Покръстването на българитѣ при князъ Борисъ I

[Hatshepsut]

Покръстването на българите при княз Борис I

Oтговорите на папа Николай I до допитването на българите и част от гения на цар Борис I

През първата половина на IX век българските ханове Крум, Омуртаг, Маламир и Пресиян успяват да увеличат територията на страната от Средният Дунав до Беломорието и между р. Днепър и дн. Албания. В българската държава преобладаващ етнически елемент стават славяните. Това налага промени в управлението й. България е разделена на териториално –административни области начело с хански наместници, въведените от хан Крум закони заменят обичайното право на славяни и прабългари и превръщат цялото население в поданици единствено на хана. Правомощията на славянските князе са премахнати. С тези действия са положени основите на централизация на българската държава, тя става основен политически фактор в Европейският югоизток. Въпреки тези постижения България не се числи към кръга на културно развитите християнски държави –изповядвайки езическа религия тя е гледана с пренебрежение и недоверие като варварска държава. Това се променя по късно през управлението на хан Борис I, който извършва християнизацията на българската държава. Много и разнородни са историческите извори за това време от българската история. Те се делят на домашни, византийски и западни. Темата на нашият коментар е латинският извор"Отговорите на папа Николай I до допитването на българите”, но преди това нека да разгледаме накратко историческата картина и събитията който се случват около и в България в навечерието на покръстването й.

През 800г. папа Лъв III коронова франкския крал Карл Велики за “свещен римски император” и по този начин прави пробив във византийският универсализъм. След това събитие започва съперничеството между Константинополската патриаршия и Римското папство за религиозно-културно предастоятелство в християнският свят. Проводници на техните интереси стават двете водещи християнски политически сили-Византия и Немското кралство. През средата на IX век славянските държави по Средният Дунав започват борба срещу немските мисионери. Византия се намесва на страната на славяните преследвайки ясно начертана цел-да отнеме първенството на Римската църква в тези земи. На фона на тази общоевропейска политика започва управлението на хан Борис I(852-889). Възкачването му на българският престол го изправя пред една изключително трудна обстановка. Предшествениците му завладяват македонската и родопската области населени със славяни, но това са територии от Византийската империя. Това е причината за враждебната политика на Византия спрямо България. На северозапад България граничи с Немското кралство, Великоморавия и Хърватско.

Заобиколена с такива съседи държавата на хан Борис е изправена пред сложния възел на политически взаимоотношения, тя става реален съперник на двете християнски империи за надмощие над славянският свят. През 853 г. българският владетел сключва военен съюз с великоморавският княз Ростислав насочен срещу Немското кралство и стремежите му за политическо завладяване на среднодунавските славяни. Съюзник на Немското кралство в този момент е Хърватско. Борис привлича като съюзник франкският крал-Карл Плешиви. Българските войски търпят тежко поражение в хърватските земи. От северозапад нахлуват немски войски. Хан Борис се отказва от съюза с Великоморавия и преминава на страната на Немското кралство. С тази постъпка Борис възпира по нататашното нашествие на немците в северозападните български земи. Следват няколко мирни години, Великоморавия укрепва позициите си в среднодунавските земи. Това засяга интересите на България и Немското кралство които сключват нов военен съюз. През 863 година българи и немци нападат Великоморавия. Княз Ростислав търси за съюзник Византийската империя. Водена от своите интереси Византия влиза във войната на страната на Великоморавия. Към това решение я подтиква и една друга причина - бидейки съюзник на Немското кралство хан Борис обявява че ще приеме християнството от Рим, а това е крайно не допустимо за Империята, чийто стремеж е да установи своето духовно господство над българската държава. Внезапният поход срещу България през есента на 863 г. изправя хан Борис пред твърде напрегната обстановка. За кратко време византийските войски се озовават във вътрешните български земи. Българите са разбити и в сражение със сръбският княз Мутимир. Целта на византийското нападение над България е не толкова завземането на български територии колкото отклоняването на хан Борис от съюза му с немците и сключване на договор задължаващ българският владетел да приеме покръстването от Константинопол. Такъв договор е подписан през есента на 863 г.

На България е върната отново областта Загоре. Значението което отдава Византия на този договор е огромно - поставяйки българите под църковната власт на Патриаршията те ги поставят и под своето политическо настойничество. Хан Борис губи няколко важни битки на бойното поле, но във водите на дипломацията се оказва добър плувец. В приемането на християнството той вижда утвърждаването на неограничената власт на владетеля, а от там и на суверенитета на България спрямо останалите европейски християнски държави. С поемането на задължението да се приобщи към християнството и Константинополската църква Борис подобно на византийският император иска да се сдобие с църква, която да бъде подчинена на висшата светска власт и да се превърне в нейн крепител. Българските пратеници в Константинопол са покръстени-за България заминават византийски духовници начело с епископ. Хан Борис със близкото си обкръжение е покръстен пръв и приема името на своя кръстник-византийския император Михаил III (842-867). Борис изоставя ханския титул и го заменя със славянската титла “княз”. Княжеската титла макар и неравностойна с ханската в политическата терминология на раннославянските езици единствено се доближава до идеята за върховна власт. Около покръстването на българският владетел и причините за това негово решение са разпространени няколко предания. Според едно от тях Борис узрява за християнската вяра след беседи със собствената си сестра приела християнството по време на заложничеството си в Константинопол. Според друго предание Борис, като почитател на лова заповядва в двореца му да бъде изобразена ловна сцена която да впечатлява и същевременно да излъчва респект. Художникът изографисва една картина на Второто пришествие и Страшният съд от християнската религия. Хан Борис преосмисля живота си и решава да покръсти себе си и своите поданици. Каквито и да са сантименталните причини за покръстването на българският владетел не може да се отрече неговият далновиден поглед на конкретната историческа обстановка. Приемайки християнството българите стават равноправни с другите народи в развития християнски свят. Но сега започват новите предизвикателства за българският държавник и народа му. Проповедта на гръцки език не позволява на обикновеното население да вникне в смисъла на християнските тайнства, а старите езически вярваня си остават широко разпространени. Византийските свещеници извършват прости обреди като кръщение и черкуване. Голяма част от висшата българска аристокрация вижда в новата религия заплаха за индентичността на България. Назрява бунт срещу покръстването жестоко потушен от княз Борис-Михаил. Избити са 52ма боляри заедно с целите си семейства. В българските земи проповядват представители и на други религии разпространяват се различни направления от християнството заклеймени от официалната църква като ереси.

