България при канъ Омуртагъ (814-831)

[Hatshepsut]

Кан Омуртаг – строителят-реформатор

По-голяма част от българските владетели през Средновековието са останали в историята с военните си победи, но има и такива, които ще бъдат запомнени основно с умелата си вътрешна политика. Такъв български владетел е кан Омуртаг (814 – 831 година) на когото е посветен следващият материал.

След смъртта на кан Крум престолът е зает от неговия син Омуртаг. Подлежи на дискусии въпросът кога точно става това. Някои историци споделят мнението, че това се случва веднага след гибелта на кана през 814 година, според други престолът е зает през 815 година. Първата теория може да се приеме за по-достоверна, тъй като е подкрепена с летописен надпис от времето на кан Маламир (831 – 836 година), в който не се споменават междинни владетели. Според втората теория, поддържана от В. Бешевлиев, Крум е наследен първоначално от своя брат Дукум, който управлява месец и половина, а след това за малко над шест месеца управлява другият Крумов брат – Дицевг /Диценг/. В изворите съществуват и сведения, че в този кратък период държавата се управлява едновременно от три лица – Дукум, Цог и Дицевг /Диценг/ Спорна обаче остава ролята на тримата, както и какви са били техните функци- канове, военачалници, регенти или други)

Кан Омуртаг получава в наследство обширна държава с висок международен престиж. Върху нея все още личат тежките последици от войната с Византия, а Плиска е в развалини. България в това време се нуждае от мирна и съзидателна политика, която да довърши започнатото от Крум. Това е една от причината новият кан да смени тактиката и да търси подобряване на отношенията с Византия. Важно е да се отбележи и друго – през 815 година византийската армия е прехвърлена по море и превзема Несебър. Това е изключително хитър ход на император Лъв V Арменец, тъй като по този начин той успява да избегне конфронтация с многочислената българска армия в Източна Тракия.

Византийците се обграждат с вал и ров, водейки непрекъснати военни сражения с нападащите българи. По-доброто снабдяване се оказва ключово и императорските войски печелят тази битка. Това кара Омуртаг да подеме инициативата за сключване на траен мир с врага, който става факт през 815 година. Трябва да се посочи важността на постигнатото от българския владетел, тъй като в своята история Византия изключително рядко сключва толкова дълготрайни договори. Постигнатият мир разкрива от какво голямо значение за империята са били добрите дипломатически отношения с България.

Текстът на 30-годишния мирен договор е съхранен отчасти в Сюлейманкьойския надпис. В него пише, че са уговорени единадесет глави (клаузи), като първата от тях за първи път определя писмено границите между двете държави – от крепостта Девелт на Черно море до Потамокастел (крепост на р. Средечка), минавала между двата хълма Авролева (Сакар и Дервишка могила) и многото мостове (на река Тунджа), опирала до крепостите Балдзена (дн. с. Главан, Свиленградско) и Агатоники (с. Оряхово, Свиленградско), река Марица и крепостта Констанция (дн. гр. Симеоновград) и местността Макри Ливада (равнината край с. Узунджово, Хасковско) и завършва до планината Хемус (Стара планина). По протежение на границата българите изграждат пограничен окоп и вал, известен  под името „Еркесия”. Освен това е уговорена размяна – Омуртаг предава византийските пленници, а срещу тях получава от Византия славянското население от пограничните области, които остават в пределите на империята.

Интересна е историята за сключването на договора. Според византийските хроники, за да се гарантира уговореното, кан Омуртаг приема да се закълне по християнски, а императорът да извърши езическа клетва – той излива на земята чаша вода, обръща към земята конско седло и вдига над главата си сноп трева с тройно сплетени кожени ремъци.

Златен медальон на кан Омуртаг

Договорът е в полза и на двете страни. Византия успява да си възвърне територии – темите Тракия и Македония, а освен това обезпечава защитата на своята столица. Вниманието на българите е пренасочено към славяните в югозападната и северозападната част на Балканския полуостров. България успява да насочи своите усилия към овладяването на вътрешната криза, която е предизвикана от големите загуби на човешки ресурс в изминалата война. След смъртта на император Лъв V Арменец през 820 година, мирът е потвърден от новия василевс – Михаил II Балба (820–829 година).

Израз на добрите отношения е помощта, която българите оказват на империята срещу Тома Славянина и оглавения от него бунт (той организира голям бунт в Мала Азия, който се разраства, стигайки до Константинопол). Войската на кан Омуртаг разбива бунтовниците при Хераклея през лятото на 823 година, а събитието е отразено в Чаталарския надпис:

„Канасубиги Омуртаг е от Бога владетел в земята гдето се е родил. Обитавайки стана на Плиска, съгради малък стан на Тича и премести войската си срещу гърци и славяни […] Нека бог да удостои поставения от бога владетел, като гази добре с крака си императора, докато тече Тича […]”.

Очевидно в надписа не става въпрос за император Михаил II Балба, а за Тома Славянина (узурпаторът е коронясан от антиохийския патриарх за византийски император).

Стабилизирането на отношенията с Византия позволява на Омуртаг да обърне по-сериозно внимание на североизточната и северозападната граница. На североизток по р. Днепър възниква опасност от номадски племена – хазарите. Доказателство за това са намерени каменни надписи на загинали „хранени хора” на Омуртаг покрай реките Днепър и Днестър. Вероятно през 824 година кана успява да утвърди властта си в тези земи.

