Придворното общество на Третото Българско Царство

[Hatshepsut]

Придворното общество на Третото Българско Царство


Сватбата на цар Борис III и принцеса Йоанна Савойска - 31 октомври 1930г.
Оцветена фотография от Royal Bulgaria in Colour

В представянето на историята на Третото българско царство най-често битува образа на една монархия, лишена от аристократичен чар. Един трон без пищност и размах, осакатен откъм онзи патиниран блясък на дворцовия живот, церемониал и социален кръг, характерен за европейските монархии.

В разказа за изграждането на новоосвободена България, най-често извинително се цитира едно изречение от Търновската конституция, което забранява благородническите титли и отличия от всякакъв тип. Обяснява се, че този документ е много демократичен за времето си. И всичко завършва дотук. По-нататък ни се представят съмнителни политически нрави, няколко преврата и толкова на брой селски диктатрури.

Крайно време е да се каже, че насадената представа за монархията на Третото царство е невярна. Търновската конституция наистина забранява титлите и ордените, но не  поради либералния си характер, а под външния диктат на Берлинския конгрес. Той постулира, че Княжеството е васално на султана, князът не е суверен  и тъкмо затова не може да дава титли и да учредява ордени.
   
Третото българско царство няма благороднически титли, но има всички останали атрибути на една монархия: дворцов жиаот, който не отстъпва на съседните държави, а и на редица европейски монархии, които не са прекъсвали династическата си приемственост.  Забраната за ордените ловко е заобиколена от Княз Александър I, който създава орденна система в най-добрите европейски традиции. Тя е доразвита от Фердинанд I – един от капацитетите на своето време в областта на фалеристиката. По красота и изящество на изработката, българските ордени са сред най-добрите в Европа,  а статутът им е сходен с техните първообрази в европейските монархии.

Третото българско царство има свето дворцово общество. Монархът има военна и гражданска свита, флигел-адютанти, канцлер на ордените, хоф-маршал на двора, шамбелан, тайни и лични секретари, съветници, камердинери, камерхери и лейб-медици. Князете имат адютанти и лични възпитатели, а княгините – придворни дами.  През 1908г. е създадена и Дворцова гимназия, в която се обучават князете.
Дворецът има коменданти, интенданти, цивилна листа, придворни доставчици на различни вещи и услуги. Царят учредява под личния си патронаж редица културни и научни институции, които носят името Царски и съответния специален статут.

Монархът има своя гвардия (личен на Н.В. конвой, по-късно Лейбгвардейски на Н.В.конен полк), чиито командващи офицери са част от военната му свита. По-късно някои елитни военни формирования получават шефство на членове на владетелското семейство,  офицерите от тези полкове носят на пагона си вензелите на шефа на полка, което им носи допълнителен престиж и им дава привилегията да бъдат част от свитата.
При заемането на територия с особен статут, за неин управител се назначава генерал-губернатор, който е представител на монарха, а не редови държавен чиновник. Непълнолетният монарх се представлява от регентски триумвират.

Зад това дворцовото общество  стоят имена и съдби на конкретни хора. В европейската монархическа традиция, длъжностите във владетелския двор се носят от аристократи. В България, титли имат чужденците придворни, пристигнали заедно с князете Александър I и Фердинанд I. Останалите дворцови длъжности се заемат от елитни офицери, а в някои случаи и от цивилни – дипломати и учени. Всички те са високоерудирани, получили образованието си в Европа и отговарят напълно на висотата на своето обществено и длъжностно положение.

След преврата на 09.09.1944г., онези дворцови служители, които не успяха да емигрират бяха избити от комунистите. През следващите десетилетия да се говори за тях беше немислимо. Историята, която поколения българи учеха беше фалшива.
 
Е, истината е друга. През втората половина на XIX век амбициозни хора от балканските градчета не са се срамили от цървулите на дядо си, а са взели благословията му, изучили са се и са поставили началото на цели родови династии от елита на нова България. Имало е и друга България, освен онази на комунистите и дружбашите За нея ще разкажем в този сайт.
В йерархичен вид ще представим етапите на Третото царство, неговите владетели, техните семейства и дворцовата свита към всеки от тях. Военните са дадени с най-високия чин, който достигат в кариерата си.

https://edinzavet.wordpress.com/pridvorni/

[Hatshepsut]

Царска България 1879 - 1946

Автори: Петър Стоянович, Ивайло Шалафов

Издадена        2025 г.
Издателство        Книгомания
Категории Биографии на исторически личности, История на България
Корица        Твърда
Страници        688
Размери        17.10 / 23.80 / 4.20 cm
Тегло        1.667 kg


Българският владетелски двор (личности, длъжности, биографии)

За последните 145 години това е първата и единствена книга, посветена на историята, структурата и биографиите на българския владетелски двор. Днес читателят държи в ръце своеобразна енциклопедия на Третото българско царство, а родната историческа наука е обогатена с ново изследване, заемащо ключово място в съвременната историография.

Царската тема у нас все по-отчетливо надживява тенденцията да бъде разглеждана като нещо табуизирано, елитарно и екстравагантно. Въпреки липсата на социални предпоставки в периода до 1944 г. тя запазва особения си характер както обществено, така и медийно. След Втората световна война "царското" е поставено под почти пълно запрещение, а научни изследвания и архивна работа в това направление остават привилегия предимно на лоялни на властта историци и литератори.

След промените от 1989 г. именно тази табуизация на темата я превръща в първостепенна и интересна. Особено в издателския бранш обаче покрай появата на поредица ценни и интересни книги на пазара се роят стотици второстепенни, дилетантски обработени и полиграфически некачествени издания. Заблуден от масовостта и декларативността на повечето текстове, през последните над двайсет години читателят остава с впечатлението, че царската тема е от компетенцията на всеки доброжелател или отрицател, без тя да изисква типичната за всяка друга област на познанието задълбочена експертиза.

Отминалото десетилетие показва сериозна промяна на горната практика и успява да нареди "царския въпрос" сред важните теми на съвременната ни историография.

Царското най-сетне трябва да намери мястото си не извън скобите, а в изследването и тълкуванието. Наследството на царска България изглежда относително ясно или поне така ни се иска, доколкото предпочитаме знанието и еволюцията пред цензурата на внезапните пропадала и възходи. Може би постепенното отдалечаване от онова време ще подпомогне процеса на консолидация на нацията около познанието, а не около повърхностната страст. Предложената монография има за цел да систематизира познанието и да подпомогне дебата.

https://www.book.store.bg/p855348380/carska-bylgaria-1879-1946.html

„Царска България (1879-1946)“: Своеобразна енциклопедия на Третото българско царство