Обявяване на независимостьта на България, 22.09.1908г.

[Hatshepsut]

Обявяване на независимостта на България, 22.09.1908 г.


Обявяване на независимостта на България, 22.09.1908г. Художник: Васил Горанов

Независимостта на България е провъзгласена на 22 септември 1908 г. и е призната от Османската империя и Великите сили през пролетта на 1909 г. Берлинският договор от 1878 г. определя Княжество България като васално на Османската империя, което затормозява стопанското развитие на страната и ограничава възможностите й в международните отношения. Затова след постигането на Съединението на Източна Румелия с Княжество България усилията на българския политически елит се насочват към обявяване на независимост. Благоприятни условия за това настъпват през септември 1908 г. Тогава вниманието на Великите сили е насочено към френско-германския спор за Мароко, а Австро-Унгария се готви да анексира Босна и Херцеговина. В същото време в Истабул младотурците извършват преврат, а по жп-линията Одрин-Белово избухва стачка. Българското правителство използва момента, конфискува жп-линията и обявява независимост на 22 септември. На следващия ден Австро-Унгария анексира Босна и Херцеговина. На заплахите с война от страна на Османската империя, България отговаря с военна мобилизация и същевременно декларира готовност за мирно уреждане. Тъй като Берлинският договор е двойно нарушен (от София и от Виена), а Великите сили не са готови за мащабна война, усилията се насочват към дипломатическо признаване на българската независимост. С решаващата помощ на Русия са уредени политическите и финансовите аспекти и през март 1909 г. европейските правителства признават независимостта. България става царство и пълноправен участник в международните отношения. Създадени са предпоставки за освобождаване на последните останали под османска власт български земи в Тракия и Македония.
---

Волята за независимост - модерната черта на българската следосвобожденска идентичност

94 години от обявяването на Независимостта на България (22.09.1908 г.)
Обявяването на Независимостта на България на 22 септември 1908 г. е сред забележителните събития в новата българска история. Постепенно преодоляло еуфорията от Освобождението, в началото на ХХ в. българското общество поема с бързи стъпки по пътя на Модерността. Този път е свързан с важният акт на Независимостта - вратата, през която България преминава, за да се нареди сред останалите равноправни страни в европейския свят. България и българите издържат с отличие важния изпит на Историята, чийто поуки трябва да помним и днес, когато отново търсим своето място в духовното и политическо пространство на Стария континент. Нека се върнем към събитията, които са вълнували сърцата и умовете на нашите предци в онези паметни мигове.

Обявяването на Независимостта формално започва с младотурската революция от юли 1908 г. Промените в Османската империя стават повод за катаклизми в съществуващите политически отношения в Европа. Става ясно, че установеното на Берлинския конгрес статукво подлежи на неизбежна промяна, част от която се явява и актът на прокламиране Независимостта на българското княжество. Каква, накратко, е неговата предистория?

В историографията се спори чия е инициативата за обявяването на Независимостта. Малцина знаят, че дипломатическият представител на България в Цариград Иван Гешов пръв предлага решителни действия за скъсване отношенията на зависимост и постигане на бленуваното национално обединение. Удобен повод за стъпки в тази посока е фактът, че Гешов не е поканен на приема по случай рождения ден на турския султан (30 август 1908 г.). Основен аргумент на турската страна е, че той не е представител на суверенна държава, макар че от десет години български дипломат редовно присъствал на приемите на султана. Реакцията на нашето външно министерство е мигновена и Гешов е отзован от Цариград. Усещайки надигащите се настроения сред българския политически елит, руската дипломация съветва българите да изчакат "Австрия да започне първа", т.е. с очаквания анекс на Босна и Херцеговина тя първа да наруши Берлинския договор.

Едно събитие катализира действията на българите. Става дума за стачката на служителите от Източните железници, които формално са собственост на германски и австрийски капиталисти. За обслужването на участъка, намиращ се на наша територия, са ангажирани представители на българската администрация. Стига се до там обаче, че железниците попадат изцяло под български контрол и са обявени за български държавни железници. Великите сили протестират, но безрезултатно. Княз Фердинанд не одобрява деянието, а отговорността за него изцяло се поема от правителството, начело с Ал. Малинов. Това е първата стъпка, с която България открито декларира пред Европа желанието си за суверенитет.

На 20 септември Австро-Унгария обявява намерението си да анексира Босна и Херцеговина на 23 септември. След поверителен разговор между Фердинанд и министър-председателя Малинов се взема решение тържествения акт на обявяване на Независимостта да изпревари това събитие и да бъде на 22 септември във Велико Търново.

Независимостта е прокламирана в тържествена обстановка в Иван-Асеневата черква "Св. Четиридесет мъченици" и на старопрестолния Царевец. Важният държавен акт се отбелязва с многохилядни митинги в цялата страна. В шифрована телеграма до Фердинанд относно настроенията в столицата неговият личен секретар Чапрашиков пише: "Ентусиазмът в целия град е неописуем. Всички улици и площади задръстени от тълпи народ, който взаимно се поздравява с "честито Царство" и вика "ура"… Всички магазини са окичени със знамена. Никога столицата не е бивала в такъв възторг."

В манифест към българския народ, прочетен по повод обявяването на Независимостта, се изтъква вярата, че "този акт ще намери одобрението на великите сили", а отношенията с Османската империя, охладени в резултат на премахването на формалния васалитет, ще бъдат издигнати на по-високо равнище и ще придобият приятелски характер".

Така 30 години след Берлинския конгрес България логично заема полагащото й се място сред независимите държави в Европа. Въпреки че тя вече е постигнала своята политическа и икономическа свобода, с това смайващо действие е завършен дългият процес на възраждане на българската държава. С този акт е показано на света, че нито унизителните клаузи на Берлинския договор, нито чуждите интереси са в състояние да подтиснат стремежа на един народ към независимост. Всеки българин с чувство на гордост трябва да запечата в съзнанието си тази дата, защото както Съединението, така и провъзгласяването на независимото Царство България, според думите на тогавашния министър-председател Александър Малинов, е "дело, чисто българско, продиктувано само от български чувства и български интереси".

Георги ВЛАДИМИРОВ
---

ЗА НЕЗАВИСИМОСТТА, ЦЕНАТА И ПАМЕТТА НИ…

Борислав Гърдев

При честване на поредната годишнина от обявяването на независимостта на България е необходимо да изясним няколко важни и съществени факта, пропускани от вниманието на пишещите съзнателно или не.

Първо, проблемът за независимостта на страната е пряко обвързан с Берлинския договор от 1 юли 1878 година, и по-точно с неговото нарушаване. Опити за обявяване на независимост са правени още при управлението на Константин Стоилов (1897 год.), но едва десет години по-късно, на Хагската конференция за мир (15 юни-18 октомври 1907 год.), когато Турция енергично протестира срещу желанието на България да се представи като суверенна държава, за родния политически елит става ясно, че унизителните клаузи на васалитета трябва да бъдат премахнати.

Благоприятният конюнктурен повод се появява през лятото на 1908 година с избухването на младо-турската революция (11 юли) и възстановяването на Конституцията на Османската империя от 1876 година (23 юли). Инициативата за форсиране обявяването на независимостта принадлежи на премиера демократ Александър Малинов, който сондира становището на монарха чрез серия от разговори между 23 и 26 август.

Към благоприятните обстоятелства добавяме дипломатическият скандал с българския агент в Цариград Иван Ст. Гешов на 30 август, когато не е поканен на приема от турския външен министър Тефик паша, с цел да подчертае васалния му статут, както и с избухналата на 5 септември стачка на Източната жп линия в Турция, която се пренася и върху частта й на българска територия. В тези напрегнати дни е от значение подкрепата за родната кауза от поне една от Великите сили. Фердинанд я получава във Виена на 11 септември. Следва изборът от правителството на подходящия момент за обявяване акта пред българското общество с цел спечелване на максимална популярност и одобрение. В този аспект случилото се в Търново на 22 септември 1908 година е ритуално-спектакловият финал на един етап от борбата за признаване на българската независимост. В целия ритуал на 22 септември и особено при прочитане на манифеста от монарха в църквата "Св. 40 мъченици", завършващ с възгласа "Да живее свободна и независима България! Да живее българският народ!" има много показна пищност, но и връзка с традицията, с историческото ни минало, с уважение към чувствата на сънародниците, зад които се крие трудът и опитът на плеяда дипломати и политици, борили се още дълго и упорито, докато на 6 април 1909 год. "прогласената във Велико Търново независимост е получила най-после одобрението и признанието на Великите сили и нашите съседи" (Ал. Малинов).

Второ, с обявяване на независимостта е свързан още един акт, пренебрегван от изследвачите. Оказва се, че в новата ни история Фердинанд е единственият владетел, не само избран за такъв от Велико народно събрание (Третото, на 25 юни 1887 год.) в Търново, но и провъзгласен за цар в старата българска столица на 22 септември 1908 год. в унисон с изискванията на Търновската конституция и заветите на Учредителното народно събрание. Това говори за уважение и придържане към изискванията на родовата памет. Само военно-временните условия на 3 октомври 1918 год. спасяват простъпката на сина му Борис III да не бъде коронясан в Търново, както повеляват изискванията, а набързо в София и не пред Велико народно събрание, което да узакони прерогативите му след абдикацията на неговия баща.

