Българската историческа паметь въ съчиненията на духовници отъ ХVII - XVIII в.

[Hatshepsut]

Любомир Георгиев

Българската историческа памет в съчиненията на трима духовници от ХVIII в.


Приносът на историческото знание за възраждането на българския народ е оценен още през 70-те години на ХIХ в. В своята статия „Отец Паисий, неговото време, неговата история и учениците му“ проф. Марин Дринов свързва написването на История славянобългарска с началото на Българското възраждане.1 Въпреки някои частични изменения, тази теза господства повече от 100 години в нашата историческа наука.2

Историографското наследство на българите католици от ХVIII в. също заслужава задълбочен интерес. Една съпоставка между хилендарския монах и неговите събратя по перо - католическите духовници, посветили се на написването на история на България, е показателна за развитието на възрожденския процес и сред българската католическа емиграция. Претворяването на българското минало в историята на отец Блазиус Клайнер и в Бешеновската история изразява интерес към участта на собствения народ, свойствен както за духовната епоха на Просвещението, така и за Романтизма. Същевременно тези трудове свидетелстват за изграждането на българско национално самосъзнание сред изгнаниците в Трансилвания и Банат.

„История славянобългарска“ е издавана многократно и в различни варианти, за нея са натрупани огромен брой изследвания.3

Трудът на францисканския монах Блазиус Клайнер е наречен „Archivium tripartitum inclytae provinciae Bulgariae...“ Както се вижда от заглавието, той се състои от три части. Първата книга отразява българската история до 1453 г. Тя е написана през 1761 г. в манастира в гр. Алвинц - Трансилвания и е публикувана на български език през 1977 г.4 Втората част е посветена на развитието на католицизма в българските предели и дейността на Ордена на миноритите, основан от св. Франциск Асизки. Тази част е завършена през 1764 г., но нейното издаване предстои.5 Публикуването на третата част от Алвинцката история в края на двадесети век6 е принос в изучаването на миналото на българите католици. Третата част представлява хроника на българското францисканство от 1366 до 1775 г., в която година е написана. В този доклад ще се разглежда най-вече първата част на историята на Блазиус Клайнер.

Историята на енорията на най-голямото българско село в Банат - Стар Бешенов - не е издавана. Кратък преглед на нейното съдържание е направен от проф. Карол Телбизов.7 В този преглед се излага хипотезата, че първата част на Бешеновския летопис е завършена през 40-те г. на ХVIII в. и неин автор е Блазиус Милли - първият енорийски свещеник на Стар Бешенов.

Целта на този доклад е да бъдат съпоставени трите истории - на Паисий, Блазиус Клайнер и на енорията в Стари Бешенов. Сравнението е уместно по следните причини: тяхната тема е славното минало на България; авторите им са християнски духовници; времето на създаването им е близко; в различна степен имат програмен характер и възпитателна мисия. Тук обаче трябва да се има предвид и обемът на текстовете - близък е броят на страниците, върху които са отпечатани Славянобългарската и Алвинцката история (съотв. 202 и 162), но Бешеновската е многократно по-малка със своите 22 машинописни страници.

Символното значение на „История славянобългарска“ предопределя сравняването на всяка българска история от ХVIII в. с този ярък образец. Не случайно предговорът на акад. Иван Дуйчев към историята на Блазиус Клайнер започва с припомняне на приноса на „родоначалника на нашето Възраждане“, светогорския инок Паисий.8 Като се движи от познатото към непознатото, Дуйчев използва текста на Паисий, за да подпомогне българския читател да вникне в новата за него история на францисканския монах.

Двадесет и две години по-късно, на първата страница от своето въведение към третата част от „архива“ на Клайнер, Ищван Мадяр отново е сметнал за необходимо да се опре на делото на атонския монах.9

Когато представя енорийската история на Стар Бешенов, Телбизов вече използва за съпоставка не Паисиевата история от 1762 г., а Алвинцката - от 1761 г. По място на създаване, предназначение и светоглед историите на двамата католически духовници са много по-близки помежду си, отколкото до История славянобългарска. Същевременно, когато Телбизов описва Бешеновската хроника, първата част от труда на Блазиус Клайнер вече е влязла в научно обръщение и е публикувана на български език.

През есента на 2002 г. г-жа Искра Шипкова дари на Български исторически архив при Народна библиотека „Св. Св. Кирил и Методий“ личния архивен фонд на полк. Михаил Шипков, основател и дългогодишен председател на Дружеството на банатските българи в България. Фондът получи №881 и е в процес на обработка. Сред документите на фонда са машинописен превод от Телбизов на Алвинцката история от 1761 г., който до известна степен се различава от публикувания.10 Преводачът е приложил своето научно изследване „Една неизвестна история на България от 1761 г.“, издадено през 1968 г.11 Там Телбизов предлага съчинението на францисканския монах да бъде назовавано Алвинцката история на България. Интерес за нашата тема представлява заключителният параграф „Обществено-политическо значение на историята от 1761 г.“, където тя е съпоставена както с Паисиевата, така и с Бешеновската история. Трудно е да бъдат оспорени изводите, че трудът на Паисий търси повече пропаганден ефект, а на Клайнер - историческата истина.

Близостта между историите на Петър Богдан Бакшев12, Клайнер и енорията Бешенов дават основание да се търси традиция в историописа на българите католици от ХVII и ХVIII в. Както тези текстове обаче, така и „История славянобългарска“ до известна степен се основават на едни и същи изследвания. Петър Богдан, Паисий и Клайнер ползват богатите със своите сведения църковни анали на прочутия италиански историк, кардинал Цезар Бароний (1538-1607).13 Сред историографските трудове Бакшев най-често цитира „Царството на славяните“ от Мавро Орбини.14 Добре известно е, че Паисий също се позовава на Орбини, когото назовава „Маврубир“. Вероятно при създаването и на Алвинцката, и на Бешеновската история е използвана история, донесена от България след преселението в края на ХVII в. - може би историята на Бакшев?15 Тази интертекстуална връзка е хипотетична и има нужда от допълнително проучване.

Нека се вгледаме в представянето на някои важни моменти от историята на нашия народ в конкретните трудове.16

Какъв е произходът на българите? Според Паисий това са славяни, които се нарекли българи заради заселването си край „голямата река Болга“ (П, 54).

За Клайнер българите са народ, произхождащ от скитските земи на север от Черно море и водещ името си от „преславната река Волга“ (К, 27).

Бешеновската история разказва, че българите идват от Велика България между Волга и Урал и са от „тюркски произход, както указват титлата хакан и личните имена...(Т, 27). Докато трите съпоставяни текста единодушно обясняват етимологията на етнонима „българин“ с река Волга, то изложените в тях хипотези за произхода на нашия народ напълно се различават. Клайнер се въздържа да отговори на този въпрос, докато хилендарецът застъпва славянската, а бешеновският историограф - тюркската теория.

Кои са първите български владетели? Хилендарецът започва със седемте крале Вукич, Драгич, Борис, Батоя Силни, свети Тривелия, Требал и Мойсей (П, 148).

Хронологичният ред на князете и царете на българите от тяхното навлизане в Европа според Клайнер е следният: Реан, Кубрат, Требел, Телесен, Сабин, Телериг, Кардам... (К, 147-148).

В началото на българските „хакани“ Бешеновският летопис поставя Дронго, Вулгер, Куврат, Батбай, Контраг, Аспарух (Б, 27). Видно е, че по-голямата част от първостроителите на България се различават в трите текста. Както Вукич, така и Реан и Дронго определено не се покриват със съвременната представа за първия български владетел. Най-далеч от утвърдените днес възгледи стои атонският монах; единствен бешеновският летописец споменава хан Аспарух.

