменни сипеи, скали и стръмни участъци. Мислиш си, че още малко и си там на хижата.

Връх Тодорка – уж наблизо

Да, ама не! (Признавам си, тук малко изплагиатствах възгласа от големия ни журналист Петко Бучаров, лека му пръст.)

Етапът се изминава за около час и наистина е малко по-лек, но не е нито толкова близко до хижата, нито пък съвсем лесно, както изглежда в началото му. Камъните и стръмнините по пътеката сякаш изскачат постоянно.

Етап 8: рекичката – хижа Вихрен

Стигне ли се рекичката, маршрутът надолу до хижата вече е познат – вижте по-горе етап 1. С риск да се повторя, макар и надолу, едва ли ще вземете разстоянието по-бързо – изминали сте тежък маршрут, умората натежава и сигурно краката ви са доста „омекнали“. Затова времето за изминаване на този последен етап е същото като на отиване 20-30 минути.

Целия маршрут от връх Вихрен наобратно по северната му страна се изминава за около 3 часа и половина. Това пак е времето само за ходене. На връщане трябва да се предвиди повече време за почивка.

И ето я отново хижата. Честито постижение! Идва време за заслужен отдих. Човек може да се подкрепи в столовата на хижата. Има супи, готвени ястия, аламинути. Аз бих препоръчала чорбата от леща.

Още маршрути в Пирин от хижа Вихрен

Както споменах по-горе, от хижа Вихрен започват няколко маршрута до различни пирински забележителности, като:

Кончето;
Бъндеришки езера;
хижа Синаница;
Муратов връх.

За финал

Започнах статията с Мусала и Ботев и ще я завърша с тях. Ако изкачването на Мусала за мен беше много ходене, много камъни, много хора, а изкачването на Ботев – туризъм за понапреднали, то изкачването на връх Вихрен със слизането по северната му страна мога да характеризирам с думите: туризъм за понапреднали с доста по-стръмно ходене, страшно повече камъни и неимоверно по-голям брой хора.

https://drumivdumi.com/