Политически упадъкъ на България при приемницитѣ на Йоанъ Асѣнь II

[Hatshepsut]

Политически упадък на България при приемниците на Иван Асен II до края на XIII в.


България при Калиман I Асен (1241–1246) – в жълто, и при Михаил II Асен (1246–1256) – в оранжево

Византийското владичество (1018-1185г.) в българските земи има преди всичко отрицателни последици за развитието на българите. Унищожаването на Първото българско царство и неговите административни стуктури довело до налагането на неприсъщи за българите държавни и административни структури. Унищожаването на българската патриаршия, налагането на гръцкия клир и неговия език отворило пътя на византианизирането на църковния живот. Създали се екстремални условия за съществуване на българската народност, които за нея са истинско предизвикателство. Опитите за нейното асимилиране останали безуспешни. Идеята за независима българска държава останала жива. С въстанието на Асеневци от 1185г. тази идея не само се материализирала, но и възстановената държава укрепнала. Успешно били решени задачите от възстановителите, като цялостно освобождаване на българската народност в диаспора, международно признаване на държавата, организиране и отново международно признаване на Българската църква. Проблемите се утежнявали и от усложнената обстановка на Балканите – Трети кръстоносен поход (1187-1189г.), Четвърти кръстоносен поход (1202-1204г.), ликвидиране на Византийската империя месец 5 1204г., появата на други държави в региона. Въпреки всичко успехите не закъснели. Българската държава била призната с Ловешкия мирен договор в 1187 г. от Византия.
През 1204г. последвало ново признание, този път то дошло от Рим, от могъщия папа Инокентий III (1198-1213г.). От сключената уния през 1204г. Българското царство само формално останало в юрисдикцията на католическата вяра, православното християнство останало непроменено. През 1234г. на нарочен църковен събор в град Лампсак се възстановило и патриаршеското достойнство на Българската църква от Източните църкви. Това не е първият акт на признаване в нейната история, защото е призната още през 927г.. Обхвата на българската народност, а именно Мизия, Тракия, Северна и Средна Македония, били включени в българската държавна териториална цялост.
При управлението на цар Иван Асен II (1218-1241г.) държавното устройство на Българското царство придобило завършен облик. Въпреки позоваването на старата българска държавна традиция, уредбата на Второто българско царство била устроена по образеца на Византия. В много отношения между двете дуржави се породило съперничество. Дори при управлението на споменатия цар България и нейната столица Търново се превърнали в нов център на православния свят, защото в периода 1204-1261г. Византийската империя, с нейната роля на “ойкуменизъм“ не съществува.

При цар Иван Асен II Второто българско царство изживяло своето върхово развитие. То се изразява в една увеличена територия, която обединила и българската народност. Неговата основна заслуга представлява фактът, че всичко това постига не с много войни, всъщност това е последното средство. Според справочника на професор Й. Андреев – “Български ханове и царе VII-XIVв.“ цар Иван Асен II влязъл в голямата политика след 1230г., когато се видял начело на обширна държава, чийто идеал дълго зреел в умовете на българите. Изглеждало така, че той стои на крачка от осъществяването на заветната цел – превземането на Константинопол и създаването на така дълго мечтаната от времето на цар Симеон (893-927г.) Българо-гръцка империя. Липсвала му обаче настойчивостта за решаването на голямата цел. Вместо решителност и целеустременост, той подчинил политиката си на полумерките, компромисите и съглашенството. Той решавал тактически, а не стратегически.
Териториалното развитие и укрепване на България се отразило благоприятно върху нейната икономика. Настъпил видим подем в занаятите и търговията, в разрастването на средновековните български градове. Столицата Търново се очертала като главен политически, икономически и културен център. За нея съвременниците с уважение говорели като за “Трети Рим”.
По време на цар Иван Асен II започнали да се секат монети – златни, сребърни и медни. Монетосеченето било свързано с общия икономически подем и развитието на търговията. Тъй като добре осъзнавал, че напредъкът е свързан със спокойствието в страната, той проявил и търпимост към еретическите учения и най-вече към богомилството. Византийският историк Георги Акрополит признава, че цар Иван Асен II бил обичан не само от българите, но и от ромеите и др. народи.