На северозапад възниква проблем с присъединените при разгрома над Аварския хаганат славянски племена. По неизвестни причини през 818 година племената тимочани, браничевци и абодрити се отцепват от България, търсейки покровителството на Франкската империя. В този случай Омуртаг също опитва да предотврати бъдещ военен конфликт и изпраща последователно три български пратеничества във франкския двор, завършили с уклончиви и неясни отговори. През 826 година във франкския двор пристига първото ултимативно искане за определяне на границите. Людовик I Благочестиви и този път забавя отговора си. Това принуждава българския владетел да предприеме решителни действия. През 827 година българската флота (съставена от лодки еднодръвки) навлиза по река Драва и с оръжие подчинява отцепилите се племена, принуждавайки ги да признаят върховенството на българския кан.

Кан Омуртаг освобождава византийски пленници и прегръща малкия Василий
Миниатюра от Мадридския ръкопис на хрониката на Йоан Скилица

Според франкския летописец Айнхард Омуртаг отстранява местните князе, а на тяхно място поставя български управители. Две години по-късно с нов поход българите утвърждават властта си над среднодунавските славяни. Не е ясно как точно завършва българско-франкският конфликт поради липса на преки сведения. Факт е обаче, че през 832 година във франкския двор пристигат български пратеници с дарове, което кара историците да предполагат, че е сключен мирен договор.

Примирието с Византия позволява на Омуртаг да развие впечатляваща за времето си вътрешна политика. Строителната дейност, която тече по време на неговото управление, е мащабна и непозната до този момент за българската държава. Огромни усилия са хвърлени във възобновяването на опожарената през 811 година столица Плиска. Вместо дървено-глиненото укрепление е издигната каменна стена с четири порти и многобройни кули. Канът оставя в наследство редица каменни надписи, превърнали се във важни източници на информация за историческата наука.

Те известяват за характерни събития и процеси във вътрешната политика на канството. Най-известните надписи са Чаталарският надпис (за построяването на крепост на р. Тича) и Търновският надпис (за построяване на крепост, намираща се на 18 км. от Силистра). Би могло да се твърди, че именно в този период от историята на Средновековна България е най-съдържателното и сериозно самодокументиране.

Наред с активната строителна дейност Омуртаг продължава и завършва започнатата от неговия баща Крум централизация на властта, осъществявайки цялостна административна реформа. Така се извършва промяната от племенния принцип към централизирана средновековна монархия. Територията на страната е разделена на 10 комитати, начело с назначени от кана управители – комити. В резултат на тази реформа настъпват промени и във военната организация. Създадена е обща войска с единно ръководство, която се състои от постоянна владетелска дружина и военно опълчение, докато при неговите предшественици славяни и прабългари са набирани отделно и  водени от различни ръководства.

По времето на Омуртаг се налага идеята, че българският кан е божи наместник на земята. Това намира израз в добавянето на „от Бога поставен” към титлата кан.

Кан Омуртаг се бори срещу християнските проповеди на византийските пленници
Mиниатюра от Мадридския ръкопис на хрониките на Йоан Скилица

Вътрешната политика на кан Омуртаг се характеризира и с особеното отношение към славяните – той продължава издигането им в обществото, като не ги извършва гонения срещу тях, защитавайки интересите им пред Византия. Тук трябва да се отбележи, че настроението към отцепилите се през 818 година славянски племена, е при опит за запазване цялостта на българската държава, а не проява на антиславянска политика.

Като доказателство за положителната политика спрямо славяните, могат да бъдат посочени следните факти – в двора на кана, измежду неговите „хранени хора”, има и такива със славянската титла „жупан”, а освен това синовете му носят славянски имена. В резултат на политиката за централизация на властта канът няма интерес да пренебрегва славяните, нито да предпочита прабългарите – всички трябва да бъдат се подчиняват в еднаква степен на централната власт.

Характерни за управлението на кан Омуртаг са гоненията срещу християните. Те са предизвикани не от верска нетърпимост, а от желанието да се предотвратят всякакви опити на Византия да засили влиянието си по българските земи. Жертва на тази политика стават военнопленниците от времето на кан Крум – тези от тях, които не се отказват от христовата вяра, са наказвани със смърт. Християнството пробива път и в канското семейство. Престолонаследникът Енравота приема чуждата религия и в резултат на това е лишен от престола. По-късно той е наказан със смърт от своя брат и нов български кан – Маламир, превръщайки се по този начин в първия известен мъченик на христовата вяра в България.

Мирната и градивна политика на кан Омуртаг, строителството и административните реформи укрепват държавата и канската власт, като издигат международния авторитет на България. Той започва нов етап в създаването и развитието на българската държава, установявайки условия за нейното военно и културно развитие в бъдеще.

https://www.bulgarianhistory.org/people/kan-omurtag-stroitelqt-reformator/

[Hatshepsut]

Кан Омуртаг – строител и воин, но и дипломат


Кан Омуртаг, миниатюра от Мадридския ръкопис на Хрониката на Йоан Скилица от ХІ в.

Кан Крум (803-814) оставя на сина си Омуртаг (814-831) огромна по територия държава, която се разпростира от Родопите на юг до р. Прут на север и от Черно море на изток до Панония на запад. По приблизителни изчисления това е било площ от 570 хил. кв. км. След като се възкачва на престола през 811 г., кан Омуртаг сключва 30-годишен мирен договор с Византия. Той му е  необходим, за да укрепи държавата и да утвърди българското присъствие в Тракия. И двете страни спазват договора, а владетелите им поддържат лоялни отношения.

 Когато през 821 г. в Югоизточна Македония избухва въстание срещу византийската власт, предвождано от Тома Славянина, по молба на император Михаил ІІ Омуртаг изпраща 12-хиляден военен отряд, който изиграва основна роля за смазване на въстанието. За благодарност император Михаил му отстъпва земите по средното и горното течение на река Вардар.

