Братя Миладинови въ Българската История

[Hatshepsut]

Братя Миладинови в Българската История

Рядко се замисляме от колко скоро във времето датира образованието на роден език. Векове наред по българските земи не се преподава на говоримия в семейството и сред близките роден български език. Ако изобщо българските деца са пращани някъде, където да изучават четмо и писмо, учителите им са ги наставлявали основно на гръцки език. Какви може да са последиците от това образование сред интелигентните и амбициозни млади българи?

Да дадем два сравнително известни примера: Евгениос Вулгарис и Никола Пиколо. Първият е един от най-забележителните личности в балканската история от XVIII в. Виден деец е, обаче не на българското, а на гръцкото Възраждане. От 1775 до 1778 г., по времето на императрица Екатерина Велика, изпълнява службата на Славонски и Херсонски архиепископ в Полтава под името Евгений Булгарский или Булгар.

Вторият пример, който също може да бъде наречен Булгарский или Булгар, Никола Пиколо, е роден във Велико Търново в семейството на търговеца хаджи Сава Илия през 1792 г. Учи във Велико Търново, после в Букурещ. Превежда на новогръцки “Филоктет” на Софокъл, която става първата древногръцка драма, играна на гръцка сцена в ново време. Пише трагедията “Смъртта на Демостен” (1818 г.), която е представена с голям успех в гръцкия театър в Одеса. През 1839 г. печата на гръцки стихосбирката “Парогорима” (“Утехи”). Литературното наследство на Николо Пиколо си остава напълно изолирано от българската действителност, а се вписва напълно в гръцката културна и политическа обстановка. Иван Радев пише:

“Дори и да не коментираме естетическите и сценични качества на драмите, които създава Н. Пиколо, напълно достатъчен аргумент за насочване на вниманието ни към тях е времепоявата им. Ако бяха създадени на български език или бяха преведени своевременно, те променят картината на драматургичния жанр през Възраждането (на България), обвързват неговите начални стъпки не с 50-60-те, а с 20-те години на 19 век.”

Макар и роден в българско семейство в Търново, д-р Никола Савов Пиколо е виден деец на гръцкото, а не на българското Възраждане, и пише гръцки драми на гръцки език. Михаил Чайковски известява на Адам Чарториски, че “на Пиколо, въпреки добрите му желания, а дори и качества, не бива да се вярва. Той има повече гръцки черти, отколкото славянски.”Евгениос Вулгарис и Никола Пиколо са показателни случаи за това, как образоваността, в определени случаи и при определени личности, може да доминира над произхода и накрая да моделира националната идентичност. Няма как да не се сетим за Паисий, когато пише кротко, без патос и без да е обвинителен:

“Но някои не обичат да знаят за своя български род, а се обръщат към чужда култура и чужд език и не се грижат за своя български език, но се учат да четат и говорят по гръцки и се срамуват да се нарекат българи.”

Не е въпросът в това, да се корят определени хора за личните избори, които са направили в живота си, било в името на кариерното израстване, за да се впишат по-добре в определени среди, или по друга причина. В този смисъл поучителна е историята, да кажем, на Мехмед паша Соколович (Соколу Мехмед паша), която е залегнала в сюжета на романа “Мостът на Дрина” на Иво Андрич. За този роман писателят получава Нобелова награда за литература през 1961 г.
Мехмед паша Соколович е еничар, роден под името Байца (Бойко) Ненадич в Херцеговина, рекрутиран в еничарския корпус на 13-годишна възраст. По време на кариерното си израстване в държавническите структури на Османската империя, издигайки се до най-високото стъпало – поста на велик везир, Мехмед паша никога не забравя потеклото си. Благодарение най-вече на неговата настоятелност (и на другите двама сърби еничари в османското правителство от онова време Рюстем паша и Али паша Семиз) през 1557 г. бива възстановена автокефалната сръбска Печка патриаршия, която съществувала по времето на цар Стефан Душан (Душановата патриаршия). На патриаршеския престол Мехмед паша поставил своя родственик Макарие Соколович, а докато бил велик везир издействал постът главнокомандващ на морските сили на Османската империя (Капудан паша) да се заеме от друг еничар от сръбски произход – Пиали Мехмед паша. Народното предание гласи, че Мехмед паша Соколович изградил църква в село Поблаче, на мястото, където бил гробът на майка му.

