Могѫщество на Българската държава при царь Йоанъ Асѣнь ІІ (1218–1241)

[Nordwave]

Могъщество на Българската държава при цар Иван Асен ІІ (1218–1241)

В резултат от успешното въстание на братята Петър и Асен в края на 80-те години на ХII в. България се освобождава от византийското владичество, под което пада през 1018 г., и се полагат основите на Второто Българско царство като естествен продължител на Първото. Държавен център на страната става Търново. Основните насоки на българската външна политика през този период са обединението на всички български земи и постигането на международно признание на Българската държава.
Освободителното дело на Петър и Асен е успешно продължено от техния по-малък брат цар Калоян (1197-1207), който е определян от историците като един от най-далновидните български владетели. Благодарение на изкусната му дипломация с папа Инокентий III (1198-1216) по мирен път са парирани аспирациите на Унгарското кралство към северозападните български земи и е утвърден международния престиж на България чрез признаването от папата на приемствеността на Калояновата държава с тази на Симеон, Петър и Самуил. През 1204 г. между България и Папството е сключена уния, с която Калоян признава върховенството на Римската църква и получава титлата “крал”, а българският църковен глава – титлата “примас”. Последвалите събития обаче показват, че тази уния има чисто формален характер и българите остават тясно свързани с Православието.


