Традиционни български занаяти

[Hatshepsut]

Традиционни български занаяти

Грънчарство

Във  формите, украсата и  техниката на изпълнение на българската народна керамика, прозират нейният древен произход и устойчиви регионални особености.

В античността  майсторът  грънчар е очиствал суровия материал от влиянието на злите сили.  Така глината ставала годна да служи на човека. Вероятно затова в митологията на много народи (Индия, Месопотамия, Египет) богът е грънчар или културен герой, който сътворява хората от глина и вода. Митът съществува и в библейската легенда за сътворяването на света и е много близък до представите за магическата сила на майстора ковач, боравещ с очистителната стихия на огъня.

В българските народни представи работата на грънчаря е свещена. Според народното вярване овладяването на този занаят представлява тайнство, което ревниво се пази в рода. Едва през 18-19 в.  тази обичайна норма се нарушава и в  занаята навлизат "чужди хора". Според българския народ за усвояването на занаята се изискват не само труд и старание, но и "дар божи".

Към началото на 19 в. се формират няколко изявени центрове сред повсеместно разпространеното грънчарство. Към средата на века занаятът в Троян, Габрово, Берковица, Разлог, Айтос, с. Бусинци, Софийско, Чипровци, Разлог и др. е в разцвет. Развитата продажба по различни краища води до взаимовлияние на технологии и художествени принципи. И все пак в отделни райони се запазват специфични предпочитания към форми, маниер на украса, цветова гама.

По своето предназначение керамичните съдове следват особеностите на  медните и често пъти се покриват като форма. Особени глинени изделия са сватбените крондири (съдове за вино, сватбарски), плоските (съдове за ракия, носени в пояса), ръкатките (за носене на храна на полето) и др.

Освен съдове за битови нужди, произвеждани са и предмети, свързани с църковния култ: купени за кръщение, купи за светена вода, кадилници.

Някои грънчарски произведения са без украса и неглазирани. Но други - стомни, паници, крондири, купи - са истински произведения на изкуството. Украсата им е с минерални бои в познати от Средновековието цветове: жълта, зелена, кафява, червена. Съдовете от Чипровско преливат в нюанси на жълто и зелено, а тези от Троянско - в свободно стичащи се капки от бяло и кафяво. През Възраждането в Търновско е жива сграфито-керамичната средновековна украса.  С помощта на остър предмет - клечка или игла - върху още мокрия съд с бяла ангоба се рисуват геометрични и растителни мотиви, а рядко - животински изображения. Запазва се естественият цвят на глината. Не липсват и образци с пластична украса. Орнаментът изпъква над тялото на съда, като за целта се залепва допълнително.

Мотивите следват общите традиции на народното изкуство,  дълбоко свързани с народните вярвания. При керамиката магическа функция изпълняват не само изображенията на змии, розетите, концентричните кръгове или кръстовете, но и колоритът. Така например магии могат да се правят само в зелена паница, а болните от "самодивска болест" пият вода само от зелено крондирче.

Сграфито керамика

Българите възприемат сграфито керамиката през XII в. чрез посредничеството на Византия, която от своя страна я заимства от Близкия изток броени десетилетия по-рано. Сграфитото е техника за украса на глинения съд, която включва няколко етапа. Първият от тях е покриването му с бяла или бледорозова ангоба. След засъхването й ангобата се гравира с желаните мотиви и орнаменти и съдът се изпича. Най-накрая се прави покритие с прозрачни и цветни глазури, като предметът минава повторно през пещта.

В средновековна България, за разлика от другите страни, сграфито керамиката няма елитарен характер. Въпреки високите си функционални и естетически качества тя се среща в изобилие както в царските дворци, така и в селските домове. Нещо повече: хората я използват не само на трапезата, а и за украса по стените на помещенията - както постъпват и днес ценителите и колекционерите.

Този чар на сграфито керамиката се дължи на фантазията и чувството за красивото, които се влагат при изработването й. Нейните украси представляват сложни плетеници от геометрични, растителни и животински мотиви - дървета, клонки, плодове, птици, риби, лъвове, пауни, грифони и други митични същества. Забележително е, че орнаментиката в българското сграфито е в почти пълна аналогия с тази в средновековната живопис, резбарство, килимарство, медникарство, златарство и т.н., където също се използват подобни мотиви, цветове, стилизации и интерпретации. Всички те са напълно самобитни, оригинални еманации на българския вкус и светоусещане.

Забележка: При изготвянето на този текст е използвана публикация на Националния етнографски музей при Българската академия на науките, София.

http://www.omda.bg/

Handmade Troyan ceramics

[Hatshepsut]

Плъстене на вълна

Изработването на изделия от нетъкан текстил – плъсти, е традиционен български занаят. Най-ранното сведение за плъстени изделия в старобългарските писмени паметници се отнася към Х-ХІ век, а запазените образци са от XVІІ, XVІІІ, XІX и първата половина на XX век. Странджа е един от районите, където се е практикувало това древно изкуство. Основната суровина е овчата вълна. Използва се свойството на вълната да се сплъстява чрез пране, без помощта на сложни устройства, машини и технологии. Самото правене на плъстта се нарича „валяне”. За целта сковавали „одър” от дъски, който поставяли върху забити четири кола или върху „шейна”. Това ставало на двора, най-често в края на лятото, когато е слънчево и горещо, за да може плъстта да изсъхне. Тъй като плъстите имат изключителни топлоизолационни и влагоустойчиви качества още в далечни времена българите ги употребявали за постелки, за езда на коне без седло, (известни като „тегалтия”, „телтия”, „стеле”), за строеж на палатки, при поход. Вълната задържа въздух и водата се стича по повърхността, без да може да проникне в дълбочина. При потапяне във вода, леката вълна плува, а вече намокрена, поради особената си структура, много бързо се оцежда. Първият етап на обработка на вълната е пране на „серавата” вълна – заливане на вълната с топла вода, за да се изчистят органичните мазнини по нея, т. нар. „сер”. Следва изсушаване и разделяне на качества, по предназначение. Вълната от руното се боядисва в растителни бои, багрилата на които получават от различни растения, корени и др. Това става в големи глинени „кюпове”, в които поставят вълната, заливат я с хладка вода, поставят багрилните растения и „заравят” кюповете в непрегоряла тор да престои няколко дни при постоянна температура. За да се приготвят „фитили” с различна дебелина за „кроене” и „шарене” на плъстта, боядисаната вълна се разчепква и след това се развлачва или разбива със „лък” от майстор „дръндар”. „Ярината” и „дребта” са използват за средния слой на плъстта, настилани равномерно или правени на ”къдели”, които нареждат веднъж по ширина, веднъж по дължина на няколко слоя, според желаната дебелина. Плъстените изделия дават големи възможности за творчество. Докато при тъканите от предени влакна се съобразяваме с посоката на нишките, при плъстите това не е необходимо. Предварително обагрените вълнени пластове могат да се разполагат във всички посоки, като цветовете се припокриват или преливат един в друг. Ясно очертани детайли, могат да се комбинират с абстрактни петна. С цветни парчета вълна може да се „рисува”, като дори може да се постигне преден и заден план на изображението, перспектива, светлосянка. Вълната заема и запазва обем. Чрез моделиране се правят фигурки на животни, аксесоари, изделия с вътрешна кухина, които, несъмнено, са част от съвременното приложно изкуство. И днес, в сърцето на Странджа планина, може да се види истинска работилница за вълна.



http://www.facebook.com/media/set/?set=a.572842406079453.1073741839.185781174785580&type=1

[Hatshepsut]

Българската везба


Детайл от пола на женска риза от Самоковско. ХІХ в. (НЕМ)

Везбарското изкуство на българките е било забелязано от не един чуждестранен пътешественик, минал през българските земи в периода ХVІ-ХІХ век. Традицията на везбарството е разпространена най-вече сред селското население и е свързана предимно с украсата на облеклото. Шевицата се изработва, като се броят нишките на тъканта, а при тънките памучни и копринени тъкани за везането се използва гергеф, като изображенията се очертават предварително с въглен или молив.