От българския фолклор е известна историческата песен за еничарина и неговата робиня руса Драгана. Ето и разговорът между двамата от песента:
” – Мори Драгано, моя робиньо!
Що ще та питам, право да кажиш!
Имаш ли братец, имаш ли сестра,
имаш ли баща, имаш ли майка?
А Драгана му со глас продума:
– Имам си баща, имам си майка,
имам си братец, имам си сестра.
– Къде е брат ти? И той ли е поробен?
Драгана му жално отговаря:
– Кога додоха в Влашката земя,
турци избиха млади българи;
и брат ми беше во тая войска;
а сега тридесет години,
ка съм аз братец не видела!
– Мори Драгано, моя робиньо,
ако го видиш, познаваш ли го?
– Я да го видам, си го познавам
по клета глава, по едри гърди.
А еничарин Драгана пита:
– Що има на братина глава?
– Брат ми си има от сабя белег,
че е посечен на люта войска.
А еничарин Драгана пита:
– Що има брат ти на едри гърди?
– Брат ми си има на гърди белег,
со стрела ранен во люта войска.
Па си разтвори еничар гърди,
белите гърди, клетата коса,
а на Драгана жално думаше:
– Я стани, сестро, дома да идем,
дома да идем, мама да видим!”

Приемането на една чужда идентичност често в историята има различни измерения. Ако се върнем към темата за българското образование в ново време, трябва да се има предвид, че чак около 30-те г. на XIX в. в българските земи българските деца са добили правото да избират да се учат на говорим народен език просто защото преди това в училищата не се е преподавало на такъв език.

Сега да насочим внимание към личностите на братята Димитър и Константин Миладинови – хора, спомогнали изключително много с делото си за просъществуването на българско образование и наука на говорим език. И двамата са възпитаници на гръцки училища, но техният манталитет е много по-различен от този на лицата, за които вече стана дума. Двамата братя не заживяват задълго в чуждото, с чужда идентичност, а се жертват и умират за своето и за родното.

Димитър Миладинов е роден около 1810 г., а Константин – около 1830 г. Баща им, въпреки че е обикновен грънчар от гр. Струга, не лишава от образование децата си. Димитър учи в Охридското гръцко училище, после в известната Янинска гръцка гимназия. Израствайки в изцяло гръкоезична среда, той не се оставя да бъде асимилиран в нея. Както заключава Боян Пенев:

“Докато една част от учениците са се поддавали на гръцкото влияние и са се приучавали да презират народността си, по-будните и даровити български младежи са се влияли от родолюбието на своите съученици гърци.”

След завършването на Янинската гимназия, Д. Миладинов е за кратко учител в Охридското гръцко училище, след това в с. Магарово, в Битоля и в Струга. При големия брат Димитър е ученик и по-малкият Константин. И Константин тръгва по стъпките на брат си. Учи в Янина, като след това постъпва в Историко-филологическия факултет на Атинския университет. След дипломирането се завръща в родния край, за да бъде учител. С времето, добивайки по-сериозни наблюдения върху развоя на учебното дело в родната Македония, Д. Миладинов стига до следните заключения, споделени с Ал. Екзарх:

“Шест осмини почти на Македония, която се населява от едноезични българи, всички се учат на елинско писмо и от гърците се наричат елини. (…) Пороят на елинския език ще стане за тукашните места неудържим, ако не се вземат силни мерки.”

През 1856 г. Димитър Миладинов е принуден да напусне учителското място в Струга. Следва една година, прекарана сред сръбско население в Босна и Австрийска Сърбия. В Нови Сад е вероятно Д. Миладинов да се е срещнал с Г. С. Раковски, който по същото време бил там. Така или иначе Д. Миладинов се връща в Македония с още по-изявени патриотически чувства.
От 1857 г. датира писмото му до българите в Струга:

“Каква глупост и наглост – българин да се препоръчва за грък! Нека не обръщаме внимание на такива хора, които се отричат от народа си, нека най-напред възприемем славянската идея и след това да видим, що са сторили другите народи.”

Следва покана от жителите на град Кукуш към Д. Миладинов, да съдейства за отварянето на българско училище в града. Димитър Миладинов отговаря на молбата с възторжено писмо:

“Аз скачам от радост, като виждам любовта и стремежа ви към нашия матерен език. (…) Фанариотите щели да ни прокълнат, щели да кажат че българското слово е противно Богу – както казахме преди. Минаха ония времена. В тъмницата проникнаха лъчите на слънцето… Вие първи в Източна Македония почвате да изучавате езика на дедите ни, вие първи обезсмъртявате в славянската история своето отечество.”

