Българската противотанкова бригада въ състава на SS войскитѣ

[Hatshepsut]

Българската противотанкова бригада в състава на SS войските

Автор: Михаил Кожемякин

Въпросът за формирането на доброволчески български легион в състава на Waffen-SS е повдигнат от Химлер още през декември 1942 г. Обаче българското правителство и лично цар Борис III, които не бързат да заплатят участието си в хитлеристкия "кръстоносен поход срещу болшевизма" с живота на своите войници, вежливо, но безапелационно отклоняват предложението на райхсфюрера. Комунистическият преврат в България рязко променя нещата. Инициативата по въпроса напълно преминава в ръцете на Химлер и през есента на 1944 г. той дава заповед да се започне формирането на български гренадирски (пехотен) полк, който в перспектива трябва да послужи за разгръщане на пълнокръвна българска моторизирана пехотна SS дивизия (първа българска гренадирска SS дивизия) (Waffen-Grenadier Division der SS /bulgarische Nr 1/). При това райхсфюрерът на SS уточнява специални критерии за набор на българи-доброволци. В редовете на българската част не са допускани бивши войници и офицери от българските експедиционни войски в Македония - те преминават на страната на германската армия в хода на операция по разоръжаването им през септември 1944 г. - аргументът е, че те са се предали "от страх за живота си" и следователно не са достатъчно надеждни (по правило тях ги разпределят в германските, унгарските и хърватските части, биещи се на Балканите и в югоизточна Европа). Като доброволци са допускани само българи, приемуществено военни, които са успели след деветосоептемврийския преврат да си пробият път през обхванатата от война Югославия или бегълци и дезертьори от българските съединения, биещи се заедно със съветската армия.

Но очакванията на райхсфюрера да набере достатъчно доброволци при толкова строги правила за набор се оказват твърде оптимистични. След като началната вълна на българското антисъветско съпротивително движение е жестоко потушена от съветските войски и местните комунисти, мнозинството от оцелели патриоти предпочитат да останат в страната и да преминат към нелегални или партизански методи на борба. Тези, които избират да емигрират, предпочитат Турция, до която е много по-лесно да се достигне от пределите на България и където кемалисткото правителство им предоставя убежище.

В крайна сметка, към началото на 1945 г., в учебния център на SS в градчето Дьолерсхайм в североизточна Австрия успяват да съберат общо 25 офицери, 56 подофицери и около 500 войници от бившата българска армия. Към тях се присъединяват около 150 български студенти, учещи се в различни университети на Германия, повечето членове на националситическата младежка организация "Бранник", в това число 12 девойки, изучаващи медицина във Виена (една от тях впоследствие е тежко ранена, а друга изчезва безследно). С други думи, за формирането на бъдещата българска дивизия, Химлер може да разчита на малко над 700 българи.

Със съжаление, райхсфюрерът е принуден да съкрати българската си програма и издава заповед за създаването на българска противотанкова SS бригада (SS Panzer-Zestörer Brigade /bulgarische Nr 1/). Но, при все че българското SS формирование до края на войната се именува във всички немски бойни разписания като "бригада", поради недостига на хора било започнато сформирането само на единия противотанков полк, при това - в непълен състав. Командирът на полка временно изпълнявал длъжността и на командир на бригадата, при все, че за нея не са сформирани дори щабни структури. Самите български войници и офицери предпочитат да наричат частта си Бронеизтребителна легия, като знак за приемственост от отрядите на българските революционери, оформяни зад граница в зората на национално-освободителната борба срещу турците 1861-68 г.

Организационно българската SS част се състояла от два пълнокръвни пехотни батальона, усилени с противотанкови средства: противотанков артилерийски дивизион и бойно-осигурителни подразделения: свързочно-сигнална, медицинска, сапьорно-заградителна и щабна роти. Командир на полка и по съвместителство на бригадата е бил полковник Иван Рогозаров, бивш министър на труда и началник на спомагателните Трудови войски на страната, по време на деветосептемврийския преврат той се намира в Германия на официално посещение. Първи батальон се командва от подполковник Георги Малков (бивш началник-щаб на Втора пехотна дивизия на Българската армия, участник в отбраната на Велико Търново от съветските войски [преводачите на тази статия не са попадали на информация за активни действия на българската армия срещу съветските войски]), Втори батальон е под командването на капитан Цветан Богоров, противотанковият дивизион - под началството на капитан Лебибов, медицинската команда оглавява майор от запаса д-р Лука Билярски. За началник на щаба на бригатада е назначен член на NSDAP от 1939 г. SS-щурмбанфюрер Паул Брилинг - от български произход по майчина линия. Той е и единственият германски офицер в щата на българската бригада, поне доколкото е известно от документалните източници. Вероятно в редиците на легионерите са се вляли също и офицерите и подофицери от SS, обучаващи ги в лагера в Дьолерсхайм, но за това предположение няма достоверно потвърждение.