Религиозният хаос и бунтът срещу покръстването принуждават княз Борис да помисли за бързо уреждане на въпроса за статута на българската църква. Липсата на българска църковна организация може да бъде сериозна заплаха за независимостта и сигурността на държавата. По силата на сключения мир с Византия Борис се обръща към константинополския патриарх Фотий с молба да му разясни кога и как България би могла да се сдобие със своя църква. Вместо ясен отговор Борис получава обширно послание за това какъв трябва да бъде християнският владетел. Не се споменава нито дума за статута на бъдеща българска църква. Княз Борис решава да потърси отговорите на своите въпроси от папският Рим. В края на август 866г. за Рим заминава българско пратеничество-кавхан Петър и боилите Йоан и Марин. Те връчват на папата 115-те въпроса на българският владетел отнасящи се до християнизацията на народа-вяра, морал, обреди, организация на църковния живот, християнско законодателство и т. н. Едновременно с пратеничеството до Рим княз Борис изпраща други пратеници до крал Людвик Немски с молба да му осигури епископи и свещеници. По този начин Борис желае да си осигури подкрепата на немският крал в преговорите му с Рим. Папа Николай I натоварва с изготвянето на отговорите на българските въпроси Анастасий Библиотекар. Под ръководството на папата опитният канонист и историк съставя"Отговорите на папа Николай I до допитването на българите" В България те са донесени от римско пратеничество начело с епископите Формоза Портуенски и Павел Популонски и са връчени на княз Борис на 13 ноември 866 г. Те са едно своеобразно огледало на състоянието на вътрешно държавният живот в навечерието на покръстването и непосредствено след това. Съдържанието им показва че във въпросите на Борис до папата доминират три основни теми: за юридическият статут на Българската църква; за позицията на владетеля спрямо своите поданици, които все още почитат езичеството; за това как трябва да се отнася спрямо някои изискваня и нововъведения на гръцкото духовенство, които предизвикват съмнения и недоволство от страна на новопокръстените българи.

"И тъй много добре и похвално е, дето заявявате на първо място в своите въпроси, че вашият княз иска християнски закон. Но ако се опитаме да го изложим по подробно трябва да напишем безбройно много книги; за да ви покажем пък накратко в какво предимно се състои християнският закон трябва да знаете че той почива на вярата и добрите дела."

В този тон започват отговорите на папа Николай I на въпросите на българският княз. Впоследствие са изложени разяснения относно няколко християнски ритуала свързани с кръщението и бракосъчетанието:

“Човек е длъжен така да обича оня, който го възприеме от светия купел, както обича баща си; дори колкото повече духът превъзхожда плътта, толкова повече духовният син трябва да обича във всяко отношение духовният си баща, понеже онова възприемане е духовно попечителство и осиновяване съгласно бога…”

Разяснени са нормите и морала при встъпване в брак според приетите в християнството положения. Описан е целият ритуал на християнската сватба. Всички неща придаващи тържественост на брачния съюз.

“…Това са свадбените права това са обичайните уговаряния на браковете покрай други, които сега не ни минават през ума. Ние обаче не твърдим че е грешно, ако всички тия неща не се намесят в брачния съюз, както вие казвате че гърците ви поучават, особено когато обикновено такава голяма липса на средства гнети някои между вас, та нищо не може да им помогне да си подготвят тия неща; и за това нека да бъде достатъчно според законите само съгласието на ония за чието свързване става дума…”

Всички разточителства и харчове свързани със сватбата могат да бъдат спестени ако младоженците нямат средства за това. Достатъчно е само тяхното съгласие за женитба. Тук откриваме различие между римските и византийските норми в бракосъчетанието, макар и дребни на вид но съществени при оглед на това от коя прослойка са бракосъчетаващите се. По нататък срещаме разяснения относно спазването на християнският пост:

"Колко време или дни в течение на годината трябва да се въздържаме от месо – считаме че е излишно да ви излагаме подробно тъй като сте неопитни и някък твърде млади във вярата. Но при все това на първо време трябва да се въздържате по всякакъв начин от яденето на месо в дните на постите, в които трябва да просим милост от бога чрез въздържане и плач на разкаяние…именно в Четиридесетницата, която е преди Пасхата, в поста след Петдесетницата, в поста пред празника Успение на света Богородица и на приснодева Мария, владичица наша, а също и в поста пред празника Рождество на господа наш Исуса Христа-пости които светата Римска църква е възприела и пази. Обаче в петъка на всяка седмица и във всички бдения на бележити празници трябва да се въздържаме от месо и да се отдаваме на постене, та наистина да можем да кажем с псалмописеца: Вечерта ще се въдвори плач, а на заранта радост."

Относно почивните дни: "В деня господен наистина трябва да се въздържате от полски труд и да се отдавате по всякакъв начин на молитва та каквато небрежност сторите в продължение на шестте дена да я изкупите с молитва в деня на Възкресението господне…”

Освен свързаните с вярата пояснения Княз Борис I се нуждае и от светски закони съобразени с новата религия. Този негов интерес е заложен във въпросите му до папа Николай I.

"A между въпросите и допитванята вие казвате, че искате светски закони. Затова ние бихме ви изпратили на драго сърце книги, които както бихме могли да си помислим засега ви са необходими, ако знаехме че у вас се намира някой който би могъл да ви ги изтълкува. Но ако сме дали на пратениците си някои книги от светския закон то не искаме, като се върнат пратениците, там да останат книгите, за да не ви ги изтълкува някой превратно или да ги изопачава."

Както вече споменахме по-горе с въвеждането на християнството като държавна религия Княз Борис се сблъсква с крайно сложната обстановка в България. Решен твърдо да отстоява своите възгледи той не се поколебава да използва силата на меча срещу своите противници. Но въпреки това той носи върху съвестта си бремето на тия убийства – въпроси в тая посока той отправя към римският папа. Николай I не спестява порицанието си за извършените убийства, но деликатно оправдава действията на българският владетел.

"Обаче защото вие сте съгрешили по-скоро от ревност към християнската вяра и от незнание, отколкото от друг порок, вие добивате затова опрощение и милост по благоволението на Христа, щом последва от ваша страна покаяние."

Много и от разнообразен характер са допитванята на българите към Римският папа-свързани с християнските обреди, с ежедневието на правоверният християнин с обичайте изпълнявани по време на война и мир, с въпроси от общ характер засягащи функционирането на държавната система според християнската етика и морал.

"Вие заявявате че искате да знаете какво трябва да направите с ония които се отрекат от християнският закон….""Какво трябва да се отсъди за свободният човек който се е изплъзнал чрез бягство от отечеството си, ако бъде хванат…”"Относно ония които удрят на бяг, когато влезете в сражение с неприятеля…”"Какво трябва да претърпи отцеубиецът….""За ония които предаде на смърт другаря си…” "За оня който неволно убие човек …”

От настоящият исторически извор разбираме за живият интерес на българите да подредят законите си спрямо християнските норми, засегнати са въпроси с деликатен характер от бита им преди покръстването. Срещаме допитване и относно това какво трябва да бъде облеклото на приелите новата вяра: "Каквото питате за гащите смятаме че е излишно; защото ние желаем да се промени у вас не външният вид на дрехите ви, но нравите на вътрешният човек и не придиряме в какво друго се обличате, освен в Христа…”

Един от най-важните въпроси вълнуващи българите и техният княз си остава въпросът за самостоятелна българска църква и български патриарх. Може би това е и основната причина Борис да потърси Рим и папата, след като Константинопол се измъква от това питане.

