Български Националистически Форумъ

На 17 август 986 г. византийският император Василий ІІ (976-1025) претърпява в битката при Траянови врата най-голямото поражение в походите си за покоряване на България. Значителна част от армията му, е унищожена, а той самият едва успява да се спаси.
Битката е предхождана от безуспешна обсада на Сердика (днешна София), след която Василий отстъпва обратно към владенията си в Тракия. Българска войска, предвождана от цар Роман (977-997) и комитопулите Арон и Самуил, преследва византийците и ги обкръжава в полите на Средна гора край Ихтиман.

Причини за похода на Василий II срещу Сердика

Войната в България е първият мащабен самостоятелен ход, предприет от Василий II след възкачването му на престола през 976 г., въпреки че българските нападения в имперските владения започват още тогава.

Борбата срещу българите е оставена на местните византийски управители, които не успяват да окажат ефективен отпор. За засилването на братята Самуил и Арон (по-старите братя Давид и Мойсей умират много скоро след въстанието през 976 г.) спомага и пренебрежението, с което предишният император Йоан Цимисхий (969-976) подхожда към югозападните български предели, след като през 971 г. завладява Преслав и Североизточна България.

На първо време военните действия срещу Византия носят ограничени успехи на българите, но между 982 и 986 г. Самуил успява да превземе Лариса - главния град на областта Тесалия (в дн. Северна Гърция). Непрекъснатите български нападения заставят византийския император да предприеме ответен удар.

Преди да се реши окончателно на военни действия, Василий II прави опит да се разбере с българите. В този контекст той повежда преговори с по-големия от останалите живи комитопули Арон, целейки да внесе раздор между него и Самуил. В замяна на своето подчинение Арон иска да завърже роднински връзки с императора чрез брак на един от синовете си с Ана, сестрата на Василий II. Вместо сестра си императорът изпраща при Арон друга невеста. Когато българите разкриват измамата, настъпва разрив в преговорите и императорът повежда армията си срещу тях.

Обсадата на Сердика

Василий II поема на поход с армия, наброяваща до 30 000 души. В похода не взимат участие предводителите на източните войски, които воюват срещу арабите. От Адрианопол (дн. Одрин) императорът достига Филипопол (дн. Пловдив), а оттам се отправя към Сердика (София). Целта му, по израза на Лъв Дякон, е да се справи с българите с един удар.

След завземането на Сердика, която освен център на Ароновите владения е и стратегически пункт между североизточните и югозападните български земи, Василий II планира да продължи похода си срещу Самуил на югозапад към Македония.

По пътя си към Сердика, около прохода Траянови врата, императорът оставя силен отряд начело с военачалника Лъв Мелисин със задачата да охранява тила на главната армия. Достигайки Сердика, Василий II я обкръжава и изгражда силно укрепен лагер.

Василий ІІ заварва в крепостта едва около 4500 бранители, тъй като Самуил е на поход с войски в Тесалия (Средна Гърция). Това привидно облекчава задачата му, но го принуждава да бърза преди Самуил да се е завърнал.

Войските на Самуил с изключително бърз марш пристигат в Софийското поле и се установяват под Витоша в района на днешното село Бистрица в укрепен лагер. Оттам извършват внезапни атаки срещу византийските войски, които обикалят Софийското поле за храна и фураж. Така вместо ромейците да изтощят с глад обсадените, те самите започват да гладуват.

Обсадата се проточва 20 дни. Междувременно гарнизонът на Сердика извършва успешен излаз и опожарява стенобойните уреди, оставени не охранявани опасно близко до крепостта от неопитните византийски военачалници.

По този повод византиецът Лъв Дякон, участник в похода пише: "Най-напред, когато войниците бяха излезли за сено и фураж от стана, мизите ги нападнаха от засада, извършиха голяма сеч. След това стенобойните и другите машини неприятелите ги изгориха. Ето защо императорът се подготви за път и тръгна с войските си за Константинопол".

Допълнителен мотив за вдигането на обсадата е, че Лъв Мелисин, вместо да охранява тила на ромейските войски, се оттегля във Филипопол. Началникът на западните войски Кондостефан убеждава императора, че Мелисин е потеглил към Константинопол, за да завладее престола му.

Разгром на византийската армия

Византийският император се насочва обратно към Филипопол пак през прохода "Траянови врата". Самуил не тръгва да го преследва по петите, а прилага изключително интересното „успоредно преследване” от Бистрица през Долни и Горни Пасарел южно от Лозенска планина, за да навлезе в Ихтиманското поле преди византийските войски и да им подготви засадата.