Трето, както всеки трус в нашата история, и обявяването на независимостта ни е свързано с компромиси, които се заплащат с определена цена. В своите мемоари и премиерът Малинов, и финансовият министър Иван Салабашев засягат този деликатен и щекотлив проблем, занимавал управляващите демократи от 1 октомври 1908 год. до 6 април 1909 год. Става дума за откупуване на турския дълг към Русия, останал от времето на Освободителната война, както и на Източните железници у нас - тегоби, прехвърлени върху българската хазна. Подробност е, че сумата за откупа от 82 млн. лева, одобрена на око и с лека ръка от търговския министър Андрей Ляпчев с цел спечелване на руските симпатии, е оспорена от министъра на финансите Салабашев, изчислил, че обезщетението, което България трябва да плати за железниците и независимостта е 50 310 334 лева (!).

Въпреки съпротивата му, единственото, което постига след преговорите с руските външен и финансов министри Изволски и Коковцев, е разсрочване на плащането на заема от наша страна към Русия от 82 млн. лева за 75-77 години при 4.75% лихва. А за да бъде обвързването с "освободителката" ни пълно, се предлага да подпишем нова военна конвенция, с която се поставяме под руска егида. Поводът е посещението на Малинов, Фердинанд и външния министър Стефан Паприков в Петербург от 10 до 19 февруари 1910 год., а примамката - Велика България, по-голяма и от Сан-Стефанска. Царят обаче усеща капана и отлага сключването на спогодбата, както и на политическата конвенция във варианта й от 20 март с.г., а на 13 юни 1909 год. е подписано и споразумението с дружеството, експлоатиращо Източните железници у нас за обезщетение от 2 111 978,55 лева, с 6-месечен срок на изплащане.

Четвърто, не е лошо да се замислим върху още един болезнен проблем. Докато България е васална на Турция (независимо от неудобствата и ограниченията), тя преживява стопански и културен подем. Националните катастрофи ще я преследват една след друга (независимо дали покровителят се казва Русия или Германия) скоро след обявяване на нейната независимост. И тъй като в обществено-политическата действителност няма нищо случайно, си струва да дискутираме върху незрелия и непрецизен подход на нашите управници, защитавали или не националните ни интереси, пренебрегвайки или недооценявайки фактора "съседи" и могъщи държави, доминиращи при определяне насоките на голямата европейска и световна политика.
---

Независимостта ни е следствие, а не символ на държавното начало.

Акад. Илчо Димитров

Санстефанският мирен договор, увенчал войната на Русия за българското освобождение с възстановяването на държавата ни, е подписан на 3 март (19 февруари) 1878 г. Само три месеца по-късно този благороден исторически акт бе заместен от Берлинския договор (1/13 юли), израз на великодържавния егоизъм, на който и до днес е жертва европейският югоизток. С него бе потвърдено създаването на самостоятелно и трибутарно българско княжество под васалната зависимост на султана. Впрочем с такава зависимост бе придружено началото на самостоятелния живот и на други балкански народи. Васалното княжество не е пълноправен субект на международното право. То плаща годишен трибут на Високота порта, участва в погасяването на дълговете й и т.н. Най-тежко бе разпокъсването на националното единство: княжеството бе ограничено до Северна България и Софийско, а Южна България бе превърната в автономна област в рамките на империята, македонските българи бяха върнати под османско владичество.
Стремежът на младата държава е да превърне зависимостта от Високата порта във формалност, утвърждавайки де факто самостоятелния си характер. Васалната зависимост не се и споменава в Търновската конституция. Източна Румелия не допуска турски гарнизони на територията си, а още първите избори утвръждават чисто българския й характер. Княжеството навлиза в международните отношения: акредитира и приема дипломатически представителства, сключва споразумения и договори, участва в европейски конференции.
--------------------------------------------
Голямата цел е освобождението и обединението на всички българи в единна национална държава. Първият успех, оказал се и най-големият, е Съединението на Източна Румелия с княжеството, дело на самия народ. Признато от княза и правителството, то е защитено от българската войска и е международно признато благодарение на умелото държавно ръководство и на младата дипломация. На дневен ред е следващият етап - освобождението на българите под чужда власт.
Нито демонстрираната добра воля от българската държава към турската, нито реформите, нито революционната борба (Илинденското въстание) постигат голямата цел.

Остава последното средство - войната.

В продължение на 3 десетилетия след Освобождението отхвърлянето на васалитета\пълната независимост, не се смята за актуално. Но към края на първото десетилетие на ХХ в. се очертават благоприятни условия за извоюване на независимостта като старт към активизиране на националната политика. България се очертава като най-бързо проспериращата балканска държава, а васалитетът е напълно фиктивен. Нужно е само да се поставят действията й в синхрон с разнопосочните цели на великите сили.
В началото на 1908 г. в София идва на власт Демократическата партия. Тя се ползва с репутация на русофилска и ориентирана към Антантата: англо-френско-руския блок. Княз Фердинанд е свързан с антиподния блок - германо-австро-унгарския. Така и от двете страни може да се разчита ако не на подкрепа, то поне на равнодушие.
През лятото на 1908 г. избухна младотурската революция. Султанът бе заставен да възстанови конституцията от 1876 г. Младотурското правителство обяви всички поданици на империята за единна отоманска нация, отричайки правото им на самостоятелно развитие. Заплаха надвисна не само над българите в империята, но и върху фактическия суверенитет на княжеството. Основанието за ново, след Съединението, нарушение на Берлинския договор, бе налице.
В края на август 1908 г. Иван Ст. Гешов, дипломатическият агент в Цариград, не е допуснат на празненството по случай рождения ден на султана. Обяснението е, че е представител на васална, а не независима държава.

Гешов апелира в София да се използва

случаят за провъзгласяване на независимостта. Министър-председателят Александър Малинов споделя с княза същото мнение. Гешов е отзован. Назрява разривът. В Цариград преобладава германско влияние. Англия се надява да го преодолее с доброжелателство към младотурците. Австро-Унгария готви анексията на окупираната през 1878 г. турска провинция Босна и Херцеговина. Тя поощрява българските намерения, за да улесни собствените си. Русия, съчувстваща на България, се опасява да не би обявяването на независимостта да се окаже изгодно за съперника й на Балканите. Външният министър Изволски съветва да се изчака анексията, така че Австро-Унгария първа да наруши Берлинския договор. На 2 септември той и австрийският му колега Ерентал се споразумяват в полза на анексията, след която България да обяви независимост, срещу свободното преминаване на руски кораби през Проливите.
Как България да превъзмогне противоречията между великите сили даже вътре във формираните военнополитически групировки?
На 6 септември избухва стачка в Източните железници, формално принадлежащи на империята, а всъщност собственост на компанията за построяването и експлоатацията им. Властите се възползват от стачката, за да турят ръка върху железниците на територията на страната. Фердинанд е на почивка в имението си в Унгария. Външният министър му пише: независимостта е назряла;

да се пристъпи към действия!

Тук вече е и Малинов. Той споделя същото мнение. Князът изглежда е съгласен, ала сред среща с император Франц Йосиф в Будапеща (10 септември) се колебае. От София Малинов го известява за решението на Министерския съвет: независимостта да се провъзгласи на 21 септември в Търново. Фердинанд постига отлагане с един ден.
Междувременно Австро-Унгария уведомява силите, че на 24 септември ще обяви анексията. Преди или след анексията да се провъзгласи независимостта - по това умува правителството. Решението е: ако е по-рано, не ще се тълкува като съгласувана с Виена. Двете правителства се споразумяват в този смисъл. Изволски остава на мнението да се изчака анексията.
На 22 септември (5 октомври) в църквата "Св. Четиридесет мъченици" в Търново Фердинанд, в присъствието на министрите, прочита прокламация за провъзгласяване на независимостта. България става царство, а той самият е вече цар на българите! Мнозинството от народа ликува. Големи надежди се пораждат сред поробените българи. Актът на 22 септември не само установява равноправно положение на държавата в международния живот и повдига достойнството на народа, но и стимулира националното самочувствие пред наближаващите битки за национално обединение.
Само след два дни, на 24 септември, Австро-Унгария анексира Босна и Херцеговина - важен подстъп към настъплението й на Балканите, което ще се окаже фатално за бъдещето й. Шест години по-късно в Сараево, босненската столица, сръбският студент Гаврило Принцип ще застреля престолонаследника Франц Фердинанд - повод за Първата световна война, в чийто край ще рухне Хабсбургската империя.