Управлението на цар Калоян съвпада с едно от най-значимите събития на Средновековието – провеждането на IV кръстоносен поход (1202-1204). Вместо да освободят Йерусалим от селджукските турци обаче, на 13 април 1204 г., рицарите превземат Константинопол и създават на мястото на рухналата Византийска империя Латинската империя. Експанзивните действия на латинците спрямо всички балкански земи принуждават цар Калоян да вземе мерки срещу тях и на 14 април 1205 г. в битката при Одрин кръстоносците търпят голямо поражение от българите, което превръща България в политически хегемон на Европейския югоизток.
    През 1207 г., по време на обсадата на Солун, цар Калоян е убит при заговор и престолът е зает от неговия племенник Борил (1207-1218).
    Дискусионен е въпросът дали Борил е пряко свързан с убийството на Калоян. Според някои историци (като проф. Йордан Андреев) именно той и Калояновата жена, която след възцаряването си Борил взема за съпруга, са централните фигури в заговора. Според други (като акад. Иван Дуйчев) обаче този брак не е свидетелство за съзаклятие от страна на Борил, а опит за легитимиране на властта.
    Убийството на цар Калоян предизвиква сериозни сътресения в българското общество. Срещу цар Борил се оформя силна болярска опозиция, което го принуждава да изгони от страната малолетните синове на Асен I – Иван Асен и Александър. Първоначално те намират убежище при куманите, а след това, най-вероятно, в руското Галичко княжество.
    В началото на Бориловото управление брат му Стрез избягва при сърбите, с чиято помощ успява да откъсне от България голяма част от Македония и се обявява за независим владетел с център на владенията си крепостта Просек. Друг роднина на цар Борил – братовчет му Алексий Слав, се обособява като независим владетел в Родопската област с център крепостта Цепина. Така единството на Българската държава рухва. От тази вътрешна слабост на България през 1208 г. се възползват унгарците, които завземат Белградската и Браничевската област и сърбите, които присвояват Ниш и околностите му.
    През същата година, в опит да продължи външнополитическия курс на Калоян, цар Борил организира поход срещу Латинската империя и нахлува в Тракия. Българските и латинските войски се срещат на 31 юни 1208 г. при Филипопол. Валенсиен разказва как цар Борил се опитва да излъже латинците с куманската конница, както това успява да стори Калоян през 1205 г. Този път обаче латинците не се поддават и на свои ред устройват засада на българските войски, които търпят тежко поражение, позволяващо на латинците да си върнат както Филипопол, така и голяма част от Тракия.
    През следващите няколко години цар Борил продължава да води антилатинска политика, като организира съюз срещу латинците с никейския император Теодор I Ласкарис и със Стрез, който той дори удостоява със севастократорска титла. Тогава император Хенрих (1206-1216) привлича на своя страна Солунското кралство и Алексий Слав, който се жени за дъщерята на императора и, признавайки се за негов васал, получава титлата “деспот”.  През 1209-та и 1210 г. военните действия продължават без съществени примени на границите, а през 1211 г. българи и никейци се насочват към Константинопол. Войските на император Хенрих прогонват българите от Тракия, а солунските барони, подпомогнати от епирския владетел Михаил I Ангел, разгромяват Стрез при Битоля. Още през есента на същата година цар Борил сам напада Македонските земи, но бива разбит от ломбардските барони, подкрепени от Алексий Слав.
    През 1213 г. цар Борил преориентира външната си политика, като се помирява с латинците и император Хенрих се омъжва за доведената дъщеря на Борил Мария (вероятно Калоянова дъщеря). Няма сведения на коя страна принадлежи инициативата за мира, но вероятно през същата година по инициатива на Константинопол цар Борил се оженва за една от трите племенници на Хенрих. Така още повече се затвърждава съюза между България и Латинската империя.
    Към 1214 г. цар Борил сключва мирен договор и с Унгария, който предвижда женитбата между унгарския престолонаследник Бела и Бориловата дъщеря.
    Съюзът с Унгария и Латинската империя позволява на цар Борил през 1214 г. да нападне Сърбия. Неговите войски са подкрепяни от латинските и от тези на Стрез. Братът на сръбския княз Сава безуспешно се опитва да разубеди Стрез да участва в похода срещу своя закрилник – сръбския крал. Скоро след това Стрез е убит и предвидените военни действия се прекратяват. Предполага се, че в убийството на Стрез е замесен именно Сава. Владенията му са поделени между Епирската държава и латинците. Така българският цар губи своя основен съюзник.
    На базата на тези факти външнополитическата дейност на цар Борил може да се определи като неуспешна. Той проявява характерната за първите Асеневци държавна енергия, но му липсва талант на пълководец и всичките му начинания завършват без успех. България загубва териториите си на юг от Стара планина, както и Белградската и Браничевската област.
    Ярък индикатор на външнополитическите неуспехи и вътрешната нестабилност на страната е разрастването на богомилската ерес. На 11 февруари 1211 г. цар Борил свиква специален църковен събор в Търново, където богомилството е анатемосано, а на видните еретици са наложени наказания.
    Цар Борил не успява да се справи и с недоволството в болярските среди. През 1211 г. срещу него се разбунтуват болярите от Видинската област, но бунтът е потушен с унгарска помощ. Според проф. Иван Божилов и проф. Йордан Андреев за тази помощ българският владетел заплаща с Белград и Браничево – области, които според тези историци не са придобити от унгарците през 1207 г. Проф. Георги Бакалов определя бунта през 1214 г., а проф. Иван Лазаров смята, че бунтът се състои през 1213-та, а откъсването на Белград и Браничево – през 1211 г.
    През 1216 г. изненадващо умира император Хенрих. Тогава Алексий Слав се съюзява с император Теодор Комнин и, лишен от основния си външнополитически съюзник, цар Борил остава сам срещу многобройните си врагове.
    Тази обстановка е умело използвана от синовете на Асен I – Иван Асен и Александър. През 1217 г., с помощта на руски наемници, двамата братя нахлуват в България. След седеммесечна обсада (теза на проф. Васил Златарски) Търново е превзет, а Борил – заловен и ослепен. Иван Асен се провъзгласява за цар (1218-1241). Втори човек в държавата става неговият брат Александър, който получава титлата “севастократор”. Цар Иван Асен II проявява големи държавнически и дипломатически качества, а през неговото управление Втората Българска държава достига върха на политическото си могъщество.
    Историческите извори за неговото царуване могат да бъдат разделени на три групи: домашни, гръцки и западни. Основни български извори са Търновският надпис на Иван Асен II от 1230 г., Бориловият синодик, “Житието на Св. Петка” от патриарх Евтимий (ХIV в.), “Разказ за пренасяне мощите на Иларион Мъгленски”, Дубровнишката и Ватопедска грамота на цар Иван Асен II, издадени през 1230 г. и др. От гръцките извори най-важна е “Историята” на никейския автор Георги Акрополит (ХIII в.), а от западните основни – хрониките на Марино Сануто (ХIV в.), Алберик (ХIII в.), Филип Мускес (ХIII в.).
    Управлението на цар Иван Асен II е обект на особен интерес от страна на историците. Основни са трудовете на проф. Васил Златарски (“История на Българската държава през Средните векове”), проф. Петър Мутафчиев (“История на българския народ”), акад. Иван Дуйчев (“Цар Иван Асен II”), проф. Иван Божилов (“Фамилията на Асеневци”), проф. Геновева Цанкова-Петкова (“България при Асеневци”), както и тези на проф. Васил Гюзелев, проф. Йордан Андреев, проф. Василка Тъпкова-Заимова и др. По тази тема са писали и много чужди автори като руснаците Ф. Успенски и Г. Литаврин и сърбинът Г. Острогорски.
    Цар Иван Асен II застава на чело на Българската държава в една сложна политическа обстановка. В Константинопол управлява императорът на Латинската империя Робер дьо Куртене, под чиято власт е важният град Филипопол. Над северозападните земи на България тегне постоянна опасност от Унгарското кралство, в чийто ръце е Белградската и Браничевската област. След разширението си в Тесалия, Южна Албания и Македония и завземането на земите на Алексий Слав в Родопите, Епирското деспотство на Теодор Комнин се издига в първостепенна военнополитическа сила на Балканския полуостров. По това време във възход е и другият наследник на Византия – Никейската империя. 
    Цар Иван Асен II поема управлението на една отслабена държава с орязана територия. Възстановяването на териториалната цялост на България, нарушена при цар Борил, и издигането на международния й авторитет става основна задача на неговата външна политика. Намалената мощ на страната изисква от цар Иван Асен II да я преследва не с военни, а с дипломатически средства. Едно от тях са династичните бракове.
    Първият успешен дипломатически акт в този насока цар Иван Асен II осъществява през 1219 г. Той се възползва от затрудненото положение на унгарския крал Андрей II, който, след като участва в V кръстоносен поход, се връща от Йерусалим. Срещу безпрепятствено преминаване на унгарските рицари през българските територии крал Андрей II приема съюзни отношения с България, скрепени с брака на дъщеря му Ана-Мария за цар Иван Асен II. Като зестра кралят връща на България Белградската и Браничевската област, поверени, заедно с Видин, под управлението на севастократор Александър. Бракът е осъществен през 1221 г., когато крал Андрей II получава нужното разрешение от папата.
    Така, след като възвръща загубените от цар Борил северозападни български земи, цар Иван Асен II обръща погледа си на юг. През 1223 г. амбициозният епирски владетел Теодор Комнин (1214-1230) превзема Солун, а скоро след това и Одрин, и Димотика, и през 1224 г. се обявавя за “василевс на ромеите”. Цар Иван Асен II използва дипломацията, за да предотврати конфликт със силното Епирско деспотство и през 1225 г. между двете страни е сключен мирен договор, скрепен с брак между дъщерята на българския вледетел Мария и брата на Теодор Комнин – Мануил. Проф. Иван Божилов смята, че инициативата за съюза е на епирския владетел, целящ да осигури тила си в преследването на голямата цел – превземането на Константинопол.
    Военното настъпление на Епир предизвиква тежка криза в Латинската империя. Тя се подсилва от смъртта на император Робер дьо Куртене през 1228 г., който оставя за наследник малолетния си син Балдуин II. Въпросът за състава на регентството на младия император остава открит. Притисната от запад и от изток от враждебното православно обкръжение на Епир и Никея, Латинската империя вижда в лицето на цар Иван Асен II единствената авторитетна личност – владетел на държава, свързана чрез уния с Рим, – която може да стабилизира положението в Империята и същевремено да стане неин потенциален съюзник, разтрогвайки българо-епирския съюз. Изхождайки от тези позиции рицарските барони решават да оженят малолетния император за дъщерята на цар Иван Асен II Елена, с което българският цар да стане настойник на Балдуин II. Сведения за женитбата се извличат от хрониката на Марино Сунато, което дава основания на някои историци да смятат, че този годеж действително се състои и България получава в замяна Филипопол. Напоследък обаче това схващане търпи корекции от проф. Васил Гюзелев и проф. Иван Божилов, които считат, че до изпълнение на тези договорености не се стига. Със сигурност обаче се знае, че споразумение със същите клаузи е подписано през 1229 г. в Перуджа между рицарските барони и бившия йерусалимски крал Йоан дьо Бриен. То е държано в тайна до влизането му в сила през 1231 г., а дотогава латинците създават заблудата, че настойник на Балдуин II ще е цар Иван Асен II.
      Воден от слуховете за съюз между България и Латинската империя, през 1230 г. епирският владетел Теодор Комнин, който не може да допусне цар Иван Асен II да има реална власт в Константинопол, нарушава договора от 1225 г. и нахлува в българските земи. Подробности за похода му научаваме от Георги Акрополит, който разказва за светкавичната реакция на цар Иван Асен II, отбраняващ се с неголяма войска, включваща и кумански наемници. Решителното сражение става на 9 март 1230 г. в местността Клокотница, близо до дн. Хасково. Преди битката, по заповед на царя, договорът с Епир бива набучен на копие и сочен за назидание на нарушилия го епирски деспот. Подробности за самото сражение не са известни, но несъмнено Теодор Комнин търпи голяма поражение. Самият той е пленен и отведен в Търново. По-късно, уличен в заговор против цар Иван Асен II, той е ослепен. Българският владетел задържа само аристократите от войските на Теодор Комнин, а обикновени войници освобождава. Според някои историци този хуманен жест е част от политическата му стратегия за поддържане на гръцкото население мирно и следствие от титлата, с която започва да се зове след битката при Клокотница – “цар на българи и гърци”.
    Така през 1230 г. към България е присъединена Източна Тракия, почти цяла Македония, големи части от Тесалия и Драчката област. В българските предели е включено и княжеството на Алексий Слав. Българският владетел полага грижи и за административната уредба на завладените земи, като на някои места поставя български гарнизони и администрация, а другаде запазва съществуващата ромейска управа. По този начин цар Иван Асен II се стреми да приобщи към България местната аристокрация. Епирски владетел върху силно редуцираната територия с център Солун става братът на Теодор Комнин Мануил (зет на цар Иван Асен II), който фактически се намира във васално положение спрямо българския владетел.
    Българската победа при Клокотница има голямо историческо значение. Тя е не просто успешно сражение, а грандиозна военна победа, която извежда България в позицията на хегемон на Балканите с територия, опираща на три морета. Само след една битка България разширява с около една трета своите територии. Ето защо в българската историография битката при Клокотница се нарича “най-щастливото сражение в цялата българска история”.
    След победата царят осветява търновския храм “Св. 40 мъченици”, в който е открит негов надпис, свидетелстващ за голямото териториално разширение на страната. Тогава той богато обдарява и манастири в новозавладените територии, като по този начин се стреми да привлече гръцката аристокрация и църковния клир на своя страна. В своите грамоти цар Иван Асен II започва да се зове “цар на българи и гърци” – акт-свидетелство за нарастналото му самочувствие.
    След битката при Клокотница Латинската империя променя политическото си отношение спрямо цар Иван Асен II. Поради опасения от българско надмощие на Балканите договорът от 1228 г. не получава доверието на част от латинските първенци. Най-силно обаче се противопоставя Папството, което ясно съзнава, че унията от 1204 г. е само формален акт, а българският владетел е потенциален съперник за господство в Константинопол. Така през 1231 г., съгласно спогодбата от Перуджа, за латински съимператор на Балдуин II бива коронясан 80-годишният Йоан дьо Бриен. Уговорен е и годежът на малолетния император с дъщерята на своя съимператор.
    Разгневен, през 1232 г., българският цар открито скъсва унията с Рим и сваля нейния поддръжник примас Василий. Това е прието болезнено от папа Григорий IХ (1227-1241), който реагира, като настройва унгарците срещу България и през същата година, водени от престолонаследника Бела IV, те нахлуват и превземат Белград и Браничево. Срещу нашествениците е изпратен севастократор Александър, който скоро успява да отблъсне унгарците назад и да възстанови статуквото.
    Победата при Клокотница води до сътресение и в Сърбия, където през 1234 г. епирското протеже Радослав абдикира от престола и мястото му е заето от брат му Владислав, когото цар Иван Асен II оженва за една от дъщерите си. Така българският владетел успява да прокара своето влияние и в Сърбия.
    През 1235 г. цар Иван Асен II сключва съюз с Никея против Латинската империя. Преговорите започват още през 1231 г., когато царят разбира за коронясването на Йоан дьо Бриен за латински император. Според Георги Акрополит инициативата за мира е на никейският император Йоан III Дука Ватаци (1222-1254), който вижда в България помощник за постигането на основната цел – превземането на Константинопол. Никифор Григора обаче твърди, че инициативата е на цар Иван Асен II, който се стреми да получи патриаршески статут на Българската църква. Тъй или иначе, съюзът бива скрепен с династичен брак между никейския престолонаследник Теодор II Ласкарис и дъщерята на цар Иван Асен II Елена. По силата на съюзния договор през 1235 г. в Лампсак (Мала Азия), със съгласието на всички източни патриарси, никейският патриарх Герман узаконява възобновяването на Българската патриаршия. За български патриарх е ръкоположен Йоаким I. Създадената от император Василий II (976-1025) Охридска архиепископия запазва своята самостоятелност, но минава под върховенството на Търновската патриаршия.
    Така през 1235 г. се възстановява пълният държавно-политически суверенитет на България с двата му елемента – Царство и Патриаршия. Според проф. Петър Мутафчиев обаче, цар Иван Асен II заплаща “необикновено голяма” цена за признаването на патриаршеското достойнство на българския първосвещеник. Освен че с кръвта на своите войници той подпомага присъединяването на земи към една чужда държава, със съюза с Никея против латинците цар Иван Асен II си навлича за враг целия католически свят. Така през 1235 г. с едно писмо от 12 декември папа Григорий IХ призовава Унгария да помогне на латинските барони и да се отправи на кръстоносен поход срещу балканските съюзници. В друго писмо на папата – до цар Иван Асен II – той заплашва българския владетел, че ако не прекрати съюза си с никейците, ще го отлъчи от църквата.
    Съгласно договора Никея признава българските завоевания на Балканите, а цар Иван Асен II отстъпва на Йоан III Дука Ватаци правото да владее земите между долното течение на р. Марица и Галиполи и евентуално Константинопол. Още през 1235 г. градът е обсаден по суша и море от български и никейски войски, но неуспехът охлажда българо-никейските отношения. През следващата година цар Иван Асен II се въздържа от военни действия, защото предпочита да има за съсед слабата Латинска империя, отколкото преследващата амбициозни цели Никея.
    Смъртта на Йоан дьо Бриен през март 1237 г. е повратен момент в политическата ориентация на България. Тя открива възможност за българския владетел да стане регент на малолетния Балдуин II и той скъсва съюза си с никейците, прибирайки дъщеря си Елена в Търново. След това започва преговори за възстановяване на унията с Рим и така, през 1237 г., с латинците е сключен съюз на антиникейска основа.
    Единственото общо военно действие на българи и латинци е обсадата на никейската крепост Чорлу, в Източна Тракия, през есента на 1237 г. По време на обсадата цар Иван Асен II е известен, че жена му, едно от децата му и патриарх Йоаким са починали от епидемична болест в Търново. Според Георги Акрополит цар Иван Асен II схваща това като Божие наказание за нарушения клетвен договор с Никея и се оттегля от Чорлу. За този нов обрат в политиката на цар Иван Асен II може би повлиява и съзнанието, че, дори подпомагайки латинците, той не може да засили влиянието си в Константинопол. Още същата година приятелските отношения с Никея са възобновени, но този път цар Иван Асен II не се ангажира с военна подкрепа на Йоан III Дука Ватаци. В Никея бива върната и жената на Теодор II Ласкарис – Елена.
    Повратът в политиката на цар Иван Асен II предизвиква яростта на папа Григорий IХ, който отново призовава унгарците на кръстоносен поход. Те обаче не успяват да се организират, а другите 60 хиляди кръстоносци, идващи на помощ на Латинската империя през 1239 г., цар Иван Асен ІІ пуска да минат безпрепятствано през България, въпреки съюзните отношенията с Никея.
    Последните години от управлението на цар Иван Асен II преминават общо взето в мир. Към края на 1237 г. той се оженва за дъщерята на бившия епирски владетел Теодор Комнин – Ирина. Тази сватба води до възраждането на Епирската държава, чийто владетел става синът на Теодор Комнин Йоан. Някои историци считат, че този ход на цар Иван Асен II цели противопоставянето на Никейската империя чрез втори византийски център – Епир, каквато е ситуацията до 1230 г. Но Солунската империя се оказва твърде слаба и не успява да се превърне в бариера пред Никея.
    Според Филип Мускес през 1241 г. цар Иван Асен II успява да отблъсне едно нападение на татарите на хан Бату.
    Монахът Алберик дава точната дата на смъртта на цар Иван Асен II – 24 юни 1241 г. Той умира на Еньовден.
    Политическото могъщество на България през епохата на цар Иван Асен II е съпроводено с неговата активна и съзидателна вътрешнополитическа дейност. При цар Иван Асен II Второто Българско царство придобива завършена обществена уредба, която не претърпява особени изменения до гибелта му в края на ХIV в. и е издържана напълно в рамките на византийския модел на управление. Царят има неограничена власт като божи наместник на Земята, а помощен орган е съвета на “великите боляри”. Най-близките му помощници и родственици получават титли, заимствани от византийския двор като севастократор, деспот, севаст и др.
    Царят извършва и териториално-административно делене на нарастналото Българско царство. Големи областни центрове са Бдин, Белград и Браничево на север; Преслав и Карвуна на североизток; Боруй, Одрин и Димотика на югоизток; Скопие, Прилеп, Охрид и Девол в Македония.
    Цар Иван Асен II единствен от владетелите на Второто Българско царство успява да сплоти българското болярство. Още с възкачването си на власт той предпочита дипломатическия подход и не отстранява никой от Бориловите съуправници, което му спечелва уважение и лоялност сред аристокрацията. Той се справя с центробежните сили в българското общество и като предоставя на болярите нови земи и привилегии. Пример за това е запазената царствена грамота на протосеваста Прибо, с която той получава т. нар. Феодален имунитет. Всестранният просперитет на държавата е причина за затихване на богомилските проповеди, срещу които цар Иван Асен II проявява търпимост и не счита за нужно гонения.
    Териториалното разширение, увеличеният брой на населението и мирните граници водят до един истински стопански разцвет на страната. В това отношение голямо значение има преминаването през българската територия на важни търговски пътища, свързващи Изтока със Запада. Така по времето на цар Иван Асен II икономическият подем бива увенчан с отсичането на първите български златни монети. Вътрешните пазари биват свързани с международния търговски обмен чрез посредничеството на дубровнишките търговци и българските пристанища на Черно, Бяло и Адриатическо море. Запазена е една грамота от 1230 г., с която българският владетел дава право на дубровнишките търговци свободно да търгуват в пределите на Българското царство.
      Времето на цар Иван Асен II се свързва и с развитието на българското занаятчийство. То е концентрирано основно в градовете. Българите практикуват около 30 вида занаяти. В някои градове като Търново и Червен занаятчиите с еднаква професия живеят в отделни квартали, на една и съща улица. Археологическите разкопки показват, че добре са развити занаятите, свързани с обработката на метали, изработването на земеделски сечива, оръжия, съдове, накити и особено керамичното дело.
    Важно проявление на вътрешната дейност на цар Иван Асен II е неговата църковна политика. Веднага след битката при Клокотница той посещава Света гора. Следвайки една вековна традиция на византийските императори, българският владетел дарява богато със земи и привилегии атонските обители. Оцеляла е само една дарствена грамота – за Ватопедския манастир, но е известно, че са дарени още четири манастира, между които Зограф и Хилендар. Даряването на манастири по времето на цар Иван Асен II е съпроводено и от активно църковно строителство.
    С възстановяването на Българското царство се издига и новата му столица Търново. Още първите Асеневци полагат непрестанни грижи за превръщането на града в административен, стопански, духовен и културен център на България, като средоточие на приемствеността между Първото и Второто Българско царство.
    Хълмовете на Царевец и Трапезица са здраво укрепени със стени и кули. На най-високата тераса на Царевец се издига патриаршеската резиденция и катедралната църква “Св. Възнесение” с импозантна кула-звънарница. В съседство  е дворцовият комплекс на българските царе, заобиколен от болярски домове и църкви. В отделни квартали живеят занаятчиите и търговците. Трапезица също придобива градски облик, а по съседните хълмове и край извивките на р. Янтра са разположени множество манастири, сред които се откроява църквата “Св. 40 мъченици”. Особено почитани са църквата “Св. Димитър”, където е провъзгласено възобновяването на Българското царство, и храмовете, приютили мощи на светци-закрилници на “Богохранимия Търновград”.
    Пренесените в българската столица мощи на св. Иван Рилски, св. Петка Епиватска, наречена Търновска, св. Михаил Войн Български, св. Иларион Мъглански и др. издигат духовния престиж на престолния град в православния свят. След падането на Константинопол в ръцете на кръстоносците и на Киев, под властта на татарите, Търново става столица на Православието – “Третият Рим”. Възстановяването на православната Българска патриаршия е акт, утвърждаващ това високо положение.
    Културното развитие на Второто Българско царство върви успоредно с политическото му издигане. Царе и боляри полагат грижи за книжовността и изкуствата, чрез които се търси опора в Симеоновия Златен Век. В прочутия Драганов миней са събрани службите за българските национални светци – Кирил и Методий, Иван Рилски, Петка Епиватска, Михаил Войн Български, а в търновските манастири се преписват и съхраняват творбите на Климент Охридски, Константин Преславски, Йоан Екзарх. От този период са запазени “Добрейшовото евангелие”, “Болонският псалтир” и голяма част от “Бориловият синодик”.
    Пренасянето на светите мощи в престолния град дава тласък за появата на оригинални литературни описания на тези събития, съхранили спомени и за исторически събития от светски характер. Възникват и нови жития за българските светци, както и за първия търновски патриарх Йоаким I. Бориловият синодик се допълва с разказ за възобновяването на Българската патриаршия.
    Патриотизъм и гордост от постигнатото при първите Асеневци вървят ръка за ръка с преклонението пред великото време на предците. Своеобразен материален израз на тези идеи представлява вътрешното оформление на църквата “Св. 40 мъченици” – колони с надписи от времето на хановете Крум и Омуртаг съжителстват със стълба, на който цар Иван Асен II разказва за победата си при Клокотница.
    Така още в средата на ХIII в. Търновград се превръща в седалище на духовността и културния живот – формира се прочутата в целия православен свят Търновска книжовна и художествена школа.
    Външнополитическата дейност на цар Иван Асен II може да бъде разделена на два периода: 1218-1235 г. и 1235-1241 г. Първият е изпълнен с бляскави дипломатически и военни успехи, като най-важните са мирното отвоюване от Унгария на Белградската и Браничевската област и победата при Клокотница. Вторият период се отличава с честа смяна на българските съюзници и лавиране между Никея и Латинската империя. Според проф. Йордан Андеев цар Иван Асен II подчинява политиката си на “полумерките, компромисите и съглашателството”. Някои историци изтъкват като негативен резултат от управлението на цар Иван Асен II разединението на царската династична линия, следствие от многото му династични бракове, което води до междуособици сред неговите наследници.
    Въпреки това обаче цар Иван Асен II се явява един от най-великите български владетели, а неговото управление бележи апогея в историята на Второто Българско царство, а според някои – и на Българската държава въобще. Умелото съчетаване на дипломацията и династичните бракове с “политиката на меча”, когато това изискват интересите на България, я превръщат в първодействаща сила в Югоизточна Европа, от която зависи съдбата на Латинската империя, на поствизантийските държави Епир и Никея и с която се съобразява католическия запад. С битката при Клокотница цар Иван Асен II осъществява докрай програмата за обединение на българските земи, начертана от Петър и Асен. За втори път в своята история (след управлението на цар Симеон) територията на Българската държава опира на три морета.
    Териториалното разширение и отсъствието на непрестанни, изнурителни войни дава възможност за едно икономическо процъфтяване, обособено от развитието на занаятите, търговията и градското стопанство въобще, доказателство за което е и сеченето на златни монети с образа на царя.
    След унищожаването на Византия от кръстоносците, за един период от повече от половин век, България е най-силният стожер на Православието. Унията с Рим има изцяло формален характер, а след събора през 1235 г., който възстановява ранга на Българската патриаршия, Българската държава става официално хранител на православната култура, откъдето тя се развива и разпространява в останалия славяноезичен ортодоксален свят.
    Спрелите междуособици, плодотворното стопанско развитие и сигурният ред в държавата създават условия за едно спокойно и градивно обществено развитие. Изворите въобще не споменават за брожения, за развитието на ереси и други социални бунтове. Дори постоянните отрицатели на държавността и правовия ред – богомилите, не проявяват недоволство срещу владетеля и властта.
    За никой друг български владетел единодушието на неговите съвременници в положителни оценки и похвали не е така пълно, както за цар Иван Асен II. Според Георги Акрополит “той се прояви като най-добър човек между варварите, не само за своите, но и за чужденците”. Друг византийски историк, Георги Пахимер, го сочи за “образец на всяко благородство”.
    От втората половина на ХIII в. и във Втората Българска държава настъпва период на упадък, от който тя не ще съумее да се въздигне до окончателното покоряване на Балканите от османските турци. Причините за това обаче имат обективен характер и се съдържат в процесите на историческото развитие на Югоизточна Европа, които постепенно деградират и сръбската, и византийската, както и българската държавност.
    Но управлението на Асеневци – царете Петър, Асен, Калоян и особено цар Иван Асен II оставят спомена за величавата Българска държава.