“Вие питате дали е позволено да ви се ръкоположи патриарх. Но за това нищо определено не можем да ви отговорим, преди да се върнат нашите пратеници, които заедно с вас изпращаме, и ни съобщат какво множество и единодушие на християните има у вас. Обаче на първо време вие трябва да имате епископ и когато с увеличението на божията благодат у вас се разшири християнството и бъдат ръкоположени в отделните църкви епископи, тогава трябва да се избере между тях един, който трябва да се нарече, ако не патриарх, то поне архиепископ, та към него всички да се обръщат и да чакат неговия съвет в по-важни случаи, защото апостолските правила предписват същото и казват: На епископите на отделните племена подобава да знаят кой из между тях да се счита за пръв, когото те да смятат за свой глава, и да не вършат нищо по–важно без негово знание и пр.
 
Вие обаче питате от кого трябва да се ръкополага патриархът. И затова знайте, че в място, дето никога не е бил поставян патриарх или архиепископ, трябва за пръв път да се назначи от по –големия, защото съгласно апостола по-малкия се благославя от по-големия, а след като получи разрешение и се ползува от палиум, той сам си ръкополага по-нататък епископи, които са властни да ръкоположат негов приемник. Все пак било че искате да ви бъде ръкоположен патриарх, било архиепископ, било епископ, не можете да искате по уместно от никого другиго такъв да ви бъде ръкоположен, освен от първосвещеника на престола на блажения Петър от когото си е получило началото и епископството, и апостолството. Но в такъв случай трябва да се спази този ред, именно от предстоятеля на апостолическия престол да ви бъде ръкоположен епископ, който ако народът на Христа порасте с негово съдействие, да получи от нас правата на архиепископство; и едва тогава да си постави епископи, които след смъртта му да му избират приемник. И поради дългият път да не дохожда вече тука за ръкополагане оня който е избран но да го настанят като такъв епископите които от починалия архиепископ са ръкоположени, като се съберат заедно; на първо време, разбира се, като не сяда на трон и не освещава нищо друго освен тялото на Христа докато не получи палиум от римския престол, по какъвто именно начин всички архиепископи в галските земи, в Германия и в други области се утвърждават в своята дейност.”

Както се вижда от горния цитат папа Николай I отговаря изчерпателно на основният въпрос в "допитванята". Ако не патриарх, то поне архиепископ може да оглави българската църква. Това се смята от българската историография за голям успех за княз Борис и българската държава. Друг е въпросът обаче че папата така подрежда нещата – всичко да зависи от волята на Рим. По това време в България пристига и немско пратеничество, което скоро напуска страната защото там вече е папското духовенство. То започва повторно покръстване на населението, а византийските духовници са прогонени. В енциклика до източните църкви константинополският патриарх Фотий осъжда поведението на Рим. В папските отговори до допитванята на българите срещаме и пояснение за първенството на църквите.

"Вие желаете да узнаете колко са истинските патриарси. Истински патриарси трябва да се считат ония които заемат апостолски престоли като приемници на първосвещениците, т. е. които стоят на чело на ония църкви, които както е доказано са учредили апостолите, именно Римската, Александрийската и Антиохийската- Римската, която са учредили със своята проповед първоапостолите Петър и Павел….. Цариградският обаче предстоятел и ерусалимският, макар и да се наричат патриарси, все пак нямат такова значение каквото по-горните. Защото нито някой от апостолите е учредил Цариградската църква, нито Никейския събор който е по знаменит и по свещен от всички събори изобщо я поменува….”

На лице е вече един доста наболял конфликт между Рим и Константинопол. На фона на всичките тези спорове е и стремежът на двата християнски центрове да привлекат българите към своето лоно. Княз Борис подразбира това и умело преследва своите интереси. Папа Николай I предлага да ръкоположи за български епископ свое протеже. Княз Борис изисква той да посочи името на главата на българската църква. Последователят на Николай I -Адриан II също отказва за архиепископ на България да бъде ръкоположено лице посочено от българският владетел. Борис I влиза в преговори с Константинопол. Византия е склонна на отстъпки. От 5 октомври 869г. до 4 март 870г. в Константинопол заседава VIII Вселенски събор. На него са въведени и българските пратеници и в присъствието на официалните представители на всички християнски църкви – патриарсите на Константинопол, Ерусалим, Александрия и Антиохия, както и пратеници на Римският папа -император Василий I Македонец поставя за разглеждане въпроса за юрисдикцията на българската църква. Съборът взима решение България да премине под върховенството на Константинополската патриаршия, но да бъде обособена като автономна архиепископия. Патриарх Игнатий ръкополага за пръв български архиепископ –Йосиф. Зависимостта на българската църква от Константинопол е формална. Следващите и предстоятели се избират от клира на българският епископат с одобрението на владетеля. Като пълновластен и суверенен владетел княз Борис макар и да няма формално признание на юридическите си права има възможност да влияе върху избора на българският църковен глава. От цялата ловка игра с Рим и Константинопол българският владетел извлича максимални дивиденти. "Отговорите на папа Николай I до допитването на българите" са ценен съветник за новопокръстеният български народ. В 106 отговора на папата са засегнати теми от широко спектърно естество касаещи християнското изповедание, правилата, нормите изискванията, обредите в новата за българите религия. Имайки ги в ръцете си Княз Борис лесно може да съпостави източното и западното християнско вероизповедание. Приемайки християнството от Рим той би се обрекъл на твърдия папоцезаризъм-претенциите на главата на католическата църква за светско господство над покръстените народи. В този случай той едва ли би получил автономия за българската църква, но нещо повече –могъл е да изпадне в политическа зависимост от Римският папа.

“Най-сетне вие коленопреклонно ни умолявате да поднесем и на вас както сме поднесли на други племена истинско и съвършено християнство, което да няма петно или бръчка както твърдите, `че в отечеството ви са дошли от разни места християни които своеволно разправят много и различни неща, т. е. гърци, арменци и хора от други места……Но чуйте оня който е казал това какво казва другаде: А от скверни празнословия избягвай защото много подтикват към безчестие и тяхното слово разяжда като живеница. Все пак във всичко това милосърдието божие ще помага на нашите пратеници и на бъдещия ви епископ та да ви просвещават и обилно поучават какво трябва да вършите; но и те било сега, било сетне ще запитват по обичая винаги в случаи на недоумение и в особено важни работи апостолическия престол на цялата църква и поучени от него ще ви поучават в онова което е потребно и ще ви просвещават с прилежна проповед в онова което е божие.