На въоръжение в Българската бригада от SS постъпват напълно усъвършенствани противотанкови средства, влизащи по това време на въоръжение във всички подразделения на войските на SS: панцерфауст, противотанкови пушки и реактивни противотанкови гранатомети, гранати и мини различни модификации. Артилерийският дивизион е укомплектован с 7,5 см противотанкови оръдия с повишена бронепробиваемост, но броят им е едва 16, вместо полагащите се по щат 24. Противовъздушната отбрана на бригадата се осигурава за сметка на две 8,8 см зенитни оръдия, по-често, обаче, използвани в ролята им на противотанкови. Пехотното въоръжение на легионерите се състои от стандартните за немската армия 50-мм ротни миномети, отдельонни и взводни картечници MG-34, карабини "Маузер", картечни пистолети MP-40 и пистолети "Парабеллум", "Валтер" и "удължен Браунинг". Покрай щатното въоръжение, почти всички войници и офицери се стараят по балкански маниер да си набавят "лични" пистолети от най-различни модели. Членовете на младежката организация "Бранник" освен щатните си щикове носят и униформените си ножове, а някои от офицерите имат и саби. Най-необичайниото бойно средство във въоръжението на бригадата е предаденият на българите по личното разпореждане на райхсмаршал Гьоринг, ценящ високо българските пилоти, лек разузнавателно-комуникационен самолет Hе-129 "Щорх". Той се базира на пистата на учебния център и се пилотира от подпоручика от българските ВВС Петър Бочев, свалил на 1 август 1943 г. над България един от първите американски бомбардировачи. Транспортните средства на българската бригада SS се състоят от камиони "Опел-Блиц" и "Фиат" (последните се използват като артилерийски влекачи), за свръзка има няколко бързоходни автомобила "Опел-Капитан" и мотоциклети.

Българската бригада е съставна част от SS-войските на Третия райх, но на територията на лагера й действа странна смесица от есесовския кодекс на честта и устава на българската царска армия. По аналогичен начин стоят нещата и с военните звания: във всички "външни" документи военнослужещите от бригадата фигурират под есесовски звания, същевременно "вътре" в своята част те продължават да носят българските си чинове. В българската бригада SS има следното съотношение на званията:
редник - шутцер
ефрейтор - ротенфюрер
младши подофицер - унтершарфюрер
подофицер - шарфюрер
фелдфебел - хауптшарфюрер
офицерски кандидат - штандартюнкер
подпоручик - унтерштурмфюрер
поручик - оберщурмфюрер
капитан (ротмистър) - хауптщурмфюрер
майор - щурмбанфюрер
подполковник - оберщурмбанфюрер
полковник - щандартенфюрер

Българската бригада не успява да получи есесовски щандарт, но все пак знаме на частта има. То е направено от съпругата на командира на бригадата Стела Рогозарова и е осветено от православен свещеник в Грац; въпреки импровизирания му характер, легионерите се отнасят към него с традиционното за българите благоговение. То представлява трикольор (бяло-зелено-червен) с вшит сребърен лъв за герб и стария девиз на българските борци за независимост: "Свобода или смърт". Знамето се носи пред строя дори в присъствието на висши представители на германското началство и, видимо, не предизвиква сериозни възражения от тяхна страна.

По устав българските есесовци трябва да носят общоесесовската униформа с някои отличителни знаци за националната принадлежност. На дясната петлица на китела вместо традиционната "Зиг руна" е закачен сребърният български лъв, а на предната част на левия ръкав се носи щитообразна нашивка с националните цветове. Освен това много войници и офицери, запазили своите български знакови отличия, самоволно заменят есесовските пагони със собствените си, а кокардата-"мъртвешка глава" - с българския лъв или розетка. Много от бойците носят на главите си българските си пилотки и фуражки. Но само у един представител на бригадата се среща пълна българска униформа - знаменосеца подофицер Радойнов. През пролетта на 1945 г. в бригадата започват да постъпват камуфлажни блузи и наметала, но доставките не стигат за всички легионери и се ползват с одобрението им. Каските и снаряжението на бригадата са били вероятно с напълно немски произход, освен българската катарама с лъв у няколко от войниците.

