Сѫдбовната битка при Черноменъ (26 Септемврий 1371 г.)

[Hatshepsut]

Първата християнска коалиция срещу турците


Изображение на крал Вълкашин

Много преди похода на Владислав Варненчик българи и сърби правят опит да изтласкат османците от Балканите

За владетеля на Прилепската област Вълкашин сръбските исторически източници казват, че за сръбски срам, ,,он бил от нация болгарские" и подчертавал това, като дори не се назовавал по сръбски Вукашин. Създадената от Стефан Душан (1331-1355) сръбска държава бързо се разпаднала след смъртта му. По време на управлението на младия му син Урош (1336 г.) Вълкашин заема сръбския престол.

В македонските земи към края на ХІV век се образували три самостоятелни княжества: Вълкашин и синът му Марко (Крали Марко) в Западна Македония, Углеш в Югоизточна Македония и Деяновци в Северна Македония. Те са представени в нашите и дори в сръбските народни предания като българи и владетели над българско население. Крал Вълкашин, заедно с брат си Иван Углеша, владетел на Серската област (под Гюмюрджина), чиито владения по Беломорието стигат чак до Перитор, се опитвал да създаде управление, способно да даде отпор на настъпващите в Балканите турски нашественици.

По това време предвожданите от Евренос турски пълчища настъпвали към Гюмюрджина, към Серес, по направление към Солун и навлезли в земите на крал Углеша. Виждайки опасността, той потърсил подкрепа от околните владетели, като поел сериозна инициатива да се образува един общ съюз за борба против общия враг на Балканите – турците. Мнозина обещали да влязат в него, но в решителния момент никой не се озовал, освен Вълкашин.

Той прекратил боевете и настъплението си за овладяване брега на Адриатическо море и се отправил на помощ на застрашения си брат. Цар Иван Шишман (1371-1395) дал само морална подкрепа, оръжие, провизии и отряди нередовна войска. Двамата братя събрали войските си от Западна Тракия и Македония, населявани тогава и сега от българи. Потеглили към град Одрин, столица на турците, и се срещнали при Черномен (сега село Чермен) на 26 септември 1371 година. Но 60-хилядната българска войска изгубила сражението. Описанието на битката е дадено от грък, а ние знаем как гърците нямат сметка да се величае българското военно изкуство.

Стара фреска, даваща представа за въоръжението на християните по онова време

Според преданията на местните хора крал Углеша бил начело на войските си, яхнал кон. Откъснал се от тях и излязъл напред. Той се хвърлил безстрашно срещу турците като хала. Бил се юнашки и изклал със сабята си много от тях. Но един турчин го издебнал и със силен удар на сабята си отсякъл главата му, която хвръкнала настрани. Но крал Углеша, макар и обезглавен, унесен във вихъра на боя, махал на всички страни със сабята си и така ,,заклал 9 турци". Крал Вълкашин бил тежко ранен.

За поразената християнска войска монахът Исай пише: ,,Там паднаха костите им и останаха непогребани, и то в голямо множество: едни умряха от острието на меч, други бяха отведени в плен, а само някои се спасиха". Турските завоеватели са разбили първата значителна християнска коалиция, опитала се да ги спре и дори да ги изтласка в Мала Азия много преди похода на Владислав Варненчик на 10 ноември 1444 г.

Приближените на крал Вълкашин успяват да го изведат от мястото на битката заедно с отстъпващата разбита войска. Оставал им открит само пътят по коритото на река Марица към васалните на турците земи на цар Иван Шишман. По тоя път те носели на ръце няколко десетки километра смъртно ранения си крал. Когато се добрали до река Олудере, Вълкашин понечил да утоли страшната си жажда. Пил от студената бистра вода и се отпуснал, като ,,заспал завинаги". Според други сведения това е станало следствие на подло предателство. Раненият крал се навел да пие вода и бил убит с нож от слугата си – щитоносец, сърбина Никола Хърсович (или Версонич), или пък бил удушен.

Тогава станало чудо – изворната вода загубила сладкия си вкус и се превърнала в горчива лепкава течност. Гората била покрусена. Листата на дърветата окапали, клоните се оголили, тревата изсъхнала. Цялата природа се прощавала с крал Вълкашин. Местните хора, минавайки впоследствие край извора – чешма, оставяли няколко монети, вярвайки че така ще се излекуват.

