България при царь Борилъ (1207-1218)

[Hatshepsut]

Цар Борил, обруганият държавник


Портрет на цар Борил от художника Тодор Ангелиев

Няма сведения, че Борил е имал нещо общо с убийството на вуйчо си цар Калоян

През февруари 1211 г. в Търново, столичния град на царството и седалище на Българската патриаршия, се провежда църковно-народен събор. Неговите заседания започват на 11 февруари и продължават дни наред с участието на най-видните боляри и граждани, архиереи и монаси. Обявен официално като „православен“, съборът вероятно е реверанс към онези среди в църквата и обществото, които не приемат сключената от цар Калоян уния с Рим. Същевременно цар Борил проявява гъвкавост, запазвайки добрите връзки с Рим, а в крайна сметка и самата уния... Във фокуса на заседанията е „богомерзката ерес“ на богомилите. Съборът е председателстван от самия Борил, който проявява богословска ерудиция, но и твърда ръка при осъждането на богомилските водачи. Част от еретиците се покайват и завръщат към православието - своеобразен триумф за проведения църковно-политически форум и самия Борил.
Търсенето в събора от 1211 г. на „класово“, „феодално“ съдържание е спекулация. Наистина, Борил намира отдушник за натрупалите се проблеми, насочвайки общественото възмущение към клетите богомили... Защитата на „чистотата на вярата“ се вписва в контекста на общите процеси в тогавашния християнски свят. След завършване на събора по нареждане на Борил е преведен от гръцки на български „Синодик в Неделята на православието“ от 843 г., в който се изобличават ересите. Прибавени са и оригинални български части, с които т. нар. Бориловият Синодик се превръща в един от най-ценните паметници на нашето средновековно наследство.

Така изглежда цар Борил през 1211 г. - решителен и „широкоформатен“ държавник. Какво ще прочетем за него обаче в повечето книги и учебници? „Упадък“, „криза“, „провал“ - такива най-често са оценките за времето на „узурпатора“ Борил. Той е заклеймяван като организатор на заговора срещу своя вуйчо, победоносният цар Калоян, но и като „слаб“ държавник. Няма данни, че Борил е имал нещо общо с убийството на своя вуйчо. Бракът с царица Анна, съпругата на покойния Калоян, легитимира царското достойнство на Борил и потвърждава съюза с куманите. И наистина, след изненадващата смърт на Калоян страната e обхваната от междуособици. Борил надделява не без усилия в борбата си със Стрез, негов брат, и Алексий Слав, техен първи братовчед. Стрез търси спасение при сръбския крал Стефан Първовенчани и с негова помощ откъсва голяма част от Вардарска Македония със старата столица Охрид. Претендентът за търновския престол избира за своя „столица“ здравата крепост Просек при днешното градче Демир капия в република Северна Македония. Алексий Слав овладява Родопите и Мелнишко с латинска помощ. Бракът му с извънбрачна дъщеря на латинския император Анри му носи обещания за военна помощ, за да спечели в недалечно бъдеще българската царска корона! При хаоса, обхванал държавата, синовете на цар Асен I (1186-1196), малолетните Иван Асен и Александър, са отведени от привърженици при куманите. Борил обаче не бива да бъде третиран като узурпатор, тъй като все още не е установен ясен ред за престолонаследието. Иначе, както отбелязва проф. Иван Божилов, за узурпатор би следвало да бъде обявен и цар Калоян...
Политиката, която следва Борил, на практика е онази на Калоян. Войната през 1208 г. започва с латинско нахлуване до района на Боруй (Стара Загора), в опасна близост до старопланинските проходи и столицата Търново. Борил нанася решително поражение на кръстоносците в битката при Боруй. Месец по-късно обаче в сражение при Пловдив (31 юли 1208 г.) надделяват латинците, а Борил се оттегля, опазвайки основните си сили. През следващите години българският цар продължава своята политика в Тракия с променлив успех, като при някои дръзки акции достига до околностите на Константинопол - свидетелство за отвоюваните позиции на юг от Балкана. През 1213 г. е сключен мир с Латинската империя, а самото предложение идва от страна на „високите барони“, които не крият своя респект от българския цар. Мария, дъщерята на цар Калоян и куманката Анна, става императрица на Константинопол. Така е призната българската власт над Боруй и южното българско Черноморие, докато Пловдив остава латинско владение. Деспот Алексий Слав запазва земите си, но латинската подкрепа за претенциите му към българската царска корона е оттеглена.