 На запад България граничи с Франкската империя. Император Карл иска да разшири своите владения на изток за сметка на българската държава, но се страхува да започне война, защото знае, че българите са неустрашими воини. Затова той изпраща брат си принц Фридман при старейшините на племената тимочани, обордити и браничевци, които населяват най-западните погранични области на България. Величеството се движи с обоз от 80 волски впряга, натоварени със злато, скъпоценности, разкошни облекла и оръжия. Тимочанският старейшина Браян и обордитският Карвас са омаяни от това невиждано богатство и веднага се съгласяват да се присъединят към Франкската империя.

 Старейшината на браничевци Йоман обаче иска да му се дадат и 40 волски впряга. Водят се тридневни преговори и накрая принц Фридман му ги отстъпва.
 През юни 824 г. франките преместват граничните знаци на 250 км на изток в доскорошните предели на българската държава. Като узнава за това, Омуртаг изпраща своя довереник Савул в двора на император Карл, за да изрази протеста на българския владетел.

 Посрещнат е с уважение, но му казват, че такава е волята на хората, които населяват тези места. На връщане Савул се среща със старейшините на трите племена и им показва договор, който предшествениците им са подписали с кан Крум. Според него им се предоставя широка автономия, но те се задължават да са поданици на българското ханство и да бранят западните му граници. Старейшините Браян и Карвас се оплакват, че обеднели заради неплодородните години и затова се съгласили да преминат към франките, отрупали ги с богати дарове.

 Йоман обаче искрено съжалил за това, че не е останал верен на българите – той лично се бил срещал с хан Крум, който му е подарил меч със сребърна ръкохватка, и заявява  на Савул, че българският кан може да разчита на него.
 След завръщането си в Плиска пратеникът на Омуртаг поискал от кана  да му даде 6000 конници и 3000 пешаци, за да накаже изменниците. Българският владетел обаче решава, че трябва да направи още един опит за помирение. Отива в Ломанс (селище, съществувало в околностите на днешния град Кула), където било седалището на главния жрец на славянския бог Ярило, и се среща с него. Убеждава го да отиде при тимочаните и обордитите и да ги склони да се върнат към славянобългарската държава, защото и те са славяни, а не франки.

 Мисията на жреца Куктус обаче била безрезултатна. Едва тогава Омургаг изпраща Савул с исканите от него войници. Като преминава през земите на браничевци, към него се присъединява и Йоман с 1500 бойци. При приближаването на обединения отряд към техните земи тимочаните и обордитите се сдружават и правят опит да го спрат при р. Сава. Там са разбити и се оттеглят. Българите ги сразяват и при р. Драва. Бегълците се срещат с изпратения им на помощ от Карл отряд в Горна Панония – 3000 рицари с тежки брони и 6 хил. пешаци с леки кираси. В завързалата се битка отрядът на Савул разгромява франките и съюзниците им – тимочани и обордити. През 829 г. се сключва договор между България и Франкската империя, с който се възстановява статуквото от 824 г., но с преместването на границата само на 70 км на запад в полза на българите.

http://www.desant.net/

[Hatshepsut]

Търновски надпис на кан Омуртаг

Търновският надпис на кан Омуртаг е строителен надпис на гръцки език, издълбан върху колона от тъмен сиенит, намерена в църквата “Св. Четиридесет мъченици” в Търново.

Надписът е известен от 1858 година, когато възрожденецът Христо Даскалов от Трявна успява да посети църквата (по това време джамия) и да снеме копие от надписа.

Търновският надпис на Омуртаг, заедно с Чаталарския надпис, отразява активната строителна дейност на този владетел. Приема се, че надписът е изсечен преди 822 г. Сред историците съществуват различни мнения за първоначалното местонахождение на надписа (вероятно Плиска) и за местоположението на “новия дом на Дунав”, за който се съобщава в надписа – Дръстър, с. Малък Преславец или на остров Пъкуюл луй Соаре.

Оригинал

«Κα[ν]α συβιγη Ωμο<μο>ρταγ ις τον παλεον υκον αυτου μενο(ν) επυησεν υπερφυμον υκο(ν) ις τον Δανουβην κ(ε) αναμεσα τον δυο υκο(ν) τον πανφυμο(ν) καταμετρησας ις τιν μεσην επυισα τουμβαν κε απο τιν αυτη(ν) μεσην της τουμβας εος την αυλι(ν) μου την αρχεα(ν) ισιν οργηε μυριαδες β' κ(ε) επι τον Δανουβιν ισην οργιες μυριαδες β'. το δε αυτο τουβι(ν) εστιν πανφυμο(ν) κ(ε) μετρισα(ν)τες τιν γιν επυισα τα γραματα ταυτα. ο ανθροπος κ(ε) καλα ζον αποθνισκι κε αλος γενατε κε ινα ο εσχατον γηνομενος ταυτα θεορον υπομνησκετε τον πυισαντα αυτο. το δε ονομα του αρχοντος εστην Ωμορταγ καν(ν)α συβιγη· ο Θ(εο)ς αξηοσι αυτον ζισε ετη ρ'.   »

Превод

«Кан сюбиги Омортаг, обитавайки в стария си дом, направи преславен дом на Дунав и по средата на двата всеславни дома, като измерих (разстоянието), направих на средата могила и от самата среда на могилата до стария ми дворец има 20 000 разтега и до Дунав има 20 000 разтега. Самата могила е всеславна и след като измериха земята, направих този надпис. Човек и добре да живее, умира и друг се ражда. Нека роденият по-късно, като гледа този надпис, да си спомня за оногова, който го е направил. А името на архонта е Омортаг, кан сюбиги. Нека Бог да го удостои да преживее сто години.»