Двете събития предизвикват балканска криза

(1908 - 1909 г.) като доминиращ елемент в международните отношения, когато съперничествата между Антантата и Централния съюз се изострят, за да се стигне до разрешение във всеобща война.
Младотурците, естествено, са най-засегнати, като гневът им е насочен повече към дързостта на България, отколкото към наглостта на Австро-Унгария (с нея Турция ще е в една коалиция през световната война). Но нямат намерение да прибягват към крайни мерки, съзнавайки слабостта си, а и неизбежността на останалото. Затуй полагат усилия да изтъргуват независимостта срещу най-висока парична цена.
Англия не се е отчаяла да ги отклони от прогерманския курс, след като дълго е бдяла над агонията на "болния човек". Според нея изходът е само в споразумение между силите, подписали Берлинския договор със съгласието на самата Турция.
Русия, предварително споразумяла се с Виена за анексията, е докачена от българското правителство, което не се е вслушало в съвета за обявяване на независимостта след анексията - в това вижда съгласуваност с Австро-Унгария, подриващо позициите му в България. Германия обещава да признае независимостта при условие, че се обезщети компанията за Източните железници. Подобно е становището и на Австро-Унгария. За двете империи

проблемът е преди всичко финансов,

не политически. И другояче не би могло да е, след като независимостта е пряко свързана с анексията.
През октомври в Цариград се провеждат турско-български преговори. Претенциите на Високата порта за 650 млн. златни франка и териториални отстъпки в Източните Родопи (!) са придружени със заплаха за мобилизация. Реакцията на София е, че турската мобилизация ще бъде последвана от българска. Правителството е съгласно на обезщетение от 82 млн. зл. фр.
Преговорите се затягат. Англия, Франция, Германия и Италия обещават, че при споразумение с Турция независимостта ще бъде призната. Русия предлага да поеме обезщетенията на Турция срещу неизплатената й контрибуция за Освободителната война. Англия и Франция приемат предложението. И българското правителство с признателност го приема. В началото на февруари 1909 г. Фердинанд е посрещнат в Санкт Петербург с почести, дължими на независим владетел.
На 3 март е подписан руско-турски протокол: финансовите въпроси между България и Турция се уреждат с турски дълг към Русия от военните контрибуции.
От 6 април е руско-българският протокол, с който България признава, че дължи на Русия 82 млн. зл. фр., платими в срок от 75 години. Това е изключително ценен принос към българските усилия за признаване на независимостта, когато западните сили подкрепят турските претенции за откуп. След Октомврийската революция съветското правителство опрощава остатъка от българския дълг.
На 9 април е подписан и българо-турски протокол, с който България приема руско-турския, Турция се отказва от всякакви материални претенции към България и признава независимостта й. Урежда се и откупването на линиите на Източните железници на българска територия (310 км). С телеграма до Фердинанд император Николай II признава независимостта. Следват признания от останалите велики сили. Три десетилетия след Освобождението е извоювана и формално независимостта на българската държава. Тя става равноправен член на европейското семейство.
Имаше предложения да се обяви Денят на независимостта за национален празник на мястото на 3 март с аргумента, че и в други страни този ден е национален празник. Но там независимостта символизира държавното начало, докато у нас е негово следствие. Без 3 март не биха били възможни нито 6-и, нито 22 септември, защото тогава започва самостоятелният живот на българската държава.

[Hatshepsut]

Руско-турската война от 1877-78 година донася дългоочакваното от българския народ Освобождение от петвековната османска власт. Окончателният статут на новата българска държава обаче е определен от Берлинския конгрес на Великите сили, който разпокъсва земите на българите. В Северна България е сформирано васалното на Турция Княжество България, на юг от Стара планина – автономната област Източна Румелия, а обширни части от населените с българи земи в Тракия и Македония са оставени под пряката власт на султана. Така борбата за национално обединение и независимост се превръща в основна цел на младата българска държава през първите десетилетия на съществуването й. Съединението на Княжество България и Източна Румелия на 6 септември 1885 г. е първата стъпка в тази посока. Следващата, а именно обявяването на пълна независимост от Османската империя, трябва да изчака до 1908 г.


Кои са обществените сили и интереси, които подтикват българското правителство за втори път да дръзне да наруши установеното от Великите сили положение на българската държава? На първо място това са най-широките слоеве на обществото. Нека не забравяме, че обявяването на независимостта на България е естественият завършек на борбата на много поколения българи за придобиване на своя държава. Стремежът към национална независимост, който до Освобождението е присъщ на най-будната част от народа, на просветените и прогресивни негови представители, след въвеждането на всеобщото и безплатно начално образование след 1878 г. достига до съзнанието на всеки гражданин. Още от първия ден на училищната скамейка всеки българин е възпитан с мисълта за националната независимост като висша ценност. Идеите на водачите на българската революция - Левски, Каравелов, Ботев, вече са се превърнали в държавна идеология, а образите им се намират във всяка класна стая. Така че 30 години след Руско-турската освободителна война мнозинството от народа е готово да се обедини около делото на независимостта, дори с цената на трудности.
Има и други важни мотиви за нейното обявяване. Васалната зависимост на България от Османската империя практически слабо ограничава политическата й самостоятелност, но има икономически последици, които далеч не са само на думи. Става въпрос за неравноправните икономически договори на Турция с европейските сили, които ограничават правото й да налага високи мита на вносните промишлени стоки. Тези договорености се разпростират и върху васалното Българско княжество. Същевременно в началото на XX век страната преживява бурно развитие на промишлеността и все по-влиятелните индустриалци в България настояват за премахването на неравностойното положение и за държавна протекция на промишленото производство като в другите европейски страни.
Нека не забравяме и друг един фактор. В началото на XX век в България войската става все по-силен елемент в политическия живот. Отделят се значителни средства за организацията и въоръжението на войската, която се превръща в символ на държавността и в извор на национално самочувствие, но и все по-настойчиво изисква място при вземането на политически решения. Не на последно място е и обстоятелството, че голяма част от кадровите военни, както и от политиците, идват от среди в останалите под османска власт български земи в Македония и Тракия и тласкат политиката на държавата към разрешаването на проблема за националното обединение радикално, с военни средства. За това обаче е необходим държавен суверенитет.
И накрая идва монархът – Фердинанд, със сигурност най-честолюбивият владетел в новата българска история. Той мечтае да използва избора си на българския трон, за да придобие равностойно място сред коронованите си европейски роднини. Тази амбиция ще струва по-късно скъпо на българския народ, но в този момент, през 1908 г., тя съвпада с желанията на всички слоеве на обществото – патриотичното мнозинство, младия промишлен капитал, останалите под османска власт българи и войската.



В каква обстановка България се решава да провъзгласи своята независимост?
Проблемите са много. На първо място това е суверенитетът на Османската империя, която е засегната от действията на българското правителство и съществуват опасения, че ще защити правата си със сила. Това е едновременно най-сериозната, но и най-малко вероятната опасност. България вече от 30 години е извън реалната власт на империята, непрекъснато разтърсвана от вътрешни борби, които правителството е безсилно да овладее. Повече въпросителни предизвиква позицията на Великите сили, които формално още защитават статуквото, установено от Виенския конгрес през XIX век. Но и за тях рамката на Виенския конгрес вече е куха черупка, оформят се основните оси на бъдещите военни съюзи, които ще се противопоставят шест години по-късно в кошмарен конфликт - Първата световна война. Надвисналата война в Европа носи със себе си прагматизъм, който обезсмисля теоретичните права на империите. Немаловажна е и ролята на общественото мнение в европейските страни, което прави трудно за правителствата им да отстояват интересите на Османската империя, възприемана като чужда на европейската цивилизация сила.

Особено активна роля за обявяването на независимостта изиграва българското правителство начело с Александър Малинов, който след преврата в Турция през юли 1908 Александър Малиновзапочва да убеждава княз Фердинанд, че е настъпил удобният момент. Същевременно българските представители във Виена и Петербург сондират заинтересованите Велики сили. В хода на дипломатическото лавиране връх вземат привържениците на решителните действия и на 22 септември в старата столица Търново с тържествена церемония в историческата средновековна църква “Св. четиридесет мъченици” е провъзгласена независимостта на България. Мястото е избрано специално, за да се подчертае приемствеността със средновековната българска държава, а княз Фердинанд приема титлата “цар на българите”. Новината е приета с възторг от българите в страната, а също и в останалите под османска власт Македония и Южна Тракия, които с надежда виждат в това действие стъпка към обединението на всички български земи.
Като цяло очакванията, че провъзгласяването на независимостта няма да срещне организиран отпор, се сбъдват. На следния ден след българската независимост Австро-Унгария, вероятно координирано с България, анексира Босна и Херцеговина, а на по-следния Гърция присъединява Крит. Статуквото е непоправимо нарушено и въпреки формалния протест на Високата Порта започват преговори за узаконяване на положението. Разногласията между България и Турция скоро остават предимно финансови, а именно компенсирането на загубите от все още изплащания данък за Източна Румелия и от завземането на железопътните линии в областта. В крайна сметка спорът е уреден с посредничеството на Русия, която се съгласява да компенсира Турция с опрощаване на нейния дълг. Така през пролетта на 1909 г. всички Велики сили признават независимостта на Българското царство. България се нарежда като равноправна държава сред суверенните европейски страни. Провъзгласяването на независимостта бележи връхната точка на един непрестанен политически, икономически и културен напредък в продължение на 30 години след Освобождението. Делото за създаването на независима българска държава най-накрая е завършено окончателно и през следващите неспокойни години България ще употреби независимостта си във войни за национално обединение, в които колелото на историята ще се завърти, а възходящото развитие на страната ще бъде пречупено.

Петър Къдрев http://www.bnr.bg

[Hatshepsut]

На 22 септември 1908 г. във Велико Търново княз Фердинанд обявява независимостта на България. С този акт на практика се отхвърлят последните васални връзки с Османската империя. Княжество България става независима държава начело с коронования цар Фердинанд. Високата порта, а след това и Великите сили признават официално българската независимост. Обявен за официален празник с решение на Народното събрание от 10 септември 1998 г.

Дълго време значимостта на това събитие от новата история не се оценява, но на тази дата през 1908 г. България - една от най-старите държави в Европа, отново се появява на картата на Европа след петвековно османско владичество.