Това именно отговорихме на подсещанията или запитванията ви както бог ни внуши, не колкото можахме но колкото счетохме, че може да бъде достатъчно. А когато по божия милост добиете от управата на предстоятелството ни епископ той ще ви поучи във всичко което засяга неговата длъжност и ако има неща които не ще знае той ще ги научи от решението на апостолическия престол. Обаче бог които е проявил във вас най-великото дело на спасението нека го довърши, затвърди и до край укрепи и засили. Амин.”

Така завършват отговорите на папа Николай I до допитванята на българите. Един безценен исторически извор показващ много аспекти от историческата картина в България през втората половина на IX век. Този латински извор представлява доказателство за важността на българският въпрос по време на покръстването за водещите християнски центрове Рим и Константинопол. По късно в 1054 г. при окончателният разкол между Източната и Западната църкви един от проблемите върху които се спори е кой е покръстил българите. Похвална е ролята на княз Борис I прозрял в християнизацията на България фактор с основно значение за формирането на българската народност. Приемането на християнството води до един общ за цялото население на страната светоглед и морал. Малко по-късно имайки шанса да разполага със знанията на Кирило-Методиевите ученици и със славянската писменост княз Борис превръща християнството в могъщо средство за духовно обединение на разнородните етноси в своята държава.

[Hatshepsut]

Предаването "Час по България" по ТВ СКАТ с водещ проф.Пламен Павлов от 2 май 2014 г. за княз Борис-Михаил, гост - акад. Васил Гюзелев:

http://www.skat.bg/products.php?type=10&genre=7137

[Hatshepsut]

За мен личността и делото на цар Борис I Михаил са противоречиви.
Започвам с отрицателните аспекти. Налагането на християнството за мен е един насилствен акт, който не мога да оправдая. Всеки човек, който притежава качествата на личност (а не на индивид) има право сам да избира в какво да вярва и в какво да не вярва. Спускането на вяра "отгоре" е една от проявите на средновековното мракобесие. Веднага давам за сравнение езическите религии в древността, които са се разпространявали по мирен начин. Това важи за египетските култове, митраизма, както и за останалите вярвания, които са били разпространени по нашите земи.
Друга отрицателна проява на Борис I е ослепяването на неговия син Владимир Расате.

А за положителните аспекти в неговото управление - той е успял да минимизира загубите от налагането на християнството, като е постигнал автономен статут на БПЦ и богослужение на български език, така е било предотвратено погърчването на българите.
Друго положително в неговата дейност е радушния прием на учениците на Кирил и Методий в България, довело да създаването на българска национална просвета и култура, както и до разпространението на българската азбука и литература в съседните държави.

[Hatshepsut]

Княз Владимир Расате – владетелят, чието име българските извори не споменаха

Княз Владимир-Расате, син на Борис-Михаил I Покръстител и владетел на българите в края на IX век, е сред личностите, които и до днес будят разгорещени дебати сред историческата общност и публичното пространство. Причината, разбира се, е, че управлението му неизбежно се свързва с последния отпор на българското езичество срещу християнизацията на България през втората половина на IX век. В настоящата студия ще се спрем на изворите, които отправят своите тежки обвинения срещу възкресилия според тях езическите обичаи в България владетел, както и върху причините, които според поколения български историографи подтикват Расате към тези действия.

На първо място в нашето изследване трябва да се спрем върху онези данни, които предхождат възшествието на Расате върху българския престол. И така, какво знаем за княза, който остава в историята на българското християнство като „черна овца“? Преди всичко нека се спрем върху името му – Расате. Смятано от години в българската историография за езическото название на този владетел, днес постепенно започва да набира поддръжници хипотезата, че Расате не е име, а просто прозвище на българския престолонаследник.

Подобно заключение се подкрепя от византийските, източнофранкските и българските източници, които споменават княза единствено като Владимир. Названието „Расате“ се упоменава в един-единствен извор – приписка към прочутото Чивидалско евангелие, в което намираме подробно описание на семейството на княз Борис I, наред с имената и семействата на българските пратеници, участвали в делегацията до римския папа Николай I през 867 г. Нов подход към тълкуванието на името „Расате“ намираме в предположението, че думата е прозвище, придобито по време на военни действия срещу сърбите за провеждането на които научаваме от извора „За управлението на империята“ на Константин Багренородни.

Според византийския василевс в хода на този конфликт, за чието датиране все още се водят спорове, Владимир предвожда български военен отряд, в съставa на който се намират и дванадесет велики боили. Предполага се, че названието „Расате“, с което той става известен впоследствие, произлиза от името на граничещата със сръбските земи българска крепост Рас, откъдето вероятно тръгва оглавявания от българския престолонаследник боен отряд.

Поверяването на военен контингент в ръцете на Расате обикновено се тълкува от историографите и като доказателство за неговото пълнолетие по време на конфликта. Това от своя страна се изтъква като аргумент в полза на твърдението, че Владимир е роден много преди акта на покръстването през 863-864 г. и за разлика от по-малкия си брат Симеон е отраснал и възпитан в духа на старите езически обичаи, които, вече като български владетел, се опитва да възроди.

Войната със сърбите за която говори в своя труд Константин Багренородни е с неясен завършек – според ромейския василевс Владимир и неговият боен отряд са пленени от силите на сръбския княз Мутимир, което в крайна сметка налага личното ангажиране на княз Борис във военните действия. Изглежда че сключеният мир все пак е бил в полза на българите, защото Константин Багренородни споменава, че Борис приема „пактон“ ( данък ) от сърбите. Вследствие на намесата на българския владетел, синът му е освободен от сръбски плен, а княз Мутимир гарантира мира чрез изпращането на знатни пленници в България.

И така, вече разгледали някои проблематични въпроси около името и възрастта на Владимир-Расате се насочваме към момента, в който той застава начело на българската държава през 889 г. Както е известно след внушителните 37 години на управление, Борис I решава да абдикира от светския си ръководен пост и да се отдаде на духовни дела като се замонашва и оттегля в манастир. Повечето исторически източници твърдят, че оттеглянето на княза покръстител от властта е вследствие на собственото му желание за духовно уединение, въпреки че византийският философ Теофилакт Охридски споменава неизвестна тежка болест, която поваля българския владетел в края на 80-те години на IX в. и налага неговата абдикация. До този момент унаследяването на властта в България е от баща към син, като мястото на Борис на българския трон е заето от Владимир.

Преди да се задълбочим в управлението на новия владетел е уместно да отбележим някои особености на неговата фамилия в контекста на които Владимир е разглеждан и осъждан от своите съвременници. Отдадеността на новата за България християнска вяра е забележително силна в целия род на Борис и тъкмо затова враждебното отношение на княз Владимир-Расате към нея толкова ярко контрастира на фона на преклонението на роднините му към нея. От вече споменатото Чивидалско евангелие получаваме ценна информация за фамилията на Борис I и за читателя вероятно ще е интересно да научи колко много от членовете на тази фамилия решават да се посветят на духовни дела.