А храненият кон на крал Углеш го отнесъл на онова място, което се именува ,,Дюнен баба". Там конникът паднал и там бил погребан. Българите отдали християнски почести на убития си крал. Турците, тачейки храбростта му като военна добродетел, също го почитали. Заповядали на българите да му построят един вид паметник и да му се постави кандило и иконка. Но впоследствие, виждайки че той събира хора на борба против тях, премахнали иконата, кръста и кандилото и забранили всякакви почести. Според легендата от този ден нататък надгробното кандило почвало само да се пали срещу всяка задушница и християнски празник, за да свидетелства на българите, че българщината мъждее, но не гасне.

Според други предания крал Углеша е погребан заедно с брат си крал Вълкашин. Но ако е така, това навярно е станало много време след описаните събития. Друго предание гласи, че костите или чудотворният му прах навярно са били пренесени в манастир в Серес, навярно по-късно.

На първо време и гробът на крал Вълкашин е бил почитан от турците като гроб на ,,бабаитин и на големец" подобно този на брат му. Българите тогава свободно са отдавали почести над гроба, грижели се за него, ограждали го и каменен кръст винаги е стърчал над него. Според друго предание отгоре и отстрани е бил обкован и покрит с олово. Но в по-късни времена турците видели, че той е враг на държавата им, защото станал национална светиня. Това започнало да ги безпокои и те наредили гробът да се срине, а местните хора и пътниците да хвърлят камък върху него и да го проклинат. Така се натрупала могила – грамада от камъни. Но това не заличило спомена за светилището-църковище на българите и през нощите той отново израствал.

И около тоя гроб се отпочнала една скрита борба между българи и турци, която е продължила скришом почти пет века. Въпреки тая заповед, българите, скришом и наяве, са отдавали почести над гроба, извършвали са задушница и други обреди над него, още повече, че близо до гроба е било село Бисерча (дн. Бисер), а турското – Харманлий, по-далече, и за изпълнението на заповедите трудно се следяло.

Всяка година, по време на турското робство, рано напролет през Харманлий са минавали десетки хиляди българи на път за Цариград. И всяка есен, подобно прелетни птици, същите се връщали по обратния път за родните си места. По дългия път към Цариград пътували българи, изпълняващи задължителни повинности пред султана като: войници (от ,,войнишките села"), дуганжии, зидари, градинари, абаджии, килимари, сарачи, тужари (търговци на овце) и други повиничари. В началото на 30-те години на ХХ век старите харманлийци помнили много добре как пътниците българи на групи оставали да нощуват при гроба или наблизо на височината ,,Хамаза" до Герганината чешма.

В такива именно нощи гробът най-често израствал като нов и пресен във вид на могилка, ограден с камъни, със забит кръст и прикаждан по християнски обичай. И после през деня отново бил сриван от турците. Но вървели ли пътниците българи с кавали и гайди, с работни инструменти, белодрешковците в своите народни носии, с белите беневреци (тесни и бели гащи) – ,,шопите", въобще не го забравили.

Въпреки усилията си, турската власт не могла да ги застави да не почетат гроба на крал Вълкашин. Те били отдавани от вранските шопи (от Вранско, Северна Македония), които са влизали във Вълкашиновото кралство и от които е била събрана храбрата му войска, оставила костите си в Черноменската битка. Турците започнали да наричат гроба ,,Шопен мезаръм", т.е. шопски гроб. Но след освободителното движение и построяването на железницата пътниците започнали да се движат с нея. Вече нямали възможност да наглеждат гроба и да му отдават почести. Така той се изравнил със земята и се заличил.
След трагичната и ненавременна смърт на крал Вълкашин споменът за него избледнял, но избуяла възхвалата на сина му – юначният Крали Марко. Народът го възвеличава и той се превръща в централна, най-любима и популярна фигура в българския героичен средновековен епос.

Той наследява кралете – баща и чичо. Углеша нямал деца и владенията му преминават към племенника му. Така кралството му обхваща по-голямата част от Балканския полуостров. Като праправнук на цар Смилец по майчина линия Крали Марко предявява претенции към българския царски престол в запазените от него три грамоти. Но не последвали решителни действия от негова страна в това отношение. Съседните владетели продължили да воюват с него и да откъсват части от земите му. Така и най-големите тогава владения на Балканите се смаляват до Прилепското кралство.