През ноември 1857 г. Д. Миладинов се заема с работа в Кукуш, като въвежда българския език и за двете местни училища. Успява да снабди с български книги, поръчани от Велес и от Цариград, и другите учители в града. В следващите 3 години спомага за развитието на българското учебно дело в Охрид и в Струга. В дописка до “Цареградский вестник” от 1860 г. коментира резултатите от своя неуморен труд: “И тук само болгарски читают и писуват, а по гръцки – не”.

Райко Жинзифов споделя в спомените си впечатления от учениците на Д. Миладинов:

“Весело беше да се гледа как децата, за които цяла година е потребна да се научат свободно да четат по гръцки език, сега само за 2-3 месеца се научаваха да четат свободно и да разбират разказите из българската история. (…) Любовта към родния език дотолкоз се усили, че след свършване на учебното време женени хора, 20-25 годишни, всеки ден посещаваха училището и учеха ревностно черковнославянски и български език. Дори хора в доста напреднала възраст се учеха в своите дюкяни един друг да четат. Примера на младежите последваха и свещениците.”

С делото си на български просветител Димитър Миладинов си навлича доста врагове из гръцките среди. След неговото оклеветяване, на 16-ти февруари 1861 г. той е задържан от заптиета в къщата си и откаран в Охрид, след това в Битоля. Кузман Шапкарев си спомня раздялата със славния учител:

“Когато отдалеко го съпровождахме като апостолите Христови на явна гибел, той съвсем спокойно, показващ шепата си, думаше ни: “Що така сте се уплашили, деца? Една шепа кръв е человеческий живот; за толко ли ще се уплаша? Аз отивам на вярна смърт, но народът български няма да умре заедно с мене; той ще остане жив и един ден ще възкръсне; тогава ще оцени и моята кръв! Аз посях семето, а вие бъдете живи да пожънете плодът му. “

По-малкият брат Константин до 1860 г., в продължение на 3 години, следвал в Московския университет, където се подготвял за научна дейност. През 1861 г. той успява да намери издател за съвместния, с брат му Димитър, труд “Български народни песни”. Въпросните народни песни, които двамата братя събирали сред българското население по време на учителстването си, са 660 на брой. Произхождат главно от района на Струга, Кукуш, Прилеп и Панагюрище. За времето си са най-обемното изследване, посветено на българското народно творчество.
Константин е в Загреб, където завършвал работата по отпечатването на сборника с народните песни, когато научава вестта за задържането на брат си. Разтреворжен, отива да го търси, но също е задържан, без да му е дадена възможността да се срещне с Димитър, с когото от дълги години не са се виждали. Докато се водило следствието по тяхното наказателно дело, и двамата братя умират, вероятно отровени от враговете си.

Българският народ създава легенда за двамата братя. Според нея двамата били освободени от тъмницата, но като се видели след дългата раздяла, в изблик на бурна радост от голямата им братска обич, се прегърнали и умрели така прегърнати. Както отбелязва Б. Пенев,”тоя народ може да не е разбирал напълно техния идеализъм, тяхното самопожертване за един висш идеал, но е чувствал това и само чрез образите на своята поезия е дал израз на своя наивен и непосредствен идеализъм и на обичта си към тях.”

http://bulgarkamagazine.com/

[Hatshepsut]

16 февруари 1861 - Димитър Миладинов от Струга

Българският просветител и книжовник Димитър Миладинов (1810-1862 г.) е арестуван в родния си град Струга. Той е окован във вериги и изпратен в Битоля. Димитър Миладинов е послушник в манастира “Св. Наум”. Учи в гръцко училище в Охрид (1829 г.), по-късно работи като учител (1830-1832 г.), след това продължава образованието си в гимназията в Янина (1833-1836 г.). През 1836 г. като учител в Прилеп успява да въведе изучаването на българския език в гръцко училище. Заради дейността си е преследван от гръцкото духовенство. През 1836-1839 г. учителства отново в Охрид, но е принуден от гръцкия владика да напусне училището. Преподава в училищата в Струга (1839-1840 г.), Кукуш (1840-1842 г.), в гръцко училище в Битоля (до 1855 г.). По време на Кримската война (1853-1856 г.) обикаля Босна и Херцеговина. След това учителства в Кукуш (1857-1859 г.), Струга (1859 г.), Охрид (1860-1861 г.), като заедно с това продължава борбата за равноправие на българите и тяхната култура. Обнародва дописки в “Цариградски вестник” (1860 г.), обикаля македонските села и градове, за да събира помощи за дострояването на българския храм “Св. Стефан” в Цариград. Арестуван е от турските власти по обвинения на гръцкия владика Мелетий, че подбужда населението срещу властта и агитира в полза на Русия. Лежи в затворите в Охрид, Битоля, Солун, Цариград. Умира в Цариградския затвор, вероятно от тиф (има съмнения, че с брат му Константин е отровен от фанариотите). Основната заслуга на Миладинов е, че през юни 1861 г. в Загреб, заедно с брат си К. Миладинов, издава сборник с автентични български народни песни от Македония под заглавието “Български народни песни”.