Анализ на търновския надпис на кан Омуртаг

Каменната летопис е характерна за прабългарите. Надписите върху камък, отразяващи събития и факти от историята на българската държава до Х век са ценен извор за изследването на общественото мислене в славянобългарското общество.
Търновският надпис на хан Омуртаг е част от автентичните писмени исторически източници. Този извор представлява строителен надпис, издълбан върху колона, намерена в църквата “Свети Четиридесет мъченици “ в Търново.
В самото начало на Търновският надпис на хан Омуртаг се споменава името на владетеля и титлата, с която се титулува - “кана ювиги Омуртаг ”. Начинът, по който се титулува хана свидетелства за стремеж към подчертаване на божествения произход на владетелската власт. Хан Омуртаг се нарича “ювиги” (велик). С това се обръща внимание на идеята, че личността на владетеля заема централно място в обществено-политическия и културен живот на държавата.
Още в първото изречение на Търновския надпис на хан Омуртаг се споменава за активната строителна дейност на владетеля - “... направи преславен дом на Дунав ...”, “... направих на средата могила ...”. Със строителството си ханът оставя на идните поколения редица паметници, които оказват силно влияние върху формирането на народностното съзнание. На няколко места в надписа построеното от Омуртаг е наречено “всеславно”. Това показва нагласата на народа към самия владетел.
Финалната част на Търновския надпис започва с: “Човек и добре да живее умира и друг се ражда и нека родения последен като гледа това да си спомни за този, който го е направил ”.
Поставянето на този надпис на публично място оказва въздействие върху самосъзнанието на голяма част от славяно-българското общество. С израза “човек и добре да живее умира и друг се ражда...” се показва преходността на човешкия живот. От продължението на изречението “...и нека родения последен като гледа това да си спомни за този, който го е направил ” ясно се забелязва стремеж към съхраняване на информацията от миналото, с цел предаването й на идните поколения заедно с това въздействие, което тя има върху съзнанието на тези, които я ползват. От тук се вижда и значението на делата, които остават в историята и продължават да оказват влияние върху съзнанието на бъдещите поколения. От тази част на Търновския надпис на преден план изпъква и загрижеността към идните поколения. От особено значение е влиянието, което надписа оказва върху народностното самосъзнание, което е в процес на формиране.
Търновският надпис на хан Омуртаг завършва със споменаване името на хана и благославянето му - “.... А името на владетеля е Омуртаг кана ювиги. Бог да го удостои да живее сто години”. Тук за пореден път е споменат хана и неговото значение за народа, което се подчертава с титлата “ювиги”. С последното изречение на Търновския надпис - “Бог да го удостои да живее сто години” е засвидетелствано отношението към хана и неговото влияние върху народа.
Търновският надпис на хан Омуртаг е един от множеството исторически извори, чрез които до нас достигат сведения свързани с конкретната епоха – вътрешна политика на владетеля, обществено–културен живот, отношението на народа към хана, начинът, чрез който се формира народностното самосъзнание и т.н.

Източници:

- https://bg.wikipedia.org/
- http://www.kaminata.net/analiz-na-tarnovskiya-nadpis-na-han-omurtag-t21230.html

[Hatshepsut]

Българската армия удря по виенските порти в началото на IX в.
Автор: Иван Петрински


Българската армия удря по виенските порти в началото на IX в.
Случва се през 828 г., след като великият господар Кан Омуртаг окончателно премахва федеративното устройство на България

През март-април 1945 г. Първа българска армия, в изпълнение на съюзническите задължения на България, участва във Виенската настъпателна операция на Втори и Трети украински фронт на Червената армия. На 15 април Виена е превзета, а Австрия - освободена. България и нейната стохилядна Първа армия завършват участието си във Втората световна война триумфално.

Както ни е добре известно, повторенията в историята са повече правило, отколкото изключение, непременно ще потърсим и друг подобен случай.
 

Намираме го 11 века по-рано като малък и зле документиран разказ в "Летопис на Айнхард". Това произведение, което се приписва обичайно на животоописателя на император Карл I, не се отличава с особена многословност по българските теми, което едва ли може да ни зачуди кой знае колко.

През лятото и есента на 827 г. значителна българска войска, натоварена на безброй речни плавателни съдове и придружавана,  от конни отряди по брега, се изкачва по Дунав и след това свива на запад по Драва. Реката е дълбока и плавателна, придвижването трябва да е било изключително бързо, а нападението над славянските племена в Панония - неочаквано и победоносно.
 

Славянските князе са заменени с български управители, а Панония очевидно е поставена под българска власт, макар и за година-две. През есента на същата година, а както изглежда и в началото на следващата 828 г., българската военна флотилия прониква и в съседната Горна Панония, като я подлага на пълно опустошение чак до античната Виндобона (днешната Виена).

След март 828 г. Франкската империя взема енергични мерки. Фриулският граф Балдерих е снет от заеманата длъжност, а на негово място срещу българите е изпратен младият крал Людовик Баварски, син на Людовик Благочестиви. Горна Панония несъмнено е прочистена от българските войски, но изглежда намиращата се на изток Панония остава под българска власт още известно време.

 
Летописът на Айнхард е продължен от Фулденските летописи, където откриваме едно важно допълнение. Българската военна експанзия по р. Драва продължава и през 829 г., когато отново военната ни флотилия се завръща нагоре по реката, но без да става ясно в коя точно нейна част. Този път всичко се разминава с няколко опожарени села.

Разполагаме с едно необоримо свидетелство за разгръщането на кампанията от 829 г. и в поречието на р. Тиса. Там, според известния надгробен надпис, се удавил зера тарканът Онегавон от рода Кувиар. Надписът е категоричен, че пътуването на Омуртаговия храненик и присъствието му в поречието на Тиса е само поради това, че е отишъл "на война". Последното уточнение е толкова категорично, че не ни оставя никаква възможност да предположим, че младежът е ходил на кални бани, например.