Византийската войска отстъпва от Софийското поле към Щипон (дн. Ихтиман), където нощува. Слухът, че българите заграждат околните планински пътища, предизвиква смут сред войниците и на следващия ден отстъплението продължава при все по-голямо безредие. Виждайки това, българите, предвождани от цар Роман, Арон и Самуил, се спускат срещу византийците, превземат лагера им и превръщат отстъплението им в бягство.

Византийският авангард успява да се изплъзне през склоновете, които все още не са заети от нападателите. Останалата войска е обкръжена от българите. Само отбрана част от пехотата, съставена от арменски воини, успява да си пробие път през обкръжението и да изведе по странични пътеки императора в безопасност. “Много голям брой” византийски войници са избити, други са взети в плен заедно с обоза и императорските знаци (инсигнии).

Последици

Петнадесет години след като византийците завладяват българската столица Преслав, победата при Траянови врата затвърдява успехите, постигнати във въстанието на комитопулите през 976 г. В условия на непрестанни борби с Византия Първата българска държава просъществува още няколко десетилетия със средище, изместено от североизточния Преслав в югозападния Охрид.

Провалът на византийския поход в България през 986 г. е удар върху усилията за укрепване на едноличната власт на Василий II във Византия. Скоро след битката при Траянови врата в Мала Азия избухва въстание на местни аристократи, които издигат претенденти за императорския престол и се борят срещу Василий в продължение на три години. В България също настъпват междуособици, но те са преодолени сравнително по-бързо с убийството на Арон и установяването на самовластието на Самуил.

След победата в прохода Траянови врата Самуил става „господар на положението в Балканския полуостров“. През 997 г. цар Роман умира и за цар е коронясан Самуил (997-1014).

В годините непосредствено след битката при Траянови врата са отвоювани североизточните български земи, загубени през 971 г. Самуил и другите български войводи предприемат настъпление срещу Солун, в Елада и по източното крайбрежие на Адриатическо море. Военното надмощие на българите трае до битката при Сперхей (996 или 997 г.). За съжаление победата при Траянови врата само отсрочва края на Първата българска държава, който настъпва през 1018 г.

Споменът за победата над Василий II е отразен накратко тридесет години след нея в Битолския надпис на Ароновия син цар Иван Владислав (1015-1018). Освен този надпис, разказ за битката при Траянови врата оставят няколко средновековни летописци. Сред тях са Лъв Дякон – очевидец и непосредствен участник в похода срещу Сердика, Йоан Скилица и други двама писатели - Георги Кедрин и Йоан Зонара, които повтарят почти изцяло написаното от Скилица. За битката пишат не само гръцки автори, но дори и арабинът Яхъя от Антиохия и арменците Стефан от Тарон и Матей от Едеса.

https://www.blitz.bg/

"Три столетия след идването на древните българи (т.нар. прабългари) на Балканите създадената от тях могъща държава е изправена пред тежки изпитания. През 60-те години на X в. настъпват „дни на ратни (военни) беди…“
Така преславският писател Презвитер Козма, съвременник на царете Петър I (927-969), Борис II (969-971, починал през 978 г.), Роман (978-997) и Самуил (997-1014), сполучливо обобщава проблемите.

Киевско-руският удар, осъществен с грабителските походи на княз Светослав Игоревич, и последвалата византийска окупация на източните български земи в периода 968-971 г. поставят страната пред гибелна заплаха. Българите в незавладените земи се стремят да възстановят държавния организъм. Като се опира на традициите, аристокрацията определя

своебразно „временно правителство“

- византийският хронист Йоан Скилица разказва, че управлението е поверено на синовете на комит Никола. Четиримата комитопули (Давид, Мойсей, Арон и Самуил), които са сред най-близките роднини на царската династия, съставляват колективно наместничество, което упражнява властта при жив легитимен цар, който е чужд пленник.