[Hatshepsut]

Братя Миладинови – пазителите на българския фолклор

Димитър и Константин, по-известни като Братя Миладинови, са родени в град Струга в семейството на Христо и Султана Миладинови. Родителите им имат общо 8 деца – шест сина  и  две дъщери. Баща им се занимава с грънчарство, а майка им още от най-крехка детска възраст, чрез песните, които пее, възпитава у децата си усет и любов към красотата и хармонията на народната песен.

Димитър Миладинов е роден през 1810 година. В ранна възраст постъпва като послушник в манастира „Свети Наум”, а през 1829 година учи в гръцко училище в Охрид. В периода 1830 – 1832 година работи като учител в Охрид. След това продължава образованието си в гимназията в Янина. В годините между 1836 – 1839 година учителства отново в Охрид, но е принуден от гръцкия владика да напусне училището. Преподава още в училищата в Струга, Прилеп, Кукуш, село Магарево и Битоля.

През целия си живот Димитър Миладинов работи за създаването и укрепването на българските училища. Въпреки образованието си, придобито в Гърция, той се опитва да премахне гръцкия език като основен при преподаването на българските ученици. Заради тези родолюбиви действия, Димитър Миладинов е преследван от гръцките духовници. През 1856 година като учител в Прилеп успява да въведе изучаването на български език в гръцкото училище. В годините 1859-1861 в Струга и Охрид Миладинов се противопоставя на гръцката асимилаторска политика и оглавява борбата за самостоятелна българска църква. Превежда черковни молитви от гръцки на български, които да могат да бъдат четени от свещениците в храма. Прави обиколки на градове и села в Македонско, за да събира средства за построяването на български православен храм в Цариград. Всичко това изостря още повече отношението на гръцките фанариоти и те успяват да внушат на османските власти, че Димитър е „царски душманин“, поради което той е арестуван от турците на 16 февруари 1861 година Остава в затворите в Охрид, Битоля, Солун, а след това е откаран в Цариградския затвор, където умира на 11 януари 1862 година, най-вероятно поради заболяване от тиф.

Константин Миладинов е роден през 1830 година. Първите години от обучението си, той прекарва при брат си Димитър в Струга, Охрид, Кукуш, след което завършва гимназията в Янина. През 1849 година заминава за Атина, където учи елинска филология в Атинския университет. Продължава обучението си в Русия от 1856 до 1960 година, изучавайки славянска филология в Московския университет. Константин основава Българската дружина „Братски труд“ през 1859 година, в чийто едноименен орган публикува лирика. Поддържа активни връзки с Раковски и активно сътрудничи на списания „Братски труд“ и „Български книжици“, както и на вестник „Дунавски лебед“. След като брат му Димитър е арестуван, Константин заминава за Цариград, за да се опита да го освободи. След като узнават кой е, османските власти го арестуват и затварят в една килия с брат му. Константин Миладинов умира в затвора на 7 януари 1862 година.

Освен с обществена и просветителска дейност Братя Миладинови остават в българската история и със създаването на сборник „Български народни песни, собрани от братя Миладиновци Димитря и Константина и издани от Константина”. Двамата осъзнават огромното значение на фолклора за опазването на чувството на национална принадлежност. В предговора те написват „Народот в песни изливат чувствата си, в них находвит душевна храна и развлечения; затова в жельба и в радост, по сватба и хоро, на жетва и грозьебранье, на везанье и преденье, по поле и по гори щедро изливат песните, като богат извор; затова можит да се речит, че народот е секогаш и велик певец”.