Със смъртта на цар Иван Асен II приключил най-бляскавият период в историята на Второто българско царство. Наследстовото на велия български цар било разпиляно с лека ръка от неговите наследници, било то поради неопитност, интриги или поради усложнена международно обстановка. Времето от 1241г. до кр. на XII в. с основание е спечелило славата на един от най-мрачните периоди на българската средновековна история. Основни извори за този период са съчиненията на византийците Георги Акрополит, Георги Пахимер и отчасти Никофор Григора. По-малко значение имат различните български преписки и надписи, както и такива от унгарски и сръбски произход. Най-голяма заслуга за проучването на този период има професор Петър Ников.
Дълго време българската марксическа историография обръщаше прекомерно внимание само на въстанието на Ивайло от 1276-1280г. и разглеждаше събитията като “класова борба”. През 1241г. се възцарява цар Коломан (1241-1246г.), който е син на цар Иван Асен II и унгарската принцеса Анна-Мария. В западните извори името на новия владетел се среща като Коломан, а в българските и византийските като Калиман. Управлението на “детето-цар”, както го нарича Г. Акрополит в своята “История”, започнало в смутни времена, когато е едва на 7 години. Заради малолетието на българския цар, регентски съвет поел управлението. Съставен бил от близки на покойния монарх боляри, поради което и следваната от преди политика не претърпяла промени. Старите договори със съседите били подновени, но скоро след посочените събития започнали изпитания. Държавата, която оставил цар Иван Асен II била мощна и с голяма територия, но равновесието било нарушено от приближаващата татарска опасност.
Татари е името на едно от монголските племена. Тяхното обединение в земите на изток от Байкал през втората половина на XII в. е свързано с името на Тимучин, известен като Чингиз хан. След завземането на Азия през първото десетилетие на XII в., неговите орди се насочили към Европа. След битката при река Колка от 1224г. татарите покорили разпокъсаните руски княжества, Волжко-Камска България и куманите. През 1240г. наследникът на Чингиз хан – хан Бату превзел град Киев и създал в южните руски степи ханство, известно като “ Златната орда “. Грабителските и опустошителни набези на войнствените татари нямали равни на себе си в историята на Средна Европа.
Първото татарско нашествия в Европа от 1242-1243г. имало крайно отрицателни последици. Водени от хан Бату татарите достигнали до Унгария, превърнали в пепелища градове и села, включително и столицата Естергом и принудили унгарския крал да търски убежище на адриатически остров. По обратния път към южно-руските степи татарските пълчища нападнали и опустошили земите между Балкана и река Дунав, превзели столицата. Това принудило българския владетел да им бъде трибутарен васал, т.е. владетел, който е зависим и им изплаща ежегоден данък, състоящ се от земеделска продукция и желязо. От тогава започнала васалната зависимост на българската държава към татарите, която продължила до кр. на XIIв.. Самите те били истинска напаст за българския народ и държавата. Сведения за посочените събития дава “Преписка” на Тодор Граматик от 1242-1243г.
Недокосната от татаро-монголската опасност, Никейската империя, начело с Йоан III Дука Ватаци продължила борбата си за отвоюването на Константинопол. Застрашен от никейската опасност, латинският император Балдуин II спешно търсел помощта на Запада. В писмо от 21.03.1245г. папа Инокентий IV призовал българския цар да се върне към единството със святата Римска църква и да помогне на изпадналия в беда латински император. Отговорът можел да бъде само отрицателен, тъй като българската столица се чувствала като “бранител на православието” и не можела да поднови точно сега връзките с папата. Амбициозните планове за съюз не довели до никакъв резултат. Като причина могат да се посочат и събитията станали в българския двор през 1246г.. През август цар Коломан I починал. Георги Акрополит съобщава две версий за смъртта му – естествена смърт и отровно биле. Тези версий били разпространени и в българските земи. Насилствената смърт едва ли е в състояние да предизвика учудване, след като още първите Асеневци са били съпътствани от насилствена смърт. Предполага се, че е убит от мащехата си Ирина. Тя разчиствала пътя на своя син Михаил Асен към българския престол и успяла. От 1246-1256г. български цар е Михаил Асен, който е внук на епирския владетел Теодор Комнин и син на Иван Асен II от брака с дъщеря му Ирина. Идването му на власт не среща никаква съпротива. Причината за това трябва да се търси във факта, че след смъртта на Коломан той е единственият наследник на Асеневци по мъжка линия. Михаил Асен бил също малолетен, ето защо управлението било поверено на регентство начело с майка му, за което свидетелстват изсечените монети от това време, представящи Михаил Асен и Ирина като съвладетели.