Крали Марко, изображение от Сушица

Учените не знаят точно дали Крали Марко е станал васал на турците и при какви условия, както повечето владетели по това време. Но е за чудене как той успява да осигури благоденствие и относително спокойствие на поданиците си в размирните времена.
Година след смъртта му Прилепското кралство и Македония са прегазени от турците. Поданиците му попадат в пределите на османската държава без да са ставали жертва на завоевателни походи. Но в народната памет остават завинаги неговите лични битки с турците при отделните османски набези.

http://www.desant.net/show-news/28121/

[Hatshepsut]

Съдбовната битка при Черномен


Изглед към днешното гръцко село Орменион, наследник на Черномен

 Битката край река Марица, близо до село Черномен (днес Орменион или Чермен в Гърция, недалеч от Одрин и Свиленград) се е състояла на 26 септември 1371 г. (преди 642 години). Тогава войските на двамата братя Углеша и Вълкашин, които наброяват общо 60 хиляди души, рано сутринта, когато българите били бодри и бойки, а турците се излежавали лениво по ориенталски, нападат неприятеля и в едно кръвопролитно сражение разбиват вражеската армия. Турците отстъпват в панически бяг към Одрин.

 Българите ги преследват по петите. Денят бил топъл, с ясно небе и жежко есенно слънце. Към обяд бягащите турци срещат силни подкрепления. Това ги окуражава и те с двойно по-голямо настървение се хвърлили в нов бой.

 Щом видели, че от всички хълмове и възвишения, разположени от трите страни на Черноменското полесражение, се спущат черни маси турски войски и подкрепленията им, със зелени байраци начело, предвождани от зурли и тъпани, огласящи цялата околност, българите се поизплашили и се поотдръпнали. Те отстъпили от позициите си, но бързо се окопитили и се хвърлили в новия неравен бой, който започнал следобед на същия ден.

 Битката била жестока, ръкопашна и според преданието в нея били използвани само саби и боздугани. Мястото на полесражението се осеяло с множество трупове. Така се случвало, че винаги върху убит български войник падал трупът на турчин. А според тогавашните вярвания, по които се гадаело за изхода от боя, тези, които, макар и мъртви, бивали отгоре – те щели да победят.

 Това още повече обезсърчило българите и те изгубили сражението, решаващо съдбините на Балканите.
 В този бой паднал убит крал Иван Углеша, а Вълкашин бил тежко ранен.
 През 1930 г. М. Сакарски разговаря с много местни жители на село Чермен, които са съхранили видяното и предаденото от дедите им описание на битката и последвалите чудеса с гроба на крал Углеша. По това време все още е имало и живи хора от Харманлий и близкото село Бисер, които можели да посочат гроба на Вълкашин. Добре би било да се издигне паметник на това място, който да пази спомена и за първата християнска коалиция срещу турците.

http://www.desant.net/show-news/28122/

[Hatshepsut]

Битката при Черномен – краят на мечтите и началото на новия ред

,,...Никога ухо не е слушало и око не е виждало неволите и злочестините, що се изсипаха над всички западни градове и области. Като убиха юначния деспот Углеша, турците се пръснаха и полетяха по цялата земя подобно на птици по въздуха. Едни от християните бяха изклани,  други отвлечени в плен, а онези, които останаха, и тях смърт несретна ги покоси, защото погинаха от глад. Такъв глад настана тогава, какъвто никога от създаването на света не е бивал и какъвто, Христе милостиви, да не настава никога вече. Които пък се спасиха от тази напаст, те по божие попущение биваха изпояждани от вълци. Уви! Какво прескръбно зрелище бе настанало..."

Стези думи в преписката си от XIV в. монах Исай описва положението на Балканите след битката при Черномен през 1371 г., където османците разбиват съюзните християнски части на Серсия деспот Углеша и крал Вълкашин. С тази победа те започват трайно да навлизат на полуострова и от съюзници на византийците се превръщат в истинска завоевателна сила, целяща установяване на своя империя върху земите на Византийската, Българската и Сръбската държави.