Борил, макар с и цената на редица неуспехи, действа активно и в югозападните български земи. Най-сериозният му успех е уреждането на отношенията със Стрез. Двамата братя се помиряват още през 1209 г., като оттук-нататък, до самата гибел на Стрез (1214), действат заедно. Господарят на Просек получава най-високата в тогавашна България титла - севастократор.
През 1213 г. срещу Борил избухва бунт във Видин, оглавен от „четирима родственици“ на царя, подкрепяни от трима кумански вождове. В конкретния момент Борил няма сили да се справи с бунтовниците и търси помощ от Унгария. Смята се, че така той се примирява със загубата на Белград и Браничево. Анализът на изворите показва, че е загубена само Белградската област, а Браничево остава под властта на Борил.
Действията на Борил през 1214-а и следващите три години не са напълно ясни. Той се развежда с куманката Анна и нейде около 1217 г. се жени за една племенница на император Хенрих - Елизабет, дъщеря на Пиер дьо Куртене, граф на Оксер, и неговата съпруга Йоланта, която управлява Латинската империя няколко години след смъртта на император Анри през 1216 г. При невъзможността да постигне нещо повече срещу латинци и унгарци, Борил се насочва към най-слабия противник - Сърбия, чийто агенти през същата години убиват могъщия Стрез в Просек. Сърбите обаче не са в състояние да превземат българските земи в Македония. Срещу сърбите Борил използва и латинска военна помощ, но проведените два похода не носят реални резултати. Независимо от това, завоевателните амбиции на крал Стефан Първовенчани към земите на севастократор Стрез са парирани. Често се приема, че след смъртта на Стрез тези земи са загубени от България. В изворите няма информация за подобно развитие. Въпросните български земи са завзети по-късно, но не от сърбите, а от епирския деспот Теодор Комнин. Това става едва към 1218 г., най-вероятно по време на междуособната борба между Борил и Иван Асен II. И все пак, дори и тогава градовете Велес, Щип и Скопие си остават в пределите на България.
През 1217-1218 г. Борил изненадващо е атакуван оттам, откъде може би най-малко е очаквал - от североизток. Отведените още през 1207 г. при куманите, а после в Киевското княжество Иван Асен II и Александър, синовете на „стария“ Асен, се завръщат в страната с отряд от наемници. Става дума не за официална помощ, а за „сбирщина руси“, както пише византийският историк и съвременник на събитията Георги Акрополит. Най-вероятно това са т. нар. бродници, предшествениците на по-късното украинско и руско казачество. Навлизайки в Добруджа, Иван Асен получава подкрепа от българите в редица области. Според Георги Акрополит „... Иван Асен воювал с Борил, победил го и станал владетел на немалка земя. А Борил влязъл в Търново и затворен вътре, бил обсаждан в продължение на седем години. Неговите хора, след като паднали духом, минали на страната на Иван Асен. При бягството си Борил бил пленен и ослепен от Иван, и така Иван станал владетел на цялата българска земя...“ Твърдението за седемгодишната обсада на столицата е преувеличено, но е ясно, че и Борил е имал привърженици. В крайна сметка, гражданската война с Иван Асен е продължила дълго - поне седем години.
Представата ни за цар Борил е формирана от нашите „стари“ историци, най-вече от иначе фундаменталната „История на българската държава през Средните векове“ на проф. Васил Златарски, и още повече от романа на Фани Попова-Мутафова „Дъщерята на Калоян“. Такова е било тогавашното равнище на знанията. Така или иначе, без да е „образец“ за велик държавник, във всеки случай цар Борил в никакъв случай не е „слаб“, „безволев“ и „посредствен“ цар. Затова е време този наш владетел да заеме достойно място в родния исторически пантеон.

https://trud.bg/

[Hatshepsut]

812 години от църковния събор срещу богомилите, свикан от цар Борил


Печатът на цар Борил, управлявал България от 1207 до 1218 г.