Цар Михаил I Асен (1246-1256). Портрет от костурската църква
„Свети Архангели Митрополитски“

Сред съседите на България било създадено мнение, че управлява “второ дете”, което няма понятие от война. Ето защо от междуособиците в държавата и нестабилната царска власт се възползвал император Йоан III Дука Ватаци, който изготвил план и предприел действия, като за няколко седмици цялата Родопска област чак до река Марица, с прочути български крепости била превзета, а също Сяр, Мелник, Източна и Средна Македония. Границата с Никея минавала по горното течение на река Марица, а мирният договор бил сключен с посредници на регентката Ирина, която се безпокояла повече за личните си амбиции, отколкото за териториалните загуби. Незаетите македонски територии от Никея преминали във владение на епирския деспот Михаил.
От кризата в българската държава не закъснели да се възползват и маджарите. Спорните Белград и Браничево преминали под тяхна власт, а Бела IV си прикачил титлата “крал на българите” . Сърбите също последвали примера на унгарците и се откъснали от българското влияние.
Разграбването на българските територии и изолацията, в която попаднала страната принудили регентите, начело с Ирина да се съюзят с никейците и да започнат съвместна война срещу Латинската империя. Военните действия започнали окуражаващо. Българо-никейските войски завзели крепостите Виза и Цурулум, което не донесло на България териториални придобивки. Не се променила и трибутарната зависимост на България към татарите, която според францисканския монарх Рубрих и през 1253г. продължавала да им бъде задължена.
Царица Ирина направила всичко възможно да подкрепи епирските си роднини в ощърб на българските интереси. Противно на провежданата от цар Иван Асен II линия на добросъседнство със Сърбия, цар Михаил Асен подписал договор с Дубровник от 1253г. , който съдържал търговски и военни клаузи насочени срещу Сърбия. Обединените военни действия през посочената година били успешни и сръбският крал Урош молел за мир.
На 03.11.1254г. умира никейският император Йоан III Дука Ватаци и престолът бил зает от сина му Теодор II Ласкарис, зет на покойния цар Иван Асен II . Настъпилата промяна в Никея била използвана за реванш в южна Тракия. Г. Акрополит свидетелства, че Михаил Асен без много усилия и с подкрепата на местното българско население си възвърнал заграбените земи. Това принудило Теодор II Ласкарис да вземе спешни мерки срещу разпадащото се никейско присъствие. За по-малко от година и половина бил превзет град Боруй (дн. Стара Загора) и южна Тракия била отново в никейско владение. Опасявайки се от по-нататъшно напредване на никейците България подновила съюзническите си отношения с Унгария. Посредник бил банът на Мочова Ростислав Михайлович, полузависим аристократ от руски произход, който оженил дъщеря си за български цар и по този начин се свързал с търновския царски дом. На него било възложено да уреди отношенията с Никея чрез мирен договор. По това време никейският император се намирал на стан при река Регина в търсене на решителна битка със съперниците си. Тук пристигнала и делегацията, която сключила мирен договор. Прави впечатление огромната отстъпчивост при сключването на Регинския мир. Границата между двете държави остава същата от преди конфликта от 1254г.. Това обстоятелство говори за евентуално подкупване на Ростислав Михаилович от никейския император. За това съобщава Г. Акрополит – поднесените подаръци на руския княз били неизброими – коне, финни тъкани и ценни предмети. След отпътуването му до императора достигнали слухове, че българският цар Михаил Асен отхвърлил Регинския мир, но за това било вече късно. Опозицията срещу него била голяма, начело с неговия братовчед Коломан. Така след детронирането му за около 2 месеца, на престола се възкачил Коломан II Асен през 1256 г.. Същият е син на севастократор Александър, брат на Иван Асен II. Отново Г. Акрополит свидетелства, че Коломан организирал заговор с недоволното болярство, при което Михаил Асен е ранен смъртоносно и умира от раните си. Не се уточнява мястото на събитието, но това става някъде извън Търново, но мнозина от българските историци дори оспорват събитието. В полза на твърдението, че той се провъзгласява за цар е и фактът, че се жени за овдовялата царица, дъщеря на крал Ростислав Михайлович. С този факт се цели да се превърне провъзгласяването му за цар в легитимно. Безспорен е фактът, че неговите противници били много. Принуден да бяга от място на място, изоставен от своите привърженици, той бил убит. Краткото царуване на Коломан II Асен не оставило забележителна следа в българската история и представлявало поредната междуособица, нанесла удар върху престижа на царската власт. Това увеличило хаоса в държавата и допринесло за орязването на нейните територии и за намаляването на международния ѝ авторитет.