Мнозинството от бившите войници и офицери от Българската армия, са успели да получат бойно кръщене в боевете с югославяните и собствените партизани-комунисти, а много от "бранниците" са преминали през някаква военна подготовка, и затова германските инструктори в Дьолерсхайм почти не срещат трудности в бойната подготовка на личния състав на българската бригада. Българите лесно овладяват непознатите им оръжия и показват респектиращи резултати. Много повече проблеми предизвиква поведението на отпускарите-легионери, които не се грижат много-много за съхранението на покоя в тихото австрийско градче. Всяка вечер се отбелязва със скандали, чупене на прозорци и бой в кръчмите. Най-сериозният инцидент се случва през март, когато в едно от кафенетата е застрелян боец от местния фолксщурм, а втори е сериозно ранен с нож. И въпреки че полковник Рогозаров скрива виновните от полевата жандармерия, много войници след този случай се разделят с личните си пистолети, а "бранниците" - с ножовете си. Като цяло, ако не се броят няколкото страстни романси на легионерите с местните госпожици, отношенията на българите с местните жители са, меко казано, неприязнени.

В подобна насока се изграждат и взаимоотношенията с другарите по оръжие - немците. В представите на обикновения българин Германия изглежда основният виновник за две национални катастрофи, постигнали България през 1918 и 1944 г. Затова, освен пълното недоверие към германското командване, офицерите от бригадата допускат враждебни изказвания спрямо съюзниците си не само помежду си, но и в общуването си с войниците. Може би най-германофилската част от българската бригада са студентите "бранници", живели известно време в Германия и запознали се отблизо с народа й. Иначе войниците нерядко се изказват даже в смисъл, че желаят Червената армия да удържи победа "над немците". Най-надеждно подразделение е първа рота на ротмистър Стефан Замфиров, бивш офицер от българската жандармерия, имащ да урежда лични сметки с болшевиките: след деветосептемврийския преврат на партизаните е убита жена му. Подбирайки в ротата си хора, които имат лични причини за ненавист към комунистите, той установява сред тях желязна дисциплина и взаимно поръчителство; именно на тази рота неведнъж се опира впоследствие полковник Рогозаров, потушавайки "червените прояви" в бригадата.

В началото на април формирането на Българската противотанкова бригада SS е прекъснато: войските на Червената армия развиват в Източна Европа мощно настъпление, и вермахтът спешно се нуждае от всякакви резерви. Бригадата е включена в бойното разписание на 2-ри танков корпус на SS, отбраняващ подстъпите към Виена на рубежа на река Морава. На 4 април, в навечерието на щурма на Червената армия на столицата на Австрия, българската бригада получава заповед да се подготви за заминаване на фронта. Легионерите посрещат това известие с въодушевление, още повече, че техен противник ще станат войските на 46-а армия от 3-ти Украински фронт, преди това преминали с огън и желязо през територията на България [Тук авторът малко се е поувлякъл - наистина те минават през България, но чак "с огън и желязо" не - доколкото ни е известно, няма никакви серозни сблъсъци или пък наказателни операции от страна на съветската армия.].

В последната минута, обаче, потеглянето на бригадата е задържано: на полковник Рогозаров докладват, че група легионери начело с кандидат-офицер Мичо Златков, бивш студент, смятат след пристигне на фронта, да изтребят щаба на бригадата и да преминат на страната на неприятеля; един от заговорниците в навечерието на отпътуването се разкайва и избягва, оставяйки подробен рапорт. Полковникът начаса взема решителни мерки, разгромявайки заговора със свои сили: всички заподозрени са арестувани, а самият Златков, оказал съпротива - убит. Но потеглянето на българската бригада към фронта е провалено. Маневрен отряд на германската полева жандармерия и подразделения на фолксщурма обкръжават лагера на "ненадеждното" съединение и изискват от българите да предадат оръжието си докато се приключи разследването на произшествието. Легионерите отказват и на контролно-пропускателния пункт се завързва престрелка, в която са ранени по няколко души и от двете страни, а един от българите впоследствие умира от раните си. На полковник Рогозаров се налага да приложи цялата си твърдост, за да прекрати кръвопролитието и да застави легионерите да сложат оръжие.