http://www.st40martyrs.org/

[Nordwave]

На 9 март 1230 година е станала една от най-славните битки за България – тази при Клокотница.

Българският цар Иван Асен ІІ с неговата армия побеждава епирския владетел Теодор Комнин в битката при Клокотница (край днешния град Хасково). Теодор Комнин нарушава мирния договор с България от 1218 г. и нахлува с войските си в нейните предели. Като възможна причина за този поход се посочва подготвяният съюз на българите с Латинската империя, застрашаващ намеренията на Теодор Комнин да завладее Константинопол и да се провъзгласи за император на възкресена Византия.


Колоната на Иван Асен II във Велико Търново, отбелязваща съкрушаването на византийския император Теодор Комнин, когато България получава излаз на три морета.

Надявайки се на изненадата и без какъвто и да е повод, Теодор Комнин навлиза по р. Марица в българските територии, “търсейки да завърже сражение с българите”. Уведомен своевременно за неговите намерения, цар Иван Асен II (1218-1241 г.) го пресреща недалеч от границите на своята държава. Разкази във византийските извори съобщават, че цар Иван Асен ІІ “се понесъл смело към сражението”. На царското му знаме е закачен договорът с писмената клетва за мир с подписа на епирския владетел. Най-напред разгромява тежката му конница, а след това и останалата част от войската му, като пленява и деспот Теодор Комнин със семейството му. Обикновените войници са освободени и се завръщат по родните си места.