Условията за обявяването на Независимостта на младата българска държава в началото на ХХ век били изключително благоприятни: през лятото на 1908 г. младотурска революция в Османската империя завършва с успех за реформистите. Австро-Унгария - една от Великите сили, наложили Берлинският договор, се готвела да анексира двете от провинциите на империята - Босна и Херцеговина - т.е. да го наруши. Затова и българският княз Фердинанд се обърнал директно към император Франц-Йозеф (срещат във Виена) да съгласуват действията си.

Междувременно българските власти завземат източните железници в Южна България и това поражда “известни“ икономически противоречия между Австро-Унгария и страната ни. Дори за кратко стресва Фердинанд, който се уплашва да обяви независимостта. Но правителството вече било е решило това да стане на 22 септември 1908 г. в църквата “Св. 40 мъченици” в старата българска столица Велико Търново – символичен акт на продължение на Второто българско царство.

Австро-Унгария обявява анексията на Босна и Херцеговина на 20 септември. Два дни по-късно в църквата “Св. 40 мъченици” княз Фердинанд прочита манифеста за обявяването на независимостта и се отслужва молебен за благоденствието на българската държава. След това министър-председателят Александър Малинов прочита отново манифеста на историческия хълм Царевец пред събралото се хилядно множество.

Васалното княжество започва да се нарича царство България, а българският владетел вече се титулувал - цар.

Деликатната ситуация, която настъпва след нарушаването на Берлинския договор e успешно разрешена. Първо била спечелена Британската империя, която поставя условието - да започнат преговори между българското правителство и Високата порта. Преговорите започват веднага и българската делегация е водена от Андрей Ляпчев. По време на тях Високата порта иска България да плаща голям данък. Александър Малинов заявява, че независимост не се откупува, дори се стига се до частична мобилизация на българската армия.

Русия не желае военен конфликт на Балканите и се заема да посредничи в преговорите. Тя се съгласява да опрости дълга на Османската империя, останал още от Руско-турската война от 1877-78 г., в замяна на което Високата порта се отказва да иска обезщетение от България и признава независимостта й. Официално това става на 6 април 1909 г., след което в продължение на 10 дни европейските сили признават България за царство и за независима държава.

https://dnes.dir.bg/

[Hatshepsut]

Днес честваме Деня на Независимостта на България

Независимостта на България е провъзгласена с Манифест на 22 септември (5 октомври нов стил) 1908 г. в църквата "Св. Четиридесет мъченици" в старопрестолния град Търново.

Независимото Българско царство е признато от Великите сили през пролетта на 1909 г. От Освобождението до независимостта на България, държавата е трибутарно княжество.

Манифест към българския народ


 "По волята на незабвенния Цар Освободител, великият братски Руски народ, подпомогнат от добрите ни съседи, поданици на Негово Величество Румънския Крал, и от юначните Българи, на 19 февруарий 1878 година сломи робските вериги, що през векове оковаваха България, някога тъй велика и тъй славна. От тогава и до днес, цели тридесет години, Българският Народ, непоколебимо верен към паметта на народните дейци за своята свобода и въодушевяван от техните завети, неуморно работи за уреждането на хубавата си земя и създаде от нея под Мое ръководство и онова на о' Бозе почившия Княз Александър, държава, достойна да бъде равноправен член в семейството на цивилизованите народи.
 Винаги миролюбив, Моят Народ днес копнее за своя културен и икономически напредък; в това направление нищо не бива да спъва България; нищо не треба да пречи за преуспяването ѝ. Такова е желанието на Народа Ми, такава е неговата воля - да бъде според както той иска.
 Българският народ и Държавният му глава не могат освен еднакво да мислят и едно да желаят. Фактически независима, държавата Ми се спъва в своя нормален и спокоен развой от едни узи, с формалното разкъсване на които ще се отстрани и настаналото охлаждение между България и Турция.
 Аз и Народът Ми искрено се радваме на политическото възраждане на Турция. Тя и България - свободни и напълно независими една от друга, ще имат всички условия да създадат и уякчат приятелските си връзки и да се предадат на мирно вътрешно развитие.
 Въодушевен от това свето дело и за да отговоря на държавните нужди и народното желание, с благословението на Всевишния прогласявам съединената на 6 септемврий 1885 година България за независимо Българско Царство и заедно с народа си дълбоко вярвам, че този Ми акт ще намери одобрението на Великите Сили и съчувствието на целия просветен свят.
 Да живее свободна и независима България!
 Да живее Българският Народ!


 Издаден в древната столица Велико Търново на 22 септември 1908 год., двадесет и втората година от Моето царуване [Фердинанд] Министър Председател и Министър на Обществените Сгради, Пътищата и Съобщенията: [Ал. Малинов] Министър на Външните Работи и на Изповеданията: [Ст. Паприков] Министър на Вътрешните Работи: [М. Такев] Министър на Народното Просвещение: [Н. Мушанов] Министър на Финансите: [Ив. Салабашев] Министър на Правосъдието:[Т. Кръстев] Министър на Войната: [генерал Д. Николаев] Министър на Търговията и Земледелието: [А. Ляпчев]
 “
 Усилия за постигане на Независимост

Политическо положение


 Берлинският договор от 1878 г. определя Княжество България като васално на Османската империя, което затормозява стопанското развитие на страната и ограничава възможностите ѝ в международните отношения. Мирните споразумения задължават българското княжество да се съобразява с режима на капитулациите, наложени от Великите сили на Османската империя, който налага преференциален внос на европейските промишлени стоки и обрича развитието на българското вътрешно производство. Затова след постигането на Съединението на Източна Румелия с Княжество България усилията на българския политически елит се насочват към обявяване на независимост.

Промяна на обстановката


 Благоприятни условия за това настъпват през септември 1908 г. Тогава вниманието на Великите сили е насочено към френско-германския спор за Мароко, а Австро-Унгария се готви да анексира Босна и Херцеговина. В същото време в Истанбул младотурците извършват преврат, а по жп-линията Одрин-Белово избухва стачка. Правителството на Александър Малинов използва момента и конфискува жп-линията. В нощта срещу 22 септември министър-председателят на България посреща българския княз на яхтата „Хан-Крум“ край Русе. Оттам цялото българско правителство и Фердинанд I поемат към Търново, където трябва да обявят Независимостта на България. Царският влак, в който пътуват държавниците, обаче прави почивка по маршрута си на гара Две Могили. Там Александър Малинов написва текста на Манифеста и под него подписите си поставят българският княз и министрите от кабинета.

Днес на гара Две Могили има историческа плоча, която разказва за тази паметна нощ.


Обявяване на Независимостта

Независимостта на България е обявена тържествено на 22 септември 1908 в църквата „Св. Четиридесет мъченици“ в Търново със специален манифест, а княз Фердинанд I приема титлата цар на българите. Учредява се възпоменателен медал по този повод. На следващия ден Австро-Унгария анексира Босна и Херцеговина.
 На заплахите с война от страна на Османската империя България отговаря с военна мобилизация и същевременно декларира готовност за мирно уреждане. Тъй като Берлинският договор е двойно нарушен (от София и от Виена), а Великите сили не са готови за мащабна война, усилията се насочват към дипломатическо признаване на българската независимост.
 С помощта на Русия е постигнато споразумение по възникналите тежки финансови проблеми. Подписани са:
 Руско-турски протокол (1909),
 Българо-турски протокол (1909) и
 Руско-български протокол (1909).

 Според тях:
 Русия опрощава на Турция военните ѝ задължения, останали още от войната от 1877–1878 г.,
 Турция се отказва от всякакви финансови претенции към България,
 България се задължава да изплати на Русия в срок от 75 г. 82 млн. франка.
 Турция, а след нея и Великите сили признават независимостта на България през месец април 1909 г. С провъзгласяването независимостта на България се издига международният авторитет на страната и тя се превръща в равноправна на другите европейски държави.
 България става царство и пълноправен участник в международните отношения, княз Фердинанд приема титлата цар на България. Интересен момент е и самото признаване на тази титла. Цар = кесар = цезар. И тъй като Русия претендира дъ бъде „Трети Рим“ никоя друга православна държава не смее да въведе тази титла. През 1910 г. в подготовка на балканските войни Фердинанд е в Петербург и там през зъби изтрайват императорската церемония за посрещането му.
 Създадени са предпоставки за освобождаване на последните останали под османска власт български земи в Тракия и Македония.

https://petel.bg/Dnes-chestvame-Denya-na-Nezavisimostta-na-Balgariya__51573

[Hatshepsut]

От нашата Download-секция може да свалите книгата на Цв.Тодорова и Ел.Стателова "Документи по обявяване на Независимостта на България 1908 година":

https://bg-nacionalisti.org/BNF/index.php?action=downloads;sa=view;id=3745

[Hatshepsut]

Георги Шагунов, който написа химн за Независимостта

Той е написан още в деня на събитието, а оркестърът на 24-ти Черноморски пехотен полк веднага разучава нотите и тръгва да го свири по улиците на морския град.

Още в същия ден, когато в Бургас се получава телеграмата за обявяването на Независимостта на Бъргария, композиторът Георги Шагунов написва химн за това важно събитие, който остава и единственият, посветен на този съдбовен акт от нашата история.

Химнът съдържа и текстова част, която също е написана от маестрото. Това не е необичайно – е автор на около 400 маршове, и текстовете на повечето от тях пише той.

Шагунов създава и марша „Един завет” (по стихове на Иван Йончев), който става химн на военното училище на Негово величество; автор е и на марша „Чеда сме ние на морето”, който и до днес е химн на Военноморското училище „Никола Вапцаров” във Варна. 