По "делото Златков" са арестувани 28 легионери, 8 от които са осъдени на смърт от военно-полевия съд и разстреляни от жандармерията пред строя на бригадата, а шест са признати за невинни и се връщат в строя. Благодарение на усилията на Рогозаров и неговия началник щаб Брилинг боят на КПП е оставен без последствия. Но докато се изясняват всички обстоятелства по случая изминава почти цял месец, който легионерите прекарват в лагера си като полу-затворници, а съветските войски междувременно завземат Виена и с бой се придвижват надълбоко в територията на Австрия. Положението на германските войски катастрофално се влошава и затова командването взима решение да пусне в бой дори и "ненадеждната" Българска бригада SS, на която е съдено да получи бойно кръщене в последната седмица на войната.

На 5 май командирът на 2-ри танков корпус на SS дава заповед Българската бригада да напусне Дьолерсхайм и да заеме защитна позиция на едно от танкоопасните направления от отбранителната зона на корпуса - в североизточните покрайнини на населения пункт Щокерау, югозападно от Виена. Извършвайки стремителен нощен марш към фронта, Българската бригада в утрото на 6 май се влива в редиците на SS дивизията, отбраняваща Щокерау, и получава своя самостоятелен участък от отбраната.

Тъй като противотанковите съоръжения на подстъпите към града са недовършени, полковник Рогозаров взима решение да срещне съветските войски по улиците, където огневите средства на бригадата могат успешно да им се противопоставят. За да избегне жертвите сред мирното население, той се обръща към все още неуспелите да се евакуират жители на Щокерау със заповед спешно да напуснат града. За осигуряване на безпроблемната евакуацията на хората на безопасно място им е предоставен автотранспорта на бригадата, една рота от 2-ри батальон и медицинската рота.

Въпреки че няколко души дезертират по време на нощния марш, бойният дух на българските легионери в очакването на боя е достатъчно висок. "На всички им беше ясно, че краят на войната не е далеч, и че Германия не може вече да победи - спомня си впоследствие ветеранът от бригадата Стоян Попянков, по това време млад "бранник", - но битката очаквахме с упоение. В края на краищата след толкова митарства бяхме длъжни да покажем и на руснаците, и на немците, как могат да се сражават истинските българи!" "Боже, пази България и всички нас!" - пишат легионерите по стените на къщите в Щокерау, превърнати в опорни пунктове.

Излитайки на разсъмване на 6 май на разузнаване със своя "Щорх" Петър Бочев докладва, че на подстъпите към градчето се струпват съветски войски - танкове с пехотен десант на бронята и гаубична артилерия. Зарежда самолета и отново излита за по-детайлно разузнаване и повече не се връща, по-нататъшната му съдба е неизвестна. Най-вероятно смелият пилот е бил свален и е загинал...

Боят започва към девет часа сутринта. Противник на българите се оказват части от същата тази 46-а армия, която повече от всичко искат да срещнат на бойното поле, и затова легионерите воюват особено бойко и упорито. Съветските танкове с пехотен десант навлизат в града, обаче, въпреки мощната артилерийска поддръжка и авиационна щурмова поддръжка, предприети против позициите на българските войни, не им се отдава да се придвижат навътре в Щокерау чак до вечерта. Успешно удържат позициите си и германските есесовци. Към 18:00 часа атаката е прекратена. В боя Българската бригада SS успява да извади от строя 14 съветски танка и 2 самоходни артилерийски установки (от общо 29, изгубени през този ден от 46-а армия в Щокерау) и унищожава най-малко сто пехотинци. Около 30 съветски войници са заловени в плен; полковник Рогозаров нарежда да им свалят униформите и да ги вкарат в зимника на търговски склад, където им предстои да прекарат няколко неприятни часа. Освен това легионерите показват крайно оригинален подход към използването на пехотното въоръжение, като успяват да свалят с реактивното противотанково гранатомет "Офенрор" невнимателно снижил се при щурмуването Ил-2 (случай, по мои сведения нямащ аналог в историята на Втората световна война). Загубите на българската бригада възлизат на 98 души убити и ранени и 46 безследно изчезнали.