На 11 февруари 1211 г. цар Борил I (1207 - 1218) свиква църковен събор срещу богомилите.

„Василий като истински ересиарх не искаше по никой начин да се разкае. Затова всички... решиха, че заслужава смърт чрез изгаряне. На другия ден издигнаха кръст и на нечестивеца беше дадена възможност, ако се уплаши от огъня и се откаже от вярата си... да се спаси от кладата. Нито огънят смекчи желязната му воля, нито пък го промениха изпратените от страна на императора увещания... Тогава палачите... го вдигнаха високо и го хвърлиха... сред кладата. Пламъкът, сякаш разлютен, погълна нечестивеца така, че не се усети никаква миризма, нито димът се промени, само се появи някаква бяла ивица от дима посред пламъка."

Из „Алексиада" на Анна Комнина, XII век

Така византийската принцеса Анна описва в своята „Алексиада" екзекуцията на богомилския водач Василий в Константинопол през 1111 г. Тя подчертава как пламъкът на кладата - явна алюзия с адския огън, който очаква еретика в отвъдното - го поглъща „сякаш разлютен". Същевременно, не може да спести свидетелството за чудо при смъртта на Василий - тялото му изчезва без миризма на горяща плът, без промяна в дима, че „посред пламъка" се появява странна „бяла ивица"...

Поп Богомил и неговото учение

Богомилите били последователи на учението на българския свещеник поп Богомил, живял по време на царуването на цар Петър I (927 – 969).

Идейните традиции, усвоени и развити от поп Богомил вероятно са заимствани от вече разпространените в България ереси – павликянството и масалианството.

Павликянството поддържало дуалистичната идея на старото манихейство за съществуване в света на две начала – добро и зло, които водят вечна и непреимирима борба.

Невидимият свят те отдавали на доброто начало, а видимият, материален свят считали за плод на злото начало. Като се водели от това разбиране за света, те отхвърляли църковните обреди, отхвърляли кръста и иконите, не признавали църковната йерархия. Смятали още, че за тълкуването на Евангелието не били необходими Божии наместници (свещеници), защото това можели да вършат всички хора.

От друга страна, масалианството възниква през III век в Мала Азия, но се разпространява в различни части на Източната римска империя (Византия). Според него видимият свят произлиза от злото, внедрено в човешката душа. Но то може да бъде победено чрез дълбоки, искрени молитви и аскетизъм. Като живее по този начин, човекът е способен да отхвърли властта на сатаната и да приеме в себе си благодатта на Светия Дух. Масалианите отричали земните блага, тъй като ги считали за пречка по пътя към духовното извисяване.

Поп Богомил създава цялостна система от разбирания за света и живота, за поведението на човека, за устройството на обществото.

Богомилството поддържало идеята за съперничеството на двете извечни начала - добро и зло, в което накрая щяло да победи доброто.

Учението се отличавало от православното християнство и в отношението си към жената. Според него мъжът и жената са равнопоставени.

В отношението си към държавата, богомилските проповеди призовавали за неподчинение към представителите на политическата класа, които упражнявали власт над прикрепените към тях селяни. Богомилите отхвърляли феодалния строй и крепостничеството.

Древен каменен кръст в Чепън планина до църквата на Маломаловския манастир, Община Драгоман, Софийска област, България. Смята се, че изсечените в кръг кръстове са богомилски. Подобни (богомилски) кръстове има в различни райони на Балканите, включително около градовете Солун, Костур, Лерин и др.

Цар Борил и съборът срещу богомилите

На 11 февруари 1211 г. цар Борил свиква църковен събор срещу богомилите в столицата на България - Търново. Съборът има за цел публично разобличаване и общественото отрицание на идеите на богомилското учение. Присъстват всички висши духовници и боляри. Царят лично ръководи и разпитва доведените богомили. Те са осъдени на телесни наказания и заточение, което трябва да послужи като назидание към многобройните им последователи, подложени на преследване в страната. По нареждане на цар Борил, решенията на събора са записани в поръчания от него Синодик.