Изненадващата смърт на император Йоан I Цимисхи (11 януари 976 г.) поставя началото на тежка гражданска война във Византия и... на благоприятни условия за българите да отхвърлят изцяло чуждата власт. Именно през 976 г. те започват „въстание“, което се превръща в двубой на живот и смърт, продължил над четири десетилетия. Но империята оказва сериозен отпор.
Давид е убит от „скитници власи“ между Костур и Преспа, а Мойсей загива при обсадата на Сяр. Гражданската война във Византия улеснява цар Борис II и брат му Роман да избягат в България, но Борис е убит по погрешка от един глухоням български граничар, заблуден от византийските му дрехи. Роман, макар да е кастриран от ромеите, е коронясан за български цар (978). Той обявява Самуил и Арон за свои съвладетели. Роман се установява в Скопие и така след падането на Велики Преслав (971) този град става официална столица на Българското царство. Арабският хронист Яхия Антиохийски, представя Роман и Самуил като „царя и неговия пръв военачалник“. А тъй като Самуиловият син Гаврил Радомир приема и името Роман, не е изключено да са го виждали като бъдещ наследник на короната. Както изглежда, цар Роман и Самуил действат в съгласие, което намалява политическата тежест на Арон и създава условия за съперничество във властта.

Известното за българската военна активност в следващите години е свързано пак със Самуил. Той действа в широк периметър към Пловдив и Солун, а през 985 г. превзема Лариса в Тесалия.

Българските нападения

достигат дори Пелопонес! Дързостта на Самуил, както и вътрешните проблеми на империята подтикват младия тогава император Василий II към мощен удар срещу българите. Лъв Дякон твърди, че той е предизвикан от непрекъснати български набези „...в Македония (през Средните векове така е наричана Източна Тракия), дишащи убийство…“.
Императорът е воден „...по-скоро от гняв, отколкото от благоразумие“ - продължава опозиционно настроеният придворен дякон.

Цел на похода е Средец (Сердика, дн. София), управляван вероятно от Арон. През юли 986 г. Василий настъпва през Пловдив, водейки армия, която според някои изчисления е наброявала поне 30 хиляди души; била е снабдена с мощна стенобойна техника. В Пловдив императорът оставя силен резерв, командван от магистър Лъв Мелисин. Обсадата на Средец продължава 20 дни, но ромеите търпят тежки загуби.
Гарнизонът на Средец извършва и дръзки набези против обсаждащите - част от бойните коне и обозните животни са отвлечени, стенобойните машини - изгорени… Василий II се опасява от българска контраофанзива; тревожат го и слухове, че Лъв Мелисин готвел метеж и узурпация на престола.

А Самуил и цар Роман? Някои учени предполагат, че по същото време те са напредвали в поредния си поход на юг, но известени за византийския пробив към Средец, светкавично потеглят назад.

Перипетиите на ромейското изтегляне

са описани картинно от участника в събитията Лъв Дякон. Императорската армия се придвижва към Филипопол (Пловдив) предпазливо и в стегнат боен ред. За да пренощуват привечер на 16 август, ромеите строят военен лагер със силна охрана. През нощта в лагера пада „звезда“ (метеорит), изтълкувана като лоша поличба, а войниците са обзети от страх и паника. На следващия ден, 17 август 986 г., византийските колони навлизат в прохода Траянови врата, но именно там върху тях се стоварва българският удар.

Василий II търпи страшен разгром, подобен на онзи, който кан Крум нанася на император Никифор I през 811 г. във Върбишкия проход. (Навярно тази победа е вдъхновявала Самуил и приемниците му да се чувстватд остойни потомци на своя прародител „Кромос“ („Мокрос“), както пише след повече от век византийката Анна Комнина.)
Както научаваме от епископ Михаил Деволски и от Битолския надпис на цар Иван Владислав, в тази битка българските войски са командвани от Самуил, Арон и цар Роман. Императорът е спасен по чудо от арменската си гвардия. Владетелският му авторитет е сринат особено в очите на вътрешната опозиция. Един от нейните привърженици - известният поет Йоан Геометър, оплаква ромейския позор: „Истърът (Дунав, т.е. българите) грабна венеца (короната) на Рим!“

Силно впечатление прави фактът, че българите са отъждествени не с Вардар, Струма или някой друг географски маркер, а именно с Дунав! Първото българско царство още от времето на своя създател кан Аспарух (680-701) заема двата бряга на великата река. През IX-X в. дър-жавата се простира от Днестър до Адриатика, от Карпатите и Тиса до Родопите и Бяло море... Това прави Дунав най-подходящ символ на страната и на нейния народ, както Рим е знак на ромеите и тяхната империя.

Разгромът в Траянови врата води до

втора гражданска война

във Византия. Василий II е обвиняван в неопитност и престъпно нeхайство.
Неспособността си да се противопостави военно на българите императорът компенсира чрез интриги. Като тяхна жертва пада Арон, който по думите на Скилица и Йоан Зонара „...бил погубен с целия си род от брат си Самуил било защото сам той (Арон) искал да обсеби властта, било защото държал страната на ромеите - разказва се и едното, и другото...“.