Братя Миладинови успяват да подберат великолепни фолклорни образци, създавани през тежки векове, но незагубили и разкриващи красотата и разнообразието на културата ни. Първоначално сборникът е написани с гръцки букви, което създава проблеми при издаването му в Москва. Хърватският католически епископ Йосиф Щросмайер се съгласява да подпомогне публикуването му, но при  едно условие- творбата да се пренапише на кирилица. При срещата си с Константин Щросмайер казва: „Гърците са донесли на вас българите много мизерия и проблеми; това е начинът, по който вие трябва да се откажете от тяхното писмо и да прегърнете кирилицата.”. Заради помощта сборникът е посветен на Йосиф Щросмайер, а в началото му Братя Миладинови изразяват благодарността си към него.

Сборникът съдържа 660 народни песни в 23 559 стиха, съставени от 12 части. Описани са сватбени обреди, обичаи, вярвания, народни предания, детски игри, поговорки, гатанки, български имена. В предисловието са отбелязани 2000 редки думи. В началото има и 11 нотирани песни, които по-късно отпадат, заради увеличен обем. Песните в сборника са написани на различни диалекти, събирани главно в Струмишко, Кукушко, Битолско, Прилепско, Стружко, но и от района на Панагюрище и София. Книгата завършва с малък речник на латиница („Slova“), обяснен на хърватски и предназначен за хърватските читатели.

Песните в сборника са разделени на 12 дяла – църковни, самовилски,  юначни, овчарски, хайдушки, жальовни, хуморески, любовни, сватбени, лазарски, жетварски и исторически песни. Най-обемни са разделите с юнашките, хайдушки и исторически песни. Те оказват важна роля за запазването на българския дух в тежките години на робството. Включените произведения представляват голямо историческо богатство, тъй като със своята сила и историческа наситеност въздействат пряко върху патриотичното самосъзнание на българина.

Съдбата се оказва несправедлива с Братя Миладинови, защото когато заветната им мечта е осъществена и сборникът вече е на бял свят, Константин получава вестта, че Димитър лежи в затвора. Той заминава за Цариград, където споделя тежката участ на брат си. Така създателите на едно велико творение никога не успяват да усетят възхищението и признателността на народа.

Скоро след издаването му части от сборника са преведени на руски, чешки и немски език. Така творбата съумява да заеме важно място както в българската, така и в общославянската култура и история. Сборникът представя изобилието и многообразието на народното ни творчество. Появата му дава тласък в развитието на българската фолклористика, служейки като източник на многобройни научни изследвания в областта на фолклора  ни.

В памет на безсмъртното дело на Братя Миладинови Ви предлагаме да се насладите на песента, записана под № 356 в „Сборника за народни песни” – „Велико дульбер бугарко”, изпълнена от топлия глас на Любка Рондова.

Велико дульбер бугарко - Любка Рондова

https://bulgarianhistory.org/bratq-miladinovi/

[Hatshepsut]

От нашата Download-секция може да свалите сборника на Братя Миладинови "Български народни песни":

https://bg-nacionalisti.org/BNF/index.php?action=downloads;sa=view;id=3545

...а също и книгата на Иван Хаджов "Братя Димитър и Константин Миладинови":

https://bg-nacionalisti.org/BNF/index.php?action=downloads;sa=view;id=5772

[Hatshepsut]

Братя Миладинови

"Отивамъ на вѣрна смърть, но народа български, за когото съмъ ратувалъ и когото ще умра, нѣма да умре заедно съ мене. Той ще остане и подиръ мене и единъ день ще възкръсне величественъ. Тогава той ще оцѣни моята кръвь! Азъ посѣхъ семето, а вие бѫдете живи да пожънете плода му".

Прощални думи на Димитъръ Миладиновъ към българитѣ въ Охридъ.

"Дайте ми крила азъ да си литна, и въ нашитѣ страни да си прѣлитна, по нашитѣ мѣста ази да си ида, да видя Охридъ, Струга да видя".

Изъ стихотворението "Тѫга по югъ" отъ Константинъ Миладиновъ.