Нека се насочим към прелюбопитните взаимоотношения между хан Телериг (768-777) и ромейската империя. Отец Паисий лаконично описва стремежа на хана да избяга в Цариград и как той осъществил този стремеж, въпреки че бил пазен от българските боляри (П, 73). Блазиус Клайнер разказва как хан Телериг известил василевса Константин V Копроним (740-775), че е решил да емигрира в Константинопол и иска да знае кои измежду българските първенци са приятели на императора, за да го улеснят в бягството. След като научил кои знатни българи работят в полза на Византия, ханът наредил веднага те да бъдат умъртвени. „Като се видял измамен и че са избити тези, които му помагали, императорът се разярил дотолкова, че от яд си оскубал брадата и косите. И така... той предприел поход с многочислена войска, за да си отмъсти на хитрия Телериг. Обаче едва стигнал Аркадиопол [дн. Люлебургас], появил му се антракс в бедрото, той започнал да гори от необикновен огън, да се мъчи от силна треска и да чувства пламък по цялото тяло, така че от силни болки викал, че още жив гори в адските пламъци“ (К, 52). Францисканецът подчертава блестящата победа за България на полето на дипломацията и контраразузнаването - нещо много по-рядко от нейните триумфи по бойните полета.

В своя кратък текст Бешеновската история също намира място да спомене хитроумния Телериг под името Цериг (Т, 28).

Строгият образ на Крум Страшни (802-814) е предмет на почит в „История славянобългарска“. „Крун, отбран, великодушен и благополучен във война... бил езичник, но смирил много гърците и разширил властта на българската земя“. За хилендарския монах, взел участие в много сблъсъци с гърците, „Никифоровата кратуна“ не хвърля сянка върху величието на хана; обстоятелството, че хан Крум избива епископ, свещеници, монаси и дори миряни, които не се отказали от Христа, не променя общата положителна картина (П, 74-77). Тук може да се приведе пример за свръхкритичното отношение, с което позитивистите се отнасят към фактите в „История славянобългарска“. Боян Пенев оценява като твърде наивна измислица сведението за пленените от хан Крум гръцки топове,17 но как по друг начин отец Паисий да обясни на своите съвременници за завладените в Месемврия сифони за изстрелване на гръцки огън? Антиисторично е да се налагат на авторите от миналото критериите на съвременността, както отбелязва Робинсон. Съветският изследовател отхвърля мнението на Б. Пенев и М. Ягич, че трудът на Паисий не бил научен и твърди, че Паисий трябва да се разглежда на фона на славянския историопис от ХVI-ХVIII в. - каквато е и нашата задача тук.

Подобна е характеристиката на Клайнер за хан Крум „прочут с мъдрата си прозорливост и най-войнствен между всичките български царе... избил много християни в омразата си към вярата“ (К, 148). Доста по-различно е обрисуван ханът в Бешеновския летопис. За мъдростта и войнствената смелост на владетеля няма спор, тук той обаче е представен не като гонител, а като закрилник на Христовата вяра: „Поради многото покорени съседни страни, в България надошли голям брой епископи и презвитери, на които Крум, не желаейки да смущава делото им, разрешил в мир да проповядват и покръстват, така че при неговото царуване много хиляди българи се обърнали в християнската религия“ (Т, 28). Параграфът, посветен на Крум, дори е наречен „Начало на християнската религия в България“.

Ето че стигнахме до покръстването на българския народ. Това събитие се възприема като основен жалон в нашата история не само от съвременната наука, но още повече от книжовниците от ХVIII в. Паисий го датира през 867 г. Като се отнася критично към противоречията в достъпната му историография за името на владетеля - кръстител, той го отъждествява едновременно под трите имена Муртагон, Михаил и Болгарис (П, 78-82). Критицизмът на хилендареца е публицистичен - той сравнява и подбира изворите с оглед на това доколко съответстват на неговите тези.

Клайнер обаче ги съпоставя най-вече по отношение на истината и затова неговият критицизъм е научен.18 Клайнер пише, че княз Богор, наречен от кръщението си насетне Михаил, „привел целия народ към една вяра“, след като през 851 г. смазал бунта на първенците езичници (К, 62-63).

Бешеновският летопис твърди, че всички българи приели кръщението при цар Богор-Михаил в 864 г. (Т, 29) - това е датата, утвърдена днес.19 Тук трябва да се отбележи разбирането и толерантността, с които банатският католически свещеник се отнася към подчинената на държавни, а не на религиозни подбуди двойствена политика на княз Борис I (852-889) между Източната църква и Папството.

Прави впечатление обстоятелството, че и на трите места не е пропусната случката с живописеца Методий, чието изображение на Страшния съд било превърнало езичника владетел в агне и го накарало да превие врат пред християнството. Паисий обаче смесва този живописец със славянския първоучител, брат на св. Кирил - така апостолската роля на художника изглежда много по-обоснована (П, 167).

Особено важен за българите католици е въпросът за същността на павликянството, понеже докато българите в Трансилвания са потомци преди всичко на католиците от Чипровския край, то банатските българи произхождат най-вече от покатоличените павликяни. Клайнер, който живее в трансилванския град Алвинц, споменава, че „в България имало ...еретици, които се наричали павликяни и поставяли Христа след св. Павла, а при кръщението не употребявали вода, а огън. От това е явно, че павликяните не са нищо друго освен български народ и поддържат и до днес това име на сектата, към която някога са принадлежали. Именно тези еретици били покръстени от францисканите в България и така били напълно унищожени тези ереси“ (К, 135).

Представянето на павликяните като еретици и секта би било напълно неуместно сред банатските българи, някои от които и до днес се самоопределят като павликяни. Ето какво съдържа абзацът от Бешеновската летопис, озаглавен „Защо българите се наричат павликяни“: „...За разлика прочее от другите, следващите латинския обред верни били наречени на името на епископ Павел павликяни, което име запазили даже след Фотиевата схизма... До ден днешен, в турските владения българите римокатолици се наричат от всички павликяни, дори и те самите се наричат не българи, а павликяни...“ (Т, 30).

Отец Паисий естествено не се спира на проблема за приелите името на апостол Павел. Парадоксално е, че сред павликяните в България православният монах от Хилендар се радва на известност, за разлика от неговите съвременници католици, авторите на Алвинцката и Бешеновската история. В Народна библиотека - София се съхраняват: два ръкописа, озаглавени Царописмо - единият от пловдивчанина Лаврентий Карастоянов, а другият - от анонимен автор; Павликянска българска история от 1849 г., дело на капуцинския монах дон Едуардо; Павликянска българска история от 1856 г., препис на дон Петър Балсамаджийски - всички те са павликянски преправки на текста на „История славянобългарска“.20 Съчетаването на гениалния труд на Паисий и традиционните за католическия историопис прецизност и критичност е дало отличен резултат в павликянската преработка на История славянобългарска, написана вероятно от францисканеца Андреа Канова. Никоя друга преработка на Паисиевата история, включително и „Царственика“ на Христаки Павлович, не съдържа тъй много и толкова разнообразни поправки и добавки - както в хронологията, така и в оценките.21

Повратен момент в българската съдба е османското завоевание; огромната част от нашия народ през ХVIII в. се намира под сянката на падишаха. „Когато чедата Агарини и Исмаилови насилили и Бог ги пуснал да победят много кралства и царства, тогава дошъл краят на българското царство“ съобщава отец Паисий. Това, че рухването на славната ни държава се представя като Божия воля, не променя крайно отрицателното отношение към оръдието на провидението - потомците на робинята Агар. По-нататък следва описанието на насилственото потурчване на младежи за еничари (П, 146) и направо се заявява, че турците поробили България (П, 177). Ето как българинът, рая на султана, е възприемал историята и съвремието си в средата на ХVIII столетие.

Може би поданиците на Виена имат по-обективно и толерантно отношение към османците? За Клайнер рухването на средновековна България станало, понеже българите, „допускайки да бъдат подведени от гърците, заедно с тях се отцепили от истинската майка - църква и ставайки им почти равни в престъплението, били наказани с почти еднакво наказание и сведени под турско робство“ (К, 146). Причината за разгрома на държавата ни отново не е в отоманската мощ - може би султанската държава се възприема като недостойна за такова съдбовно въздействие - но владичеството на османлиите над българите и тук не се представя по друг начин, освен като „робство“ и „иго“. Впрочем, Паисий също обвинява „лукавите гърци“, че пропускали турците през земите си срещу българите.