Историкът от РИМ-Бургас Иванка Делева уточнява, че маестрото създава Химна на независимостта в същия ден на 22 септември 1908 г., часове след като е провъзгласен манифеста на Фердинанд. Музиката веднага се изпълнява от оркестъра на 24-ти Черноморски пехотен полк, който тогава се движи по улиците на Бургас и изключително възторжено и свири този марш.



„Бургаският общински съвет също се включва и организира празнични шествия. В самия ден Георги Шагунов, както и всички българи, е бил много ентусиазиран, и всъщност той създава химна под емоциите, които го владеят в момента. Нотите са написани много експресно. Веднага са разучени от оркестъра и са изсвирени. Влакът, който е заминал за София тогава, също е бил украсен с цветя за едно по-празнично настроение на пътуващите в него“ – уточнява Делева.

Георги Шагунов (1873 – 1948) от чиято кончина на 10 ноември ще се навършат 70 години, е един от първите български капелмайстори. Родом от Пловдив, той прекарва почти половин век от живота си в Бургас, където до пенсионирането си през 1930 г. е капелмайстор на духовия оркестър на 24-ти Черноморски пехотен полк.

В родния си град учи във френския католически колеж „Св. Августин“. През 1889 г. завършва лицея „Сен Жан“ в Лион, а след това вместо медицина, каквото е било желанието на родителите му, записва Лионската държавна консерватория, където овладява свиренето на валдхорна, корнет, теория на музиката и дирижиране при проф. Луджини.



След завръщането си в България през 1895 г. е военен диригент в Пловдив, а след това в Лом.В Бургас се установява през 1897 г. и остава тук до края на живота си. Той има много важен принос за развитието на музикалното дело в морския град. Композиторът е сред основателите на музикалното дружество „Родни звуци“ през 1910 г. и първият преподавател по медни духови инструменти в Народното музикално училище, създадено към него през 1921 г. По негова инициатива е създаден ученически духов оркестър.

Шагунов взима участие във всички войни за национално обединение след Освобождението и във Втората световна война. По време на Балканската война е капелмайстор на 30-ти Шипченски полк.

Любопитен момент от интересната му биография е, че той е един от първите колоездачи в Бургас, който пристига тук от Пловдив с колелото си, и се нарежда сред основателите на спортния клуб „Бургаско съюзно колоездачно дружество“ (1905 г.), на който посвещава марша си „Бургаски колоездач“ за духов оркестър.

Георги Шагунов е също така автор на първия химн на най-стария бургаски спортен футболен клуб „Черноморец“, който нарича „Черноморец – млад, сърцат!“

Неслучайно той е наречен от съвременниците си „бащата на музиката“ в Бургас и приживе е обявен за негов почетен гражданин.

http://www.desant.net/show-news/46842

Днесъ е день великъ за нази,
братя Българи на вредъ
Богъ България да пази,
Царьтъ ни зове напрѣдъ!

Днесъ свѣщений дългъ налага
всички дружно да вървимъ!
Пушка, ножъ се намъ полага
ний врага ще победимъ!

Царството ни е богато,
Ний сме храбри синове!
Ще се биемъ до когато
Царьтъ нашъ ни отзове!

Химн "Независимостта" Георги Шагунов

[Panzerfaust]

Тази дата комунистите дотолкова я бяха омаловажили, че научих за нея чак след 1990 г. - в учебниците нямаше нищо за нея дотогава.

[Hatshepsut]

Александър Малинов – политикът, който стана 5 пъти министър-председател на България

Всеки е чувал името на Александър Малинов, но знаем ли всъщност защо е толкова важен за българската история? Безспорно той е една от онези важни фигури, които оказват влияние както за благоприятното ѝ развитие, така и за неблагоприятното. Той е този, който присъства в политическия живот на Третата българска държава над 40 години и става неговата жива история. Затова ние от “Българска история” ще се опитаме да ви разкажем малко повече за тази “цветна” личност.

Александър Малинов

Роден е в Пандъкли, Бесарабия през 1867 година. Рожденото му място е един сравнително далечен, но въпреки това населен с хиляди българи регион. Като юноша учи в гимназия в Болград, а след това продължава своето образование в Киев, където следва право. Силно заинтересован от специалността си, Малинов се заема сериозно с нея и през 1891 година се дипломира успешно. След завръщането си в България работи като съдия, прокурор и адвокат в Пловдив (1898). Той има тежката задача да бъде прокурор в процеса срещу убийците на Стефан Стамболов, а също така осъжда министрите от кабинета на Тодор Иванчов за злоупотреби с държавни средства. Защитник е и на арестувания за антивоенна дейност лидер на БЗНС Александър Стамболийски.

Очевидно познанията му по право са завидни и лека полека Малинов се възползва от тях, за да навлезе в политическия живот на България – той се сближава с ръководителите на Демократическата партия и става неин член. От 1896 година е сред видните дейци на партията, с която са свързани едни от най–големите му заслуги и цялостното му влияние върху българската политика. През 1903 година лидерът на Демократическата партия Петко Каравелов умира, а за негов наследник е избран именно Александър Малинов. Той става постоянен председател на партията и пред него тепърва започват да се появяват неизбежните перипетии на политиката.

Началото на XX век е един изключително динамичен период за българското общество. Властта на княз Фердинанд нараства и през 1903 година той сваля правителството на д-р Данев. Монархът веднага се свързва с Малинов, като му предлага да застане начело на новия кабинет. Председателят на демократите обаче отказва, като се заема със заздравяването на влиянието и работоспособността на партията.

През 1908 година на Малинов отново е направено същото предложение и за разлика от 1903 година отговорът му е положителен. Така той става министър-председател в един от най-решителните периоди от българската история. Именно по това време Александър Малинов достига своя връх в политическата си дейност, като взема дейно участие в подготовката и обявяването на независимостта на България на 22 септември 1908 година. Това събитие увенчава с успех 30-годишните усилия на страната за материално, духовно и политическо равноправие сред европейските народи. България се превръща в суверенна държава и прави огромна крачка в своето политическо и социално развитие. Разбира се, заслугата за получаване на независимост на България не е единствено на Александър Малинов. Такава има и Фердинанд I, чиято е решителната дума по вземането на такива важни дипломатически решения.

Обявяване на независимостта на България

Както вече споменахме, наред с благоприятните действия на Малинов за развитието на България следват и неблагоприятните. За такава може да смятаме дейното му участие през 1911 година в проекта за изменение на Търновската конституция и по-специално промените по член 17, с които се предоставя възможност на изпълнителната власт в лицето на държавния глава и правителството да води външната политика на страната зад гърба на Народното събрание. Това несъмнено не е най-добрата промяна в конституцията, защото води до отслабване на парламентарния контрол, чието отражение по-късно ще видим в навечерието на Балканската и Първата световна война.

След 1918-та година ситуацията рязко се изменя. В близките 5 години управлението на България попада именно в ръцете на Стамболийски. Репресивните действия на лидера на земеделците далеч не се нравят на Малинов и той открито им се противопоставя. В резултат на това през есента на 1922-ра е арестуван и прекарва близо година в затвора в Шумен. След падането на режима на БЗНС е освободен и успява да възстанови партията си. А след деветоюнския преврат през 1923 година, вече свободен, той участва в създаването на Демократическия сговор. Не след дълго обаче (1924) първите идейни различия между него и “сговористите” се появяват и затова се принуждава да премине в опозиция. Когато дните на правителството свършват, Александър е в центъра на създаването на коалиция Народен блок, която се явява и печели изборите за XXIII ОНС през 1931-ва година. Той поема поста министър-председател, но напредналата му възраст и умора го карат да напусне и да подаде своята оставка през същата година. Независимо от това той не напуска политическия живот, а напротив – остава лидер на Демократическата партия, а по-късно и председател на XXIII ОНС.

Цар Фердинанд с правителството на Александър Малинов след обявяването на независимостта на Царска България, 1908 г.

Дългите години усилена работа и политически борби обаче се отразяват на политика Малинов. На 20 март през 1938-ма година, по време на изнасяне на политическа реч на сцената на “Модерен театър” в София, той среща смъртта си.

Александър Малинов е политикът, станал 5 пъти министър-председател, той спомогва независимостта на България да стане реалност, той е този, който с гласа на разума и умереността се опитва да следва принципите на демокрацията.

Ето какво казва за него един от най-видните журналисти на XX век – Данаил Крапчев.

  „Александър Малинов не беше само един идеолог, носител на една доктрина, на една политическа мисъл. Той беше една душа, която трепереше като трепетлика, отразявайки всички скърби и радости на българския народ.”

„Малинов беше голям демократ, но той беше за една просветена демокрация. Той беше държавник от първа величина, който всичко отмерва и пресмята. Нему бяха чужди ласкателствата, било към народа, било към носителите на държавната власт.”

https://bulgarianhistory.org/aleksandar-malinov/

[Hatshepsut]

Правителство + национално единство = Независимост

Преди 110 години този успешен политически ход среща възторженото одобрение на българското общество

Заслугата е на решителните действия на министър-председателя Александър Малинов и неговите министри

Преди 110 години в историческата столица Търново донякъде неочаквано – не толкова за дипломатите, колкото за българското и европейското обществено мнение, е обявена независимостта на България. Възкръсналата три десетилетия по-рано държава скъсва окончателно с клаузите на несправедливия Берлински договор и се превръща в равнопоставен субект в международните отношения. На 22 септември 1908 г. в църквата „Свети Четиридесет мъченици“ княз Фердинанд е обявен за „цар на българите“ – израз на суверенитета на страната, на приемствеността със славното минало, но и на единството на нацията. На всички българи – не само от територията на „новото старо царство“, но и на сънародниците ни от Македония и Одринска Тракия, Северна Добруджа и Поморавието. Събитията са добре известни, а и за тях на всеки 22 септември вече се говори достатъчно. Затова ще обърнем внимание на някои недооценени детайли, които очертават „профила“ на тогавашното българско правителство, и не само...