Ранените легионери са евакуирани в германска болница, скоро завладяна от Червената армия. След края на войната 7 от тях са предадени от Съветския съюз на българските комунисти и след показен съд разстреляни в Софийския затвор на 29 септември 1945 г. Сред разстреляните е и мъжественият командир на 1-и батальон Георги Малков, тежко ранен в боя за Щокерау.

През нощта получавайки заповед от командването на корпуса за отстъпление, Българската бригада се придвижва на запад по пътя напускащ града, осветен от пожарищата. Нямайки възможност да вземе със себе си пленниците, полковник Рогозаров нарежда те да бъдат ликвидирани, но поручик Хаджилалчев по собствена инициатива не изпълнява заповедта на командира на бригадата, за което е разжалван в редник, но не е отстранен от командването на ротата си.
 

[Hatshepsut]

 
Оставащите в Щокерау подразделения на SS имат задача да го удържат в течение на още едно денонощие (което и успяват да сторят, задържайки града до края на 7 май), през това време на Българската бригада SS командването на 2-ри танков корпус на SS възлага задачата да заеме и подготви за отбрана населения пункт Хорн, ключов пункт в следващия отбранителен рубеж на корпуса.

Легионерите се придвижват към определения им район за съсредоточаване на автомобили и камиони, като полковник Рогозаров разчита, че 60 км разстояние ще бъде преодоляно за една нощ. Но шосето се оказва задръстено от разнообразни омешани подразделения на отстъпващите немски войски и темпът на придвижване рязко се снижава. Разсъмването заварва бригадата пред мост близо до Цирсдорф, където се образува задръстване от стремяща се към отсрещния бряг техника. Положението се влошава още повече след внезапна атака на съветски пикиращи бомбрадировачи Пе-2, които сериозно повреждат моста и причиняват немалко жертви сред прехвърлящите се части. В това число са убити и ранени няколко български легионери, а половината от цялата налична артилерия на бригадата, която не успяват да прехвърлят на другия бряг, се налага да бъде изоставена. Но това още не е най-тежката загуба, постигнала българите на злощастния мост. В неввероятната суматоха се изгубва 2-ри батальон в почти пълен състав. Неговият командир капитан Богоров, намиращ се по това време при командира на бригадата, се втурва да търси подчинените си и сам изчезва безследно. Изостават и се изгубват немалко войници и от останалите подразделения.

Съдбата на 2-ри батальон, заблудил се при Цирсдорф, се оказва печална. Оставайки без командир, повечето войници в утрото на 7 май просто се разбягват. Организираността си запазва само ротата на разжалвания поручик Хаджилалков. Присъединявайки се към отряд австрийци от народното опълчение от 17-ти мобилизационен корпус, тя отстъпва с бой в планинските райони на западна Австрия, където заедно продължават да се съпротивляват до 12 май. Тогава, изгубвайки в постоянните сражения с Червената армия около 2/3 от личния си състав - убити, ранени и дезертирали, Хаджилалков взима решение да разпусне ротата си. Той самият, с фалшиви документи успява да се добере до България, в родния си град Бургас; понеже по-големият му брат е един от местните комунистически водачи, поручикът се отървава само с две години нестрог тъмничен затвор. На по голямата част от войниците му австрийците помагат да се прехвърлят в зоната, за която отговарят американските войски, а някои се скриват и остават да живеят в Австрия.

Остатъците от Българската бригада SS пристигат в Хорн едва по пладне на 7 май. По това време в строя са не повече от 300 души, една десета от които са ранени. Но бригадата все още съхранява боеспособността си и е способна да изпълни поставената й бойна задача. Обаче съединенията и частите на 2-ри танков корпус на SS така и не пристигат в града: в боевете на 7-8 май те са изтласкани на юг. Вместо тях отбраната на рубжа поемат сборните подразделения на 43-ти армейски корпус под командването на генерал Карл Люде. Веднага след пристигането на бригадата в града полковник Рогозаров и щурмбанфюрер Брилинг са приети от генерала и получават уверение, че немците възнамеряват да защищават града докрай, и българите ще бъдат включени в неговата отбрана.