С още по-тъмни краски е изобразена картината в Бешеновския летопис „Тези върли врагове на християнството... кръвожадни врагове... варварски владетели... развратните турци... От него време и до ден днешен България стене под турската власт и робство“ (Т, 31). Извън пределите на държавата на Османовци, летописецът от Бешенов може открито да изрази омразата си към турците, без да му се налага да прибягва до реалии от Библията, за да завоалира своето отношение, както постъпва Паисий. Не случайно опитите на част от днешната интелигенция да промени наложените в българския светоглед представи за насилствена ислямизация и потурчване, за турско робство срещат силна съпротива.

Този кратък преглед на трите истории е достатъчен да покаже, че историята на Клайнер е най-изчерпателна, но краткият Бешеновски летопис в някои отношения я превъзхожда - напр. с тезата за тюркския произход на българите, споменаването на титлата „хакан“ и името Аспарух, уточняване на годината на Покръстването. В този смисъл от гледна точка на еволюционизма категоричното мнение на Телбизов, че историята на енорията на Стари Бешенов е съставена преди 1761 г. и то през 40-те години на ХVIII столетие, може да бъде поставено под съмнение.22 Затова пък в някои отношения неточностите в енорийската история изпъкват дори в сравнение с Паисиевата творба, както е с представянето на хан Крум като защитник на християнството или използването на легендарни сведения, които да „разкрасят“ образа на павликянската ерес. Тези грешки едва ли се дължат на незнание - по-скоро там научното дирене отстъпва пред целите на пропагандирането на българщината. Така или инак, Бешеновската история изглежда достатъчно интересна и обозрима като обем, въпросите около нейното авторство и датировка - неокончателно решени - че си струва тя да бъде критично издадена в цялост. От гледна точка на днешния български читател „История славянобългарска“ продължава да звучи най-силно и да бъде най-многопластова. Отец Блазиус Клайнер, който скрупульозно се придържа към византийските хроники, не успява да се отърси от ромейската гледна точка; отец Паисий обаче е напълно свободен от нея. Геният, който се съдържа в „История славянобългарска“, я прави по-преписвана от прецизните трудове на споменатите францискански духовници дори сред самите българи католици, този гений я превръща в общонационален символ, съхранил силата си и в наши дни.




--------------------------------------------------------------------------------

1 Дринов, М. Отец Паисий, неговото време, неговата история и учениците му - Периодическо списание, №4, 1871, 3-26.

2 Генчев, Н. Българско възраждане. С., 1988, с. 5.

3 Тук са ползвани:

Паисий Хилендарски. Славянобългарска история. Ред. П. Динеков. С, 1972.

Пенев, Б. Паиси Хилендарски. С., 1918.

Райков, Б. Паисиевият ръкопис на История славянобългарска от 1762. С., 1989.

Робинсон, А. Н. История славянского возрождения и Паисий Хилендарский. Москва, 1963.

4 Клайнер, Бл. История на България от Блазиус Клайнер, съставена в 1761 г. Ред. Ив. Дуйчев и К. Телбизов. С., 1977.

5 Машинописен текст на втора част от Archivium tripartitum се съхранява в Научния архив на Института за история при Българската академия на науките (ИИ БАН) в кол. 1, оп. 61.

6 Клайнер, Бл. Хроника на българското францисканство (ХIV - ХVIII в.), съставена през 1775 г. в гр. Алвинц от Блазиус Клайнер (Archivium tripartitum - III). Съст. И. Мадяр, прев. Д. Марковска. С. 1999.

7 Телбизов, К. Още една история на България от средата на XVIII век. - Векове, 1978, №6, 24-35.

Фотокопие от оригинала на хрониката се съхранява в Български исторически архив при Народна библиотека „Св. Св. Кирил и Методий“ в София - НБКМ -БИА, кол. 68, а.е. 9, л. 9-74. Снимките с размер 7/12 см. се четат трудно, тъй като са намалявани повече от 3 пъти (предполагам, че размерът на оригиналните листове е бил около 24/36 см.) В статията е отбелязано (с. 25), че препис на целия летопис с превод и пояснителни бележки е предоставен за отпечатване в ИИ - БАН през 1962 г., но опитите ми да ги открия не дадоха резултат.

8 Клайнер, Бл. История..., с. 5.

9 Клайнер, Бл. Хроника..., с. IХ.

10 В публикувания текст е променен преводът на някои думи - напр. екс-избирател става бивш дефинитор, епилог - край. По-съществени са корекциите при личните имена - хан Зок е предаден като Цок; хронистите Иовий Луций, Йордан Кромер - Иовий, Луций, Йорданес, Кромер; р. Данаприс, Днастрис - Днепър, Днестър; отпада определителният член при личните имена от мъжки род на съгласна буква - напр. победата на Крума над Никифора - победата на Крум над Никифор. В изданието се появява и обширен справочен апарат.

11 Телбизов, К. Една неизвестна история на България от 1761 г. - Исторически преглед, 1968, №3, 71-80.

12 Димитров, Б. Петър Богдан Бакшев - български политик и историк от ХVII в. С., 1985.

13 Вж. Клайнер, Б. История..., с. 18.

14 Димитров, Б. Цит. съч., с. 86.

15 Телбизов, К. Още една история на България... с. 27. Телбизов и Дуйчев (Клайнер, Бл. История.., с. 10) отричат Алвинцкият и Бешеновският летописец да са познавали историята на Бакшев; Шипков в свой машинописен текст за съдбата на жителите на Копиловци след Чипровското въстание (1688) застъпва противоположно мнение.

16 При сравняването за по-голяма прегледност ще се цитира в текста, като П се разбира Паисий, Цит. съч; К - Клайнер, Б. История...; Т - Телбизов, К. Още една история...

17 Пенев, Б. Цит. съч., с. 49.

18 Робинсон, А. Цит. съч.

19 История на България, Т. 2, С., 1981.

20 Паисий Хилендарски и неговата „История славянобългарска“. Каталог на изложба. Съст. Ел. Мусакова, Ел. Узунова, Р. Кирилова. С., 1988, 50-55, 64-65.

21 Стоянов, М. Българска павликянска история. - Известия на Държавна библиотека „В. Коларов“, 1957-1958, с. 297.

22 Представата за развитието в науката към все по-високо знание не бива да се абсолютизира, но в конкретни случаи, в съчетание с други аргументи, може да се има предвид.

[Hatshepsut]

Открит е оригиналният ръкопис на първата История на България от Петър Богдан

Историческо откритие окончателно слага край на спора за първата история на България. Оригиналният ръкопис на епископ Петър Богдан е намерен и вече няма никакво съмнение за неговото съществуване и съдържание. За откритието съобщава проф. Лилия Илиева от Югозападен университет „Неофит Рилски“ в предстоящия брой на сп. „Балканистичен преглед“. Информацията вече е достъпна онлайн, а списанието ще излезе от печат през 2018 г.

В момента екип филолози и преводачи подготвят за печат оригинала на първата българска история, който ще излезе през идната година.

За историческата наука откритието няма аналог в последните десетилетия. То доказва с абсолютна сигурност съществуването на „Историята“ от Петър Богдан Бакшич и поставя Чипровци на полагащото му се място като културен и образователен център на Балканите още през 17 век. „Историята“ предшества тази на Паисий Хилендарски с повече от век и е един от етапите в борбата на българските католици за независимост от Османската империя. Апогеят на този процес е Чипровското въстание, в което се включват големи части от Северозападна България. Разгромът на въстанието оставя в забрава огромна част от Чипровската книжовна школа. От днешно време е трудно да открием дори информация за книги и дейност на чипровските книжовници, затова откритията на проф. Илиева са изключително важна находка за българската история.