https://www.kaminata.net/forum/viewtopic.php?t=20717

[Hatshepsut]

България при приемниците на цар Иван Асен II
(Хронология)

1241–1246 г. Управление на Коломан I Асен.

1242 г. Татарите нападат и опустошават част от българските земи. България се задължава да плаща годишен данък на татарския хан.

1246 г. Коломан I Асен е отровен. На престола застава Михаил II Асен, син на Иван Асен II от третата му жена Ирина. Управлява до 1257 г.

1246 г. След убийството на Коломан I Асен императорът на Никейската империя Йоан II Дука Ватаци нарушава мира с България и завладява Тракия, Родопската област, Беломорието, част от Македония. През същата година никейците завладяват и Солун. По-късно унгарският крал Бела IV присъединява Белградската и Браничевската област.

1253 г. Михаил II Асен сключва договор с Дубровник, насочен срещу сръбския крал Урош. Договорът съдържа и търговски клаузи, облекчаващи взаимната търговия на двете страни.

1253 г. Михаил II Асен предприема кратък поход в сръбските земи, но под натиска на Никейската империя преустановява войната. Договорът с Дубровник е прекратен.

1254 г. На престола на Никейската империя се качва Теодор II Ласкарис. Български войски навлизат в Родопската област и Македония, но са принудени да се оттеглят.

1255 г. Преговори за мир с Никейската империя, водени с посредничеството на княз Ростислав Михайлович, тъст на Михаил II Асен, княз на областта Мачва. Договорът предвижда предаване на части от Северна Македония и Родопската област на Никея. Михаил II Асен отказва да го признае. Българските боляри са недоволни от политиката на Михаил II Асен.

1257 г. Михаил II Асен е убит. На престола се качва Калиман (негов братовчед, син на севастократор Александър, брат на Иван Асен II). Съперници за престола са боляринът Мицо и княз Ростислав.

1257 г. Между няколкото претенденти за престола за цар е избран боляринът от Скопие Константин Тих (1257–1277). След брак с Ирина, внучка на Иван Асен II и дъщеря на никейския император, приема името Константин Асен.

1261 г. 25 юли. Никейският пълководец Алексий Стратегопул превзема неохранявания от латинците Константинопол. На 15 август император Михаил VIII Палеолог влиза тържествено в Константинопол и прави града отново столица на Византийската империя.