Според въпросния документ наследниците на българския владетел, споменати вероятно по реда на своята възраст, са Расате, Гавраил, Симеон, Яков, Пракси (Евпраксия) и Анна. И докато по-младите синове и дъщери на Борис очебийно имат старозаветни или християнски имена, престолонаследникът явно е единственият, който не променя името си, тъй като самото название „Владимир“ не е с християнски корени. Макар да не е напълно известно каква е съдбата на Гавраил и Яков, дъщерите на Борис стават отдадени християнки, като и двете се замонашват в даден етап от живота си. Доколкото може да се съди от фреските на Охридския манастир „Св. Архангел Михаил“ кръстник на една от Борисовите дъщери става самият св. Наум. Откритият през 1965 г. надгробен каменен надпис на княгиня Анна в Преслав разкрива, че тя става ктитор на две църкви и завършва живота си като монахиня.

Смята се, че към монашески живот се е насочил и един от братята на Борис на име Докс. Косвено потвърждение за подобна хипотеза някои изследователи като проф. Васил Златарски откриват в произведението на Константин Преславски „Небеса“, където българският литературен деец заявява, че бил подтикнат към написването на творбата си от „честния човек Дукс, черноризец (монах)“. Още една следа в тази насока откриваме и в названието на друг български творец от тази епоха – Тудор, черноризец Доксов. Към новата вяра се обръща и сестрата на Борис – Анна, която приема християнството още по време на своето пленничество в Константинопол преди акта на самото покръстване на българската държава да се е състоял. Както е известно самият цар Симеон преди своя възход към владетелския престол се подготвя да оглави новоизградената българска църковна институция като първосвещеник.

След изброяването на този пантеон от дълбоко духовни роднини на княз Владимир Расате, неговата антипатия към християнството вероятно буди недоумение. Често пъти като обяснение за действията му срещу покръстителската политика на баща му Борис I, в историческата литература са представени „тежненията“, които Владимир изпитвал към предишната вяра. Под този доста мъгляв термин, историографите обикновено намекват, че като най-възрастен от наследниците на Борис той става съзнателен свидетел на жертвите, които баща му прави в името на покръстването на българския народ, включително безмилостната екзекуция на 52-та болярски рода, които му се противопоставят. Кръвта, платена за възцаряването на мирната религия, може би е преследвала бъдещия владетел до момента на неговия възход на престола.

Домашните български източници дават изключително завоалирани данни за управлението на княз Владимир до 893 г. Всъщност по-голямата част от официалните книжовни паметници, като поменици на владетели, синодици и пр., въобще не споменават името на „княза-отстъпник“, сякаш за техните автори той никога не е съществувал. Макар и индиректно все пак има извори, които загатват за гонения срещу християните и вярата им в България, отнасящи се вероятно до управлението на княз Владимир. Такъв източник например е 43-тата беседа на „Учително евангелие“ на Константин Преславски според която трябва:

„…да славим Бога, без да се боим от царя, без да се свеним от князете, нито да се срамуваме от велможите, но дори и ако ни заплашва гонение, ако предстоят мъки, ако насилие ни притиска, да не се боим и да не се отлъчваме от Неговата любов, но с дръзновение да проповядваме и да му се молим… Да си спомним и светите мъченици – не бяха ли всички от нашия род, не предадоха ли телата си на мъка: на огън, зверове, на смърт, за да не отпаднат от любовта му, за да не се отрекат от него. Нека и ние да го обичаме, без да отстъпваме….“. Въпросната творба е написана именно по време на управлението на княз Владимир. 

Далеч не толкова дискретен в своите обвинения е латинския абат Регинон, чийто сведения са един от най-често цитираните източници за управлението на Владимир Расате и неговата антихристиянска политика:

„Между това неговият (на Борис) син, когото той поставил за крал и който далеч отстъпвал на баща си по ревност и деятелност, почнал да върши грабежи, да прекарва времето си в пиянство, пиршества и разврат и с всички средства да възвръща новопокръстения народ към езическите обреди.“

След подобно красноречиво описание на средновековния хронист не му е било никак трудно да извика в читателското въображение сцената на страховита вакханалия, съпътствала управлението на княз Владимир и да представи неговата личност като същински втори владетел на Содом. Въпросът, разбира се е, доколко подобна представа би отговаряла на истината? На първо място е силно неясен начинът, по който според абат Регинон князът се е заел „с всички средства да възвръща новопокръстения народ към езическите обреди“.

Едва ли можем да смятаме, че Владимир Расате е свикал някакъв събор на който да заклейми новата религия и да върне старата вяра, защото подобно нещо не би убягнало на тогавашните летописци и би било упоменато надлежно. Като логично се налага заключението, че Расате не се е стремял пряко да върне България към езичеството, а вероятно е създавал обструкции за продължаващото покръстване на българите.

Както е известно, цялостната християнизация на България е процес, измерващ се в десетилетия в своята продължителност и дори в края на IX в., както е споменавано в житията на св. Климент Охридски и св. Наум, все още в българската държава имало общности, които тепърва трябвало да бъдат приобщени. Въпреки сведенията на някои по-късни извори, че Расате започва изграждането на нови езически капища, подобни твърдения не намират подкрепа в археологическите проучвания на територията на столицата Плиска.

Като цяло всички по-късни извори по темата се базират единствено на хрониката на абат Регинон. С оглед на археологическите находки и историческите сведения далеч по-вероятно е князът да се противопоставял не толкова на християнството, колкото на едни от неговите разпространители в България – византийското духовенство. В подкрепа на подобна хипотеза бихме могли да посочим завоя в българската външна политика, насочен към сближаване с Източнофранкското (Немското) кралство и участието му в антивеликоморавската коалиция на крал Арнулф.

През 892 г., с благословията на папа Формоза, Арнулф начело на голяма войска от франки, алемани, баварци и маджари нахлува на територията на Великоморавия, където нанася поредица от тежки поражения на великоморавския владетел Светополк. През септември същата година кралят изпраща делегати при княз Владимир, чиято цел е да привлекат българския владетел към коалицията и да затвърдят добросъседските взаимоотношения между двете държави. Според Фулденските анали пратениците достигат безпрепятствено българските земи през територията на Хърватско и са радушно и благосклонно приети от Расате.