1371 г. е изпъстрена с негативни събития за държавите на Балканите. През февруари умира управлявалият близо 40 години български владетел цар Иван Александър. В края на годината пък умира сръбският крал Стефан V Урош, син на бележития крал Стефан Душан и наследник на династиите на Тертери, Смилецовци, Шишманевци и Асеневци.

От друга страна, зимата на 1371 г. e изключително тежка, а земите на Беломорка Тракия и Македония, където са владенията на Вълкашин и Углеша, са покосени от ,,Черната смърт" още през 50-те години на века. В следващите десетилетия чумата щяла да се върне на шест основни вълни в интервали от шест до петнадесет години.

Междувременно, сепаратистките движения сред балканските държави придобиват невиждани размери – Българската държава бива разделена на Търновско царство, Видинско царство и Добруджанското деспотство. Сръбското кралство е поделено между крал Вълкашин, който получава титлата си от крал Стефан V Урош. Той придобива земите на северна и западна Македония с градове Скопие, Прилеп и Охрид. В рамките на тези земи Вълкашин основава Прилепското кралство, докато неговият брат Углеша се обявява за деспот в югоизточна Македония със столица Сяр.

Причините за консолидацията на християнските сили под водачеството на Вълкашин и Углеша могат да се открият в няколко събития от края на 60-те години на XIV в. На първо място е походът на савойския граф Амадей VI на Балканите. Амедей идва в подкрепа на своя братовчед византийския василевс – Йоан V Палеолог, като през 1366 г. успява да превземе от османците изключително важната стратегическа крепост Галиполи и да я върне на византийците. До този момент Галиполи служи на османците като входяща точка на ордите им от Мала Азия към Европа и балканските царства.

Феодална разпокъсаност на Втората българска държава и падането ѝ под османска власт. Картата представя границите на балканските държави през 1371 година

На второ място, походът на Амадей Савойски откъсва голяма част от българското Черноморие от владението на цар Иван Александър. Походът на савойския граф отслабва повече българските позиции, отколкото османските. В резултат войските на султан Мурад I успяват да завземат Одрин през 1369 г., Пловдив през 1370г. и Стара Загора на следващата. Османските орди достигат стените на Сердика и пътят към Македония е открит.

Набралите самочувствие нови владетели в региона на Македония – крал Вълкашин и брат му деспот Углеша, решават, че е настъпил моментът да се разправят веднъж завинаги с османските завоеватели. Те са подкрепени от селското население, тъй като през този период османците извършват невиждани кланета и грабежи над него – нещо, което местните християнски владетели, макар и многократно водили войни помежду си, отдавна са преустановили. Византийският историограф Дука разказва за грабителските набези:

,,Турците, повече от всички други народи обичат грабежите и неправдите. Те проявяват това и във взаимните си отношения, пък какво остава до християните? Щом само чуят да засвири гласът на тръбата за нападение..., всички доброволно се втурват на тълпи – като река, която се излива. Повечето от тях са без кесии и торби, без кама и меч. Други вървят пеша и тичат, образувайки редица от многочислени войски, често само с един боздуган в ръка. Нашествието им трае непрекъснато и те са подчинили всички провинции от Херсонес до Истър" .

Това е причината във войската на Вълкашин и Углеша да се включи огромен брой селско опълчение. Различните извори дават различна информация каква точна е числеността на християнската армия. Монах Исая разказва, че деспот Углеша събрал ,,всички сръбски и гръцки войски и брат си крал Вълкашин и други мнозина велможи, нещо около 60 000 избрана войска". Димитър Кантакузин говори за  ,,70 000 обучени въоръжени мъже", а пък Мавро Орбини, че броят на армията бил 20 000 бойци. Във всеки случай, за периода събирането и на 20 000 души войска е голямо постижение.

Септември 1371 г. се явява точният момент за атака. Падането на Галиполи изолира румелийската армия на османците от анадолската. Султан Мурад I най-вероятно остава в Мала Азия, което прави един изненадващ удар срещу Одрин – най-силната крепост на османците на Балканите, идеалната възможност за спиране на нашествието. В ,,Корона на историите" османският историк от XVI в. Ходжа Садеддин твърди, че поводът за битката дошъл след като Пловдив бил завзет от османците. Тогава пловдивският управител бяга и се обръща за помощ към сърбите. Углеша започва мащабна подготовка за поход, като християнската войска се събира в столицата му – Сяр, откъдето се отправя за Одрин.