Традиционната българска везба се характеризира с голямо регионално и локално разнообразие, основано на три основни цвята - черен, червен и бял. Съществуват най-различни плоски, релефни и ажурни бодове. Най-използваните сред тях са няколко: прав (цепен) бод - хоризонтален или полегат (разминат); кръстат бод (или кумански); бримчен бод и двулицев бод. 

Високата художествена стойност на везбената орнаментика се дължи най-вече на умелия подбор, съчетаване и обработка на материалите. Обикновено се използват вълнени и копринени конци. Металните (сърмени) нишки придават блясък и великолепие на шевицата. Мотивите са предимно геометрични, съчетани с стилизирани флорални мотиви, както и животински и човешки фигури. Извезаните с антропоморфни фигури фризове са характерни за Самоковската шевица. Шевицата от Софийско е симетрична, сложна комбинация от семантично богати древни геометрични мотиви. Гъстата шевица от Югозападна България с типичното си преливане на червено и винено, е напълно различна от сокайната шевица с нейната ажурност и сърмена украса.

Везбената украса определя до голяма степен спецификата и уникалността на  българските народни носии. Тя е характерна за всички географски области, но е най-застъпена в Северна и Северозападна България, както и в района на Македония. Тя е обичаен елемент от мъжките и женските ризи, престилките и коланите, от сукмената и саяната носия; открива се и върху завеските на двупрестилчената носия. Везбените мотиви красят също тъканите, използвани за забраждане на омъжените жени. Шевиците върху носиите са най-разнообразни по техника на изпълнение, структура, модел, материал, цвят и място на поставяне.

И тъканната украса, и везбата са забележителни със своята орнаментика и мотиви, някои от които са много древни, като например "дървото на живота", розетата, свастиката, кръга, кръста. При ромба има особено богато разнообразие от графични образци.

Трите компонента на традиционната българска шевица: ритъм, симетрия и контраст, са валидни по цялата етническа територия на българите. В сравнение с орнаментиката на тъканите, везбените композиции се характеризират с още по-голямо разнообразие поради специфичната техника на украсяване.

Цветът е от основно значение за етническото своеобразие на българските народни носии. Типичните цветове, използвани в орнаментиката на облеклото, са червен, черен и бял. Привидно ограниченият цветови обхват всъщност е достатъчно богат, тъй като всеки отделен цвят се представя с редица нюанси и комбинации, понякога чисти и ярки, понякога тъмни и хармонични, а понякога наситени и контрастни.

Източници:

1. Традиционни български костюми и народно изкуство. Национален етнографски музий - Българска академия на науките. Съст. Вяра Ковачева-Костадинова, Мария Сарафова, Марина Черкезова, Надежда Тенева. Снимки: Недялка Крапчева, София Танчева. София УИ "Св. Климент Охридски", 1994.
2. Етнографски Музей Пловдив.  Съст. Анка Радева, Лора Христозова, Соня Семерджиева, н.с. д-р Ангел Янков, н.с. д-р Стоян Антонов, Валентин Минев. Изд. "Вион" 2004. Фотографи: Алексей Асенов, Емил Миразчиев, Милко Денев.



Детайл от пола на женска риза, Ихтиманско. ХІХ в. (НЕМ)

http://www.omda.bg/public/bulg/ethography/embroidery_bg.htm

[Hatshepsut]

Розоварство


Българка
ФотоБългария

Едно от нещата, които е прославило България през вековете е маслодайната роза. Тя е донесена на Балканския полуостров още през XII век от околностите на Дамаск името Rosa damascena, известна у нас като казанлъшка роза.. Технологията за нейното обработване е взаимствано от източните страни Персия и Индия. Българските производители увеличават количеството и подобряват качеството на продукта чрез двойна дестилация и усъвършенстване на съоръженията. Това налага българското розово масло на междунарадния пазар още през XIII век. Основна технологична база на Розоварството до началото на ХХ век са розоварните с малки казанчета- гюлапхани. Многократна редестилация се извършва в така наречените аламбици- медни казани с вместимост около 120 л., групирани по няколко в дестилационна инсталация- гюлпана. В процеса но модернизация на технологията се преминава към пароотделяне, като се използват парни дистилационни казани. През 1935 започват да действат 100 частни и кооперативни розоварни инсталации. През ХІІ и началото на ХІІІ век розоварството се развива като основен поминък на населението в някои от Подбалканските котловини поради благоприятните климатични условия за отглеждане на маслодайната роза, заради което българската маслодайна роза е с най-високо качество. Цветовете на казанлъшката роза съдържат около 0,04% етерично масло, което се натрупва главно във венчелистчетата. Те се берат рано сутрин, когато съдържат най-много етерично масло и веднага се подлагат на дестилация. От около 2500 и 3000 кг. цвят се получава 1 кг. розово масло. То е незаменим компонент на най-хубавите и трайне парфюми у нас и в чужбина. Разпространява се и в Старозагорско, Новозагорско, Чирпанско, Пазарджишко, Пловдивско и други. В края на ІІ световна война в България има 88 розоварни инсталации.  До 1950 тя е най-големият износител розово масло в света. Днес център за розоварство е комбинатът "Българска роза" в Карлово с Цехове и в други градове.

Маслодайната роза - Rosa damascena mill. f.trigintipetala, е пренесена в България от Индия през Персия, Сирия и Турция. В долината, разположена между Стара планина и Средна гора, тя намира своята втора родина. Казанлъшката долина приема названието Розова долина. На 21 май 1837 г. немският фелдмаршал Хелмут фон Молтке ще каже: "Казанлък е европейският Кашмир, турският гюлестан - страната на розите."

Розоберът продължава около месец - от 20 май до 20 юни, но зависи от атмосферните условия на пролетта. Извършва се рано сутрин от 5 ч. до 9-10 ч. Технологията, която е в основата на производството на прочутото розово масло е двойната дестилация. По примитивния начин за зареждането на един казан са необходими 15 кг розов цвят и 60 л чиста вода. Процесът е трудоемък - 1 кг розово масло се получава от 3000 кг розов цвят, а 1 грам - от 1000 розови цвята. Цената му на международния пазар е около 4000 щатски долара на килограм.     Българското розово масло е най-качественото в света - без конкуренти. Всички световноизвестни парфюмерийни фирми го използват в своите рецепти заради две основни качества - придава на парфюма голяма трайност и особен, приятен аромат. То е незаменима съставка за развиващата се европейска парфюмерия още от 1720 г. и се разнася с кораби през Цариград до Марсилия, Лондон и Ню Йорк, а с конски кервани през Букурещ до Виена, Париж и Берлин. През 1820 г. Дончо Папазов от Казанлък създава първата българска розотърговска къща. Неговите синове Димитър и Ботьо разширяват дейността. Следват розотърговските къщи на Кънчо Шипков (1840 г.), на Христо Христов (1863 г.) и Петко Орозов (1864 г.).

     Българското розово масло печели златни медали на световните изложения във Виена (1873 г.), Париж (1875 г.), Филаделфия (1876 г.), Чикаго (1893 г.) и др.

Според легендите в Персия за първи път започнали да извличат розово масло и розова вода, които били необходими за религиозните ритуали. Смята се, че войниците на Александър Македонски са пренесли маслодайните рози на Балканския полуостров. Според друга популярна легенда през XVI век турски големец донесъл със себе си растение, което той много харесал в гр. Дамаск. Опиянен от красотата му, султанът заповядал да се отглежда за нуждите на двореца.

В Европа търговията с розово масло започнала през XVI век, а първите данни за розови насаждения по нашите земи са от XVII век – местностите около Одрин. В пределите на днешна България първите документирани сведения са от 1712 г. и се отнасят за землището на с. Войнягово, Карловско. Благодарение на специфичните природо-географски условия в района между Казанлък, Карлово и Стрелча – днешната Розова долина, постепенно се оформил нов сорт - маслодайната казанлъшка роза. Тя произлиза от вида Rosa damascena, която е един от четирите вида маслодайни рози, отглеждани по света.