Единственият пощаден е Иван Владислав, спасен от братовчед си Гаврил Радомир. Начело на държавата остават Роман и Самуил. Настъплението по посока на Солун води до овладяването на Верия (Бер), Сервия и други крепости. Йоан Геометър отново оплаква участта на империята, правейки алюзия между „Комита“ (Самуил) и „Кометата“ (Халеевата комета, наблюдавана през лятото на 989 г.). Решителният превес, постигнат при Траянови врата, позволява на Самуил да освободи старите столици Велики Преслав и Плиска със североизточните български земи (около 989/990 г.). Центърът на държавата обаче остава в днешна Македония, тъй като Велики Преслав и източните земи са жестоко пострадали от киевско-руската агресия и последвалата я византийска окупация.

Наближаващата 1000-годишина от смъртта на цар Самуил (6 октомври 1014 г.) е още един повод да си припомним битката при Траянови врата, и не само… Ще бъде повече от неприятно, меко казано, ако политическото злободневие навреди на достойното отбелязване на паметта на цар Самуил - една от най-ярките личности в многовековната ни история.

Проф. Пламен ПАВЛОВ

http://epicenter.bg/article/archive/51911/11/0

Написаното е от един ромейски поет след разгрома на Василии II от цар Самуил край Траянови врата (Българска клисура):

“Дори и слънцето да би изчезнало,
никога не бих казал,
че стрелците на скитите
са по-силни от ромейските копия.
Повалете, се дървета!
Срутете се, мрачни скали!
Грозни планини, пропаднете!
Тук лъвът се изплаши от сърните.
Слънце, скрий под земята
златоблестящата си колесница,
събуди духовете
на великите императори
и страшната вест им кажи:
Дунава грабна венеца на Рим.
Стрелците на скитите се оказаха
по-силни от ромейските копия!”

—„За претърпяното поражение в Българска клисура“, Йоан Геометър

 

Средновековна слава: Битката при Траянови врата

рез 971 година столицата на българското царство Велики Преслав е превзета от ромеите и България губи своята независимост. Византийският император Йоан Цимисхи отпразнува победоносния си поход с грандиозен триумф в Константинопол и наред с празненствата се заема да укрепи властта си над придобитите наскоро територии. Плененият български цар Борис II е отведен в ромейската столица. В Константинопол от него са снети знаците на царската власт, от сан е лишен българският патриарх Дамян, а Велики Преслав е преименуван на Йоанопол. Същевременно, превзетите от Византия източни български територии са добавени в административната организация на империята.

Голяма част от западните земи на България остават изолирани от действията на Йоан Цимисхи. Запазената в тях българска държавност е предпоставка именно там да се появи движението, което да се противопостави на ромеите – воденото от четиримата братя Давид, Мойсей, Арон и Самуил, наречени от Йоан Скилица „комитопули“, заради това, че са синове на комит Никола – управителят на Средец.

Оскъдните данни за комит Никола и неговите синове водят до възникване на много хипотези в българската историография. Според най-разпространената от тях, те са приближени до царския двор на Петър. В годините се е наложила и тезата за полето на действие на всеки един от четиримата братя: Давид – Преспа, Мойсей – Струмица, Арон – Средец, Самуил – Видин. Всички тези теории обаче, трудно могат да се докажат без наличието на сигурни данни в наративните източници от периода.

За първите открити действия на комитопулите Йоан Скилица пише следното: „Веднага след смъртта на император Йоан (976 година) българите въстанали и били определени да ги управляват четирима братя: Давид, Мойсей, Арон и Самуил.“

На пръв поглед изглежда, че въставането на българите закъснява, но всъщност то се случва в точното време. Годините между 971 и 976 минават под знака на големи византийски победи над арабите. Империята изглежда все по-стабилна, а същевременно българите се нуждаят от концентриране на своята сила в умалените предели на царството си. Настъпилата през 976 година смърт на Йоан Цимисхи, коренно променя ситуацията. Вътрешността на Византия е разкъсвана от разгарящи борби за престола, които дестабилизират империята. Това е и моментът, който българите използват. В първите години на своята активизация действията на четиримата братя имат ограничен характер и са насочени главно на югозапад. Въпреки това, те изглежда не остават незабелязани в Константинопол.