На българската бригада е възложена бойна задачата да заемат позиции около замъка Вайсгартен, някога принадлежал на князете Батенберг, от чието семейство произхожда първият княз на България Александър I. Полковник Рогозаров не пропуска да се възползва от това обстоятелство, за да повдигне бойния дух на бригадата. Легионерите са строени в двора на замъка при пазвято бойно знаме и полковникът се обръща към тях с патетична реч, призовавайки ги пред лицето на националния герой на България самоотвержено да изпълнят дълга си и да се сражават на тези позиции докрай, рамо до рамо с немските си съюзници. За завършек на церемонията бойците в хор изпълняват любимата си песен "Откол се е зора зазорила...", а девойките-легионерки от частта полагат на стъпалата на замъка букети цветя. За европейца подобна сцена би изглеждала най-малкото наивна и прекомерна, но на българите именно подобна ярка изява произвежда благоприятен резултат. "Ако битката за замъка бе започнала веднага след това, - спомня си Стоян Попянков, - без съмнение всички щяхме да измрем до един, покривайки се с вечна слава."

Обаче на Българската бригада SS не е било съдено да вземе участие в защитата на градчето Хорн. Виждайки безсмислеността на по нататъчната съпротива пред лицето на неминуемото поражение, генерал Люде вечерта на 7 май тайно влиза в радиопреговори с командването на съветската 46-а армия и сключва тайно съглашение за предаването на града в утрото на 8 май (реално той е зает едва на 9 май, понеже на 8 май части на 2-ри танков корпус на SS, 43-ти армейски корпус и фолксщурма задържат настъплението на съветските войски на подстъпите към града). На заелите града подразделения на генерал Люде съветското командване гарантира свободен проход до зоната, намираща се под контрола на американската армия, при условие да бъдат разоръжени и предадени на Червената армия всички есесовци. Българската бригада е изправена пред реалната опасност да бъде пленена от съюзниците си. Но един от офицерите в щаба на генерал Люде, не желаейки да поеме върху себе си измяната, извършена от началника му, около полунощ съобщава всичко на полковник Рогозаров. Той веднага вдига бригадата по тревога и с подкрепата на няколко десетки гестаповци, намиращи се в града, се опитва да завладее щаба на генерала и да изолира верните му войници. Скоро на споменатите пунктове се завързва ожесточена битка, продължила до три часа в утрото на 8 май.

Отстъпвайки по численост на подразделенията на вермахта в града, българите не успяват да го овладеят. Загубвайки повече от двадесет души, бригадата е принудена да отстъпи по шосето на северозапад, оставяйки цялата си артилерия и значителна част от автотранспорта. Опасявайки се от преследване, легионерите на разсъмване се отклоняват от шосето и, се укриват в гората, където заемат отбранителна позиция. Хората са напълно изтощени физически и морално и на полковник Рогозаров му се налага да им даде почивка за няколко часа. Безизходността овладява войниците и офицерите. Щурмбанфюрер Брилинг се самоубива. Погребват го в братска могила с трима легионери, загинали от раните си, получени в нощния бой. Няколко души бягат на изток - да се предадат на Червената армия. Командирът на бригадата спира опитващия се да ги застреля ротмистър Замфиров; но опасявайки се от това, че те могат да издадат на противника местоположението на остатъците от бригадата, нарежда да прекратят почивката. На спешния съвет от оцелели офицери се взима решение да се тръгне на запад към зоната на американците, където легионерите могат да разчитат на по-добри условия на капитулация, отколкото при Червената армия.

В походен ред бригадата поема по черния път към Гмюнд. Няколко часа по-късно над колоната започва да кръжи съветски разузнавателен самолет По-2. Стреляйки с картечница MG-34, командира на артилерийския дивизион капитан Лебибов успява да го уцели; бипланът извършва принудително кацане на пътното платно. Легионерите залавят екипажа му - две млади жени пилоти от нощния бомбардировъчен полк на 5-а съветска въздушна армия. Следва да се отбележи, че българите се отнасят към жените с чисто балканско благородство: превързват им раните и ги оставят на грижите на свещеника от малкото селце Будвасер до идването на съветските войски.

От същото селце легионерите взимат няколко каруци и коне, разменяйки ги с жителите срещу камионите, които са изчерпали горивото си. Качвайки на талигите ранените, които не могат да се придвижват самостоятелно, бригадата продължава марша си на запад. Нощта на 8 срещу 9 май я застига южно от населеното място Цветл, където бивакува заедно с разпокъсани подразделения от отстъпващите войски на вермахта.