Макар Людовик Благочестиви да се правил на безкрайно зачуден, получавайки писмата на Омуртаг (вж. Извори), той естествено прекрасно е разбирал причините за тази писмовна размяна. През 818 г. славянските племена в северозападните български земи изведнъж решават да се отцепят от България, като се присъединят към Франкската империя, за което проводили при Людовик Благочестивия нарочни пратеници. Тук няма да е възможно да проследим по-сетнешните им митарства от владетел към владетел, повече ще ни е интересна причината за това им бунтовно решение.

Наказателният поход на българската речна флотилия по Драва в Панония и в Горна Панония, както и по Тиса през 827-829 г. има чудесен завършек. Западната граница на България е отместена далеч на запад, като вече включва и цялата област Срем. Главното средище на тая област, могъщата крепост Сингидунум, по същото това време получава българското си име Белград, така е и до днес. Смъртта на Онегавон от рода Кувиар не била никак напразна.
 

Сремската област остава в България почти два века, а Белград е дотолкова български, че под стените му цар Петър Делян (1040-1041) е издигнат на щит, в града приел короната на българските царе.


* * *

Би трябвало да се очаква, че този кратък разказ, впрочем отдавна издаден на български, ще предизвиква широко обсъждане, защото все пак е донякъде необичайно да си представим България в чак толкова обширни граници. Ясно е - Омуртаговият военен поход по Драва и в Горна Панония носи всички белези на една истинска имперска, шумна и показна наказателна акция, а не на завоевателна война. Присъединяването на Сремската област и спирането на франкските щения към Балканите са наградата за тези усилия.

Нека се върнем към причините за отцепването на тимочани, абодрити и браничевци от българската държава. Впрочем, най-малко до царуването на Крум държавата е съюзна. Няма как по друг начин да преведем писаното от Айнхард, а и във Фулденските летописи, ще бъдем истински неблагодарници, ако недоволстваме поне в тоя случай.

Трите славянски племена очевидно са присъединени от великия господар Крум към България като съюзни - западните извори са категорични, че тези племена се откъснали от "съюза си с българите" (Bulgarorum societate), като средновековният латинския израз има и още по-конкретно значение - "съюз между държави". Няма никакви причина да си мислим, че абодритите, тимочаните и браничевците са се присъединили към България при условия, различни от тези за другите славяни в съюзната ни дотогава държава. Очевидно правилата за съжителството между прабългарите и славяните са наложени още през 680 г. или даже преди това.

Нещо се случва малко преди 818 г., нещо, което променя правилата за съжителство между двата основни етноса в българската държава, дотогава напълно автономни. Единственото, което може да предизвика славянското раздразнение, е новото административно устройство, което изгражда България като монолитна държава. Местните славянски князе са сменени с назначени от Плиска управители, верни на владетеля и подчинени единствено нему. Естествено е част от славяните, особено присъединените най-скоро, да изразят рязко недоволство. Впрочем IХ и Х век са време на усилено славянско държавно строителство, едно своеобразно славянско възраждане, на което си струва да се обърне особено внимание, но друг път.

Усилията за изграждането при великия господар Омуртаг на единната българска държава са видни и с жестовете на внимание към славяните в държавата, на които е показано, че ще управляват наравно с бързо претопяващите се прабългари. Висшите държавни длъжности все по-често се заемат от славяни, българската войска отдавна е смесена, в крайна сметка даже децата на кханасюбиги Омуртаг носят славянски имена. България се превръща в единна държава. И с ясно изразени имперски амбиции, твърде често постигани.


По в-к Сега

http://www.bolgari.org/bylgarskata_armiia__udria_po_vienskite_porti_v_nachaloto_na_ix_v_-h-560.html

[Hatshepsut]

Кан Омуртаг – 1200 години от качването на престола

Кой е Кан Омуртаг - строител, реформатор, дипломат, сключил 30 годишен мир с Византия. Велик български кан реформирал войската и администрацията, осигурил разцвет на Първата българска държава. Чрез мъдрата си вътрешна и външна политика Кан Омуртаг укрепва и разширява българската държава, като с нея се съобразяват всички в Европа.
Всички знаем надписа от колоната на Кан Омуртаг в църквата "Св. 40 мъченици" във Велико Търново:
„Човек и добре  да живее, умира и друг се ражда. Нека роденият по-късно като гледа този надпис да си спомня за оногова, който го е направил. А името на архонта е Омуртаг Кан Ювиги. Нека Бог да го удостои да преживее сто години.”
Едно предаване от 03.11.2014 на История.bg на БНТ

[Hatshepsut]

Строителят Омуртаг – от бога владетел на земята, гдето се е родил

Кан сюбиги Омуртаг (814 – 831 г.) е прочут и много успешен владетел на България. Той е измежду най-популярните личности от Първото българско царство: син е на Крум Страшни, остава в историята със строежите си и дългогодишния мир, сключен с Византия.

Благодарение на мира с могъщия противник, Омуртаг получава възможността да благоустрои България. По негово време столицата Плиска се развива в архитектурно отношение. В страната се появяват нови прабългарски аули (крепости) и започва да се усвоява по оптимален начин територията на Българското царство. Населението тук постепенно се превръща в българска народност, а обитаваната от него територия – в българска държава.

България укрепва изключително много при Омуртаг, след изтощителните войни, водени по времето на баща му Крум (803 – 814 г.) Той отлага военните конфликти за по-добри години, когато България ще е по-мощна и консолидирана. Хвърля много сили, както никой друг владетел преди, да се спогоди със съседите си относно държавните граници на страната. На практика Омуртаг за първи път показва пред света, че българите са способни не само на войни и унищожения, но и на съзидателни дела.

Какви са интересните факти, които трябва всеки българин да знае за този велик наш владетел?