Вниманието към българите изостря и бягството от византийската столица на българския цар Борис II и неговия брат Роман. Сменили дрехите си с ромейски, те преминават границата с България, но първият от тях пада убит от патрулиращ български войник. Роман успява да се спаси и получава, макар и фиктивно, признание на законните си права над короната. Неблагоприятна е съдбата на първите двама от комитопулите. Давид е убит около 976 година от скитащи власи, а Мойсей загива ударен от камък, докато обсажда Сяр. Така, за по-нататъшните действия отговарят Арон и Самуил.


Безспорно, най-големият успех на двамата е превземането на Лариса след близо 3 годишна обсада. Именно това тяхно действие, както и нормализирането на вътрешната обстановка във Византия, довеждат до организирането на мащабен поход от страна на император Василий II, насочен към пределите на България. Според хрониста Лъв Дякон, ромейската армия се придвижва по традиционен диагонален път: Адрианопол-Филипопол-Сердика. Същият този хронист, който трябва да се отбележи е приближен до императора и участва в похода, описва стремежите на Василий II да атакува българите последния начин: „…движен по-скоро от буен гняв, отколкото от благоразумие той бързаше да ги смаже с едно нападение.“


„След като премина тесните и стръмни пътеки, императорът стигна до Сердика. Там построи военен лагер и обгради града. Държа го обсаден в продължение на двадесет дни, но нищо не можа да направи, понеже войската се беше отдала на леност и безделие поради неспособността на военачалниците. Най- напред, когато войниците бяха излезли за сено и фураж от стана, мизите ги нападнаха из засада, извършиха голяма сеч и отвлякоха много впрегатни животни и коне. След това, стенобойните и другите машини не свършиха никаква работа поради неопитността на онези, които ги бяха доближили до стените и неприятелите.“

След това разказът на Лъв Дякон описва оттеглянето на ромеите поради липсата на припаси и безперспективността на начинанието. Йоан Скилица на свой ред също пише за византийското оттегляне, но по причина на слух, свързан с приближаването на Самуил и голяма войска в тила на ромеите.

Която и от двете версии да е вярна, Василий II се насочва обратно към своята държава, преминавайки през прохода Траянови врата. Там на 17 август 986 година се натъква на българска засада и е разгромен. Самият той трудно се спасява и в ръцете на българите попада целият обоз, заедно с неговата палатка и инсигниите на императорската власт. Според хронистите в тази битка ромеите губят почти цялата си конница.

Последиците от победата оказват силно влияние. Самуил овладява ситуацията и не закъснява да освободи всички български земи, завзети от Византия в предходните години. Тези успехи обаче се оказват краткотрайни – битката при Траянови врата остава най-голямата победа на Самуил над ромеите и няколко десетилетия по-късно България окончателно ще падне под византийска власт.

https://bulgarianhistory.org/bitkata-pri-traianovi-vrata/

На 17 август 986 г. византийският император Василий II претърпява най-голямото поражение, в походите си за покоряване на България. Битката се разиграва при Траянови врата (на гръцки: Μάχη στις Πύλες του Τραϊανού). Тя е предхождана от безуспешна обсада на Сердика (днешна София), след която Василий отстъпва обратно към владенията си в Тракия. Българска войска, предвождана от цар Роман и комитопулите Арон и Самуил, преследва византийците и ги обкръжава в полите на Средна гора. Значителна част от армията на Василий II е унищожена, а той самият едва успява да се спаси с позорно бягство.

Петнадесет години след като византийците завладяват българската столица Преслав победата при Траянови врата затвърждава успехите, постигнати във въстанието на комитопулите през 976 г. В условия на непрестанни борби с Византия Първата българска държава просъществува още няколко десетилетия със средище, изместено от Преслав на североизток в Охрид на югозапад. Споменът за победата над Василий II е отразен тридесет години след нея в Битолския надпис на Ароновия син цар Иван Владислав.

Провалът на похода в България през 986 г. е удар върху усилията за укрепване на едноличната власт на Василий II във Византия. Скоро след битката при Траянови врата в Мала Азия избухва въстание на местни аристократи, които издигат претенденти за императорския престол и се борят срещу Василий в продължение на три години. В България също настъпват междуособици, но те са преодолени сравнително по-бързо с убийството на Арон и установяването на самовластието на Самуил.

Според повечето извори в деня на грандиозното поражение край Траянови врата Самуил научава и за тайните преговори между Арон и Василий за сепаративен мир. Разкрива и замислите му - да бъде убит. Така започва скандалът между двамата братя, който завършва със смъртта на Арон и целия му род. Единствен оцелява синът му Иван Владислав, защото за неговия живот се застъпва Самуиловият син Гавраил Радомир. След смъртта на Арон цяла България минава в ръцете на Самуил.