За разпространението и налагането на розовото масло като продукт огромна роля има фамилия Папазови (Папазоглу) от Казанлък. През 1820 г. Дончо Папазоглу прави първата фабрика за розово масло в града, а търговската къща "Дончо Папазоглу и синове" е една от най-големите по онова време. Впоследствие синовете му развиват фамилното предприятие и излизат на международните пазари. Братята Папазоглу имат кантори за износ на розово масло в Цариград, Александрия, Париж, Марсилия, Лайпциг, Лондон, Триест, Виена и Ню Йорк. В края на Втората световна война в България има 88 розоварни инсталации и до 1950 г. тя е най-големият износител на розово масло в света.


Снимка: БГНЕС/Иван Янев


Снимка: БГНЕС/Красимир Делчев

Вероятно не всеки знае, че за добиването на 1 кг розово масло са необходими от 3 до 5 тона розов цвят в зависимост от това дали годината е с нормални валежи или е по-суха. Брането на розите се прави на ръка, като работата започва рано преди изгрев слънце и продължава докъм 10-12 часа на обед. Цветовете трябва да са свежи и ненапълно разцъфнали. Тъй като розовото масло, съдържащо се в тях, се изпарява при нагряване, а е в най-голямо количество рано сутрин, цветовете трябва да се оберат, преди слънцето да напече. Ако цветовете не бъдат обрани навреме, те губят своите качества. От тях чрез двойна дестилация с водна пара се извлича скъпоценното розово масло. Произведеното количество розово масло се измерва със специална единица за тегло, наречена мускал. Един мускал е равен на 4,984 г или приблизително 5 г.

Източници:

- http://bgsviat.hit.bg/Bulgarskata_roza.html
- http://www.tourinfo.bg/staticweb/cities/kazanlak/muzei_bul.html
- http://www.edna.bg/moda-i-kozmetika/aromati/rozovoto-maslo-4630432

[Hatshepsut]

Бакърджийството – занаятът на траките

Медникарството (или бакърджийството) е занаят, познат по нашите земи още от времето на древните траки, за които се смята, че са били прочути майстори на медта. То среща своя разцвет през Възраждането, когато в България се оформят множество бакърджийски центрове (Велико Търново, София, Шумен, Пловдив, Прилеп и Устово),а медните съдове почват да заемат важно място във всекидневието на българина. Тогава се обучават и едни от най –добрите майстори, оставили в наследство красиво изработени съдове, които и до ден днешен будят възхищение у нас.

Медникарството се специализира в изработката на домашни съдове и църковна утвар или по-конкретно в  тяхното профилиране. Това се дължи на ковкостта на медта и нейната висока топлопроводимост. Бакърджийството, както и повечето занаяти, се е предавало през поколенията, което допринесло за запазване на многогодишните му традиции. По важни медникарски сечива, които си заслужава да познавате са: мях, мулия, циция, дървени чукове, железни чукове, магаре, калеми и други. Що се отнаса до материалите най-старо време майсторите сами са леели медните листи, от които са изработвали съдовете, но по – късно започнал внос от Цариград. От тези листи се правят всички части на съда и впоследствие те се събират в едно цяло. Следва и дооформянето, която често се е преплитало и с украсата. В противен случай бакърджията украсявал своето произведение едва най-накрая – предпочитан метод било продължителното нагряване и начукване на медта с различни чукове, но понякога се използвало шило или киселина.

Османското иго несъмнено оставя своите следи върху медникарството, които се изразяват в изобразените форми и релефи. Въпреки това отличителна черта на българското бакърджийство е неговата функционалност  – прости традиционни орнаменти, разположени симетрично спрямо центъра на съда, или с други думи практичността на изделието надделявала над художествената му стойност.

Бакърджиите изработвали над тридесет вида битови и ритуални съдове между които били сахани (днешните им заместители са чиниите и супниците), свещници,чашки, джезвета,гюмове (съдове с високи гърла, използвани за съхранението на течности) и, разбира се, казани (използвани в абаджийството, бояджийството и по – късно в производството на ракия и розово масло). В миналото медните съдове постепенно се наложили като предпочин сватбен подарък, защото се смятало, че те носили на младото семейство послание за топлота и уют. Също така българите вярвали, че в медни джазвета се приготвя най-вкусното кафе, а греяната ракия в меден съд е ненадмината по своя вкус и ухание.

По – известните имена в бакърджийството са тези на потмоствените майстори-медникари Тотеви както и на Петър Бкърджи, Ангел Пенков и много други. В днешно време занаятът постепенно залязва , заради това, че ръчно изработените съдове са изместени от промишлените такива. Въпреки това съвременните майстори се стремят да запазят многовековните традиции и духът на миналото, изработвайки същите съдове със съвременни инструменти и материали.

https://www.bulgarianhistory.org/бакърджийството-занаятът-на-траките/

[Hatshepsut]

Медникарство

Автор: Ваня Стоименова

Изработването на медни съдове е най-силно развито в България през XIX-ти век. На територията на страната се обособяват няколко казанджийски центрове с голямо стопанско значение.

В Северна България основният медникарски център е Велико Търново, от векове утвърден като един от оживените занаятчийски центрове. Тук медникарството е познато под името казанджийство, тъй като покрай обикновените медни съдове се произвеждат много казани. След Освобождението на България броят на майсторите постепенно намалява. Особеното при търновските казанджии е липсата на почти всякаква украса по съдовете.

Като бакърджийски центрове от особено значение се оформят София и Пловдив, който е най-големият занаятчийски център в Южна България още в периода XVI - XVIII в.

Други важни медникарски центрове са Шумен, Стара Загора, Прилеп и Устово, където има медни руди, а добиването на мед е известно още от времето на траките. Като цяло след Освобождението занаятът претърпява тежка криза, тъй като медните изделия биват изместени от фабрични стоки, изработени от други материали.

Медникарите изработват около 30 вида съдове с различно предназначение. Част от тях са съдове за битова употреба - котли, тенджери, тави, тигани, купи, лъжици. Други са за религиозни цели - котлета за светена вода, купи за мед при различни обреди, свещници, купели за кръщаване и др. Голяма част от медникарството съставляват казаните - бояджийски, абаджийски, а по-късно и казани за производство на розово масло и ракия.

Саханите са най-разпространените през епохата на Възраждането медни съдове, чиито днешни заместители са чиниите и супниците. Също така широкоразпространени са били купите и котлите. Котлите се използват за носете на вода, за доене на мляко от крави, овци и кози, за носене на течна храна на полето. Намират широко приложение и в религиозните практики (за светена вода). Понякога към "ушите" на съда има прикрепени халки за носене на цветя или за издаване на лек звън. Котлите са използвани също и за домакински нужди, като в по-големите по размери съдове се приготвяли гозби при сватби, кръщенета, помени. Най-големите медни съдове, които наподобяват котлите, но са по-груби, са казаните.

Естетическото въздействие на медните съдове се дължи не толкова на украсата, колкото на формата им. Оригиналната линия обикновено е в пълно съответствие с предназначението на медния съд. Поради почти еднаквото си предназначение нямат особени разлики във формата. Някои от тях са с отвесни стени (Родопите, Тракия), други имат вдлъбнатина на дъното (Видин), а има и такива с конусовидна форма (Казанлък).

Украсата на медните съдове е ярка и оригинална. Българските майстори от онова време издигат занаята си до приложно изкуство. При традиционната украса орнаментите са семпли, разположени симетрично спрямо центъра на съда. Техниките за украса на медните съдове са гравиране с шило, гравиране с киселина, релефно изковаване. Декоративните мотиви обикновено са геометрични фигури, растения, образи на животни, по-рядко битови предмети и архитектура (къщи и култови постройки).