На първо място – Омуртаг е известен с ревността си към прабългарското езичество, от действията на този владетел съдим за прабългарските вярвания и ритуални практики. Той е представен в изворите като може би най-големия гонител на християнството сред владетелите ни езичници. Същевременно Омуртаг е баща на първия български светец, свети мъченик Боян Енравота, княз Български, когото Българската православна църква почита на 28-ми март. На второ място са строежите на Омуртаг, с които той е известен на всички още от училище.

Омуртаг е син на кан Крум и като такъв наследява трона му. Това става ясно от византийски извор от XI век. Проф. Йордан Андреев посочва, че името Омуртаг означава „кръгъл“, „дебел“, но има и предположение, че значи „орел“. Връх в планината Тян Шан в Китай днес носи същото име. След възкачването на трона Омуртаг вероятно се надява да продължи победоносните войни на Крум. Той с „варварска самонадеяност“ отхвърля предложенията за мир на византийския император Лъв V.

Затова през есента на 814 г. българи и византийци се сблъскват в околностите на крепостта Бурдизо. Византийците печелят с хитрост, а самият Омуртаг едва се измъква жив от битката. Стига се до мирен договор, който най-накрая да сложи край на неспирните сражения, започнали още по времето на Крум. Византийските историци описват с почуда и негодувание ритуалите, придружили подписването на мира. Враждуващите страни вземат решение да се сключи договора и според християнските обичаи на византийците, и според езическите на българите.

По този начин Омуртаг цели да демонстрира равностойността на езичеството спрямо християнството. За целта император Лъв V „излива на земята вода от чаша, обръща саморъчно конски седла, докосва се до тройна юзда и вдига трева нависоко.“ Накрая дори „разсякъл кучета и ги употребил за свидетели.“

Каква е символиката на тези прабългарски по произход клетвени действия? Според специалисти водата се излива, за да напомни колко лесно ще се пролее кръвта на този, който пристъпи клетвата. Седлото се обръща, за да покаже какво ще сполети прегрешилият – повече няма да язди спокойно коня си и в битка ще бъде изхвърлен от гърба му. Тройната юзда показва голямата здравина на сключеното споразумение. А откъснатите стръкчета означават, че тревичка няма да остане в земята на клетвопрестъпника. Пожертваните кучета по време на мирен договор са позната практика за източните народи.

Кан Омуртаг неведнъж демонстрира пренебрежение и присмех към християнството. За подобно нещо съдим по „Житието на Петнадесетте Тивериополски мъченици“ от св. Теофилакт Охридски (края на XI – началото на XII в.). Теофилакт разказва историята на християнина Кинам, който е пленник византиец, живял в двора на Омуртаг. В един спор с този християнин по богословски въпроси българският владетел ядовито му рекъл: „Не унижавай нашите богове, че тяхната сила е голяма! За доказателство служи това, че ние, които им се кланяме, покорихме цялата ромейска държава. Защото, ако твоят Христос беше истински бог, както казваш, без друго би се съюзил с вас, би ви запазил незаробени, защото му служите и му се кланяте.“ След тези си думи Омуртаг заповядва да хвърлят Кинам в тъмницата.

В българските владения живеят значително число византийци и приели християнството славяни. Омуртаг държи те да се съобразяват с родните езически порядки, затова нарежда по време на постите да ядат месо. Това накърнява християнската чест. Някои християни не спазват заповедта, в следствие на което владетелят нарежда да бъдат убити. Усилията на Омуртаг да се справи с християнството остават напразни – дори собственият му син Боян Енравота тайно става християнин, заради което е погубен по нареждане на брат си Маламир. Това обаче се случва след смъртта на Омуртаг.

Какви са условията по мирния договор между българи и византийци от 815 г., можем да разберем от известния Сюлейманкьойски надпис, намиращ се днес в Археологическия музей в София. Границата между България и Византия е прокарана в Тракия. След като приключва с византийците Омуртаг бърза да се споразумее и с франките на западната си граница. През 825 г. той провожда пратеничество до Людовик Благочестиви, с целта да се определят „границите и пределите между българи и франки.“ Тъй като франките нарочно забавят отговора си, Омуртаг праща войски около Драва и там е възстановена българската власт. Година преди това, през 824 г. се справя с вълненията, идващи по североизточната граница с хазарите.

Така в началото на 20-те г. на IX в. ръцете на Омуртаг са развързани за провеждането на активна строителна дейност, за укрепване на властта и благоустройство на страната. Чаталарският надпис на Омуртаг, намерен в нива до село Цар Крум, Шуменско, свидетелства за всичко това:



„Кан сюбиги Омуртаг е от бога архонт (владетел) в земята, гдето се е родил. Обитавайки стана на Плиска, съгради малък стан на Тича и премести (там) войската си срещу гърци и славяни. И направи изкусно мост на Тича заедно с малкия стан и постави в този малък стан четири колони, а върху колоните два лъва. Нека бог удостои поставения от бога архонт, като гази добре с краката си императора, докато тече Тича и докато…, като владее над многото българи и като подчинява враговете си, да проживее в радост и веселие сто години.“

Проведените през 1958 – 1959 г. разкопки по десния бряг на река Камчия (Тича), в близост до намерената колона на Чаталарския надпис, установяват, че именно там се намира въпросният „малък стан“ на Омуртаг. Там българският владетел премества войската си „срещу гърци и славяни“. В развалините е открит мраморен лъв – един от двата, споменати в надписа. В Търновския надпис, издълбан върху мраморна колона, преизползвана в църквата „Свети Четиридесет мъченици“ във Велико Търново, за българския владетел Омуртаг четем:

„Кан сюбиги Омортаг, обитавайки в своя стар дом, направи преславен дом на Дунава и по средата на двата всеславни дома, като измери (разстоянието), направи на средата могила и от средата на тази могила до стария ми дворец има 20 000 разтега и до Дунава има 20 000 разтега. Самата могила е всеславна и след като измериха земята, направих този надпис. Човек и добре да живее, умира и друг се ражда. Нека роденият по-късно, като гледа този надпис, да си спомня за оногова, който го е направил. А името на архонта е Омортаг кан сюбиги. Нека бог да го удостои да преживее сто години.“