Ето какво разказва самата тя пред Severozapazenabg.com:

„Ръкописът се е запазил, защото винаги е имало хора, които са го оценявали. За съдбата му със сигурност установих, че той е имал шанса да попадне в колекцията на италианския историк и ерудит маркиз Джузепе Кампори (1821- 1887). Майката на маркиза се е казвала Мариана Булгарини и вероятно това е причината трудът на Петър Богдан да събуди неговия интерес. След смъртта на маркиза неговата колекция преминава в Университетската библиотека на град Модена, където се намира и до днес. Имам предположения къде е бил ръкописът преди да попадне в тази колекция – още през 1983 г. в един от манастирите на Дубровник попаднах на данни за ръкопис на нашия автор, който обаче отдавна беше напуснал манастирската библиотека, без да има данни за съдбата му по-нататък. С последното изречение отговарям на въпроса ви „как стана“ – отдавна я търся. Хората, които търсят книги, знаят, че съществува една сила, наречена „Библиотечният ангел“ – това е един ангел, който ни помага в търсенето по библиотеки.“

Досегашните открития, включително и откритите части от преписите на „Историята“, са приемани като косвени доказателства за съществуването на произведението. По тази причина мнозина са се отнасяли скептично и приемат труда на Петър Богдан като недоказана историческа легенда. През 1979 г. проф. Божидар Димитров прави важно откритие – ръкопис от 9 страници от Библиотеката на Ватикана, написана от хърватския свещеник и филолог Иван Пастрич. До новото откритие е загадка дали това е редактирано или точно копие на част от „Историята“. Тогава е установено, че книгата е била отпечатана във Венеция от наследниците на Петър Богдан. Досега отпечатан екземплят не е открит, но проф. Илиева е оптимист, че е напълно възможно това да се случи.

Тя открива следите на ръкописа първо в частна колекция, откъдето вероятно е бил откупен за публична италианска библиотека. Това прави възможно откриването му от българския екип. Основната подготовка по издаването на „Историята“ е на проф. Цветан Василев от Софийския университет „Св. Климент Охридски“, се посочва в публикацията на „Балканистичен форум“. Изданието ще бъде превод по оригиналния текст, факсимиле, бележки и коментар.



Като оригинално заглавие се приема „За древността на бащината земя и на българските неща“. Самият автор се е подписал като „Петър Деодат Чипровски“, подобно на съгражданина си Марко Чипровски, за чиито важни философоски трудове предстои да разкажем, отново благодарение на откритията на проф. Илиева. От гледна точка на масовата публика откритието на първата българска история едва ли ще има незабавен и ярък ефект. За всеки, изкушен от историята, откритието е неоспоримо доказателство за съществуването на Чипровски Ренесанс, предшестващ Възраждането на българските земи и трагично прекъснат след въстанието.

„Определено можем да датираме с точност (макар и приблизителна) възникването на първия итруд, посветен на българската история. Петър Богдан е бил завършил своя труд през 1668 г., след което го оставя за редактиране на хърватския филолог Иван Паштрич, който е и духовник. И той, както и българите – италиански възпитаници през 17 век, се е подписвал и с италиански вариант на името си, като Джовани Пастрицио. И Петър Богдан е предавал името си в други форми, например – на латински като „Петрус Деодатус“ (Деодатус също значи „даден от бога“), давал е името на село Железна (близо до Чипровец) като „Ферара“ (има същото значение) и т.н.

Петър Богдан е голям интелектуалец, но той е и духовно лице. Като такъв той не се интересува много от материалнте неща в живота, интересува се от духовния живот. Затова, ако някой очаква в своя труд той да е описвал жестоки битки и кървави победи, ще остане разочарован“, разказва проф. Илиева.

Във Венеция книгата е била отпечатана малко след смъртта на Петър Богдан – след 1674 г. Напълно възможно е скоро да открием и печатен екземпляр – в Италия културното наследство се опазва от векове с цената на големи усилия и като приоритет. Малка компенсация за унищожението, на което е подложена българската книжнина по време на Османската империя.

http://severozapazenabg.com/

[Hatshepsut]

 "История на България" на Петър Богдан не променя миналото, а трябва да промени бъдещето". Това каза днес в Благоевград проф. д-р Лилия Илиева, откривател на ръкописа, цитирана от БГНЕС.



Прочети повече в Blitz.bg: https://www.blitz.bg/analizi-i-komentari/profesorkata-koyato-nameri-originalniya-rkopis-na-petr-bogdan-s-novi-senzatsionni-razkritiya-za-epokhalnata-nakhodkata-preobrshchashcha-istoriyata-na-blgariya_news562483.html