Българските майстори от епохата на Възраждането са оставили в наследство красиво изработени съдове, чиято украса нарушава ориенталската стилизираност и оживява с нови елементи, които пренасят духа на онази епоха и в днешни дни.

http://agiftforfriends.com/bg/articles/crafts/20-copper-working

[Hatshepsut]

Кожарство

Автор: Стефан Тенев

Обработката на кожи е характерна за бита на всички народи, при които преобладава скотовъдството. Прабългарите, които идват на Балканския полуостров, донасят със себе си изкуството за обработването на кожата. Всичко в техния бит е било подчинено на изделията, които се правят от кожа.

Жилищата им, съдовете, в които са съхранявали течности и хранителни продукти, облеклото им и всичко останало, което е касаело техния бит, е било от кожа. В Тетевенско и до наши дни е достигнало названието за фино обработена кожа както усмени кожи. В Шестоднева на Йоан Екзарх, който датира от девети век, се споменава осмари, които са приготвяли съответните кожи - осум.

Когато се заселват трайно на Балканския полуостров, прабългарите предават културата и технологията на славянския етнос, който вече трайно се е бил установил по тези земи. Близостта до Византия и наследството на Траките оказват своето влияние върху изкуството за обработка на кожа, като най-вече тяхнато влияние се усеща в естетизирането на продуктите, създадени от кожа.

До нас са достигнали няколко метода за обработка на кожа, които условно могат да се разделят на груба (примитивна) обработка, която е свързана с производството на обувки, духала, торби и гайди и фина обработка на кожите, която касае прозводството на кожуси, шапки, кожени яки от дребни животни със скъпа и ценна кожа.

Грубата обработка се е използвала предимно за кожи на едър добитък - вол, кон и др. За обувки и цървули се е предпочитала дебелата кожа от свиня, която е издържала най-дълго. Този процес започва с изсушаването кожата на одраното животно на сянка, като в някои краища на страната тя се дообработва с пепел от огнището или със сол, след което се е остъргвала на сухо и се подстригва четината.

За производствот на кожуси, кожата се подлага на щавене. Това е процес, който минава през следните етапи. Най-напред кожата се кисне в чиста вода в продължение на едно денонощие, за да се опуснат тлъстините и мускулните остатъци, които след това се лешат, т.е. остъргват със специален нож - косица. Когато се цели да се запази косъмът, кожата се изпира във вода, в която има пчелна хума. Обезлешените кожи се насоляват с трици или брашно и след това се потопяват в солена вода, където престояват около шест дни.. В някои случаи към сместа се прибавя и хлебен квас, както се оставя да ферментира. Ощавените кожи се теглят на теглич, който представлява метална плоча, закрепена върху дървен триножник. По този начин кожата се разпъва до първоначалните си размери. За да се предпази косъмът от сплъстяване, изсушената вече и изтеглена кожа се вчесва с обикновен метален гребен и отново се пристъргва с косица. От тези кожи се правят предимно връхни дрехи - фини мъжки и женски кожуси, мъжки и детски калпаци, ръкавици.

По-скъпите кожи от диви животни (лисичи, вълчи, заешки), на които космите биха се развалили от мократа щава, се подлагат на сухо щавене, като след изпирането от хумната баня и първото изстъргване, се намазват с ръка откъм опаката страна с каша от сол, брашно и квас и така престояват три-четри дни.

Приложението на обработените кожи е свързано с наличието и развитието на няколко занаята. Кожухарство, свързан с производството на връхни кожени облекла; сарачество - производство на седла, ремъци, конска сбруя, юлари, хамути; чехларство (папукчийство) - производство на обувки и цървули; калпакчийство - свързано с производството на калапаци, женски и мъжки шапки от овча кожа или от кожа на дивеч.

http://agiftforfriends.com/bg/articles/crafts/23-leather-working

[Hatshepsut]

Дърворезба

Дърворезбата е художествена обработка на дървесината чрез изрязване (резбоване) на различни декоративни мотиви и изображения. Думата също се отнася и за резултата от този творчески процес.

Първоначално за приложни, а по-късно и за декоративни цели, тя е известна на хората още от времето на неолита, когато за сечива са ползвали остър кремък. Развитие претърпява в началото на XIII век под влияние на италианската надгробна скулптура. На територията на България дърворезбата е била позната на древните славяни, като впоследствие търпи влияния от византийското, римското, мюсюлманското и руското резбарско изкуство. Разцвет има през XVIII и XIX век, когато се наблюдава общ подем в занаятчийството и архитектурата по българските земи.

Проявления дърворезбата намира както в църковната архитектура и вътрешно оформление — иконостаси, амвони, резбовани врати на църкви, така и в дома и бита — резбовани тавани, мебели, сандъци, дървена посуда, бастуни, хурки, кобилици. Типични за дърворезбата декоративни мотиви са фигуралните композиции, плетеници и арабески, растителни мотиви като розетката, слънчогледът, лозата, дъбовият лист, „дървото на живота“, животински изображения като лъвска глава, грифон, змия, орел, паун, славей.

В периода на Българското възраждане се развиват няколко художествени школи, известни с дърворезбата си: Дебърска художествена школа, Банска художествена школа, Самоковска художествена школа, Тревненска художествена школа, Калоферска резбарска школа. В годините след Освобождението дърворезбата запàда, тъй като не успява стилово да се свърже с новите тенденции в архитектурата, и се пренасочва към дребните форми — цигарета, албуми, по-рядко мебели.

Художествената резба е един от най-старите видове декоративно приложно изкуство, което се отличава с орнаментални или сюжетни изображения върху дърво, камък, кост, седеф и други. В България е разпространена предимно орнаменталната резба върху дърво.

Една от най-големите колекции, които се съхраняват в Националния етнографски музей - над 4,000 експоната, - е тази от произведения на пастирската и църковната дърворезба.

Пастирската дърворезба получава името си заради характера на предметите, които представя - това са предмети от всекидневния бит на българина за периода от началото на XIX до средата на XX век, а именно лъжици, лешникотрошачки, овчарски чаши, просфори (печати за хляб), хурки, хомоти, геги, столчета, софри, свещници. В колекцията са включени и музикални инструменти - кавали, свирки, гъдулки, гайди.

В тясна връзка с това народно изкуство са и някои архитектурни детайли от външната фасада на българската възрожденска къща и нейния интериор. Във фондовете се съхраняват долапи, домашни иконостаси, врати, капаци на прозорци, колони, парапети. Към колекцията са включени и инструменти, използвани от народните майстори при изработването на дървените предмети.

Колекцията от църковна дърворезба включва произведения на основните български резбарски школи - Тревненска, Дебърска и Самоковска. Това са икони, изработени в Зографския манастир в Атон, църковни двери, части от иконостаси, капители от църкви. Те са повлияни от проникналите през Възраждането в България европейски стилове барок, рококо и ампир, които са умело преплетени с традиционната българска орнаментика, характерна за пастирската дърворезба. Като цяло в църковната дърворезба се срещат предимно геометрични и растителни мотиви ("Св. Никола" във Велико Търново, "Св. Богородица" в Пазарджик и други).

Дърворезба е използвана за украса на дървената врата на охридската църква "Св. Никола" (XII век), както и на вратата на Хрельовата църква в Рилския манастир (XIV век).

Български занаяти - дърворезба:

Darvorejba


Източници:

- http://agiftforfriends.com/bg/articles/crafts/49-woodcarving
- http://bg.wikipedia.org/wiki/Дърворезба

[Hatshepsut]

Пастирска дърворезба

Пастирът заема много важна роля в източните народи. Според християнството, исляма и юдаизма няма нито един пророк, който в даден период от живота си да не е бил пастир. Литературата и вярванията на много народи ни ги представят през призмата на романтиката. Те са хората, които водят най-пълноценен диалог с природата и животните. Те са хората, които отгатват по невидими за нас белези времето или бъдеща предстояща опасност за добитъка.