Къде е този „преславен дом на Дунава“, където явно прекарва част от времето си владетелят Омуртаг? Специалистите сочат, че най-вероятно става дума за един наносен остров на Дунава, намиращ се в румънска територия, наречен Пъкуюл луй Соаре. Там са разкрити останки от прабългарски аул с огромни размери, съперничещи с тези на Вътрешния град на Плиска. Има предположения, че под въпросния „преславен дом“ може да се разбира и Дръстър (Силистра). Освен с изграждане на нови крепости, Омуртаг подсилва крепостните укрепления в столицата Плиска. Именно по негово време тя започва да се превръща от укрепен лагер (аул) в средновековен град.

Кан Омуртаг ще остане в българската история като амбициозен владетел със собствена програма, която съумява неотклонно да следва. Дългогодишният мир с Византия, белязал почти цялото му управление, е негов голям дипломатически успех. В идеологически план Омуртаг се обявява за враг и съперник на християнството. От владетелите на езическа България може би именно той най-добре осъзнава, че християнството ще се отрази пагубно за прабългарската културна идентичност. Омуртаг е от владетелите с най-голямо самочувствие: това личи от израза „владетел в земята, гдето се е родил.“ По този начин Омуртаг заявява, че българите вече не са чужденци по тези места, че владеят земята си напълно законно, че тази земя не е вече ромейска.

https://www.bulgarkamagazine.com/

[Hatshepsut]

Първо българско царство част 22. Кан Омуртаг



Първо българско царство част 23. Кан Омуртаг

[Hatshepsut]

Един разказ за Омуртаг и Тома Славянина или за това как „Истъра грабна венеца на Рим“

Историята, която ще разгледаме в следващите редове, e историята на един краткотраен, но епичен двубой. Изпълнен с предателство, интриги, заговори и смърт. Това е разказът за конфликта между трима мъже, трима бойни другари и трима императори – Лъв, Михаил и Тома, чиито съдби се оказват в ръцете на българина Омуртаг.

Периодът на първата четвърт на IX в. е преломен в историята на Източната римска империя. Устоите на държавата биват разклатени в резултат на събития и процеси, които поставят под въпрос смисъла на самото ѝ съществуване, лежащ върху убеждението, че въпросната е отражение на Божието царство на земята.

Българските победи при Върбишкия проход, довели до смъртта на Никифор I Геник (802 – 811) на 26 юли 811 година и край Версиникия – две години по-късно, коронацията на Карл Велики на 25 декември 800 година, както и възраждането на т.нар. иконоборство, чийто вдъхновител се оказва поредният ромейски император Лъв V Арменец (813–820), поставят Романия в една крайно усложнена ситуация. Принудена е да прави компромиси както в отношенията си с Папството, така и все по-отдалечаващия се Запад. В условията на такава политика, водена и на Балканите, империята бива разтърсена от поредната гражданска война.

Към средата на второто десетилетие на IX в. българската държава навлиза в период на стабилизация, вътрешна и външнополитическа, комфорт подсигурен ѝ от сключения в 815 година. 30-годишен мирен договор между Лъв V и Омуртаг (814–831) и преподписването му в началото на царуването на Михаил II Аморийски (820–829).

Позорното убийство на Лъв V по време на коледната литургия в катедралния храм „Св. София“, извършено от доскорошния му сподвижник и патриций Михаил Аморийски и неговите привърженици в края на 820 г., отваря нова страница в историята на българо-ромейските отношения. Въпреки че главните роли в назряващия двубой, биват поверени на старите познайници Михаил – коронован в Константинопол в самия край на 820 г. и турмарха Тома, българският владетел – Омуртаг, е този, който ще извлече най-големи дивиденти от поредните междуособици в Романия.

Но кой  всъщност е Тома Славянина? Този въпрос сякаш остава неглижиран от българската историография. Авантюрист, професионален метежник, ренегат, приел исляма, вещ дипломат и далновиден пълководец, законен престолонаследник, самозван император или всичко от изброените…

Вестта за смъртта на императора заварва възрастния и окуцял Тома като турмах на малоазийските федерати (б.р. по същество той е началник на дивизия, но еквивалентът на поста му е младши генерал). Постът му е даден с благоволението на Лъв V Арменец. По-голямата част от живота си той прекарва бурно, редувайки периоди на съзаклятие и изгнаничество сред сарацините в Сирия, с такива на верноподаничество и служба при различни благодетели, сред които и покойният император. Макар и отношенията между Славянина и Арменеца не винаги да са били добри, а към 820 година направо враждебни, между двамата цари едно взаимно уважение. Същото не би могло да се каже за отношенията между същия и възцарилия се в Константинопол Михаил.

Средновековна миниатюра, изобразяваща въздигането на Лъв V

Реакцията на Тома след известията за убийството на Лъв V и короноването на Михаил за император не закъснява. Възползвайки се както от неуредиците, настъпили след събитията в Константинопол, така и от собствените си харизма и популярност,а и от връзките си в Абасидския халифат и лично познанство с халифа Абдаллах ал-Мамун (813–833), Славянина съумява  в рамките на едва няколко месеца да се наложи като пълновластен господар на Мала Азия.

Любопитен момент от неговата биография е фактът, че Тома започва своята авантюра, представяйки се за някогашния император Константин VI (780–797 г.), ослепен и отстранен от майка си Ирина. По едно щастливо – за Лъже-Константин – стечение на обстоятелствата, халифът на абасидите ал-Мамун решава да се възползва от временните сътресения в Империята. Той предприема широка офанзива в ромейските крайгранични райони към началото на 821 г. В защита на родните си земи, под знамената, Лъже-Константин събира огромна войска от около 80 000 души, начело на която възкръсналият император нахлува в абасидска Сирия.