Вследствие на немското пратеничество е оформен съюзен българо-немски пакт, насочен срещу Великоморавия. Наред с обещанието за военна помощ, княз Владимир се съгласил и с поставянето на търговски рестрикции на българския износ към великоморавското княжество, което се лишавало от каменната сол, добивана в контролираните от българите солни мини в Карпатите. Паралелно с протичащото сближаване между България и Немското кралство се охлаждали отношенията между българската държава и Византия. За Източната Римска империя едва ли е било приемливо усилването на немското влияние в България, зад което стояли интересите на влиятелния папа Формоза. Можем само да предполагаме дали „дълбокият мир“ сключен от Борис с Византия през 863 г. е щял да устои на обтягането на отношенията между двете държави. Едва няколко месеца след сключването на българо-немския договор обаче, през есента на 893 г. се случило нещо, описано красноречиво от абат Регинон:

„Когато баща му (Борис) узнал това (възраждането на езичеството от Владимир), възпламенен от силен гняв, свалил монашеската дреха, отново препасал военния пояс, облякъл царските дрехи и като взел със себе си тия, които се бояли от Бога, опълчил се срещу сина си. Скоро без особено затруднение той го заловил, извадил му очите и го пратил в затвора…“

Причините за внезапната и решителна намеса на абдикиралия Борис в светските дела на българската държава са дебатирани обстойно в българската историография. Естествено, средновековните хронисти определят като водеща религиозната ревност на бившия владетел, но по-всяка вероятност Борис съвсем не е бил така неосведомен за случващото се в България, че да са му били нужни цели четири години за да пристъпи към действие. По-вероятно е намесата му да е била продиктувана от съображения от по-светски характер, свързани с изместването на курса на българската външна политика към сближение с Немското кралство.

Така или иначе, след пряк сблъсък със собствения си син, Борис свиква събор, на който определя съдбата на България за следващото столетие. На първо място, променяйки изначалния закон за унаследяване от баща на син, Борис повелява престолонаследието да става и от брат на брат. След като сваля от трона непокорния си син Владимир, Борис обявява за нов български владетел Симеон. Възпитан и израснал в духа на новата вяра, получил византийско образование и пребивавал в Константинопол години наред, Симеон на пръв поглед бил перфектният избор за съхранението на мира с Византийската империя и опазването на покръстителското дело.

Иронията, че скоро след възхода на новия владетел върху българския престол, Византия намира в негово лице един от най-свирепите си и непримирими врагове не е подмината от историята. След като съборът постановил и преместването на столицата от Плиска в Преслав, Първата Българска държава окончателно скъсвала с всички свои езически корени, пристъпвайки в зората на следващото столетие под знамената на новия Златен век.

Приключвайки с държавните дела на великия събор, Борис отново се връща към своето духовно уединение. Смъртта на княза-покръстител е засвидетелствана до година, месец и дори ден от седмицата, което е голяма рядкост сред данните, с които историографията разполага за други български владетели. Тази биографична справка дължим на вече споменатия Тудор, черноризец Доксов:

„В годината 907 на 2 май в събота вечерта почина божият раб, бащата на княз Симеон, живеещ в чистата вяра и правоверното изповедание на нашия Господ Исус Христос. Това бе великият, честният и благоверният наш господар, княз български, на име Борис, чието християнско име бе Михаил. В името на Отца и Сина и Светия дух – амин!“

А какво станало с Владимир-Расате, князът отстъпник, владетелят, който според редица хронисти и източници за малко не върнал новопокръстения български народ към езичеството? След ослепяването и затварянето му сигурните данни за него свършват. Естествено, чисто хипотетично бихме могли да изведем от българската история друг подобен пример в който престолонаследникът е лишен от трона за сметка на по-младия син.

Такъв е случаят с Енравота, синът на Омуртаг, който заради вярата си в християнския Бог е затворен и владетел на България става Маламир. Както е известно Маламир дава на брат си прост избор – да се откаже от вярванията си или да бъде екзекутиран. Избирайки втората опция Енравота става първият български християнски светец-мъченик. Не е нереалистично да предположим, че след овластяването си Симеон дава същия избор на по-големия си брат. А предвид на факта, че Владимир Расате изчезва от историческите извори след своето затварянето говори, че изходът за него е бил подобен на този на Енравота.

https://bulgarianhistory.org/kniaz-vladimir-rasate/

[Hatshepsut]

Черноризецът на българския престол

Българските и общославянски просветители през Средновековието принадлежат към социалната група на духовенството. Светите братя Кирил и Методий, Климент Охридски, Наум, Константин Преславски, Черноризец Храбър и Иван Рилски са от Първото българско царство. От периода на Второто царство са патриарх Евтимий, Григорий Цамблак, Теодосий Търновски и митрополит Киприан. Всички те донасят славата на средновековна България като „държава на духа“. Обединяващо при тях е, че се числят в редиците на черното духовенство – монашеството, наричано още черноризничество. Тези хора се отричат доброволно от благата на светския живот, давайки  обет за целомъдрие и послушание. Те са духовният стожер на българския народ.

Мястото и ролята на черноризничеството не може да се оцени обективно, без да се вземе предвид участието на един известен черноризец начело на Българското царство. В историческата наука това е твърде проблемна тема. Смятам, че тя ще представлява интерес за читателите на списание „Българка“, затова днес ще разкажем повече за нея.

Кой е този монах, който се разпорежда и като владетел на българите?

Историята на неговото царуване е известна на всички нас още от малките класове. Не е трудно да се досетим, че става дума за княз Борис-Михаил (852 – 889 г.), Покръстителя на българския народ. През 889 г. княз Борис-Михаил се оттегля доброволно от властта, получава монашеско пострижение и отива в манастир. Както пише в историческия извор (летописите на Регино): „По Божие внушение той изоставил земното царство, за да царува вечно с Христа на небето; и като поставил на своето място за княз по-стария си син, постригал се, приел одеждата на светото подвижничество и станал монах.“

Тогава на българския трон сяда първородният му син Владимир – Расате (889 – 893 г.), който прави опит да върне България към езичеството. Предателството на Христовата вяра от страна на Расате предизвиква монаха Борис-Михаил да напусне манастира: „Възпламенен от силен гняв, свалил манастирската дреха, отново препасал военния пояс, облякъл царските дрехи и като взел със себе си тия, които се бояли от Бога, опълчил се срещу сина си. Скоро без особени затруднения той го заловил, извадил му очите и го пратил в затвора.“

Силният човек на трона на България за известно време отново става Борис-Михаил, след свалянето на сина-езичник Владимир. Ето как се развиват събитията. „След това свикал цялото си царство и поставил за княз по-младия си син, като го заплашил пред всички, че ще претърпи същото наказание, ако в нещо отстъпи от истинското християнство.“ Както виждаме от историческия източник, Българското царство по онова време (893 г.) е ръководено от Борис-Михаил, негово е правото да го „свиква“ и да „поставя“ княза. След Преславския събор (893 г.) властта е предадена на Симеон, но това не значи, че Борис-Михаил остава далеч от нея.

Първите години от управлението на Симеон Велики (893 – 927 г.) са особено тежки. Причина са маджарските нашествия. Маджарите завземат огромни български територии. Над България надвисва сянката на гибелта. Тогава отново на помощ идва монахът Борис-Михаил. „Най-сетне нещастниците, като не знаели как биха могли да се окуражат и да си помогнат, прибягнали всички до стария си владетел Михаил, който пръв ги обърнал в истината на християнската вяра, и го молели да ги посъветва как да излязат от надвисналата опасност.“ (Фулденските летописи) Българите се вслушват в съветите на „стария си владетел Михаил“, което им донася крайна победа във войната с маджарите.