 Стотици години наред сред българите диктува мнението, че пастирът осъществява по-силна връзка от останалите с най-различни космогенни същества. Той се бори с вълци, змейове и самодиви. Установява с тях нещо като договор изграден на базата на взаимосъгласие, владее природата, защото я познава и показва уважение пред сили, които за останалите хора са непознати.

Така придобива философия, изцяло изградена от опита му навън. По планини, гори полета, след като живота му от ранна възраст започва там.Не е нужно да четете “Алхимикът”, не е нужно да четете изследванията на Уолтър Годсмит за вариантите и характеристиката на пастирството като цяло. Достатъчен ви е Йовков и историята му за овчаря и бялата вълчица. Там примерът за равновесието между врагове, нужни един на друг, и за последствията от нарушаването на това равновесие е най-точен.

     Би ли бил пастирът дотолкова романтизирана фигура, ако не проявява себе си и като творец? Ако не изразява някъде всичко това, до което се докосва и опознава? Всъщност, що се отнася до творчество ние не можем да се похвалим с Данте и Петрарка, нямаме си и Да Винчи, но това не значи, че няма произведения на изкуството по нашите земи в периода на османско робство.

Христо Вакарелски казва, че на нито един българин не му е чужда представа за красивото, което го заобикаля. Той го усеща с душата си и го прехвърля по един или друг начин върху материалната си и духовната си култура. На това му викат народно творчество. Нямаме имена и единици преди Възраждането, но имаме един цял народ, като всеки един негов отделен член по всякакъв начин се стреми да докаже художествените си способности пред останалите. Тъкачни техники, шевици, разноцветни орнаменти са малкото, които допринасят за получаването на колорит в традиционната носия на всяка мома. Дърворезби по станове и рала дори, по тавани и други малки елементи, украшения и изписване на празничен или обреден хляб, изрисуване на великденски яйца. Всичко това влиза в сферата на народното творчество.

Там се наблюдават останки от прабългарски, тракийски и славянски представи. Там се съчетава в едно народопсихология, творчески поглед към заобикалящия свят, космогенни представи за небесните тела и социална действителност. Кръгове, триъгълници, ромбове, квадрати, зооморфни и растителни орнаменти, всички тези детайли значат нещо и имат своята символика, а разберете ли ги, влизате в главата на човека, който ги е правил преди стотици години.

Пастирската дърворезба е дял от народното творчество, който заема значителна част от него. Тя се изразява в изработването на уреди за дома, както и на личните му вещи, които са му нужни в дългия престой сред природата. Към тях трябва да прибавим и предмети, който той трябва да изработи за негова любима, като доказателство за обичта си. Всъщност етимологията на думата “обичам” идва от – уча, научавам се, привиквам, свиквам. Пастирът се учи на дърворезба и оттам вече може да вкара в произведенията си чувство като любов. Ако да обичаме означава да се научаваме или да привикваме, с тези си предмети той учи момата на сърцето му на обич.

Така в полето на изява на народния творец влизат – свирки, кавали, геги, дървени чаши, лъжици, лъжичници, солнички, столчета, хурки, кобили, мотовилки, бухалки за пране и много други. Все неща, чието производство е разделено по полов признак и жена не може да ги върши.

Пастирската дърворезба е плитка, наричана е още“рабошна дърворезба”, защото напомня на нарезите върху рабош (пръчка за водене на сметки). Най-вече дървото бива набраздено с геометрични фигури – квадратчета, ромбчета, триъгълници, меандри, зигзаги. Много често се случва от тези мотиви да се изграждат цели композиции, които засилват художествения ефект. Понякога след резбата получените вдлъбнати фигури се запълват с барут или се заливат с калай или олово.

Най-голям шедьовър сред изкуството на пастирите обаче е включването на зооморфни елементи и умели скулптури. Те се изработват по ръкохватките на гегите, дръжките на чашите и лъжиците или краищата на кобилиците. Често срещан елемент е дръжката на гегата да е във формата на змия или змей. Друг използван мотив е дръжките или накрайниците да са във формата на определена птица. Във всички тези фигури се преплитат вижданията на отделния овчар за случващото се около него. Те представляват дълбока философия, защото по един доста екстравагантен начин пресъздават реалността, представите и страховете му, във форма на изкуство, което е достойна да се бори с останалите по света.

По форма пастирските битови уреди са съобразени изцяло с практическата роля, която те заемат. Чашата е плитка, а дръжката е продължение на нея,

без извивки, за да може да не стой по диагонал. Всичко това, защото пастирът се храни навън, а яденето му е на огън. Гегата освен, че може да бъде произведение на изкуството е и личния тризъбец, който се сраства с ръката му като нейно продължение и преди всичко трябва да бъде удобна.

Близко до пастирската дърворезба е гравирането върху рог или кост, което също влиза в сферата на художествени изяви на овчарите най-вече. Те използват волски рога засъхраняване на барут или катран или като ножници и ножове. Гравират ги с нажежена игла със същите като при дървото плитки орнаменти. С подобна игла се гравират и костени плочи, които в комбинация с пискюли от кожа и сини маниста служат за украса на кожените овчарски чанти.

 Така цялото оборудване на пастира става една пълна композиция от художествени творчески изяви. Той се грижи за тези си атрибути, по тях хората го преценят като слезе в селото, те са неговия социален знак. Дава представи за себе си и за уменията си, като колкото по-добри са те, толкова уважението е по-голямо.

 На много места в момента пастир е някой безработен циганин. Има и села, в които водачи на животни са почти всички мъже, които се въртят на ротационен принцип през определено време. В единия случай длъжността е породена от материални причини, в другия хората правят тип комуна за благото на целия социум. Отдавна пастирството не е сезонна работа, което е породено и от това, че границите са затворени и родопчани не могат вече да слизат в Гърция през зимата. Неговите характеристики малко или много са убити. Дядо Косьо от странджанското село Кости беше наред май месец, докато бяхме там.

Облечен със синя шапка с мрежа с жълт надпис отзад – Пепси. Носеше ватенка, а на гърба си беше метнал само една голяма мешка. Гегата му беше обикновена пръчка, която е пригодила ръката му към нея, а не дървото към ръката. Въпреки това от краткия разговор усетих силата наромантизирания образ на пастира. Доброта и дълбока усмивка, загриженост към овцете и гостоприемство. В такъв случай можем да кажем, че пастирството не е работа, а признание.

 Снимките са от ethnography.cc.bas.bg и са постоянна експозиция във фонд “Дърворезба” към Етнографския институт и музей към БАН

https://www.facebook.com/notes/virtual-museum-of-bulgaria/народно-творчество-пастирска-дърворезба/227188944101176

[Hatshepsut]

Тъкачество

Автор: Стефан Тенев

Източник: http://agiftforfriends.com/bg/articles/crafts/24-weaving

Тъкачеството е един от най-древните занаяти по българските земи. То е следствие от традицията, широкоразпространена по целия Балкански полуостров, свързана със скотовъдството. Територията на страната е била изпълнена с големи стада овце. Българските пастири са изминавали огромни разстояния със стада от по над 5 хиляди глави, които са търсели пасища. Тази миграция е започвала от Родопите и е стигала до Бяло море в търсене на пасбища за овцете.

След прибирането на стадата в кошарите започвало стригането на овцете, от което се е получавала началната, сурова вълна. Технологичният цикъл за производство на изделия от вълна, започва с очистването на грубата суровина от груби остатъци. Вълната се попарва с вода за да се отстрани мазнината, която се съдържа във вълната.

След изсушаване на слънце започва разчепкването на вълната, което става с ръце и от нея се премахват слама и тръни, които са останали след изпирането.

Разчепканата вълна се разчесва с гребен или дарак, който има два реда дълги железни шипове.

След многократното разчепкване на вълната, от нея се отделят дългите влакна във вид на добре изправени пасма, наричани пластове.