„Учудена съм от въодушевлението върху този стар текст. Мислех, че разглеждането и публикуването му е чисто научен въпрос. Оказа се, че има и много голям обществен интерес”, каза встъпителното си слово откривателят на ръкописа проф. д-р Лилия Илиева. Този интерес й напомнял на едно старо събитие от професионалния й живот. „Пак беше свързано с работа по един проект и тогава се правеха връзки между науката и търговията. По този повод ръководителката на катедрата попита „Вие какво ще продавате?“, а един мой колега ѝ отговори, че има неща, които не се продават. Сега разбирам, че той е бил прав, защото виждам с какво внимание българите се отнесоха към този текст, който досега е бил буквално непознат. Находката „дойде“ при работата по един научен проект с колегите от катедрата по „Български език“. Задачата ни беше да изследваме нещо, което не се вижда, когато става дума за българската култура през XVI, XVII и XVIII век. Това са периодите на нашите интереси и това са времена, в които се е проявила европейската модерност в българската култура. Те се проявяват на различни места. Например първият българин, който е открил една стара печатница с кирилски букви във Венеция, е родом от Кюстендилско. Но някакъв своеобразен връх през XVII в. се постига в Северозападна България. Българите от този край получават възможност да се образоват в Западна Европа. Един от тези хора е Петър Богдан. Така тръгва неговият велик път на просвета и патриотизъм. Петър Богдан нарича българите „моите сънародници“. Затова той е написал един труд на латински език. Аз се надявах, че ще го напише на друг език, тъй като той пише на една смесица от родния си диалект и южнохърватски. Преди нашето откритие Божидар Димитров намира един фрагмент на труда, който е бил редактиран и силно опростен. Пръв обаче Никола Милев прави изследване, с което се доказва, че съществува Историята на Петър Богдан. Милев намира данни, че през 1668 г. авторът е посетил Венеция с намерението там да отпечата своя труд, но не е имал финансова възможност. Отпечатването е било около 30 секуди, което не е никак голяма сума, но Петър Богдан не е разполагал с нея. Бакшич търси съдействие от Конгрегацията-обединение на католически общини в рамките на един орден, работещо за пропагандирането на католическата църква, която отпуска средствата за печата. Така ръкописът попада у един хърватски филолог и духовник, подписвал се с името Джовани Пастрицио. Пастрицио по неизвестни причини е започнал да съкращава текста и да снижава стила му. Това, което досега е известно като фрагмент от текста, противоречи на духа на стила на съчинението, което е написано в духа на елитната за времето си европейска образованост. Важен източник, на който Петър Богдан се позовава, е Цицерон. Текстът е много труден за превод”, обясни проф. Илиева. Според нея в съчинението също така има множество цитати от старите римски автори. „Петър Богдан прави и описание на град Томи, днес в Румъния, но авторът го представя като български град. За самия произход на българите Петър Богдан обяснява, че те са дошли от Волга. В географските си описания на България той употребява римските наименования на областите. Данни за биографията има от многобройните му трудове и писма до Ватикана. Преди да стане известен неговият епохален труд, един автор от Ватикана - Петър Коледич, е написал една много ценна студия върху Петър Богдан и тя е основа за по-нататъшните изследвания, а той казва, че трудовете на Петър Богдан са първокачествен исторически материал и трябва да бъдат събрани, не само заради българите, но заради другите югославяни. Ръкописът на „История на България“ е в единствен екземпляр. Ръкописът след смъртта на Богдан все пак е бил издаден от Венеция в книга. Авторът се е подписал по различен начин. И целта на нашето изследване беше разкриването на някои български първо-печатни книги, сред които се появява и „Историята…”. Петър Богдан има заслуга и за това, че представя за първи път в Европа съчинение на Патриарх Евтимий. Има и други първопечатни книги, които не знам колко на брой са. Предстои и тяхното изследване”, допълни откривателката. Тя поясни, че ръкописът на Петър Богдан все още не е преведен изцяло от латински. „Целта на Петър Богдан е била да представи пред Европа българите по начин, който ще се приеме добре от европейците. Затова и той е показал себе си като културен човек, който познава римската старина. Той е показал, че българите се вписват в европейската християнска рамка. Той се цели върху висшите политически кръгове в Европа, пред които очертава географските граници на българите. Очертава границите спрямо старите римски провинции, като подчертава, че това са български земи. Той е написал за европейския читател този труд, както и за българския интелектуален елит през XVII век”, поясни проф. д-р Илиева. Според нея в никакъв случай не става дума за противопоставяне, пази Боже, между други подобни по-късни трудове. „Съпоставки между „История славянобългарска“ и „История на България“ могат да бъдат правени само от специалисти. В никакъв случай не може да се отрича трудът нито на единия, нито на другия автор и това как единият пише за ползата от историята. Това, което пише великият Паисий, както и сам казва, е предназначено за хората – орачи и копачи и прости занаятчии. Но делото на Паисий се е появило поради други исторически интереси. Ние имаме някаква обща представа за правописа. Цялостен превод предстои от латинистите. Ценно обаче е, че Петър Богдан пише за Кирил и Методий, как в цяла България се използва азбуката, която се нарича „Кирилска”. А за мен беше радостно, че в цяла България се използва азбука! Говорим за грамотност”, каза още проф. Илиева. Отговаряйки на репортерски въпрос тя обясни как е достигнала до откритието си: „Това беше един дълъг път, помогна ми добрият шанс, четейки описа на една частна колекция, прегледах съдържанието на един сборен ръкопис, и на предпоследно място и най-обемист беше нашият. След това следва трактат от съвсем друг автор. На нас ни трябва не да си променим историята, а да си променим бъдещето. Да не очакваме от историята някаква материална подкрепа. Хубаво е, че имаме толкова ценен и изискан труд от човек с високо образование. За мен е гордост, че е имало българин с такова образование на равнището на Европа”, категорична бе проф. Илиева. Според нея Божидар Димитров е направил много за популяризирането на Петър Богдан. „Авторът обаче е много по-известен в Румъния, защото е ценен за тамошната наука. Оставил е много ценни трудове при посещението си в княжевския двор – писал е впечатления, описания. За жалост една американска славистка, която казва, че Богдан е от Дубровник и само се е заселил в България, което въобще не е вярно”, завърши проф. д-р Лилия Илиева.
----------------------------
Ръкописът е подвързан заедно с други трудове в едно обемисто книжно тяло, сподели проф. Илиева. Постъпил е в университетската библиотека на град Модена вероятно в края на XIX век, като част от сбирката на голям колекционер на книги и картини, меценат на Модена – маркиз Кампори.
-------------------------------
„А защитата на честта, още повече тази на родината, надминава всичко, тъй като животът и честта са равнопоставени“ – тези думи на Петър Богдан от историята му, са неговото послание и доказателство, че и в онези тъмни за България времена тук са живеели българи със светли умове“, коментира в края на разговора проф. Илиева.
https://clubz.bg/61315-chestta_e_ravnopostavena_na_jivota_pishe_v_rykopisa_na_petyr_bogdan
-------------------------------
Сигурно нашето Мин. на културата трябва по някакъв начин да изкаже благодарности на тази университетска библиотека, защото на маркиза вече няма как. Тепърва ще се разбере колко е важен или поне интересен от историческа гл.т. този труд, но ако не беше съхраняван в Италия, а у нас мисля си че нямаше да оцелее и днес нямаше да  можем да се докоснем до него.

[Hatshepsut]

Сведения от Ватикана за българските земи през XVII век

Доклади и писма на католически свещеници, пътували из българските земи в Османската империя, бяха издадени наскоро от Държавна агенция "Архиви". Сборникът "Ватикански извори за българската история - XVII век" представя 66 документа със сведения за ентусиазма и подготовката на Чипровското въстание от 1688 г., така и за покрусата след неуспеха му. В някои доклади до Ватикана има ценни сведения за градовете София, Пловдив, Русе, Велико Търново.


Документите са издирени в библиотеката и архива на Ватикана от Йоанна Списаревска (1938-2009 г.) Тя е била докторант на проф. Иван Дуйчев и в края на 70-те и през 80-те години продължава неговите търсения. Те са издадени в оригинал - на староиталиански, и в превод на български. Основната цел на докладите и писмата е била да се представи съдбата на католическите общности у нас. Част от донесенията са писани или засягат дейността на най-видните българи католици от тази епоха - Петър Богдан Бакшев, Петър Парчевич, Влас Койчев, Филип Станиславов, Иван-Стефан Кнежевич. В някои писма и доклади се очертава и ролята на римските папи и кардинали в българската история.


Гърдан войвода моли папа Павел V за помощ


Някои от ползваните наименования може днес да изглеждат странно, като в писмото на Гърдан войвода от Херцеговина, изпратено до папа Павел V на 26 април 1608 г. Той моли Светия престол да съдейства за помощ от западни владетели в борбата му против Османската империя. Преводът е на Списаревска от оригиналния староиталиански текст, без да се актуализира със съвременни наименования, обясни за "Дневник" редакторът на сборника Валентина Петрова от ДА "Архиви".

"Гърдан войвода с другите долуподписани предводители, кнезове и войводи на провинция Херцеговина и част от Сърбия, Босна, Македония, България и Албания до светейшия папа Павел V, върховен викарий на Иисуса Христа и приемник на славния апостол Св. Петър. С дължимата почит и смиреност коленичили целуваме светейшите Ви нозе и със същата почит с настоящето ни писмо уведомяваме Ваше Светейшество, че през изминалите няколко години търсихме и умолявахме свещенопаметния папа Климент VIII, щото, използвайки своя апостолически авторитет, да се застъпи пред християнските владетели и да издейства някаква помощ, с която бихме могли да започнем борба и се освободим от игото на измъчващия ни тиранин - нещо, което при настоящите обстоятелства бихме могли лесно да направим с всякаква (дори) ограничена помощ.


После отново писахме до Ваше Светейшество относно същото дело посредством нашите пратеници. С благосклонността на Ваше Светейшество те бяха приети и облагодетелствани с апостолически послания, отправени до Негово Католическо Величество краля на Испания. Той също се показа твърде склонен (да удовлетвори) нашето желание и със същото намерение поднови начинанието и натовари с него вицекраля на Неапол, който впоследствие водеше с нас многобройни преговори, обнадеждавайки ни постоянно с щедри обещания. Всички тях обикновено виждахме да завършват без никакъв резултат."


Царство България можеше да е сред първите в Европа

За документ №14 в сборника, озаглавен "Анонимна сводна релация за Царство България", се посочва, че е писан след март 1656 г. и преди април 1659 г. В него са дадени конкретни данни за големите градове по българските земи по това време - разположение, брой население, водоизточници, поминък. За всеки град анонимният автор на доклада дава сведение дали има запазени крепостни стени, което вероятно е било важно с оглед бъдещи военни действия.


"Царство България е това, което в стародавни времена се е наричало част от Горна Мизия и цяла Долна Мизия, откъм север се разделя посредством Дунав от Молдовия и Влахия, откъм запад граничи със Сърбия (т.е. Горна Мизия се дели (от Сърбия) посредством река Морава), откъм юг - с Македония и Гърция, откъм изток една част (от България) граничи с Евксинския понт, а друга - с реката Тулча (Тунджа), която извира от планината Хемус и близо до град Адрианопол се влива в река Марица, наричана на български Рила (!) и води началото си от Родопските планини.