В резултат на сражението Епирското деспотство на практика престава да съществува, а България за много кратко време получава нови териториални придобивки – Беломорската област на Галиполския полуостров, Македония и Албания (целият Балкански юг “от Одрин до Драч”), и се превръща в най-силната държава на Балканския полуостров. В крепостите са поставени български гарнизони, а в градовете част от ромейската администрация запазва позициите си, но са изпратени български чиновници и свещеници. Действията на българския владетел предизвикват възхищение във всички, защото той “не употребявал оръжие срещу своите и не се опетнявал с убийства на ромеи”. Само в една битка и с една победа цар Иван Асен ІІ прекроява картата на Балканите. За увековечаване на своята победа българският владетел нарежда да се постави мемориален надпис в търновската черква "Св. Четиридесет мъченици".

Текстът на този надпис е най-точният документ за битката и за нейните резултати: “В лето 6738-то (1230 г.), индикт ІІІ, аз Иван Асен, в Христа Бога верен цар и самодържец на българите, син на стария Асен, издигнах из основи и с живопис украсих докрай пречестната тази църква в името на светите четиридесет мъченици, с помощта на които в дванадесетата година на царуването си, в която година се изписваше този храм, излязох на война в Романия и разбих гръцката войска, а самия цар кир Теодор Комнин взех в плен с всичките му боляри.

И цялата му земя от Одрин та до Драч, гръцка и още арбанашка и сръбска; а пък градовете, които се намират около Цариград, и самия Цариград владееха фрънзите, но и те се покоряваха под ръката на моето царство, понеже нямаха друг цар и благодарение на мен прекарваха дните си, тъй като Бог така заповяда, понеже без него нито дело, нито слово не се извършва. Нему слава во веки, амин.” Станимашкият надпис на цар Иван Асен ІІ съобщава, че след битката при Клокотница по негово нареждане започва изграждане на крепостта при Станимака (днес Асеновград) – Асеновата крепост и в нея е изпратен български гарнизон начело с Алекси Севаст.

Първите сведения за тази крепост са от 1081 г. През 1230-1231 г. тя е реконструирана от цар Иван Асен II. Построена е на много стръмен и лесен за отбрана терен. От юг е издигната вътрешна крепостна стена. Има запазена мазилка от ХІІ век. След героична защита е превзета и разрушена от османската армия през 1386 г. Цар Иван Асен II е голям дипломат и политик, син на цар Асен I. Годината и датата на раждането на Иван Асен ІІ не са известни.

Поради гоненията на привържениците на Асеневци, предприети от цар Борил след узурпирането на българския престол (1207 г.), Иван Асен IІ се принуждава да търси спасение заедно със своя по-малък брат Александър извън пределите на България. Установява се най-напред при куманите, а оттам се прехвърля в Галицко-Волинското княжество, където се жени за Анна, от брака с която има две дъщери (известно е името само на едната от тях – Мария). Възползвайки се от острото недоволство от управлението на Борил, през 1218 г. нахлува в България и с помощта на руски дружини заема престола. Като владетел проявява изключителни качества. Установява силна централна власт и прекратява вътрешните междуособици. Стреми се да поддържа мирни отношения със съседните държави.

Иван Асен ІІ установява приятелски връзки с маджарите, като през 1221 г. се оженва за дъщерята на унгарския крал Андрей II - Анна Мария (от брака си с нея има четири деца: Елена, Тамара, Калиман и дете, чийто пол и име не са известни), и в замяна на това получава Белградската и Браничевската област, откъснати от българската държава през царуването на Борил. Иван Асен IІ сключва договор с епирския деспот Теодор Комнин (който в своя стремеж да прогони латинците от Цариград също се нуждае от мир с българите). Установява мирни отношения и с латинците и със сърбите. Иван Асен IІ се проявява и като много добър пълководец. През 1230 г. в битката при Клокотница (край днешния град Хасково) нанася пълно поражение на епирския деспот Теодор Комнин. Самият Теодор Комнин, както и цялото му семейство са пленени и отведени в Търново. В резултат на тази победа Иван Асен IІ присъединява част от земите на епирската държава към България и тя достига своето най-голямо разширение. Границите й опират до Черно, Егейско и Адриатическо море.

По-новите изследвания изказват тезата, че Теодор Комнин се провъзгласява за император през 1228 г. (или 1227 г.), като поставят съюза между Епирската държава и България в периода след коронацията. Съюзът е скрепен с династичен брак между Мария – дъщеря на българския цар и деспот Мануил – брат на солунския император. През 1228 г. умира латинският император Робер дьо Куртене и за император е обявен малолетният му брат Бодуен II. В науката съществува тезата, че латинските барони предлагат на българския цар династичен брак между малолетния Бодуен и дъщеря на Иван Асен II. Именно в контекста на тези българо-латински преговори се търси причината за внезапния поход на Теодор Комнин срещу България.

Съществуват и мнения, категорично отхвърлящи тезата за българо-латински съюз, но приемащи, че в действителност през 1228 г. латинските барони предприемат един дипломатически ход с цел неутрализиране на българо-епирския съюз. Териториалното разширение на българската държава след битката при Клокотница (1230 г.) предизвиква сериозни опасения сред латинците. За да предотврати опасността от евентуално тяхно нахлуване, Иван Асен IІ започва преговори с никейците. През 1232 г. под въздействието на папа Григорий IX маджарите предприемат поход на изток, но са отблъснати от българските войски. Според по-старите изследвания Иван Асен IІ скъсва унията с папата през 1233 г. (установена през 1204 г. от цар Калоян), тъй като римската курия е покровител на латинците. В по-новите изследвания се изказва тезата, че цар Иван Асен ІІ скъсва унията с Рим още през 1231 г., поради което нахлуванията на унгарците в областта на Белград и Браничево през 1232 г. са инспирирани от папа Григорий IX.

След установяването на военен съюз с никейците през 1235 г. предприема съвместен поход против Латинската империя, който завършва без успех. Този военен съюз е скрепен с династичен брак между осемгодишната Елена и единадесетгодишния син на Йоан Ватаци Теодор Ласкарис. Според клаузите на договора никейският император трябва да съдейства за възстановяването на българската патриаршия. През 1235 г. на събора в Лампсак архиепископ Йоаким е ръкоположен за български патриарх под името Йоаким I. Скоро след това, страхувайки се от предстоящ кръстоносен поход, Иван Асен IІ скъсва своите отношения с никейците и променя враждебната си позиция спрямо латинците.

След като походът от 1239 г. почти не засяга пределите на българската държава и поради чумната епидемия в Търново, както и поради смъртта на българската царица и едно от децата на Иван Асен II, той се опитва да подобри отново отношенията си с никейците, но скоро – около празника на св. Йоан (24 юни) 1241 г., умира. В продължение на по-малко от четвърт век, без да води много войни, Иван Асен II оставя една огромна по своите териториални размери държава. България се превръща в най-значителния фактор на Балканския полуостров. Макар през по-голямата част от своето царуване Иван Асен IІ да отделя повече внимание на своите отношения със съседните държави, той допринася не малко и за развитието на вътрешнополитическия живот на страната.

По негово време настъпва истински стопански и културен разцвет. Нарастват търговските връзки на България със съседните балкански държави. Българските търговци установяват непосредствен контакт и с адриатическата република Рагуза (Дубровник). Оживлението в стопанския живот предизвиква голяма нужда от пари. Това довежда до сечене на български монети - медни, сребърни и златни, извършено за пръв път в историята на българската държава. С редица грамоти предоставя щедри дарения на голям брой български черкви и манастири. Епирската държава е феодална държава, възникнала в Епир (Гърция) в началото на XIII в. Пръв неин владетел е Михаил Комнин - дотогава самостоятелен феодал в Мала Азия. Скоро към Епирската държава се присъединява населението от цяла Северозападна Гърция (от Драч до Навпакт).

След това Михаил Комнин завладява и Драч, остров Корфу и част от Адриатическото крайбрежие. Разширението на Епирската държава продължава и при брат му Теодор Комнин (1215-1230 г.), който присъединява по-голямата част от Македония и Албания. През 1224 г. Теодор Комнин се провъзгласява за император. Разнородният етнически състав на империята не позволява вътрешна хомогенност и сплотеност. В привилегировано положение се намират само гърците. Останалите - българи, албанци, арменци и пр., са подчинени и потискани от тях. Според някои учени Теодор Комнин предприема военния поход против България през 1230 г. (нарушавайки договора, сключен с цар Иван Асен II) за да отклони зреещото недоволство.

В битката при Клокотница – на 9 март същата година претърпява тежко поражение и е отведен в Търново. Част от владенията му - Източна Тракия, Македония (без Солун) и Албания, са присъединени към България. Епир, Тесалия и Южна Македония са предадени от българския владетел на Мануил, брат на Теодор Комнин. През 1333 г. Епирската държава е завладяна от Византия и престава да съществува. Теодор Комнин (Теодор Дука Комнин Ангел) е владетел на Епирската държава от 1215 г. до 1230 г. Роден е около 1180-1185 г. Във външната си политика се насочва към възстановяване на Византийската империя, унищожена през 1204 г. от кръстоносците. Използва умело противоречията между балканските държави и феодалната разпокъсаност на съседите си за да разшири владенията си. Завоюва Средна и Северна Македония и Албания.

Родопският феодален владетел Алексий Слав се признава за негов васал. През 1224 г. превзема Солунското маркграфство. Сключва съюз с българския цар Иван Асен II (1218-1241 г.) и, осигурявайки гърба си от север, предприема поход към Никейската империя с цел да изгони латинците от Цариград и да седне на престола на василевса. По тази причина се провъзгласява за император. Вероятно предизвикан от обстоятелството, че Иван Асен II влиза в преговори с латинците, нарушава договора с българите и се насочва към България.

На 9 март 1230 г. при Клокотница (северозападно от Хасково) обаче претърпява страшно поражение. Самият Теодор Комнин заедно със семейството си и висшите длъжностни лица е пленен и отведен в Търново, а по-голямата част от неговите владения са присъединени към българската държава без Солун, Епир и Тесалия. В Търново е ослепен заради участие в заговор срещу Иван Асен II. Датата и годината на смъртта му не са известни.

[Hatshepsut]

На 9 март 1230 г. Иван Асен II обърнал в бяг ромеите
и франкските рицари - наемници


Цар Иван Асен II преди битката при Клокотница - 9 март 1230г. Художник: Васил Горанов

На днешния ден преди 781 години се е разиграло едно от най-величавите сражения в нашата история, победния изход от което дала силен тласък в развитието на Второто българско царство. Нека припомним тази страница от историята ни.

Oще в началото на своето управление, след като през 1218 г. удържал победа над цар Борил и се възкачил на търновския престол, цар Иван Асен II [1218-1241] се оженил за дъщерята на унгарския крал и получил като зестра Белградска и Бранчевска област. Сключил мирен договор и с епирския деспот, а по-сетне и император Теодор Комнин [1215-1230], като оженил своя извънбрачна дъщеря за брат му Мануил.