[Hatshepsut]

С официална церемония в Благоевград беше открит паметник на братя Миладинови

В Деня на народните будители с официална церемония в Благоевград беше открит паметник на братя Миладинови в градска среда. В продължение на десетилетия монументът беше в сградата на Регионалния исторически музей в града, но по идея на инициативен комитет от днес той е разположен в централната част на града.
В слово Горица Митова, която е председател на Инициативния комитет, каза, че двамата братя отдавна и трайно са в основата на нашето национално самосъзнание, в общобългарската жажда за просвета и култура, а тяхното наследство отдавна се изучава, „техните думи чуват и днес с отворени сърца най-невръстните ученици в българските училища“.
Мястото на паметника е по предложение на кмета на Благоевград Илко Стоянов и е пред сградата, в която се помещават Регионална библиотека „Димитър Талев“, Югозападен университет „Неофит Рилски“ и зала „Пейо Яворов“. След единодушно решение на Общинския съвет днес вече паметникът е на своето ново място, където ще бъде пред погледите на стотиците хора, минаващи оттук.
Днес празнуваме един уникален празник, български, който няма аналог в целия свят, каза в словото си преди официално да открие паметника кметът на Благоевград Илко Стоянов. С поставянето на монумента в градска среда всяка година ще имаме своето място, където да отдадем почит на своите будители, посочи още Стоянов.
Автор на монумента, който е с тегло 1300 кг, е видният скулптор Владимир Гиновски, чието дело са повече от 50 паметника в България и по света, сред които фигурите на светите братя Кирил и Методий пред Националната библиотека в София, монументът на Ботев във Враца, паметници на Левски в София, в Унгария и САЩ и много други.
В Инициативния комитет за поставяне на паметника в градска среда участват Сдружение на българските родове от Македония в Благоевград, Македонски научен институт – Филиал Благоевград, Регионалния исторически музей, Държавния архив – Благоевград, НЧ „Никола Вапцаров-1866“ – Благоевград, Камара на архитектите в България – Регионална колегия Благоевград, Национална асоциация „Сигурност“ – клон Благоевград, Съюза на офицерите и сержантите от запаса и резерва – клон Благоевград, Сдружение „Ние жените“, Сдружение „Гражданско общество за България“ в Благоевград, съобщиха от общината.
Днешното тържествено откриване на паметника уважиха много хора, сред които областният управител Николай Шушков, председателят на Общински съвет Радослав Тасков, представители на местна и централна власт, на образователни институции и школи в града.

[Hatshepsut]

Братя Миладинови и Григор Пърличев – апостоли на българската духовност в Македония

Техният живот е ярко свидетелство за непреклонния стремеж на българите в Македония да запазят своя език, вяра и народност

195 години след рождението на Константин Миладинов и Григор Пърличев продължават опитите за фалшифициране на тяхното дело за възраждане на българската духовност в Македония.

Днес в 18.30 часа в Македонския културно-информационен център, разположен в сърцето на София, трябва да се проведе лекция на Димитър Пандев, който организаторите са представили като професор. Темата на лекцията е посветена на 195 години от рождението на Григор Пърличев и Константин Миладинов, които са представени като големи имена на македонската литература.

Григор Пърличев е определен като „втория Омир с македонско сърце“, борещ се за създаването на някакъв общославянски език. „Автобиография“ на Пърличев пък е „първото прозаично произведение от този вид в македонската литература“.

От предстоящата лекция можем да научим, че Константин Миладинов е „основоположник на македонската художествена поезия“. „Въпреки че е получил образованието си в Янина, Атина и Москва, Константин не се отказал от своето македонско изразяване – пишел на стружкия диалект дори когато бил заобиколен от други славянски и балкански народи“, твърди Пандев.

Елементарните провокации и фалшификации на режима в Скопие спрямо България и науката налагат още веднъж да припомним историческите и литературни факти, свързани с делото на братя Миладинови и Григор Пърличев.

Григор Пърличев и братята Димитър и Константин Миладинов са сред най-светлите имена изиграли съществена ключова роля за духовното пробуждане на българите в Македония. Техният живот е ярко свидетелство за непреклонния стремеж на българите в Македония да запазят своя език, вяра и народност.

Братя Миладинови са родени в стария български град Струга на брега на Охридското езеро, в семейството на Христо и Султана Миладинови. Родната им среда, пропита с народно творчество, оформя у тях дълбоко чувство за принадлежност към българския народ и култура.

Димитър (1810–1862) получава образованието си в Охрид и Янина, след което се завръща, за да стане учител. Във време, когато българският език в Македония е пренебрегван и училищата са изцяло под гръцко влияние, Димитър започва да преподава на роден език. Словото му „течеше като мед“, спомня си неговият ученик Григор Пърличев, и „свещен огън гореше в очите му“. Благодарение на него българското образование се разпространява в Охрид, Струга, Прилеп, Битоля и десетки други градове.