Синодик на цар Борил

Бориловият Синодик („Синодик, който се чете в първата неделя на Великия пост“) е среднобългарско книжовно произведение от началото на XIII век. Създаден е във връзка със събора срещу богомилите, свикан от цар Борил през 1211 г., когато владетелят поръчъл да се преведе на български език по-ранният византийски Синодик срещу разпространените във Византия ереси. Към българския препис е добавена глава, която описва решенията на свикания в Търново Събор против богомилите.

В последствие, към Бориловия Синодик са направени нови добавки, документиращи важни събития от българската история от XIII и XIV век, включително разказ за възстановяването на Търновската патриаршия (1235 г.). Добавен е и поменик на български царе, царици, патриарси, митрополити и боляри. По образец на Синодика на цар Борил са съставени синодици в Сърбия, Молдавия и Русия.

Най-ранният запазен препис на Бориловия Синодик датира от края на XIV век. Ръкописът е намерен в Търново от възрожденеца Николай Палаузов. Днес той се съхранява в Национална библиотека „Св. Св. Кирил и Методий“. Библиотеката съхранява и втори, по-късен препис от XVI век, който е открит от Марин Дринов.

На 3 ноември 2017 г. Бориловият Синодик е включен в Международния регистър на ЮНЕСКО „Паметта на света“.

Ереста на богомилите и XXI век

Векове наред отношението към богомилското учение остава все така противоречиво. „Изследването на богомилството има сравнително дълга, но не съвсем успешна история" - пише известният медиевист и историк Дмитрий Оболенски през 1946 г. Това продължава да е вярно и днес. В различни периоди богомилството е определяно като ерес, религия на отчаянието, народно антифеодално движение... А в по-ново време някои търсят в учението път към „постигане на космическо познание".

Самата същност на богомилството е разглеждана като продължение на манихейството, примесено с павликянството, а също и като оригинално учение, възникнало в България през X век и продължило съществуването си в Западна Европа като албигойска ерес. И богомилите, и албигойците били заклеймявани като анархисти, които застрашавали устоите на човешкото общество, тъй като “отричали земния живот, обявявали се срещу брака и възхвалявали самоубийството”. Но според мнението на други, те били представители на прогресивно мислене в „тъмните недра" на Средновековието, предшественици и дори вдъхновители на Ренесанса.

Съвременните учени характеризират богомилството като дуалистично, антифеодално и реформаторско народно движение, възникнало в лоното на Българската църква през Х век и получило бързо разпространение в българските земи – Мизия, Тракия и Македония.

Но и далеч отвъд тях – във Византия и Мала Азия, в Западна Европа и в Русия.

https://www.nationalgeographic.bg/a/811-godini-ot-crkovniya-sbor-sreshhu-bogomilite-svikan-ot-car-boril

[Hatshepsut]

ПЕЧАТИ НА ЦАР БОРИЛ (1207–1218 г.)

На 29 август 1972 г. при редовни археологически разкопки на обект „Южна порта” във Вътрешния град на Велики Преслав, в кв. 172/218, на дълбочина 1,40 см е открит великолепно запазен оловен печат на цар Борил.
Върху лицевата страна в цял ръст е изобразен Св. Димитър, с нимб около главата, облечен в ризница и броня. С дясната ръка се подпира върху дълго копие, а в лявата придържа щит, опрян в земята. Вертикално от двете страни на светеца е изписан съкратен текст на кирилица – „Св. Димитър”
На обратната страна на печата, в централната му част, е поставено изображение на владетеля, в цял ръст, насреща, във фас, стъпил върху супедиум. На главата е поставена корона тип стема, облечен с дивитисион и лорос. В лявата ръка държи скиптър, увенчан на върха с кръст, а в лявата – акакия. От двете страни на владетелското изображение са поставени два вертикални надписа на старобългарски, с текст: „Борил, цар на българите”.
Известен е още един екземпляр отпечатан чрез същата матрица, но произхождащ от землището на с. Белотинци, Белоградчишко. Съхранява се в сфрагистичната колекция на НАИМ – БАН, инв. № 74.
Двата моливдовула навярно са скрепявали важни документи от царската канцелария на Търновград. Преславският екземпляр свидетелства, че Преслав е запазил ролята си на важен център (втори по значимост) и във Второто българско царство.

И. Йорданов, 2016, 216-217