Няма никаква причина да се съмняваме в религиозната ревност на княз Борис-Михаил. За него вярата е свещено откровение и пътеводна светлина. Затова в писмата си патриарх Фотий го нарича „нов Константин“, по аналогия с император Константин Велики, въвел Римската империя в християнството. Освен това Фотий забелязва у княз Борис-Михаил „разположение, насочено към отвъдния свят“. В „Житието на св. Климент“ Теофилакт Охридски пък пише за Борис, че след идването на Кирило-Методиевите ученици в България той проявява „желание да беседва всекидневно“ с тях, да научава от тях жития на светци и тълкувания на светото писание. Заживявайки по християнски (след Кръщението си през 865 г.), Борис-Михаил се превръща в силно религиозен човек, чийто естествен път води до манастира.

Приемането на монашеството от страна на българския владетел е акт на личен избор, който ограничава бъдещи обществени изяви. Влизайки в манастир, Борис-Михаил е наясно, че монашеският обет изключва облагите от „властта над човеците“. Вярно, Борис-Михаил посяга отново към царската власт, но не за друго, а защото християнската религия в България е в опасност. Това е своеобразен подвиг на монаха-воин, който се вижда принуден да стане цар отново.

За периода, в който монахът Борис-Михаил царува, съществуват сведения и от материалната култура. Открити са два оловни печата (моливдовули). Те ни известяват за „Михаил монах, от Бога поставен владетел на България“. Михаил монах – това е княз Борис-Михаил, а печатите датират във времето между 889 г. (когато се замонашава) и 907 г. (когато умира). Според специалистите, до смъртта си княз Борис-Михаил („Михаил монах“) така и не се отказва съвсем от земната власт. Той „не е предал всецяло властта на двамата си синове“, „запазил е правото си на върховен надзор над властта“, практикува „съвместяване на монашеството с княжеските пълномощия“ и пр.

Не е изключено обаче черноризецът Борис-Михаил да легитимира себе си на трона единствено за да съхрани християнството от езически гонения. А това става в периода от свалянето на Владимир до поставянето на Симеон, събития, в които монахът взима пряко участие и които се развиват в рамките на една година (893 г.). Защото монашеството изисква послушание: монахът е подчинен другиму в църковната йерархия, а това е неприемливо за един български княз-самодържец. Знаем, че владетелят Борис-Михаил действа решително и с размах. Той не ще допусне санкции от по-висша нему инстанция…


Печат на цар Борис I Михаил

Така или иначе властването на „Михаил монах“ е паметно събитие в историята на средновековна България. То продължава, малко или много, и след замонашаването на Борис-Михаил. А това е показателно за важната роля, която имат монасите в разцвета и величието на средновековна България, някогашната „държава на духа“.

https://www.bulgarkamagazine.com/

[Hatshepsut]

Св. княз Борис I Михаил



Св. княз Борис I Михаил (II част)

[Шишман]

На практика българският народ, започва да съществува, като народ едва след покръстването.

[Hatshepsut]

От нашата Download-секция може да свалите книгата на Васил Гюзелев "Княз Борис І":

https://bg-nacionalisti.org/BNF/index.php?action=downloads;sa=view;id=3426

...а също и книгата на Начо Начов "Време и живот на Св. Борис-Михаила":

https://bg-nacionalisti.org/BNF/index.php?action=downloads;sa=view;id=3424

...както и книгата на Александър Стойков "Легендата Борис":

https://bg-nacionalisti.org/BNF/index.php?action=downloads;sa=view;id=7739

[Hatshepsut]

Как България стана християнска държава?

Налагането на държавна религия не е обикновен процес, при който се заменят едни божества с други. То представлява цивилизационен избор, предопределящ цялостния облик на страната. Моделът на управление, обществения живот, културата, законодателството и дори области като градоустройството са само малка част от тези, които в огромна степен се повлияват от вероизповеданието. В този ред на мисли приобщаването на която и да е държава към дадена религия е крайъгълен камък в нейното развитие. Изключение не прави и България. Приемането на християнската вяра по времето на княз Борис-Михаил се смята за може би най-повратният момент в родното ни минало.

[Hatshepsut]

Християнството и българските владетели от езическия период

Част 1


Част 2

[Hatshepsut]

Борис-Михаил, „осмият“ от Светите Седмочисленици


Портрет на св. цар Борис-Михаил от манастира на св. Наум на Охридското езеро

Автор: Проф. Пламен Павлов

Борис-Михаил е с решаваща роля за създаването и утвърждаването на кирилицата – българската азбука
На 3 и 4 май 2023 г. в Плиска ще се проведе втората Национална научна конференция "Св. цар Борис I – Михаил Покръстител и православната духовност и култура"

В Бориловия Синодик, знаков паметник на българската църква от XIII-XIV в., е записано: “На Борис, първият български цар, наречен в светото кръщение Михаил, който доведе българския народ до богоразумието чрез светото кръщение – вечна памет...” Непреходното дело на държавника, осъществил цивилизационния избор на България, продължава да ни вълнува и днес. И с право именно този наш владетел е патрон на първопрестолна Плиска – градът, който бележи раждането и възхода на Първото българско царство, една от трите империи в средновековна Европа.

Личността на Борис–Михаил (852-889, починал на 2 май 907 г.) още от средата на XIX в. привлича вниманието на учените, което се илюстрира от редица научни трудове у нас и в чужбина. Сред тях се откроява фундаментална книга на акад. Васил Гюзелев „Княз Борис I. България през втората половина на IX в.“ (София, 1969 г.), чиито изводи са меродавни и днес. По инициативата на Община Каспичан, в която влиза най-старата ни столица, на 3 и 4 май 2023 г. ще се проведе втора по ред Национална научна конференция по история, археология и архитектура, посветена на по-нататъшното проучване и осмисляне на епохата на „светия цар Борис“, както е наричан „равноапостолният“ владетел от църквата и поколения българи в продължение на векове.

Защо, как и при какви обстоятелства Борис решава да се обърне към християнската религия  е въпрос, който няма лесен отговор. Важното обаче е, че българският кан/княз, подобно на римския император Константин Велики през 313 г., избира верен път за своя народ. Без съмнение за това решение принос е имала и висшата аристокрация в Плиска и страната. Християнизацията през 864 г. е следствие от мащабните обществени промени и реформи през IX в., но и на нравствено-духовната еволюция на тогавашното ни общество. Борис-Михаил оценява идейно-политическите предимства на християнството, неговата морална сила и консолидираща роля, съзвучието (“симфония”) между светска и духовна власт. Решен да приеме вярата, търси контакти с Германия, но е заставен от обстоятелствата да приеме кръщението от традиционния съперник Византия.