Съставът на армията е мултиетнически – в нея се включват предимно сърби и българи, гърци, според някои извори наемници и от Унгария и Влашко. Без съмнение обаче тази маса от хора с различен произход и език е трудна за командване – нещо което ще си проличи в хода на битката. От отсрещната страна османците разполагат при всички случаи със значително по-малка войска. Димитър Кантакузин говори за 4 500 души, Лаоник Халкондил – за едва 800 души, а Мавро Орбини казва, че силите им били 3000 ,,от най-добрите хора". Врагът бил предвождан от двама от най-опитните им пълководци – Лала Шахин и Хаджъ Илбеги.

Множество са грешките, които християнските сили допускат. Те са водени от мисълта, че съдбата е на тяхна страна и че вършат богоугодно дело, и подхождат с увереност, въпреки неопитността на крал Вълкашин и деспот Углеша, които до този момент не са се отличили с нито една значима военна победа.

На 25 септември християнската армия се настанява на лагер срещу брега на река Марица край селото Черномен на около 30 км от Одрин. Ако се доверим на османския историк Садеддин армията на Углеша ,,денонощно тънела в блудства и разврат, в нощно пиянство и дневен махмурлук".

Хаджъ Илбеги е изпратен с известен брой хора да разузнае позициите на християнската войска и като видял положението ѝ, решава, че най-изгодно е не да докладва на главнокомандващия Лала Шахин (решение, което ще му струва живота), ами да атакува. Християните се объркват, помисляйки си че са нападнати от огромна армия. В нощната суматоха на 26 септември мнозина намират смъртта си, като според изворите в паниката започват дори да се избиват помежду си.

С подчертаната си хиперболизация и самочувствие Ходжа Садеддин разказва събитията по следния начин: ,,...В тъмнината – обкръжена от свистене и крясъци – тяхната окървавена и окаляна безбройна тълпа взаимно се изпотрепала и унищожила. Безсилни да се бият, обезумелите от страх глупаци наизкачали от леглата си като хвърлено в огъня на войната стадо хищници и побързали да избягат от полесражението. Изпарилите се като дим от огъня на наказанието жалки неверници се излели към река Мерич и потънали във водите й. Други – наплашени до смърт от ловкостта на газиите – напуснали ужасяващото място и се напъхали по дупките."

Крал Вълкашин – фреска в църквата ,,Свети Никола" в Псача

Монах Исая пък с болката на християнския свещеник допълва: ,,Те не само не изпъдиха турците, но и сами силно пострадаха, защото бяха избити и костите си там оставиха непогребани; други, множество голямо, погинаха от острието на меча или бяха откарани в плен; трети, малцина, бяха сполучили да се спасят и да се върнат".

В хода на битката загиват Углеша и Вълкашин.

Безспорно това, което се случва край Черномен остава следа за векове напред. Черномен е краят на мечтата да се спре османската експанзия и Вълкашин и Углеша да се обкичат със славата на Тервел, който разбил арабите и спасил Европа шест века по-рано. В същото време Черномен е и начало. Това е началото на тотална война на исляма срещу християнството.

Иван Божилов и Васил Гюзелев много точно описват мащабния контекст на битката: ,,На 26 септември 1371 г. Балканите станали свидетели на нещо различно: сблъсък между две държави, между две нации сблъсък за надмощие на полуострова, за прогонване на турците от Европа или  обратното, за сломяване на християните."

При Черномен християните не просто губят битка, те губят възможността да спрат зараждащата се мощ на исляма. Георги Острогорски пише: ,,Това е била най-важната и с най-големи последици победа на турците преди 1453 г. Нейният първи резултат бил разгромът на Серската държава, а нейна далечна последица — гибелта на всички балкански държави. Тяхното завладяване било въпрос на време".

Оттук нататък новият ред ще е постоянното засилване на ислямската заплаха, а последният опит тя да бъде спряна от балканските християни ще кулминира в битката при Косово поле 18 години по-късно...

https://bulgarianhistory.org/bitkata-pri-chernomen/

[Panzerfaust]

Дори да бяха победили турците през 1371 г., според мен това нямаше да преустанови османското завоевание, а само да го забави. Османците показват голяма виталност и адаптивност, дори разгромът при Ангора 1402 г. не ги спира.