След като през 1204 г. кръстоносците превзели Цариград, някогашната империя се разпаднала на няколко държавици. Епирското деспотство възникнало в европейските предели на империята. След разгрома на кръстоносците при Одрин и последвалото по-късно убийство на маркиз Бонифаций Монфератски, деспотството бързо разширило територията си. Особена заслуга за просперитета на Епирската държава имал Теодор Комнин. Амбициозният владетел се провъзгласил за император и си поставил за цел да възстанови Византийската империя. Но по пътя му към отвоюването на Цариград възникнала пречка:

Разтревожени от успехите на Теодор Комнин, бароните на латинската империя решили да потърсят сила, която да противопоставят на солунския император. И те се насочили към цар Иван Асен II, като предложението било изключително примамливо - дъщерята на царя Елена била сгодена за Балдуин II [1228-1261], а българският владетел бил определен опекун на малолетния латински император. (До тогава дори великият цар Симеон I [893-927] не могъл да постигне подобен успех.) Този съюз обаче възпрепятствал плановете на Теодор Комнин да отвоюва Цариград. Затова той решил, преди да настъпи срещу Латинската империя, да си осигури тила откъм България и

вероломно нарушил мирния договор

нападайки България.

(Щракнете върху изображението, за да го видите в пълен размер)

В ранните часове на 9 март (деня на св. 40 мъченици) двете враждуващи армии се срещнали край река Клокотница на 10 км западно от Хасково. За да окрили по-малобройната си войска, Иван Асен II заповядал пергамента с нарушения мирен договор да бъде набучен на копие. В последвалата битка българският цар проявил хитрост и отлична военна тактика, обръщайки в бягство ромеите и франкските рицари - наемници. Самият Теодор Комнин паднал в плен заедно със синовете и дъщерите си.

За битката разказва една легенда: Цар Иван Асен се намирал на височината Хисаря, а българската армия била скрита зад височините Хисаря и Чоплука; първо българската конница атакувала епирците и предприела мнимо отстъпление, като така увлякла противника в гората и там той бил разгромен; след това българската войска се строила в три колони, т.е. център и две крила, а в разгара на битката в тила на епирците се появила куманската конница; епирците се опитали да отстъпят по течението на река Клокотница, но пътят им бил преграден от български отряд, командван от Радослав.

Тук обаче логично се задава въпросът: Как набързо събраната българска армия е успяла да плени по-голямата епирска войска? Обяснението е крайно неубедително - че епирците били разбити на части най-вече заради ентусиазма, породен от набития на копие договор. Това може да обяснява победата, но не и пленяването на една значителна част от епирската армия.

Според мнозина историци

най-логичният вариант за развоя

на сражението

е следният: Теодор Комнин се придвижвал по течението на река Марица - имал намерение да потърси брод през реката на северозапад, тъй като с приближаването на изворите пълноводието на реката намалява. Цар Иван Асен II е тръгнал с по-малка войска, залагайки повече на изненадата отколкото на числеността на армията си.

Тук опора може да се потърси в пасажа от писмото на Яков Арофе : "... Тодорос злодеят попаднал в собствената си мрежа и се хванал в собствената си клопка..." Т.е. Теодор Комнин нападнал вероломно България, но той самият се оказал в капан от неочаквано появилата се българска войска. Това позволило на цар Иван Асен II да нападне изненадващо епирската войска, когато е форсирала река Клокотница. Така практически епирската войска се оказала разделена от река Клокотница, а в същото време преминалите войници се озовали в капан между двете реки и българската армия. Притискането на преминалите епирци към реките същевременно ограничило пространството за преминаване на останалата част от войската.

Жестоката битка най-вероятно се е разиграла при опита на епирската войска да отблъсне българите първоначално, за да даде възможност и останалата част от силите им да прехвърлят река Клокотница, а когато това се оказало невъзможно, да извършат пробив за бягство. След като и това не успяло, император

Теодор Комнин бил

принуден да се предаде

Подобен сценарий на битката обяснява защо в изворите се говори за големи жертви именно сред конницата на епирците, т.е. онази част от армията, която има решаващо значение при атаката. В такъв случай братът на Теодор Комнин - Мануил Комнин, ще да се е намирал сред непреминалите войски, защото той не бил пленен, а успял да избяга, достигнал до Солун и поел властта над земите на епирската държава.

Теодор Ангел Комнин бил отведен като пленник в Търново заедно с роднините (сред които дъщерите и синовете му) и велможите си. Цар Иван Асен II обаче пуснал обикновените войници свободно да се приберат по домовете си. Заради това нечувано свое благородство и човечност българският цар бил почитан и обичан "и не само от българите, но и от ромеите, и от другите народи" - пише византийският хронист Георги Акрополит.

На мястото на Теодор, Иван Асен поставил за епирски деспот неговия брат и царски зет - Мануил [1230-1238]. По-късно заради участие в заговор, по нареждане на царя Теодор Комнин бил ослепен. След смъртта на царица Ана-Мария Иван Асен се оженил за дъщерята на Теодор - Ирина, от който брак се родил цар Михаил Асен [1246-1257]. (Казват, че Иван Асен бил влюбен в Ирина както Антоний в Клеопатра.) По-късно, разтревожен от успехите на император Йоан III Дука Ватаци [1222-1254], цар Иван Асен освободил Теодор Комнин и го изпратил в Солун на мястото на зет си, който не могъл успешно да противодейства на възхода на Никейската империя. 

Подчинявали му се без кръвопролития

Постигнатата победа довела до най-голямото териториално разширение на Второто българско царство. Както казва Акрополит, "...когато после потеглил срещу тях, всички му се подчинявали без кръвопролития и под негова власт паднал Адрианопол, скоро след това Димотика, после целият Волерон, Серес, Пелагония и Прилеп и земите около тях. Той опустошил и Велика Влахия, завладял и Албанион и плячкосал чак до Илирик..." В надписа на цар Иван Асен ІІ в чест на победата той отбелязва: "...И цялата му земя от Одрин до Драч превзех, гръцка, още арабанашка и сръбска; а пък градовете, които се намират около Цариград, и самия този град владееха фръзите, но и те се покоряваха под ръката на моето царство, понеже нямаха друг цар освен мене и благодарение на мене прекарваха дните си..."

http://www.vestnikataka.bg/

[Hatshepsut]

9 март 1230г. Битката при Клокотница

Най-щастливата битка в средновековната българска история, разиграла се на 9 март 1230г. край село Клокотница, Хасковско. Тук се изправят едни срещу други българските войски, командвани от цар Иван Асен и войските на гръцката държава Епир, в която има и западни наемници , водени от императора Теодор Комнин.
Сражението завършва с голяма победа за България, последица от която е голямото й териториално разширение до три морета и пълната българска военно - политическа хегемония на Балканите.От 1230 до смъртта си през 1241г. цар Иван Асен е най-силният владетел в европейския Югоизток - статукво, пряк резултат от Клокотница. В чест на победата си българският владетел нарежда да се издигне триумфалния надпис в търновската църква ,, Св. 40 мъченици''. Битката при Клокотница има широк отзвук, а в паметта на българите остава дълготрайни следи цели векове по- късно.

Битката при Клокотница, 09.03.1230 г.

Битката при Клокотница и Търновският надпис

[Hatshepsut]

Възстановяване на Българската патриаршия - 1235 г.


Патриаршеският храм "Св.Възнесение" на Царевец, Велико Търново

Обозначенията „древност", „средновековие", и „ново време" характеризират строго определени епохи в историческото развитие на европейските народи. Всяка от тези исторически епохи има свои особености, които историкът дири да долови и уточни. Без това той би стоял сякаш извън времето или най-често върху основата на съвременността — безсилен да се „вживее" в духа на миналото. Така, за нас ще останат напълно неразбираеми и чужди много събития и прояви на средновековната ни история, ако забравим една от основните отлики на тази историческа епоха — господството на религията в живота на тогавашното общество.

През средновековието езикът и вярата са съставлявали едни от главните спояващи звена в политическия живот на държавите. Мястото на църквата в общото управление на държавата се е обуславяло от степента на влиянието на религията в живота на даден народ. Религиозната и църковна политика е била неразделно свързана с общата държавна политика. Поради това държавната независимост е трябвало да бъде съпътствана от църковна независимост. За народите от кръга на византийската култура е свойствен в това отношение твърде силно подчертан така да го наречем „национален" дух.

Най-често политическите граници на държавите съвпадали напълно с църковните граници и независимата държавна власт — имала или се стремяла да има — независима църковна власт. Това се налагало не толкова от желанието да се придава по-голямо величие на държавната, светската власт, колкото от стремежа да се избегне вмешателството на чужда държава в религиозния, а оттам и в политическия живот. В такъв смисъл трябва да бъдат тълкувани продължителните преговори на княз Борис-Михаил непосредствено след покръстването в 865 година с римската и цариградската Църква, както и преговорите на цар Калоян (1197 —1207) в началото на XIII век с папската Курия.

Църковната независимост на българската държава била осъществена с провъзгласяването на българската патриаршия и с нейното официално признание от страна на цариградската Църква през есента на 927 година. Когато около половин столетие по-късно за българската държава настъпили съдбоносни изпитания, върховните предстоятели на българската църква споделили изцяло съдбините на своя народ. Тъкмо византийското завоевание на североизточните български земи в 971 година ни разкрива връзката между държавна и църковна власт. Защото когато покорил източните български земи и отвел българския цар Борис II и останалите членове на царското семейство със себе си в Цариград, император Йоан Цимисхи (969—976) побързал също да низложи и българския патриарх. Тук се откроява ясно идеята за неразривната връзка между държавна и църковна власт: патриаршия е можела да съществува само там, гдето имало независима държава.

Борбата за самостойна българска църква била подета едновременно с усилията за освобождение на българските земи от византийско владичество и възстановяването на българската държава през 1185 година. Краят на XII в. и първите десетилетия на XIII в. са изпълнени с преговори и почини за възвръщане на някогашната църковна независимост. Големите политически промени, които настанали по това време в Балканския Югоизток, намерили отражение и в църковния живот на българите. След разгромяването на Византийската империя от участниците в Четвъртия кръстоносен поход през 1204 година останките от някогашна Византия се съвземали твърде бавно от нанесения удар. През 1230 година настъпили нови промени. Българският цар Иван Асен II влязъл във война с все повече засилващия се епиро-солунски деспот Теодор Комнин.