Преденето е процес, който се извършва по няколко начина в зависимост от това, какъв конец се цели да бъде извлечен от вълната. Най-финото предене на конец се извършва чрез дървени хурки, които в различните региони на страната имат специфична геометрия, която определя напридането на вълната върху вретеното. За по-грубите тъкани и за по-дебел конец се ползва предене на чакрък. За разлика от фините конци (прежда), получавани от дървените хурки , които са предназначени за изтъкаване на платове за дрехи, грубите конци (маане) са използват за изтъкаването на килими и черги, дебели връхни дрехи и др., които изискват по-голяма дълготрайност на материята.

На второ място по популярност у нас са тъканите от коноп (Canabis sativa), а във високопланинските местности тъканите от лен . Обработването на двата материал е почти еднакво. Отделянето на влакната от дървесната част става след неколкодневно престояване на ожънатото или оскубаното растение във вода, на места, наричани топила. Стъблата се навързват на малки снопчета, изсушават се и се начукват, следствие на което коравите части отпадат и остават само ликовите влакна. Процесът продължава с разчесване на ликото, от което се получават дълги влакна (повесмо) и къси влакна (кълчища). Висококачествените дълги влакна се наричат къделя, а долнокачествените дреб. Влаканата се изваряват в луга, стават меки и се избелват.

Памукът е сравнително нова култура у нас. Засяването на площи с памук започва през 19 век, в някои от южните краища на България. Дълго време у нас е битувало схващането, че памукът, който се отглежда у нас, не става за производство на текстил, защото е скъси влакна. Едва в началото на 20 век у нас се разработва система за промишлено производство на текстил от късо влакнест памук, който се отличава с изключително високото си качество.

Друг от характерните поминъци у нас, свързан с текстила е бубарството - производството на коприна. Легендите и митовете, свързани с производството на коприна са достигнали до нас от разказите на изследователи както Марко Поло. Технологията за получаване на копринена нишка не се отличава от тази в останалите страни, където се практикува. В основата на тази тъкан е пашкулът на копринената пеперуда, която се отглежда в домашни условия. До определена възраст, пеперудените червеи преминават в стадий от какавида в пашкул. През това време се хранят с листа от черница - дърво, което е широко разпространено у нас - до образуването на капсула от излъчвана течност. Преди какавидите да се развият в пеперуди, пашкулите се слагат във вряла вода, вследствие на което се отделя първоначална нишка, която започва да се навива на кълбо или в друга форма.

Преди преждата да мине на тъкачен стан, тя се насновава. При насноваването се отмерват дължините и ширината на конеца. Преждата за основа може да се навие на кълбета, но най-често се насуква на големи дървени цеви - (калами, калмукани). Основната мерна единица, към която са били ориентирани всички уреди за насноваване и подготовка за тъкане е аршин.

[Hatshepsut]

Тъкачеството – когато естетиката и битът се срещнат

В днешно време българите имат възможността да посетят множество архитектурно—етнографски комплекси. Там те могат да се потопят в бита, културата и ежедневието на българите от миналото, но може би най-голямо впечатление на посетителите на една автентична селска къща биха направили ръчно тъканите черги и китеници украсени с разноцветни шарки и орнаменти, уникални за всеки дом.

Тъкачеството (занаят за изработване на тъкани, предназначени за облекло, постелки, завивки и други) е с многовековни корени по българските земи отвеждащи ни още в далечното VI – V хилядолетие преди христа. Тъкачната сръчност българинът е получил от етносите, съставляващи българската държава – славяни и прабългари, но той също заварил и древната тъкаческа култура на причерноморските гърци и траките, също влизащи в състава на българския народ. Смята се, че тъкачеството се е появило благодарение на скотовъдството. В миналото във всяка българска къща е имало тъкачен стан, а занаятът се е предавал от поколение на поколение- от майка на дъщеря и от баба на внучка. Момичето израствало около стана, а когато достигнело определена възраст то започвало изработването на своя чеиз (дрехи, покъщнина, които невестата в миналото отнасяла в дома на съпруга си).Освен че са придавали уют на дома, изработените изделия и тъкани са съществен дял на народната жилищна култура, ценен източник за изучаване не само на материалния, но и на духовния бит на човека по онова време.

Произведенията са се багрили с багрила от животински и растителен произход, а вълната, конопа, коприната и памука били сред основните материали, които тъкачките използвали. Често се налагало те сами да ги подготвят за употреба преди да започнат да тъкат, което било изключително важно действие тъй като качествата на тъканите зависели от пресукаността, дебелината, пухкавостта на текстилната нишка.

♦ Вълната първо се очиствала и после попарвала с цел да се отстрани мазнината по нея. След  това тя се изсушавала и се разчесвала с гребен или дарак (уред с два реда железни шипове) и след многократното разчепкване от нея се отделяли дълги влакна.

♦ Конопените влакна се отделяли като растението престоявало във вода за няколко дни. Стъблата се навързват на малки снопчета, изсушават се и се начукват, след това материалът се разчесва и както при вълната се отделят влакна. Те се изварят в луга и се избелват, за да се получи крайният продукт.

♦ Коприната пък се получавала от копринените буби, които често се отглеждали в домашни условия. Те се излюпвали в пазвата на някоя баба, която пазела там семето на топло. Хранели се с листа от черница – дърво, което е широко разпространено у нас, и до една определена възраст те преминавали от какавида в пашкул. Именно от пашкулите, потопени във вряла вода, се отделяла първоначалната нишка, която се навивала на кълбо или в друга форма.

Тъкачеството се извършвало на стан – хоризонтален или вертикален, но най-разпространеният домашен стан бил първият. Той се е състоял от две дървени рамки, на които се слагат две кросна (право кръгло дърво) – на задното се навивало основата, а на предното се навивало натъканото. За рамката се прикрепяли и нищелките (част, която дърпа нагоре и надолу нишките на основата и заплита втъканата нишка) и ваталото (част, със зъбци, между които се прокарва основната нишка). Друг основен елемент на стана е совалката – на нея се навива преждата с която се тъче.

Готовите изделия най – често били класирани според  мястото им в бита – за домашна уредба и за домашна употреба. Към първата категория спадат чергите, китениците, месалите (използвали са се за покриване на хляба, освен в домакинството те са се използвали и в обредната система), възглавниците и други. За домашна употреба са се категоризирали пешкирите например. Те отново имали както битова така и обредна функция. Кърпите за всекидневна употреба били украсявани с цветни линиарни прешарвания, докато тези използвани при обреди са с по-богата декоративна орнаментика.

За съжаление, както повечето български занаяти и домашното тъкачество постепенно е изместено от фабричните изделия и залязва. Въпреки това по нашите земи все още има доста хора, предимно жени, които се опитват да запазят традицията и занаята живи.

https://www.bulgarianhistory.org/тъкачеството-когато-естетиката-и-бит/

[Hatshepsut]

Звънчарството – гласът на традициите

Повечето от нас обвързват образа на тучните, зелени планински поляни, изпълнени със стада от животни, с великолепният и запомнящ се звън на чановете. Въпреки това малко хора знаят повече за традиционния български занаят – звънчарство (или хлопатарство), състоящ се от изработването на ковани или отляти от метал звънци,хлопатари, чанове и черковни камбани.

Звънчарството не е било официално регламентирано, което означава, че не се е полагал изпит или са се издавали майсторски свидетелства. За първи път хлопки били изработени през ХХ. век и са се наричали „траки“, но поради техния „лош глас“ тяхното търсене не било голямо. Други видове са „рогатите“ и най-много изработваните “обли” хлопки. Смята се, че занаятът е възникнал благодарение на скотовъдството, развито главно в планинските райони на България. Хлопките са се закачали на един или два водача от стадото, което помагало на животните да не се изгубят. Те били използвани и за сигнализация – когато дрънкали животните се събирали, а настъпела ли тишина, те се разпръсквали. Освен това различните тоналности на звънците позволявали на стопаните да разпознават стадата си. Чановете намират приложение и в облеклата на кукерите, защото българите вярват, че техният звън прогонва злите духове и предизвикват плодородието и благополучието през новата година.