С плам и непоколебимост Димитър Миладинов се изправя срещу гръцкото духовенство, което се стреми да асимилира българското население. В писмата си до Александър Екзарх той пише: „В почти шест осми от Македония населени от едноезични българи, всички се учат на гръцки и от гърците се наричат гърци.“ И добавя с болка: „Но най-харното, най-хубавото, най-честното ни остана – кръвта цела българска блага!“ Димитър е и пламенен обществен деец. Той участва активно в борбата за българска църква, организира училища, води кореспонденция с Раковски и други възрожденци, изпраща дописки до „Цариградски вестник“, в които обединява гласа на българите от Македония.

Малкият му брат Константин (1832–1862) поема по неговите стъпки. След обучение в Атина и Москва той се посвещава на просветното и книжовно дело. В Русия става част от кръга на младите български интелектуалци – Любен Каравелов, Райко Жинзифов, Нешо Бончев – и публикува стихотворенията „Тъга за юг“ и „На чужина“, пропити с носталгия по родината.

Най-значимият му принос е съставянето, заедно с брат му, на сборника „Български народни песни“ (Загреб, 1861) – венецът на възрожденската фолклористика. В него са събрани над 600 песни, гатанки, пословици и обичаи от различни български краища. В предговора братята с вълнение пишат: „Народните песни са огледало на живота на народа и показалка на степента на неговото умствено развитие.“ Изданието, финансирано от хърватския епископ Йосиф Щросмайер, е не само научен труд, но и национален манифест. С него Миладиновци запазват за поколенията богатството на българския фолклор и доказват духовната сила на българския народ в Македония. Както пише проф. Кирил Топалов, това е „дело, с което братя Миладинови поставят голямото начало на българската фолклористика“.

Но съдбата на двамата братя е трагична. След ареста на Димитър и Константин също е хвърлен в затвора, където умира малко след брат си. Народът ги помни като мъченици за вярата и българщината – „апостоли на българското възраждане в Македония“.

Григор Пърличев (1830–1893), родом от Охрид, е един от най-ярките представители на същото това възрожденско поколение. Ученик на Димитър Миладинов, той попива от своя учител любовта към родния език и народа. Първоначално, както и много от съвременниците си, следва гръцка просвета – завършва в Атина и дори печели награда на Първия атински поетически конкурс за поемата „Сердарят“, написана на гръцки език. Но когато осъзнава, че гърците не го приемат като равен, а като „варварин от България“, Пърличев се отказва от всички почести и се завръща в Охрид, за да служи на своя народ.

Подобно на Миладиновци, Пърличев става учител и книжовник, борещ се за обучение на български език. В автобиографията си, писана вече на чист български, той разкрива пътя на духовното си преображение – от „елинизиран юноша“ до съзнателен българин. Творчеството му – поемите като „Войводата“ и особено неговата „Автобиография“ – е пропито с идеята за национално възраждане и любов към отечеството. Пърличев не само следва делото на Миладиновци, но и го продължава – като техен ученик, съратник и свидетел. Той ги нарича „светли мъченици“, а в своето слово възкресява паметта им като учители и вдъхновители на българското слово.

Делото на Братя Миладинови и Григор Пърличев ги нарежда сред най-великите дейци на българското културно и духовно възраждане в Македония. Чрез живота си те доказват, че народ, който пази езика, песните и културата си не може да бъде погълнат, а със своята просвета и книжовност те оставят безсмъртна следа в българската история. / БГНЕС

-------------

Текстът е подготвен въз основа на изследванията на проф. Кирил Топалов. Негов редактор е Георги Пашкулев, който произхожда от известен български възрожденски род от Воден, чиято история е тясно свързана със семейната история на Миладинови и Пърличеви през последните близо 200 години. През 1858 г. Димитър Миладинов избира Андрей Стоянов /пра-пра-прачичо на Пашкулев/ от южния български град Воден /днешна Едеса в Гърция/ и заедно с брат му Константин Миладинов ги изпраща да продължат следването си в Москва. В руските документи от онази епоха ясно е посочено, че става дума за „българи от Македония, поданици на Османската империя“.

https://www.bgnes.bg/bratq-miladinovi-i-grigor-parlichev-apostoli-na-balgarskata-duhovnost-v-makedoniq