В народните предания обаче остава съмнението, че пролятата братска кръв лежи в основата на голямата трагедия, която застига Самуиловите воини и самия цар.

https://faktor.bg/bg/articles/balgarite-pobezhdavat-vizantiytsite-pri-trayanovi-vrata-vasiliy-ii-se-spasyava-s-byagstvo-1

Скрит в Средна гора, проходът Траянови врата е едно от местата, където природата и историята се преплитат по един наистина впечатляващ начин, крепост която има какво да разкаже за всеки, готов да чуе малка частица от славната ни история

Скрит в Средна гора, проходът Траянови врата е едно от местата, където природата и историята се преплитат по един наистина впечатляващ начин, крепост която има какво да разкаже за всеки, готов да чуе малка частица от славната ни история.

Още от древността проходът е стратегическа връзка между Тракия и Софийското поле, а през вековете се превръща в сцена на едни от най-значимите събития в българската история. Днес останките от крепостта и споменът за великата победа на цар Самуил превръщат това място в ценен паметник на културното и военното наследство на България.

От древен проход до непревземаема крепост

Траянови врата се намира в Ихтиманска Средна гора, на около 15 километра от Костенец и недалеч от автомагистрала „Тракия“. Проходът свързва Ихтиманската котловина с Горнотракийската низина и още от древността е бил една от най-важните пътни артерии на Балканите. През него преминавал старият римски военен път Via Militaris, който осигурявал връзката между Централна Европа и Константинопол.

Районът е обитаван още от траките, които първи си дали сметка за стратегическото значение на прохода и изградили укрепление и пътна станция. По-късно римляните доразвили отбранителната система, като издигнали наистина внушителна крепост, известна в историческите извори с имената Стенос и Щипон.

Първите писмени сведения за крепостта датират от III век, а през V–VI век тя е значително укрепена като част от отбранителната система на Източната Римска империя. Масивните каменни стени, вътрешните кули и контролираните входове превръщали прохода в трудно преодолимо препятствие за всяка настъпваща армия. Археологическите проучвания, започнали през 70-те години на XX век, разкриват впечатляващите останки на крепостта – доста голям за времето си вътрешен двор, няколко входа, отбранителни кули и части от крепостните стени, които свидетелстват за високото ниво на строителство през късната античност.

Битката, която променя хода на историята

Няма как да не спомена най-славната страница в историята на Траянови врата, която е свързана със събитията от лятото на 986 година. След

неуспешната обсада на Средец византийският император Василий II бил принуден да се оттегли към Тракия. Българските войски, водени от Самуил, проследили отстъпващата армия и избрали именно тесния проход за решителния си удар.

На 17 август 986 година българите устроили добре подготвена и планирана засада. Те позволили на авангарда на византийската армия да навлезе в прохода, след което атакували основните сили от околните височини. Попаднали в теснината и лишени от възможност за организирано отстъпление, византийците изпаднали в паника. Сражението завършило с пълен разгром на една от най-силните армии на своето време. Загинали множество войници и военачалници, а император Василий II успял да се спаси единствено благодарение на своята лична гвардия.

Победата при Траянови врата е сред най-значимите военни успехи в българската средновековна история. Тя възстановява самочувствието на българската държава след тежките събития от 971 година, когато Източна България попада под византийска власт. Разгромът на Василий II временно прекъсва плановете на Византия за окончателно покоряване на България и отлага нейното падане с повече от две десетилетия. Освен стратегически успех, битката утвърждава Самуил като един от най-способните военачалници на своето време.

Исторически названия и произход на името

Още в дълбока древност проходът е познат под различни имена, отразяващи неговото значение и историческите епохи, през които преминава. В античността той е наричан Суки. След VI век се появява и гръцкото наименование „Василики пили“, което означава „Царска порта“, а от IX век се среща и името „Българска порта“.

В по-ранни времена старотракийският проход, известен като Sued, е бил обозначаван от римляните с латинските названия Succorum claustra или Succorum angustiae, което се превежда като „Клисура“ или „Теснина при Суки/Суци“. Именно в този район се е намирала укрепената зона, свързана с по-късно известните Траянови врата. През този стратегически проход е минавал важен римски път, който свързвал вътрешността на Централна и Западна Европа с Константинопол, превръщайки мястото в ключова точка за военни и търговски връзки.