Не е тук мястото да коментираме цар Фердинанд като историческа личност. Би било погрешно актът на Независимостта да се отдава в позитивен план едва ли не само на неговия политически усет или пък, този път в негативна светлина, на прословутото тщеславие на Кобурга. Далеч по-важно е, че през 1908 г. имаме пример на единодействие между правителството и княза, т.е. за отношенията между институциите. Независимостта е успешен политически ход, който среща възторженото одобрение на българското общество. Заслугата е най-вече на решителните действия на министър-председателя Александър Малинов и неговите министри. Идеята за обявяване на държавен суверенитет, която витае в българската политика от дълги години, през 1908 г. няма алтернатива. С действията си Османска Турция засяга интересите на българите в неосвободените земи и на самата българска държава. Това е неприемливо за правителство от достойни българи, които не трябва да остават в нечия сянка. И като екип, и като индивидуалности те са пример за отговорност, просветен национализъм и политическа воля.

Правителството, тридесето по ред след Освобождението, двадесето след Съединението, е на Демократическата партия и се състои от осем души. Всеки от министрите покрива ресорите на по няколко от днешните министерства, агенции, комисии и т.н., но това е друга тема. Двама от министрите са безпартийни, повечето имат опит от предишни кабинети. Съставът на правителството е следният: Александър Малинов (министър-председател и министър на обществените сгради, пътищата и съобщенията, с юридическо образование, родом от Пандаклия/Ореховка, Бесарабия), генерал-лейтенантът от запаса Стефан Паприков (министър на външните работи и изповеданията, с военно образование и опит на дипломат, родом от Пирдоп), Михаил Такев (министър на вътрешните работи, с военно и юридическо образование, родом от Пещера), Иван Салабашев (министър на финансите, математик по образование, родом от Стара Загора), Тодор Кръстев (министър на правосъдието, юрист, родом от Перущица), ген. Данаил Николаев (министър на войната, с военно образование, родом от Болград, Бесарабия), Никола Мушанов (министър на народното просвещение, юрист, родом от Дряново), Андрей Ляпчев (министър на земеделието и търговията, по образование икономист и историк, родом от Ресен, Македония). Ако продължим в „аритметическия“ дух на заглавието на тази статия, ще забележим някои важни моменти – не че математиката в случая е определяща.

Трима министри имат военно образование и това отразява духа на тогавашната българска армия, както и ролята й в обществения живот. Като образователен ценз нещата са показателни, но особено впечатляващи са националните измерения, „закодирани“ в самия състав на правителството. От осем министри трима според днешните ни понятия са от категорията „българи в чужбина“ – двама бесарабски и един македонски българин, а премиерът е от най-старата ни историческа общност. Трима са родом от пределите на съществувалата до Съединението Източна Румелия, двама – от градове в Княжество България, от територията му към 6 септември 1885 г. Ще припомним, че една от целите на акта на Независимостта е да бъдат окончателно елиминирани претенциите на Турция към някогашната автономна област. Така е, защото до 1908 г. българският княз „де юре“ е и румелийски генерал-губернатор, а тази двойственост крие рискове. Проблемът е държавен, но и личен не само за тримата „румелийци“ – бесарабският българин и бъдещ „патриарх на българското войнство“ Данаил Николаев има първостепенни заслуги за Съединението като командващ източнорумелийската войска. Македонският българин Андрей Ляпчев, бъдещ държавник от висока класа, като ученик в Пловдив е сред най-активните дейци на Съединението и дори е член на БТРЦК на Захарий Стоянов! Александър Малинов работи като съдия, прокурор и адвокат именно в Пловдив и познава „румелийския въпрос“ в самата му същина. Иван Салабашев заема високи държавни постове в Пловдив. Стефан Паприков, през 1885 г. с чин капитан, е началник-щаб на западния корпус на войската и е сред заслужилите офицери за победите при Сливница и Пирот в Сръбско-българската война. В същите боеве като юнкер във Военното училище участва и младият тогава 1885–1886 г. Михаил Такев. За членовете на правителството е пределно ясно, че пълното утвърждаване на Съединението може да бъде постигнато само чрез международно призната държавна независимост. Съзнават го не само теоретично, но и от собствения си жизнен, политически и военен опит.

За „румелийската връзка“ може да се говори още, но да кажем нещичко и за „бесарабската“. Ако за нас тя е донякъде външна, за тогавашните българи явно не е така. Старозагорецът Иван Салабашев, авторът на първия български научен труд по математика и действителен член на БАН (академик), през 1877–1879 г. е учител в знаменитата Болградска гимназия. Александър Малинов и Данаил Николаев са нейни възпитаници – в случая попадаме на важна ценностна и емоционална връзка, която на свой ред илюстрира националното единство. Ярка е и „македонската“ характеристика на правителството. Родом от този дял на българската земя е Андрей Ляпчев, а всички останали, както и преобладаващата част от тогавашния ни политически, военен и културен елит, са отдадени на каузата Македония. „Бесарабецът“ Данаил Николаев е активен деец и дори председател на Върховния македонски комитет. „Върховист“ е и Михаил Такев, лидер на т.нар. Македонска организация в Пещера, която поддържа комитите в поробените земи. Като началник на генералния щаб и военен министър в няколко правителства в края на XIX век Стефан Паприков има своя принос за подкрепата на българското освободително движение в Македония и Одринско.

Да не забравяме връзката на министрите от 1908 г. с борбите за национално освобождение преди 1878 г. – ако не лична (част от тях поради възрастта си просто няма как да са участвали в самите събития), то психологическа обвързаност с националните ценности в онази епоха. Роденият през 1872 г. Никола Мушанов расте с разказите за четата на поп Харитон и Бачо Киро. Тодор Кръстев е родом от героичната Перущица. При по-възрастните от министрите обаче има ярки примери, които си струва да припомним. Едва 17-18-годишният Стефан Паприков през 1875–1876 г. е учител в бунтовното Панагюрище и участник в Априлското въстание. През 1876 г. Иван Салабашев, тогава студент в Прага, постъпва като доброволец в Сръбско-турската война – както знаем, действията на българските чети в нея са продължение на Априлската епопея. В същата война участва и Данаил Николаев, а през 1877–1878 г. като млад офицер е командир на рота в Пета опълченска дружина. Бъдещият генерал води своите момчета в драматичните боеве на Шипка и при Шейново.

В обявяването на нашата независимост няма мистериозност и особени загадки. Героите в това събитие са отговорни, високо образовани и енергични политици, които дори и със своите биографии са олицетворение на националното единство. Това важи не само за правителството на Александър Малинов, но в случая неговата специфична „формула“ не е за пренебрегване. В крайна сметка, случилото се през 1908 година, е свидетелство за израстването на нашия политически елит и общество само за три десетилетия след петвековното отсъствие на България от политическата карта на света.

https://trud.bg/

[Hatshepsut]

СНИМКА СЛЕД 100 ГОДИНИ - документален филм

Филмът е на сдружение "Св. Теодосий Търновски", а един от основните спомоществователи е наследникът на неговата школа от 14 век - Великотърновският университет

[Hatshepsut]

22 септември 1908 г. - последното славно и трайно успешно, чисто българско действие

Духът на независимост - вътрешна, външна, духовна и стопанска, е заченат още в борбите на Възраждането, на Освобождението и на Съединението, и е утвърден с тържествения акт от 1908 г., кален в изпитанията на последващите войни и на периода след тях. Историята определя знаменитото събитие като последното славно и трайно успешно, чисто българско действие.

През 1908 г. настъпват така дълго чаканите от Княз Фердинанд благоприятни условия, за да промени статута и на своето княжество, и на самия себе си. Сега международната обстановка работи за интересите на България.

Австро-Унгария се готви да анексира Босна и Херцеговина, т.е. да наруши Берлинския договор. Затова според австрийското правителство, ако и България постъпи по същия начин, негодуванието и наказателните мерки на останалите Велики сили няма да са насочени само срещу Виена и ще са по-безболезнени за нея.

Н.В. Цар Фердинанд I

От своя страна Русия също се отнася положително към желанието на Княза и тогавашното българско правителство на Александър Малинов за откъсване от Турция, но само при условие че този държавен акт мине под нейното покровителство.

Освен това през юли с.г. в Турция избухва Младотурската революция (Хуриет). Султан Абдул Хамид II възстановява конституцията от 1876 г. и проглушава целия свят, че страната му тръгва по пътя на свободата и прогреса. Което означавало, че при евентуално откъсване на България от Турция турците не ще посмеят да насочат оръжието си срещу нея от страх да не дискредитират новите принципи и идеи, с които идват на власт, и да не се изложат пред цивилизована Европа.

В тази ситуация Фердинанд и правителството на Малинов изчаквали само подходящия повод, за да осъществят проектите си. И той не закъснява да се предостави. През септември в Цариград тържествено се чества 30-годишнината от възшествието на султана.