Победата на българите при Клокотница през месец март 1230 била едно от тия значителни събития в историята на балканските народи през тази епоха, което променило напълно хода на историческото развитие. Чрез тази победа въжделенията на гръцкото население от балканските области да възстанови Византийската империя били осуетени завинаги. Отстранявайки този враг, обаче, българският владетел отварял пътя на Никейската византийска империя и й давал възможност да изстъпи като единствена сериозна притезателка за възстановяването на империята. При разместване на силите сега било постигнато известно споразумение между българската държава и Никейската византийска империя. Споразумението на политическа основа водело след себе си разглеждане и на църковния въпрос. Постигнато било подобрение на църковните отношения.

През 1232 година като наместник на цариградския патриарх и екзарх на европейските части на бившата византийска империя бил изпратен в Солун анкирският митрополит Христофор. На следната година митрополитът изпратил до българския владетел писмо, което ни дава твърде ценни сведения за църковния живот на България през онова време. Митрополит Христофор възхвалява Иван Асен II за това, че бил „обединил добре онова, което по-рано било зле разделено" и извършил „най-православното дело", което никой преди него не бил сторил. Митрополитът намеквал за направените от българския владетел опити за сближение между търновската и цариградската църква, чийто предстоятел временно — докато Цариград бил в ръцете на латините — бил приютен в Никея (Мала Азия). По това време предстоятелят на българската Църква - старият архиепископ — примас Василий, поставен начело на църковния живот още през време на въстанието на Асеневци, се оттеглил очевидно поради старост в някой от светогорските манастири. Въпреки увещанията на митрополит Христофор, той не се съгласил да се завърне в българската столица. Именно във връзка с това митрополит Христофор дал някои напътствия на българския владетел.

Търновската църква — писал той — е овдовяла, без пастир. Всячески е наложително да се постави друг архиерей. „Ако си готов — писал той на цар Иван Асен II — да изпратиш на Изток (в Никея) онзи, който трябва да бъде ръкоположен и оттам той да получи ръкоположението, благодарност към Бога и към благочестивото разположение на твоята власт. Ако ли пък възникнат някакви светски препятствия и пречат на подобно начинание, нека твоята власт избере когото желае и архиереите, подчинени на престола на търновската църква, чрез гласоподаване го потвърдят. Избраният по този начин нека бъде изпратен при мене, за да получи от нас ръкоположение както подобава и според каноните, като от патриаршеска и божия ръка, и да бъде ръкоположен канонически и безукоризнено" ...

От текста на това писмо на митрополит Христофор е ясно, че още през 1233 година било постигнато споразумение за възстановяване на българската независима църква, като при това на българите се предоставяла пълна свобода на избора на нейния глава, а никейската цариградска патриаршия си запазвала формалното право за утвърждение на избраника. Действително, за предстоятел на българската църква бил избран Йоаким, който през 1235 година е споменат като „преждеосвещен архиепископ".

Скъсването на отношенията с Римската църква, сближението на България с Никейската византийска империя и голямото засилване на българската държава давали основание да се повдигне особено настойчиво въпросът за признанието на българската патриаршия. В Синодика на българската църква — който трябва да се смята като един от най-важните официални паметници на църковните власти в България през XII—XIV в. — е посочено изрично, че въпросът за признанието на българската патриаршия бил поставен от страна на българите, като българският владетел поискал това „с многымъ желаниемъ".

Искането било отправено до никейския византийски император Йоан III Ватаци (1222—1254), който от своя страна се застъпил пред цариградския патриарх Герман II (1222—1240). Никейският император изтъкнал пред патриарха голямото желание на българите да бъде възстановена българската патриаршия. Патриарх Герман обаче не се съгласил да реши самостойно въпроса, но се обърнал към другите патриарси на източните църкви, за да иска тяхното съгласие. Разбира се, това е било повече формално допитване, но тъкмо спазването на тази формалност придавала по-голяма законност на признанието, което българската църква най-сетне получила. Източните патриарси Атанасий Иерусалимски, Симеон Антиохийски и Николай Александрийски, разбира се, дали съгласието си за възстановяването на българското патриаршеско достойнство и предоставяли изпълнението на това решение на цариградско-никейския патриарх Герман II. След получаването на тези послания на източните патриарси, бил свикан през 1235 година съвместен църковен събор на византийското и българското духовенство.

„Когато гръцкият цар получи това заедно с патриарха, той събра от цялото си царство митрополитите, архиепископите, епископите, всечестните иноци, архимандритите и игумените, както стори това и христолюбивият цар на българите Иван Асен, като събра от цялото си царство митрополитите, архиепископите и всечестните монаси от Света гора ..." Съборът бил свикан в Галиполи, почти на границата между никейските и българските владения. На този събор бил провъзгласен за пръв предстоятел на възстановената българска патриаршия „преждеосвещения" архиепископ Йоаким. Според думите на нашия исторически извор, това провъзгласяване било извършено не само „на думи, но и с писание на патриарх Герман, скрепено с подписите на другите източни патриарси".

Предаден на българските представители, този важен документ за съжаление по-късно бил загубен (или унищожен) и ние можем само предположително да възстановим неговото съдържание. За станалия църковен събор в Галиполи притежаваме вести от някои византийски писатели, близки съвременници на събитията. Така например, съвременният византийски историк Георги Акрополит съобщава, че предстоятелят на търновската църква, до това време само формално подчинен на цариградския патриарх, бил удостоен на събора с „автономност" и получил патриаршеско достойнство.

Възстановената през 1235 година българска патриаршия просъществувала до края на Второто българско царство. Не би било безинтересно да се припомни, че след завоюването на българските земи от турците в края на XIV в. като една от първите последици от загубването на политическата независимост на страната било посягането върху българската църковна независимост: българската патриаршия била премахната, а за предстоятел на българската Църква бил поставен един член на византийското духовенство.

Съществуването на българската патриаршия през течение на XIII и XIV век оставило трайни дири в историческия живот. Наистина, ние днес не познаваме в подробности историята на българската патриаршия през това време, тъй като историческите извори са твърде оскъдни. От някои данни обаче трябва да се съди, че през почти цялото време отношенията между светската и духовната власт са били напълно нормални и добри. Запазени са вести само за остър конфликт по времето на Георги I Тертер (1280—1292) и на Теодор Светослав (1300—1322). За голямо съжаление, поради недостатъчните изворни податки ние не можем да установим дори имената на всички български патриарси от XIII—XIV век, реда на тяхното управление и годините, през които са заемали патриаршеския престол. Достатъчно е обаче онова, що знаем поне за последния патриарх на средновековната българска държава — Евтимий Търновски (1375 —1394) —за да преценим ролята и важността на средновековната българска патриаршия. Несъмнено е, че патриарх Евтимий Търновски е най-видната личност от последните десетилетия на XIV век. Плодовит книжовник, той е същевременно бележит обществен деец.

Легендата разказва за героизма на един представител на църквата, който се изправил пред „божия бич" Атила, за да го възпре при неговия поход към Запад и да запази християнското население от ужасите на хунското опустошение и изтребление. Със същото величие на духа търновският патриарх Евтимий се възправил като защитник и представител на населението на българската столица и нейната покрайнина, когато през злополучната 1393 година пълчищата на Баязид I нахлули през стените на Царевец и Трапезица. Когато в изоставената от светската власт българска столица Евтимий станал „всичко за всички" заплашени от жестокостта на азиатските завоеватели, средновековната българска патриаршия дала на своя народ най-голямата жертва в историческата си мисия и оправдала пълното морално право на своето съществувание.

https://istorianasveta.eu/pages/posts/vzstanovjavane-na-blgarskata-patriarshija---1235-g-359.php

[Hatshepsut]

Иван Асен II – Последният могъщ български владетел

При Иван Асен II (1218-1241 г.) българската държава се разширява, за последен път в историята, до бреговете на три морета – Черно, Бяло и Адриатическо. Предишните най-големи граници на България са при царете Симеон (893-927 г.) и Самуил (997-1014 г.) от времето на Първото българско царство. Иван Асен II е справедливо възвеличаван владетел, защото на фона на постоянните несполуки в политическо отношение от времето на Второто българско царство, той успява в тези изключително смутни времена не само да укрепи властта си, но да издигне престижа на българския владетел до непостигнати, никога вече след него в историята, висоти. Ако потърсим най-характерното нещо за него, с което той следва да бъде запомнен, разбира се, това е умелата му дипломатическа политика, и по-конкретно „сватбите на Йоан Асен” (по заглавието на едноименния филм на Вили Цанков, с Апостол Карамитев и Коста Цонев в главните роли).

Когато четем историята на Иван/Йоан Асен II, за разлика от историята на десетките други средновековни български владетели, ние много по-отчетливо можем да доловим в нея пулса на личността, можем да усетим какъв човек се крие зад сухите факти и безбройните имена и събития. Цар Иван Асен II е човек на честта, на дадената дума.

Голяма е разликата между него и другите двама велики владетели, завоювали големи територии за българската държава – Симеон и Самуил. Плановете и действията на Симеон и Самуил вървят под знака на честолюбието. Водени от накърнената си чест, двамата може да се каже, че действат прекалено емоционално, дори хазартно, излагайки на опасност българската кауза в широк времеви план. Затова не е учудващо, че след „Златния век” на Симеон, който във външнополитически аспект е изпълнен с военни действия, българската държава е до краен предел изтощена. А наследникът му цар Петър (927-969) е принуден да сключи дългогодишен мирен договор с Византия, което е признание за несъразмерността между желания и възможности от времето на Симеон Велики. Да си припомним, че голямата мечта на Симеон е да седне на трона на византийските императори. На тази нереализирана мечта са посветени и военните кампании срещу Византия.

При Самуил нещата са още по-трагични, защото с края на неговата власт настъпва кризата, довела до падането под византийско владичество на българските земи. Паметна е битката при село Ключ през 1014 г., при която пленените Самуилови войници са ослепени по заповед на византийския император Василий II Българоубиец, като на всеки стотина слепци е оставен по един едноок да ги води. Видът на завърналите се от битката българи дотолкова поразява цар Самуил, че той скоро след това умира.

В този ред на мисли можем да отбележим и управлението на цар Калоян, чиято огромна ненавист към ромеите е симптоматична. Жестокото му отношение към пленените след една битка византийци (погребани живи) му спечелва прозвището Ромеоубиец. По-късно гръцката лукавост в преговорите между двете страни подпомага за решението му да се откаже от православието за сметка на католицизма (унията с папата от 1204 г.).