Съвременното име „Траянова врата“ се появява по-късно и е резултат от погрешно приписване на римската крепост на император Траян (53 – 117 г.). В действителност укреплението е изградено в по-късен исторически период. Според проф. Петър Мутафчиев терминът „Траянова врата“ се среща за първи път през XV век в хрониката „Унгарското кралство“ на Антонио Бонфини, където е описан кръстоносният поход на крал Владислав Варненчик срещу Османската империя (1443-1444 г.). След Освобождението името постепенно се утвърждава в научната и обществената литература и окончателно се налага като официално название на местността и прохода.

Траянови врата днес

Днес посетителите могат да разгледат останките от крепостта, разположени в непосредствена близост до историческия проход. Макар времето да е оставило своя отпечатък върху съоръжението, запазените крепостни стени и археологически останки ясно показват значението на това място през античността и Средновековието.

Освен с богатата си история, районът впечатлява и с красивата природа на Средна гора. Съчетанието между величествения пейзаж и историческата атмосфера превръща Траянови врата в предпочитана дестинация за любителите на културния туризъм, историята и археологията.

Траянови врата е много повече от останки от древна крепост. Това е място, което пази спомена за хилядолетна история, за стратегическото значение на един от най-важните балкански проходи и за една от най-блестящите победи на българското оръжие. Посещението тук е среща с миналото – място, където всяка каменна стена и всяка пътека напомнят за събития, оставили траен отпечатък върху историята на България. Крепостта е свидетел на едни от най-значимите събития в нашата средновековна история и ако камъните можеха да говорят, какво ли щяха да ни разкажат?

https://www.vesti.bg/lyubopitno/po-stypkite-na-car-samuil-traianovi-vrata-6264569

Автор: Проф. Пламен Павлов

Преди 1040 г. в прохода Траянови врата е постигната една от най-грандиозните победи в българската военна история

Три години след битката при Траянови врата византийският поет Йоан Геометър прави алюзия между “Комита” (Самуил) и “Кометата”

След своя «Златен веко» Първото българско царство изпада в сложна геополитическа ситуация и "дни на ратни (военни) беди…" Изразът е на преславския писател Презвитер Козма, който визира двата похода на киевско-руския Светослав и последвалата византийска окупация на източните български земи  (968-971 г.). За щастие българското болярство в незавладените от Византия западни земи полага усилия да възстанови тежко поразения държавен организъм. Следвайки  старите (пра)български традиции, на събор, проведен вероятно в Средец/София, българските първенци поверяват властта на регентство, което управлява от името на пленения цар Борис II. Хронистът Йоан Скилица съобщава, че управлението е в ръцета на Комитопулите, «синовете на комита» (Никола) – Давид, Мойсей, Арон и Самуил, братовчеди на пленения цар.

Изненадващата смърт на император Йоан I Цимиски (11 януари 976 г.) поставя началото на гражданска война в империята. Комитопулите веднага започват «апостасия» («въстание»), както се изразяват византийските автори. В същност става дума за война за запазването на българската независимост, продължила повече от четири десетилетия. Независимо от проблемите си, империята оказва сериозен отпор, а още през 976 г. загиват  Давид и Мойсей. Междувременно гражданската война улеснява Борис II и брат му Роман да избягат, но царят е убит по погрешка от български граничар, заблуден от византийското му облекло. Роман, макар да е кастриран от ромеите,  е коронясан за български цар (978 г.). Най-вероятно в духа на товагавашната практика той обявява Самуил и Арон за свои съвладетели. Роман се установява в Скопие и така след падането на Велики Преслав (971 г.) този град е столица на България за около две десетилетия. Арабският хронист Яхйя Антиохийски представя Роман и Самуил като «царят-евнух и неговият Комитопул». Близостта между двамата води дотам, че за престолонаследник е обявен Самуиловият син Гаврил Радомир, наричан също и Гаврил Роман.

Известното ни за военната активност през следващите години е свързано отново със Самуил. Той действа в широк периметър към Пловдив и Солун, а през 985 г. превзема Лариса в Тесалия. Българските нападения достигат дори Пелопонес! Дръзките български нападения и вътрешните проблеми мотивират младия в онези години Василий II да организира мощен удар срещу българите. Лъв Дякон твърди, че походът е предизвикан от непрекъснати български набези "... в Македония (Източна Тракия през Средновековието), дишащи убийство…" Цел на похода е Средец / Сердика (дн. София), управляван от Арон, с което да бъде осъществен пробив към земите на днешна Македония и Поморавието. През юли 986 г. Василий настъпва през Филипопол / Пловдив, водейки мощна армия, снабдена със стенобойни машини. Българската съпротива на границата е преодоляна. По същото време Самуил и цар Роман са предприели поредния си поход на юг, но при вестта за византийския пробив потеглят назад.