Това царство е много голямо, населено е с турци, българи схизматици, гърци, арменци и евреи, сред които доколкото бе възможно да се види от извършеното посещение, живеят твърде голям брой католици. Обхваща твърде просторни и плодородни равнини, много високи планини, зелени дъбрави и гъсти гори, оросява се от многобройни реки, изобилни с риба, богата е на жито, на отлично вино и други храни, на прекрасни плодове и благоуханни пасища, изобилства с овце и овни, крави, волове, биволи и великолепни коне. Тук също се намират многобройни мини за злато, сребро, стомана, мед, желязо и олово. Най-сетне, ако това царство беше управлявано от своя някогашен цар католик, то щеше да бъде сред първите в Европа.


Светската власт бе завзета от Великия господар (султана), от когото съобразно турския обичай днес са назначавани всички чиновници, въпреки че свободно се позволява всеки да живее според своя закон.


В София живеят 25 хиляди българи


Град София е без крепостни стени и има ранг на архиепископско седалище, разположен е в прекрасна и обширна равнина, до хълмове между две планини. Градът е доста търговски, тъй като се намира на пътя, който води за Константинопол. Там се стичат различни стоки от Италия, Полша, Молдавия, Влахия, от Изтока и от Запада. Тук е седалището на различните султански чиновници, а именно на главния кадия, наречен молла, на един архиепископ (схизматик) и на друг, наречен мюфтия, т.е. тълкувател на закона.


Тъй като има 50 души за причестяване и около 25 хиляди българи схизматици, архиепископът на този народ е винаги грък. Този прелат има под своя грижа 1500 църкви с техните енорийски свещеници освен манастирите и църквите без енорийски свещеници. Катедралата, носела името на Св. София и била много красива, сега е джамия. Тук в града живеят и арменци, разделени едни от други. Къщите им ще да са 200, имат две църкви и едната част от арменците счита другата за еретици. Къщите на турците ще да са 8000, а джамиите им са 15 и са грижливо съградени и поддържани.


Целият град се радва на добра вода, докарвана от съседните планини, и особено на прекрасна за баните топла вода. Площадите са много красиви и изобилстват от всичко необходимо за прехрана и най-вече на стоки и на чудесни и различни на вид конски сбруи.


В Пловдив е имало общо 6000 къщи


В същия документ пише: Филипопол (Пловдив) е град без крепостни стени, разположен е на хълм до река Марица, която води началото си също от изворите на Орфей. Тук ще да има 6000 къщи на турци, българи схизматици и гърци, а на католици - две без църква. За да слушат литургия са принудени да отиват в една църква на павликяни, които, макар и бедни, (имат такава) в съседното село.


Рухчич (Русе) е град без крепостни стени, разположен на хълмове до брега на Дунав, има опасано със стени укрепление и, макар и малко, е снабдено с артилерия. Тук наблизо има пет стражеви кули. Те са пазени денем и нощем от сигурна стража, понеже се намират на границата с Влахия. Градът е населен с 300 къщи на турци, които имат 10 много красиво построени джамии, защото сред тях има много почитани личности, с 200 къщи на българи схизматици и две техни църкви, 200 къщи на арменци, направени в земята. Всички те са търговци и нямат синагога.


Царският град Триново (Търново) е ограден със стени, има ранг на архиепископско седалище и е разположен между две планински възвишения до планината Хемус. Бил последната резиденция на (царя) на България, след като град Охрид бил сринат от турчина.
В града има малко турци като те обитават брега на реката Янтра, хълмовете и долините примесени с други народности. Ще да има 10 хиляди души българи схизматици, които знаят и гръцки език. Гърците там притежават манастир, наричан от самите тях митрополия, т.е. резиденция на архиепископа, назоваван тетрарх. Останалите църкви са превърнати в джамии.


Град Охрид в Царство България...


За Охрид се споменава в друг документ - от 1661 г. Негов автор се предполага, че е Франческо Соимирович, роден в Чипровци през 1614 г. и починал там през 1674 г.). Той е учил в Рим и е бил Охридски католически архиепископ от 1656 г.


"В град Охрид, иначе Лихнида, Първа Юстиниана, в Царство България под властта на турците, се намира древната църква, посветена на св. София, която е митрополитска и първенстваща за много провинции. От много векове, след завладяването на това царство от страна на неверниците, в този диоцез няма пастир от латински обред. Напротив, живеещите там българи и гърци, схизматици от източен обред, винаги са имали свой пастир от гръцки обред, който носи патриаршески титул и е независим от Константинопол поради права, дадени на споменатия диоцез в древни времена от папа Вергилий и от император Юстиниан, който е роден на негова територия."


Дипломатическа дейност във Виена преди Чипровското въстание


За подготовката на Чипровското въстание свидетелства документ №42 в сборника, озаглавен "Информация от Виена за възложена на Никополския епископ (Антон Стефанов) мисия, засягаща мобилизирането на военни сили за война срещу Османската империя". Писан е на 7 март 1688 г., дни преди избухването на въстанието. С това донесение се изяснява целта на тази дипломатическа мисия във Виена, започнала през декември 1687 г.


"...бе изпратен монсеньор епископът на Никопол с отговор на предложенията, направени от княза на Влахия. Тези предложения се състоят в следното: тъй като той желае с всички свои сили, обединени с тези на господаря на Молдавия, дори и излагайки се на голям риск, да воюва за каузата на Свещената лига и да отхвърли османското иго (като) за тази цел, а и за да дадат по-сигурни гаранции на това правителство, и двамата князе предложиха да съберат хора и да увеличат до 20 000 бойци своите войски, с единственото искане Негово Величество (хабсбургският император Леополд I) да направи така, че към техните граници да се насочи един военен корпус от Трансилвания, който да бъде видян от тези народи и да ги окуражи решително да подкрепят начинанието."


След разгрома на въстанието българите бягат към Влашко и Трансилвания


Трагичните събития за българите след неуспеха на Чипровското въстание са документирани в няколко доклада на католически мисионери. В писмо Агостино Павлович разказва за разорението на Чипровци и за бягството си в Трансилвания през декември 1688 г.


"След разорението на тези краища, не можех повече да понасям тиранията. Изпратен в околностите на Никопол, служих шест години на тези клети новопокръстени християни, наречени павликяни, но след разорението на тези краища от турците избягах с (една) душа (само). Намирам се в Трансилвания, в Хараг, близо до Сибинио (Сибиу). Всичко е унищожено и разорено, избити и отвлечени в робство са клетите християни.


В друг документ, включен в сборника на Държавна агенция "Архиви", апостолическият нунций във Виена кардинал Франческо Буонвизи пише на 10 април 1689 г. за Софийския архиепископ (Стефан Кнежевич), който се оттеглил във Влашко с някои мисионери и с 3000 католици "от неговия народ" след Чипровското въстание.

https://www.dnevnik.bg/knigi/2020/03/03/4036296_svedeniia_ot_vatikana_za_bulgarskite_zemi_prez_xvii/

[Hatshepsut]

Кой е Петър Богдан - авторът на най-старата история на България


Професор Лилия Илиева с копието на ръкописа на "История на България" на Петър Богдан

Историята на България от Петър Богдан с оригинално заглавие „De antiquitate Paterni soli, et de rebus Bulgaricis ad suos Compatriotas“ (на български: „За древността на бащината земя и за българските дела към неговите сънародници“), завършена около 1667 г., е най-ранният известен историографски труд по история на България, предхождащ с около век написаната в 1761 г. от католическия отец Блазиус Клайнер „История на България“ и труда „История славянобългарска“ на Паисий Хилендарски от 1762 г.

Текстът на историята е неизвестен до 1979 г., когато във Ватикана са намерени 9 страници препис от историята, съдържащи увод, 3 глави и част от четвърта. Дотогава за нея се знаело единствено от сведения в писма на Петър Богдан.

През 2017 г. в университетската библиотека на италианския град Модена от проф. Лилия Илиева е открит и целият авторов ръкопис на историята, а през 2020 г. е издаден като книга – от Университетско издателство "Неофит Рилски" като факсимилно издание и от Университетско издателство "Св. Климент Охридски" с превод на български и коментари от д-р Цветан Василев. Целият текст на съчинението е разпределен в 70 глави.