След първоначалния шок, който предизвиква видът на настъпващата ромейска армия, водена лично от императора Лъже-Константин, сред пълководците на Халифата, ал-Мамун с изненада открива, че срещу него стои не кой да е, а човекът, прекарал близо десетилетиe в двора на баща му – халифа Харун ал-Рашид (786–809). Славянина бива почетен като император и от пратениците на абасидския владетел, с когото въпросният влиза в съюз, насочен срещу Константинопол. С цената на големи отстъпки Тома си гарантира подкрепата на ал-Мамун и с неговото благоволение бива коронован за император на Ромейската държава от патриарха на Антиохия – Йов. В края на 821 година – месец декември, 15 индиктион – многобройната и разнородна армия на император Тома, състояща се от „агаряни, инди, египтяни, асирийци, мидийци, абасийци, зихи, ивири, кавири, славяни, хуни, вандали, гети […] лази, алани, халдейци, арменци и от всякакви други народи“ се разполага в подстъпите към столичния град.

„При този цар (Михаил, б. а.) въстана един грък на име Тома и като събра многочислена войска за малко едва ли не отне цялата гръцка земя тръгна да отнема царството от Михаил. Но излезе българският княз Муртаг, разби го и го победи, защото изпитваше голяма любов към Михаил“ – гласи една от добавките в старобългарския илюстрован превод на Манасиевата „Хроника“ (XIV в.).

Наистина в продължение на две години Славянина обсажда по суша и море с единствената цел официално да отнеме царството от Михаил. Защитниците на Града успяват със сетни усилия и благодарение на вещото командване на самия император, сина му Теофил и верните им пълководци Олвиан и Катакила да отбият атака след атака и дори да опожарят по-голяма част флота на Тома, но опитите им да разкъсат обсадата се провалят един след друг.

През пролетта на 823 година голяма сила се надига отвъд Хемус планина и по някогашния Via Militaris – пътят, по който близо столетие преди това армията на кесаря Тервел се отправя към Константинопол, нахлува в пределите на империята. Според съвременника на събитията – Георги Амартол (първата половина на IX в.), Михаил II е инициаторът на съюза с българския владетел Омуртаг, оставаш в онзи момент встрани от зреещия конфликт. Всички последващи хронисти, следвайки официалната позиция, заета от Константинопол, са категорични, че воден от своето благочестие Михаил II отказва помощта на Омуртаг. Решението на Омуртаг е въпреки молбите на императора самоволно да се разправи със Славянина и да завземе Романия. Те са категорични обаче, че с българската победа и смъртта на Тома се слага край както на краткотрайната му узурпация, така и на гражданска война в империята.

Омуртаг, изобразен на миниатюра от Мадридския препис на Хрониката на Йоан Скилиц

Вследствие непредвидените обстоятелства император Тома вдига обсадата и решава да посрещне настъпващата българска армия в открито сражение край Хераклея. То е катастрофално загубено от ромейските войски, а скоро след това,  изоставен от оцелелите си войници, Тома губи и живота си. Какво носи победа на българския владетел Омуртаг?

Омуртаг се “[…] завърнал в земята си, като се гордеел и се хвалел”  – лаконично отбелязва т.нар. Продължител на Теофан – “поради победата си над него (император Тома, б. а.)”. Безспорно победата над ромейската войска и над самия император, втора поред след тази при Върбишкия проход от 811 година  са повод за гордост, но в случая става въпрос и за нещо повече.

Като отзвук на този своеобразен триумф, отпразнуван от Омуртаг, може да посочим създаването на т.нар. Чаталарски надпис. С оглед на събитията, които маркира той, проф. Веселин Бешевлиев е склонен да отнесе издълбаването му към пролетта на 823 година.

„Канасубиги Омуртаг е от Бога владетел в земята гдето се е родил. Обитавайки стана на Плиска, съгради малък стан на Тича и премести войската си срещу гърци и славяни […] Нека бог да удостои поставения от бога владетел, като гази добре с крака си императора, докато тече Тича […]”.

Тук за първи път попадаме на официалната титла на българския владетел – „канасубиги“ или „от Бога архонт“. Титла, която по един категоричен начин отразява промените, настъпили във владетелския институт на българската държава. След победата на Крум над император Никифор и тази на Омуртаг над император Тома положението на България коренно се променя. Претенциите на долнодунавския властелин биват открито предявени в един официален държавен документ, какъвто се явява Чаталарския надпис.

За да изравни личното си достойнство с това на християнския император Омуртаг присвоява (но по-важното е, че не среща съпротива правейки го) титли, форми и обичаи от ромейската канцелария и церемониал, най-съществената, от които се явява титулния израз o ek Qeon arcwn. Въпросният илюстрира представата за божествения произход на властта в Средновековния свят и се явява аналог, но едновременно с това и антипод на ромейската императорска титла o ek Qeon βασιλεύς. Самата императорска титла стои във връзка с представата, че владетелите на Романия са поставени от Бога, че те са богоизбрани, а властта им свещена. Действията на Омуртаг придават една сакралност на едноличната му власт, която на свой ред бива санкционирана от християнския Бог, подобно на тези на Източния и Западния император.

Част от старобългарска илюстрирана миниатюра на Манасиевата „Хроника“

Актът на пренасяне Божието благоволение от Тома върху Омуртаг е пресъздаден от автора на старобългарския илюстрован превод на „Манасиевата хроника“ по един изключителен начин. На 55 миниатюра виждаме как насред бойното поле българинът е посегнал да свали короната на бягащия император.

https://bulgarianhistory.org/tomaslavqnina/