1262 г. Война между Византия и България. Византийците превземат важни градове и области в Тракия и по черноморското крайбрежие (Филипопол, Станимака, Анхиало, Месемврия).

1268 г. Неуспешен договор с Византия. Преговорите с Карл Анжуйски за антивизантийска коалиция завършват без резултат. България не може да води активна антивизантийска политика поради татарската опасност.

1277 г. В североизточните български земи избухва въстание, ръководено от Ивайло. Прогонване на татарски отряд.

1277 г. Битка между въстаниците и войската на Константин Асен. Смъртта на царя.

1278 г. Михаил VIII Палеолог провъзгласява Иван, синът на Мицо, за цар на България под името Иван Асен III и го оженва за дъщеря си. Византийски войски тръгват на поход към България.

1278 г. Ивайло влиза в Търново, сключва брак с вдовицата на Константин Асен – Мария, и поема царската корона.

1278 г. Войските на Ивайло водят сражения с византийците по крепостите на Стара планина. Самият Ивайло предвожда други войски срещу нахлулите в Северна България татарски отряди.

1279 г. зимата. След преговори на търновските боляри с византийския император градът се предава и в него влизат византийски войски. За цар е провъзгласен Иван Асен III.

1279 г. Ивайло разбива и прогонва татарите. След това се насочва на юг и печели последователно сражения с 10 000 и 5000 византийска войска.

1279 г. Иван Асен III бяга тайно от Търново с царското съкровище.

1279 г. Георги Тертер е обявен за цар. Ивайло търси убежище при татарския хан Ногай. Иван Асен III при Ногай. Убийството на Ивайло.

Края на ХIII в. Поява на лъжеивайловци във Византия във връзка с войните срещу турците.

1292 г. Тертер напуска престола поради болярски междуособици и избягва във Византия.

1292–1298 г. Управление на цар Смилец. Татарите засилват намесата си във вътрешните работи на България. През 1295 г. Тертер се признава за татарски васал.

1298–1300 г. Управление на вдовицата на Смилец. Тя предлага ръката си на сръбския крал Стефан Милутин и като зестра България. Бракът не се осъществява поради отказа на сръбския крал.

1300 г. Тодор Владислав и Чака бягат от Златната орда. На престола застава Чака, който е в конфликт с баща си Токту, който изпраща войски срещу Търново. Тодор Светослав сваля Чака, изпраща главата му на Токту, възстановява отношенията с него и застава на престола.

1300 г. Бесарабия е дадена във владение на България от татарите.

1300 г. Патриарх Йоаким III е наказан със смърт.

1301 г. Неуспешен опит на Михаил, син на Константин Асен и Мария, да се върне на престола.

1301 г. Братът на Смилец, Радослав, претендент за Крънското деспотство, е заловен в битка и ослепен, заедно с него са пленени 13 византийски велможи, които са заменени във Византия с бащата на царя – Георги Тертер.

1304–1307 г. Война с Византия в съюз с Елтимир, владетел на Крънското деспотство. Българите превземат няколко области в Тракия, черноморските пристанища Месемврия, Анхиало, Созопол, Агатопол. Поражения на византийците през 1304 г. при р. Скафида (край Созопол) и Виза.

1305 г. Тодор Светослав превзема Крънското деспотство.

1307 г. Мирен договор между България и Византия. България запазва териториалните си придобивки. Тодор Светослав сключва брак с дъщерята на византийския император.

1321 г. Умира Тодор Светослав, на престола се качва синът му Георги Тертер II.

1322 г. Българите превземат Филипопол.

1322 г. ноември. Умира Георги Тертер II, без да остави наследници.

1322 г. Болярите избират за цар видинският деспот Михаил Шишман.

Доц. д-р Петко Петков

http://istorianabulgaria.zazz.info/?cat=151

[Hatshepsut]

От нашата Download-секция може да свалите книгата на Иван Божилов "България и Дубровник. Договорът от 1253 г.":

https://bg-nacionalisti.org/BNF/index.php?action=downloads;sa=view;id=7929