При Иван Асен II я няма тази ескалация в страстите: няма го самодоволството в отмъстителността (Калоян), нито болезнената амбиция (Симеон), нито братоубийството/братоубийствата в името на властта (Самуил). Политиката на Иван Асен II не може да бъде видяна и разчетена единствено през призмата на византийско – българското противопоставяне. В този смисъл тя е много по-непредвидима за противниците, защото е лишена от коварство. И защото при Иван Асен II отсъства пословичният за българското средновековие „византийски комплекс”.
Както отбелязва византийският историк Георги Акрополит, на този български цар „всички му се възхищавали и го облажавали, защото не употребявал оръжие срещу своите и не се опетнявал с убийства на ромеи, както българите преди него. Затова е обичан не само от българите, но и от ромеите и другите народи.” Освен това този владетел „прославил и просветил българската църква повече от всички български царе, които бяха преди него.” Наистина, цар Иван Асен II, лишен от „византийски комплекс”, не се свени да върне българската църква в лоното на православието, освобождавайки я от задушаващото влияние на властолюбивите римски папи. Нещо повече, по пътя на дипломацията Иван Асен II успява да издейства издигането на търновския митрополит Йоаким в патриаршески сан, с което наново се възстановява Българската патриаршия – духовната институция на всички българи и в наши дни.

Какво постига Иван Асен II за поддържането на българската родова памет през вековете?

За да увековечи победата си в битката при Клокотница (9-ти март 1230 г.), царят нарежда да се издълбае надпис върху една от колоните на съградения от него храм „Св. Четиридесет мъченици” в Търновград, част от който гласи: „…излязох на бран в Романия и разбих гръцката войска и плених самия цар кир Теодор Комнин с всичките негови боляри, а цялата земя от Одрин до Драч завладях…” От този надпис наследниците научават за голямото териториално разширение, придобило българското царство. По-интересното в случая, което всъщност откроява споменатата вече черта от характера на българския цар е, че, според свидетелствата, непосредствено преди сражението между българи и византийци, Иван Асен II нарежда на войниците си „да окачат на знамето писмената клетва”, погазена от гръцкия владетел. Така Иван Асен II се заявява като човек на честта, стоящ над интригите и държащ на личните договорености. И когато тези договорености биват подмолно нарушени, българският цар се принуждава да действа със сила, за да възтържествува правдата.

По-късно, изправен пред съблазънта да стане настойник на малолетния латински император в Цариград, Иван Асен II се подмамва и сам изменя на клетвените си отношения, в които бил по онова време с гърците, за да застане на страната на латинците. Получил знак от провидението, загубвайки след епидемия съпругата си и едно от децата си, българският цар бързо се връща на прогръцките си позиции, въпреки че те не му носели към този момент политически дивиденти. Така за пореден път Иван Асен се заявява против облагите, издействани по нечестен път.

До края на живота си Иван Асен II остава човек на честната дума, за отстъпките, мира и компромисите. Той от позицията на мъдростта прозира, че пряката конфронтация, „филиите” и „фобиите” във външнополитическо отношения не могат и няма как да донесат на народа му нищо добро. Вместо това владетелят залага на разумната вътрешна политика. Поощренията на търговията чрез сключване на договор с дубровнишките търговци, познат ни от Дубровнишката грамота, сеченето на златни монети (прочутите „златици” на Иван Асен), покровителството над църквите и книжовността – „църкви и манастири украсил богато със злато, бисери и скъпоценни камъни”.

С това, Иван Асен II си извоюва мястото на последния истински велик цар на българите.

http://bulgarkamagazine.com/

[Hatshepsut]

Средновековна слава: Битката при Клокотница

[Hatshepsut]

Битката при Клокотница, след която България се мие от три морета


Цар Иван Асен II преди битката при Клокотница - 9 март 1230г. Художник Васил Горанов

Българската средновековна история познава много героични битки и сражения, които и до днес са нарицателни за гордост и боен дух. Пример са победите на Симеон Велики при Ахелой или пък на хан Тервел, който отблъсква арабите и с това си спечелва прозвището „Спасителят на Европа''. Но има една друга битка, която остава в историята не толкова с проявения кураж и добра стратегия, а с милостта и благородството, рядко срещани на бойното поле.

Битката при Клокотница е една от най-важните в историята на Второто българско царство. Тя се състои на 9 март 1230 г. между силите на Иван Асен II и епирския владетел Теодор Комнин. За личността на Иван Асен се знае предимно от византийски източници. Той е роден около 1190 г., като дълго време прекарва в изгнание. През 1218 г. сяда на престола, отстранявайки чичо си Борил и наследява една отслабена и измъчена от десетилетните войни държава. За разлика от предшествениците си, още от самото начало на своето управление Иван Асен разбира, че за да водиш добра политика не е необходимо да „проливаш кръв''. Може би това се дължи и на факта, че още като дете е свидетел на войни и междуособици, както и на неразумно водената от чичо му политика.

В първите години от царуването си Иван Асен води миролюбива политика, възползвайки се от състоянието на силите на полуострова. Пример за неговата далновидност е брака му с унгарската принцеса Ана-Мария, чрез който успява да върне под формата на зестра отнетите от унгарците Белгардска и Браничевска области.

През първата половина на XIII век ситуацията на Балканите е особено интересна. Тъй като Византийска империя по това време практически не съществува, а на старите ѝ територии се простира Латинската империя, останалата част от Византия била разпокъсана на три, като най-силно било Епирското деспотство, начело с Теодор Комнин.

Теодор Комнин има славата на амбициозен владетел, жаден да срази латинците и отново да възроди Византийската империя, както и да заеме императорския престол. За да осигури българския неутралитет в кампанията си против латинците, епирският владетел предлага на българския цар мирен договор, който да бъде скрепен с брак между неговия брат – деспот Мануил и дъщерята на цар Иван Асен II – Мария. От друга страна в бившите територии на византийската империя – латинците, които след поражението нанесено им от българския цар Калоян, не успяват да се възстановят напълно, решават на свой ред да преговарят с българите.

Въпреки че без да е оповестено за настойник на малолетния латински император Балдуин II е избран ерусалимският крал Йоан дьо Бриен, латинците карат Иван Асен II да смята за възможно лично той да поеме настойничество върху малолетния император. Преговорите стигат до такава фаза, че дори се уговаря брак между дъщерята на Иван Асен – Елена и Балдуин.

На достигналите до него слухове епирският деспот реагира с мащабна операция срещу българския цар. Двете армии се сблъскват край хасковското село Клокотница. Според византийския хронист Георги Акропилит „епирският владетел бил дързък и се държал своеволно, като постоянно престъпвал клетвите си…, скъсвайки договорите с Иван Асен''.

Уверен в своята победа Теодор Комнин смята, че българите ще отстъпят още при първото сражение. Подобно е твърдението и на Георги Акрополит, според който „Иван Асен, уповавайки се повече на нарушението на клетвите и договорите от страна на Комнин, отколкото на войските си, взел малка помощ от скитите, т.е куманите, която не наброявала хиляда, и се понесъл смело в сражението, като закачил на знамето-писмената клетва на Теодор''. Това сведение създава представата, че българският владетел сякаш остава изненадан от неочакваното нападение и не е успява да събере голяма войска.

Според хрониста Никифор Григора Иван Асен „като разбрал ,че Теодор Комнин не възнамерявал да остави незасегната българската държава и вече протягал тежката си враждебна ръка срещу нея, взел за съюзници скити/кумани и влязъл в жестока битка с него''. Това сведение ни позволява да разгледаме и друга гледна точка, която представя Иван Асен като далновиден владетел, който няма как да не е предвидил съотношението на силите, за да разчита само на куманската си кавалерия.

Има няколко версии за развоя на битката и участието на куманите. Според една от тях българската войска предприема мнимо настъпление, за да принуди епирската армия да я преследва. Така основните сили на нашественика се оказват увлечени в една гора и унищожени, а куманите се появяват в тила на войската на Комнин. Друга версия е, че Иван Асен използва куманите за светкавична атака, така че увлечен в преследването, неприятелят да попадне в предварително устроена засада. Всяка от версиите взема предвид участието и ролята на куманския отряд, отреждайки му по-скоро второстепенна роля, доказвайки тезата, че българският цар е бил добре подготвен за предстоящото нападение, за да разчита само на тях. Въпреки различните предположения, едно е сигурно – победата на Иван Асен е безспорна.

Освен че успява да унищожи цвета на епирската армия, в плен пада и самия Теодор Комнин със свитата си и голяма част от роднините си. Интересното идва след края на битката, като за разлика от обичайното поведение след войната, Иван Асен постъпва „човеколюбиво'', позволявайки на войниците да се върнат по родните си места, а Теодор Комнин заедно със семейството му отвежда в Търново.

След битката при Клокотница съотношението на силите на Балканите рязко се променя. Категоричната победа над Епирското деспотство на практика прави България своеобразен хегемон в региона. Нито изтощената Латинска империя, нито Никея водена от Йоан Ватаци били в състояние да оспорват властта на българския владетел. След тази победа той с право започва да се титулува „като цар на българи и ромеи''. Тази титла представлявала не само предизвикателство към византийската гордост, но и реалната мощ на България. След Иван Асен тя е носена от всички негови приемници.

След Клокотница българският цар успява да завладее Адрианопол, Димотика, Сяр, Битоля и ред други градове, с което България достига до едни от най-обширните си граници опиращи отново на три морета. В българската история Иван Асен остава известен не само с образа си на добър стратег, но и като владетел проявил рядко милосърдие и човечност. Със своята постъпка той си спечелва и уважението на ромейте. Византийският историк Георги Акропилит пише: „Иван Асен се отнесъл към плененото множество човеколюбиво, освободил повечето от войниците, а най-вече по-простите и сбирщината и ги отпратил по селата и по градовете им. С това той проявявал може би човеколюбие, а може би търсел да извлече и полза. Защото искал да бъде техен господар, като премахне ромейската власт.''

Голямата победа на българските войски е ознаменувана с надпис върху паметна мраморна колона, поставен в църквата „Св. Четиридесет мъченици“ във Велико Търново, която гласи победата му. В същата черква след Освобождението, в знак на приемственост със средновековната българска държава, Фердинанд обявява независимостта на България и приема титлата „цар на българите“.

Битката при Клокотница - 1230г.

Памет Българска - Битката при Клокотница 2/6

https://opoznaybulgaria.com/

[Hatshepsut]

Няколко загадки около цар Иван Асен II


Иван Асен II детронира Борил (худ. Д. Гюдженов)

Автор: Проф. Пламен Павлов

През есента на 1207 г. Иван Асен и брат му Александър намират убежище не в Галицко-Волинското, а в Киевското княжество

Личността и управлението на цар Иван Асен II са сравнително добре познати и подлагани неведнъж на анализ от наши и чужди учени. И все пак, спокойно можем да зададем въпроса: „Какво не знаем?“ за този владетел. Нека се спрем на някои спорни въпроси и загадки около неговото царуване - както ще видим, дори някои „твърди дати“ при внимателен прочит получават отговори, различни от залегналите в „дебелите книги“... Ще отбележим и още едно малко известно, но важно откритие. Благодарение на усилията на д-р Диана Косева-Тотева днес разполагаме с портрет на цар Иван Асен, „сглобен“ от фрагменти на откритите в църквата „Св. Четиридесет мъченици“ части от стенописна украса.