Работилницата на майсторите била голямо помещение, което се налагало заради всички инструменти,които били складирани там (желязна ламарина, оджак с мях, маса за кроене на ламарина, ножици, железни калъпи “чаши” за студено изчукване, калъпи за горещо изчукване, наковални и йорсове, чукове и др.). За да достигне крайния си външен вид хлопката преминава през многобройни, прецизни операции. Първонaчално тя се скроява по шаблон и се извършва отвръщане на ламарината (процес, при който материалът се прави по здрав чрез термична обработка). Следват студеното изчукване върху железни калъпи и горещото изчукване („избиване на тумбаците“). Хлопката се дооформя чрез сгъване (заметешване на краищата), заковаване с железни нитове, смачкване на рогата, приготвяне и поставяне на клуповете. Може би най-трудната част от изработката е завряването, защото от нея (и от устата на хлопката и дебелината на ламарината) се определя гласа на произведението. То се постига с комбинация от бронз, боракс, сол и жълта пръст от които се прави каша,  хлопката се маже и се нагрява до стопяването на сместа. Финалният щрих е поставянето на езика и разбира се тестването на „гласа“, който и до днес потапя душата на поколения българи в носталгия по многовековните ни традиции.

https://www.bulgarianhistory.org/звънчарството-гласът-на-традициите/

[Hatshepsut]

Българският килим – част от мъдростта на Земята

Традицията в родния екстериор има древна и богата символика

Това е една от обичайните вещи в българския дом. В миналото, когато селските къщи не са имали подова настилка, той е имал функцията да я замести, запазвайки по този начин топлината в помещението. Сега, макар да има повече декоративни функция, килимът създава неповторим уют в дома, а често и с пълно основание се възприема и като произведение на изкуството.

Знаем ли обаче върху какво стъпваме вкъщи? По таваните в българските къщи по времето на Възраждането често е имало дърворезба и както следва да се очаква, там най-често е било изобразявано слънцето. А земята в дома, това е подът и той се застила с тъканото слово –  килим или черга. За първи път тази съществена част от екстериора се появява в Древна Персия (днешен Иран). В превод от фарси думата „килим“ означава „грубо одеяло“. Най-често се прави от вълна, но се срещат и килими, тъкани от памук, лен, коприна, коноп, юта или изкуствени влакна.

Изработва се на ръка на вертикални или хоризонтални станове. Формата на килимите почти винаги е правоъгълна, което се определя от често късата ширина на тъкачния стан, но се срещат квадратни и кръгли.

Чергата от своя страна е вид килим, но шарките й са на ивици, по-обикновени и е изработена от по-евтини материали. Като правило е и по-тясна и по-дълга от килима.
Килим обаче не се тъче просто така. Така твърди баба Еленка от село Зорница, Бургаско. „Килим се прави за стая. Един е за одаята с огнището, сега хол му казват, където се събира семейството, друг е за спалнята на стопаните, трети – за младите, с пъстри черги са постилани вътрешните стълби, за да е красиво и да се ходи на меко. Това дава топлинка, а тя е най-важното за всеки дом.“

Две са известните килимарски школи у нас – Чипровската и Котелската. Специфичното за котленския килим е това, че композицията му е изпълнена чрез шахматното повтаряне на един и същи мотив. Освен това той е и с две лица, напълно идентични. Както казват, смеейки се, жените в Котел, които го тъкат – едното лице е за първите 100 години, а другото – за после.

Чипровските килими са винаги ръчно изработени на вертикален стан, само от памук и вълна, които се боядисват с естествени багрила. Там се срещаме с Дървото на живота или Живото дърво. В него са втъкани и небесните птици – тези пратеници към Бога за сбъдване на съкровените ни молитви. Орнаментиката на по-старите чипровски килими е с древен произход, тя е силно геометризирана, изградена е от триъгълници, ромбове и други геометрични знаци.

Същественото при българския килим са символите в неговата орнаментика. Жива и разбираема в по-стари времена, сега тя е напълно непозната за повечето хора. Един от самобитните български творци – скулптор, иконописец, писател и поет Спас Мавров, ни запознава с богатата гама на семейните и родови символи в българското народно приложно изкуство. Според него една от най-често срещаните теми и особено добре прокарвана в килимарството и шевицата е тази за семейството, за плодовитостта и благоденствието на рода.

Известните символи в българските килими са Маказ, Голям маказ (сватба), Канатица, Голяма канатица, Велика канатица, Бабица, Голяма бабица и Велика бабица (клонеста).
Маказ означава годеж и символът визуално насочва именно към това възприятие. Допирането върховете на двата триъгълника показва съприкосновение, взаимопроникване и семантично е свързано с продължаването на рода; той е знак и за мъжкото и женското начало. Когато двата триъгълника пък са допрени откъм широката си страна, това означава сродство.

Маказът е основен символ в родното килимарство и служи като градивен елемент на почти всички останали знаци. Така има Двоен маказ в няколко разновидности, Пресечен маказ, Двоен маказ със свещница, Двоен пресечен маказ и др..

Големият маказ вече означава сватба. Двата триъгълника са проникнати един в друг и обозначават вече реализирания годеж, той е символ на съпружеството, на бащата и майката като основата за продължението на рода.

При Канатицата основната част на знака Сватба или Голям маказ се интерпретира с два малки триъгълника от двете страни на основното тяло на маказа, тоест заложеното в Маказа и Големия маказ вече е реализирано – създаден е нов живот. Орнаментно това е изразено чрез добавянето на два малки триъгълника към Големия маказ. Малките триъгълници са два, но те символизират не толкова броя и половата определеност на децата, колкото тяхното присъствие вече в семейството.

Голямата канатица пък символизира рода. Там малките триъгълници, композирани до Големия маказ, са четири – по два от двете му страни и това на езика на символиката в българския килим означава, че първото поколение вече има свои деца и че родът се разраства. Орнаментът Голяма канатица обозначава обаче не само плодовитостта, но и благоденствието на рода във времето и неговото естествено разрастване.

Великата канатица символизира народа, племето. Там малките триъгълници са по три от всяка от страните на Големия маказ и показват наличието вече на кръвно свързана група от хора, образуваща по-голямата общност – племето, народа, нацията. Сродството се илюстрира с два триъгълника, долепени един до друг по широката си страна и образуващи ромб.

Този ромб е и в основата на символа Бабица. Неговата визуална семантика  ни показва сродените семейства, членовете на рода. Към ромба за сродство вече има в средата и два малки триъгълника от двете му страни, но за разлика от Канатицата, обърнати с острия си връх навън. Голямата бабица или сродените родове се предават като към Бабицата се добавят по един един триъгълник от двете страни на ромба.

Сродените племена пък в българския килим са визуализирани чрез шест триъгълника, ситуирани симетрично, като в средата се образува празен ромб или такъв, наполовина запълнен с по-малък ромб (фиг. 10). В този знак символиката нараства значително. Ромбът в средата означава половото тайнство на сродството, тоест сродяване на родове, а после и племената.

Това са част от знаците в българското приложно изкуство – килимарството, с което с голяма любов и въображение  се занимавали български жени. А втъканата в тях символика се е предавала от поколение на поколение. Самият факт, че тъкачеството по нашите земи е засвидетелствано още от времето на средния неолит – VI – V хилядолетие преди Хр., говори и за нещо друго – че тези знаци по сегашните български килими са били утвърждавани в една много далечна епоха от древните цивилизации, обитавали тогава днешните български земи. А вече това означава, че в българския килим е втъкана и част от мъдростта на Земята.


Чипровски килим


Котленски килим

https://www.desant.net/show-news/28720/

[Hatshepsut]

Куюмджийство (златарство) – огненият занаят

В традиционните вярвания на редица народи по света златото има огромна предпазваща сила. Символ на слънцето и на огъня, благородният метал се асоциира с безсмъртието и вечността, към които човекът отправя поглед от дълбока древност.