Правителството на младотурците категорично и демонстративно отказва да покани българския агент в турската столица Иван Стефанов Гешов да присъства на празничния прием в чест на Абдул Хамид II. Мотивът е, че Княжеството не е суверенно, а васално на Турция. Обидата е хвърлена не само в лицето на дипломата, но и в лицето на цяла България. Нашият дипломат веднага се завръща в София.

Министър-председателят Александър Малинов - портрет от 1926 г.

По същото време избухва стачка по Източните железници, една трета от които са в пределите на България, а останалите - в Турция. Българските власти завземат тази една трета и отказват да я върнат на младотурците. Едновременно с това Княз Фердинанд, който е на почивка в Унгария, има частна среща с император Франц Йосиф в Будапеща и двамата вероятно постигат съгласие за съвместни действия.

На 21 септември вечерта Князът се завръща по Дунава с личната си яхта "Хан Крум". В Русе по негово нареждане е посрещнат от цялото българско правителство начело с министър-председателя Александър Малинов.

На последвалото след това направо на яхтата заседание на Министерския съвет се взема решение независимостта на България да се обяви на следващия ден, 22 септември, в старопрестолния град Търново. Което и става в църквата "Св. Четиридесет мъченици".

Княз Фердинанд провъзгласява Независимостта на България, Търново, 22 септември 1908 г. Илюстрация във френско издание

Пред събралото се в Божия храм множество Княз Фердинанд прочита "Манифест към българския народ", който завършва с думите:

"Прогласявам съединената на 6 септемврий 1885 г. България за независимо Българско Царство и заедно с народа си дълбоко вярвам, че този Ни акт ще намери одобрението на Великите сили и съчувствието на целия просветен свят".

Възпоменателна картичка с текста на Манифеста, портрети на царската двойка и снимка на църквата “Св. Четиридесет мъченици“ в Търново

Ден след провъзгласяване на България за независимо царство Австро-Унгария анексира Босна и Херцеговина. Западната европейска дипломация е объркана - тя обвинява България и Австро-Унгария в комплот, насочен към нарушение на Берлинския договор. Започва се една дълга и сложна дипломатическа совалка Париж-Петербург-Лондон.

Най-засегнати са интересите на Турция. За да признае извършения в Търново акт, Високата порта иска от правителството на Малинов финансова компенсация на стойност 429 милиона златни франка и стратегическа корекция на границите. Министър-председателят заявява, че страната му не е в състояние да заплати на своя бивш сюзерен повече от 82 милиона златни франка. Това са средства, с които България иска да откупи Източните железници на българска територия, някои крайбрежни морски фарове и някои телеграфни и пощенски станции. Турция не приема това предложение. Взаимоотношенията мужду двете държави се изострят и на два пъти се стига до мобилизация на части от българската армия.

Правителството на Александър Малинов, обявило Независимостта на България на 22 септември 1908 г.

Точно в този момент обаче европейските страни нямат интерес от военен пожар на Балканите. Конфликтът приключва с посредничеството на Русия, която вместо България поема изплащането на 82-та милиона. Руската империя предлага на Турция да ѝ опрости дълг, който тя има спрямо Русия по силата на Берлинския договор след Освободителната война. Турция се съгласява. България пък се задължава да изплати на Русия "заема" си в срок от 75 години. Това така и не се случва.

Освен в чужбина, провъзгласяването на независимостта на България има противници и у нас. Русофилската опозиция начело с д-р Стоян Данев и Теодор Теодоров обвинява кабинета, че осъществил този акт зад гърба на Русия, нанесъл удар на Сърбия (заради анекса на Босна и Херцеговина тя обвинява България за предател на славянската кауза), изострил отношенията с Османската империя и поставил на карта съществуването на над 1,5 милиона българи от Македония и Тракия.

В заключителната си реч на дебатите министър-председателят Александър Малинов отговаря:

"Симпатиите са нещо ценно в международните отношения, но не всичко. Не са те, а са интересите, които насочват и определят една политика на един народ... В политиката е повече като в математиката - само еднородни, а не разнородни величини се прихващат и компенсират... Политическият дефицит на едного от славяните не може да се покрива с политическия успех на другиго. На България се пада да води своя българска политика и трябва тутакси да се уговори: българинът е преди всичко българин и само след това славянин... Аз не разбирам формулата "не трябва да правим политика с Русия".

Трябва да я правим с всички, и с Русия в това число. Това повелително се диктува от националните интереси и достойнството на България. Не с комплименти ще разположим към нас Русия, а с открита, искрена, достойна за двата народа политика".

Земеделците начело с Александър Стамболийски обявяват 22 септември за "Търновски преврат". Без предварително предложение пред парламента България не можело да бъде обявена за независима, а Фердинанд I за цар. След това трябвало да се свика Велико народно събрание. Актът бил реакционен, защото подкопавал новата младотурска "демокрация" в Цариград, от която се боели и софийският Дворец и "политическата реакция в България".

Правителството предусещало, че младотурските офицери щели да пристъпят към републиканско устройство, което да се прехвърли и в нашата страна. 22 септември бил атентат против българската, турската и световната демокрация.

След по-малко от шест месеца обаче, бившият сюзерен Турция и Великите сили официално поздравяват царя и правителството с независимостта на България.

На 6 април 1909 г. в присъствието на английския, френския и руския посланик в Цариград се подписва протокол, уреждащ спорните въпроси между България и Турция. Едва след това европейските държави признават независимостта на страната ни. Пръв изпраща своите поздравления руският император Николай II. Английският крал се обръща към Фердинанд с кратка, но сърдечна телеграма: "Желая, драги братовчеде и приятелю, да не бъда последенда Ви честитя независимостта на Вашето отечество, признато от силите, и да Ви пожелая щастливо и мирно царуване. Едуард".

https://impressio.dir.bg/izgubenata-balgariya/22-septemvri-1908-g-poslednoto-slavno-i-trayno-uspeshno-chisto-balgarsko-deystvie

[Hatshepsut]

Проф. Пламен Павлов: Правителството от 22 септември 1908 г. е образец за национално единство

Днес се навършват 144 години от провъзгласяването на независимостта на България. С това българската държава отхвърля васалната си зависимост от Османската империя. Става въпрос за политически акт. Той е осъществен от правителството на Александър Малинов. Кабинетът и князът са подкрепени от Австро-Унгария, която се стреми да анексира Босна и Херцеговина. За днешното послание на 22 септември, предпоставките за събитието, заслугите за акта преди 144 г. и световния отзвук от Actualno.com разговаряхме с историка проф. Пламен Павлов.   „Трябва само да се поздравим с този празник и да пазим духа на независимостта“, каза историкът. По думите му тази дата винаги ще бъде актуална, тъй като през 1908 г. се решава проблем, който виси пред обществото, страната и сънародниците ни в чужбина в продължение на три десетилетия. „Независимо от обстоятелството, че Княжество България след Съединението с Източна Румелия води достатъчно независима политика, от международна гледна точка България е във втората редица на държавите. Формално или не, тя е зависима от османския султан“, каза проф. Павлов.

Актът от 22 септември 1908 г. окончателно утвърждава Съединението

 Той подчерта, че актът от 22 септември 1908 г. окончателно утвърждава Съединението. „До този момент има една особена двойственост. Българският княз е назначаван за генерал-губернатор на Източна Румелия, а това положение крие рискове. При някаква смяна на системата в Османската империя, може да се стигне до отказ той да бъде назначен. При тази задача, решена успешно през 1908 г. влияе изключително положително не само на международния образ на България, а и на българското общество. Да не говорим, че тогава обществото го възприема като прелюдие към голямата задача за национално обединение. За наше голямо съжаление това обединение не се случва с войните от 1912-1918 г., но в 1908 г. никой не е можел и да подозира как ще се развива световната геополитика“, каза проф. Павлов. Историкът уточни, че на 22 септември 1908 г. княз Фердинанд е обявен за цар на българите. „Когато говорим за акта на независимостта, не бива да подценяваме правителството и въобще тогавашното обществено мнение и промяната, която е настъпила през тези три десетилетия. Ако през 1885 г. след Съединението се очаква да бъдем нападнати от Османска Турция, войските на княжеството са твърде малобройни, в 1908 г. нещата са съвършено други. Има силна Българска армия, модерно въоръжение. Това се дължи до голяма степен на кабинета на Димитър Петков. На практика това не е някаква самоцел нито на Фердинанд, нито на правителството, а достойно излизане на международната сцена и е в крайна сметка е преглътнато от Великите сили и от самата Османска империя“, смята проф. Павлов. По думите му, когато имаме елит, който е достатъчно образован, България стои убедително на международната арена. Според него тогава ситуацията не е била по-лесна от днешната, но когато има политическа воля и качествени хора, се постигат целите на една такава задача.