За изданието разказва в “Нашият ден“ откривателката на историята на Петър Богдан проф. Лилия Илиева. Тя е професор по общо и сравнително езикознание в Югозападния университет “Неофит Рилски“.

“Много години съм търсила този ръкопис и никога не съм се съмнявала, че рано или късно ще го намеря. В личен план не съм изненадана от това.

Човек никога не знае какво от това, кое от това, което е направил всъщност,  има най-голямо значение. Може би наистина тази находка ще бъде моят принос в науката.

Петър Богдан е автор не само на това съчинение. Той има и други книги. Създал е и едно поетическо произведение. Поема, която също се опитах да преведа на съвременен език и издадох.

Има и други книги, в които преобладава преводната част, но има и авторски части.

Този исторически трактат, който не особено точно се нарича “История на България“, се отличава от другите му произведения по това, че е един много сериозен научен труд на равнището на тогавашната наука. Той отговаря дори на съвременните изисквания за научност.

Петър Богдан Бакшев е български католически архиепископ и книжовник.  Картина на Васил Горанов

Защо остава непознат?

Защото съвсем отскоро Петър Богдан влиза в науката със своите произведения. Неговите текстове не бяха издирени и не бяха обнародвани.

С моите колеги от Югозападния университет, от Софийския и НБУ успяхме да представим Петър Богдан, както и други негови съвременници с техните произведения. Нещо, което до момента не беше правено.

Т.нар. “История на България“ е останала в ръкопис, но има данни, че е била и отпечатана във Венеция.

Става дума за неща, които съвсем наскоро са въведени в научно обръщение, и тепърва ще спират вниманието на изследователите. Изследването на тези произведения тепърва предстои, както и включването им в културата. Едно такова включване коренно ще промени нашите представи за културния живот на българите по време на Османската империя, както и представите ни за културното равнище на българите. Защото българският елит тогава е на равнището на европейския. Тези трудове са правели впечатление на учените от тогавашната Западна Европа.

В момента тече процедура по защита на една докторска дисертация в Института за литература към БАН, в която за първи път е включен този исторически трактат на Петър Богдан като обект на изследване.

Фактите

Абсолютно всичко, което е представил Петър Богдан, е научно обосновано. С всичките си твърдения той се позовава на автори, които добросъвестно цитира, посочвайки източник и страница. Но по-ценни са неговите лични наблюдения върху живота на българите през XVII в.

В качеството си на Софийски архиепископ той е посещавал различни селища. Като високообразован човек се е интересувал от културния живот и на православните българи. Оставил е данни и за манастирския културен живот.

Научните му интереси са послужили като пример за видни за тогавашното време западни учени да се заинтересуват например от историята на София. По негов стимул един немски учен написва съчинението “История на София“, което се пази и до днес във Ватикана като ръкопис.

За параклис с положените в него кости на Петър Богдан разказва в “Нашият ден“ д-р Анита Комитска, етнолог и директор на Историческия музей в Чипровци.

Градчето Чипровци е някогашното католическо сърце на България. От него тръгва благодатта на Христовата вяра към павликяните в Северна и Южна България. Днес не можем да си представим величието на някогашното Чипровци.

Чипровските католици са онези мъже, които са били духовници, писатели, живата връзка на поробена България със свободния християнски европейски свят.

През 1980 г. на историческия хълм на Чипровци, който е бил святото място, в което и изграден манастирът на Францисканците минорити, има един огромен храм, една катедрала с внушителни за времето си размери.

Идеята за създаването на този параклис дойде през 2017 г. от отец Иван Топалски. Възникна идеята, че откритите по време на разкопките на доц. Иван Сотиров кости, които без съмнение са на архиепископ Петър Богдан, трябва да намерят покой.

https://bnr.bg/post/101529130/lilia-ilieva

[Hatshepsut]

Петър Богдан и неговият исторически трактат „За древността на бащината земя и за българските дела“



Петър Богдан: „За древността на бащината земя и за българските дела“ – исторически източници

[Hatshepsut]

От нашата Download-секция може да свалите "История на България" от Блазиус Клайнер (1761г.)
Блазиус Клайнер е францискански монах, написал "Историята на България", предхождаща и независимо написана от "История славянобългарска" на Паисий Хилендарски

https://bg-nacionalisti.org/BNF/index.php?action=downloads;sa=view;id=5637

Също така може да свалите и "Стематографията" на Христофор Жефарович:

https://bg-nacionalisti.org/BNF/index.php?action=downloads;sa=view;id=5975

[Hatshepsut]

Католическата пропаганда в българските земи през XVII в.

От времето на Карл V Хабсбургската империя започва да прилага политика на използване на църквата като средство за омаломощаване на своите външни врагове и разширяване на политическото си влияние. След Тридентския събор (1545-1563) Римската църква решава да започне разпространение на католицизма сред християнските народи в Османската империя, което е от голяма полза на Хабсбургите за по-бързото реализиране на политиката им да ги привлекат на своя страна и дестабилизират империята.

В Северозападна България (около Чипровци, Железна, Клисура и Копиловци) има българи католици още от края на XVI в. През 1595 г. папа Климент VIII изпраща в тези райони босненският францисканец Петър Солинат. Той започва да си сътрудничи с католиците от Чипровци и околността, привлича към католицизма множество православни и  павликяни, които обитават Северозападна България. Солинат започва строителство на църкви и преподава вероучение на българските деца, като изпраща някои от тях да учат в колежи в Италия. Това дава възможност за създаване на българска католическа интелигенция, която да бъде мост между българите и католическия Запад. За дейността си той е обявен за епископ на Софийската католическа епархия през 1601 г. и установява своята резиденция в Чипровци.

През 1606 г. Дългата война приключва с подписването на Житваторогския мирен договор, според който Австрия получава право да търгува свободно в рамките на Османската империя. През 1615 г. е подписано споразумение, с което тя получава правото да закриля католиците в рамките на империята. Същинската католическа пропаганда в българските земи започва след 6 януари 1622 г., когато папа Григорий ΧV издава була за създаването на Конгрегацията за разпространение на вярата, имаща за цел разпространението на католицизма, както и да изграждане на свои клонове в различните европейски държави и в цялата Османска империя.

На 4 април 1623 г. Петър Солинат умира, оставяйки в българските земи 8 000 католици, 4 манастира и 8 църкви. На негово място папа Урбан VIII назначава Илия Маринов, който е завършил Клементинския колеж и право в Римския университет. Година след избирането му, на 2 юни 1624 г., България е призната за кустодия с папска була. През 1625 г. Маринов дарява средства за построяването на сградата на първото българско католическо училище, открито през 1624 г. Той умира през 1641 г. и е наследен от Петър Богдан Бакшев на 17 юни 1641 г. Бакшев е български католик от Чипровци, образован в Клементинската колегия в Рим, известен с написването на „История на България“ през 1667 г. Преди да стане епископ, той предприема редица пътувания по духовни въпроси до Рим, Дубровник и др. Петър Богдан издейства Софийската католическа епископия да бъде обявена за архиепископия през 1642 г. Предвид гоненията на султан Мурад ΙV (1623-1640 г.) срещу католическите духовници и засилването на османския натиск върху християнското население в началото на 30-те години на ΧVII в., възможностите за разпространение на католицизма са ограничени.

Писмата на Петър Богдан до Рим в периода 1636-1639 г. съдържат информация за постоянните войни на Османската империя с Иран и превземането на Багдад и Тебриз през 1638 г. В писмо от 23 юли 1639 г., до секретаря на Конгрегацията Франческо Инголи, Бакшев твърди, че животът в България е станал труден и хората бягат във Влашко и Молдова. В други свои писма до Рим, той дава информация за нападенията на казаците по черноморските владения на Османската империя, които стигат чак до Истанбул.