На сутринта позициите й попадат под обстрела на съветска тежка артилерия. Тръгва слух, че бронемеханизираният авангард на Червената армия през нощта ги е заобиколил и е отрязал пътя на запад. Легионерите и немските войници заемат кръгова отбрана. Но за един час се появява само разузнавателната група на противника на два леки танка, без затруднение прогонена с картечен огън.

За изясняване на обстановката полковник Рогозаров изпраща три патрула от доброволци под командването на ротмистър Замфиров, поручик Црвенич и фелдфебел Ковачев. След като се връщат те докладват, че по шосето на Гмюнд в посока към чешката граница действително се движат съветски танкове и пехота на камиони. Българската бригада очевидно се оказва извън зоната на тяхното напредване и на нея временно просто не й обръщат внимание. Но същевременно бригадата се намира в тила на противника, а наличните сили не позволяват и дума да става за пробиване на път на запад с бой. Нищо добро не вещае и предаването в плен: при съветските "съответни органи" разговорът с националните формирования на SS е кратък...

И тук на помощ идва традиционната славянска съобразителност. Полковник Рогозаров нарежда тридесет от легионерите с най-светъл цвят на косата да се облекат в униформите на пленниците от Щокерау и да се въоръжат с трофейни автомати ППШ. Останалите, скриват под дрехите си лично оръжие - гранати, пистолети, ножове - трябва да се представят за пленници. Строявайки се в колона, обкръжена от преоблечения конвой, бригадата се придвижва на запад, като в средата й се намират каруците с ранените и скритото на дъното им стреково оръжие. Шествието се води от отлично говорещия руски език Рогозаров, на кон и в униформата на съветски капитан. През деня няколко механизирани колони на съветските войски подминават бригадата, но в суматохата на последния ден от войната нито една от тях не заподозрява у автоматчиците, водещи на някъде колона "пленени фрицове", преоблечен неприятел.

Едва вечерта на няколко километра от Чешката граница пътя на българите е преграден от неголям отряд от съветски мотоциклетисти-разузнавачи. Вероятно посоката на придвижване на колоната се е сторила подозрителна или преоблечените легионери са се издали по немските си ботуши, но мотоциклетистите насочват автоматите си срещу българите, а комадващият ги офицер се приближава до Рогозаров и изисква от него да му предаде документите за съпровождане на пленниците. Вместо отговор полковникът грабва пистолета си и го убива на място; това послужва като сигнал и легионерите се нахвърлят върху стъписаните мотоциклетисти, изтрепвайки всички оказали съпротива, а около двадесет залавят в плен. От българска страна в схватката е убит един човек - комадирът на Българската противотанкова бригада SS полковник Иван Рогозаров...

След това събитие нуждата от маскарад отпада от самосебе си. Нов командир на бригадата не е избран и всички решения се взимат от оцелелите офицери колегиално. Погребала своя храбър командир, бригадата продължава да се движи и в нощта на 10 май преминава австрийско-чешката граница в района на Чешке-Веленице. На разсъмване аванградният патрул на българите под командването на ротмистър Замфиров, придвижващ се на трофейни мотоциклети, разпръсва в кратък сблъсък опитващите се да го атакуват чешки партизани (при което няколко заловени чехи са натупани от българските войници с колан и пуснати по живо по здраво) и излиза в покрайнините на населения пункт Тргове-Свини. Именно там той среща разузнавателно подразделение от 3-та американска армия. Отведен в щаба на американския танков полк, ротмистър Замфиров в 10:30 часа сутринта на 10 май 1945 г. подписва капитулацията на Българската бригада SS. След това заедно с американски капитан той се връща при бригадата и обявява на другарите си условията на капитулацията.

Строявайки се за последен път, 250-те оцелели легионери тържествено се прощават с бойното си знаме, след което знаменосецът подофицер Радойнов го изгаря. Няколо часа по-късно българската колона с бели знамена пристига в определения й за предаване район. Там легионерите слагат оръжие, предават на американските военнослужещи всички съветски пленници и са ескортирани в тила на 3-а американска армия.

Така завършва краткият, но тежък боен път на Българската противотанкова бригада SS. Бидейки въведена в бой в самия край на войната, когато отбраната на германските войски вече се е разпаднала на отделни затихващи огнища на съпротива, бригадата несъмнено не успява да разкрие напълно целия си боен потенциал. Обаче войнците и офицерите й честно изпълняват дълга си пред България и съюзна Германия, дала им оръжие. Не е тяхна вината, че им се пада да преживеят агонията на Третия райх с всичките произтичащи от това печални последствия.