Обсадата на Средец продължава двадесет дни, съпроводена от тежки загуби от ромейска страна. Под командването на Арон гарнизонът на града оказва твърда съпротива и извършва дръзки набези. Част от бойните коне и обозните животни са отвлечени, обсадните машини са изгорени! Василий II се опасява от българско контранастъпление, както и от слухове за готвен преврат. Перипетиите на ромейското изтегляне са описани картинно от историка Лъв Дякон, който лично участва в събитията като свещеник от свитата на Василий II. Императорската армия се придвижва по посока на Пловдив предпазливо и в пълен боен ред. За да пренощуват, привечер на 16 август ромеите изграждат укрепен лагер близо до Щипон / Ихтиман.

През нощта в него пада «звезда» (метеорит), което е сметнато за „лоша поличба“, а войниците са обзети от страх и паника. На следващия ден византийските колони навлизат в прохода Траянови врата в Ихтиманска Средна гора, където върху тях се стоварва българският удар с цялата си сила. Василий II търпи страшен разгром, подобен на онзи, който кан Крум нанася на император Никифор I през 811 г. Тази победа представя Самуил, Арон и техните приемници като достойни потомци на техния «прародител – българският василевс Кромос» (Крум) по думите на византийската историчка Анна Комнина. Според Михаил Деволски, писал в началото на XII  в.,  българите са командвани от Самуил, Арон и цар Роман. Ролята на Арон е подчертана специално в Битолския надпис на неговия син цар Иван Владислав: „… Арон, който е брат на Самуил, царя самодържавен, и които двамата разбиха в Щипон гръцката войска на цар Василий, и бе взето много злато…“ И все пак, днес победата свързваме преди всичко с великия Самуил – личността, която по думите на един византийски писател „… и досега е в устата на българите…”

По време на битката Василий II е спасен като по чудо от арменската си гвардия. Унижението е пълно, тъй като в български ръце попада самата императорска шатра! Авторитетът на младия император е сринат, а един от привържениците на аристократичната опозиция – известният интелектуалец Йоан Геометър,– оплаква ромейския позор в стихове: "Истърът (Дунав,  българите) грабна короната на Рим!" Факт е, че българите са отъждествени не с Вардар, Струма или друг географски маркер, а именно с Дунав! Още от времето на Аспарух Първото българско царство заема двата бряга на великата европейска река. През ІХ-Х в. държавата се простира от Днестър до Адриатика, от Карпатите и Тиса до Родопите и Бяло море... Това прави Дунав изключително подходящ символ за страната на българите, както Рим е олицетворението на «ромеите» и тяхната империя.

Разгромът в Траянови врата е «детонатор» на нова гражданска война във Византия. Василий II е об¬ви¬няван в не¬о¬пит¬ност и прес¬тъп¬но не¬хайс¬т¬во. Императорът компенсира военна слабост с интриги. Година по-късно като тяхна жертва пада Арон, който по думите на Скилица "...бил погубен с целия си род от брат си Самуил, било защото сам той (Арон) искал да обсеби властта, било защото държал страната на ромеите – разказва се и едното, и другото ..." Кървавата драма, отворила пътя на братоубийствените вражди, е свидетелство за консервативния дух сред българите в западните земи и напомня безпощадната разправа на княз Борис Михаил с боилските родове при антихристиянския метеж през 865 г.

Начело на държавата остават цар Роман и Самуил. Настъплението по посока на Солун води до овладяването на Верия (Бер), Сервия и други крепости. Обратът, постигнат с победата при Траянови врата, позволява на Самуил да освободи старите столици Велики Преслав и Плиска със североизточните български земи (около 989/990 г.). Йоан Геометър отново оплаква участта на империята, правейки алюзия между "Комита" (Самуил) и "Кометата" (Халеевата комета, наблюдавана през 989 г.).

Ярката победа в прохода Траянови врата на 17 август 986 г. е събитие, което следва да придобие още по-голяма известност. Скромен паметник в чест на 1000-годишнината на битката е поставен през 1986 г., а през 2006 г. в чертите на старата римска крепост – още една паметна плоча. Не е ли редно обаче в подножието на планинския превал – там, където започва едноименния тунел на магистрала „Тракия“ откъм София по посока на Пловдив,– да бъде създаден мемориал в чест на знаменитата битка?

https://trud.bg/