Правителството от 1908 г. е било образец за национално единство

 Историкът обърна внимание, че днес не е достатъчно популярно, че самото правителство тогава, без да бъде идеализирано, е образец за национално единство. „Тогавашните кабинети са от 7 или 8 души, а не от 20 и 30, както е днес. Един министър отговаря за няколко ресора, министър-председателят винаги е министър на някое конкретно министерство. Тези 8 души, които представляват правителството на Александър Малинов, трима са българи от чужбина. Днес това би прозвучало като сензация - да не кажа като ерес. Тогавашната степен на национално единство със сънародниците ни в чужбина, е била много по-силна. От тези 8 души, имаме двама бесарабски българи – премиерът Александър Малинов и военният министър Данаил Николаев и македонски българин Андрей Ляпчев. На практика Ляпчев е една от най-големите личности в най-новата ни история. Имаме трима души, които са от старите предели на Румелия и само двама, които са от пределите на Княжеството. Това не е търсено съзнателно, това показва, че тези хора са изключително наясно с Румелийския въпрос. Те са свързани с други национални каузи. Да речем Иван Салабашев и бил математик, член на Българката академия на науките и учител в Болградската гимназия. Същата Болградска гимназия е завършена по-рано от Малинов и Данаил Николаев. Михаил Такев е министър на вътрешните работи. Това е известният приятел на Алеко Константинов, той е шеф на македонската организация на Пещера. Тя е един от каналите във връзка с поробените земи. Такев освен, че е юрист, има и военно образование. Трима души имат военно образование, което говори за авторитета на армията и нейното участие в обществения живот. Тя е деполитизирана, но в крайна сметка военната интелигенция тогава е образец за обществото. Освен това самият Данаил Николаев е първият председател на Македоно-одринския комитет. Много предвидливо за външен министър е назначен ген. Стефан Паприков. Наричат го военният дипломат. Той е човек с изключително голяма ерудиция. По време на Сръбско-българската война е началник-щаб на един от двата корпуса, да не говорим, че по време на Априлското въстание е учител в Панагюрище и е участник в самото въстание“, каза проф. Павлов.

Той уточни, че всички министри са доказани хора, патриоти, високо образовани и силно мотивирани. „Навремето имаше една погрешна представа, че това е личен акт на Фердинанд и правителството едва ли не изпълнява. Не, правителството, даже е по-активно от цар Фердинанд, без да отричаме заслугите му особено за дипломатическото подсигуряване на акта на независимостта“, добави още проф. Павлов. „Днешният ни елит в голямата си част е безотговорен, той не съзнава, че представлява обществото. Ето това са политиците на България – тези хора от 1908 г.“, уточни още проф. Павлов. По думите му тогава е имало единство на нацията, а днес ни се струва неправдоподобно и не го разбираме. Според него сме в дълг към тези хора, защото не познаваме тогавашния елит, но като цяло обществото не го възприема достатъчно пълноценно. „Не случайно един нидерландски наблюдател казва, че ние сме чудото на Европа. Сравняват ни с Япония. Това ускорено икономическо, социално и културно развитие, е факт. Освен това има една много висока мотивация на цялото общество. Актът на независимостта е възприема абсолютно с почти пълно единодушие от обществото. Същевременно моментът е избран много добре в международен план как да се случи“, смята историкът.

Правителството от 1908 г. е проевропейски настроено

 Проф. Пламен Павлов коментира и как се приема независимостта от останалия свят тогава. „Всяка една промяна на статуквото, наложено с Берлинския конгрес и с други международни актове, се приема с подозрение, с враждебност. Съседните държави както през 1885 г., така и от 1908 г. са видимо подразнени от това, което прави България. В крайна сметка въпросът с независимостта след сложни преговори, в които участва и Русия, е решен положително“, смята историкът. Според него днес, а и особено в предизборна ситуация, се спекулира. „Разни политически сили казват, че сме американска колония, прави се една антизападна пропаганда, което е абсолютно недопустимо и то не защото сме в ЕС и НАТО, а защото ако погледнем правителството от 1908 г. то е също проевропейски настроено, независимо, че Демократическата партия има някои симпатии към Русия. Тя не прави компромис с Русия, а следва изцяло българските национални интереси. Европейският път на България е трасиран още в онези времена и в 1908 г. е абсолютно закован. Днес, България, членувайки в международни и авторитетни организации, като НАТО и ЕС, тя има пълни права да се бори за интересите си, да не чака някой да й нарежда“, каза още проф. Павлов.

България е показала, че търси път към национално обединение

 По думите му през 1908 г. се търси българският път, а той е в съзвучие с европейския, който особено много залага на интересите на сънародниците ни в чужбина. „Една от причините да се случи това събитие, да се покаже, че България е търси път към национално обединение и ще скъса с унизителните клаузи на Берлинския конгрес“, каза о ще той.

https://www.actualno.com/society/prof-plamen-pavlov-pravitelstvoto-ot-22-septemvri-1908-g-e-obrazec-za-nacionalno-edinstvo-news_1815794.html

[Hatshepsut]

Съединението на Северна и Южна България завършва с признаването на Независимостта


На 22 септември 1908 г. в църквата “Св. Четиридесет мъченици”във Велико Търново се състои „Тържественото провъзгласяване на Северна и Южна България в независимо Царство“. Княз Фердинанд I, в присъствието на членовете на правителството и други обществени фигури, прочита манифеста към българския народ. Обявяването на Независимостта именно в този храм е символичен акт на продължение на Второто българско царство

На 22 септември 1908 г. в старата българска столица Велико Търново се състои „Тържественото провъзгласяване на Северна и Южна България в независимо Царство“.

С този акт България не само става независима държава, но официално се завършва процесът на Съединението от 1885 г. на Княжество България с Източна Румелия.

Три са ключовите дати в най-новата ни история, които бележат пътя на България към независимостта. Те са равностойни по своето значение и за всяка от тях нашият народ е платил с много жертви.

Първата, безспорно е 3 март 1878 г., когато в резултат на Руско-турската освободителна война след 500-годишно турско робство възкръсва Третото Българско царство.

Втората, е Съединението на Княжество България с Източна Румелия от 6 септември 1885 г. Този акт ще бъде извършен изцяло самостоятелно от българския народ и политическия елит, носител на най-доброто от възрожденските традиции. Благодарение на смелостта на младата българска армия и нейния главнокомандващ княз Александър I Батенберг /1879-1886 г./ делото на Съединението е защитено по време на Сръбско-българската война. То получава дипломатическо и международно признание с Българо-турската спогодба от 20 януари и Топханенския акт на Великите сили от 24 март 1886 г. За да не се накърни авторитета на падишаха, защото Източна Румелия е трибутарно автономно княжество под негова власт, се използва дипломатическа формулировка. Султанът признава персоналната уния на Княжество България и Източна Румелия начело с българския владетел. Но след обявяването на Съединението, България остава с малко правомощия, което спира и икономическия ѝ растеж. Страната ни е ограничена в търговията с останалите страни, няма право да налага митнически такси на стоки от Великите сили, няма право да изпраща свои делегации на конференции и конгреси, няма право да сключва международни договори от военнополитическо естество, задължена е да плаща ежегоден данък на Османската империя.

Но минавайки през редица политически перипетии, България стига до третата паметна дата. Точно 30 години след Освобождението, на 22 септември 1908 г. България е обявена за независимо царство.

Ето какво пише в Манифеста за независимостта на България, написан от министър-председателя Александър Малинов, подписан и прочетен от цар Фердинанд I /1887-1918 г./: „…Цели тридесет години, българският народ, непоколебимо верен към паметта на народните дейци за своята свобода и въодушевяван от техните завети, неуморно работи за уреждането на хубавата си земя и създаде от нея под мое ръководство и онова на о' Бозе почившия княз Александър държава, достойна да бъде равноправен член в семейството на цивилизованите народи. Въодушевен от това светло дело и да отговоря на държавните нужди и народно желание, с благословението на Всевишния прогласявам съединената на 6 септемврий 1885 година България за независимо Българско царство и заедно с народа си дълбоко вярвам, че този ни акт ще намери одобрението на великите сили и съчувствието на целия просветен свят. Да живее свободна и независима България! Да живее българският народ!”

Манифест към българския народ

Независимостта на България е обявена в църквата “Св. Четиридесет мъченици” в старопрестолната столица Търново. Княз Фердинанд I, в присъствието на членовете на правителството и други обществени фигури, прочита манифеста към българския народ. Обявяването на Независимостта именно в този храм е символичен акт на продължение на Второто българско царство.

С оглед на историческата традиция българската държава е провъзгласена за царство, а княз Фердинанд получава титлата цар. Така българската държава отхвърля васалната си зависимост от Османската империя, несправедливо наложена от Берлинския конгрес /1878 г./, и се завръща в семейството на независимите европейски държави.

Освен политически, страната ни получава и икономически изгоди, тъй като дотогава митническият режим се е определял не от българската държава, а от европейските сили. Повдига се и статутът на българските дипломатически мисии. Независима България променя Конституцията и герба си през 1911 г. и вече има право да сключва съюзи, включително политически, военни и стопански.

Окончателно сливането на Северна и Южна България е утвърдено чрез признаването на българската независимост през 1908-1909 г. Първоначално съществува заплаха от избухването на война, но тъй като Великите сили не са готови за мащабен конфликт се залага на дипломатическата урегулиране на поредната Източна криза. Противоречията на София с Високата порта са уредени с помощта на Русия, като са сключени три междудържавни спогодби през април 1909 г.

Според тези договорености Русия опрощава османските задължения, останали от войната от 1877-1878 г., в замяна Османската империя се отказва от всякакви финансови претенции към доскорошното трибутарно княжество България, а българската страна се задължава да изплати 82 милиона франка на Русия в срок от 75 години. През същия месец Османската империята признава независимостта на България, последвана и от Великите сили. Вече официално призната, съединена и независима България се подготвя за следващата стъпка от Обединителното дело – войните за освобождението на поробените братя от Македония и Тракия.

https://www.nationalgeographic.bg/a/sedinenieto-na-severna-i-yuzna-blgariya-zavrsva-s-priznavaneto-na-nezavisimostta