По-нататътшната съдба на легионерите е различна. След краткотряйно пребиваване в няколко лагера за военнопленници на територията на Чехословакия американците ги прехвърлят в Австрия в лагера Бад-Ишл, където им предстои да дочак освобождаването си. Условията в лагера са достатъчно лоши, но издръжливите българи ги понасят относително леко. Офицерите и войниците са строго разделени, за общуване по между им се налага строго наказание, но командирите съумяват да поддържат контакт с подчинените си. Легионерите с най-голям късмет са освободени от американците след 6 месеца, останалите - средно след около година.

В условията на започващата Студена вйна американските спецслужби активно работят с българите, имащи репутацията на непоколебими борци против комунизма. Няколко легионери са завербувани от американското разузнаване. Но достоверна информация има само за участието на един от тях в разузнавателни операции на територията на България. Бившият ротмистър Замфиров през 1946 г. на два пъти успешно прониква в България скачайки с парашут и се връща, след като е изпълнил задачите си. Той загива през януари 1947 г. по време на третата си операция, разбивайки се в земята при скок с парашут...

Много от легионерите, избягнали плен през май 1945 г., след войната се завръщат по домовете си. Там някои от тях се вливат в българските и македонските антикомунистически партизански отряди, на някои им се удава да се върнат към мирен живот. Много от тях са арестувани от българските органи за безопасност и осъдени на различни срокове затвор. Такава е участта и на няколко десетки легионери, върнали се в родината след освобождението си от американски плен, при което някои от осъдените отбиват присъдите си в съветски лагери. Но освен седмината, разстреляни след споменатия вече "легионерски процес", смъртна присъда не получава никой.

От останалите в емиграция мнозинството се завръщат в родината след обявявената в България през 1954 г. амнистия за участниците в антисъветската борба и политическите затворници. Тогава са освободени и легионерите, с по-дълги срокове в затворите. По-нататък животът на всички тези хора протича по реда си, макар че почти всяка година няколко от бившите легионери се събират в ресторантче, което държи в град Пещера бившият лекар на бригадата Билярски. "Съюз на ветераните от Бронеизтребителна Легия" е възможен да се организира едва през 1992 г., след падането на комунистическия режим в България. Организационно той виза в състава на "Обществото на ветераните от Втората световна война", обединяващ в България хора, сражавали се на страната на двете воюващи коалиции. Дейността на съюза е традиционна за организации от подобен род - ежегодно се провеждат срещи на бившите легионери. За пръв председател на съюза е избран д-р Лука Билярски, а след смъртта му през 1993 г. - Костадин Хаджилалков, бивш поручик от 2-ри батальон. В началото на 1995 г. в съюза се наброяват 42 ветерани от Българската бригада SS, 5 от които живеят в САЩ, по 2 в Австрия и Македония, 1 - в Германия, а всички останали в България.

Документалните източници за Българската противотанкова бригада SS са крайно оскъдни. Дори знаменитият английски историк на чуждестранните формирования на Третия райх Дж. Литлджон признава, че документални сведения за бойните й действия отсъстват. Единствените официални материали по този въпрос представляват протоколите от "легионерския процес", но те не могат да бъдат признати за обективни по силата на клеветническия характер на съда и откровените фалшификации на събитията от обвиняемите и "свидетелите". Единствен източник на сведения по дадения въпрос за момента са спомените на ветераните от Бригадата. През 1995 г. в София излизат мемоарите на един от тях - Стоян Попянков - учил се през 1944 г. в Берлинския университет и участвал в бригадата като артилерист от оръдеен разчет в противотанковия дивизион (С. Попянков. "Ние бранихме тебе, България!" София, 1995). В общи линии, на основата на мемоарите стъпва и главата, посветена на легионерите, в първото фундаментално издание в България за антисъветската съпротива ("От антисъветската съпротива към десидентското движение (1944-1990)". София, 1996). Оттам идва и поразителното съвпадение на всички подробности в двата труда.

[генерал Жеков]

Така е-почти не се намира информация за тези хора,като част от нашата славна история.Ако на власт по онзи период бяха хора,подкрепящи режимите в страните-наши съюзници,то тази елитна бойна част би имала доста по-сериозно участие в ВСВ.