Иван Асен е син на цар Иван Асен I (1186-1196) и неговата втора съпруга Елена. Роден е около 1193 г., а животът му е белязан с драматични обрати от неговото най-ранно детство. През 1196 г. „старият Асен“ става жертва на болярски заговор, убит от своя братовчед Иванко. Иван Асен, тогава около тригодишен, надали е имал повече от мъгляв спомен за своя баща... През есента на 1207 г., когато край стените на Солун е убит цар Калоян, на престола идва Борил, първи братовчед на Асеневите синове. Съвременникът Георги Акрополит разказва, че поради опасения за живота на Иван Асен, тогава тринадесет-четиринадесет годишен, той и брат му са отведени от верни хора при куманите в Северното Черноморие. Византийския хронист Ефрем добавя, че Иван Асен е придружаван от своя „възпитател“ („педагогос“). Скоро след това, когато Борил се жени за царицата куманка Анна, вдовицата на Калоян, синовете на Асен трябва да търсят ново убежище, този път „в земята на русите...“

Почти всички учени смятат, че става дума за Галицко-Волинското княжество (дн. Западна Украйна).

Въпросното княжество обаче е традиционен „приятел“ на Византия и противник на България. От друга страна, към 1207 г. тази държавна формация е в период на вътрешна нестабилност, съпътствана от унгарска и полска намеса. Не на последно място, в онази епоха названието „земя на русите“ съвсем не се използва за всички староруски княжества, а е запазено за Киев! С други думи, синовете на Асен са отведени именно в Киевското княжество, където престояват около пет-шест години.

Към 1213-1214 г. Иван Асен изненадващо атакува Борил с помощта на наемна войска - „сбирщина руси“ по думите на Акрополит. Явно не става дума за редовни войски, а за т. нар. бродници, предшествениците на по-късното украинско казачество. Те живеят в степите заедно с куманите и също са съюзници на първите Асеневци.

Георги Акрополит съобщава, че Иван Асен “... воювал с Борил, победил го и станал владетел на немалка земя. А Борил влязъл в Търново и затворен вътре, бил обсаждан в продължение на седем години. Неговите хора, след като паднали духом, минали на страната на Иван Асен. При бягството си Борил бил пленен и ослепен от Иван, и така Иван станал владетел на цялата българска земя...“ Твърдението за седемгодишната обсада на Търново е хипербола - през Средновековието „седем“ често е еквивалент на „много“... Със сигурност обаче след 1213-1214 г. Борил е принуден да брани престола си. Същевременно е факт, че този владетел, определян често като „слаб“ и „безволев“, е имал немалко привърженици, а гражданската война продължава няколко години. В крайна сметка, Иван Асен надделява и заема бащиния си престол.

В академичните трудове, енциклопедии, учебници и т. н. за начало на управлението на Иван Асен II категорично се сочи 1218 г. Като ориентир се приема надписът от църквата „Св. Четиридесет мъченици“, в който царят съобщава, че битката при Клокотница е през „дванадесетата година“ от неговото управление. Предвид използваната т. нар. септемврийска година, става дума за времето от 1 септември 1217 г. до 31 август 1218 г. От онова, което знаем за кръстоносния поход на унгарския крал Андраш II, също става ясно, че промяната в Търново е през есента на 1217 г. Кралят се завръща в Унгария през февруари 1218 г., преминавайки през България, където се бави известно време. Към онзи момент обаче българската корона принадлежи не на унгарския съюзник Борил, а на Иван Асен II.

През двадесетте години на XIII в. като първостепенен фактор на Балканите изпъква т. нар. Епирско деспотство, от 1227 г. - Солунска византийска империя. Още през 1224 г. Иван Асен и Теодор Комнин сключват съюз, скрепен с брак между Мария Асенина, дъщеря на царя, и деспот Мануил, брат на солунския владетел. Теодор Комнин печели свобода на действие по посока на Константинопол в Беломорието, докато Иван Асен присъединява към царството Пловдивската област и държавицата на деспот Алексий Слав със столица Мелник. Растящата заплаха от страна на Теодор Комнин принуждава „високите барони“ на линеещата Латинска империя да търсят съюзник. На българския цар е предложен съюз, който е трябвало да бъде скрепен с брак между неговата дъщеря Елена и малолетния император Балдуин II. Това води до неминуем конфликт с Теодор Комнин, завършил както е известно с българската победа при Клокотница.

Общоприето е, че знаменитата битка се е състояла на 9 март 1230 г. Както беше показано от проф. Мария Спасова, по-прецизното четене на надписа от „Св. Четиридесет мъченици“ води до съществена корекция на иначе „бетонирана“ дата - битката най-вероятно не е през 1230-а, а година по-рано! През първите месеци на 1229 г. Теодор Комнин разполага армията си в Източна Тракия за действия срещу Константинопол. Внезапно солунският император нарушава съюзния договор с България, потегляйки на север. Ходовете му обаче са разгадани от Иван Асен II, който с по-малки от Комниновите, но за сметка на това елитни военни части изненадващо пресреща ромеите на границата. Пергаментът на съюзния договор е набучен на върха копието му, а „кир“ Теодор Комнин търпи катастрофално поражение. Императорът и семейството му са отведени в Търново, докато обикновените войници са освободени. Великодушната постъпка, която е в разрез с духа на дотогавашните българовизантийские войни, е плод както на човещина, така и на разумна стратегия. Градове и области без съпротива приемат властта на българския цар, още повече че в по-голямата част от тях живее българско население. Присъединени са Беломорието, Македония, Албания, Косово... Българското царство се разпростира „от море до море“. В триумфалния си надпис в „Св. Четиридесет мъченици“ царят заявява, че е подчинил „... цялата земя (...) от Одрин до Драч - гръцка, още и арбанашка, и сръбска...“

Не без основание може да бъде поставен и още един въпрос - кога Иван Асен е завършил земния си път? На пръв поглед отговорът е повече от ясен - около летния празник на Йоан Кръстител (Еньовден) през 1241 г., както отбелязва монахът Алберик от манастира „Три извора“ в днешна Белгия. Някои обстоятелства показват, че въпросната година или поне посочената дата вероятно е грешна. Георги Акрополит, който познава България несравнимо по-добре и отблизо в сравнение с Алберик, поставя печалното събитие след смъртта на никейската императрица Ирина (октомври или ноември 1241 г.), а френският хронист Филип Муске - след смъртта на папа Целестин IV (10 ноември 1241 г.). В такъв случай Иван Асен II умира през есента на 1241 г. или пък, ако указанието за Еньовден е вярно, през следващата 1242 г.

За съжаление, няколко години след смъртта на Иван Асен II България изпада в тежка криза - резултат от започналите татарски нашествия и развихрилата се борба за власт при малолетните наследници на бележития владетел. И все пак, кризата не е в състояние да разруши етнокултурното и духовно единство на българските земи „от море до море“, осъществено от Иван Асен II. Затова в Бориловия Синодик четем: „Великият и благочестив цар Иван Асен, синът на стария цар Асен, който изпитваше голяма любов към Бога, прослави и просвети Българското царство повече от всички български царе...“


https://trud.bg/

[Hatshepsut]

Народностите в Средиземноморието около 1240г.

[Hatshepsut]

Цар Иван Асен II - урок по история с монети

Цар Иван Асен  II е сред най-успешните български владетели. По време на неговото управление България има излаз на 3 морета. След победата в битката при Клокотница страната ни получава най-голямото си разширение.
Този български цар е известен и с монетосечене. В новата история на страната ни няколко монети са посветени на Цар Иван Асен  II.

[Panzerfaust]

Цар Иван Асен II - урок по история с монети

Кратък, но информативен клип.
Темата за българското монетосечене никак не е популярна, освен може би в най-строго специализираните издания.
Ето аз, смея да твърдя, че имам добра историческа култура, обаче имах някои заблуждения. Например си мислех, че цар Иван Асен II въвежда едва ли не масово паричното обращение в българската държава и логично от това монетосеченето се извършва в наши монетарници. Поне с такова убеждение бях останал от учебниците по история. А то се оказа, че неговите монети са сечени в Солунската монетарница и са в някакъв ограничен тираж, т.е. по-скоро са скъпи сувенири, отколкото реални разплащателни средства. Интересно, дали по-късните монети от Втората българска държава, които са вече доста масови (тия на владетелите от XIV в.) са сечени също във византийски монетарници? 

[Hatshepsut]

ИВАН АСЕН II (1190 - 1243): Владетелят, който издигна България до световна сила

Иван Асен II е едно от най-великите имена в българската история – владетелят, при когото Второто българско царство достига своя златен век. В това видео ще разкрием как един мъдър, но решителен цар успява да превърне България в най-могъщата държава на Балканите през XIII век.

Ще проследим възкачването на Иван Асен II на престола, неговата блестяща дипломация, военни победи и стратегически съюзи, които му позволяват да разшири границите на държавата без излишно кръвопролитие. Ще говорим за съдбоносната битка при Клокотница, за културния и икономически разцвет на страната и за това защо чужди хронисти го наричат справедлив и мъдър владетел.

Това видео не е просто урок по история – то е разказ за лидерство, визия и държавническа мъдрост, от които можем да се учим и днес. Ще разбереш защо управлението на Иван Асен II остава ненадминато и как неговите решения оформят съдбата на България за десетилетия напред.

[Hatshepsut]

Сребърният век на Иван Асен II: владетелят, който превърна България във велика сила

Малко български владетели се радват на толкова трайна слава, колкото цар Иван Асен II. В историческата памет той остава като владетеля, при когото България достига своето най-голямо териториално разширение през Средновековието и се превръща във фактор, с който всички на Балканите са принудени да се съобразяват.

Но дали неговото управление може да бъде поставено редом до Златния век на цар Симеон Велики? Според историка проф. Христо Матанов отговорът е по-нюансиран. Именно затова новата му книга носи заглавието „Сребърният век на цар Иван Асен II“.

„Колкото и велика да е България на три морета, Иван Асен не може да се сравнява със Симеон. Симеоновият е Златен век, а този е Сребърен век“, казва в интервю за БГНЕС проф. Матанов.

Според него между двамата владетели има съществена разлика. Докато Симеон е покровител на книжовността и активен създател на културна политика, Иван Асен II е преди всичко държавник, дипломат и военачалник.