След смъртта на Мурад ΙV през 1640 г. кризата в Османската империя отново избухва с пълна сила. Това дава възможност на българските католици да подновят своята дейност. През лятото на 1642 г. Петър Богдан заминава за заседание на Конгрегацията в Рим и предлага да бъде открита нова българска католическа епархия. Предложението му е одобрено на 8 ноември с.г. и така е основана Марцианополската епархия, а за неин първи архиепископ на 21 август 1644 г. е ръкоположен Марко Бандулович. Тя обхваща Източна и Централна България, Влашко и Молдова. В 1648 г. от нея се отделя Никополската епархия, оглавена от Филип Станиславов до 1663 г. и след това от Франческо Соймирович до 1673 г. Филип Станиславов е известен с написването на първата печатна българска книга „Абагар“, отпечатана в Рим през 1651 г.

Страници от „Абагар“

През 1644 г. венецианско-османските отношения се обтягат. Опасенията на католическия свят от война принуждават Римската църква да започне опити за създаване на Свещена лига срещу османците. За целта, през януари 1644 г. Петър Богдан Бакшев посещава влашкия войвода Матей Ι Басараб (1632-1654 г.), който е възприеман от Запада като потенциален антиосмански съюзник заради преговорите си с император Фердинанд ΙΙΙ (1637-1657) и отказа му да изпрати войски на трансилванския васал на османците, Георги Ι Ракоци (1630-1648) срещу Хабсбургите през 1642-1643 г.

В писмо до Рим, през май 1643 г., Петър Богдан иска в България да бъде прехвърлен опитният духовник и дипломат Петър Парчевич. Той пристига през януари 1644 г. Марцианополският епископ Марко Бандулович посещава Чипровци през същата година. и иска Парчевич да стане негов викарий (помощник). Парчевич заминава за Бакъу, Молдова, където е резиденцията на Бандулович. От средата на 40-те години на XVII в. до смъртта си Парчевич изпълнява дипломатически мисии в различни страни от Централна и Източна Европа. Делото му има голяма заслуга за това Хабсбургите да вярват, че имат лоялен антиосмански съюзник в лицето на балканските народи.

През 1645 г. в крайна сметка избухва война между Венеция и Високата порта. Османците обсаждат крепостта Кандия, на остров Крит, като това продължава от 1648 до 1669 г. Полско-литовският крал Владислав ΙV Ваза (1632-1648 г.) прави опит да се създаде Свещена лига срещу османците през 1646 г. Същата година Петър Парчевич посещава дожа на Венеция и го моли за помощ за създаване на лига и освобождение на балканските народи, но получава отказ поради ангажираността на дожа в отбраната на Крит от османците. Хабсбургите не са готови за война, защото са изтощени от водилата се предимно в техните владения в Германия Тридесетгодишна война (1618-1648 г.).

Единствената надежда на балканските народи за освобождение се оказва полският крал. През 1647 г. Парчевич и Франческо Соймирович са изпратени във Варшава за среща с него. В писмата на Парчевич от този период се вижда ясно заявено желанието на българите да се вдигнат на бунт срещу османската власт. Владислав IV планира да нападне османските позиции в Запорожието и северното Черноморие. През 1648 г. той умира и шансовете Жечпосполита да започне война с османците се изпаряват. Това позволява на османците да се концентрират изцяло върху войната си с Венеция. Политическата дейност на българските католици достига своята кулминация през следващите две десетилетия, като нейната основна цел е да спомогне за освобождение на българските земи от османска власт. Благодарение на своите силни връзки с Римската църква и по-конкретно с Конгрегацията за разпространение на вярата, българските католически духовници достигат до пряк контакт с европейските монарси и правят опити да ги спечелят за освободителното си дело.

Автор: Александър Савов


Библиография:
Бур, М. и колектив, История на българите том ΙV, Българският народ под османско владичество (от ΧV до началото на XVIII в.), изд. на БАН, София, 1983
Станимиров, С., Политическата дейност на българите католици през 30-те/70-те години на ΧVII век, изд. Наука и изкуство, София, 1988, с. 21

Димитров, Б., Дълг и чест. Петър Богдан Бакшев, изд. Захарий Стоянов, София, 2018, с. 77
Setton, K., M., Venice, Austria and the Turks in the Seventeenth century, The American Philosophical society, Philadelphia, 1991, pc. 104-106

https://bulgarianhistory.org/katolici/

[Hatshepsut]

„Стематография“ от Христофор Жефарович излиза за първи път на съвременен български език

СОФИЯ, 
23.05.2023 12:36
(БТА)

Книгата „Стематография“ от Христофор Жефарович излиза за първи път на съвременен български език по повод 24 май, съобщават от сдружение „Българска история“.

По тома са работили ст. ас. Димитър Пеев и гл. ас. д-р Цветан Василев. Двамата са автори и на пояснителни бележки, които спомагат за разбирането на историческия контекст, в който е създадено произведението.

„Когато стане дума за важни български книги от периода преди Възраждането, в съзнанието ни изниква „История славянобългарска“ на Паисий Хилендарски, както и нашумялата в последните години „История на България“ от Петър Богдан Бакшев. Съществува обаче още един безкрайно значим труд, който безспорно може да бъде нареден сред тях. Книгата „Стематография“ от Христофор Жефарович досега сравнително непозната на днешната общественост. Съвсем очаквано, предвид че последното ѝ издание е публикувано преди близо четири десетилетия“, разказват от сдружението.

Издадена за пръв път във Виена през 1741 г., творбата на Жефарович е съставена на основата на едноименното произведение на Павел Ритер-Витезович, разказват от „Българска история“. В нея могат да бъдат открити литографии на светци, владетели и хералдически знаци, включително и герба на България, намиращ място във всички учебници по история.

https://bta.bg/bg/news/lik/461582--stematografiya-ot-hristofor-zhefarovich-izliza-za-parvi-pat-na-savremenen-balg

[Hatshepsut]

Историята на Петър Богдан Бакшев идва за пръв път в България догодина

Ръкописът на родения в Чипровци архиепископ е изключителен за нашата история, култура и идентичност

Ръкописът на Петър Богдан Бакшев "За древността на бащината земя и за българските дела" ще бъде изложен за пръв път в България през следващата година по инициатива на президентската институция, съобщиха от прессекретариата на държавния глава,

Представянето в страната ни на откритото в Италия историческото произведение е обсъдено от президента Румен Радев и министъра на културата Кръстю Кръстев на среща на "Дондуков" 2 с участието и на директора на Националната библиотека "Св. св. Кирил и Методий" проф. Красимира Александрова.

Историческия трактат, написан от родения в Чипровци архиепископ Петър Богдан, е собственост на италианската община Модена и се съхранява в местна галерия.

"Представянето на ръкописа на Петър Богдан в България е изключително събитие за нашата история, култура и идентичност", коментира Радев. По думите му успехът на инициативата изисква добро взаимодействие между всички отговорни институции. Министърът на културата е готов да подкрепи това начинание за популяризиране на българското историческо и културно наследство.

От 2020 г. президентсството работи за представянето пред българската общественост на ръкописа, който има голямо значение за изграждането на културната памет и националната идентичност на нашия народ. По време на посещението на държавния глава във Ватикана през 2021 г. папа Франциск и държавният секретар на Ватикана кардинал Пиетро Паролин заявяват пред Румен Радев подкрепата си за инициативата при аудиенцията с Румен Радев. Президентът е разговарял по темата и с италианския си колега Серджо Матарела, който също е приел идеята.

Ръкописът "За древността на бащината земя и за българските дела" е завършен около 1667 г. - около век преди "История славянобългарска" на Паисий Хилендарски от 1762 г. Дълго време не са открити оригиналният ръкопис или печатен екземпляр на трактата, като едва през 70-те години на 20-и век историкът проф. Божидар Димитров открива записки на редактора, свързани с ръкописа на Петър Богдан.

https://faktor.bg/bg/articles/istoriyata-na-petar-bogdan-bakshev-idva-za-prav-pat-v-balgariya-dogodina