Златарството е сред първите занаятчийски дейности, които се развиват по българските земи още през новокаменната и каменно-медната епоха. У нас е намерено и най-древното обработено злато, датирано отпреди 6500 години. Приложението на златни предмети в бита и в църковните ритуали е традиционно. Учените смятат, че въпреки липсата на достатъчно сведения за приемственост, този занаят у нас има дълбоки исторически корени. Богатите златни украси в празничното облекло на българката са възпети в неизброими фолклорни образци. Златото присъства и при кръщаването на новороденото. Златна пара се слага и сред ритуалните погребални предмети. Сватбената китка, сватбеното знаме, дървото на коледарския цар – тези задължителни атрибути на големите традиционни празници непременно са обгърнати от златен варак (тънко златно фолио), украсени са със златни парички. Българинът вярва, че металът осъществява връзка със света на мъртвите, предпазва от зли очи и от уроки, осигурява плодородие и благосъстояние. Тези качества се пренасят и върху предметите, изработени от злато. А хората, които упражняват трудния занаят, се радват на голяма почит и уважение.

Златарството, наричано още „куюмджийство”, е много престижен занаят. Златарите били почитани наравно със свещениците, учителите и другите първенци на общността. Обучението продължавало дълго – най-малко три години. Бъдещите майстори трябвало да овладеят не само големи сръчности и умения, за да подчинят деликатния материал. В стремежа си да станат известни и търсени занаятчии някой ден, младите калфи се стараели от самото начало да намерят свой стил, да развият естетическо чувство и богато въображение. Особено голяма отговорност представлявало изработването на невестинското гиздило. Независимо от благосъстоянието на семейството, всяко момиче трябвало да прекрачи прага на новия си дом с богата украса от накити – златни или сребърни. Гиздилото е дар от бъдещия съпруг и е неотменна част от костюма на булката. Синджири, обеци, пафти, пръстен, специфични украшения върху главата (в зависимост от фолклорната област) – тези предмети може да увеличат или намалят своя брой, но тяхното присъствие било задължително в сватбения ден.

Едно невестинско гиздило майсторът-златар изработвал обикновено за около шест месеца. Понякога това време било изпълнено с тежки, безсънни нощи. Защото всяко гиздило трябвало да бъде различно. Ако държал на своето име, майсторът не бивало да се повтаря. Затова пък трудът му бивал богато възнаграден. Освен богата „плата”, златарите получавали и по едно агне. А те предавали сватбения накит с благословия: „Със здраве да го носите! Да остарявате и да побелявате! На внуци и правнуци да го предавате!”. Враца, Чипровци, Видин, Самоков, Панагюрище, София – в миналото тези градове са били средища на златарския занаят. В Панагюрище майсторите-златари имат значителна роля за икономическия и културен подем на града през 19. век. И до днес там съществува музей, който разказва за Панагюрската златарска школа. Показани са златните лъвчета, носени от участниците в Априлското въстание срещу османското владичество (1876г.), както и обковите на оръжието, изработени от майсторите като дар за родолюбивата кауза.

https://www.bulgarianhistory.org/

[Hatshepsut]

Пчеларство

В България пчеларството е традиционно занимание във всички области на страната.
По исторически данни пчеларството се е развивало още преди основаването на българската държава през 681 г.
Славянските племена събирали мед от питите на дивите пчели. По късно се научили да ги отглеждат в кошери.
Когато българите, предвождани от хан Аспарух се заселили на Балканският полуостров, те донесли и своите умения в областта на пчеларството. Държавата ни се считала за голям производител на пчелен восък и мед.
Технологията, по която пчеларите отглеждали пчелните семейства до началото на ХХ век не се различава съществено от днешната, независимо,че приспособленията са по-съвременни и по-съвършени.
В началото кошерите имали конусовидна форма. Наричали ги кошерища, тръвни, павит, на името на растението което използували за изплитането на кошерите. В някои райони на страната са използували лозови или върбови пръчки.
След изработването на кошера го измазвали отвън и отвътре със специална смес. В зависимост от местните традиции, в сместа добавяли глина, слама, оборски тор и пепел от огнището. По този начин удължавали живота на кошера и го предпазвали от въздействието на атмосферните условия.
При високи или ниски температури, за да предпазят пчелите, върху кошерите поставяли "качулки" или "кафтани", изработени от слама.
Съществуват и още един вид пчелни жилища, използувани в Североизточна България. Наричали ги стубли. Представляват кухи дънери, високи около 50 сантиметра, покрити отгоре с дъски и керемиди.

Роенето е периодът, в който от пчелните семейства се отделят нови рояци, той започва през пролетта и продължава през цялото лято.
Стопаните, които се занимавали с пчеларство определяли един или няколко души, които трябвало да наблюдават процеса на роене и къде ще се настани новия рояк. Пчелите обикновено избират хралупа на дърво. След което главният пчелар прибирал новите пчелни семейства в плетен кошер. За да примамят пчелите, намазвали вътрешността му с мед и маточина. По същият начин събирали и диви пчели от околностите.
По-различен метод прилагали в крайдунавските селища. Изкопавали дупки в крайбрежните скали, в които поставяли маточина.

Със съвършената организация, трудолюбие и способността на пчелите да предсказват с поведението си времето, пчелите печелят голяма почит.
От незапомнени времена у нас казват, че повишеното събиране на прополис и натрупването му около входа на кошера вещае студена зима.
Ако пчелите излязат по-рано сутрин от обикновено денят ще бъде слънчев. И обратното ако стоят във кошера или летят близо до него съвсем скоро ще завали дъжд.

Приложението на пчелните продукти в българската народна медицина е изключително многообразно.
И до днес у нас се приготвя в домашни условия т.нар. "благ мехлем" с восък, който е незаменимо средство при рани, изгаряния и травми. Восъкът намирал голямо приложение и в лечебните компреси, наричани "мушами". В подходящ съд затопляли смес от восък, смола, тамян, зехтин. Напоявали със сместа памучно платно, което поставяли върху болното място.
И днес се използва силата на прополиса, които съвременните лекари наричат "природен антибиотик".

https://www.facebook.com/media/set/?set=a.685365878160438.1073741864.185781174785580&type=1

[Hatshepsut]

Кошничарство

В миналото всекидневните нужди обославят развитието на кошничарството по нашите земи. Поради което този занят е широко познат на българското население.
Основните кошничарски изделия са свързани със селското стопанство. Затова във всяко българско семейство до средата на ХХ век е имало няколко такива плетени съдове.
Основните кошничарски изделия са плетените кошове за плява, брашно, грозде и въглища. Те са използвани в ежедневната селско стопанска работа. Тези кошове са с правилна цилиндрична форма и имат почти плоско дъно. Кошовете се плетат саморъчно от стопанина на дома или от пастирите. Кошничара предварително забива пръчките в земята в линия. По този начин той определя околовръстната формата на коша.
Забитите пръчки се изплитат напреки с други до желаната височина, след което се прегъват и образуват дъното.
Освен тези плетени съдове има и такива, които се използват в домашния бит. Такива са различните видове кошници и панери. Тяхното разнообразие се дължи предимно на формите и размерите на основните обръчи в конструкцията им.
Навсякъде в българските земи се произвежда полусферичните кошници. Освен полусферичните българите познават и ползват кръгли кошници с плоско дъно и полукръгла дъговидна дръжка през отвора.
В българските земи предимно Пириниския, Родопския край и западното Средногорие е позната и така наречената четвъртита кошница. Нейното предназначение е за носене на гръб.
Занаятчиите кошничари при производството на кошове и кошници използват дялани и цепени дъсчици. Единственият инструмент, който използват за тази цел е тъй наречената косица и съответно „магаре“.
За разлика от занаятчиите кошничари обикновените хора при плетенето на кошници и кошове използват увивните стъбла на растението повет или както е известно с латинското си име Clematis vitalba.
До преди 15-20 години този занаят се практикуваше от циганското малцинство в България. Но вече и те не го практикуват за най-голямо съжаление.

https://www.facebook.com/media/set/?set=a.371606929536336.95805.185781174785580&type=3