Преминаването на българите в лоното на християнството има силен отзвук в тогавашна Европа. В страната идва многобройно византийско духовенство, но през 865 г. срещу Покръстителя избухва бунт, защото, както го обвиняват неговите противници, е въвел "… лош закон ..." Опрян на верните си войски, Борис разгромява метежниците, а петдесет и два боилски рода са наказани със смърт. Много е писаното около тази кървава разправа, вкл. дотам Борис да е обвиняван, че е изтребил (пра)българската аристокрация, което пък отворило пътя на славянските първенци към  върховете на държавното власт... Разбира се, ударът е засегнал опозиционните среди и  родове, но, както изглежда, е намерил почва най-вече в граничните провинции, вкл. недоволни славянски първенци. В мнозинството си традиционният елит подкрепя Борис.

Достатъчно е да посочим кавхан Петър, ичиргу-боилат Стазис, багатур Сондоке, сампсис Алексий Хунол, великият жупан Сивин, комит Таридин и т.н. През следващите десетилетия неизменно срещаме водещи личности от този елит с техните древни (пра)български имена: кавхан Теодор Сигрица, ичиргу-боила Мостич, Мармаис, Салан, Кракра, Ивац, Елемаг и т.н. Затова е куриозно да се мисли, че Борис–Михаил избива (пра)българската върхушка, подкрепян от най-видните ѝ родове! В антихристиянски бунт се открояват противоречията между силната централна власт, обогатена с принципите на римо-византийското самодържавие, и провинциалните племенни структури, засегнати от намесата на върховната власт не само в „голямата политика“, военно-административната уредба, правото и т.н., но дори и в традиционните норми, останали от стари времена… Християнизацията е „поантата“ на реформите, започнати в началото на  IX в. от владетелите в Плиска.
Верен на разбирането, че България е една от трите "Велики сили" в тогавашна Европа, Борис се стреми към самостоятелна църква. Контактите с цариградския патриарх Фотий не дават резултат. Тогава Борис установява преки връзки с Рим. На основният въпрос за статута на българската църква папа Николай I отговаря уклончиво, но изразява съгласие тя бъде оглавена от архиепископ. В крайна сметка, с ловка дипломация Борис постига компромис с Константинопол и учредяването на автономна българска църква (4 март 870 г.). а пръв неин глава е архиепископ  Йосиф (Стефан).

До нас не са достигнали житие и служба, както и средновековна икона на светия княз. Теофилакт Охридски (началото на ХII в.) величае „българския василевс“ Борис-Михаил като светец използвайки недостигнали до нас старобългарски текстове. Откритите владетелски печати показват, че ликът на владетеля е добре известен на средновековните българи. Потвърждение за съществуването на светителска почит е случаят с Борис и Глеб, първите светци воини на Киевска Рус. Освен че по-големият носи името „Борис“ (категорично свидетелство за почитта към него), паметта на братята светци се чества на 2 май – независимо, че никой от двамата няма нещо общо с тази дата. Знаем, че майката на Борис и Глеб е загадъчната “Болгариня”, една от жените на княз Владимир още преди покръстването през 988 г.

Редица обстоятелства показват, че Борис–Михаил е бил добре запознат с дейността на Кирил и Методий. Със сигурност е имало едни или други контакти между българския владетел и Методий, ръкоположен от Рим за архиепископ по земите на Средния Дунав с номинален център Срем (дн. Сремска Митровица, Сърбия) – знаков град, който по същото време е в пределите на България. През 886 г. далновидният държавник взема под своя закрила побягналите от Великоморавия Климент, Наум и Ангеларий, а и други ученици на Светите братя. Тяхното дело не само е спасено от неминуема гибел, но се превръща в основа на старобългарската християнска цивилизация. Въпреки различните виждания в науката, според нас именно Борис-Михаил играе решаваща роля за „изобретяването“ на българската азбука – т.нар. кирилица, и нейното въвеждане в държавната администрация, църковно-религиозната практика и културен живот. Създаването на кирилицата по презумпция се свързва с времето на цар Симеон, което се дължи и на известния засега най-ранен датиран кирилски надпис (921 г.) от скалния манастир при Крепча, Поповско. За налагането на новата графична система обаче е било нужно известно време. Гръцките букви, използвани в държавната канцелария поне от времето на Кубрат, са възприети като основа за българската азбука, обогатена с принципите на глаголицата и създадения от Светите братя старобългарски книжовен език. Най-логично е това да е станало в Плиска и свързаните със столицата манастири. В крайна сметка, водещо е старобългарското Слово, т.е. живият български език, чиято градивна роля е оценена по достойнство от владетеля и неговите съмишленици в държавния апарат и църквата.

Завръщайки се в своята естествена етнокултурна среда, някогашната скромна монашеска мисия се превръща в … цивилизация! Именно българският княз отдавна е бил готов да приеме творците на старобългарския език и писменост. И това е било известно на учениците на Светите братя – как иначе да си обясним, че Климент, Наум, Ангеларий „… закопнели за България, за България си мислели и се надявали, че България е готова да им даде спокойствие…“, както и че  “... Борис жадува за такива мъже...”

Борис-Михаил е първостроителят на християнска България и страните от нейния културен кръг – Киевска Рус, Сърбия, Влахия, Молдова… Негова е най-значимата персонална заслуга за каузата, чието олицетворение са Светите Седмочисленици. Затова към колективния сакрален „портрет“ на светите братя Кирил и Методий и най-близките им ученици символично трябва да прибавим и „светия цар Борис“ – „Осмият“ от тях, без когото старобългарското Слово би било обречено на гибел и забрава.

https://trud.bg/

[Hatshepsut]

Покръстването - "История.БГ", 16.06.2025

„Покръсти се от Бога архонтът на България Борис, преименуваният Михаил заедно с дадения му от Бога народ в лето 6374 (865 – 866 г.)“ надпис от Балша
С участието на проф. Георги Николов, доц. Стиляна Баталова и доц. Андрей Аладжов
водещ - Георги Ангелов

[Death angel]

Св. цар Борис приема християнството най-напред от Западната църква

[Hatshepsut]

Той покръсти българите – управлението на княз Борис I

Малко са личностите от българската или световната история, чиито действия и решения оставят толкова траен отпечатък, колкото тези на Борис. Той е човекът, който избира пътят на развитие на България да премине под знака на християнската цивилизация. Благодарение на него делото на Кирил и Методий е спасено и доразвито, а създадената от българите култура е възприета от редица други източноевропейски православни народи и до днес е в основата на тяхната идентичност. Стореното от Борис е ключова стъпка към единението на всички народи обитаващи обширните граници на тогавашна България. След него те вече имат една религия и писменост, които им помагат да се слеят в единна общност известна и до днес под името българи.